Американската доктрина на възпирането и източниците на класическия реализъм

брой 2 2018
Typography

През 50-те години на ХХ век американската политическа класа включва поне хиляда учени-консултанти. Почти всички са на високи позиции и с високи доходи.

По онова време, от общо 12 милиона американци с висше образование, само малка част работят в политико-академичния комплекс по въпросите на външната политика. Обикновено наричат тази прослойка научен елит, „нови жреци” или „нови мандарини”, подчертавайки привилегированото им положение.

В средата на миналия век американският истъблишмънт не разполага с обща доктрина за международните отношения, което пречи за формиране на истинска Голяма стратегия. Политическите ръководители на САЩ взимат външнополитически решения в съответствие със собственото си тълкуване на понятията „национален интерес” и „национална сигурност”, отговарящо на изискванията на момента. Университетите, институтите и „мозъчните центрове” (т.нар. think-tank) не предлагат обща теория на конфликта. Идеологическите тези идват от университетите и техните школи, но по правило са плуралистични, в лошия смисъл на текущата политика.

Двете основни концепции в стратегията на САЩ

Връщайки се към корените, т.е. в годините на Втората световна война и малко след нея, ще видим, че американската стратегия е доминирана от две концепции– геополитическата и възпиращата. Едната е по-скоро офанзивна, а другата - дефанзивна. Авторите и на двете нямат нищо общо помежду си – различни са като характери, методически възгледи и политически предпочитания.

Първият носител на геополитическата перспектива е професорът по международни отношения от Йейлския университет Никълъс Спайкман. Въпреки дългогодишната си научна кариера, Спайкман става известен на широката общественост едва към края на живота си с два фундаментални труда: „Американската стратегия в световната политика” и „География на мира”, публикувани, съответно, през 1942 и 1944 и упражнили силно влияние върху американската външнополитическа мисъл.

Спайкман стъпва върху тезата на британския геополитик Халфорд Макиндер за т.нар. „Хартленд” – сърцевинната земя (обхващаща Централна и Източна Европа и впоследствие разширена с „вътрешния полумесец”- Китай, Монголия, Афганистан, Иран, Турция и Индия). На тази основа, той лансира по ясната концепция за „Римланд” (покрайнините на Евразия), като буферна зона, която следва да сдържа мощта на евентуален континентален блок, обединен от единна идеология и политическа система. Ако тезата на Макиндер гласи: „който управлява Евразия, управлява света”, според Спайкман „който контролира покрайнините (т.е. Римланд-а), той управлява Евразия, а който управлява Евразия, управлява света”. Впоследствие, именно подобни идеи биват заложени в основите на създадените под американска егида военнополитически съюзи като НАТО, СЕНТО и СЕАТО [Карастоянов 1997, 34].

В своята концепция Спайкман акцентира върху нуждата от установяване на американска доминация в зоната на периферните (приморските) държави от Европа и Азия, което ще бъде гаранция за проектираната от САЩ система на силов баланс. Тази стратегия често бива сравнявана с „прегръдка на анакондата”, която трябва да „задуши” всеки геополитически съперник, разчитащ на сухоземна военна сила. През 1942 Спайкман пише, че „...държавите са постоянно заети да ограничават силата на своите конкуренти”. Според него: „Същността на въпроса е, че държавите са заинтересовани само от такъв силов баланс, който да е в тяхна полза. Не равновесието, а същественото преимущество е тяхната цел. Безопасността може да бъде гарантирана само тогава, когато вие сте, дори и с малко, но по-силен от останалите. Не е възможно да се предприеме каквото и да било действие, когато вашата мощ е напълно уравновесена. Позитивната външна политика е възможна само, ако има излишък на мощ, която може свободно да се използва. Независимо от предлаганите теории и доводи, практическата цел се заключава в постоянното подобряване на силовите позиции на собствената държава. При това, стремейки се да достигнете такъв баланс, който да неутрализира другите страни, осигурявате на собствената си държава свободата да бъде решаваща сила и решаващ глас в този баланс” [Spykman 1942, 13].

