През февруари новият министър-председател на Палестинската автономия и лидер на движението Хамас Исмаил Хания обяви състава на своето правителство. Както можеше да се очаква, от 14 министри, 13 са членове на Хамас, а един (по въпросите на жените) – на марксисткия Народен фронт за освобождение на Палестина (НФОП).

Кой контролира Хамас?

За създател на „ Движението за ислямска съпротива” (Харакат ал-Мукаума ал-Исламия - Хамас) се смята покойни ят шейх Ахмед Ясин. Самото движение е основан о през декември 1987 чрез сливането на две групировки, действащи в сектора Газа. Последните официално са регистрирани като културно-просветни и занимаващи се с благотворителност. Става дума за поделението на печално известните „ Мюсюлманските братя” в Газа и на Западния бряг на река Йордан и палестинското крило на „ Ислямски джихад”. Днес Хамас е най-мощната палестинска организация, поставяща си като основна цел „ прогонването на израелските окупатори и създаването на мястото на Израел на ислямска палестинска държава”.

От самото начало шейх Ясин решава да създаде, в рамките на Хамас, няколко отделни структури за да направи организацията по-трудно уязвима за преследванията на властите. Така дейността на движението се ръководи от две крила – политическо и военно, като активността на последното е много по-забележима.

Към военното крило на Хамас принадлежат батальоните „ Аз ед-Дин ел-Касам”, специализирани в отвличанията и убийствата на евреи, или араби, подозирани, че са техни сътрудници, осъществяването на терористични акции и т.н. Отговорността за повечето големи атентати през последните години бе поето от активисти именно на тази групировка. Политическото бюро на Хамас също играе ключова роля в структурата на организацията. То изработва общата стратегия на движението, определяйки сферата на дейност и функциите на всяко от поделенията му.

Официално, движението се ръководи от Консултативен съвет (Меджлис ас-шура), в който влизат най-известните лидери на Хамас. Всъщност, така е само на хартия.

Първият лидер на движението, а после и негов духовен водач , бе Ахмед Ясин. През 1989 той беше арестува н от израелските власти, и ръководството на Хамас пое посоченият от него Муса Абу-Марзук. Марзук е роден през 1951 в Газа. Учи в Университета на Кайро, където се дипломира като инженер през 1977. До 1981 е управител на един египетски завод, после заминава за САЩ, където през 1991 защитава докторат по индустриално управление. През 1992-1995 живее в Йордания, след което се връща в САЩ, където американските специални служби го арестуват още на летище Кенеди. През май 1997 е освободен и се връща в Йордания, където продължава да работи в ръководството на Хамас. През 1999 обаче, властите на Хашемитското кралство забраняват дейността на движението и Марзук се прехвърля първо в Йемен, а след това в Сирия, където живее и днес.

От края на 80-те години на миналия век, за най-доверено лице на шей х Ясин се смята Исмаил Абу-Хания. Когато, след убийството на шейха през март 2004, мястото му зае Абдел Азис Рантиси, Абу-Хания стана негов съветник, но през април с.г. Рантиси също б е ликвидиран от израелските военни. След смъртта на Ясин и Рантиси, Абу-Хания бе ше сред най-сериозните претенденти за лидерското място на Хамас в сектора Газа, но така и не съумя да консолидира около себе си мнозинството от активистите на движението там.

Сегашният официален водач на Хамас е Махмуд а з-Захар. Макар че, в сектора Газа движението се ръководи от своеобразен триумвират, в който освен Аз-Захар влизат Абу-Хания (определян като „ административния мозък на движението) и Саид ас-Сиам, смятан за един от най-близките съратници на покойния Рантиси.

Махмуд аз-Захар е последният жив основател на Хамас и един от най-непримиримо настроените към Израел негови водачи. През декември 1992 той беше изгонен за терористична дейност от израелските власти (заедно с още 300 палестински активисти) в ливанския бежански лагер Мардж Аз-Зухур. След старта на мирния процес през 1993 обаче, Аз-Захар се върна в Газа. Десет години по-късно (през септември 2003) израелтяните предприеха най-сериозния опит за ликвидирането му, но, макар и сериозно ранен, той оцеля. Аз-Захар, който произхожда от богато семейство и е хирург по професия, навремето беше личния лекар на шейх Ясин. Отлично владеещ английски, той изпълняваше и функциите на PR на движението . Аз-З ахар не крие екстремистките си възгледи, а израелските власти го обвиняват в активна терористична дейност.

Напоследък обаче, укрепват позициите на шефа на политическото бюро на Хамас Халед Машал, който живее в Сирия. Машал е в списъка на най-опасните терористи, търсени от израелските специални служби. След ликвидирането на Ясин и Рантиси, той се смята за най-влиятелната фигура в йерархията на Хамас и днес осъществява реалното ръководство на движението, а Муса Абу-Мурзук се смята за дясната му ръка.

Малко преди изборите за палестинското Законодателно събрание, в израелските и арабски медии често се спрягаше и името на шейх Мохамед Абу-Тир, втори в предизборния списък на Хамас. Доскоро Абу-Тир не беше публична фигура. Но след като преди шест месеца излезе от израелския затвор (където прекара с известни прекъсвания цели 30 години за терористична дейност), шейхът се сдоби със значително влияние в ръководството на движението на Западния бряг.

Срещу него се отправят обвинения, че е сред основателите на бригадите „Аз ед-Дин ел-Касам”, както и за редица други престъпления. Днес Абу-Тир е реалния лидер на Хамас на Западния бряг. Преди него това беше говорителят на Хамас Хасан Юсуф. Абу-Тир е сред малцината водачи на движението, смятащи за възможни преговорите с Израел. Той дори заявява, че е готов да предложи промени в Хартата на Хамас като от нея отпадне точката, в която се призовава за унищожаването на еврейската държава.

Военното крило на Хамас (обединените бригади „ Аз ед-Дин ел-Касем”) се ръководи (според известния израелски експерт Михаил Фалков) от палестинския терорист №1 Мохамед Дейф, на когото се подчиняват Ахмад Ал-Джабри (Абу-Мохамед) – командващ отрядите на т.нар. народна армия „Морабитун” , за който се смята, че само по един негов знак хиляди бойци на Хамас са готови да завземат сектора Газа; Маруан Абделкарим Иса (Абу-Бара) – шеф на оперативния щаб, отговарящ за операциите срещу еврейските селища; Раед Саид Саад (Абу-Мааз) - командир на т.нар. бригади на Газа; Ахмад Наджи Ар-Рандур (Абу-Анс) - командир на бригадата на Северния участък на сектора Газа; Мохамед Ибрахим Синбар (Абу-Ибрахим) - командир на бригадата Хон-Юнес; Мохамед Ибрахим Абу-Шмала – командир на бригадата на Южния участък на сектора Газа.

Що се отнася до Юдея и Самария (т.е. Западния бряг на река Йордан), там Хамас няма общо ръководство, а поддържа малки и мобилни въоръжени групи, осъществяващи терористични акции. Повечето са разположени в Рамала, Наблус и Калкилия.

Единственият лидер на Хамас, разполагащ с известно влияние на Западния бряг, е Ибрахим Хамед от Рамала, който съумя да формира на територията на Юдея няколко по-мощни ядра на движението, отговорни за гибелта на десетки еврейски заселници. През последните месеци обаче той бе принуден да мине в нелегалност, което не му пречи да координира връзките между групировките, действащи в Юдея и Самария.

Самият Дейф е доста интересна личност. Израелците го наричат „ Змийската глава”, докато сред палестинците е известен като Абу-Халед. Пълното му име е Мохамед Диаб Ибрахим Дейф. В структурата на Хамас именно той отговаряше за терористичната дейност срещу еврейската държава и се бе пр е върнал в мишена едновременно на израелските специални служби, и на „ конкурентите ” от Палестинската национална администрация. Роден е през 1963 в бежанския лагер Хон-Юнес и израства в атмосфера на яростна омраза към Израел и възраждане на фундаменталния ислям, което оказва огромно влияние върху по-нататъшния му живот. На петнайсет години се записва в младежката секция към Ислямския център „ Ал -Муджамаа ал-Ислами”, ръководена от шейх Ахмед Ясин, а с началото на „ първата интифада” през 1987 се присъединява към току що създаденото радикално ислямистко движение Хамас. В края на 1992, Дейф влиза във военното крило на Хамас – батальоните „Аз ед-Дин ел-Касам” и бързо печели симпатиите на тогавашния им командир Уалид Аакел, чието място заема само две години по-късно. Става известен с отвличанията и убийствата на израелски военни (включително полковник Меир Минц). Негова дясна ръка в тези акции е друг известен терорист от Хамас – Яхия Аяш, известен като „инженера”, ликвидиран от израелските специални служби през 1996. Същата година Дейф поема ръководството на батальоните „Аз ед-Дин ел-Касам” в сектора Газа, Юдея и Самария, като през следващите две години нарежда извършването на серия от терористични нападения срещу еврейското гражданско население и военни от ЦАХАЛ (израелската армия).

В началото на 2000 израелските специални служби успяха да обезвредят две големи групировки на Хамас, подготвящи мащабни удари срещу гражданското население на Израел, като целта според Абу-Халед (Дейф) е била да се демонстрира, че въпреки тежките загуби, Хамас разполага с достатъчно сили за да продължи „ свещения джихад”.

В крайна сметка палестинските служби за сигурност успяха да заловят Дейф, но скоро след това той бе освободен по личното нареждане на покойния палестински президент Ясер Арафат, заедно с още няколко десетки терористи на Хамас.

И така, кой контролира ислямското движение Хамас, което днес управлява Палестина? Политическото или военното му крило? А може би отделни хора, или пък групи?

Мненията на специалистите по тези въпроси силно се различават. Някои палестински експерти твърдят, че всички решения (включително за провеждането на терористични акции) се вземат от военното ръководство на Хамас, базиращо се в сектора Газа и, отчасти, на Западния бряг. Други обаче смятат, че решенията се налагат от политическото бюро в Дамаск, ръководено от Халед Машал.

Каква политика ще води палестинското правителство?

Какво ще стане с Хамас, след като движението сформира свое правителство? Твърде е вероятно разногласията вътре в него да се усилят, тъй като многобройните лидери на различните му крила и групировки често се придържат към противоположни виждания за вътрешната и външна политика, която новите управляващи следва да провежда т.

