Безалтернативната "Алтернатива за Германия"

брой 3 2018
Typography

В средата на март, след почти половингодишни усилия, в Германия отново беше формирана т.нар. Голяма коалиция между ХДС/ХСС и социалдемократите, което позволи на лидера на християндемократите Ангела Меркел за четвърти път да стане канцлер на страната.

В същото време, социологическите проучвания сочат, че "измъченото" решение на Германската социалдемократическа партия отново да влезе в управлението, въпреки че първоначално категорично отказваше да го стори, е сред основните причини за главоломния срив на рейтинга и сред избирателите, като в момента той е по-нисък от този на консервативната партия "Алтернатива за Германия" - AfD (над 16%), която пък стана голямата сензация на парламентарните избори през септември 2017. Впрочем, продължава да спада и популярността на ХДС/ХСС.

 

 

На парламентарните избори през септември 2017 AfD зае третото място, след блока ХДС/ХСС и социалдемократите. След като спечели 12,6% от гласовете и 94 депутати в Бундестага дясно-популистката партия се обяви за "конструктивна опозиция" на правителството.

Това беше наистина триумф за младата партия. "Ще ви преследваме до дупка!" - обеща на управляващите по време на следизборната и пресконференция 76-годишният лидер на парламентарната група на AfD Александър Гауланд, бивш държавен секретар на провинция Хесен, чиято политическа кариера до преминаването му в редиците на "Алтернатива на Германия" беше свързана с дясното крило на ХДС. "Ще изгоним г-жа Меркел и онези около нея и ще си върнем своята земя и своя народ" - обеща той [Wir erden].

Както е известно, преди изборите официалната политика игнорираше AfD, надявайки се на "скорошния и край". "Това не е алтернатива за Германия, а позор за ФРГ!" - твърдеше по време на предизборната си кампания вече бившият социалдемократически лидер Мартин Шулц, който дори не си направи труда да влезе в дискусия с очевидно неприемливата за него нова дясна портия [Schulz ezeichnet]. Лепвайки и подобен етикет, той очевидно е смятал, че по този начин я изважда и от предизборната дискусия, защото "позорът на Германия" няма място там, където "сериозните партии" обсъждат бъдещето на страната.

Впрочем, AfD е свикнала с демонстративното пренебрежение от страна на "системните"  политически сили. Още през 2013 известният икономист проф. Бернд Луке, който се смята за създателя на първата германска евроскептична партия, беше поканен на предизборното ток-шоу на Майбрит Илнер, където вместо отговор на своите аргументи се сблъска с убийствения коментар на либерала Райнер Брюдерле: "професорски глупости". Тогава това провокира сериозно възмушение сред аудиторията.

Политическият шок, който прежива официалният политически елит, беше дълбок, но и очакван, както бяха очаквани впрочем и високите резултати на AfD. Много в тази партия поражда въпроси, включително и странното отношение към нея на системните партии. То е толкова демонстративно, че изглежда невротично, и толкова емоционално, че навежда на мисълта за т.нар. "политически технологии". Днес "Алтернатива за Германия" изглежда като партия, която не се възприема от традиционната политическа класа, но в същото време очевидно е необходима на немската политическа система.

Евроскептицизмът вече е интегрален и необходим елемент от политическия пейзаж в ЕС. На практика, във всяка страна членка на Съюза, силите, които се отнасят критично към неговата стратегия, са формирали свои партии и движения и са представени в политическия живот. До 2013 изключение от това правило беше най-мощната от тях - ФРГ. Създаването на "Алтернатива за Германия" сложи края на този специфичен немски път по въпросите, касаещи политическата институционализация на евроскептичните сили. Какво представлява тази партия, как възникна, защо позициите и непрекъснато укрепват и какво място ще заеме в политическата система на Германия?

"Професорска партия"

Създателите на AfD и нейните първи лидери са известни германски интелектуалци, които вече не бяха склонни само да консултират водещите политически партии (особено, виждайки, как съветите им често се игнорират от тях), а искаха сами да правят политика. Става дума за политически активни експерти и учени-икономисти, които в течение на дълго време (особено след началото на финансовата криза, довела до сериозни структурни промени в еврозоната и поставила Гърция в своеобразно "дългово робство") се опитваха да реализират собствените си възгледи за "правилната" - от тяхна гледна точка - икономическа политика в еврозоната, в рамките на съществуващата партийна система. Според тях, целият "проект за еврото" е прекалено политизиран и идеологизиран с цел да бъде достатъчно "икономичен", като в резултат от това цялата му тежест е била поета от такива успешни европейски държави,  като Германия, а пък самият ЕС е започнал да се трансформира в "Съюз за преразпределяне на ресурси". Първоначално, те популяризираха своите възгледи в научни и медийни публикации, в интернет и в различни телевизионни предавания.

През 2010, над 300 германски учени, начело с Бернд Луке, се обединиха в т.нар. "Икономически пленум". Тази организация подаде шест иска в германския Конституционен съд, оспорвайки създаването на Европейския стабилизационен миханизъм (ЕСМ) от гледна точка на немското конституционно право. Както е известно, ЕСМ беше създаден с цел да бъдат предотвратени евентуални по-нататъшни спекулации, насочени против еврото. Първоначалният обем на този фонд трябваше да достигне 750 млрд. евро. 500 млрд. от тях е делът на ЕС (60 млрд. са средства на Европейската комисия, а 440 млрд. - средства от Европейския фонд за финансова стабилност), а 250 млрд. е делът на МВФ. Естествено, най-голямата вноска в ЕСМ беше тази на Германия (над 27%) [за по точни данни, виж: Schuldenkrise].

