Геополитиката на "новата Австро-Унгария"

брой 3 2018
Typography

В края на януари 2018 във Виена се проведе първата официална среща между унгарския премиер Виктор Орбан и австрийския федерален канцлер Себастиян Курц, на която двамата обсъдиха такива ключови въпроси, като мигрантския проблем, бъдещето на ЕС и финансирането и изграждането на унгарската АЕЦ "Пакш-2".

Орбан неслучайно беше първият чуждестранен превителствен ръководител, поканен от Курц в австрийската столица. Между двамата има много общо, като започнем от техния имидж на консервативни политици и стигнем до стремежа им за взаимноизгодно сътрудничество по конкретни практически въпроси. Както е известно, Курц спечели парламентарните избори през октомври 2017, а през декември формира правителствена коалиция с антиимигрантската популистка Партия на свобадата на Хайнц-Кристиян Щрахе (получил поста вицеканцлер). Между другото, както посочва Reuters, по време на предизборната кампания двамата дори влязоха в спор, кой от тях поддържа по-добри отношения с Орбан. В тази връзка, мнозина експерти посочват, че в момента Австрия е единствената държава от т.нар. "Стара Европа", в чието правителство участва "крайнодясна партия", впрочем същото се твърди и за правителството на Орбан, само че в "Нова Европа" (тук е мястото да напомня, че в това отношение унгарското правителство не е изключение, тъй като подобна коалиция управлява и у нас). Както е известно, през 90-те години на миналия век партията на Орбан "Фидес" се смяташе по-скоро за либерална, но след това нещата се промениха и тя постепенно се трансформира в класическа консервативна формация. За тази еволюция помогнаха протестите през 2006, както и желанието на електората за по-твърда и консервативна политика на парламентарните избори през 2010.

В момента Орбан, който спечели за трети пореден път парламентарните избори през април 2018, се смята за основния борец за отстояване на унгарските национални интереси и независимостта на страната от опитите на ЕС да и натрапи решенията си по редица ключови въпроси (и най-вече по мигрантския проблем). Анализаторите свързват третия му пореден изборен успех с факта, че той съумя да разшири позициите си, справяйки се се успешно с антиправителствените НПО, финансирани (според него) от Джордж Сорос, прокарвайки поправките в Конституцията, внесени още през 2011, и нанасяйки редица чувствителни удари на политическите си конкуренти. Разбира се, значителна заслуга за увеличаването на политическия капитал на Орбан има "борбата му с миграцията и мигрантите". В тази връзка ще напомня, че след като в средата на март 2018 турският вътрешен министър Сюлейман Сойлу заяви пред участниците в срещата на дружеството за културно партньорство на Черноморските райони: "Готови сме да пращаме всеки месец по 15 000 бежанци в Европа и чакаме да видим объркването на мозъците там. Имате ли тази смелост,след като имаме споразумение?“, в отговор съветникът по въпросите на националната сигурност в правителството на Орбан - Дъорд Баконди, декларира, че Унгария няма да променя миграционната си политика: "няма да се подадем на никакъв натиск и ще защитим държавните си граници".

Именно Виктор Орбан е основният инициатор на укрепването на Вишеградската група, в която участват също Чехия, Словакия и Полша, и държи тя да в никакъв случай да не следва сляпо политиката на ЕС.

На свой ред, Курц изглежда по-малко войнствено настроен към политиката на Брюксел и по лоялен към "еврократите", независимо от консервативната си ориентация. Въпреки това, позициите на двамата лидери по редица ключови въпроси съвпадат, а конкуренцията им по други, не изключва формирането на взаимноизгоден алианс между Виена и Будапеща.

И Курц, и Орбан са известни с твърдата си позиция по мигрантския въпрос. Ще напомня, че през 2015 бежанският поток се превърна в огромен проблем както за Австрия, която стана един от основните "хъбове" за бежанците в Европа (като броят на прииждащите мигранти почти достигна този на местните жители), така и за Унгария, през чиято територия мигрантите пръвоначално преминаваха съвсем безпроблемно и докато Орбан не затвори по-голямата част от границата със Сърбия и не влезе в остър конфликт с Брюксел по въпроса мигрантските квоти, двете страни бяха на ръба на хуманитарната катастрофа.

