Вашингтон се завръща в "задния си двор"

брой 5 2018
Typography

В началото на ХХІ век изглеждаше, че Латинска Америка, която през предходните две столетия с основание се смяташе за "задния двор" на САЩ, е на път най-сетне да се освободи от смазващото влияние на Вашингтон.

Фактът, че начело на редица ключови държави в региона застанаха откровени противници на северноамериканската доминация (като Луис Инасио Лула да Силва и Дилма Русеф в Бразилия, Уго Чавес във Венецуела, Ево Моралес в Боливия, Рафаел Кореа в Еквадор, Даниел Ортега в Никарагуа, или Нестор и Кристина Киршнер в Аржентина), както и водената от тях политика, накара мнозина анализатори да смятат, че докато Съединените щати са концентрирали цялото си внимание върху прословутата "война с международния тероризъм", са допуснали стратегически провал в гигантската зона "на юг от Рио Гранде".

Днес, в края на второто десетилетие на века, нещата в региона изглеждат доста различни. Единственият откровен противник на Вашингтон, който все още уверено държи властта, е боливийския президент Ево Моралес, докато наследникът на Чавес във Венецуела - Николас Мадуро, както и никарагуанският лидер Ортега, са изправени пред изключително сериозни предизвикателства. Никой от останалите вече не е в управлението, а за да ни стане ясно, какви са тенденциите на субконтинента, ще напомня само, че в надпреварата за президентските избори в Бразилия, които ще се проведат през октомври 2018, засега води откровеният апологет на Доналд Тръмп (и на военната хунта управлявала страната през 1964-1985) Жаир Болсонаро. Или пък, че по време на срещата си с вицепрезидента на САШ Майкъл Пенс в края на юни 2018, сегашният държавен глава на Еквадор Ленин Серна изрази загрижеността си от "тежката криза във Венецуела" и декларира намерение да подобри значително отношенията със Вашингтон, сериозно влошени при управлението на неговия предшественик и съпартиец Рафаел Кореа.

Кризата във Венецуела

Реакцията на глобалните играчи на резултатите от провелите се през май 2018 президентски избори във Венецуела, както и последвалите събития, показва дълбочината на противоречията както вътре в страната, така и в отношението на външните играчи към случващото се в нея. Реалните причини за кризата в страната, сред чиито прояви беше и поредният атентат срещу Мадуро в началото на август, имат комбиниран - вътрешен и външен характер.

След идването на власт на предшественика му Уго Чавес през 1998, изглеждаше, че страната ще съумее да преодолее икономическите си проблеми, да се справи с гигантската корупция и да поеме по пътя на постъпателното развитие. Първоначално новият лидер и неговото Движение на Петата република постигнаха сериозни успехи в тази посока, разширявайки своята социална база, включително благодарение на индигенистката си политика (в чиято основа е реинтиграцията на коренното индианско население в обществения живот) и преразпределянето на държавните приходи от износа на енергоносители в полза на по-бедните слоеве на населението. В същото време, Венецуела се превърна в опорна база на съпротивата срещу традиционната доминация на САЩ на субконтинента, което пък обуславя изключителното внимание, с което във Вашингтон следят случващото се там.

