Гръцкото "загубено десетилетие"

брой 4 2018
Typography

Yanis Varoufakis, Adults in the Room: My Battle with the European and American Deep Establishment, 560 р., Farrar, Straus and Giroux, 2017.

Политическите мемоари на гръцките политици са доста рядко явление, особено, когато в тях се засягат насъщни въпроси с общоевропейско значение. Книгата на Янис Варуфакис "Възрастни в стаята: борбата ми с "дълбокия елит" на Европа и САЩ" не просто описва 162-дневният период, през който авторът заемаше поста финансов министър на поразената от жестока криза Гърция, но и представлява твърде красноречив анализ на характера и мащабите на проблемите в Европейския съюз.

Авторът, който преди да стане министър, е университетски професор, стои встрани от микрокосмоса на гръцката политика и до този момент не е свързан с каквито и да било "изконни" политически интереси, с удивителна лекота подлага едновременно на остра критика и затъналите в корупция и непотизъм политици от родната му Гърция, и лидерите на ЕС, упорито нежелаещи да признаят собствените си грешки, и представителите на Международния валутен фонд, които са наясно със случващото се, но не правят нищо за да предотвратят очертаващата се катастрофа.

Изкуството да не виждаш очевидното

Най-значимият политико икономически аспект на книгата е анализът на трите програми за финансова помощ за Гърция от 2010, 2012 и 2015. Следва да отбележа, че първата от тях, в чиито рамки "тройката" кредитори (МВФ, ЕЦБ и Европейската комисия) предостави през 2010 на гръцката държава 110 млрд. евро, беше най-големият кредит в цялата човешка история. Рекордът обаче не се задържа дълго, тъй като през 2012 беше съгласувана втора програма на обща стойност 130 млрд. евро. Третият финансов пакет, отпуснат вече след оттеглянето на Янис Варуфакис и замяната му с по-сговорчив министър, беше на стойност 86 млрд. евро, 25 млрд. от които - резерв за евентуална банкова капитализация.

Показателно е, че в рамките на първите две програми за финансово подпомагане, само 10% от отпуснатите финансови ресурси стигнаха в крайна сметка до гръцката държава. По един парадоксален начин, значителна част от тези средства беше използвана за конвертирането на частния дълг в държавен. Така например, в хода на "подстригването" на държавния дълг към частни инвеститори  на обща стойност сто милиарда евро, 34 млрд. бяха изразходвани за различни компенсации на кредиторите, след което цялата сума се трансформира в задължение на Гърция пред "тройката" кредитори. Нещо повече, 48,2 млрд. евро бяха похарчени за спасяването на частните гръцки банки, които също пострадаха от въпросното "обезпечаване". Напук на здравия смисъл обаче, санираните банки не бяха поставени под контрола на гръцката държава, а за тяхното управление беше създаден Гръцки фонд за финансова стабилност (HSFS), отново контролиран от "тройката" кредитори. Този пример за "внедряването" на ЕС в правителствените структури на Гърция не е единичен случай: шефът на данъчния отдел на гръцкото Финансово министерство например, следва да се отчита на "тройката", а не на своя министър на финансите, който дори няма право да го уволни.

В книгата си Варуфакис обяснява необходимостта от налагането на мерки за сурови икономии в "периферните" страни от еврозоната с финансовите интереси на водещите държави членки на Съюза. В началото на 2010-те рискът от потенциални загуби в случай на фалит на която и да било страна-длъжник беше огромен - само трите водещи френски банки са отпуснали заеми на правителствата на Италия, Испания и Португалия на обща стойност 627 млрд. евро, а кредитният риск на германските банки по отношение на Гърция надхвърли 120 млрд. евро. И тъй като ЕЦБ стриктно се придържа към правилата, според които не включва в баланса си "безнадеждните дългове", лидерите на водещите европейски държави и впоследствие на ЕС, като цяло, се ориентираха към мерки за сурови икономии и избягването на всяка цена на евентуален дефолт. Подобни мерки бяха наложени не само в Гърция. Испания, Португалия, Ирландия и някои други страни също бяха подложени на тази "терапия", но в нито една от тях тя не достигна гръцките мащаби. В Ирландия например, съкращаването на бюджетния дефицит достигна до 9% от националния доход, в Испания - 6,8%, в Португалия - 5,4%, в Италия - 3%, а в Германия - 2%. В същото време, в Гърция този показател достигна 18%. Вследствие на това, през 2010-2015 нейния БВП намаля с една трета, приходите на домакинствата - с 28%, а задлъжнялостта на държавата скочи от 127% от БВП до 179% (виж фиг.1), като 15% от гърците се оказаха под чертата на бедността.

