Парижката мирна конференция като пролог към Втората световна война

брой 4 2018
Typography

Преди почти сто години, на 18 януари 1919, започва Парижката мирна конференция, която трябва официално да оформи посредством система от международни договори резултатите от Първата световна война, или с други думи да определени съдбата на загубилите в нея - Германия, Австро-Унгария, Османската империя и България.

Датата не е избрана случайно, тъй като точно на 18 януари 1871 във Версай е провъзгласена Германската империя (т.нар. Втори Райх), чието създаване става възможно след победата на Прусия във войната и с Франция. Избирайки тази дата, държавите-победителки в Първата световна война ясно дават да се разбере, че ще търсят легитимиране на постигнатия от тях исторически реванш.

Броят на участниците на конференцията е безпрецедентен за времето си - около хиляда човека, представляващи практически всички независими държави на планетата. Основната роля разбира е отредена на онези от тях, които непосредствено са участвали във войната.

При това държавите, участващи в Парижката мирна конференция, са разделени на няколко групи. Първата включва онези, имащи "интереси от общ характер", т.е. Франция, Великобритания, САЩ, Италия и Япония. Техните представители са длъжни да участват във всички заседания и комисии. В втората група са държавите-участници във войната, които имат "интереси от частен характер" – Бeлгия, Румъния, Сърбия, Португалия, Китай, Никарагуа, Либерия и Хаити. Те имат право да участват само на онези заседания, които пряко ги засягат. Третата група пък се формира от страни, които не са участвали пряко във войната, но са скъсали дипломатическите си отношения с Централните сили (т.е. с Германия и съюзниците и). Четвъртата група обединява държавите, запазили неутралитет по време на войната или пък онези, които се формират в момента. Техните представители имат право да изразят - устно или писмено - мнението си, но само ако получат за целта покана от някой член на първата група и то само по въпроси, които изрично ги касаят.

Победените и техните съдници

Извън тези пет групи са загубилите войната държави - Германия, Австрия, Унгария, България и Османската империя. На практика, те следва просто да приемат условията, определени от държавите-победителки. Прави впечатление, че на Парижката конференция не присъства нито една от групировките, които по онова време претендират, че представляват върховната власт в разкъсваната от гражданска война Русия, макар че т.нар. "руски въпрос" е дискутиран в невечерието на конференцията. Това решение се аргументира по следния начин. На първо място, Русия не се приема като държава-победител във войната, а като победена страна, тъй като е излязла от нея с договора, който подписва през 1918 с Централните сили в Брест-Литовск. На второ място, държавите-победителки смятат, че Русия е нарушила съюзническите си ангажименти към тях, което в определен момент е поставило Великобритания и Франция на ръба на поражението. На трето място (което е и най-важното), Вашингтон, Лондон и Париж не виждат в тогавашна Русия политици, които биха могли да участват в преговорите. Макар че болшевиките очевидно доминират, западните лидери продължават да смятат, че те няма да могат да удържат властта, освен това тяхната комунистическа идеология плаши европейските политици, които не без основание се опасяват, че "революционния пожар" може да се прехвърли и в собствените им държави.

Освен подписването на поредица от мирни договори, които да закрепят резултатите от Първата световна война, Парижката мирна конференция трябва да определи и границите на нововъзникналите държави, появили се след разпадането на четирите европейски империи: Германската, Руската, Австро-Унгарската и Османската.

Като основна "миротворческа" цел на конференцията пък се определя създаването на международна организация, която да е в състояние да предотвратява бъдещи глобални военни конфликти.

Въпреки големият брой делегати, ключовите въпроси се решават от т.нар. "Съвет на Десетте", т.е. от комисия, в коята влизат по двама представители на петте държави-победителки: Великобритания, Франция, САЩ, Италия и Япония. На практика обаче, кръгът, в който се вземат реалните решения е още по-тесен, ограничавайки се само с британския и френския премиери и американския президент.

Именно последният се оказва ключовата фигура на Парижката мирна конференция, където Удроу Уилсън се стреми здраво да обвърже подписването на поредицата мирни договори със създаването на международна организация за поддържане на мира, в лицето на Обществото на народите (ОН). Както е известно, до този момент САЩ не играят решаваща роля в европейската политика, но именно влизането им в Първата световна война е определящо за изхода от нея. Предвид това, американците се смятат в правото си да наложат на европейците собствената си визия за следвоенния световен ред.

Както може да се очаква, най-радикалната позиция спрямо победената Германия демонстрира Франция, чиито премиер Жорж Клемансо не крие намерението си следвоенната граница между двете държави да минава по река Рейн, обричайки противника да си остане слаба държава без реални шансове за възраждане. Това схващане на Клемансо обаче, не се споделя от британския му колега Дейвид Лойд Джордж и президента на САЩ Уилсън, които се стремят да ограничат нарастването на френската мощ в континентална Европа и затова не планират пълното елиминиране на Германия. Впрочем, в това отношение те се ръководят и от чисто прагматични съображения, тъй като една прекалено слаба Германия чисто физически не би могла да изплаща наложените и репарации.

На 14 февруари 1919 Парижката конференция приема устава на новата международна организация за поддържане на световния мир - Обществото на народите (ОН). Той е утвърден на пленарното заседание на конференцията на 28 април 1919. Паузата е породена от сериозните разногласия между САЩ, Великобритания и Франция относно условията за подписване на мирните договори с победените държави.

