01
Вт, Дек
28 New Articles

Сред основните черти на традиционната китайска култура е нейната цялостност. А най-важният елемент в цялостното възприемане на света, както и на основаващите се на него действия, е понятието за „принципа” (Ли) . Според мнозина специалисти по Изтока, в традиционен Китай теорията и практиката на държавното управление, политиката, икономиката и военната стратегия се базират на същите принципи, на които живописта или поезията. На пръв поглед, всичко това няма пряка връзка с такава сфера от дейността на съвременната държава, каквато е външната политика. Традиционното наследство едва ли би могло да се прояви непосредствено в директивите и указанията на едно или друго министерство, в сключените договори и споразумения, или в начина на водене на преговори, макар че напоследък се появиха доста анализи, обясняващи успехите на днешен Китай тъкмо с неговата историческа специфика – например с успешното вписване на конфуцианския архетип в деловото поведение на съвременните китайци.

Тоест, все пак си струва при анализите на съвременните международни отношения, касаещи Китай, да използваме (макар и внимателно) някои теоретични категории от традиционната китайска философия, отчитайки и обстоятелството, че качествените промени от края на ХХ и началото на ХХІ век в положението на Китайската народна република на международната сцена имат относителен характер. Именно поради това следва да очертаем някои общи принципи, които според мен ясно могат да се проследят във външната политика на днешен Китай, макар че корените им са дълбоко в китайската традиция и отразяват взаимната връзка между стратегия, политика и практика, както и различните нива в йерархията и организацията на политическото управление. В същото време, тези принципи са въплътени в реалните ситуации, отразяващи сблъсъка на съвременната китайска действителност с отварянето на страната към външния свят. Благодарение на тях, се оформя достатъчно ясна организационна система на адаптиране към реалностите на международната политика, която тук ще се опитам да представя само в най-общи линии. Ще започна с принципа за „опора на собствените сили”, т.е. една постановка на стратегическо равнище, която органично е свързана с понятието за държавен суверенитет. При това, самата категория „опора” е твърде близка до фундаменталното в китайските философски системи понятие Дао (път, съдба). Очертаването на този принцип може да се проследи в провъзгласения от ХІІ конгрес на Китайската компартия (1982) политически курс на „независимост и самостоятелност”, който впоследствие се трансформира в теоретичен фундамент, обосноваващ вътрешната и външна политика на страната.

Вторият принцип е „съвместимостта, която не противоречи на единството”, или както го обозначават самите китайци – „две в едно”. Тази постановка е ориентирана непосредствено към практиката, което е изключително важно, понеже практиката се разглежда и като един от критериите за истина. Конкретното оформяне и приложение на принципа за съвместимостта в сферите на външната политика и международната икономика ясно може да се проследи през целия период от началото на 80-те години на миналия век до днес. Като една от версиите на този принцип е управленският алгоритъм „да отпуснеш – да притиснеш (т.е. да регулираш)” или „да съживиш – да приведеш в ред”.

Третият принцип, който следва да изведем, е т.нар. „срединност” и той ясно може да се проследи в териториалното (геометрично) измерение на икономическия и политически курс, следван от Китай. Съгласно този принцип, централните райони на страната, столицата, както и самият Китай, разглеждан като „срединна държава” спрямо своите съседи, продължават да се смятат за носители на главните ценности, но не задължително и на богатството. „Срединността” съвсем естествено предполага наличието на един, единствен център за управление на икономиката, както и йерархични взаимоотношения с регионалните столици и райони. При това, поради ръста на икономическата диференциация на провинциите, ролята на центъра в решаването на редица въпроси допълнително нараства.

Тук следва да се отбележи, че след създаването на Китайската народна република се възражда и традиционната китайска външна политика, целяща да утвърди схемата на „срединната азиатска държава”, заобиколена от страни-васали. Китайската геостратегия в Азиатско-тихоокеанския регион, повтаряйки „триъгълната конфигурация” на страната, за която споменах по-горе, има три основни направления – към Югоизточна Азия, на Северозапад и на Североизток. По тези направления се реализира и китайската икономическа и демографска експанзия. Така, съвременен Китай, като истинска „срединна държава”, структурира геополитическото пространство по следния начин:

- вътрешно поле (територията на сегашната Китайска народна република - КНР, без присъединените през последните години Хонконг и Макао);

- гранично поле (Тайван, Хонконг, Макао)

- кръстопътно поле (централноазиатските държави, Сибир и Далечният изток, принадлежащи на Русия);

- тотално поле (азиатските „социалистически” държави – Лаос, Виетнам, Северна Корея и Монголия).

Разбира се, китайската политика и стратегия не се изчерпва с посочените по-горе принципи. В тази връзка, си струва да отбележа, че в анализите, посветени на Китай, е необходимо да се отчитат не само официалните външнополитически постановки, но и скритите зад тях механизми и сметки. Без това е невъзможно да се разбере правилно развитието на китайската външна политика през втората половина на ХХ век, характеризиращо се с драматични промени във външнополитическия курс, включително и появата на редица нови фундаментални постановки, чиято същност продължава да се дискутира, както в самия Китай, така и извън него.


 

Сега нека се върнем малко назад, към историята на създаването на геополитическите „кодове” на Китай в епохата след Втората световна война. Тук ще отбележа, че под геополитически „кодове” обикновено се разбира целия набор от стратегически предпоставки, от които едно правителство изхожда, по отношение на другите държави, при формиране на своята външна политика. Тези кодове действат на три нива – местно, регионално и глобално. С кодове на местно ниво, които се формират от оценките за съседните държави, разполагат всички, без изключение, страни в света. Кодовете на регионално ниво се създават от правителствата на регионалните сили (или на държавите, претендиращи да станат такива), опитващи се да разпространят влиянието си отвъд своите непосредствени съседи.

Основното съдържание на глобалните кодове (особено след 60-те години на миналия век, т.е. след началото на „ерата на балистичните ракети”) се определя от наличието на ядрено оръжие у съответната държава. Тук следва да отбележим, че специфичният статут на страни като САЩ, Русия, или Китай, до голяма степен се основава на големите им запаси от ядрени оръжия. Именно опирайки се на този факт, Китай демонстрира концептуалната си независимост по въпросите на вътрешната и външната политика. Появата на КНР заложи своеобразна „вътрешна пружина” в механизма на развитие на военно-политическата ситуация и постави началото на формирането на геополитически код на местно ниво. Последното, на свой ред, означаваше курс към присъединяването на Хонконг, Макао и Тайван, в съответствие с геополитическата програма, лансирана от Мао Цзе-дун.

През 60-те години на миналия век пък се формира регионалният геополитически код на Китай. В геополитическата концепция на Мао Цзе-дун от онази епоха се говори не само за разделянето на света на „свръхдържави” (САЩ и СССР) и за наличието на междинна зона, в която влизат развитите капиталистически държави и вървящите по техния път страни, но и за разширяването на революционните войни, подкрепяни от Пекин. Тогавашното китайско ръководство разглежда Африка, Азия и Латинска Америка като плацдарм за успешна реализация на концепцията си за революционните войни.

Практиката обаче, показа нейната нежизнеспособност. Което е доказателство за наличието на конфликт между регионалния геополитически код на Китай, позволяващ му да си съперничи с Индия и редица други държави в един по-широк, азиатска мащаб, и глобалния геополитически код, който по онова време е в стадия на формирането си. Струва си да отбележа освен това, че концепцията за революционните войни е планирана да въздейства по-скоро върху самите китайци, а не толкова върху световната общност. Тоест, сблъскваме се с един от съществените практически резултати от възприетата в комунистически Китай традиционна догма за специфичното място на страната в обкръжаващия я свят, а именно – използването на външнополитическата доктрина за чисто вътрешни цели – укрепване ролята на Комунистическата партия в китайското общество. Тъкмо това цели и декларирането на водещата роля на КНР сред постколониалните държави, както и стремежът да се открият колкото се може повече чисто формални доказателства за признаването на тази и роля. Така можем да си обясним и факта, че в онази епоха китайското ръководство не се безспокои особено за това, доколко създадената от самото него представа за международното положение на Китай съответства на реалността. Достатъчно е тя да се възприема като реалност вътре в самия Китай.

На границата на 60-те и 70-те години на ХХ век се формира и глобалният геополитически код на Китай, което е свързано със създаването на национални ракетно-ядрени сили. Именно през този период, председателят Мао лансира геополитическата концепция за „трите свята”, която по-късно се трансформира в концепция за борбата между „световния град” (т.е. всички развити държави) и „световното село” (т.е. развиващите се страни, начело с Китай). Но едва на границата на 70-те и 80-те години на миналото столетие, натрупвайки значителна ракетно-ядрена мощ, Китай действително се превърна в глобална държава, което бе и причината Пекин да премине от „отбрана” към „настъпление” по всички геостратегически направления, целящо утвърждаването на страната като водеща световна сила. При това, геостратегията на съвременен Китай, се базира на концепцията за „стратегическите граници и жизненото пространство”, която обосновава необходимостта от постепенно разширяване на сферата на гарантирано политическо, икономическо и военно влияние на КНР в Азиатско-тихоокеанския регион. Тази концепция не изключва използването на военна сила или пък заплахата за използването и в интерес на Китай, и е своеобразно продължение на геополитическата програма на Мао Цзе-дун.

Неговият наследник Дън Сяо-пин лансира концепцията за „мира и развитието”, в която са очертани основните световни проблеми – проблемът за мира (т.е. за отношенията между Изтока и Запада) и икономическите проблеми (т.е. за развитието и отношенията между Севера и Юга). Според тази концепция, основна външнополитическа цел на съвременен Китай е борбата за създаване на благоприятни международни условия за решаване на задачата за модернизацията на КНР. А политиката, базираща се на нея, става известна като „независимост и самостоятелност” и, както вече отбелязах, е практическа реализация на принципа за „опора на собствените сили”. Засега, поне официално, не се предвижда членството на Китай в каквито и да било военно-политически съюзи с останалите водещи световни държави. Но, използвайки собствения си потенциал от стратегическа култура – включително триадата „дезинформация, дезорганизация и оперативна дезориентация на противника”, китайската геостратегия се реализира незабележимо и дори потайно, в пълно съответствие с древната максима, според която „черното, постепенно преминава в бяло и обратно”. Макар че и до днес Пекин не се е отказал от териториалните си претенции към съседните държави, основно средство за реализация на геополитическата му концепция е „мирната геополитическа експанзия”, която е най-вече демографска. Този факт е от особено значение, отчитайки не само колосалните темпове и мащаби на нарастване на китайското население, но и специалната политика на Пекин спрямо т.нар. „хуацяо” (т.е. китайската диаспора, пръсната в десетки държави по света, включително и в България). От края на ХХ век насам, „хуацяо” продължават да играят ключова роля както за задълбочаване на икономическите трансформации в самия Китай, така и за разпространяването на политическото му влияние в света. Механизмът на демографската експанзия, чрез която се осъществява разширяването на китайското жизнено пространство, действа по следния начин:


 

- като демографска експанзия в пространство, контролирано от друг народ, извършвана по всякакъв повод и при всякакви условия, дори ако за това е необходим формален отказ от собствената националност (т.е. деидентификация);

- като формиране на мощна диаспора и създаване на механизми за влияние върху културния и икономически живот на съответния чужд народ, развитие на теорията за единството на народа или на „родствените връзки” между него и китайската нация, установяване на „прозрачни граници” с историческата родина (т.е. с Китай), целящо укрепване на културните и икономически връзки;

- като овладяване, с помощта на историческата родина, на политическия живот на чуждия народ и превръщането му в послушен инструмент на процеса на „обединяване” на китайската диаспора и ликвидиране на формалните граници.

Тук ще отбележа, че освен постепенната, макар и интензивна, икономическо-демографска експанзия, не може да се изключи и възможността от неконтролирана от китайските власти масова „катастрофална миграция” към някои съседни държави и, най-вече, към слабозаселените източни региони на Русия. Не предизвиква съмнение, в частност, фактът, че сегашното затопляне на земния климат може да доведе до продължителна суша в междуречието на Янцзъ и Хуанхъ, последвана от масов глад, който пък да провокира несанкционирано мащабно преселение на десетки милиони китайци на Север. Да не забравяме, че най-големите военно-политически сътресения на световните империи (арабската експанзия, кръстоносните походи, монголските завоевания през ХІІ-ХV век, или европейската колониална експанзия през ХVІ-ХІХ век) са предизвикани именно от масовите преселения на народите. Дефиницията на Клаузевиц за войната, като продължение на политиката със силови средства, дълго време доминира в общественото съзнание. То обаче е валидно повече за началото на ХІХ век, когато в европейската история бива изчерпан потенциалът за бърз демографски ръст. Но и днес редица западни анализатори посочват, че военно-политическите аспекти на демографския взрив от последното десетилетие на ХХ век не са докрай осъзнати от редица страни, което обаче не важи за Китай. Още Дън Сяо-пин отбелязва, че при евентуалното възникване на политическа нестабилност в Китай, 500 хиляди китайци ще емигрират в Хонконг, 10 милиона – в Тайланд, а 100 милиона – в Индонезия (чието население днес е над 221 млн. души). Дън тактично е премълчал, колко милиона биха се насочили към Сибир, руския Далечен изток, Виетнам или на Запад (включително в Европа и Северна Америка). Проблемът на Китай е, че ресурсната му обезпеченост е значително по-ниска, отколкото е средната за света. Според самите китайски учени, тя е, както следва: „територия на човек от населението – 1/3 от средната за света, пасища – ?, гори 1/9, площ на водните басейни – ?. Ако пък направим сравнение само със САЩ, показателите ще се окажат още по-ниски. Така на един китаец се пада 8 пъти по-малко земя и 9 пъти по-малко гори, отколкото в Съединените щати. А, отчитайки сегашната производителност на труда в Китай, това неизбежно ще изостри и без това напрегната ситуация в екологичната и ресурсната сфери”.

Важно е да не забравяме и, че ресурсите за развитие в Китай, до голяма степен, са изчерпани. И излишното население просто е принудено да напуска страната.

От казаното дотук следва, че проблемът за границите в китайската геостратегия, на фона на осъществяваната икономическа и демографска експанзия, не е чак толкова остър, колкото си мислят мнозина. Това обаче не означава, че в перспектива Китай няма да реши да използва сила за разширяване на жизненото си пространство, или по-скоро за да закрепи юридически резултатите от демографската си експанзия. Тоест, китайският военен фактор няма да бъде изнесен извън „границите” на бъдещите геополитически трансформации в Азиатско-тихоокеанския регион и в света, като цяло. Доколкото, съгласно теорията за „преходното влияние” на Дж. Куглър и А.Органски, неравномерното икономическо развитие и свързаната с него промяна в разпределението на военната мощ, по правило, водят до война за лидерство, която обикновено се стартира или от хегемона (днес това са САЩ), с цел да попречи на овладяването на лидерските позиции от своя съперник, или пък от въпросния съперник (т.е. от Китай). Затова не е случайно, че според Самюъл Хънтингтън, най-вероятният район, където може да започне трета световна война, е Южнокитайско море.

