Краят на "седенето на два стола": накъде се е запътила Сърбия?

брой 1 2018
Typography

Последната среща между сръбския президент Александър Вучич и официалния представител на американския Държавен департамент Хойт Брайън Ий на 24 октомври 2017 беше показателна с това, че непосредствено след нея не бе публикувано прессъобщение.

То все пак се появи, но с един ден закъснение. Сръбският президент чу неща, които не му се понравиха. САЩ настояват Сърбия спешно да „уреди отношенията си с Прищина“ и повече „да не седи на два стола едновременно“. По-долу в статията ще стане дума, какво означава „уреждане на отношенията“, а също и за плана „Ишингер“. Впрочем, „седенето на два стола“ също има връзка с това. В Сърбия всичко продължава „да се върти около Косово“. Ако статутът на Косово беше регламентиран, надали и руското влияние в Белград би било толкова голямо. Основание за подобна теза дава бурната реакция на Министерството на външните работи на Русия, последвана от тази на руския посланик в сръбската столица.

Мястото на Косово в сръбската политика

Косово и до днес представлява основният въпрос, който стои пред сръбската политика. А за да бъде абсурдът още по-голям, този въпрос придобива такава важност, каквато никога преди това не му е придавана, дори и през 1999. Причините за това са няколко.

Първата причина е, че вече две десетилетия сръбската външна политика е „свързана с Косово“. След агресията, която НАТО осъществи на територията на СР Югославия, най-влиятелните западни държави, и най-вече САЩ, се интересуват преди всичко от това, как да легитимират интервенцията си срещу Сърбия. Респективно – как да легитимират международния статут на така наречената Република Косово. Елементарното обяснение е, че за цялата работа има исторически причини. Погледнато през призмата на историята, Великите сили рядко признават грешките си. А когато все пак го правят, това се случва с поне половинвековно закъснение. САЩ като суперсила, която четвърт век управлява един еднополюсен свят, не могат да приемат друго обяснение за своята намеса на Балканите, освен това, което сами са си измислили. А именно, че Слободан Милошевич е бил злодей, че сръбската полиция и армия са малтретирали косовските албанци и, че САЩ са вдигнали на крак цялата НАТО за да спасят невинните жертви! И това е краят на историята. Обрисувана е в черно-бели краски. Всяко решение, което американците предлагаха за Косово, беше обяснявано с тези три елементарни тези. По същия начин аргументираха и подкрепата си за едностранното обявяване на независимост на Косово през 2008. Затова и дума не може да става за каквото и да било отстъпление от „косовската политика на САЩ“. Естествено, че така ще бъде, след като в Косово е разположена една от най-големите им военни бази в света (небезизвестният „Камп Бондстийл“) и американците много по-добре от сръбските служби знаят какво точно се случва там. Косово, наред с Афганистан, се превърна в най-големия склад за наркотици в Евразия (интересното е, че албанската мафия все по-сериозно започва да развива и търговията с кокаин, което показва, че завзема и богатия западноевропейски пазар на наркотици), радикалните ислямски групировки се увеличават (след Тунис, Косово е общността с най-голям брой доброволци в редовете Ислямска държава, изчислено на глава от населението), а косовските институции изобщо не функционират (най-категоричното доказателство за това са докладите на ЕУЛЕКС относно корупцията). Още дълго време обаче, нищо от изброеното няма да промени американската гледна точка към Косово.

Да, квазидържавното творение на косовските албанци получи признанието на голям брой други страни (не бих взел за чиста монета твърдението на албанците, че техният брой е 105, защото изминалите няколко седмици показаха, че тази бройка е неточна, но във всеки случай надхвърля 90), ала това творение не може да се сдобие с легитимен международен статут, докато не стане член на ООН. И тъкмо по тази причина всеки разговор на сръбските държавници с представителите на САЩ започва с темата за Косово. Независимо, че формалната тема на разговора може да бъде присъединяването на Сърбия към Европейския съюз, военното сътрудничество с НАТО, търговският стокообмен или нещо друго – Косово стои в дъното на всичко. САЩ очакват Сърбия да благослови членството на така наречената Република Косово в ООН. Като компенсация, Белград не би трябвало формално да признава независимостта на довчерашната си южна област, нито да установява дипломатически отношения с Прищина. Отношенията между Белград и Прищина в юридически и формален смисъл биха изглеждали горе-долу като тези между Бон и Източен Берлин след приемането на ГДР в ООН. Механизмът е разработен в плана „Ишингер“ от 2007, когато един от тримата международни посредници в преговорите за бъдещия статут на Косово – немският дипломат от кариерата Волфганг Ишингер, предлага тази възможност. И така, от десет години насам е ясно, какво се очаква от Белград, и въпреки това сръбските политици не искат да признаят този факт. Различните правителства в Белград правят много компромиси (накрая на Косово бе разрешено да се присъедини към редица международни организации), като по този начин печелят време с надеждата, че ще умилостивят САЩ и водещите европейски държави. Но това не става. И когато сръбските политици се опитват „да избегнат темата за Косово“, техните западни партньори бързо им напомнят за нея. Натискът на западните сили отново поставя Косово в „центъра на сръбската политика“ - дори и тогава, когато е очевидно, че сръбската политическа класа е изморена от тази тема.