Тези първи успехи обаче, така и не прераснаха в нещо по-сериозно. Експроприациятга на собствеността на местните и чуждестранни едри земевладелци, регулирането на цените и курса на националната валута (боливар) дадоха резултат само в началния етап от управлението на Чавес, но по-късно провокираха изключително остра социално-икономическа криза. Основната причина за това беше, че средствата, получени от държавата през периода на високи цени на енергонасителите, бяха пропилени по изключително бездарен начин. Така, вместо да бъдат инвестирани в диверсификацията на икономиката и изграждането на вертикално интегрирани вериги за добавена стойност, Венецуела продължаваше да получава до 95% от приходите от износа си, само от експорта на един, единствен стратегически ресурс. Което нямаше как да не доведе до възникването на критични рискове за цялата държава и за наложения от Чавес политически модел, тъй като конкурентоспособността на несуровинните сектори на националната икономика непрекъснато намаляваше, за сметка на нарастващата зависимост от глобалната конюнктура в енергийния сектор. Рязкото намаляване на цената на петрола, породено в частност от т.нар. "шистова революция" в САЩ и целенасочено осъществяваната от Вашингтон ерозия на неустойчивия баланс между търсенето и предлагането на пазара на енергоносители, доведе до драстичен спад на печалбата от външната търговия и вноса на Венецуела, както и до гигантски стоков дефицит. Политиката на изкуствено поддържани ниски цени в магазините, осъществявана без съответните икономически реформи, създаде мощен източник на корупция (така например значителна част от изкуствено поевтинените стоки се изнасяха контрабандно в съседна Колумбия). В резултат от това във висшите слоеве на властта в страната се оформи широка прослойка от "леви" бизнесмени и военни, за които тази ситуация се оказа своеобразна "манна небесна". Опитите, средствата от петролния износ да бъдат използвани за индустриализация на икономиката се провалиха именно заради съпротивата на значителна част от управляващия "ляв елит", който не беше заинтересован от подобна радикална трансформация и предпочитайше да паразитира върху "чависткия модел", което автоматично изключваше осъществяването на качествен скок в  развитието на венецуелската икономика.

Във Вашингтон, разбира се, бяха наясно с почти пълната зависимост на Каракас от износа на енергоносители. Тоест, атаката срещу венецуелския петролен сектор можеше да се очаква, макар че тази страна очевидно не беше единствената, нито най-важната цел на САЩ. Истината обаче е, че левият режим сам даде на основния си геополитически противник възможността да му нанесе жесток удар, налагайки санкции, в частност, срещу държавната петролна компания PDVSA.

Сегашната северноамериканска администрация разглежда възможността да бъде наложена забрана за продажба на разтворители на Венецуела. Те са и необходими за разреждането на добивания там петрол, което е задължително за транспортирането му. Тоест, ударът на Вашингтон касае не само цената на петрола, но и обема на износа му. Към това следва да добавим и финансовата блокада, наложена от Управлението за контрол на чуждестранните активи на Департамента по финансите на САЩ, заради която Каракас не може да преразгледа условията за погасяване на държавния дълг и да разчита на заеми за развитието на петролния сектор. Според редица експерти, сумарният ефект от наложените на Венецуела санкции е съпоставим с този от мащабен военен удар.

Към това следва да добавим деструктивното въздействие върху икономиката на Венецуела на действията на различни международни институции като Фондацията за икономически изследвания "Атлас" (известна също като Мрежата Атлас - Atlas Network) - изключително влиятелен мозъчен център, създаден през 1981 в САЩ за прокарване на либертарианските ценности по целия свят. На територията на Венецуела действат четири филиала на тази мрежа, както най-активен е т.нар. Freedom Center for Economic Studies (CEDICE). Фактът, че CEDICE работи във Венецуела от трийсет години насам, т.е. както по времето на Чавес, така и на Мадуро, говори за мащабите на влиянието на Мрежата Атлас.

Естествено, САЩ категорично отрекоха каквато и да било причастност към осъщественото в началото на август 2018 покушение срещу Мадурло. Както заяви пред Fox News съветникът на Тръмп по националната сигурност Джон Болтън, "правителството на страната няма нищо общо с това". В същото време обаче е ясно, че Мадуро е сред най-неудобните фигури за Вашингтон, при това не само в регионален, но и в глобален план. Страната му е интересна най-вече като източник на петрол, т.е. ако се ръководи от лоялен към САЩ политик, тя лесно може да бъде превърната в своеобразен стратегически ресурсен резерв, както впрочем и в инструмент за натиск върху такива съперници на Вашингтон, като Китай например. Истината е, че за Съединените щати е изключително важно да изтласкат китайците от "задният си двор", тъй като в последно време активността им там непрекъснато нараства.