Съобразявайки се със съвременната стратегическа ситуация, Китай промени военната си стратегия, преориентирайки своите въоръжени сили от северното към южното направление. При това, акцентът се поставя върху развитието на военно-морските и военно-въздушни сили и реализацията на целенасочена стратегия за усвояването на максимално количество високи технологии в ракетно-космическата и ядрената сфери (с посредничеството и подкрепата на Русия), както и в информационните технологии (с дискретно американско участие). През 1987 Китай повдигна въпроса за правата си върху архипелага Спратли, лансирайки тезата, че островите му принадлежат от хилядолетия. На следващата година китайската армия окупира остров Хайкан, като го обяви за специална икономическа зона и изгради там собствена военно-морска база. През 1992 пък бе приет „Закон за вътрешното море и прилежащата зона”, като юридическо основание за завземане на островите в Южнокитайско море.


 

Присъединявайки се през 1996 към Конвенцията на ООН по морско право, Пекин седем пъти (т.е. с 2,5 млн.кв.км) разшири икономическата си зона в Южнокитайско море. Базирайки се на геополитическата концепция за „стратегическите граници и жизненото пространство”, китайските военни теоретици твърдят, че локалните войни са единствените възможни както днес, така и в бъдеще, защото с тяхна помощ може да бъде предотвратено натрупването на остри противоречия, способно да доведе до избухването на световна война. Те, освен това, допускат, че през първите десетилетия на ХХІ век Китай (при появата на стратегически усложнения и препятствия пред гарантирането на „законните му права и интереси в Азиатско-тихоокеанския регион”) може да участва в редица локални войни и въоръжени конфликти по целия периметър на своите граници, причини за които, според мен, могат да станат:

- изостряне на проблема с независимостта на Тайван, което да доведе до сериозна военна конфронтация между Китай и САЩ;

- формирането на съюз между Русия, Европа и САЩ, насочен против сигурността на Китай, което би могло да тласне последния към контрадействия с всички негативни последици от това за руския Далечен изток и за Централна Азия;

- китайската реакция срещу евентуални опити на руските власти да преустановят със сила китаизацията на Далечния изток, което да провокира стремеж за разширяване на „жизненото пространство” за сметка за „загубените в миналото китайски земи”. Тоест, евентуалната китайска агресия би била насочена срещу непосредствените и най-близки съседи.

Повечето анализатори, отделяйки голямо внимание на действията на Пекин в Азиатско-тихоокеанския регион, както и в света, като цяло, констатират, че растящата китайска мощ се основава върху транснационалното взаимодействие между капитала на самата КНР, на китайските „нови индустриални страни” (към които се причисляват Тайван, Хонконг и вече „китаизираният” Сингапур) и на китайската диаспора, което пък води до оформянето на „огромна нова икономическа зона” от Пекин до Джакарта. Според руския специалист по Китай Олег Рахманин, създаването и ще бъде пряк резултат от следваната от китайците „стратегия на трите триъгълника”. Тя предвижда първоначалното развитие и укрепване на отношенията в т.нар. „малък триъгълник” (Китай – Хонконг – Тайван), след което вниманието се съсредоточава върху заздравяване на сътрудничеството в „средния триъгълник” (Китай – „китаизираните нови индустриални страни” – АСЕАН), а накрая се формира и „големият триъгълник” (Китай – Япония - САЩ). Всичко това свидетелства, че при очертаването на своята геостратегия, Китай се ориентира от чисто геополитическата към една по-скоро геоикономическа парадигма на международните отношения, в чиято рамка се реализира и „стратегията на трите триъгълника”. При осъществяването на подобна стратегия обаче, Китай, отваряйки се към външния свят като икономически субект, в същото време се „затваря” (макар и относително), придавайки на връзките си с външния свят чисто спомагателна роля. Следователно, системността на Китай, неговата външнополитическа и външноикономическа пълноценност и самодостатъчност, ни позволяват да предположим, че и по-нататъшното развитие на тази страна ще запази в значителна степен своята специфика – т.е. ще се основава най-вече на вътрешните и потребности. Едва ли Китайската народна република ще възприеме известните ни постиндустриални модели, макар че в отделни елементи на китайската „система” сходството с тях е значително. Китайската геостратегия се основава върху убеждението, че развитието на света следва обективните закони и неизбежните причинно-следствени връзки, в съответствие с които следва да се формира и външнополитическата стратегия на Китай. В нея липсват елементи на настъпателност и налагане, защото обективните закони (като например идеята за неизбежното формиране на многополюсен свят) съвпадат с китайските стратегически интереси. Тук следва да отбележа, че ако САЩ, в качеството си на световна държава, мечтаят да получат Евразия като „геополитическа награда”, гарантираща им по-нататъшната доминация на планетата, то Китай съвсем реално провежда мощна икономическа и демографска експанзия в Югоизточна Азия и постсъветското пространство. Като в същото време снабдява с модерни оръжия и ракетно-ядрени технологии Иран и други държави, противопоставящи се на американското настъпление в Близкия изток. Тоест, на практика, Пекин постепенно, но настойчиво, изтласква САЩ от азиатския континент. Така Китай съдейства за формирането на многополюсен свят, което според неговото ръководство, е сред основните предпоставки за постигането на стратегическата му цел – да се превърне във водеща световна държава. Неслучайно мнозина анализатори твърдят, че между Китай, Иран и Пакистан вече се е оформил неофициален геополитически алианс, влияещ върху силовия баланс не само в региона, на и в света, като цяло. Тоест, можем да допуснем, че през следващите десетина години, възходът на Азия и на исляма ще провокира гигантски размествания на геополитическата карта на света през ХХІ век, където в обозримо бъдеще най-вероятно ще доминират нови расови и културни сили.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Според последния прогностичен доклад на ЦРУ „ Mapping The Global Futures – 2020 ”, ХХІ век ще протече под знака на развиващия се свят. Един от факторите ще бъде променената с ветовната демографска картина. Населението в света ще нарасне и ще се подмлади изключително за сметка на развиващите се страни. Очаква се към 2020 населението на Китай и Индия да бъде съответно 1,4 и 1,3 милиарда души.

Китай и Индия ще бъдат основни въздействащи вектори върху динамиката на геополитическата обстановка. Бурното икономическо развитие ще направи тези държави глобални сили. И само непредвиден политически или икономически трус, или някаква рязка промяна в глобализационния модел може да промени тази тенденция. Комбинацията от продължителен икономически растеж, повишена военна мощ, прилагане на високи технологии и неограничени човешки ресурси ще бъде в основата на очакванията за политическо влияние на двете държави.

Нарастването на енергопотреблението към 2020 ще окаже съществено въздействие върху геополитическата обстановка. Най-важният въздействащ фактор върху световните енергийни нужди ще бъде глобалното икономическо развитие, и преди всичко това на Китай и Индия.

Китай

В сравнение с началото на реформите от 1978 икономическият ръст на Китай е нараснал четири пъти. Страната продължава да увеличава своя потенциал и очакванията са през 2010 китайската икономика да надмине два пъти тази на Германия, а през 2020 да изпревари японската. Решаващ принос за постигането на тези очаквани резултати ще има развитието на енергийният сектор.

Понастоящем, една четвърт от ежегодния прираст на световното потребление на нефт се пада на Китай и в обозримо бъдеще този дял ще нараства. Пекин увеличава вноса на енергийни суровини, а китайските компании все повече инвестират в страните - производителки на нефт.

В януарския брой от 2006 на правителственото издание China Securities Journal, Центърът по изучаване на проблемите за развитие на Китай прави прогноза, че търсенето на нефт в страната през 2006 ще нарасне с 6%, при което китайската икономика ще се нуждае от 328 млн. тона суров нефт, т.е. 6,56 млн. барела ежедневно.

Изминалата 2005 е показателна за активността на китайските петролни компании в стремежа им да разширят своето присъствие в нефтения отрасъл. Каспийският регион и съседните на него страни от Кавказ и Средна Азия се превръща в място, където тази активност открива нови възможности за енергийните компании на страната.

През юни 2005 националната петролна компания на Китай - China National Petroleum Corp. (CNPC) и националната холдингова компания "Узбекнефтегаз" сключиха споразумение за извършване на проучвателни работи в Узбекистан . Също през юни, Sheng Li Oil - дъщерна фирма на китайската нефтохимическа корпорация Sinopec , подписа споразумение с държавната нефтена компания на Азербайджан за проучване, разработка и разделяне на продукцията от нефтеното находище в Гарачухур, чиито залежи се оценяват на 5.65 млн. тона нефт.

В същото време китайската Great Wall Drilling Company получи правата за извършване на сондажни работи за канадската Can Argo Energy Corporation на нефтеното находище Манави в Грузия , а Sheng Li Oil започна проучвателни дейности за въглеводороди в Алайската долина на Киргизстан , където се очаква да бъде разкрит не по-малко от 50 млн. тона нефтен еквивалент.

Казахстан. От 1997 националната нефтена компания CNPC на Китай инвестира повече от 2.6 млрд. долара в Казахстан. През октомври 2005 CNPC спечели на търг петролната компания PetroKazakhstan Inc. в конкуренция с индийската ONGC. Тогава CNPC заплати 4.18 млрд. долара (3.4 млрд. евро) за своята най-голяма задгранична придобивка и това в известен смисъл беше отмъщение към Вашингтон за блокирането на покупката на американската компания „ Unocal” от Китай.

На 15 декември, чрез CNPC, Китай откри нефтопровод от Казахстан към северозападен Китай. Поради недостатъчните възможности на Казахстан, първоначално половината от капацитета на тръбопровода (около 200 хил. барела на ден) ще се запълва с нефт от Русия. На откриването присъства Чжан Гуобао , зам.-председател на Националната комисия за развитие и реформи.

Новият тръбопровод е с дължина 962 км. и тръгва от нефтеното поле в Кашаган на Каспийско море. То е най-голямото ново нефтено откритие от десетилетия насам и по размери превишава това в Северно море. С него до голяма степен се намалява геополитическото значение на нефтопровода Баку - Тбилиси – Джейхан, който бе открит през миналото лято с ясната и силна поддръжка на Вашингтон. Изграждайки нефтопровода, Китай си осигурява известна енергийна независимост от Вашингтон. Това означава и по-тясно сътрудничество в енергийната сфера между Китай, Казахстан и Русия – сценарий, който е изключително неприятен за геополитическата стратегия на Вашингтон.

Тръбопроводът Китай - Казахстан е част от мащабен китайски план за осигуряване на енергийни суровини за страната, използвайки природните богатства на Казахстан. Целта на плана е създаването на нов коридор за износ на петрол и природен газ, тръгващ от богатия на нефт и газ каспийски басейн на Казахстан, включително Кашаган, през серия от нефтени зони на западен и централен Казахстан към Китай. Така ще се свържат различни участъци от бъдещата енергийна инфраструктура (някои изградени от Русия, други които ще бъдат построени от Китай). С изпълнението на проекта Китай за първи път ще си осигури стабилен източник на енергия, който няма да зависи от американските действия, какъвто в момента е случаят с нефтените доставки от Персийския залив и Судан.


 

Преди да открие новия тръбопровод, Китай внасяше само 25 хил. барела петрол на ден от Казахстан. След като връзката между Кенкияк и Кумкол бъде завършена, свързвайки се със съществуващата инфраструктура близо до Каспийско море и с участъка открит на 15 декември, се предвижда проектът да осигурява около 1 млн. барела на ден. Това е около 15% от нуждите на Китай от петрол.

Китай планира също да започне производството в редица казахстански нефтени полета, които бяха придобити през миналите години. Това е петрол, който в момента се транспортира на запад или на север през Русия.

По време на проведения през декември 2005 в Пекин Руско-китайско-казахстански петролен форум бяха обсъдени макроикономическите аспекти на енергийното сътрудничество между трите страни. Те обхващат динамиката на ръста на потребление на енергоносители, перспективите за техните доставки от Русия и Казахстан в Китай, въпросите за развитие на транспортната инфраструктура, руско-китайското сътрудничество по проекти в Сахалин (съвместно с “Роснефт”), въпросите за доставка на нефтопродукти и мазут за Китай и др.

Иран . В плановете на китайската енергийна политика е включен и Иран, който осигурява 14 % от нефта за икономиката на страната. Миналата година министърът на петрола на Иран обяви, че страната му би желала Китай да замени Япония, като най-голям вносител на нефт от Иран.

Като първи етап от бъдещото двустранно сътрудничество в енергийната сфера, в края на 2004, Пекин подписа споразумение с Техеран на стойност за 70 млрд. долара. Sinopec се съгласи да закупи 250 млн. тона втечнен природен газ (LNG) за над 30 години от Иран, както и да разработи огромното газово поле на Ядаваран.

Вторият етап на ирано-китайското стратегическо енергийно сътрудничество включва изграждането на нефтопровод от Иран до Каспийско море, с дължина около 386 км., където да се свърже с тръбопровода Казахстан - Китай.

Като част от споразумението за двустранно икономическо сътрудничество, държавната компания за военна промишленост на Китай - NORINCO, ще разшири метрото на Техеран.

В крайна фаза е подготовката на договор за сътрудничество в усвояването на голямото иранско нефтено и газово находище Ядаваран, намиращо се в югозападната част на страната. Договорът предвижда увеличаване на добивания нефт от това находище до 300 барела в денонощие, което по обем е сравнимо с количеството което Иран сега изнася за Китай. Евентуалното подписване на договора се оценява като сериозна пукнатина в стената от политическа и икономическа изолация, която САЩ се опитват да изградят около Иран.

От краят на 1990, заедно с Русия, Китай предоставя ядрена технология на Техеран. Под натиска на Вашингтон, през 1997, Пекин се съгласи по принцип да спре своите пратки, но се счита, че доставките продължават, поради стратегическото за Китай двустранно сътрудничество в енергийната сфера. Като член на Съвета за сигурност на ООН, Китай многократно е призовавал с проблем за иранската ядрена програма да се занимава Международната агенция за атомна енергия.

Със своя капацитет (втора по резерви от природен газ в света след Русия) страната има огромно стратегическо значение за Китай, Япония, Русия, Европейския съюз и естествено за Вашингтон.

Индия

Индия е втората азиатска държава, която с темпа си на развитие може да надмине икономиките на западните страни през следващите десетилетия. Засега тази тенденция се запазва.

Понастоящем индийската икономика нараства годишно с повече от 8%. Ако страната постига 6% ръств продължение на 50 години, което е възможно според някой финансови анализатори, икономиката на Индия ще се изравни с китайската по същото време, или ще я надмине. Подобна прогноза прави и Националният разузнавателен съвет на САЩ в доклада на ЦРУ „ Global Trends – 2020”. За анализаторите остава неясно дали в бъдеще двете супердържави ще си сътрудничат, или ще се конкурират.

Както за китайската, така и за индийската икономика съществен фактор е енергийната политика. През месец юли миналата година министър-председателят на Индия Манмохан Синг заяви, че Индия отчаяно се нуждае от нови енергийни източници. За страната ядрената енергетика засега не може да се приеме като алтернатива. Понастоящем ядрените централи предоставят едва четири процента от необходимата енергия.

