Марко БАЛДАСАРИ: Европейският съюз не е в състояние да следва единна външна политика

брой 4 2018
Typography

Известният италиански политолог Марко Балдасари е роден на 10 март 1975. През 2001 завършва политически науки в Болонския университет. Специализира в Хумболтовия университет в Берлин. Докторската си дисертация по социология защитава в Университета на Парма, където по-късно става и преподавател. От 2004 Балдасари е научен директор на Фондацията на Европейския колеж в Парма. От февруари 2012 той е професор по история на европейските институции в Университета на Парма. Марко Балдасари е автор на десет книги, последната от които е "Популизмът и радикалната демокрация".

Интервюто с професор Марко Балдасари публикуваме с любезното съдействие на L'Indro.

 

- Не от вчера Европейският съюз се намира в противоречиви отношения с Русия, включително заради случая Скрипал, икономическите санкции и нееднозначните споразумения, свързани с доставките на природен газ. В същото време виждаме, че ЕС се разширява именно на Изток, като този процес ще продължи след поредните преговори за присъединяване на държавите от Западните Балкани към Съюза. В тази връзка, кое ви се струва по-вероятно - бъдещо сближаване или, напротив, още по-голямо изостряне на отношенията между Брюксел и Москва?

 - Още от самото начало на съществуването си, Европейският съюз заема ясно изразена проатлантическа позиция. Така, влизането на редица държави от Европа в НАТО през 1949 беше военно-политическа предпоставка за появата, две години по-късно, на Европейското обединение за въглища и стомана, а впоследствие - през 1957 - и на Европейската икономическа общност. На практика, създаването на "европейски пазар без граници" органично се вписваше в логиката на противопоставянето между западния и съветския блок. Най-точната дефиниция на формулата на студената война е "американците - вътре, германците - долу, а руснаците - отвън". Колкото и елементарно да звучи, тази фраза характеризира по-добре от всеки задълбочен анализ геополитическата ситуация през периода 1949-1989. След тези четиридесет години и след падането на Берлинската стена, способността на Европа да си извоюва собствена автономия постепенно се изпари. Първите трудности се появиха по време на Първата война в Персийския залив, но най-значителният епизод се оказа войната в Косово през 1999, която ознаменува и смяната на основната парадигма, позволявайки прехода от "международното право" към "правото на интервенция", паралелно с придвижването на Северноатлантическия алианс на изток. През онези години беше подготвено петото разширяване на ЕС и през 2004 десет нови държави, които в близкото минало бяха част от съветския блок, официално се присъединиха към ЕС, след като предварително бяха взети под крилото на НАТО.

Стратегията на разширяването, или както с основание посочва Махди Дариус Наземроайа - на "глобализацията" на НАТО, е очевидна. Конфликтът в Украйна беше поредното потвърждение за реализацията на тази стратегия, провокирайки нови търкания с Русия, която - сблъсквайки се с агресивното разширяване на Северноатлантическия алианс и навлизането му в нейната сфера на влияние, реагира с използването на сила. Политиката на разширяване на ЕС обаче, не изключва възможността за активиране на партньорството с онези държави, които не желаят да влязат в този "клуб", но с които Съюзът е длъжен да поддържа стабилни отношения.
Това се отнася за страните, разположени по южното крайбрежие на Средиземно море например, но най-вече за една толкова стратегическа държава, като Русия, особено от гледна точка на енергетиката. Да не забравяме, че 40% от консумирания от европейците природен газ се доставя от Русия. Освен това, следва да отчитаме, че атлантическата Европа не е единствената "Европа", присъстваща на евразийския суперконтинент, който представлява обширен геополитически комплекс и на чиято територия съществуват разнообразни разломи.

Конфликтът в Украйна и последвалите конфронтационни решения за налагане на санкции срещу Русия са прът в колелата на отношенията между Брюксел и Москва. В тази връзка смятам, че единствената надежда за намаляване на напрежението в това пространство е свързана с Германия, която в исторически план има доста специфично отношение към активността на Атлантическия алианс. Загрижена за собствените си интереси, тя е принудена да се отнася с известна предпазливост към Русия и е сравнително по-малко предубедена относно случилото се досега, освен това - поне според мен - Берлин демонстрира и определена стратегическа проницателност. Европа може да спечели много повече от добрите си отношения с Русия, т.е. излизайки извън катастрофалните глобални търговски споразумения от типа на замразеното в момента Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции (ТПТИ).

- Какъв облик ще придобие Европа, която губи Великобритания, но продължава да опитва да се разширява на изток? Какви промени очаквате, в сравнение със сегашната ситуация?

- "Брекзит" се превърна в дестабилизиращ фактор вътре в Европа, давайки възможност да се случи онова, което ортодоксалният европеизъм винаги се е стремял да избегне - обратимостта на процеса на евроинтеграция. Не съм много сигурен, че именно това събитие доведе до окончателното обръщане на погледите на „еврократите” на изток, включително към Западните Балкани. По-скоро ставаме свидетели на увеличаване на геополическите разцепления, които се случват паралелно с феномена на многобройните европейски кризи (финансово-икономическа, миграционна и криза на демокрацията). Макар че, от една страна, това може да доведе в геополитически план до по-решаваща роля на Германия, отслабвайки позициите на проатлантическото крило в Европа, от друга - "отвратителната хегемония" (както наричат същата тази Германия) очевидно не се справя добре с разрешаването на вътрешните проблеми на своите европейски партньори.

