20
Вт, Окт
5 New Articles

Ислямска република Иран играе една от доминиращите роли в може би най-важния регион на планетата – Западна Азия, към която принадлежат Близкият и Средният Изток, Кавказ, зоната на Каспийско море и Централна Азия. Иран заема ключово военно-стратегическо положение, като е едновременно и средноизточна, и кавказка, и каспийска, и централно азиатска държава, чиито брегове се мият от водите на Персийския и Оманския залив на Индийския океан. Всички реални или потенциални конфликтни точки в региона, по един или друг начин, също са свързани с Иран. Всички, на пръв поглед, чисто вътрешни проблеми на отделните страни от тази част на света, независимо дали са етнически, религиозни, военни, икономически, бежански, или пък са касаят наркотрафика, тероризма и сепаратизма, трудно могат да бъдат ефективно решени, без съдействето на Техеран. Излишно е да се напомня значението на страната като източник на стратегически суровини и енергоносители, а също като територия за техния транзит (особено на нефт и газ). Така, проучените петролни запаси на Иран се равняват на 90 млрд. барела, което го превръща в една от най-големите петролни държави в света. При това всичките му находища се характеризират с висока производителност и ниска себестойност на добития петрол. Иран е на второ място по производство на петрол сред страните-членки на ОПЕК и на второ място в света (след Русия) по запаси от природен газ. Известните до този момент запаси от тази суровина се равняват на 21 трилиона куб.м., което е над 14% от всички световни запаси. Нещо повече, 70-милионният Иран, разполагащ с една от най-големите по численост армии в света (около 800 хиляди души), представлява, независимо от външно- или вътрешнополитическата конюнктура, решаващ фактор в западно-азиатската регионална политика.

Най-важна особеност в историческото развитие на Ислямската република Иран (която отбеляза през февруари 25-годишнината от свалянето на шаха и победата на т.нар. “революция на аятоласите”) през последните десетина години е постепенната еволюция от краен радикализъм към прагматичен и умерен ислямизъм. Днес управляващият елит (независимо от политическата му ориентация – либерали, консерватори или “неоконсерватори”) все по-често демонстрира, че е наясно с тенденциите и динамиката на съвременното развитие на иранското общество, както и със световните социално-икономически процеси, опитвайки се да координира с тях векторите на собствената си вътрешна и външна политика. Не на последно място става дума за съществена промяна във възгледите на иранските идеолози и политици относно пътя на средствата за осъществяване “износа на ислямската революция”.

Разбира се, това съвсем не означава, че Иран се отказва от идеята за регионална хегемония, която започна да реализира на практика още преди 40 години сваленият от радикалните шиити шах Мохамад Реза Пахлави. Напротив – утопичната идея за “световната ислямска революция” постепенно се трансформира в далеч по-реалната теза за доминацията на персите-шиити на регионално ниво, т.е. най-вече в Близкия и Среден Изток. Като религиозният компонент на тази идея, прагматично се преплита с откровено националистическия.

Постепенно прагматизмът в политиката на Техеран, започна да доминира над чисто идеологическите съображения, най-вече по отношение на безусловната (доскоро) подкрепа за единоверците-шиити, извън Иран. Израз на това стана не само отказът от силовия експорт на идеите на ислямската революция и праволинейната пропаганда на ислямския фундаментализъм, но и промените в иранската външна политика (един пример за което е проарменската позиция на Техеран в конфликта с мюсюлмански Азербайджан).

Всичко това обаче не пречи на Иран да използва “шиитските” лостове за постигане на регионалните си цели и формиране на политиката си в Близкия и Среден Изток. Така, Техеран активно подкрепя афганистанските шиите и спонсорира ливанската екстремистка групировка “Хизбула”. Към Иран традиционно се ориентира и елитът на шиитското духовенство в Ирак, което също ефективно се използва от Техеран.


 

Днес основните направления в регионалната (гео)политика на Ислямска република Иран са следните: Ирак, Афганистан, Кавказкият регион, Каспийският басейн, пост-съветска Централна Азия, палестино-израелският конфликт и Персийският залив.

Ирак

Иран бе първата държава от региона, която официално призна (след свалянето на Саддам Хюсеин) Временният управляващ съвет на Ирак, а след това и правителството на тази страна. През последната година и половина Техеран направи много за интензифицирането на ирано-иракските отношения. Бяха осъществени няколко взаимни визити на най-високо официално ниво. Активизираха се и икономическите отношения между двете страни. В частност, бе постигнато споразумение за изграждането на две железопътни линии - едната по маршрута Багдад-Каср Ширин-Керманшах-Техеран, а другата – по маршрута Басра-Шаламче-Хоремшахр. До края на 2004 ще стартира и изграждането на петролопровод от Ирак към Иран, който ще даде възможност за транспортирането на около 400 хиляди барела дневно към иранското пристанище Абадан. Търговската и експортна банка на Иран откри свои филиали в иракската провинция Сюлеймания. Рязко нарастна търговията между двете страни, включително и регионалната. В някои участъци на ирано-иракската граница стокообменът се е увеличил два пъти.

Иранското влияние в Ирак обаче, не се ограничава с това. С изключителната подкрепа на иранските радикали се ползва екстремистки настроеният водач на шиитите в Ирак Моктада ас-Садр – яростен поддръжник на идеите на покойния аятолах Хомейни за ислямската революция. Тезата на Моктада ас-Садр е, че: “според сегашния иракски президент, Америка е наш партньор, но аз смятам, че тя е наш враг”, напълно съвпада с позицията на Техеран. Според иракския политолог Нидал ал-Лейси: “зад шиитското възстание в Ирак, най-вероятно стои съседен шиитски Иран, понеже Техеран е крайно обезспокоен от факта, че американските войски се намират на иранската граница”. Според повечето международни анализатори, въоръжените действия на т.нар. “Армия на Махди”, ръководена от ас-Садр, които са очевиден опит за извоюване на водещо (или поне достойно) място в бъдещото ръководство на Ирак, изцяло отговарят на иранските интереси в тази страна. В случая не става дума за личността на този млад и крайно амбициозен иракски шейх. Всъщност, Техеран едва ли би искал да види точно него начело на Ирак. Неслучайно бившият ирански президент Рафсанджани, който продилъжава да се ползва с влияние в страната, нарече наскоро ас-Садр: “амбициозно хлапе, което си позволява прекалено висок тон”. Въпреки това, именно чрез действията на ас-Садр Техеран се опитва да даде недвусмислен знак на Вашингтон, кой всъщност ръководи нещата в Ирак и без кого там не може да бъде постигнат истински мир.

В Ирак, Техерен вече е задействал и редица други “шиитски лостове”, като в същото време (както подобава на опитен геополитически играч) продължава да води сложна и многоходова игра по линията Ирак-САЩ. Създалата се през втората половина на 2004 вътрешнополитическа и военна ситуация в Ирак и, особено въоръжените действия на шиитите, начело с ас-Садр, минимизират възможностите за установяване на нормални делови отношения между американската администрация в Ирак и местната шиитска общност. Така, американците се лишават от последната тънка нишка, която до неотдавна ги свързваше с шиитското мнозинство. Като един от най-активните геополитически играчи в Близкия и Среден Изток, Иран не пропусна да се възползва от грешките на американската дипломация в Ирак (най-вече в опитите за привличане на мнозинството от местните шиити). И сега иранските шиите са готови да възстановят взривеният мост между иракските им единоверци и американците. Въпросът е, колко би струвало това на САЩ?