В периода 1994 - 2004 добивът на нефт в Индия е нараснал незначително - от 33,3 млн. т. до 37 млн. т., а потреблението се е повишило стремително - от 67,4 млн. т. до 119 млн. т. Ако по-рано собственият добив покриваше 50% от нуждите на страната, сега задоволява само 31%.

През януари т.г. правителството на Индия разреши на компании със 100% чуждестранен капитал да участват в разработването на петролни находища и строителството на газопроводи. Същевременно, на чуждестранните компании е разрешено при покупката на предприятия да притежават контролния пакет от акции – над 51%. По такъв начин Индия разчита на значителен приток на преки чуждестранни инвестиции в отрасъла, а така също и за подобряване на инфраструктурата.

Поради бързо нарастващите нужди на Индия от енергийни суровини правителството проявява жив интерес към възможността от изграждането на два нови газопровода, които са в етап на проучване: Иран –Пакистан-Индия (изпълнението на този проект се изчислява на 7.4 млрд. долара) и Туркменистан-Афганистан-Пакистан-Индия.

До средата на миналата година страната разчиташе много на съвместния проект за нефтопровод който да я свърже с Иран . В средносрочен план този проект и сега се определя от повечето индийски анализатори като жизнено важен за националната енергийна сигурност.

Иранският проект е не само жизнено важен за индийската енергийна сигурност в средносрочен план, но е и ключът, който ще помогне да се развие потенциалът на пан-азиатската енергийна мрежа, включваща също Централна Азия и Китай.

След първоначалното благосклонно отношение към проекта, понастоящем САЩ се противопоставят все по категорично на неговото изпълнение. Тази позиция не е просто поради антипатия към ислямския режим. Негативната реакция на Вашингтон при избора на Мохамед Ахмадинежад за президент на Иран, последвалият опит на Китай да повдигне въпроса за нова структура по сигурността в Азия и искането на Шанхайската организация за сигурност САЩ да определят срок за изтегляне на войските си от Централна Азия, накараха правителството на САЩ да преразгледат становището си.

Вашингтон много добре разбира, че ангажирането на Иран в такъв мащабен проект ще заличи опитите на САЩ през всичките тези години да доминира над транзитните маршрути на азиатската енергия. В предложението й за „енергиен диалог” с Индия, през март 2005 в Ню Делхи, държавният секретар на САЩ Кондолиза Райс категорично заяви че САЩ обвързват ядрената политика на Индия с тръбопровода от Иран. Нейният съвет Индия да се откаже от проекта беше решително отхвърлен тогава от министъра на външните работи Натуар Синг.

Четири месеца по-късно, при посещението на индийския премиер във Вашингтон, американският президент недвусмислено показа, че Индия трябва да преосмисли отношението си към проекта, ако иска да бъде призната като държава с напреднала ядрена технология.

След обсъждането във Вашингтон на голямата енергийна сделка тонът и характерът на разговорите за тръбопровода се промени от подкрепа в откровена враждебност. Промяната в индийското становище пролича в изказаните опасения относно рисковете, породени от многото неизвестни около ситуацията в Иран и малката вероятност някой международен консорциум от банкери да даде гаранции за подобен проект. Стана ясно, че всички аргументи (зависимост от Пакистан, плащане на транзитни такси за режима на Мушараф, безопасност и сигурност) ще бъдат премислени за да се оправдае отказът на проекта, който д-р Синг така смело постави на енергийната и дипломатическата общност в страната си в началото на 2005.

Дори администрацията на Буш да изпълни своите обещания и индийският ядрен сектор да получи реална подкрепа в кратки срокове, специалистите от Департамента за атомна енергия в Делхи са убедени, че това ще бъде за сметка на компромисите, които индийската страна ще трябва да направи.

В момента не може да се каже със сигурност, че Индия ще се съгласи на подобен вариант. Ако това все пак стане, при най-оптимистичните прогнози до 2030 ядрените електростанции ще дават едва около 20% от необходимата за страната енергия. От къде ще дойдат останалите 80 % остава въпрос, на който индийската администрация трябва да намери отговор.

Според специалистите, загубата на интерес към проекта, или обезкуражаването на потенциални инвеститори да се включат в него, определено не е в полза на индийските дългосрочни интереси. Тези, които приемат американското условие, не осъзнават решаващата роля, която въглеводородите, и в частност природният газ, играят като източник на енергия за растящата икономика на Индия. Необходим е всестранен анализ и преценка на всички предимства и неизвесности около проекта.

Получавания от Иран природен газ е евтин източник, но дори и той ще трябва да бъде допълнен с внос на газ от Мианма, Катар, и Централна Азия. Алтернатива е вносът на втечнен газ, но цената му е много по-висока. Сигурността на транзита през Пакистан не е единствения проблем. Има много финансови и политически достъпни решения, включително ангажимента на Китай, като крайна точка на тръбопровода.


 

Окончателното решение на Индия не е без значение за другите държави в региона. Китай е наясно с упражнявания от САЩ натиск върху Индия да ограничи връзките си с Иран. Според него, американската политика към Иран е в състояние да наруши равновесното сътрудничество в региона. По думите на Лю Сючън, директор на Центъра за американски проучвания в Пекин и член на китайския институт за международни проучвания: "САЩ се опитват да сътрудничат с всички страни около Иран за да поставят тази страна в изолация".

Лю подчертава, че добрите отношения на Индия и Китай със САЩ не трябва да бъдат за сметка собствената им стратегия по отношение на Иран. Ако Индия се откаже от Иран с надеждата за осигуряване на ядрена енергия от САЩ, може да не получи нищо. Според него, тръбопроводите от Иран и Централна Азия са единствения стратегически път за постигане на енергийна сигурност от страна на Индия. Ако все пак Индия може да направи сделка със САЩ за ядрената енергия, това не трябва да е за сметка на тръбопроводите.

Дзай Дъкуан, заместник-генерален секретар на Агенцията по контрол на въоръженията на Китай и на Асоциацията по разоръжаване, също предупреди Индия. Ядрената сделка, предложена от САЩ има значение за перспективите на Индия, но Индия трябва да бъде внимателна към американските условия, каза той. Като древна цивилизация, Индия би трябвало да е в състояние сама да избира какво да прави.

Русия. Индия не крие своите интереси и към руските нефтени полета. През февруари 2005 индийското министерство на икономиката изрази готовност да инвестира 25 млрд. долара в Русия. Индия се интересува от бъдещо участие в разработването на находището “Сахалин-3”, а така също и от находището „Курмангаз” на Каспийско море, съвместно с казахстански партньори.

Иран

Вероятно за САЩ опасността от развитието на ядрената енергетика на Иран не е толкова голяма, колкото идеята на Техеран за отваряне на борса, на която търговците да продават и купуват нефт и газ не само от International Petroleum Exchange (IPE) в Лондон и NYTMEX в Ню Йорк.

Два основни момента съпътстват идеята – първо , цените ще бъдат в евро, а не долари и второ , няма да се използват West Texas Intermediate или Brent Crude (от Северно море) като стандарти за определяне на цената. Новата „евро–петрол” борса ще използва като стандарт петрола от Персийския залив.

Перспективата за конкурентна борса и пазар, освен че поставя въпроса за цената на нефта, допуска също сравнение между петро-еврото и петро-долара. Ще възникне и въпросът, защо валутата да бъде само евро и долар, а не например японска йена. Или китайски юан, който е валута на втория по големина вносител.

При всяко падане на долара, производителите от ОПЕК получават по-малко за петрола си. По време на заседанието в Бейрут на 22 септември м.г. страните от ОПЕК приеха резолюция ХХV:140, в която се препоръчва предприемане на „всички необходими действия...... за компенсиране на негативни ефекти върху печалбата от всеки барел от страните членки, произтекли от международната валутна динамика”.

Според в-к „Техеран Таймс” от 26 юли м.г., окончателното решение за реализация идеята е взето. Техеранската борса е залегнала за тази година в иранския петгодишен план. С развитието на идеята за борсата е натоварен технократът Мохамад Джавад Асемипур, бивш зам. министър на петрола. Той вече многократно посети с разузнавателна цел Лондон, Франкфурт, Москва и Париж.

Нека припомня, че може би една от основните причини за нападението срещу Ирак бе намерението му да започне да продава иракския петрол за евро вместо за долари.

Китай – Индия

Международният пазар на нефтопродукти никога не е бил свободен. Има картел на доставчиците - Организацията на страните износителки на петрол (ОПЕК) - и добре организиран пазар, управляван главно от търсенето в напредналите промишлени икономики на света. Търговията се осъществява в долари, което гарантира чуждите резерви на страните в света да бъдат главно в американска валута. Цените са определят на основата на западните марки суров петрол, като West Texas Intermediate и Brent, които са само малка част от добивания и продаван петрол в света . Властта на САЩ и Европа е толкова силна, че нефтът изнасян към Азия от Персийският залив струва до 2 долара на барел повече. Това е така наречения Asian oil premium.

Икономическата експанзия на Китай и Индия е сред основните причини за нарастнелото търсене на петрол и природен газ през последните години. Само през 2005 вносът на суров петрол в Китай се е увеличил с 40% и се очаква да продължи да нараства и през настоящата година. Търсенето от страна на Индия също расте. За по-малко от година двете държави успяха да объркат световните анализатори с промяната в борбата за спечелване на нефтени и газови активи в трети страни.

От съперничество Китай и Индия преминават към политика на двустранно партньорство, което ще предизвика сериозни промени в традиционната динамика на световния енергиен пазар. На 12 януари 2006, по време на посещението на енергийния министър на Индия Мани Шанкар Айар в Пекин, бяха подписани редица споразумения в енергийната сфера. Най-важното от тях предвижда индийската ONGC Videsh Ltd (OVL) и китайската национална нефтена корпорация (CNPC), да определят в бъдеще обща цена при участие на търгове в подходящи проекти в трети страни.

Към очертаващата се схема трябва да прибавим и два други фактора. Първо , ролята на спекулантите, търгуващи с нефт на Ню Йоркската стокова борса и на Международната петролна борса, които повишават петролните цени до абсурдно високи нива. Този проблем ще продължи. "Има огромно количество спекулативни пари влизащи в енергийните срочни сделки", казва Джеймс Кордие, президент на Свободната търговска група в Taмпа, Флорида. Второ , огромното и непрекъснато растящо американско военно присъствие в Азия, което подкрепя петро-долара и еднополюсната система и е главен източник на нестабилност и насилие.


 

Азия едва ли може да бъде в по неизгодна позиция. За да търгува сам със себе си, континентът с най-големите производители и най-бързо растящите потребители на енергия в света е принуден да свири втора цигулка и да разчита на институции, търговски структури и въоръжени сили извън региона. Това положение допринася за неустойчива политика и лоша икономика. Централна Азия е близо до Китай и Иран, но САЩ през по-голямата част от десетилетието, се опитват да осигурят тръбопроводи, пренасящи нефт и газ само на Запад. Газопроводите, свързващи Иран с Индия имат финансово значение, но заплахата от американски санкции може да спре изпълнението на проекта.

Обективните обстоятелства поощряват промяната. Централна Азия се очертава като главен производител, а Индия и Китай са две от най-бързо развиващи се икономики в целия свят. Традиционните доставчици също трябва да печелят много от азиатския пазар, особено ако има по-голяма стабилност и предсказуемост в цените. Саудитска Арабия може да иска високи цени, но не и такива които са "неразумно високи". Не е съвпадение, че първата презокеанска обиколка на крал Абдула се осъществи в Китай, Индия, Пакистан и Малайзия и чедневният му ред в Пекин и Делхи включваше важни инициативи, свързани с енергията, като предложението за изграждане на нефтено хранилище на остров Хайнан например.

За да може партньорството на Индия и Китай в енергийната сфера да работи успешно, двете страни трябва да са подготвени да инвестират необходимия политически капитал. Има традиционни подозрения, че търговското сътрудничество между компании, дори ако са публично притежавани, може да се сблъска с практически трудности по отношение на земята. В миналото имаше ожесточени битки в Казахстан, където OVL загуби от китайците. В няколко области Китай изпреварва Индия, просто заради неговите по-големи финансови възможности и по-голям стратегически план . През януари 2005 китайската National Overseas Oil Corp ( NOOC ) закупи нефтеното поле " Akpo" в Нигерия, седмици след като правителството на Манмохан Синг забрани на OVL да участва в търга, оценен като "рискован".

Въпреки някои трудности, двустранното партньорство започва да се развива все по-успешно, понеже сферата на общите интереси между двете страни е огромна. В основата на новото индийско-китайско енергийно сътрудничество е предложението за OVL и CNPC да определят съвместна цена за оборудвания в трети страни. Миналия декември, двете компании успешно купиха петролните полета „Ал Фурат” в Сирия.

Компании от двете страни планират да си сътрудничат и в други области извън сферата за придобиване на нефт и газ. Китайците създадоха нефтена технология за възстановяване, която помага да се поддържа добива от продължително експлоатирани петролни полета (каквито са Даганг и Дацинг ) при много по-високи нива, отколкото при индийските полета. Китайската страна се отличава и в извършването на оценки на петролни басейни и оборудване за пробиване.

Индийските компании имат преимущество в IT- изследванията и сервизните услуги в производството. Има редица области за съвместна дейност, но засега процесът се задържа от индийските структури за сигурност, които са против участието на китайски експерти в проучването на океански находища. Ако обединят усилията си двете страни ще развият успешно нови механизми за транспортиране на енергия, включвайки тръбопроводи в рамките на региона и размяната на общи източници на суров петрол от отдалечени полета като Западна Африка и Венецуела.

Засега Китай проявява по-голям динамизъм в плановете си и тяхното изпълнение, което очевидно се дължи на по-изразената самостоятелност на страната от САЩ. Докато правителството на Индия загуби пет години, в колебание дали да продължи с изграждането на газопровода от Иран към Индия през Пакистан, на Китай бяха необходими само 10 месеца да реши да конструира и експлоатира хиляда километровия нефтопровод от Атасу в Казахстан към Алашанку в Синцзян. Проектът бе завършен няколко месеца по-рано, след като Китай демонстрира готовността си да изгради и газопровод по същото трасе.

За да компенсира своето колебание, Индия предложи изграждането на азиатска мрежа за природен газ, която да свърже двете основни направления Иран - Индия и Казахстан - Китай по начин, който да обедини в едно основните азиатски региони - производители и консуматори. Индийският министър на енергетиката отбеляза, че в сравнение с картата на тръбопроводната мрежа на Европа, тази на Азия изглежда „почти гола”. На срещата на основните енергийни страни от Северна и Централна Азия проведена в Ню Делхи през ноември 2005 Индия представи амбициозен план на обща азиатска нефтена и газопроводна мрежа за сигурност на стойност 22.4 млрд. долара. Мрежата има четири основни елемента.