В момента Белият дом е изключително враждебно настроен към чависткия режим. При всяко свое посещение в Латинска Америка, северноамериканските държавни чиновници и дипломати задължително повдигат през своите регионални съюзници "венецуелския проблем" и възможностите за неговото решаване. Така, по време на посещението си на субконтиненка през февруари 2018, вече бившият държавен секретар Рекс Тилърсън изрично подчерта, че Вашингон ще продължи да оказва натиск върху режима на Мадуро, докато той не се върне към "демократичния процес". Неговият наследник на поста Майк Помпео действа още по-твърдо, като поиска да бъде прекратено членството на Венецуела в Организацията на американските държави, докато там не бъде възстановен "конституционния ред". Тук е мястото да напомня, че САЩ, Аржентина и Чили принципно не признават резултатите от последните избори в страната, обявявайки ги за фалшифицирани. Най-сериозно безпокойство обаче породиха появилите се в редица авторитетни медии твърдения, че през 2017 Съединените щати съвсем сериозно са обсъждали евентуална военна интервенция във Венецуела.

Възможните сценарии

Според експертите, съществуват няколко основни сценария за осъществяване на политически промени във Венецуела. Първияте е свързан с доброволния отказ на чавистите от управлението. Вторият е консолидирането на опозиционните сили с цел да принудят сегашното ръководство да склони на сериозни отстъпки, включително провеждането на извънредни избори. Третият пък включва по-нататъшна ескалация на противопоставянето с трудно прогнозируеми последици. Първият сценарий изглежда изключен, вторият е малко вероятен, което означава, че като най-реален се очертава третият. Налице са редица причини чавистите да запазят властта, поне в краткосрочна перспектива. В същото време обаче, липсата на реален проект за развитие и най-вече на консолидирано желание да бъде създаден такъв проект, вероятно ще доведат до по-нататъшно влошаване на ситуацията в страната. В резултат от това сегашната система може да навлезе в своеобразна точка на бифуркация, тъй като вече няма да може да функционира в сегашните условия, но пък няма да бъдат открити и някакви други, ненасилствени алтернативи. Следователно, ще бъде поставено под въпрос самото съществуване на Венецуела, в сегашния и вид. Кризата води до още по-сериозно разцепление във военно-политическия елит на страната, вследствие на което прогресивно нараства рискът от фрагментация на формиралата се през последните двайсет години "чавистка върхушка", включително от директно противопоставяне между различните и фракции, което да се развие паралелно с вече съществуващия сблъсък между властта и опозицията. На този фон, северноамериканските стратези могат да решат да "стимулират" един или друг силов вариант за разрешаване на противоречията - от типичния за латиноамериканския регион военен преврат, до по-сложните съвременни миханизми за ерозия и разпадане на неудобните политически режими.

Тук е мястото да напомня, че през август 2017, визирайки Венецуела, Доналд Тръмп директно заяви, че САЩ не изключват военно решение, включително военна интервенция в тази страна. Което означава, че Белият дом и Пентагонът със сигурност вече са разработили повече или по-малко конкретни планове за действие в тази посока.

На този фон, режимът в Каракас може да разчита на външна подкрепа най-вече от страна на Китай и Русия, която обаче, поне на този етап, би могла да е най-вече икономически (и при това ограничена). При всички случаи правителството на Мадуро би трябвало да е наясно, че именно то следва да поеме основното бреме на усилията за излизане от сегашната задънена улица. Чисто теоретично, то все още има възможност да предприеме необходимите за целта радикални мерки, включително въвеждането на извънредно положение, прочистване на най-корумпираните елементи в средите на "чависткия елит", ориентация към мобилизационен режим в икономиката (разбира се, само за краткосрочен период от време) и последваща реализация на програма за нейната диверсификация и т.н. В момента, този вариант изглежда много малко вероятен, но истината е, че той е единственият, при който чавистите биха могли да останат на власт и да изведат страната от блатото на кризата. И само в такъв случай външната помощ за режима (без значение, дали тя ще е китайска или руска) би могла да има максимален положителен ефект (особено предвид очерталата се тенденция към повишаване на цената на петрола).