Самият проф. Бернд Луке (роден през 1963) е учил в Бонския университет и Калифорнийския университет в Бъркли, защитава дисертацията си в Берлинския свободен университет и в течение на цели 33 години е член на ХДС, като именно там се опита първоначално да реализира и визията си за икономическата политика в еврозоната. Той обаче се сбъска със съпротивата на Меркел, контролираща партията с желязна ръка. През септември 2012 Луке и привържениците му организираха т.нар. "Избирателна инициатива 2013" (за 2013 бяха настрочени изборите за Бундестаг), опитвайки се, в качеството си на експерти, да се влеят в гражданската инициатива "Свободни избиратели", придържаща се към откровено евроскептични позиции и обявяваща се против "спасяването на еврото за сметка на германците". На 14 април 2013 те създадоха собствена партия. Сред основателите и, наред с Луке, бяха 71-годишният авторитетен консервативен публицист Конрад Адам, 37-годишната Фрауке Петри (известен учен-химик, предприемач и носител на няколко държавни награди) и 72-годишният Александър Гауланд, бивш държавен секретар на провинция Хесен и утвърден юрист, който през предишните 50 години е активен член на ХДС. Партията разполага с Консултативен научен съвет, в който влизат петима професори-икономисти, начело с придобилият популярност с исковете си в Конституциония съд Йоахим Щарбати и, който се опира на авторитетна група експерти, повечето от които са и университетски преподаватели.

Тоест, "Алтернатива за Германия" възникна като формация на елитите, които, виждайки че съветите им се игнорират от техните собствени партии, решиха самостоятелно да артикулират възгледите си в политическия процес. Те привлякоха хора, изтласкани от обичайното си политическо пространство в хода на общоевропейската битка за "спасяване на еврото". Мерките за стабилизиране на еврозоната промениха толкова бързо и фундаментално германската външна политика, че традиционалистите вече не можеха да познаят старите си партии, нито пък да приемат да останат в тях. "Алтернатива за Германия" не представляваше някакви нови социални слоеве, а възникна като партия на дясноконсервативните и дяснолиберални сили, които в хода на "кризата на еврото" окончателно загубиха своето политическо семейство. При това се разчиташе, че високото ниво на партийните лидери автоматично ще гарантира на новата формация политическия респект на останалите.

AfD не се смяташе за "антиевропейска партия". Според Луке, най-голяма вреда на общоевропейския процес нанася именно еврото, което не само че не обединява ЕС, а - напротив -разединява го, сеейки вражда между участниците в Съюза [Deutschland...]. В същото време, тя не планираше незабавен и едностранен отказ на Германия от еврото. Вместо това, AfD предлагаше задлъжнелите южноевропейски държави да напуснат еврозоната, при това не веднага а постепенно, чрез паралелното съществуване на еврото и националните им валути и едновременното съкращаване на държавните дългове. Връщането към германската марка се допускаше в случай, че останалите силни членове на валутния клуб (в частност, Франция) не поискат да стабилизират еврото, съвместно с Германия, а продължат да настояват за "обобществяване" на дълговете и запазване на "преразпределителния" характер на ЕС. Според AfD, на националните парламенти следва да бъдат върнати бюджетните компетенции, от които те се отказаха в рамките на усилията за спасяване на еврото и създаването на ЕСМ. Бремето на спасяването на държавите-длъжници пък трябваше да бъде поето от банките, хедж фондовете и другите големи инвеститори.

Впрочем, отношението към еврото не беше единствената "остра" точка в програмата на AfD, тъй като експертите решиха да включат в нея и други "болни" теми. Те, в частност, предложиха преодоляването на съществуващите в Германия "дефицити на демокрацията", въвеждайки практиката на всенародните референдуми по швейцарски модел. По отношение на съществуващата миграционна политика, в която доминираше хуманитарният аспект, пък се предлагаше тя да бъде трансформирана по канадския модел, като на първо място биват приемани онези мигранти, които могат да донесат някаква полза на страната. Освен това, партията настояваше за опростяване на данъчната система, понижаване цените на електроенергията и подкрепа за системата на университетското образование. Нейния лозунг е "Икономика - демокрация - правова държава".

При създаването на AfD към нея се присъединиха редица структури на електоралната инициатива "Свободни избиратели". Месец по-късно, в средата на май 2013 тя вече имаше над 13 хиляди членове. Повечето от тях преди това са членували в ХДС, но към редовете на новата формация се присъединиха и бивши либерали и социалдемократи, както и (макар и по-малък брой) бивши привършеници на "Пиратската партия" и "Зелените". Според социологическите проучвания, още тогава подкрепата за AfD се равняваше на тази за "Пиратите" (3%), като рейтингът и непрекъснато се повишаваше. Очевидно "професорската партия" съумя да докосне "германската душа", което не е учудващо. AfD беше единствената гражданска сила, противостояща на политически коректния "картел на старите партии" по всички остри въпроси на вътрешноевропейската и вътрешната политика на Германия. Преди нея, върху тези проблеми се опитваха (не без известен успех) да трупат политическа популярност десните радикали от Национадемократическата партия на Германия (NPD).

Реакцията на официалния истъблишмънт

Популярността, която спечели "Алтернатива за Германия" буквално няколко месеца след създаването си, навежда на мисълта не само за наличието на качествен политически маркетинг, но и за това, че новата консервативно-либерална партия на практика се оказва желана от силите, чиито противовес се опитва да стане. Така в медиите започнаха да се появяват все повече съобщения за бързото нарастване на новата формация и потока от политически "бегълци" от консервативния и либералния

лагери към нея. Последното се отрази най-зле на либералите от Свободната демократическа партия, тъй като към AfD масово се присъединяваха не само нейни редови членове, но и някои стари и известни политици (включително действащ депутат в един от ландтазите) [Paulus].

"Старите партии" всячески демонстрираха в медиите пренебрежително отношение към новия си политически съперник. Така, социалдемократите, които по онова време бяха в опозиция, я обявиха за проблем на "черно-жълтата" коалиция, която уж я е породила със своята неуспешна политика. Консерваторите и либералите също подчертаваха, че не приемат AfD насериозно, твърдейки, че тя не разполага с адекватна програма и е концентрирана върху единствената популярна тема "долу еврото", а членовета и са почти изключително "професори и пенсионери".

Паралелно с мащабния "черен" пиар в медиите, като по поръчка се появи информация, че всички системни партии са възложили на политическите си фондации да се заемат с новия съперник, в лицето на AfD. Както е известно, в политическите фондации, освен всичко друго, се осъществява и научно-изследователска и експертна дейност, необходима за практическата активност на съответната партия, затова самият факт че системните политически сили възложиха на фондациите си да проучат феномена на AfD, означаваше много. Само че за някого то очевидно не бе достатъчно, затова в медиите изтекоха и редица "вътрешни" документи (Interne Analyse), спешно изготвени от въпросните фондации за техните партии - при това не само един-два, а всичките наведнъж. От тези документи излиза, че "системните" партии се отнасят много сериозно към новия си съперник и дори разработват тайни стратегии за взаимоотношенията си си него[Sattar].

