Другата глобализация

брой 4 2018
Typography

Определящото влияние на процесите на глобална икономическа, политическа и културна унификация върху локалните общества не можеше да не провокира полярно различаващи се оценки както на самия феномен на глобализацията, така и на описващите го теоретични модели.

При това критичната позиция на различните антиглобалистки групи в рамките на цялата планета съвсем закономерно изглежда маргинална, заради неспособноста им да предложат системна алтернатива на онова, което ни се представя като "магистрален път" за развитие на цивилизацията. В повечето случаи, критиците на глобализацията лансират като нейна алтернатива изцяло или частично остарели институции, идеи и представи, неспособни да гарантират ефективното решаване на глобалните проблеми, или пък се опитват да поставят под въпрос реалната значимост на заплахите, изискващи колективно противодействие.

Неудовлетворението от реалния ход на планетарната интеграция, от една страна, и неконструктивният протест на привържениците на различните форми на изолационизъм, от друга, се илюстрират нагледно от гласовете в подкрепа на т.нар. "алтернативна глобализация" (или altermondialisme - във франкофонската традиция). Към тях спадат придържащи се към различни мирогледни позиции групи, споделящи идеята за „планетарно единство”, но отказващи да приемат реално съществуващите форми на „неолиберална” глобализация в икономическата, политическата или културната сфери. Макар че принадлежащите към това направление идейни течения са много разнообразни, наличието на общи теоретични основи позволява да ги разглеждаме като едно и също явление.

Алтернативната глобализация

Всички привърженици на алтернативната глобализация смятат, че съществуват критично важни проблеми с общопланетарно значение, чието решение е абсолютно непосилно за националните държави и е крайно затруднено при сегашното равнище на международна интеграция. Става дума за съхраняване на глобалната екосистема, която да остане годна за обитаване от човека, своевременна корекция на дисбаланса в социално-демографската сфера, обединяване на усилията в рамките на мащабни научно-технически проекти и т.н. Привържниците на националната изолация могат да си позволят нихилистично да отричат актуалността на тези и други въпроси най-много още двайсетина години. След това, дори и за най-заслепените ще бъде невъзможно да продължат да игнорират най-важните предизвикателства на съвременната епоха.

Другата изключително важна основа на алтернативната глобализация е очевидният недостиг на защитни инструменти, позволяващи на независимите държави да противодействат ефективно на нарастващото влияние на транснационалните корпорации и свързаните с тях наднационални институции - икономически и политически. Произлизащите от това диспропорции в международната търговия, задълбочаващият се разрив между богатството и бедността, миграционната криза и другите негативни последици, няма как да бъдат преодолени чрез самоизолацията на националните държави. В съвременния свят, дори и традиционно самодостатъчната Швейцария не може да практикува пълна автаркия, ако иска да съхрани постигнатото жизнено равнище и не е готова да се върне към натуралното стопанстгво. Рано или късно, макроикономическата и социално-демографската конюнктура ще девалвират всички протекционистки мерки и всички социални гаранции в рамките на отделната (пък дори и максимално изолирана от останалия свят) национална държава.

Самостоятелна роля играе процесът на политическа и културна интеграция, който не само оформя глобалистките тенденции в икономиката, но и диктува на субектите на международните отношения собствените си правила. Тясно свързани с него са проблемите за свободното разпространение на информация, интернационализацията на преоблававащите форми на идеология, сливането на националните политически елити. Историческите примери сочат, че развитието на наддържавните форми на колективна самоидентификация, интернационалните политически механизми, икономическите и културни връзки, по правило, води до появата на по-големи и отговарящи на нарасналите потребности на социума политически и обществени структури. Опитите за насилствено възпрепятстване на интеграцията на обществото в привлекателно за него културно-политическо пространство, в повечето случаи се оказват неуспешни, провокирайки кризисни явления, вътре в старата система.

Необходимостта да се търсят механизми за съвместно решаване на общопланетарните задачи дава основание на привържениците на алтернативната глобализация за преоценка на политическия инструментариум, с който разполага в момента човечеството. При това съществуващите международни институции се разделят условно на "либерално-капиталистически" и "социално ориентирани", в зависимост от това, дали способстват за по-нататъшната концентрация на капитала или пък са насочени към спазване на всевъзможните права, свободи и социални гаранции. Само последните се смятат за допустими и желани, което намира отражение в самопрезентацията на част от алтер-глобалистките движения като Всеобщо движение за справедливост (The global justice movement). Склонните към прагматизъм теоретици виждат в това известна наивност, посочвайки изключително тясната връзка между "неолибералната" икономика и господстващата идеология, включително базовите ценности на съвременната демокрация, както и наличието на пряка зависимост на всички международни институции от политическите поръчки на ключовите пазарни играчи.