Цветната революция в Никарагуа

Провелото се на 5 юни 2018 извънредно заседание на съвета на Организацията на американските държави (ОАД), посветено на кризата в Никарагуа, беше нагледна илюстрация за механизмите, с чиято помощ САЩ се опитват да "възстановат реда и стабилността" в "задния си двор". На него, на практика без дискусии, беше приет предварително изготвения от Държавния департамент проект за "Декларация в подкрепа на народа на Никарагуа", в който цялата вина за социалната криза и кръвопролитните сблъсъци в тази страна се възлага на президента Даниел Ортега. Опитите на никарагуанския външен министър Денис Монкада, както и на делегациите на Венецуела и Боливия, да аргументират тезата си, че истинският виновник за проблемите на Никаракуа са самите САЩ, бяха тотално игнорирани от останалите участници. В частност, в изказването си на форума, Монкада директно обвини Вашингтон, че реализира в страната му "мек държавен преврат". Според него, САЩ вече са се отказали от класическата схема, използвана за свалянето на неудобните за тях режими на юг от Рио Гранде през целия ХХ век, като вместо това днес организират и финансират паравоенните формированиа, тероризиращи населението в Никарагуа, като основната цел на тяхната активност е създаването на ситуация на хаос и страх и провокиране на ответни силови действия от страна на режима, които пък след това да бъдат използвани като предлог за смяна на властта.

Имено това се случва в Никарагуа от пролетта на 2018 насам. Безредиците бяха провокирани от решението на правителството да реформира системата за социално осигуряване, увеличавайки вноските на служителите и работодателите в съответните фондове. В отговор, в страната започнаха масови протестни акции, повечето от участниците в които бяха млади хора и най-вече студенти. Още след първите сблъсъци между тях и полицията, президентът Ортега реши да отстъпи и отмени реформата, но вместо да утихнат, протестите ескалираха в истински улични сражения, като този път искането е държавния глава да подаде оставка и да бъдат проведени предсрочни президентски избори. До средата на август в Никарагуа са загинали около 400 души, а около 2500 са били ранени. При това сред жертвите има и много полицаи.
Истината, че Вашингтон на практика вече постигна това, към което се стремеше: страната е на ръба на гражданската война и е обзета от хаос, страх и взаимна омраза. Тоест, налице са всички белези на т.нар. "цветни революции", като тези, реализирани в някои постсъветски държави или като онази, която в момента се опитват да осъществят и във Венецуела. Както вече споменах, самите никарагуански власти предпочитат да квалифицират случващото се като "мек държавен преврат", вероятно имайки предвид, че формално опитът за промяна на управлението не се осъществява пряко от САЩ, както беше в миналото, а от местната опозиция. В този смисъл никак не е случайно, че авторите на декларацията за Никарагуа, приета на последната среща на ОАД, възлагат вината за кризата и кръвопролитието в страната именно върху властите в Манагуа и изискват от правителството да определи дата за извънредни избори, уж в името на никарагуанския народ. Казано с други думи, настоява се за оттеглянето на Даниел Ортега от политиката.

Всъщност, САЩ използват заседанията на ОАД за да постигнат политическата изолация на режима в Манагуа на международната сцена. Не може да се изключи обаче, че сред сценариите, които се опитват да реализират в тази страна северноамериканските стратези е и провокирането на пълномащабна гражданска война. При подобно развитие свалянето на правителството на Ортега ще се окаже доста по-лесно, тъй като свидетелствата за "престъпленията на диктаторския режим" в големите американски медии със сигурност ще настроят срещу него световното обществено мнение, което пък би улеснило евентуалното изпращане в страната на международен "миротворчески контингент", включващ военни части от държавите, подписали Декларацията в подкрепа на народа Никарагуа. При подобно развитие, извънредните президентски избори просто няма как да бъдат избегнати.