Основен ръководен орган на ОН е неговият Съвет, който включва 9 членове - петима постоянни (САЩ, Франция, Великобритания, Италия и Япония) и четирима временни, които се сменат всяка година. Основната задача на ОН е да взема мерки за избягване на войните. Участниците в конференцията се споразумяват, че ако между две държави възникне конфликт, той следва да бъде решен от специален арбитражен съд, а ако някой член на ОН, въпреки поетите от него ангажименти, се опита все пак да решава спорните въпроси с военни средства, всички останали членове на тази организация следва да прекратят финансовите и търговските си отношения с него. Както вече споменах, приемането на устава на ОН става възможно, едва след  като Великобритания, Франция и САЩ се споразумяват относно бъдещите граници на Германия и размера на наложените и репарации.

В тази връзка ще напомня, че самата германска делегация бива допусната до участие в Парижката мирна конференция, едва след като проектите за мирните договори между нея и държавите-победителни са вече готови. Както е известно, основният договор с Германия е подписан на 28 юни във Версай, откъдето и става известен като "Версайски". Според него, германците връщат на Франция региона Елзас-Лотарингия (в границите му от 1870), предават на Белгия територията около градовете Ойпен и Малмеди, както и немско-белгийския кондоминиум Моресме; признават Познан, част от Померания и други територии на Западна Прусия за част от Полша. Данциг и околностите му са обявени за "свободен град", Мемелска област в Литва минава под управлението на държавите-победителки. Съдбата на друга част от германските територии следва да бъде решене чрез допитване (плебисцит) до местното население. Територията на Саар пък се предава за 15 години под контрола на ОН, след което съдбата и следва също да бъде решена с плебисцит.

Освен това, Берлин признава независимостта на Чехословакия и Полша и се ангажира да уважава австрийския неутралитет. Като капак на всичко, Германия бива лишена от всичките си колонии, които минават под управлението на ОН. На свой ред, новосъздадената организация предоставя на определени свои членове мандат за управление на бившите германски колонии, както и на колониите и териториите на другите разпаднали се империи.

Тези мандати се разделят на три категории. Към първата спадат държавите, постигнали известни успехи в развиjието си, затова мандатът за управлението им следва да изтече в момента, когато те постигната необходимата икономическа и политическа зрелост за да започнат да се самоуправляват. Към втората категория спадат териториите от Централна Африка, където се забранява търговията с роби, оръжие и алкохол и се запазват религиозните вярвания на населението в подмандатните територии. Към третата котегория пък сe причисляват немските колонии в Югозападна Африка и в Тихия океан, които се управляват според законите на държавите, получили мандата.
Сред ограниченията, наложени на Германия от Версайския договор е и едно, касаещо Русия, като държавите от Антантата изискват от Берлин да се откаже от всички придобивки, получени в резултат от Бресткия мир с болшевишкия режим. Освен това, числеността на германските сухопътни сили не бива да надвишава сто хиляди души, тя не може да притежава военна авиация и бронирана техника, а немските военни кораби се предават на държавите-победителки. Накрая, според Версайския договор, Германия следва да заплати на бившите си противници репарации, еквивалентни на стойността на сто хиляди тона злато. Между другото, последното плащане по това споразумение страната направи ...на 3 октомври 2010 (!).

Версайският мирен договор е подписан на 28 юни 1919, като датата също не е избрана случайно. Именно на този ден, пет години по рано, в Сараево е застрелян австрийският ерцхерцог Франц Фердинанд, което провокира и Първата световна война. Още тогава, условията, които той налага на победените, биват определени като „изключително сурови”, при това от известни личности от целия политически спектър. Така, болшевишкият лидер Ленин смята, че „това не е мир, а условия, които бандит с нож в ръката диктува на беззащитната си жертва”. Много по-точно се изразява обаче френският маршал Фердинанд Фош, според който „това не е мир, а само премирие, което ще трае двайсетина години”. Прогнозата му се оказва напълно вярна – Втората световна война действително започва двайсет години по-късно, а една от основните причини за това е именно изключително тежкото положение, в което е поставена Германия в резултат от Версайския договор. Както е известно, това е най-важният договор, подписан в рамките на Парижката мирна конференция, впрочем договорите, подписани с останалите победени държави са в същия дух. На 10 септември 1919 е подписан Сен-Жерменският мирен договор в Австрия, който окончателно фиксира разпадането на Австро-Унгарската империя и създаването на нейна територия на различни независими държави. Числеността на австрийската армия е ограничена до 30 хиляди души, а страната e лишена дори от правоо да има търговски флот.

На 27 номври 1919 е подписан Ньойският договор с България. Подобно на другите победени държави, страната ни губи част от територията и военния си флот, освен това се задължава да изплати репарации от 2,5 млрд. златни франка.

Двата заключителни договора, оформени в хода на Парижката конференция – Трианонският, с Унгария, и Севърският – с Османската империя, са подписани вече след закриването и на 21 януари 1920.