Неслучайно, именно в разгара на шиитското възстание в Ирак, президентът на Ислямска република Иран заяви: “Ако сегашното поведение на Америка претърпи радикална промяна и се убедим, че тя не се опитва да навреди на собствените ни интереси, и ако тези интереси го налагат, страната ни би могла да се ориентира към друга политика” и дори специално подчерта, че: “нямаме намерение вечно да враждуваме и ако интересите ни го изискват, можем да провеждаме и по-различен курс”.


 

Всъщност, това бе поредният ясен знак за Вашингтон, че има възможност за споразумение по шиитския въпрос, при положение, че иранците разполагат с наистина много силен коз – войнственият Моктада ас-Садр.

Независимо от това, че определени сили в Иран се опитват да се възползват от вътрешнополитическата ситуация в съседен Ирак за собствените си интереси, ясно е че Техеран разполага там с много сериозно влиние, което ще продължи да нараства и занапред. На практика, американците сами създадоха необходимите условия за превръщането на Иран в основна фигура в многоходовата геополитическа игра, която в момента тече в Ирак.

Афганистан

Във външнополитически план, действията на Иран по афганистанския проблем могат да се определят като решителни и последователни. Иран бе сред първите държави, признали преходното правителство на Афганистан, начело с Хамид Карзаи. Несъмнена заслуга на Техеран бе и успехът на свиканата в Германия конференция за бъдещето на Афганистан. В Токио, на конференцията за оказване на финансова помощ на Афганистан, иранците отново се наредиха сред основните спонсори за икономическото възраждане на страната. Неслучайно Хамид Карзаи направи едно от първите си официални посещение именно в Техеран, където бе посрещнат подчертано любезно. Планира се разширяване на контактите между двете страни в банковата, търговско-промишлената, селскостопанската, социалната и редица други сфери. Така, Техеран лансира програма за сътрудничество с Кабул, включваща: държавна финансова помощ от 500 млн.долара, изплащане заплатите на кабулските учители в продължение на шест месеца и проект за изграждане на магистралата Мешхед-Херат. В рамките на ирано-афганистанското сътрудничество се предвижда финансовите структури и големите ирански компании да участват пряко в съвместни проекти за възстановяване на разрушената от войната икономика. Частният сектор в иранската икономика възнамерява да отпусне на Афганистан кредит от един милиард долара за възстановяването на страната.

Иран се готви да участва активно и във възстановяването на афганистанското селско стопанство. Между двете земеделски министерства бе сключено споразумение за доставка на значително количества селскостопанска техника и машини за Афганистан.

Техеран и Кабул се споразумяха и за създаването на съвместен Комитет за развитие на професионално-техническото сътрудничество в различните сфери на икономиката. Той ще се формира със съвместните усилия на министерствата на труда и социалните грижи на двете страни. Официалните власти в Кабул виждат в Иран “държава, разполагаща с големи ресурси и демонстрирала добрата си воля да играе важна роля за възстановяването на Афганистан, и ние бихме искали всички страни в света да ни помагат така, както ни помагат иранците”.

Западът, който се самообяви за архитект на нов демократичен Афганистан, вече е...

{rt}

Германия е нашият най-добър стратегически приоритет. Всички разбират, че стратегическата игра на Сърбия в следващите години ще се завърти около Дунава. Белград, където трябва да се установят международните банки се намира на средата на пътя между Северно море и Черноморския и Каспийския басейни.

Големият сръбски учен доктор Живадин Йовичич отбелязва навремето, че “балканското разположение на Югославия е геополитическо преимущество, което обаче изисква стабилна държава и реалистична политика“. Сръбската политическа класа обаче вече десетилетия не постигна нито стабилност на държавата, още по-малко пък и реализъм в своята политика. Трудно може да бъде открита в нашия район, политическа класа, която да е постигнала такава катастрофална историческа равносметка, както сръбската. През последните десетилетия тя демонстрира липса на приемственост, липса на геополитическа визия и пълна военно-стратегическа неадекватност. Неокомунистическата върхушка, доминирана от пакостната секта на ЮЛ (Партията на югославската левица, ръководена от Мира Маркович съпруга на бившия диктатор Слободан Милошевич) основаваше смвахнатите си геополитически концепции на неефективните,слаби геостратегически връзки с Беларус и Русия. Постоянното игнориране на географския и политическия прагматизъм водеше до пропадане в геополитическата бездна, така че накрая Сърбия се оказа стегната в пълно военно-стратегическо обкръжение, в пръстен от неприятели, без нито един съюзники (дори без нито един видим кандидат за съюзник).

След 5 октомври и свалянето на Милошевич от власт обществото очакваше бързо излизане от задънената улица. В действителност това бе невъзможно, защото факторът време е трудно преодолим в геополитиката и в международните отношения.

Необходимо е време, но и нашата енергична и твърда борба във времето, за да не изпуснем и последните срокове. Говорим за тотална стратегия, която според големия френски стратег генерал Бофор стои над стратегическата пирамида от интереси и едва след нея идват политическите решения. Политическата класа на Сърбия и най-вече създателите на новата прибързана политика изхождат от идеята за всеобщ интерес по света към Сърбия. Не можем и не бива да се съгласямаве с това клише, което продължава да се налага в нашето общество. Сръбските политици и най-вече тези от ДОС (Демократичната опозиция на Сърбия обединяваща доскоро цялата опозиция срещу режима на Милошевич) ни уверяваха, че сме излезли от пъкъла на 13 годишното управление на Милошевич. А също от ерата на Иван Стамболич, който ни доведе до самоубийствения “експеримент Милошевич”. Всъщност пъкълът за Сърбия и всички народи в нея продължи цели 56 години, откакто една секта - Югославската комунистическа партия, с помощта на НКВД, започна да унищожава собствения си народ и да му налага идеологията на сталинистката диктатура.

В днешната икономически разорена Сърбия, в тази социално ограбена, културно затънала и цивилизационно изостанала страна сега трябва да съединим всички счупени кости и костици на сръбското тяло, да започнем духовна обнова и успешно физическо възстановяване. Нашата нова геополитическа стратегия трябва да покрие огромният ни дефицит на доверие в света. Светът около нас е обхванат от процесите на мондиализация (глобализация), която комунистте използваха като плашило, сякаш това са процеси, които могат да ни подминат или някак си да ги избегнем. Вместо да анализираме тези процеси и да ги използваме ние им се противопставяхме. Посткапиалистическият свят е обхванат от информационна революция, която се задълбочава и разкрива невероятни възможности. Този свят вече промени своята философия за войната, използва неконвенционални оръжия и наказва всяко непослушание с уранови бомби, както се случи и с неадекватно действащата Сърбия.

Светът се превръща в едно технологично цяло обединено от знанието, което само по себе си вече е най-ценния ресурс. Знанието и информацията са водещи за заемането на позиции в тази общност. Къде сме ние? Къде са екипите, които могат  да се заемат с решаването на тези предизвикателства? Нима ще заменим изолационистката дипломация на комунистите, с революционната дипломация на борците срещу Милошевич (всъщност 5 октомври не бе никаква революция, а един аборт предизвикан от компромиса на великите сили)? Няма ли опасност, вместо стратези и истински познавачи на световната политика, ръководството на страната да се поеме както през 1944/45 от кашавари, които да ни забъркат впоредната международна каша?


Всичко в сръбския преход е хаотично, епизодично и парвенюшко, а трябва да мислим за изграждането на една ефективна геополитическа стртегия. Вече десетилетия в европейския югоизток се води политика, поставяща Сърбия в ролята наколеблива и противоречива държава. Отреждат ни скромната позиция на вечно заподозрени във всичко лошо.

Но дори и в тези уславия, можем да очертаем главните насоки на бъдещата сръбска геополитическа ориентация:

- Вече няма югославска геополитическа позиция, а единствено сръбска.