Все пак, бихме могли да посочим някои основни насоки в тази политика. Ключовият въпрос, който днес вълнува мнозина, е стратегията на палестинското правителство по отношение на Израел. Как мисли да действа Хамас? Дали ще изпълни предизборните си обещания да започне въоръжена борба с еврейската държава? Или движението ще бъде принудено да коригира войнственото си поведение?

Според палестинският премиер Исмаил Хания, в най-близко бъдеще кабинетът му ще се постарае да изработи нова стратегия за противопоставяне на Израел. Същността и е да се формира единен арабски фронт срещу еврейската държава. Ако през последните години предишната палестинска администрация говореше за междинни етапи по пътя към окончателното урегулиране на конфликта и отлагане решаването на най-деликатните проблеми за бъдещето, новото правителство се готви да постави на дневен ред едновременно и окончателното урегулиране, и решаването на действително най-трудните и изискващи такт проблеми: предоставяне правото на всички палестински бежанци да се върнат по домовете си и разделянето на Йерусалим. Израел, разбира се, няма да се съгласи с това, което пък (както се надява Хамас) ще сплоти арабския свят срещу него.

В интервю за „ Вашингтон поуст” Хания заяви, че палестинците ще признаят правото на съществуване на Израел само след като палестинския народ се сдобие със своя (!) независима държава и бъдат възстановени всичките му права. Той подчерта, че Израел трябва да се свие в границите си от 1967, след което правителството му ще склони да скл ю чи дългосрочно примирие с него и да пристъпи към преговори за мирно съвместно съществуване между палестинци и евреи.

Но, за да бъде действително призната от палестинците, еврейската държава ще трябва да освободи всички палестински затворници и да гарантира правото на всички бежанци да се върнат по домовете си. „Едва след като Израел приеме тези условия – подчертава Хания – правителството ми ще формулира позицията си за неговото признаване”. Премиерът заяви също, че новият кабинет ще преразгледа всички договори, сключени от предшествениците му с Израел и ще спазва само онези, които са полезни за палестинския народ. Що се отнася до перспективата за временно примирие, това бе поставено в зависимост единствено от поведението на Тел Авив.

Друг от лидерите на Хамас от сектора Газа – Махмуд аз-Захар, който бе назначен з а министър на външните работи, заяви, че движението ще поощрява службите за сигурност и другите палестински силови структури д а продължат борбата с Израел и еднозначно одобри отвличанията на израелски войници. В едно от последните си интервюта новият външен министър подчерта, че: „ Хамас няма да се колебае да взема заложници от редовете на окупаторите, за да ги замени със задържани в израелските затвори палестинци”.

Мнозина анализатори (включително израелски) не изключват, че след идването му на власт, вътре в движението Хамас ще се разгори борба между прагматиците и фанатиците. Според тях, първите ще поискат промени, пък макар и само на думи, на идеологическите принципи на движението, докато вторите ще настояват, че именно безкомпромисната линия на въоръжена борба е помогнала за прогонването на евреите от Газа и победата на изборите и затова тя трябва да продължи и занапред.

Някои наблюдатели все пак смятат, че в крайна сметка ще надделее по-прагматичното крило, което ще продължи борбата с Израел, прикривайки я с миролюбива реторика, подобно на предшествениците си от Ал Фатах.

Възможно е, в началния етап от управлението си, Хамас да концентрира своите усилия за укрепване на позиците си в палестинското общество - т.е. върху борбата с корупцията и провеждане на радикални реформи, целящи налагане законите на шариата. В този случай борбата срещу Израел, която очевидно няма да се ползва с популярност и подкрепа в света и сериозно би затруднила получаването на финансова помощ от Европа и САЩ, може да бъде временно оставена на заден план. За това, как Хамас ще се отнася с еврейската държава, говори един, публикуван наскоро анализ на центъра "Ал-Мустакбал" за по-нататъшното развитие на израелско-палестинския конфликт. Авторите му смятат за най-вероятно продължаването на ограничената въоръжена борба. Според тях, след окончателното изграждане на стената, отделяща Израел от палестинските територии, извършването на самоубийствени атентати ще бъде затруднено и затова борбата ще се концентрира в осъществяването на терористични нападения по централните автомагистрали, чиито жертви ще бъдат предимно еврейски заселници и военни.

Освен това, все по-често ще се използва т.нар. "ново оръжие", т.е. ракетите "Касам" с разширен радиус на действие, за чието производство на територията на Юдея и Самария напоследък се полагат максимални усилия.

Израелският анализатор Давид Шехтер не изключва, че новото правителство (т.е. ръководството на Хамас) би могло дори да предприеме някакви чисто символични действия за да получи международно признание. Например, да обяви спиране на атаките за по-продължителен срок. Но, независимо от миролюбивата (или по-скоро невойнствена) реторика, Хамас ще продължи терористичната си дейност. И, което е особено важно, движението ще започне активно да работи за консолидирането на палестинското общество около идеите на радикалния ислям, за да може след време да го мобилизира за масов джихад срещу "ционисткия тумор", осъществявайки по този начин и основната точка на собствената си програма - унищожаването на еврейската държава.

Как ще реагира Израел и какво лидерите му се готвят да противопоставят на плановете на новото палестинско правителство?

Според министъра на отбраната Шаул Мофаз, при възобновяване на терористичните нападения на израелска територия, Тел Авив възнамерява да ликвидира лидерите на Хамас, включително сегашния премиер Исмаил Хания. "Досегашната практика на точкови удари за унищожаване на терористичните лидери доказа ефективонстта си" - подчерта той.

Както посочват редица палестински анализатори, новото правителство се готви да изгражда държава, основаваща се изключително на ислямските закони, още повече, че въвеждането на шариата бе сред основните предизборни обещания на Хамас. В Хартата на движението се казва: "Коранът е нашата конституция", а на друговерците се признава правото да ползват, но не и да владеят земя. Истината обаче е, че Хамас не се стреми към създаването на собствена държава. Целта му е освобождаването на палестинските територии, които трябва да станат част от бъдещия Световен халифат. Затова можем да очакваме от новото правителство да дискриминира светската част от обществото, представителите на другите религиозни общности и, разбира се, жените. Тоест, занапред палестинците ще трябва стриктно да се съобразяват с шариата...

Интересно е, че дълго преди да формира правителство, Хамас се опитваше да диктува на палестинците новите си правила и закони. Така от началото на март в парламента бяха въведени специални почивки за молитва. Разглежда се въпросът за затваряне на казиното в Йерихон, тъй като според повечето нови министри, то е фактор за корупция. Напълно възможно е след това да бъдат затворени и всички кина, както и всички развлекателни заведения на територията на Палестина.

Ако може да се вярва на заявленията на новите палестински власти, те възнамеряват да развиват "диалога между религиите". Според шефа на политическото бюро на Хамас Халед Машал, сред кандидатите на движението на изборите е имало и християни, които дори са спечелили в някои участъци. Той обаче забравя да спомене, че палестинските християни така и не бяха допуснати до реалната власт: ръководството на Хамас отказа да назначи християнин за заместник-председател на Законодателния съвет, макар че по традиция постът се заема именно от представител на християнската общност. Според палестинските медии, християнските кръгове се опасяват, че положението им силно ще се влоши след поемането на властта от Хамас. Вероятно е дори завземането на земите, на които са разположени християнските светини.

Друг сериозен проблем пред правителството на Хания са отношенията с движениета Ал Фатах. Както е известно, първото работно заседание на Законодателния съвет започна със скандал - депутатите от Ал Фатах напуснаха залата в знак на протест срещу действията на колегите си от Хамас, които поискаха отмяната на редица решения и закони, утвърдени от предишния парламент, изцяло контролиран от председателя на Палестинската национална администрация Махмуд Абас. В частност, бе отменен законът, предоставящ на Абас правото сам да назначава конституционните съдии. Защото, контролирайки Конституционния съд, Абас би могъл да блокира всички инициативи на Хамас, обявявайки ги за неконституционни.

Експертите прогнозират, че съвсем скоро ще бъдат стартирани реформи в силовите структури, тъй като днес ключовите постове в тях се заемат от привърженици на Ал Фатах. Само че последните едва ли ще се съгласят доброволно да ги напуснат. Струва си да напомня и, че днес Хамас държи една трета от общините, има стабилно мнозинство в парламента и разполага със собствени въоръжени сили. И все пак, доколко движението контролира ситуацията в Палестина?

Както е известно, в парламента то разполага със 74 места (от общо 132). Ал Фатах има 45 депутата. В същото време Фатах и президентът Абас контролират повечето военни части на Палестинската администрация, както и специалните служби. Продължават да ги подкрепят и членовете на най-старите и влиятелни палестински кланове, които никак не са доволни от успеха на Хамас. Очакваните чистки в администрацията ще засегнат хиляди хора, защото зад всеки чиновник стоят неговите роднини и близки, т.е. неговият клан. Които могат да загубят много от уволненията. Победата на Хамас наруши установеното статукво и има немалко хора, готови да се борят с оръжие в ръка за възстановяването му. Коментирайки сегашните отношения между Хамас и Ал Фатах, мнозина анализатори виждат признаци на бъдещ въоръжен сблъсък, породен от нежеланието на Фатах да отстъпи онези две трети от властта и финансовите ресурси, за които днес претендира Хамас (и то съвсем законно). Проблемът е свързан не толкова с идеологическото противопоставяне между тези две много различни организации, колкото с факта, че Хамас изтласква Ал Фатах от позициите и, заемайки нейната "територия". Тоест, налице е опит за смяна на политическия и икономически елит в Палестина с всички произтичащи от това последици. Тъкмо поради това е толкова ожесточена и борбата между стария елит, представляван от движението Ал Фатах, и новия - в лицето на ислямистите от Хамас.

Не по-малко сериозен проблем пред правителството на Хания е финансовият. Не е ясно, откъде ще дойдат парите за да се изплатят заплатите на 140 хиляди чиновници, от които 58 хиляди са сътрудници на службите за сигурност. Как правителството смята да финансира министерствата на здравеопазването и образованието, общинските структури и палестинските дипломатически представителства? Как новите членове на Законодателния съвет ще пътуват, или пък как ще влязат в офисите си, след като на Западния бряг са разположени 367 израелски пропусквателни пунктове, а израелските власти предварително обявиха, че няма да пуснат през тях депутатите на движението?

От отговора на всички тези въпроси, до голяма степен, зависи и бъдещето на Палестина в "ерата на Хамас".

