Религиозният фундаментализъм като политическа митологема и дестабилизиращ фактор за глобалната сигурност

брой 2 2018
Typography

Има достатъчно светлина за човеците, копнеещи само за едно: да виждат; и така също достатъчно мрак за тези, които не желаят да виждат.”                                              

 Блез Паскал, Мисли [1]

 

Терминът „религиозен фундаментализъм” – в съвременните му актуализирани превъплъщения и трансформации – се употребява в толкова широк смислов диапазон и регистър, че всяко определение се превръща в изходна точка за нови по-нататъшни интерпретации. Една от неговите прагматични дефиниции, сумирано, би могла да се сведе до следната формулировка: това е идеология, която обявява за свой върховен и окончателен авторитет божествено разкрито и изтълкувано за непогрешимо Писание с буквалистично отношение към сакралния текст, с радикализъм в прилагането на предписанията му към съвременните реалности, с екстремизъм в методите си и с пълно отрицание на несъвместимите с нея идеологии и религиозни различия. Фундаментализмът се стреми да съперничи на секуларизма в стремежа към доминация в модерното  общество и култура, като цели да ги преобрази според своята доктрина. Секуларизмът се разглежда и като антитеза на истинската религия, като бунт срещу Бога и отхвърляне на Неговата власт и религиозно послание. Ето защо, мюсюлманските фундаменталисти например, считат европейския секуларизъм за генетично обременен  с отрицание и враждебност към исляма. Типичните белези на фундаментализма са универсализирането и абсолютизирането на сакралния текст, смятан за комплексен ключ при решаване на актуалните проблеми във всички житейски сфери, необходимостта от връщане към свещените писания и тяхната съвременна интерпретация, радикализмът, екстремизмът, войнствеността и отхвърлянето на инакомислието. Други съществени и отличителни особености са претенциите за единствен носител на абсолютната Истина, нейното идеологизиране и политизиране, създаването на паралелни алтернативни общества, акцентирането върху върховния авторитет, както и еднопосочното фокусиране върху вярата, семейството и държавата и дихотомизирането на светогледа. Особено характерен при това дихотомизиране е ислямът, който се гради върху бинарен възглед за света, основаващ се върху полярното разграничаване на „Дома на исляма“ (дар ал-ислам) от „Дома на войната“ (дар ал-харб) или „Дома на неверието“ (дар ал-куфр).[2] Това е доктриналният аргумент, който е в основата на възгледа, че ислямът и правоверните [в него] трябва да се противопоставят на неверниците, за които се употребява етикетът (такфир), и правоверните да са безрезервно предани на своята религиозна общност.

На практика обаче, и християнският, и ислямският фундаментализъм виждат земното си битие като постоянна битка между Доброто и Злото, между Бога и сатаната. Този възглед намира многостранно отражение както в личния духовен живот, така и в обществените дейности.[3] И въпреки че основното поле на сблъсък е личността в нравствената ѝ борба срещу греха и порока, паралелно протича и друго противоборство срещу идентифицируеми външни врагове, което в ислямския фундаменализъм е свързано с визия за земна агресия и териториални претеции. Именно тази визия фиксира папа Бенедикт XVI, който отбелязва, че в сърцевината на исляма е залегнала идеята за разпространяване  на вярата „чрез меч и насилие.”[4] В тази взаимовръзка се намира и проблемът за политическия мит и митологема.

Религиозният фундаментализъм като политическа митологема

Политическият мит се разглежда като механизъм за реализация на политическа комуникация с обществото, което на свой ред служи като адаптивна функция за построяване, чрез своеобразна технология от идеи, на определена политическа конюнктура на социума. Възприема се, че „едва ли не най-важната и най-тревожна особеност в съвременния политически живот е възникването на нова сила – силата на митологическото мислене”[5] Така политическия мит „се създава от колективно въображение, чийто комбинаторни механизми разполагат с относително ограничен набор от формули.”[6] Към за този набор от формули се отнасят многобройните митологеми [7], които пронизват съвременното обществено съзнание и играят толкова значима роля в политическата комуникация. Функционирането на митологемите в масовото съзнание е свързано с феномена вътрешна нестабилност на съвременното общество. На този фон, като един от основните дестабилизиращи фактори за глобалната система за сигурност, се откроява идеологията на политизирания ислям във всичките му разновидности като утопия за възстановяване на средновековния Арабски халифат, неоосманизма или като „идеологият на убийството и тероризма” на Ислямска държава (ДАЕШ). В агресивните си визии политизираният ислям  има дълбоки религиозни корени и стратегии в  историческия си генезис и идейна приемственост. Така например, концептът за войната и териториалните завоевания е породен от фундаменталистката склонност към изолиране, като защитна реакция в очертаването на граници пред враждебния свят на неверниците - средство за пречистване в рамките на общността и позитивен образец за идеална комуна. Мюсюлманите виждат в изолацията един от етапите на борбата за въвеждане на ислямската система на управление по модела на преселението („хиджра”) на Мухаммед в ал-Медина и връщане на ислямското общество към предислямската безпросветност (джахилия). Що се отнася до концепцията за джихад, радикалите разширяват общоприетото му значение на мирна борба или въоръжена защита, за да включат в него насилствени действия, целящи взимане на властта в държавата и насилствено налагане на ислямската система и на шариата в целия свят. Някои развиват нова трактовка на джихада като най-важното задължение на мюсюлманите, което те трябва да изпълняват в постоянна война срещу всички неверници и ренегати до създаването на всеобщ халифат.

