ЕС и Великобритания след Брекзит

брой 1 2018
Typography

Включването на Великобритания в европейската интеграция, над две десетилетия след нейното начало, бе резултат от драматичното и решение да сключи “брак по сметка” с една презирана и ненавиждана дотогава от Лондон обединяваща се Европа.

Под напора на усещането за траен и необратим упадък на бляскавата в миналото Британска империя, изпитвайки панически страх от перспективата Франция и Германия да успеят да обединят Западна Европа и подтиквано от “специалния” си съюзник САЩ, Обединеното кралство взе своето най-тежко решение да свърже живота си с Обединена Европа. Лондон хранеше надеждата, че тази “своенравна съпруга” ще бъде “опитомена” и с помощта на Вашингтон ще бъде заставена да следва безропотно волята на своя “съпруг”. Но за изминалите над четири десетилетия “съпружески живот” този “брак” така и не успя да стане не само щастлив, но и поносим.

Цялата драма на връзката на Обединеното кралство с Обединена Европа личи от факта, че всичките три досегашни британски национални референдуми бяха свързани с техните взаимоотношения. Само две години след приемането на Великобритания в Европейските общности (ЕО) лейбъристкото правителство на Харолд Уилсън проведе безпрецедентен национален референдум по въпроса за еврочленството на страната (1975). Макар 67.2% от британците да се произнесоха за неговото запазване, все по-ясно започна да се вижда дълбокото вътрешно разделение в политическите формации и в британското общество по отношение на Европа. Вторият в историята на Обединеното кралство национален референдум, организиран от лейбъристкото правителство на Тони Блеър (1999), бе свързан отново с еврочленството на страната. И този път британците гласуваха в полза на Обединена Европа, одобрявайки изборите за Европейски парламент (ЕП) във Великобритания да се провеждат по пропорционалната избирателна система, както във всички останали държави от Европейския съюз (ЕС). В този смисъл, третият референдум, отново за членството на страната в ЕС, организиран този път от Консервативната партия, не бе изненада. Изненада се оказа резултатът от него. За разлика от първите два референдума, този път британците гласуваха не за Европа, а против нея.

Този исторически обрат в британско-европейските отношения с далеч отиващи последици се нуждае от сериозен анализ на причините, довели до съдбовното решение на британците да напуснат ЕС. Отговорът на въпроса “Защо се случи “Брекзит?” се налага не само за удовлетворяване на чисто гносеологичните функции на науката, но и на потребностите на политическата практика, доколкото има сили, които виждат в “Брекзит” пример за подражание в други държави на Съюза и надежда за неговото съсипване. В този смисъл, анализът на причините, довели до победа на евроскептиците в Обединеното кралство, е много поучителен за всички участници в европейския интеграционен проект.

Отговорността на Консервативната партия

Най-голяма отговорност за надделяване на привържениците на “Брекзит” носи Консервативната партия, допринесла твърде много за ръста на европесимизма в британското общество. Вярно е, че именно консервативното правителство на Едуард Хийт вкара Великобритания в ЕО (1973), но той си остана и до наши дни единственият британски премиер, убеден привърженик на европейската перспектива на своята страна.

От времето на над 11-годишното управление на консервативното правителство на Маргарет Тачър (1979-1990) се установи практиката върху ЕО да се хвърля вината за всички неуспехи на Обединеното кралство. Ако дотогава Общността се възприемаше от всички участващи страни като интегрален клуб на солидарни държави и граждани, Тачър започна да налага виждането, че тя е организация, с която трябва да се “воюва” за постигане на користни “национални” цели, като й се прехвърля дори и отговорността за претърпените неуспехи на националните власти. Този нов политически жаргон с присъщата му „борческа” фразеология постепенно бе усвоен от всички британски политически формации, които се поддадоха на изкушението да изтъкват “заслугите” си като “борци” за националната кауза. Това хлъзгане към национализма не само накърняваше имиджа на Обединена Европа, но и водеше към отчуждаване и на държавно-политическия елит, и на гражданите от традиционните ценности на европеизма. Освен това, обективно подхранваше популизма на националистически формации, възприели ЕС като “излишен” ограничител на националния суверенитет, който би било по-добре да бъде отхвърлен. Видимото задълбочаване на европейската интеграция след студената война внесе уплаха в редовете на торите и окончателно обърна отношението към ЕС на баронеса Маргарет Тачър, продължаваща своята активна политическа дейност в качеството си на член на Камарата на лордовете. В последната си книга (от 2002) Тачър препоръча едно бъдещо консервативно правителство да оповести, че иска основно преразглеждане и предоговаряне на условията за британското еврочленство, като още от самото начало даде съвсем ясно да се разбере, че е готово, ако не постигне целите си, да оттегли едностранно страната от Европейския съюз. Не бива да се прави драма от евентуално излизане на Великобритания от ЕС, написа Тачър, тъй като “пред нас стоят куп възможности”.[1] 

Този политически завет на “Желязната лейди” бе взет на въоръжение от новия лидер на опозиционната тогава Консервативна партия Дейвид Камерън. Той извади торите от Европейската народна партия (2006) поради “несъвместими интереси за Европа”, стана водещ съучредител на основаното от евроскептиците в ЕС “Движение за европейски реформи” (2007) и успя да създаде в ЕП 56-членна група „Европейски консерватори и реформисти” (2009), смисълът на чиято дейност се свежда до премахване на изконната интеграционна същност на Европейския съюз.

Скоро след идването на торите на власт, 60 консервативни депутати внесоха предложение за провеждане на референдум за членството на страната в ЕС, което бе подкрепено с подписка на 100 хиляди избиратели, но бе отхвърлено от британския парламент (17 октомври 2011), като при гласуването го подкрепиха 81 консерватори.