Втората причина е, че в момента сме свидетели на "възкресяване" на косовския казус. Последният от мнозината, които се позовават на казуса Косово, е каталунският премиер Карлос Пучдемон. Преди него, същото направиха и лидерите на иракските кюрди, както и управляващите на самопровъзгласилите се за държави Южна Осетия и Абхазия, и разбира се – Владимир Путин, по време на референдума в Крим. Както вървят нещата, очакват ни още няколко подобни референдуми в различни краища на света, които се позовават на косовския прецедент Въпреки твърденията на западните държавници, че косовският казус е sui generis и единствен по рода си пример, само десетилетие по-късно това се оказа невярно. Пространството за маневриране на Сърбия се разширява и сега тя може да защитава интересите си със съвсем различни аргументи, отколкото преди десет години.

Третата причина е, че косовската криза не е изолиран случай. Тя представлява последния етап от разпада на Югославия. Войната в Косово е неделим епизод от югославската трагедия. Тази трагедия се решава според „принципа на Бадентер“ (по името на френския политик и юрист Робер Бадентер - б.р.). Както в Съветския съюз и Чехословакия, така и в Югославия разпадът се случва като „международната общност“ приема границите на федералните единици за международно признати. Отделянето е възможно, но само в рамките на вече очертаните граници. Косово е част от Сърбия и погледнато в този аспект, може да се дискутира за всички „оригинални решения“ относно това, как да се регулират отношенията между Белград и Прищина, но не и за независимостта на Косово. Съответно, ако „принципът на Бадентер“ е нарушен в Косово, защо същият да бъде валиден другаде? Между другото, този въпрос отправяха и руснаците към западните си колеги по време на процеса по присъединяването на Крим. Лидерът на сърбите в Босна и Херцеговина - Милорад Додик, вече постави въпроса за отделянето на сръбската общност от БиХ, позовавайки се на същия принцип. Разбира се, поради всички тези обстоятелства, понастоящем е почти невъзможно да бъде осъществен подобен опит, но е симптоматично, че той все по-често се появява в публичния дискурс. Само допреди няколко години това би било абсолютно невъзможно. Все пак, Босна и Херцеговина е протекторат, управляван от международен представител, и местните политици са наясно какво могат и какво не могат да обявят в публичното пространство.

Четвъртата причина е, че в момента и Русия „побутва“ косовския въпрос в центъра на сръбската политика. Русия принципно поддържа становището на Сърбия, позовавайки се на Резолюция 1244 на Съвета за сигурност на ООН и на Заключителния акт от Хелзинки. Впрочем, руският интерес да се засили сътрудничеството със Сърбия няма никаква връзка с международното право, а с геополитиката. Географски погледнато, Сърбия е централна балканска държава, а също и най-голямата държава, произлязла от рухналата Югославия. Независимо от всичко, което сполетя сръбския народ през изминалия четвърт век, Сърбия и до днес има значително влияние в Босна и Херцеговина и Черна Гора, влиянието й в Македония е частично, а в Хърватия - незначително. Отношението на гражданите към НАТО (и към САЩ) е доста отрицателно (проучванията от последните две години показват, че около 80-85% от респондентите са категорично против членството на Сърбия в НАТО), а Русия се възприема като най-важният съюзник (според същите проучвания около 70-75% от участниците в изследванията имат положително мнение за Русия, като този процент остава константен от 2014 насам). В контекста на влошените отношения със САЩ и развихрилите се кризи в Украйна и Сирия, за Москва „политическият фронт в Сърбия“ представлява едно от местата, където тя може да "блокира" САЩ. Разбира се, Балканите отдавна вече не са сред външнополитическите приоритети на Вашингтон и затова някои анализатори посочват, че тази „руска блокада“ не би била от голямо значение за американците. Ала постюгославското пространство (а вероятно и Балканите, като цяло) е зона на геополитически трусове, където много бързо и в кратки времеви отрязъци „малките проблеми“ могат да ескалират в „големи проблеми“. Затова САЩ „побързаха“ да „натикат“ Черна Гора в НАТО, въпреки очевидния факт, че по-голямата част от населението и е против това решение (по тази причина не беше проведен и референдум), а сега настояват да се ускори процедурата по приемането на Македония. Руснаците окуражават Сърбия, че военното сътрудничество се формира по нов начин (символично, но все пак Сърбия, наред с Афганистан, е единствената държава-наблюдател в Парламентарния съвет на ОДКС), предоставят нови кредитни линии (за модернизацията на сръбските железници е изтеглен руски кредит от близо един милиард долара), развиват балансиран търговски стокообмен (през 2017 сръбският износ за Русия надхвърля един милиард долара, включително и благодарение на Споразумението за безмитна търговия), оказват влияние върху днешното външнополитическо позициониране на Сърбия (Сърбия е единствената държава, западно от Беларус, срещу която Русия не е наложила някакъв вид санкции) и оставят своя отпечатък в един по-широк регион, който в политически, културен и икономически аспект гравитира към Белград. В този контекст Русия дава своята силна подкрепа за „замразяване на конфликта“ в Косово и запазване на настоящото положение, тъй като в  Москва всички са наясно, че всяко решение по „косовския въпрос“ би означавало и крачка напред по пътя на Сърбия към присъединяването й към Европейския съюз (малко вероятно е, но все пак е възможно и сравнително бързото й присъединяване към ЕС) и следване на външнополитическия курс на Брюксел. Абсолютно е възможно при подобна развръзка Сърбия да влезе и в НАТО. Ще попитате: как така, при положение, че общественото мнение е против това? Отговорът е: реално по политически причини. Ако бъде приложен планът „Ишингер“ и така наречената Република Косово стане член на ООН, няма да мине много време и тази нова държава ще стане член и на НАТО. Какво може да направи Сърбия при това положение? Как да защити интересите си? Косовските албанци несъмнено ще експлоатират темата за албанското малцинство в Южна Сърбия, възможно е на Белград да бъде повдигнато обвинение за „геноцид“ (т.е. отново ще станем свидетели на същия сценарий, който бе реализиран в отношенията й с Хърватия и Босна и Херцеговина), в същото време въобще не бива да храним илюзии, че ще бъдат спазвани правата на сърбите в Косово. При такова развитие на нещата, зад Прищина ще застане цялата армада на НАТО. Практически Сърбия няма да има избор. Това ще бъде „рационален изход“. Вярно, това ще бъде унизителен „изход“, който би довел до вътрешна дестабилизация, но при подобни обстоятелства друго решение едва ли би могло да се намери. Естествено, това не е в интерес на Русия, и в момента сме свидетели на редица ситуации, в които руският първи дипломат Сергей Лавров много по-усърдно защитава позицията на Сърбия за Косово, отколкото самият сръбски президент.

