Геополитиката на американските "суперястреби"

брой 4 2018
Typography

Докато вниманието на Великобритания и някои части на Европа беше ангажирано със "случая Скрипал" и истерията, последвала отравянето на бившия руски шпионин, от другата страна на Атлантика се случваха далеч по-важни събития.

На първо място, с решението на Комисията по разузнаването на Конгреса от 13 март 2018 за прекратяване на разследването "Рашагейт" (тъй като не бяха открити връзки между предизборния щаб на Тръмп и Русия), позицията на американския президент започна сериозно да се подобрява. Очаква се, че и Комисията по разузнаването на Сената в крайна сметка също ще стигне до този извод (въпреки, че там настроенията срещу Тръмп са по-силни). Тоест, налага се изводът, че скандалът "Рашагейт" или поне онзи негов аспект, който дирекно касае президента Доналд Тръмп, е почти изчерпан.

Ето защо президентът, чиито позиции вече са значително по-силни, използва откриващото се пред него ново политическо пространство за да осъществи сериозни промени в своя външнополитически екип.

Промените

Както е известно, непосредствено след решението на комисията на Конгреса относно "Рашагейт", Тръмп реши да уволни държавния секретар Рекс Тилърсън, заменяйки го с бившия директор на ЦРУ Майк Помпео. Пак тогава напусна поста си и съветникът на президента по националната сигурност Хърбърт Макмастър, чието място беше заето от печално известния ветеран и привърженик на "твърдия курс" Джон Болтън.

Истината е, че нито Тилърсън, нито Макмастър бяха незаменими фигури и отсъствието им едва ли ще се усети кой знае колко. Първият, който действително е човек с големи качества и опит, имаше всички шансове да стане забележителен държавен секретар. Само че задачата, която му беше отредил президентът - да се съобразява с първия му съветник по националната сигурност генерал Флин, чиято основна функция бе да възстанови добрите отношения между САЩ и Русия, се оказа невъзможна заради скандала "Рашагейт", една от първите жертви на който се оказа именно Флин.

В резултат от това през следващата една година Тилърсън просто се движеше по течението, а неспособността му да се постави на мястото на президента ставаше все по-очевидна, наред с публичните разногласия между него и Тръмп относно отношенията със Северна Корея и Иран. Освен това, появилите се твърдения, че Тилърсън си е позволил публично да нарече президента (т.е. своя пряк шеф) "тъпанар", макар че по-късно бяха опровергани, също не помогнаха за подобряване на ситуацията.

Що се отнася до генерал Хърбърт Макмастър, мненията за него се разминават, но президентът едва ли е бил във възторг, че на практика беше принуден да го назначи на поста след оставката на генерал Флин. В тази връзка ще припомня, че генерал Макмастър, в качеството си на бивше протеже на генерал Питреъс, е известен военен историк и стратег, който се ползваше с репутацията на своеобразен "неоконсервативен интелектуалец". По лично мое мнение обаче, възгледите му не се различават особено от тези на основната маса американски офицери, т.е. мисля, че качествата му бяха леко надценени. Подходът му към задачите, които трябваше да изпълнява, в качеството си на ръководител на апарата на Съвета за национална сигурност, до голяма степен беше чисто управленчески, т.е. Макмастър се отнасяше с известно пренебрежение към основното си задължение, а именно да действа като главен съветник на президента по външната политика и политиката за сигурност. Доколкото въобще се стремеше да изпълнява тази роля, той действаше като своеобразен "опекун" опитвайки се да натрапи на президента собственото си традиционно мислене. Само че Тръмп, който беше избран за президент именно заради специфичната си визия за външната политика на САЩ, нямаше как да приеме подобна "опека". Вероятно, чашата на търпението му окончателно е преляла, когато държавният глава реши да игнорира съвета на Макмастър и се обади по телефона на руския си колега Путин за да го поздрави за преизбирането му на поста. Твърди се, че Макмастър се е опитал да го убеди да не предприема подобна стъпка, но президентът все пак я направи, като дори отказа да повдигне пред Путин темата за "Рашагейт" или Скрипал.

Макар че напрежението между Тръмп и съветника му по националната сигурност нарастваше през първите месеци на 2018 и двамата вероятно още тогава са обсъждали въпроса за евентуалната оставка на Макмастър, именно решението на президента да игнорира съвета му и да се обади на Путин, както и последвалите публикации в медиите, че това е станало въпреки съветите на Макмастър, са били непосредствения повод за неговото отстраняване.

