Афганистан: има ли шанс за излизане от задънената улица?

брой 5 2018
Typography

Четири десетилетия след инспирираната от Съветите през 1978 "априлска революция", трийсет години след изтеглянето на съветските части и 16 години след свалянето от власт на Движението Талибан и фактическата окупация на страната от САЩ и съюзниците им, въпросът за ситуацията в Афганистан и бъдещото му развитие продължава да си остава открит.

Паралелно с това нараства тревогата във връзка с евентуалните заплахи за сигурността в целия централноазиатски регион, ако напрежението в Афганистан внезапно ескалира.

Легенда:

Зони, контролирани от талибаните

Зони, силно подкрепящи талибаните

Зони с по-слаба подкрепа за талибаните

 

Източник: Institute for the Study of War

При това, следва да отбележа, че сегашният модел на политическо устройство на страната не изглежда никак стабилен. Впрочем, същото се отнася и за онзи баланс между интересите на външните сили, който направи този модел възможен. В същото време, анализите на ситуацията в Афганистан изискват да се прави ясно разграничение между вътрешно- и външнополитическите фактори и обстоятелства, защото макар те да са тясно свързани и дори да се допълват взаимно, основата им е различна.

Развитието на афганистанския конфликт винаги е зависело от конкуренцията между външните сили. На практика, именно сблъсъкът между тях, разпалва вътрешните противоречия в страната, които на свой ред са обусловени от сложната структура на афганистанското общество. При наличието на силна централна власт, това не играе кой знае каква роля, но отслабването и винаги провокира конкурентна борба и то не толкова между различните политически организации, колкото между афганистанските общности (етнически, религиозни, племенни, провинциални или регионални), които моментално се превръщат в субекти на вътрешната политика.

Естествено, на фона на тази вътрешна борба е повече от логично участниците в нея да се стремят да си гарантират подкрепата на конкуриращите се външни сили. От ключово значение в случая е стратегическото положение на Афганистан. Именно то определя острата конкуренция между Британската и Руската империи през ХІХ век (т.нар. "Голяма игра"), както и между САЩ и СССР през ХХ век. По-късно, през 90-те години на миналото столетие в схватката на интереси около Афганистан се включиха и регионалните държави - Пакистан, Иран и, донякъде, Узбекистан. Междувременно, глобалните играчи - САЩ и Русия, съхраниха ролята си в конфликта, който все повече привлича вниманието и на такива държавми като Китай, Турция, Саудитска Арабия, Индия и други.

Оказвайки се в центъра на вниманието на толкова много държави, афганистанските общности активизираха вътрешнополитическата битка помежду си, опирайки се на външна подкрепа. Така, в края на 90-те години на ХХ век се формира своеобразен алианс между Русия и Иран, подкрепящи в Афганистан съюза на северните национални малцинства, противопоставящи се на Движението Талибан, което пък по онова време, беше свързано с интересите на Пакистан.

Събитията от 2001, които доведоха до окупацията на Афганистан от САЩ и ръководената от тях международна коалиция, радикално промениха ситуацията както вътре, така и извън страната. Нейна основна особеност днес е отсъствието на открито противопоставяне между външните играчи, което да води и до борба между тях вътре в страната.

На какво се крепи компромисът между външните играчи

Истината е, че развитието на геополитическата ситуация в и около Афганистан не беше свързано само с драматичните събития от 11 септември 2001, довели до американската военна интервенция, и породените от тях симпатии към политиката на САЩ за борба срещу Ал Кайда и Движението Талибан. Другият основен фактор беше постигнатия компромис между всички заинтересовани външни играчи.

Този компромис беше свързан с това, че на САЩ беше даден картбланщ да финансират възстановяването на афганистанската държава и да се опитят да изкоренят религиозните радикали от Движението Талибан, като паралелно с това ограничат намесата на Пакистан във вътрешните работи на Афганистан и най-вече тази на пакистанските ислямистки организации, традиционно подкрепящи талибаните.

Освен това, моделът на държавно устройство, което американците се опитаха да създадат в Афганистан, гарантираше известен баланс между интересите на различните общности вътре в страната. Което беше от голямо значение за регионалните играчи. Пример за това е Иран, който винаги се е интересувал от положението на афганските шиити (т.нар. хазарейци), традиционно ориентиращи се към Техеран.

Както е известно, в рамките на държавния модел, формирал се в Афганистан през първото десетилетие на ХХІ век, хазарейците си извоюваха доста сериозни позиции. И въпреки, че нямаха претенции да доминират в рамките на цялата страна, именно техните гласове можеха да осигурят победата на един или друг кандидат на президентските избори. Естествено, те разполагаха и със солидна квота в местния парламент. Това позволяваше на лоялните към правителството хазарейци в определени ситуации да получават повече депутатски места в смесените провинции, където освен тях живеят и пущуни и, където ситуацията оставаше крайно нестабилна. На парламентарните избори през 2010 например, те спечелихе всичките 11 депутатски места в провинция Газни, въпреки че там пущуните са поне половината от населението.