Първият предвижда разширяване на съществуващата тръбопроводна система на Баку, Тбилиси, Джейхан към Червено море през Сирия, Йордания, и Саудитска Арабия, позволяваща на каспийския петрол да бъде изнесен лесно към крайбрежието на индийския океан. Първоначално този проект беше замислен от САЩ, като средство за транзитиране на централно-азиатските енергийни ресурси на Запад.

Вторият елемент в предложението засяга споменатият по-горе тръбопровод Иран - Пакистан - Индия, с възможност за две допълнителни разклонения, единото от каспийско-туркменистанския район към Иран, а другият от Туркменистан през Афганистан.

На трето място се предлага изграждане на система от тръбопроводи, която да свърже Източна Индия с Мианма и Югозападен Китай с една връзка минаваща от Ситуе, на Бирманския залив на бенгалското крайбрежие, с Мизорам, Манипур и Асам в Китай. Така проектът накрая ще се свърже с китайския газопровод близо до Шанси, а другият от Янгун до Кунмин.

Четвъртият елемент предвижда изграждането на тръбопроводи, които ще свързват находищата на Сахалин в Русия към Япония, Китай и Южна Корея.

В основата на предложението е очакването за сериозна икономическа изгода. Преценява се, че основните цени на енергийните носители ще бъдат по-лесно приети, а запасите от тях ще бъдат регулирани без усилия. В индийското предложение има не само икономическа изгода, но и политическа логика. По този начин азиатската мрежа ще създаде взаимни зависимости, давайки на страните политическа и икономическа стабилност помежду им и ускорявайки процеса на интеграция в регионален план. Ако Азия трябва да постигне прогрес в създаването на азиатско партньорство, съответстващо на Международната агенция за енергия (IEA) и да развие регионален енергиен пазар със свои собствени цени, изграждането на обхватна тръбопроводна инфраструктура е от съществено значение.

И двете държави са убедени, че каквото и развитие да има Азиатската енергийна мрежа в дългосрочен план, близкото сътрудничество между Китай и Индия ще залегне в основата и. В речта си пред Афро-азиатската конференция в Джакарта през април м.г., индийският премиер подчерта необходимостта от такова сътрудничество. Според него, двата континента са най-големите производители и консуматори на енергия и реализацията на мрежа за производство и разпределение на ресурсите е решаващо условие за успешното развитие на страните в тях. Това ще бъде партньорство основано на взаимния двустранен интерес и без диктат от трети страни.

На 12.01.2006 в Пекин индийският енергиен министър подписа редица споразумения, отнасящи се до индийско-китайското сътрудничество в нефтената и газовата области. През декември, миналата година, най-големите държавни нефтени компании на двете страни постигнаха първото споразумение за съвместен добив на нефт в Сирия.


 

САЩ – Евразия

Вашингтон има четири приоритетни направления за нови политически завоевания в Азиатския континент - Монголия, Афганистан, Непал, и Шри Ланка, и три основни цели - Иран, Сирия, и Северна Корея. Засега регионалната стратегия на Вашингтон се опира на създаването на съюз между четири страни - САЩ, Индия, Япония и Австралия. Според Китай, такава политика почива на логиката на студената война.

От китайска страна се отчита, че в момента американската политика по отношение на Азия, до голяма степен се мотивира, от възникването на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС). В началото САЩ желаеха това сътрудничество да бъде в широки рамки - от борбата срещу тероризма, до икономическо взаимодействие, включително в енергийната сфера. С включването на Индия, Иран и Пакистан в ШОС, като наблюдатели, САЩ започнаха да се опасяват, че подобно регионално сътрудничество ще бъде стратегическо предизвикателство към тяхната политика в целия регион.

За да реализират плана си, САЩ се нуждаят от помощта на Индия. Вашингтон вижда в нея, като най-слабото звено в създаващата се азиатска верига. Това кара американската администрация активно да се стреми да отклони Делхи от възможността за създаване на нова регионална архитектура, чрез размахване на ядрения „морков” и обещанието за световно влияние в съюз със суперсилата.

От друга страна, Индия също има решаващо значение за засилване на процеса на сътрудничество в Азия, особено на "междинно ниво", където се появиха институции като Шанхайската организация за сътрудничество в Североизточна Азия и Източно-азиатската среща на върха в Югоизточна Азия. Китай и Индия са членове в двете и според Пекин носят голяма отговорност за подпомагане и развитие на двата процеса в региона.

Понастоящем у китайците се забелязва известна несигурност относно ангажираността на Индия в ШОС. Опасенията на вашингтонската администрация по отношение на организацията и новата насока в индиско-американските стратегически отношения вероятно ще накарат Индия да не изпраща погрешни сигнали към Вашингтон, подчертавайки желанието си за пълноправно членство в Организацията. Това е причината Китай да не настоява за бързото приемане на страните наблюдателки за пълноправни членове в ШОС.

Основният неуспех на стратегията на Вашингтон да настрои евразийските страни срещу Китай и Русия дойде, когато авторитарният президент на Узбекистан Каримов заяви на американците, че не могат повече да използват военновъздушната база Карши-Ханабад в югоизточен Узбекистан, която беше основно поле на евразийската шахматна дъска за САЩ след 11 септември 2001.

След като Белия дом протестира остро срещу действията на правителството при кървавото потушаване на протестите в Андиджан , през май 2005, отношенията на Каримов към Вашингтон охладняха. Решението на Каримов несъмнено беше повлияно и от успеха на „революцията на лалетата” през март 2005, която свали президента Аскар Акаев в съседен Киргизстан и подготви избирането на опозиционния Курманбек Бакиев, поддържан от САЩ.

На 29 юли Каримов обяви, че иска американците да освободят напълно военновъздушната база през януари 2006. През октомври американския сенат, като отмъщение, гласува да не превежда 23 млн. долара такса за досегашното ползване на базата в Узбекистан. Москва и Пекин запълниха вакуума.

Дори беглия поглед върху картата показва, защо Узбекистан е стратегически важен за осъществяване на контрол или недопускане на контрол от чужди сили (като Вашингтон) в Централна Азия и трасетата на тръбопроводите, свързващи Русия, Китай, Казахстан. През октомври 2004, Москва подписа дългосрочно споразумение за военната база в Душанбе - ход с който си осигури ограничаване на влиянието на Вашингтон и поддръжката на САЩ на "цветни революции" в региона. Загубата на Узбекистан от американците изглежда предначертава евразийската геостратегическа карта в полза на Москва. Узбекистан сега е главния съюзник на Русия в Централна Азия.

Със загубата на Узбекистан, бъдещите отношения с Казахстан придобиха неочаквано голям приоритет в политиката на Вашингтон спрямо Евразия. Явно администрацията на Буш разбра, че трябва да се откаже от „цветните революции”, поне докато не укрепи позициите си в района. Това бе и основната цел на посещението на Кондолиза Райс през октомври.

С геополитическата преориентация на Назарбаев към Пекин и Китай, положението се променя драматично. Година по-рано, Китай се опита да купи 16 % дял за участие в консорциума Кашаган от British Gas . Тази продажба бе блокирана тогава от члена на американския консорциум ExxonMobil , която впоследствие бе обвинена в даване на подкупи и осъдена. Сега Китай пренасочи нефтения поток извън Казахстан на изток, а не на запад.


 

В лекция пред китайски енергийни специалисти, индийският министър на енергетиката Айар направи паралел между зараждането на Европейският съюз, като обединенине за въглища и стомана, и идеята енергията да изиграе същата роля в Азия. Както Франция и Германия използваха Европа, така Индия и Китай могат да станат основа за изграждането на континентална инфраструктура за стратегически нефтени резерви. С Южна Корея, която предлага да се работи по "системана интер - Азия за транспортиране на нефт и газ " и Иран, планиращ своя собствена борса за петрол и газ, подобна идея вече не изглежда утопична.

Върху политиката на Индия и Китай въздейства динамиката на азиатския пазар на суров петрол и продукти с договори за дългосрочно снабдяване и устойчиви цени и, в крайна сметка, Азиатският енергиен съюз. Въпросът с милиардите евро на извъндоларовата енергийна търговия също е свързан с азиатския нефтен пазар. Огромните и неудържими дефицити, създадени от САЩ, подкопават "нефтения стандарт", който беше основа за хегемонията на долара и на Вашингтон в продължение на повече от три десетилетия. Разчитайки на долара за енергийната търговия, в крайна сметка, ще бъдат ощетени азиатските производители и потребители. Защото азиатските страни държат общо повече от два трилиона долара.

Доминиращата позиция на САЩ е свързана с глобалните енергийни източници в три взаимно зависими направления – чрез пряк и индиректен контрол върху световната търговия с нефтопродукти и природен газ; чрез влиянието идващо от петро-доларите и чрез възможностите като най-голяма морска сила да осигурят или блокират морските комуникации, които са жизнено важни за енергийния внос на други страни. Една азиатска енергийна мрежа ще засегне и трите вектора.

Изводи

Войната в Ирак през 2003, където китайците имаха основен дял в добива на петрол и последващото блокиране от страна на САЩ на опитите на Китай да гарантира енергийната си независимост чрез покупката на Unocal , накара Пекин да предприеме необичайни мерки за осигуряване на своята дългосрона перспектива за снабдяване с нефт и природен газ.

Китайската страна ще продължи да инициира нови проекти в Средна Азия и Закавказието. Днешният курс на тази мощна инвестиционна политика утвърждава Китай като перспективен инвеститор и партньор.

Енергията е ахилесовата пета на китайския икономически ръст. И Пекин е наяасно с това. Също както и Вашингтон. Затова евентуално американско решението за военна операция срещу Иран би привлякло много по-голям брой „актьори”, отколкото при войната в Ирак.

Изграждайки нефтопровода от Казахстан, Китай си осигурява известна форма на енергийна независимост от страна на Вашингтон. Това означава по-тясно сътрудничество в енергийната сфера между Китай, Казахстан и Русия – сценарий, който е изключително неприятен за геополитическите стратези във Вашингтон.

В средносрочен план е по-вероятно Китай и Индия да действат с обединени усилия в сферата на проучванията, изследванията и развитието на ефективни енергийни програми. Предпоставка за това е големият икономически ръст , нарасналото потребление на нефт и природен газ, както и агресивната политика на двете държави за осигуряване непрекъснато нарастващите им енергийни нужди.

През следващите години Китай и Индия ще бъдат основни въздействащи фактори върху динамиката на азиатската геополитическа енергийна инфраструктура.

Перспективите за китайско-индийското сътрудничество могат да прокарат пътя за създаването на Азиатски енергиен пазар. Подобна Азиатска ос за петрол и газ ще има сериозни геополитически последици преди всичко за САЩ.

Позицията на Узбекистан, като главен съюзник на Русия в Централна Азия, преначертава евразийската геостратегическа карта в полза на Москва.

Икономическият динамизъм на Азия предполага в предвидимо бъдеще стратегическа, вместо тактическа, промяна в структурата на резервите.

От страна Иран, с мълчаливата засега подкрепа на Китай и Индия, се развива идеята еврото, йената и юанът да бъдат равностойни в търговията с нефт и газ. Един освободен от петро-долара азиатски нефтен пазар може да се окаже добра рецепта за многополюсния свят.

Пасивността на Азия в енергийния сектор приключва.

Литература

1. John Mintz , Outcome Grim at Oil War Game , Washington Post Staff Writer , Friday, June 24, 2005; Page A19

2. Mapping The Global Futures, Report of the National Intelligence Council's 2020 Project, December 2004, NIC 2004-13

3. Martin Walker , Iran's Really Big Weapon , United Press International ,

4. Matthew R. Simmons , Twilight in the Desert: The Coming Saudi Oil Shock and the World Economy (Wiley, 2005)

5. Michael Keefer , Petrodollars and Nuclear Weapons Proliferation: Understanding the Planned Assault on Iran , GlobalResearch.ca , 2006-02-10

6. Peter Odell , The Global Energy Market in the Long Term , The Royal Swedish Academy of War Sciences, - 2000-03-16 , December 14, 2004

7. Sarah Meyer , The American Imperial Plan and the Iraqi Oil Ministry , GlobalResearch.ca , December 31, 2005

8. Siddharth V ., India, China and the Asian axis of oil , GlobalResearch.ca January 24, 2006

9. Siddharth Varadarajan q Energy key in the new Asian architecture , GlobalResearch.ca , January 25, 2006

• William Engdahl , Central Asia, Washington and Beijing Energy Geo-politics , GlobalResearch.ca , December 19, 2005

* Авторът е преподавател в Нов български университет

{rt}

Подобно на останалите фундаментални човешки потребности, сигурността и геополитическото съзнание имат силен консервативен заряд. Сигурността и геополитиката са категории на консервативното, традиционалистко мислене. Всяка човешка общност има естествено заложени и биологично предопределен териториален императив - волята да се владее определено свое пространство. На основата на териториалния императив всяка човешка общност има свои фундаментални геополитически потребности. Според редица експерти обаче, в началото на третото хилядолетие класическата геополитика постепенно придобива нови форми, които поне привидно са далеч от традиционния силов подход в международните отношения.

Напълно закономерно, според логиката на парадоксите в историята, новата среда за сигурност в началото на ХХІ в e к налага изключителен либерализъм и новаторство в подходите към такива консервативни дейности като геополитиката и политиката за сигурност. В световен план възникват заплахи за сигурността, които не могат да бъдат неутрализирани ефективно от традиционните силови структури – вътрешното и военно министерства. Националните системи за сигурност в редица страни, включително и в България, са в процес на дълбока трансформация.

Концептуалната база за процесите на трансформация в системите за национална сигурност се формира от няколко нови концепции за сигурността, като напр. концепцията за сигурност на гражданите и територията (homeland security), човешка сигурност ( human security ), гражданска ( civil security ) и обществена сигурност ( societal security ). В България този нов подход към сигурността все по-често се обозначава с термина «гражданска сигурност». Чрез понятието «гражданска сигурност» се обозначава един нов, много по-широкообхватен подход към сигурността, надхвърлящ традиционните концепции за «държавна сигурност» и «национална сигурност».

На концептуално равнище «гражданската сигурност» може да се дефинира като състояние на обществото, при което държавата не е способна да запази монопола върху прилагането на сила, при което различни легитимни и нелегитимни не-държавни структури започват да изпълняват функции по обезпечаването на индивидуалната и групова сигурност. Сигурността на „държавата” и „нацията”, като абстракции, се измества от сигурността на отделния гражданин като висша и конкретна ценност.

На нормативно равнище, „гражданската сигурност” се дефинира като състояние на обществото, при което е постигната ефективна защита на населението и националното стопанство при бедствия, аварии, катастрофи и други извънредни ситуации за намаляване на уязвимостта, минимизиране на вредните последствия и бързо възстановяване.

Предпоставки за разработването на Концепция за гражданска сигурност

Налице са редица фактори, предопределящи разработване на отделна Концепция за гражданска сигурност като съставна част от Концепцията за национална сигурност на Република България.