Разбирането на доктрината за джихада в съвременните ѝ интерпретации е жизнено важно за вникването в идеологическата легитимизация на политическия ислям, доколкото свещената борба (а не само война) се интерпретира по различен начин в зависимост от променящите се условия. Понеже през епохата на пророка Мухаммед съдържанието на термина джихад е било ясно, той не е получил по-подробно тълкуване, но няма съмнение, че в него се влага смисъл и на усилия за духовно извисяване, и на участие в сражения за възтържествуване на ислямската правда. В по-ново време обаче се проявява тенденция към предефиниране на доктрината с уклон към воденето на битка, което отрежда на този термин функциите на едва ли не най-ефективното ислямистко оръжие. Той се употребява и за да се характеризира съживяването на исляма в Близкия Изток, което се определя като „джихадистка реакция“, и за да се напомни за опасността, надвиснала над Запада в резултат на мюсюлманските претенции за световна хегемония (глобален джихад). И ако подобни прозрачни внушения могат да се отхвърлят с лекота, по-сложен е въпросът, дали ислямистите използват въоръжената („джихадистка“) борба за саморазправа с враговете и опонентите си. Определяща характеристика на терористичните атаки и други крайни форми на насилие е, че намерението и целта им не се заключават в самото избиване на невинни жертви, а в комуникативния акт на съобщаване на послание, отправено към местни или външни наблюдатели. По-конкретно тази зависимост може да се начертае като линия, свързваща „предавателя“ (терорист-изпълнител), очаквания реципиент (цел), посланието (взривяване, нападение) и обратната връзка (отговор от реципиента). „Триъгълникът на насилието“ онагледява взаимосвързаността между изпълнител, жертви и свидетели. В конвенционалното военно сражение враждуващите армии се стараят да ограничат броя на жертвите, включително и използвайки високи технологии, докато при терористичния акт се следва тъкмо обратния модел: цели се възможно най-силният ефект с най-примитивните средства.[8] Естествено, съвременните ислямски радикали се опитват да спекулират с историята на Арабския халифат. Но те повече апелират не към истинския исторически опит на арабския народ, а към своите митични представи за това, какъв трябва да бъде истинският халифат. Голяма грешка е да се смята, че ДАЕШ се стреми към възстановяване на каквато и да било традиция. Истината е, че ДАЕШ се обръща към архаика, противостояща на истинските арабско-мюсюлмански традиции. С други думи, днес съвременните ислямисти по най-примитивен начин измислят едно изкуствено минало. В това отношение те спокойно могат да бъдат сравнявани с италианските фашисти или немските нацисти.[9]

В съвременния свят тероризмът е начин за решаване на политически, религиозни и национални проблеми. Последствията от него водят до масови човешки жертви, до разрушаване на духовни, материални и културни ценности. Появяват се недоверие и ненавист между различните групи хора. Жертвите на тероризма са невинни хора, които в повечето случаи нямат никакво отношение към конфликта. Тероризмът е вид престъпно насилие.Той се характеризира с внезапност, скандалност и жестокост за разлика от войната. Тероризмът има непредсказуем характер, докато войните са общо взето предсказуеми и имат определени правила. Основните принципи на тероризма са отричане на всякакви правила и норми на поведение. Според Уолтър Лакьор, сам по себе си „тероризмът представлява нелегитимно използване на сили за реализиране на политически цели по пътя на заплаха над невинни хора.”[10] В съвременната литература все още няма общоприето класическо определение за тероризма. Според известния американски учен Антонио Касезе, има над сто определения за тероризма. Като необходим елемент, присъстващ във всяка терористична акция, това е заплаха срещу политически противник или група хора, които излизат на преден план в ролята на непосредствени жертви на тероризма. Страхът изпълнява роля на спомагателно средство за постигане на определени цели. По правило, субектите на терористична дейност не се ограничават само със заплахи, но и осъществяват насилие в най-жестоките му форми.[11]