На християндемократите например, се предлагаше де демонстрират показно безразличие към AfD, но да приемат новата партия насериозно и да се опитат да я "неутрализират" в хода на предизборната борба. Либералните стратези пък твърдяха, че AfD притежава ясно изразен национално-консервативен профил, т.е. на практика няма допирни точки със свободните демократи. Наистина парадоксален извод, предвид факта, че много от членовете и идват именно от средите на Свободната демократическа партия. На свой ред, експертите на социалдемократите препоръчваха на своите политици открито да дефинират AfD изключително като "проблем на правителството на Меркел", нямащ никакво значение на ГСДП, но в същото време да се отнесат много сериозно към нея. Според тях, разграничавайки се от лагера на крайната десница, новата партия има всички шансове да използва политическия потенциал на десния популизъм и да привлече не само консерваторите и либералите, недоволни от курса на сегашното правителство, но и мнозина социалдемократи, още повече, че заради кризата в еврозоната, в първичните организации на ГСДП нараства недоволството както от правителството, така и от собствената партия. Т.нар. Левица (бившите източногермански комунисти) пък побърза да направи разграничение между евроскептицизма на AfD и собственото си критично отношение към общата европейска валута. Лидерите и твърдяха, че Левицата предлага "социална алтернатива" на методите, с чиято помощ правителството на Меркел се опитва да преодолее кризата в ЕС, докато консервативната AfD търси изхода в рамките на стриктния неолиберализъм. Що се отнася до дяснорадикалните сили и най-вече NPD, те демонстрираха симпатии към новата партия, определяйки я, като "ключа", който ще им отвори пътя към голямата политика. Тази симпатия обаче се оказа едностранна, доколкото самата "Алтернатива за Германия" ясно се разграничи от крайнодесния лагер, отказвайки да допусне в редовете си бивши членове на радикалните десни партии.

Пътят към признанието: AfD на местните избори

На практика, непосредствено след федералните избори през 2013, "Алтернатива за Германия" се включи в локалния електорален процес. Както е известно, в периода 2014-2016 в градовете, общините и федералните провинции на Германия се проведоха общински и местни (т.е. за провинциалните ландтази) избори. В тях позициите на AfD укрепваха паралелно с усилването на миграционната криза в ЕС. Тя започна още през 2014, а през лятото на 2015 Германия, както и целият Съюз, бяха буквално залети от мощна вълна от имигранти, претендиращи за "бежански статут". При това, обичайните за летния сезон икономически "бежанци" от Балканите този път бяха нищожно малцинство, а в миграционните потоци преобладаваха бежанците от Африка и арабския свят и най-вече от Сирия. Само за няколко месеца Германия прие толкова бежанци, колкото преди приемаше за цяла година, а потокът им не секваше. Вътре в страната позицията на правителството, обявило готовността си да приеме всички, които искат да дойдат в нея, получи крайно нееднозначна оценка. При това на канцлера Меркел се наложи да отстоява гледната си точка най-вече в своята собствена партия и в ХСС, докато "Зелените" и ГСДП я подкрепяха. С усилването на бежанския поток през септември 2015 обаче, критичните гласове, включително в редовете на управляващите партии, ставаха все по-силни. По онова време телевизионните канали ежедневно пускаха репортажи за тълпите бежанци, безпрепятствено пресичащи германските граници, като през септември броят им достигна 8-10 хиляди души дневно.

Разбира се, нямаше как миграционната криза, чиито връх съвпадна с периода на общински и местни избори, моментално да не промени баланса между политическите сили. Както винаги, основната изборна битка се водеше между двете големи "народни" партии - социалдемократите и християндемократите. Само че системните партии влязоха в предизборния маратон, без наличието на вътрешнопартийно единство по най-актуалният в онзи момент въпрос за избирателите, а именно - миграционната криза. При това сериозни вътрешни разногласия съществуваха не само в редовете на управляващите на федерално равнище ГСДП и ХДС, но и в тези на "Зелените" и дори на Левицата. През септември 2015 всички те все още не разполагаха с ясни програми по този въпрос, докато избирателите с нарастващо напрежение очакваха от правителството в Берлин по-скоро да намери политическо решение на миграционния проблем. Разбира се, в хода на предизборната борба, вътрешнопартийните дискусии съзнателно се прикриваха, което пък позволи на новите десни сили да се възползват максимално от страховете на населението.

Именно в това беше причината за възхода на AfD - една партия, която заради "студенината и" към социално-икономическите нужди на нацията едва ли можеше да претендира за статут на дяснопопулистка (а беше по-скоро национал-либерална). Тя обаче се оказа единствената приемлива за обикновения избирател (дребните и средните предприемачи и държавните служители, т.е. онези, които не биха гласували за такива "скандални" партии като NDP), която по това време вече не само издигаше евроскептични лозунги, но и твърдо настояваше за ограничаване на имиграцията.

В хода на местните избори AfD демонстрираше все по-добри резултати. Така, на изборите в провинция Баден-Вюртемберг през 2016 тя получи 15,1% от гласовете, изпреварвайки дори социалдемократите [Ergebnis der Landtagswahl...], а в Райнланд-Пфалц получи 12,6%, изпреварвайки "Зелените" (5,3%) [Rheinland-Pfalz...]. В някои източни провинции, за AfD гласуваха над 20% от избирателите. Така на местните избори в Саксония-Анхалт през 2016 тя получи 24,3%, доближавайки се плътно до ХДС (28%). За да не допуснат влизането и в провинциалното правителство, на ХДС, ГСДП и "Зелените" (5,2%) се наложи да формират своеобразен "триумвират" [Direkt zu den Wahlen...]. Впрочев, AfD получи над 20% от гласовете и на изборите в Мекленбург-Предна Померания [Merkenburg-Vorpommern...]. Тоест, партията демонстрира стабилен ръст на популярността си на практически всички местни избори през 2016.