Имам предвид, в частност, еврозоната, която продължава да е подложена на риск, не толкова заради проблемите, свързани със задлъжнялостта на държави, като Португалия, Италия, Гърция и Испания (както твърдят големите медии), а заради очевидната търговска асиметрия и неравенството, съществуващи в това пространство, чието определяне като "субоптимално" би било очевиден евфемизъм. Истината е, че Великобритания винаги е защитавала твърдо правото си на отказ, извоювайки си, де факто, собствена автономия в рамките на ЕС и предпочитайки модела на "Европа а'ла карт", даващ и право на "свободен избор" в рамките на Съюза (достатъчно е да си припомним отказа и да приеме общата европейска валута, да влезе в Шенген или да прилага определени нормативи, касаещи социалните права и свободното движение на хора).

Намирайки се в етап на излизане от ЕС, Великобритания се стреми да преговаря за участие в онези споразумения, касаещи европейската търговия, от които е заинтересована и от които би могла да извлече множество предимства (свободно движение на стоки и финансови услуги), доколкото твърдението, че Лондон може да компенсира напускането на Съюза с активирането на т.нар. Commonwealth (т.е. Общността на нациите в която влизат бившите британски колонии - б.р.) е празна реторика.

Истината е, че всички европейски държави, включително и Великобритания, вече не само представляват регионални сили с "ограничен суверенитет", "лишени от своята мощ" заради новия световен ред (или по-скоро хаос), но дори не могат да претендират и да се стремят към привилегировано положение на континента. Това е непосилно дори за т.нар. "германски локомотив", който макар все още да си остава икономически гигант (стъпил върху рамената на останалите членове на ЕС), продължава да е "политическо джудже". Нима Германия ще реши сама да отреже клона, на който толкова удобно се е настанила? Смятам, че след десетте години на криза все по-трудно може да се мисли за реформиране на ЕС в посока към съвместното финансиране на кредитите. На първо място, Германия би трябвало да приеме споделянето на рисковете, но тя всячески ще се стреми това да не се случи. В същото време, проектът, активизиращ елементите на европейската солидарност или пък, изведнъж, сякаш с едно махване на вълшебната пръчица, развиващ се към федерализацията на Европа, изглежда все по-малко вероятен.

Ако погледнем по-реалистично на нещата, разделението между т.нар. държави-длъжници и държавите-кредитори само ще се задълбочава и въпросът е, можем ли да предвидим, какво точно ще стане, когато стигнем до точката на пълно разцепление. Ако това не се случи в краткосрочна перспектива, като най-вероятен сценарий за развитие се очертава т.нар. "ускорена Европа" с "диференцирана интеграция" или "променяща се геометрия", където ще се залага по-скоро на способността на институциите да оказват необходимия "отпор" в хода на адаптацията си към различните шокове, които Европа изпитва и ще продължи да изпитва, отколкото на "рестартирането" на ЕС. Накратко казано, другите възможни сценарии са "новият европейски застой", отразяващ хамлетовата природа на Европейския съюз, или пък неговата бавна трансформация в полиархия от регулативни режими. Навремето, апологетите на европейския проект твърдяха, че кризите са просто повод да се направят поредните стъпки напред в процеса на "европеизация". Днес обаче, привържениците на Обединена Европа и на самохвалната реторика отстъпват пред по-прозаичната оценка на разнообразните сценарии които - обективно погледнато - биха могли да се реализират на континента.

- Можем ли да си представим някаква по-активна и позитивна роля на ЕС по такива важни международни въпроси, като например разрешаването на конфликта в Сирия, където особено активно действа Русия, а също Турция и Иран?

- Стратегията, приета от Европейския съвет на 3 април 2017, която в общи линии беше потвърдена и на следващата конференция "Подкрепа за бъдещето на Сирия и региона", провела се в Брюксел на 24-25 април 2018 под съпредседателството на ЕС и ООН, се основава най-вече на директното обвиняване на сирийския режим на Башар Асад, срещу който са наложени ограничителни мерки и санкции. Стратегията на Съвета включва оказването на пряка подкрепа за сирийската опозиция в съответствие с резолюция 2254 на Съвета за сигурност на ООН. Осъжда се нарушаването на човешките права и използването на химическо оръжие от сирийския режим (впрочем, и едното, и другото тепърва трябва да бъдат доказани и мнозина международни наблюдатели се съмняват в тази опростенческа версия, посочвайки, че реалността е доста по-сложна). Русия, Турция и Иран продължават да изпълняват ангажиментите си, но САЩ не се споменават в нито една част от този стратегически документ, което, най-малкото, поставя под въпрос неговата обективност. Защото американското присъствие в Сирия се запазва, въпроки пантомимата, разиграна от Доналд Тръмп и обявеното от него изтегляне на американските части (направено, между другото, с единствената цел да бъде поискана по-голяма подкрепа и повече пари от Саудитска Арабия). В момента Сирия е разрушена и разединена държава, подложена на силен натиск от различни външни играчи. Затова федерализацията и изглежда единственото възможно решение.