На първо място, процесът на глобализация променя самата същност и роля на държавата такава, каквато я познаваме. Трудно е да се предвиди, как точно ще изглеждат държавите и нациите през 2050 например. Трансформирането на “традиционните” държави и нации налагат трансформиране на сектора за сигурност като ключов елемент в структурата на традиционната държава. От перспективата на 2006 можем да дадем отговор на глобалните процеси на трансформация чрез концепциите за гражданска и човешка сигурност.

На второ място, статистиката показва, че много по-голям брой хора загиват в резултат на бедствия, аварии и катастрофи, отколкото от терористични актове и от действията на организираната престъпност. Естествено, природните бедствия и катастрофите не могат да бъдат елиминирани, но може да бъде подобрена системата за управление при кризи и да се сведат до минимум негативните последици от бедствията. Именно това е една от целите на концепцията за гражданска сигурност.

Концепцията за гражданска сигурност се основава на традиционната концепция за национална сигурност, при отчитане на новата среда за сигурност и новите заплахи. Гражданската сигурност не отменя националната сигурност, а я допълва и разширява обхвата и с оглед постигане на по-висока степен на сигурност за всеки отделен гражданин.


Важен фактор за разработването на Концепцията за гражданска сигурност е, че в началото на ХХІ век държавата във все по-голяма степен губи монопола върху прилагането на сила. Все повече функции на държавата, включително осигуряването на сигурност, се прехвърлят към частния сектор, свидетелство за което е истинският бум в развитието на частните военни компании и фирми за сигурност. Сигурността се превръща в услуга, която е разпределена неравномерно и само гражданите, които могат да заплатят тази услуга, ще разполагат с по-висока степен на сигурност. Подобна тенденция засилва неравенството и социалното разделение в дадено общество, но тя е естествен и необратим процес, съпътстващ глобализацията.

Намалелият страх от външна заплаха и намаляването на способността на държавата да обезпечава сигурността на своите граждани води към постепенно разпадане на някогашното идентифициране на гражданите с държавата като фокус на лоялност и политическа идентичност. Приватизирането на сигурността се превръща в трайна тенденция, дълбоко свързана с трансформацията от национална към гражданска сигурност. Нарастващата роля на частните военни компании и фирмите за сигурност значително променя същността на „традиционната” концепция за национална сигурност. Разпадането на държавния монопол върху прилагането на сила е основният фактор, легитимиращ частния сектор за сигурност, без значение дали той е легитимен (законен) или нелегитимен по своята същност.

Фиг. 1 Системни фактори, определящи разработването на Концепцията за гражданска сигурност в България

Съществено значение за разработването на българската Концепция за гражданска сигурност могат да изиграят появилите се нови концептуални и институционални решения в САЩ, скандинавските страни и Русия. Показателен е моделът за гражданска сигурност в САЩ, където след терористичните атаки от 11 септември 2001 бе създадено самостоятелно Министерство по вътрешната сигурност (Department of Homeland Security) в рамките на Федералното правителство, което се натоварва с осигуряването на сигурността на територията на САЩ. Министерството бе създадено през 2002, след приемането на Закона за вътрешната сигурност ( Homeland Security Act ).

Министерството се фокусира върху повишаване на обществената информираност относно възможните рискове за националната сигурност, евентуалните последици от тях, предотвратяване, реагиране, възстановяване и превенция на терористични атаки срещу територията на САЩ и намаляване на уязвимостта и увеличаване подготвеността на САЩ срещу природни и други бедствия и аварии. Сред ключовите дейности, администрирани от Министерството са защитата на гражданите и критичната инфраструктура, както и управлението в извънредни ситуации.

Министерството се подразделя на пет дирекции:

  • гранична и транспортна сигурност ( Border and Transportation Security ) – осигурява сигурността на националните граници и транспортните системи и прилага националните емиграционни закони;
  • подготовка и реакция при спешни случаи (Emergency Preparedness and Response ) – тази Дирекция се създава на основата на натрупания опит на Федералната Агенция за управление на спешни случаи (FEMA);
  • наука и технологии (Science and technology
  • информационен анализ и защита на инфраструктурата (Information analysis and infrastructure protection);
  • мениджмънт.

Дейността на Министерството се финансира пряко от федералния бюджет. Към момента, повече от 18 млрд. щатски долара са заделени за осигуряване на вътрешната сигурност на САЩ. Министерството обединява 22 агенции със 170 000 човека.

Създаването и дейността на Министерството на вътрешната сигурност бе подложено на критики от някои правозащитни организации, твърдящи, че с предоставените големи пълномощия това мега-ведомство се превръща в заплаха за гражданските права и свободи. В тази връзка особено важно е при трансформирането на българската система за гражданска сигурност да се създадат и ефективно да се прилагат различни механизми на граждански контрол – пряк или опосредстван.

Сходен е моделът, който бе изграден и в Руската Федерация, където функционира Министерство на извънредните ситуации . То също разполага с много сериозни сили, средства и правомощия. Към него има специални войскови формирования за гражданска защита (инженерни, медицински и за защита срещу оръжия за масово поразяване).

По-традиционен е подходът в повечето страни-членки на ЕС, където има три основни модела на институционална уредба. В първия попадат страните, при които основните правомощия по осигуряването на гражданската сигурност са съсредоточени в рамките на Министерството на вътрешните работи (МВР) на централно ниво, а на регионално – от неговите териториални подразделения. При този модел се използват в случаи на аварии и бедствия екипите на полицията, пожарната и здравна служба. Към втория модел могат да се отнесат страните, при които правомощията в тази област се осъществяват основно от Министерство на отбраната (МО). На регионално ниво те се подпомагат в дейността си от регионалните подразделения на министерството и/или областните и общински органи. Третият модел, който е най-малко застъпен, е този, при който правомощията на централно ниво са концентрирани в ръцете на Министерския съвет (МС) и се осъществяват от различни правителствени органи или агенции на централно и местно ниво. Финансирането и при трите модела се осъществява изцяло за сметка на държавния бюджет. Участието на доброволци и неправителствени организации е частично и само в областта на противопожарната служба. МВР, или респективно МО, са отговорни за организирането и провеждането на цялостната стратегия за гражданска сигурност. Те осъществяват и контрола, и координацията между техните звена и евентуални други участници в действията по предотвратяване на бедствия, аварии или терористични атаки, както и в ликвидиране на последствията от тях.

Важно е да се подчертае, че в някои европейски страни, като Швеция , Норвегия и Германия, системата на гражданска сигурност се намира в процес на трансформация, насочена към създаването на самостоятелно звено, вън от МО и/или МВР, осъществяващо правомощията в тази област и координиращо дейността на останалите държавни органи, които могат да се включат при възникването на кризисни ситуации, бедствия или аварии.

Важен фактор за разработването на българска Концепция за гражданска сигурност е приетият през февруари 2005 Закон за управление при кризи (ЗУК) и създаването на ново Министерство на държавната политика при бедствия и аварии (МДПБА) през лятото на 2005. Важно е да се отбележи, че ЗУК не предвижда създаването на МДПБА, а и приложението на самия закон понастоящем се блокира от липсата на правилник за приложението му.

От концептуална гледна точка, законът за управление при кризи би трябвало да е втория по значимост, след конституцията на всяка държава. Състоянието на системата за управление при кризи е един от най-важните показатели за състоянието на държавността.

Като цяло, ЗУК получава доста ниски оценки от експертната и професионална общност в България. Законът има твърде абстрактен характер и наподобява по-скоро концепция. Степента му на абстрактност значително го отличава от Закона за МВР и ЗОВС, например. На практика, в ЗУК има тясно тълкуване на понятието „криза” и то се свежда само до природни бедствия, аварии и катастрофи. Другите видове кризисни ситуации (нарушаване на обществения ред, терористични актове, граждански и етнически конфликти), реално, остават извън компетенциите на утвърдената чрез закона Национална система за реагиране при кризи.

Основните недостатъци на ЗУК могат да се синтезират както следва:

  • Не са дефинирани 4-те вида кризи и респективната отговорност на конкретните ведомства (МВР, МО, Държавна агенция „Гражданска защита” и Министерството на външните работи);
  • Дефиницията за “криза” е твърде обща и много сходна с дефиницията за “катастрофа” и “бедствено положение” (в Правилника за дейността по предотвратяване на последствията от бедствия, аварии и катастрофи);
  • Не е ясен статутът на НЦУК (агенция или дирекция?). Той трябва да е към Съвета по Сигурност (СС) при МС, но самият съвет понастоящем не функционира реално. Това поставя под въпрос и функционирането на НЦУК;
  • Не е ясно кои точно са звената от МВР и МО, влизащи в Силите за реагиране при кризи;
  • Твърде слаб акцент върху превантивната дейност. На практика, превантивната дейност за намаляване опасността от възникване на кризи до приемането на ЗУК се концентрираше в научната дейност, осъществявана от Научно-координационния съвет (НКС) към Постоянната комисия за защита на населението от бейдствия, аварии и катастрофи (ПКЗНБАК). В ЗУК обаче НКС изобщо не присъства.

Скептична е оценката за ЗУК и на шведския експерт от Военната академия на Швеция Кйел Енгелбрект. Според него, новата система за управление при кризи в България се изгражда до голяма степен с доскоро военизирани структури, свързани с МО и МВР, които вероятно ще запазят недостатъците на тези силови системи. Системата от центрове за управление при кризи функционално могат да се окажат както полезни, така и безполезни, за разрешаването на конкретни проблеми. В същото време системата, която се изгражда чрез ЗУК, противоречи на тенденцията в много други страни към децентрализиране на системата за управление при кризи и засилване ролята на областните и общинските звена за реагиране при кризи. Сред недостатъците на Закона, Енгелбрект вижда и слабото значение, което се отдава на връзките с обществеността (Р R ) и информационния аспект на управлението при кризи.

Основи на Концепция за гражданска сигурност на Република България

С изграждането на системата за гражданска сигурност в Република България се цели запълване на празнината между системата за национална сигурност (на макрониво) и системата за защита на населението и инфраструктурата (на микрониво) в контекста на един интегриран сектор за сигурност. В този смисъл, системата за гражданска сигурност е свързващото звено между системата за национална сигурност и системата за защита на гражданите и инфраструктурата.

Проблемите на сигурността на гражданите и инфраструктурата са съществен елемент от проблемите на гражданската сигурност, но с тях не се изчерпват всички проблеми на сигурността, фокусирана върху гражданите и критичната инфраструктура за гарантиране на индивидуалната свобода. Концепцията за гражданска сигурност е широко тълкуване на обществените отношения, свързани със сигурността на гражданите и критичната инфраструктрура. Намирането на разумните граници на гражданската сигурност е важно условие за постигането на добър баланс между сигурност и свобода, без една да е за сметка на другата.

Системата за гражданска сигурност включва системата за защита на гражданите и инфраструктурата при бедствия, аварии и катастрофи, както и ликвидирането на последствията от други типове кризи (особено кризи, свързани с нарушаване на обществения ред - тероризъм, организирана престъпност и др.). Системата за гражданска сигурност следва да бъде изградена като самостоятелен “стълб” на сектора за сигурност, който да има равна значимост с другите два основни “стълба” на сектора - вътрешната сигурност и обществения ред (осигурявани основно от МВР) и външната сигурност и военните операции (гарантирани основно от МО). Следователно, системата за гражданска сигурност трябва да има ясна нормативна регламентация (специален Закон за защита на населението и критичната инфраструктура, който да допълва Закона за управление при кризи) и солидно институционално измерение. Съществува и възможността обществените отношения, свързани с обезпечаването на гражданската сигурност, да бъдат регламентирани в общ Закон за националната сигурност.

Политическият акт на сформиране на отделно Министерство на държавната политика при бедствия и аварии (МДПБА) през лятото на 2005 има съществено значение за перспективите пред идеята за гражданска сигурност. Създаването на новото министерство може да изиграе положителна роля за подобряване управлението при кризи от невоенен характер. От друга страна, новото министерствое изправено пред редица (потенциални) проблеми: излишна бюрократизация и ненужна маса от чиновници; корупционни практики (особено по линия на Държавния резерв). Имайки предвид досегашните практики в контролираните от ДПС ведомства (например Министерството на земеделието), съвсем реална е опасността от „феодализация” на МДПБА на етнически принцип и прояви на т.нар „позитивна дискриминация” спрямо граждани с български етнически произход. В случай, че при функционирането на МДПБА се проявят някои от тези деформации, идеята за гражданска сигурност ще бъде сериозно дискредитирана и до голяма степен лишена от перспективи за развитие в България.

Фиг. 2 Трите „стълба” на системата за национална сигурност

Системата за гражданска сигурност в най-висока степен (в сравнение с останалите елементи от сектора за сигурност) се изгражда с активно гражданско участие и граждански контрол. Това предполага и по-висока степен на прозрачност, отчетност и, в крайна сметка - демократичност на този ключов елемент от сектора за сигурност. Изграждането на ефективна система за гражданска сигурност дава възможност за поддържането на добре балансирани гражданско-военни отношения и ясно разпределяне на отговорностите при различните типове кризи.

Системата за гражданска сигурност следва да се изгражда на принципа на децентрализацията. Особено важно е значението на местните звена за гражданска сигурност (управлявани от местната власт), които реагират първоначално при възникването на заплахи, свързани с гражданите и инфраструктурата. Тази особеност на системата за гражданска сигурност пряко кореспондира с процеса на създаване на електронно правителство, включително на местно ниво. При едно добро управление на процеса на трансформация, услугата “сигурност”, заедно с други административни услуги, може да се предоставя на едно гише (чрез Интернет или единен телефон за спешни и неспешни повиквания – тел.112).

Принципът на децентрализация не отменя необходимостта от обща координация и контрол, осъществявани от “централното звено” на системата за гражданска сигурност – Министерството на държавната политика при бедствия и аварии.

Особено внимание следва да се обърне на защитата на критичната информационна инфраструктура, тъй като нейната сигурност понастоящем не е регламентирана в българското законодателство. При определяне на правомощията на Министерския съвет на Република България, в Закона за управление при кризи (чл. 12, т. 11) се изисква приемането на “Национална програма за защита на критичната инфраструктура и на потенциално опасните обекти и Годишен национален план за действие по защитата на критичната инфраструктура и на потенциално опасните обекти”. Понастоящем съществува единствено научно-изследователска разработка по проблемите на защита на критичната инфраструктура в България, но няма официално приета Методика за защита на критичната инфраструктура, както и Регистър на критичната инфраструктура.

Изработването на Регистър на обектите и системите от критичната инфраструктура на България следва да има и едно важно нормативно измерение. Би било целесъобразно, на базата на Регистъра, да се направят промени в Наказателно процесуалния кодекс (НПК), предвиждащи сериозни наказания, идентични на тези за терористична дейност срещу лица и престъпни групи, извършващи посегателства срещу критичната инфраструктура. В противен случай изработването на Регистър и Национален план за защита на критичната инфраструктура губи реален смисъл.

Както в американския, така и в различните европейски модели на гражданска сигурност, ключово място заема активното участие на гражданите в обезпечаването на гражданската (обществена) сигурност. Обществената (гражданска) сигурност се дефинира като общ термин за усилията за справяне с модерните заплахи за сигурността на обществото. Политиката по гражданска сигурност се определя като мобилизиране на всички обществени сектори с цел защита на сигурността.