Теоретично, можем да се опитаме да си представим необходимите елементи на общия механизъм за решаване на глобалните проблеми, без да се отчитат особеностите и ограниченията, налагани от реалното разположение на силите в съвременния свят. Тъй като надеждите, свързани със самоорганизацията на действащите субекти на международните отношения в интерес на общата полза, очевидно не се оправдават, следва да започнем с един хипотетичен център за вземане на решения и лостовете за въздействие, с които той трябва да разполага. За да може да провежда обща политика без оглед на частните интереси и мнения, тази структура следва да разполага с независимо финансиране, както и с ефективен апарат за принуждаване, с други думи - с основните белези на пълноценната държава, но този път в глобален мащаб. Тоест, на практика, да представлява своеобразно световно правителство - при това не конспирологично, а съвсем реално - нещо като ООН или Световни Съединени щати със собствен бюджет и целия необходим арсенал за влияние: финансово, политическо и военно. Подобно "бюрократично чудовище" традиционно се използва като плашило от всички критици на глобализма, но истината е, че никой все още не е намерил работоспособна алтернатива на институцията, разполагаща с общопризнат монопол върху насилието, така че да може да поддържа определен социален консенсус, пък макар и "принудителен".

Но, ако наистина приемем необходимостта от наличието на единен център за урегулиране на глобалните проблеми, трябва да сме наясно и, че той не бива да се обременява с безкрайни въпроси от частен характер, с чието решаване систематично се наемат - но никога на съумяват да решат - националните правителства. Неслучайно, според социолозите, набиращата скорост (но не устройваща мнозина) реална глобализация се съпровожда от паралелен процес на регионализация, позволяващ решаването на текущите въпроси да се прехвърли към онова ниво на компетентност, което би гарантирало вземането на максимално ефективни решения. В днешната действителност това е по-скоро изключение, отколкото правило, тъй като заради недоверието на националните правителства, пълномощията на регионалните и субрегионални структури в контактите им с чуждестранни партньори съществено се ограничават. Затова пък, ръководствата на много държави масово делегират на гигантските корпорации, включително транснационалните (ТНК), фактическото право да решават различни важни въпроси. Именно те, а не гражданските групи, се очертават като фундаменталните елементи на формиращата се днес глобална политико-икономическа система.

Разбира се, привържениците на алтернативната глобализация предлагат всичко това да се промени, като във фундамент на единната общопланетарна регулаторна мрежа се превърнат различните човешки общности. Това би могло да способства за смекчаването на социалните противоречия, но прави съвършено неизбежни сенчестите схеми за прокарване интересите на транснационалните корпорации - чрез подкупване на регионалните елити и различни форми на икономически и неикономически натиск върху гражданските общности. Затова, вместо изключването на корпорациите от процеса на вземане на решенията, като по-перспективен се очертава подходът, разглеждащ едрия бизнес и гражданските общности като равноправни базови елементи на субрегионалното и регионалното самоуправление с ясно очертан набор от законодателно оформени взаимни ангажименти, чието нарушаване се санкционира по съдебен, а не по административен път.

При подобно разпределяне на пълномощията: максимално широк спектър въпроси, решавани на по-ниско равнище, и ограничен набор от проблеми с общопланетарно значение, като сфера на компетенциите на "глобалния регулатор" - отпада необходимостта от каквито и да било междинни структури, а националните държави запазват само "антикварно" значение. В рамките на този модел, сдържането на миграционната криза например, би могло да се осъществява едновременно от няколко механизма. На първо място, като глобалните институции не допускат системното изтичане на ресурси от отделните региони към развитите държави и ТНК. Освен това, те ще препятстват прокарването на собствената идеология в Третия свят от страна на всеки, който преди можеше да си позволи да игнорира международното право и липсата на мандат от международните структури. По този начин, миграционният поток ще бъде лишен от своя постоянен стимул. Корпорациите ще определят, какво количество работна сила са в състояние да приемат, при положение, че ще бъдат задължени да спазват по отношение на мигрантите същите изисквания на трудовото законодателство, както и спрямо собствените си граждани. Накрая, самите граждански общности, в рамките на първичното самоуправление, ще решават, колко нови членове - и носители на каква културна традиция, са склонни да приемат. Отсъствието на откъснати от редовите избиратели политици на национална равнище пък ще направи излишни спекулациите относно "отварянето", мултикултурализма или, напротив, заместването на коренната нация с лесно управлявани и зле платени пришълци.