Когато в началото на 2012 ЕС излъчи т. нар. “Група на бъдещето” начело с немския външен министър Гидо Вестервеле и с участието на външните министри на още десет държави-членки, подкрепящи по принцип германската идея за сериозно задълбочаване на европейската интеграция чрез сключване на нов договор (Франция, Италия, Белгия, Холандия, Люксембург, Дания, Испания, Португалия, Австрия и Полша), оказалият се в изолация в Европа Камерън стартира една много сложна игра както в ЕС, така и в самото Обединено кралство. Той съпровождааше упоритите си настоявания за предоговаряне на условията за британското членство в ЕС и за дълбоко реформиране на Съюза със заплахата за провеждане на референдум за британското еврочленство. На 23 януари 2013 Камерън оповести намерението си, ако остане на власт след общите избори през 2015, да организира до края на 2017 референдум за членството на Обединеното кралство в Европейския съюз. Когато Камерън представи в по-разгърнат вид исканията си към ЕС[2], разочаровани останаха както евроскептиците, възприели ги като “твърде слаби”, така и еврооптимистите, обезпокоени от евентуалните негативни последици за своята страна.

След като не получи очакваната подкрепа от германския канцлер Ангела Меркел, Камерън заяви в интервю за Би Би Си, излъчено на 30 септември 2014, че тъй като отношенията на Лондон с Брюксел “не работят”, той самият няма да е съкрушен, ако Обединеното кралство напусне ЕС, което намери широк отзвук, особено сред колебаещите се британци.

Общите избори (7 май 2015) неочаквано бяха спечелени от Консервативната партия, благодарение на неадекватната мажоритарна система, облагодетелстваща торите, и това позволи на Камерън да се освободи от коалиционния си партньор - проевропейската Либералдемократическа партия на Ник Клег, и да състави еднопартийно правителство.

Преговорите за предоговаряне на условията за членство на Обединеното кралство в ЕС започнаха на Европейския съвет в Брюксел (25 юни 2015). По време на обиколката си на националните лидери на 27-те други държави на ЕС, Камерън ги заплаши, че при “провал” самият той ще подкрепи идеята за излизане на Великобритания от Европейския съюз.

Напоритостта на Лондон и фактът, че Брюксел беше засегнат от многобройни кризи създадоха обективните условия за постигане на една на пръв поглед неочаквано бърза сделка между тях (на драматичния Европейският съвет от 18 февруари 2016). Незабавно след постигането на споразумението, представено от Камерън като “извоюване” на “специален статут” на кралството в ЕС, британското правителство насрочи провеждането на референдума за 23 юни 2016, като при обявяването на решението Камерън подчерта, че Великобритания ще бъде по-силна и по-сигурна в един реформиран ЕС, носещ предимствата на достъпа до Общия пазар, на повече работни места и на по-ниски цени. Напускането на ЕС ще бъде “скок в тъмното”, заяви британският премиер. Впоследствие той прибягна до още един аргумент: евентуалният “Брекзит” може да доведе до разпадане на ЕС, което на свой ред ще увеличи риска от война в Европа. Камерън постоянно твърдеше, че иска Великобритания да остане член на ЕС, но се аргументираше с потребността чрез членството “да променим и реформираме тази организация”, което бе открито признание за британската неудовлетвореност както от миналите, така и от настоящите взаимоотношения с ЕС, а също от очертаващата се визия за него.

Камерън се показа като прилежен ученик на Тачър, но лишен от талант и от политически усет. Той беше подведен от илюзията, че владее собственото си правителство, своята партия и британското общество и може да ги насочва в желаната от него посока. В действителност, половината му министри се оказаха привърженици на “Брекзит”, като открито поискаха оставката му в случай на отрицателен народен вот. В течение на десетилетия торите бяха разединени - от партийното ръководство до първичните организации, а ексцентричният кмет на Лондон – консерваторът Борис Джонсън, се превърна в най-атрактивния и пламенен пропагандатор на “Брекзита”. За излизане от ЕС открито настоя и председателят на Камарата на общините в британския парламент – консерваторът Крис Грейлинг, а общественото мнение бе подвластно на спекулативното представяне на европейската интеграция. 

Приносът на Лейбъристката партия

Почти равностоен принос за нарастване на европесимизма във Великобритания има и Лейбъристката партия. Като опозиционна политическа сила тя гласува против включването на страната в ЕО (1972), а когато пое властта, лейбъристкото правителство на Харолд Уилсън проведе безпрецедентен за държавите-членки на Общността референдум по въпроса за еврочленството на страната (1975). През 1982 Националният изпълнителен комитет на опозиционната Лейбъристка партия настоя правителството да започне преговори за постепенно и “приятелско” излизане на Великобритания от Европейските общности.[3] С основното искане за едностранно напускане на ЕО, дори без референдум, Лейбъристката партия проведе предизборната си кампания за поредните парламентарни избори (юни 1983), но претърпя поражение.

По повод на втория рефендум за членството на страната в ЕС, лидерът на опозиционната Лейбъристка партия Ед Милибанд бе категоричен: „ние твърдо вярваме, че бъдещето на Великобритания е в ЕС”. Той обаче се аргументира с това, че оставането било необходимо на Великобритания, за „да работи по-ефективно за промяна вътре в ЕС”[4], което бе разчетено от британците като неудовлетворение на лейбъристите от европейската интеграция.

Разединението на британския бизнес и лондонското Сити

Разединението с тенденция към ръст на евроскептицизма беше присъщо не само за двете основни политически сили на Великобритания, но и за британския бизнес. Докладът на Конфедерацията на британската индустрия, представен преди референдума от нейния директор Керълайн Феърбърн, предупреждаваше, че евентуален “Брекзит” в най-добрия случай ще предизвика икономически шок във Великобритания, ще коства на Обединеното кралство над 100 млрд. паунда и милион работни места, загубите до 2020 ще достигнат 5% от БВП на страната, а последствията ще са удар по търговията, инвестициите и жизнения стандарт на британците. В същото време обаче, последвалото открито писмо на над 300 представители на големи търговски и индустриални предприятия в Обединеното кралство съдържаше диаметрално противоположно послание – в него се призоваваше да се гласува за излизане от ЕС, тъй като членството в него “подкопава конкурентноспособността на страната”.

