Вашингтон vs Пекин в битката за Азия

брой 2 2018
Typography

След края на студената война САЩ активно се опитваха да прокарват тезата, че тяхната глобална хегемония няма реална алтернатива, както и, че останалият свят, бавно но сигурно се "американизира".

През последните години обаче, икономическият растеж, демонстриран от Китай, се превърна в открито предизвикателство за тези претенции на Съединените щати. Противоречията между американските и китайските ценности, традиции и философии задълбочиха и без това съществуващото напрежение между двете държави, особено на фона на нарастващия потенциал на Китай да измести САЩ от водещите им позиции.

Както е известно, още от края на Втората световна война насам, Вашингтон се стреми да не допусне появата на равнопоставен конкурент, способен да постави под въпрос доминацията на САЩ в политическо, икономическо и, особено, във военно отношение. В течение на последните две-три десетилетия външната политика на Съединените щати включваше активното налагане на американския модел на демокрация (включително със сила, в онези държави, които отказваха доброволно да се "уестърнизират"). Тоест, Вашингтон изискваше от останалите да приемат установения и контролиран от него световен ред, което обаче само затвърди убеждението на другите големи играчи, включително Китай, че САЩ следват откровено имперска политика.

Тук е мястото да напомня обаче, че подобно на Съединените щати, Китай притежава "комплекс за превъзходство над останалите", който нерядко придобива доста радикални форми. Истината е, че всяка от тези две държави се смята за "изключителна" и нямаща равни, т.е. вярва, че само тя следва да държи лидерските позиции в света. Днес именно тези фактори, както и изострилата се през последните години конкуренция между САЩ и Китай, определят нивото на очевидно изострящото се противоборство между двамата геополитически играчи в най-различни сфери.

След като Тръмп влезе в Белия дом в началото на 2017, отношенията между Вашингтон и Пекин се изостриха още повече. Мнозина американски политици смятат, че търговската война между двете страни е съвсем реална възможност. Както е известно, искането на Китай неговата икономика да бъде призната за пазарна от Световната търговска организация беше блокирано през ноември 2017 от администрацията на Тръмп. И то на фона на широко рекламираното от Вашингтон и Пекин "сближаване между двете страни" в резултат от посещението на самия Тръмп в Китай (отново през ноември 2017), по време на което бяха подписани споразумения на обща стойност 253 млрд. долара.

Освен разногласията, провокирани от търговските разследвания срещу Пекин, инициирани от Вашингтон, двете страни продължават да се разминават много сериозно и по въпроса за спорните острови в Южнокитайско море. Затова напоследък все по-често можем да прочетем прогнози на отделни експерти, според които сегашната американско-китайска "студена война" може да прерасне в "гореща", именно в резултат от претенциите на Пекин в Южнокитайско море, което САЩ смятат за зона на собствените си икономически и военнополитически интереси. Вашингон и регионалните му съюзници квалифицират действията на Китай в Южнокитайско море като "агресивни", заради решението му да разположи свои военни обекти на изкуствените острови там. Както вече споменах, американските стратези приемат Южнокитайско море за част от сферата на интереси на националната сигурност на САЩ. Неслучайно предишният президент Обама обяви прословутото "обръщане към Азия", където трябваше да бъдат предислоцирани около 60% от въоръжените сили на САЩ. Това решение сериозно разтревожи Пекин, който в отговор ускори изграждането на изкуствени острови в Южнокитайско море. Вашингтон реагира моментално, обявявайки началото на операции за гарантиране на "свободното корабоплаване" в региона. До този момент, никой не бе повдигал този въпрос, тъй като и никой не пречеше на свободното корабоплаване. Впрочем, истината е,че Китай се придържа към този принцип дори повече от останалите държави по света, тъй като по-голямата част от неговите стоки се изнасят именно по море.

 

            Китай и "Демократичният квадрат": САЩ, Япония, Индия и Австралия

 

През 2007 Япония предложи създаването на четиристранен алианс за сигурност (т.нар. "Демократичен квадрат") с участието на САЩ, Австралия и Индия, който да се противопостави на Китай. През миналата 2017 идеята беше възкресена, след като Вашингтон започна да използва вместо Азиатско-Тихоокеански регион, понятието Индо-Тихоокеански регион, а Индия, която не разполага дори с хипотетичен излаз на Тихия океан, беше причислена към тихоокеанските държави по съвсем конкретни причини, нямащи нищо общо с географията.