Виктор Орбан последователно се обявява против масовата имиграция в Унгария, като нееднократно аргументира позицията си не само с икономическата заплаха, но и с необходимостта да бъдат съхранени суверенитетът, културата и християнството на унгарска територия. Именно в тази връзка са и многобройните му декларации, че не приема политиката на миграционни квоти, налагана от ЕС и предвиждаща ежегодното приемане на определено количество "бежанци".

Възможните разминавания между Орбан и Курц

В същото време, между Орбан и Курц съществуват и известни различия. Първият въпрос, по който могат да възникнат разногласия между Виена и Будапеща, е Полша. Така, ако Орбан се стреми към максимално сближаване с Варшава по голям брой въпроси, австрийското ръководство е склонно да подкрепи някои наказателни мерки срещу поляците, заради "проблемните от гледна точка на правото и демократичните принципи" действия на тяхното правителство.

По-важно обаче е възможното разминаване по отношение изграждането на атомната електроцентрала "Пакш 2". Както е известно, първата АЕЦ "Пакш" беше изградена със съветска помощ още през социалистическия период, но и досега покрива основните енергийни потребности на Унгария. Предварителната стойност на разширяването на централата, договорено между руския Росатом и унгарската Агенция за атомна енергия през декември 2014, е 12,5 млрд. евро. Очаква се самото строителство да стартира тази година, а въвеждането на новите блокове в експлоатация да стане през 2025-2026.

Виена е против този проект, като дори поиска от Европейския съд да анулира даденото от ЕК одобрение за изграждането на двата нови реактора. Формалната причина е недостатъчната сигурност, освен това австрийската страна смята, че ядрената енергия не е "нито устойчива форма на енергоснабдяване, нито адекватен отговор на климатичните промени".

Третият въпрос, по който позициите на Орбан и Курц не съвпадат, е индексацията на семейните помощи за децата, живеещи в чужбина. Става дума за унгарците, живеещи със семействата си на територията на Австрия, които от известно време насам Виена се опитва да лиши от досегашните им преференции.

Впрочем, сред обсъжданите на срещата между двамата в австрийската столица теми беше и потенциалното участие на Виена в инициативите на т.нар. Вишеградска четворка. Както е известно, за тясно сътрудничество с държавите от тази група се обявява вицеканцлерът Хайн-Кристиян Щрахе. Впрочем, тук е мястото да напомня, че Щрахе настоява и за нормализиране на отношенията с Русия и дори си позволи да се обяви за официално признаване на присъединяването на Крим към нея.

Според мнозина европейски експерти, самата постановка на тезата за възможното сближаване между Виена и Вишеградската група извежда на преден план въпроса за създаването на нов силов център в рамките на ЕС, който - при наличието на необходимата координация - ще може да влияе върху и дори да стопира евентуални деструктивни решения на Брюксел. Впрочем, по някои оценки, Курц дори би могъл да се превърне в своеобразен "троянски кон" на Вишеградската група, тъй като - въпреки обръщането си на Изток - остава достатъчно лоялен към ЕС.

Ако пък си припомним културологичните отправки на двамата лидери към Австро-Унгарската империя, следва да отбележим, че границите на хипотетичното ново политическо обесдинение до голяма степен съвпадат с историческите граници на някогашната Хабсбургска държава. Всъщност, истината е, че чисто практическите интереси на Виена и Будапеща изискват те да могат при необходимост да се противопоставят ефективно на непопулярните мерки на Берлин, Брюксел и Вашингтон, а това може да стане само, ако съумеят да формират по-сериозен "квазиалианс" около оста Виена-Будапеща. Като в това отношение много неща зависят по-скоро от бъдещите промени в политическите ориентири на Курц, отколкото в тези на Орбан.

Политическите промени в "пост-австроунгарското простраство"

Победата на провелите се през есента на 2017 избори в Чехия и Австрия на противниците на мигрантската политика на ЕС Андрей Бабиш и Кристиян Курц накара мнозина да се замислят за сериозните политически промени, на които вероятно ще станем свидетели в Източна Европа. Днес, териториите, които в миналото са били част от Австроунгарската империя, вече са постигнали значителна степен на икономическа интеграция, но в културно-психологически план си остават откъснати от т.нар. "Стара Европа". Миграционната криза през 2015-2016 само изостри този проблем, демонстрирайки, че взаимното неразбирателство между източната и западната части на ЕС продължава да нараства, като се задълбочава и от разрива в жизненото равнище.