Колумбия - "ледоразбивачът" на САЩ в Латинска Америка

В края на май 2018, след срещата си в Брюксел с колумбийския президент Хуан Мануел Сантос, генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг обяви, че двамата са се споразумели Колумбия да стане първия "глобален партньор" на Северноатлантическия алианс в Латинска Америка. Експертите са единодушни, че новият държавен глава на страната Иван Дуке Маркес, който пое поста на 7 август, не само ще продължи курса към установяване на "специални отношения" с НАТО, но и ще интензифицира усилията на Богота за сближаване с пакта.

Латиноамериканските медии коментираха съобщението на Столтенберг така, сякаш Колумбия реално е станала част от Северноатлантическия алианс, поемайки и съответните ангажименти. Макар че поне на теория това не е така, на практика може и да се окаже вярно. Впрочем, по-важното е, че в редица анализи по този повод, открито се твърди, че превръщането на страната в "глобален партньор" на НАТО е част от осъществяваната под егидата на Вашингтон подготовка за въоръжена интервенция в съседна Венецуела с цел свалянето на правителството на Николас Мадуро.

Повечето десни и либерални медии на юг от Рио Гранде открито коментират, че сближаването между Колумбия и НАТО е свързано най-вече с Венецуела. Според перуанския вестник La Republica например, "Със своето въоръжение и своите съветници (очевидно се имат предвид чуждестранните и най-вече руските - б.а.) Венецуела следва да се разглежда като заплаха за съседите си- Още повече, че в миналото тя подкрепяше въоръжените бунтовници в Колумбия". Истината обаче е, че територията на самата Колумбия постепенно се превръща в плацдарм за "легитимна" интервенция на САЩ/НАТО във Венецуела.

Отношенията между двете страни, които имат дълга обща граница, традиционно са напрегнати и нерядко враждебни, каквито са и в момента. Политиката на досегашния колумбийски президент Хуан Мануел Сантос, който беше сред най-яростните критици на Николас Мадуро, винаги е следвала руслото на латиноамериканската стратегия на Вашингтон. Както е известно, той беше водещата фигура в т.нар. "Група от Лима", която обединява 12 латиноамерикански държави (Аржентина, Бразилия, Канада, Чили, Колумбия, Коста Рика, Гватемала, Хондурас, Мексико, Панама, Парагвай и Перу, като малко по-късно към нея се присъединиха Гайана и Сейнт Лусия). Тя беше създадена по инициатива на САЩ (участващи в групата като наблюдател) на "Срещата на двете Америки", провела се в Перу, през август 2017. Както е известно, основната и цел е формирането на "единен регионален блок", който да упражнява постоянен натиск върху режима във Венецуела и в крайна сметка да постигне оставката на президента Мадуро. На този фон, все по-реалистични започват да изглеждат прогнозите на експертите, че след победата на Мадуро на президентските избори от 20 май 2018, Вашингтон може да се ориентира към силов сценарий за свалянето му от власт. При това, САЩ могат и да не участват пряко в тази операция, но със сигурност ще включат в нея армията на Колумбия, най-малкото за да демонстрират пред света, че усилията им за "възстановяването на реда" в Латинска Америка се ползват с широката подкрепа на държавите от региона.