За да противодействат успешно на Китай, САЩ използват широк спектър от инструменти. Напоследък сред тях е преекспонирането на севернокорейската ядрена заплаха, което – както твърди известният известният геополитик Ф. Уйлям Енгдал, се използва от Вашингтон най-вече като предлог за поддържане на масираното американско военно присъствие в близост до Китай.

В пълно съответствие със стария имперски принцип „разделяй и владей”, Вашингтон разчита в противоборството си с Китай на различни способи и средства, включително изкуственото стимулиране на сблъсъци между китайците и техните съседи. Характерен пример за това беше миналогодишният опит на САЩ да вкарат Китай и Индия в капана на пълномащабния военен конфликт. Както е известно, в началото на юни 2017 Пекин поиска от индийската страна да бъдат премахнати няколко военни съоръжения по границата на щата Сиким, на платото Доклам (Донг Ланг), за които Китай настоява, че са построени на негова територия. На 6 юни китайски булдозери премахнаха съоръженията. А на 8 юни се стигна до сблъсък между китайски и индийски военни, който доведе до ранени и от двете страни. След инцидента индийската армия блокира строителството на път в спорния район, който се изграждаше от китайските инженерни войски. И макар че двете страни успяха да потушат напрежението, след като Индия изтегли военните си части от спорния район в края на август, редица американски експерти използваха случая за да спекулират относно възможността за голяма война между двете азиатски суперсили. Което е обяснимо, защото перспективата за голяма война в Южна Азия с участието на двете азиатски супердържави, където живеят общо 2,6 млрд. души, очевидно се оценява от тях като полезна за стратегическите интереси на САЩ. Американските експерти смятат, че евентуалната война между Индия и Китай ще бъде макар и кратка, но кръвопролитна и, което е по-важното, с далеч отиващи последици за глобалната икономика и политика, защото след края и един от двамата кандидати за „нова работилница на света” ще трябва да се откаже от претенциите си. Естествено, от гледната точка на Вашингтон, най-добре би било това да се окаже Китай.

От друга страна обаче, китайско-индийското военно съперничество и оръжейната надпревара между двете държави (особено във военноморската сфера) е сравнително нов феномен в историята на Азия, което прави прогнозите за неговото развитие трудни и ненадеждни. Нито съвременна Индия, нито комунистически Китай са натрупали през последните няколко десетилетия сериозен опит от участие в сухопътни или морски военни действия, в които са били използвани големи военни сили. Затова и никой експерт не е достатъчно сигурен, кой ще бъде победителят в подобен хипотетичен сблъсък. Ясно е само, че негови жертви ще се окажат милиони жители на двете страни. Въпреки това, Вашингтон продължава да разчита на „индийската карта” в противопоставянето с Пекин. Неслучайно сегашната военна активност на Индия в зоната на Индийския океан се подкрепя от ръководството на САЩ, според което тази страна е естествен балансьор на нарастващото китайско влияние в Южна Азия и Африка. Освен това, американските стратези са убедени, че избухването на открит конфликт между Индия и Китай е по-вероятно, отколкото между Китай и САЩ, като основната причина за това е битката за лидерство и ресурси, която се вихри в региона.

 

Как САЩ се опитват да „сдържат” китайската експанзия

Легенда:

Американски съюзници

Държави, които трябва да бъдат привлечени към „сдържането”

Противници на САЩ

Страни с неутрално поведение

Риск от война м/у Китай и САЩ

Важни бази на САЩ

Оспорвани държави

 

Би могло да се твърди, че взаимоотношенията между САЩ и Пекин все повече започват да приличат на своеобразен вариант на някогашната студена война. Вашингтон се опитва най-вече да създаде пречки пред китайската търговия, която осигурява гигантски финансови потоци на Пекин. За целта, освен че разчитат на антикитайските търговски алианси, американците се опитват да действат и чрез Световната търговска организация (СТО). Освен това те обкръжават Китай с пръстени от военни бази и блокове, които принуждават Пекин да изразходва сериозни ресурси за поддържането на своята „кръгова отбрана”, а това влошава състоянието на китайската икономика. И все пак, макар някои американски издания, като Newsweek например, да прогнозират, че войната между САЩ и Китай е неизбежна, повечето анализатори са сигурнни, че прекият военен сблъсък между тях е много малко вероятен. Най-малкото, защото взаимната икономическа зависимост между двамата геополитически противници далеч надхвърля класическите рамки на студената война.