Важно е и, че иранското влияние е доста осезаемо в граничните с Иран афганистански провинции и в частност в Херат, където Техеран реализира редица икономически проекти и оказва сериозна помощ. Тоест, може да се каже, че иранците бяха сред печелившите от американското присъствие в Афганистан. Като цяло, приключването на войната в Афганистан и разгромът на талибаните беше в интерес най-вече на държавите, подкрепящи т.нар. Северен алианс, предвид факта, че тъкмо неговите представители изиграха ключова роля в процесите на държавно строителство след 2001. Освен Иран, сред тях са Русия и постъветските централноазиатски държави, макар, че между тях са налице определени различия.

Основен приоритет за всички държави от Централна Азия беше понижаването на напреженито по границите им с Афганистан. Освен това обаче, за неговите съседи - Таджикистан, Туркменистан и Узбекистан, стабилизирането на ситуацията в страната разкриваше и нови възможности. От една страна, те разчитаха на ръста на взаимната търговия, още повече, че във връзка със значителните разходи на международната коалиция в Афганистан там се появи сериозен пласментен пазар. От друга страна, Ташкент, Ашхабад и в по-малка степен Душанбе, бяха заинтересовани от създаването на транпортен коридор, преминаващ през територията на Афганистан и достигаш до пристанищата в Индийския океан.

Що се отнася до Русия, тя разглеждаше Афганистан най-вече като значим фактор на регионалната геополитика, както и като зона на съперничество със САЩ, които според Москва, се стремят да наложат влиянието си в стратегически важния за нея регион на Централна Азия. В течение на 90-те и 2000-те години това съперничество касаеше най-вече транспортните коридори. Така, американците се стремяха да създадат нови коридори през Кавказ и Каспийско море, както и през Афганистан, докато Русия в повечето случаи се обявяваше против тези проекти, включително и, защото се опасяваше, че в дългосрочна перспектива това би могло да повлияе върху ориентацията на централноазиатските държави.

Мнозина смятат, че от маршрутите на транспортните коридори ще зависят и въшнополитическите приоритети на държавите от Централна Азия. Така например, Туркменистан се стреми да получи достъп до пазарите на Пакистан и Индия, а Узбекистан се нуждае от южните пристанища за да намали разходите в хода на реализацията на своята индустриална политика. Според тази логика, изграждането на нови транспортни коридори би могло да доведе до намаляване на руското влияание в региона за сметка на американското.

Стратегията на Вашингтон за стабилизиране на Афганистан

Постепенно обаче стана ясно, че плановете на САЩ за изграждане на нови транспортни коридори, включително през територията на Афганистан, разчитайки по този начин да усилят влиянието си в Централна Азия, едва ли ще се реализират на практика. За целта беше необходимо да се стабилизира ситуацията в тази страна, което обаче не се случи. А основната причина за това е липсата на силна и авторитетна централна власт, способна да гарантира реда на цялата територия на Афганистан.

Основните усилия на Вашингтон бяха свързани с появата в страната на легитимно управление, в резултат от провеждането на "демократични избори". Само че при наличието на голям брой конкуриращи се общности, повечето от тях въоръжени, всички избори автоматично водеха до изостряне на противоречията между тях, тъй като победата на едни означаваше появата на сериозни проблеми за останалите. За това съдействаше и взаимното недоверие, натрупано в хода на гражданската война, както и липсата на институции, способни да регулират отношенията между различните общности.

В резултат от това САЩ на практика се превърнаха в своеобразен арбитър в сложната система на вътрешноафганистанските междуобщностни отношения. Тази им роля се основаваше и на мащабното финансиране от тяхна страна, при това не само на държавните институции (армията и полицията), но и на лоялните на американците местни милиции. Това позволи на Вашингтон, от определен момент нататък, да се откаже от масираното си военно присъствия в Афганистан, но в същото време легитимира властта на авторитетните полеви командири по места.

При наличието на множество конкуриращи се въоръжени групировки, представляващи различните общности и племена, на цялата територия на страната, опозицията на централната власт може да бъде свързана не само с някаква сериозна организация от типа на Движението Талибан, а да се формира на всяко едно ниво и да разчита на локалните противоречия. Между другото, именно това е и една от причините за трудностите при воденето на преговори с талибаните, тъй като в момента тяхната организация вече не представлява структура с ясна йерархия, както беше в миналото. Днес, Движението Талибан играе по-скоро ролята на своеобразен "чадър", от чиито авторитет при необходимост могат да се възползват най-различни субекти на афганистанската политика. На практика, същото се отнася и за Ислямска държава. Напоследък много се говори за присъствието и в Афганистан, само че и тук по-скоро става дума за "чадър", използван или от местните противници на властите в Кабул, или пък от антиамерикански настроените елементи.