По онова време, великите държави-победителки в Първата световна война изглеждат убедени, че са създали условия за появата на устойчива система на мирни международни отношения за десетилетия напред. Истината обаче е, че на Парижката конференция идеите за постигането на траен мир са принесени  в жертва на огромната алчност на победителите. Така че маршал Фоше е бил напълно прав, посочвайки, че унижението на Германия ще породи реваншизъм, като именно на тази почва по-късно визниква и Третият Райх на Хитлер. След като не съумява да научи правилно уроците на Първата световна война човечеството е обречено да преживее и втори световен конфликт – при това още по-продължителен и кървав.

Защо мирната конференция в Париж не носи мир на Европа и света

На 28 юни 1919 в Огледалната цала на Версайския дворец в предградията на Париж тържествено е подписан дългоочакваният ирен договор между победената Германия и победителките от т.нар. Антанта. Скоро след това са подписани аналогични договори и с бившите германски съюзници – Австрия, България, Унгария и Турция. Версайският мир прекроява тотално картата на Европа, Азия и Африка, като на мястото на големите империи – Германската, Австро-Унгарската, Османската и отчасти на Руската, се появяват множество нови държави, чиито граници донякъде напомнят сегашните. Победената Германия е орязана отвсякъде от съюзниците, бива лишена от отвъдморските си колонии, а размерите и мощта на армията и са драстично ограничени. Всичко това се възприема от повечето германци като недопустимо национално унижение. При това, за разлика от 1945, Германия не е напълно окупирана и разделена на части от победителите. Икономическият и научният и потенциал не е поставен под пълния контрол на Антантата, затова сравнително лесно успява да се възстанови. Според мнозина известни историци, именно взривоопасната комбинация между очевидната несправедливост и неоправданата мекота на Версайския договор води до следващата световна война, избухнала само двайсет години по-късно. Други пък смятат, че двете световни войни всъщност представляват общ процес, временно прекъснат от двайсетгодишно примирие, като в неговата основа е борбата на германската нация за глобално господство, която тя в крайна сметка губи тотално.

Версайският договор

Т.нар. „Голяма международна мирна конференция” стартира в Париж на 18 май 1919, само два месеца след примирието от Компиен, и продължава цяла година. В нея участват 27 противници на Централните сили – от Великобритания, до Хаити и Хиджаз, както и пет британски доминиона (Канада, Нюфаундленд, Австралия, Нова Зелания и Южноафриканският съюз). В същото време, макар че до болшевишката революция Русия също е част от Антантата, тя не получава покана за участие в конференцията – на нея не са поканени дори представители на белогвардейските движения, които все още контролират значителна част от страната. Причината е сключеният от болшевишкия режим през март 1918 сепаративен мир с Централните сили, който дава основание на водещите държави в лагера на победителите да я обявят за „предател”, доколкото още в началото на войната членовете на Антантата поемат ангажимент да не сключват сепаративен мир. Впрочем, на конференцията не са поканени и представители на Германия, на които на практика просто са продиктувани формулираните от конференцията условия за мир, което само по себе си е достатъчно унизително, тъй като германците не капитулират, а просто подписват примирие. Освен това немската армия продължава да окупира половината Белгия и Румъния, както и отделни райони на Франция, Финландия, Прибалтика, Украйна, Беларус, Грузия и дори някои руски градове.

В резултат от това, още от зараждането си, новата система на международните отношения не включва двете доскоро водещи държави на Стария контнент – Германия и Русия, в които живее над половината от европейското население и които притежават най-мощния военен потенциал. В тази връзка ще припомня, че малко повече от век преди това – на Виенския конгрес през 1814-1815 победената Франция е равноправен участник.

Тонът на Парижката конференция се определя от президента на САЩ Удроу Уилсън, британския премиер Дейвид Лойд Джордж и френския му колега Жорж Клемансо. Оказва се обаче, че между тримата същиествуват много дълбоки противоречия. Като най-силно пострадала от Германия и имаща обща граница с нея, Франция иска тя да бъдее максимално отслабена (Клемансо, в частност, претендира не само за връщнето на Елзас и Лотарингия, но и за изместването на границата по левия бряг на река Рейн). На свой ред, Лондон и особено Вашингтон не желаят прекаленото отслабване на Германия, тъй като това би усилило позициите на Франция, превръщайки я в основния играч в континентална Европа. В крайна сметка, те успяват да наложат визията си и французите получават само Елзас и Лотарингия, а като своеобразен „бонус” за Париж е решено малката западногерманска провинция Саар да бъде поставена за 15 години под контрола на Обществото на народите (всъщност, тя е окупирана от френската и британска армии, а французите поемат контрола върху рудодобива в нея). Освен това, 50-километрова зона по течението на Рейн е обявена за демилитаризирана и окупирана от войските на Антантата за срок от 15 години.

Освен подготовката на мирните договори с Германия и съюзниците и, сред задачите на Парижката конференция е и определянето на отношенията с новите държави, възникнали в резултат от поражението на Централните сили – от Финландия и Чехословакия, до Украйна и Грузия. Става дума, както за международното им признаване и определяне на техните граници, така и за уреждане на многобройните териториални спорове между тях и съседите им. Освен това, с цел да бъдат избегнати нови големи войни, е решено да бъде създадена авторитетна международна организация – Обществото на народите (ОН), която обаче, така и не оправдава възлаганите и надежди.