В тази връзка, редица местни анализатори задават въпроса, дали е възможно и други латиноамерикански страни да станат "глобални партньори" на НАТО? Всъщност, навремето в САЩ отреждаха подобна роля на Бразилия, в качеството и на най-голямата страна от региона, която има граници с много от държавите в него, разполага с мощна армия и, поне според северноамериканските стратези, би могла да се справи с ролята на "проконсул" на Вашингтон в Латинска Америка. Разбира се, при управлението на Лула да Силва и Дилма Русеф, това нямаше как да се случи, но при евентуална победа на Жаир Болсонаро (или някой друг от привържениците на по-тесните взаимоотношения със САЩ) на президентските избори през октомври 2018, нещата могат и да се променят. Впрочем, връщането на Бразилия в "правия път" е изключително важно за Вашингтон и, защото тази страна е член на неформалната група БРИКС. В тази връзка, отново ще цитирам споменатия по-горе коментар в La Republica, според който "линиите на идеологическия сблъсък минават през много други държави от региона, а не само по границата между Венецуела и Колумбия и затова възстановяването на предишната хармония (осъществявана под егидата на САЩ - б.а.) изглежда доста трудно".

Междувременно, новият президент на Колумбия Иван Дуке, който пое поста през август 2018 след като спечели изборите през май/юни, изглежда още по-голям привърженик на сближаването със САЩ, отколкото предшественика му Сантос. Всъшност, основната разлика между двамата е, че Дуке заплашва да преразгледа условията на мирното споразумение от 2016 с партизаните-марксисти от FARC и дори да инициира съдебно преследване срещу техните лидери, обявявайки ги за военнопрестъпници. Както е известно, войната между правителството и FARC се водеше в течение на повече от половин век (1964-2016) като в нея са загинали над 220 хиляди души. Между другото, заради прекратяването и през 2016 предишният президент Сантос получи (не без помощта на САЩ) Нобелова награда за мир.

В този контекст е напълно разбираема тревогата на венецуелския президент Мадуро, който веднага след победата на Дуке свика среща с командването на армията, на която предупреди генералите си, че Колумбия подготва въоръжени провокации по границата с Венецуела, които могат да прераснат в пълномащабен конфликт с участието на САЩ. В тази връзка той напомни, че в момента отношенията между Каракас и Богота са най-лошите от 200 години насам. Впрочем, за тяхната деградация допринесе цяла поредица от събития.

Преди повече от петдесет години, т.е. след установяването на режима на братята Кастро в Куба, Вашингтон направи необходимите изводи от допуснатите тогава грешка и концентрира усилията си за разгрома на левите движения в Западното полукълбо. В това отношение САЩ съумяха да постигнат немалки успехи. Така например, въпреки масовата подкрепа на левите идеи в Колумбия и Перу, там от много дълго време насам управляват представители на десницата, които традиционно поддържат добри отношения със Съединените щати. Най-големия провал на тези усилия на Вашингтон стана идването на власт във Венецуела на Уго Чавес, преди двайсет години. Във всички останали случаи, дори когато ориентираните към САЩ политически сили търпяха поражение, победилите леви политици или се придържаха към доста умерени позиции и не бързаха да късат всички връзки с Вашингтон, или не бяха от ключово значение за него, или пък достатъчно бързо биваха отстранявани от властта по един или друг начин (като бразилския президент Дилма Русеф например). Венецуела обаче не се вписваше в този "шаблон". Позицията на Чавес, а след това и на Мадуро, освен че беше "прекалено лява", се оказа и последователно "антисеверноамериканска". Опитите за бързото им сваляне за провалиха, а на всичкото отгоре, техни последователи се появиха и в други държави от региона (като Ево Моралес в Боливия или Рафаел Кореа в Еквадор). Освен това, да не забравяме, че Венецуела разполага с най-големите петролни запаси в света (без да споменавам за другите и ресурси).