Подобно нещо се наблюдаваше и сред лондонското Сити. Още в края на ХХ век част от него настояваше Обединеното кралство да приеме еврото с надеждата Европейската централна банка да бъде установена на негова територия и беше разочарована от отказа на консервативното правителство на Джон Мейджър. По повод отказа на Камерън да присъедини страната си към Европейския финансов пакт (2011), реакцията на шефката на Асоциацията на британските банкери Анджела Найт бе необичайно остра: “Ако не седиш на масата, ставаш част от менюто.” Но Сити-то беше дълбоко раздвоено и евроскептиците използваха първата криза в Еврозоната, започнала с финансовата криза в Гърция през 2010, за да преминат в открито настъпление. Британските финансови анализатори буквално проглушиха обществото с прогнози за “Грекзит” и края на еврото.

Необичайната роля на монарха

Към списъка на вътрешните фактори, отговорни за резултата от референдума, се налага да прибавим и самата кралица Елизабет Втора. По принцип британският монарх никога не публикува позицията си, когато народът трябва да изяви своя суверенитет. Но два дни преди референдума биографът на Бъкингамския дворец Робърт Лейси обяви в британските медии, че по време на една вечеря кралицата помолила да й посочат поне “три добри причини защо Великобритания трябва да е част от Европа”. Този ясно изразен евроскептицизъм на държавния глава допринесе много за дооформяне на нагласите сред колебаещите се в полза на “Брекзит”.

Заслугите на Партията на независимостта на Обединеното кралство

При това дълбоко вътрешно разединение в основните политически формации, бизнеса и лондонското Сити, както и при излезлия наяве евроскептицизъм на кралицата, доста натежа ролята на Партията на независимостта на Обединеното кралство (UKIP), основана през 1992 от  Найджъл Фараж – бивш член на Консервативната партия. Нейна емблема е стилизиран знак на английската лира като израз на враждебността и към еврото.

Тази антиевропейска политическа формация във Великобритания, превърнала ЕС в своя мишена, започна да жъне впечатляващи успехи. На изборите за ЕП през юни 2004 всеки пети от гласувалите британци подкрепи тази популистка формация, която набираше средства за предизборната си кампания с призива: “Любовната афера с Европейския съюз свърши, моля дайте 20 лири за развода.”[5] Партията на Фараж се разрастна след очерталата се през същата година криза в ЕС във връзка с пропадането на Коституцията за Европа и последвалата през 2007 световна финансова криза. И в последните избори за ЕП във Великобритания (25 май 2014) победител с 27% се оказа именно тя. По този повод британският вестник “Таймс” обяви Фараж за “британец на годината” с аргумента, че “през изминалата 2014 никой не е определял лицето на британската политика, както Фараж. Той промени досегашните правила на играта и вече е невъзможно UKIP да бъде пренебрегната.”

Набраната във Великобритания популярност вдъхна самочувствие у партията на Фараж и тя започна да се вживява в ролята на лидер на евроскептиците в Европейския парламент. Самият Фараж, станал член на ЕП през 1999, скоро след това стана съпредседател на дясната еврогрупа “Европа на свободата и демокрацията” (2004), впоследствие успя да организира крайнодясната еврогрупа “Идентичност, традиция и суверенитет” (2007), а накрая – и евроскептичната група “Европа на свободата и пряката демокрация” (2014). На първото заседание на новия, VІІІ ЕП (1 юли 2014) еврофобите за първи път се осмелиха открито да демонстрират враждебността си към европейския проект – обърнаха се с гръб, когато прозвуча химнът на Обединена Европа, като някои не станаха и прави, а Пол Нътъл от партията на Фараж заяви: “Химнът и европейското знаме са двата символа на нашето поробване в един политически съюз, който британският народ отхвърля.”

В действителност, целта на Фараж бе доста по-амбициозна от преследваната от Камерън, защото той гледаше на излизането на Обединеното кралство само като на пионерски пример, който трябва да бъде последван от други страни, желаещи да се “освободят” от европейския “икономически затвор”.

Фараж се превърна в мотор на кампанията на евроскептиците преди референдума, вперил поглед в гордото минало на Британската империя, възседнал напиращата вълна на крайния национализъм и клеймящ арогантно всичко небританско. Той нарече първия председател на Европейския съвет – Херман ван Ромпой, “парцал”, обяви българските и румънските мигранти за “опасност за британската социална система”, а идващите през Европа имигранти-мюсюлмани представи като “гибелни” за Обединеното кралство.

Не бива обаче да се преувеличава ролята на Фараж за крайния изход на референдума. Той се възприема благосклонно от британците преди всичко като най-изявен защитник на кралството от “Брюкселска Европа”, а не толкова като британски лидер. Това показаха резултатите от последните парламентарни избори от май 2017, на които партията му не успя да спечели дори едно място в британския парламент.

Обработването на британското обществено мнение от медиите

Анализът на вътрешните причини, довели до ориентирането на британските гласоподаватели към “Брекзит”, не може да подмине твърде съществения принос на пресата в Обединеното кралство, по-голямата част от която дълги години бе в ръцете на чужденци, като австралийския медиен магнат Рупърт Мърдок и канадския му конкурент Конрад Блек, известен участник в американското задкулисие и виден привърженик на концепцията за англосферата.

Медиите заливаха публичното пространство с действителни и мними слабости на Европейския съюз. Те отразяваха широко и благосклонно изявите на евроскептиците, които изглеждаха по-нетрадиционни и атрактивни за публиката, свързваха всички проблеми на страната с ЕС и поемаха храбро неизпълними обещания. В същото време разумните аргументи на радетелите на оставането в Съюза бяха изтикани в периферията на “дебата” и представяни като “скучни”, “противоречиви” и “неубедителни”.

