Реалистични параметри на междурелигиозния диалог и критериите за толерантност като основа на общественото доверие и сигурността

брой 3 2018
Typography

 „Човек винаги е имал три различни реакции спрямо другия: можел е да избира войната, да се изолира зад някоя стена или да влезе в диалог с него. В хода на историята човек се е колебаел между тези три възможности и е избирал една от тях според културата и епохата, в която е живеел.”

  Ришард Капушчински

 

Легенда:

Световни религии

Християнство

Ислям

Юдаизъм

Хиндуизъм

Будизъм

Синтоизъм

Племенни религии

Глобалният характер на икономиката, общочовешките мащаби на политическия живот и взаимното проникване на културите при различните народи поставят съвременния човек в съвършено нова ситуация: от статус на автономно съжителство към статус на активно взаимодействие с новите реалности в света. Излизането от вътрешната национална, културна, религиозна и конфесионална самозатвореност е приоритет с жизнено важно значение. И днес, когато необходимостта от преодоляване на възможните разделения по религиозен признак е все по-очевидна, диалогът е едно от местата, където може да се изгражда Eвропейският съюз на една обединяваща се и обединена Европа. Това са многократно правени констатации, които при паралелното съществуване на култури и религии в многоликата европейска общност с всяка нова година изискват нови идеи и решения при търсенето на приемливи интеграционни модели. Адекватен на духа на съвремието, междурелигиозният диалог във всичките му разновидности става все по-необходима форма на съвместно съществуване между изповядващите различни религии на Стария континент. В динамичната си реализация европейската общност бе и си остава един комплексен в икономическо, политическо, културно и религиозно отношение проект. Поради това преодоляването на антагонистичното съперничество и противоборство, разрешаването на междурелигиозните конфликти и вражди и заменянето им с диалог в дух на искреност, равнопоставеност и приемливи за всички решения е жизненоважна перспектива, налагаща се по необходимост в противоречивото развитие на поликултурните и плуралистични религиозни общности. Интеррелигиозният диалог като цивилизационен социокултурен процес откроява и следния на пръв поглед парадоксален факт. Не толкова и не в такава степен духовните или теологични различия обуславят идейния разлом, по който върви линията, където от двете противоположни страни се разполагат контроверзията и отчуждението. В много по-голяма степен пропастта на разделението се дължи на неправилните понятия и представи за значението и ролята на религията в държавата и обществото. В действителност т. нар. „сблъсък на цивилизациите“ се осъществява между съществуващата илюзия, че общественият живот е пространство, свободно или лишено от религиозност и религиозни убеждения, и схващането, че това важи и за всички останали области на духовното и материалното битие. В какво вярват или вече са престанали да вярват човеците има първостепенно значение за икономическия, политическия, културния и социалния строй.[1]

Преодоляването на антагонистичното съперничество

Протичащите процеси на взаимозависимост и взаимообусловеност, при които границите вече не са информационни бариери и разделителни линии, създават на всички нива условия за директни диалози и контакти с култури и религии, съдържащи изключително богатство и разнообразие на ценности и традиции, уникален колективен и индивидуален опит в социалната реализация и екзистенциалната целеустременост. В нашето съвремие няма такива области или региони в света, в които културни и религиозни институции и общности биха могли да съществуват в самоизолация, като напълно самозатворили се за останалата действителност системи. Поради това на човека на вярата (homo religious) се налага да възприеме като категоричен императив необходимостта от диалог и сътрудничество с хора с други мирогледи и с други религиозни вярвания и възгледи. И това безусловно се отнася до всички членове на многоликата световна общност, които следва да се учат на дълбоко уважение и веротърпимост при провежданите междурелигиозни диалози. Така те биха могли да се обогатяват и да черпят взаимно от съкровищницата на културите си, без да се отказват от собствената религия и свързаните с нея вероизповедни истини, култ, традиции, принципи, убеждения, нрави и норми на поведение. При подобен род веротърпимост и религиозен респект – принципен и същевременно безкомпромисен по въпросите на личното изповядване на вярата – се създава доктринално пространство и психична нагласа за осмисляне на другата вяра, а това е една от основните особености, характеризиращи конструктивния междурелигиозен и междуконфесионален диалог. Преодоляването на антагонистичното съперничество, на междурелигиозните вражди и конфликти и заменянето им с диалог в дух на искреност и взаимен респект изискват честно и безпристрастно отношение към другите религии и вероизповедания. Тази стратегия приоритетно включва и защитата на правата както на мнозинството, така и на малцинството с разнородните религиозни и етносоциални общности.[2]

„Европа е пространство, формирано през двехилядолетното си културно развитие от елинската демокрация, юдео-християнското наследство, Реформацията, Просвещението и влиянието на арабско-ислямския свят. Това я прави именно тази Европа, която я отличава от Америка, Япония и от другите части на света. Свързващото идейно звено тук е универсализмът като открита система с отношение към големите въпроси за живота и смъртта – без разлика на обстоятелството дали си вярващ, или невярващ. Тези реалности, както и способността да бъдеш толерантен, са изконно европейски ценности. И ако ние допуснем провал на Европейския съюз, той ще застраши с изчезване именно това наследство на човечеството.“[3]

Междурелигиозният, както и  междукофесионалният диалог, е съдържателно много богата категория, с висока степен на функционалност и включва в себе си разнообразни форми на общуване и взаимодействие между различни религиозни общности и институции. Той не се изчерпва само с теоретико-познавателното равнище на дискусии и преговори, а включва и широкообхватна система от разнообразни форми на консултации и принципни съгласувания по актуални и конкретни проблеми, изискващи неотложно и резултатно разрешаване от обществото в неговата цялост.

