19
Съб, Сеп
22 New Articles

Присъствието на Русия на балканската геополитическа сцена има вековни традиции. В различни исторически периоди позицията и поведението на тази страна са били от решаващо значение за съдбата на народите от региона, както и за промените в политическите им граници, държавното устройство, икономическото и културното развитие на техните национални държави. В борбата за геополитическо и геоикономическо надмощие на “балканския геополитически възел”, интересите на Русия са се сблъсквали с тези на Османската империя, Австро-Унгария, Великобритания, Франция, а по-късно – на Германия и Съединените щати.

Русия възприема своето присътвие на Балканите като специфична културно-цивилизационна мисия – “покровителството” над българите, сърбите, гърците и др. православни и славянски народи. Това е геополитическа линия, която великата страна провежда активно от ХVІІІ век насам с военни, дипломатически, политически, идеологически и икономически средства. Руското “месианство” намира широко отражение в известните концепции “Москва – Трети Рим”, славянофилство, панславизъм и др.

Българският географ Тодор Христов (2001) отбелязва, че “след войната с Османската империя, мирният договор от Кючюк Кайнарджа през 1774 легализира правото на Русия да бъде защитник на славянските и православните народи в тази част на Европа”. Според автора, разрастващата се по това време Руска империя е гледала на Балканите като на възможност да разшири своето влияние и укрепи позициите си в Европа. Друг фактор за руската “активизация” в региона е никога неосъществената от нея геостратигическа цел – контролът на проливите Босфор и Дарданели. Освен това, сред европейските народи от Османската империя са силни панславистките настроения е те възлагали надеждите си за национална свобода именно на “великия брат” от север.

Ако се направи паралел на времето от ХVІІІ-ХІХ век с това от края на ХХ и началото на ХХІ век ще се установят както общи моменти в подходите на Русия спрямо Балканския регион, така и значителна промяна във възможностите й да налага своята позиция по ключови геополитически въпроси. Пример в това отношение е следния факт: по време на Косовската криза от 1999 официална Москва и руското общество застанаха твърдо зад “православните сръбски братя”, но въпреки значителните съпротивителни сили (предимно в дипломатическата сфера) военната атака на НАТО в Югославия не беше предотвратена.

Регионални приоритети на съвременната руска геополитика

Разпадането на двуполюсния модел на световната геополитика доведе след себе си радикални изменения в политическата карта на Централна и Източна Европа и бившия СССР. В периода на пазарни промени и изграждане на демократично общество нови измерения придобиха проблемите на безопасността на Русия, външнополитическите й връзки и роля в международните отношения.

В новите геополитически условия в Евразия, външната политика на отслабената във военно-политическо отношение Русия претърпя редица корекции. Регионалните направления и приоритети на руската геополитика са представени в разработките и анализите на множество учени, военни, дипломати (Иванов И., 2001; Колосов В.А., Туровский Р.Ф., 2000; Ивашов Л.Г., 2002; Нартов Н.А., 2003; В.Дергачев, 2004 – виж Литература).

За изучаване на географските конфигурации на съвременните външни връзки на страната В.А.Колосов и Р.Ф.Туровский (2000) използват следния количествен показател: визитите на водещите руски политици в чужбина и чуждестранните политически дейци в Русия за периода 1991-1999. На базата на своето изследване авторите стигат до следните изводи: тенденция към териториално “свиване” на външнополитическата активност; превръщането на Русия по-скоро в евразийска, отколкото в световна държава; регулирането на отношенията с бившите съветски републики става ключова геополитическа задача; Централна и Източна Европа (в която влиза и Балканският регион) престават да бъдат фокус на външнополитическата активност на Русия; извън постсъветското пространство главно направление на външната политика на страната става Западна Европа; през втората половина на 90-те години на ХХ в. (под ръководството на Е. Примаков) Русия започва да отделя все по-голямо внимание на “азиатския вектор” на външната си политика (Китай, Япония, Индия и др.).

Бившият външен министър на Русия Игор Иванов (2001) очертава четири регионални геополитически приоритети на страната: ОНД; Европа (като поотделно изброява Европейския съюз, Централна и Източна Европа, НАТО и Балканите); САЩ; Азиатското направление.

Подобни схеми предлагат и редица други учени и политици. Ще посоча само, че те се припокриват с тези на Колосов-Туровский и И.Иванов. Балканите липсват като самостоятелно звено на руската геополитика и се включват в по-укрупнени региони (Европа, Централна и Източна Европа), или пък са разглеждани в контекста на разширяването на ЕС и НАТО и взаимодействието на Русия с тези организации.

Балканският регион в общественото съзнание и външната политика на Русия

В края на ХХ век за руските подходи към балканското геополитическо пространство е характерна липсата на цялостна концепция и диференциран подход спрямо всяка от 10-те балкански страни. Присъствието на Русия на Балканите през последното десетилетие на миналото столетие премина главно под знака на посредничеството й в разрешаването на военните конфликти в бивша Югославия и стремежа за възстановяне на нарушените в началото на прехода икономически и културни връзки.

През този период върху отношенията между Русия и балканските страни съществено отражение дадоха и промените в характера на нейната външна политика. Един от безспорните положителни моменти е “изчистването” на идеологическата обремененост. Все повече “панславистката митология” се замества от прагматизма, икономическите интереси на страната и защитата на националната й сигурност, които се д e кларират като приоритети от водещите руски държавници.


Демократичните промени в бившите балкански социалистически страни и стремежът им към интегририране в структурите на ЕС и НАТО бяха основните фактори, повлияли за “отдалечаването” на Русия от Балканите или по-точно – на Балканите от Русия. С разпадането на СССР тя загуби единствената си европейска сухоземна граница с региона – тази с Румъния. Това създаде допълнителни трудности в социално-икономическите контакти на страната с Балканите, от които днес я разделят западните и юго-западни граници на придобилите независимост Украйна и Молдова. В хода на демократичните промени се осъществи не само географско отдалечаване на Русия от централните и югоизточните части на Европа, но и преустановяване на изгражданите с десетилетия връзки в различни сфери на обществения живот.

Както вече споменахме, централна тема в руската научна литература през последните 15 години са отношенията на страната с ОНД, Европейския съюз, САЩ, диалога Русия-НАТО и Русия-Китай. На Балканския регион се отделя по-малко внимание, макар че такъв интерес безспорно същестува. Повечето руски издания по геополитика посвещават отделни раздели на Балканите (по-рядко се употребява термина Югоизточна Европа). В тях се припомня историята на балканските страни, военно-политическото и икономическото присъствие на Русия, анализират се съвременната политическа карта на полуострова, икономическите трудности на прехода и военните конфликти в бивша Югославия.

За периода 1999-2004, в авторитетното списание “Международная жизнь” (издание на Министерството на външните работи на Руската федерация) са публикувани около 20 статии, посветени на Балканския регион. Преобладават анализите на развоя на Косовския проблем. Отделни материали са посветени и на отношенията на Русия със Сърбия и Черна гора, България, Гърция, Македония, Турция.

Основният аспект на външнополитическата активност на Москва в Балканския регион след промените бе свързан с дезинтеграцията на бивша Югославия и породените от нея военни конфликти. За да възвърне позициите си на Балканите, Русия пое посредническа роля между сърбите и Запада при разрешаването на босненската и косовската криза. До средата на 2003 тя поддържаше и скромен миротворчески контингент в Босна и Херцеговина и Косово – съответно 320 и 650 военни. Днес (според Министерството на външните работи на Русия) страната е представена от 105 свои полицаи в мисията на ООН в Косово.

Сред научната общност на Русия се чуват и немалко гласове против откритата просръбска позиция на страната, заемана по отношение на Босна и Косово. Например П.Кандель (1 8) прави опит за разграничаване на “реалните” от “въображаемите” интереси на страната в босненската криза. Той смята, че всякакъв изход на кризата не би засегнал нито сигурност, нито икономическите потребности на Русия. Според него политическите интереси на страната на територията на бившата СФРЮ са били свързани само с участието й във възстановяването на стабилността в “един отдалечен и оказал се извън реалния радиус на действие на Руската федерация субрегион на Европа”, където тя трябва да се стреми да не провали отношенията си с най-значимите субекти в световната политика заради “второстепенни” за нея проблеми. Казано с други думи – със западните държави, основните финансови кредитори на постсоциалистическа Русия.

В началото на ХХІ век почти всички страни от Балканите са членки или кандидат-членки на НАТО – организацията, която в момента владее военно-стратегическата инициатива в региона. Първоначалните планове през 90-те години на ХХ век за разширяване на НАТО на Балканите предизвикваха крайни реакции в Русия. Днес позицията й е далеч по-мека. Президентът Владимир Путин твърди, че “всяка страна има право да избира този вариант за осигуряване на своята безопасност, който смята за за най-ефективен” (прецит. от Разов С., 2004).

Динамиката на икономическите връзки на Русия с балканските страни премина през две основни фази – първоначален срив на външнотърговския оборот и отчетлива тенденция към нарастванаето му към края на 90-те години на ХХ век. Москва дължи своето икономическо завръщане предимно на експорта на природните си ресурси. Според данни за 2002-2003 на енергоносителите (нефт, газ, въглища) се падат 92 % от руския износ за Румъния, над 90 % - за България, Хърватска и Словения, 83 % - за Сърбия и Черна гора, 72 % - за Турция. Русия внася от балканските страни предимно фармацевтични продукти, плодове и зеленчуци, хранителни продукти, вино, козметика, машини и оборудване и др.

В началото на ХХІ век Русия се нарежда сред основните външнотърговски партньори за редица балкански страни. Тя е вторият по значение търговски партньор за Сърбия и Черна гора и България след Германия и е сред първите пет за Хърватска. Увеличават се количествата на руския нефт и газ, потребявани от балканските страни.

Голям интерес за руския бизнес представлява приватизацията на значими промишлени предприятия (предимно в топливно-енергийната сфера) в България, Румъния, Сърбия и Черна гора и др. Днес притежание на руския нефтен гигант “Лукойл” е най-голямата нефтопреработвателна рафинерия на Балканите “Нефтохим”- Бургас, а отскоро и сръбската компания “Беопетрол”.


Друг фундаментален аспект на отношенията Русия-Балкански регион е свързан с културната, етническата и религозната близост. В руските представи Балканите продължават да бъдат място на противопоставяне между славяно-православната, западно-християнската и ислямската цивилизация. Това се долавя в думите на руския патриарх Алексий Втори (2004): “Ние винаги сме имали тесни връзки с народите на православно-християнска Европа, особено със сърбите и българите, близки ни по дух, език, исторически преживявания”. Активна е позицията на Руската православна църква във връзка с разрушаването на религиозните светини на сърбите в Косово и периодичните вълни на антисръбско насилие в областта.

Двустранните връзки

Русия-бивша Югославия

През последните 15 години Сърбия и Черна гора се очерта като един от най-верните съюзници на Москва не само сред страните от Балканския регион, но и в цяла Европа. По време на Косовската криза от пролетта на 1999, получила най-голям отзвук в руското общество, беше повдигана и нереалистичната идея за присъедяване на тогавашната Съюзна Република Югославия към нововъзникналото държавно обединение между Руската федерация и Беларус. За това се бе произнесла и Скупщината в Белград.

Макар че социалистическа Югославия в течение на близо половин век провеждаше независима от Съветския съюз политическа и икономическа политика (и не бе член на СИВ и Варшавския договор), със засилването на външнополитическия натиск върху Белград в началото на 90-те години на ХХ век, той се преориентира геополитически към Русия. Г.Н. Эндельгардт (2000) припомня как “през 1992 Москва получи уникален шанс да възстанови частично своето присъствие в Югоизточна Европа.”

Историкът С. Романенко (17) прави интересни аналогии между структурата на общественото съзнание в Русия и Сърбия след разпадането на СССР и Югославия и причините за съвпадането на интересите им в този исторически период: “Първо, рухнаха държавите, които и сърбите, и русите смятаха за свои национални държави и които, бидейки реално многонационални, са осигурявали единството на етническите им териториии, държави, в които исторически на сърбите и на русите е принадлежала държавообразуващата роля. Второ, в новообразуваните на мястото на тези имперски образувания държави част от сърбите и русите се оказаха в положение на национални малцинства. За това те не бяха подготвени нито юридически, нито психологически. Трето, разпадането на тези държави означаваше за двата народа известна загуба в международен план. Можеше ли да премине безследно през масовото съзнание, възпитано в месианство, такова сътресение? Разбира се, всичко това не можеше да не породи сред сърбите и русите чувства на оскърбление, унижение, национално поражение, самота, чувство на заплаха за националното съществуване.”

В продължение на десетилетие пречка за икономическото сътрудничество със Сърбия и Черна гора бе наложеното международно ембарго на страната. По време на действието му контактите в икономическата сфера са осъществявани предимно под формата на хуманитарна помощ от страна на Русия. През последните няколко години двустранните икономически връзки се развиват интензивно. Така само между 2002 и 2003 руският износ за Сърбия и Черна гора е нараснал с 41 %, а вносът – с 49 %. Външнотърговският оборот между двете страни достигна най-високи стойности през 2004 - около 1,5 млрд. долара.

Русия бе първата “велика” сила, признала независимостта на Македония през 1992. Дипломатически отношения между двете страни са установени на 31 януари 1994 (Статья посла России...). Макар че на практика Русия не взе участие в разрешаването на македонската криза от 2001, тя застана твърдо в подкрепа на суверенитета, териториалната цялост и запазването на унитарния характер на Република Македония. За 2002 външнотърговският оборот с бившата югорепублика е 88, 4 млн. долара, 2003 – 170 млн. долара.

За разлика от сърбите, черногорците и македонците, другите народи на бивша Югославия - босненските мюсюлмани, хърватите, словенците (заради тяхната не-православна идентичност) се възприемат в Русия ако не като чужди, то поне като по-малко близки, макар че в страната има не само милиони мюсюлмани, но и множество католици.

Активна е ролята на Русия в международния диалог за Босна и Херцеговина . Според Москва благодарение на Мирния договор от 1995 са постигнати определени успехи в осигуряването на стабилност в следвоенното развитие на страната, въпреки че фундаменталните реформи все още не са завършени. За тази позиция свидетелства и изтеглянето на руската военна част от Босна и Херцеговина през 2003. Икономическите връзки между двете страни засега са слабо развити. Взаимната търговия за 2002 бе с обем от 28, 8 млн. долара.

Русия е заинтересована от задълбочаването на търговските отношения с Хърватска . Заедно с Италия тя заема 4-то място сред външотърговските партньори на Хърватска след Германия, Словения и Австрия. Търговският оборот с тази бивша югославска република е значителен и възлиза на близо 800 млн. долара /2002 г./. През същата година Хърватска е посетена от 50 хил. руски туристи.

Значителен е обемът на търговско-икономическото сътрудничество и със Словения, което в 2001 и 2002 се задържа на около 550 млн. долара.


Русия-България

Друг важен елемент на отношенията Русия-Балкански регион в края на ХХ-началато на ХХІ век са връзките с България, претърпели остър обрат. От 1944 до 1989 последната бе известна като “най-верния съюзник” на СССР, който подкрепяше и следваше всеки политически ход на “Големия брат”, а отношенията между София и Москва от този период се разглеждат като “пример за социалистически интернационализъм в действие”.

Но след 1989 в страната “започва да се насажда тезата, придобила с времето характер на официална политика, че “европейският избор” на България противоречи на линията на развитие на отношенията с Русия, а бързото разрушаване на връзките с нас ще ускори интеграцията на страната в Европа. На антируска риторика се изграждаше и обосноваването на заявката за членство в НАТО”, смята бившият посланик на Русия в България Владимир Титов (2003). Той обръща внимание и на факта, че при аналогични условия някои съседи на България са развивали активно сътрудничество и са работили успешно на руския пазар. Едва след “десетилетието на изпуснатите възможности” ситуацията започва да се променя, като на мястото на “идеологическите заклинания” настъпва период на прагматизъм. Днес президентът на България Георги Първанов, премиерът Сергей Станишев и други държавници заявяват стремеж към развиване на отношения с Русия, свободни от стереотипите и комплексите на миналото и задълбочаване на взаимоизгодните търговско-икономически връзки. Обемът на последните се увеличава и през 2002 достига около 1,4 млрд. долара. В резултат на разрушения модел на икономическо взаимодействие и загубата на позиции на руския пазар, външнотърговското салдо на България с Русия е категорично в полза на втората. На руския експорт се падат 1,3 млрд. долара.