САЩ отстъпват пред китайския възход

Още през първата си година в Белия дом Доналд Тръмп успя да влоши отношенията на САЩ с мнозина от техните съюзници. Според някои американски коментатори, в това отношение той е надминал всичките си предшественици. На свой ред, през същата този година Китай продължи планомерно да разширява влиянието си в Азиатско-Тихоокеанския регион и отвъд него, използвайки за целта инвестиции, кредити и гигантски инфраструктурни проекти, чиято основна цел е трансформацията на света по китайски модел.

И така, докато американците трупаха напрежение в отношенията не само със старите, но и с новите си съперници, Пекин успешно разширяваше зоните на собственото си влияние. Това кара мнозина да смятат, че ставаме свидетели на постепенното формиране на "постамерикански световен ред", който най-вероятно ще бъде последван от ера на китайската хегемония.

Скандалните постове на американския президент в Туитър, неадекватната му политика по основните геополитически проблеми, постоянните смени на неговите помощници и съветници, зле прикритата исламофобия и откритата враждебност към свободната търговия, ерозират доверието към Вашингтон, както впрочем и вярата в неговото "глобално лидерство". Така, според проучване на Pew Research Center, през миналата 2017 рейтингът на одобрение на външната политика на САЩ в 37 държави по света е паднал с цели 42%, в сравнение с този при управлението на Барак Обама. В най-голямата държава от Югоизточна Азия - Индонезия, той е паднал с 41%, във Филипините - с 25%, а във Виетнам - с 13%. Както е известно и трите държави се отнасят критично към китайската експанзия в региона, т.е. по принцип би трябвало да подкрепят Вашингтон, но на практика не го правят. Що се отнася до двамата основни американски съюзници в Азия - Япония и Южна Корея, през последната година от управлението на Обама, подкрепа за политиката на САЩ декларираха, съответно, 78% и 88% от населението, докато през първата година от мандата на Тръмп тази подкрепа се е сринала, съответно, до 24% и 17%.

 

                                               На кого могат да разчитат САЩ и Китай

 

Опитите на Вашингтон да противодейства на китайската стратегия "Един пояс, един път"

Същността на китайската стратегия изглежда проста: там, където САЩ действат с помощта на критиките и заплахите, Китай предлага инвестиции и развитие, като ерозията на американското и възходът на китайското влиняие са най-очевидни именно в Азия. Данните от социологическите анкети сочат, че азиатските елити, особено в Югоизточна Азия, смятат, че в момента Пекин има надмощие в битката за континента. Според тях, Вашингтон е по-малко заинтересован от случващото се в региона, което го прави и "по-малко надежден партньор". Някои експерти дори твърдят, че Югоизточна Азия съвсем скоро ще достигне (или дори е достигнала) преломната точка, след която всеки опит за укрепване на връзките на държавите в него със САЩ ще провокират гнева на Пекин и ще доведат до санкции от негова страна. От това се опасяват не само новите американски партньори, като Виетнам и Малайзия, но и такива традиционни съюзници като Сингапур и Австралия.

Тоест, става все по-очевидно, че Америка постепенно губи битката за доминация в Азия с Китай. Както и изглежда, прословутото стратегическо "обръщане към Тихия океан", лансирано от предишния президент Обама през 2010, трудно може да си съперничи с грандиозния проект на китайски лидер Си Дзинпин "Един пояс, един път" (ЕПЕП).

Както е известно, през май 2017 на провелия се в Пекин форум на ЕПЕП, присъстваха над 1200 души от 110 държави, включително 30 държавни и правителствени ръководители. С реализацията на проекта са ангажирани общо 65 държави, а стойността му се оценява на около трилион долара. Разбира се, ЕПЕП не е единствения икономически инструмент на Пекин в битката му за Азия. Със същата цел китайците създадоха през 2015 и Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции (AIIB). САЩ отказаха да се присъединят към този проект, но въпреки силния им натиск, мнозина от техните регионални съюзници го направиха. Така, само през март 2017, броят на членовете на АІІВ нарасна с 13, като в банката се включиха и такива държави като Канада, Белгия и Ирландия, които трудно могат да бъдат заподозрени в особени симпатии към Пекин (в момента в AIIB участват над 70 страни).

