Глобализацията като геополитика за глобална доминация

брой 4 2018
Typography

Учени и политици от цял свят са изписали стотици хиляди страници по темата. Докторските дисертации, свързани с нея, са стотици.

Така че, поне на пръв поглед нещата изглеждат ясни. Понятието глобализация се използва по повод и без повод като мантра или като даденост, която не подлежи на повече изследвания, коментари и апологетика. Дали обаче наистина е така?

За да се излезе от омагьосания кръг от разнопосочни тълкувания (вероятни верни, сами по себе си) на процеса на глобализация са налага отново да се анализира неговата същност и измерения, особено днес, в началото на ХХI век. Съществуват множество дефиниции на глобализационния процес, както и различни схващания за времето и за пространствата, в които протича той. Според някои, глобализацията съпътства цялата история на човечеството, други обаче смятат, че процесът се развива едва през последните няколко века.

В настоящата статия ще се опитам анализирам глобализацията от гледната точка на политикономията и глобалната геополитическа ситуация в началото на ХХI век. Според мен, глобализацията е висш стадий на интернационализацията на международния живот в практически всички негови аспекти и измерения. Следователно, процесът има всеобщ характер. От една страна се наблюдава разширяване на неговия обхват с включване на нови области и утвърждаване на вече включените, а от друга е налице развитие на процеса в дълбочина в по-ограничени сфери и пространства. Вторият аспект е свързан с регионализацията, като съпътстващ елемент на общия процес на глобализация, която, поне за сега, намира израз в развитите форми на интеграционно взаимодействие. Пример за това е регионалната интеграция, която протича доста интензивно в Европейския съюз, в миналото - в рамките на СИВ, а отскоро и в евразийското пространство (Евразийският икономически съюз). Логиката на регионализацията трудно може да бъде уловена: дали предшества, съпътства или пък е резултат от общия процес на глобализация. При всички случаи обаче, тя не променя общата характеристика на глобализационния процес.

Следователно, основните параметри на процеса на глоблизация са неговата ширина и дълбочина. Останалото е въпрос не само на механизми и инструменти за управление на процеса, но и на на идеологии. Прекомерното и не издържало проверката на историята идеологическото обременяване на процеса на глобализация и регионализация е основната причина за прекъсване и дори прекратяване на неговото развитие в определени пространства, например в това на някогашния СИВ. Впрочем, не е изключено подобна съдба да сполети и сегашната, приемана за успешна, европейска икономическа интеграция, която мнозина смятат едва ли не за прототип на бъдещото развитие на света. Прекомерната й политизация (т.е. стремежът към създаване на политически и военен съюз) до голяма степен се основава на идеологеми и „нагласени” принципи. Затова и тезата за евроинтеграцията като модел за подражание се оказва все по-спорна, на фона на противоречията и дори конфликтите вътре в Съюза, но най-вече заради неособено положителните резултати от този процес. Вероятността от разпадане на ЕС ще нарасне, ако не се промени радикално философията на управление на интеграционния процес в пространството на Съюза. В тази връзка, би следвало да се подходи с разбиране към лансираната от т.нар. „Вишеградска четворка” теза, че е нужен „нов проект за Европейския съюз”, вместо тя да се разглежда като опит за торпилиране на „единството” на ЕС, чито провал е естествен резултат от досегашното му наднационално управление. За какво единство може да става дума, след като „скоростната кутия” на Европейския съюз няма ефективни лостове за превключване от една скорост към друга, т.е. от по-ниска към по-висока? Типичен пример в това отношение е България, която се движи само на „първа скорост”. Основната причина е в „управленската импотентност” на преходния политически елит на страната. От друга страна, необяснимата (или, напротив, лесно обяснимата) и криворазбрана „толерантност”, проявявана от държавите-членки, движещи се на „висока скорост”, като Германия и Франция, също помага за създавнето на подобна ситуация. Лицемерните прегръдки, потупвания по рамото и щедро раздавани похвали, които не отгововарят на реалните ни икономически и социални постижения, доведоха до това България да се закотви твърдо на последното място в ЕС по всички основни социални, икономически и технологични показатели.