Русия заявява за своя интерес към импорта на български потребителски стоки, изграждането на втората атомна централа “Белене”, приватизацията на предприятия от енергийния сектор, битовата газификация, изграждането на нефтопровода Бургас-Александруполис. От последния е заинтересована и българската страна, която има потенциал да се превърне в регионален нефто- и газопреносен център. За 2002 през територията на България са транспортирани 13,5 млрд. куб.м руски природен газ за Турция, Гърция и Македония.

Русия-Гърция

Контактите между Русия и Гърция се развиват предимно на двустранна основа и имат ясно изразен положителен знак. Влиятелният американски политолог Самюел Хънтингтън (2000) с право твърди, че “след Студената война политиката на Гърция все повече се отклонява от тази на Запада. Във връзка с конфликтите в бивша Югославия Гърция се разграничи от политиката на западните сили, активно поддържайки сърбите. След разпадането на Съветския съюз тя има общи интереси с Русия в противовес на интересите на общия им враг Турция.”

Исторически, между руския и гръцкия народ се е формирала взаимна симпатия преди всичко на основата на религиозната близост. В последните 15 години позициите на двете страни съвпадат по редица важни балкански въпроси като босненската и косовската криза. Важен елемент на двустранните отношения са периодичните сделки по доставяне на руско оръжие за Гърция и Кипър. Например продажбата на зенитните ракетни комплекси С-300 в края на миналия век при неодобрението на Запада и острите реакции на Турция.

От 1997 до 2002 външнотърговският оборот на Русия с Гърция се е увеличил от 788 млн. до 2,1 млрд. долара.

Е. Юрков (1999) припомня, че за разлика от България и Румъния, които подкрепиха военната операция на НАТО срещу Югославия, Гърция, макар и членка на алианса, предостави пристанището на Солун за прехвърляне на част от руския военен контингент за Косово. “За първи път от Първата световна война – пише Юрков – наши войски се появиха на Южните Балкани. Други примери за прехвърляне на руски (или съветски) войски през територията на страни на НАТО, вероятно, няма да се намерят.”

Русия-Албания

Албания е балканската страна, с която исторически Русия има най-слаби контакти. Москва не поддържа Тирана по въпроса за Косово и албанските претенции за откъсване на част от Македония (по Нартов Н.А, 2003). Ще припомня, че през ноември 1961 заради разногласия между лидерите на Албания и СССР Москва отзовава целия състав на съветското посолство от Тирана. Дипломатическите отношения са прекъснати и възстановени едва през 1990. На ниско равнище са и съвременните икономически връзки на Албания и Русия. В 1999 външнотърговският оборот на двете страни е 4 млн. долара, след което показва плавна тенденция към увеличаване, за да достигне 60 млн. през 2003.


Русия-Румъния

След 1990 връзките между тях се развиват в низходяща посока. Интеграцията в евроатлаттическите структури става основно направление на външнополитическите и външноикономическите стремежи на Букурещ. Заедно с България през 2004 тя стана членка на НАТО. За 2003 външнотърговския оборот между двете страни е около 2 млрд. долара, което представлява 1% от обема на външната търговия на Русия и 4,5 % - от този на Румъния (по Россия-Румыния...) .

Русия-Турция

В традиционните геополитически концепции на Русия Турция има образ на геостратегически противник и дори исторически и цивилизационен “враг”, който и днес има силно влияние на Балканите, поддържайки многобройното мюсюлманско население в Босна и Херцеговина, областта Косово и Метохия, Македония, България. Но промените в последните 15 години донесоха на двете страни неподозиран брой “допирни точки” като взаимните действия по поддържането на регоналната сигурност и борбата с международния тероризъм в Евразия, икономическото и военното сътрудничество в Черно море. Турция днес заема първо място сред страните от Балканския регион по външнотърговски оборот с Русия (за 2002. – около 5 млрд. долара). Възходяща е тенденцията в броя на руските туристи, посещаващи Турция. През 2003 те достигат 1,6 млн. души. Същевременно голям брой турски строителни компании изграждат значими обекти като търговски центрове, развлекателни комплекси, жилищни сгради в Москва и други региони на Руската федерация.

Между Русия и Турция съществува конкуренция по важни геостратегически и геоикономически въпроси. Такъв например е осъщественият в края на 2005 проект за транспортиране на азербайджански и казахстански нефт от Баку да турското пристанище Джейхан, който заобикаля руската територия. Подкрепяният от САЩ проект е потенциална заплаха за икономическите и политическите позиции на Москва в Средна Азия и Закавказието.

Основни изводи

Извършеният анализ на мястото, което заемат страните от Балканския регион в съвременната геополитика на Русия и запознаването с различни гледни точки по въпроса налагат следните основни изводи и обобщения, които очертават тенденциите на взаимодействието Русия-Балкани.

1. В края на ХХ и началото на ХХІ век Русия, макар и с по-ограничени възможности в сравнение със съветския етап от развитието си, продължава да гледа на Балканите като на регион на свои традиционни интереси и потребности. Бъдещите отношения с балканските страни в значителна степен ще се определят от “сблъсъка” на руските интереси в региона с тези на ЕС, САЩ и НАТО, които са други приоритетни регионални направления на съвременната руска геополитика. В контекста на международните отношения Русия е силно заинтересована от поддържането на обстановка на мир и сигурност в Западните Балкани, нерушимост на държавните граници и запазване на суверенитета на балканските страни.;

2. Наблюдава се съществена промяна във външнополитическата линия на Москва спрямо Балканския регион. В реалните действия на Русия все по-малко място заемат историческите чувства, емоциите и идеите на панславизма. Те са заместени от повече прагматизъм и търсене на реалните ползи от присъствието на балканското геополитическо и геоикономическо пространство;

3. Балканската тематика присъства в руската геополитика предимно с военните кризи в бивша Югославия и подкрепата й за действията сърбите във въоръжените конфликти с хървати, босненци, албанци и осъждането на натовската агресия над СРЮ. Русия следи с тревога експанзията на албанския национализъм в Косово, Прешевската долина в Южна Сърбия, Македония, растящата престъпност и масовата безработица в Косово и определянето на бъдещият статут на администрираната от ООН сръбска област. В Москва се отнасят критично към нежеланието на западните страни да променят подхода си към регулирането на Косовския проблем, основан на постоянните и не винаги обосновани отстъпки на косовско-албанските лидери при свеждане до минимум на “ сръбския фактор” (по Герасимов Я...);

4. Като цяло, руското участие в миротворческите операции в Босна и Херцеговина и Косово бе подчинено на американските и западноевропейските военни. Изключение на този фон прави триумфалното завземане на прищинското летище Слатина от руските войници след края на натовските бомбардировки, което по думите на Б.Милошевич (19):“внесе надежда сред сръбското население в Косово и Метохия за възможно справедливо решение, но по-нататъшната роля на Русия не беше адекватна.”;

5. Изтеглянето на руските военни контингенти през 2003 от Босна и Косово бе възприето като “геополитическо отстъпление” и демонстрация на геополитическата слабост на Русия (А.Н.Черный 20). Москва обясни този ход със съсредоточаването на страната върху сигурността на собствената и територия и тезата, че Силите за стабилизация в основна степен са изпълнили своите цели и акцентът се пренася върху гражданската сфера и осъществяването на полицейски функции. Мащабната антисръбска кампания на въоръжени албански групировки, жертвите и разрушенията от март 2004 показаха несъстоятелността на това твърдение;

6. Може да се очаква, че поне в близко бъдеще активността на Русия в региона ще бъде предимно в икономически план, макар че присъединяването на България и Румъния към ЕС може да се отрази на търговските отношения с тях. Основа за това е устойчивото нарастване на външнотърговския оборот с всички балкански страни в последните 6-7 години. Страната е силно заинтересована от изграждането на нефтопровода Бургас-Александруполис, който ще укрепи нейните позиции на Балканите;


7. Според някои руски учени и политици страната им ще се стреми да развива най-тесни контакти със Сърбия, България и Гърция. По думите на Н.А.Нартов (2003) най-големи геополитически изгоди Русия ще получи при поддръжката на тези три страни, доколкото те виждат в Москва силен противовес на Анкара. Малко по-различно е схващането на А. Задохин, преподавател в московската Дипломатическа Академия (16) : “славянски страни като България, Македония, макар и да не забравят Русия, все повече се ориентират към Запада. Не е изключено, че и Сърбия след известно време (както нееднократно е било в миналото) може да възстанови своите тесни контакти с европейските държави”;

Заключение

В началото на ХХІ век руски политолози, географи, историци и други учени полагат значителни усилия, за да преосмислят грешките от историята и предложат нова формула за присъствието на Русия на Балканите. С.Романенко пише, че “националните движения на балканските, в това число и южнославянските народи, а по-късно и техните независими държави, винаги са се стремили да използват влиянието и силата на Русия за достигане на собствените си цели (често едни срещу други), но винаги са били против доминирането на Русия, което тя, колкото и да се е стремяла, никога не е могла да постигне”. За избягване на такива опасности авторът предлага разработването на дългосрочна прагматична политика, която се разграничава както от романтизма, така и от примитивния практицизъм, виждащ само моментната изгода.

Според В.А.Колосов и Р.Ф.Туровский (2000) в нашата прагматична епоха “базисният панортодоксизъм” намира слаб отзвук както в Русия, така и в други страни. Затова концепции от типа “православни братя”, “братя славяни” в значителна степен губят своето значение.

А.Задохин (1 6) предлага преоценка на културната съставляваща в отношенията между Русия и балканските страни. Според него старата идея за панславизма от ХІХ век е изчерпана, но само в примитивния й геополитически контекст. Нейният културен потенциал е достатъчно голям. На западноевропейската и американската геополитическа експанзия Русия трябва да предложи на балканските народи културно взаимодействие за съхранение и развитие на тяхната славянска и православна идентичност, използвайки термина “неославизъм” .

Дълг на учените и политиците в началото на ХХІ век е да разработят принципите и подходите на адекватни за епохата отношения между Русия и балканските страни. Те трябва да са основани не само на зачитането на взаимните политически и икономически интереси, на модния “прагматизъм”, но и на съществуващата културна близост между техните в езика, религията, бита и народопсихологията.

Литература:

1. Герасимов Я.,Темяшов А. Косово. Пять лет спустя. Международная жизнь, 4-5/2004.

2. Дергачев В. Цивилизационная геополитика. Киев, ВИРА-Р, 2004.

3. Иванов И. Россия в мировой политике. Международная жизнь, 5/2001.

4. Ивашов Л.Г. Россия или Московия? /Геополитическое измерение национальной безопасности России. М., Эксмо, 2002.

5. Колосов В.А. Туровский Р.Ф. Геополитическое положение России на пороге ХХІ века: реалии и перспективы. Политические исследования, 3/2000.

6. Нартов Н.А. Геополитика. М., ЮНИТИ-ДАНА, Единство, 2003.

7. Патриарх Алексий ІІ. Место России в современном православном мире. Наука и религия, 4/2004.

8. Разов С. Мы - за сохранение наследия взаимного доверия. Международная жизнь, 6/2004.

9. Россия-Румыния/Экономическое партнерство. Бизнес-контакты, 8/2004.

10. Статья посла России в Македонии А.Н.Асатура в газете “Нова Македония”. Дипломатический вестник, 3/2004.

11. Титов В. В Болгарии. Международная жизнь, 4/2003.

12. Христов Т. Политическа география на България. С., 2001.

13. Хънтингтън С. Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред. С., Обсидиан, 2000.

14. Эндельгардт Г. Н. Россия и боснийский кризис, 1992 год. Славяноведение, 3/2000/.

15. Юрков Е. Россия и Греция плодотворно взаимодействуют на Балканах. Международная жизнь, 10/1999.

16. Задохин А. Политика России на Балканах после Милошевича. htpp://www.nasledie.ru/oboz/N10-1100/10-1109.htm

17. Романенко С. Историко-политическая типология конфликтах на Балканах ХІХ-ХХ вв. и их роль в международных отношениях. htpp://www.carnegie.ru/ru/pubs/books/volume/59328. htm

18. Кандель П. Балканские интересы России: подлинные и мнимые. htpp://www.carnegie.ru/ru/pubs/books/volume /59326.htm

19. Милошевич Б. Россия ушла с Балкан. htpp://www.russdom.ru/2003/20031Oi/20031028. html

20. Черный А.Н. О миротворчестве на Балканах: вопросов больше, чем ответов. htpp://www.inion.ru/product/eurosec/ st 2 vp 9. htm

21. htpp://www.mid .ru

* Софийски университет „Св.Климент Охридски”

{rt}

Според мнозина, 2006 вероятно ще се окаже определяща за бъдещата съдба на постюгославското пространство (т.е. на Сърбия и Черна гора, Косово, Босна и Херцеговина), както и за очертаването на общата конфигурация на държавните граници и политическата ситуация в целия Западнобалкански регион – перспективите на развитието му и тяхната взаимна връзка, а също вътрешните перспективи и обвързаността им с външните фактори.

Напоследък външните министри на държавите от ЕС, наред с проблемите на Световната търговска организация, ситуацията в Близкия изток или Беларус, все по-често дискутират и перспективите пред Западните Балкани. В Сараево пък текат преговорите между ЕС и Босна и Херцеговина за преразглеждане на Дейтънските споразумения.

Косово

С началото на преговорите за статута на Косово и преди референдума за независимост на Черна гора, разпалено се дискутират възможните последици от приемането на едни или други решения. Всеки от тези проблеми е достатъчно сложен, сам по себе си. Но тази сложност нараства многократно и поради факта, че постюгославските държави и вътрешната ситуация във всяка от тях продължават да са тясно свързани помежду си и конфликтният потенциал, натрупан в една или друга, се отразява крайно негативно и върху съседите им. По същия начин, постигането на конкретно политическо и правно решение в един от случаите, неизбежно ще се разглежда като прецедент за останалите.

Към това следва да добавим и противоречията между самите държави от региона на Западните Балкани, и крайно трудното съгласуване на позициите им с тези на ЕС, САЩ или Русия, които, най-свой ред, имат собствена визия за решаването на всеки от очертаните по-горе проблеми, както и за региона, като цяло.

Така, в една наскоро публикувана в „Независимая газета” статия, руският заместник външен министър Владимир Титов отбелязва, че за „утвърждаването на тенденциите към постконфликтна стабилизация съдействат и очерталите се пред държавите от региона перспективи за евентуалната им интеграция в ЕС. Те обаче, следва да се разпределят равномерно върху целия регион, защото очертаването на разделителни линии между по-успешно движещите се към Евросъюза страни и „изостаналите” може само да подхрани съществуващият на Балканите конфликтен потенциал”. Повечето западни анализатори обаче смятат, че „положителният пример” оказва определено позитивно влияние върху политическия елит на „изоставащите” държави, подсказвайки му целите, към които трябва да се стреми. Освен това, просто не е възможно да се пренебрегват различните нива на икономическо развитие в отделните страни от Западните Балкани, което пък е ключов критерий за присъединяването им към ЕС. Макар че в Брюксел не крият наличието и на друг много важен критерий – геополитическия.

Според заместничката на американския държавен секретар Розмари Ди Карло: „САЩ, Европа и Русия са на едно мнение относно европейското бъдеще на Босна и Херцеговина, Косово и Сърбия и Черна гора. Стремежът им към членство в ЕС ще им помогне да решат проблемите с националните си малцинства, откривайки им пътя към нормално европейско развитие”. Тук си струва да отбележа, че формулировката на Ди Карло е доста двусмислена, защото дава възможност Косово да се разглежда и като отделна (квази)държава, и като част от Сърбия и Черна гора. На пръв поглед, руската и американската оценка за ситуацията в Косово изглеждат сходни. Така Титов отбелязва нарастващата динамика на процеса на урегулиране на косовския въпрос, като казва, че „Русия подкрепя тази тенденция, отчитайки, че запазването на статуквото през последните шест години не доведе до помирение между албанци и сърби”. На свой ред, Ди Карло също подчертава, че „сегашното статукво е нежизнеспособно, а запазването му е нежелателно и в този смисъл вътре в контактната група има пълен консенсус”.