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Както е известно, в края на декември 2005, на президентските избори в Боливия победи Ево Моралес – лидер на т.нар. „Движение за социализъм” (вж.Геополитика – бр.6/05) . Поемането на властта от този краен левичар, накара целия свят да заговори за страната му. Сред причините за това е и фактът, че новият президент е и един от най-големите производители на кока в Боливия. Което пък даде повод на редица анализатори (включително и български) да го определят като „кубински агент и наркомафиот”.

Междувременно, още през юли 2005, високопоставеният представител на американския Департамент по отбраната Роджър Пардо-Мауър обяви, че лидерите на Куба и Венецуела Фидел Кастро и Уго Чавес подготвят серия от държавни преврати в Латинска Америка, като първа в списъка им е именно Боливия.

Тоест, още тогава в Пентагона нямаха никакви съмнения, че левицата ще поеме властта в тази страна, сбъркаха само в предположението си, че това ще стане по силов път. Що се отнася до американските опасения за „рязък завой наляво” в Боливия, който би могъл да има критични последици на фона на общото олевявяване в Латинска Америка, те се оказаха напълно основателни.

Разбира се, все още е трудно да твърдим, дали Боливия (както смятат специалистите от Пентагона) ще бъде трансформирана по марксистки модел. Но че в страната ще настъпят радикални промени не предизвиква съмнение у никого. Ево Моралес подкрепя политиката на Кастро и Чавес не само на думи, обещавайки да се включи в „битката с американския империализъм и неолиберализъм”, но и обяви, че ще следва на практика икономическия модел на развитие на Куба и Венецуела, категорично отхвърлящи неолибералните принципи в икономиката. Като основен аргумент, Моралес изтъкна, че именно в тези две страни през миналата година бе отбелязан най-високия икономически ръст в Западното полукълбо – съответно 11% и 9%.

Ултралявата реторика на новия боливийски президент е разбираема. През 90-те години на миналия век, Западът усилено лансираше идеите за неолиберални реформи, по рецептите на Международния валутен фонд (МВФ), а САЩ съумяха да ги наложат в много южноамерикански държави. Само че приватизационните процеси, поставени в основата на реформирането на националните икономики, не навсякъде се развиха според очакванията. В Боливия например, бяха приватизирани редица ключови икономически отрасли, включително газопетролния и рудодобивния сектори, но новите частни собственици не успяха да докажат, че могат да ги управляват по-ефективно от държавата. Впрочем, в редица други страни от Латинска Америка, резултатите от приватизацията бяха същите – по правило тя бе съпроводена с масово обедняване на населението и не по-малко масово изтичане на финансови средства в чужбина. Така Боливия отново се превърна в най-бедната южноамериканска държава, или както често я наричат – „просяк, седящ на златен трон” (предвид големите запаси от калай, газ, цинк и сребро, с които разполага страната). Което не можеше да не предизвика разочарование от „американските рецепти”. Естествена реакция бе нарастващата популярност на левите партии и организации. Откровени левичари поеха властта във Венецуела, Чили, Бразилия, Аржентина и Уругвай. Мнозина измежду тях не крият възхищението си от кубинския комунистически лидер Фидел Кастро, омразата си към Вашингтон и стремежа да се противопоставят на икономическите и политически интереси на САЩ в региона.

Затова едва ли можем да се учудваме, че сега и Боливия се управлява от подобен лидер, който обаче е настроен далеч по-решително, отколкото колегите му от Аржентина, или пък Бразилия. Следвайки примера на Чавес, Моралес квалифицира американския президент Буш като „единствения терорист на планетата”, а първото си официално посещение като държавен глава направи естествено в Куба, още повече че Кастро е отдавнашен негов спонсор.

Освен това, още по време на предизборната са кампания, кандидат-президентът Моралес лансира програма, предвиждаща национализация на газовия сектор и отказ от неолибералната икономическа политика, провеждана от предшествениците му. Триумфалната победа на този краен левичар, значително изпреварил основния си съперник – консерваторът Хорхе Кирога, не бе неочаквана. Защото Боливия е едновременно най-бедната, но и най-богатата (в ресурсно отношение) страна в региона. Да не забравяме, че само Венецуела на Чавес разполага с повече природен газ от нея.

Тоест, на пръв поглед нещата с Моралес и привържениците му изглеждат ясни. По-интересно е друго. Дори на фона на останалите леви лидери от Латинска Америка Ево Моралес изглежда прекалено радикален, а популистките му идеи плашат не само световната общественост, но и собствените му сънародници. Така например, той призовава за пълна легализация на коката. За една страна, където лозунгите „Коката не е наркотик” могат да се видят буквално навсякъде – от тениските на местните хлапета до билбордовете с образа на президента, това може би не е чак толкова скандално. Известно е, че в Боливия листата на коката се използват масово и то съвсем легално – местните ги дъвчат, или правят от тях чай. Любопитно е обаче, че макар боливийците отдавна да са наясно, че печалбата от нито една друга селскостопанска култура не може да съперничи с тази от отглеждането на кока, от почти 9-милионното население на Боливия с това се занимават само 51 300 жители на страната, като този „сектор” на националната икономика дава само 2,3% от БНП.

Като откровено популистко следва да се квалифицира и обещанието на Моралес, че след национализацията на газовия отрасъл, доходите от продажбите на природния газ щели да се преразпределят сред бедните и средни слоеве от населението. Подобно нещо не си позволяват дори във Венецуела на Чавес. Ще напомня, че от 1 януари 2005 там бяха национализирани 32 петролни находища които дотогава се експлоатираха от частни компании. В тях се добива по 3,2 млн. барела петрол дневно и, според министъра на петролната промишленост на Венецуела Рафаел Рамирес, страната вече „напълно е възстановила контрола си върху петролните находища”.

Властите във Венецуела „отвориха” петролната индустрия за частния и чуждестранния капитал през трудното за страната последно десетилетие на ХХ век, когато цената са суровия петрол падна под 10 долара за барел и трябваше да се повишат добивите на по-трудните за експлоатация находища. Но, когато цените на „черното злато” отново тръгнаха нагоре, правителството на дошлия междувременно на власт Чавес реши да увеличи контрола си върху петролния отрасъл и прие през 2001 закон, според който с добив на петрол могат да се занимават само компании, в които държавата държи контролния пакет акции. При това правителството заплаши да конфискува находищата на онези компании, които откажат да подпишат споразумение с него. В резултат, споразумението бе подписано дори и от чуждестранните петролни гиганти Chevron и ВР Р LC .

Заради тези действия обаче, Чавес си спечели репутацията на съвършено непредсказуем политик, който произволно установява правилата на играта. Както подчертават редица анализатори, само през последната година и половина данъчните условия във Венецуела бяха променени два пъти. Наскоро пък Чавес декларира, че възнамерява да национализира и кафе-индустрията и то само защото кафето изчезна от местните магазини след отказа на производителите да го продават на определени от държавата цени.

Разбира се, Чавес, рано или късно, ще трябва да отговаря за политиката си. Възможно е дори, тя да му струва главата. В Боливия обаче, стремежът да се върнат „природните ресурси в ръцете на народа” съвсем скоро може да доведе до много сериозни последици. Не става дума само за това, че за разлика от Венецуела, страната няма възможност сама да разработва газовите си находища (което означава, че без привличането на чуждестранни инвестиции, експлоатацията им просто ще спре). Не по-малко тревожно е, че жителите на районите, където се намират находищата, съвсем сериозно се готвят да се отцепят от планинските провинции. Така, през лятото на 2005, най-големият по територия, развит и богат на природен газ департамент Санта-Крус декларира намерението си да се обяви за самостоятелна държава.

Днес Ево Моралес, който залага на национализацията на газовата индустрия (контролирана от частни чуждестранни компании) за да реши социално-икономическите проблеми на страната си, се намира в доста сложна ситуация. От която се опитва да се измъкне с помощта на Уго Чавес. През януари, на съвместна пресконференция с Моралес, Чавес заяви, че Венецуела ще доставя всеки месец на Боливия по 150 хиляди барела дизелово гориво на стойност около 150 млн. долара, като в замяна ще получава от нея селскостопанска продукция.

Загрижеността на венецуелския лидер за положението на боливийския му колега действително може да се обясни с желанието на Чавес да формира ляв политико-икономически блок в региона. Макар че има и друго обяснение. Едва ли е случайно, че венецуелският марксист иска да подкрепи Моралес, който често споменава за „необходимостта да сложим край на колониалната държава и да изградим нова Боливия, в която представителите на коренните народи да завършват военни колежи, да се включат в управлението и да влязат във Върховния съд”.

Като представител на многобройното индианско племе аймара, Ево Моралес, който на практика е първият президент-индианец в Латинска Америка, лансира идеята за смяна на целия, формирал се в продължение на столетия в региона, традиционен политически елит. Той обяви „началото на нова ера в боливийската история”, която ще се характеризира с равноправие, социална справедливост и мир, защото „съзнанието на боливийския народ вече се пробуди” и е дошло времето на масовите „социални движения и обединения на коренните народи – индианците, работниците, интелигенцията и прогресивните бизнесмени”.

Всъщност, мнозинството от населението на Боливия са именно индианците и метисите – над 80% от жителите и, докато белите (най-вече от испански произход) са само 14%. В същото време, въпреки числеността си, доскоро индианците на практика не участваха в държавното управление. Впрочем, сходна е ситуацията и в почти всички южноамерикански страни (където все още има компактни маси индианци, разбира се). С избирането на президента от индианското племе аймара Моралес, Боливия (а заедно с нея и целия субконтинент) преживява своеобразна мирна революция. За първи път висшият държавен пост се заема от представител на аборигенното население – „от името на индианското мнозинство, бедните и унижените, миньорите и селяните”.

Тоест, събитията в Боливия изглежда очертават нов разлом в латиноамериканските общества. Някъде той се вижда по-ясно, другаде - по-слабо. Очевидно е обаче, че в региона цари разочарование от стария елит, представляван, по правило, от потомците на испанците и креолите. И това недоволство зрее отдавна. Хората са недоволни най-вече от корупцията сред управляващите и неспособността им да измъкнат страните си от икономическата криза. Според данните от едно мащабно изследване, проведено през 2004 в цяла Латинска Америка, жителите на континента смятат корупцията за втория най-важен проблем, след регионалната икономическа криза. Неслучайно през последните пет години осем държавни лидери от субконтинента бяха принудени да подадат оставка поради обвинения, че са корумпирани.