Време за важни решения

И така, Косово си остава „главният въпрос“. Най-вероятно то винаги е било от централно значение, но сръбската политическа общност и държавните ръководители настояваха да го оставят някъде в периферията, вероятно изморени от историите за вътрешните войни и външния натиск. Сега обаче, Сърбия бързо трябва да си изясни този въпрос. След разговора си с Федерика Могерини и Йенс Столтенберг на 15 ноември 2017 Александар Вучич в общи линии потвърди същото пред сръбската общественост. Търпението на НАТО вече е изчерпано. „Злокачественото руско влияние“ трябва да бъде премахнато от Балканския полуостров и в този контекст от особено голямо значение за НАТО е да бъде вкаран в действие планът „Ишингер“. „Морковът“, който се обещава на Сърбия е членството в ЕС (Сърбия вече няколко пъти получи закани, че ако проблемът със статута не бъде решен, тя няма да стане член на Съюза). Дали този натиск ще даде резултат? Александар Вучич, който в момента несъмнено е ключовата политическа фигура в държавата, през втората половина на 2017 направи няколко двусмислени крачки, включително и за стартирането на „вътрешен диалог за Косово“. На обществеността това би трябвало да говори, че за Сърбия е най-разумно да „намери решение“ за статута на Косово. Съответно, при определени условия да разреши на косовските албанци да влязат в ООН (Русия и Китай вече намекнаха, че ще наложат вето, ако Сърбия поиска това от тях). Същевременно, отрицателен отговор на въпроса дадоха не само редица авторитетни личности, но и Сръбската православна църква - институцията, която се ползва с най-голямо обществено доверие. Именно заради втората и третата причина, които бяха посочени по-горе. Освен това, против е и Русия, която става все по-важен играч в сръбската политика. Когато става дума за Русия, не бива да се пропуска и „Нефтена индустрия на Сърбия“ (NIS), която се управлява от Газпром, и произвежда 8,3% от сръбския брутен вътрешен продукт и директно захранва държавния бюджет с около 14% на годишна база (ако към това се добавят и доставчиците, индиректната сума нараства до 20%). Взимайки решение, сръбският президент трябва да отчете и този факт. Във всеки случай, какъвто и избор да направи, във вътрешен план ще настъпи по-малка или по-голяма дестабилизация. Защото наистина всичко се върти около Косово. Ако успее да се противопостави на натиска, на Сърбия и формално ще й бъде заявено, че не може да стане член на ЕС, което пък ще предизвика отрицателни реакции в една част (прозападно ориентираната) от обществеността (въпреки че делът на поддръжниците на влизането в ЕС е намалял от 2014 насам, той продължава стабилно да се движи около 45-50%). Ако се поддаде на натиска, една част от обществото ще го заклейми като предател, а отделно ще си създаде огромни проблеми с Русия. Така погледнато, Хойт Брайън Ий вероятно има право. През 2018 ще настъпи краят на „седенето на два стола едновременно“. И вече няма да бъде възможно да се води политика, основаваща се на лозунгите „и Косово, и ЕС“ или „и сътрудничество със САЩ, и партньорство с Русия“.

* Авторът е изпълнителен директор на Центъра за стратегически алтернативи в Белград, чуждестранен член на Редакционния съвет на "Геополитика"