И Москва, и Вашингтон смятат, че Прищина следва да работи за реалното подобряване положението на националните малцинства в областта и връщането на бежанците, както и че определени задължения в това отношение би следвало да поеме и Белград. Но руснаците и американците оценяват по различен начин сегашната ситуация в диалога между сърбите и косоварите. Така, докато Москва смята, че страните заемат диаметрално противоположни позиции – албанците искат независимост, а Белград оставането им в състава на Сърбия и Черна гора, Вашингтон твърди, че е налице известна еволюция по отношение на децентрализацията, защитата на малцинствените права, запазването на културните и религиозни обекти и защитата на частната собственост.

Подкрепяйки преките преговори между сърби и косовари, Русия и САЩ обаче отново демонстрират различие в позициите си. Кремъл смята, че ООН следва да подкрепи само постигнато с консенсус (а не едностранно) решение на проблема. От което бихме могли да си направим извод и за вероятната руска позиция в Съвета за сигурност. До голяма степен, подобна позиция се определя от опасенията, че косовският прецедент може да бъде използван и при решаването на други конфликти в постсъветското и дори в руското пространства. САЩ пък смятат, че в преговорите задължително трябва да участват и косовските сърби, а що се отнася до възможността „косовският модел за решаване на кризи” да повлияе и върху конфликтните ситуации в други региони на света, според Вашингтон: „ситуацията в Косово, както и самото Косово, са уникални, а освен това не бива да забравяме, че по отношение на други „замразени” конфликти не са приемани конкретни резолюции на ООН”.


Черна гора

По отношение на друг сериозен проблем в Западните Балкани – този за бъдещето на Черна гора, позициите на Москва и Брюксел изглеждат сходни, макар и с известни нюанси. Така, признавайки, че решението за провеждането на референдума и евентуалното провъзгласяване на независимост е вътрешна работа на Черна гора, Русия (също както и по отношение на Косово) настоява за „конструктивен диалог” – този път между Белград и Подгорица. На свой ред, обсъждайки проблема за референдума, Съвета на Европа демонстрира определена загриженост, подчертавайки, че процедурата „трябва да отговаря на международно признатите стандарти”. Така, посланикът на Австрия (която от 1 януари пое председателството на ЕС) в Белград Герхард Яндъл, заяви в интервю за „Дойче веле”, че „ако черногорците гласуват за независимост, в процеса на стабилизация и асоциация на републиката ще настъпи пауза, тъй като Черна гора ще се нуждае от нов мандат за преговори с Брюксел. Преди това тя трябва да бъде призната за независима държава, а подобна дипломатическа процедура ще отнеме поне няколко месеца. Що се отнася до Сърбия, за нея паузата ще продължи само няколко седмици, защото признаването и няма да стане по същия начин, както това на Черна гора”.

На свой ред, Йозеф Янинг, водещ анализатор на немската фондация Бертелсман, отбеляза пред „Свободна Европа”, че се съмнява, „дали Западът ще може да повлияе върху Черна гора. Това не би било разумно и от гледна точка на ситуацията в Косово. Нещата трябва да се наричат със собствените им имена и откровено да се обясни на жителите на региона, че политиката, базираща се на контрола на един етнос върху друг, няма бъдеще”.

Всъщност, проблемът на сегашния етап в етнополитическото развитие на постюгославския конфликт е, че съществувалото някога различие в статута на отделните формации в рамките на социалистическа Югославия вече е загубило всякакво значение. Днес етнополитическото образувание, независимо дали преди е било пълноправен субект на разпадналата се федерация, или автономна област, смята себе си (и, де факто, е точно така) за самостоятелен субект на международното право. И това се отнася не само за Черна гора или Косово, но и за създадената след разпадането на Югославия Република Сръпска, която днес е част от Босна и Херцеговина.

Но, според Янинг: „Ако внимателно анализираме проблема с Косово, както и този с Черна гора, ще трябва да признаем, че единствената възможност е да се предостави на техните граждани правото сами да решават съдбата си. Което пък означава, че някой ден и гражданите на Босна и Херцеговина могат да се откажат да живеят заедно и, тогава ще трябва да уважим решението им”.

Босна и Херцеговина

Ситуацията в Босна и Херцеговина също е сред най-сериозните и болни проблеми в постоюгославското пространство. Както подчерта доскорошният върховен представител на ООН в тази страна лорд Пади Ешдаун (чиито мандат изтече през януари), „през последните четири години беше създадена единна структура на въоръжените сили и специалните служби, митническа и данъчна системи”. Именно това позволи да се прехвърли на практическа плоскост и въпросът за евроинтеграционните перспективи на бившата югорепублика. При това, въпреки че икономическата и финансова системи на Босна и Херцеговина се намират в плачевно състояние, а политическите лидери не могат да се споразумеят за евентуални промени в Дейтънските споразумения в посока към създаване на една по-унитарна държава.

Въпреки, че Москва често си позволява да критикува тези споразумения, днес дори руснаците признават, че „през последните десет години те се оказаха ефективен инструмент за поддържане на стабилността в страната”. Русия се солидаризира с Брюксел, възприемайки позитивно оптимизацията на дейтънския модел, укрепването на централната власт в Босна и Херцеговина и поправките в нейната конституция. Кремъл обаче подкрепя запазването на федералния характер на държавата и настоява ЕС максимално да съхрани правата на Република Сръпска, подчертавайки, че „окончателните контури на новия държавен модел следва да се определят от гражданите на страната, а не от интересите на едни или други външни фактори”.

Очевидно е обаче, че засега представителите на трите общности (хървати, сърби и мюсюлманите - бошнаци) са склонни да търсят диалога помежду си само под външен натиск, в резултат от което този диалог не води до видими резултати. Йозеф Янинг смята, че: „Международната общност се стреми да съхрани мултиетническия характер на Босна и Херцеговина, опирайки се на спомена за мирното съвместно съществуване на трите общности в миналото. Само че днес няма никаква сигурност, че подобен модел е принципно възможен. Доколкото все пак той съществува, това се дължи само на ограничения суверенитет, наложен от Дейтънските споразумения, което позволява да се съхрани статуквото, както и определено равнище на толерантност. Но това не бива да се надценява. Въпросът стои така: ако страната бъде оставена да се оправя сама, дали след няколко години тя няма да се разпадне”.

Тъкмо поради това, впрочем, се налага и стратегическият въпрос: възможно ли е и струва ли си, да се правят опити за практически едновременното решаване на всички конфликтни ситуации в постюгославското пространство?

* Българско геополитическо дружество

{rt}

В буквален смисъл, геополитика означава „политика за земята”. Определят я също като „наука за управление на пространството”. Но пространствената доминантност на геополитиката я задължава да борави и с демографската жизненост на същото това пространство. На тази основа възниква и се обособява геодемографията, като съставна част на геополическата наука.

На настоящия етап, когато в географското пространство на България се очертава драматичен геодемографски срив, геополитиката е длъжна да изучава както причините за появата му, така и възможностите за неговото успешно преодоляване.

Процесът на демографските изменения, водещи страната ни към демографска катастрофа, ускорява своя ход. Всяка нова прогноза скъсява сроковете до настъпването и. С отделни мероприятия, стратегии и програми този процес не може да бъде спрян. Ускорявайки развитието си, проблемът излиза извън руслото на текущата държавна политика, в чиито рамки това съдбоносно явление трудно може да бъде правилно оценено и ефективно преодоляно.

Фактът, че поне от десет години насам България е на прага на демографска катастрофа, често се прикрива съзнателно от користни и заинтересовани „държавници” и „учени”, които предпочитат да приключат въпроса с втръсналото се на всички ни твърдение за „успешния български етнически модел”. С подобни констатации обаче, се цели изкуственото успокояване на обществото и съзнателно се прикрива очертаващото се стопяване дела на етническите българи в населението на собствената им държава.

Нещо повече, прокрадва се идеята, че самото поставяне на въпроса означава, едва ли не, подклаждането на междуетнически конфликти (?!). Високопоставени „консултанти” се опитват да внушават, че „въпросът е тревожен, но.. не заслужава паника”. Подобна констатация обаче, е просто опит за приспиване на нацията.

На 13 юли 2004 във в-к „Труд” са появи изявление на представения като ръководител на Научно-консултативния съвет за подготвяне на „Стратегия за преодоляване на демографския срив”, директор на Института за социални ценности и структури „Иван Хаджийски” проф. Петър-Емил Митев, че „това е демографска истерия (термин, нечуван досега) и.... положението не е чак толкова трагично”. Седмица по-късно (20.07.04), той доразви тезата си в обширна статия, озаглавена „Демографска загриженост – да? Демографска психоза – не!”, в която заключава: „... Да се вземат предвид не само резултатите на поръчаното изследване, а и тяхната критична проверка. В противен случай „поръчаното” ще изглежда „поръчково””.

Година и половина по-късно, в същия вестник, се появи публикация от директора на Центъра за изследване на населението при БАН доц. Татяна Коцева, в която се твърди, че „катастрофалните внушения за изчезването на българската нация са нереални прогнози, ако се опрем на данните (каквито обаче тя не посочва – М.Д.) ... Политизирането на демографския проблем е „кауза пердута” в едно общество, залагащо на демокрацията и правата на личността. Това, дали сме пет или девет милиона е от значение само, когато зад тях стоят образовани, богати и здрави хора”.

Подобни успокояващи и отровно-приспивателни статии се появиха и след като, в края на декември 2005, Президентът на Републиката организира широко и задълбочено обсъждане на демографското състояние на страната. В резултат, на правителството бе препоръчано да провежда политика за преодоляване на демографския срив, констатиран и от участниците в обсъждането.

Съставянето на Национална програма за действия в тази насока (и още повече практическата и реализация) изглежда много малко вероятно, ако съдим по становищата на споменатите по-горе автори, че „положението не е чак толкова тревожно”. Става дума за хора, заемащи отговорни длъжности, за които е естествено да бъдат ангажирани при съставянето и изпълнението на подобна програма. В същото време не бива да си правим илюзия, че само с някакви отделни мерки на държавата ще може да се преодолее демографския срив. Неговите корени са много дълбоки и трябва ясно да ги видим, ако действително искаме да се справим с тях.

Така очерталата се ситуация налага, вместо да се стартира подготовката за изготвяне на програмата и на действията за постигане на положителен резултат от нейното изпълнение, да се разяснява отново същността на геодемографския срив, подсказващ и мерките, които следва да се предприемат.

Естественото възпроизводство

От него, в най-голяма степен, зависи преодоляването на демографския срив. Основните му показатели са раждаемостта, смъртността и резултантния от тях естествен приръст. От 1946 насам промените в естествения приръст са, както следва:

Таблица 1

Сравнение на естественото възпроизводство за периода 1946-2004

Години Хил. души На 1000 души от населението

Раждаемост Смъртност Естествен приръст

1946 7029,3 25,6 13,7 11,9

2004 7928,9 9,0 11,6 – 2,6

+899,6 -16,6 02,1 -14,5

Още по-фрапантни са измененията на демографските параметри след Освобождението, когато България е на първо място по естествено възпроизводство сред европейските страни.

През изминалите 128 години от Освобождението, раждаемостта в България е претърпяла съществени изменения. До Първата световна война (1915) се отчита физиологически максимум на раждаемост от 45,1 на хиляда ( %0). Той обаче, като демографски връх, е следвоенен компенсатор (по отношение на Балканската и Междусъюзническата войни от 1912-1913). През предишните години (след 1895) нивото на раждаемостта в България е в близки граници – от 40,2%0 през 1895 до 43,5%0 през 1905.

След компенсаторните, по отношение на Първата световна война, години (1921-1922), с раждаемост 40,5%0, тя постепенно спада (1) . И, когато през 1936 стига до 25,6%0, проф. Стефан Консулов тревожно предупреждава, че „най-голямата опасност за българския народ е неговото стопяване” (4) . Той отбелязва, че „само за трийсет години, сиреч за половин човешки живот, раждаемостта у нас е спаднала средно с 41% и това е нещо страшно!”.

Към 2003 раждаемостта в България е 8,6%0, което е най-ниското ниво в Европа, включително сред страните-кандидатки за членство в Европейския съюз (ЕС). През същата година раждаемостта в Ирландия е 15,4%0, а във Франция – 13,2%0. Това най-ниско ниво на раждаемостта в България е главната причина за настоящия демографски срив. И каквито и мерки да се вземат за преодоляването му, ако не се постигне повишаване на раждаемостта, не е реално да очакваме някакъв напредък”.

Смъртността у нас, като втори основен показател на демографското възпроизводство спрямо останалите европейски страни, е 14,3%0, което отново ни поставя на злополучното първо място на континента. В близката до нас Албания смъртността е 5,5%0, а в далечна и студена Исландия – 6,6%0.

Особено внимание заслужават данните за детската смъртност. За 2004 тя е 11,6%0 (814 новородени). В Европа, по този показател, сме на второ място след Румъния – 16,7%0 (за 2003). Едно по-подробто изследване на НСИ сочи, че у нас като причина за детската смъртност доминират простудните заболявания. От тази гледна точка, сравненията с Исландия (2,4%0 детска смъртност), Норвегия (3,4%0), Швеция (2,8%0) и Финландия (3,1%0) закономерно пораждат въпроса, защо у нас, в сравнително „топлата” България, детската смъртност е почти три пъти по-висока. Още повече, че според друго сравнение, България има повече лекари на 100 000 души от населението от почти всички останали европейски държави.

Наред с посоченото по-горе за нивото на раждаемостта и смъртността у нас, следва да отбележим, че и по третия (производен) показател – естествения приръст, тя не отстъпва злополучното си първенство, като с -5,7%0 е на първо място в Европа и между страните-кандидатки за членство в ЕС.

Отрицателният естествен приръст означава фактическо стопяване на населението. А фактът, че се е стигнало дотам без войни и епидемии го прави историческо събитие. Но още по-тревожно е, че за този демографски срив се пише повече в чуждестранните, отколкото в нашите медии.

Както е казал Ломоносов още през ХVІІІ век, в цялата човешка история „увеличаването на населението означава величие, могъщество и богатства за всяка държава”. Историята ни дава много данни за това, как в различните епохи са се опитвали да съхранят и умножат количеството на населението в една или друга държава. Така Платон предлагал да се налагат глоби на мъжете, които не са се оженили до 30-годишна възраст (оттогава датира прословутият „ергенски данък”). Аристотел пък пледирал да се насърчават семействата с повече деца. Най свой ред, Юлий Цезар насърчавал раждаемостта, предоставяйки земеделска земя на многодетните семейства. Император Октавиан Август променил римското наследствено право в полза на семействата с деца, а друг римски владетел – Траян, открил безплатни детски трапезарии.

В най-ново време, Шарл дьо Гол спаси Франция от демографски срив, преподчинявяйки цялата държавна политика на тази цел.

Топенето на българското население от десет години насам и злополучното ни „първенство” в това отношение, прави особено актуални думите на проф. Стефан Консулов, изречени преди почти седемдесет години: „...Ние, хората от днешното поколение, и най-много нашите общественици и държавници, сме длъжни да мислим..Ако някога, не дай Боже, дойде страшното (т.е. сегашното ни демографско състояние – М.Д.) , историкът ще определи отговорностите на нашето поколение и на късогледите ни държавници... Но, ако същата съдба сполети нашите деца и внуци, те с пълно право ще ни проклинат, защото сме мислили само за нас, зобравяйки, че всяко поколение има свещен дълг към идните поколения на нацията” (4) .

Стареенето на нацията

Това е първият белег на демографския срив. Изразява се в предимственото увеличаване на възрастната група (над 60 години) от населението, като в същото време не е гарантирана подмяната му с младо (под трудоспособно) население. За България, през изминалия век (1905-2005), този процес се съпровожда от спадаща раждаемост. В резултат от което най-младата в началото на ХХ век европейска държава – България, се превръща сто години по-късно в отчайващо застаряла нация, което се вижда и от следните данни (таблица 2).

Таблица 2

Години 9-15 години 16-60 години над 60 години

1905 39,4% 52,1% 8,5%

2004 15,1% 51,6% 33,3%

1905/2004 -24,3% -0,5% +24,8%

Източник: за 1905 (1)

 

За да се даде гласност на проблемите, които следва да се решават с Програмата за преодоляване на демографския срив, областите са посочени в Таблица 3 .

