Китай в епохата на "втория Мао"

брой 1 2018
Typography

Провелият се през октомври 2017 в Пекин ХІХ конгрес на Китайската комунистическа партия (ККП) стартира с впечатляваща апаратна победа на президента Си Дзинпин и премиера Ли Къцян, които съумяха радикално да обновят състава на Постоянния комитет на Политбюро на ЦК на ККП, заменяйки наведнъж петима по-възрастни политици със свои връстници.

По този начин, "поколението на петдесетгодишните" в китайското ръководство консолидира властта в страната, като минимум, през следващите пет години, под лозунга за "навлизането на социализма с китайско лице в нова епоха".

Основните постановки в доклада на Си

Ключовият доклад на генералния секретар на ЦК на Китайската комунистическа партия Си Дзинпин на нейния ХIХ конгрес, очерта приоритетите в развитието на Китай не само през петгодишния период до следващия ХХ конгрес, но и за един доста по-дълъг срок. По принцип, от подобни документи не бива да се очакват кой знае какви изненади. Както е известно, докладът на генералния секретар не отразява личната му гледна точка, а позицията на Централния комитет на Компартията. Затова той се подготвя продължително време от голяма група експерти (включително високопоставени партийни ръководители) и на практика е резултат от множество компромиси.

Характерно за официалните китайски политически документи е, че в тях се отделя специално внимание на историческата приемственост и опората на историческите прецеденти. Тази специфична особеност е свързана с корените на китайската цивилизация и остава актуална и днес. Приемствеността се подчертава дори, когато новият курс на практика изцяло отрича предишния. В резултат от това, китайските официални политически документи трудно се възприемат от европейците. От европейска гледна точка, в тях непрекъснато се повтарят на пръв поглед безмислени фрази, чиито практически смисъл всъщност е правилното позициониране на докладчика (в случая Си) по отношение на неговите предшественици. Тоест, в Китай всичко ново задължително следва да бъда поставено на здрава историческа основа, а идеологическото обосноваване на китайската политика - колкото и неясно да изглежда за некитайците - по правило се смята за по-важно от конкретните факти.

Всъщност, очертаният в доклада на Си курс отразява редица тенденции в китайската политика, които достатъчно ясно започнаха да се проявяват още в края на 2000-те, т.е. преди той да оглави партията и държавата. Въпреки това, докладът дава конкретни отговори на редица въпроси за бъдещето развитие на Китай, по които доскоро съществуваше известна неяснота. От значение в случая са нюансите и акцентите в речта на китайския лидер.

Като всеки от предшествениците си, Си Дзинпин се стреми да даде собствен теоретичен принос към идеологията на ККП, прокарвайки т.нар. "социализъм с китайска специфика в новата епоха". Самото название говори за мащабите на амбициите му. Защото истината е, че независимо от многобройните отправки към миналото и подчертаването на приемствеността, Си претендира да постави началото на нов етап в историята на Китай.

Десега, формулата за "социализма с китайска специфика" (но без споменаването на "новата епоха"), която беше лансирана още в началото на периода на реформи от Дън Сяопин, се смяташе за гръбнака на идеологията на китайската компартия. Идеологическите формулировки на предишните партийни и държавни лидери Дзян Дзъмин (т.нар. "теория на трите представителства") и Ху Дзинтао (за "научното развитие") претендираха единствено за ролята на допълнения и уточнения към "социализма с китайска специфика", но не и за нов етап в развитието на партийната идеология.

Както посочи в доклада си на ХVІІ конгрес на ККП, тогавашния и генерален секретар Ху Дзинтао: "социализмът с китайска специфика е научна теоретична система, която включва ключовите стратегически идеи на Дън Сяопин, теорията за "трите представителства" и концепцията за научното развитие". Всъщност, от гледна точка на идеологията на КПК, в "социализма с китайска специфика" влиза целият период на развитие на партийната догматика от Мао Дзедун насам. Следователно, обявеното на последния конгрес от Си навлизане на "социализма с китайска специфика" в нова епоха, може да се смята за край на периода от китайската история, свързан с ерата на реформи, и излизане извън досегашните идеологически рамки.