Естествено, липсата на стабилност в държавните институции, която по правило също е свързана с междуобщностните противоречия, допълнително стимулира ръста на нестабилността по места. Много показателен в това отношение беше проточилият се от есента на 2017 до пролетта на 2018 конфликт, свързан с губернатора на провинция Балх Ато Мохамед Нур, лидер на местната таджикска общност.

Вътрешните противоречия

От победата на Ашраф Гани на президентските избори през 2014 насам, централните органи на властта в Афганистан продължават да се раздират от противоречия и конфликти на интереси. Става въпрос най-вече за сблъсъка между президента Гани и близките до него ръководители на афганистанските силови структури (повечето от които са пущуни от племето гилзаи) и представители на националните малцинства и най-вече на таджикската общност.

Тук е мястото да напомня, че от 2001 насам афганистанските таджики разполагат с ключови позиции в органите на централната власт. След падането на талибаните, именно те бяха в основата на формирането на силите за сигурност, армията и полицията на Афганистан. При управлението на предишния президент Хамид Карзай (пущун, от племето дурани), таджиките се ползваха с доста сериозно влияние, дори можеше да се говори за своеобразен тактически алианс между Карзай и част от таджикския елит.

При президента Гани обаче, ситуацията се промени, като значително нарасна ролята на пущуните и най-вече на тези от племето гилзаи. Освен това, постигнатото от властите споразумение с основателя на Ислямската партия на Афганистан (и бивш премиер) Гулбеддин Хекматияр, който също е от племето гилзаи, както и очевидният им стремеж да преговарят с талибаните (сред които пущуните доминират) със сигурност води до значително укрепване на позициите на пущуните във вътрешната политика на страната. Освен това управляващите започват да оказватн определен натиск върху таджикската общност. Така, сред мерките, предприети от администрацията на Гани, беше и отстраняването на неформалния лидер на местните таджики Ата Мохамед Нур от поста губернатор на стратегически важната провинция Балх, чиито център е Мазари Шариф. Нур обаче отказа да напусне поста си, което нагледно илюстрира, че влиянието на централната власт си има определени граници, защото тя не съумя да го накара да изпълни разпорежданията и. В крайна сметка, след дълги преговори, Ата Мохамед Нур все пак напусна поста, но го стори едва през март 2018.

Би могло да се каже, че в момента е налице изключително крехко равновесие, доколкото в Афганистан има прекалено много влиятелни субекти на вътрешната политика, които при това разполагат с много сериозни възможности, включително и военни. Очевидно е, че подобна система се нуждае от арбитър и от финансиране. Между другото, ако в конкретния случай не съществуваше такъв външен арбитър в лицето на САЩ (осигуряващи и необходимото финансиране на системата), изглежда твърде вероятно, че можехме да станем свидетели на открит военен сблъсък между Ата Мохамед Нур и лоялните му въоръжени групировки и доминиращите в момента в Кабул пущуни.

В отношенията между отделните общности в Афганистан могат да се очертаят няколко "сюжета", притежаващи голям конфликтен потенциал. На първо място това са отношенията между пущуните и различните етнически малцинства, на второ - между самите пущуни (между племената дурани и гилзаи) и на трето място - между отделните племена и кланове в населените предимно с пущуни провинции. Пущуните например, поддържат доста сложни отношения с хазарейците. В северните провинции пък, с определен конфликтен потенциал са заредени отношенията между узбеките и таджиките, между таджиките и пущуните, както и между планинските и равнинните кланове на самите таджики. Налице са и сериозни религиозни противоречия между местните сунити и шиити. В сунитската общност пък има противоречия между привържениците на т.нар. доктрина "деобанди" - каквито са и талибаните , традиционните суфийски ордени ("тарикати") и привържениците на политическия ислям, изповядван от "Ислямската партия" на Гулбеддин Хекматияр или от "Джамаат Ислами", чиито член е Ата Мохамед Нур.

Положителното в сегашната ситуация е, че всички сили поне до момента не се подготвят за открит сблъсък, а по-скоро за предстоящите парламентарни избори, които вероятно ще се проведат през октомври 2018. Очевидно е обаче, че изборите няма да променят сериозно съществуващата сложна система на взаимоотношения между различните сили. Затова, колкото и да е парадоксално, ключовията елемент за стабилността на цялата тази паянтова конструкция на политическата власт в Афганистан продължава да е арбитражът и финансирането от страна на САЩ. Същото обстоятелство обаче, е и фактор за нейната слабост, тъй като именно по инициатива на Вашингтон геополитическата ситуация около Афганистан започва радикално да се променя.