От теорията към практиката

Всичко това обаче е само теория, която е нежизнеспособна, без искреното ангажиране на ключовите елементи в активността на цялата структура. Нищо и никой в съвременния свят не може да отучи транснационалните корпорации от навика им да прокарват интересите си с помощта на добре платено лоби в политическите кръгове на суверенните държави, да превърнат населението на развитите държави от прехвърлящи грижата за своите интереси на правителството потребители, в реализиращи правата си под формата на пряка демокрация граждани, или пък да убеди 90% от чиновниците в националните и наднационалните бюрократични институции, че са напълно ненужни. Ситуацията е такава, че днес именно националните държави и формираните от тях военно-политически блокове разполагат с най-ефективните лостове на властта, включително монопола върху насилието. Затова следва да изхождаме от това, че те и занапред ще продължат с всички сили да удължават собственото си съществуване, своята визия за световния ред и своите, уж универсални, ценности, дори ако за това се наложи да бъде игнорирана неспирната еволюция на обществените форми и бъде провъзгласен "краят на историята".

Междувременно, в сравнително недалечното минало имаше един момент, когато искреното увлечение по идеята за единен справедлив свят имаше шанс да превъзмогне егоизма на националните бюрокрации. Нека се върнем мислено към 1991, когато беше разпуснат Варшавският пакт и се разпадна Съветският съюз. От гледна точка на глобалния силов баланс, това не би могло да се разглежда по друг начин, освен като най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ век. Между другото, именно тогава, а не в резултат от по-късните събития в Югославия и Украйна, беше разрушен и установеният след 1945 световен ред: всички последващи промени на картата на света бяха закономерно следствие от факта, че системата на международните отношения беше лишена от цял клъстер ключови елементи. Всяка криза обаче, разкрива пред системата нови възможности за развитие и в това отношение най-голямата криза в най-новата история на човечеството създаде наистина уникална ситуация. Радикално обновената политическа класа и активната част от населението на едната от двете тогавашни свръхдържави (без значение, дали под влияние на западната пропаганда или вследствие на съзнателния разрив с неотговарящото на вътрешните им потребности минало) доброволно демонтираха един от ангажираните в глобалното противопоставяне военни блокове. И това не беше признаване на поражението им в студената война, защото нищо подобно нямаше да се случи, ако руснаците предварително знаеха, че ще бъдат обявени за "загубилата страна". Смяташе се, че всички ще бъдат победители в резултат от това развитие на събитията. Една огромна държава, формирала около себе си т.нар. "световна социалистическа система", без каквато и да било съпротива се отказа от една трета от територията и половината от населението си, тъй като в пълно съзнание и дори с гордост реши да приеме либералните ценности, отваряйки пътя за триумфа на западния вариант на демокрация в планетарен мащаб. Днес само професионалните промоутъри на глобалния либерално-демократичен проект продължават да изтъкват предимствата на този избор. Както и да се отнасяме към политическия модел на провалилото се планетарно обединение обаче, важното е, че глобалната интеграция, а следователно и по-нататъшното усъвършенстване на обществените форми въобще стана възможно.

Провалът на еднополюсния модел

На този фон логиката налагаше една очевидна и закономерна стъпка: да бъде затвърдена идейната победа на единствения останал претендент за ролята на глобален регулатор, чрез официалната трансформация на западният свят в единен общ свят. Русия беше готова да стане част от този нов, справедлив и универсален световен ред. На свой ред, в онзи момент Китай все още не бе постигнал значително икономическо влияние и щеше да бъде принуден или да остане в безнадеждна изолация, или с течение на времето да последва примера на другите постсоциалистически държави. Всички останали привърженици на "националната изключителност" на планетата пък щяха да бъдат просто капка в морето на единното човечество - музеен експонат, т.е. паметник на отминалите епохи. За да можеше да бъде реализирана тази утопия, беше необходимо "само" да бъдат преразгледани дългосрочните цели на проекта "НАТО" и проекта "ЕС" в името на максимално пълното развитие на проекта "ООН".

Както знаем обаче, това не се случи. Блоковото мислене отново надделя. САЩ провалиха историческата си мисия, предпочитайки вместо на практика да поемат отговорността за съдбините на света, да бъдат не "строители", а само "потребители". Те се задоволиха, а и сега продължават да се задоволяват, само да извличат ресурси отвсякъде, откъдето могат, вместо да съдействат за тяхното ефективно и по възможност справедливо преразпределяне. Задоволиха се с това да натрапват на всички собствените си, някога впечатляващи, но неизбежно остаряващи политически норми и жизнени ценности, вместо да се опитат да потърсят, съвместно с другите държави и цивилизации, нови перспективни обществено-политически модели. И, което е най-важното, САЩ запазиха допотопната стена между малка част от човечеството и останалия свят - под формата на единствения военен блок на планетата с реално значение.