Макар че колумбийските въоръжени сили, чиято численост е 200 хиляди души, са 2,5-3 пъти по-многобройни от тези на Венецуела, в техническо отношение те значително им отстъпват. Така, Каракас разполага с няколкостотин танка, включително модернизирани руски Т-72. Освен това, венецуелската армия притежава съвременни многоцелеви изтребители Су-30МКВ, както и впечатляващ парк от бойни хеликоптери. Колумбийците не могат да се похвалят с нищо подобно. Накрая, да не забравяме, че евентуален опит за нападение срещу Венецуела, на фона на войнствената реторика на новия президент Дуке по отношение на амнистираните партизани-марксисти, може да възпламени отново гражданската война на територията на Колумбия (още повече, че там все още действа и доста по-малобройната от FARC Армия за национално освобождение - ELN, с която правителството няма подписано споразумение). Затова Богота едва ли би дръзнала сама да предприеме подобна авантюра. Което означава, че ако все пак избухне подобен конфликт, Вашингтон може или да се намеси директно на страната на колумбийците, или да заложи на "партньорските отношения" между Колумбия и НАТО, или пък да обвини венецуелския режим в някакви "чудовищни военни престъпления", което пък да послужи като повод за международна "хуманитарна интервенция". Предвид факта, че опозицията срещу режима на Мадуро е доста силна (като част от нея са бивши, а вероятно и настоящи военни), способността на Каракас да защити напълно суверенитета на страната и да гарантира поне някакъв относителен ред в нея, изглежда съмнителна при подобно развитие. От друга страна, тъй като още по времето на Чавес режимът се ориентира към подготовката на многоброен "партизански резерв" от свои въоръжени привърженици, при евентуална мащабна външна военна намеса Венецуела може за дълги години да затъне в тежък конфликт с ниска интензивност. Впрочем, възможно е именно нежеланието да се сдобият с подобно огнище на хаос в близост до своите граници все още да възпира и САЩ от по-решителни действия срещу чависткия режим. От друга страна, предвид склонността на сегашния президент Тръмп към импулсивни решения, това може много бързо да се промени.

Новият колумбийски президент Иван Дуке се смята от мнозина за политически проект на бившия държавен глава на страната Алваро Урибе, управлявал през 2002-2010. Урибе беше известен като "ястреб" и яростен противник на всякакви преговори с партизаните-марксисти от FARC. Затова, когато наследникът му Хуан Мануел Сантос (който беше и негов министър на отбраната и когото именно Урибе определи за кандидат-президент) реши да се отрече от "урибизма" и да стартира процеса на помирение, това нямаше как да не вбеси бившия му покровител. През цялото управление на Сантос, именно Урибе беше най-острия му критик, който при това успя да разцепи управляващата партия, създавайки формацията Демократичен център, чиито кандидат на последните президентски избори беше Иван Дуке. От друга страна, за успеха на Дуке несъмнено допринесоха и събитията в съседна Венецуела. Изключително дълбоката криза в страната, обявила се за "опора на социализма на ХХІ век", поражда обяснима тревога в колумбийското общество. Тя беше използвана максимално от Дуке и Урибе по време на президентската кампания, когато двамата обвиняваха действащия президент Сантос, че е позволил на "кастрочавизма да проникне в Колумбия", или пък неговия фаворит Густаво Петро (бивш кмет на Богота), че "планира национализация". Въпреки очевидната примитивност на подобна стратегия, тя породи определен отклик сред колебаещите се колумбийски избиратели, които от няколко години насам виждат как икономиката на съседната Венецуела се срива, а социално-политическата криза в страната се задълбочава.

Каква ще бъде политиката на новия колумбийски президент

По време на предизборната си кампания Иван Дуке получи доста суперлативи, но отнесе и немалко критики от медиите и експертите. Основният въпрос, който вълнува колумбийците и съседите им в момента обаче е, каква политика ще провежда новият. президент на страната.