 

Фигура 1. Държавният дълг и външният дълг на Гърция през 2008-2022

Източник: МВФ.

Легенда:

Държавен дълг (% от БВП)

Външен дълг (% от БВП)

 

За постигането на тази цел паневропейските структури не се поколебаха нито да трансформират пълномощията на международните институции (като МВФ) в необходимата посока, нито да ангажират държави с минимална причастност към гръцката криза (според първата програма за подпомагане, финансовите средства се предоставяха в рамките на двустранни кредитни споразумения). Показателно е, че през периода 2010-2013 кредитните рискове на германските банки по отношение на гръцката задлъжнялост се понижиха от 123 до 1 млрд.евро, докато кредитните рискове на френските банки на практика бяха премахнати, чрез препродажбата на гръцки държавни облигации за 64 млрд. евро в рамките на само година и половина - от септември 2011 до декември 2012.

В съвременния свят всичко зависи от гледната точка, т.е. от "правилната" постановка на въпроса, и в този смисъл европейските медии успяха да представят гръцката дългова криза като резултат изключително от грешките на самите гърци, поставяйки знак за равенство между феномена на "данъчно-бюджетната безстопанственост" и гражданите на Гърция. Обсъждането на ефективността на мерките за сурови икономии беше сведено до минимум не само от водещите електронни медии в континентална Европа, но и от средите на академичния "мейнстрийм". На този фон, всяка новина - например увеличаването на броя на самоубийствата в Гърция, масовата имиграция в чужбина (само през 2011-2015 страната са напуснали около 300 хиляди души, а в момента цифрата вече е 400 хиляди), ръстът на държавния дълг, въпреки многократните декларации, че страната вече е "стигнала дъното и оттук нататък ще започне постепенно да се възстановява икономически" - всичко това се вкарваше в общата рамка на "проблемите на мързеливите гърци", докато действията на паневропейските власти не бяха подлагани на каквато и да било критика.

Изкуството да "разтърсваш въздуха"

В книгата си, Янис Варуфакис доста убедително разсейва мита за възстановяването на гръцката икономика след идването на власт на партията "Сириза". Не можеш да си представиш една "оздравяваща" икономика, в която, вследствие на намаляващия БВП, обеднява не само държавната хазна, но и домакинствата и бизнесът. В основата на хипотезата за "икономическото възстановяване" е фактът, че от 2013 насам гръцкият износ надхвърля вноса, но европейските институции не пожелаха да обърнат внимание, че това се случва на фона на мащабния спад на платежоспособността на населението. Всъщност, за последен път Гърция е имала положително търговско салдо през далечната 1943, когато е била окупирана от нацистите.

Ако се вярва на Варуфакис, опростяването на гръцкия дълг е било крайъгълния камък на стратегията му в преговорите в "тройката" на кредиторите, т.е. онзи необходим елемент на общото споразумение, без който правителството на Алексис Ципрас не е било склонно да приеме осъществяването на болезнените социално-икономически реформи. В ретроспектива, тезата на Варуфакис, че ако не бъдат включени изисквания за задължително опрощаване на част от гръцкия дълг, кредиторите ще "задушат" гръцкото правителство и няма да му позволят да действа адекватно, се оказа правилна. Както е известно, "тройката" и досега не е одобрила всеобхватния план за преструктуриране на дълга, включващ и частичното му опрощаване: според последното споразумение, това може да се случи не по-рано от 2018 и то само, ако правителството реализира всички изисквани от него реформи. Тоест, ако "тройката" оцени ефективността на реализиране на реформите като недостатъчна, тя ще може без каквито и да било последици да се откаже от частичното опрощаване на дълга.

Последвалото развитие на събитията потвърждава правотата на Варуфакис. В публикуваната през юли 2017 от МВФ оценка на икономическата ситуация в Гърция се посочва, че "амбициозният целеви показател за първичен бюджетен профицит от 3,5%, следва да се понижи до по-реалистичното ниво от 1,5%" - точно както предлага и Варуфакис през 2015, когато, под натиска на европейските институции и Берлин, Атина недалновидно се съгласи да поеме подобен ангажимент. Според автора на книгата, икономическите разчети на "тройката" кредитори са били нагласени с цел постигането на чисто политически цели. В тази връзка той дава един нагледен пример: според разчетите на "тройката", повишаването на ДДС от 23% до 24% би трябвало да доведе до сериозен ръст на държавните приходи, докато на практика тази мярка моментално провокира икономически колапс.