Самият факт на съществуването на затворен клуб от държави създава дисбаланс във формиращата се световна политико-икономическа система. Производството на общия световен продукт се осъществява от различни държави, но неговото разпределяне се извършва изключително от членовете на западния клуб, благодарение на икономическия диктат, узаконен от безбройните наднационални търговски, политически и съдебни институции и подкрепен от либералната идеология и военното превъзходство. За това способстват не само НАТО, но и ЕС, който така и не се превърна в модел за другите региони и първо звено на бъдещото световно единство, оставайки си  (предвид факта, че в неговата политическа самоидентификация атлантическият елемент продължава да доминира над чисто европейския) просто допълнение към НАТО, лишено от самостоятелно политическо значение.

В резултат от това глобализацията в сферата на международните отношения, също както и в икономиката, има ярко изразен йерархичен характер: тя се стреми да обхване всички, в интерес на малцина. В рамките на възприетия от САЩ и ЕС модел, наложените на целия свят "общи правила" в международната политика, търговията и хуманитарната сфера, вместо да да съдействат за намаляване на разрива в материалното състояние и образованието на хората, работят за вечното съхраняване на сегашния просперитет в "клуба на избраните" и гарантирането на "непрекъснатите усилия за постигането на подобен просперитет и извън границите на западния свят". Краен резултат от този процес e консервирането на икономическото неравенство между регионите и отстраняването на по-бедните и слаби държави от участие в решенията, определящи собствената им съдба, срастването между транснацоналните корпорации и бюрократичните институции на Запада, системната вътрешнополитическа нестабилност извън пределите на "демократичната общност" и перманентната миграционна криза по нейните граници.

Разрушаването на постсъветската система на международните отношения, появата на структурни проблеми в глобалната икономика и социално-демографската сфера, нагледно демонстрират, че процесът на глобализация, в сегашния му вид, се оказва в задънена улица. Преобладаващото мнозинство държави и народи не пожелаха да играят ролята, отредена им в новия „единен” свят. Милиони хора, напуснаха родните си места и нахлуха в Европа и САЩ, настоявайки за свой собствен дял от глобалния просперитет. Недоволните от теорията и практиката на уестърнизираната глобализация масово се присъединяват към радикалните ислямистки течения, подхранвайки традиционната мюсюлманска „реконкиста” и пренасяйки бойните действия по улииците на европейските градове. Китай и Индия създават алтернативни центрове на сила и нови правила на играта в икономиката, политиката и културата, които бавно, но сигурно рушат основаните на западните ценности модели на междунационално взаимодействие. Накрая, Русия, с нейния все още значителен военен потенциал, прекрати безкрайното си отстъпление пред експанзията на Запада, проявявайки неочаквана упоритост в защитата на онова, което смята „последен рубеж на своята отбрана”, т.е. собствените си национални граници и жизненоважните позиции в проблемните региони на бившия СССР.

Всичко това са системни провали на глобализацията, които апологетите на евроамериканската демокрация и западния начин на живот предпочитат да обясняват с „недобрите” персонални качества на хората, принадлежащи към другите култури. Упоритото нежелание да се признае погрешния характер на действащия проект за общопланетарна интеграция под формата на превръщането на целия свят в културна, икономическа и политическа периферия на Запада, чиито израз е абсолютната доминация на институциите на НАТО, ЕС и влизащите в тези обединения национални държави по отношение на ООН, кара убедените атлантисти отново и отново да се опитват да преодолеят системните трудности, форсирайки неработешия политически механизъм. Резултатите от това са всеобщата бозуспешна война срещу международния теероризъм, прикритата, но вс по-ожесточена икономическа война на САЩ и ЕС срещу Китай и реалната заплаха от ядрен конфликт между Запада и Русия.

Заключение

Може би си струва да престанем да разширяваме и доизграждаме една сграда, която е обречена да се срути сама, погребвайки под руините си няколко милиарда души? Дали не е по-добре да демонтираме тази сбъркана постройка и да започнем строителството и наново? Само че вече без да поставяме акцента върху защитните ровове и стени, които карат съседите на свой ред да издигат стени, а да се заемем със създаването на истински общ дом – като разпуснем НАТО, реформираме ЕС и позволим на отделните „тухлички” – суверенните държави (след като очевидно не можем да използваме като „базови елементи” самодостатъчните регионални микрообщности) да си взаимодействат в рамките на една по-авторитетна и разполагаща с всички необходими инструменти ООН. Може би подобен подход ще направи мечтата за наистина справедлив, ефективен, сигурен и основан на взаимното обогатяване, вместо на нивелирането на постиженията и особеностите на отделните култури, световен ред не чак толкова неосъществима.

 

* Авторът е датски геополитически анализатор