Това не позволи на кампанията “По-силни в Европа” да постави икономическия риск от евентуално напускане на ЕС в центъра на общественото внимание. В същото време кампанията “Напусни!” набираше сила и успя да хипнотизира британското общество с очертаната от нея апокалиптична картина на близкото бъдеще на Кралството, ако остане в ЕС: заливане на страната от нелегални мигранти, приемане на 78-милионната мюсюлманска Турция в ЕС, “тайно” създаване на Европейска армия, “обстрелване” на Острова с все нови и нови европейски директиви. Така обработвано, общественото мнение ставаше все по-евроскептично.

Опитите за вразумяване на британците от външните им контрагенти

Върху острата вътрешна борба в Обединеното кралство “за” и “против” ЕС определени рефлексии имаха някои външни фактори. Залогът беше толкова голям, че предизвика необичайна и активна външна намеса. Сякаш предусещайки какво може да се случи, свързаният с Великобритания извъневропейският свят положи доста усилия, за да вразуми британците.

В изявление за Би Би Си (24 юли 2015) президентът на САЩ Барак Обама дори малко нетактично наблегна, че Обединеното кралство “трябва” да остане в ЕС. Той подкрепи искането си с два аргумента: “членството ни дава по-голяма увереност в силата на трансатлантическия съюз”, а и “Европейският съюз направи света по-сигурен и по-благоденстващ”. В навечерието на референдума Обама отиде в Обединеното кралство, за да убеждава британците да гласуват за оставане в ЕС, като дори ги заплаши, че при “Брекзит” Великобритания ще трябва да се нареди “на опашката” на държавите, искащи привилегировани търговски отношения със Съединените щати.

Обама бе подкрепен открито от редица влиятелни държавници, политици и бизнесмени. Премиерът на Япония Шиндзо Абе заяви, че излизането на Великобритания от ЕС ще направи страната по-непривлекателна за японските инвестиции. Генералният секретар на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие Хосе Анхел Гурия предупреди, че Обединеното кралство ще плати за излизането си от ЕС висока цена: поевтиняване на паунда и повишаване на финансовия риск. Главният изпълнителен директор на американската JP Morgan – Джейми Даймън, заяви, че при “Брекзит” банката ще ограничи активността си в Лондон. Последвалите аналогични предупреждения и от други чуждестранни финансови институции дадоха основание на анализатори да прогнозират, че при напускане на ЕС лондонското Сити може да загуби десетки хиляди работни места в сферата на финансовите услуги. Обади се дори ненавижданият на Острова щатски финансов спекулант Джордж Сорос, който заплаши, че “Брекзитът” ще има по-тежки последици от “Черната сряда”[6].

Отношението на Европейския съюз

Вашингтон задейства и своето европейско задкулисие, според което допускането на “Брекзит” ще бъде “огромна грешка”, както и “Вишеградската четворка”, обявила, че “ЕС има нужда от Обединеното кралство”.

Самият ЕС, като цяло, обаче се оказа парализиран. Председателят на Европейския съвет Доналд Туск заплаши, че “Брекзитът” “може да стане начало на разрушаването не само на ЕС, но и на цялата политическа цивилизация на Запада”. Германският канцлер Меркел заяви желанието си Великобритания да остане в ЕС, дори с цената на промяна на европейските договори “в дългосрочен план”. Но председателят на ЕП Мартин Шулц обърна внимание, че британските дебати за Европа са движени от “омразни лъжи” и използват българските и румънските мигранти като “изкупителни жертви”. Френският президент Франсоа Оланд уверяваше, че Европа може да оцелее и без британците, а външният му министър Лоран Фабиюс шеговито подхвърли, че Франция ще застели “червен килим”, за да изпрати Камерън и компания обратно на Острова. Председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер пък открито предупреди, че при решение за “Брекзит”, “няма да се отнасяме любезно с дезертьорите”. Така се оказа, че ЕС не можа да участва в разгорещените дебати в Обединеното кралство. Всъщност, Съюзът не желаеше това, за да не дава повод на свръхчувствителните британци да го упрекват, че се меси в суверенните вътрешни работи на собствената им страна.

Въпреки това, точно ЕС неволно преля “чашата на недоверието” на британците към Европа със своите неубедителни действия по преодоляване на съпътстващата британските дебати безпрецедентна мигрантска криза на континента. Оспорваният от доста страни Дъблински регламент за разпределяне на мигрантите по квоти във всички държави на ЕС, едностранното решение на Меркел от 5 септември 2015 за отваряне на границите на Германия за мигрантите, прииждането на нежелани мигранти във Великобритания, създаването на огромния и плашещ бежански лагер във френския Кале, нахлуването на мигранти в тунелите под Ламанша и спирането на високоскоростни влакове – т.е. изострения до краен предел от Меркел бежански проблем, като цяло, се превърна в централна тема на британската кампания преди референдума и в главен аргумент за евроскептиците, които в крайна сметка надделяха[7].  

Впрочем, ЕС не се намеси в британските дебати по още една причина – повсеместните очаквания, че при постигнатата сделка, приета като “удовлетворителна” от Камерън, британците и този път ще подкрепят европейската перспектива на своята страна. Доминиращите сред европейския политически елит очаквания бяха изразени от българския премиер Бойко Борисов, заявил два дни преди референдума, че 60-70% от британците ще гласуват за оставане в Съюза. Подобни надежди не съответстваха на последните резултати от демоскопските проучвания, които сочеха паритет на нагласите в британското общество в рамките на статистическата грешка.

Най-адекватни, както можеше да се очаква, бяха реакциите на големия бизнес и това се видя от „потъването” на акциите в Токио в деня преди британския референдум – ясен индикатор, че инвеститорите нервно очакваха резултатите от него.