Основният представител на концепията за „възпирането” или „сдържането” е Джордж Кенан, първи секретар в посолството на САЩ в Москва, а след войната и посланик в СССР. Кенан става известен с една вестникарска статия „Източниците на съветското поведение”, която е писана под псевдоним и като съдържание дублира конфиденциална телеграма номер 511 до Държавния департамент от 22 февруари 1946 [Купчан 2004, 70]. Във въпросния документ, известен като „Дългата телеграма”, Кенън излага пред правителството на САЩ източниците на съветската политика и стратегия. По-късно, въз основа на този доклад, Държавният департамент изготвя меморандум, който следва да приложи анализите на Кенън в реалната външна политика. В този меморандум намират израз няколко основни негови констатации. Първата е, че Съединените щати имат военно превъзходство по море и по въздух, докато СССР – по суша. Установявайки че „нашата сухопътна военна мощ е неефективна в Евразия”, меморандумът ограничава употребата на сила до районите, в които „на мощта на съветските войски може да бъде противопоставена отбранителната военноморска и военновъздушна мощ на Съединените щати и техните съюзници”. Според втората констатация, Америка трябва да възпира противника чрез сила там, където нейният военен обсег го позволява. При това обаче се изключват каквито и да били едностранни действия: „Хартата на Обединените нации представлява най-доброто и най-неоспоримо средство, чрез което Съединените щати могат да изразят своето несъгласие със съветската териториална експанзия” [Кисинджър 1997,  395].

Практическата реализация на доктрината за възпирането

Въз основа на идеите на Кенън, т.нар. Меморандум „Матюс“ (по името на аналитика от Държавния департамент) визира рискови държави и територии, като Финландия, Скандинавия, Югоизточна и Централна Европа, Иран, Ирак, Турция, Афганистан и Манджурия. Корейският полуостров не е посочен поради обстоятелството, че там още се намират американски войски и политическото бъдеще на Корея, поне на този етап, изглежда „перспективно” от гледната точка на Вашингтон.

През 1947 в международните отношения започват да се изясняват много неща. Според американският политолог и теоретик на международните отношения Джоузеф Най, ранният етап на студената война включва три основни периода: постепенно възникване (1945-1947), официално обявяване на студената война (1947-1949) и нейната кулминация (1950-1962) [Най 1998, 135]. В рамките на тази схема, 1947 е началото на същинската студена война, когато условните конфронтационни линии на разлом и съперничество започват да се очертават и големите играчи в международната политика дефинират своите печеливши (според самите тях) стратегии.

„Дългата телеграма” получава своя концептуален вид под формата на статия, публикувана през юни 1947 в списание Foreign Affairs и подписана с „Х” (впоследствие авторът ѝ е идентифициран като Джордж Кенън). Статията е озаглавена „Източниците на съветското поведение” и се превръща в четиво с „магическа стойност” за американския външнополитически елит. Основният стратегически извод в нея е, че за да бъде сломена съветската стратегия, е необходимо „провеждането на политика на категорично сдържане, изградена така, че да се противопоставя на руснаците с постоянна контрасила навред, където се появят признаци, че те се канят да посегнат на интересите на един мирен и стабилен свят”. Подобно на други американски изследвания,  статията носи обичайния мисионерски привкус, но аналитичната ѝ сила е фиксирана върху корените на нестабилността на съветската система, за която е неприсъщо законното наследяване на властта, както и на механизма на стратегическото възпиране, който, според Кенън, не трябва да бъде прекалено милитаризиран:

„Би било преувеличено да се каже, че американското поведение, само, без чужда помощ, би могло да упражнява решаващо влияние върху комунистическото движение и да доведе до ранното разпадане на съветската власт в Русия. Но Съединените щати са в състояние да увеличат максимално трудностите пред съветската политика, да наложат на Кремъл по-голяма степен на въздържаност и благоразумие, отколкото той проявяваше през последните години, и по този начин да прокарат тенденции, които в края на краищата да доведат или до срив, или до постепенно уталожване на съветската мощ” (Kennan 1947, 581).