В преломните исторически моменти процесът на глобализация е от съществено значение за формирането на световния геополитически и геоикономически ред. Впрочем, следва да се подчертае, че този „принос” на глобализацията също е идеологически обременен, което лесно може да се докаже, ако проследим внимателно парадигмата на човешкото развитие. В качеството си на първа икономическа, технологична и военна сила от миналия век насам, САЩ се възползваха именно от еволюционната логика на глобализацията за да наложат такъв световен ред и модел за развитие на човечеството, който да отговаря на техните доктринално заложени неоимперски цели. Както в теоретичен, така и практически план, те демонстрират неистов стремеж за установяване на „вечен” еднополюсен модел на глобалния геополитически и геоикономически ред, при това без да се отчита диалектическата логика на спираловидното историческо развитие, неговите обрати, технологичният възход, появата на нови предизвикателства и промените в позициите на основните играчи.

За смисъла и съдържанието на глобализацията

От философска гледна точка, глобализацията се приема като еволюционен процес, съпътстващ развитието на човечеството. В този смисъл, процесът на глобализация възниква още с появата на homo sapiens и следва логиката на последвалата еволюция на човечеството. Оттук пък следва, че процесът на глобализация е общочовешки (земен, планетарен, вселенски) проект, характеризиращ се с висока степен на автокодирана (или кодирана) самоорганизираност и регулируемост.

От друга страна, развитието на глобализационния процес се осъществява и направлява от обществени субекти и в този смисъл самият процес има организиран характер. Организираността пък има едно съществено измерение – управлението на процеса. Макар че инструментите и механизмите за управление на процеса на глобализация са „детайли”, те са съществени, особено когато се намеси идеологическият момент в неговите геополитически и геоикономически измерения.

Къде се крие противоречието межсду двата аспекта на глобализационния процес – еволюционният (самоорганизираният) и организираният (управленският)?

На първо място, в целите на процеса на глобализация. От гледна точка на еволюционния аспект, процесът на глобализация, като неписан общочовешки проект, следва да доведе до хармоничен модел на развитие на човечеството – т.е. до интегриран и равноправен в своето многообразие социокултурен и икономически свят. По отношение на управлението (организираността) на процеса обаче, се наблюдава подмяна на тази общочовешка хуманна цел с други цели, обслужващи интересите на силните глобални субекти, възникващи и изчезващи през различните исторически епохи. Това е неоспорим факт в историята на човечеството, който обаче бива доведен до абсурдни измерения в най-ново време.

Следователно, квинтесенцията на проблемите на глобализационния процес се крият не в неговата кодирана предначертаност, а в постоянното дебалансиране на еволюционните дадености (параметри) на процеса, причината за което са преднамерено изкривените действия (и, съответно, резултати), свързани с неговото управление (подобно на нарушения баланс между човек и природа). Това поражда флуктуации и деформации в закономерния процес на глобализация, както и подмяна на ценности, включително с помощта на изкуствено създавани дестабилизиращи фактори.

Неслучайно в последно време все повее се акцентира върху появата на съпътстващи елементи на „деглобализация”, чиито мащаби нарастват. Един от корифеите на американската глобална геополитика - Хенри Кисинджър, нарича този нов негативен аспект на глобализацията – „глобална дестабилизация” и „разрушаване на световния ред”. Естествено, на онзи „световен ред”, на който той бе един от идеологическите и прагматични доктринални архитекти през миналото столетие (1). Кисинджър обаче не намира смелост да признае, че установеният световен ред се саморазрушава в резултат от деконструктивната активност на неговият създател - САЩ, чиято геополитика в края на миналото и началото на настоящето столетие достигна своеобразен връх на цинизма и самообожествяването. Новата Военна доктрина на САЩ, оповестена в началото на 2018, в която като основни противници на Америка са посочени субекти като Китай и Русия и дори и такъв имагинерен субект, но с нарастваща ядрена мощ, като Северна Корея, ясно индикира, че Вашингтон окончателно е скъсал с историческия реализъм, който в най-ново време постепенно, но твърдо бива изместен от изкуствено създавани реалности. Съединените щати все още смятат, че химерата за доминирания от Америка „еднополюсен свят” е тяхна  и на цялото човечество „предопределена съдба” (Manifest Destiny). На практика обаче, поставянето на знак за равенство между американската мечта (American Dream) и световната съдба (World Destiny) се оказа фатална грешка.

И така, деглобализацията, или по-точно ерозията на американския модел на глобализация, вече е неопровержим факт. Ако се отърси от обременеността си с „американския глобализационен модел”, процесът на глобализация би могъл да придобие други параметри на развитие – много по-близки (ако не и изцяло съвпадащи) до еволюционно заложения глобален духовен проект. За това свидетелстват редица нововъзникващи сериозни процеси и явления. Параметрите и аспектите на тази хипотеза не са изяснени окончателно от политическата и икономическа наука. Очевидно става въпрос за преодоляване на сериозни деформации в организационния аспект на глобализацията, като цяло, и на отделни нейни характеристики. Засега едно е безспорно ясно: деформирането на еволюционния процес е пряк резултат от човешката управленска активност.

