Възможен ли е нов Балкански съюз?

брой 3 2018
Typography

С риск да се отклоним от фокуса върху европредседателството на България, е добре отново да помислим за баланса в отношенията между региона в който се намираме и Турция.

Повече от очевидно е, че съдържанието, характера и целите на турската външна политика спрямо Балканите изискват адекватен и дългосрочен отговор, изразен в сдържането на Турция, като за реализацията му е необходимо създаването на нов Балкански съюз, в чийто състав да влязат България, Сърбия и Гърция. Тук е редно да бъде цитирана статията на експерта Боян Чуков от 36-ти брой на сп. A-specto, в която авторът пише, че „една от основните задачи на турската дипломация на Балканите е да не се допусне съюзяване на Сърбия, България и Гърция“. Явно, заедно с възраждането на Османизма, се възражда и страхът от съюзяване на ключовите Балкански държави срещу Турция, и по-специално, срещу реализацията на Стратегическа дълбочина на Балканите. В тази връзка, Боян Чуков привежда един наистина откровен цитат от книгата на Давутоглу, според който „...най-същественият момент е да се предотврати една ориентирана против Турция регионална формация, която би могла да възникне след евентуалното солидаризиране на България със сръбско-гръцката позиция. Евентуално сръбско-гръцко-българско единодействие би създало предпоставки за увеличаване на натиска срещу стратегическата дъга, която е жизнената артерия на Турция в региона, както и появата на рискове за интегритета на Македония и за фактическото прекъсване на връзките на Турция с Босна и Албания. Затова отношенията с България трябва да се развиват както в двустранен, така и в многостранен формат; дори при възможност намеренията ѝ трябва да се следят отблизо, като се създават двустранни комисии по въпроси, свързани с Балканите“. Очевидно, неоосманистите не са забравили военнополитическия съюз между Царство България, Кралство Сърбия, Кралство Гърция и Кралство Черна Гора, сключен в навечерието на Балканската война от 1912, която заедно с Първата световна, формално и на практика довършва Османската империя, като благодарение на това тя, поне засега, остава в историята. Логично е да се предположи, че повторното съюзяване между България, Сърбия и Гърция ще блокира или най-малкото сериозно ще забави постигането на една от главните цели на Стратегическа дълбочина – възвръщането на контрола върху стратегически важния за Анкара Балкански полуостров. Според автора на турската доктрина проф. Ахмет Давутоглу: „дъгата, която от северозапад започва от Бихач и по линията Централна Босна-Източна Босна-Санджак-Косово-Албания-Македония-Кърджали-Западна Тракия достига до Източна Тракия, е геополитическа и геокултурна жизнена артерия на балканската геополитика на Турция“.

Както пръв посочва Ото фон Бисмарк, „политиката е изкуство на възможното“, и след като необходимостта от създаването на съюз България-Сърбия-Гърция бе доказана многократно, е редно да си зададем и въпроса – практически възможен ли е такъв проект? Отговорът се съдържа в анализа и сравнението между препятствията и улесненията, стоящи пред неговата реализация, като анализът трябва да започне от България, тъй като тя би била най-важният елемент в състава на новия регионален съюз. Исторически погледнато, в политическите среди у нас винаги се е наблюдавало известно колебание относно това, какъв трябва да бъде генералният подход спрямо Турция, т.е. дали да се поддържат приятелски или по-скоро конфронтационни отношения с тази страна. По тази тема, в книгата си „България в Балканския съюз срещу Османската империя 1911-1913“ проф. Георги Марков пише следното: „Разказвайки за ужасите, разпъващи на кръст сънародниците „отвъд Рила, Родопите и Странджа“ на 12 февруари 1912 началникът на 3-та Балканска дивизия генерал Иван Сарафов споделя с брат си Михаил, пълномощен министър в Цариград: „Заслужава да жертва човек живота си, за да даде живот на нещастните живи погребани. В това същото време господин Гешов [тогавашният министър-председател на Царство България, б.а.] говори за приятелство с турците, а ти подаваш пръст на най-големия негодяй. Така вече наричаха в Свободна България султан Мехмед V“. Струва ми се, че отговорът на дилемата за подхода към Турция е ясен, и що се касае до актуалното състояние на обстановката в региона, както и до реалното съдържание на двустранните отношения България-Турция. Регионалните елити би трябвало да са разбрали, каква е истинската цел на Балканската стратегия на Турция, благодарение на етно-малцинствената и религиозната насоченост на турската външна политика, както и на поредицата изказвания на Ердоган за ревизия на мирните договори, очертали съвременните турски граници. Препятствие пред образуването на регионален съюз представлява и фактът, че България не разполага със собствена доктрина в отношенията си с Турция. Засега, страната ни не дава кой знае колко решителен отпор на турската намеса и влияние. Излишно е може би да се напомня, че в сравнение с Атина и Белград, проблемът е подчертано изострен в България, която не прави нищо друго освен почти сляпо да следва зададения от оста Вашингтон-Брюксел подход към Анкара или пък да се поддава в една или друга степен на натиска от страна на Турция. Обособяването на новия Балкански съюз ще стане възможно едва, когато България, и донякъде Сърбия и Гърция, се освободят поне частично, ако не напълно, от зависимостта си от глобалните играчи, а също, когато преодолеят страха си от Анкара. Но и само това не е достатъчно.