По-важното обаче е, какви са практическите последици от тази стъпка? Ако се съди по доклада му, Си е решил да фиксира редица приоритети на китайското развитие, които се обсъждаха и частично биваха прокарвани още преди предишното поколение лидери, но така и не станаха част от дневния ред на страната (или не играеха достатъчно важна роля в него). За разлика от предишните етапи от новата история на комунистически Китай, сега именно тези приоритети ще бъдат в центъра на вниманието. По-долу ще изброя някои от тях:

- Балансираното развитие и намаляването на неравенството стават по-важни, отколкото темповете на икономически растеж. Между другото, Си съзнателно избегна да припомни плановете за удвояване на китайския БВП до 2020 (в сравнение с този през 2010), които се съдържаха в документите на ХVІІІ конгрес на ККП. Сред предизвикателствата пред новото китайско общество е противоречието между потребността на населението от по-високо жизнено равнише и неравномерното и небалансирано развитие на страната. Както е известно, още предшественикът на Си - Ху Дзинтао, обръщаше внимание на проблемите с бедността и неравенството. Следва да признаем обаче, че през периода на управление на предишното поколение китайски лидери (и най-вече през първото десетилетие на ХХІ век, когато Китай демонстрираше изключителен растеж) възможностите за реформи в тази сфера бяха пропилени с лека ръка. Днес тези реформи вече не могат да бъдат отлагани. Предвижда се специално внимание да се отдели на преодоляването на разрива в жизненото равнище между градовете и селските райони, както и на ускореното развитие на периферните региони. Планира се ускореното създаване на общонационални системи за пенсионно и здравно осигуряване, борба срещу доставките на некачествени лекарства, разширяване достъпа на населението до качествено образование и реализацията на мащабна програма за борба с бедността. Тоест, като най-важна задача в момента се определя понижаването на градуса на социалното напрежение, породено от бедността и неравенството.

- Пазарните реформи и либерализацията на икономиката остават  на заден план. В доклада на Си думата "пазар" се споменава много по-рядко, отколкото на предишните партийни конгреси, макар в него да се говори за подкрепа на предприемачеството и защита на инвеститорите. Си Дзинпин откровено посочва, че иска да направи китайските държавни корпорации "по-големи и по-силни", като в същото време подобри качеството на управлението им. Предполага се, че именно от средите на държавните корпорации ще бъдат формирани т.нар. "национални лидери". При това, китайското икономика ще си остане смесена, а основно внимание ще се отдели на премахването на административните бариери пред развитието на бизнеса и на административните монополи, както и на стимулирането на конкуренцията. Държавата ще се изтегли от административното регулиране на цените там, където то все още съществува. В същото време, ще бъдат засилени надзорът и регулирането на финансовия сектор, което отразява задълбочаващите се проблеми с дълговете на корпоративния сектор и провинциалните правителства.

- Не бива да очакваме либерализация и във вътрешната политика. Значителна част от доклада на Си беше посветена на усъвършенстването на работата на партийния апарат с цел запазване и укрепване на ръководната роля на КПК в страната. Специално внимание ще се отделя на идеологическата работа и идеологическата обработка на партийните членове (и обществото, като цяло). Борбата с корупцията ще продължи, като се предполага осъществяването на реформа на партийния и държавния контролни механизми с цел повишаване на тяхната ефективност.

- Пекин ще провежда активна външна политика и ще продължи да ускорява модернизацията на своите въоръжени сили. Както посочва Си: "Китай и занапред ще играе ролята на отговорна велика държава, като активно участва в реформата на глобалното управление, използвайки за целта своята сила и мъдрост". Според него, Китай ще води "великодържавна политика с китайски характеристики". До 2020 въоръжените сили следва да постигнат сериозен напредък в механизацията, информатизацията и повишаването на стратегическите си възможности, до 2035 трябва да приключи тяхната модернизация (т.е. да достигнат техническото равнище на водещите армии на планетата), а до 2050 - да излязат на водещи позиции в света. Впрочем, докато сроковете 2020 и 2050 се споменаваха и преди, 2035 се посочва за първи път в този контекст.

- Специално внимание ще се отделя на държавната подкрепа за иновациите. Показателно се, че в доклада на Си, думата "иновации" се среща над 50 пъти. Става дума за внедряване на иновациите в държавното управление, стимулиране на иновационните технологии и иновационните компании и т.н. Ще нараства държавната подкрепа за малките и средни предприятия в иновационната сфера, ще бъде завършена реформата на системата за управление на високотехнологичните отрасли, ще се отделя повече внимание на обмена на технологии между военно-индустриалния комплекс и гражданската икономика. Както е известно, в последно време Си създаде редица организационни структури за управление на големите иновационни проекти и дори лично оглави една от тях - Централния съвет за интегрирано военно и гражданско развитие. Очевидно китайското ръководство разглежда иновациите като основния източник на икономически растеж в бъдеще и, паралелно с това, като гарант за сигурността на страната във военната сфера.