Нито стъпка без одобрението на Берлин

Всъщност, доколко Янис Варуфакис имаше шанс да постигне целите, които си бе поставил като финансов министър? В книгата си той посочва, че поемайки поста е разработил съвместно с премиера Ципрас програма от пет точки, която според него би сложила край на мерките за сурови икономии и би стимулирала ръста на гръцката икономика:

- Сдържане на ЕЦБ (в случай на заплаха за спиране на кредитните линии да се осъществи "подстригване" на правителствените облигации, купени от ЕЦБ през 2010-2011);

- Разграничаване на загубите на гръцките държавни и части банки и подчиняване на банките на европейската оздравителна система;

- Преструктуриране на дълга срещу ангажимент за стабилизиране на необходимия първичен бюджетен дефицит на ниво 1,5% годишно;

- Реализация на комплекс от мерки за предотвратяване на хуманитарна криза;

- Придаване на устойчив характер на сътрудничеството с европейските институции.

Като финансов министър, Варуфакис планира изцяло да изплати задълженията към МВФ (10% от целия дълг на страната) и частните кредитори (15%). Що се отнася до задължението към ЕЦБ, възникнало преди приемането на програмите за финансово подпомагане, той предлага да се използва практиката на безсрочните облигации и фиксирана дата за изкупуването им - тяхната стойност би била аналогична на дълга, но лихвените проценти щяха да са по-приемливи за Атина. С цел преодоляване на задлъжнялостта, свързана с програмите за финансово подпомагане, Варуфакис възнамерява да пусне 30-годишни облигации, чието погасяване да стартира едва след

относителното възстановяване на националната икономика и чиито лихвен процент да бъде свързан с темповете на икономическия растеж.

Най-голям интерес вероятно представлява фактът, че още от самото начало екипът на Варуфакис започна да разработва и система за паралелни плащания, която би могла да влезе в действие, ако Гърция излезе от еврозоната. Според него, правителството следва да въведе специални "умни лични карти" за работещите в държавния сектор, пенсионерите и лицата, получаващи държавни помощи, които да са обвързани с конкретна данъчна сметка. По този начин, държавата би могла да гарантира необходимите финансови ресурси за значителна част от гръцките домакинства, заобикаляйки банките. Следва да отбележа, че в книгата си Варуфакис не посочва, как е възнамерявал да действа по отношение на служителите в частния сектор. Първоначално, въпросните "умни карти" е трябвало да бъдат деноминирани в евро, като при евентуално излизане на Гърция от еврозоната, реконвертирането им в новата национална валута не би било проблем, предвид пълната дигитализация на транзакциите.

В крайна сметка обаче, нито една от изброените по-горе пет точки не е реализирана окончателно. Заплахите за "подстригване" на гръцките облигации в портфейла на ЕЦБ се оказаха голословни, тъй като висшето ръководство на Гърция се придържаше към по-умерена позиция и не беше склонно да се конфронтира открито с Берлин. С еднолично решение на премиера Ципрас, което според Варуфакис, е било взето след преговорите му с Меркел, необходимият праг на първичния профицит е установен на ниво 3,5%, а не 1,5% (макар че нито една държава не бе постигала подобни показатели в течение на цялото предходно десетилетие). Освен това, европейските институции катеторично отказваха да признаят, че в Гърция има хуманитарна криза и, след оттеглянето на Варуфакис, редица мерки за отпускане на субсидии и помощи за бедните гръцки граждани бяха преустановени.

 

Фигура 2. Нивото на безработица, средният месечен доход на домакиствата и делът на населението под нивото на бедност в Гърция през 2008-2016

Източник: Статистическа агенция на Гърция

Легенда:

Среден месечен доход на домакинствата (в евро)

Дял на населението под чертата на бедността и социалната маргинализация (%)

Ниво на безработицата (%)

 

Както е известно, избягвайки дефолта през февруари 2015, на фона на обструкционистката позиция на ЕЦБ и Брюксел, Гърция обяви дефолт по отношение на плащанията към МВФ в края на юни същага година. Провелият се на 5 юли 2015 общонационален референдум относно финансовата политика, на който гръцките граждани отхвърлиха (с 61,3%) условията на "тройката" кредитори, се оказа края на политическата кариера на Варуфакис. Негов наследник стана Евклид Цакалотос, подписал под натиска на Берлин и Еврогрупата третия пакет за финансова помощ. Всички противоречащи на икономическия "мейнстрийм" постановки бяха доведени до края - данъците (ДДС, данъка върху печалбата на предприятията) бяха повишени, а пенсиите - орязани, докато в същото време не беше отделено необходимото внимание на проблемите с неплащането на данъци и гигантската корупция. Най-красноречиво свидетелство за неадекватната приоритизация на реформите е фактът, че в периода 2010-2015 данъчното бреме върху най-бедните слоеве на населението нарасна с 337% в резултат от премахването на повечето социални помощи и субсидии, докато натоварването върху най-богатите слоеве нарасна само с 9%.