Беше очевидно, че на следващите федерални избори резултатите на AfD ще бъдат достатъчно високи, но беше ясно и, че системните партии ще бъдат готови за всякакви мислими и немислими варианти за формиране на коалиция, за да не допуснат влизането и във властта на федерално ниво. Както и стана.

На провелите се на 24 септември 2017 избори за Бундестаг, AfD спечели 12,6% от гласовете на избирателите и 94 депутатски места, изпреварвайки либералите, "Зелените" и Левицата и щеше да стане най-сериозната опозиционна сила във федералния парламент, ако непосредствено след изборите ГСДП и нейният лидер Шулц не бяха обявили, че няма да участват в управлението (както е известно, по-късно те промениха решението си).

Без вътрешна алтернатива?

През всички изминали години "Алтернатива за Германия" се развиваше политически, приспособявайки се към исканията на електората. Новите черти, които придобиваше в хода на участието си на местните избори и по време на миграционната криза, се оказаха обаче неприемливи за нейните основатели. Така, след остри вътрешнопартийни дискусии през 2015, Бернд Луке и редица негови привърженици напуснаха AfD в знак на несъгласие с това, че тяхната елитарна евроскептична партия се трансформира в дяснопопулистка формация. Само че надеждите на системните политици, че с оттеглянето на лидера и, създадената от него партия съвсем скоро ще рухне, не се оправдаха. Докато в Германия от периода на Ваймарската република, където на практика липсва демократична традиция, съществува силно търсене на "лидер" ("фюрер"), в днешна Германия, която някои определят като "държава на политическите партии", дори и десните популисти не разчитат на някакъв харизматичен лидер, а на институцията на собствената си политическа волеизява. Така че оттеглянето на Бернд Луке не оказа никакво негативно влияние върху AfD, затова пък превърна самия него в политически маргинал, който много бързо изпадна в забвение.

Ново разцепление в редиците на AfD се очерта през пролетта на 2017, по време на партийния конгрес в Кьолн. Там 38-годишната Фрауке Петри, оглавила партията след оттеглянето на Луке, предложи тя да заеме "по-реалистични" позиции в името на сближаването и със системните партии. Очевидно, Петри не беше склонна да се задоволи с ролята на лидер на една вечно опозиционна партия, а искаше да влезе във властта. Впрочем, в историята на Германия има редица случаи, когато партии, за които се смята, че са обречени да играят ролята на вечна опозиция, са успявали да влязат в правителството на страната. Пример за това са "Зелените", които влязоха във властта, отказвайки се от повечето принципи, определящи в течение на десетилетия опозиционния им облик. Оказа се обаче, че AfD не е готова за подобен вътрешнопартиен "шпагат" между "реалистите" и "фундаменталистите", какъвто дълги години практикуваха "Зелените".

Разработената от Фрауке Петри програма, озаглавена "Бъдещето", която тя искаше да предложи за конструктивна дискусия на съпартийците си, трябваше да направи AfD способна да участва в коалиции, смекчавайки принципиалната и непримиримост по въпросите на европейската интеграция и имиграцията и разграничавайки я по-ясно от крайнодесните. Само че, изправена пред наближаващите избори за Бундестаг, "Алтернатива за Германия" предпочете да не създава вътрешнопартийни алтернативи, отказвайки да обсъжда теми, способни да провокират разцепление в партията, и предпочитайки в единен фронт да продължи атаките срещу правителството.

Веднага след парламентарните избори през септември 2017 разочарованата и обидена Фрауке Петри, заедно със съпруга си Маркус Претцел, който ръководи местната организация на AfD в провинция Северен Рейн-Вестфалия, и редица свои привърженици, обяви, че възнамерява да напусне партията. Германските медии моментално се опитаха да направят паралел с оттеглянето на Луке. Истината обаче е, че след като съумя безболезнено да се справи с напускането на основателя си, AfD очевидно ще преживее и оттеглянето на Петри и Претцел. Още повече, че името на партията, която двамата се опитват да създадат (Blaue Partei, т.е. Синя партия), поражда сред германските избиратели същия скептицизъм и насмешки, както и създадената от Бернд Луке "микропартия" "Алфа" (макар че според Петри, синият цвят е цветът на консерватизма, в германската народна традиция този цвят се асоциира с лъжата). Между другото, самият Луке впоследствие преименува партията си на "Либерално-консервативни реформатори", но тя така и не участва на парламентарните избори през 2017.

В следизборния период AfD продължава да осъществява редица вътрешни размествания (така новият съпредседател на партията Йорг Мойтен реши да я представлява в Европарламента, докато във вътрешен план ръководството се осъществява от колегата му Александър Гауланд), но тя вече се превърна в "утвърден бренд" и очевидно не съществува сериозен риск да се разпадне в резултат от вътрешните си спорове [в тази връзка, виж: Schmoll ...].
В началото на декември 2017 партията проведе първия си "следизборен" конгрес. Дебатите на него демонстрираха, че крилото на "реалистите" е съхранило позициите си, въпреки оттеглянето на Петри. Немалка част от активистите на AfD, особено дошлите от системните партии, не искат да се примиряват с ролята на вечна принципиална опозиция и са склонни в бъдеще да се откажат от част от общите програмни постановки, за да могат да влязат във властта. На конгреса, тази позиция се отстояваше от полковника от резерва на Бундесвера Георг Паздерски. Въпреки това, не се очертава опасност от вътрешнопартиен разкол. Напротив, на последния конгрес се наложи именно национално-консервативното направление, т.е. политиците, които не са готови да изоставят принципите, заради които са влезли в AfD.

AfD се превръща в постоянен фактор в германската политическа система

Очевидно "Алтернатива за Германия" не е просто политически епизод, а партия със сериозен потенциал. Системните партии и най-вече ХДС и свободните демократи, пропуснаха възможността за дискусия с новата политическа сила, когато тя все още беше "професорска" и можеше сравнително лесно да бъде позиционирана на десния франг на системната политика, т.е. вдясно от блока ХДС/ХСС. Впрочем, самата AfD първоначално се стремеше именно към това, обединявайки десните консерватори и наиционал-либералите и възприемайки се не като противник, а като продукт на германския демократичен процес. Вместо това обаче, тя упорито биваше изтласквана извън системата към ултрадясната политическа периферия. Както стана ясно, тази тактика беше погрешна. Вместо за затъне в "неонацисткото блато", както разчитаха противниците и, AfD успешно запълни съществуващия в германската политическа система вакуум между дясноконсервативния ХСС и крайнодесните радикали.