- Трябва тотялно да бъде изкоренена всяка юго-носталгия. Югославско означава антисръбско и в буквалния смисъл е насочено срещу сръбскте национални интереси. Нашето общество гледа с недоволство на незначителните, но идеологически опасни остатъци от югославизма в днешното ново ръковоство на страната. Дори при покойния и днес при Кощуица кадрите от времето на Тито, продължават да определят стратегията на сръбската държава. Какво се промени в посолствата ни – та това са едни и същи хора които бяха и при Тито и при Стамболич, и при Месич, и при Милошевич, сега и при Кощуница?

- Още през март 1992 водещите американски стратези публикуваха “Принципи за планиране на отбраната”, където са изброени главните американски политически приоритети, за отстояването на които е допустимо и воденето на война. Един от тях е и “възпиране на руските имперски планове”, което означава неутрализиране на Русия в нейния хинтерланд в Близкия Изток, Чреноморския басейн и Балканите.

Една от често присъстващите тези сред някои от управляващите в Сърбия през изминалите години бе, че “трябва още малко да издържим, докато Русия отново се изправи на крака и отново стане световна сила, която ще може успешно да се противопоставя на Съединените щати, застрашавайки техните стратегически интреси”. Това бе наивно и опасно твърдение. В близките десетилетия Моска няма да бъде технологичен, икономически и военен фактор съпоставим със Запада. Недопустимо бе да очакваме, че Русия винаги ще ни “пази”. Всъщност, Москва никога не ни е “пазила” освен през Първата световна война, когато по роднинска линия руският цар наистина ни спаси, принуждавайки Франция да прехвърли в Гърция и Африка нашата разгромена и физически осакатена войска. Интересите около руския газ и нефт са преекспонирани. Та нали на всяка международна борса можете да купите горива на свовни цени. И Русия отдавна ни продава газ само срещу заплащане. Опирайки се само на Русия Сърбия не може да защити нито един свои жизнен интерес. Новата сръбска власт следва да се откаже от подобни илюзии иначе отново ще се провали стратегически, също както и Милошевич.

- Преди две десетилетия турският премиер Тургут Йозал произнесе една бележита реч. Пред депутатите в турския Меджлис той заяви, че: “ На предстоящите международни конференции, където ще се решават световните проблеми и ще се чертят новите карти, Турция трябва да бъде на масата на преговорите, а не в менюто. Така той обясни пред турската политическа класа и елит стратегическите цели на своята политика. Днешните сръбски управляващи днес имат тежката задача да извадят Сърбия от “менюто” на новата европейска архитектура за сигурност, като същевременно са притиснати от евентуалната стратегическа загуба на Прешовската долина, към която като оси напират албанците.

Сърбия трябва да напусне руския вектор на ориентация. И не защото Русия вече не е фактор на Балканите, а защото съдбовно ни е нужна европейска интеграция. Иначе западните демокрации ще ни изключат от глобалните стокови пазари и информационната революция, като ни лишат от нови технологии. Няма накъде, колкото и да не ни се иска, наложително е сърбите да станата чехи, а Кощуница да бъде Хавел. Иначе всички знаем сръбската поговорка, че “силният не моли Бога”.

- Държавните ръководители, дипломати и представители на отделните институции имат дългосрочната родолюбива задача непрекъснато да просвещават и оглашават нашата искрена ориентация към Запада. Трябва упорито да се напомня, че нашите държавни и стратегически интереси трайно са обвързани към западните демокации и европейскта интеграция. Трябва по всякакъв начин да се лансира тезата, че ние не сме разположени между Изтока и Запада, а сме част от Запада и че всъщност страни като Русия и Турция реално се намират между Изтока и Запада. Разбира се, като казваме това, съвсем не означава, че автоматично ще приемаме всичко което ни се налага от Запад. Западът успява именно, защото има широк и богат избор от възможности, което позволява на умните да избират онова което има най-значимаместна приложимост и съответствие.

- Не вярваме, че ни заплашва някаква асимилиране от глобализацията и нейните процеси, стига политическата класа истински да служи на националните интереси, да е духовно зряла, ако интересите на нацията значимо са издигнати над всичко останало, ако народът е воден от вярващ...

{rt}

От момента на своето възраждане през 70-те години на миналото столетие на Запад и двайсетина години по-късно на Изток, съвременната геополитика претърпя съществено развитие и сега коренно се различава от фундаменталните теории, типични за немската или англо-саксонската школа от началото на ХХ век...

Статична и функционална геополитика

С други думи, съвременната геополитика доброволно се отърсва от претенцията да установява “научни” истини от първа инстанция, превръщайки се в прагматичен и многодисциплинарен метод за анализ, движен от амбицията да надхвърли статичните и твърде нефункционални схеми на класическата геополитика/политическа география. Това означава, че съвременният геополитически анализ има не предопределящ, обуславящ или първичен, а вторичен, обслужващ, практичен характер по отношение на предмета на проучване. Неговата задача е да открои система от присъщи геополитически признаци на изучаваните явления, определена като модел или съвкупност от типични и особено трайни идеи и поведенчески стереотипи, формирани под изключителното въздействие на геополитически фактори и представи, наложили се в достатъчно продължителен исторически период. Вторичният или приложен характер на геополитическия анализ произтича от главната му цел да бъде възможно най-адекватен на все по-сложната и динамична природа на изучаваните явления и, в частност, на тези с политически или външнополитически характер и да участва активно, но не в тяхното “предсказване”, а в изграждането на култура на стратегическо планиране.

В този смисъл, геополитическата същност на българската външна политика може да бъде разкрита именно посредством анализа на подобни модели. Техният брой, според мен е три, като първият от тях е приложим на местно или локално ниво и е формиран под въздействието на националната идея – санстефанизма. Нейното влияние върху външната политика на страната в един твърде продължителен период се опосредства (инструментализира) от изключително мощната и основополагаща представа за идеалната територия на нацията или, по-точно, с всепоглъщащото желание на политическата класа да възстанови Велика България, създадена от Санстефанския мирен договор на 3 март 1878 и разпокъсана три месеца по-късно по волята на великите сили по време на Берлинския конгрес. Всъщност, подобен род геополитически идеи или представи могат да имат определено влияние върху политиката на страна като България единствено в ситуации, в които поведението на големите играчи в Европа и света се структурира от принципа на равновесието (мултилатерализъм, ако използваме съвременното звучене). Обратно, в периоди на едностранно надмощие (като тези по време на съветската епоха и след нея) националната идея в България систематично се измества от наднационални идеологии (интернационализъм, глобализъм).

Това означава, че по време на националистическия период, както впрочем и след него, санстефанизмът, като функционален модел в българската външна политика, се оказва крайно недостатъчен, за да разкрие напълно нейната геополитическа същност. Ето защо, явява се нуждата от въвеждането на ново ниво на анализ – междинното или европейско ниво. Най-подходящият възглед или модел, който би могъл да бъде приложен на това ниво, е геополитическата концепция за Междинна Европа. Това понятие, което е резултат от съотношението на силите в Европа, притежава всъщност два аспекта – единият е териториален (пространството или зоната “Междинна Европа”), а вторият е функционален и отразява трайното му влияние върху политиката на засегнатите страни (моделът “Междинна Европа”). В българския случай, например, този модел се изразява в принципа на симетрията между структурата на вътрешната политическа система и външната конфигурация на силите в Европа. Някои наричат тази зависимост сателитен синдром, но според мен по-правилно би било тя да бъде определена като ефект на сателизацията (т.е. ударението би следвало да се постави върху геополитическата същност на явлението, а не върху неговата форма, подлежаща на политизиране и субективизиране).