Диалогът е изпитана форма на контакт на равни начала при противопоставяни страни и позиции в хилядолетната практика на човечеството. Автентичен израз на диалога са специфичните методологии и подходи да се слуша, да се вниква и да се разбира обективно и в дълбочина становището на събеседника с цел да се постигне консенсус и взаимодействие. В случая не става въпрос за функциите на абстрактно обединение от обособени части на различни религиозни институции, а за реално протичащ процес: как една религия се възприема от другите в нейната цялост и доколко тя може да бъде действен фактор в обществото.[4] При междурелигиозния диалог днес протичането на този процес е свързано с преодоляване на конфронтациите на вероизповедна основа, с установяване на веротърпимост и толерантност сред етнонационалните и междуконфесионалните общности, както и със съдействие за мирно съжителство между религии, религиозни обединения и различни християнски църковни фамилии. И безусловно над всичко това стои един общочовешки идеал – изграждане на световна система за истинско равноправно сътрудничество и сигурност като едно от най-важните условия за формиране на култура на мир и ненасилие.

Автентичният диалог между религиите е възможност за разкриване на съдържащите се в тях общи ценности, мирогледни начала и традиции. В по-голямата си част тези начала на световните монотеистични религии са вградени в идеите на световната култура: идеята за единството на човешкия род, за зачитането на живота и правата на всеки човек, идеята за свободата, справедливостта, солидарността и търпимостта, за защита на околната среда и други. Този диалог обаче може да бъде резултатен само, когато във всяка религия се осъзнае, че в нея изначално, изцяло и единствено Бог се възприема като основа и цел на човешкия живот и, че Бог никога не може да бъде подменян с абсолютизирани цели, свързани със земното и преходното в живота на отделния човек и на обществото. Това разграничаване на вечното и духовното от емпиричното и исторически конюнктурното е от решаващо значение. Именно манипулациите с целите от тези две сфери са в основата на всяка злоупотреба с религията, т.е. целите, които ѝ се поставят, са неспецифични и неприсъщи на нейната истинска същност. Злоупотребата и спекулациите с висшия смисъл и висшата цел на човешкото съществуване пораждат недоверие към самата религия и тя, вместо да допринася за мира, социалната правда и напредъка в развитието на обществото, започва да се възприема като причина за разделение, враждебност и конфликти. Така при игнориране на истинската същност на диалога, върху основата на остро противопоставени социално-икономически и политически позиции се разраства религиозно съперничество с непредвидими последици. Духовното богословско противопоставяне между вярващите християни, мюсюлмани и евреи е по-малък проблем в сравнение с неадекватните възгледи и предубеждения за ролята и функциите на религията в обществото и държавата. Религиозният плурализъм откроява още по-ярко обстоятелството, че истинският цивилизационен сблъсък протича между илюзията за необусловеност на обществения живот от религията и разбирането за възможността от частично и принизено въздействие на фактора религиозна вяра. В действителност обаче, в какво и как вярват човеците или как именно не вярват е от изключително значение за политическия, социално-икономическия и културния порядък.

Междурелигиозният диалог

Днешният диалог при съприкосновението на религиозните традиции на авраамичните религии се осъществява в условия, обусловени от световни като мащаб тенденции – стремеж към единение на човешкия род, опити за помирение между религиите. Решаваща е ролята на процеса на глобализация, определящ и с положителните, и с отрицателните си страни и последствия социално-икономическите, културните и политическите взаимозависимости. В тези конкретни условия на религиозен и културен плурализъм диалогът като форма на общение предполага изключването на всякакво противоборство и антагонизъм върху основата на цивилизационни и културни различия.