Инфарктният 24 юни 2016

Денят след референдума беше инфарктен. Огласяването в ранните утринни часове на прогнозните резултати, сочещи победа с около 2% на привържениците на оставането в ЕС, беше посрещнато като потвърждение на повсеместните очаквания. Но излезлите още преди обед официални резултати се оказаха обратни: 17 410 742 гласа (51.9%) за напускане на ЕС срещу 16 141 241 гласа (48.1%) за оставане в него, при необичайно висока избирателна активност (72.2%). Това предизвика истински шок у всички, включително сред най-пламенните пропагандатори на “Брекзит”-а. И още преди да са успели да се опомнят от него, възникна въпросът: а сега накъде? При това, не само във Великобритания и в ЕС, но и в британската Общност на нациите, в САЩ и в останалите англосаксонски държави, а също и в други контрагенти на Обединеното кралство и на Обединена Европа.

Разтърсените устои на Обединеното кралство

Разбира се, въпросът за насоката на по-нататъшното развитие стои най-вече пред самата Великобритания, избрала “скока в тъмното”. Отхвърлянето на Европа и възстановяването на суверенитета възпламени у прагматичните поданици на кралицата живата все още надежда за “британската самодостатъчност”, т. е. че Великобритания е велика сила с глобални интереси, разполагаща с необходимите ресурси отново успешно да гради своята собствена съдба.

Това усещане за самодостатъчност обаче се крепи на отдавна отминалата “британска ера” и не се вписва в продължаващия относителен спад на икономическа мощ на Обединеното кралство. Делът на Великобритания в международната търговия, в търговското корабоплаване, в инвестициите в други страни и в брутния вътрешен продукт продължава драматично да се свива.[8] Както констатира известният британски историк Джереми Блек, всички следвоенни премиери на страната “определено не успяват да се откажат от скъпия навик да гледат на Британия като на основен международен играч”[9]. Статутът на Обединеното кралство, като велика сила, произтича от отминали преди повече от половин век реалии.

Освен това, сякаш внезапно, още в деня след референдума, за първи път с такава острота възникна въпросът за съдбата на самото Обединено кралство. Още през 1998 американският учен Пол Шарп констатира, че Великобритания вече не е нация, а съюз от нации – английска, шотландска, уелска и частично ирландска[10], което очертава риск от разпадане. Аналогична оценка направи през следващата година авторитетният английски журналист и народопсихолог Джеръми Паксман, според който се разширяват “пукнатините в сградата на така нареченото Обединено кралство”[11] и това поставя под въпрос самото му съществуване. Разгорелият се в края на ХХ век национален дебат за британската идентичност доведе до съставяне на парламентарна Комисия за бъдещето на мултиетнична Британия.[12] В хода на дебата се констатира, че устоите на Британската империя са започнали да се разпадат по време на социалната революция от 60-те години на ХХ век, като от 80-те години на същото столетие насам традиционните и значими измерения на британската идентичност биват ерозирани или унищожени. Това е направило към началото на ХХІ век британската национална идентичност “по-неясна и по-крехка”[13]. По преценка на известния британски професор Норман Дейвис, “съдбата на Великобритания е доста несигурна”[14]. На същото мнение е и Джереми Блек, според когото Обединеното кралство живее днес в “условията на несигурност и разпад”[15].

Гибралтар на кръстопът

Непосредствено след референдума, на кръстопът ненадейно се оказа Гибралтар, 96% от чиито граждани гласуваха оставане в Европейския съюз. Както е известно, испански Гибралтар е завоюван от Англия в началото на ХVІІІ век. Скоро след преодоляването на международната си изолация и в контекста на международните усилия за ликвидиране на колониализма, Испания се обърна към ООН с искане да й бъде върнат Гибралтар (1963), което бе подкрепено от Общото събрание на Световната организация. Вместо това обаче, Обединеното кралство организира референдум (1967), на който около 75% от гласоподавателите се изказаха за оставане под британско управление – резултат от провежданата от Лондон политика на заселване на Гибралтар с англичани, португалци, малтийци и италианци. За да закрепи властта си на стратегическата “Скала”, както британците наричат Гибралтар, Обединеното кралство й даде през 1969 Конституция, предоставяща властта на местен парламент и правителство, но оставяща отбраната, вътрешната сигурност и външните работи на назначавания от британския монарх генерален губернатор. В знак на протест, Мадрид затвори границата с Гибралтар (1969). След приемането на Испания в НАТО започнаха преговори между Великобритания и Испания във Вашингтон (1984), но ЕО иззе инициативата и преговорите бяха преместени в Брюксел. В резултат от постигнатото през февруари 1985 споразумение, Испания склони в името на членството си в ЕО, станало факт през следващата година, да отвори границата, но установи строг граничен режим. Основателността на претенциите на Мадрид бе фактически призната от Лондон по време на британско-испанските преговори в началото на ХХІ век, по време на които правителството на Тони Блеър изрази принципно съгласие двете страни да си поделят суверенитета на Гибралтар. Но когато британският външен министър Джак Стро обяви това (юли 2002), старшият министър на Гибралтар – Питър Каруана, проведе на своя глава референдум (2002), на който 98% от избирателите отхвърлиха идеята да бъдат управлявани едновременно от Великобритания и Испания. Макар Лондон и Мадрид да не признаха референдума, на 3 януари 2003 Каруана публично настоя да започнат преговори с британското правителство “за модернизиране на Конституцията”, с което Гибралтар да получи по-благоприятен статут.

Проблемът за Гибралтар отново се изостри през юли 2013 във връзка с изграждането на изкуствен риф край него. Въз основа на доклада на наблюдатели на ЕС, ЕК отхвърли обвиненията на Обединеното кралство и призова двете страни да разрешат спора си за тази територия (ноември 2013). Британско-испанският спор избухна за пореден път на 18 февруари 2014, когато испански боен кораб попречи на провеждането на военно учение на британския Кралски флот около Гибралтар.