Въпреки че този втори модел в българската политика има определящо значение за нея, той вече не е решаващ, както преди края на Втората и особено преди Първата световна война. И главната причина за това е, че именно в периода между двата световни конфликта Западният център на тежестта в международните отношения постепенно се измества от Европа към Северна Америка. От този момент нататък и особено след края на студената война, едно трето ниво на анализа става абсолютно наложително – глобалното или стратегическо ниво. Тъй като прякото влияние на съотношението на силите на това ниво върху България е сравнително скорошно от историческа гледна точка, възприятието за неговите структурни и функционални аспекти е сравнително размито и дори подценено. Но, въпреки че в този случай вероятно все още нямаме основанията да говорим за истински геополитически модел, отношенията между държавите, принадлежащи към двата центъра на сила на Запада, или между Европа и САЩ (транс-атлантизъм), остават безспорно решаващи за българския политически процес.


 

След поставянето, по такъв начин, на рамката на геополитическото изследване на българската външна политика, бихме могли да преминем към анализа на първия от моделите в нея, този на санстефанизма.

Санстефанската геополитическа представа и трите степени на нейното формиране

Основополагащата българска геополитическа представа не е част от някаква изрично формулирана доктрина, като тези например на Гърция или Сърбия (“Мегали идеа” и “Начертание”), а резултат от серия политически събития, благодарение на които започва да се оформя съвременната национална идентичност на българите...

На първо място, това е султанският ферман, с който на 11 март 1870 се учредява българската автокефална църква – Екзархията. Така се увенчава с успех 30-годишната борба на българските националисти за църковна независимост. Две години по-късно, през 1872 Екзархията се учредява в административен план, като Антим І е избран начело на българската църква. Вселенската патриаршия дълго време не се примирява с образуването на Екзархията; тя признава независимостта на българската църква едва през 1945 (!), като междувременно обявява схизма (разделянето) на двете църкви.

Според член 10 от султанския ферман от 11 март 1870 диоцезът на Екзархията покрива 15 епархии в Мизия, цяла Добруджа, Северна Тракия, долината на Нишава и Пиринска Македония: Русе, Силистра, Шумен, Търново, София, Враца, Ловеч, Видин, Ниш, Пирот, Кюстендил, Самоков, Велес, Варна (с изключение на града и 20 села) и Пловдив (с изключение на самия град Пловдив и на Асеновград), както и Сливенски санджак (без Несебър и Созопол) и Созополска кааза [Георгиев, Трифонов, 1994, с. 136]. Съобразно втора алинея на чл. 10 от фермана, през 1872 в Македония са организирани от османската власт и под контрола на Вселенската патриаршия плебисцити, в резултат на които през 1874 се назначават български владици в още три епархии: Скопие, Битоля и Охрид [Силянов, 1993, с. 130]. По този начин към диоцеза на Екзархията се прибавят и епархиите във Вардарска Македония.

Образуването на българската автономна църква далеч надхвърля значението на обикновен административен акт в рамките на Османската империя, което се доказва нагледно от ревнивата реакция на Вселенската патриаршия. То се възприема от българите, както впрочем и от техните съперници, като легализирането на една нова нация на Балканите [Dalègre, 1997, с. 44]. Действително, жизненото значение на султанския ферман от 11 март 1870 за българския национализъм се съдържа в обстоятелството, че освен признание, той съдържа и първата официална делимитация на етническите граници на българската нация на Балканите в модерната епоха [Велев, ред., 1997, с. 70]. Към това би могло да се добави, че той е първият административен (юридически) акт, от който произлиза съвременната българска представа за територията на нацията.

Втората стъпка във формирането на тази представа е Цариградската посланическа конференция и нейният проект за автономна България. През декември 1876 в резиденцията на руския посланик в Истанбул се състоят консултации между великите сили по повод поредната криза на Османската империя, по време на които особено активна роля играе граф Николай Игнатиев. Именно той в качеството си на руски посланик предлага едно твърде радикално решение на териториалните аспекти на българския въпрос [Игнатиев, 1986, с. 153, 154]. В края на предварителните разговори посланиците на великите сили решават да поискат от Османската империя да предостави автономен статут на възстаналите през 1875–1876 провинции България, Босна и Херцеговина, като предложенията на Игнатиев за българските граници срещат съпротивата на делегатите от Великобритания и Австро-Унгария. Ако руският посланик успява, все пак, да отклони контра-предложението на британския представител за разделянето на България на две провинции по паралела, той е принуден да се съгласи с австрийския план за разделянето на България по меридиана, формулиран с все същото намерение – да се избегне образуването на една твърде мощна държава на Балканите. Проектът за Органически устав, изработен по време на предварителните заседания на посланическата конференция в Цариград, предвижда в крайна сметка автономията на България, разделена на два вилаета [Семов, 1991, с. 104]. Територията на двете провинции обхваща цяла Добруджа, Мизия, Северна Тракия, част от Източна Тракия (Лозенградски окръг), цяла Македония с изключение на егейското крайбрежие, Солун и Дебърската кааза, както и почти цялата долина на Нишава с градовете Враня, Пирот и Ниш.

На 23 декември 1876 Цариградската конференция е открита, но нейната работа на практика е блокирана...

{rt}

Използването на благоприятното географско (геополитическо) положение на България за развитието на транспортната и мрежа е било разисквано още в Първото народно събрание след Освобождението, когато се е разглеждал т.нар. “железничний въпрос”. В заседанието на 9 декември 1880 тогавашният министър на вътрешните работи Петко Рачов Славейков изтъква: “Аз съм за една такава мрежа, която да свърже тясно всички страни на нашето Отечество и ако интересите на Европа изискват, да стане през България един транзитен път, то и нашите интереси да имат своята тежест… Въпрос, който скопчва нашата държава с всички други държави в Европа и онова, което трябва да се помни най-добре, е интересът на нашето Отечество”.

След 124 години, със съкрушително съжаление, сме изправени пред обратната действителност. Не само че не са “тясно свързани всичките клонове на нашето Отечество”, но и нестигащите до крайните си проектни точки железопътни клонове, които проникнаха в отдалечените краища на страната ни, от октомври 2002 започнаха да се демонтират. За “тяжестта на нашите интереси”, в момент когато през България се предвижда да минават транзитни пътища (европейски транспортни коридори с магистрални жп и автотрасета) пък дори не се споменава.

Междувременно, тази Славейкова теза, стана основа на нов клон на географските науки – геополитиката. Началото и датира от 1917, когато шведският социолог Рудолф Челен я обоснавава като “средство за борба за справедливо разпределение на пространството и обосноваване организационните форми на човешкото бъдеще”. За България, практическото и приложение е свързано с европейските транспортни връзки, наричани “коридори”. Те, според конфигурация на терена и по насоченост обединяват магистрални железопътни трасета и аутобани и представляват най-мощните комуникации по обем на превозваните товари и скорост на движение. И, по същество, в настоящия етап на развитие, напълно оправдават старата римска сентенция “Via vita es” (т.е. “Пътят е живот”).

За съжаление, в България това им значение не е оценено по достойнство. Което най-ясно си личи от решението за закриването на железопътния клон Горна Оряховица-Елена, който (съгласно европейското споразумение от о-в Крит през 1994 за изграждането на трансевропейските транспортни коридори) е очертан като участък от Коридор №9 от Хелзинки до Александруполис (Дедеагач) в Гърция.Според изискванията на т.нар. Валутен борд за финансово стабилизиране на страната обаче, той попада в групата на определените за ликвидиране “поради неефективност” железопътни клонове.