Предмет на диалога стават фундаментални ценности, свързани с висшия смисъл и с висшите цели на човешкия живот. Друга същността характеристика на диалога е стратегията за преодоляване на деструктивните тенденции, свързани с обезличаването и безпринципното прекрачване на границите на културната и религиозната идентичност. Това би могло да доведе до разпалване на конфликти и нарастване на взаимната нетолерантност и враждебност, както и до изостряне на чувството за собствена изключителност. Ето защо подобен род диалог изключва всякакъв род синкретизъм и еклектика. По-скоро в началните му фази трябва да се извърши прецизиране на изходните позиции, установяване на различията и очертаване на границите на собствена значимост и възможности за сътрудничество. Именно това са предпоставките за постепенно, но сигурно и резултатно преодоляване не само на религиозните, но и на политическите и социалните конфронтации. Тук става въпрос за такива негативни прояви в живота на съвременното общество като фанатизъм, насилие, самоизолация и тероризъм – явления, с които религиозната съвест никога не може да се примири. Тяхното разрешаване като актуални проблеми е от изключително значение, защото по данни на ООН около 80% от населението на планетата по един или друг начин са свързани с културните и религиозните ценности на монотеистичните религии.[5]

Всяка световна религия е подобна на неизмеримо дълбок извор, в чиято дълбина гори жив огън. Но в историческото време тези извори се превръщат в самостоятелни  светини, всяка с претенции за притежание на абсолютната истина за спасението на света и човека, като исторически наслоената повърхност впоследствие става по-важна от самата дълбина. Въпреки всичко, всяка световна религия в дълбинните си основания е по-близо до другата световна религия, отколкото в съприкосновението им  на повърхността. Реалистична оценка и опит за нова проблемна парадигма са концепциите в идейната платформа за „световния етос”, предложени от Ханс Кюнг и Карл Йозеф Кушел и изразени в следните постулати:

  • съвместното съжителство на планетата не е възможно без глобален етос;
  • мирът между нациите не е възможен без мир между религиите;
  • мирът между религиите не е възможен без диалог между религиите;
  • диалогът между религиите и културите не е възможен без изследване на основните им начала;
  • глобалният етос не е възможен без промяна на съзнанието на религиозните и нерелигиозните човеци.

Последвалата „Декларация за световен етос” (Чикаго, 1993), приета от 125 представители на различни религии и традиции, последователно и ясно откроява основните категории в ценностната система, свързани с културата на съвременния диалог: отказ от насилие, солидарност, толерантност и равнопоставеност.[6]

Заключение

Диалогът е предизвикателство и призив към другия, но преди всичко е повик към всяка конкретна личност: към нейната съвест и нейните основни критерии, определящи отношението и действията ѝ в цялата им сложност по пътя на личностното израстване и усъвършенстването на социокултурните дадености. Човекът открива в света другия човек като единствената реалност, с която може да се обедини в разбиране, доверие и любов. Човешкото общение, връзката на човека в любов и доверие с другите индивиди, формира структурата на неговото собствено съществуване. Това е винаги „битие с другите”, както го определя и съвременната философия на диалога.[7] Този изначален феномен на човешкото битие означава, че човекът е онова, което е, единствено благодарение на общността на съзнателното взаимно разбиране. Не може да съществува човек, който да е човек сам по себе си, просто като отделен индивид, взет и разбиран извън обществената му среда и общението му с нея. Човекът като изолиран индивид е нонсенс.[8] Общуването между индивидите е предпоставка за тяхното истинско човешко съществуване и реализация. Да водиш диалог означава да изграждаш мостове за осъществяване на истинска човешка общност, за съучастие в цялата пълнота на живота пред лицето на живия Бог. Това вече не е само екзистенциално-хуманистичен възглед, а и пророчески зов към съвременния човек. И в това отношение,  поставени в съвременния им актуален теоретико-приложен дискурс, авраамичните религии сочат какво би оправдало присъствието им  в глобалната общност: не като деструктивна илюзия, но като освобождаваща и еманципираща сила за съвременния човек.

 

Бележки:

[1] Вълчанов Сл., Хубанчев А. Интеррелигиозен  диалог: в съпоставителна феноменология на духовна традиция и ценности. В: - Библия, култура, диалог. , 2010,  с. 11-12.

[2] Пак там, с. 9 -13.

[3] Делор, Жак. Изявление като експрезидент на Европейската комисия. – В:„Die Zeit“, 20.05.2010.

[4] Maranhão, Tullio. The Interpretation of  Dialogue. University of Chicago Press.1990. P. 51.

[5] Хубанчев, А., Вълчанов, Сл. Междурелигиозният и междуконфесионален диалог: възможности и перспективи в плуралистичния социум. В: - Библия, култура, диалог., 2009 г., с. 9 -13.

[6] Срв. Erklaerung zum Weltethos. Parlament  der Weltreligionen (4. September 1993). Anhang // Kueng H. Wozu Weltethos? Religion und Ethik in Zeiten der Globalisierung.- Freiburg: Herder, 2002. S. 172-190.

[7] Buber, Martin. Ich und Du. Ditzingen.1995. Lévinas Emmanuel. Die Zeit und der Andere.  Hamburg: Felix Meiner, 2003. Lévinas Emmanuel. Vom Sein zum Seienden. (Phänomenologie. Texte und Kontexte, Bd. 1: Texte). Freiburg i.Br. /München: Karl Alber. 1997.

[8] Вж. Hartkemeyer Martina, Hartkemeyer Johannes, Dhority Freeman. Miteinander Denken – Das Geheimnis des Dialogs. Stuttgart. 2002.

 

* Доктор по теология, преподавател в Американския колеж в София