Този вакуум е наследство от някогашната Западна Германия в десетилетията след Втората световна война, където границите на легалния десен консерватизъм стигаха само до десния фланг на двете християнски партии (ХДС и ХСС), а тези на легалната левица - до левия фланг на социалдемократите и буржоазно-екологичната партия "Зелените". Вдясно от ХДС/ХСС бяха само ултрадесните: Републиканската партия, Националдемократическата партия ( NDP)и обединилият се с нея през 2011 Германски народен съюз, а вляво от "Зелените" - остатъците от политическите сили, разгромени в хода на "борбата с комунизма". Да бъде част от тях или да гласува за тях се смяташе за неприемливо от "средния германец". Тоест, германците бяха лишени както от десния национал-консерватизъм, така и от комунизма, за да се избегне повтарянето на ваймарската схема на новия етап от историческата спирала. По-късно вакуумът вляво беше запълне от Партията на демократичния социлизъм (днешната Левица), докато вдясно дълго време не случваше нищо подобно.

В цяла Европа десните граждански сили, отнасящи се скептично към процесите на европейска интеграция, участваха в демократичния процес. В Германия обаче, те бяха обявени за "парии": опитът "националното" да се постави преди "общоевропейското" се наказваше с отстраняване от голямата политика. Политическият евроскептицизъм целенасочено се идентифицираше с маргиналните социални слоеве и беше изтласкан от официалната политика. "Новите десни" в Германия се групираха само около едно-две издателства, както и около вестник "Юнге Фрайхайт", а присъединяването към тях, означаваше да попаднеш в стигматизираното дясноинтелектуално гето.

AfD не просто запълни този вакуум със своята маса, но и го легализира политически, благодарение на качествения си състав. Тя съумя да обедини избирателите, които се идентифицират с християнския десен консерватизъм, но в същото време не искат да имат нищо общо с неонацизма и неговата маргинална социална субкултура. Партията се сдоби с реален граждаски имидж, превръщайки се в солидна дяснопопулистка формация. Системната политика очевидно сбърка, подценявайки нарастващата тревога на германските граждани. Още по време на кризата на еврозоната тоталното маргинализиране на евроскептицизма вече стана невъзможно, Няма как всички обикновени германски граждани, тревожещи за съдбата на спестяванията си в банките, да бъдат обявявани за десни националисти.  Нито пък е възможно хората, възмутени от скока на престъпността в резултат от проникването в страната, само за една година, на повече от един милион мигранти от ислямските държави, да бъдат поголовно нарочени за ксенофоби.

Гражданското лице на AfD се формира от известни политици, журналисти, учени и бизнесмени. По-голямата част от тях дълги години реализираше политическите си убеждения на десния фланг на ХДС и либералната Свободна демократическа партия, но загуби доверието си в тях, в хода на придвижването им към т.нар. "политическа среда" (politische Mitte). През последните десетина години въпросната "политическа среда" се превърна в магически притегателен център за германските партии. Стремежът към нея е симптом за сериозно заболяване на цялата немска политическа система. Анатемосвайки левия и десния популизъм, традиционните партии, без да го забележат, формираха нов "центристки" популизъм. Преди, всяка от тях се стремеше да съхрани собствената си идентичност, привличаща към нея определен кръг избиратели. В края на 90-те години на ХХ век обаче, под предлог, че "народът се е уморил от политиката", се наложи нова тактика. В надпреварата за гласовете на "всички" партиите започнаха все повече да размиват и сближават програмите си. Всяка твърдеше, че именно тя е истинският граждански център, а другите са разположени вляво или вдясно от нея. Тази тенденция засегна не само двете големи "народни" партии ХДС и ГСДП, но и "Зелените", които навремето се отказаха от най-характерните си принципи за да влязат във властта, както и либералната Свободна демократическа партия. Колкото по-силни ставаха разтърсващите ЕС и света кризи, толкова по-яростно системите партии се вкопчваха в "политическата среда", виждайки в нея залог за собствената си вътрешнополитическа стабилност. По пътя към тази "среда" обаче, те губеха онези избиратели, чиито политически живот беше свързан с партийните флангове и благодарение на които партиите разполагаха с отчетливи политически профили.

Мнозина от тези хора в миналото представляваха своите партии в Бундестага. Като мастития политик от десния фланг на ХДС и бивш председател на Съюза на прокудените Ерика Щайнбах, която обяснява решението си да присъедини към AfD така: "През 1991 в предизборните лозунги на ХДС все още присъстваха обещания да бъдат прекратени злоупотребите с предоставянето на политическо убежище и фалшивите бежанци да бъдат изгонени от Германия. Днес обаче, ако настояваш за това, от ХДС ще те обявят за десен екстремист" [Eppelsheim...]. Заедно с нея, ХДС беше напуснат и от мнозина активисти на Съюза на прокудените. По този начин, политическото лоби на Съюза, създадено благодарение на усилията на Конрад Аденауер в рамките на ХДС и в течение на десетилетия заемащо неговия десен фланг, се прехвърли в редовете на AfD, а заедно с него и симпатиите на германските преселници от различни европейски държави, включително мощната група на т.нар. "руски германци", преселили се в страната от постсъветското пространство. След пристигането си в Германия, повечето от тях твърдо гласуваха за ХДС, но се разочароваха от тази партия, като част от тях се колебаеха, дали да не подкрепят NDP, но след появата на AfD моментално се присъединиха към нея.

Интелектуалното ядро на AfD са "новите десни" и неоконсервативните публицисти, групирощи се доскоро около редица десни издателства като "Улщайн" или "Юнге Фрайхайт". Един от тях е Август Винклер, който определя партията като "последното ехо на консервативната революция", имайки предвид отдавна осъществената в държавите от Западна Европа политическа институционализация на "новите десни".

