14-те точки на Удроу Уилсън и раждането на „Американския век”

брой 3 2018
Typography

Преди сто години, т.е. в началото на 1918, в Европа нараства убеждението, че краят на започналата през 1914 Първа световна война, в която до този момент са загинали над десет милиона души, вече се вижда.

При това почти никой не се съмнява, че тя ще приключи с победата на алианса между Великобритания, Франция, Италия и САЩ. Тази увереност се дължи най-вече на факта, че влизането (през април 1917) на притежаващите гигантски икономически потенциал Съединени щати във войната на страната на т.нар. Антанта на практика предрешава и нейния изход. Разбираемо е, че тази увереност е най-голяма именно във Вашингтон, където президентът Удроу Уилсън (1913-1921) още от 1917 е концентрирал вниманието си върху проблема за следвоенното устройство на света. Така, обявявайки пред Конгреса решението си САЩ да се включат във войната, Уилсън формулира и тяхната основна цел: не само да съдействат за военния разгром на Германия, но и „да използват цялата си мощ и ресурси за да принудят правителството на Германската империя да приеме условията за мир и по този начин да бъде сложен край на войната”.

Непосредствената причина за речта на президента пред Конгреса от 8 януари 1918, на която официално са изложени американските „условия за постигането на мира”, т.е. прословутите „14 точки”, са стартиралите през декември 1917 в Брест-Литовск мирни преговори между Съветска Русия и т.нар.Централни сили (Германия, Австро-Унгария, Османската империя и България). На свой ред, те са следствие от прословутия „Декрет за мира”, приет на 8 ноември 1917 на Втория общоруски конгрес на Съветите в Петроград (Санкт Петербург). В основата на декрета е идеята за справедлив и демократичен мир „без анексии и контрибуции”, т.е. без завземане на чужди територии и без насилствено налагане на победените държави на всевъзможни материални или парични компенсации. Паралелно с това се предлага отказ от тайната дипломация и се декларира „твърдо намерение преговорите да се водят напълно открито, пред народа, като бъдат незабавно публикувани всички тайни договори”, които следва да бъдат „безусловно и незабавно денонсирани”.

Именно болшевишкият Декрет за мира стимулира Удроу Уилсън да предложи два месеца по-късно собствения си план за мирно урегулиране. Впрочем,  в речта си пред Конгреса на 8 януари 1918 самият президент отдава дължимото на този документ, подчертавайки, че „руските представители настояват – съвсем справедливо, мъдро и в духа на съвременната демокрация – преговорите, които водят в момента с германските и турските представители, да продължат при открити, а не при закрити врати, така че тяхна аудитория да стане целия свят, стига да го поиска”. Тоест, лансирайки своите „14 пункта”, САЩ открито влизат в конкуренцията между програмите за следвоенното устройство на света.

Единствено възможната програма?

От публикуването на програмата на Уилсън насам, както американските историци, така и повечето политически анализатори, неизменно подчертават, че 14-те точки на президента на САЩ са изготвени с претенцията, че става дума за действително „историческа програма за действие”, чиито единствен възможен аналог в миналото е прословутият американски Закон за правата от 1791, който съдържа десет поправки към Конститутация на САЩ, гарантиращи основните права и свободи на гражданите (първите четири поправки) и определящи механизма за тяхната реализация (последните шест поправки).

Що се отнася до 14-те точки на Удроу Уилсън, те са структурирани в четири раздела. В увода на документа патетично се декларира, че той представлява „програма за всеобщ мир” и в това отношение е „единствено възможната програма”. По този начин американският президент още от самото начало застава на позиция за безалтернативно решаване на проблемите на следвоенния свят на принципа „всичко или нищо”, т.е. или воюващите страни приемат плана му за мирно разрешаване на европейските проблеми, или светът ще се окаже в ситуация на „замразен глобален конфликт” (ако използваме днешната терминология). Първите четири точки очертават общите правила за постигнето на всеобщ и продължителен мир. Те се основават на „откритите мирни договори”, т.е. на прозрачния процес на сключване на мирните договори, които не трябва да съдържат тайни точки и членове, известни само на тесен кръг висши държавни чиновници. „Всеобщият мир” на планетата следва да се основава на три основни принципа: свободното корабоплаване и търговия и максимално възможното съкращаване на въоръженията, „до необходимото за гарантиране на вътрешната сигурност на държавата равнище”.