Таблица 3

Над и под трудоспособно население на България към 2004

№ Области В над трудоспособна възраст (възрастова група) В под трудоспособна възраст (групата на младите)

Души намаление % души

1 Видин 37414 16486 126,9 20928

2 Перник 39295 18082 117,3 21213

3 Габрово 38727 17825 117,3 20902

4 Кюстендил 42200 21061 100,4 21139

6 Монтана 50097 25514 96,4 24583

7 Ловеч 45254 24506 84,7 20748

8 Плевен 83726 46683 79,4 37043

9 Русе 63340 36236 74,8 27104

10 София 68616 39767 72,5 28849

11 Ямбол 38499 22849 68,6 15650

12 Хасково 67968 40397 68,3 27571

13 Враца 55193 33763 63,5 21430

14 Пловдив 164877 104417 57,9 60460

15 Стара Загора 87205 55865 56,1 31340

16 София (град) 252348 162096 55,7 90252

17 Силистра 31560 21729 45,2 9831

18 Смолян 27632 19793 39,6 7839

19 Добрич 45345 32820 38,2 12525

20 Варна 94462 70666 33,7 23796

21 Търговище 31418 23903 31,4 7515

22 Бургас 88150 67918 29,8 20232

23 Шумен 43090 33550 28,4 9540

24 Пазарджик 64544 50936 26,7 13608

25 Разград 29969 24698 21,3 5271

26 Благоевград 65792 56187 17,1 9605

27 Кърджали 31960 27693 15,4 4267

28 Сливен 44538 40404 10,2 4134

Общо 1804868 1174416 53,7 630452

Източник: НСИ

Съдейки по тези данни за 2004, излиза, че нито една област в България няма осигурена смяна на поколенията и, следователно, не е в състояние да възпроизвежда населението си.

Първите четири области (Видин, Перник, Габрово и Кюстендил) не само не са в състояние да осъществят просто възпроизводство на населението си, там намалява и броят на принадлежащите към средната – трудоспособната – група (трудовите ресурси). Възможностите стават още по-ограничени, ако вземем предвид, че посоченото население, принадлежащо към младата група ще се влияе от вероятността на доизживяване и смаляване.

Общо, групата на младите е с 630452 души по-малка от тази на възрастните. Ако се приеме идеалният вариант, според който годишно новородените ще са от порядъка на 80 хиляди души, това намаление може да се навакса за 10-15 години. Разбира се, това може да бъде постигнато с максимална целенасоченост и стрктно изпълнение на предвидените мерки.

В 12 общини младата възрастова група е по-многобройна от възрастната, а именно:

Общини, в които към 2004 делът на младата възрастова група (в под трудоспособна възраст) надвишава този на възрастната (в над трудоспособна възраст)

Област Община Население (души)

В над трудоспособна възраст (възрастни) В под трудоспособна възраст (млади)

души в повече

Благоевград Гърмен 2486 3209 723

Сатовча 2685 3244 559

Гоце Делчев 5654 5992 338

Белица 1717 1884 167

Бургас Руен 4715 5966 1251

Враца Козлодуй 4443 4616 173

Пазарджик Ракитово 2664 3210 546

Пещера 3922 4245 323

Търговище Омуртаг 4910 5003 93

Шумен Каолиново 2264 2715 451

Върбица 2051 2287 236

Никола Козлево 1346 1524 178

Както се вижда от географското разположение на посочените общини, в преобладаващата си част те са в райони с турско и ромско население. Измежду тях няма нито една община с преобладаващ български етнос, а както казва проф. Консулов: „Представете си, че плодовитостта на българския народ спадне, а съответно се засили плодовитостта на инородците у нас; след известно число поколения инородците ще бъдат господстващите елементи у нас, а ние ще бъдем малцинство. Ако даже общото число на населението в страната тогава би се увеличило, бихме ли могли да говорим за напредък на българския народ?”. Казал го е отдавна, а днес вече се случва тъкмо това.

Обезлюдяването

За заселеността на България, измервана с броя на жителите и на кв км, може да се съди от фиг.1.

Жители на 1 кв км

Белгия

Холандия

Великобритания

Италия

Германия

Австрия

Швейцария

Франция

Дания

Унгария

Португалия

Сърбия

Румъния

България

Гърция

Испания

Босна и Херцеговина

Черна гора

Русия

Швеция

Норвегия

1900 1996

Фиг.1 Гъстота на населението в Европа през ХХ век

Както е видно от нея, населеността на българската територия, спрямо тази на малките западноевропейски страни Белгия и Холандия, е пет пъти по-малка. И преди век, и сега това са най-гъсто заселените европейски страни.

Швейцария е планинска страна и е два пъти по-гъсто заселена от нашата.

Важното в случая е, че България има достатъчно територия за да не се трупа населението и в областните центрове и столицата. Повечето от тях са обградени от слабо заселени общини, което се вижда от следните данни:

Таблица 5

Някои центрове на области, спрямо най-слабо заселените им общини към 2001

Гъстота на общината – областен център Средна за областта Брой, общо Най-слабо заселени общини в същата област

Пловдив – 3393,5 121,9 16 Брезово – 18,4; Лъки – 15,1; Хисаря – 29,8; Калояново – 38,4; Съединение – 41,0

Варна – 1252,1 40,6 11 Бяла – 19,1; Аврен – 22,4

Софийска област – 36,3 54,9 22 Мирково – 15,7; Годеч – 17,1; Чавдар – 18,5; Драгоман – 18,7; Копривщица – 19,1; Горна Малина – 19,7; Антон – 21,0; Своге – 26,4

Бургас – 412,4 54,9 12 Малко Търново – 6,4; Приморско – 13,2; Средец – 15,6; Царево – 16,7; Сунгурларе – 18,8; Созопол – 24,8

Русе – 340,6 54,9 7 Иваново – 26,9; Борово – 32,0; Ценово – 32,2; Две могили – 37,3

Перник – 216,3 53,4 5 Трън – 11,1; Ковачевци – 16,9; Земен – 17,3; Брезник – 22,2

Пазарджик – 200,3 70,4 10 Батак – 10,8; Стрелча – 27,4; Белово – 32,3; Лесичево – 33

Шумен – 168,4 63,1 9 Смядово – 23,6; Върбица – 25,7; Никола Козлево – 28,7; Хитрино – 28,9

Стара Загора – 163,5 73,4 10 Опан – 15,4; Гурково – 20,1; Братя Даскалови – 22,7; Павел Баня – 31,3

Видин – 158,3 44,9 10 Чупрене – 9,4; Макреш – 12,2; Бойница – 14,1; Грамада – 14,1; Белоградчик – 21,2; Димово – 22,9; Кула – 24,1; Ружинци – 27,2

Както показват данните от таблицата, в Пловдивска община е концентрирано три пъти повече население спрямо столицата. А в граничещата на север с нея Брезовска община гъстотата на населението е едва 18,4 души/кв.км, т.е. 183 пъти по-малко.

Варненската община е концентрирала 32 пъти повече население, отколкото е средната заселеност на областта – 40,6 души/кв. км.

Бургаската община пък е концентрирала стотици пъти повече население спрямо общините на областта от Южното Черноморие, намиращи се на границата на обезлюдяването.

Петте общини на Пернишка област, с гъстота до 20 души/кв. км, очертават Пернишката община, разположена на обезлюдена околовръстна територия.

В още по-голяма степен това се отнася за Видинска община, заградена от осем общини (от всичко десет), с гъстота от 9,4 до 27,2 души/кв.км. А до 1944 това е била най-гъсто населената територия на страната (след Освобождението тук са живели по 80 души/кв. км).

С под 10 души на кв. км за същия 112 годишен период са увеличили населенето си общините Дългопол (Ново село), Севлиево, Радомир, Никопол и Своге (Искрец) – с 2 души; Котел – с 3, Чирпан и Попово – с 5; Троян – с 6; Тутракан – с 8 и Самоков – с 9 души.

Тоест, на територията на България съществува ясно изразена дългосрочна диспропорция „център – периферия”. Нейното задълбочаване води до стопяване на населението, принадлежащо към българския етнос и до изоставянето на земеделските земи – основният жизнен ресурс на държавата ни.

Преодоляването на този ускоряващ се негативен процес не е включено в областните и във ведомствените стратегии. А какво по-значимо има от земята и хората за развитието на България?

За намалената заселеност на българската територия от Освобождението досега може да се съди от следните данни (табл.6) .

Таблица 6

Гъстота на населението в някои общини в приблизителните граници на няколко околии (души/кв. км)

Община (околия) 1888 2000 (души)  отчет спад

Трън 38 11 -25

Елена 44 19 -25

Брезник 34 22 -12

Кула 35 24 -11

Белоградчик 27 21 -6

Дряново 57 51 -6

Тополовград 26 23 -3

За степента на обезлюдяването на българската територия може да се съди и от това, че към 2004 144 селища нямат население, а още толкова е броят на тези с до 5 жители. Като се вземе предвид, че след Втората световна война, от 1950 насам, други над 1000 селища са отпаднали от Списъка на населените места поради обезлюдяването си, неволно се натрапва аналогията със селищната ни мрежа през ХV век, когато пак толкова селища били опожарени и опустошени през първото столетие на турското робство.

 

Към 2004 с гъстота под 10 жители/кв. км са над 20 общини – Трекляно (3-ма), Малко Търново (4-ма), Болярово, Ивайловград, Трън, кюстендилските – Невестино и Рила, видинските – Чупрене, Макреш, Грамада, Бойница, а също Батак, Георги Дамяново и др. В преобладаващата си част останалото да живее в селата на тези общини население са пенсионери и роми.

Областните центрове

Към 2004, те концентрират 46% от цялото градско население на България. В тях живее най-голямата част от населението в млада (под трудоспособна) възраст и родилните контингенти.

За сегашната демографска криза този въпрос е от първостепенно значение. Защото в продължение на десетилетия след 50-те години на миналия ХХ век, когато започна колективизацията в земеделието, в тях се преселваха младите, детеродни контингенти на селското население. За кратко време, особено след април 1959, когато бяха създадени окръзите (сегашните области), техните центрове започнаха бързо да растат. Някои нарастнаха от 5 до 7 пъти. При новите жилищни, семейни и, най-вече, икономически условия, преселилите се в тях рязко снижиха раждаемостта си.

Така стартира „демографското стопяване”, което от 80-те години започна да стационира българското население, а след това и да води до прогресивното му намаляване. В същото време именно на детеродното население на областните центрове може най-много да се разчита за демографското възраждане на България и излизането и от демографската криза. Особено, след като селското население застарява и вече не разполага с демографски потенциал за възпроизводство. За периода 1980-2004 изменението в броя на жителите на областните центрове се вижда от следните данни (табл.7).

Таблица 7

Съотношение на населението на областните центрове през 2004 спрямо най-голямото им население в периода от 1980 насам

№ Град С най-голямо население 2004 към година жители жители намаление (жители)

1 Русе 1985 185485 158875 26610

2 Габрово 1985 81629 63864 17765

3 Плевен 1992 130747 115354 15393

4 Добрич 1985 109170 94078 15393

5 Силистра 1985 54988 39929 15059

6 Шумен 1985 100125 86744 13351

7 Разград 1985 49582 36568 13014

8 Перник 1985 94460 81674 12786

9 Враца 1995 76576 64244 12332

10 Ямбол 1992 91561 79665 11896

11 Сливен 1995 107011 96010 11001

12 Видин 1995 63560 53488 10072

13 Бургас 1995 199420 189529 9891

14 Кърджали 1985 55201 45432 9769

15 Стара Загора 1985 151163 141489 9674

16 Пловдив 1980 350438 341464 8974

17 Хасково 1985 87847 78929 8918

18 Ловеч 1985 48992 41476 7516

19 Търговище 1980 46221 38775 7446

20 Пазарджик 1992 82619 76570 6049

21 Кюстендил 1985 53498 47602 5896

22 Смолян 1980 37687 32110 5577

23 Монтана 1995 52670 47414 5256

24 Велико Търново 1985 69173 66228 2945

25 Благоевград 1995 74133 70999 3134

26 Варна 2002 313400 312026 1374

2767356 2500566 266790

Източник: НСИ

Повсеместното намаляване на населението им (в последната колона) обаче, не е никак окуражително, особено за първите 12 области. Първите места на Русенската, Габровската, Плевенската и другите в миналото промишлени центрове, е „рикушет” от спрелите работа индустриални предприятия. Явно е, че продукцията им е неконкурентна на европейските и световни пазари. Като това не бе преодоляно от приватизацията, дори и при нарастнали чуждестранни инвестиции.

От демографска гледна точка, привличането на последните ставаше главно поради стремежа да се използват местните природни, инфраструктурни и човешки ресурси. Така, в частност, инвеститорите бяха насърчавани от наличието на много евтина работа сила. В широкия обхват на тази приватизация обаче, значителна част от младата работна сила предпочете да напусне страната, докато останалите, в условията на нарастваща безработица, увеличи дела на бедните в националния трудов ресурс.

На тази основа, демографското възпроизводство закономерно остана на заден план.

Мястото на столицата в условията на демографски срив

Както вече посочих, сред причините за изчерпване на естественото възпроизводство на България и навлизането и в сферата на депопулация, определяна днес като „демографски срив”, е масовото преселване, в известен смисъл принудително (в резултат от икономическата политика, провеждана от комунистическите правителства), на селското население в градовете (8) . Там то не беше (и не е) в състояние да съхрани предишната си раждаемост. Изселниците от селата, а по-късно и от малките градове, в основната си част се заселваха в столицата София. Главно на основата на този, непрестанно увеличаващ се, механичен приръст (през 1953 например приръстът е бил 48234), населението на София нарастна близо три пъти и към настоящия момент това е единственото селище, което продължава да „расте”.

Това се вижда и от следните данни за последните десет години (табл.8).

Таблица 8

Години Брой на столичното население Повече умрели от родените Механичен приръст

Повече заселени от изселилите се Ръст

1995 1116823 4240 4609 +369

2004 1122157 4372 16599 +12227

+5334 +132 +11990 +12122

Откакто настоящият демографски срив възникна, като обществен проблем и бе поставен като такъв в медиите, столицата ни никога не е била разглеждана като основната демографска „топилня”. Доколкото бъдещето и бива анализирано, това не е свързано с тази и роля, а обратно – разсъждава се, как тя ще продължи да се разширява. Напоследък например, вниманието привлече конкурсът за изграждането на небостъргачи (според международния комитет „Емпорис”, една сграда е небостъргач, ако е висока над 35 метра, или има над 11 етажа) в столицата, за да придобие тя „европейски вид”. Постъпили са вече 28 проекта, които се състезаваха за наградата „Визар 2005”. Защитавайки тази идея, отговорни служители на Софийска община обикновено използват следния „аргумент”: „като граждани на София, трябва да решим, дали да правим землянки, или небостъргачи”.

Както се съобщава в пресата: „Четиридесет от най-големите строителни предприемачи ще рекламират България по света, като атрактивно място за инвестиции в недвижими имоти (?!)... Те се обединиха в клуб „ Bulgaria Estates ”, чиито членове имат проекти в процес на реализация на стойност над един милиард евро... Основната му цел е да създаде условия за засилено пазарно присъствие на български проекти на вънншните пазари”.

Рекламните покани за осъществяването на тези цели, т.е. да се увеличи още населението на София (включително и с чужденци), предлагат и други по-привлекателни обекти – парцели в елитните квартали Драгалевци, Симеоново, Малинова долина, Бояна и т.н.

И по-нататък: „Луксозни селища от затворен тип ще превземат ливадите и нивите между Околовръстното шосе и Витоша. Български и чуждестранни инвеститори започват изграждането на тези квартали. Засега най-мащабният проект е на „Линден-България” и „Комерсия-България”, които са дъщерни дружества на немски и испански гиганти. Селището ще се казва „Жилищен парк София” и ще се намира срещу Бизнеспарка в Младост-4, отвъд Околовръстния път, като в него ще има 1000 нискоетажни жилища”.

Започна и строителството на друго „село”, на около петстотин метра от Резиденция Бояна, в местността „Гърдова глава”, като комплексът е от десет еднофамилни къщи. Вилният комплекс „Слънце” пък ще бъде построен между Драгалевци и Симеоново. Той ще се състои от осем еднофамилни къщи с 88-300 кв. м застроена площ и 100 кв. м двор.