Варуфакис си отиде, но проблемите останаха

Надеждата на гласувалите за партията "Сириза", че с появата на тази нова политическа сила нещо може да се промени, беше съвсем искрена. Затова за тях е още по-болезнено да приемат, че в сегашният си вид правителството на Ципрас се е интегрирало напълно в гръцкия "мейнстрийм". То например, постигна взаимно разбирателство с Централната банка на Гърция, чиито управител Янис Стурнарас, назначен на този пост няколко седмици преди оставката на предишния премиер Андонис Самарас, всячески съдействаше за изтичането на средства от банковите сметки в навечерието на победата на "Сириза" на изборите. Затова пък Янис Варуфакис, който така и не стана член на въпросната партия и предлагаше либерални икономически мерки в период на ляво управление, се оказа извън борда на гръцкия "истъблишмънт".

Въпреки това, книгата "Възрастни в стаята" представлява тежка присъда за политическата култура в Гърция, чиито проблеми се задълбочиха от кризата, тъй като редица гръцки политици просто престанаха да мислят и действат самостоятелно. Така например, докато беше начело на Съвета на икономическите консултанти Йоргос Хулеаракис просто препращаше на правителството препоръките на Европейската комисия като свои собствени. На свой ред, напускайки Финансовото министерство предшественикът на Варуфакис Гикас Хардувелас дори е взел със себе си (поне според автора на книгата) оригиналите на първото и второто споразумения за предоставяне на финансова помощ, без да даде каквато и за било информация за това при предаването на поста.

Не бива обаче да обвиняваме за всичко гръцката "недоразвитост". Ако подобна двойнственост съществува, тя очевидно е необходима на някого. При положение че вече бившият финансов министър на Германия Волфганг Шойбле твърди, че "не можем да позволим изборите в някоя европейска държава да доведат до промяна на общоевропейския икономически курс", възниква справедливият въпрос, кого точно представляват европейските институции? В книгата си Варуфакис осветлява действията на брюкселската бюрокрация - така например, докато е министър, той не е имал право да изпраща предложенията си пряко до финансовите министри на страните членки на ЕС, в същото време преди заседанията на Еврогрупата не са се провеждали никакви предварителни съвещания, а решенията са били взети предварително. Освен това, всеки път, когато трети държави са се опитвали да инвестират в гръцката икономика (в книгата се описват подобни опити от страна на Китай, Русия и САЩ), те се били настойчиво "съветвани" да не се бъркат в работите на пространствата, смятани за част от икономическата сфера на влияние на Берлин.

Опасността, която се съдържа в книги, като тази на Варуфакис, е, че всеки би могъл да види отразено в нея собственото си мнение за случилото се, пренебрегвайки основната "сюжетна линия". Така, френските медии с удоволствие коментират поведението на "своите" политици по време на гръцката дългова криза (които в конфиденциални разговори демонстрират, че са наясно със същността на проблема, но публично никога на дръзват да се противопоставят на германския икономически диктат), но бедственото положение на Гърция ги интересува само косвено. На свой ред, в зависимост от отношението си към "Брекзит"-а, британските медии виждат в книгата на Варуфакис доказателство, че Великобритания е трябвало да си остане в ЕС за да може да участва във "формирането на общоевропейския дневен ред". Въпреки това, фактът, че може да се интерпретират по различен начин, ни най-малко не намалява достойнствата на мемоарите на бившия гръцки финансов министър.

Разбира се, книгата има и редица недостатъци. На първо място, следва да посоча излишния патетизъм при описването на трудностите, стоварили се върху гръцкия народ. Освен това, Варуфакис твърде рядко се отнася самокритично към собствените си идеи и предложения, някои от които съдържат популистки подтекст. Въпреки това, "Възрастни в стаята" заслужава вниманието ни, тъй като представлява изключително ценно свидетелство за това, какви могат да се окажат последиците от професионалната некомпетентност и политизацията на икономическите проблеми. В ситуация, когато за единствено правилен път на развитие за ЕС се приема онзи, който се диктува от Берлин, и когато се смята за неприемливо да се признават грешките на брюкселските "еврократи", на гръцкото население се падна тежката съдба да се опита да преодоле последиците от "загубеното десетилетие" (а може би и от две такива десетилетия).

 

* Авторът е известен унгарски енергиен и икономически анализатор, директор по продажбите на MOL Group