Будапеща, Варшава и, в по-малка степен, Прага очевидно се ориентират към модел на "нелиберална" демокрация, от което се възползва и Австрия, която е сред малкото страни от т.нар. "Стара Европа", където консервативният модел също се ползва с много голяма подкрепа.

Ориентацията на Виена към провеждането на консервативна и антиимиграционна политика може да окаже много сериозно влияние върху силовия баланс в Източна Европа. Както посочва унгарският политолог Габор Щир: "това развитие е добро за Будапеща, защото усилва позициите ни по отношение на Брюксел. Ако предишният австрийски канцлер Керн критикуваше унгарския премиер Орбан заради отношението му към мигрантите, сега нещата се променят и новият канцлер Курц се "конкурира" с Орбан, подчертавайки, че именно той, а не унгарския му колега пръв е взел решение за затваряне на границите".

Щир смята, че на определен етап Австрия може да реши да се присъедини към Вишеградската група (в която членуват Унгария, Полша, Чехия и Словакия) . Засега липсва яснота по този въпрос, но във Виена отдавна се говори по темата. Благодарение на мощта на своята икономика, Австрия е в състояние да се превърне в лидер на тази геополитическа формация. Възможно е обаче, това да доведе до сблъсък между нея и Полша, която в момента претендира за лидерските позиции във Вишеградската група и едва ли ще погледне с добро око на австрийските амбиции. Впрочем, възможно е и друго развитие. Тъй като Варшава продължава да е обсебена от идеята за т.нар. "Междуморие", т.е. създаването под нейна егида на алианс от държави в зоната между Балтийско и Черно море, която да е в състояние да "сдържа" едновременно "експанзионизма" на Германия и Русия (в тази връзка поляците бяха инициатори и на Инициативата "Три морета", чиито участици са 11-те членки на ЕС от Източна Европа плюс Австрия), тя може да предпочете да концентрира усилията си върху формирането на квазиалианс с балтийските постсъветски републики и Румъния, пренебрегвайки опасността от австрийска доминация във Вишеградската група и последващо формиране на някаква "нова Австро-Унгария".

Сред аргументите за евентуално присъединяване на Австрия към групата, което се дискутира във "вишеградските" държави, са тесните икономически връзки, коренящи се в общото историческо минало. Характерен пример в това отношение е банковият сектор. Австрийските банки, които не са особено активни в САЩ, Франция и Германия, вече разполагат със стотици филиали в Източна Европа, откъдето проникнаха и в постсъветското пространство. Както посочва в тази връзка проф. Герхард Мангот от Университета на Инсбрук: "Инвестициите на Виена на териториите на бившата империя са големи, а в някои случаи дори рекордно големи, в сравнение с тези на другите държави".

Призракът на империята

Между другото, призракът на Австроунгарската империя са първи път придоби реални очертания още през 1989, когато наследникът на императорския трон Ото фон Хабсбург (1912-2011) беше тържествено посрещнат в постсоциалистическа Унгария. Там на последния кронпринц бе предложено да се кандидатира за президент, което той отказа да направи, очевидно съзнавайки, че центростремителните стремежи в тогавашна Унгария все още са доста по-слаби от центробежните сили на местния национализъм.

"Само допреди петнайсетина години ситуацията в Източна Европа беше различна - посочва в тази връзка бившият словашки премиер Ян Чарногурски - така например, отношенията между собствената ми страна и Унгария оставаха много напрегнати, дори ги смятаха за едни от най-проблематичните в Европа. Днес нещата стоят по съвсем друг начин, а унгарското малцинство в Словакия е напълно интегрирано в политическия живот на страната". Според Чарногурски обаче, е необходимо повече време за да може рискът от ново етническо напрежение окончателно да остане в миналото. А без това да се случи, "реабилитацията" на Австро-Унгария в масовото съзнание на народите, населяващи някогашната империя", няма как да стане факт.

Както подчертава бившият словашки премиер: "В момента не изпитваме кой знае каква носталгия към имперския период от нашата история, тъй като в паметта ни той се свързва и със съществуващата по онова време етническа дискриминация. Словаците, в частност, са били подложение на насилствена унгаризация. От друга страна обаче, времената вече са други. Днес и Словакия, и Чехия, и Унгария, и Австрия са малки държави и на практика имат еднакво население. Хората вече свикнаха да работят заедно, а австрийският капитал е най-големия инвеститор в нашата икономика. Освен това, все повече се сближаваме и в чисто политически план".