Така нареченият ислямски тероризъм обикновено се обяснява комплексно и с трите типа причини. Фундаменталистките вярвания оказват психологически натиск и принуждават своите привърженици да използват насилие и да жертват живота си. Мизерията, тежките социални условия и икономическите кризи пораждат екстремизъм и авторитаризъм, а секуларизмът, както и политическите репресии, провокират ислямистите към нанасяне на ответни удари. Определяща характеристика на терористичните атаки и други крайни форми на насилие е, че целта им не е самото избиване на невинни жертви (особено на оживени места – гари, летища и други), а комуникативния акт на съобщаване на послание, отправено към местни или външни наблюдатели.

Днешните вдъхновители на тероризма се отличават коренно от своите предшественици в миналото, когато на субекта на терористичната активност (извън зависимостта от ранга в йерархията на терористичната организация) са били са присъщи идеализъм, фанатизъм и жертвоготовност. Съвременните организатори и ръководители на различните терористични структури се отличават с изключителен рационализъм. Пример за това са идеологиите на терористични организации, действащи от името и под прикритието на исляма в различни региони на планетата. Техните ръководители подготвят за изпълнители на престъпните си замисли млади хора и дори тинейджъри, набирани от средите на малограмотните и безимотни мюсюлмани. В резултат на интензивна психологическа и идеологическа обработка неофитите на тероризма стават послушно оръдие в ръцете на своите ръководители и са готови да изпълнят всяка заповед. Трябва да се подчертае, че идеологическата обработка на индивидите не представлява трудност, особено ако са млади хора, нискообразовани и без опит в живота и, най-вече, ако понятията за патриотизъм, интернационализъм, колективизъм, чувство за дълг и чест са девалвирали.[12]

Очевиден е фактът, че никоя държава не може сама да реши проблема за справянето с толкова сложни и могъщи престъпни организации. Конструктивното решение на проблема зависи от осигуряването на законност, както на международно, така и на национално ниво. Необходима е обща стратегия за борба с тероризма като средство за стабилизиране системата на международната сигурност. Особено важно е в държавите да се формират стабилни демократични политически системи, което да гарантира цивилизован политически диалог и ротация на властта. За да се прогони тероризмът от живота на хората е необходимо в обществото да се утвърди висока политическа и правова култура с ясно установени правни санкции за терористични действия.

За постигането на основните цели в борбата за противодействие на идеологията на тероризма е необходимо да се осъществи комплексно решение на редица задачи като:

  • утвърждаване в общественото съзнание на толерантност, уважение и правилно разбиране на многообразието на култури, религии и форми на самоизразяване и способи за проява на човешката индивидуалност;
  • усъвършенстване на правното обезпечаване на всички действия, насочени срещу терористични заплахи с едновременно повишено ниво на правова антиекстремистка и антитерористична култура на населението, най-вече на подрастващите и младежите;
  • провеждане на разяснителни кампании сред подрастващи и младежи, които са подложени на най-силно въздействие от терористични и, като цяло, екстремистки идеологии;
  • разобличаване на митовете, които превръщат терористите и екстремистките организации, като цяло, в герои;
  • формиране на готовност сред населението за оказване на активно противодействие на екстремистите;
  • средствата за масова информация, интернет и социалните медии, художествените публицистични, документални и други произведения следва да бъдат насочени към формиране на антитерористично съзнание в обществото.

Стратегия за преодоляване на деструктивните тенденции

Стратегията за преодоляване на деструктивните тенденции, свързани с обезличаването и безпринципното прекрачване на границите на културна и религиозна идентичност, включва преодоляването на дестабилизиращия ефект не само на религиозните, но и на политическите и социални конфронтации. Жизненоважен приоритет за съвременния гражданин на Европа, при преодоляване на религиозния фундаментализъм, е излизането от вътрешната национална, културна, религиозна и конфесионална самозатвореност. Протичащите процеси на взаимозависимост и взаимообусловеност, при които границите вече не са информационни бариери и разделителни линии, създават на всички нива условия за директни диалози и контакти с култури и религии, съдържащи изключително богатство и разнообразие на ценности и традиции, уникален колективен и индивидуален опит в социалната реализация и екзистенциалната целеустременост. Необходима е стратегия за преодоляване на деструктивните тенденции, свързани с обезличаването и безпринципното прекрачване на границите на културната и религиозната идентичност. Това би могло да доведе до разпалване на конфликти, до нарастване на взаимната нетолерантност и враждебност, както и до изостряне на илюзорното чувство за собствена изключителност. Тук става въпрос за такива негативни прояви в живота на съвременното общество като фанатизъм, насилие, самоизолационизъм, тероризъм – все явления, с които религиозната съвест никога не може да се примири.