Никъде досега в това мащабно разширяване на столицата София, в условията на драматичен демографски срив, застрашаващ оцеляването на нацията, не се споменава, че така само ще се увеличи нейният капацитет като фактор, съдействащ на практика за демографското ни „стопяване”.

Истината обаче е, че преодоляването на последното диктува действия в обратната посока – огромни като инвестиции и дългосрочни като реализация. И част от тях са свързани с необходимостта от преместване на българската столица.

В края на 50-те години на миналия век президентът на Бразилия Жуселино Кубичек ди Оливейра (управлявал между 1956 и 1961) предлага столицата на страната да бъде преместена от Рио де Жанейро на 1000 км на север, в централното бразилско плато, като се аргументира със следните знаменателни думи: „Страната ни е петата по плащ в света, в нея има обширни земи, но те са пусти като Сахара, докато милиони бразилци продължават да се трупат по свръхнаселеното ни крайбрежие”. На 21 април 1960 град Бразилия е обявен за новата столица на огромната латиноамериканска държава.

Наскоро в пресата се появиха съобщения, че южнокорейските власти са решили да преместят столицата в район, намиращ се по-далеч от границата със Северна Корея. Сегашната столица Сеул е само на 60 км от тази, може би най-охранявана в света, граница. През 1997 пък, Казахстан премести столицата си от Алмати в малкия град Акмола (днес Астана), на 1200 км на север.

Нуждата от преместване на столицата на България е преди всичко въпрос на демографско оцеляване. За съжаление у нас обществени дебати по този толкова важен въпрос няма. Като че ли проблемът просто не съществува.

В Учредителното народно събрание, свикано във Велико Търново през април 1879, проф.Марин Дринов се мотивира, че София трябва да стане столица, като организационно звено на обединението на българските земи Мизия, Тракия и Македония. Аргументите му са железни. На същата основа, впрочем, се очертават и географските граници на ареала, в който може да се разположи новата столица – югозападната част на страната. В нея задължително следва да се намират основните учреждения – Народното събрание, Президентството, Министерския съвет и дипломатическите представителства. От друга страна, в Германия например, немалка част от учрежденията с национален обхват на дейност (като върховните съдилища, върховната сметна палата, главната прокуратура и др.) са разположени извън столицата, в други градове. В границите на ареала, очертан навремето от Марин Дринов, като подходяща за разполагане на бъдещата столица се очертава например Юндола. Това е широка седловинна поляна между Рила и Родопите с надморска височина 1350-1375 м, чиито околности са залесени с иглолистни гори и която разполага с удобни връзки към Разложката и Чепинската котловина и Горнотракийската долина.

Особено разпространено възражение против евентуално преместване на столицата ни е, че столичните градове имат богато историческо наследство, което би се обезличило, щом градът изгуби функциите си на столица. Несъстоятелността на подобни твърдения е очевидна, защото никъде и никога не се е случвало подобно нещо. Обратното, вън от сянката на институциите на държавното управление, значението им ще изпъкне далеч по-добре (пример за това е Истанбул). По този повод, струва ми се, не е пресилено да се каже, че държавните управленски звена, разположени в София, по-скоро засенчват националното и историческо наследство.

Ясно е, че евентуалното преместване на столицата ще бъде изключително труден процес. Каквито и обосновки да се правят, те губят значението си, ако няма законодателно решение за изграждането на нова столица. Въпреки това, общественият дебат за финансирането не може да бъде пречка и не бива да остава без внимание в процеса на доказване необходимостта от преместване на столицата.

При наличието на законодателно решение ще възникнат редица финансови въпроси. На първо място, предвидените средства за инвестиции за държавно-управленския сектор неизбежно ще бъдат преструктурирани. Но не само те. Мащабът на източниците на финансиране преместването на столицата ще предизвика крупни изменения в досега предлагания бюджет.

От друга страна, средствата за преместване на столицата няма да са необходими наведнъж. Първоначално, средства ще са необходими за подготвително-проучвателните работи, не само като дейност, но и като квалифицирани екипи, които ще са в състояние да извършат цялата тази огромна, комплексна и подчертано творческа работа.

Програмата за преодоляване на демографския срив

Както вече изтъкнах, преодоляването на демографския срив в България не може да стане с отделни мерки, мероприятия и други текущи и временни действия. Главното е да се „преобърне живота” у нас, за да се създадат всестранни условия за повишаване раждаемостта на изостаналия в това отношение национален етнос – българския. В тази връзка ще припомня, че днес Франция е на едно от първите места по демографско възпроизводство в Европа, макар че до 1950 беше страна с намаляващо население. Забележителна е и многостранната политика на Австрия за повишаване на раждаемостта – част от рекламите по билбордовете край тамошните пътни магистрали са заменени с оригинални призиви за увеличаване на раждаемостта.

На фона на тази политика на европейските страни, които при това все още не са навлезли във фазата на „демографското топене”, у нас въпросът все още се разглежда като „страничен” в хода на текущата държавна политика.

Коренната промяна в тази политика, която императивно се налага, има две основни измерения: засилване текущата социална политика за насърчаване на раждаемостта и създаване на дългосрочни програми за промяна на жизнената среда в това направление.

Не може да се отрече, че у нас социалната политика в тази сфера има известни успехи. По стечение на много обстоятелства обаче, тя облагодетелства най-много ромския етнос. Това не може да се отрича, с допълнението, че насърченията, които се изплащат не бива да се превръщат в трудови възнаграждения, защото последното води до недопустими извращения.

Дошло е време да се дава предпочитание на семейството и то толкова повече, колкото повече деца има:

- при заемане на държавна или обществена служба;

- прогресивно увеличаване на възнаграждението;

- прогресивно намаляване на данъците за многочленните семейства;

- може да се помисли и за допълнително облагане на семействата с малко или въобще без деца, както това са правели още древните римляни.

В същото време, практиката някои родилки по този начин да си осигуряват цялата семейна издръжка, избягвайки трудовата заетост, е порочна и няма нищо общо с програмата за преодоляване на демографския срив в България.

Тук ще припомня, че като дългосрочен план за практически действия по съставянето на такава програма, в близкото минало бяха направени няколко подобни разработки, чиито резултати обаче не намериха замислената реализация.

Така, още през 1969 се започна със съставянето на Национална програма за развитието на битовото обслужване. То продължи две години, като всеки окръг излъчи собствена работна група. Работата се координираше по национална методика, създадена от специализирания институт към тогавашния Комитет за битови услуги. Поотделно за всеки окръг се проведоха експертни обсъждания, а обобщението им в цялостна програма, мотивираща собствена управленска структура стана на окръжно ниво – в окръжните дирекции на местната промишленост и услугите. Но, когато започна практическата реализация на тази програма, Комитетът за битови услуги беше закрит, а местните управленски структури се разпаднаха.

По-късно, през 1972, към Комитета за планиране беше създадено управление (с научен институт към него), което започна интензивна работа за съставяне на Генерална схема за териториално разположение на производителните сили, като пространствена икономическа база на общественото развитие. Първият и вариант беше приет през януари 1973 от колегиума на плановия комитет. По-нататъшната работа продължи близо 20 години, но втори вариант на тази Генерална схема така и не бе съставен, а създаденият за целта институт беше закрит.

Аналогична беше работата по съставянето на национален Единен териториално-устройствен план (ЕТУП), въз основа на който през март 1979 се извърши реформа в административното деление на страната. От 1394-те общини се формираха 300 селищни системи. Те обаче пречеха на окръжните ръководства да заделят по 85-100% от отпусканите средства за социално-селищното развитие за окръжните центрове и много скоро отново бяха превърнати в общини (макар и не същия брой). Това допълнително утежни местното самоуправление, в което междуселищната интеграция за демографско оцеляване беше ликвидирана. Така допълнително се ускори движението към днешния демографски срив.

Този, над трийсетгодишен опит може да се разшири до обхващането на цялата жизнена среда, която да създаде условия за увеличаването на раждаемостта. Всъщност, днес програмата за преодоляване на демографския срив е дотолково комплексна, че по същество се очертава като ядро на цялата правителствена дейност.

Големият историк Полибий, живял през ІІ век след Христа описва така упадъка на Древна Гърция: „В цяла Гърция владее бездетство и липса на хора. Градовете са запустели и плодородието е намаляло, макар да не е имало нито продължителни войни, нито епидемии” (7) . Звучи познато нали?

Непосредствено след Освобождението, видният старозагорски интелектуалец А.Т.Илиев пише за демографското ни възраждане следното: „Голям трях биха сторили пред потомството, както правителството, тъй и народът ни, ако при доста благоприятните условия занемарим своите длъжности... от числото на народонаселението зависи най-много величието на държавата ни... нека съвестта ни бъде чиста, че сме изпълнили своята най-свята длъжност към Отечеството” (3) . Призив, отправен преди цели 124 години, когато се поставя и началото на българския демографски възход, по време на който (т.е. до 1914) раждаемостта е най-високата в Европа – над 40%0. По-подробните анализи показват, че ако тя беше поне приблизително запазена, днес населението на България щеше да надхвърля 20 милиона души, а не ускорено да се стопява при смайващото мълчание и опити с демагогски „оценки” да се приспива народа ни пред опасността да изчезне.

Литература:

1. Данаилов, Г.Т., Изследвания върху демографията на България, БАН, 1930, с.50

2. Деведжиев, М., Обща геодемография, Абагар – Велико Търново, 1998, с.232

3. Илиев, А.Т., По статистиката, върху причините, които помагат да се размножава населението, сп.”Наука”, 1881-1882, с.247-255, 333-338, 951-980.

4. Консулов, Ст. Най-голямата опасност за българския народ – неговото стопяване, сп.”Просвета”, кн.7/1938, с.794-808.

5. Попов, Кир. Г., Гъстината на населението в Княжество България, Периодично списание на БКД-во/1903 – отпечатък.

6. Сарафов, М.К., Населението на Княжество България по трите първи преброявания, Периодично списание на БКД-во, кн. 41-42/1893, с. 754-767.

7. Урланис, Е. Б., Демографская политика в робовладелском и феодалном обществах, Сб. „Вопросы демографии”, М., „Статистика”, 1982, с. 221.

8. Деведжиев, М., Тенденции във вътрешното механично движение на населението, сп. „Планово стопанство”, 1974, кн.3; Механичното движение на населението между окръзите, в-к „Икономически живот”, бр.13/28.03.68, бр.26/23.06.71 и бр.29/13.07.77.

* Председател на Българското геополитическо дружество

{rt}

България е сравнително малка държава, поради което промените в геополитическото и положение обикновено са резултат не толкова от собствените й действия (или бездействие), колкото от по-глобални прекроявания на европейското и световно геополитическо пространство. Основните тенденции, влияещи върху съдбата на България през последните няколко години, са разширяването на Европейския съюз, фокусирането на американската външна политика върху борбата срещу тероризма и преформулирането на основанията, върху които се базират имперските претенции на Русия.

След като още в края на ХХ век ЕС пое твърд курс към разширяване на изток, през 2004 членките на Съюза нараснаха от 15 на 25. Ако не броим малките острови Малта и Кипър, всичките останали осем нови членки на ЕС са държави от бившия комунистически блок като четири от тях са славяноезични. Така старата “Източна Европа” на практика изчезна, след като необратимият и преход от кремълската към западната геополитическа орбита бе официализиран чрез договорите за присъединяване към ЕС. Новата Източна Европа е разположена още по-на изток и включва три държави – Украйна, Грузия и Молдова. В периода 2003-2005 те направиха решителни крачки за преминаване от постсъветското в европейското геополитическо пространство, макар че този преход все още не може да се смята за необратим. В Тбилиси и Киев бе извършена смяна на властта чрез драматичен уличен натиск, последвал избори със съмнителна честност. “Цветната” революция в Молдова придоби формата на превантивна смяна на основния външнополитически вектор на страната, която се случи не след изборите, а два-три месеца преди тях, и бе извършена не от опозицията, а от президента-комунист Владимир Воронин.

Присъединяването на “новата” Източна Европа към ЕС засега все още е толкова далечно, че почти не се вижда на хоризонта. Поради това сюжетът “разширяване на Евросъюза” до голяма степен се изчерпва от въпроса “със или без Турция?”. Гледано през призмата на цивилизационната теория, най-решителната геополитическа промяна за ЕС през последното десетилетие е започването на предприсъединителни преговори с Турция, а не разширяването от 2004 г., което (ако не броим Кипър) вкара в Съюза само държави, принадлежащи към културния кръг на западното християнство. В следващите години съдбата на турските евроинтеграционни амбиции ще бъде сред най-важните фактори, променящи геополитическия контур на Балканите и на Близкия Изток. Динамиката на отношенията Брюксел-Анкара трябва да даде отговор на няколко фундаментални въпроси – възможна ли е симбиозата между Исляма и европейската политическа култура; до къде може да стигне евроинтеграционния проект в отдалечаването от корените си; икономическа, културно-историческа или политическа конструкция е ЕС. Съюзът за първи път ще преговаря с истинска евроазиатска държава, която при това е мюсюлманска и има население колкото всичките 10 новоприети през 2004 членки, взети заедно. За пръв път след рухването на комунизма ще става дума за истински преговори между две почти равностойни страни, а не за налагане на правила, безпрекословно приемани от съответната държава - кандидатка за членство в ЕС. Влияние върху геополитическите позиции на България ще оказва и позицията на Брюксел спрямо евроинтеграционните амбиции на държавите от Западните Балкани. Влизането на Хърватия в ЕС до края на десетилетието е напълно възможно, докато на останалите страни от региона вероятно ще бъдат предложени различни варианти за тясно асоцииране или частично членство .

Въпреки че след 2001 САЩ се съсредоточиха върху глобалната битка с тероризма и фокусираха вниманието си върху Близкия и Среден Изток, американското влияние се чувства много осезателно и на Балканите. Югоизточна Европа е част от външния военно-политически обръч, с който Вашингтон обгражда района около Персийския залив. Освен това повечето от нововъзникналите балкански демокрации влизат в т. нар. Нова Европа, която е склонна да дава подкрепа за активните американски действия в Близкия и Среден Изток. Американците държат редица лостове за въздействие върху държавите от югоизточния край на Стария континент като международните финансови институции (МВФ, Световната банка), а специално за страните от бивша Югославия – и Хагския трибунал. До известна степен инструмент за прокарване влиянието на Вашингтон е и НАТО, тъй като и след края на Студената война пактът може да бъде описан най-добре с формулата “САЩ плюс”. Страните от Западните Балкани все още не са членки на Алианса, но това няма особено значение, защото те (без Сърбия) правят всичко възможно да си осигурят това членство и знаят много добре, че входните билети за НАТО се издават във Вашингтон.

На трето място по значимост сред факторите, формиращи геополитическата среда, в която се развива България, е Русия и нейните имперски амбиции. Под ръководството на Владимир Путин тази страна навлезе в етап на държавна консолидация, съпроводена с рязко ограничаване влиянието на олигарсите. Същевременно, във външнополитически план Москва продължава да губи позиции, главно заради невъзможността да удържи в своята орбита европейските републики на бившия СССР. Промените в Грузия, Украйна и Молдова са знак, че Русия не може да отстоява влиянието си в “близката чужбина” само с абстрактни културно-исторически и военно-стратегически аргументи. Рязкото и трайно покачване на цените на нефта и природния газ обаче дава в ръцете на Кремъл друго оръжие за укрепване на външнополитическата мощ. От началото на 2006 Русия постепенно започна да продава своите енергоресурси на страните от бившия СССР на цени, близки до пазарните, което означава, че вече се търсят прагматичните основания на имперската идея, способни да й вдъхнат нов живот.

В анализите на геополитическото положение на България традиционно и някак по инерция се приема, че страната е разположена на “важен кръстопът”, от което произтичат големи предимства. Какви по-конкретно могат да бъдат тези “предимства”? През XIX и първата половина на ХХ век кръстопътното разположение е давало военно-стратегически козове като например възможност да се блокират доставките за някоя враждебна държава и комуникациите й с нейните съюзници. Географското положение на България е оценено най-високо през 1915, когато извършеният от силите на Антантата десант на Галиполския полуостров е могъл да бъде подкрепен по суша само и единствено от българската територия (но тогава Беломорска Тракия е била част от България, а днес – не). През 1941 пък Хитлер иска да нападне Гърция, воюваща със съюзника му Италия, което отново е могло да стане само чрез преминаване през България.