Спорът за тази стратегическа “Скала” явно навлезе в нова фаза след референдума за еврочленството на Обединеното кралство, тъй като общото британско решение за напускане контрастира с респектиращата воля на Гибралтар да остане в Съюза. Така че “Брекзит” означава за Гибралтар обръщане на посоката на собственото му движение от Лондон към Мадрид, за да си осигури възможност за оставане в Обединена Европа. Няма съмнение, че Испания ще се възползва от подкопаното доверие на “Скалата” към Великобритания, за да наложи своето влияние в Гибралтар.

Новата перспектива пред Северна Ирландия

Резултатите от референдума за еврочленството на Великобритания изправиха пред аналогичен избор и друга част на Обединеното кралство - Северна Ирландия, гласувала за оставане в Европейския съюз.

Ирландия бе разделена на две части през 1921, а когато Република Ирландия напусна британската Общност на нациите (1949), Ълстър остана в Обединеното кралство. Спорът за Ълстър се изроди в гражданска война (1968-1998) между лоялните на короната протестанти и католиците-републиканци, настояващи за обединяване на острова, която отне живота на 3 500 души. След “Споразумението от Разпети петък” за мир (1998), Лондон предаде правомощията на Асамблеята и Изпълнителния орган на Северна Ирландия (1999), но през 2002 северноирландските институции отново бяха суспендирани. Споразумение от 2006 доведе до изтегляне на британската армия и съставяне на “полуавтономно” правителство.

Ако през 1970 стандартът на живот в Северна Ирландия бе с 30% по-висок от този в Република Ирландия, след присъединяването си към ЕО Ирландия осъществи истинско “икономическо чудо”, като в края на ХХ век надмина Обединеното кралство по БВП на глава от населението[16], което усили стремежа към обединяване на Ирландия. След разрушаването на Берлинската стена и премахването на стената в кипърската столица Никозия, единствената наземна стена в Европа остана тази от бетон и бодлива тел, която разделя северноирландската столица Белфаст на протестантска и католическа част.

Диаметрално различните резултати от референдума за еврочленството на Великобритания показаха по недвусмислен начин различните визии на Обединеното кралство и Северна Ирландия за собственото им бъдеще. Това поставя на дневен ред събарянето на Белфастката стена и обединяването на Ирландия – справедлива кауза, за която ще продължат да се борят както Северна Ирландия, така и Република Ирландия.

Шотландия пред нов референдум за независимост

В същото положение се оказа след референдума за еврочленството на Великобритания и Шотландия. Тя е завоювана от Англия  в средата на ХVІІ век, но шотландците удържаха на политиката на насилствена асимилация, като съхраниха самостоятелната презвитерианска църква и своето национално самосъзнание. Едва в края на ХХ век обаче те успяха да се преборят за възстановяване на своя парламент. Шотландците са значително по-еврофилски настроени от англичаните и търсят в Брюксел противовес на централното управление на Лондон.

Единбург дори успя да постигне споразумение с британското правителство за провеждане на референдум за независимост на Шотландия. Рискът от евентуално отпадане на Шотландия с нейното 5-милионно население и една-трета от британската територия, откъдето идва по-голямата част от петролните приходи на кралството и където е разположена ядрената база на Великобритания, беше толкова реален, че трите основни британски партии - Консервативната, Лейбъристката и Либералната, в съвместен документ, обещаха приемане до края на 2014 на редица закони за разширяване на автономията на Шотландия. След като бяха задействани всички възможни британски и външни механизми за оказване на натиск, в референдума (2014) надделяха противниците на независимостта (с 55.3%). Стана ясно обаче, че отношенията между съставните части на Обединеното кралство вече никога няма да бъдат същите.

Скоро след референдума за независимост на Шотландия британският премиер Камерън обявяви, че е подготвил почвата за “ново балансирано конституционно решение за цяла Великобритания, включително Англия”, според което не само Шотландия, но и Уелс, Северна Ирландия и самата Англия трябва да решават отделно своите въпроси за данъците, бюджета и социалната политика.

Въпреки поражението си, национализмът на шотландците продължи успешно да се развива под лозунга “Свободна Шотландия в Обединена Европа”[17].

Още в навечерието на референдума за членството на Обединеното кралство в ЕС първият министър на Шотландия Никола Стърджън открито предупреди, че ако Великобритания излезе от ЕС, страната й ще проведе нов референдум за независимост. След общонационалното решение за “Брекзит” Стърджън наистина поиска провеждане на нов референдум за независимост на Шотландия, аргументирайки се с разминаването на волята на шотландците и англичаните по толкова важен за настоящето и бъдещето на техните страни въпрос.

Уелс по пътя на Шотландия

Самият факт на провеждането на признат от Лондон референдум за независимост на Шотландия и искането за организиране на второ допитване до шотландците по въпроса за националния суверенитет се превърнаха в пример за следване от уелсците.

Уелс е покорен от Англия още в края на ХІІІ век. Започналото движение за предоставяне на самоопределение на Уелс доведе до признаването на уелския език за равноправен на английския (1967), а движението за национална автономия – до създаването на уелски парламент (в края на ХХ век). Уелс е значително по-еврофилски настроен от Англия и търси в Брюксел противовес на централното управление на Лондон.[18]

Въпреки че на референдума за еврочленството на Великобритания мнозинството уелсци гласуваха за напускане на ЕС, по-нататъшното развитие на Уелс ще търпи сериозни въздействия от националните стремления на останалите части на Обединеното кралство. Всеки успех там неизбежно ще се превръща в допълнителен стимул за разгръщане на силите, ратуващи за възстановяване на независимостта на Уелс.