Активното гражданско участие (основно чрез доброволни формирования) е свързващото звено между “традиционната” гражданска защита и гражданската сигурност. Възможността за създаване на доброволни формирования се регламентира в ЗУК (чл.35, ал.2), където те се разглеждат като част от силите за реагиране при кризи. Опит за нормативна уредба на техния статут има и в законопроекта на МВР за доброволните формирования. В рамките на Гененалния щаб (ГЩ) пък са предприети стъпки по формулирането на Концепция за Националната гвардия. Би било целесъобразно въпросът за доброволните формирования да се разглежда и нормативно да се урежда в контекста на системата за гражданска сигурност.

Активното участие на населението в обезпечаването на сигурността чрез доброволни военизирани формирования е практика в много от страните - съюзници на България. Като модел при изграждането на тези формирования за гражданска сигурност може да се използва опита на Националната гвардия в САЩ и на Териториалната армия във Великобритания, но много внимателно – изхождайки от историческото формиране на тези структури и насоките за трансформирането им, както и отчитайки нашия исторически опит и тенденциите в ЕС.

В българските условия едно възможно решение е изграждането на структури на “Национална гвардия” към областния управител, които да са на разположение на кметовете чрез опростена процедура. Тези военизирани доброволни формирования могат да се формират основно от резервисти и да се командват от офицери от свободния подготвен резерв.

Националната гвардия следва да се изгради като силно децентрализирана структура, със значителни правомощия на местно ниво. Относително малка част от ангажираните в нея ще работят (служат) по основен договор. Националната гвардия трябва да се формира като единственото пара-военно формирование извън системите на МО и МВР.

Крайно нецелесъобразно е бъдещата Национална гвардия да се разглежда като „четвърта въоръжена сила”, т.е. своеобразна паралелна армия, подчинена на ГЩ. Новата среда за сигурност, както и изискванията за демократичен граждански контрол над въоръжените сили, императивно налагат Националната гвардия да се формира извън системата на МО и МВР. Както отбелязва Николай Доцев: „ На военните трябва да бъдат възлагани задачи, за които те са подготвени най-добре. Основната задача на военните е, и ще продължи да бъде, защитата на суверенитета и териториалната цялост на страната...Военните организации трябва да се трансформират, но не да се превръщат в някакъв вид полиция или в добре въоръжени аварийно-спасителни отряди на гражданска защита.”

Друго възможно решение е Националната гвардия да се формира като резерв на ДА „Гражданска защита”. Така основната институция, обезпечаваща сигурността на страната при бедствия, аварии и катастрофи ще има свой собствен резерв по подобие на „традиционните” силови структури на МВР и МО.

От изключително значение е въпросът за правомощията на Националната гвардия и нейните доброволни служители. В тази връзка решението следва да се намери в диапазона между двете крайни възможности. Едната е реализирана в САЩ, където съществува законово регламентирания казус „въвеждане на граждански ред” и „извършване на граждански арест”. Другата крайна възможност е заложена в проектозакона на МВР за доброволните формирования, където единствените правомощия на доброволците в доброволните формирования е „убеждаването” на лица, пристъпващи към извършване на престъпление и „сигнализирането” на компетентните органи (полицията). Първата възможност предоставя на Националната гвардия правомощия близки до тези на полицията, а втората практически ги лишава от правомощия и обезсмисля самото институционализиране на доброволните формирования. Ето защо е необходимо балансирано законово решение, даващо необходимите правомощия на Националната гвардия, но и пресичащо риска от самоуправство и злоупотреба с правомощията.


 

При сформирането на бъдещата Национална гвардия би било целесъобразно да се създаде специален Регистър към НЦУК на гражданските организации, имащи потенциал да подпомагат управлението при кризи. Понастоящем структурите на гражданското общество, имащи потенциал в тази сфера, са основно граждански организации на офицери от резерва. Създаването на специален Регистър на тези сдружения ще улесни формирането на Националната гвардия. Следва да се намери и оптималното място при формирането на Национална гвардия на професионалните охранителни фирми, които понастоящем са около 330 и включват около 150 000 охранители, част от които са офицери от резерва.

Важно направление в дейността на системата за гражданска сигурност следва да бъде решаването на проблеми, свързани с нелегалната миграция. В началото на ХХІ век миграцията и по-специално нелегалната миграция се превръща в една от най-сериозните заплахи за сигурността на национално, международно и глобално равнище. Тази не-военна заплаха изисква ефективни не-военни средства за противодействие и контрол. В този смисъл заплахите, свързани с нелегалната миграция имат своето място в концепцията за гражданска сигурност. С висока степен на вероятност може да се прогнозира, че с пълноправното членство на България в ЕС след 2007 проблемите с нелегалната миграция у нас ще се увеличат и могат да имат непредвидими последици. Международната общност и, в частност ЕС, тепърва ще има проблеми с дефинирането на новите предизвикателства пред глобалната, националната сигурност и миграционните потоци. Като едно от възможните решения е анализирането на проблемите на миграцията в контекста на гражданската сигурност.

Понастоящем, на институционално равнище, три държавни институции в България имат пряко отношение към проблемите на миграцията:

  • Дирекция „Миграция” в МВР – нова структура, създадена през 2002;
  • Държавната агенция за бежанците към МС – работи в тясно взаимодействие с Върховния комисариат на ООН за бежанците;
  • Държавна агенция за българите в чужбина към МС – малка агенция с ограничен ресурс, играеща определена роля в процеса на получаване на българско гражданство и, съответно, за миграцията на етнически българи (най-вече от Македония, Молдова и Украйна) в България.

Би било целесъобразно Държавната агенция за бежанците, а евентуално и Държавната Агенция за българите в чужбина, да бъдат включени в системата за гражданска сигурност с оглед по-ефективното противодействие на нелегалната миграция. По този начин борбата срещу тази нова невоенна заплаха логично ще бъде концентрирана в най-невоенния „трети стълб” на сектора за сигурност в България. При това положение, системата за гражданска сигурност може да предобие структурата, изобразена на фиг.3:

Фиг. 3: СИСТЕМА ЗА ГРАЖДАНСКА СИГУРНОСТ

Трансформирането на системата за защита на населението и инфраструктурата в България има съществено международно и геополитическо значение. Международните измерения в дейността на системата за гражданска сигурност не се изчерпват само с укрепване на връзките със съюзниците, но и в контекста на позицията на България като стабилизиращ фактор в Югоизточна Европа, както и в по-широката Европейски и Евро-атлантическа зона. Международното сътрудничество в сферата на гражданската защита има и определени геополитически измерения, особено във връзка с активизиращото се участие на евро-атлантическите структури в обезпечаването на сигурността в Черноморския и Каспийския регион.

Нещо повече, като ключов елемент в интегрирания сектор за сигурност, системата за гражданска сигурност дава възможност в средно-срочна перспектива да се формулира устойчив модел на интегриран сектор за сигурност на базата на традиционните и модерните концепции за сигурност. След процес на научен анализ, синтез и оценка този модел може да се приложи в управлението на националния сектор за сигурност не само на България, но и на други страни от Евроатлантическото пространство. Създаването на сравнително унифициран модел на националните сектори за сигурност в Евро-атлантическото пространство позволява по-добро и ефективно управление на процеса на трансформация.

В глобален аспект, българската система за гражданска сигурност следва да развива активно сътрудничество със Секретариата на Международната стратегия за намаляване на бедствията към ООН (ISDR), Международния комитет на Червения кръст, Световната здравна организация и Международната агенция за атомна енергия.

Като страна-член на НАТО, първият по значимост приоритет в международното сътрудничество на българската система за гражданска сигурност, напълно логично, е сътрудничеството с Висшия комитет на НАТО по планирането на гражданската защита - SCEPC (Senior Civil Emergency Planning Committee), както и с Евро-атлантическия координационен център за реагиране при извънредни ситуации (EADRCC-Euro-Atlantic Disaster Response Coordination Centre).


 

Второто направление в международната дейност на системата за гражданска сигурност на България е сътрудничеството в контекста на интеграцията в ЕС с Хуманитарната агенция на съюза (ECHO - European Community Humanitarian Office) и с Механизма на Европейската общност за улесняване на засиленото сътрудничество между Общността и страните-членки в областта на гражданската защита.

Особена значимост в регионалната политика за сигурност на България има сътрудничеството в сферата на гражданска защита със страните от Югоизточна Европа и Черноморския регион. ДА “Гражданска защита” разполага с ключова позиция в създадения през 2001 Съвет за гражданско-военно аварийно планиране на държавите от Югоизточна Европа. Международното сътрудничество на българската система за гражданска сигурност в Черноморския регион има важно значение, тъй като именно системата за гражданска защита е най-приоритетната област на сътрудничество между ЕС и НАТО в този регион.

Активното международно сътрудничество дава възможност на България да поеме водеща роля на инициатива в Черноморския регион по съвместно планиране и действие в извънредни ситуации. Включването на системата за гражданска сигурност в регионалното сътрудничество в сферата на сигурността ще е поредна стъпка към утвърждаване ролята на страната ни като генератор на сигурност и стабилност в Югоизточна Европа и Черноморския регион.

В съвременните геополитически реалности, България (а и повечето държави от нашия мащаб) не разполага с възможности за осъществяване на класическа геополитика, основана на силата. Същевременно, чрез засилена дейност за преодоляване на т.нар. „меки” заплахи за сигурността (например, бедствия и аварии) в Балканския и по-обширния Черноморски регион България може да разшири своето влияние и международен престиж и да подобри геополитическите си позиции. Понастоящем, възможностите на страната ни да произвежда военна сигурност са силно ограничени, но в регионален план има една важна и все още незаета „ниша” за генериране на гражданска сигурност. В този смисъл политиката за гражданска сигурност може да стане едно от перспективните направления на съвременната българска геополитика. Не е маловажен и фактът, че чрез политиката за гражданска сигурност на България може да се стимулира и чувството за принадлежност на българските малцинства от съседните страни към Родината-Майка.

Бележки:

Статията е разработена в рамките на два научно-изследователски проекта: Проект ВУ-1037/2005, финансиран от Националния Фонд за Научни Изследвания (НФНИ), както и П роект SfP 981149 по програмата на НАТО „Наука за мир”. Основните научни приноси от тези проекти предстои да бъдат приложени и експериментирани в Командно-щабното компютърно-поддържано учение за големи извънредни ситуации през м.юни 2006г. «ЕС-Преодоляване на последиците от терористични актове в Югоизточна Европа» (ЗАЩИТА – EU TACOM 2006 ) по Споразумение 07.030601/2005/422592/ SUB / A 5 с Европейската Комисия, „Дирекция „Околна среда”. Авторът е експерт по геополитика, автор на книгата „Бяла книга по Гражданска сигурност на Р. България , София: Център за изследвания по националната сигурност и отбраната (ЦИНСО), 2004г.

Тази дефиниция е възприета в Концепцията за защита на населението и националното стопанство в Република България, одобрена от Министерски съвет на 12.01.2006г.

Към настоящия момент нормативна сила има единствено приетата през 1998г. от Народното събрание Концепция за национална сигурност. Одобрената на 6 януари 2005г. от Министерски Съвет нова Стратегия за Сигурност на Република България бе върната за доразглеждане и в крайна сметка не бе приета от Народното събрание.

Schreier, Fred and Marina Caparini. Privatising Security: Law, Practice and Governance of Private Military and Security Companies, Geneva : DCAF (Occasional paper № 6) , March 2005 ; рр 86-89

В Интернет на адрес: http://www.dhs.gov/

Един задълбочен анализ на американската концепция за гражданска сигурност е: Faber , Peter . Homeland Security: General Templates and Options for the Future – In: Information and Security. An International Journal, Vol.17, 2005, pp.9-23

В Интернет на адрес: http://emercom.gov.ru /

Един задълбочен анализ на руския подход към гражданската сигурност е: Ponsard , Lionel . Homeland Security and the Russian Approach – In: Information and Security. An International Journal, Vol.17, 2005, pp.50-61

Engelbrekt, Kjell and Markus Forberg (eds.) Managing Political Crises in Bulgaria: Pragmatism and Procrastination , Stockholm : CRISMART-Swedish National Defence College , 2005 ; рр 22

Към тези три основни стълба следва да се добави и външната политика и дипломацията (в частност защитата на граждани и собственост в чужбина), осъществявани от МВнР.

Тагарев, Тодор (ред.) „Методика за моделиране, анализ на критичната инфраструктура, идентифициране на взаимозависимости, оценка на уязвимости и риск и за планиране на способности за защита” (София: ЦИНСО, 2005г.)

Societal Security and Crisis Management in the 21-st century (6-th CRN Expert Workshop, Stockholm, Sweden, April 22-24, 2004): Swedish Emergency Management Agencу

Dotzev, Nikolay. The Soviet Legacy: Transforming Bulgaria 's Armed Forces for Homeland Security Missions In: Connections, Fall 2005, pp.95

{rt}

Откакто иранската ядрена програма се превърна в един от най-наболелите проблеми на съвременната световна политика, структурата на атомно-енергийния комплекс на Иран предизвиква нарастващ интерес.

Развитието на атомната енергетика бе сред приоритетите на Иран още по времето на шаха (т.е. преди 1979). Сериозното икономическо развитие на страната през 60-те и 70-те години на миналия век, обусловено от осъществените структурни реформи и индустриализацията (станали известни като „бялата революция”), стимулира създаването и усъвършенстването на мощна енергийна система, на чиято база трябваше да се развиват основните промишлени отрасли. В този контекст, през 1973 в Иран стартира програма за използване на атомната енергия за мирни цели. Тя предвиждаше в страната да бъдат изградени атомни електростанции с 23 блока. За целта през 1974 беше създадена Иранската организация за атомна енергия (ИОАЕ), чиято основна задача бе да сключи договори с водещи чуждестранни компании, изнасящи технологии за ядрената енергетика. През 70-те Техеран успя да сключи контракти за изграждането на атомни електростанции с Германия (през 1974 бе подписан договор с Kraftwerk Union за изграждане на два водни енергоблока с мощност 1190 мВт всеки ) и Франция (през 1976 иранците поръчаха шест енергоблока, а с компанията Framatome бяха подписани договори за изграждането на две АЕЦ, чиито реактори са с мощност 930 мВт). Предварителни договори бяха подписани и със Съединените щати: през 1968 САЩ, Иран и МАГАТЕ (Международната агенция за атомна енергия), сключиха тристранен договор за изграждане с американска помощ на атомен реактор с мощност 5 мВт, а през 1975 ИОАЕ започна преговори с редица американски компании за покупката на 6-8 блока за АЕЦ, както и за доставка на ядрено гориво за Иран.

