(Не)възможната Европейска армия

брой 2 2018
Typography

Anna Maria Kellner/ Uwe Optenhögel/ Hans-Peter Bartels (Hg.), Strategische Autonomie und die Verteidigung Europas: Auf dem Weg zur Europäischen Armee?, 496 Seiten, Dietz, 2017

На срещата на външните министри от ЕС, провела се в Брюксел на 11 декември 2017, беше подписано споразумение за Постоянно структурирано сътрудничество в сферата на отбраната(Permanent Structured Cooperation, PESCO) и бе уточнен списъкът на държавите участници в него. Решението беше одобрено от Европейската комисия, както впрочем и първият пакет от съвместни проекти във военната сфера, които бяха квалифицирани като "първи конкретни стъпки по пътя към създаването на Европейски отбранителен съюз".

Споразумението за PESCO беше подписано от министрите на 25 страни членки на ЕС. Извън него остават Великобритания (по съвсем обясними причини), а също Дания и Малта. Според повечето експерти, предвид неясните правила и сложните бюрократични процедури в Европейския съюз, пътят към формирането на общ отбранителен съюз няма как да бъде кратък и лесен, въпреки силния стремеж на Германия, Франция, Италия и Испания (инициаторите на решението за PESCO), това да се случи колкото се може по-бързо. Между другото, за създаването на такъв съюз се говори поне от 2010 насам, а сега като краен срок за това се определя 2025.

Следва да отбележа обаче, че решенията, касаещи плановете за създаването на такъв съюз, се вземат в резултат от продължителни и непрозрачни съгласувания, да не говорим, че невинаги се изпълняват. Пример за тази особеност на ЕС, макар и в друга сфера, е отказът на повечето източноевропейски държави да приемат бежанци съобразно утвърдените от Брюксел квоти.

В решението за PESCO се посочва, че държавите инициатори се опират на чл.42 на параграф 2 от Договора за Европейския съюз. В него се говори за необходимостта от постъпателно разработване на обща отбранителна политика, която в крайна сметка да доведе до изграждането на общоевропейска отбрана. Пак там обаче се посочва и, че общата отбрана е възможна само, ако решението за създаването и бъде взето единодушно от Европейския съвет. Основните направления на тази политика (включително предоставянето на националните отбранителни потенциали в разпореждане на бъдещия военен съюз) са описани в чл.42 на параграф 3, само че този параграф въобще не се цитира в споразумението от 11 декември 2017. Причината е очевидна – не всички членове на ЕС споделят стремежа за създаването на общоевропейски отбранителен съюз, т.е. липсва споменатото в параграф 3 единодушно решение. Между другото, през юни 2017, т.е. в навечерието на срещата на върха на държавните и правителствени ръководители от ЕС, повечето медии  (цитирайки различни дипломатически източници) твърдяха, че решението за по-тясна военна интеграция в рамките на ЕС ще бъде подкрепено от всички страни членки, без Великобритания, която винаги е била против военното сътрудничество в чисто европейски формат, а и в момента е в процес на излизане от Съюза. Днес обаче, не само Лондон, но и Копенхаген и Ла Валета, дават да се разбере, че смятат Европейския отбранителен съюз за излишен.

Пълноценна Европейска армия или „допълнение към НАТО”

На свой ред, военните от държавите участници в PЕSCO изрично подчертават, че новият проект не следва да се разглежда като алтернатива на НАТО. Така, шефът на Военния комитет на пакта – чешкият генерал Петер Павел посочва, че е необходима „добра координация” между него и PESCO. Той смята, че PESCO няма да се опитва да си присвоява компетенцията на НАТО в сферата на отбраната, а ще концентрира усилията си в онези сфери, в които ЕС разполага с „много по-широки възможности”, и неговите Сили за бързо реагиране ще бъдат активирани само „в ситуации, когато се налага да се оказва хуманитарна помощ, да се вземат мерки за решаване на проблемите с нелегалната имиграция или да се гарантира сигурността в условията на терористична атака”. На свой ред, германският министър на отбраната Урсула фон дер Лайен твърди, че „PESCO ще допълва НАТО”. Според нея, РESCO е най-значимата стъпка към укрепване на европейската интеграция и в тази връзка тя дори говори за перспективата за „създаване на армия от европейци” (както е известно, политиците от ЕС и особено германските, избягват да използват словосъчетанието „европейска армия”, тъй като смятат, че то влиза в разрез с прословутата „атлантическа солидарност”).

В първия пакет от предложения относно PESCO са включени общо 17 проекта, в това число програма за създаване на бронирани автомобили и роботи-водолази, проекти за подобряване на морското патрулиране в Югоизточна Европа и обмен на информация между специалните служби в киберпространството. Водещата роля за реализацията им се отрежда на Германия и Франция. Берлин, в частност, ще отговаря за проекта за създаване на европейска медицинско-санитарна служба, логистиката, силите за бързо реагиране и изграждането на център за учебни и тренировъчни мисии.