Какво би могло да се случи в краткосрочна перспектива

И така, основните геополитически промени в последно време са свързани с рязкото изостряне на отношенията на САЩ едновременно с Русия, Иран, Пакистан и Китай. Ако приемем, че през последните 17 години американската политика в Афганистан се основаваше, освен всичко друго, и на постигнатия през 2001 компромис, следва да очакваме, че сегашното влошаване на отношенията може да се отрази и върху ситуацията в страната и около нея.

Най-опасно в това отношение изглежда изострянето на отношенията с Иран, особено след излизането на САЩ от "иранската сделка" през май 2018 и последвалите остри размени на реплики между президентите Тръмп и Рохани (макар че в края на юли Тръмп заяви, че е готов да разговаря с иранския си колега "без предварителни условия"). При определено стечение на обстоятелствата не може да се изключва, че тази нова ескалация на напрежението в Близкия Изток ще доведе до голяма война в региона. При всички случаи обаче, политиката на Техеран в краткосрочна перспектива ще претърпи определени промени, които биха могли да засегнат и Афганистан.

Конфронтацията между САЩ и Русия на глобално равнише, налагането на санкции срещу Москва, както и твърдата реторика на двете страна, няма как да не се отразят и върху ситуацията в Централна Азия. Става дума, в частност, за транспортните коридори през Афганистан, като този въпрос си остава приоритетен най-вече за Узбекистан и Туркменистан, но поражда все повече критики в Москва. При това руснаците акцентират най-вече върху нарасналата заплаха за сигурността им от страна на Афганистан. При положение обаче, че са налице заплахи за сигурността на системна основа, в основна задача следва да се превърне подготовката за тяхното отразяване, а при това положение развитието на транспортните коридори автоматично минава на заден план.

Както вече споменах, при управлението на Тръмп се влошиха и отношенията на САЩ с Пакистан, което също е свързано със стабилността в Афганистан. При това не само във връзка с транзита на стоки и въоръжение за американския контингент в тази страна. През 90-те години на миналия век, Пакистан беше изключително активен и влиятелен играч на афганистанската политическа сцена и, ако условията му се сторят подходящи,  е в състояние да се върне към основите на предишната си политика в региона.

Като цяло, влошаването на отношенията на САЩ с Иран, Пакистан, Русия и Китай, на фона на паралелното задълбочаване на противоречията между сегашния президент - пущун и елитите на местните етнически малцинства (и най-вече на таджиките) поставя под много сериозен въпрос стабилността на съществуващата вътрешнополитическа ситуация в Афганистан. В частност, предстоящите парламентарни (а по-късно и президентски) избори в страната, неизбежно ще наложат постигането поне на формален компромис между основните външни играчи. А, ако такъв компромис не бъде постигнат, ситуацията ще стане наистина непредсказуема.

Подготвя ли се завръщането на Движението Талибан

През последните няколко години тезата за разрешаването на проточилия се афганистански конфликт с мирни средства непрекъснато се прокарва, както от местните политически лидери, така и от външните играчи (чужди държави и международни организации). В тази връзка, световната общност и в частност държавите от НАТО, чиито сили продължават да присъстват в страната, полагат усилия за организирането на мирни преговори между правителството и Движението Талибан, макар че досегашните им инициативи не доведоха до някакви положителни резултати.

Най-сериозен резонанс в контекста на тези усилия имаше подкрепата на САЩ за създаването на представителство на талибаните в Катар.

Впрочем, Вашингтон и преди е участвал в диалога с Движението Талибан, но това взаимодействие имаше силно ограничен характер и не доведе до съществен прогрес в решаването на афганистанския проблем. Сред практическите резултати от тези преговори бешеа освобождаването на чуждестранни заложници на талибаните (включително американски граждани). Въпреки контактите, свързани с решаването на тези случаи, САЩ така и не съумяха да постигнат някакви политически отстъпки от страна на Движението, които биха могли да съдействат за прекратяването на конфликта. Талибаните се позиционира като единственото законно правителство на страната и продължава да разглеждат частите на НАТО като "чуждестранни нашественици". Разбира се, този подход не изключва възможността за преговори, но схемата, към която се придържаха талибаните, предварително изключваше участието и на правителството в Кабул в тях.