Тук е мястото да напомня и за създадената през 2014 от членовете на групата БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай и Южна Африка) Нова банка за развитие (NDB), в която китайците също играят ключова роля. В момента Пекин изключително активно прокарва идеята за създаването на своеобразен аналог на Транстихоокеанското партньорство (TTP, от което Тръмп извади САЩ през 2017) в лицето на Регионалното всеобхватно икономическо партньорство (RCEP). То трябва да обедини десетимата членове на Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия (ASEAN) с Австрали, Нова Зеландия, Китай, Индия, Япония и Южна Корея. Т.е. то ще обхваща почти половината население на планетата и около една трета от световния БВП. Преговорите по формирането му се водят вече четири години. Разбира се, в RCEP участват толкова различни страни, че споразумението може да си остане само проект, но фактът е, че в момента в Азия и Океания се дискутира именно това обединение, в което САЩ също не участват.

Значението на изброените по-горе, както и на редица други китайски инициативи, не се ограничава само в икономическата сфера, тъй като те укрепват вярата в неизбежността на новия икономически ред, който Китай се опитва да наложи първо в Азия, а след това и в целия свят.

Доктрината за военното сдържане на Китай

Според американския сенатор Джон Маккейн, САЩ биха могли да възстановят своето топящо се влияние в Азия, инвестирайки в укрепването на военната инфраструктура на континента, мащабното закупуване на въоръжение и военна техника и укрепване мощта на регионалните съюзници на Вашингтон. За целта той лансира т.нар. Азиатско-Тихоокеанска инициатива за стабилност на стойност 7,5 млрд. долара, която да се реализира в рамките на пет години. Проблемът обаче е, че ръстът на военните разходи, сам по себе си, не може да възроди американското влияние в Азия, тъй като от ключово значение тук е икономическата съставляваща. А по този параметър, САЩ значително отстъпват на Китай. Тук е мястото да напомня, че Тръмп не само извади страната си от ТТР, но и заплашва да денонсира и търговското споразумение с Южна Корея.

Според някои експерти, в момента Китай се опитва да следва японската политика от времето на Втората световна война и нейния лозунг "Азия за азиатците". По времето на Обама, в Пекин смятаха, че битката им за доминация на континента със САЩ ще се проточи, но след като в Белия дом влезе Доналд Тръмп с неговия лозунг "Америка над всичко", китайските стратези стигнаха до извода, че тя може да приключи по-бързо от очакваното. Както е известно, китайците действат изключително целеустремено и дисциплинирано, а на всичкото отгоре разполагат с неизчерпаеми финансови и човешки ресурси. Освен това, в Пекин реагират светкавично на всяка промяна на международната сцена, опитвайки се да запълнят вакуума, възникнал след изтеглането на Вашингтон в различни райони на света, но най-вече в Азия.

За да не допуснат това, американските експерти традиционно съветват президента и членовете на правителството да присъстват на всички големи срещи в Тихоокеанския регион и редовно да посещават ключовите държави в него. Според тях, това би помогнало да бъдат убедени американските партньори, че САЩ действително се интересуват от случващото се в Азия, продължават изцяло да подкрепят съюзниците си и твърдо възнамеряват да си останат водещата държава в региона. С действията си обаче, Тръмп демонстрира, че това не е точно така. Голямото му 12-дневно посещение в Азия през ноември 2017 например, не успя да постигне предварително поставените задачи. Мнозина американски политолози смятат, че щеше до е по-добре, ако въобще не беше го предприемал. Разбира се, проблемите на САЩ в Азия далеч не се дължат само на некомпетентността на сегашния им президент. Едиствената алтернатива на целенасочените действия на Пекин, която в момента Вашингтгон би могъл да предложи на Азия, е свързана с лансираното от него разширяване на региона, в който следва да бъдат концентрирани американските усилия: от Тихоокеанския към Индо-Тихоокеанския регион. Което е косвено признание, че САЩ вече са претърпели поражение в битката с Китай в зоната на Тихия океан и сега опитват да се реваншират с помощта на Индия.

Както е известно, през есента на 2017 държавният секретар Рекс Тилърсън лансира идеята за превръщането на т.нар. Четиристранен стратегически диалог по сигурността (QSD, стартирал още през 2007 с участието на САЩ, Индия, Япония и Австралия) в своеобразна тихоокеанска НАТО и балансьор на китайската мощ. Повечето американски есперти обаче се съмняват, че Вашингтон ще съумее да убеди партньорите си от QSD да се конфронтират открито с Пекин. Просто, защото те едва ли ще са склонни да пожертват своите и без това сложни и толкова трудно установети отношения с Китай в името на "регионалната сигурност", т.е. на интересите на САЩ. Което е поредното доказателство за усилващата се мощ на Китай и отслабващите позиции на Америка, тъй като само допреди десетина години беше трудно да си представим подобно "неподчинение" от страна на ключовите регионални съюзници на Вашингтон - Япония и Австралия.

