Кризата на атлантизма: колко дълбоки са противоречията в рамките на "колективния Запад"

брой 5 2018
Typography

"Залезът на атлантизма" представлява красива формула, често използвана за описанието на сегашните процеси в рамките на западния свят.

Последните се свързват прехода към открита полемика между ключовите западни държави относно принципите, на които би могла да се гради общата политика и икономическото взаимодействие в обозрима перспектива. Дали обаче тези спорове са отражение на стратегическите тенденции към разцепление на "единния Запад"? Или става дума по-скоро за тактически "пазарлък" между отделните части на един алианс? Няма как да се даде обоснован отговор на този въпрос извън историческия контекст и без да се осъзнава икономическата основа на случващото се.

Кризата в отношенията между Европа и САЩ даде нов тласък на коментарите за съдбата на трансатлантическите отношения. Говори се за разпадането на "колективния Запад". Или пък, че след последните петнайсетина години, в които ЕС се ползваше с определена "автономия", американският елит - използвайки Доналд Тръмп като своеобразен "таран" - се опитва да възстанови "нормалното положение на нещата", т.е. геополитическия монопол на САЩ в западния свят. Като паралелно с това Вашингтон се стреми да намали бремето на разходите за поддържането на съюзническите отношения, оказало се непосилно дори за Съединените щати.

Какво представлява атлантизмът?

Политическият атлантизъм формира организационните рамки за консолидирането на "западния свят", на чиято основа след това бяха създадени и различните формати на политическо и икономическо взаимодействие. От началото на ХХІ век, в условията на възникналия опасен идеологически вакуум, атлантизмът бързо започна да се трансформира в идеологически инструмент за глобална идентификация и самоидентификация. А в своеобразен идеологически символ на принадлежността към атлантизма се превърна членството в НАТО.

За разлика от политическия, класическият атлантизъм е процесът на постигане на съгласие между най-големите играчи в западния свят по ключовите въпроси на развитието. Този консенсус се транслира към второстепенните държави в определени, предварително договорени политически и идеологически рамки, посредством диалога и "политическия арбитраж", при водещата роля на САЩ. Последната обаче, се балансираше от влиянието на другите държави, осъществявано посредством определени институции, чиято структура постоянно се усложняваше.

Самата система на атлантизма изначално са градеше на простата формула: САЩ гарантират на Европа безусловна военна сигурност, срещу което получават определени икономически „бонуси”, както и правото да определят, кое отговаря на „атлантическите ценности” и кое – не.

За Съединените щати тази „идеологическа” функция винаги е била изключитело важна. Те обаче постепенно започнаха да губят това право, особено след като в началото на 90-те години на миналия век администрацията на Бил Клинтън заложи в основата на американската външна политика стратегията на „ангажиране и разширяване” (Engagement and Enlargement).

Eвентуална победа на Хилари Клинтън на президентските избори през 2016 щеше окончателно да затвърди доминацията на проевропейския подход, чиято същност бе постоянното разширяване на „зоната на атлантизма”. Така САЩ, които в тези рамки не разполагаха с „право на хегемония”, си гарантираха включването на нови пространства в контролираната от тях глобална финансова система и глобализацията на „атлантическите ценности”. Както е известно обаче, това не се случи, а в САЩ стартира интензивна промяна на икономическия модел, или поне на парадигмата на развитието им.

В резултат от това идеологическият елемент на атлантизма укрепна, но в същото време увисна във въздуха поради липсата на релевантна икономическа база.

Кризата на системата

В условията на изостряща се геоикономическа конкуренция атлантизмът се оказа прекалено усложнен в структурно отношение, за да продължи да бъде конкурентоспособен модел. Особено предвид стремежа на Европа към диверсифициране на политическите и икономическите си вектори на развитие, например чрез укрепването на отношенията и с Китай.