Този проблем, наред с липсата на реално осъществими практически цели на политическия диалог с талибаните, накара САЩ да се дистанцират от преговорите. През последните няколко години американците се въздържат от пряко участие в диалога с талибаните, предоставяйки на официалните власти в Кабул изключителното право да водят преговори с тях. Въпреки това, този подход не срещна подкрепата на бунтовниците, които продължават да смятат афганистанското правителство за "марионетки", така че опитите на САЩ и някои други държави да дадат косвен тласък на вътрешноафганистанските мирни преговори се оказаха в задънена улица. 

Тази американска политика по отношение на преговорите с талибаните стана обект на критиките на редица други външни играчи, включително Русия. Така, специалният представител на руския президент Путин за Афганистан Замир Кабулов изрази тревога от факта, че нежеланието на САЩ да участват в диалога с Движението Талибан пречи за разрешаването на конфликта.

Впрочем, редица скорошни изявления на официални американски представители говорят, че е налице тенденция за промяна в досегашната политика по отношение на преговорите с талибаните. В началото на юни 2018 например, зам. помощникът на Тръмп Лиза Къртис (старши директор по въпросите на Южна и Централна Азия) обяви, че страната и е готова да си включи в диалога с талибаните, дори ако водеща роля в него играят властите в Кабул. Според Къртис: "САЩ са готови да участват в преговорите, но не можем да се нагърбим с ролята на афганистанското правителство и афганистанския народ. Политическото решение следва да се обсъжда в хода на процес, осъществяващ се в Афганистан и ръководен от местните сили".

Думите и очевидно са направили впечатление на талибаните, доказателство за което стана последвалото малко по-късно обръщение на техния водач Хайбатула Ахунзада, по-голямата част от което беше посветено именно на въпроса за взаимодействието със САЩ: "Ако американските власти действително вярват в мирното разрешаване на афганистанския конфликт, трябва без посредници да седнат на масата за преговори, за да бъде намерено решение на тази трагедия". Също както и в предишните си обръшения, бунтовническият лидер изразява увереност си в скорошната победа над САЩ и пагубните последици от конфликта за американската страна, но демонстрацията на готовност за преговори с тях, говори, че Движението Талибан също е заинтересовано от промяната на досегашната политика на Вашингтон.

Показателно е също, че в споменатото по-горе изявление на Лиза Къртис, не се изключва възможността и други държави да се включат в диалога с талибаните, като определени надежди в това отношение се възлагат на Пакистан, макар че самите талибани въобще не коментират този въпрос.

Впрочем, няколко седмици преди изказването на Къртис, друг американски официален представител също коментира евентуалните преговори с бунтовниците, което обаче поровокира острата негативна реакция на Движението Талибан. Така, в края на май 2018, т.е. в разгара на сезона на бойните действия и пролетното настъпление на талибаните, командващият на американските сили в Афганистан генерал Джон Никълсън съобщи на пресконференция в Пентагона, че представители на Движението участват в преговорите с афганистанските власти. Според него, талибаните уж продължават диалога с Кабул без да спират военните действия срещу режима. В изказването си, Никълсън сравни сегашната ситуация в Афганистан с наскоро приключилия десетилетен въоръжен конфликт в Колумбия, в по време на който бунтовническата групировка FARC (Революционни въоръжени сили на Колумбия - Народна армия) преговаряше с официалните власти, без да спира бойните действия, чак до подписването на мирното споразумение през 2016.

Що се отнася до контактите с талибаните, Никълсън заяви, че в преговорите с властите участват водачи на бунтовническото движение от "средно и високо ниво", без обаче да уточнява кой точно представлява правителството в Кабул и кои са посредниците.

Тук е мястото да отбележа, че повечето съобщения за преговори с талибаните, които обикновено идват от средите на властите, в течение на вече доста години се отличават с неясните си формулировки. В повечето случаи, тази секретност се обяснява с нежеланието да се провали диалога, но изявлението на генерал Никълсън се различава от повечето предишни съобщения, най-вече по това, че преследваше предимно пропагандни цели и беше предназначено най-вече за американската публика. Въпреки това, то имаше доста силен резонанс, включително и в самия Афганистан. В отговор, талибаните публикуваха в контролирани от тях уебсайтове два коментара на изказването на генерала. В първия, те квалифицираха твърденията му като "изфабрикувани" и за пореден път декларираха, че преговорите с официален Кабул са безмислени и, че по този начин Никълсън се опитва да отвлече вниманието от собствените си провали в афганистанската кампания. Във втория пък, призоваха генерала да спре да се занимава с гола пропаганда и да "информира населението на САЩ за плачевната ситуация в сферата на сигурността в Афганистан". Тоест, на практика, изявлението на Никълсън само подсили критичната оценка на разултатите от афганистанската мисия, както и на цялата "афганистанска" политика на Вашингтон.