Къде трябва да се търсят причините за това? Безспорно, обясненията за тези деформации и изкривявания в общочовешкия процес на глобализация се крият в историческия отрязък от последните сто години, т. е. през периода на т.нар. „голям балон”. Това е времето, когато САЩ, като държава с най-млад, но силен геокод, съумяха да конструират матрица, т.е. собствен модел на глобализация. За това способстваха десетки обективни фактори, включително демонстрираната от повечето други и не по-малко силни геополитически субекти странна пасивност. Процесът протичаше еднопосочно и, независимо че в отделни периоди затихваше, не спираше (Втората световна война, студената война, съвременната „хибридна война”).

САЩ, идеологически (по линия на неолиберализма) и практически (като геостратегия) наложиха своя икономически подход за развитие на глобализационния процес. През последните няколко десетилетия този подход се допълни (обогати) с финансов инженеринг. След като се разбра, че е невъзможно да се комплиментират социално-културно и духовно нито субектите-държави, нито индивидите (проваленият експеримент с ЕС), всички сили и средства се концентрираха във финансово-икономическата глобализация, съпътствана от непрекъснати опити за културно - духовна глобализация, най-вече със средствата на медиите и киберпространството. В редица отношения, успехите са безспорни. Те засягат главно индивидите. „Роди“ се еднотипният „мобилен човек“. На негова основа ускорено се формира т.нар. homo economicus. Тоест, нomo sapiens все повече се материализира, оставяйки духовната си същност на заден план или дори игнорирайки я напълно. Така се постига първата стратегическа цел: homo economicus все повече се откъсва от своята национално – народностна и духовна кодираност. Оказва се обаче, че по-голямата част от населението на света ускорено се „социализира”, т.е. обеднява, като за сметка на това укрепва неговата духовна кодираност. Пример за това е духовното „бетониране” на мюсюлманския свят, а в немалка степен и на Православието. И още нещо интересно: в субектите - двигатели на икономическата глобализация, непрекъснато и активно се работи за укрепване на геокодираността на съставляващите ги индивиди. Между другото, струва си родните политици също да поразсъждават по този въпрос.

Що се отнася до геоикономическите аспекти на глобализацията, нещата стават все по-спорни и конфликтни. В американският модел е заложена една стратегическа цел - поставяне под контрол и тотален диктат на всички икономически субекти, било то държави или компании, които разполагат със сериозни стопански ресурси. Само че тези субекти се оказаха не на американския континент, а в цитаделата на „Hеartland”-a, в Русия и Африка. Което пък доведе до началото на световна геоикономическа война. САЩ никога - нито военно, нито икономически - са воювали на собствена територия. Двете кръвополитни стълкновения на тяхна земя са вътрешнопространствени: изтреблението на индианците (с цел присвояване на земите им) и Гражданската война през 1861-1865. Американците не знаят, какво означава да се жертват невъзвратими вътрешни ресурси в битки срещу външен враг на собствена територия: хора, селища, материални и културни ценности. При тях георефлексът за самосъхранение и оцеляване никога не е стоял по такъв драматичен начин. Те винаги реализират (гео)икономическите и военните си интереси в други/чужди пространства. Затова загиналият някъде в чужбина американски войник е семейна трагедия, докато гибелта на хиляди, стотици хиляди и дори милиони чужди граждани е просто статистика. Такава е американската „демократична” логика. Неслучайно външнополитическата доктрина на САЩ се основава на схващането, че всяка точка на земното кълбо, която те смятат за зона на своите стратегически интереси,  може и следва да бъде защитавана от тях с всички възможни средства, включително и военни. Пак затова, в геоикономически план, използвайки моделирани от тях инструменти на глобализация, САЩ преследват ясни и прости цели: без оглед на това, кой ги произвежда и продава, природните и другите икономически ресурси в различните пространства на планетата трябва да обслужват американския модел на глобализация. И тъй като тези цели невинаги могат да бъдат постигнати с чисто геоикономически средства, все по-често се прибягва до арсенала на геополитиката и кратополитиката: вътрешни преврати, „цветни” революции, „арабски” и други пролети, икономически санкции, митнически бариери, политическа и военна принуда за заобикаляне на енергийни трасета, милитаризиране на държави и групи от държави и т.н. Важно е да се отбележи, че всичко това се случва далеч от границите на САЩ. Именно за тази цел те поддържат и най-големия военен бюджет в света.