В следващите девет точки (от 5-та до 13-та) подробно се описва демаркирането на следвоенните европейски граници, както и тези на държавите, които по време на войната са част от Османската империя. На практика, макар и в леко завоалирана форма, те са пряко свързани с „подялбата на плячката” след разгрома на Централните сили.

Накрая, последната 14-та и вероятно най-важна точка включва предложение за създаване на Общество на народите, с цел „предоставяне на взаимни гаранции за политическата независимост и териториалната цялост както на великите, така и на малките държаави”. Тоест, Уилсън предлага създаването на глобален контролен орган, който да гарантира „всеобщия мир” на планетата. Ще отбележа само, че от тези 14 точки напълно реализирани са само три, а частично други шест (включително създаване на Общество на народите – ОН), но нито една от първите пет е осъществена на практика.

 

Религиозно-месианският аспект на програмата на Уилсън

Всъщност, подготовката на „14-те точки” е най-важният повратен пункт в институционалното оформяне на американската външна политика през следващите сто години, т.е. до днес. Уилсън, който преди да влезе в Белия дом е професор и президент на Принстънския университет, ангажира в съставянето на програмата „каймака” на американския интелектуален елит. По негово нареждане, през септември 1917 с това се заема група водещи водещи професори и експерти, финансирана от банката J.P. Morgan и известна като The Inquiry. Става дума за около 150 човека, ръководени от съветника на президента Едуард Хаус и известния философ проф. Сидни Мезес. Тя анализира състоянието на различните региони на света с цел да изготви препоръки за политиката на САЩ в тях. Работата на групата е строго секретна, а изготвените от нея почти две хиляди доклади и документи, както и 1200 карти, биват използвани от президента Уилсън при подготовката на неговите „14 точки”. По-късно двайсет човека от групата влизат в състава на американската делегация на Мирната конференция във Версай. По молба на Уилсън групата изготвя първата в историята на САЩ научна експертиза, касаеща всичките 14 точки и свързана най-вече с границите на следвоенна Европа.

През 1921 редица членове на тази група създават в Ню Йорк изключително влиятелния Съвет по външна политика на САЩ (CFR), който съществува и днес. Самият Хаус пък се смята за първия функционален съветник на американския президент по националната сигурност. В процеса на формулиране на своите „14 точки” Удроу Уилсън полага основите на съвременната система на научно-аналитично подсигуряване на външната политика на САЩ, която окончателно се оформя през 1947 със създаването на Съвета за национална сигурност на страната. Това обаче съвсем не е единствения му принос към очертаването на съвременните рамки на глобалната външна политика на Вашингтон.

През последните години мнозина американски историци обръщат специално внимание на активното участие във формулирането на „14-те точки” на известния теолог Джордж Хирон (1862-1925). Президентът Уилсън активно си кореспондира с Хирон, който проповядва идеите на т.нар. „социално евангелие”, залегнали в основите на цяло направление в северноамериканското протестантство. Смисълът на тези идеи е използването на библейските мотиви за решаването на социалните проблеми на съвременние „грешен свят”. Хирон очевидно съумява да убеди Уилсън, че световната война има „есхатологично значение”, тъй като представлява последната битка на планетата между „Христос и Сатаната”. Според него, в резултат от Първата световна война ще станем свидетели на „идването на Месията”, който ще създаде Божието царство на Земята. Освен това, Хирон успява да внуши на президента, че именно той, като държавен глава на САЩ, може и дори е длъжен да изиграе тази роля, а пък практическото създаване на Божието царство се възлага на Обществото на народите (ОН). Неслучайно, пристигането на Удроу Уилсън на Мирната конференция във Версай се разглежда от мнозина негови съвременници именно като пришествие на „Новия месия”.

Разбира се, историческият провал на основния „продукт” на прословутите „14 точки”, в лицето на ОН, съвсем не означава, че с него губи актуалността си и основната идея за създаването на международна наднационална организация, която да може ефективно да възпрепятства избухването на нова световна война. Точно обратното, вдъхновената от религията визия на Удроу Уилсън в крайна сметка води до създаването след Втората световна война на Организацията на обединените нации (ООН), която през следващите 70 години съумява (повече или по-малко успешно) да предотврати свличането на планетата към поредния глобален катаклизъм, който този път може да се окаже и ядрен.

Днес повечето историци признават, че именно Обществото на народите служи като основа за появата на новата международна организация. Създаването на ООН, нейната широка политическа структура, както и самият фундаментален смисъл на съществуването и в системата на международните отношения, са заимствани от концепцията на ОН. Така Удроу Уилсън полага основите на съвременния визионерски подход към формулирането на външната политика от следващите американски президенти, а опитът на САЩ в разработването и практическото приложение на концепцията за мирно разрешаване на проблемите след Първата световна война показва, че ако една външнополитическа стратегия наистина разчита да постигне успех в дългосрочен план, тя задължително следва да съдържа и определен визионерски елемент.