След ислямската революция от 1979 обаче, всички постигнати дотогава споразумения в тази сфера с европейските и американски партньори бяха анулирани, а ИОАЕ стартира преговори с други компании – немската TUF , испанската „Сиате” и швейцарската „Мотокром”, за консервацията на вече изградените и монтирани части на АЕЦ, но по-късно и те се отказаха, поради натиска на САЩ. През 1992 пък стартира руско-иранското сътрудничество в изграждането на атомния реактор в Бушер. Дотогава Техеран заемаше конструктивна позиция, придържайки се към международните изисквания за неразпространяване на оръжията за масово поразяване. От 1958 страната е член на МАГАТЕ. През 1969 тя се присъедини към Договора за неразпространяване на ядреното оръжие. Впрочем, иранското ръководство нееднократно декларира стремежа си да използва атомните технологии само за мирни цели. През 1992 то предостави на МАГАТЕ възможността да инспектира всички обекти на иранска територия. През 2003 Техеран подписа и допълнителен протокол към Споразумението за гаранции с агенцията (който обаче и до днес не е ратифициран от парламента). Струва си да отбележим и, че досега многобройните проверки на МАГАТЕ на са установили сериозни нарушения, позволяващи да се твърди със сигурност, че иранската ядрена програма има военен характер и цели създаването на атомно оръжие.

Според Техеран, тази програма има изключително мирни цели и е насочена към диверсификацията на енергийните източници, отчитайки растящите потребности на иранската икономика от нови мощности. Освен това, ядрената програма на Иран, която се разглежда от управляващите и обществото като общонационален проект, трябва стимулира съкращаването на петролната зависимост в структурата на енергопотреблението, както и да позволи в обозримо бъдеще износа на ядрено гориво в съседните страни. Всъщност, иранските планове за развитие на атомната енергетика, в сегашния им вид, са изключително амбициозни. Според приетия през 2005 закон, иранското правителство се задължава да развива пълен ядрен горивен цикъл, да осигури през следващите 25 години производството на 20 хиляди мегавата електроенергия и да изгради 20 атомни енергоблока. Както твърди иранският вицепрезидент и шеф на Държавната комисия за атомна енергия Голамреза Агазаде, днес „вече са налице разработки за производството на 2 хиляди мегавата”.

За реализацията на тези планове, Иран разполага със сериозна база: по оценки на експерти, общият брой на вече изградените и строящите се обекти на ядрената инфраструктура е около 20. Като всички се контролират от Държавната комисия за атомната енергия на Иран. Сред тях, най-големите и известни проекти, реализирани в рамките на националните ядрени пограми, са следните:

Центърът за ядрени изследвания и производство на гориво в Исфахан . Той е основан през 1974 за да се осигури необходимата научно-техническа подкрепа за националната атомна програма. До 1979, с помощта на френския концерн Tecnicatome , на територията на центъра са изградени временни лаборатории, както и обща инфраструктура (пътна, комуникационна и енергийна). Работата на центъра е възобновена през 1981 с помощта на китайски специалисти - Пекин помага за оборудването му, като през 1997 за неговите нужди е купен китайски изследователски реактор MNSR с мощност 27 мегавата. Става дума за мини-реактор с нулева мощност, използващ „тежка вода”. В центъра работят ирански физици, специализирали в Китай. Смята се, че в него се извършват част от основните ирански разработки в сферата на атомната енергетика. Центърът е специализиран в конверсията на уран ( UCF ) , което позволява преработката на изходната суровина U 308 (концентрирана уранова руда) в необходимата за работата на различните предприятия от ядрения комплекс форма. В Исфахан има и завод за преработен уран, както и радиохимически завод.

Центърът за обогатяване на уран в Натанц. Разположен е в планинска местност на север от Исфахан и заема площ от 1400 хектара. През 2002 беше изграден тунелен вход към подземната му част, където са разположени три сгради – едната е изцяло под земята, а останалите две – частично. Центърът разполага със 160 модерни газови центрофуги (макар че през 2003 Техеран заяви, че те са само 100), както и с компоненти за още 1000 такива устройства, като се предвижда общо да бъдат произведени 5000. През 2004 беше окончателно завършена системата от над 20 защитни съоръжения, формираща осемкилометровия „периметър на сигурност”. За съществуването на центъра в Натанц световната общественост разбра едва през 2002. На следващата година генералният директор на МАГАТЕ Мохамед ал-Барадеи заяви, че инспекторите на агенцията са открили там следи от високообогатен уран и нарече обекта „критичната точка в контрола, осъществяван от МАГАТЕ на иранска територия”, пораждащ най-голяма тревога. По време не прекъсването в дейността на центъра през 2003-2005, предизвикано от доброволния мораториум, приет от Техеран в рамките на преговорите с т.нар. „европейска тройка”, иранските власти тайно разшириха завода в Натанц, изграждайки седем нови здания около замаскираните центрофуги. Днес, там продължават подготвителните работи за създаването на комбинат за обогатяване на уран с комплекс от газови центрофуги за нуждите на иранската ядрена енергетика. Както е известно, през януари 2006 Техеран нареди да бъдат счупени пломбите, поставени на завода от МАГАТЕ, а през февруари официално заяви че възобновява обогатяването на уран в промишлени мащаби.


 

Заводът за тежка вода в Арак. До 2002 той беше засекретен и световната общност нямаше представа за съществуването му. Оттогава се намира под специаното наблюдение на американските специални служби. Тежката вода е предназначена за иранския изследователски реактор IR -40 , чието строителство стартира през юни 2004, отново в Арак. Смята се, че за пуска на реактора ще са нужни 80-90 тона тежка вода ( D 20 ). Заводът в Арак ще произвежда по 8 тона годишно, като количеството ще се удвои, ако се осъществи проектът за разширяването му. Иран се нуждае от реактора IR -40 за да замени с него морално остарелия реактор TRR в Техеранския център за ядрени изследвания (доставен от американците още през 1968). Режимът твърди, че той му е необходим за производството на радиоизотопи за медицински и промишлени нужди.

Следва да се има предвид, че както строителството на завода за тежка вода, така и на реактора IR -40 , само по себе си, не нарушава международните норми. В съответствие със Споразумението за гаранции с МАГАТЕ, не се изисква то да се декларира, както и да се допускат инспектори на агенцията до мощностите за производство на D 20. Но, както е известно, реакторите с тежка вода могат да се използват за преработването на урана в плутоний, използван за направата на ядрени оръжия, без по-нататъшно обогатяване. Според американските разузнавателни служби, Иран ще може ежегодно да произвежда в Арак плутоний, достатъчен за поне три атомни бомби.

Техеранският център за ядрени изследвания. Започва да работи през 1968, след закупуването на изследователски реактор TRR с мощност 5 мегавата (доставен от САЩ, сега се контролира от МАГАТЕ). Горивото за него е купено през 80-те години в Аржентина. Освен това, в центъра функционира инсталация за производството на радиоизотопи на молибден, йод и ксенон MIX , както и друга - за производството на обогатен уран (която обаче в момента не работи). През 1992 е въведен в експлоатация изследователският корпус Jabr Ibn Hayan , разполагащ с лаборатория за лазерна техника.

Атомният изследователски селскостопански и медицински център в Керадж. Обектът все още се изгражда. Завършени са две лаборатории – дозиметрична и за селскостопанска радиохимия. През 1995 приключи изграждането на циклотрон. От Китай пък бе закупен електромагнитен сепаратор за отделяне на не-радиоактивните (стабилни) изотопи. Задачата му е получаване на необходимите материали за изготвяне на мишените, които ще бъдат облъчвани с неутронни потоци.

Департаментът за ядрени изследвания в Йезд. Специализиран е най-вече в сферата на геофизическите и геоложки изследвания на иранското урановото находище край Сагенд (на 165 км от Йезд), където усилено се добива уранова руда. Запасите се оценяват на 3-4 хиляди по еквивалента на урановия окис ( U 3О8). Съдържанието на уран-235 обаче е много ниско и се колебае между 0,8 и 1%. Според инспекторите на МАГАТЕ на този обект не са забелязани отклонения от официално обявената му дейност.

Обектът Моаллем Калайе . Все още е в процес на изграждане. Намира се в планинската местност около град Казвин (на северозапад от Техеран). Повишената сеизмична активност в региона не позволява инсталирането на реактор за натрупване на плутоний. Смята се обаче, че там иранците извършват неразрешени производства, които не се контролират от МАГАТЕ, макар че проверката от 1992 не констатира подобно нещо. Известно е също, че през 1991, в рамките на иранско-индийските преговори, бе обсъждан и въпросът за доставката в Моаллем Калайе на изследователски реактор с мощност 10 мегавата. Сделката обаче се провали поради силния американски натиск върху Делхи.

Атомните изследователски центрове в Бонаб и Рамсар. И двата са сравнително нови, като първият се специализира в използването на радиоактивни изотопи за съхраняването на хранителни продукти, а вторият изследва естествената радиоактивност над средно ниво. Центърът в Бонаб се намира в планините на 80 км от Тебриз (Северозападен Иран). Този в Рамсар пък е на брега на Каспийско море, северно от Техеран. След като през 1997 и двата бяха посетени от генералния директор на МАГАТЕ Ханс Бликс, агенцията заяви, че там не е констатирана непозволена или скрита активност в ядрената сфера.

Урановите мини в Ардакан . В този район (200 км източно от Исфахан) се намират урановите мини, край които е изграден завод за отделяне на урановата руда. Според специалистите, иранските запаси от такава руда не са големи, а себестойността на добива и е прекалено висока (поради ниското съдържание на уран и остарелите методи на добива му), достигайки 100-120 долара за килограм.

Лашкар-Абад. През 2002 там бе въведена в експлоатация опитна инсталация за лазерно обогатяване на уран по програмата AVLIS (т.е. без използване на центрофуги). Две години по-късно инспекциите на МАГАТЕ потвърдиха достоверността на иранските твърдения, че лазерното устройство е демонтирано и обектът може да произвежда само ограничени количества обогатен уран.

Корпорациите „Фараянд текник” (Фараянд), „Калайе илектрик” (Техеран) и „Парс Тараш”. През 2003-2004 инспекторите на МАГАТЕ откриха в района на Фараянд, на територията на едноименната компания, следи от високообогатен уран U -235 (до 36%, което е много повече от 2-3%-ното равнище, необходимо за работата на една АЕЦ), както и доставени от Пакистан центрофуги за обогатяване на уран. Що се отнася до „Калайе илектрик” (завод за фина механика в Техеран), там инспекторите откриха през 2003 следи от обогатен уран и констатираха, че част от помещенията се били преустройвани. Преди това, през 2000-2001, Техеран отказа на МАГАТЕ достъп до обекта. Компанията „Парс Тараш” също бе проверявана нееднократно от агенцията за производство на компоненти за газови центрофуги.

Полоний 210. В началото на 2004 инспекторите на МАГАТЕ откриха следи от полоний-210 в една промишлена сграда в Исфахан. Според иранците, експерименти с полоний са се правели преди 12-16 години, но експертите от агенцията смятат, че те са били извършвани и съвсем наскоро. Разследването продължава, като ситуацията остава неясна. Известно е обаче, че в съчетание с берилия, полоний-210 би могъл да се използва и за военни цели и, в частност, за създаване на ядрено оръжие. Макар че обикновено го използват в космическите програми, т.е. за съвсем мирни цели.

Физико-аналитичният център Лавизан Шияне (край Техеран) . Създаден е през 1989. Негова основна задача е „подготовката за водене на бойни действия и неутрализация на загубите при нанасяне на ядрен удар, или при авария на ядрен обект, както и извършване на изследвания за Министерството на отбраната”. През 2004 Иран допусна в центъра инспектори на МАГАТЕ, като ги запозна с 11-те основни направления на изследванията в центъра и им позволи да инсталират два спектрометра, но отказа да им предостави целия списък на наличното оборудване. Според иранските власти, в центъра никога не е имало ядрени материали, нито пък се е работело в тази сфера.

Хранилището на радиоактивни отпадъци в град Кум.

Центровете Фас и Даркховин. За тях се знае много малко. Вторият представлява атомен изследователски център, намиращ се под контрола на Корпуса на стражите на ислямската революция.

Центърът в Бендер Абас . В района на това голямо иранско пристанище на Персийския залив се изгражда нов обект за производството на уран.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Ислямският фундаментализъм е идеология, която мобилизира милиони хора. Последователите и са разпръснати в най-различни краища на света в рамките на уммата или на многобройната ислямска диаспора в Европа, Америка, Азия, Африка и Австралия. Поставени в конкретни ситуации, тези хора, организирани в компактни групи или изразяващи външнополитическите интересите на отделни държавни ислямистки субекти, влизат в много сложна система на взаимозависимост със системата за сигурност на държавите, които не изнасят ислямски фундаментализъм. Ако трябва, в най-общи линии, да характеризираме тази комплексна релация, следва да отбележим, че става въпрос за степени на готовност за “атака” от страна на субекта, формиран на базата на ислямския радикализъм (независимо дали той е групово-партиен или държавен) и степени на готовност за противопоставяне на “рецепиращата” система за сигурност. До голяма степен, отделните състояния на тази готовност за “агресия” на ислямистките субекти зависят едновременно от вътрешно груповата (или държавната) характеристика и от държавата, чиято система за национална сигурност е обект на “агресия” от страна на радикалния ислям.

Най-грубо очертани, тези състояния могат да бъдат сведени до пет основни: уязвимост, предизвикателство, риск, заплаха и опасност. Всяко от тях носи собствени идентификационни параметри, играещи ролята на отделни, постоянни във времето, свойства. В същото време, към тях могат да се добавят допълнителни белези, които произтичат както от вътрешно груповото състояние, така и от динамиката на международните отношения (отново съпоставима по отношение на уммата и на целия останал свят).

1. Състоянието на уязвимост на даден теоретичен обект на “агресия” от страна на ислямския фундаментализъм е най-низшата степен, която може да съществува между войнстващата доктрина и системата на национална сигурност. По принцип, за да се направи оценка за съществуването на подобно състояние е необходимо наличието на определени обективни обстоятелства. Такива могат да бъдат многобройна мюсюлманска малцинствена група (по отношение на страна, чието мнозинство, изповядва друга религия), многобройна деноминационна малцинствена група (по отношение на страна с мнозинство, изповядващо друг вид ислям- като например шиитската група в Йемен, Саудитска Арабия и другаде, или сунитската група в Иран). До подобно състояние може да се достигне и когато в съседство или в относителна географска близост се намира държавен субект, чиято външна политика, почива върху принципите на ислямския радикализъм. Идеята е, че всяка държава съсредоточава много повече усилия за активизиране на политическите и икономическите си връзки с най-близките в географско отношение страни. Така например Иран принципно се интересува значително повече от Балканите, отколкото от Океания или от Латинска Америка. Логично е този потенциал да остане само на теоретично ниво, ако не съществуват фактори или стимули за неговото качествено трансформиране, придобиващи специфична характеристика от регионален или субективен характер. Така, на практика не съществуват държави и общества, които да не са уязвими по отношение на ислямския фундаментализъм. Демографските характеристики и големият емиграционен капацитет на уммата са основната предпоставка за бързото разрастване на ислямската диаспора в цял свят. В този смисъл радикалният ислямски фундаментализъм, който е една от доктрините, изповядвани от 1,3-милиардната ислямската общност и чиито представители на практика присъстват във всички страни по света, притежава потенциал да се превърне в опасност за международната сигурност. В същото време, само за някои страни войнстващата доктрина прераства в реална опасност, докато за други си остава само потенциална, превръщаща местното общество в уязвимо към агресивния религиозен фундаментализъм. Като именно изборът на модела на противодействие е този, който регулира състоянието на ислямския фундаментализъм спрямо конкретната система на национална сигурност.