Преодоляването на натрупаните проблеми

За да могат да се противопоставят колективно на турските амбиции за господство, София, Атина и Белград трябва да преодолеят и натрупаните помежду си исторически проблеми, противоречия и спорове, сред които главен и най-належащ е Македонският въпрос. Редно и логично е, наследените спорни въпроси в региона като Македонския, Косовския или този за бъдещето на Босна и Херцеговина и положението на българите в Западните Покрайнини, да бъдат разрешавани от страните, участвали някога в тяхното създаване заедно с тези, които са потърпевши. Пример за това как би трябвало да се подхожда към разрешаването на регионалните проблеми представлява посещението на сръбския президент Александър Вучич в София, на 23-ти февруари, 2018. В рамките на визитата, двамата президенти Вучич и Радев обсъдиха, по същество, положението на българското малцинство в Западните Покрайнини, като по време на пресконференцията, сръбският президент заяви, че „по инициатива на президента Радев днес говорихме много конкретно за проблемите, с които се сблъскват българите, живеещи в Сърбия, особено в общините Димитровград и Босилеград. Затова и предлагаме определени решения, как допълнително да се окаже помощ, да се промотира и българският език, медиите на български език да бъдат по-добре финансирани в Сърбия...“. Заедно с това, държавните глави на България и Сърбия се разбраха да работят за загърбване на проблемите, противоречията и конфликтите от миналото, във връзка с което Вучич каза още: „Убеден съм, че ще намерим най-добрите начини и възможности да отбележим събитията, важни и за единия, и за другия народ, да си подадем ръка и тези ръце наистина да бъдат винаги подадени...“. Тази и други подобни срещи от последните години дават надежда, че е възможно дълготрайно и конструктивно сътрудничество между Балканските държави, като се има предвид историята на региона. Отново ако се погледне назад към историята, ще се види, че в навечерието на Балканската война бъдещите съюзници успяват да преодолеят вътрешните си колебания и несигурност и впоследствие да договорят съюза помежду си, на основата на общия стратегически интерес – пълното изтласкване на османците от Балканския полуостров. Нещо подобно, макар и не точно същото, трябва да се случи и в настоящето, но за да бъде избегнат сценарий, подобен на този от 1913 (Междусъюзническата война), България, Сърбия и Гърция следва да се договорят относно това, че промяната на границите между трите държави, както и по-натъшната на тези в региона, е недопустима. Целта на новия съюз ще бъде различна от онази на предишния. Новата цел, ще бъде влиянитето на турския ислямизъм и неоосманизъм да не прехвърля българо-турската и гръцко-турската граници, защото това, което турският Дианет и разузнаване (МИТ) извършват на територията на България и в региона, прескача всякакви граници, и в прекия, и в преносния смисъл, придобивайки не само регионални, но и европейски мащаби. Днес, създаването на Балкански съюз ще бъде значително по-лесно, отколкото преди 1912, тъй като сега става дума за изтласкването и сдържането на турската намеса в региона, а не за реализацията на великодържавни проекти или териториални претенции. Вече няма какво повече да се дели и прехвърля. Невъзможно е държавните граници на Балканите да се променят повече, без отново да бъде предизвикана регионална, а може би и континентална война.