Днес обаче блокирането на пътя на хората и стоките към която и да е държава би било контрапродуктивен анахронизъм(справка – гръцката блокада срещу Македония през 90-те години), а войни от класически тип – т.е. “сблъсък между армиите на две съседни държави”, не могат да се случат на Балканите. Освен това, както отбелязва проф.Марин Бъчваров, територията на България няма “качествата на геополитически ключ, каквито са Гибралтар, Проливите, Кипър или дори Сърбия, спрямо важни стратегически интереси, комуникации, потоци на ценни суровини и т. н. ” Затова трябва да се насочим към анализ на друга възможна полза от кръстопътното положение – извличане на финансови и политически облаги от международния транспортен и суровинен трафик, който би могъл да мине през българската територия.

Трябва да се има пред вид, че транспортният коридор не е най-късото разстояние между две точки на картата, а съвкупност от реално съществуваща инфраструктура. От тази гледна точка е нелепо да се говори за “кръстопътното положение” на България, защото то просто не съществува. В страната няма магистрала, обслужваща трафика между Близкия Изток (плюс Турция) и Европа, нито пък такава, която да свързва солунското пристанище с Централна Европа. Освен това преминаването по вече съществуващите пътища е свързано с преодоляването на високи неикономически бариери (престъпност, корумпираност на пътната полиция и на митническите власти), поради което дори турските гастарбайтери, връщащи се от Германия, предпочитат да пътуват по-дълго, но да заобиколят България. Когато става дума за превоза на товари по море, достатъчно е да отбележим, че капацитетът само на пристанището в румънския град Констанца надхвърля неколкократно капацитета на всички български пристанища, взети заедно. Лошо е положението и с летищата, чиито капацитет отдавна не отговаря на нарастналия поток от пътници.


Далеч по-важни от лошото състояние на транспортната инфраструктура в България, са перспективите за неговото подобряване. Както е известно строежът (или обновяването) на магистрали, летища и пристанища е мащабно начинание, което в развитите държави обикновено се осъществява на принципа на публично-частното партньорство. В България обаче този механизъм е трудно работещ. Поради дежурните подозрения и обвинения в корупция (в много случаи основателни) държавната администрация се оказва неспособна да придвижи до успешен край големите инфраструктурни проекти, а най-често не успява дори да им даде старт, поради политически и съдебен блокаж. Красноречив пример в това отношение са концесиите за строителството на магистрала “Тракия” и за управлението на летищата във Варна и Бургас, както и строежът на новата писта на летището в София. Предвид проблемите в политическа и най-вече в съдебната система, не можем да очакваме, че в близко бъдеще държавата ще направи чудеса и ще има радикално подобрение на транспортната инфраструктура у нас.

През българска територия преминават газопроводи, по които тече руски газ за някои съседни страни. Поради растящото потребление на тази суровина в общоевропейски мащаб, може да се очаква, че ще се строят нови подобни съоръжения. До няколко години сегашната линейна географска структура на газопреносната система ще бъде заменена от мрежова. Тогава никоя държава няма да може да претендира за монополна позиция в преноса на газ и играта с транзитните такси и цените на суровината ще стане значително по-сложна. Така например руското “синьо” гориво би могло да стига до Турция през България, но е възможен и точно обратния маршрут – през Турция за България. Като почти монополен доставчик руснаците ще се стремят да заобикалят “тесните” места, където им искат по-висока транзитна такса. Както много европейски държави, България е в изключително силна зависимост от доставките на природен газ от Русия, но едва ли може да се очаква, че Москва ще използва тази ситуация, за да оказва политически натиск върху властите в София. Както вече споменахме, прагматизирането на руските имперски претенции води до това, че отношенията с бившите сателити преминават на икономически релси и всичко е въпрос на пари. Същевременно е нереалистично да се очаква, че в средносрочен план България ще успее да диверсифицира газовите си доставки. Широко коментираният газопровод “Набуко” засега е само една хипотетична идея, която може въобще да не се реализира, имайки предвид, че суровината трябва да тръгне от Иран - държавата, притежаваща съмнителната чест да бъде обявена за враг номер едно на единствената световна суперсила.

Под въпрос е и бъдещето на проектите за двата петролопровода през българска територия – Бургас-Вльора и Бургас-Александруполис. Показателен е фактът, че тези трасета се обсъждат почти цяло десетилетие от правителствата и бизнес-средите, но засега не е положен нито един метър тръби. Това вероятно се дължи на спорната икономическа целесъобразност от пренасянето на каспийския нефт през целия Балканския полуостров. Освен това каспийската суровина може да стигне до европейските потребители по конкурентни трасета (например Констанца-Триест). Ако все пак Бургас стане начална точка на тръбопровод до Вльора или Александруполис, трябва да е ясно, че това не носи стратегически изгоди на България, защото за разлика от природния газ нефтът е глобално търгувана стока и може да се пренася лесно с танкери. Ползите от такова съоръжение ще бъдат чисто икономически и ще идват от събирането на транзитни такси.

През XIX и XX век мястото на една държава в световната геополитическа система се определяше от разположението й на географската карта. Днес обаче живеем в постгеографски свят, когато големите геополитически плочи обединяват пространства със сходна производствена и държавно-организационна култура, евентуално допълнена от общи религиозно-цивилизационни корени. В този смисъл геополитическите шансове на България не произтичат от “кръстопътното” й положение на “мост между Изтока и Запада”, а от възможността за включването и в една общност с висока производствена култура, утвърдени административни стандарти и християнски корени, претърпели облагородяващата корекция на секуларизацията. Тази общност е Европейския съюз.

Разбира се, на теория, успехът на Западна Европа може да бъде повторен от България и със собствени усилия, без членство в ЕС, но поне засега българите не са показали, че са способни на такава самоорганизация и целеустременост. В цялата си нова и най-нова история България е била сред най-бедните държави в Европа, без да успее да формулира и следва някаква ясна и резултатна стратегия за догонващо развитие. По световните мерки, в началото на XXI век България е средно развита страна, която обаче е много далеч от стандартите на Запада. Тя трудно може да разчита на класическите ускорители на растежа каквито са доброто образование, либералната икономика и специфичната трудова етика. Образованието е сред малкото сфери, в които пропадането, съпровождащо сътресенията около рухването на комунистическата система, все още не е приключило. Според данните от международния проект TIMSS , който изследва знанията на учениците в 41 държави от Организацията за икономическо развитие и сътрудничество (тя включва почти всички европейски държави), България е страната, регистрирала най-голямо отстъпление в периода 1995-1999. Преди 11 години българчетата са били на 11-о място по математика и на пето по естествени науки. През 1999 те вече заемат 17-о място и в двете области, а през 2003 са твърдо във втората половина на класацията с 24-о място по естествени науки и 25-о по математика. Тези резултати обаче се отнасят за децата, които все пак ходят на училище, а делът на онези, които напускат рано класните стаи, става все по-голям. Още по-трудно се нагажда към променената среда българското висше образование, страдащо от липсата на добри преподаватели и на ефективен мениджмънт. Резултатът е, че българските дипломи са неконвертируеми, а делът на хората, които са напълно грамотни според стандартите на ХХ I век (могат да четат и пишат на родния си език и на английски), не надвишава 10%.

Средата, в която оперират икономическите субекти в България, е само частично либерализирана като трябва да се има предвид, че в това отношение и самият ЕС търпи големи критики. Неблагоприятни за бърз стопански ръст са демографската структура на българското население и фактът, че в страната има значително циганско малцинство, което с малки изключения е неспособно да се впише без принуда в легалната икономическа активност.

Пълноправното членство в ЕС е предшествано от включването на България в европейската геоикономическа зона. То се изразява в засиления приток на външни инвестиции и в преминаването на почти всички банки в ръцете на чуждестранен капитал (предимно европейски). Към ЕС е ориентирана и повече от половината от външната търговия на страната. Кредитният бум от последните две-три години се дължи на факта, че българите вземат назаем пари, които реално са спечелени от гражданите на ЕС, но се оттичат към България през софийските филиали на западните банки. Посоката на това движение се предопределя от разликата в лихвените равнища между България и ЕС. Въведеният още през 1997 валутен борд пък е прелюдия към официалния отказ от собствена парична политика, който София ще декларира чрез влизането в евро зоната в края на настоящето или в началото на следващото десетилетие. Тогава автоматично ще отпадне и проблемът с големия външнотърговски дефицит на страната, защото търговията с държавите от ЕС няма да бъде външна, а вътрешна.


Благоприятният ефект от влизането в ЕС ще се дължи не толкова на директните плащания, които България ще получава от европейската хазна, а от задължителното уеднаквяване (поне на книга) на бизнес-правилата и на административните стандарти. Точно това е промяната, маркираща новата геополитическа принадлежност на България. Иначе, ако става дума за външна финансова помощ, то Палестинската автономия, Косово и Босна получават огромни суми от Запада, но това ни най-малко не ги премества в друга геополитическа зона.

Спорен е въпросът, дали след края на Студената война е имало самостоятелна балканска мини-геополитическа сцена, но дори да е така, тя изчезва с влизането на българи и румънци в ЕС. Фундаменталната новост за България, е че тя за първи път е включена в геополитическа зона без ясен гравитационен център. Към това трябва да прибавим и загубата на голяма част от националния суверенитет, за да стане ясно, че в следващите десетилетия българските държавници ще трябва да отстояват интересите на страната в съвсем непривични условия. Европейският съюз ще бъде едновременно и вътрешен и външен фактор, поради което дежурното оправдание “така искат от ЕС” често ще отстъпва място на възклицанието “ами нали ЕС – това сме ние!”. Заемайки административни позиции в Евросъюза, българските чиновници неизбежно ще изпитват конфликт на лоялностите – едната към наднационалната структура, в която работят, и другата – към собствената им родина.

В класическата геополитика действията на отделните играчи са продиктувани от националния интерес. Типично за постгеографската ера обаче е затруднението да се дефинират понятията “нация” и “национален интерес”. Без да излишно да теоретизираме, можем да проектираме тази методологична трудност върху конкретния случай с България. При формулирането на националният интерес би следвало да се търси пресечна точка между интересите на българските граждани, живеещи в България(независимо от етноса им), и на българите-емигранти (с или без българско гражданство), живеещи в различни точки на света. Според едно още по-широко разбиране на понятието, при дефинирането на националния интерес би трябвало да се съобразим и с постоянно живеещите в чужбина български граждани от небългарски етнически произход, както и с исторически оформилите се български етнически общности в някои държави като Македония, Сърбия, Украйна, Молдова. Накрая, трябва да отчетем и факта, че много скоро в България ще живеят значителен брой имигранти главно от Третия свят, които може и да не получат българско гражданство, но ще имат значителни икономически интереси в страната, включително вноски в български пенсионни фондове. Ясно е, че българската нация вече не се разполага само в териториалните граници на България, както и че в нея не се включват само хора с български етнически произход. Всъщност, след влизането ни в ЕС ще доста пресилено да се твърди, че българите, намерили препитание в Западна Европа, живеят в чужбина. Погрешна е тезата, че емигрантската вълна довела до намаляване на населението на България, обезсилва националния организъм. Напротив, ако повече българи получат солидно образование зад граница или си намерят добра работа в чужбина, от това нацията само печели. Националната съдба не е нищо друго освен съвкупност от индивидуалните съдби на хората, принадлежащи към съответната нация. Затова благополучието на България не се определя само от това докъде ще се простират границите й или от размера на брутния вътрешен продукт, а от успехите на всички българи, независимо от това къде живеят те.

 

Членството в ЕС до голяма степен води до интериоризиране (одомашняване) на геополитическите предизвикателства, стоящи пред Съюза като цяло. В това отношение България е специален случай, защото тя ще бъде една от двете държави от ЕС, граничещи с Турция. А както вече стана дума, именно еврокандидатурата на Анкара е може би най-интригуващото геополитическо предизвикателство за Евросъюза. Колкото и парадоксално да звучи, ако и Турция успее да стане член на ЕС, то за пръв път след 1878 българи и турци на практика отново ще живеят в една и съща държава, защото между тях няма да има граница. Това е перспектива, която пали политическото въображение на мнозина и извиква на бял свят духовете на минали вражди, страхове и национални комплекси. Доскоро евроамбициите на Анкара бяха подкрепяни от София по инерция – щом става дума за разширяване на ЕС, България винаги трябва да бъде “за”, защото именно този процес ще я направи сигурен член на европейското семейство. В началото на 2006 обаче, в София за първи път бе заявена ясно артикулирана партийна позиция против бързото приемане на Турция в ЕС. Донякъде е изненадващо, че тя дойде от ДСБ – партията на бившия премиер Иван Костов, който навремето бе в доста близки отношения с правителството в Анкара и дори подписа спогодби за мащабни българо-турски бизнес проекти.

Малко преди ДСБ да заяви ясно позицията си по темата “Турция и ЕС”, проблемът бе интерпретиран задълбочено, изчерпателно, но и пристрастно от политолога Огнян Минчев. Той публикува обширна студия на български и английски език, в която обясни, че влизането на една недемократична, нереформирана и изостанала държава в ЕС, би предизвикало мащабен геополитически трус, способен да торпилира евроинтеграционната проект. Най-драматични са прогнозите на Минчев за това какво ще се случи в България, ако нейната югоизточна съседка стане член на ЕС. Според него, това ще доведе до опасна промяна на етническия баланс в страната, защото поне 2-3 милиона турци щели да тръгнат към Европа като 10% от тях (200-300 хиляди) ще останат в България. Минчев чертае апокалиптичен сценарий, при който ще се сблъскаме с “териториална автономизация на смесените райони, разширяваща се турско-мюсюлманска имиграционна вълна и задълбочаващ се чужд агентурен контрол в институциите”. Всичко това било част от “турската национална стратегия за геополитически реванш и хегемонен контрол над Балканите”. В крайна можело да се стигне до “киприотизация на българската държава” .

Разсъждения от типа “Турция да стои вън от ЕС” издават синдрома на “дуварното” мислене, което винаги привижда чудовища отвъд геополитическия плет. Но ако подобно мислене доминираше в Брюксел и Страсбург, то не само Турция, а и България никога нямаше да прекрачи прага на ЕС. Страховете, че еврочленството ще подтикне гражданите на Турция да се заселват в България, поне засега са абсурдни. Години наред човешкият поток върви в обратна посока – от Кърджалийско и Разградско към Истанбул. Според всички прогнози на най-прочутите световни мозъчни тръстове, със или без членство в ЕС, в следващите две-три десетилетия турската икономика ще се откроява със завидни темпове на растеж . Ако Истанбул, Анкара и другите мегаполиси около тях нямат капацитет да интегрират милионите бедни хора, прииждащи от Източна Турция, то в още по-малка степен това може да направи малка България. Тук аналогиите с албанците от Косово, които колонизират Западна Македония, са просто нелепи.

Включването на големи държави като Турция и Украйна в геополитическата зона на ЕС е шанс за България да не бъде външен ръб на тази зона и съответно да отдалечи опасността от въвличането й в междуцивилизационни конфликти. Турция е огромна страна с опасно интензивна динамика на обществения и политически живот. Продължителните предприсъединителни преговори или пълноправното членство предполагат укротяването на тази динамика чрез европейска усмирителна риза, а това минимализира рисковете пред националната сигурност на България.

Сумарно погледнато, България има интерес от членството на Турция в ЕС. Картината се замъглява от изключително наглото политическо поведение на ДПС - партията на българските турци. Но превръщането на министерствата и ведомствата, контролирани от Ахмед Доган, в крепости на клептокрацията, няма нищо общо с евроамбициите на Анкара. За това са си виновни само и единствено българските партии, позволяващи подобно поведение. От друго страна е напълно нормално в България да има два лагера по темата за членството на Турция в ЕС – така както е в цяла Европа. Либералите винаги ще бъдат “за”, защото виждат огромните икономически ползи от разширяването на единния европейски пазар, а консервативната десница ще слага акцента върху опасенията от културно-религиозната другост на турците. В този смисъл призивът на ДСБ за дебат по темата за членството на Турция в ЕС е още един знак за постепенната нормализация и европеизация на България.