В определен смисъл, "Алтернатива за Германия" не е толкова съперник, колкото "благодетел" на сегашните системни партии, тъй като им помага да се утвърдят в желаната от тях "политическа среда". Подобно на известния герой от средновековните германски легенди - Хамелнският ловец на плъхове, тя изтегли от системните партии техните евроскептични и други "неудобни" активисти. AfD не просто атакува обявените за табу теми от типа на "вечната историческа вина на германския народ", но и интегрира в редовете си рушителите на тези табута и на т.нар. "политическа коректност", създаващи вътрешни проблеми на своите партии. Тя не само легализира евроскептицизма в Германия, но и го вкара в тотална опозиция, лишавайки го по този начин от възможността да участва в активния политически процес в рамките на управляващите партии.

На пръв поглед, действително изглежда, че това е добре за системните партии. Само че тяхната тактика по отношение на AfD през всичките тези години създаваше впечатление за хаотичност и необмисленост. Нежеланието за същностна полемика с АfD по въпросите на европейската политика се комбинираше с обвинения за "враждебност към Европа", неонацизъм или, че новата партия се финансира от Путин, за когото "е изгодно в ЕС да има евроскептични партии". Що се отнася до последното обвинение, "Алтернатива за Германия" съумя да докаже, че то не е вярно: подобно на всички останали партии, тя получава средства за предизборните си кампании от бюджета, както и от собствени приходи, членски внос и дарения. Обвиненията в неонацизъм пък се основават предимно на херменевтичния анализ на текстове или изказвания на нейни активисти. В немския език има редица понятия, които бяха дискредитирани по времето на Третия Райх. За системната политика те са табу и употребата им се смята за белег за радикално дясна ориентация. Колко далеч от европейската "нормалност" е ситуацията в Германия в това отношение показва фактът, че част от тази политически табуирана лексика са такива понятия, като "народ" (das deutsche Volk), "народна общност" (Volksgemeinschaft), "народностни корени" или "подмяна на населението" (Umvolkung).

В хода на предизборната борба, стремейки се да покажат "истинското лице" на AfD, либералните медии подчертаваха, колко пъти един или друг партиен активист е използвал в речите си думата "народ". Либералният "Тагесшпигел" например, състави цял списък от 20 депутати на партията в Бундестага, "известни със своите националистически, расистки или "народнически" изказвания" [Fiedler]. Интересно е, че с това се занимават не само медиите, но и някои политици - така социалдемократът Бригита Циприс например, публикува на интернет-страницата си цял цитатник с подобни изказвания [Zitatsammlung...]. Тук е мястото да отбележа, че не става дума за някакви абсолютно непознати активисти от дълбоката тюрингска или мекленбургска провинция, а за известни политици на локално и дори федерално равнище, които преди Меркел да поеме ръководството на ХДС успешно изразяваха своята "любов към народа" на десния фланг на системния християнски консерватизъм. Дори и само благодарение на собствения си политически авторитет, тези национал-консерватори легализираха табуираната лексика, вкарвайки я отново в политическите дискусии. Така например, известният политик от Хесен и бивш депутат в Бундестага от ХДС Мартин Хоман (за чието изключване от партията през 2005 настояваше лично Ангела Меркел) посочва в една от речите си, че собствената им държава се отнася с германците по-зле, отколкото с мигрантите. Освен това, той се обяви за премахването на понятието "престъпна нация" и "колективна вина", апелирайки към германските изследвания за "престъпленията на еврейския болшевизъм" по време на Октомврийската революция в Русия. Според него, след като понятието за колективна вина е неприложимо по отношение на еврейския народ, то не бива да се използва и по отношение на германския. Хоман стана член на AfD през 2016.

Или пък един от лидерите на Съюза на прокудените (Bund der Vertriebenen, BdV) Вилхелм фон Готберг, който също напусна ХДС в резултат от придвижването на партията наляво, т.е. към политическия център. Той се обявява против "колективното клеветене на все нови и нови поколения германци" заради тяхната история.

На свой ред, известният икономист и съратник на Бернд Луке, заедно с когото напусна ХДС - Мартин Ренер, смята, че в Германия е наложен своеобразен култ на "немската вина", който е в разрез с интересите на страната.

Впрочем, в редовете на AfD има и много млади политици и най-вече такива, които се присъединиха към нея по време на миграционната криза и идват от новите (източните) федерални провинции, където през последните десетина години укрепнаха позициите на NDP. Формално, те не са били нейни членове, но и симпатизиха, като депутатите от Тюрингия Щефан Бранднер и Юрген Пол например.

В същото време, в партийното ръководство са представени и национал-либералите, като например Алиса Вайдел, която има много успешен бизнес и чиято сексуална ориентация не позволява еднозначното причисляване на AfD към крайната десница (още повече, че приятелката и дори не е германка, а произхожда от Шри Ланка).

Накрая, партийната програма на "Алтернатива за Германия" е лишена от каквито и да било характеристики, позволяващи партията да бъде вкарана в "крайнодесния ъгъл". Тя представлява типчна гражданска т.нар. дяснопопулистка програма, обслужваща онези, желания, грижи и страхове на населението, които официалната политика съзнателно оставя в периферията на процеса на политическа волеизява.

Програмата на "Алтернатива за Германия"

Програмата започва с постановката за "защитата на демокрацията в Германия (тук и по-нататък, виж: [AfD Programm...]). Според AfD, демокрацията е невъзможна без наличието на народ-суверен, което обаче се отказва на германците: те нямат право да провеждат национални референдуми, а много жизненоважни решения се вземат от партиите, заобикаляйки мнението на нацията. Ето защо "Алтернатива за Германия" настоява за въвеждането на институцията на общонародния референдум не само в случаите, касаещи поправки в Конституцията, но и при всички жизненоважни за страната случаи - например, при сключването на договори, като този от Лисабон и т.н. Предлага се да бъде укрепен суверенитетът на народа и да се ограничи ролята на политическите партии, включително чрез въвеждането на преки избори за федерален президент (в момента той се избира от т.нар. Федерално събрание, т.е. на практика от партиите, сред съгласуваните между тях кандидатури) и променяйки механизма за финансиране на партиите, поставяйки го под контрола на Сметната палата. Предлага се също да бъда отменени социалните привилегии на политиците, задължавайки депутатите от Бундестага да преминат към частно пенсионно осигуряване. На свой ред, Европейският съюз, който в сегашния си вид, пречи на "властта на народа" в неговите страни членки, следва да се върне към предишния си формат на Съюз на независими и суверенни държави.