„14-те точки” като основа на „Американския век”

И така, през 1918 президентът на САЩ Удроу Уилсън представя пред Конгреса проект за мирен договор, който би трябвало да сложи край на проточилото се четири години клане в Европа. Той очевидно се отличава от духа и принципите на дотогавашните договори за мир. По правило, последните включват списък от условия, при които противниците се съгласяват да прекратят военните действия. В тогавашното европейско (западно) съзнание войната се разглежда като неизбежно зло: вчерашните съюзници могат да се окажат утрешни противници, но схватката с тях неизбежно приключва с мир, а пък мирът по-късно бива заменен от нова война.

В течение на дълги столетия Старият континент се върти в този омагьосан кръг. Мирните договори и дипломатическата парадигма, сама по себе си, се свеждат до своеобразен пазарлък, чията цел е максимизирането на ползата от войната, или пък минимизирането на вредите от нея, но не и борбата срещу войната, като такава. „14-те точки на Уилсън” очевидно не се вписват в тези рамки, доколкото предлагат такива основи на международните отношения, които да сложат край на войните, като феномен, т.е. да ги направят невъзможни. Най-важни в това отношение са принципите за отказ от тайната дипломация, съкращаване на въоръженията, приоритет на обществените интереси при разрешаването на международните спорове, създаването на наднационална институция, която да играе ролята на суверен на международната сцена, да се реши проблемът за „войната на всеки против всички” и да се гарантира суверенитета на всички държави, без оглед на техния потенциал и възможности.

Проектът на Уилсън и лансираната година преди това идея за „мир без победа”, които са подкрепени възторжено от Конгреса, се възприемат обаче твърде скептично в Европа. Водачите на държавите от Антантата – Клемансо, Лойд Джорж и Виторио Орландо, не крият раздразнението си т тях. Което е обяснимо, тъй като след като по време на войната са загинали милиони техни съграждани, те едва ли са били склонни да я приключат в духа на миротворческия идеализъм на американския президент. Това скептично отношение се подсилва от убеждението на повечето европейски политици, че идеите на Уилсън са изгодни най-вече на самата Америка. Ето защо, в крайна сметка, Версайският мирен договор силно се разминава с „14-те точки”, освен това самият Конгрес на САЩ блокира влизането на страната в Обществото на народите - основополагащата институция на международното управление, създадена в резултат от войната и отразяваща в общи линии идеологията на самия Уилсън.

Само двайсетина години по-късно в света избухва нова световна война, а през почти цялата втора половина на ХХ век планетата е разделена на два големи военнополитически блока, намиращи се на ръба на взаимното унищожаване. От тази гледна точка, критикуващите Уилсън консерватори и реалисти, уверени в неизбежността на войните, с основание се смятат за победители в тази идейна битка. Впрочем, това не пречи опитите за поставяне на войните под контрол да се възобновяват почти непрекъснато през последните сто години, т.е. след оповестяването на „14-те точки”. Това се отнася най-вече за свободата на търговията, институциите на глобалното управление и съкращаването на въоръженията. В тези сфери са налице определени резултати: например безпрецедентната глобализация, учудващата жизненост на ООН (въпреки ограничените и правомощия), различните миротворчески практики и опитите за „принуждаване към мир” или пък мащабите на отказа от цели системи от въоръжения. Истината обаче е, че и днес, в ерата на информационните технологии, неограничените комуникации и информационната прозрачност на границите, светът отново балансира на ръба на мащабните военни конфликти. Хаотичността в международните отношения продължава да съществува, броят на конфликтите нараства, ООН се сблъсква с все по-големи трудности, оръжейните арсенали на отделните държави и алианси нарастват, механизмите за контрол на въоръженията биват системно ерозирани, разходите за отбрана растат, ставаме свидетели на „търсене на нов враг” и сатананизиране на определени държави. Тоест, въпросът за ограничаването и премахването на войните изглежда не по-малко актуален, отколкото преди век.

Ето защо си струва да анализираме политическата философия на „14-те точки”, защото Уилсън е сред малцината американски президенти-интелектуалци, който отлично познава политическата теория и влага в своите „точки” далеч по-сериозен смисъл, отколкото конюнктурното желание за постигането на изгоден мир. Проектът на Уилсън е опира на старата интелектуална традиция, кореняща се в политическата философия от епохата на Провещението (XVIII век) и отразяваща системата от либерални подходи към трансформирането на международните отношения.