В тази връзка, мнозинството латиноамериканци са склонни да подкрепят всеки, който им обещае икономически просперитет. Готови са дори за диктатура, стига това да им донесе икономическа изгода. На подобен фон е съвсем естествено, че откровени популисти като Чавес или Моралес триумфално печелят изборите. В миналото спасението нерядко се търсеше сред политиците, които нямаха латиноамерикански корени. Така например президенти на Аржентина и Еквадор станаха Карлос Менем и Абдала Букарам, чиито родители са имигранти от Сирия, а в Перу дълги години управляваше японецът Алберто Фухимори, който при това постигна сериозни успехи в усилията си да измъкне страната от социално-икономическата криза.

По-късно обаче стана ясно, че и това не е решението на проблемите. От края на 1999, Менем, който е привърженик на неолибералните рецепти, постоянно губи на изборите от левицата. Букарам пък още през 1997 беше свален от Конгреса на Еквадор поради „умствена недостатъчност”, а Фухимори избяга, опасявайки се, че ще му поискат сметка за авторитарните методи на управление и невижданата дори за Перу корупция.

Очевидно, след тези неособено успешни експерименти, коренните жители на Латинска Америка все повече залагат на „своите хора”, измежду по-влиятелните в обществото индианци. Затова и венецуелският президент Уго Чавес подчертава, че във вените му тече индианска кръв, да не говорим за „феномена Моралес”. За много индианци подобно развитие на събитията изглежда почти като връщане към златните времена на унищожената средновековна империя на инките.

Въпросът обаче е, дали Чавес, Моралес и привържениците им в региона, ще докажат на практика, че „държавата може да се управлява в съответствие със старата индианска пословица „не лъжи, не кради и не мързелувай”, изцяло пренебрегвайки политическия и икономически опит на предшествениците си във властта? Или пък, всичко ще се ограничи с баналното за субконтинента преразпределяне на природните ресурси?

Възможно е лозунгите на Моралес да бъдат подети и в някои други южноамерикански страни. Например в Еквадор, където доминиращият политически елит, произхождащ от испанските завоеватели и колонисти, получава от търговията с петрол повече, отколкото индианците, които го добиват. Което стана причина за масовите демонстрации (през август 2005) на жителите на промишлените райони, обвиняващи правителството, че се е продало на петролните корпорации и претендиращи за повече средства за развитие на инфраструктурата и разкриването на нови работни места. Ръстът на напрежението провокира намесата на армията. Между другото, и в Боливия именно индианците претендираха за национализацията на газовите находища и газодобивната промишленост. Изглежда газът провокира не само остри класови, но и откровено етнически, сблъсъци, което би трябвало силно да тревожи боливийските власти. И не само тях. Защото, макар Моралес да е свикнал с езика на улицата, за радикален популист като него няма да е никак лесно да примири полюсите на разделеното боливийско общество, както и да реши натрупалите се в продължение на десетилетия комплексни проблеми. Истината е, че той просто е обречен. Ако действително реши да форсира събитията, резултатът може да стане отделянето на „богатия” юг от „бедния” индиански север. Което ще означава и края на държавата Боливия. Ако пък не изпълни обещанията си, лесно може да загуби поста си. А също и главата си. В Боливия, която държи рекорд по брой на бунтовете и държавните преврати, такива въпроси обикновено се решават бързо и без колебание.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Проблемите и границите на половинвековния процес на изграждане на обединена Европа се очертават най-ясно в сферата на т.нар. европейска отбрана. В хода на глобалния конфликт по вектора „Изток – Запад” не можеше да става и дума за прехвърлянето в тази сфера на процесите на еманципиране на западноевропейските държави от САЩ, стартирал в икономическата област още през 50-те години на миналия век. През целия период на студената война отбранителната промишленост (и политика) на европейските държави се развиваше в сянката на „големия американски брат”.

Подобна ситуация, разбира се, никак не устройваше онези политици от Стария континент, стремящи се към формирането на глобален силов център под условното наименование „Европа”. Цялата острота на проблема, пред който се оказаха архитектите на „европейската отбранителна идентичност”, непосредствено след рухването на комунизма, беше формулирана през 90-те години на ХХ век от еврокомисаря Ханс ван ден Брук така: „ да се обединим, или да загинем”.

По онова време мнозина смятаха за съвсем реална опасността от маргинализация и дори фалит на европейската отбранителна промишленост, посочвайки като основна причина за това нейната раздробеност, което пък правеше съвършенно безнадеждна перспективата и да се конкурира успешно с няколкото американски военно-промишлени гиганти, току що създадени в резултат от мащабната консолидация на съществувалите преди това около четиридесет основни доставчици на Пентагона. При това последният успешно блокира онези сделки на пазара за активи на американската отбранителна промишленост, които биха довели до монополизирането на една или друга сфера на военната икономика на САЩ Впрочем и днес, тъкмо по тези причини, биват блокирани една трета от приблизително стоте ежегодно осъществявани на този пазар сделки. Според американския Департамент по отбраната, именно съхраняването на конкурентното пространство при получаване на неговите поръчки, е най-добрата гаранция за запазване лидерските позиции на Америка на планетата, в областта на военните технологии, както и за постигането на приемливи цени на предлаганата от националната отбранителна промишленост продукция.

Що се отнася до европейците, при тях началният тласък за иницииране на интеграционните процеси в сферата на отбранителната промишленост бе даден на френско-германско-британската среща от декември 1997. Но, в разрез с духа на постигнатите там договорености, в началото на 1999 беше създаден британският военно-промишлен гигант ВАЕ Systems , което се оказа крайно неприятен сюрприз за „континента”. В отговор, малко по-късно, бяха обединени авиокосмическите компоненти на отбранителната промишленост на Франция и Германия (към които се присъедини и Испания) и през 2000 се появи „огледалният” на ВАЕ „континентален” гигант EADS.

Тоест, консолидацията на европейската авиокосмическа индустрия в няколко „суперконцерна” (включително италианския Finmeccanica ) вече може да се смята за факт и неслучайно на френско-германските срещи на високо равнище през последните години неведнъж бе повдиган въпросът за необходимостта от оъществяването на подобна трансформация и в онези сектори на отбранителната промишленост, обслужващи сухопътните войски и военноморските сили. Що се отнася до първия, бързо стана ясно, че пропуснатото време едва ли може да бъде наваксано, тъй като американският гигант General Dynamics успя да се сдобие през 2001-2003 с няколко ключови европейски компании, специализирали се в тази сфера. Освен това, британският концерн ВАЕ, купувайки през 2005 за 4 млрд. долара американската United Defence Industries , потвърди на практика изявленията на ръководството си, че основният вектор на бизнес-интересите и е насочен по-скоро към САЩ, отколкото към „континента”.

Отбраната и отбранителната промишленост са най-чувствителните сфери за всяка държава и европейските правителства, в обозрима перспектива, едва ли ще са склонни да ги прехвърлят под контрола на някакви трансевропейски структури. Според повечето експерти, дори в консолидирания концерн EADS се запазват „националните особености” на формиралите я френски, немски и испански компоненти. Всички значими трансевропейски военно-промишлени проекти (например онзи, в чиито рамки беше създаден изтребителя Typhoon ) се осъществяват на нивото на стандартното междуправителствено сътрудничество, т.е. без да ангажират структурите на ЕС.

Институционна база за подобно сътрудничество са онези положения в Договора от Маастрихт (1992), които позволяват на правителството на една или друга членка на ЕС (водена от съображения, касаещи националната и сигурност) да предоставя преференции на собствената си военна промишленост и потвърждават валидността на принципа за „справедливото отдаване”. В съответствие с този принцип, държавата-участничка в един или друг съвместен проект, получава дял, съответстващ на финансовия и принос в него. Подобни „извъникономически” положения, изключващи конкурентната борба между компаниите, претендиращи за изпълнението на конкретната поръчка, се смятат за едва ли не основното препятствие пред задълбочаването на процеса на „европейското строителство”. Именно за постепенното им изтегляне от употреба, в края на 2004 беше създадена и Европейската агенция за отбрана ( EDA ).

Днес обаче, експертите не оценяват особено високо вероятността за постигането на тази цел. През есента на 2005 например, станахме свидетели на разгорещени дискусии относно намерението на френското правителство да ограничи достъпа на чуждестранни капитал в 8-10 „критично важни” сектора на националната икономика. Дори ако оставим настрана крайно негативната реакция, които тези планове предизвикаха отвъд океана, показателно е, че те породиха определени въпроси и в самата Европа. Така, ръководството на британския концерн ВАЕ изрази сериозно недоумение, дали гражданите на Великобритания, разполагащи с акции в различни смесени компании с френско участие, ще могат самостоятелно да се разпореждат с тях.

Напоследък, в анализите на колизиите, съпровождащи процеса на европейската отбранителна „идентификация”, като цяло, и в сферата на военната промишленост, в частност, все по-често се използва мъглявия термин „политика”. Очевидно, с негова помощ коментаторите се опитват да обозначат, както наличието на сериозно несъвпадение между националните интереси на основните участнички в „европейското строителство”, така и съхранената историческа памет за трудната (меко казано) история на държавите от Стария континент през последните няколко века. Всъщност, истината е, че единствено в рамките на характерното за някои източноевропейски (включително български) политици „реформаторско” мислене, съществува една хомогенна (в религиозен, културен, икономически и политически план) „Европа”, представяна от тях като изгубеният някога рай, в който трябва колкото се може по-скоро да се завърнем.

Спецификата на сегашната ситуация с тази „Европа” обаче е в това, че не можем и да не признаем, че подобен субект действително съществува в сферата на международните отношения. И все по-сериозно заявява за себе си, например на територията на някои от лимитрофните държавни образувания, появили се през последните 15 години. Не по-малко забележимо е и присъствието му в пространството на новата глобална геополитическа игра, в която другите двама основни участници са САЩ и Китай. Като особеностите на въпросната игра се проявяват най-вече и тъкмо във военно-промишлената сфера. Макар че това е вече тема за друг анализ.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

През последните години световната общност отделя все по-голямо внимание на многобройните проблеми в Близкия изток (регионални и национални), които традиционно се определят като „новите глобални предизвикателства пред човечеството”. Пример в това отношение е Ирак, където стотиците милиарди долари, хвърлени от американците, и хилядите убити в схватките между тях и местната съпротива така и не успяха да решат комплекса от проблеми, обусловени от мястото на тази страна във военно-политическата система за съхраняване на регионалната стабилност в Близкия изток и, особено, в зоната на Персийския залив. Нещо повече, всички усилия (политически, икономически и военни), предприети през последните петнайсетина години, не само не отстраниха старите, но и породиха нови проблеми както за Ирак, така и за региона и света, като цяло. Сред тях е и този с нелегалния наркотрафик.