Освен това, вътре в сама евроатлантическа общност се очерта нарастващо идеологическо противостояние. Сред проявите на идеологическата криза на атлантизма е например "казусът с Полша". Тоест, появи се държава, която е "част от системата", но в чието поведение доминира ярко изразена ултраконсервативна доминанта, съчетана с откровен национализъм. А това излиза далеч отвъд нормативните рамки на Европейския съюз.

Отчасти, поведението на Полша създаде базовите предпоставки за преразглеждане на политиката на атлантизма от страна на САЩ. Появи се възможност Вашингтон да разполага с "опорен" съюзник в Европа, действащ извън идеологическия мейнстрийм. Което автоматично повдига въпроса за адекватността на интегрираните в системата идеологически "скрепления".

Сегашната европейска дискусия (ако изведем извън скоби конкуренцията между Германия и Франция за ролята на "първа цигулка" във взаимоотношенията със САЩ и общото недоволство от грубия натиск на Вашингтон) се концентрира най-вече около въпроса за адекватността на съвременните институции на атлантизма в новата глобална ситуация.

Става дума вече не само за недоволство от разпределянето на влиянието вътре в "атлантическия свят", но и за размиване на фундаменталните основи на единството на колективния Запад. Като в най-голямо предизвикателство се превръщат въпросите за институционалната трансформация на политическия "атлантизъм".

Първите стъпки на Доналд Тръмп във взаимоотношенията с Европа бяха свързани с опитите му да промени формата на взаимодействие в рамките на "западния свят". На първо място, чрез прекъсването на икономически неизгодните (според самия Тръмп и стоящите зад него кръгове на американския елит) ангажименти на САЩ към Европа. При това, признавайки "между другото", че основната институция на политическия атлантизъм - НАТО, е изпълнила своята задача и в чисто функционален план вече не е от критично важно значение, въпреки раздуването на "руската заплаха".

Показателно е и, как водещите европейски държави реагираха на "предизвикателството на Тръмп". Проектът за "европейска армия" и опитите за формирането на "лидерско ядро" в ЕС, начело с Германия (както и конкуренцията от страна на Франция) също представляват стъпки предимно в организационната, а не в политическата сфера.

Европа вероятно се основава на разбирането за невъзможността за запазването на досегашния свръхкомфортен за нея формат на "политическия атлантизъм", гарантиращ и сериозни икономически дивиденти. В същото време, ЕС се стреми да минимизира възможните военнополитически рискове и най-вече рискът да се окаже разменна монета на САЩ в рамките на някаква по-широка геополитическа конфронтация. За което самите Съединени щати напомниха на европейците, осъществявайки на територията на Източна Европа и прибалтийските лимитрофни държави поредица от учения на НАТО имащи откровено провокационен, спрямо Русия, характер.

В резултат от това, днес сме свидетели на най-дълбоката институционална по същността си криза на атлантизма от времето, когато Франция излезе от военната организация на НАТО през 60-те години на миналия век.

Доколко обаче политическият атлантизъм би могъл принципно да съществува в някакви нови рамки и най-вече, като ефективна и наистина привлекателна идеология? Да си припомним, какво предизвикателство се оказа разширяването на НАТО на изток и необходимостта - след известно време и след отшумяването на първоначалните възторзи - пактът да позволи на "новите атлантисти", и най-вече на Полша и прибалтийските лимитрофни държави, да разполагат с определено политическо влияние. Тоест, "атлантическата политическа архитектура" стана прекалено сложна за да може промяната на форматите да стане безболезнено.

Атлантизмът като инструмент в борбата на САЩ за лидерство

Логиката на САЩ се основава на твърдото им убеждение за неспособността на европейците да осъществят неизбежно болезнената трансформация на европейския сегмент на "атлантическото пространство" и готовността им да правят почти всякакви отстъпки за да съхранят икономическата и политическа стабилност. Въпреки всичките му недостатъци и сериозните разходи, атлантизмът все още осигурява последната. В САЩ правилно (като цяло) оценяват съвременните европейски елити, включително и тези на ЕС, като слаби и склонни към консенсусно вземане на решенията, което ги лишава от възможността да реагират оперативно на предизвикателствата.