На първо място, несъмнено може да се очаква промяна на курса в сферата на "мирното строителство". Личността и политическото минало на Дуке пораждат определени опасения за възможна драматична промяна на парадигмата на взаимодействието с бившите партизани от FARC (които днес са парламентарна представени, макар че не получиха кой знае каква подкрепа от избирателите). Някои смятат, че Дуке е "крайнодесен радикален политик", който е в състояние да пожертва гражданския мир в страната в името на собствените си идеи. Истината обаче е, че през кратката си политическа кариера новият президент действаше по-скоро като активен и прагматичен лидер, готов да води диалог. Освен това, самият той неведнъж е посочвал, че в мирното споразумение с FARC не го устройва отказът от възможността за завеждане на съдебни дела срещу водачите на партизанското движение и тяхното наказание. Тоест, напълно е възможно плановете му за промяна на въпросното споразумение да касаят само тези два въпроса, или дори само онези представители на FARC, които в момента са членове на колумбийския парламент. На практика, това означава, че все още е рано да отписваме мирните споразумения, макар че някои точки от тях със сигурност ще бъдат преразгледани.

По-различно стоят нещата с преговорите с т.нар. Армия за национално освобождение (ELN), стартирани от предишния президент Сантос през 2017. Засега те не се развиват успешно, а предвид факта, че Дуке е превърженик на твърдата линия и условията, които поставя на бунтовниците са почти неизпълними, може да се очаква, че процесът ще бъде замразен или дори върнат назад.

Във вътрешната политика също следва да очакваме осъществяването на редица назрели и мащабни реформи, включително пенсионна, данъчна, образователна и политическа (последната касае, в частност, Сената на Колумбия), както и реформа на системата на здравните осигуровки. Имайки предвид обаче, че както Дуке, така и неговият "политически създател" Алваро Урибе полагат сериозни усилия за формирането на лоялна на новия президент политическа база, която впоследствие да гарантира необходимата подкрепа за реформистките начинания на младия държавен глава (а това няма да е никак лесно), можем да прогнозираме, че в началото на президентския му мандат едва ли следва да се очакват някакви сериозни политически промени.

Това обаче не се отнася до отношенията с Венецуела, като именно по това направление вероятно ще станем свидетели на сериозно втвърдяване на политиката на Богота, още повече, че тъкмо това е и целта на нейните съюзници от Вашингтон. Каракас постепенно се превръща в основната външнополитическа "мишена" на Богота, а бягащите от кризата в Колумбия венецуелци, са просто предвестници на потенциална мащабна хуманитарна криза. В тази връзка ще припомня, че Дуке, който винаги е бил крайно критичен към венецуелското ръководство, по време на предизборната си кампания лансира идеята за ограничаване броя на пристигащите в Колумбия венецуелски имигранти, предлагайки те да бъдат разпределяни на квотен принцип във всички държави от региона, по модела, който се опитва да реализира в момента ЕС.

Заключение

В момента Вашингон последователно и доста безогледно (т.е. без да се съобразява особено както със съюзниците, така и с опонентите си) се опитва да "прочисти" Латинска Америка така, че там да не остане нито едно правителство, опитващо се провежда самостоятелна политика в разрез с интересите на САЩ и поддържащо приятелски отношения с техните основни стратегически противници, в лицето на Китай и Русия. За целта, се използват както добре познатите механизми на "цветните революции", така и умело организираните пропагандни кампании, които съзнателно заблуждават световното обществено мнение за случващото се в региона, както и изключително активните дипломатически усилия (които, съдейки по всичко, не изключват и откровенния шантаж и заплахи срещу ръководствата на една или друга държава от региона).

Всъщност, в момента и Никарагуа, и Венецуела, преживяват сходни кризи, провокирани както от грубите грешки на управляващите там леви режими, така и от усилията на Съединените щати да възстановят разклатените си позиции в тях и в региона на Латинска Амери, като цяло. Северноамериканският сценарий за осъществяване на "мек държавен преврат" в двете страни, вече започва да се реализира на практика и няма основания да смятаме, че Вашингтон би се отказал от своята идея да прочисти напълно субконтинента от неудобните му режими, а паралелно с това - и от прекалено усилилото се през последните години китайско и руско влияние в една зона, която Съединените щати считат за изключителна сфера на собствените си интереси още от времето на публикуването на прословутата Доктрина Монро насам.

 

* Българско геополитическо дружество