Подобно искане обаче е мегодически погрешно, защото железопътният клон е останал такъв поради несвързването му с насрещния пункт, към който е бил проектиран. Тоест, или става дума за “незавършено производство”, на което не би следвало да се търси ефективност, или проблемът трябва да се сведе не до ликвидирането на железопътния клон, а до продължаването на неговото трасе за да стане участък на националната железопътна мрежа, изявявайки в пълна мяра функциите си (“пълно” и “транзитно” в двете направления). Следователно, в интерес на България е не ликвидирането, а продължаването на железопътния клон до насрещния пункт, за който е проектиран.


Впрочем, това е не само в български интерес – изисква го интегрирането на балканските страни като транспортно кръстовище между Европа и Азия, по меридиана – между Балтика и Егея (коридори №4 и 9) и по паралела – между Черно и Адриатическо море (коридор №8). Като ефектът от тези железопътни магистрали не се побира само в погрешно изчислената “ефективност” на Валутния борд. Истината е, че закриването на железопътния клон Горна Оряховица-Елена (44 км.) противоречи на транспортните планове на ЕС тъй като силно затруднява пресичането на билото на Стара планина от трасето на Трансевропейския коридор №9.

Според решението на външните министри на България, Румъния и Гърция, през март 1996 във Варна, за изпълнение на споменатото по-горе споразумение от Крит, на наша територия трасето на Коридор №9 е определено по това на европейския път Е-85 (Русе-Велико Търново-Димитровград-Кърджали-ГКПП “Маказа”). В обхвата на Коридор №9 е Борущенската железопътна линия от Горна Оряховица на юг (Велико Търново-Трявна-Кръстец-Дъбово) но тя, поради своите завои (с “осморка“ и “шесторка”) и наклони (над 25 на хиляда), няма нужните магистрални параметри и не може да се използва за нуждите на трансконтиненталния коридор.

При други исторически условия (в началото на миналия ХХ век) международният характер на тази линия е бил изтъкван още при обсъждането и в Народното събрание, когато правителството предлага нейното изграждане. В 157-те страници на стенографските дневници на ХІІІ-то Обикновено народно събрание, в заседанията от 30.10 до 4.11.1905, са документирани възраженията против правителственото предложение. В едно от тях се казва: “Правите една линия през най-мъчните проходи, издигате я на такива грамадни височини, правите я по-дълга до Цариград с 40-50 км. и, следователно, отнемате по този начин възможността, щото тя да стане една линия на съобщения на Европа с Азия”.

От времето на тази дискусия, най-острата в железопътната история на България, е минал един век. И сега, като четем тези редове на стенографските дневници на Народното събрание от преди сто години, не може да не се възхитим от ясно очертаните геополитически приоритети на “строителите на нова България”, които за голямо съжаление днес сякаш липсват. Един от тези строители, впрочем, е еленчанинът Теодор Теодоров (по-късно български премиер).

Друго категорично доказателство, че съществуващата Борущенска жп линия не може изцяло да бъде участък на Коридор №9 е невъзможността тя да се удвои, както го изискват параметрите на коридора. Това, разбира се, не означава, че Борущенската линия трябва да се закрие. Тя си е изградила собствена техническа и селищна инфраструктура от Велико Търново, през Дебелец, Дряново, Трявна и Плачковци, до билото на Балканата – гара Кръстец. Тоест, тя ще остане едната част от жп трасето на Коридор №9 за старопланинското му пресичане.

Другото трасе на двойната жп линия по габаритите на същия коридор – геометрична права с наклони до 15 на хиляда и радиус на завоите над 750 м. (според конфигурацията на терена и в близост до аутобана през Хаинбоаз) се очертава именно определеният за закриване жп клон Горна Оряховица-Елена, но с южно продължение не към Сливен (както е предвиждал първоначалният проект), а към ареала на Подбалканската линия Твърдица-Гурково.


Трасето Елена-Гурково (Твърдица), е задължително за страната ни като направление, тъй като, след споментото споразумение между Румъния, Гърция и България от март 1996 именно ние поемаме ангажимента за неговото уточняване, регламентиране и финансиране. Това обаче не е сторено. Министерството на икономиката се ограничава само да приветства инициативата за развитие на общ регионален туристически продукт: “В тази връзка министерството изразява готовност, в рамките на своите компетенции, да окаже съдействие за реализирането на проекта (за развитие на туризма на Еленския край),… да постигне споразумение с Министерство на транспорта и съобщенията и Националната компания “Железопътна инфраструктура” за възможността и начините за използване на железопътната инфраструктура за целите на проекта, съгласно разпоредбите на Закона за железопътния транспорт. Вярваме, че идеята може да се реализира със съдействието на Българската асоциация на турестическите агенции и членуващите в нея туроператорсти фирми. Организацията на семинари или запознаване на туроператорите на място с възможностите на региона за развитие на туризъм, биха допринесли зауспешната реализация на идеята. Считаме, че проектът може да кандидатства за финансиране по Програма ФАР “Културен туризъм”, която предстои да стартира през тази година, и други програми на ЕС”.

Всеки може сам да прецени, дали това единствено мероприятие е в състояние да оживи Еленския край и опустелите селища в него.

Според Министерството на транспорта и съобщенията (писмо от 29 януари 2002): “За да продължи да функционира участъкът Горна Оряховица-Елена при минтимални разходи, заинтересованите общини трябва да участват в издръжката на линията чрез закупуването на шинобуси и експлоатирането им, наемането на линията под аренда, отдаване на концесии и др. На този етап, за да продължи да работи жп линията, общините Горна Оряховица, Лясковец, Златарица и Елена следва да поемат част от загубите от експлоатацията на участъка, възлизащи на около 450 хил.лв. годишно и тя ще продължи да функционира със занижени параметри”. Да, в тази насока няколко фирми вече се сдружават за да купят железопътната линия Горна Оряховица-Елена за да превозват по нея суровини, материали и готова продукция. Пред поетото от държавата ни задължение тази територия да бъде пресечена от могъща трансконтинентална магистрала, която в кратко време би генерирала условия за всестранно оживление, цитираните по-горе становища на официалните ни институции звучат повече от жалко.

Дошло е време за пълен и категорично ангажиращ отговор на въпроса, защо с бездействие и протакане тъй демонстративно се загърбва “интересът на нашето Отечество”, както прозорливо го определя още преди толкова години Петко Славейков.?

Според мен, най-неотложните и спешни мерки по така очертания проблем за старопланинското пресичане на Трансевропейския коридор №9 са:

1. Въз основа на сключеното преди осем години междудържавно споразумение, задължаващо България да определи трасето на Коридор №9 на своя територия, то следва най-сетне да залегне и в регионалните стратегии на общините, през които минава въпросният коридор;

2. Императивно се налага създаването на централно надведомствено управленско звено, което да изучава, разработва и предлага за правителствено решаване проблемите на геополитическото развитие на страната и, на първо място, - тези за използването на трансконтиненталните транспортни коридори;

3. Държавата да провежда насърчителна политика за проучването и мотивирането, чрез алтернативни геополитически проекти на централно ниво и координинето на проектните решения, а също – настоятелно да действа в ЕС за практическата им реализация;

4. Местните органи на властта перманентно да развиват и усъвършенстват регионалните си планове, програми и стратегии, използвайки специфичните си възможности за геополитическото развитие на страната;

5. За преодоляване последиците от голямото закъснение при определяне трасето на Коридор №9 през територията на България, да се утвърди отделна програма за ускорени практически действия в тази насока;

6. Централното регулиране на държавната дейност в сферата на геополитиката да се регламентира в реципрочни закони и, на първо място, чрез разширяването на Закона за устройството на територията.