Някои нови тенденции

Впрочем, в изказването си генералът спомена и за още един потенциален участник във вътрешноафганистанските преговори - движението в подкрепа на мира (т.нар. "Народно движение за мир", водено от млади местни интелектуалци, като Игбал Хайбер например), възникнало в провинция Хелманд, което впоследствие се сдоби с многобройни привърженици и в други части на Афганистан. Сред предпоставките за бързо нарастващата популярност на движението, призоваващо Кабул и талибаните да постигнат мирно разрешаване на конфликта, е неговият принципиално аполитичен характер. Привържениците на мирния диалог се ползват с подкрепата на много племенни старейшини и известни теолози, както и на представители на различни партии, но самите те отказват да подкрепят което и да било политическо обединение, дистанцирайки се не само от правителството и държавните институции, но и от цялата сегашна политическа система.

Ролята на посредник, с която се е нагърбило новото движение, привлече към него вниманието на талибаните, които изразиха готовност да разговарят с неговите активисти, само че предварителните условия, поставени от тях, нямаше как да бъдат изпълнени. Талибаните, в частност, поискаха изтегляне на всички чуждестранни части от големите бази в провинциите Хелманд и Кандахар, но официалното правителство не дръзна да направи подобно изключително рискована отстъпка. Но, въпреки че с течение на времето вниманието на местната общественост към антивоенното движение леко спадна, неговите активисти продължават своите миротворчески акции и (както показа и изказването на генерал Никълсън) се оценяват от мнозина като потенциални участници в диалога, способни да изместят от "мъртвата точка" организацията на преговорите с въоръжената опозиция.

В момента обаче, усилията за стартирането на такива преговори между правителството в Кабул и Движението "Талибан" продължават да са в задънена улица. Опитите на САЩ и редица други държави да съдействат за вътрешноафганистанския диалог се сблъскват с негативното отношение на талибаните, които продължават да демонстрират категорично нежелание да приемат за партньор правителството на Ашраф Гани. Доказателство за това е опитът от организираните досега международни конференции по въпросите на диалога в Афганистан, като само през 2018 такива бяха проведени в Кабул, Ташкент и Джакарта. Във всеки от тези случаи бунтовниците не се възползваха от формално предоставената им възможност, а техните лидери ги обявиха за пропагандни акции, целящи да принудят Движението Талибан да признае поражението си.

Тоест, в момента мястото на наследника на САЩ в преговорите с талибаните продължава да е свободно. В същото време, на фона на липсата на друга възможност за прокарване на мирния процес, американците са принудени отново да демонстрират готовност за пряк диалог с бунтовниците, продължавайки, паралелно с това, да търсят друг играч, способен да поеме отговорността за процеса на преговорите, чиято перспектива обаче си остава съмнителна. Ограниченията върху избора на потенциални кандидати за мястото на нов организатор на диалога не са свързани само с принципната позиция на талибаните, но и с изискванията на международното право, тъй като евентуалното изключване на официален Кабул от участие в преговорите, което би могло да убеди бунтовниците да се включат в тях, ще означава посегателство върху суверенитета на Афганистан. Ето защо САЩ са принудени да продължат да настояват Кабул да играе ключова роля в диалога, но на практика усилено търсят възможности да се споразумеят с талибаните зад гърба на правителството на Гани.

В тази връзка, възникналото в провинция Хелманд "Народно движение за мир" е един от потенциалните кандидати за участници в преговорите. Положителният му имидж сред афганисканското население и вече декларираната готовност на талибаните за диалог с неговите активисти, наред с политическата му безпристрасност, го правят привлекателен за САЩ кандидат за ролята на техен приемник в диалога с бунтовниците. Въпреки това, взаимодействието с чуждестранни сили, както и с едни или други афганистански политически групи, могат да нарушат крехкото равновесие и да превърнат движението в неприемлив за талибаните партньор в диалога за прекратяване на конфликта в страната. Репутацията на "марионетка" на САЩ или на правителството в Кабул би провалила всички усилия на неговите участници за прокарване на идеята за мир и преговори с бунтовниците.

От друга страна, Вашингтон разчита на възможността за диалог с талибаните с посредничеството на Пакистан. Въпреки влошаването на отношенията между Вашингтон и Исламабад, който е обвиняван от американците, че подкрепя тероризма (заради което САЩ прекратиха военната си помощ за него), американската администрация би могла да положи усилия за да възстанови приятелските си връзки с Пакистан, особено след победата на парламентарните избори там (през август 2018) на Движението за справедливост на Имран Хан. Проблемът обаче е, че в случай, че пълномощията по водене на преговорите с талибаните неофициално бъдат прехвърлени към Исламабад, диалогът с талибаните ще стане още по-малко управляем от американската страна, а и перспективите му ще си останат крайно съмнителни, особено предвид напрежението в афганистанско-пакистанските отношения.