Подходите за организиране на глобализационния процес

Как се организира процесът на глобализация? Има два подхода. Единият е да се следва логиката на еволюционния модел. Оказва се обаче, че това е невъзможно, което се доказва от самия развой на човешката история. История на имперски амбиции, възникване на имперски колоси и тяхното неминуемо последващо сгромолясване. История на периодично историческо изместване на световните центрове на развитие на света - политически, икономически и финансови. Другият подход е да се моделират матрици на процеса, които съществено се отличават от първоначалния замисъл. Теорията и практиката показват, че винаги се избира втория път. Защо? Отговорът не е труден. Субектите с претенции да управляват процеса са силно идеологизирани и геополитически обременени. Впрочем, не само (гео)политически, но и конфесионално и дори сакрално обременени. Затова при тях доминират себични национални, конфесионални, регионални, корпоративни и финансови интереси. „САЩ и другите” - тази цинична фраза отразява реалността на американската геополитика по отношение на останалите субекти в света, независимо дали са силни или слаби. За това работи и англосаксонската конфесия – протестанството, която все повече се отдалечава от общоприетите норми на християнството, включително и от католицизма. Прокламират се крайни национални интереси, произтичащи от кодираността на САЩ като сравнително нов исторически субект, и утвърдени кодекси на поведение (конституция, представляваща осъвременена версия на Библията) в обкръжаващата среда. Те слагат своя отпечатък върху модела на управление и организиране на процеса на глобализация и регионализация. Затова целенасочено се прокарват силно въздействащи идеологеми за тотална глобализация, чиято крайна цел е доминацията и хегемонията на самите САЩ. По време на скорошното изслушване в Сенатската комисия на поредния държавен секретар в администрацията на президента Тръмп - Майкъл Помпео, последният ясно повтори тезата, че “САЩ са уникални и изключителни“, докато други, като Русия например, са само „уникални“. А според американската логика, една „уникалност” може да бъде принизена и зачеркната, докато „изключителността” – никога.

Всъщност, ако САЩ, които наистина разполагат с възможности и очевидно имат желание за лидерство и амбиции да управляват света, се уповаваха на истинските библейски и изконните демократични ценности, вероятно биха получили подкрепата на всички или поне на повечето субекти на планетата. Разбира се, при положение, че и те приемат еволюционната цел на глобализацията. В подобен случай, кой субект или кои субекти ще са „локомотива” на глобализационния процес вече е без особено значение. За съжаление обаче, нещата не стоят така. Затова други водещи субекти, смятани доскоро за „колоси на глинени крака” (Китай, Русия, Индия и др.), открито поставят въпроса за многополюсния свят като първа радикална стъпка за коригиране на процеса на глобализация и доближаването му до първоначалния замисъл. В същото време, неистовите напъни на архитектите на американския модел на глобализация (агресивни хибридни действия срещу десетки субекти по света, безцеремонно едностранно денонсиране на важни международни договори, касаещи бъдещето на планетата -   климата, ядреното разоръжаване - както и на основополагащи търговски съглашения, обявяване на непознати досега по мащабите си търговски войни, демонстративно игнориране на парламентарната демокрация или на функциите на СБ на ООН във връзка с предприемане на агресивни военни действия срещу суверенни субекти и т.н.) демонстрират съвсем очевидно, че демократичният, неолиберален модел на глобализация е приемлив и удобен само, докато обслужва интересите на претендиращия за вечно световно лидерство геополитически субект. И след като отпаднат условията за това, се появяват „дестабилизационните елементи“. Не можем да не се съгласим с Кисинджър, че това наистина е „глобална дестабилизация“, осъществявана с надеждата, че с помощта на новите „стабилизационни“ механизми за глобално управление, които ще я последват, САЩ ще възстановят безапелационните си лидерски позиции. Така че отговорът на въпроса, дали е възможно да избухне Трета световна война (под една или друга форма), е свързан именно с резултата от тези американски усилия. Ако геополитическата хипотеза за „удържане на сегашните позиции“ се окаже нереалистична, провокирането на спирала от от локални и регионални, а дори и на глобален военен конфликт, вече не изглежда като чиста абстракция.  Можем само да се надяваме, че планетарната човешка мъдрост ще надделее над геополитическата глупост и безумие. Факт е обаче, че в началото на ХХI век глобализацията, като основа на човешкото развитие, се превърна в поле на все по-изострящи се противоречия. Кои са те и какви са основните им характеристики?