В миналото, т.е. по времето на Саддам Хюсеин, този проблем не бе чак толкова остър. Въпросите, свързани с наркоманията, да не говорим за наркобизнеса, се контролираха стриктно от репресивния режим на диктатора, в лицето на неговите специални служби, полицията и прокуратурата. Впрочем, въпреки че не се обсъждаше публично, проблемът съществуваше и тогава, пък макар и в ограничени мащаби. Наркотрафикът се използваше от управляващите за дестабилизиране на ситуацията в Североизточен Кюрдистан, както и за подкупването на някои племена в Югоизточен Ирак.

Ситуацията се промени с нарастването на външния натиск и отслабването на властта, особено в периферните иракски райони. Рязка промяна обаче настъпи едва след свалянето на Саддам. Американо-британските окупационни власти разрушиха предишната система на управление, без да успеят да създадат нов и ефективен управленски механизъм. Като естествена последица, в страната възникна политически вакуум, породил на свой ред икономически и социален хаос (ниско жизнено равнище, масова безработица и т.н.). На фона на деструктивните настроения, доминиращи в обществото, в Ирак се наблюдава истински бум на наркоманията. Наркотиците внезапно станаха достъпни (пък макар и на определена цена). С тях почти открито се търгува по багдадските улици, в кафенетата и будките за вестници. Като с това се занимават все повече младежи и деца.

Ситуацията се усложнява и от факта, че непосредствено преди американо-британската военна интервенция, режимът на Саддам освободи от затворите хиляди криминални престъпници, които активно се включиха в изграждането на нелегалните наркомрежи в страната.

В Ирак започнаха да се разпространяват хашиш, хероин и кокаин. Поради високата им цена обаче (според Би Би Си и Асошейтед прес, в края на 2005, един грам кокаин е струвал 20-25 долара в Багдад, докато през 2003 е вървял по 15 долара), най-много се търсят силнодействащите и съдържащи наркотични вещества лекарства. За това помогна и масовото разграбване на аптеките, болниците и лекарствените складове в началния етап на окупацията, когато в ръцете на криминалните банди попаднаха огромни количества лекарства. Според началника на поделението за борба с наркотрафика на иракската полиция Омар Саид, сред местните наркомани най-много вървят 10-15 силнодействащи лекарствени препарати, включително валиум, диазепам, както и различните психотропни таблетки.

Силна загриженост сред новите иракски власти (особено в сферата на здравеопазването) предизвиква ръстът на броя на наркоманите, най-вече сред младите хора, учениците и дори малките деца. Пред „Вашингтон поуст”, иракският психиатър Сирван Али от Националната програма за контрол на наркотиците, отбеляза, че: проблемът с наркотиците в Ирак напомня началния стадий на епидемия”. Според него, държавата няма нито възможности, нито опит в тази област. Впрочем, още през 2004, тогавашният министър на здравеопазването Алауддин Адуан призна, че: ”по наша информация, проблемът с наркоманията придобива епидемични размери, особено сред децата и младежите”.

Днес, в Ирак липсва достоверна информация за разпространението на наркоманията, но според високопоставения служител на здравното министерство Сариян Камил, отговарящ за програмата за контрола и ограничаването и, броят на официално регистрираните наркомани в Багдад в края на 2004 е бил над 2 хиляди.

Междувременно обаче, ситуацията продължава да се влошава и през октомври 2005 шефът на програмата за борба с наркотиците към иракското Министерство на здравеопазването Камил Али потвърди, че само в столицата броят на официално регистрираните наркомани е надминал 7 хиляди души. През 2005 броят на регистрираните наркомани в Кербала е нарастнал от 400 на 1200 души.

Всъщност, подобно развитие едва ли е неочаквано. Президентът на Международното управление за контрол на наркотиците ( INCB ) Хамид Годзе, обяви през юни 2005, че ситуацията с наркотиците в Ирак се развива по същия начин, както и в останалите кризисни райони на планетата.

Страната на практика не контролира границите си, които отдавна не са преграда пред нелегалния наркотрафик. Ликвидирането на специалните служби на предишния режим даде възможност на местните и транснационални престъпни структури, свързани с този трафик, да „интегрират” Ирак в своите мрежи. Нещо повече, има данни, че част от квалифицираните иракски кадри, занимавали се в миналото с борба срещу контрабандата и наркотрафика, сега са преминали на служба в престъпните картели. Според президента на INCB Хамид Годзе, шефа на Управлението по наркотиците на ООН Антонио Мария Коща, ръководителя на Отдела по проблемите на сигурността и тероризма към Изследователския център на страните от Персийския залив в Дубай Мустафа Алани и шефа на митническата служба на иракската провинция Наджаф генерал Хюсеин Газали, всичко това е създало изключително благоприятни условия за разширяването на вече съществуващия международен наркотрафик, с включването на иракската територия в маршрутите му. Така, един от неочакваните резултати от международната военна операция за свалянето на Саддам, стана превръщането на някога сигурната, от гледна точка на нелегалния наркотрафик, държава в ключов елемент на транснационалния наркобизнес.

В значителна степен за подобно развитие помогна и наличието на отработени логистични вериги и изгодното географско положение на Ирак, който граничи с Турция, Иран, държавите от Залива, Йордания и Сирия. При това, по време на над десетгодишното ембарго, наложено от ООН след опита на Саддам да анексира Кувейт, в страната бяха изградени отлично действащи контрабандни канали (най-вече за петрол). След международната военна намеса през 2003, Ирак получи свободен достъп до международния петролен пазар, а изтласканите от тази сфера контрабандисти (както вътре в страната, така и извън нея) моментално се преориентираха към нелегален износ на антики от разграбените музеи, както и на оръжия, откраднати от неохраняемите армейски складове. След което, разбира се, дойде и редът на наркотиците.

Първи решиха да бият тревога специалистите от Управлението на наркотиците на ООН ( UNODC ), забелязвайки редица предварителни признаци за активизиране на наркотрафика по иракското направление. Според шефа на управлението Антонио Коща, още в края на лятото на 2003 за това са му съобщили негови подчинени, командировани в Ирак. Мисията на UNODC обаче се задържа в Ирак само до август същата година, когато бе принудена да се евакуира след взривяването на представителството на ООН в Багдад, при което загинаха и много негови сътрудници. Но дори и този кратък престой се оказа достатъчен за инспекторите от управлението за да се убедят колко основателни са подозренията за появата на нови наркомаршрути, минаващи през Ирак.

Наркотиците масово навлизат в Ирак от най-различни посоки, още повече, че много от съседите му са известни като държави с богати традиции в отглеждането и преработката на наркотични растения. Сравнително до неотдавна Турция и Иран бяха част от т.нар. Златен полумесец – регион, успешно конкуриращ се с печално известния Златен триъгълник (обхващащ труднодостъпните гранични райони на Мянма, Тайланд и Лаос, в Югоизточна Азия). Предприетите от Анкара и Техеран сурови мерки за борба с наркобизнеса за броени години рязко снижиха остротата на проблема с производството и потреблението на наркотици в двете страни, макар че не можаха окончателно да ликвидират минаващият през териториите им международен наркотрафик.

Полицейските хроники обаче сочат, че именно през Турция и, частично, през Иран проникват големи количества кокаин, които след това нелегално се прехвърлят в държавите от Арабския полуостров. В частност, през 2003-2004, бойци от полския и украинския контингенти на силите на международната коалиция в Ирак, нееднократно задържаха отделни контрабандни пратки кокаин, идващи от Иран.

Иран остава и основния канал, по който в Ирак проникват опиум, хероин и хашиш, произвеждани в Афганистан. Трафикът върви предимно през Ирански и Иракски Кюрдистан, които, поради силните сепаратистки настроения, слабо се контролират от Техеран, да не говорим за правителството в Багдад. По данни на полицията от административния център на автономен Кюрдистан – Ербил, през първото тримесечие на 2005 тя е задържала 19 ирански контрабандисти, прехвърлящи хероин през ирано-иракската граница. През май пък, в Сюлеймания бе разгромена нелегална нарко-банда, включваща шестима ирански граждани. Властите в Багдад твърдят, че тези случаи не са единични, като само между май и ноември 2004 иракската полиция и коалиционните части са задържали десет наркотрафиканти.

Подчертавайки наличието на „иранска следа” в трафика на наркотици през Ирак, шефът на отдела за борба с нелегалния наркотрафик в иракската полиция генерал Раад Махди подчертава, че: „Иран е основният източник на наркотиците, разпространявани в |Южен и Централен Ирак”. При това, той (както и мнозина други представители на иракските власти) открито обвинява иранските поклонници, посещаващи шиитските религиозни светини в Наджаф и Кербала, че пренасят наркотици. Високопоставени сътрудници на Управлението по наркотиците и престъпността на ООН също потвърждават тази информация. Така, още през 2003, шефът на оперативното поделение на управлението Бернард Фрахи обяви, че като основни канали се използват Иракски Кюрдистан и южноиракското пристанище Ум Каср.

През октомври 2004 редица американски източници разпространиха информации, че върху обема на наркотрафика в Ирак силно влияят и сирийските наркотрафиканти. Според експерти на Държавния департамент, сирийски граждани прехвърлят синтетични наркотици, като например „каптагон” (чиито свойства са сходни с тези на амфетамините), в съседен Ирак, откъдето те се отправят към Саудитска Арабия и другите монархии от Залива.

Темповете и мащабите, с които се разраства наркобизнесът в Ирак, са толкова големи, че проблемът вече е очевиден не само за местните власти, или пък за специализираните международни организации, наблюдаващи развитието на ситуацията в сферата на международния наркотрафик и разработващи стратегии за подобряването и, но и за съседните на Ирак държави. Йордания бе една от първите, които усетиха последиците от активизирането на наркобизнеса в региона. Още през 2003 граничните и митнически служби на Хашемитското кралство фиксираха значително нарастване на броя на задържаните контрабандисти, опитващи се нелегално да вкарат в страната значителни количества хероин, опиум, хашиш, кокаин и амфетамини. При това, според високопоставен правителствен чиновник, по времето на Саддам, Йордания въобще не се е сблъсквала с подобен проблем. През 2004 потокът на наркотиците продължи да нараства, което доведе до серия от мащабни операции, в резултат от които бяха задържани големи количества наркотични вещества, пренасяни в повечето случаи от цели колони тирове. В същото време, шефът на йорданската служба за борба с наркотиците Маджали призна, че подчинените му залавят не повече от 20% от прехвърляните в страната наркотици и поиска граничните пунктове да бъдат снабдени с модерна техника, както и да се активизира обмена на информация между всички заинтересовани институции в държавите от региона. Според него, разрастващият се наркотрафик, в чиято основа е именно транзита от Ирак, може да доведе до рязко нарастване броя на наркоманите сред йорданските граждани.