Китайската вътрешна политика

Според повечето експерти, още с идването на власт на Си Дзинпин през 2013, за първи път от трийсет години, фундаменталната линия на китайското ръководство претърпя съществена промяна. Векторът, заложен още от Дън Сяопин през 1978 и основаващ се на идеята за "постепенно и незабележимо" развитие на Китай вече беше станал демоде. Експортната икономика, изкуствено заниженият курс на юана, евтината работра ръка, остарелите технологии, привличането на чужди капитали и "уестърнизацията" престанаха да дават желаните резултати, а с приключването на цикъла на всеобща глобализация окончателно се превърнаха в "задънена улица" за китайското развитие.

Както е известно, според негласно установените в комунистически Китай традиции, новият лидер на страната задължително следва да изкара един петгодишен мандат като заместник на генералния секретар на ЦК на ККП. Навремето Си Дзинпин използва този период за да формулира, с помощта на лоялните му местни кланове, програма за радикални икономически, политически и управленски промени. Тази концепция, станала известна като "Великата китайска мечта за възраждане на китайската нация", представлява набор от реформи, които впоследствие залегнаха в основата на включената на ХІХ конгрес в обновения Устав на ККП политическа философия на китайския партиен и държавен лидер, наречена "Мислите на Си Цзинпин за нова епоха на социализма с китайска специфика".

В рамките на този план, до 2021 следва да бъде решен проблемът с бедността, създавайки единно китайско общество "Сяокан", а през 2049 Китай трябва да стане "могъща модернизирана социалистическа държава". Ще напомня, че през 2021 се навършват сто години от създаването на Китайската компартия, а през 2049 - сто години от създаването на комунистически Китай. Разбира се, за да реализира на практика тази стратегия, Си Дзинпин се нуждае от съответната икономическа основа, в резултат от което беше взето решение за прехвърлянето на акцента в икономиката от износа към развитието и реализацията на китайските стоки на китайския пазар. С други думи, ако доскоро икономиката на Китай се развиваше най-вече за сметка на производството на предназначена на износ продукция, сега основната цел е разширяването на вътрешното търсене. Това обаче означава значително увеличаване на т.нар. "средна класа", тъй като именно принадлежащите към нея са в състояние да купуват жилища, автомобили и други стоки с висока добавена стойност, а идеята за "единното китайско общество Сяокан" се базира именно на възможността по-голямата част от 1,5 милиардното население на страната да стане част от средната класа. Схемата, на която залага Си, поне на пръв поглед изглежда проста: богатото общество гарантира голямо търсене на стоките местно производство, а разширявващият се вътрешен пазар ще направи Китай независим от евентуални опити на САЩ да окажат външен натиск върху китайския износ. На практика обаче, реализацията на тази схема поражда сериозни проблеми.

На първо място, през всички тези години огромните парични средства от износа на евтини китайски стоки, до голяма степен, се концентрираха в ръцете на ограничен кръг членове на партийната номенклатура, превращайки ги в милиардери. През 2016 броят на китайските милиардери надмина този в която и да било друга държава по света, достигайки 600 души (за сравнение, в САЩ те са под 500). А тъй като от 90-те години насам, частната собственост в Китай се смята за също толкова неприкосновена, като държавната, тези хора бяха сигурни, че никой няма да посегне на парите им.

Ето защо, когато преди няколко години Си Дзинпин очерта първите контури на своята нова политика, призовавайки всички "кланове" да осъществят обрат от износа към вътрешния пазар, партийният бизнес елит не пожела да го подкрепи. Според принадлежащите към него, отказът от отработените канали на износа и необходимостта да инвестират собствените си капитали за развитието на изискващия невероятни средства вътрешен пазар, не изглеждаше рационално. Още повече, че Си предлагаше да се промени системата, гарантираща собственото им обогатяване, в името на някакви неясни и абстрактни цели, свързани с "повишаването на общественото благосъстояние" и необходимостта от "повече солидарност". Разбира се, не всички открито се обявиха против стратегията на китайския лидер, тъй като част от тях бяха наясно, че той планира постигането на така очертаните цели не за сметка на екстензивното развитие на съществуващите икономически сектори, а активно налагайки иновационните технологии. Именно това му осигури подкрепата на част от "младите" членове на партийния елит и националния бизнес, но в същото време окончателно настрои срещу него мнозинството от най-влиятелните представители на по-старото поколение в китайския елит.

Последните, въпреки че открито им бе заявено, че е по-добре доброволно да се откажат от утвърдените си експортни канали и да подкрепят новата икономическа стратегия на президента Си, отказаха да го направят и преминаха в открита опозиция. В отговор, Си Дзинпин, който беше наясно, колко нестабилно е всъщност положението на Китай, залагащ почти изцяло на износа, не се поколеба да предприеме радикални мерки. В страната стартира най-голямата в историята на комунистически Китай антикорупционна кампания, която на практика се превърна в чистка на нелоялните към партийния и държавен лидер финансови, военни и индустриални среди в националния елит. Именно в тази ситуация се проведе и последният конгрес на ККП. Ето защо е важно да си изясним, доколко той повлия върху разпределението на политическите сили в страната и нивото на противоречията между тях.