Крахът на еднополюсния модел

Въпреки яростната съпротива на САЩ, крахът на еднополюсния модел на световен ред, вече е не предизвестен, а очевиден исторически факт, съпроводен с множество геополитически и геоикономически последствия и промени. При това процесът е необратим.

От друга страна, двуполюсният световен модел не изглежда реалистичен поради обструкцията на САЩ и нежеланието на другия възможен субект - Китай. Последният няма никакво намерение да играе „втора цигулка” в световните дела, а и поддържането на продължително равнопоставено двустранно партньорство със САЩ не е никак лесна задача. Матрицата на следващия модел на световния ред няма да е и триполюсна, защото третият възможен участник - Русия, също не претендира за подобна роля (поради своята икономическа недостатъчност) и твърдо подкрепя многополюсния модел за развитие на света.

За да постигне равностойно партньорство в световните дела Китай се нуждае от още усилия и време, което беше ясно формулирано и заявено от ръководството на страната в началото на 2018. Остава открит въпросът, дали това ще стане за сметка на трети стратегически партньори и как биха погледнали останалите водещи геополитичеки субекти и възходящи сили на един двуполюсен световен ред? Така че нещата изглеждат ясни – т.нар. „Кимерика”, т.е. моделът на световен ред, доминиран от САЩ и Китай, е неприемлив вариант не само за двете суперсили, но и за почти всички останали големи играчи. В рамките на следващите 5-10 години Китай вероятно ще изпревари САЩ във всички сфери, с изключение на военната. В това отношение обаче, той ще може да разчита на военната мощ на Русия, като своебразна застраховка. Следователно, не само Китай, но и Русия се нуждаят от междинен период преди окончателното установяване на новия световен ред. През този период те ще увеличават своята геополитическа и геоикономическа мощ. Опитът от предишното и от това десетилетие показва, че САЩ не са склонни да споделят глобалната си геополитическа мощ и позиции даже и с най-верните си съюзници. Тук е мястото да припомня че дори в епохата на относителна равнопоставеност между двете суперсили САЩ и СССР, те не съумяха да постигнат конструктивно управление на света. От друга страна, последните практически проявления на провеждата от САЩ геополитика със сигурност не стимулират Китай да се ангажира с глобален проект от тип на „Кимерика”.

Предвид всичко това, като най-реалистичен се очертава многополюсният модел на световен ред. Той устройва и другите водещи геополитически субекти, като ЕС (и водещите държави в него), доколкото това би намалило външния геополитически натиск върху политиката на Съюза, Япония (исторически обременена от договора за сътрудничество и сигурност със САЩ от 1960) и дузина други набиращи икономическа мощ държави като Бразилия, Индия, Израел, Турция и т.н. Следователно, историческата спирала връща световното развитие към модела, съществувал в периода преди Първата световна война и между двете световни войни. Разбира се, на ново качествено равнище. Въпреки геополитическите маневри в ООН и в други международни организации, в крайна сметка САЩ ще трябва да се примирят с новосформиращото се статукво и световен ред. Дори и само заради неспособността си да носят геополитическата, а и моралната отговорност за управление на еднополюсния модел. Предполага се, че за решаването на повечето световни дела форматът Г-20 ще се окаже взаимноприемлив за всички основни субекти. Впрочем, възможен е и друг формат, в чиито рамки да се конструира нова матрица на световния ред с усъвършенствани или съвсем различни „носещи елементи”. Както вече споменах обаче, това е въпрос на по-отдалечено бъдеще, а засега водещите субекти се нуждаят от междинен период.

Понастоящем усилията на САЩ и останалите водещи субекти са насочени към утвърждаване на възможно най-добри изходни геополитически и геоикономически позиции в предстоящата битка за новия световен ред. Това е и истинската причина САЩ и другите ключови представителите на постоянно самодискредитиращата се напоследък западна демокрация да инициират своеобразна „световна хибридна война“ срещу своите опоненти. Пак в тази връзка са и атаките срещу ООН, включително предложенията за преформатиране на състава и функциите на Съвета за сигурност, както и на други междудържавни структури (като СТО, Организацията за забрана на химическите оръжия и други), които вече не работят в интерес на глобалния лидер САЩ. Няма сфера, която да не обект на противоборство, включително и онези, които доскоро бяха смятани за „неутрални” и по възможност държани настрани от голямата политика като спорта например.