Не по-малко тревожно е и положението на саудитско-иракската граница. По данни на саудитската полиция, арестите на контрабандисти и конфискацията на нелегални пратки наркотици вече са ежедневие. Така, в началото на юни 2005, в иракската провинция Наджаф бяха арестувани 20 наркотрафиканти, подготвящи голяма пратка хашиш за Саудитска Арабия, като според шефа на местната гранична служба генерал Хюсеин Газали, тя е била на стойност 10 млн. долара. През първото полугодие на 2005 саудитските граничари и митничари са задържали около 10 тона хашиш. Притеснени от този факт, властите в Риад наредиха разполагането на 35 хиляди бойци в този участък на границата с Ирак. След март 2004 по саудитско-иракската граница са били изградени 34 нови стационарни гранични поста и формирани 37 подвижни групи, в чиито състав са включени офицери, преминали специална подготовка за борба с наркотрафика.

На свой ред, Кувейт също предприе комплекс от мерки за укрепване на границата си с Ирак и ограничаване на наркотрафика към територията на емирството. Този въпрос се превърна в един от основните в рамките на диалога на най-високо равнище между двете съседни държави.

В подобни условия, водещите международни структури, отговарящи за координиране усилията на световната общност в борбата с трансграничния наркобизнес, бяха принудени да заявят официално, че Ирак се е превърнал в ключова междинна и разпределителна база на нелегалния наркотрафик от Афганистан и Иран към Европа и Близкия изток (включително района на Персийския залив). Както отбеляза Хамид Годзе на 83-та сесия на Международното управление за контрол на наркотиците, проведена във Виена през май 2005, каналите на нелегалния транзит на наркотици, минаващи през Ирак, са ориентирани (както вече отбелязах) към Саудитска Арабия и другите държави от Арабския полуостров и Йордания, а оттам – към арабския пазар на забранени наркотични вещества и европейските средиземноморски държави, както и към Турция, Балканите (т.е. и България) и оттам - към страните от континентална Европа. Подчертавайки този факт, Годзе посочи, че макар ръководената от него организация да не разполага с точна статистика за наркобизнеса в Ирак, смята за крайно необходимо да предупреди света, че там се очаква «неконтролирано и мащабно нарастване на наркотичната опасност, породено от непрекъснатото разширяване на наркоканалите на иракска територия».

Съзнавайки реалната опасност от по-нататъшния ръст на нелегалния трафик на наркотици в Ирак и транзита през неговата територия, редица международни организации и най-вече ООН призоваха световната общност да бъдат координирани действията на всички държави за ликвидиране на условията, способстващи за ръста на наркобизнеса в Ирак и приемането на енергични и неотложни мерки за борба с наркотрафика в региона, включително чрез обмен на информация, подготовка на служители на полицията и специалните служби и подсилване на иракските гранични и митнически служби с необходимите технически средства.

Самите иракски власти също се стремят към максимално широко международно сътрудничество в тази сфера. През 2004 в Ирак беше приет Закон № 93 за «прането на пари», улесняващ и борбата с наркобизнеса. В същото време обаче, концентрирането на основните ресурси на новосъздадените иракски силови структури в борбата срещу въоръжената съпротива, както и кадровите проблеми в полицията и специалните служби дават слаби шансове за решаване на така поставената задача.

Всъщност, истината е, че основното препятствие пред усилията за ограничаване на резпространението на наркотици от територията на Ирак е не толкова неимоверно разрастналият се през последните години международен наркотрафик и дори не безсилието на иракските власти, а по-скоро двойнствената позиция на САЩ по този въпрос. Спецификата и е в това, че пресичането на наркобизнеса в Ирак на фона на разрастващата се въоръжена съпротива срещу чуждото военно присъствие в страната и политиката на проамериканското правителство, съвсем не се счита от Вашингтон като приоритет в регионалната стратегия на САЩ, още повече, че според някои данни само 10% от афганистанския хероин стига до Съединените щати. Въпреки това, Държавният департамент е склонен да признае, че ситуацията в това отношение действително е тревожна и търси адекватни мерки за ограничаване на международния наркотрафик в района на Залива и, най-вече, в зоната на иракския конфликт, съзнавайки че голяма част от средствата от наркотиците отиват за въоръжаване на иракската съпротива. Робърт Чарлз, който отговаря за международното взаимодействие в борбата с наркотрафика към Държавния департамент, дори заяви през 2004, че «съществуването на иракския наркоканал може да се превърне в много голям проблем». В тази връзка, американците организират специални курсове за подготовка на служители на иракската полиция за борба с наркотиците. В същото време, през 2004, американското външно министерство е разполагало със само петима експерти за борба с наркотрафика на територията на Ирак, а и дейността им се е ограничавала само с анализа на неговата динамика в страната. На свой ред, Пентагонът не демонстрира особено желание да се включи в тази борба, очевидно смятайки, че това не влиза във функциите на военните части, както и че натоварването им и с тази задача няма да повиши ефективността на техните действия, а по-скоро напротив.

Разнопосочният характер на американските действия в Ирак дава основание на сътрудника на Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон Батшеба Крокър да и даде крайно ниска оценка: «всички усилия, предприети в Афганистан и Ирак, не могат да се определят като сериозни». Още по-откровен е шефът на отдела за анализ на проблемите на сигурността и тероризма в дубайския Изследователски център на държавите от Залива Мустафа Алани, според който въобще не се полагат усилия в тази посока, тъй като цялото внимание е концентрирано върху борбата с въоръжената иракска съпротива.

Въпреки това, в самите САЩ мнозина ясно осъзнават потенциалната заплаха от продължаващото разширяване на наркотрафика през територията на Ирак. Доказателство е писмото на конгресмена Хенри Хайд до държавния секретър Кондолиза Райс от септември 2005, което бе публикувано във «Вашингтон поуст». В него Хайд обвързва проблема за наркотрафика с финансирането на международния тероризъм, констатирайки, че: «повече не можем да игнорираме опасността за собствената ни сигурност, която представлява търговията с наркотици в Ирак».

Американско-британската интервенция провокира появата на допълнителна заплаха за Ирак, региона за Близкия изток и света, като цяло, свързана с разширяването на международния наркотрафик на границата между Азия, Африка и Европа. Въпреки това, и независимо от призивите на ООН, през последните три години не бе направено почти нищо ако не за ликвидирането на тази заплаха, то поне за ограничаването и в разумни граници и поставянето и под контрол, изключващ възможността за нейното стихийно разрастване. И все пак, очевидно е, че намирането на изход от създалата се ситуация е свързано с активизирането на международното сътрудничество, което днес е невъзможно най-вече поради факта, че САЩ не са готови радикално да преразгледат досегашната си политика по отношение на иракската криза, която не може да се преодолее без усилията на цялата световна общност и нормализацията на живота в Ирак. Освен това, решаването на иракския проблем, включително онези негови аспекти, свързани с наркобизнеса, трудно може да се постигне без активното въвличане в процеса на съседните държави и, най-вече, на Иран и Сирия, които Вашингтон упорито продължава да смята за «парии», игнорирайки влиянието им в региона и дори обмисляйки прилагането на силови мерки срещу тях.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Парламентарните избори от края на март в Украйна за пореден път демонстрираха дълбокото разделение в украинското общество, чиито многобройни аспекти извеждат на преден план въпроса за „вътрешната геополитика” на тази страна.

Както е известно, развитието на геополитическата мисъл обективно води до това, че през последната четвърт на ХХ век, в сферата на геополитическите анализи, наред с отношенията между държавите, редица изследователи започват да включват и въпросите, свързани с решаването на локални, или дори вътрешнодържавни, проблеми. Така, френският геополитик Ив Лакост поставя началото на ново направление в тази наука, което впоследствие става известно като „вътрешна геополитика”. В основата му е поставен един съвършено нов принцип – анализът на конкретните регионални (локални) ситуации, с използването на някои методологични модели, заимствани от инструментариума на класическата геополитика. В концепцията на Лакост, геополитическите съображения служат по-скоро като оправдание за целите, които се опитват да реализират институциите на властта по отношение на конкретните територии и тяхното население. Вътрешната геополитика на Лакост сякаш „деглобализира” геополитиката, отказвайки се от глобалните парадигми, съществено стеснявайки мащабите и конкретизирайки предмета, който изследва. Тоест, предмет на вътрешната геополитика вече не е формалната зависимост на външнополитическата стратегия на държавата от нейното разположение, ресурсната и база и другите пространствени условия, или пък проблемите на глобалния световен ред, а по-скоро методите на държавно регулиране на собствената територия и формите на регионално взаимодействие на ниво междудържавни отношения.

Днес в концепцията на „вътрешната геополитика” се включват и други елементи. Така, разработената от френския политик и географ Андре Зигфрид „електорална геополитика” вече се е превърнала в органична част на вътрешната геополитика и удобен социологически инструмент, широко използван в ежедневната практика. Същността на нейния метод е изучаването на връзката между политическите и идеологически предпочитания на населението и територията, която то обитава. Локалният, практически характер на методиката на вътрешната геополитика кара мнозина да я определят като елемент на „приложната геополитика”, включвайки в кръга на изследваните от нея проблеми и тези за медиокрацията (т.е. за силата и влиянието на т.нар. „четвърта власт” ), като геополитически фактор, както и някои въпроси на геоикономиката и геокултурологията.

Като цяло, наличието на множество разнообразни трактовки, позволява на изследователя да дава собствена интерпретация на вътрешната геополитика, без да се ограничава с чисто формалния набор от факти. Въпреки това, при анализа на вътрешната геополитическа ситуация в Украйна, ми се струва логично да се акцентира върху търсенето и намирането на оптималните модели за вътрешната организация на тази държава и управление на нейните териториални елементи, които (както е известно) са доста разнородни по своите географски, политически, икономически и социални характеристики.