С други думи, Кенън предлага съперничество на изтощение, в което по-ефективната политическа система (според него, това е американската) трябва да спечели. До директен военен сблъсък със СССР не трябва да се стига поради непредвидимостта на войната и ужасяващите разрушения, които тя би предизвикала.

Заключение

След Втората световна война американските президентски администрации в общи линии се придържат към формулираната от Спайкман геополитическа стратегия. Политиката на Труман за подпомагане на Гърция и Турция и планът „Маршъл” обаче, я съчетават с метода на възпирането, в рамките на т.нар. „Голяма стратегия”. Предвид създалите се след войната условия, както и на факта, че самият Спайкман е вече покойник,  изгрява звездата на Джордж Кенън, който до този момент е никому неизвестен американски дипломат в Москва.

Кенън надминава Спайкман по известност, превръщайки се в своеобразен гуру за външнополитическите стратези от Държавния департамент. След като напуска Москва, той става уважаван лектор в Националния военен колеж. През 1947 Джордж Маршал го назначава за директор на Отдела за планиране на политиката към Държавния департамент – орган, създаден изцяло с цел да формулира и прокарва основните дългосрочни принципи във външната политика на САЩ.

Лансираната от Кенън „стратегия на сдържане” обаче, съдържа две големи тактически неясноти. Едната касае нейните цели – дали следва да се ограничава съветската мощ, или да се ограничава комунизмът. Втората е свързана със средствата - дали те да се изразходват за предотвратяване на всякакво разрастване на съветската мощ, или това да става само в определени ключови зони, които изглеждат критични за равновесието на силите. Тези две неясноти по отношение на целите и средствата на политиката на сдържане се обсъждат разпалено в периода преди Корейската война. Джордж Кенън не е съгласен с прекалено експанзионистичния вариант на тази стратегия, лансиран от неговия приемник - новият „главен плановик” в Държавния департамент Пол Нитце, и от президента Труман. Представата на Кенън за ограничаване е по-близка до тази на класическата силова дипломация. Тя включва по-малко военни средства и по-голяма избирателност.

В продължение на три години политиката на сдържане работи без особени проблеми в нейния по-немилитаризиран вариант. Северноатлантическият съюз осигурява военна защита срещу съветската заплаха, докато Планът „Маршал” укрепва Западна Европа икономически и социално. Програмата за подпомагане на Гърция и Турция (Доктрината „Труман”) формира рамките на американското влияние в Източното Средиземноморие, а въздушният мост до Западен Берлин показва, че „демокрациите” нямат никакво намерение да изоставят позициите си в Европа. Съветският съюз обаче също консолидира своите позиции в Централна и Източна Европа, а след дълга, изтощителна и кръвопролитна гражданска война китайските комунисти овладяват континентален Китай, като заплашват да проникнат и на оостров Тайван, превърнал се в последната крепост на националистите на Чан Кайши.

В края на 40-те години на  ХХ век, когато търсенето на универсална доктрина е в пълен ход, професорът от Чикагският университет Ханс Моргентау предлага на експертната общност и политическите среди книгата си „Политиката между нациите. Борбата за власт и мир” (Politics Among Nations. The Struggle for Power and Peace 1948). Тя съдържа цялостна теория за международните отношения, станала известна като „класически реализъм”, солидно подплатена с интердисциплинарна аргументация и валидна чак до началото на 80-те години на ХХ век.

Литература:

  1. Карастоянов, Ст. Политическа география. Геополитика. Геостратегия. София, 1997.
  2. Кисинджър, Х. Дипломацията. София: Труд, 1997.
  3. Купчан, Ч. Краят на американската ера. София: Рива, 2004.
  4. Най, Дж. Международните конфликти. Теория и история. София, 1998.
  5. Kennan, G. The Sources of Soviet Conduct. Foreign Affairs, Vol. 25, No. 4 (July 1947).
  6. Morgenthau, H. Politics among Nations. The Struggle for Power and Peace. N. Y., 1967.
  7. Spykman, N. America’s Strategy in World Politics. N. Y., 1942.

*Докторант във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”