Макар че демонстрацията на възобновена готовност от страна на САЩ за пряк мирен диалог с талибаните привлече вниманието на бунтовническите лидери, сама по себе си, тя не решава проблема за взаимодействието между основните участници в афганистанския конфликт. Нежеланието на Движението Талибан да признае властите в Кабул за пълноправен участник в преговорите, си остава препъни камъка на мирния процес. Този проблем би могъл да бъде решен чрез реформирането на правителството, включително приемайки идеята на афганистанската политическа опозиция за провеждането на общонационално събрание (т.нар. Лоя Джирга) и приемане на промени в конституцията на страната. Въпреки това, само със свои сили, САЩ очевидно не са в състояние да променят характера на преговорите и да ги прехвърлят от външната във вътрешноафганистанската плоскост, което изглежда задължително за успешното разрешаване на дългогодишното въоръжено противопоставяне.

Необходимото преосмисляне на американската стратегия

Военната кампания на САЩ в Афганистан продължава без прекъсване от октомври 2001 насам. По данни на Пентагона, това е струвало на американската хазна над 680 млрд. долара (според други източници, сумата е над 1 трилион). По време на операциите на афганистанска територия са загинали около 2 350 американски военни, а над 20 хиляди са били ранени. Обявявайки преди малко повече от година основните принципи на стратегията си за Афганистан, Доналд Тръмп отбеляза: "Собствените ми инстинкти изначално ми подсказваха, че трябва да се изтеглим от тази страна, а аз обикновено следвам инстинктите си. Цял живот обаче са ми внушавали, че когато влезеш в Овалния кабинет, ще ти се наложи да вземаш съвсем различни решения". Както признава в тази връзка президентът, формулирането на новата афганистанска политика е било предшестване от множество съвещания и дискусии. В крайна сметка, преди година Тръмп реши да не следва инстинктите си и обяви, че "прибързаното изтегляне на нашите военни от Афганистан ще създаде вакуум, който терористите - включително такива групировки като Ислямска държава и Ал Кайда - веднага биха запълнили".

Както е известно, основният стълб на сегашната стратегия на САЩ, лансирана от Тръмп през 2017, беше увеличаването на числеността на американския контингент на територията на Афганистан, както и на обема на въоръженията и военната техника, предоставяни на правителството в Кабул. Друг важен момент в нея беше оказването на натиск върху Пакистан, смятан за основния спонсор и закрилник на Движенито Талибан. В тази връзка Тръмп се обърна към Индия, която е най-големия регионален съперник на Исламабад, с предложение да разшири участието си в разрешаването на афганистанския проблем. В Делхи обаче не демонстрират особен ентусиазъм в това отношение.

Ето защо, американските власти могат да решат да преразгледат стратегията си в Афганистан. Както се твърди в коментар на Reuters, самият Тръмп се чувства разочарован заради липсата на прогрес в контекста на афганистанската криза. В тази връзка, мнозина експерти предполагат, че Вашингтон може да се ориентира към "оптимизиране" на военното си присъствие в страната или пък да рискува да привлече някой друг достатъчно силен международен играч, за да сподели с него отговорността за случващото се там. Естествено, на първо място в списъка на възможните кандидат се посочва Русия.

Очевидно Тръмп е недоволен че официално обявените цели на стратегията му за Афганистан и най-вече да бъдат склонени талибаните да преговарят с властите в Кабул, така и не бяха реализирани. В тази връзка, Reuters цитира анонимни високопоставени служители в президентската администрация, според които все още не е получено официално указания за разработването на нова стратегия, но са налице някои косвени признаци за това. Така, Белият дом вече е поискал да бъде изготвен доклад за резултатите от прилагането на сегашната стратегия, в който ще бъдат разгледани всички нейни аспекти, включително последиците от разширяването на американското присъствие в Афганистан и перспективите за преговорите с талибаните, както и за отношенията между САЩ и Пакистан.

Опитвайки се да омаловажи твърденията на Reuters, шефът на Централното командване на САЩ генерал Джоузеф Вотел заяви в речта си от 19 юли в базата "Макдийл", че не очаква мащабна промяна в стратегията за Афганистан и Южна Азия, като цяло, защото според него "тя работи и ние постигаме определен прогрес", освен това "налице са известни положителни признаци и по пакистанското направление".