Украинската държава в новите геополитически реалности

Днес изглежда очевидно, че анализът на специфичните украински геополитически проблеми не е възможен без отчитането на общите геополитически тенденции и ситуации в региона. Защото само осъзнавайки значението и ролята на Украйна в системата на геополитическите отношения, можем адекватно да интерпретираме нейната вътрешна геополитическа архитектура и да определим оптималните модели на организацията и като държава.

Твърдението, че вътрешната геополитическа ситуация в Украйна е подложена на силно руско влияние в източната и южна част на страната и на европейското – на запад и (отчасти) в централните и райони, вероятно ще прозвучи банално. Но истината е, че в исторически план, и украинската държавност, и територията на държавата Украйна се формират под постоянното въздействие на тези две сили. Затова и въпросът за влиянието на външните геополитически фактори върху формирането на вътрешната геополитическа архитектура на Украйна звучи по-скоро риторично. Много по-важно днес е не простото описание на това, как и къде конкретно влияят външните сили, колкото въпросът – какви геостратегически модели на управление предлагат те?

Съвременната геополитическо конюнктура, като никога досега, диктува на Украйна необходимостта да направи своя съзнателен избор. Тя следва ясно да заяви, дали ще продължи курса към сближаване с Европа, добре разбирайки, че ще трябва да го поддържа при доста неясни и неопределени условия и много малка вероятност за краен успех (т.е. пълноправна интеграция в ЕС), или пък заедно с Русия ще се включи в проекта за Единното икономическо пространство (където участват също Беларус и Казахстан, и който представлява умален вариант на ОНД). Макар че перспективата на избора не се свежда само до определяне на външнополитическите приоритети, а по-скоро обратното. Изборът на интеграционния курс е избор на новия модел за развитие на Украйна, а това включва и избор на метода, с чиято помощ ще се осъществява контрола над украинската територия.

Украинската вътрешна геополитика – въпроси и отговори

За да определим вътрешната геополитическа ситуация в Украйна се налага да използваме методита на проблемния анализ. Това би ни позволило да конкретизираме предмета на вътрешната геополитика и да определим приоритетите на вътрешната геостратегия на Украйна. При това, сред най-очевидните днешни проблеми, без съмнение, е въпросът за изграждането на взаимоотношенията между центъра и регионите, както и по ключовите оси Север-Юг и Запад-Изток.

Наследеният от бившия Съветски съюз модел на индустриална организация на украинската територия (инфраструктурна и социална ориентация към големи промишлени обекти) се оказва неудобен за жизнената дейност на развиващите се териториални общности в страната (т.нар. „громади”). Въпреки това, този модел, нуждаещ се от радикално преразглеждане, продължава да съществува. Нещо повече, налице са опити за реанимирането му, в рамките на създаваните от украинските финансово-промишлени групи (контролирани от местните „олигарси”) „затворени производствени цикли”.

В регионален, или суб-регионален мащаб, подобен икономически „затворен цикъл” естествено изисква и формирането на съответния социален и инфраструктурен „затворен цикъл”, което пък, на свой ред, обуславя необходимостта от политическо представителство в различните нива на властта и формулирането на прото-идеологическа база (примери за това са Донецкият, Днепропетровският и, отчасти, Харковският региони). В резултат, на фона на усложняващите се социални и културни проблеми в рамките на цялата държава, възникват сравнително стабилни и цялостни общности, тясно свързани с конкретната територия (регион). Те все още не са типичните европейски региони (подобни на немските „провинции” или полските „воеводства”), но вече не са и старите области – т.е. не са просто субекти на административното управление.

Отношенията между тези нови образувания често се намират извън рамките на модела на държавното управление и вътрешнодържавните отношения. Те се развиват или от гледна точка на „експанзията” (защитата), или в рамките на съвместното проникване в онези региони, където подобни „затворени цикли” все още няма.

Този украински феномен актуализира и проблема за взаимоотношенията между центъра и регионите. При това не само в контекста на административното управление и икономическите взаимоотношения, но и като фактически политически контрол на конкретната територия. Проблемът става още по-сериозен, ако представители на някоя от регионалните елити съумеят да овладеят централната власт, без при това да разполагат с ясно формулиран общонационален проект. Какви могат да бъдат тяхната регионална политика и методите им за пространствено-териториален контрол? Тук са възможни няколко варианта.

Първият вариант е и най-простия – представителят на регионалния елит, докопал се до властта в центъра, се старае да действа в съответствие с новия си статут, опитвайки се да блокира всички центробежни процеси, укрепвайки централната власт и запазвайки унитарната държава. Като сред методите за постигането на тези цели доминират усилването на административния контрол, разрушаването на „затворените цикли”, и ерозиране позициите на регионалните елити, чрез предоставяне на ключови постове в регионите на хора, които не са част от тях, а идват „отвън”.

Вторият вариант е далеч по-интересен и затова на него ще се спра подробно малко по-долу. С една дума, той може да се характеризира така: федерализация. Провалът, или невъзможността да се блокират силните центробежни тенденции и ефективно да се контролират икономически по-силните региони, или тези с висока концентрация на население, води до появата на федерални единици. Интересното в случая е, че субектите на федерацията, на практика, ще бъдат създадени не по национален, исторически, или някакъв друг социокултурен признак, а по-скоро ще се окажат просто продукт на политико-териториалното разпределение на най-мощните регионални финансово-политически групи.

Третият вариант пред Украйна е доста сложен. Той също предполага запазване на унитарното административно-териториално устройство, но по своите методи качествено се различава от първия. В частност, той предвижда: укрепване на териториалните общини, развитие на местното самоуправление; създаване на социално-ориентирана инфраструктура, стимулиране ръста на малките и средни градове и приключване с конверсията на едрата индустрия. А основната цел е постигането на висока степен на взаимодействие между новите териториални образувания и ерозия на „затворените цикли” чрез провеждането на адекватна държавна културно-идеологическа политика и стратегия за социално развитие.

Федералният модел

Мнозина авторитетни украински експерти смятат, че сред основните генератори на нестабилност в Украйна е нейният унитарен статут, който влиза в непреодолимо противоречие с много сериозните различия между регионите, нееднородния им етнически състав и политическата конкуренция помежду им. През последните 15 години всяка изборна кампания автоматично се превръщаше в сблъсък между западните и източните украински региони, а унитарното държавно устройство провокираше разцеплението в страната. Неслучайно, съвсем наскоро, помощникът на генералния секретар на НАТО Жан Фурне и еврокомисарят Гюнтер Ферхойген в един глас заявиха, че постоянната вътрешна криза и политическата нестабилност в Украйна отдалечават в необозримото бъдеще перспективите за присъединяването и към евроатлантическите структури.

Формирането на държавната система и единството на страната постоянно биват ерозирани от усилията на Киев за изкуствено унифициране на административно-правната система, без да се отчитат устойчивите, исторически обусловени териториални, етнически, културни и религиозни особености. Но всеки опит за насилствена асимилация на националните малцинства, или пък за тяхното „изтласкване”, провокира ръст на антиукраинските настроения сред значителна част от гражданите на страната, както и политическа дестабилизация, подобни на онези, довели до фактическото сепариране на части от Молдова и Грузия например.

Немалко украински политици смятат, че гаранция за запазване целостта на Украйна би могло да стане въвеждането на специфичен украински федерален модел, предоставящ на регионите достатъчно широко самоуправление. Федерализацията е необходима и защото е универсална форма на устройство на демократичната многонационална държава (каквато е и украинската). Известният украински политолог Даниил Коптив например смята, че най-подходящ за страната му е германският федерален модел, който предвижда разделянето на Украйна на няколко федерални провинции със сравнително широк спектър на самостоятелност.

Практическата реализация на подобен модел ще изисква, на първо място, промяна в статута на сегашната Автономна република Крим. Днес на полуострова живеят около 3 милиона души, от които 2 млн. са руснаци, 300 хиляди са кримски татари, 200 хиляди – украинци, както и евреи, българи, гърци, арменци и т.н. Както е известно, в различни исторически периоди Крим е бил в зависимост от различни геополитически играчи, но винаги е съхранявал известна самостоятелност, като започнем от първите генуезки градове-държави по черноморското крайбрежие и стигнем до Кримската република от ранната съветска епоха. Чисто формалното му включване в състава на Украйна през 1954, наличието на много нерешени социални и икономически проблеми, изкуственото разпалване през последните години на противоречията между отделните етноси, както и съзнателното назначаване на чиновници от Западна Украйна на ключови длъжности в държавните учреждения, тласкат местните проруски политически сили към търсене на нови пътища за развитието на Крим, включително лансирайки идеята автономната република да получи „неутрален статут”.

Твърде опасно, според мнозина, е и игнорирането от страна на украинските власти на дейността на националистическите организации на кримските татари, които Киев се опитва да противопостави на местното руско население, претендиращо за по-тесни връзки с Москва. В този контекст, някои руски геополитици напомнят и, че Крим попада в зоната на доскоро забравения „план Гобъл”, който напоследък определени среди се опитват да реанимират. Негов автор е бившият експерт на ЦРУ Пол Гобъл (който днес е преподавател в Университета на Тарту - Естония) и той предвижда обмен на територии между Азербайджан и Армения, в резултат от който Ереван получава Карабах, а Баку – участък от арменската територия, осигуряващ му директна връзка с азерския анклав Нахичеван. Така обаче се създават условия за формирането на непрекъсната „дъга” от сравнително „светски” тюркски държави по линията Анкара-Баку-Ашхабад-Ташкент-Алмати, с перспектива да бъде продължена през териториите на Планински Алтай, Тува и Бурято-Монголия, населени с тюркски и монголски народности, а възможно – и през територията на китайската провинция Синцзян, достигайки до Монголия. Целите, които преследва създаването на подобна дъга са следните. На първо място, заплахата от появата на нейно „разклонение” по бреговете на Волга, населени с мюсюлмани, може да послужи като инструмент за натиск спрямо Москва по такива въпроси като цените на руските енергоносители или руската външна политика. На второ – фундаменталният ислям да бъде изтласкан обратно там, където се заражда – т.е. на Арабския полуостров. На трето - да се окаже натиск върху Китай, чрез тюркските сепаратисти в Синцзян, а чрез него да се притисне допълнително Русия в регионите на Източен Сибир и Далечния изток. Включването на Крим в тази „дъга” пък би довело до окончателното откъсване на Украйна от Русия и, в крайна сметка, до пълното изолиране на последната, както от Юг, така и от Запад.