Помпео, Болтън и лозунгът "Америка над всичко"

И така, какво може да се каже за Помпео и Болтън, с които президентът реши да замени Тилърсън и Макмастър?

На първо място, следва да напомня, че преди да направи тези промени Тръмп беше прекарал повече от година в Белия дом, така че е повече или по-малко наясно за особеностите на политическия живот във Вашингтон, освен това вече има далеч по-добра представа за онези хора, с които може да работи и които споделят възгледите му. В същото време Тилърсън и Макмастър бяха подбрани за екипа му отвън. Тилърсън например, най-вероятно е бил назначен за държавен секретар по предложение на Кондолиза Райс, която заемаше този пост по времето на Буш-младши, а не по внушение на руското правителство, както съвършено нелепо твърди авторът на т.нар. "Досие Тръмп" и бивш британски шпионин Кристофър Стийл.

Що се отнася до Помпео, да не забравяме, че Тръмп работи повече от година в тесен контакт с него и е съвършено ясно, че двамата се разбират добре, освен това споделят и сходни възгледи.

Въпросът за избора на Джон Болтън обаче, е малко по-сложен. Болтън не мечтае за "разпространението на демокрацията" или за "държавно строителство". Той е класически либертариански "ястреб", чието кредо е: "бомбардирай, унищожи и се махни". Освен това, Болтън е изключително алчен бюрократ, който много добре знае, как да постигне целите си. Последното го прави наистина опасен. Болтън е известен с подмазваческото си отношение към вишестоящите, но в същото време е безкомпромисен с конкурентите и обича да тъпче подчинените си. С други думи, Джон Болтън е типичния американски националист и "апостол" на американската мощ. При това, предпочита тя да се реализира на практика без излишни "формалности". Тоест, без каквито и да било лицемерни приказки за "прокарване на демокрацията", за "човешките права" и т.н., с които САЩ и особено неоконсерваторите обикновено прикриват своите действия.

Така, докато беше постоянен представител на САЩ в Организацията на обединените нации, Болтън не криеше пълното си презрение към ООН и към цялата система на международното право, олицетворявана от нея.

Що се отнася до отношението му към американските интервенционистки войни, лично за мен всичко стана ясно, след като гледах едно негово телевизионно интервю, дадено малко след началото на войната в Ирак, когато вече беше очевидно, че след нахлуването на САЩ (което Болтън подкрепяше) тази страна не само няма да стане просперираща демокрация (както обещаваха американците), но и все повече затъва в хаос и междуособна гражданска война. Отговорът на Болтън беше ясен и смразяваваш: той директно заяви, че въобще не го интересува, какво се случва с Ирак. Интересите на САЩ  изискваха свалянето на Саддам Хюсеин, чиито режим беше предизвикателство за американските позиции в Близкия Изток. След постигането на тази цел, всичко, което се случи по-късно - т.е. свличането на Ирак в бездната на хаоса и гражданската война, очевидно не интересуваше Вашингтон. Дали Ирак ще се разпадне на части и, дали милиони иракчани ще бъдат убити или ще умрат от глад и болести, беше без значение за САЩ (както и за самия Болтън).

Едва ли е изненадващо, че повечето хора смятат подобно отношение за възмутително и то наистина е такова. В същото време обаче съм длъжен да отбележа, че, в интелектуален план, то е съвсем ясно и точно. Може би съм единственият, който мисли така, но претегляйки всички аргументи "за" и "против", лично аз бих предпочел Ники Хейли, Саманта Пауърс и неоконсерваторите, които подкрепят същите тези войни, които подкрепяше и Джон Болтън, но които в същото време са убедени, че те се водят в името на някакви висши морални ценности, дори ако са съпроводени с бедствия и смърт.

Защо Помпео и Болтън импонират на Тръмп

Разбираемо е, как подобно "неморално" мислене може да се хареса на човек като Доналд Тръмп, който е също такъв американски националист, като Джон Болтън, и който никога не е криел, че също презира морализаторския език, използван обикновено при прокарването на външната политика на САЩ, и не възнамерява да се съобразява особено с международното право.

Макар че за разлика от Болтън (а и от самия Тръмп) новият държавен секретар Майк Помпео традиционно избягва да се изрязава толкова болезнено откровено, изглежда, че той, подобно на Джон Болтън, се придържа към същата решителна политика, целяща да защити "максимално твърдо" националните интереси на САЩ, пращайки по дяволите всичко останало.