Всъщност, промените в това отношение наистина са много сериозни. Нека започна с това, че само няколко месеца преди конгреса Си Дзинпин взе най-радикалното си до този момент решение, нареждайки отстраняването на основния претендент за генерален секретар на ККП (или за премиер на страната) през 2022 - членът на Политбюро и шеф на партийния комитет в Чунцин Сун Джънцай. Както вече споменах по-горе, всеки потенциален лидер на Китай следва да изкара петгодишен мандат като зам. генерален секретар на ККП, а поне в очите на елита Сун Джънцай отлично се вписваше в този схема. Вместо това обаче, той беше отстранен от поста си в Чунцин, след това стана обект на разследване, а през септември 2017 го изключиха и от партията за "сериозни нарушения на дисциплината", при това тъкмо в навечерието на конгреса на ККП. По този начин, схемата, по която поне от двайсет години насам представителите на най-големите партийно-номеклатурни кланове в Китай се сменяха начело на властта, беше нарушена. На самия конгрес пък стана ясно, че всички новоизбрани членове на Постоянния комитет на Политбюро са от "поколението на петдесетгодишните", т.е. по чисто възрастови причини нито един от тях не би могъл да наследи Си Дзинпин през 2022. Самият той, както и можеше да се очаква, беше преизбран за генерален секретар на ККП, тъй като по традиция най-висшите китайски лидери получават два последователни мандата начело на страната. Освен това обаче, той беше обявен за жив класик на марксизма-ленинизма, което бе включено и в партийния устав. Това е огромна лична победа на Си, тъй като официалното включване на неговата "политическа философия" в Устава на ККП означава, че занапред всяко предизвикателство към него на политическата сцена вече ще се разглежда като предизвикателство към Комунистическата партия, като цяло. Още по-важни обаче, бяха резултатите от избора за членове на Постоянния комитет на Политбюро на Компартията.

Както е известно, в предишния състав на Постоянния комитет на китайското Политбюро президентът Си и премиерът Ли бяха "най-младите" (поне според номеклатурните стандарти на Компартията). През миналата 2017 Си Дзинпин навърши 64, а премиерът Ли Къцян стана на 62. Останалите петима членове на предишния Постоянен комитет бяха доста по-възрастни и представляваха поколението китайски политици, родени през 40-те години на миналия век.

Освен това, предишната конфигурация на комитета отразяваше острата апаратна борба в ръководството на КПК, развихрила се в навечерието на издигането на Си Дзинпин на поста президент (председател) на Китайскат народна република през 2013. По онова време, бившият шеф на пропагандния отдел на ЦК на КПК Лю Юншан, ползващ се с подкрепата на бившия генерален секретар Дзян Дзъмин, претендираше за поста вицепрезидент на страната, но получи категоричен отказ от Си Дзинпин и дори не влезе в Постоянния комитет. Друг негов член - секретарят на Централната дисциплинарна комисия на КПК Ван Цишан, който преди пет години се смяташе за основния съперник на Ли Къцян за премиерския пост, трябваше да се задоволи с поста вицепремиер.

Новите членове на Постоянния комитет са партийният бос в Шанхай Хан Джън, ръководителят на Канцеларията на ЦК на КПК Ли Джаншу, шефът на Организационния отдел на ЦК Джао Лъдзи, вицепремиерът Ван Ян и главният идеолог на КПК и ръководите на нейния Център за политически изследвания Ван Хунин.

Премиерът Ли Къцян, т.е. вторият човек в държавата, който е член на опозиционния на Си Дзинпин т.нар. "комсомолски клан", запази поста си. На трето място в китайската йерархия вече е Ли Джаншу, който беше избран за шеф на канцеларията на ЦК на ККП. Той е роден през 1950 в провинция Хъбей. В средите на партийната номенклатура Ли се смята за кадър на предишния китайски президент Ху Дзинтао, успешно интегрирал се в отбора на наследника му Си Дзинпин и дори оглавил неговата администрация (през 80-те години на миналия век Ли Джаншу работеше в апарата на Компартията заедно със Си). Известно време се смяташе, че Ли ще поеме дисциплинарната комисия на КПК след като тогавашния и шеф Ван Цишан достигне негласно приетата "пенсионна бариера" от 68 години. Непосредствено преди края на конгреса обаче се заговори, че той може да стане председател на китайския парламент (Общокитайското събрание на народните представители), заменяйки на поста 70-годишния Джан Дъдзян, който вече напусна Постоянния комитет на ЦК на ККП. Между другото, от 2015 насам, именно Ли Джаншу е човекът, на който Си Дзинпин разчита за контактите си с Русия, особено по стратегическите за двете страни въпроси. В това си качество, Ли многократно се е срещал с руския президент Путин, ето защо утвърждаването му на поста се тълкува като признание за ключовото значение на връзките с Москва.