На свой ред, Габор Щир прогнозира, че евентуалното присъединяване на Австрия към Вишеградската група може да окаже както позитивно, така и негативно въздействие върху развитието на събитията. Според него: "от една страна, лобисткият потенциал на източноевропейските държави ще нарасне много сериозно, но от друга - ще се изостри борбата за лидерство вътре в групата".

Общото отношение към Русия

Сред общите особености на държавите от хипотетичната "нова Австро-Унгария" е и стремежът им да поддържат добри и взаимноизгодни отношения с Русия, особено в икономически план, което ги отличава както от все по-конфронтационно настроената към Москва "Стара Европа", така и от провеждащите открито русофобска политика държави от "Междуморието" (т.е. балтийските постсъветски републики, Полша и Румъния, опитващи се да превърнат в своя зона на влияние "буферното пространство" между тях и Русия, което включва Беларус, Украйна и Молдова). Дали подобно съвпадение на позициите на четирите държави, които навремето са били част от старата Австро-Унгария, по отношение на Русия е случайно и дали има само тактически характер или става дума за стратегическа перспектива? Според повечето анализатори, втората хипотеза изглежда по-вероятна. Защо? Както е известно, държавите от Централна и Източна Европа (ЦИЕ) притежават специфична политическа идентичност, както и нееднозначен опит в отношенията си с Русия. За тях е характерно изостреното чувство за национална и държавна идентичност, което не допуска "отказа от суверенитет" в интерес на която и да било външна сила (включително на ЕС). Друга тяхна обща черта е нееднозначното им отношения към т.нар. "нова европейска идентичност", свързана с отказа от традиционните морални и християнски ценности. Освен това и до днес в съзнанието на населението от повечето страни в региона доминира сложна комбинация от консервативни и социални идеи, която не е типична за онези от "Старата Европа".

Така например, Австрия, която се смята за част от Западна Европа, традиционно е отворена към славянская свят и региона на ЦИЕ, като цяло, и в този смисъл не е заинтересована от дестабилизацията на "буферната зона" между ЕС и Русия, включваща Украйна, Беларус и Молдова. Както е известно, австрийската държава представлява политически проект, който е резултат от компромиса между великите държави сред Втората световна война. В качеството си на неутрална страна, която активно участва в инициативите на ООН и другите международни организации, Австрия традиционно се ангажира с различни международни хуманитарни мисии. В епохата след студената война, тя се превърна в един от ключовите икономически партньори на Москва.

Между другото, австроунгарското наследство и сегашният австрийски политически модел могат да се окажат привлекателни и за постсъветските държави, включително за разединената в резултат от гражданската война и от изключително дълбоката политическа криза Украйна. Ето защо партньорството с Виена е ключов елемент на новата руска стратегия, която впрочем касае и другите потенциални членове на "новата Австро-Унгария".

Така, за Чехия, която след изборната победа на Бабиш усилено търси оптималния формат на отношенията си с ЕС, връзките с Русия също са от стратегическо значение. Тази, страна, която спада към сравнително успешните и благополучни в региона на Източна Европа, традиционно се намира в сферата на икономическото и културно влияние на Германия и демонстрира известна склонност към евроскептицизъм. Стремежът на Прага да преосмисли историческия си опит, да се откаже от русофобията и да опита да се превърне в по-сериозен субект в рамките на ЕС, намират отражение най-вече в курса, който следва чешкият президент Милош Земан.

На свой ред, Словакия, която е най-източната измежду държавите на западните славяни, е тясно свързана с пространството на източното славянство. Тази малка страна, която винаги е била особено чувствителна към мащабните геополитически разломи и която днес се опитва да отстои суверенитета си в новите условия, се стреми да следва реалистична (т.е. необременена идеологически) външна политика.