Как следва да гради се конструкцията на многополюсния модел? В отговора на този въпрос се крие и сложността на съвременната глобална геополитическа ситуация. Най-важното в случая не е, кои субекти ще формират неговата матрица, а какво ще е съдържанието му. На първо място, в многополюсния свят също ще има водещи, полупериферни и периферни субекти. Що се отнася до т.нар. „суперсили”, в действията им вече няма да се забелязва показносттта, която сега присъства в различни форми. Несъмнено е, че около водещите ще се групират субекти с лабилни суверенитети. Ще продължат да съществуват и зони на интереси и водещи национални приоритети, най-вече на големите играчи, които ще търсят съюзници за да ги защитят.

На второ място, едва ли следва да се разчита, че многополюсната матрица ще се характеризира с устойчива стабилност. По-скоро, можем да очакваме редуване на периоди на относителен баланс и последващо дебалансиране на модела. Ключовите изисквания за действието на основния геополитически закон ще продължат да са актуални. По принцип, не бива да се изключва възникването на изострени глобални и регионални геополитически ситуации като всичко ще зависи от ефективността на консенсусно приетите механизми за регулиране и контрол на международните отношения.

Технологичните фактори

Човечество вече навлезе в такъв етап на развитие, в който технологичните усъвършенствания и научните открития създават качествено различна глобална среда на взаимодействие между субектите. Виждаме обаче, че на този етап до голяма степен се повтаря моделът на класическия колониализъм, който от икономически и социален в периода след Втората световна война се трансформира в своеобразен „технологичен колониализъм”. Към икономическата и социална бедност на 80% от глобалните субекти следва да добавим и острият „технологичен недостиг” в тях. Тоест, към съществуващата икономическа поляризация и стратификация се добавя и технологична. Това, че седем души на планетата владеят над 50% от световното богатство, е печална констатация за състоянието на човечеството. Ако обаче те или един или два глобални субекти - държави или ТНК, сложат ръка върху разработваните нови свърхтехнологии, това вече ще е истинска трагедия. За съжаление, то вече се случва. Учените предупреждават за последиците от развитието на изкуствения интелект, които вероятно ще са сходни с тези от такъв феномен като съвременния световен тероризъм, ефективният контрол върху който изглежда крайно проблематичен, ако въобще е възможен. Със своите неограничени свръхинтелектуални възможности, изкуственият интелект може или да бъде насочен или да се самонасочи към реализацията на деструктивни и разрушителни цели, особено ако попадне на „благодатна“ почва.

Цитираният по-горе корифей на американската геополитика Хенри Кисинджър недвусмислено посочва, че основната причина за глобалната дестабилизация е именно технологичния фактор и неговото развитие в обозримо бъдеще. Вероятно, той има предвид, че технологичните възможности на редица субекти (държави) в света вече се изравняват и именно технологиите се превръщат в решаващият фактор за световна доминация. А както е известно, новите технологии обикновено намират първото си приложение за военни цели. При това положение, какво следва? Изглежда, че човечеството не се отдалечава от възможността за разрушителна световна война, а напротив - приближава се към нея. Някои твърдят, че новите военни технологии щели да бъдат „хуманни”, но каквото и да се разбира под това, те няма да са в състояние да гарантират еднозначно превеса в един глобален конфликт, затова е възможно да доведат до поредното  „взаимно сдържане”. Така, САЩ моментално реагираха на предизвикателствата, свързани с появата на новите руския оръжия, възкресявайки проекта си за т.нар. „звездни войни”.

В тази насока следва да се отчита и т.нар. „световен енергиен преход“, т.е. появата на нови източници за производство на електрическа енергия. Разбира се, преходът от въглеродни източници на енергия към нови, не означава, че ерата на петрола и приодния газ ще приключи скоро. Лошото в случая е, че и качествено новите енергоносители също се превръщат светкавично в оръжия на геополитиката и геоикономиката. И, ако това не се промени, новите високи технологии - енергийни и други, ще донесат не по-малко беди (включително войни) на човечеството от въглеродните енергоносители.

Алтернативите

Какво ще се случи с американския модел на глобализация и с неговите дискредитирани, но все още налагани (включително със сила) парадигми? Има ли реални алтернативи за промяна и в каква посока следва да се търсят? Безспорно е, че в началото на ХХI век човечеството е на кръстопът. Коя е вярната посока на фона на все повече усложняващата се глобална геополитика? И което е по-важното, генерирането на идеи за излизане от примката на световния пъзел, стегнат от доминиращите в края на миналия и началото на новия век субекти, не бива да се свежда само до моделирането на „нов световен финансов инженеринг” например, или до екстравагантни идеи като „джендър идеологията”, „социализирането на капитала” или новите виртуални платежни системи от типа на т.нар. биткойн, които силно напомнят за финансовите балони, провокирали кризата от 2007-2008, но поне засега отлагат краха на американския долар, и т.н.