Както е известно, в основата на либералната традиция е залегнала вярата в неограничените способности на човешкия разум да преобразува социалната реалност. Рационализмът се разглежда като ключово средство за борба със социалните пороци и създаването на подредено и основаващо се на рационална правна система общество, в което всеки индивид има възможност за самореализация. Разумът и правото, въплътени в обществения договор и държавата, се противопоставят на тезата на Хобс за хаоса и „войната на всички срещу всички”. В обществения договор се реализира принципът за справедливостта, т.е. възможността всеки да бъде свободен и равен с останалите пред закона. Спазването на законността пък се гарантира от суверенната държава, която действа от името на нацията на принципа на рационално организирания часовников механизъм.

Либералите се опитват да интерпретират по този начин и международните отношения и в този смисъл Удроу Уилсън се опира на идеите на такива емблематични либерални мислители като Уйлям Пен, Шарл дьо Сен-Пиер, Жан-Жак Русо или Имануел Кант. Според либералите, ако е възможно анархията и войната на всички срещу всички да бъдат поставени под контрола на държавата, същото може да стане в международните отношения. За целта е необходимо създаването на рационално международно право и наднационален изпълнителен орган, който да играе ролята на „суверен”, принуждавайки националните държави да спазват международните норми. Смята се също, че демократизацията на държавите би помогнала за постигането на тази цел, тъй като в страните, където народът може да влияе върху властта ще има по-малко стимули за водене на войни, тъй като обществата по правило не са заинтересовани от негативните последици от войните, разпалвани от елитите. Накрая, свободната търговия също би следвало да сложи край на войните, тъй като нейната рационалност, както и икономическата взаимозависимост между държавите ще надделеят над ирационалността на войните.

Този либерален идеализъм обаче, моментално става обект на критики от всички посоки. Социалистите например, критикуват принципите на Уилсън заради тяхното „лицемерие” и опита да бъдат наложени на света интересите на „експлоататорските класи”, а консерваторите – заради излишната им самонадеяност и наивната вяра в безграничните възможности на човешкия разум. Всъщност, техните недостатъци се доказват най-вече от суровата реалност на ХХ век. Това се отнася най-вече за четвъртата точка на Уилсън, в която се говори за съкращаване на въоръженията до разумен минимум. Както е известно, вместо това, за съвсем кратък исторически период човечеството осъществява мощен скок по отношение на възможностите за взаимно унищожаване.

По този начин доктрината на Уилсън се оказва в капана на двойнствената природа на човека, за която говори още Августин Блажени (354-430). Така, „божествената” природа на човека напълно се компенсира от „дяволската” и нейната неудържима страст към разрушаване. Както посочва един от най-големите критици на либерализма Райнхолд Нибур, порочността на човешката природа многократно се усилва в организираните общества, каквито са държавите. И само страхът от взаимно унищожаване и причиняването на неприемлив ущърб е в състояние да спре агресията. Във войната на всички срещу всички, сдържането на „дявола” поражда необходимостта от друг „дявол”, като от двете злини следва да бъде предпочетена по-малката (според самия Нибур например, САЩ са по-малкото зло, в сравнение със СССР).

Страхът и неопределеността са основните двигатели на международните отношения и не могат да бъдат поставен под контрол с помощта на някакви рационални проекти. Тоест, човечеството изглежда обречено да се справя с дилемата за сигурността и спиралата на страха (понятия, наложили се вече след Втората световна война). Тоест, външната политика се нужда повече от мъдрост и опит, а не толкова от разум и рационалност.

Въпреки това Уилсън трудно може да бъде наречен „наивен идеалист”. Неговите „14 точки” са печеливша стратегия за Америка, а практическата реализация на всяка от тях се оказва от полза на САЩ, укрепвайки ролята им на глобален лидер. Така, свободата на корабоплаване, в комбинация с най-мощния военен флот в света, превръщат Америка в господар на морските комуникации. Премахването на икономическите прегради пък улеснява експанзията на американския капитал, а впоследствие води до появата на американоцентрична финансова система. И тази система функционира успешно до днес. Повечето глобални компании са американски, а доминацията на долара прави санкциите, които САЩ налагат на противниците си, не само възможни, но и сравнително ефективни.