Индийската връзка

Измежду партньорите с в QSD в момента САЩ отделя най-голямо внимание на Индия, което е разбираемо, предвид традиционно сложните отношения между Делхи и Пекин. Както е известно, през първите години след създаването на независима Индия (1947) и комунистически Китай (1949) двамата азиатски гиганти се стараят да градят отношенията си на основата на прословутите пет принципа на мирното съвместно съществуване (т.нар. "панча шила"), но след китайско-индийската война от 1962, която Делхи загуби, двустранните отношения непрекъснато минават през възходи и падения, като последният граничен конфликт между тях беше през миналата 2017.

По принцип, тези отношения имат асиметричен характер. За разлика от Пекин, в Делхи изключително внимателно следят всяка китайска стъпка в региона и извън него. Индийците се стремят да изпреварят китайските си съперници буквално във всичко, т.е. тяхното отношение към Китай доста напомня това на самия Китай към САЩ.

Въпреки сложните двустранни отношения, напоследък в китайските университети учат все повече индийски студенти. В това отношение през 2016 беще постигнат своеобразен рекорд от 18 717 души (китайските студенти в Индия са по-малко от 2000). През последните двайсетина години Пекин инвестира в Африка и Латинска Америка десетки милиарди долари. В същото време обаче, делът на китайските инвестиции в индийската икономика е едва 0,5% от всички преки китайски инвестиции, въпреки че според Департамента за индустриална политика и развитие на индийското Министерство на търговията и промишлеността, Китай е най-големия търговски партньор на Индия. И двете страни участват в БРИКС и AIIB, а наскоро Индия (заедно с Пакистан) стана член на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС).

Ключова роля в отношенията между Делхи и Пекин играе стратегическото съперничество, което е най-силно в Южна Азия и Индийския океан. Индийците се дразнят най-много от тесните партньорски отношения на Китай с техния основен противник Пакистан. Именно заради т.нар. Китайско-пакистанска икономически коридор, който преминава през спорната територия на Кашмир и е част от ЕПЕП, Делхи отказва да се включи в проекта. Възможно е обаче, изграждането на друг ключов икономически коридор в рамките на ЕПЕП: Бангладеш-Китай-Индия-Мианмар, да промени това.

Впрочем, Китай също има сериозни претенции към Индия. Пекин например наблюдава с неприкрита тревога укрепването на стратегическите връзки на Индия със САЩ и Япония, индийското покровителство за намиращия се в изгнание тибетски Далай лама, както и все по-активното участие на Делхи в териториалните спорове в Южнокитайско море.

Китайската експанзия в Южна Азия

На този фон откриването на първата китайска военна база извън територията на страната - в африканската държавица Джибути , несъмнено притеснява Индия. В Делхи се опасявят, че китайците "обкръжават" страната с всевъзможни партньорства, включително с Шри Ланка, Бангладеш, Мианмар и Непал.

В рамките на голямата геополитическа игра, която в момента се води в Южна Азия, надмощието очевидно е на китайска страна. Съвсем наскоро, Пекин успя да привлече в своята сфера на влияние и Непал, където през януари 2018 властта бе поета от ново прокитайско правителство. Това разбира се не означава, че то ще скъса отношенията си с Делхи, тъй като те са доста стабилни: така например непалците могат да работят в Индия без визи, а индийските стоки формират 60% от целия внос на Непал.

Впрочем, в Делхи се тревожат и от все по-близките отношения между Китай и Мианмар. По време на посещението си в Пекин през декември 2017 фактическият лидер на тази държава Аун Сан Су Чи прие предложението на президента Си Дзинпин за създаване на китайско-бирмански икономически коридор. Китай е сред малкото държави, готови да реализират големи инфраструктурни проекти в Мианмар, на фона на международната изолация, в която се оказа тази страна заради проблема с местното мюсюлманско малцинство (т.нар. "рохинги"). Истината е, че Мианмар е изключително важна за Китай, защото му осигурява пряк достъп до Индийския океан.

Между другото, китайците вече разполагат с плацдарм и в самия Индийски океан. Както е известтно, в края на ноември 2017 парламентът на Малдивите само за няколко минути гласува споразумението за свободна търговия с Китай с обем от хиляда страници. Пекин вече има подобно споразумение със стария си съюзник от региона Пакистан, а предстои да подпише такова и с Шри Ланка.