 

 

Подписването на самия договор става през юни 1919. В три от членовете му, отговорността за войната се стоварна изключително върху Германия и съюзниците и, които следва да поемат и пълната отговорност за жертвите и разрушенията, причинени от нея, като компенсират вредите на държавите от Антантата с наложените им "анексии и контрибуции". С други негови членове, германскят кайзер Вилхелм ІІ (който междувременно е намерил убежище в Холандия) е обявен за военнопрестъпник, като същото се отнася и за още неколцина висши германски държавници.

С договора от Германия са отнети редица територии, като най-голямата част от тях е присъединена към възстановената полска държава: 43600 кв. км, с население около 3 млн. души. Става дума за района около Познан, отделни части от богатата на въглиша Силезия, както и т.нар. "полски коридор" до Балтийско море, минаващ западно от пристанището Данциг (Гданск). Самият Данциг, чието население по онова време е 325 хил. души, е обявен за "свободен град", намиращ се под защитата на ОН, като Полша разполага с определени права в него и на практика го използва като собствено пристанище чак до 1939. Тази промяна на границите създава потенциално опасна ситуация, тъй като германската Източна Прусия с център Кьонигсберг се превръща в анклав, откъснат от основната територия на Германия. Както е известно, именно споровете около "полския коридор" в Източна Прусия се превръщат през 1939 в основната причина за германското нападение срещу Полша, с което започва Втората световна война.

Друга голяма територия (14520 кв. км, с население 1,8 млн. души) е присъединена към Франция - това са споменатите по-горе Елзас и Лотарингия, които са френски и преди 1871. Друга територия с площ от 3900 кв. км и население 160 хиляди души (в северната част на провинция Шлезвиг-Холщайн) е предадена на Дания, която запазва неутралитет по време на войната, а пристанището Мемел (днес Клайпеда), с население от 140 хил. души, става част от Литва. Малки гранични райони са предадени на Белгия (Ойпен, Малмеди и Маресме) и Чехословакия (окръг Глючинско).

Освен това, Германия бива лишена от всичките си колонии, които са предадени на държавите от Антантата като подмантатни територии на ОН. Към Великобрикания преминава почти цялата Германска Източна Африка (Танганийка, т.е. по-голямата част от днешна Танзания). Западните части на тази колония (днешните Руанда и Бурунди) пък преминават към Белгия, а малък граничен район на юг (т.нар. "триъгълник Кионга") - към Португалия, ставайки част от Португалска Източна Африка (днешния Мозамбик).

Немските колонии Того и Камерун биват поделени между Великобритания и Франция, а Германска Югозападна Африка (днешна Намибия) става подмандатна територия на Южноафриканския съюз, който по онова време е британски доминион.

В зоната на Тихия океан, Германска Нова Гвинея и Науру преминават под управлението на британския доминион Австралия, Западна Самоа става подмандатна територия на Нова Зеландия, а германското владение в Китай - Циндао, е предадено на Япония. Последното обяснява първоначалния отказ на китайците да подпишат Версайския мирен договор, което става едва през 1922, когато - в резултат от мирната конференция във Вашингтон, градът отново става китайски. Освен това, Версайският договор предвижда Берлин да се откаже от всичките си концесии и привилегии в Китай и Сиам (Тайланд).

Германия се задължава да съкрати армията си до 100 хиляди наемни войници (включително само 4 хиляди офицери), а Генералният и щаб се ликвидира. Предвижда се да бъдат разрушени всички укрепления по западните граници на страната, на която се забранява да има военни дирижабли, танкове, военна и морска авиация. Наложени са строги ограничения и върху строителството на нови бойни кораби.

Германския военен флот е сведен до 6 броненосци, 6 леки крайцери, 12 контраминоносци и 12 миноносци, а броят на военните моряци - до 15 хил. души. Освен това, на Германия се забранява да има подводници. Всички останали немски военни кораби трябва да бъдат или унищожени, или предадени на съюзниците (в тази връзка, седмица преди подписването на Версайския договор, германските моряци сами потопяват по-голямата част от бойния флот в района на британската база Скапа-Флоу).

Първоначалната стойност на наложените на Германия репарации достига фантастичната сума от 269 млрд. златни марки, която се равнява на стойността на 100 хил. тона злато (по-късно тя е намалена двукратно). Разбира се, разорената от войната и отслабена от последвалата световна криза германска държава се оказва неспособна да плати тези средства, затова част от репарациите са взети "в натура", т.е. чрез конфискуването на германските чуждестранни активи на стойност 7 млрд. долара, а много германски патенти стават собственост на Великобритания, Франция и други страни от Антантата. Освен това Берлин предава на съюзниците половината си запас от анилинови бои и други ценни германски химически продукти.

Между другото, за да изплати паричната част от репарациите, Германия предава на Франция т.нар. "руско злато", което е получила от болшевишкия режим в съответствие с Бресткия мир от 1918, но то далеч не е достатъчно и страната е принудена да търси заеми от чужбина. На свой ред, това провокира хиперинфлация, огромен скок на безработицата и силно обедняване на германската нация, т.е. всичко онова, което само 13 години по-късно води до идването на нацистите на власт. Впрочем, Германия приключва изплащането на репарациите на държавите от Антантата едва през 2010.