Колкото по-скоро и по-комплексно бъде регулирано решението на тези въпроси в международната и вътрешнагта ни политика, толкова по-голяма ще бъде и ползата за България – “най-преходната” страна в Европа.

* Председател на Българското геополитическо дружество

{rt}

През последната четвърт на ХІХ и началото на ХХ век борбата за доминация на Балканите до голяма степен се свеждаше до борба за контрол над Македония – геополитически най-важното място на полуострова. В началото на ХХІ век обстановката в региона е коренно различна, но контролът над Република Македония е все така важен. Голямата разлика е, че в годините, предшестващи Балканските войни, битката се е водила за контрол над македонската територия, а сега най-важен е контролът над политическите процеси, протичащи край Вардар. Ако в началото на ХХ век Гърция, Сърбия и България бяха готови да пролеят кръвта на хиляди свои войници, за да включат в пределите си ключовата област, то днес Западът е готов да инвестира милиони долари и от време на време да отправя строги заплахи, за да укрепи етнополитическата стабилност в Република Македония. През първите години на ХХІ век България, Гърция и Сърбия пак са там, където са били 100 години по-рано, но вече нямат толкова самостоятелност да решават сами съдбата на Македония.

Водоразделното събитие, определящо днешната геополитическа важност на Република Македония, бе войната между албанските бунтовници и силите за сигурност от 2001. Тя приключи след решителната намеса на САЩ и Европейския съюз, наложили подписването на Охридското споразумение. На практика мирът бе наложен от фактори, които в чисто географски план не принадлежат към балканския регион. Така САЩ и ЕС се утвърдиха като основни играчи на балканската геополитическа сцена за сметка на старите национални държави, съседни на Република Македония.

В тази схема веднага се набива на очи едно противоречие, породено от двойнственото положение на Гърция – тя е едновременно балканска държава и член на Евросъюза. Би могло да се предположи, че Атина ще играе ролята на мост между Брюксел (тук и по-нататък Брюксел се употребява като синоним на ЕС, а не на Белгия) и размирната част на полуострова, означавана с новият географски термин Западни Балкани. До известна степен това предположение се оправдава от активната гръцка политика в региона и от менторската роля, която Гърция се опитва да играе спрямо балканските кандидат-членки на ЕС. В посолствата на Евросъюза в София и Скопие, например, преобладават гръцките дипломати. През 2002 парламентът в Атина одобри документ под името “Гръцки план за икономическо възстановяване на Балканите”. Той предвижда за период от пет години да бъдат изразходвани 550 милиона евро за инфраструктурни проекти, укрепване на демокрацията и върховенството на закона, обучение на административни кадри и други подобни дейности в шест балкански държави – България, Сърбия и Черна гора, Румъния, Република Македония, Албания и Босна и Херцеговина. Разпределението на посочената сума подсказва какви са приоритетите в балканската политика на Атина. Почти половината от отпуснатите пари (265 млн. евро) отиват за традиционния гръцки съюзник Сърбия и Черна гора, а на второ място е Република Македония, която получава 74,84 млн. евро.

През последните години гръцки инвеститори успяха да купят редица ключови за македонската икономика компании. На първо място, това е петролната рафинерия ОКТА в Скопие, която стана собственост на Хеленик Петролиъм. Силно е гръцкото присъствие в банковия сектор на Република Македония. Най-голямата финансова институция в Скопие – Стопанска банка бе купена от Националната банка на Гърция, а Кредитна банка бе придобита от гръцката Алфа банк. Компании от южната македонска съседка имат силни позиции и в пивоварния, циментовия, тютюнопреработвателния и телекомуникационния сектор на македонската икономика. Общият размер на гръцките инвестиции в Република Македония се изчислява на около 460 милиона долара. На фона на интензивните икономически връзки между двете съседни държави обаче правят впечатление проблемите в политическите отношения между Атина и Скопие. Основна причина за това е странното упорство, с което Гърция отказва да признае името Република Македония. Мотивът на гърците е, че те вече имат на своя територия област с такова име и ако една съседна държава също се казва Македония, тя би могла да предяви териториални претенции към Гърция. Разбира се, официалната скопска историография твърди, че историята на Егейска Македония е неразделна част от историята на „македонския народ”, но това не би трябвало да доведе до политически усложнения, защото на Балканите има безброй зони, обхванати от припокриващи се исторически претенции. Гърция обаче се възползва от силните си международни позиции и успя да блокира признаването на името на Република Македония от страна на ООН и Европейския съюз.

До 2001 Европейският съюз действително бе склонен до известна степен да делегира на Атина ролята на свой пълномощник на Балканите, особено що се отнася до гръцките съседи Албания, Македония и България. По това време ЕС не бе решаващ фактор на геополитическата сцена на полуострова като същевременно водеше преговори за присъединяване с 10-те държави, влезли в Съюза през май 2004. Формално една от тях - Словения би могла да се определи като балканска, но в действителност тя отдавна се е дистанцирала от проблемите на полуострова и е по-скоро централноевропейска. Освен това агресивната намеса в босненския и косовския конфликт превърнаха САЩ в далеч по-важен фактор на Балканите отколкото Евросъюза.

След 2001 обстановката се промени. Гражданската война в Македония бе първия конфликт в региона от разпадането на бивша Югославия насам, в който ЕС пое роля, равностойна на американската. Ударени тежко на 11 септември, САЩ фокусираха външнополитическата си активност върху борбата със световния тероризъм и започнаха постепенно да се дезангажират от Югоизточна Европа. Поемайки повече отговорности на Балканите, ЕС вече трябваше да присъства пряко на регионалната геополитическа сцена, а не да възлага тази задача на Гърция. В първите години на ХХІ век абсолютно всички балкански държави възприеха еворинтеграцията като магистрален път за бъдещото си развитие. България и Румъния вече са много напред в този процес и през 2007 ще станат пълноправни членки на ЕС. С малко закъснение ще ги последва и Хърватия. Република Македония вече има влязло в сила Споразумение за асоцииране и стабилизиране с ЕС, към същото се стремят и Сърбия и ...

{rt}

Всяка епоха се характеризира със специфични обществени приоритети, оказващи пряко или косвено влияние върху развитието на науката и нейните парадигми, Парадигмите стоят в основата на научния анализ и синтез и предопределят както процесите на диференциация, така и единството на науката. Хагет и Чорли например, определят парадигмите като относително устойчиви схеми на изследователска дейност. Всяка парадигма поставя изследователя в определени методологически рамки и с времето може да предизвика шаблонизиране на неговата дейност. От тази гледна точка спираловидната ротация на научните парадигми във времето трябва да се разглежда като полезен за познанието процес.

Класически научни парадигми са наблюдението и описанието. Заедно с картографирането те са в основата на пространствено-откривателската парадигма през Древността и Средновековието. През Късното Средновековие постепенно се зараждат и основите на теоретичното научно обяснение, основаващо се на първите натурфилософски концепции. Фрагментарните знания прерастват в научни концепции, издават се енциклопедии, систематизира се натрупаният емпиричен материал. Методологичните основи на изследователската дейност се усложняват, поради застъпването на класическата, схоластичната, метафизичната, материалистичната, системната, хронологичната, хорологичната и други парадигми. Тяхното взаимно преплитане предизвиква противоборство между многобройни научни направления и школи. Задълбочава се диференциацията на науката - появяват се нови направления, изследващи природните и обществените закономерности, както и взаимодействието между тях. Научното познание навлиза в епохата на експерименталното естествоизпитание, рационализма, индуктивния и дедуктивния метод на познанието.