На по-различно мнение обаче, е водещият експерт от Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон (IISS) Джефри Манкоф, според който "Липсата на прогрес в Афганистан е обяснима. Американската армия е там от 2001 насам, но по-голямата част от страната продължава да е неуправляема и опасна. Не съм сигурен как ще се промени американската стратегия. Повечето дебати относно афганистанската ни политика, в които съм участват, се фокусират върху числеността на войските, т.е. дали САЩ следва да възстановят предишната им численост, или обратното, да ограничат загубите и да изготвят твърд график за пълното им (повече или по-малко) изтегяне. По време на предизборната си кампания Тръмп симпатизираше на последния подход. Разбира се, военните бяха категорично против. Бяха положени известни усилия за ангажиране на талибаните в мирния процес (каквото напоследък се опитва да прави и Русия), но засега почти нищо не показва, че бунтовниците и правителството ще склонят някога и някъде да седнат заедно на масата за преговори".

За разлика от него, бившият зам. държавен секретар на САЩ през 2009-2011 Филип Кроули смята, че "появилите се напоследък в медиите данни за наличието на определен интерес към мирните преговори не са случайни, тъй като за всеки участник в афганистанския конфликт е ясно, че той няма военно решение. Необходимо е обаче, те самите да бъдат готови да преговарят. Държавите, които са заинтересовани от доброто бъдеще на страната и, в частност, Индия, Пакистан, Иран, Русия, Китай и САЩ, следва да упражнят натиск върху вътрешните играчи за да седнат на масата за преговори, а след това и да подкрепят този мирен процес. В миналото някои от тези страни се интересуваха от мирното решение, други обаче го ерозираха. В крайна сметка, гражданските войни все някога затихват от самосебе си, само че това може да отнеме прекалено много време. Онова, което се опитват да направят в момента САЩ и НАТО, е да укрепят позициите на афганистанското правителство така, че опозиционните групировки да признаят, че няма да могат да постигнат целите си с военни средства и да осъзнаят, че могат повече да загубят,отколкото да спечелят, ако все пак продължат борбата".

На свой ред, редица руски експерти очакват, че ако наистина наложи промяна на американската стратегия за Афганистан, президентът на САЩ ще се опита да "съкрати" част от сегашните ангажименти на страната си, прехвърляйки ги на другите "външни играчи" и най-вече на Русия. Според зам. директора на Института на държавите от ОНД Владимир Евсеев например, "Тръмп ще следи много внимателно, какви финансови средства се изразходват в Афганистан, като ще се опита да намери друга държава, на която би могъл да прехвърли част от тези разходи, както и съответната отговорност. Някои смятат, че тази държава би могла да е Русия. Срещу обещанията за някакво ограничено сътрудничество с Москва, САЩ могат да се опитат да променят сегашната ситуация, защото най-големият им проблем е, че в момента Вашингтон поддържа доста напрегнати отношения с всички държави, разполагаши с реално влияние в Афганистан - Пакистан, Иран, Китай, Русия, а именно те са в състояние да предприемат нещо, което да промени ситуацията в тази страна".

В същото време, Евсеев подчертава, че въпросът, дали наистина си струва Москва да поеме част от отговорността за бъдещето на Афганистан, няма еднозначен отговор. В тъзи връзка той напомня, че преди това се лансираше идеята Индия да се ангажира по-сериозно със случващото се в страната, но стана ясно, че Делхи няма никакво намерение да изпраща военни части и дори военни съветници там. С Иран, пък САЩ просто няма как да си взаимодейсват, предвид откровено враждебните отношения между Вашингтон и Техеран. Що се отнася до Китай, той има определени интереси в Афганистан, свързани с реализацията на гигантския му проект "Един пояс, един път". Освен това китайците са част от четиристранната координационна група (заедно със САЩ, Пакистан и Афганистан), създадена преди три години именно за да убеди "талибаните" да седнат на масата за преговори, само че поне досега ефективността и е почти нулева. Що се отнася, до Русия тя вероятно би могла да приеме някакво ограничено участие, въпросът обаче е, дали САЩ наистина са готови да и направят подобно предложение и при какви условия.

При всички случаи във Вашингтон разглеждат такъв сценарий. През юли 2018 първият заместник на помощника на държавния секретар на САЩ за Южна и Централна Азия Алис Уелс заяви, че американците биха искали Русия да демонстрира по-голяма активност в Афганистан: "Русия има важни интереси и е загрижена за случващото се в Афганистан. Тя може да изиграе играе важна роля за стабилизирането на ситуацията в страната. Бихме искали Москва да прави повече за да помогне на афганистанското правителство, както на военно, така и на дипломатическо равнище". Според нея, ако руското ръководство склони да се ангажира с това, шансовете талибаните да бъдат уговорени да седнат на масата за преговори значително ще нараснат.

 

* Българско геополитическо дружество