В този дуализъм на френско-германското „ръководно ядро” на PESCO обаче, изначално е заложен сериозен конфликтен потенциал. Причината е, че двете страни се придържат към различни тактики за създаването на общоевропейския отбранителен съюз. Франция например, би искала той да е по-сплотен, дори ако това означава да е в по-ограничен състав, докато Германия се стреми към максимално широк кръг от участници. Засега немската концепция надделява. Между другото, сред 25-те страни, присъединили се към PESCO, са Австрия, Финландия и Швеция, които не са членове на НАТО. Това пък дава основание на някои експерти да твърдят, че в крайна сметка проектът може да се окаже просто начин за привличане на нови членове в Северноатлантическия алианс.

Според председателя на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер, е дошло време да бъде осъществено на практика военното сътрудничество между страните от ЕС, предвидено в Лисабонския договор. Въпросът обаче е, с каква цел? В самия Европейски съюз няма единно мнение. Самият Юнкер посочва, че Европа „не може и не бива да предоставя на някой друг правото да гарантира нейната сигурност и отбрана”. В същото време, този „някой друг”, т.е. САЩ, иска от Европа само да осигурява безпрепятствения транзит на всички американски военни товари – именно това имаше предвид командващият на американските войски на континента генерал Бен Ходжис, лансирайки идеята за „военен Шенген”.

Действително, как държавите от ЕС биха могли „допълнят” НАТО при положение, че американското военно присъствие на континента включва 60 хиляди военни, разположени в13 гарнизона в пет европейски държави и разполагащи с тактическо ядрено оръжие, плюс Шести американски флот, който се намира в Средиземно море? Още повече, че самият Вашингтон отдавна е очертал допустимите рамки на европейското „допълнение” към неговата военна мощ.

Отговор на някои от тези въпроси дава новоизлязлата книга «Стратегическа автономия и отбраната на Европа: по пътя към Европейска армия?» на германското издателство «Дитц». Книгата, която е издадена на немски и английски език в обем от близо 500 страници, е единствената в Европа, представяща подробни сведения за готовността на 28-те страни членки на ЕС за подкрепа на по-дълбока интеграция в общата политика за сигурност и отбрана, позициите на правителствата, политическите партии, експертите и общественото мнение, военните бюджети, състоянието на армиите им и техните участия в международни военни формирования и мисии. В началото и са поместени три материала на група немски учени, които представят и коментират европейските решения от 2016, свързани с Общата политика за сигурност и отбрана, правят сравнения и извличат някои изводи от публикуваните в книгата 28 статии от отделните страни, изготвени по обща предварително зададена схема, включваща осем въпроса. Изискването на последните внася повече фактология, но дава по-малко възможности на авторите за изводи, оценки и предложения, каквито все пак не липсват. Един от трите уводни и обобщаващи материали е посветен на състоянието на европейската отбранително-технологична и индустриална база и представлява определен интерес. Координатор за авторските материали е фондация «Фридрих Еберт», а взискателността на г-жа Анна Мария Келнер допринася за оформянето и уточняването на текстовете. Автор на раздела за нашата страна е директорът на Центъра за стратегически изследвания в сигурността и международните отношения и бивш зам. министър на отбраната Симеон Николов.

Книгата е ценен справочник и сериозен принос за стимулиране на дебатите в страните членки по изключително важната и комплексна  тема за бъдещето на сигурността в Европа. Тя се опитва да даде отговор на въпроса, дали Европейската армия е далечна цел, или в политическите и експертни дискусии в страните членки вече са налице сериозни жалони за бъдещи големи крачки в тази посока.

Идеята за книгата се заражда още през пролетта на 2016, като авторите от 28-те страни работят до юли с.г., но след обявяването на Глобалната стратегия, приемането й през септември и изготвянето на План за нейната реализация през декември 2016, се налагат допълнения, променя се и заглавието, в което понятието «Стратегическа автономия» е взето от текста на Стратегията, а това за «Европейската армия» е поставено вече като подзаглавие с въпросителна. Поради необходимостта от тези допълнения и преводът на английски език, издаването на книгата закъсня с около 6 месеца и тя се появи на книжния пазар едва през юли 2017.

Мнение за изданието са дали генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг, бившият президент на Полша Александър Квашневски  и председателят на Мюнхенската конференция за сигурност посланик Волфганг Ишингер. Тя не е представяна досега в България, но гарантирано ще предизвика интереса на политици, военни, представители на отбранителната индустрия, преподаватели, журналисти и всички, които се интересуват от бъдещето на сигурността в Европа и, най-вече, ще породи дебати, които биха подпомогнали формулирането на национални позиции и практически стъпки на правителството на България.

 

* Българско геополитическо дружество