Търсенето на модус вивенди с болшевишка Русия

Макар че, както вече споменах, на Парижката мирна конференция няма руски представители, Версайският мирен договор регламентират и бъдещите отношения на Германия със Съветска Русия и другите държави, възникнали на територията на рухналата Руска империя. Специален член отменя сепаративния договор между германците и болшевиките от Брест-Литовск, както и останалите споразумения между тях. Естествено, след като е обявена от Антантата за "предател" и предвид факта, че в онзи момент е разкъсвана от кървава гражданска война, Русия вече не може да разчита на някакви териториални придобивки (както е известно по време на войната тя претендира за Черноморските проливи, Западна Армения и Източна Галиция). Москва обаче получава право да представи на Германия своите искания за репарации заради причинените и вреди. Освен това, Берлин се задължава да признае независимостта на всички нови държави, при това не само на онези, които по това време вече съществуват на територията на бившата Руска империя, но и на тези "което се формират в момента". Наличието на подобна неясна формулировка в един толкова важен документ се обяснява с факта, през 1919 все още е неясно, кой ще победи в руската Гражданска война и каква ще е новата политическа карта на страната.

Естествено, болшевишкият режим е не по-малко недоволен, отколкото Германия, от тези изисквания на Версайския договор. И тъкмо това отново сближава позициите на двамата противници от Първата световна война: през април 1922 Съветска Русия и "ваймарска" Германия подписват в италианския град Рапало договор за пълно възстановяване на дипломатическите отношения и взаимен отказ от репарации. Това е изгодно не само за болшевищкия режим, който по този начин осъществява "пробив" на наложената му международна изолация, но и за Берлин, тъй като Русия би могла да поиска много сериозни компенсации за вредите, нанесени и от германската окупационна армия.

Бившият американски държавен секретар Хенри Кисинджър посочва, че подписването на Рапалския договор е било неизбежно и, че западните съюзници сами са подготвили това събитие, "подлагайки на остракизъм двете най-големи европейски сили чрез създаването на своеобразен пояс от малки и враждебно настроени една към друга държави, посредством разчленяването както на Германия, така и на Съветска Русия". На свой ред, известният немски историк Хаген Шулце определя Договора от Рапало като "едивствения светъл лъч" в поредицата от поражения и унижения, свързани с германската външна политика през първия период от съществуването на Ваймарската република. Между другото, благодарение на този договор, болшевишката Червена армия получава достъп до разработките на германския военно-индустриален комплекс (особено в сферата на авиацията) и немската военна теория, а пък Германия може да обучава военните си (предимно летци и танкисти) в съветски военни академии, заобикаляйки изискванията на Версайския договор. Всичко това, съдейства както за укрепването на съветската военна мощ, така и за бързото възстановяване на германската военна машина.

Ньойската катастрофа на България

Мирният договор между държавите от Антантата и България е подписан на 27 ноември 1919 в източното предградия на Париж - Ньой сюр Сен, откъдето става известен като "Ньойския договор". Условията, които съзниците налагат на страната ни са изключително сурови и несправедливи: София трябва да забрави за претенциите си към населените с предимно с българи Македония и (Южна) Добруджа, освен това България е лишена от 10% от предвоенната и територия, на която живее 14% от нейното население. Част от граничните със Сърбия райони биват предадени на Кралството но сърби, хървати и словенци. На свой ред, Румъния затвърждава правата си върху цялата Добруджа. Най-болезнена обаче е загубата на значителна територия в Южна Тракия, осигуряваща на страната ни излаз на Бяло/Егейско море и присъединена с цената на огромни жертви в резултат от Балканските войни - тя преминава към Гърция, с което България губи стратегическия си достъп си до басейна на Средиземно море. Неслучайно, резултатите от Първата световна война се възприемат в страната като "втора национална катастрофа", чиито последици тя успява само частично да преодолее едва през 1940, когато постига връщането по мирен път на Южна Добруджа (днешните области Силистра и Добрич) от Румъния.

 

 

Освен териториалните загуби обаче, на България са наложени гигантски за нейните размери и икономическо състояние репарации от 2,25 млрд. златни франка (по тогавашната им стойност това се равнява на 1/4 от цялото ни национално богатство), която тя следва да изплати до 1957. Плащанията по репарациите ерозират българската национална икономика и обуславят  продължителното и изоставане от останалите европейски държави, което не е преодоляно и до днес. Числеността на българските въоръжени сили също е драстично ограничена - до само 33 хиляди души, наети по договор срещу заплащане (20 000 - в армията, 10 000 - в жандармерията и 3 000 граничари). Освен това на страната се забранява да има военна авиация и каквото и да било тежко въоръжение, а военноморският и флот е ограничен до едва 10 малки кораба.

Също както и в Германия, трагичният Ньойски договор води до това, че от средата на 30-те години в България нарастват настроенията за отказ от неговите крайно несправедливи условия. Затова, когато Германия атакува през 1941 Гърция и Югославия, България също се включва в окупацията на населените предимно с българи техни територии, опитвайки се за пореден път да присъедини Македония и да си осигури излаз на Егейско море. При това обаче, българските управляващи демонстрират немалка доза реализъм, отказвайки да участват във войната срещу Съветския съюз и запазвайки дипломатическите си отношения с него, а от септември 1944 България се включва и във войната срещу нацистка Германия, давайки в нея десетки хиляди жертви. При всички случаи обаче, германското поражение във Втората световна война окончателно слага кръст на мечтите за национално обединение на българите.