До средата на ХХ век научните парадигми са до голяма степен подчинени на социално-икономическата идея за овладяване на природно-ресурсния потенциал на обитаемото пространство с цел прогресивно нарастване производството на блага, за да се удовлетворят нарастващите в количествен и качествен смисъл консумативни нужди на обществото. В основата на такъв тип обществен прогрес стои перманентната идея за задоволяване на потребностите чрез екстензивно увеличаване мащабите на експлоатация на природни ресурси.

През последните десетилетия все повече учени поставят нова принципна методологична основа на своите изследвания - природната цена на обществения прогрес. Нарушеното равновесие между обществените приоритети и състоянието на природните системи води до появата на парадигма, основаваща се на идеята за устойчиво развитие. Наред с традиционните икономически аспекти на човешката дейност, все по-важно значение придобиват проблемите на екологичната ефективност от производството. Търси се баланс между краткосрочните и дългосрочните цели в развитието на съвременната цивилизация. Учудваща е обаче консервативната реакция на част от българската научна общност по отношение на методологичната значимост на концепцията за устойчиво развитие. Стига се дори до пълното й отрицание като безсмислена, противоречива, ненужна, вредна и дори непреводима за традиционното научно познание. Най-типични в това отношение са публикациите на автори, непознаващи същността, целите и принципите на концепцията, както и механизмите и проблемите на прехода към устойчиво развитие.

Според нас, появата на концепцията за устойчиво развитие е верен ориентир за научната общност, който може да даде оптимални комплексни решения за съвременните демографски, икономически и екологични предизвикателства както в глобален, така и в регионален мащаб. Същевременно устойчивото развитие не трябва да се разглежда като опит за постигане на неподвижна хармония между посочените обществени критерии. В този смисъл то е непостижимо. Устойчивото развитие е стремеж за балансиране на човешките ценности и оптимизиране на динамичните отношения между природата и обществото. В този смисъл то е ефективна методологична база за перспективното развитие и в това се състои ценността му като концепция.


 

Проблемите на регионалното развитие и регионалната политика за реализиране на обществените цели изискват познаване и съобразяване с динамични природни, демографски, икономически и екологични процеси. Регионалното развитие е съществен елемент от общия процес на развитие на обществото (Маринов и др., 1998). Планирането и устройството на територията са главен императив в човешкото поведение. Същевременно пространството се превръща във все по-ограничен ресурс, за който се конкурират все повече потребители. "Съкращаващото се" по този начин пространство в неговите демографски и инфраструктурни измерения е достатъчен довод за търсенето на баланс в отношенията между обществото и природата. Това от своя страна изисква съгласуване между принципите на регионалната политика (демографска, икономическа, екологична) и принципите на устойчивото развитие.

Регионалната политика е сред най-важните приоритети на държавното управление. Обикновено тя намира израз в система от нормативно регламентирани документи на национално ниво, но нейните инструменти са най-ефективни на нивата на административно-териториалните единици. Традиционен акцент на регионалната политика в България са стопанско-демографските процеси, като не винаги се търси връзката им с по-слабо изследваните социални, културно-политически или екологични процеси. От тази гледна точка регионалната политика у нас почти игнорира пространствените различия по отношение на такива важни аспекти на общественото поведение като жизнена среда, традиции, култура, начин на живот, ценностна система и др. Чрез тях социално-географският анализ може да е по-полезен, тъй като ще обвърже множество от пространствено изразени фактори (Милкова, 2001).

Изясняването на термина демографска политика изисква уточнение. Като такъв той се употребява само в страните от Източна Европа, докато в другите страни обикновено се използват термините „политика за населението” и „семейна политика”. Демографската политика трябва да се разглежда като част от социално-икономическата политика. Това е целенасочена дейност на държавните органи и техните структури в сферата на регулирането на процеса на възпроизводство на населението. Тя има за цел чрез икономически, социални, правни, психологически и други методи да формира оптимален за обществото режим на възпроизводство, съхраняване или изменение на тенденцията в областта на числеността и структурата на населението, темповете на изменение, динамиката на раждаемост, смъртност, семеен състав, разселване, вътрешна и външна миграция, качествените характеристики на населението.

Съвременните демографски проблеми в България се характеризират с обратен на преобладаващата световна тенденция знак, което изисква предимно пронаталистична (1) демографска политика. Нейна главна цел трябва да бъде стабилизацията на броя на населението в страната и оптимизиране на неговите възрастово-полова, социална, образователна, етническа и прочие структури.

Провеждането на ефективна демографска политика в нашата страна трябва да става при отчитане на конкретната етно-конфесионалната ситуация. Този важен за националната ни сигурност въпрос е исторически обусловен, но се отличава със значителни регионални контрасти. Поради това, според нас, провеждането на обща национална демографска политика, която не отчита регионалните особености в демографската структура и поведение на отделните етнически общности и групи в България, може да не доведе до постигането на оптимален ефект и дори да задълбочи демографската криза. До подобни изводи, впрочем, достига и П.Славейков (2004).


 

В досегашната практика демографската политика на България използва предимно нравствено-етични, финансово-икономически и административни механизми за повишаване на раждаемостта и оптимизиране на качествените демографски характеристики в страната. Един от първите примери за провеждане на целенасочена демографска политика е Законът за данъка върху общия доход от 1920, приет от правителството на Александър Стамболийски. Чрез него се установява т. нар. "лично-семействен данък", който се начислява върху облагаемия доход. Подобна формулировка и цели има и приетият през 1946 закон, при който необлагаемите суми са съобразени с облагаемия доход и броя на членовете на семейството. През 1968 пък е въведен т. нар. „ергенски данък”. В продължение на две десетилетия с него са облагани неженени, неомъжени, овдовели, семейни или разведени без деца. Отменен е през 1990. За недостатъците му недвусмислено говори фактът, че именно това е периодът през който неконтролируемо протича най-важният и необратим етап от демографския преход (2) в България. Единствената етническа група, която увеличава своя относителен дял през периода 1965-1992, е ромската - от 1,8 % на 3,7 %! При това става дума за официална статистика от преброявания, която обикновено дава занижени данни за ромите. С хаотичен и противоречив характер е и провежданата политика по отношение на абортите.

До 1989 в основата на нормативната база, засягаща демографката политика в България, е „Указът за насърчаване на раждаемостта”, обнародван в ДВ. бр.15 от 1968. Заедно с поредицата от изменения и допълнения към него, този закон предвижда семейни месечни добавки според броя на децата в семейството, жилищни и данъчни облекчения, предимства при приемане в учебни заведения, еднократни парични помощи, отпуски за отглеждане на деца и др.

На пръв поглед, повечето от посочените механизми за оптимизиране на качествените демографски...

{rt}

В процеса на глобализация обществено-икономическите отношения предопределят необходимостта от изграждане и оптимално функциониране на инфрасруктурната мрежа, която най-адекватно би отговаряла на обективните социални потребности. Тя е предпоставка за осъществяване на интеграционния процес. Необходимостта от отваряне на страната ни към съседите и Европа изисква изграждането и функционирането на инфраструктурни коридори, чиито трасета, в глобален смисъл, са определени от Транспортната комисия на Европейския съюз.

За стратегическото и геополитическо положение на страната ни сведетелства фактът, че пет от десетте европейски коридори тангентират или пресичат територията на България. Това обстоятелство ни задължава да подходим изключително трезво и съществременно динамично при определяне както на трасетата на еврокоридорите, така и на реда на полагането им. Правилният избор би бил резултат на аналитична оценка (от политико-географска и геополитическа гледна точка) на ситуацията около изграждането на всяко от трасетата.

В крайна сметка, отварянето на националните ни граници не е самоцелно, а следствие от политическата реалност на Балканите. Без взаимен интерес и общо съгласие такова отваряне би било невъзможно. А то е необходимо дори само поради обстоятелството, че делът на Балканския регион в общия стокообмен на страната ни е обидно малък – само 11%. Стойност, предполагаща пасивното ни участие в създаването на еврорегионални форми на сътрудничество на Балканите.