В основата на сегашните политически процеси е загубата, от страна на Европа, като цяло, на нейната стратегическа конкурентоспособност на системно ниво, макар че част от държавите членове на ЕС са достатъчно успешни в икономическо отношение.

Феноменът на съчетаването на икономическия просперитет на някои европейски държави (Германия, Холандия, скандинавските страни) и "разтварянето му" в груповата неконкурентоспособност на ЕС, е най-сериозната геоикономическа слабост на Съюза в рамките на трансатлантическите отношения. В същото време обаче, той е и основата за упражняването на ръководното влияние на САЩ. Естествено, Вашингтон не е заинтересован, в рамките на трансатлантическите отношения, Европа да действа като консолидиран глобален геоикономически играч.

Ключов момент за САЩ е блокирането на всички други, освен "атлантическите", вектори на икономическа активност на ЕС и, в частност, на "южния", ориентиран към партньорство с Иран, Индия и редица арабски държави, както и на "източния", целящ формирането на стратегически отношения с Русия и Китай. "Политическият атлантизъм" се оказва почти идеалния инструмент за целта, особено предвид непрекъснато нарастващата агресивност на съвременната западна пропаганда. Като цяло, ставаме свидетели на очевидно небезуспешния опит на САЩ да си върнат монопола върху интерпретацията на атлантизма. Което говори за това, че дори Доналд Тръмп, който с пълно основание можем да характеризираме като един от най-циничните и деидеологизирани американски лидери на всички времена, разглежда и използва атлантизма именно като идеологически инструмент. Просто защото с негова помощ могат да бъдат постигнати политическите и идеологически цели на Америка. Пример за този подход е опитът на САЩ да променят структурата на европейския енергиен баланс, използвайки предимно идеологически аргументи.

По-важното обаче е, че всички маневри, както и конкуренцията, се развиват в рамките на една и съща система, която може и да не оцелее, ако от нея се откъсне някоя от ключовите и съставни части.

Въпросът е, доколко европейските и американските елити смятат заплахата за разпадане на системата за реална. Съдейки по действията на Тръмп, американската част на атлантическата общност не допуска подобна вероятност, тъй като смята европейците за неспособни да предприемат решителни политически действия.

Този подход се основава на достатъчно сериозни аргументи и, поне засега, се потвърждава и от практическите резултати. Макар че кризата на "монопола на НАТО" върху гарантирането на сигурността на Европа говори за това, че нерешителността на европейците на бива да се надценява. Впрочем, важното е, че поне засега европейските елити дори не се опитват да посегнат на икономическите основи на атлантизма, опитвайки се да променят ситуацията само във военно-политическата сфера и, частично, в тази на идеологията. Тоест, Европа се опитва да не позволи на Вашингтон да възстанови монопола си върху идеологическата интерпретация на атлантизма, която би могла например да придобие формата на "нов макартизъм", а това е неприемливо за ЕС.

Да не забравяме обаче, че наред с националните елити и наднационалните институции в трансатлантическите отношения присъстват и големите корпоративни структури. Големите европейски компании, разтревожени от хаотизирането на "правилата на играта" и стесняването на хоризонта на инвестиционното планиране, се опитват да открият сигурни модели за развитие през следващите 10-12 години.

Не е изключено, че кризата на атлантизма, засегнала първоначално нейната идеологическа съставляваща, може да се прояви и в корпоративните икономически решения. И това може да се окаже много по-важно от политическата полемика. Защото, както е известно, в дългосрочен план икономиката винаги надделява над политиката. Въпросът е, кой в днешна Европа и, като цяло, на Запад ще се окаже носителят на дългосрочни икономически интереси.

 

* Авторът е преподавател в Националния изследователски университет – Висше училище за икономика в Москва