Опасенията на индийците относно евентуалното им "обкръжаване" от страна на Китай също са основателни. Пекин разполага с широк набор от възможности за създаване на военни бази, като всичти те са в близост до Индия. Начело в списъка са пристанището на Шри Ланка Хамбантота и пакистанският парт Гуадар. В края на 2017 китайците официално започнаха да използват под 99-годишна аренда първото пристанище, за сметка на дълговете на Шри Ланка към различни  китайски банки. Истината е, че Пекин изключително умело използва тактиката на "дълговата дипломация". Да си припомним например гръцкото пристанище Пирея, превърнало се в основния плацдарм на Китай в Европа (взето под аренда за 436 млн. долара), или дълбоководното австралийско пристанище Дарвин, което беше дадено под аренда за 99 години на китайската Landbridge Group срещу 505 млн. долара. Между другото, именно в Дарвин е разположена голяма американска военна база с 1250 морски пехотинци. Сделката на Шри Ланка с китайците обаче е доста по-изгодна, тъй като срещу арендата на пристанище Хамбантота, Пекин ще опрости на страната дългове от 1,1 млрд. долара. На свой ред, Джибути, където миналата година беше открита първата китайска военна база в чужбина, ще получава за нея по 20 млн. долара годишно.

Разбира се, в Делхи не очакват пасивно, кога китайците за завършат обкръжаването на Индия. През ноември 2017 например, индийският премиер Наредра Моди обяви, че военновъздушните сили на страната са провели успешни изпитания на най-бързата противокорабна крилата ракета в света BrahMos, която позволява на Индия да атакува цели в стратегическия Малакски пролив от базите си на Андаманските или Никобарските острови. Въпреки това обаче, Делхи не може да се сравнява с Пекин нито по своята военна мощ, нито по разходите си за отбрана, нито пък по икономическата си мощ (китайската икономика например е пет пъти по-мощна от индийската). Освен това, Индия не разполага с достатъчно ресурси за да привлече съседите си на своя страна в сблъсъка с Китай.|

От регионална към глобална доминация

Според мнозина анализатори, хегемонията в Азия е само първата стъпка на Пекин в борбата му за глобално лидерство, тъй като поне засега китайците не са в състояние да оспорват позициите на САЩ в планетарен мащаб. Предвид това, останалите азиатски държави са изправени пред сложна задача: от една страна те следва да запазят колкото се може по-голям суверенитет, от друга - да внимават да не провокират излишно Китай, а от трета – да не допуснат прекалено отслабване на американското влияние в региона, като укрепват собствената си военна мощ и формират нови партньорства в сферата на сигурността. Япония например укрепва армията си за да може  да подкрепи САЩ  при евентуален военен сблъсък с Китай, или пък да действа самостоятелно. Впрочем, за да може успешно да противодейства на Пекин, Токио се опитва да заздрави връзките си с Русия и да формира отбранителни алианси с Индия и Виетнам.

Повечето експерти смятат, че в геополитически план през миналата 2017 Китай е действал много по-успешно в Азия, отколкото САЩ. Разбира се, това не се дължи само на качествата на китайските стратези, но и на грешките, допуснати от американските им колеги. Пекин например, съумя да внесе разцепление сред членовете на Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия (ASEAN), превръщайки я в инструмент против стратегическите си противници и най-вече против Вашингтон, като това се отнася най-вече за споровете в Южнокитайско море.

В основата на т.нар. „периферна дипломация” на президента Си Цзинпин е усилването на влиянието на Китай сред най-близките му съседи. Така, Малайзия се ориентира към укрепване на отношенията с Пекин, а Камбоджа и Лаос станаха част от китайската сфера на влияние. Дори Тайланд и Филипините, смятани за ключови съюзници на САЩ в региона, разглеждат Китай като основния локомотив на индустриализацията и развитието в Югоизточна Азия. Между другото, докато по време на миналогодишното си посещение в Азия американският президент Тръмп отдели само един ден на Филипините, китайският премиер Ли Къцян остана няколко дни в тази страна, където обсъди с президента Родриго Дутерте инфраструктурни проекти за много милиарди долари. Неслучайно Дутерте, който през 2017 заемаше на ротационна основа председателския пост в ASEAN, укрепи връзките между Асоциацията и Китай. Така, за първи път от 2013 насам, в заключителната резолюция на Срещата на върха на ASEAN не беше казано нищо за изгражданите от Пекин изкуствени острови в Южнокитайско море. Впрочем, Дутерте не спомена нищо и за решението на Международния арбитражен съд от юли 2016 относно китайските претенции за почти цялото Южнокитайско море, което беше в полза на Филипините.