Обективно погледнато обаче, ЕС може да направи твърде малко: въпреки съвместните (проатлантически) декларации, държавите, които на практика определят външната политика на Съюза, стоят на различни позиции и действат самостоятелно. Както показа примерът на Германия, която през 2015 беше склонна да подкрепи евентуална намеса в Сирия, и  на Франция, която се намеси в други държави (като Либия, Мали и т.н.), в крайна сметка и двете се оказаха изместени от по-активни играчи, като Иран, Турция и Русия. Протагонизмът на Русия, особено предвид наличието на ключовата и военноморска база в Тартус, вероятно отново ще се потвърди, като същото се отнася и за Иран, на когото Сирия е необходима като излаз към Средиземно море и инструмент за изграждане на т.нар. "шиитска ос" в региона. Освен това, Путин е единственият елемент, гарантиращ баланса на тази територия и единственият реален противник на Ислямска държава, в момент, когато "Средиземноморската Ялта" с участието на Ердоган и Рухани, изглежда се опитва да гарантира запазването на властта на Асад. Това няма как да не безпокои Израел, който - както показват и събитията в последно време, не се колебае да атакува военни бази на сирийска територия.

- Ако Европа демонстрира по-голямо единство в своите решения, особено тези във външнополитическата сфера и, в частност, касаещите отношенията с Русия, тя ще може да упражни по-голямо влияние и върху своите обществени институции. Доколко сплотен изглежда ЕС в това отношение?

- Истината е, че Европейския съюз до голяма степен бе продукт на студената война и американското влияние на Старият континент, което безусловно беше изключително силно до 1989. Затова да си представяме ЕС извън Атлантическия договор е чиста илюзия. Неслучайно всички стъпки, касаещи външната политика и общата сигурност винаги са се реализирали в рамките на НАТО, включително и последното "постижение" на Съюза, свързано с общата европейска отбрана - т.нар. Постоянното структурирано сътрудничество в областта на отбраната (PESCO). Посрещнато с излишен ентусиазъм, като начало на чисто европейски Отбранителен съюз, то несъмнено ще съдейства за доставките и ще подобри координацията във военната сфера между европейските държави, но ще продължи да се реализира под егидата на НАТО. Тоест, на практика, ЕС продължава да страда от недостиг на самостоятелност. Още повече, че след постигането на целта, заради която беше създаден, Северноатлантическият алианс възприе откровено експанзионистична стратегия, трансформирайки се в световен полицай, разширявайки се "глобално" и придвижвайки се все по-далеч на изток (както показаха и събитията в Украйна), т.е. напускайки традиционната си зона на отговорност - Северния Атлантик. Пасивно подчинявайки се тази динамика, Европа се оказа неспособна, от 90-те години на миналия век насам (т.е. от войната в Персийския залив, през войната в Косово, до войната в Либия), нито да създаде собствена "евросфера" (т.е. да реализира своеобразна европейска "доктрина Монро), нито да изгради конструктивен диалог с Русия (като вместо това и наложи санкции в резултат от конфликта в Украйна).

Всичко това се случва, защото на практика Европа няма истинска външна политика и отделните страни членки на ЕС, без оглед на това, дали са силни или слаби, често преследват съвършено противоположни цели и интереси. Утешителното в случая е, че тези противоположни гледни точки поне доведоха до отказ от ТТИП (макар че и тук основната роля изигра американския президент Тръмп) - едно споразумение, които би създало своеобразен общ евроатлантическси пазар и би способствало за търговското подчиняване на ЕС от САЩ, т.е. би представлявало опасност за Европа.

Несъмнено, липсата на голямо макрорегионална пространство, притежаващо собствена политическа ориентация, превръща нашия континент в подобие на класическа керамична ваза, стояща самотно сред заобикалящите я метални съдове - т.е. играчите, следващи твърда държавна политика (САЩ, Китай и Русия). Само че, ако наистина искаме да създадем някакъв нов и по-справедлив ред, за това едва ли ще ни помогне постсуверенната реторика на глобализма. Точно обратното - съзнателно или не - тя ни води към разпадането на Европа, както и на европейските държави. Ето защо е необходимо да се помисли за такава европейска политика, която да олицетворява конфигурацията на континента, удържайки заедно в нови форми на взаимодействие, преосмисления и реорганизиран суверенитет (в случая носталгичното възкресяване на миналото няма да е достатъчно). Във вътрешнополитическата сфера, това ще означава да бъде прекратен процесът на "демократично опустошаване", а във външнополитическата - преосмислянето на тези нови форми на суверенитет в по-обширния геополитически контекст. Това би могло да възстанови автономията на Европа.