На четвърто място в йерархията е роденият през 1955 вицепремиер Ван Ян, който също е част от "комсомолския клан" и е близък до предишния партиен и държавен лидер Ху Дзинтао, т.е. представлява опозиционните на Си кръгове от елита. По времето на Ху, Ван стана член на Политбюро на ЦК на КПК през 2007. Смятат го за главния архитект на т.нар. "нов курс" в китайската икономика, чиято цел е изграждането в Китай на общество, доминирано от средната класа. Както заяви през 2013 самият Ван Ян: "преди 30 години в Китай беше осъществена идеологическа реформа, а сега се нуждаем от реформа в системата на разпределяне на интересите в полза ва обикновените хора".

Към опозицията на Си принадлежи и новият първи вицепремиер Хан Джън, който е част от т.нар. "шанхайска клика" и представлява политико-финансовите крагове в китайския мегаполис Шанхай, които са най-тясно свързани с "експортната икономика". Както е известно, "шанхайската клика" се оформи още, когато градът се ръководеше от Дзян Дзъмин. В тази група влиза и председателят на парламента Джан Дъдзян. Хан Джън дължи старта на кариерата си именно на Дзян Дзъмин, но стана кмет на Шанхай през 2003, когато Дзян напусна президентския пост, а голяма част от привържениците му се сближиха с Ху Дзинтао. През 2012 Хан Джън беше прехвърлен на работа в КПК, оглавявайки нейния шанхайски комитет.

На пето място е шефът на Центъра за политически изследвания на ЦК на ККП - 62-годишният Ван Хунин, който вече отговаря за идеологията на партията. Той също е роден в Шанхай и е член на Политбюро от 2012. Смятат го за привърженик на Си Дзинпин, но това едва ли е точно така, тъй като той беше идеолог и на предишните двама китайски лидери, а според мнозина е истинският автор на "теорията за трите представителства" на Дзян Дзъмин, на "теорията за научното развитие" на Ху Дзинтао, а дори и на включените в Устава на ККП "идеи на Си Дзинпин". Тоест, в китайската политика Ван Хунин играе ролята на своеобразен "сив кардинал", чиито истински мотиви и цели не са съвсем ясни.

На шесто място в йерархията е ръководителят на Централната дисциплинарна комисия на ККП Джао Лъдзи (роден през 1957), който пое щафетата в борбата срещу корупцията от оттеглилия се основен съратник на Си Дзинпин - Ван Цишан. Джао стана член на Политбюро на ККП (оглавявайки организационния му отдел) преди пет години, заедно със самия Си и тъй като и двамата са от една и съща китайска провинция - Шънси, той вероятно ще осигурява връзката между китайския лидер и Централния комитет на ККП и неговия огромен апарат.

И така, от шестимата участници в Постоянния комитет на Политбюро, освен самия Си, трима са негови привърженици, което е сериозен тактически успех на китайския лидер, тъй като на предишния конгрес преди пет години, техните предшественици олицетворяваха един много по-сложен баланс между фракциите на т.нар. "принцове", "комсомолския клан" и "шанхайската клика". Сега обаче, половината от тях еднозначно подкрепят Си Дзинпин.

Към това следва да добавим и, че в резултат от кадровите промени в ръководството на ККП, приети на последния и конгрес, сегашният лидер на страната, както и премиерът Ли Къцян, нямат очевидни приемници, тъй като сред седмината членове на Постоянния комитет няма нито един, който да е по-млад от тях с десет години. Освен това, Си Дзинпин има достатъчно време да продължи прочистването на неудобните представители на елита. Тоест, много е вероятно, че на следващия конгрес на ККП, когато ще приключи и вторият му мандат, просто няма да има кой да го смени. Сегашният състав на Постоянното бюро е така подбран, че най-младият от членовете му ще навърши 65 години до 2022, т.е. според китайската традиция ще трябва да се оттегли от ръководството. Което означава, че Си Дзинпин действително е на път да спечели битката с противниците си в средите на елита.