Мирните договори с наследниците на Австро-Унгария

Междувременно, на 10 септември 1919, в парижкото предградие Сен Жермен ан Ле е подписан т.нар. Сенжерменски мирен договор между държавите от Антантата и просъществувалата съвсем кратко време т.нар. Германска Австрия, в качеството и на правоприемник на разпадналата се Австо-Унгарска империя. Освен за сегашната територия на Австрия, тя претендира и за редица съседни райони в Чехия (Судетската област) и италианските Алпи, където германоезичното неселение или преобладава, или делът му е значителен. Според условията на договора обаче, на Виена се налага да забрави за тези си претенции: австрийската държава също бива максимално "орязана", като победителите склоняват да я признаят само в нейните сегашни граници. Самото и име "Германска Австрия" следва да бъде променено просто на "Австрия", като се забраняват всякакви опити за евентуалното и бъдещо обединяване с Германия и се налага тя да продължи да функционира като "демократична република" (т.е. не се допуска запазването на Хабсбургското управление).

 

Според Сенжерменския договор, Австрия признава отделянето на Унгария и Чехословакия, земите, населени с южни славяни и украинци, отстъпва на Италия областите Трентино, в Алпите, полуостров Истрия и редица градове по далматинското крайбрежие на Адриатическо море. На Полша е отстъпен районът около Краков, а на Румъния - Буковина. Така, на практика, са загубени всички територии, които до 1918 съставляват австрийската част от дуалистичната монархия.

След като е лишена от излаза си на море, Австрия е принудена да се откаже и от целия си Адриатически флот (както военния, така и търговския), както и да предаде на съюзниците речната си Дунавска военна флотилия. Числеността на австрийската армия се ограничава до 30 хиляди наемни войници, като тя не бива да притежава танкове, самолети и химическо оръжие. Освен това, държавите от Антантата получават право на безпрепятствен транзитен превоз на товари през австрийска територия.

И тъй, като освен Австрия, в бившата Австроунгарска империя влиза и Унгария, с нея е подписан отделен мирен договор, но това става едва на 4 юни 1920 в Големия дворец Трианон във Версай, затова той е известен като Трианонски договор. Договорът също орязва максимално територията на Унгария, която губи почти 2/3 от териториите, съставляващи бившето Унгарско кралство (т.нар. Транслейтания): Словакия и Задкарпатска Украйна, които стават част от Чехословакия; Трансилвания и Банат, предадени на Румъния, както и всички, населени с южни славяни земи, преминаващи към новосъздаденото Кралство на сърби, хървати и словенци (от 1929 Кралство Югославия).

Подобно на Австрия, Унгария също се превръща в малка източноевропейска държава, лишена от сериозни ресурси, доколкото на отнетите и територии са концентрирари 88% от горските масиви, 83% от металургичните предприятия и дори 67% от финансовите капитали. Също както и в случая с Австрия, която оставя хиляди немскоговорящи бивши поданици на Хабсбургската империя в границите ва Чехословакия, Румъния и Италия, на територията на Румъния, Кралството на сърби, хървати и словенци и Чехословакия се оказват три милиона етнически унгарци. Накрая, числеността на унгарската армия също се ограничава до 35 хиляди наемни военнослужещи.

Естествено, както във Виена, така и в Будапеща, мирните договори, наложени от Антантата, също са възприемат като крайно унизителни, което след по-малко от двайсет години отново води и двете страни в прогерманския лагер. Напук на всички забрани на Антантата, Австрия е присъедина към нацистка Германия, споделя с нея цялата тежест на поражението във Втората световна война през 1945 и бива отново възстановена като независима и неутрална държава едва през 1955. На свой ред, с активната подкрепа на Хитлер, Унгария възстановява контрола си над южните райони на Словакия, Задкарпатска Украйна, част от Трансилвания и северната сръбска област Войводина. Дори и с тези кратковременни придобивки обаче, унгарската територия си остава доста по-малка от онази по време на Австроунгарската империя, а след разгрома на Германия и съюзниците и, Унгария се връща отново в границите, очертани навремето в двореца Голям Трианон.

Възстановяването, след 123-годишно прекъсване, на голяма и независима полска държава, наред със същественото разширяване на Румъния и последвалото утвърждаване на независимите Чехословакия, Литва, Латвия и Естония, води до появата на нов геополитически феномен - страните от т.нар. "санитарен кордон", които според замисъла на западните стратези трябва да "защитят" Западна Европа от проникването на болшевишките идеи. Става дума най-вече за изолацията на Германия и Унгария (където през 1919 също възникват "съветски републики") от Съветска Русия.

Впрочем, идеята за "санитарния кордон" е лансирана за първи път именно на Парижката мирна конференция от италиаския премиер Виторио Орландо, според който: "по правило, за да бъде спряно разпространението на една епидемия, се създава санитарен кордон. Ако предпримем подобни мерки и срещу разпространението на болшевизма, той може да бъде победен, защото да го изолираме, означава да го победим".

В началото на 1919 държавите от Антантата все още разчитат, че в "санитарния кордон" по западната граница на Съветска Русия ще могат да влязат също Украйна и държавите от Южен Кавказ, а евентуално и квазидържавите на донските и кубански казаци. Така, през март 1919, френският премиер Клемансо убеждава граничещите със Съветска Русия държави да формират антиболшевишки отбранителен алианс с цел да изолират Европа от "износа на революция". Проблемът обаче е, че "санитарният кордон", който през 20-те години действително спасява Европа от болшевизма, не съумява да я спаси през 30-те години от експанзията на нацизма, чиито първи жертви стават Австрия, Чехословакия и Полша.