Евентуалните американски санкции срещу Китай

В началото на януари 2018 японската бизнес агенция Nikkei съобщи, че администрацията на Тръмп съвсем сериозно обсъжда налагането на санкции срещу Китай, макар мнозина американски експерти да смятат, че това би било много рискована стъпка. Според Вашингтон, има редица аргументи в полза на подобно решение. В интервюто си за New York Times от декември 2017 президентът Тръмп намекна, че "меката му позиция" по отношение на Китай се дължи на сътрудничеството с Пекин за разрешаване на севернокорейския проблем, само че оттогава насам Белият дом неколкократно обвини китайците, че саботират усилията му за сдържането на Северна Корея. Нещо повече, самият Тръмп обяви, че Китай заобикаля санкциите срещу режима в Пхенян, особено по отношение доставките на петрол и петролни продукти. Между другото, въпросът за санкциите срещу китайската финансова система беше дискутиран още през лятото на миналата 2017, когато в медиите се появи информация, че подобни санкции могат да бъдат наложени на китайските държавни банки, които работят със севернокорейски компании. Наистина, темата позаглъхна след като по искане на китайската Централна банка другите държавни банки престанаха да обслужват северкорейските си клиенти, но американската администрация може във всеки един момент отново да я актуализира.

Евентуалните санкции биха могли да засегнат  и китайските металургични компании, за които се смята, че "ерозират американската национална сигурност". Така, през април 2017, специална комисия на Департамента по търговията на САЩ стартира разследване за да изясни, дали вносът на китайска стомана застрашава националната сигурност и дали оказва негативно влияние върху американския военно-индустриален комплекс. Става дума за това, че китайската стомана се продава в Съединените щати по силно занижени цени, което през последните години доведе до закриването на редица американски металургични компании, оказали се неспособни да се конкурират с вносната продукция. В резултат от това САЩ могат да загубят или вече са загубили способността да произвеждат на своя територия необходимото количество и видове стомана. Тоест, при евентуална война (с Китай), американската военна индустрия, произвеждаща танкове, самолети и бойни кораби, рискува да се сблъска със сериозни

проблеми. Макар ръководствата на китайските компании да твърдят, че сме свидетели на нормална пазарна конкуренция между ефективни и неефективни производители, привържениците на твърдите антикитайски мерки в САЩ са убедени, че става дума за реализацията на целенасочен план за ерозиране на отбранителната способност на американската армия. На този фон е съвсем логично, че изключително влиятелното "оръжейно лоби" настоява Тръмп да намери радикално решение на проблема.

Списъкът на възможните мерки включва санкции против китайските банки, логистични и металургични компании, както и срещу фирмите, които (според властите в САЩ) систематично нарушават "правата на американската интелектуална собственост". Колкото и странно да изглежда обаче, евентуалните санкции срещу Китай пораждат силна тревога сред американските съюзници, както в Северна Америка, така и в Азия, включително в Канада, Япония и Южна Корея. Причината е, че един от възможните сценарии за такива санкции предвижда и налагането на косвени санкции на държавите, в които са разположени производствени мощности на китайските корпорации, което пък означава, че въпросните три страни, както и други американски съюзници, могат да загубят голям брой работни места и бюджетни постъпления, да не говорим, че собственият им износ може да бъде блокиран от американските чиновници, които едва ли ще си губят времето да уточняват националната принадлежност на едни или други конкретни производители. Според Nikkei, последиците от необмисленото въвеждане на подобни санкции могат да се окажат толкова сериозни, че дори и Пентагонът се обявява против тях, настоявайки, ако това все пак се случи, то по никакъв начин да не засегне американските съюзници. Очевидно, армейското командване на САЩ с основание се опасява, че санкционната политика на администрацията на Тръмп може да доведе до рязкото съкращаване на броя на държавите, склонни да поддържат съюзнически отношения с Вашингтон. Нещо повече, ЕС например вече предупреди, че ще преприеме ответни мерки, ако действията на САЩ в защита на собствените им търговски интереси, засегнат европейската икономика. Тоест, ако нещата се развият в тази посока, Вашингтон рискува да влезе в дипломатически и търговски конфликт не само с традиционните си конкуренти, като Китай или Русия, но и с държави, които досега се отнасяха лоялно към американската външноикономическа политика.