Ако отново обърнем поглед към Западните Балкани, ще видим, че евроинтеграцията поставя в нов контекст главния геополитически стремеж на България от освобождението от османска власт до средата на ХХ век. Той е свързан с присъединяването на Македония към българската държава. В края на 2005 Република Македония получи официален статут на кандидат за членство в ЕС. Ако той бъде материализиран чрез пълноправно членство, дошло след продължителни преговори, то мечтата на поколения български държавници за падането на границата през Осоговската планина ще се сбъдне. В ХХ I век вече едва ли някой иска да се върне ситуацията от края на 1941, когато „Вардар” - Скопие е играл във футболното първенство на България, а кметът на Битоля е бил софийски адвокат. Свободното общуване между хората от двете страни на Осогово е модернизираният вариант на някогашния български национален идеал за поглъщането на Македония.

В крайна сметка, чрез влизането в ЕС България се включва в една силно конкурентна среда, където родното производство, култура и национален облик не могат да бъдат бранени със забрани, мита, изкуствени бариери и непропускливи граници. Националните интереси могат да бъдат отстоявани чрез постоянно размахване на правото на вето в рамките на ЕС, макар че българите нямат толкова самочувствие, арогантност и ресурси, за да влязат в ролята на “най-опърничавия член на европейското семейство”, която сега е монополизирана от Полша.

Бележки:

1. В средата на март 2006 г. германският канцлер Ангела Меркел стана първият европейски лидер, споменал, че сближаването между ЕС и страните от Западните Балкани може да завърши не с пълноправно членство, а с “привилегировано партньорство” – термин, който до този момент бе използван от германските християн-демократи само по отношение на Турция и Украйна. http://euobserver.com/9/21163 2.Бъчваров, М. Геополитическото положение на България. Геополитика, 2005, №3, с. 8.

3. http://www.iris-bg.org/pub.html#p168

4. Противно на широко разпространеното в България убеждение, бурното икономическо развитие, съпроводено с европеизация на бита и нравите, не е характерно само за Истанбул, Анкара и турското Егейско крайбрежие, а и за централната част на страната. Виж например: Ислямските калвинисти – промяна и консерватизъм в Централен Анадол. Доклад на Европейска инициатива за стабилност. Геополитика, 2006, №1, с. 62-78.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Международният коридор №8 - инфраструктурен проект, чиято реализация се подготвя вече повече от десет години, е ключов компонент на трансевропейската транспортна мрежа, която трябва да свърже Балканите с европейския пазар. Разположението му от изток на запад е от жизнено значение за обвързването на Европейския съюз (ЕС) с Балканите и с държавите от Централна Азия. От една страна, целта на трансевропейската транспортна мрежа е свързването на Западните Балкани с ЕС, включително в сферите на икономиката, политиката и културата. Предполага се, че нарастването на потока на хора и стоки по-бързо би превърнало Албания, Македония, България, Турция и, евентуално, Косово в част от единния европейски пазар. Втората цел, за която обикновено не се говори, е да се гарантира стабилността в този крехък и недотам развит (икономически и търговски) регион.

Предложеният Паневропейски транспортен коридор №8 пресича по оста Изток-Запад Югоизточна Европа – един регион с традиционно недобра транспортна инфраструктура. Липсват критично важни връзки между основните железопътни линии, да не говорим, че железопътните мрежи на Македония и България са много остарели, а жп мрежата в Албания е твърде къса.Пародоксално е, че като последица от развитието на политическата динамика в региона след Втората световна война, все още няма железопътна връзка между трите основни града – София, Скопие и Тирана. Проектът за Коридор 8 се сблъсква и с много трудности, свързани с практическото му осъществяване. Много негови участъци ще трябва не само да се изграждат от нулата, но и да преминат през два трудни планински прехода (между Албания и Македония и между Македония и България). Пътните връзки не съответстват на изискванията – както в Македония, така и в Албания, особено на преходите Кафасан (на границата между Албания и Македония) и Деве баир (на македонско-българската граница).

Белград, като столица и основен икономически център на някогашна Югославия, беше и средище ва всички транспортни връзки между отделните републики и територии. А, както е известно, изграждането на пътищата и жп линиите в еднаква степен се определя от политическите и от икономически потребности. Като най-южната част от бивша Югославия, Македония съзнателно бе изолирана и от източните, и от западните си съседи – Албания и България. Непосредствено след края на Втората световна война, маршал Тито предложи на тези две държави да се присъединят към бъдещата федерация, която тогава беше все още в зародиш, а след това прерастна в т.нар. СФРЮ. И Тирана, и София обаче отказаха. Така Македония остана географски и политически изолирана от пристанищата на Адриатическо и Черно море и изцяло зависима от визията на Белград за изграждането на транспортната инфраструктура в региона по линията Север-Юг, т.е. към Солун. От друга страна, липсата на коридор от Изток на Запад бе в очевиден разрез с хилядогодишната традиция на историческите търговски връзки, съществували още между Римската империя и Далечния изток.

Обявяването на независимостта на Македония през 1991 бе съпроводено с редица проблеми. Като особено сериозен бе конфликтът с Гърция заради името и знамето на новата държава. Като последица от него бе спадът в трафика на хора и стоки по основната за Македония транспортна ос Север-Юг, свързваща Сърбия, Македония и Гърция. Още по-отрицателен беше икономическият ефект от въведените срещу остатъчна Югославия санкции, имайки предвид че по онова време Белград продължаваше да е най-големия търговски партньор на Македония.

През 90-те години на миналия век, характеризиращи се с ръст на безработицата и икономическа стагнация в посткомунистическите държави от Югоизточна Европа, западните политически лидери стартираха разработката на проекти, които трябваше да стимулират икономическото развитие на Западните Балкани. В основата, разбира се, беше притеснението им, че кървавите войни, водени на територията на екс-Югославия, лесно могат да се разпространят в целия регион.

Съединените щати и Европейският съюз, който в онзи период все още се държеше като младши партньор на американците, лансираха идеята за изграждането на Коридор 8, най-вече поради възможноста да се даде положителен тласък на икономиките на Албания, Македония и България. На свой ред, посочените три държави позволиха на частите на НАТО да ползват тяхната територия, осигуриха им логистична подкрепа и свободно въздушно пространство. Успехът на интервенцията на пакта в Косово през 1999, до голяма степен, зависеше и от съгласуваната политика в нейна подкрепа на въпросните страни. Затова (поне донякъде) изграждането на Коридор 8 трябваше да бъде нещо като компенсация за усилията им в тази посока. Това означаваше също да се сложи край на наложилата се практика балканският регион да се разглежда предимно от позициите на оста Север-Юг, свързваща Атина и Белград. Истината е, че и досега всички основни транспортни (автомобилни и железопътни) линии следват именно тази ос. Напротив, Коридор 8 свързва сравнително по-бедните Албания, Македония и България с европейския пазар, развивайки нови търговски връзки със Западна Европа през италианските пристанища Бари и Бриндизи.

Подкрепата на ЕС за Коридор 8

Коридор 8 е мултимодална транспортна система, пресичаща Балканите по оста Изток-Запад и включваща морски и речни пристанища, летища, мултимодални пристанища, автомобилни пътища и жп линии, като общата му дължина е 1270 км жп линии и 960 км шосета. Основното му трасе следва оста Бари-Бриндизи-Дуръс-Тирана-Скопие-Бургас/Варна, но има и разклонения към Гърция и Турция, които в общи линии съвпадат с трасето на Коридор 4.


Коридор 8 е част от мрежата, която трябва да обедини основните транспортни линии в Европа. През 1994, след подписването на споразуменията от Маастрихт, (а през 1997 и на договора от Амстердам), Европейската комисия стартира дебат за бъдещето на европейската инфраструктура и трансевропейските мрежи, от които се очакваше да подкрепят визията за разширяване на обединена Европа. В тази връзка, Комисията предложи изграждането на десет трансевропейски транспортни коридори, които да включват съответната шосейна, железопътна, морска и въздушна инфраструктура и да обслужват интереса на всички страни от Стария континент. В основата им бе поставено Решението на ЕС №1692/96 относно насоките на общността за развитие на Трансевропейската транспортна мрежа.

Финансирането на изграждането им бе обсъдено и уточнено на няколко поредни конфренции през следващите години, като бяха подписани редица договори или меморандуми за разбирателство, касаещи всеки от десетте паневропейски коридори. Концепцията за паневропейските коридори целеше успешното интегриране на Източна Европа в рамките на по-нататъшното разширяване границите на ЕС на Изток.

По отношение на Коридор 8, най-големите инвестиции засега идват от Италия. Нейното правителство финансира създаването на три офиса в Триест, Бари и Бриндизи, чиято основна задача бе да съдействат за развитието на пристанищата, шосетата, жп линиите и другите инфраструктурни проекти. Без съмнение, Италия има най-голям интерес от успешното изграждане на Коридор 8. Последвалата интеграция на Югоизточна Европа към Североизточна и Южна Италия несъмнено би оказала положително влияние за съживяване икономиката на сравнително бедния италиански юг. Като особено заинтересована от това е провинция Апулия, заради старите си исторически и икономически връзки с Албания.

Комисарят по енергетиката на ЕС Андрис Пиебалгс, заяви преди време, че сред основните цели на неговото ведомство ще бъде гарантиране на редовното снабдяване на ЕС с енергоносители. Високите цени на енергоресурсите и растящите нужди от петрол и природен газ на развиващите се икономики представляват много сериозен проблем за Европа. Според Пиебалгс, икономията на енергия може да се постигна само чрез намаляване на потреблението и инициативи, които да накарат производителите да се ориентират към енергоикономисващи стоки за домакинствата. На свой ред, Европейската банка за възстановяване и развитие (ЕБВР) ще финансира изграждането на нов 400-киловолтов далекопровод от България за Италия, през Македония и Албания. Изграждането на подобен далекопровод, следващ трасето на Коридор 8, е положителен факт, водещ до нарастване на възможностите за внос, износ и трафик на електроенергия от Запад на Изток и обратно. В енергийния сектор предстои реализацията на още два много важни проекта. Първият, чиято стойност е 30 млн. долара, който все се реализира, включва 220-киловолтовата линия Елбасан 1 – Елбасан 2, подстанцията Земблак за 400 кВ и рехабилитацията на пада на река Дрим. Вторият проект, оценен на 24,1 млн. долара, включва модернизацията на подстанцията Тирана 1 и тази в Узнова-Берат, подобряване на разпределителните мрежи в Лушня, Берат и Корча, както и осигуряване на техническа помощ за албанската енергийна корпорация (КЕШ). Имайки предвид, че през следващите месеци Албания ще се сблъска с растящ недостиг на електроенергия и ще бъде принудена да я купува от съседите си, изграждането на тези два далекопровода ще има важни регионални измерения.

Европейският съюз и балканският енергиен договор

Както е известно, на 25 октомври миналата година, в Атина, ЕС и седем балкански държави подписаха една изключително важна спогодба – Договорът за създаване на енергийна общност в Югоизточна Европа, в съответствие с енергийното законодателство на ЕС. Той бе подписан от британския министър на търговията и индустрията Алън Джонсън (от името на ЕС) и от съответните министри на Албания, Босна и Херцеговина, България, Хърватска, Македония, Румъния, Сърбия и Черна гора, както и от представител на ООН (от името на Косово). За съжаление, под предлог, че договорът не е съобразен с изискванията за опазване на природната среда, той не беше подписан от Турция, която е най-големия потребител на енергия в региона.

Целта на договора беше да се очертае единна регулаторна рамка на енергийната търговия в региона, с надеждата, че така инвестициите в енергийния сектор могат да нарастнат неколкократно.

Специалният координатор на Пакта за стабилност в Югоизточна Европа на ЕС Ерхард Бусек (бивш вицеканцлер на Австрия) заяви преди време, че през следващите години ще бъдат необходими 12,5 млрд. евро за инвестиции в производството на електроенергия в региона, а други 8 млрд. ще трябва да отидат за изграждането на преносната и разпределителна мрежа.

Съгласно договора, Регулативният борд за електроенергията на ЕС ще има своя централа и в гръцката столица Атина, неговият технически и информационен център ще бъде в София, България, а седалището на Секретариата ще е във Виена.

АМБО срещу Бургас-Александруполис

В момента има два основни конкурентни проекта за изграждането на петроло- и газопровод между Черно и Адриатическо море. Основната им цел е съкращаване на времето за прехвърлянето на суровия петрол от полетата в Каспийския регион, през черноморските пристанища, до Ротердам (основното „петролно пристанище” на Европа) и до САЩ. Днес петролните танкери губят дълги дни (понякога дори десет) прекосявайки Босфора и Дарданелите, в зависимост от трафика и метеорологичните условия. Освен това, по съображения за сигурност, както и по чисто екологични причини, Турция не може да си позволи да пропуска по-голям брой танкери през Проливите. Тези ограничения налагат на производителите на каспийски петрол да търсят (или да развият) алтернативни маршрути за своите енергоносители до европейския и американския пазари.

Петролопроводът Бургас-Александруполис е сред алтернативите за пренасяне на петрол, заобикаляйки черноморските проливи, като за целта се предвижда свързването на българското черноморско пристанище Бургас с гръцкото Александруполис, на Бяло море. Атина, разбира се, предпочита именно „нейният” петролопровод да се превърне в основния доставчик на енергоносители и връзка за износителите на петрол. Този проект, на стойност 70 млн. долара, предвижда петролът да се доставя от Русия и страните от Каспийския регион до българското пристанище Бургас, а оттам до Александруполис и държавите от Западна Европа. Макар че пристанището на Александруполис не е достатъчно дълбоководно за да приема супертанкери.


Конкурентният на този петролопровод, който мнозина смятат за „американски проект”, като цяло следва очертанията на Коридор 8. Той е известен повече като АМБО – по името на компанията, лансирала проекта през 1996 (албанско-македонско-българска компания с доминиращо американско участие и с централа в Ню Йорк). Изграждането на АМБО се подготвя вече десет години, но едва напоследък се заговори, че този път нещата вече са сериозни и се очаква практическите работи да стартират през 2006. Разбира се, Атина смята, че не АМБО, а нейният петролопровод ще играе ключова роля за гарантиране на сигурността, както и за укрепване на собствените и позиции на основен регионален геополитически играч. Но, докато Гърция и (вероятно) ЕС биха искали да ограничат проникването на САЩ в района на Южните Балкани, мнозина в самия регион не крият, че разчитат на мащабното американско икономическо присъствие.

И така, изграждането на петролопровода АМБО трябва да започне през настоящата 2006, като се очаква да приключи за две години, което не изглежда дълъг срок на фона на десетгодишното му отлагане. Както отбелязах, това отлагане беше в пряка връзка със съперничеството с конкурентния петролопровод Бургас-Александруполис, който е много по-къс и лесен за изграждане. Естествено, освен в Гърция и България, проектът за изграждане на петролопровода Бургас-Александруполис предизвиква големия интерес и на руските петролни компании.

Във всеки случай, ясно е, че Македония и Албания (а до известна степен и България) несъмнено имат по-голям интерес от реализирането на проекта АМБО, най-вече поради това, че тези две държави, поне засега, не разполагат с други алтернативни проекти. Ясно е също, че Южните Балкани не се нуждаят от два петролопровода, а оттам нататък инвеститорите са онези, които в крайна сметка ще решат, кой от двата проекта ще се осъществи на практика.

Американските интереси и Коридор 8

Големите потребители на петрол от двете страни на Атлантика непрекъснато разработват планове за гарантиране на доставките на енергоносители, както и за намаляване на разходите по тях, при това в условията на растящи цени на петрола, потенциални терористични заплахи и наличието на такъв огромен потребител като мощно развиващата се китайска икономика. От доста време насам, централна тема на политическите дискусии във Вашингтон е, как Съединените щати да намалят зависимостта си от близкоизточния петрол.

С изграждането на АМБО петролните компании ще икономисат и време, и пари. Наемите за петролните танкери вървят между 30 000 и 100 000 долара дневно, в зависимост от обема, който могат да пренасят. Освен това, по-краткото време за транспортиране може да помогне за минимизиране на загубите от промените в цените на петролния пазар.