Втората част от програмата е посветена на проблема за еврото, което AfD определя като "неуспешна валута". Партията предлага Германия да излезе от еврозоната, тъй като правилата, установени за членовете на еврозоната, са нарушени и на страната се налага да поеме бремето на чуждите задължения. Европейската централна банка спасява еврото за сметка на населението: в Германия банките престанаха да предлагат положителни лихви върху спестяванията. AfD отхвърля този модел за спасяване на еврото и смята, че излизането от еврозоната ще бъде по-евтино (въпреки всички, свързани с това разходи), отколкото по-нататъшното оставане на страната в нея.

В третата част, която е посветена на външната политика и отбраната, се подчератава, че те трябва да отговарят на немските национални интереси. AfD отхвърля както общата европейска външна политика, която е в разрез с интереси на Германия, така и общата европейска армия, в чиито рамки на германците ще се наложи да участват във военни действия в името на чужди интереси. Партията се обявява също за отмяна на антируските санкции, подчертавайки, че икономическото сътрудничество с Москва следва да се задълбочава. Затова пък, отношенията с Турция трябва да бъдат преразгледани: AfD решително отхвърля присъединяването на тази страна към ЕС, тъй като смята, че тя не е част от Европа. Партията предлага да бъде подобрена отбранителната способност на Германия, чрез осъществяването на военна реформа, целяща да гарантира постоянната бойна готовност на Бундесвера и да бъде възстановена наборната военна служба, отменена от Меркел през 2011.

По отношение на развиващите се държави, AfD се обявява за съкращаване на германската помощ за тях, тъй като според нея справедливата интеграция на тези страни в глобалния пазар ще има по-голам ефект, отколкото безкрайните парични трансфери. Практически невъзможно е например, да се помогне отвън на Африка, с нейното взривообразно нарастващо неселение.

В четвъртата част, озаглавена "Вътрешната сигурност", партията настоява на първо място за усилване на борбата с криминалните елементи сред чужденците, улеснявайки процедурата за експулсиране, отказвайки им гражданство, втвърдявайки наказателното право по отношение на непълнолетните и подобрявайки условията за работа на полицаите. Освен това AfD изрично настоява да бъда ограничени правата на колекторските фирми, изкупващи и събиращи чужди дългове, които се ползват със скандална слава в Германия.

Петата част на програмата е изцяло посветена на миграцията. За да избегне саморазрушаването си, Германия следва да промени миграционната си политика, изграждайки я в съответствие със собствените си, а не с "общоевропейските" интереси. "Алтернатива за Германия" призовава да се инвестира в немския народ и немските семейства, а в страната да се допускат само онези, които наистина са и необходими. Тоест, миграцията, паразитираща върху германската социални система, трябва да бъде прекратена. Предоставянето на политическо убежище пък следва да се постави под специален контрол. Лицата с неясна идентичност не бива да имат право на убежище, а онези, които получат отказ, трябва моментално да бъдат експулсирани в държавите, откъдето са дошли, а ако там не искат да ги приемат, върху въпросните страни следва да бъде упражнен натиск, например отказвайки отпускането на "помощ за развитието им". Трябва да бъде сложен край и на политиката на "събиране на семействата на бежанците".

В шестата част на програмата става дума за исляма. AfD смята, че "ислямът няма отношение към Германия" [AfD Programm, p. 34] и влиза в противоречие с нейния политически модел. Партиято отхвърля сегашната политика на управляващите партии, интегриращи исляма, и се обявява против предоставянето на ислямските общности на статут на "субект на общественото право" (който дава възможност на религиозните общности да поддържат официални контакти с държавата и да получават средства от нея). AfD възразява срещу строителството на джамии с минарета и настоява да бъде забранено носенено на бурки на обществени места.

Що се отнася до семейната политика (на която е посветена седмата част), тя трябва да се превърна в централна тема. AfD подкрепя традиционното схващане за семейството и настоява "съхраняването на държавнообразуващия народ (т.е. на етническите германци - б.а.) да стане цел на държавата и да влезе в конституцията" [AfD Programm, p. 37].

В сферата на образованието (осмата част), партията се обявява за запазване на традиционната германска диференцирана училищна система (основни училища, реални училища, гимназии) и акцентиране върху професионалното образование, както и за запазване на специалните училища. По отношение на висшето образование се настоява за отказ от неоправдалата надеждите Болонска система и връщане към германския модел на университети и т.нар. Fachhoschulen (специализирани висши учебни заведения, с предимно техническа насоченост).

Културата (на която е посветена деветата част) следва да бъде еднозначно "германска". Основната теза на културната политика на AfD е "германската национална култура вместо мултикултурализма". В тази връзка, партията призовава за отказ от т.нар. "политическа коректност" в сферата на културата.

По отношение на данъчната и бюджетната политика (десетата част) се предлага реформа на данъчната система, като - наред с всичко друго - бъде облекченото бремето на хората с ниски доходи, да се отмени данък наследство и т.н. AfD не само подкрепя установената със закон минимална граница на работната заплата, но и с цел създаването на постоянни работни места, настоява за въвеждане на 15%-на квота за наемане на работници по договор и на такива от посреднически фирми. Темата за социалната политика и здравеопазването (части 11 и 12) е тясно свързана с искането за ограничаване на миграцията. AfD иска в Германия да работят лекари, които са завършили образованието си в страната или поне могат да говорят немски.

Проблемът за климатичните промени (част 13) се свързва с членството на Германия в неизгодни, от гледна точка на националните и интереси, организации и съюзи. В тази връзка AfD предлага страната да се оттегли от Парижкото споразумение за климата и от всички международни организации, свързани с ограничаването на въглеродните емисии, тъй като според нея, тезата, че промяната на климата се дължи на човешката активност не получава сериозно научно потвърждение.

Сред останалите програмни постановки, интерес представляват призивите за противопоставяне на поощряваната от ЕС приватизация на водните ресурси, за "ренационализация" на правата на потребителите и за укрепване на фермерските стопанства (част 15).