И тъй като Помпео и Болтън споделят една и съща визия относно поведението на САЩ в света, която при това очевидно съвпада и с тази на Тръмп, и доколкото - за разлика от Тилърсън и Макмастър, двамата са собствен избор на президента, очаквам, че те ще поддържат много по-добри отношения с него, в сравнение с предшествениците си и, че тези отношения ще се запазят доста по-дълго време. Тоест, не споделям широко разпространеното мнение, че сравнително скоро и двамата ще изчезнат от политическата сцена, подобно на Тилърсън и Макмастър.

Възстановяването на гражданския контрол над правителството на САЩ

Впрочем, назначаването на Помпео и Болтън има и един важен положителен аспект, на който не се обръща необходимото внимание. Става дума за това, че то, наред с оставката на Макмастър, разкъса "обръча от генерали", под чиито фактически контрол беше поставено правителството на САЩ откакто, през август 2017, от него беше изгонен Стив Бенън. Макар че останалите двама генерали, формиращи този "обръч" - държавният секретар по отбраната Джеймс Матис и шефът на Администрацията на Белия дом Джон Кели, все още запазват постовете си, идването на Помпео и Болтън най-сетне създава някакъв граждански баланс.

По правило, военните са по-ефективни като изпълнители на определена политика, отколкото самите политици. Откакто през лятото на миналата година военните поеха управлението на американското правителство, САЩ влязоха в още по-остра конфронтация с Русия, Китай и Иран, без да се замислят особено, защо го правят и какви ще са последиците.

Както изглежда, генерал Матис не е готов да рискува директен сблъсък с руските части в Сирия, но е решен да действа по най-провокационния начин, който можем да си представим, срещу Русия в Европа. Той не е готов да рискува пряк сблъсък с Китай на Корейския полуостров, но очевидно е склонен да действа по най-провокационния възможен начин срещу Китай в Южнокитайско море. Както и в случая с Европа, това би могло да се обясни с факта, че генералът най-вероятно не смята, че рискът от въоръжен сблъсък с китайците в този регион е реален.

Тази странна комбинация от две различни стратегии - отказът от конфронтация с руските и китайските военни в Сирия и Корея, където рисковете са съвсем реални, и в същото време - агресивното търсене на такава конфронтация с Русия и Китай в Европа и Южнокитайско море, където няма никакви рискове за САЩ, е точно това, което можем да очакваме от един американски военен. Тези стратегии съчетават силната склонност към поемане на рискове, характерна за днешните американски генерали, и традиционната им склонност към агресивно позьорство там, където рисковете от подобна демонстрация изглеждат минимални. Това, което напълно липсва обаче, е наличието на някаква наистина Голяма стратегия.

Ясно е, че генерал Матис не разполага с никаква стратегия както по отношение на Русия, така и на Китай, а също за разрешаването на локалните кризи в Афганистан, Корея или Близкия Изток. Вместо това, той предпочита активно да импровизира (което би могло да се очаква от един професионален военен), но го прави без въобще да осъзнава взаимната връзка между различните кризи, с които си има работа, нито пък, колко парадоксални са очакванията на САЩ по отношение на поведението на Русия и Китай в Близкия Изток или на Корейския полуостров, в отговор на нанасяните от американците паралелни удари по техните интереси в Европа и Южнокитайско море.

Що се отнася до Голямата стратегия, т.е. необходимостта да се разсъждава за възможността от формирането на китайско-руски алианс и да се търсят начини за адекватна реакция от страна на САЩ, дори няма нужда да казвам, че генерал Матис просто няма какво да предложи в това отношение. Доколкото това все пак го касае лично, за него изглежда е достатъчно да дефинира Китай и Русия като противници на Америка, затова неизменно си поставя за задача САЩ да им се противопоставят навсякъде, където - според него - това е възможно, без дори да допуска, че така само ще стимулира по-тясното им взаимодействие срещу американските интереси.

Макар че Матис и Макмастър не съумяха да постигнат целите, които си поставяха и макар че и генерал Матис, и генерал Кели настояваха Макмастър да се оттегли, истината е, че всички критични бележки, които направих по-горе по отношение на генерал Матис, с пълна сила се отнасят и за генерал Макмастър.