Външната политика на Китай

Какво означава това във външнополитически план? Укрепването на властта на Си Дзинпин, както и провежданата от него политика на консолидация, само по себе си, ще позволи най-важните икономически постове в страната да бъдат заети от хора, които подкрепят отказа от изцяло експортноориентираната икономика, която прекалено тясно обвързва Китай със САЩ, и смятат, че следва да се акцентира върху размразяването на съвместните китайско-руски финансови и търговско-икономически проекти. Освен това, обединяването на елита около политиката на сегашния китайски лидер ще стимулира и стъпките на Пекин към постигане на максимална независимост от чуждестранния капитал, което автоматично ше изостри и конфликта между него  Вашингтон. В чисто практически план, колкото повече нараства напрежението между САЩ и Китай, толкова повече нарастват шансовете за формирането на стабилен стратегически съюз между Пекин и Москва.

Самият Си Дзинпин очевидно осъзнава неизбежното предстоящо изостряне на американско-китайското противопоставяне, затова се опитва преодолее мудната китайска бюрокрация, концентрирайки в ръцете си лостовете, необходими за бързото решаване на една или друга геополитическа задача.

В същото време обаче, думите на Си за очаквания икономически и военен ръст на Китай, бяха изтълкувани от мнозина като послание към американския президент Тръмп, с когото малко по-късно (в началото на ноември 2017) китайският лидер се срещна в Пекин. Според Си Дзинпин, той придава изключително голямо значение на отношенията със САЩ и иска да увери Вашингтон, че страната му не планира да отправя открито предизвикателство към сегашната американска хегемония. Според него, Китай се стреми към сътрудничество със Съединените щати и не разглежда отношенията си с тях като "игра с нулева сума". В същото време обаче, той предупреди американския си колега да не подкрепя действия, които застрашават китайския суверенитет, като продажбата на оръжие на Тайван например.

Всъщност е доста трудно да се каже, какво точно е имал предвид Си, заявявайки, че Китай не се опитва да ерозира американската хегемония, тъй като в същото време той декларира очакванията си, че под негово ръководство Китай ще се превърне в най-голямата и силна икономика на планетата. Възможно е просто да е искал да каже, че Пекин не възнамерява да са конкурира със САЩ за ролята на "глобален полицай" и няма никакво намерения да пилее ресурсите за да разрешава различни конфликти в една или друга точка на света.

Китайско-американските отношения

Както споменах по-горе, в началото на ноември (8-10) 2017 президентът на САЩ Доналд Тръмп осъществи първото си посещение в Китай, където се срещна и разговоря със Си Дзинпин. Срещата се наблюдаваше с повишено внимание от целия останал свят. Впрочем, още преди отпътуването на Тръмп, на 9 ноември, в Пекин се проведе специална конференция, организирана от два от най-известните "мозъчни центрове" в страната - Институтът за международни стратегически отношения и Центърът за изследвания в сферата на сигурността, по време на която редица авторитетни китайски американисти дадоха своята оценка за бъдещето на тези отношения. Според бившия декан на Института за съвременни международни отношения  Цуй Лижу например, от продължителното турне на Тръмп в Азия, единствено посещението му в Китай е привлякло вниманието на световната общественост. Той подчертава, че преговорите между Тръмп и Си не са касаели само развитието на търговско-икономическите отношения и решаването на ядрения проблем на Корейския полуостров, а двете страни са постигнали взаимно разбирателство по почти всички ключови въпроси, подчертавайки необходимостта от сътрудничество и развитие на двустранните отношения в бъдеще, освен това двамата президенти са установили изключително добри лични отношения. Според него: „Когато говорим за големите перспективи и тенденциите в развитието на китайско-американските отношения, следва да сме наясно, че взаимноизгодните отношения между двете държави придобиват все по-фундаментално значение за останалия свят, предвид мястото и ролята им в системата на международните отношения, тяхната тежест и статут, и имат все по-институционализиран характер”.

На свой ред, зам. ректорът на Института за международни отношения към Китайския народен университет проф. Дзин Цанджун, подчертава, че най-важното за подобряването на отношенията между Пекин и Вашингтон е постигането на консенсус относно тяхното бъдещо развитие, а не търсенето на съвместни решения по един или друг конкретен въпрос. Според него, „докато мощта на Китай нараства, той умело укрепва отношенията си с другите големи държави, включително и със САЩ”.

Директорът на Института за международно развитие и професор от Университета Цинхуа Чу Шулун пък квалифицира срещата между Си и Тръмп като "безпрецедентна", посочвайки, че тя е довела до сключването на двустранни сделки на обща сума над 250 млрд. долара. Впрочем, вицепрезидентът на Школата за международни отношения и директор на Центъра за международни стратегически иззследвания и изследвания в сферата на сигурността Да Вей отива още по-далеч, заявявайки, че в момента Китай се намира в нова историческа отправна точка, а отношенията му със САЩ тепърва ще демонстрират мощен подем, тъй като имат „огромен потенциал”. Според него, те ще се развиват като „отношения с ограничена конкуренция и ефективно сътрудничество”.