Днес мултикултурният и мултирелигиозният плурализмът е непредсказуемо предизвикателство в един глобализиран свят, където хора от различни религии, култури и традиции общуват все по-близко посредством миграцията и модерните канали за комуникация – интернет, социалните мрежи и други. Нито една религия не може да изхожда от постулата, че съществува сама за себе си и може да претендира за абсолютната истина. Разбирането на другия става централна тема в една глобализирана действителност, където съществуването на паралелни гета с друга религия, като исляма например, и друг социокултурен облик стават основен дестабилизиращ фактор за сигурността на съответната държава, поради невъзможността да бъдат интегрирани като чужди тела на цивилизования социум. В една чужда за тях държава те стават своеобразни острови на враждебност и отглеждане на гробокопачи на обществото, чиито социални придобивки на практика ползват. Необходимо е преосмисляне на отношението към другия, което е възможно, ако акцентът се постави върху онова, което сближава в областта на историята, културата и религията. Глобалният характер на икономиката, миграционните процеси, общочовешките мащаби на политическия живот и взаимното проникване на културите при различните народи поставят съвременния европеец в съвършено нова ситуация: от статус на автономно съжителство към статус на активно взаимодействие с новите реалности в Европа и в света.[13] Така новите обстоятелства пораждат тревожен и много труден за прогноза въпрос: „Quo vadis Europa?” Отговорът на този въпрос означава, че народите на Стария континент се срещат по нов начин и се стремят да открият нови пътища за опознаване, сътрудничество, единение, общоевропейско сигурно бъдеще и стабилност. В случая, от основно значение е фактът, че процесите на единение в Европа са свързани не само с програмите за икономическа координация, интеграция и сигурност, но и с идеите за културен хуманизъм и демокрация, с основните права и свободи на човека и, най-вече, с общото християнско наследство и неговите юдео-елинско-римски корени.

 

Бележки:

[1] Pascal, B. Pensees, Section VII, 430.

[2] Теофанов Цветан. Християнският и ислямският фундаментализъм: „актуализирането” на религията в съвременен контекст. В: - Библия, култура, диалог., 2010, с. 64 -79.

[3] Karen Armstrong. Im Kampf für Gott. Fundamentalismus in Christentum, Judentum und Islam. Siedler Verlag, München. 2004.

[4] Anssprache von Benedikt XVI. Glaube, Vernunft und Universität. Erinnerungen und Reflexionen. (Aula Magna der Universität Regensburg,Dienstag, 12. September 2006).{Електронна версия, м. април 2016}.

[5] Кассирер Э. Техника политических мифов. В: - Октябрь.1993, №7, с. 153.

[6] Васич В.Н., Шириняниц А.А. Политика. Культура. Время. Мифы. М., 1999, с. 99.

[7] Митологема (гр. език μῦθος – предание, λόγος – слово, мисъл).

[8] Теофанов Цветан. Цит. съч., с. 64-79.

[9] Simmert, Sebastian, Terrorismus im Zeichen falscher Traditionen. – in: Zeitschrift für Rechtsphilosophie (ZRPh), 2013 (Heft 2), S. 16 f.

[10] Laqueur, W. The Age of Terrorism. Boston, 1987, P. 72.

[11] Cassesse, A. Terrorism, Politics and Law.  Cambridge: Polity Press, 1989, XI, P.146.

[12] Bruce Hoffman. Terrorismus. Der unerklärte Krieg, Frankfurt. 2006, S. 21-80. Bockstette Carsten: „Terrorismus und asymmetrische Kriegsführung als kommunikative Herausforderung“. – In: Carsten Bockstette, Siegfried Quandt, Walter Jertz (Hg.) (2006). Strategisches Informations - und Kommunikationsmanagement. Handbuch der sicherheitspolitischen Kommunikation und Medienarbeit; Bernard & Graefe Verlag.

[13] Хубанчев, А., Вълчанов, Сл. Междурелигиозният и междуконфесионален диалог: възможности и перспективи в плуралистичния социум. В: - Библия, култура, диалог.,2009, с.9-13.

 

* Доктор по теология, преподавател в Американския колеж в София