Става въпрос за реалистична алтернатива, която да върне глобализационния проект към първоначалния му „естествен” замисъл. Лично моето мнение е, че в началото на XXI век такава реалистична алтернатива не се очертава, а и няма как да се появи. Можем само да размишляваме по темата, което и ще се опитам да направя по-долу.

Вероятно навлизаме в отрязък от историческо време, през което нещо би трябвало да се направи. Лошо или добро, но без световен геополитически ред, при тези разнопосочни стратегически интереси на голям брой субекти и лидери с амбиции за световна хегемония, изострени до краен предел в началото на века, това е неизбежно. Човечеството, чрез своя глобален управляващ елит, чието съществуване (базиращо се все повече на способността му да реализира формулата „пари – пари прим” от нищото, за разлика от класическия капитализъм, основан на формулата пари-стоки-пари прим”) вече е застрашено, все пак трябва да намери някакво „решение”. Защото бездната на световната бедност непрекъснато се разширява и това вещае сериозни бъдещи социални и политически сътресения в планетарен мащаб. Тоест, кабинетната геополитика трябва да задвижи маховика на практическата геополитика в правилната посока – към това, което мнозина автори дефинират като „геополитика в действие” или като „реална политика” (Realpolitik).

Какво би могло да се случи на практика? Формулирането на конструктивен консенсусен вариант на Realpolitik, позволяващ реалистичен избор на глобални проекти, изглежда почти изключено на този етап. Затова вариантът е един: да се постигне някаква консенсусна позиция на основните играчи, подкрепена след това от някой по-широк международен форум. Например от формата „Г-20”. Предполагаше се, че ходовете в рамките на схемата „Базел III” (т.е. методичните указания на Базелския комитет за банков надзор в сферата на банковото регулиране от 2010-2011) могат да сближат хипотезите за запазването на сегашните или за създаването на нови основи на световния ред. При изострящата се международна ситуация обаче, постигането на консенсус на основата на “Базел III” вероятно ще се забави.

Въпреки това, следва да се работи за приемането на някакъв, макар и недостатъчно консенсусен, вариант на „междинен световен ред” в исторически отрязък от 20-25 години например. В противен случай апокалиптичните сценарии за глобален конфликт (“хибриден” или военен), могат да се превърнат в реалност.

Възможно ли е да се посочат тенденции, вдъхващи оптимизъм за обрат в развитието на глобализационния процес? Като основен възпиращ фактор в това отношение се очертава сложната геополитическа обстановка в света. Далеч по-сериозен възпиращ фактор обаче са действията на САЩ. Фундаменталният геополитически закон за противоборството между двете „стихии” – морето и сушата, като че ли достигна своя съвременен апогей на конфликтност. Определено, този „връх” се основава на ускорения процес на разместване на геополитическите и геоикономически пластове, загубата на позиции от страна на доминиращата доскоро неолиберална парадигма за развитие на света, усилването на икономическата, технологична и военна мощ на редица субекти, търсещи лидерско позициониране и признание в глобалната политика и икономика, както и на очертаващото се изместване на глобалния център, генериращ основните импулси за развитие на световната икономика и финанси.

Фактът е неоспорим: понастоящем човечеството е свидетел на върхова агресивност в отношенията между определящите световната геополитика субекти. Постъпателната, разнолика и многоаспектна агресия се е настанила трайно в арсенала на водещите външнополитически играчи. На „маргиналните” субекти пък е отредена ролята да се подчиняват и пригласят на водещите субекти, като „доброволно” и ускорено преостъпват националния си икономически, политически и военен суверенитет. Нещо повече, геополитическото напрежение се използва за да се формулират, налагат и

узаконяват международноправно определени имперски интереси. Процесът тече с пълна сила и на Запад, и на Изток, с което се повишава градусът на напрежение, задълбочават се противоречията и нараства потенциалната възможност за необратими глобални конфликти.

Пекинският консенсус срещу Вашингтонския консенсус

Има ли светлина в тунела? Струва ми се, че тя може да се открие във все по-активната и все по-ключова роля на Китай в процеса на глобализация. Разбира се, не може да се твърди категорично, какви точно са стратегическите виждания на Пекин относно характера и бъдещето на този процес. Ако китайците действително съумеят да изместят САЩ от водещите позиции в света, няма никакви гаранции, че имперските им амбиции няма да се прояват с пълна сила. Подобно развитие изглежда закономерно на фона на

мощното икономическо и технологическо развитие на Китай, и няма да е нещо ново в историята на човечеството. Надеждата е, че тези имперски амбиции ще бъдат вкарани в руслото на китайската древна духовност, добродетели и етични кодекси на поведение.