Арсеналът на възможните китайски ответни мерки изглежда достатъчно сериозен, а използването им може да има доста болезнени за САЩ икономически последици. За много американски компании (като Apple например) китайският пазар е ключов и затова всяко ограничаване на техния достъп до китайските потребители би им нанесло сериозни финансови вреди. Впрочем, Пекин може да предприеме и по-радикални мерки, които да засегнат американския пазар на държавни дългови книжа. В началото на януари 2018 например, този пазар реагира изключително негативно на публикуваната от агенция Bloomberg информация, че Китай разглежда възможността да спре да купува американски ценни книжа. И макар че малко по-късно тя беше категорична опровергана от официални китайски представители, съмненията остават. Тоест, можем да очакваме, че Пекин действително не изключва подобна възможност за ответен удар по икономиката на САЩ.

Всъщност, без оглед на това, какво решение ще вземе в крайна сметка администрацията на Тръмп, тя до голяма степен вече сама се вкара в ъгъла, при това по същия сценарий, който доведе до поражението на Вашингтон в конфликта, свързан със севернокорейската ядрена криза. Истината е, че САЩ не разполагат с еднозначно добро решение. Ако след всички заплахи срещу Пекин, те не предприемат никакви сериозни мерки, това ще бъде поредния удар по имиджа им на глобален хегемон, а всички последващи заплахи вече няма да бъдат възприемани сериозно. Ако пък администрацията на Тръмп действително наложи санкции на Китай и стартира пълномащабна търговска война срещу него, това може да има много сериозни негативни последици за американската икономика и финансова система, а също да стимулира ерозията на цялата система на международната търговия, която САЩ наложиха в свой интерес през последния половин век.

Заключение

Според повечето експерти, политическото, икономическо и военно съперничество между САЩ и Китай в Азия ще продължи да се задълбочава. При това американското военно превъзходство постепенно ще отслабва. Останалите държави от Азиатско-Тихоокеанския регион ще продължат да лавират и въпреки, че са наясно за нарастващата мощ и влияние на Китай както в региона, така и на континента като цяло, ще се опитат да извлекат максимална полза от конфронтацията между Вашингтон и Пекин и няма да бързат да късат отношенията си с американците. При всички случаи обаче, те ще действат по-независимо или поне ще се опитат да заздравят връзките си с Китай.

 

                                               "Японско-индийският коридор"

 

Впрочем, през настоящата година ще се засилва и борбата за влияние в Азия между Пекин и Токио. Неслучайно Япония толкова енергично се опитва да "спечели" Индия, включително предлагайки на Делхи т.нар. "Японско-Индийски коридор", като алтернатива и конкурент на китайския проект ЕПЕП.

Като ключово предимство на Китай в битката му за Азия със САЩ може да се посочи очертаващият се алианс на китайците с Москва. По-голямата част от Русия се намира в Азия, затова и интересите и на континента са много големи и то не само в Близкия и Далечния Изток и в Централна Азия. След отстъплението от 90-те години на миналия вещ, напоследък руснаците си връщат загубените позиции в Южна и Югоизточна Азия и играят все по-значима роля на континента. В момента Русия почти еднозначно заема страната на Китай, вина за което имат и самите САЩ, които буквално я тласнаха в обятията на Пекин, а продължават да го правят и днес. Разбира се, за самата Русия Китай е не по-малко важен, отколкото тя за него, но в Кремъл вероятно са наясно, че през цялата си петхилядигодишна история тази страна винаги е защитавала единствено своите собствени интереси. Така или иначе, но вероятността, че руско-китайските отношения ще се развият по-успешно отколкото американско-китайските изглежда голяма, въпреки съмненията на някои руски анализатори, че китайците искат да "колонизират" Сибир.

Все още е трудно да се прогнозира, дали Китай би се справил по-добре от САЩ с ролята на глобален лидер. Противниците му акцентират върху "антидемократичния характер на китайския комунистически режим”, подкрепата за различни "държави-парии", териториалните претенции и граничните спорове, както и опитите за намеса във вътрешните работи на някои малки държави. На свой ред, съюзниците на Пекин акцентират върху това, че за разлика от САЩ, Китай се опитва да решава проблемите си разчитайки не на военната, а на своята "мека" сила.

 

*Българско геополитическо дружество