През целия период на пребиваването си начело на Съвета за национална сигурност, Макмастър демонстрираше същото традиционно и закостеняло мислене и липса на стратегическа визия, както и генерал Матис. За разлика от тях, Джон Болтън е човек, който гледа сериозно на необходимостта от Голяма стратегия и, доколкото се ръководи изключително от собствената си концепция за националните интереси на САЩ, със сигурност е в състояние да мисли нестандартно. Предвид многобройните предизвикателства, с които се сблъскват Съединените щати в момента, подобно нещо несъмнено е необходимо и, ако Болтън действително е склонен да търси нестандартни решения, това, само по себе си, е добре. Проблемът обаче е свързан с характера на това "ново мислене", което може да предложи Болтън.

Възстановяване на тенденцията към сближаване с Русия?

Възможността Помпео и Болтън да стигнат до извода, че определено сближаване с Русия би било в интерес на САЩ и поради това да възприемат нееднократно демонстрираното желание на Доналд Тръмп да подобри отношенията с Москва, може да ни изглежда малко вероятна, но все пак не бива да я отхвърляме напълно.

Разбира се, Помпео и Болтън в никакъв случай не са приятели на Русия, точно обратното, те я смятат за съперник и враг на Америка. Но, ако решат, че временното изграждане на мостове с Москва би могло да послужи на американските интереси, например за да се избегне свръхнапрягането на силите на САЩ (доколкото те продължават да са ангажирани в различни конфликти по целия свят), те не биха допуснали чисто идеологическите съображения или чувства да им попречат да го направят.

Още докато беше шеф на ЦРУ, Помпео демонстрира определена гъвкавост, когато - изненадвайки мнозина - покани във Вашингтон ръководителите на руската разузнавателна общност на двустранна среща, посветена на общите им проблеми. Истината обаче е, че ако Помпео и Болтън наистина решат да търсят някакво сближаване с Русия, това ше е само временно и те със сигурност ще настояват то да се осъществи при условията на САЩ. Което пък автоматично прави перспективата за подобно сближаване проблематична. Лично аз смятам, че и руснаците са напълно наясно с това, така че, макар временното остлабване на напрежението действително да е възможно, реалното сближаване между Вашингтон и Москва е много малко вероятно. Дори да станем свидетели на някакво "разведряване", то със сигурност ще се окаже краткотрайно.

Севернокорейският проблем

Макар назначаването на Помпео и Болтън да породи коментари, че това може рязко да увеличи опасността от военна интервенция на САЩ срещу Северна Корея, последвалите събития говорят по-скоро за обратното. Действително, Джон Болтън никога не е криел, че разглежда севернокорейската балистична и ядрена програма като заплаха за САЩ и неведнъж публично посочваше евентуалното американско нападение срещу севернокорейския режим, като начин да бъде сложен край на тази заплаха. На свой ред, Майк Помпео също призоваваше за смяна на режима в Пхенян.

Нито Болтън, нито Помпео са хора, които биха се притеснили от перспективата за евентуално война срещу Северна Корея, нито от свързаните с това сериозни жертви в такива далечни за тях държави, като Южна Корея или Япония. Според Болтън например, подобни жертви биха били просто "страничен ефект". В същото време, нито единият, нито другият се тревожат, дали подобно нападение не би било в разрез с международното право.

Въпреки това, както показаха и последвалите събития (включително насрочената за 12 юни в Сингапур безпрецедентна среща между президента Тръмп и севернокорейския лидер Ким Чен Ун), евентуална атака на САЩ срещу Северна Корея е много малко вероятна. Просто защото, рисковете от нападение срещу тази ядрена държава, подкрепяна от Китай, изглеждат прекалено големи.

Както е известно, генерал Макмастър призоваваше за нанасяне на "ограничен удар" срещу Северна Корея. Генерал Матис, както и американските военни обаче, категорично се обявиха против подобна авантюра. Възможно е именно този призив на Макмастър да е настроил окончателно срещу него генерал Матис. Сега, когато Болтън заема мястото на Макмастър, очаквам, че американските военни ще продължат твърдо да се противопоставят на всяка идея за нанасяне на военен удар срещу Северна Корея. В крайна сметка, не мога да повярвам, че САЩ биха предприели нещо подобно срещу режима в Пхеняна, въпреки съпротивата на американските военни, ето защо въобще не очаквам такова развитие. Макар да смятам така обаче, имам известни съмнения, дали срещата между Доналд Тръмп и Ким Чен Ун наистина ще се състои, както и - ако това все пак се случи, какви ще са реалните резултати от нея.