Като цяло, програмата оставя усещането, че партията действително предлага алтернатива на съществуващия модел. На избирателите, в частност, импонират предложенията задлъжнелите държави от еврозоната да бъдат спасявани за сметка на банките, хедж фондовете и другите големи инвеститори, а не на народите от ЕС (и най-вече на германците), да бъдат институционализирани общонародните референдуми, да се промени радикално миграционната политика, да се подкрепя безплатното университетско образование и да се премахне тримесечният данък за ползване на медиите (т.нар. Rundfunkgebühr). В същото време е очевидно, че повечето предложения, особено онези в сферата на европейската и външната политика, могат да бъдат реализиран много трудно, предвид нивото на интеграция на днешна Германия в западните структури и алианси.

Заключение

Миграционната криза през 2015, когато на Германия се наложи за съвсем кратък срок да приеме над милион "бежанци", разкри нови политически хоризонти за AfD. Колкото по-бързо нарастваха извънредните разходи на федералните провинции и общините във връзка с пристигането на все повече мигранти от Африка и Близкия Изток и свързаните с това страхове на германските граждани за тяхната сигурност, които традиционните партии и медиите съзнателно игнорираха и подиграваха (наричайки ги "ксенофобски" и "расистки"), толкова по-бързо нарастваше и укрепваше подициите си и "Алтернатива за Германия". Мощната критика по неин адрес пък накара избирателите да насочат погледите си към нея, като немалко от тях и дадоха гласовете си.

Ролята на "конструктивна опозиция," избрана от AfD, не нещо ново за германската политика. Именно от подобна позиция преди много години "Зелените" стартираха знаменития си "марш през институциите" на държавната власт. Въпреки изкушенията на властта обаче, поне засега, отказът от тази позиция може да провокира вътрешнопартийна криза в новата формация.

AfD очевидно е необходима на сегашната германска политическа система. В противен случай, ролята на дясна гражданска сила, щеше вероятно да попадне у наистина крайнодясната и неонацистка NDP, която през последните десетилетия вече беше започнала да си създава нов граждански имидж в източните федерални провинции и дори да влезе в някои ландтази. По-нататъшният политически живот на AfD ще зависи от способността и за вътрешнопартийна дискусия и компромиси, които някой ден могат да я доведат на власт, за начало - на провинциално равнище. Защото всяка партия, която не се стреми да реализира на практика своята програма в управлението на страната, предпочитайки вместо това да критикува съперниците си от своя "вечен опозиционен ъгъл", рискува да изпадне в политическо забвение.

 

Литература:

 

AfD. Programm für Deutschland. Wahlprogramm der Alternative für Deutschland für die Wahl zum Deutschen Bundestag am 24. September 2017. afd.de/wp-content/uploads/sites/111/2017/06/2017-06-01_AfD-Bundestagswahlprogramm_Onlinefassung.pdf .

Deutschland: Euro-Austritt? „je eher, desto besser“ // Handelsblatt. – 28.05.2014. – handelsblatt.com/politik/international/europawahl/nach-der-wahl-deutschland-euro-austritt-je-eher-desto-besser/9955612-3.html.

Direkt zu den Wahlen am 13.03.2016. wahl.tagesschau.de/wahlen/2016-03-13-LT-DE-ST/.

Eppelsheim P. Erika Steinbach: „Bloß kein Mitläufer sein“ // F.A.Z. 19.09.2017. faz.net/aktuell/politik/inland/wahlkampf-fuer-die-afd-erika-steinbach-begruendet-entscheidung-15199407.html.

Ergebnis der Landtagswahl 2016 in Baden-Württemberg. landtagswahl-bw.de/ergebnis_landtagswahl_2016_bw.html.

Fiedler M. Wie radikal wird die AfD-Fraktion im Bundestag? // Der Tagesspiegel. 15.03.2017. tagesspiegel.de/themen/agenda/zukuenftige-abgeordnete-wie-radikal-wird-die-afd-fraktion-im-bundestag/19509804.html.

Merkenburg-Vorpommern 2016. wahl.tagesschau.de/wahlen/2016-09-04-LT-DE-MV/index.shtml

Neuerer D. CDU-Think-Tank will die Anti-Euro-Partei klein halten 22.04.2013. handelsblatt.com/politik/deutschland/adenauer-stiftung-gibt-ratschlaege-cdu-think-tank-will-die-anti-euro-partei-klein-halten/8104714.html.

Paulus J. Hessischer FDP-Landtagsabgeordneter wechselt zur AfD // Handelsblatt. 05.05.2013. handelsblatt.com/politik/deutschland/jochen-paulus-hessischer-fdp-landtagsabgeordneter-wechselt-zur-afd/8165778.html.

Rheinland-Pfalz. Wahlergebnisse 2016. Engültiges Landesergebnis der Landtagswahl. wahlen.rlp.de/de/ltw/wahlen/2016/index.html.

Sattar M. Gegnerbeobachtung // F.A.Z. 27.04.2013. faz.net/aktuell/politik/alternative-fuer-deutschland-gegnerbeobachtung-12163767.html.

Schmoll Th. Die Mär vom raschen Untergang der AfD // ntv. 25.11.2017. n-tv.de/politik/politik_kommentare/Die-Maer-vom-raschen-Untergang-der-AfD-article20099147.html.

Schuldenkrise. Wie hoch ist der deutsche Anteil und wo kommt das Geld her? focus.de/finanzen/news/staatsverschuldung/tid-18347/schuldenkrise-wie-hoch-ist-der-deutsche-anteil-und-wo-kommt-das-geld-her_aid_510743.html.

Schulz bezeichnet AfD als Schande // Der Spiegel. spiegel.de/politik/deutschland/spd-martin-schulz-nennt-afd-schande-fuer-deutschland-a-1139473.html.

Winkler H.A. AfD? Ein müder Abklatsch der Konservativen Revolution // Die Welt. 24.09.2017. elt.de/politik/deutschland/article168958743/AfD-Ein-mueder-Abklatsch-der-Konservativen-Revolution.html.

Wir werden Frau Merkel jagen // Der Spiegel. 24.09.2017. spiegel.de/politik/deutschland/afd-alexander-gauland-wir-werden-frau-merkel-jagen-a-1169598.html .

Zitatsammlung für AfD – eine Auswahl. – brigitte-zypries.de/dl/2016_02_16_zitatsammlung_afd.pdf

 

* Институт за Европа към Руската академия на науките, доктор по философия от Бонския университет, Германия