Предизвестената ликвидация на Османската империя

Следвоенните териториално-политически трансформации в Близкия Изток се оказват не по-малко продължителни, отколкото тези в Европа. Основният въпрос, който вълнува победителите тук е, как точно да си разпределят наследството на Османската империя, като дори през 1920 все още не е напълно ясно, какво точно и в какви граници ще се появи на нейно място, особено в районите, където от векове живее смесено население: турци, гърци, арменци, асирийци, кюрди и араби.

Първия мирен договор между Антантата и Османската империя е Севърският, който е подписан на 10 август 1920 в югозападното парижко предградия Севър. Освен, Франция, Великобритания, Италия, САЩ и Япония, от страната на победителите той е подписан и от Белгия, Гърция, Румъния, Кралството на сърби, хървати и словенци, Хиджаз, Португалия, Полша, Чехословакия и Армения, която по онова време още не е окупирана от Червената армия и се води независима. В основата на договора са заложени условията на англо-френското споразумение Сайкс-Пико за подялба на Османската империя, постигнато през 1916, плюс решенията на конференцията от Сан Ремо през април 1920, с тази разлика, че претенциите на рухналата Руска империя за североизточните територии на османската държава, са "наследени" от Армения. Както е известно, в момента на подписване на Севърския договор, по-голямата част от Турция вече е окупирана от армиите на великите западни държави.

 

 

Според Севърския договор, Османската империя се трансформира в сравнително малка (по-малка от днешна Турция) държава. Тя признава превръщането на Египет в британски протекторат, отказва се от каквито и да било териториални претенции в Африка и остров Кипър, който на практика се контролира от британците още от 1878. Териториите на Палестина (днешен Израел и т.нар. Палестинска автономия), Трансйордания (днешна Йордания) и Месопотамия (днешен Ирак) стават подмандатни територии на Великобритания, докато Сирия и Ливан преминават под френски контрол. Освен това, Османската империя признава отделянето на Хиджаз и се отказва от всякакви претенции за други части от Арабския полуостров. Додеканезките острови (югоизточната част от островите на Гръцкия архипелаг, които днес са част от Гърция) преминават към Италия. Част от Гърция пък става почти цялата Европейска Турция (включително Одрин и Галиполския полуостров), също както и Смирна (днес Измир) и околностите му по западното азиатско крайбрежие на Анадола, плюс редица острови в Егейско море. Османската империя признава независимостта на Армения, при това не в сегашните и граници, а в тези на т.нар. "Голяма Армения", включващи териториите завоювани от руската армия през 1915-1917. Предвижда се също създаването на независима кюрдска държава (в днешна Югоизточна Турция), а Константинопол и зоната на Проливите са обявяват за демилитаризирана зона под международен контрол. Останалата турска територия в Мала Азия на практика се превръща в протекторат на държавите от Антантата, още повече, че значителна част от нея вече е окупирана от британската, френската, италианската и гръцката армии.

Естествено, Севърският договор е възприет в Турция като изключително несправедлив, но и като очевидно доказателство за неспособността на султана да защити по какъвто и да било начин националните интереси. По това време в Анадола вече функционира алтернативно на султанското правителство в Анкара начело с бъдещия лидер на Турската република Мустафа Кемал (Ататюрк). То отказва да признае Севърския мирен договор и започва военни действия срещу арменците и гърците. Впрочем, кемалистите съумяват да изтласкат от средиземноморското крайбрежие дори французите и италианците и постепенно се превръщат в основната политическа сила в Турция. В резултат от това, държавите от Антантата са принудени да сключат с тях ново примирие, през октомври 1922, а по-късно и да подпишат нов мирен договор.

Това става на 24 юли 1923 в швейцарския град Лозана (откъдето е и името му "Лозански мирен договор"). Гърция, Великобритания, Франция, Италия, Япония, Румъния и Кралството на сърби, хървати и словенци склоняват да признаят Турция в граници, почти сходни със сегашните (с една промяна, настъпила през 1939, когато след референдум към Турция е присъединена областта Хатай, на източното крайбрежие на Средиземно море, която дотогава е част от френския протекторат Сирия). Турция запазва Константинопол, Източна Тракия и Измир, но потвърждава отказа си от островите в Егейско море, Кипър, Хиджаз и другите, населени с араби, територии в Близкия Изток, превърнали се междувременно в подмандатни територии на Франции и Великобритания, и приема да изплати част от дълговете на Османската империя. Малко по-късно, на 29 октомври 1923 Турция е обявена за светска република.

Източната граница на "кемалистка" Турция със Съветска Русия (т.е. със съвременните Грузия, Армения и Азербайджан) е очертана още през 1921 с Московския и Карския договори между правителството в Анкара, болшевишкото правителство в Москва и южнокавказките съветски републики. При това Турция дори успява да постигне известно териториално раширение, в сравнение с някогашната граница между Османската и Руската империя: болшевиките сами предават на турците Карс, Ардаган и южната част на Батумска област. Това причинява силна морална травма на арменската нация, тъй като на турска територия се оказва и свещената за нея планина Арарат. Освен това, Турция съумява да постигне в рамките на Лозанския договор отказ от създаването на "национално огнище" на арменците, което означава, фактическото признаване от страна на Антантата на договорената с болшевиките граница.