Джон Болтън има богат опит в саботирането на преговорите между САЩ и техните противници. Навремето например, той направи много за провала на преговорите между администрацията да Джордж Буш-младши и либийското правителство на Муамар Кадафи. Предвид силната им съпротива срещу обявената среща между Тръмп и Ким, както и предвид изразяваните от тях позиции относно Северна Корея и нейната ракетна и ядрена програма, трудно мога да си представя, че Помпео и Болтън ще допуснат постигането на истинско взаимно разбирателство с Пхенян. Напротив, много по-вероятно изглежда те да настояват за по-агресивна и твърда позиция на САЩ по отношение на Северна Корея.

В крайна сметка, това ще доведе до увеличаване числеността на американските войски и броя на бойните кораби, разположени на Корейския полуостров и в североизточната част на Тихия океан, още по-силен натиск за налагане на нови санкции срещу режима в Пхенян, усилване на натиска върху Китай и Русия да се съгласят с това, както и още по-силен натиск върху Южна Корея да прекрати преговорите си със Севера. Предстои да видим, какво точно ще се случи. Макар че има шанс да не се окажа прав, честно казано, перспективата за постигане на реално и дълготрайно взаимно разбирателство между САЩ и Северна Корея ми изглежда по-скоро мрачна.

Отношенията с Китай

Макар че президентът Доналд Тръмп - поне според самия него - съумя да установи "сърдечни отношения" с китайския държавен глава Си Дзинпин, изглежда повече от ясно, че американската администрация разглежда Китай като стратегически конкурент и дългосрочен противник на САЩ.

Скорошните стъпки на Вашингтон за налагане (най-малкото, частично) на мита върху китайските стоки, са обусловени именно от това твърдо убеждение, което се отнася и за увеличаването и разгръщането на военноморските сили на САЩ в Южнокитайско море. По лично мое мнение, стремежът на Доналд Тръмп за сближаване с Русия, освен, че е свързан с личната му симпатия към тази страна, се дължи най-вече на желанието на президента да раздели Русия и Китай. Между другото, тук е мястото да напомня, че именно Тръмп и бившият му съветник Стив Банън бяха сред първите в САЩ, които осъзнаха, че Москва и Пекин са се превърнали в съюзници, както и, че алиансът им е насочен срещу американските интереси.

Не се съмнявам, че Помпео и Болтън споделят тази антикитайска визия. Това се отнася най-вече за Болтън, който е избрал един твърде предизвикателен начин да демонстрира подкрепата си за Тайван, пресичайки повечето червени линии, очертани по този въпрос от Пекин. Ето защо очаквам, че отношенията между САЩ и Китай ще продължат да се влашават, а китайците ще реагират на нарастващата войнственост на американците, отправяйки открито предизвикателство към стремежите им в Южнокитайско море и активизирайки сътрудничеството си с Русия.

Иранският въпрос

Майк Помпео и Джон Болтън, също както и Доналд Тръмп, никога не са криели, че са твърди противници на постигнатата през 2015 т.нар. "иранска сделка" (т.е. Съвместния всеобхватен план за действие - СВПД). Уволнявайки Рекс Тилърсън, Доналд Тръмп махна от администрацията си последната крупна фигура, която подкрепяше СВПД. Впрочем, според някои, тя е била подкрепяна и от генерал Макмастър, което е станало една от причините за оставката му.

Назначаватнето на Помпео и Болтън допълнително укрепи и без това силните антиирански настроения в администрацията на Тръмп, които отразяват и собствената позиция на президента. В този смисъл, решението на Тръмп от 8 май 2018 да извади САЩ от СВПД беше очаквано, както впрочем и нарастващата враждебност на Вашингтон към режима на аятоласите.

Както е известно, по времето на Джордж Буш-младши, Болтън открито призоваваше за военен удар срещу Иран, а днес това все повече се очертава като реална възможност.

Естествено, висшите ирански ръководители моментално реагираха, акцентирайки върху необходимостта още повече да укрепят отношенията си с двете велики евразийски държави - Китай и Русия. Впрочем, още преди решението на Тръмп, през март 2018, председателят на Комисията за национална сигурност и външна политика на иранския парламент Алаеддин Буруджерди заяви: "Трябва да укрепваме отношенията си с такива важни държави, като Китай и Русия, които също станаха обект на санкциите на САЩ и се сблъскват със сериозни проблеми заради политиката на тази страна. Китай и Русия са двама важни и влиятелни членове на Съвета за сигурност на ООН и задълбочаването на отношенията ни с тях ще позволи да неутрализираме ефекта от американския натиск".