Дотолкото, доколкото Коридор №7 (река Дунав) все още играе ролята на инфраструктурна фасада на България, неговото геостратегическо значение ще се прояви след време.Засега той почти не се ползва поради обективни (липсата на достатъчно надежден и качествен речен флот, на платежоспособни и стопански мотивирани потребители и т.н.) и субективни причини (речният тряфик, насочен от Западна и Централна Европа на Изток има за краен пункт една отдалечена от основните потребители и все още инфраструктурно необезпечена зона, лансирана упорито от предишни и сега управляващи румънски политически кръгове). Неблагоприятно за България обстоятелство е наличието на дублиращо сухопътно трасе по направлението Констанца-Букурещ-Арад-Будапеща с висока степен на изграденост, което и в настоящия момент отнема част от евентуалния транспортен трафик на Коридор №7.

Безкрайно комплицирана и сложна за коментар е ситуацията около Еврокоридор №4. Изграждането му е в непосредствена корелация с местоустановяването на втория мост над Дунав на българо-румънския участък на реката. Макар чепреговорите доведоха до локализацията му при Видин-Калафат и навремето бяха отчетени като голям успех на българската дипломация, някои обстоятелства ни карат да се отнесем сдържано към подобни мажорни оценки. Първото е свързано с условието трасето да бъде “изтеглено” в източна посока на румънска територия, формирайки почти 200-километрова дъга по долината на река Жиу през традиционно неспокойния миньорски карпатски район като компенсация за румънското съгласие мостът да бъде построен при Калафат – в най-западната част на българо-румънския дунавски сектор, при положение, че само на 60 км. нагоре по течението функционират два моста над Дунав – при “Железни врата”. Тази подковообразна извивка е икономически неизгодна както за Западна Европа, така и за България и крайния потребител – Гърция. Фактът, че от страна на южната ни съседка, известна с ревностното отстояване на собствените си интереси, не последваха реакции ни навежда на следните изводи:

1. че Гърция не гледа с необходимата сериозност на Еврокоридор №4;

2. че тя го възприема като алтернативен вариант за сухоземен транспортен трафик към Европа.


 

Друг е въпросът, че в първоначалния си вид проектът (с тунел под Петрохан и прокарване на трасето през тесния Кресненски пролом) е трудно осъществим. Много по-изгоден за Гърция е коридорът Белград-Скопие-Солун (по долината на реките Морава и Вардар), който редица западни икономо-географи възприемат като основния меридионален “панславянски” транспортен коридор на Балканите. Напредналата фаза на неговата изграденост, предопределена от радиалните центростремителни връзки, създадени в бивша Югославия, и по-малката дължина на трасето, му отреждат мясктото на фаворит пред Коридор №4 на наша територия. Последният би функционирал оправдано при положение, че албанската демографска и политическа експанзия на север от сръбско македонската граница се “излее” на изток от Косово, по долината на река Морава, обхване Западните покрайнини (спирайки чак до държавната граница с България!) и като “мюсюлманска дъга” ликвидира съществуването на пряка политическа граница между Македония и Сърбия. Това би поставило под съмнение функционирането и перспективите на Поморавско-Вардарския коридор, което пък би било крайно неблагоприятно за Гърция, тъй като се създават политически предпоставки за формиране на “промюсюлманска” паралелна ос: Турция-отчасти България-“Велика Албания”, споено от съответен паралеле еврокоридор. Неговото полагане кореспондира с формирането на правната рамка на сътрудничеството между страните, заинтересувани от развитието и експлоатацията на подобен коридор (България, Македония, Албания, Турция,Италия), а именно Меморандума за разбирателство и развитие на Общоевропейски коридор №8, приет през септември 2002 в италианския град Бари. Динамиката на политическата ситуация на Балканите, съпроводена от интересите на САЩ и Русия свързани с транспортирането на кавказкия и каспийски нефт в Европа, прави изграждането на Коридор №8 проблематично. То е затруднено от подобряващите се политически и икономически отношения между Гърция и Македония, плод на които бе откриването на нефтопровода от Солун за Скопие. Това още повече превръща Коридор №8 в резервното южно паралелно трасе на Балканите, където безспорен феворит е направлението Бари-Игуменица-Янина-Солун-Кавала-Истанбул, известно със старото римско име “Виа Игнация”. Като членка на Европейския съюз, Гърция, въплозвайки се от структурните му фондове, интензивно влага средства за неговото окончателно завършване.

Контрапункт на изброените предимства са традиционно деликатните политически отношения между Гърция и Турция, от които би следвало да се възползва България, лансирайки по-настойчиво предимествата на евркоридорите №8 и 10. Последният, простиращ се диагонално в посока северозапад-югоизток, се разглежда като отклонение на Коридор №4 към Сърбия и като субпаралелна алтернативана Коридор №8. Изграждането му има политическа аргументация с оглед изчаквателната позиция на Сърбия и зле прикритото и нежелание за неговата експлоатация.

От направения политикогеографски преглед е видна обективната конюнктурност на инфраструктурната ни опредметеност. Освен всичко друго, вероятносттаот реализацията, на който и да е от проектите, е свързана и с обективни политически процеси като темпове на приобщаване на страната ни към европейските структури, съблюдаване на предварително регламентирани междудържавни договорености, стабилизиране на вътрешнополитическите процеси, необратимост на вътрешнополитическата и външноикономическата ни ориентация и т.н.

В съпоставка с всички разглеждани дотук еврокоридори, Коридор №9, като че ли се оказва най-стабилен от гледна точка на политическата воля за прокарването му, демонстрирана от 7-те държави (Финландия, Русия, Украйна, Молдова, Румъния, България и Гърция), през чиято територия ще премине. Той е особено важен за България, тъй като, пресичайки страната ни меридионално пости през средата и, играе ролята на “носещото рамо” или “спояващата ос” на социално-икономическите вътрешно- и междурегионални процеси. Явявайки се част от трасето Хелзинки-Александропулос, България се въвлича в меридионалния европейски интеграционен процес, зосягащ както територии от Стара Европа, така и нови земи от Европейския съюз, и онези “буферни зони”, между континента и Русия, които макар и неукрепнали икономически и политически, притежават огромен интеграционен потенциал.

В годините на налагането на геополитическите концепции за развитието на света американският геополитик Алфред Маън лансира атлантическата доктрина, отреждаща на САЩ ролята на анаконда – змията, която увивайки се постепенно около тялото на съперника, изсмуква жизнения му потенциал. Пренесено на Балканите, действието би изглеждало като увиване около снагата на България на инфраструктурните линейни магистрали, чиито трафик, изземвайки нашия, индиректно изсмуква жизнените сокове на икономиката ни. С това страната ни ще се превърне в своеобразен транспортно дефицитен остров, инфраструктурен анклав от завършен автархичен тип. И ще се сбъднат мрачните прогнози на редица геополитици, че ако България не валоризира географското си положение ще бъде санитарната гербова марка на настъпващия псевдокапитализъм – леснодостъпна отвън и труднодостъпна отвътре.

Ако великият немски геополитик Карл Хаусхофер беше жив, верен на прагматичния си усет, вероятно щеше да подскаже на управляващите у нас верния отговор – стремеж към пресичащи се оси в “хартленда” на Балканите и в “хартленда” на България.

* Зам.ректор на Великотърновския университет “Св.св.Кирил и Методий”,член на Българското геополитическо дружество.

{rt}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.5 2020

списание Геополитика бр.5 2020 - Поръчай онлайн