Тук е мястото да отбележа, че въпреки продължителния и болезнен процес на постигането на мирно споразумение между Антантата и Турция, новите и до голяма степен произволно прокарани граници, както и самата трансформация на Османската империя в светска република, Лозанският мирен договор се оказва най-ефективният, доколкото в новата, "кемалистка" Турция не възникват силни реваншистки настроения, което пък предопределя и нежеланието и да се включи във Втората световна война (едва през февруари 1945 Анкара, чисто формално, обявява война на Германия). За съжаление обаче, именно това се случва през последните петнайсетина години в югозападната ни съседка, където днес все по-често се чуват нападки срещу Лозанския договор, при това от най-високо място, което е ясен знак за надигащ се реваншизъм.

Защо мирната конференция не гаранира мира

Още преди подписването на примирието на Западния фронт, тезата относно необходимостта от „мир без анексии и контрибуции” (или поне от „мир без тежки анексии и контрибуции”) се споделя не само от руските болшевики. Както видяхме обаче, тя се оказва нереалистична. В същото време, въпреки крайно унизителния характер на Версайския мирен договор, Германия не е напълно „довършена” от съюзниците, нито пък е разчленена на части, както става след 1945. Затова не е учудващо, че изискванията за разоръжаване на германската армия се нарушават по най-нагъл начин дълго преди Хитлер да дойде на власт и категорично да откаже да ги спазва. Както посочва в тази връзка известният американски историк Ричард Пайпс „оплакванията на Берлин срещу суровите условия на Версайския мир изглеждат лишени от основание, на фона на далеч по-тежките условия, които самата Германия поставя на Русия с Бресткия мир от 1918”. Наистина, само малка част от Германия, по бреговете на Рейн, е окупирана в течение на 15 години, макар че французите се опитват да разширят тази зона, но без успех, заради силната съпротива както от германска страна, така и от страна на собствените им съюзници. 

Става дума, в частност за събитията през 1922-1923, когато Франция е силно притеснена и недоволна от подписването на Рапалския договор между Германия и Съветска Русия. В тази връзка, на 2 май 1922 главнокомандващият на съюзническите войски в Рейнска област генерал Дегут пише на военния мининстър Андре Мажино, че Франция не бива да губи време, ако иска да окупира целия Рурски басейн. Половин година по-късно Париж наистина предприема тази стъпка като на 9 май 1923 премиерът Раймон Поанкаре нарежда на френските части да се придвижат на изток. Предлог за това е да се гарантира дейността на специално изпратената в региона контролна комисия (Версайският договор предвижда създаването на три международни контролни комисии, които да гарантират навременното и точно изплащане на наложените репарации). На практика обаче, французите поставят под свой контрол най-развития в индустриално отношение немски регион (Рур), където се произвежда 88% от въглищата, 48% от стоманата и 70% от чугуна в страната.

Естествено, тази стъпка провокира бурни протести сред германците, като дори и демократичното „ваймарско” правителство призовава населението на окупираните области да окаже „пасивна съпротива”. В Рейнска област започват поредица от стачки, достигнали апогея си през август 1923 (когато стачкуват 400 хиляди работници, настояващи за изтегляне на окупационните части и подкрепяни от цялата нация). Междувременно, Поанкаре отново лансира идеята Рейнска област и Рур да получат същия статут като Саарския регион, чиято принадлежност към Германия по онова време е само формална, а реалната власт е в ръцете на французите. Той обаче се сблъсква с рязката критика на британското и американско правителства, които не приемат прекаленото усилване на Франция. В резултат от това, окупацията на Рур струва на Париж по-скъпо, отколкото са приходите, които французите получаат от въглищните мини и металургичните заводи.

В крайна сметка, през август 1925 френските войски са принудени да се изтеглят от Рур, а с цел да се гарантира редовното изплащане на репарациите е свикана поредната международна експертна комисия под ръководството на американския генерал и бизнесмен Чарлз Гейтс Дауес, която изготвя т.нар. „План Дауес”, според който САЩ на практика поемат плащанията на разорената Германия: така, до 1929 германците получават – най-вече от САЩ – кредити на обща стойност 21 млрд. марки, които отиват както за модернизация н немската индустрия, така и за покриване на най-спешните плащания към държавите от Антантата (през първата година от реализацияка на „плана Дауес” самата Германия изплаща само 200 млн. марки репарации).  Един от резултатите от практическото осъществяване на плана е, че Франция окончателно губи водщата си роля в разрешаването на „германския въпрос”, но – което е далеч по-важно, финансовото „напомпване” на Германия с американски кредити води до бързото възстановяване на немската наука и икономика, както и на военната мощ на страната.

Хенри Кисинджър коментира по следния начин противоречията между съюзниците от Антантата, които в крайна сметка водят до провала на целия мирен договор: „Версайският проект беше мъртвороден, тъй като ценностите, на които се основава, не се съгласуват със стимулите за поддържането му – повечето държави, от които се изисква да гарантират защитата на постигнатите договорености, ги смятат за – повече или по-малко – несправедливи”.

 

*Българско геополитическо дружество