Повечето западни анализатори обаче, се отнасят твърде предпазливо към тези оптимистични и дори възторжени оценки на китайските си колеги за визитата на Тръмп в Пекин. Те с основание смятат, че тези оценки неслучайно са били направени още преди президентът на САЩ да напусне китайската столица, тъй като основната им цел е „да се хвърли прах в очите на американците”. Всъщност, истината е, че Китай действително не иска да се конфронтира с Америка, тъй като продължава да има голяма полза от търговията с нея. В същото време обаче, в Пекин не могат да не съзнават, че популярната преди няколко години идея за т.нар. „Кимерика” (т.е. за формирането на китайско-американски алианс, който да доминира в света), няма как да бъде реализирана на практика. Китайските стратези остават силно привързани към концепцията за многолюсния свят, чиято практическа реализация изисква демонтажа на еднолично доминирания от Съединените щати световен ред. Подобно нещо очевидно не е по силите на Китай, затова той се нуждае от силни съюзници, споделящи стратегическата му визия. А едва ли има по-подходящ за целта съюзник от Русия.

Стратегическият характер на отношенията с Русия

Така, в обширна статия, появила се в края на миналата 2017 в китайското издание Хуанцюжибао (чиято англоезична версия е Global Times), генерал-майор Ван Хайюн, който е старши съветник в Китайската научна асоциация за международни стратегии, посочва, че "съществуващите в китайското обществено мнение негативни представи за Русия до голяма степен имат ирационален характер, не отговарят на реалността и говорят за неразбиране на ситуцията. Нещо повече, те са вредни за китайското глобално стратегическо планиране".

Според автора, макар че днешна Русия вече не е свръхдържава, тя продължава да има амбиции и да действа като велика сила, и тъй като е страна, която е в състояние да реализира стратегическите си интереси, въпреки ограничените инвестиции, следва да се разглежда като "световен играч". В тази връзка, генерал Ван Хайюн посочва, че Русия е част от политическия "триъгълник" на най-влиятелните световни държави, заедно със САЩ и Китай, и предупреждава онези, които я смятат за "маловажна сила", че  са много далеч от реалността. Както е известно, навремето Барак Обама си позволи да нарече Русия "страна от втора или дори трета категория", но ако бившият американски президент наистина го е вярвал, едва ли би виждал в Русия "опасен стратегически противник" и не би положил толкова усилия за нейната маргинализация.

Според Ван: "по време на последното посещение на Тръмп в Китай лидерите на двете държави постигнаха консенсус по такива важни въпроси, като корейската ядрена програма и търговията, т.е. в американско-китайските отношения се очертава сериозен прогрес. Ползата от всичко това е несъмнена, но от стратегическа гледна точка би било глупаво заради нея да бъдат пренебрегвани отношенията между Китай и Русия. Следва да сме наясно за цялата сложност на американско-китайските отношения и да не се поддаваме на сляп оптимизъм".

Китайският генерал подчертава, че не бива да се забравя за съществуващите противоречия между САЩ и Китай и да се допусне двете държави да попаднат в "капана на Тукидид" (т.е. препоръчва да се отчита постоянно съществуващата опасност от въоръжен конфликт между доминиращата и възходящата нова сила). В тази връзка той напомня, че сегашният американски президент е откровен привърженик на хегемонията на САЩ, което означава, че китайската глобална стратегия "не може да се гради върху илюзиите, че Америка няма да се опита да сдържа или да потисне Китай".

В същото време, Ван подчертава, че след подписването през 2001 на Договора за добросъседство, приятелство и сътрудничество между Пекин и Москва, който потвърждава отсъствието на взаимни териториални претенции, потенциалът за евентуален руско-китайски конфликт окончателно е бил изчерпан и между двете страни са започнали постепенно да се формират всеобхватни партньорски отношения на стратегическо сътрудничество. Нещо повече, според Ван Хайюн, "Русия е незаменима за развитието на общата стратегия на Китай. Нашият свят е квазимногополюсен и именно Русия е онази здрава сила, която най-вероятно ще стане основния стратегически партньор на Китай в отношенията му със съседните и световните държави, защитата на стабилността и мира на планетата, прокарването на новата концепция за международните отношения (т.нар. концепция за многостранното съвместно съществуване), стабилизирането на ситуацията в света и изграждането на нов световен ред. В триъгълника "САЩ-Китай-Русия", руско-китайските отношения ще играят ролята на балансьор на отношенията ни с Америка".