Именно затова кримският проблем не е просто регионален или хуманитарен, а има и много сериозни геополитически измерения. А превръщането на полуострова в субект на хипотетичната бъдеща украинска федеративна държава, притежаващ достатъчно широка културна и икономическа самостоятелност, би помогнал да бъде преустановен сегашния процес на икономически и социално-културен разпад в Крим, слагайки край на политическата му маргинализация и хронична нестабилност.

Изток-Запад: обективните предпоставки за конфронтацията в Украйна

Следва да отбележим, че въпросите за единната украинска културна политика също се разглеждат нееднозначно от управляващите в страната. В тази връзка започват да възникват нови проблеми, свързани с асинхронното историческо развитие на западните и източни области в рамките на различни геокултурни проекти. Макар че, както сочи практиката, нормалният конкурентоспособен културен продукт се възприема почти еднакво добре и на изток, и на запад, спекулациите на тази тема не спират.

В същия контекст периодично се използва и езиковият проблем. Постоянните обещания руският да получи статут на втори официален език вече не будят кой знае какви надежди у рускоезичното население на Украйна, затова пък все повече се използват като ефективен инструмент за задълбочаване на културния антагонизъм между източната и западната част на страната.

Почти по същия начин стоят нещата и в сферата на изработването на модерна украинска национална идея (идеология), като ключов консолидиращ фактор. Липсата на единен идеологически проект (в случая, под идеология, следва да се разбира обща мирогледна концепция, а не обикновен набор от политически догми) до голяма степен остава да тежи на съвеста на местните политици. Които всеки път предлагат нови митични проекти, съобразени предимно с политическите пристрастия на т.нар. „червен пояс”, или „украинския Пиемонт” – т.е. Галиция. Макар че всяка социално-отговорна политическа сила, която се заеме с изработването на реални и обществено значими проекти може да разчита на подкрепа както от Русия, така и от Запада.

В крайна сметка, 15-годишното съществуване на независима Украйна ясно показва, че опитите за запазване на поляризацията по оста Изток-Запад са изключително деструктивни и на практика са лишени от социална основа. Днес това е просто политическа технология, използваща „образа на врага” за окончателното оформяне и укрепване на модела на „затворените цикли”, за който споменах по-горе.

Фактически, нито един от поставените в тази статия проблеми не може да се разглежда откъснат от останалите. Защото те заедно формират онзи геополитически комплекс, който изисква дълбоко преосмисляне и изработване на ясна стратегия за намиране на решение. И в този смисъл, използването на геополитическите подходи и методи може да ни помогне правилно да оценим ситуацията, както и да очертаем адекватните мерки, позволяващи да бъдат избегнати негативните сценарии за бъдещето на Украйна. Които, след мартенските парламентарни избори, отново станаха актуални.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Поведението на еврото през последните месеци накара мнозина анализатори отново да насочат вниманието си към общата европейска валута, с чието въвеждане бяха свързани толкова много очаквания и, която, според някои, може да изненада неприятно онези, които залагат на нея. За да разберем по-добре, какво всъщност се случва с еврото и коректно да прогнозираме, какво ще се случва с него занапред, трябва да се върнем към някои основни понятия, припомняйки си онези метаморфози, които търпят валутите в съвременната „постмодерна” икономика.

Парите, както е известно, са инструмент за обмен. И в това е универсалната им функция , защото обменът касае всички на тази планета, независимо от гражданството и националната им принадлежност. А националната валута е локално явление, отразяващо икономическата система на една или друга конкретна държава. Диалектиката между тези две роли на парите, формира гръбнака на съвременната световна финансова система – и това е основното противоречие в ерата на глобализация. В подобна ситуация, доларът например, надхвърля рамките на националната валута, превръщайки се в световна резервна валута (т.е. превръща се в пари, в техния чист вид и универсална функция).

Но, доколкото в същото време той е национална валута на една конкретна държава – САЩ, доларът е и показател за състоянието на американската икономика. Отговорът е в пълната и окончателна глобализация: т.е. САЩ прекрачват рамките на националната държава, превръщайки се в ядро на Световните съединени щати със свое Световно правителство. Световна банка вече има, Международен валутен фонд – също. Логиката на развитие на постиндустриалното общество неумолимо ни тласка към това – „единен свят”, „единна валута”, „единна политическа система” (либералната демокрация) и „единна икономическа система” (либералната пазарна икономика). В така очертаната картина всичко е обратимо – т.е. единната валута представлява единната държава, а единната политическа система гарантира единната икономическа система и обратното.

В рамките на глобализационния процес обаче, се очертава едно явление, което донякъде не се вписва в тази логика – европейската валута – еврото.

Преминаването на държавите от ЕС към еврото ознаменува старта на амбициозен план за лансирането на нов сценарий на глобализацията и дори нещо повече – различен сценарий за развитие на човешката история. На очертаната от американците магистрала на доларовата глобализация и съпътстващата я американизация, европейците заложиха много сериозен капан. Те обявиха Европа с нейната просперираща икономика за „специална зона”, далеч надхвърляща рамките на националната държава (с неизбежните за последната ограничения в икономически план), която в същото време не проявява желание да се интегрира директно в „единния свят”, доминиран еднолично от американците. По този начин европейците отправиха изключително сериозно предизвикателство не само на долара, на и на „американския месианизъм”, на концепцията за еднополюсния свят и за „световното правителство” (защото само отъждествявайки собствените си национални интереси с глобалните, САЩ са в състояние да преодолеят противоречието между планетарните мащаби на своята икономическа и политическа експанзия и границите на националната икономика).

Еврото беше лансирано като бъдеща алтернативна версия на „световна резервна валута”, но това изискваше универсализацията на един по-разрличен социално-политически модел – не ултралиберален (какъвто е американският), а по-скоро съчетаващ умерената социалдемокрация и кейнсианството, в класическия му европейски дух. И дори ако този експеримент (независимо по каква причина) се беше провалил, примерът на еврото все едно би послужил като стимул за останалите регионални интеграционни структури да тръгнат по същия път – т.е. към създаването на стабилни регионални валути, като израз не на тясно ограничената национална икономика, а като общ знаменател на достатъчно голям брой съседни държави, обединени от своята география и цивилизация, от нивото на икономическото си развитие и от историческите си интереси – с една дума от „общата си съдба”. Което пряко касае тихоокеанската зона, постсъветското пространство, арабския свят, или Латинска Америка.

В подобна ситуация, балансът на валутните котировки на еврото към долара се превръща, по същество, в завладяващ спектакъл на конкуренцията между два алтернативни глобализационни проекта, съдържащ в концентриран вид формулата на битката за бъдещето на човечеството. Спадът в курса на долара означава надмощие на проекта за многополюсен свят, докато отслабването на еврото сигнализира, че укрепват позициите на хегемонистичния американски модел.

Разбира се, тази схема, очертава съвсем грубо и опростено процесите. Всъщност, еврото и доларът са тясно свързани помежду си, също както и европейската и американска икономически системи са силно интегрирани една с друга. В тактически план, еврото и доларът взаимно се допълват, позволявайки в определени случаи да се избегнат очертаващите се кризи, свързани с бурния ръст и свръхнапрежението на финансовите пазари. Както през 2001, „прегрелият” в сферата на високите технологии, американски фондов пазар беше спасен от изглеждащият неизбежен крах с прехвърлянето на много трилиони долари в ценни книжа към далеч по-спокойния и предсказуем пазар на недвижима собственост (което, между другото, провокира и небивалия ръст в цените на жилищата по целия свят), така и еврото, основаващо се на устойчивия и надежден модел на европейската икономика, винаги е готово да поеме бремето на геополитическите авантюри на долара, който послушно следва перипетиите на американската глобална политика: така, един макар и частичен успех в Ирак несъмнено би укрепил долара, докато неуспехите там водят да отслабването му.

След референдума за европейската конституция във Франция и Холандия обаче, диалектиката на взаимоотношенията евро-долар премина в нова фаза. Французите, които са главната опора на европейския „континентализъм” и по същество на антиамериканския, конкурентен на САЩ, европейски проект, провалиха приемането и, за което с всички сили се бореше Вашингтон. А това означава, че рухна един изключително важен елемент в схемата на евроатлантическото партньорство – негласното споразумение, че конкуренцията между Стария и Новия свят не бива да излиза извън определени рамки. Само че тя вече излезе извън тези рамки, което се прояви моментално в изострянето на противоречията между еврото и долара. На преден план излезе друг ключов момент от взаимоотношенията евро-долар, а именно – че двете валути са антагонистични, т.е. противоположни една на друга, по отношение на глобалната си функция. От двусмисленото съперничество, спорът между тях се трансформира в откровена враждебност. Разбира се, от отказа на французите да одобрят Евроконстуцията, еврото автоматично пострада, защото самият процес на европейската интеграция бе поставен под въпрос, а дори и само това е достатъчно за да отслаби позициите на европейската валута. Но това е чисто повърхностния аспект. Заедно с Германия, Франция е основният „донор” на ЕС, тези две държави формират икономическата основа на съюза. Но, за разлика от Германия, която бе политически „увредена” от американците след Втората световна война, Франция е много по-свободна политически и е в състояние открито да декларира онова, което германците не смеят да изрекат. Отказвайки се от подкрепяния от Америка проект за Евроконституцията, французите не се отказаха от европейския проект, те просто отхвърлиха евроатлантизма. Днес на дневен ред е изграждането на една „друга Европа” – евроконтиненталистка, френско-германска. И тази „друга Европа” не бърза да включи в своите граници нито все още прекалено проатлантическата Анкара, нито бедните и безполезни русофобски режими в „оранжевите” републики от ОНД. Франция косвено декларира новия си курс към укрепване на европейската идентичност, като самостоятелна и суверенна геополитическа реалност. А това означава, че еврото не само няма да изчезне, а – напротив, тепърва започва да възприема своята истинска, историческа роля.

Защото, в крайна сметка, „другата Европа”, т.е. континентална Европа, ще се изгражда на базата на европейската (а не евроатлантическата) икономика – т.е. на френско-германската икономика, която е немислима без ресурсите на Евразия и прекия достъп до арабския петрол. Тази континентална Европа, по дефиниция, ще симпатизира на ислямския свят и на Русия. А в нейна операционна среда е обречена да се превърне автономната и мощна европейска валута – еврото.

* Авторът е сред водещите руски геополитици-неоевразийци, председател на Движение „Евразия”

{rt}