Що се отнася до Унгария, тя несъмнено е "най-сложната" от държавите, влизали някога в състава на Австроунгарската империя. В резултат от участието си в двете световни войни на страната на губещите коалиции, тя бе лишена от 2/3 от историческата си територия. Кървавият разгром на антикомунистическата революция през 1956, демонтажът на специфичния за страната "гулаш-социализъм" след 1989, крахът на европейските илюзии и на либерално икономическия модел в резултат от кризата през 2006, оставиха много силна следа в унгарското национално съзнание. В резултат от сътресенията, след 2010, когато властта в страната беше поете от Унгарския граждански съюз (Фидес) на Виктор Орбан, Унгария се ориентира към нов политически и социално-икономически модел. Този консервативен модел постави Будапеща в твърде специфична позиция по отношение на либералните институции на ЕС, превръщайки я в своеобразна общоевропейска "лаборатория на евроскептицизма".

При това, унгарският елит и обществото, като цяло, демонстрираха способността си не само да се върнат към традиционните консервативни и християнски ценности, но и да преосмислят отношенията с Русия. Което, поне на пръв поглед, беше неочаквано, предвид факта, че двете страни на няколко пъти през ХІХ и ХХ век са били военни и политически противници.

Истината е, че новият вектор в отношенията на споменатите по-горе четири държави, които според някои експерти ще формират "гръбнака" на "новата Австро-Унгария, едва започва да се очертава. Факт е обаче, че част от елита и значителна част от гражданското общество в държавите от ЦИЕ изглеждат готови да се обърнат с лице към Русия, вместо сляпо да следва конфронтационният курс на Брюксел. Разбира се, не става дума за формирането на своеобразна проруска "централноевропейска Антанта", но евентуалната поява на добре настроена към Русия и Китай (и готова да търгува и да реализира съвместни проекти с тях) "нова Австро-Унгария" би могла да балансира все по-конфронтационния спрямо Москва курс на балтийско-полско-румънското "Междуморие", както и нарастващото напрежение с формално неутралните Швеция и Финландия. Все пак, тук е мястото да припомня, че Будапеща и Прага решиха да отзоват някои руски дипломати във връзка със „случая Скрипал”, докато австрийският канцлер Курц декларира, че няма да предприема подобна мярка.

Южният вектор

Сред интересните въпроси, свързани с външнополитическата стратегия на евентуалната "нова Австро-Унгария", е този за нейния "южен вектор", т.е. за възможната и експанзия в района на Западните Балкани. Както е известно, "старата Австро-Унгария" се стреми да се разширява именно в тази посока, като крайната и цел е Солунското пристанище, т.е. достъпът до Егейско море, което би и гарантирало контрол върху значителна част от огромния трафик, който традиционна се осъществява между (Източна) Азия и (Западна) Европа. Този стремеж с пълна сила характеризира и хипотетичната "нова Австро-Унгария", сред доказателствата за което са специалните отношения между Унгария и Сърбия, както и подчертаният интерес на Виена и Будапеща към Македония и особено към Гърция.

Между другото, по време на посещението си в София през февруари 2018 Орбан се опита да приобщи страната ни към собствените си планове за разрешаване на миграционния проблем и борбата с нелегалната имиграция (и по този начин да сондира възможността тя също да стане част от "новата Австро-Унгария"), но - както твърдят някои анализатори - те не са срещнали необходимия отклик от българското правителство. Освен това, Будапеща очевидно не споделя тезата на София за необходимостта да се поддържат по-тесни отношения между ЕС и режима на Ердоган и усилията и да играе ролята на посредник между Анкара и Брюксел. Между другото, към същата позиция се придържа и Австрия, чиито канцлер Курц посети България само два дни след Орбан. Освен това, както във Виена, така и в Будапеща вероятно смятат страната ни за прекалено привързана към политиката на Брюксел и поради това едва ли гледат на нея като на възможен бъдещ член на "новата Австро-Унгария". Което пък носи потенциален риск България да остане изолирана като от този хипотетичен алианс, така и от балтийско-полско-румънското "Междуморие" (където пък я смятат за "твърде проруски настроена"), а прекалено ревностните и усилия да посредничи между ЕС и Анкара да я оставят встрани от процесите, развиващи се в момента в т.нар. "Нова Европа", включително и в района на Западните Балкани.

В тази връзка, някои анализатори посочват, че именно днес е най-подходящото време за предприемането на неординарни решения и отказ от традиционната стратегия на постсоциалистическите източноевропейски държави, възприета от тях след 1990. Защото сложното време, в което живеем, изисква именно нестандартни решения.

 

* Българско геополитическо дружество