От гледна точка на международната ситуация, и Русия, и Китай са възходящи държави, и двете "сдържат" САЩ и са постоянни членове на Съвета за сигурност на ЕС. Това означава, че стратегическите потребности, интереси и концепции на двете страни са по-близки помежду си, отколкото със западните държави, ето защо могат да се превърнат стабилна основа за стратегическо сътрудничество между Москва и Пекин. Най-големи възможности за такова сътрудничество са налице в сферите на защитата на мира и стабилността на планетата, борбата срещу диспропорциите в сегашния и изграждането на нов световен ред, в чиито рамки пълноценно да се реализират интересите на държавите с икономика в преход.

От гледна точка на геополитическата ситуация, Китай и Русия са двама мощни съседи, които се допълват взаимно в сферите на сигурността и развитието. Както посочва в тази връзка генерал Ван Хайюн: "китайската пословица, че близкият съсед е по-добър от далечния роднина, е изключително подходяща за развитието на руско-китайските отношения. Важно е съвместно да се противопоставим на онези държави, които генерират хаос и войни около Русия и Китай. Впрочем, на фона на ШОС и инициативата "Един пояс, един път", руско-китайските отношения изглеждат още по-ценни".

От гледна точка на стратегическото превъзходство, Русия и Китай се допълват оптимално. Те притежават взаимнодопълващи се предимства не само в дипломатическото планиране и военната сигурност, но и по отношение на факторите и възможностите за развитие. Защото те могат да си взаимодействат еднакво успешно в сферата на енергетиката, развитието на граничните региони, препрофилирането и обновяването на китайското производство и реиндустриализацията на Русия. Стратегическата ценност на руско-китайската ос е очевидна и от гледна точка на мирното развитие и глобалното стратегическо планиране на Пекин. Ето защо, развитието на руско-китайските отношения не следва да се разглежда като принудителна стъпка, а като дългосрочна стратегия, в чиято основа не е едностранната а взаимната полза.

Много показателни в това отношение са финалните редове в статията на генерал Ван Хайюн, според който "Следва да осъзнаем, че руско-китайските отношение ще могат да изиграят ключова роля в общата стратегия на Китай само, ако положим достатъчно усилия за укрепването им. Отношенията между двете страни трябва да се развиват изключително предпазливо, предвид културните различия и историческия опит (периодите на сближаване и вражди). Китай и Русия следва да стоят рамо до рамо в сложната международна ситуация и трудната задача за възраждането на двете нации. Ето защо стратегическото им сътрудничество трябва да стане по-тясно, като двете се опитат да реализират концепцията "две общности с една съдба". В момента е необходимо и двете държави да задълбочават съвместното си стратегическо планиране и взаимното възприемане на стратегическите интереси на всяка една от тях. Изключително важно е да се използва идеята за многополюсния модел за регулиране на отношенията в триъгълника САЩ-Русия-Китай, като се осъществява изгодно и за трите страни взаимодействие. Китайските власти гледат далеч напред в своите отношения с Русия, затова всички китайски патриоти, разчитащи, че страната ни ще продължи своя възход, следва да възприемат позитивно глобалната стратегия на Китай и дипломатическите усилия на Пекин за укрепване на връзките с Москва".

Заключение

При всички случаи, лансираната на последния конгрес на ККП теза на Си Дзинпин, че Китай няма нужда да усвоява чужди методи на управление или социални модели, изглежда ясен индикатор за доминиращите в управляващата Компартия визии. Декларирайки намерението си да поведе страната към пълната и модернизация до 2035, Си Дзинпин не спомена нищо за методите си на управление. Не е ясно, дали Китай ще може да продължи своя растеж, без осъществяването на политически и социални промени. Впрочем, истината е, че и преди трийсетина години, малцина биха повярвали, че под ръководството на ККП страната ще може да постигне това, което вече постигна и без да предприема подобни промени. Днес китайското ръководство е изправено пред множество предизвикателства, някои от които се опитва да игнорира, а други - да потисне. В същото време обаче, то може да се гордее с много неща. Например с това, че през последните пет години над 60 милиона китайци преодоляха линията на бедността, а прослойката на "средната класа" неотклонно се разширява. На международната сцена ККП, както и страната, като цяло, демонстрира завидна гъвкавост, стабилност и вяра в своето ръководство и, в частност, в "председателя" Си. Наистина, подходът на Пекин към предстоящите проблеми невинаги се вписва в западния начин на мислене, но в крайна сметка, както отбелязва и самият Си Дзинпин: "няма нужда да се приспособяваме към каквито и да било чужди идеи".

 

*Българско геополитическо дружество