Тепърва предстои да видим, как и до каква степен ще се пренастроят взаимоотношенията на Иран с Китай и Русия, но напрежението в Близкия Изток със сигурност ще се повиши.

Арабско-израелският конфликт и Близкият Изток

Очаквам, че Джон Болтън особено упорито ще настоява за възстановяването на лидерската роля на САЩ в Близкия Изток, която беше силно ерозирана след съкрушителното поражение в Иракската война. Струва ми се, че именно Близкият Изток представлява най-голям интерес за Болтън и съм почти сигурен, че той ще посвети на региона по-голямата част от своето време и енергия. Макар да подозирам, че малко го е грижа за смяната на режима в Сирия, предвид факта, че САЩ претърпяха там стратегическо поражение от Русия и Иран, можем да очакваме, че той ще направи всичко възможно за да обърне този процес. Ето защо ми се струва много вероятно да станем свидетели на възобновяване на натиска с цел да бъде сменен режимът в Дамаск, въпреки риска от открита конфронтация с Русия.

В същото време, очаквам и да бъдат подновени усилията за връщането на турския лидер Ердоган в американския лагер. Помпео, в частност, вече демонстрира, че е съвсем наясно за ролята на Турция за гарантиране позицията на САЩ в Източното Средиземноморие и в Близкия Изток. Както е известно, още в началото на миналата година (т.е. като шеф на ЦРУ ) той посети Турция за да се опита да възстанови отношенията с Ердоган. Дали обаче, Помпео и Болтън ще са склонни да пожертват сирийските кюрди за да си "върнат" Турция, тепърва предстои да видим.

Едно обаче изглежда съвършено ясно: американската подкрепа за Израел не само ще си остане безусловна, но най-вероятно ще стане още по-твърда. В тази връзка ще напомня, че Болтън например, се обяви против създаването на палестинска държава, както и против "решението за две държави" (Израел и Палестина) с обща столица Йерусалим (както е известно, с решението си да премести американското посолство в Йерусалим Тръмп окончателно сложи кръст на тази възможност), което се подкрепя от мнозина по света, като реална възможност за постигането на траен мир в Близкия Изток.

Латинска Америка: основните мишени са Венецуела и Куба

Подобно на самия Доналд Тръмп, Помпео и Болтън са непримирими врагове на режимите във Венецуела и Куба. Каквито и да са били надеждите на кубинското ръководство за нормализиране на отношенията със САЩ след решението на Барак Обама да възстанови дипломатическите връзки между двете държави, днес те вече не съществуват. А резултатът от това е, че Венецуела и Куба стават все по-зависими от Русия.

В случая с Венецуела, това води до укрепването на руския контрол върху местната петролна индустрия, както и върху вземаните от правителството на страната непредсказуеми икономически решения.

В случая с Куба, изглежда, че също се предприемат стъпки за възстановяването на икономическите и политически връзки, съществували между Куба и някогашния СССР, особено след оттеглянето на Раул Кастро (който се смяташе за привърженик на реформите и икономическата либерализация) от президентския пост.

Между другото, назначаването на Джон Болтън не породи особен възторг и в най-важните европейски столици, където никак не го харесват заради демонстрираната от него войнственост и недипломатичния му (да не кажа груб) тон. Това обаче едва ли ще повлияе върху състоянието на американско-европейските отношения (въпреки очертаващата се "търговска война" и нежеланието на Тръмп да продължи да гарантира "безплатно" сигурността на Европа).

Заключение

С идването на Помпео и Болтън в Белия дом Тръмп най-сетне съумя да сглоби екип, който максимално да пасва на външната политика, която президентът иска да провежда. Този екип наистина изглежда обединен около лозунга "Америка над всичко", т.е. иска да работи за съхраняването и разширяването на лидерските позиции на САЩ, без оглед на методите за постигането на тази цел.

Следва обаче да отбележа, че мнозина от онези, които преди почти две години гласуваха за Тръмп, не споделят тази визия. Повечето от тях тогава вярваха, че "Америка над всичко" означава, че САЩ най-сетне ще се откажат от своите неоимперски авантюри за да се преориентират към решаването на собствените си предимно вътрешни проблеми. Вместо това обаче, става все по-вероятно, че Америка е получила своеобразно повторение на администрацията на Джордж Буш-младщи, но този път "на квадрат".

 

* Авторът е известен британски адвокат и експерт по международни отношения