Всъщност, глобализацията носи дивиденти на редица държави, което пък прави американския проект привлекателен и за тях. Съкращаването на въоръженията (и, в частност, на линейните кораби) след Първата световна война са умело конвертирани от САЩ в създаването на нови видове въоръжения (като самолетоносачите например). В края на студената война Вашингтон съумява да сключи редица изгодни за себе си споразумения за съкращаване на ракетно-ядрените и конвенционалните въоръжения със СССР. Съкращаването на конвенционалните въоръжения пък отстранява опасността от съветското превъзходство в тази сфера, а пък договорите за ядрените оръжия ограничиха потенциала на единствната държава, способна да изтрие САЩ от лицето на Земята. Освен това американците съумяха да се възползват от принципа за суверенното равенство, касаещ най-вече въпроса за свободия избор на военните алианси. В периода след студената войн именно този принцип беше поставен в основата на неудържимата експанзия на НАТО.

И накрая, което е най-важното, либералните лозунги за свободата и прогреса се превърнаха в изключително мощен инструмент на американската „мека сила”, определяща т.нар. „морално лидерство” на САЩ. Разбира се реалистите, консерваторите и другите критици на програмата на Уилсън запазват позициите си през целия ХХ век, продължават да са влиятелни и днес. Това обаче не пречи на Вашингтон да използва либерализма, като ефективен инструмент на външната си политика. В тази връзка ще напомня,че решаваща роля за победата срещу СССР играе именно идеологическият елемент. Както е известно, най-могъщата военна държава се „разпусна сама”, без нито един изстрел от американска страна.

Стогодишният юбилей от публикуването на „14-те точки” е добър повод за задълбочен анализ на американската външна политика, която очевидно следва да се адаптира към бързо променящите се условия. Що се отнася до останалите държави, включително и България, те би следвало да извлекат необходиата поука от успехите на американците и от собствените си грешки, за да съумеят, подобно на САЩ, да комбинират оптимално националните си интереси и глобалното прокарване на своите ценности.

Програмата на Уилсън като обосновка на Pax Ameicana

Няма никакво съмнение, че „14-те точки” отговарят на стратегическите интереси на САЩ след Първата световна война. Не е случайно, че тогавашните лидери на Франция и Великобритания се отнасят толкова пренебрежително към тях. Между другото, именно Уилсън е авторът на популярния лозунг “America First” и го използва по време на избирателнана кампания през 1916, т.е. точно сто години преди Доналд Тръмп. Всъщност, Уилсън винаги е бил последователен американски националист, който добре усеща възхода на националистическата вълна в Европа. И тъкмо поради това в своите „14 точки” се опитва да примири изповядвания от него универсализъм с надигащия се европейски партикуларизъм. Така, универсализмът на неговата програма е насочен към победителите в Световната война, а пък партикуларизмът – към победените. В този смисъл, визията на Уилсън отразява настроенията във всяка възходяща велика държава, претендираща за по-голям достъп до ресурсите и възможностите на вече поделения межу другите велики сили свят. В този смисъл, формиралият се през втората половина на ХХ век Pax Americana може да се разглежда като резултат от избирателното използване на либералните принципи от една възходяща велика държава. САЩ се възползват максимално от възможностите, съпътстващи американската хегемония в глобалното либерално пространство след Втората световна война, но в същото време не се колебаят да ги пренебрегнат, ако смятат, че това ще улесни реализацията на външнополитическата им стратегия.

Днес обаче, когато относителната мощ на Америка в света намалява, мнозина американски политици окрито се отказват от принципите на либералния световен ред, лансиран от Удроу Уилсън преди век. И най-добрият пример за това е сегашният президент на САЩ Доналд Тръмп.

Всичко казано дотук за съдбата на либералния световен ред налага извода, че е прекалено рано да отписваме напълно идеите на Удроу Уилсън като нереалистични и утопични. Погрешно би било обаче и да ги възприемаме като своеобразна догма. Както изглежда, световния ред през ХХI ще има много малко общо с либералните теории от миналия век, както впрочем и с неговите външнополитически практики. Очевидно, държавите все по-често ще бъдат принудени да формират своеобразни коалиции със съвременните недържавни играчи, тъй като без наличието на подобни партньори държавната външна политика стремително ще губи своята ефективност. Разбира се, в обозримо бъдеще държавите няма да се откажат от ролята си на основни играчи в глобалната политика. Разривът между дългосрочните интереси на развитието на глобалния социум и тактическите интереси на националните елити и общества ще се запазят, което ще легитимира ролята на държавите като посредници в комуникацията между националното и глобалното равнища.

 

*Българско геополитическо дружество