В крайна сметка, основания за това все пак има, макар че трудно може де се излезе от чисто хипотетичните предположения. За Китай е писано много: книги, статии, анализи и т.н., като  впечатлението е, че повечето съдържащи се в тях оценки са положителни. Този „плюс” контрастира с акумулирания „минус” на сегашната геополитическа суперсила САЩ. Тоест, получава се нещо доста странно, а именно възможността Китай да стане коректив на САЩ в тяхната глобална политика, т.е. коректив на целия глобализационния проект. Въпросът е как би могъл да го направи - като партньор или като равностоен противник?

Китай предлага на всички субекти равностойно геоикономическо партньорство, без предварителни обвързващи геополитически и финансови клаузи. Натоварва се доброволно с прекомерни финансови (капиталови) ангажименти. Китайската стратегия за изграждане на „геоикономически пръстени” (авторът вероятно има предвид прословутата инициатива „Един пояс, един път” – ЕПЕП – б.р.) обхваща практически всички континенти. Мащабите са смайващи. Дават се възможности за равен старт на всички желаещи да участват в този глобален геоикономически проект. Неслучайно вече над 70 държави са подписали съответните договори за участие в него. За съжаление, България не е между тях. По същество проектът поставя всички участници на равностойна основа. Не предвижда „заобикаляне”, „стесняване”, „ограничаване” или дори „ликвидиране” на трасета, преносни мрежи и магистрали. Финансово-икономическият подход на глобализацията по „американски” изглежда обречена да отстъпи на геоикономическия подход по китайски. Впрочем, съпротивата срещу китайския вариант на глобализация вече е организирана с изпитаните средства на западната идеологическа апологетика и геополитика.

Погледнато от друг ъгъл, става въпрос за сблъсък между Вашингтонския консенсус (т.е. неформалната задкулисна договореност между сегашните стожери на американския модел на глобализация) и т.нар. Пекинския консенсус, макар че последният не е формулиран официално като геополитика нито на национално, нито на международно равнище. Пекинският консенсус обаче е работеща глобална платформа за геоикономическо сътрудничество, работно условно понятие, терминология, зад която се крие друга визия за глобализацията. В какво се състои съществената разлика между двата „консенсуса”?

Пекинският консенсус залага на инвестиционния подход, на съвместните инвестиции, без всякакви условности, за изграждане на нова геоикономическа матрица на света. Именно тя може да бъде отправната точка за формирането на друг геополитически ред в последващите етапи на глобализация. Вашингтонският консенсус пък залага на обременения с тежки геополитически последици и ограничения финансов (икономически) подход, генерирайки все нови и нови инструменти на финансовия инженеринг. Последствията от неолибералната глобализация по американски са повече от очевидни. Включително за такъв субект и член на Европейския съюз, като България.

Заключение

Водещите геополитически субекти са длъжни да проявят отговорност пред човечеството и политическа воля и да се върнат към изпитаните политически и дипломатически средства за понижаване на глобалното напрежение. В противен случай просто няма да имат историческо време нито за извинения, нито за прошка (освен към Бога в някоя последна секунда). Защото бъдещите поколения на планетата или ги чака физическо изтребление, или духовно извисяване. Трети вариант не съществува. „Картаген” и „Рим” трябва да изчезнат като условни назидателни понятия, а фундаменталният геополитически закон за вечната битка между „морето” и „сушата” да бъде изпратен във вечно забвение. В противен случай общочовешкият глобализационен проект просто няма шанс.

 

Бележки:

1.Stars and Stripes, 25.01.2018

  1. 2. Историческите летописи сочат, че подобно на сегащния американски Сенат, през II в.пр.н.е. в Сената на Древен Рим е имало „дежурен“ оратор - Катон, който - независимо от темата на дебата, винаги завършвал с думите „Картаген трябва да бъде разрушен“. Историческата аналогия е повече от поучителна и актуална. В американския Сенат, думите на Катон биха могли да звучат така: „Третият Рим трябва да бъде разрушен”. Пак от историята обаче знаем, че „разрушителят” (Рим), в крайна сметка също бива (само)разрушeн.

 

* Авторът е член на БАНИ и зам. председател на Център "Евразия"