Перспективата за превръщане на Великобритания от “световна държава” в “островно кралство”

Като се вземат предвид и аржентинските претенции за Фолклендските (Малвинските) острови, може да се констатира, че се очертава тенденция за приключване на процеса на превръщане на Великобритания от “световна държава” отново в “островно кралство”.

Дори самата Англия се оказа дълбоко разединена. Столицата Лондон гласува за оставане в Европейския съюз. Очертаха се съвсем ясно и други разединителни линии в английското общество - между младите, които в преобладаващата си част искат оставане в ЕС, и възрастните, отдали предпочитание на “Брекзит”, както и между образованите, с техния еврооптимизъм, и необразованите, с техния европесимизъм.

Възродените надежди в британската Общност на нациите

Изправени пред въпроса “а сега накъде?”, поданиците на кралицата отправят взор отново и към британската Общност на нациите.

Няма съмнение обаче, че от пиковия момент на „Pax Britanica” (около 1900) влиянието на Великобритания в нейните доминиони и колонии бележи непрекъснат спад. Той става забележим след Първата световна война, а безспорен – след изтощителната Втора световна война. След унизителното поражение по време на Суецката криза (1956) става съвсем очевидно, че „Британската ера” безвъзвратно е останала в историята. Оттогава насам сме свидетели на засилване на центробежните тенденции, стагнация в търговския обмен и отслабване на политическото влияние на Лондон върху принадлежащите към Общността на нациите държави. Преки следствия от включването на Великобритания в европейската интеграция бяха ликвидирането на Стерлинговия блок (средата на 70-те години) и премахването на повечето от преференциалните мита в Общността на нациите (1977). Същевременно се очерта видима тенденция за спад на престижа на кралството като следствие от намалената британска помощ за участващите в Общността държави, войната срещу Аржентина за Фолклендските (Малвинските) острови и ограничителните мерки на Лондон по отношение на “цветните” имигранти от Общността на нациите.

Днешните надежди за възраждане на британската Общност на нациите изглеждат доста ефимерни. Доколкото последните проблясъци на Британската империя не са угаснали и в наши дни, поддържането на носталгията по загубената империя продължава. Но тази твърде специфична международна организация – своеобразен “джентълменски клуб”, служещ повече за поддържане на езиковите, историческите, психологическите и културните връзки между участващите в него държави, предлага все по-ограничени възможности на Лондон да прокарва политиката си в международния живот. Откритото разграничаване на бившите британски колонии пролича особено ясно от националния референдум в Австралия за пълен суверенитет на страната (1999) и референдумите в Нова Зеландия за ново национално знаме (2015-2016).

Укрепване на надеждите в Америка

Поемайки по пътя на раздялата с ЕС, британците се уповават и на “специалния” си съюзник – САЩ, тъй като повечето от тях са убедени, че “проблемите винаги са идвали от Европа, а решенията – от Америка”.

Именно САЩ обаче дадоха решаващ тласък на Обединеното кралство за включването му в европейската интеграция, предоставяйки му ключовата роля за прокарване на американските интересите в нея. Надеждите на Вашингтон по отношение членството на Великобритания в Обединена Европа се оказаха до известна степен оправдани, но, като цяло, доста завишени, доколкото британската политика на “прагматичен минимализъм” доведе до постепенното й изолиране и намаляване на политическото влияние на Лондон в Европа.[19] Това породи усилващо се недоволството в Съединените щати. Още по време на управлението на Тачър най-авторитетният щатски футуролог – Алвин Тофлър, упрекна бриитанските лидери, че още не са осъзнали, че “британската мощ е претърпяла инфлация”[20]. В края на ХХ век проф. Збигнев Бжежински категорично констатира, че “Великобритания не е геостратегически играч”[21]. А в началото на ХХІ век ръководителят на лондонското издание на “Вашингтон поуст” Т.Р. Рийд обърна специално внимание на това, че “Великобритания не е наясно относно ролята, отредена й в съвременния свят”[22]. Към това следва да се прибави очевидният спад на влиянието на САЩ в света от самото начало на ХХІ век.[23]

И все пак, на първо време Лондон може да разчита на реална помощ именно от Вашингтон. Броени месеци след британския референдум президентските избори в САЩ бяха спечелени от Доналд Тръмп, заявил в хода на своята предизборна кампания подкрепа за решението на британците да напуснат Европейския съюз. Победата на Тръмп всъщност попари и последните надежди на британските привърженици на оставането в Съюза да предотвратят “Брекзит”-а. Елегантно ухажваният от новия британски премиер Тереза Мей Тръмп сипе щедри обещания за “суперизгодна” търговска сделка на САЩ с Великобритания. Няма съмнение, че сделка между Вашингтон и Лондон наистина ще има, но е малко вероятно тя да компенсира щетите от напускането на Европейския съюз.

Предизвикателствата пред Европейския съюз

Британският референдум ненадейно постави въпроса “а сега накъде?” и пред самия Европейски съюз. Неочакваният резултат от него и подхранваните от всички недоброжелатели на Обединена Европа надежди, че “Брекзит”-ът ще бъде схванат като успешен пилотен проект за “освобождаване” от брюкселските евробюрокрация и ще бъде последван от радетелите на възстановяването на “отнетия” национален суверенитет в други държави-членки, внезапно породи опасения за провал на целия над 60-годишен европейски проект. Все пак, макар да се оказа съвършенно неподготвен, ЕС  доста бързо овладя този риск.

Сега на дневен ред излизат икономическите загуби, които ЕС безспорно ще понесе, лишавайки се от своята трета по сила икономика, от 60-милионния британски пазар и от услугите на лондонското Сити, на което се пада най-голям относителен дял в световната търговия с евро.