Увековечен е и моделът на поделяне на полуострова на зони на влияние между великите сили в конкретната епоха. Един от съвременните фактори, правещи формирането на нов Балкански съюз изключително трудна задача, е невъзможността България да напусне евроатлантическите структури или за Сърбия да влезе в тях (поне не и в НАТО). Преодоляването на това разделение е невъзможно, без преди това да се нормализират отношенията Русия-НАТО/САЩ, което засега остава в сферата на малко вероятното и почти невъзможното. И въпреки това, за Белград и за София, както и за Атина, би трябвало да е пределно ясно, че реалната заплаха за региона и за Европа идва не от Москва (каквито са внушенията на Вашингтон и Брюксел), а от Анкара. В този контекст попада срещата между Алексис Ципрас и Александър Вучич, осъществена при посещението на гръцкия премиер в Белград, на 31-ви януари 2017. Тогава, със своя сръбски колега, Ципрас договори създаването на междуправителствен „Висш съвет“, който да засили двустранните отношения, с оглед и на регионалните предизвикателства. В рамките на срещата, гръцкият премиер заяви, че „двата народа са свързани помежду си чрез „традицията, историята, културата и духовните връзки“ и, че Гърция ще бъде стабилна в позицията си за Косово“. Ципрас определи още Сърбия като ключова държава за района на Балканите, а в замяна Вучич благодари на Гърция за непризнаването на Косово. Очевидно, конструктивните отношения на Сърбия с Русия, заедно с неутралитета на Белград и гръцкото членство в НАТО, не препятстват укрепването на гръцко-сръбските отношения на основата на съществени, и при това крайно належащи общи интереси, а не върху платформа от празни евроатлантически клишета. На същата основа, биха могли да се изградят и стабилни връзки между България и Гърция, особено заради споделената заплаха за Родопите, 85% от които се намират на територията на България, и заедно с гръцката част, представляват „парчета от душата“ на Ердоган. Отново в споменатия вече брой 36 на списание A-specto, проф. Иво Христов изказа своите „...лични наблюдения например за изключително системната, последователна и дългосрочна работа на Турция с малцинствата в Западна Тракия, в Гърция, тоест от другата страна на нашата граница. Където вече са създадени всички структури и предпоставки и в един момент ще е достатъчно само употребата на елементарна технология тези ситуации да бъдат събрани в едно. Тогава ще излезе, че планът „Баязид“ не е само конспиративна теория, а си е жива реалност“. Посещението на Ердоган в Гърция от декември 2017 и обиколката му из Западна (Беломорска) Тракия го доказаха за пореден път.

Главният и достатъчен фактор

Отново ще се окаже, че главният и достатъчен фактор за формирането на Балкански съюз, е участието на България в него, при положение, че т.н. политически елит у нас вземе твърдо решение, а то е вече аргументирано. В предговора към книгата си, проф. Марков пише още: „В предлаганата на вниманието на любознателния четец книга се разкриват водещото място на България в Балканския съюз и нейният решаващ принос за победата над Османската империя“. Към финала, трябва да се подчертае, че една от идеите, които биха направили новото Балканско обединение реалистично е, че не е нужно да се търси нова федеративна или конфедеративна форма на държавно обединение, а по-скоро е необходимо да се търси координация между трите държави и дори формулиране на обща стратегия в отношенията с Турция (по възможност, независима и от Вашингтон, и от който и да е друг глобален център). Все пак, оцеляването и съхраняването на Балканите е и би трябвало да остане общ интерес. Противното, ще означава зелена светлина и отваряне на пътя за турската културно-религиозна, икономическа и геополитическа инвазия. И в духа на честите справки с историята, които Ердоган обича да прави, нека да си припомним, защо и как средновековните Балкански царства падат под Османска власт – благодарение на постоянните регионални вражди и на вътрешното разцепление във всяко едно от тях, а не толкова поради военната мощ на османските турци. Като контрапункт на Османското завоевание на Балканите и причините за него, е добре да си припомним, че през VIII век България има решаващо участие в разгрома на арабското нашествие през Балканите, в полза на Византия.

Генералният отговор на въпроса, дали е възможен нов Балкански съюз опира, най-вече, до липсата или наличието на воля и решимост сред държавническите и политически среди в съвременните Балкански държави. Остава само да завършим с поредния цитат от статията на Боян Чуков: „Дали Реджеп Ердоган ще възроди Османската империя, остава голям въпрос. Но това, че върна на Турция статута наболният човек на Европа“, който се явява сериозна заплаха за всички, е очевидно! Външнополитическите действия на Реджеп Ердоган ще стават все по-непредсказуеми. Променящата се обстановка на Балканите и в света изисква бърза преоценка на българската външна политика“.

*Докторант във Варненския свободен университет „Черноризец Храбър”, статията публикуваме като дискусионна