В края на 2004 премиерите на Албания, България и Македония – Фатос Нано, Симеон Сакскобургготски и Владо Бучковски, се събраха в София за да подпишат меморандум за трансграничното сътрудничество и подобряване на регионалната инфраструктура. Това бе сериозен тласък за изграждането на петролопровода АМБО. Президентът на компанията АМБО Едуард Фергюсън дори заяви, че то може да стартира още през следващите 12 месеца (което не се случи). Смята се обаче, че проектът на обща стойност 1,2 млрд. долара все пак ще стартира през 2006 и тръбопроводът ще започне да функционира две години по-късно (т.е. през 2008).

За Албания, България и Македония, пректът АМБО е добре дошла инвестиция и източник на допълнителни приходи. Тъй като се очаква, че проектът ще бъде финансиран от частни инвеститори, трите страни ще получат собствени дялове от петролопровода, а ще имат полза и от позитивните странични ефекти от построяването му. Те разчитат да спечелят от внедряването на нови технологии, както и от разкриването на много нови работни места. Тоест, ползата и за трите ще бъде значителна, при това без да им се налага да инвестират сериозни собствени средства.

Що се отнася до Македония, около 350 км от газопровода между Бургас и Вльора ще преминава през нейна територия, за което тя ще получава определн наем. Налице са достатъчно сигнали, че вече са преодолени и последните пречки пред старта на строителството на петроло- и газопровода АМБО. След много отлагания, на 28 декември 2004, беше подписан Меморандумът за разбирателство и сътрудничество, представляващ своеобразна гаранция за отпускането на кредити за финансиране на проекта. Меморандумът включва изричните условия за сътрудничество между АМБО и правителствата на трите държави, участващи в изграждането, функционирането и поддържката на петролопровода, както и критериите за съставяне на трансбалканската комисия, чиято функция е да координира преговорите и подготви бъдещите договори.

Много големи американски петролни компании, банки и фондации изразиха интерес към финансирането на проекта. Сред тях е Mobil - Exxon , която според президентът на АМБО Едуард Фергюсън вече се е ангажирала да използва бъдещия петролопровод за прехвърлянето на суров каспийски петрол за Америка. По време на миналогодишното си посещение в Македония, Фергюсън отново отбеляза, че транспортирането на петрол по тръбопровода АМБО ще бъде много по-евтино от това по Бургас-Александруполис.


На свой ред, македонското правителство потвърди, че предварително определеното трасе на петролопровода АМБО следва да претърпи известни корекции. Според правителствения говорител Сашо Чолаковски, АМБО ще влезе в Македония от Деве баир и ще мине през Крива Паланка, Свети Никола, Велес, Богомила, Крушево, Сопотница, Ботун и Лакаица. Макар да се твърди, че министърът на икономиката Фатмир Бесими е поискал промяна на трасето, така че петролопроводът да минава през Западна Македония (което, неофициално, беше идея на неговата партия – Демократичен съюз за интеграция, начело с Али Ахмети) това най-вероятно няма да стане. Очаква се Македония да получава годишно по 28 млн. евро, които компанията АМБО ще изплаща за ползването на територията и, като местните власти ще получават и допълнителни такси за разрешението петролопроводът да минава през техните общини.

Коридор 8 и стабилността на Балканите

Коридор 8 е своеобразно „хибридно” решение на един регионален проблем. Възобновяването на маршрута Изток-Запад означава промяна на региона и възстановяване на историческите пътища водещи от Италия (Рим) на изток. Коридор 8 ще намали зависимостта на България, Македония и Албания от оста Гърция-Сърбия. В този смисъл, териториите им ще станат част от една нова структура за осъществяване на трафик на енергоносители, гаранциите за което идват най-вече от американските и италиански инвеститори.

От гледна точна на балканската стабилност, налице са две, различаващи се геополитически визии. Като според едната, регионът няма да е стабилен докато Белград не възстанови историческата си роля на регионален фактор на стабилност. Онези, които се придържат към тази теория, вярват, че изоставането на Белград от европейските интеграционни процеси е опасно и (макар това да звучи малко наивно) смятат, че евентуалното ускоряване на процеса за присъединяване на Сърбия към ЕС би могло да принуди Белград да демократизира своите институции, да направи икономиката си прозрачна и повече да се съобразява с международните правни норми. Контрааргументът на техните противници обаче е, че Белград е пряк източник на регионална нестабилност. Съществуват сериозни опасения, че преговорите за окончателния статут на Косово могат да укрепят позициите на националистическите сили в Прищина и Белград, а вероятно и на националистите в съседните страни. Мнозина анализатори и политици вярват, че Белград съзнателно генерира нестабилност не само в границите на Сърбия и Черна гора, но и отвъд тях, целейки регионът да си остане нестабилен и вниманието на международната общност бъде насочено към проблемите в него, т.е. да бъде отклонено от незадоволителния ход на реформите в самата Сърбия. Според тях, сръбският политически елит продължава да залага на недостига на финансови средства в Македония и Албания, притискайки ги да продължат да се ориентират изцяло към коридора Север-Юг (който ги обвързва икономически със Сърбия и Гърция) и да изоставят идеята за алтернативния коридор Изток-Запад (Коридор 8).

Дори и след успехите, постигнати от България по пътя и към пълноправна интеграция в ЕС и положителният отговор на Брюксел на молбата на Македония за приемането на нейната кандидатура, икономическото развитие на тези територии все още зависи повече от промените в Косово и в Сърбия, отколкото от Брюксел. Така, според привържениците на втората, измежду двете споменати по-горе визии, Сърбия следва да бъде наказана, а не поощрена от ЕС.

През последната година ЕС даде ясен сигнал на Турция, Хърватска и Македония, че за тях пътят към Европа е отворен, по принцип. От друга страна, в НАТО смятат, че в страните от Западните Балкани не са извършени необходимите реформи, което означава, че влизането им в пакта ще стане след 2008. Северноатлантическата организация разглежда региона в неговата цялост, а не като отделни държави-кандидатки.

Белград може и да претендира за ролята на геополитически център на Балканите, но всяка незаслужена награда или стимул могат да бъдат погрешно изтълкувани от сръбския елит. ЕС и НАТО би трябвало да продължат да притискат Белград да се откаже от политиката си на локална суперсила, поне докато не осъществи необходимите реформи, за които обаче (според някои) ще са му нужни двайсет години. А най-добрата възможност да се попречи на Сърбия да се върне към лошите си навици от миналото, е да се осигури равномерното разпределяне на икономическата (и не само) мощ в региона. Затова и Коридор 8 следва да се разглежда в контекста на баланса на регионалната мощ, чрез стимулиране на икономическото развитие, в посока, независеща от Белград. Разбира се, един ден стабилността на Балканите ще бъде гарантирана от ЕС, но дотогава има още доста време. Затова, поне засега, балканските държави се нуждаят по пътя си към Брюксел и от подкрепата на своя американски партньор.

* Авторката е председател на международната консултантска фирма Cui Prodest LLC , чиято централа е в Рим, а сред клиентите и са Световната банка и Агенцията за международно развитие на САЩ. Още от началото на 90-те години работи по проблемите на Югоизточна Европа. Статията публикуваме с любезното съдействия на македонския Форум Аналитика.

{rt}

Свидетели сме на множество неочаквано възникващи политически и икономически препятствия по финалната права на присъединяването на България към ЕС. С наближаването на първи януари 2007 се засилва противопоставянето на определени сили в чужбина и у нас на поетите в тази насока договорни задължения. Проблемите се наслагват от паралелните действия на множество фактори, които са в разрез с утвърдените принципи на европейска солидарност, равнопоставеност и реципрочност, както и на стремежа за инеграция.

Понастоящем, съществено значение придобиват създаваните от някои обществени среди и институции на ЕС пречки под въздействието на двете противоположни концепции за развитието на нова Европа. Привържениците на идеята за широкообхватна, предимно икономическа, общност определят бъдещето на европейския проект като подвластна на либералното предприемачество свободна стопанска зона, в която ролята на социалните измерения и постижения остава на заден план. На свой ред, привържениците на Европейски съюз със централизирани наддържавни функции и структури, смятат за по-целесъобразно запазването на досегашните граници на съюза и концентриране на усилията за задълбочаване на политическото му единство на основата на присъщите на западноевропейското историческо наследство ценностна система и правни доктрини (т.е. на т.нар. „вътрешна интеграция”). Оптималното съчетаване на двете концепции в Конституцията на Европа е благоприятно условие за своевременното ни интегриране в ЕС.

Всъщност, границата на европейското разширяване зависи най-вече от това дали и доколко разходите по приобщаването на държавите-кандидатки не надхвърлят ползите от него за настоящите членки. Защото държавите с преобладаващо влияние на континента обикновено поставят над всичко себичните си интереси, без в никаква степен да се считат (по думите на Збигнев Бжежински) за филантропски организации. Наред с това, европейската общност е жизнено заинтересована посредством разширяването да отдалечи от днешните си граници назряващите етно-религиозни конфликти и да ограничи външния имиграционен натиск, превръщайки новоприсъединяващите се страни в надеждна буферна зона.

България, като исторически принадлежаща по произход и дух към европейското цивилизационно пространство, се намира на рубежа със световната ислямска общност, чиято религиозна доктрина, начин на живот и стремеж към световно господство са трудно съвместими с християнското мирозрение. Тъкмо на Балканите се разгаря вековният сблъсък между споменатите две социо-културни платформи, разломът между които определя стратегическото ситуиране на България и ролята й вече 600 години (ако не и преди това) като жертвена бариера срещу нахлуващите чужди нашественици.

На този фон членството ни в ЕС има някаква, пък макар и чисто хипотетична, алтернатива – колкото и неизгодна да е тя. Става дума за Черноморската регионална зона (или пък за все още мъгляви „буферни” образувания от типа на т.нар. Общност на демократичния избор – б.р.) , в която от векове се кръстосват интересите на различни враждуващи сили. Сега тя е център на вниманието на Съединените щати, които не допускат европейска доминация в нея. Американските стратегически интереси в значителна степен съвпадат с тези на Турция – особено, ако се окаже че последната, дори и в дългосрочен план, няма реална перспектива за членство в ЕС. От това, доколко европейските държави ще уважат поетите от самите тях договорни ангажименти за равнопоставено членство на нашата страна в политико-социо-културната общност на европейските нации зависи да бъде избегнато въвличането ни в Черноморската зона, в която доминират други (т.е. неевропейски) геополитически стремежи. Противниците на интегрирането на България в ЕС (вътре и извън страната) опитват с всевъзможни средства да постигнат отлагане и фактическо прекратяване на процеса на приобщаване. На зле осведомените обществени среди в някои европейски страни се втълпява представата за България като стопански неразвито и културно изостанало пространство, чието население се домогва по нечист начин до материалното благополучие на уредените западни демокрации.

Преследвайки вътрешнополитическите си цели, някои европейски корифеи прекрачиха дипломатическите условности и на фона на референдумите във Франция и Холандия открито изразяват отрицателно отношение към интегрирането ни в ЕС. Така, на фона на предизвиканите от африкански преселници безредици, френският президент Ширак порица “неразумното поведение” на България и Румъния. В Холандия, където съществува дълбока пропаст между местните протестанти и консолидараната ислямска общност, нарастващото недоволство косвено се пренасочва към България. След атентатите в Мадрид и Лондон станаха очевидни слабите страни на европейския културен модел, който осигурява неоправдана търпимост и предоставя колективни привилегии на определени имигрантски групи. За охлаждане на острото противоборство в сосбствените си страни, някои контролирани западни медии съзнателно преекспонират криминалните прояви на български граждани-инородци и отстоявайки егоистичните си интереси с йезуитски похвати се противопоставят на разширяването на границите на Съюза,. Като “отговор” на разпространения във влиятелни немски издания “нон пейпър” може да послужи перефразираното двустишие на немския поет Хайнрих Хайне:

Добър е пътят що поехме,

но сбъркахме с приятели и време,

измамно е това ухание,

което лъха от Германия

Очакваното да възпяваме не бива

все още дебнат ни коварни хватки

змии в добро ни уверяват,

и вълци свободата славят.

Спорно е също, доколко възлаганата на България и, в още по-голяма степен, на Румъния, роля на военен плацдарм в борбата с международния тероризъм, с използването на български военни обекти от американската армия, стимулира процеса на приобщаване на двете страни към ЕС. Макар че, за разлика от северната ни съседка, българското правителство съумя да отстои юрисдикцията си върху своите военни обекти, както и правото да бъдат привличани към отговорност и съдени от наш съд извършилите криминални престъпления чуждестранни военнослужещи.

Необходимо е също да се вземе под внимание, че 8–10% от българските граждани (цигани, потомци на потурчени през османското робство коренни жители и българи–мохамедани) изповядват исляма. Като, подобно на западноевропейските мюсюлмани, и те прилагат стриктно религиозните си догми, каноничен начин на живот и специфични политически стремежи. Противопоставянето на християнската ценностна система, на утвърдените в ЕС принципи, политики и цели, предизвиква отрицателни обществени настроения. Които, в този случай, се дължат и на явните или прикрити позиции на някои етно-религиозни партии у нас, като това се превръща в негласна пречка за европейскотото ни интегриране.

От нарастващо значение са и създаваните препятствия от българските криминални групировки от мафиотско-кланов тип и обвързаните с тях публични структури, стремящи се да не допуснат прилагането на общоприетите норми за надзор върху подвластните им ресурси (също както и призивите за отказ от членството в ЕС, или пък за „промяна на геополитическия вектор”, лансирани от някои маргинални политически среди у нас – б.р.) . Обособяването, разграничаването и противопоставянето на населението по етнически и религиозен признак е животворна среда за съществуването на несъвместими с европейските стандарти и политики действия, способди да се превърнат в пречка за присъединяването ни към ЕС.

В крайна сметка обаче, европейското бъдеще на България е в зависимост преди всичко от оптималното решаване на устройствените проблеми на Съюза и преодоляването на преднамерените негативни оценки – въпреки добросъвестния стремеж на българската страна в изпълнение на поетите асиметрични задължения. От не по-малко значение разбира се, е преодоляване изоставането на България в областта на селското стопанство, вътрешния ред и сигурност. Защото тъкмо на посочените фактори, на неизпълнението или изоставането в изпълнението на европйските изисквания разчитат противниците на присъединяването ни към ЕС вътре в страната. Чиято цел е запазването на сегашните позиции на криминалните групировки и пренасочване на политическите приоритети към от европейското към черноморското (или някое друго) геополитическо и геоикономическо пространство.

* Авторът е бивш дипломат

{rt}

България{jcomments off}

П.Димитров, Българската геополитика в контекста на европейската интeграция

М.Бояджиев, Препятствия по финалната права към Европа

Прогноза: Геополитическите препятствия пред България в периода 2006-2030

М.Деведжиев, Преодоляването на геодемографския срив - въпрос на национално оцеляване

А.Дерменджиев, Геополитическите аспекти във възгледите на Марин Дринов

Балканите

Б.Пиърсън, Геополитическите измерения на Коридор №8

С.Хайтов, Неясното бъдеще на Западните Балкани

В.Михайлов, Балканите в руската геополитика

Европа

А.Дугин, Геополитиката на еврото

В.Трифонов, Европейската отбрана, като ябълка на раздора

С.Данчев, Вътрешната геополитика на Украйна

Светът

Е.Овчаров, Бунтът на обречените

Б.Димитров, Ирак и новите наркомаршрути

К.Капитанов, Палестина в „ерата на Хамас”

Гореща точка: Иран

А.Тодоров, Иран – аутсайдер, или регионален геополитически лидер

Н.Петрова, Трудната мишена – армията на аятоласите

А.Розов, Иранската ядрена програма

Н.Станев, Следващата война в Близкия изток

Геополитика и сигурност

Н.Павлов, Гражданска сигурност и геополитика

В.Чуков, Степени на зависимост в релацията ислямски фундаментализъм - национална сигурност

Геоикономика

Й.Начев, Тенденции в азиатската енергийна геополитика

Геостратегия

Н.Щерев, Китайската геостратегия и новата карта на света през ХХІ век

Основи на геополитиката

Ю.Тихонравов, Геополитическата наука и нейните предшественици

История и геополитика

А.Иванов, Железниците в голямата геополитическа игра на Балканите (до 1878)

Книги

Дж.Каплински, Катастрофалният ХХІ век

Интервю

Лоренцо Видино за ислямската инвазия в Европа

{rt}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.3 2020