Всичко това обаче ще бъде компенсирано в пъти от новите възможности за развитие на европейския интеграционен проект, които се откриват с отпадането на най-сериозното вътрешно препятствие пред него – британското. За да бъде преодолян причиненият от Обединеното кралство застой в европейската интеграция, ЕС пое курс към “фронтално задълбочаване на интеграцията” (виж годишното послание на председателя на ЕК Жан-Клод Юнкер към депутатите от Европарламента от септември 2017 – б.р.), който ще възвърне необходимата динамика и дълбочина на изграждането на Обединена Европа и ще й позволи да се справи със системната криза, в която сега се намира.

Пренареждане на глобалната “шахматна дъска”

Референдумът за членството на Великобритания в ЕС е съдбовен избор, който неизбежно ще рефлектира и върху преподреждането на геополитическата “шахматна дъска”.

Още през 1946 Чърчил лансира идеята за изграждане на съюз на англоезичните нации (Великобритания, САЩ, Канада, Австралия и Нова Зеландия), който да наложи своята воля над останалия свят. От началото на 60-те години на ХХ вк до наши дни не спират да се обсъждат различни варианти за създаване на “Общност” с участието на Великобритания, САЩ, Канада, Австралия, Нова Зеландия, страните от Европейската асоциация за свободна търговия и британската Общност на нациите с убеждението, че тя би имала решителен превес пред Обединена Европа. В огромната си част британското общество продължава и в наши дни да се схваща не като органична част от европейската общност, а като елитна част на общността на англоезичните народи.

Вече са налице факти, даващи основания да се твърди, че още от преди провеждането на британския референдум за еврочленството на страната се полагат целенасочени теоретични и практически усилия за изграждане на англосферата. През 2010-2012, едновременно в САЩ, Великобритания и Канада, се появи тритомник под редакцията на американския политолог проф. Питър Катценщайн, посветен на “Англо-Америка”, към която, наред със САЩ, Великобритания и Канада, са причислени също Австралия и Нова Зеландия.[24] На 21 октомври 2013 френският “Монд”, цитирайки документи на бившия сътрудник на щатските разузнавателни служби Едуард Сноудън, разкри, че Националното разузнаване на САЩ работи в тясно сътрудничество със своите аналози във Великобритания и нейните три доминиона Канада, Австралия и Нова Зеландия, с които са образували тайна общност под името “Пет очи” за обмен на разузнавателна информация. Тези два факта могат да бъдат схванати като начало на полагането на идейните и практическите устои на нов англосаксонски център в съвременния свят. Подобен развой би означавал промяна в съотношението на силите в самата Г-7 с обособяване на трите англосаксонски държави и трите страни от континентална Европа.

Каквото и да се случи обаче, едно е ясно – след “Брекзит” Обединеното кралство, британската Общност на нациите, трансатлантическите отношения, европейската интеграция, а и светът, като цяло, ще открият нова страница в своето развитие.

 

 

Бележки:

 

[1] Предлаганата стратегия вж. Тачър, М. Изкуството на държавника. Стратегии за промяна на света. София, 2002, с. 420-431.

[2] The Telegraph, 2014, March 16.

[3] Лебедев, А. Очерки британской внешней политики (60 – 80-е годы). Москва, 1988, с. 86.

[4] Financial Times, 2014, March 12.

[5] Попов, Е. Сто есета за Европа. София, 2006, с. 21.

[6] Става дума за 16 септември 1992, когато машинациите на Сорос срещу британската валута му донесоха печалба от 1.1 млрд. фунта, причиниха загуби на британската икономика на обща стойност 3.5 млрд. фунта и наложиха британското правителство да извади паунда от Европейския валутен механизъм. – Вж. Профил на мегаспекуланта Джордж Сорос. София, 1997, с. 8-9.

[7] Апокалиптичната картина на заливане на Великобритания от нелегални мигранти бе преекспонирана, макар че тя далеч не е най-засегнатата държава на Европейския съюз. Докато на 100 хил. местно население в Унгария  се падат почти 1 800 мигранти, в Швеция – 1 667, в Германия – 587, а средно за ЕС – 260, в Обединеното кралство са едва 60. Правителството на Камерън се отказа от квотната система и прие през 2015 само 1000 сирийски бежанци, като обяви, че през следващите пет години ще приеме до 20 хил. бежанци от Сирия.   

[8] Шарп, П. Дипломацията на Тачър. Възраждането на британската външна политика. София, 1998, с. 19.

[9] Блек, Д. История на Британските острови. София, 2008, с. 330.

[10] Шарп, П. Посоч. съч., с. 200.

[11] Паксман, Д. Англичаните. Портрет на един народ. София, 2000, с. 8.

[12] Блек, Д. Посоч. съч., с. 389.

[13] Пак там, с. 391-392.

[14] Дейвис, Н. Европа. Изток и Запад. В. Търново, 2007, с. 97.

[15] Блек, Д. Посоч. съч., с. 392.

[16] Пак там, с. 96.

[17] Деланти, Д. Изобретявайки Европа: идея, идентичност, реалност. София, 2004, с. 191.

[18] Дейвис, Н. Посоч. съч., с. 96.

[19] Пак там, с. 37.

[20] Пак там, с. 72.

[21] Бжежински, З. Голямата шахматна дъска. Американското превъзходство и неговите геостратегически императиви. София, 1997, с. 52.

[22] Рийд, Т. Съединени европейски щати. Новата суперсила и краят на американското господство. София, 2005, с. 251.

[23] Вж. Кюнър, Д. Десетилетие на упадък. – Дума, 16 януари 2010 (превод на статията, поместена в броя от 5 януари 2010 г. на в. “Вашингтон таймс”).

[24] Civilizations in World Politics. Plural and Pluralist Perspectives. Routledge, 2010; Anglo-America and its Discontents. Civilizational Identities Between East and West. Routledge, 2012; Sinicization and the Rise of China. Civilizational Processes Between East and West. Routledge, 2012.

 

*Ректор на Университета по библиотекознание и информационни технологии – София

 

**Член на  Редакционния съвет на списание “Геополитика”