Съдържанието на уязвимостта като термин, отразяващ релацията ислямски фундаментализъм - национална сигурност, се преплита много тясно с някои от другите посочени квалификационни състояния на тази релация. На практика, редица сходни състояния във вече очертаната класификационна схема преливат едни в други. Разграничителната линия между тях е толкова тънка, че точното определяне на профила и често остава в сферата на творческите предположенията и научната еклектика. Подобна, изключително трудно различима връзка, е и онази между понятията уязвимост и риск, въпреки, че тъкмо между тях е поставено и предизвикателството. Ако трябва да сме по-конкретни, рискът е състояние, при което уязвимостта просто се е “мултиплицирала”, вследствие преди всичко на активни вътрешни фактори. Тоест, състоянието на пасивност, което изразява уязвимостта се е развило в негативна за националната сигурност насока, превърщайки се в активното състояние на риск.

2. “Придвижването” или “ферментирането” на уязвимостта към риска се дължи единствено на ясно осветено предизвикателство, което е втората степен на релация ислямски фундаментализъм – национална сигурност. Предизвикателството все още е твърде отдалечено или неидентифицирано като състояние на ислямския фундаментализъм, което дава възможност за създаване на широка мрежа от тактически мерки за противопоставяне. В същото време, участниците в механизма, вземащ политическото решение (заедно със съответните институции от системата на националната сигурност), следва да очертаят профила на национално съобразения модел за борба срещу религиозния радикализъм. Това второ състояние е предпоставка за своевременна намеса на политическата класа, която единствена е в състояние да избере правилната стратегическа парадигма. Липсата на експертна оценка и добре формулирана стратегия означава бягство от отговорност на политическия елит в съответната държава. Сред множеството мерки от чисто тактическо естество следва да има и такива, подсказващи, че ислямският фундаментализъм е осъзнат като предизвикателство. В никакъв случай обаче, доктрината на ислямския религиозен фанатизъм не бива да се отъждествява с тероризма. Първото включва идейните мотиви и причини за раждането на второто, което вече е антихуманното последствие, съпътствано от множество човешки жертви и материални разрушения. В чисто теоретичен план, подобен подход би изключил мерките от социален, образователен и демографски характер и би поставила акцент само върху “силовите” инициативи, които са изключително от политико-административно естество. Този тип “късогледство” на конструкторите на политическите решения означава да се насочи погледа към преодоляване на последствията, а не към лекуването на причините за разпространението на радикалния ислям сред част от местното население. Оценката на предизвикателството на ислямския фундаментализъм за националната сигурност в най-голяма степен се интерпретира като крайна необходимост от предприемане на превантивни мерки. Казано другояче, предизвикателството в рамките на очертаната петстепенна класификационна скала изисква превенция, която се уповава повече на социалните мерки, а не толкова върху политически (и още по-малко върху силови) мероприятия за борба срещу доктрината на ислямския радикализъм.


 

Заедно с това, предизвикателството, като състояние, все още е на относително ниско равнище в рамките на изследваната релация. Това предполага възможност за лавиране или маневриране по отношение на оценката на войнстващата религиозна доктрина. По правило, грешките от вътрешен характер превръщат ислямския фундаментализъм от предизвикателство в риск за националната сигурност. Логично, в никакъв случай не може да се игнорира динамиката на вътрешното автономно развитие на самата доктрина, която след 1979 и 2001 регистрира забележителни темпове. Категорично трябва да се признае, че именно грешки от стратегически характер на водещите държави в света станаха причина за инфилтрирането на субекти, възприели радикалната ислямска доктрина в системата на международните отношения. Разчиташе се на взаимната вътрешна несъвместимост и историческата вражда между двете основни ислямски деноминации с цел понижаване статуса на войнстващия шиизъм до този на предизвикателство за на националната сигурност. Забележително е признанието на външния министър на Судитска Арабия Сауд ал Фейсал от март 2003: “Много от западните страни, най-вече САЩ, ни помолиха да създадем ислямски центрове, които заедно считахме за умерени, в противовес на иранските.”. Така, на практика, в периода между 1981 до 1991 ислямският фундаментализъм, вместо да бъде сведен отново само до идеен резервоар на потенциална омраза към демократичния свят, реално беше изтласкан до нивото на сериозен риск за националната сигурност на големите западни държави. Нещо повече, тъкмо това е периодът, през който ислямизмът придоби конкретни глобални очертания, превръщайки се във фактор на риск и заплаха за сигурността на целия свят. За малки европейски държави като България, абстрахирайки се напълно от националната специфика (вътрешната – т.е. състоянието на многобройната индогенна ислямска общност и външната – т.е. състоянието на държавните българо-ислямски отношения), тази идеология придобива потенциала на риск за националната сигурност. Което неслучайно съвпада с промяната на политическия режим в страните от Източна Европа и пренареждането на външнополитическите им приоритети.

3. Рискът е третото (и може би решаващо) състояние по отношение на посоката на бъдещото развитие на ислямския фундаментализъм. На практика, той представлява вододелът, спрямо който държавата и политическият и механизъм следва да предприемат всички необходими мерки, за да се противопоставят на евентуалното разпространение на войнствата идеология и наложат връщане към нейните предходни (и несъмнено по-безопасни за националната сигурност) състояния. Отговорността на политиците е в това да дадат еднозначен отговор, дали приложената стратегия за противодействие е сполучливо подбрана, или тенденцията на развитие е неудовлетворителна. Логично е обаче, в рамките на т.нар. „мениджмънт на риска”, да се отчетат и обстоятелствата, които не зависят (или слабо зависят) от вътрешнополитическото решение. В рамките на селекционирания модел за противодействие трябва да се отчетат следните параметри:

- ефективност на вътрешно предприетите тактически мерки, чиято обща насоченост определя общия характер на стратегията;

- наложилият се световен модел на противодействие и силата на влияние (натиск) върху конкретния държавен субект за неговото възприемане;

- способност за налагане на собствен модел на противодействие (евентуално с по-висок коефициент на противодействие в сравнение използвания от повечето водещи държави) в рамките на йерархията на външнополитическите приоритети.

- трезва преценка за състоянието на ислямския фундаментализъм с оглед избирането на модела на водещите държави като щит за националната сигурност, или пък следване на собствена “траектория” в стратегията за противодействие срещу войнстващия ислямизъм.

Точният анализ и оценката на риска, като състояние в сложната релация ислямски фундаментализъм – национална сигурност, е от изключително значение и отговорност. Това се дължи на факта, че ако тази радикална доктрина бъде възприета като такава, логично е да настъпят промени и в йерархията на външнополитическите приоритети на конкретния актьор (участник) в международните отношения. Последният влиза в конкретни партньорски, или по-категорични, съюзнически отношения с определена група от държави, чиято външна политика се основава върху същите принципи, вследствие на приемането на ислямистката доктрина като риск за националната им сигурност. Така, именно това състояние, превърнало се в ясно очертан външно политически приоритет, създава контурите на обособената група на „приятелските държави”. Диференциацията, като основно външнополитическо средство, прегрупира държавите в света в общности на “приятелите”, “неприятелите” или “безразличните”. Рискът от ислямския фундаментализъм динамизира международните отношения, поставяйки външната политика в качествено ново състояние в сравнение с предходните две състояния на доктрината на радикалния ислям – уязвимост и предизвикателство.

4. Четвъртото състояние в лансираната петстепенна схема, категорично изискващо ясен отговор от управляващите политически фактори, е заплахата. Тя е своеобразен предпоследен, “проверочен” стадий на вече възприетата стратегия за противодействие. Корекции могат да настъпят и в широката гама от тактически мерки, попълващи съдържанието на цялостния модел. Естествено е те дори експериментално да бъдат променени с цел откриване на по-ефективни инициативи. Трансформациите могат да се осъществят по посока разширяване или редуциране обхвата на мерките. Най-адекватно обаче би било, само вече набелязаните да бъдат обогатявани или просто прецизирани. Със сигурност, ако се наложи промяна на стратегическия модел, това ще означава провал на политиците и всички участници във вземането на съответното политическото решение. Последното пък би имало изключително неприятни последици за националната сигурност, тъй като се интерпретира като зле свършена работа от аналитичните и прогностични работни групи на по-ниските нива от политическия механизъм или като безотговорност при вземането на окончателното решение на най-висше политическо равнище. На практика, отговорността е поделена поравно, тъй като както решението на най-високо равнище следва да е адекватно, така и информацията, върху която то се базира, трябва да е точна. Двете са взаимно свързани и взаимно зависещи. Като всяко отклонение се плаща скъпо.

Пример за това е състоянието на ислямския фундаментализъм през втората половина на 90-те години спрямо американската система за национална сигурност. Въпреки че през 1996 талибаните създадоха своя сунитска фундаменталистка държава в Афганистан и напук на очевиднато и идеологическа връзка с Уахабитското кралство Саудитска Арабия, американските държавници не промениха стратегическото си отношение към уахабизма. Въпреки предупрежденията на ЦРУ през 1995 за съществуването на “нов тип терористи”, Белият дом разглежда тези ислямски фундаменталисти като “агенти на чужди държави” и “местни престъпници”. В този дух са декретите № 39 от 1995 и №62 от 1998 на президента Бил Клинтън, според които тероризмът е проблем, касаещ закона и националната сигурност едновременно”. През 1996 Осама бен Ладен е определен като “финансов спонсор на джихада срещу неислямските държави по цял свят”, но едва през 1999 той вече се смята за “финансист фанатик”. Пак оттогава Осама бива квалифициран като “извършител на терористични актове, тъй като Ал Кайда има военен отдел”. На практика, до този момент, залавянето на Бен Ладен и унищожаването на Ал Кайда не е част от стратегията на САЩ за противодействие срещу ислямския радикализъм.


 

Наред с тези тактически мерки, на територията на САЩ реално са продължили да действат множество уахабитски емисари, разпространяващи ислямския фундаментализъм. Според Дейвид Уфуст, бивш експерт във финансовото министерство на САЩ, Саудитска Арабия е изразходвала около 75 млрд. долара за налагането на уахабизма сред американските мюсюлмани. Така например, в Лос Анджелес е построена най-голямата джамия в Америка, на стойност над 8 млн. долара. Там са провеждани някои от тайните срещи на Науаф Хазими и Халил Махдар - двама от участниците в атентатите от 11 септември 2001. Тази сериозна грешка на американското правителство води до фаталните последици от атентатите от 11 септември 2001, принудили Вашингтон да преоцени ислямския фундаментализъм от заплаха в опасност за националната си сигурност.

Доказателство за стриктно националната интерпретация на разбирането за заплахата от ислямския фундаментализъм за националната сигурност е и тезата, лансирана от Камерън Браун, експерт от Интердисциплинарния център Херцелия в Израел. Логично е, на фона на продължаващата повече от половин век пряка конфронтация между Израел и арабските страни, акцентът да падне върху военните аспекти. Израелският опит е полезен, но имайки предвид надделяването на националните параметри той невинаги следва да се копира от европейците, каквито внушения прави този иначе талантлив анализатор. Браун е на мнение, че заплахата от ислямския фундаментализъм (най-общо заместен от тероризъм) за държавата му се свързва преди всичко с изясняването на слабите места на израелската система за сигурност. А такива са:

- малката територия на държавата и сравнително ограниченият брой стратегически цели за терористите;

- много силната зависимост на системата за национална сигурност от необходимостта от бързо свикване на военните части от резерва, поради сравнително малката численост на действащата армия и органи за сигурност;

- потенциалните агресори могат да използват при своите атаки неконвенционално оръжие (включително и ядрено).

5. Всъщност датата 11 септември 2001 се превърна в изходна точка за обявяването на войнстващата ислямистка идеология за опасност за националната сигурност не само на най-силната държава в света, но и на много други държави. След тази дата организациите, използващи ислямската религия за своята агресия, насочиха ударите си и срещу редица най-близки съюзници на САЩ. На практика, противодействието срещу ислямския фундаментализъм придоби размерите на тотална война, съответстваща на петото (екстремалното) състояние в сложната релация национална сигурност-войнстващ ислям. По случай третата годишнина от 11 септември 2001, Ватикана дори сравни битката срещу тероризма с Трета световна война. Събитията показаха, че възприемането на тази идеология като заплаха за националната сигурност е причина за реорганизация на цялата система към друг тип война. Тя има свои отличителни белези, коренно различни от тези на отминалата вече Студена война между капитализма и комунизма (т.е. между Запада и Изтока). Американската военна наука доста сполучливо я определи като асиметрична война, като в най-общи линии основният и белег е, че единият противник просто остава невидим. Всъщност, именно това всъщност е и най-голямата трудност пред службите за сигурност – първо, да открият противника, второ, да изработят печеливша стратегия в борбата срещу него и трето - тя да се окаже ефективна с оглед противопоставяне на противника, чиято идеология е радикалния ислям.

Няма стратегия, която да се определи като „идеална”, с оглед на непредвидимостта на противника . Все още, практиката в противопоставянето на ислямския радикализъм, като ясно осъзната опасност на международната и национална сигурност, е относително малка. Антитерористичната коалиция търси ефективни тактики, които очевидно не могат да се приемат като универсални формули за противодействие. Така както не съществува единен ислямски терористичен модел, така не съществува и универсална стратегия за противодействие. В националните анализи и оценки за квалификацията на ислямския радикализъм като заплаха, надделяват най-общотеоретичните постановки. А именно националните интереси са последната призма преди причисляването на разглежданата идеология в последното, екстремално състояние по отношение на националната сигурност. Отговорността на политическата класа е изключително голяма, тъй като именно тя трябва да избере ефективната стратегия. Пример в това отношение е реакцията на Москва след терористичния акт в северноосетинския град Беслан през септември 2004. Енергичните политически и институционални реорганизации, предприети от руснаците говорят за трансформирането на заплахата в опасност. Още по-нагледен пример е изявлението на Юри Балуевски, шеф на руския Генерален щаб, че страната му е готова да нанесе удар навсякъде по света където има бази на терористите. Приемането от руската Дума на нов антитерористичен закон говори за усърдното продължаване на работата в тази посока. Прави впечатление, че сред текстовете на закона има и такива, позволяващи свалянето на самолет, отвлечен от терористи. От друга страна, някои държави, дори измежду тези, прилагащи “твърдия”подход за противодействие срещу тероризма, критикуват подобна безкомпромисност.

Обявяването на доктрината на войнстващия ислям за опасност за националната сигурност не означава, че конкретната държава трябва да приеме твърдия подход за противодействие. Напротив, подобно престараване би коствало твърде много на държавата не само в материални щети, но и в човешки жертви. Това означава много повече внимание, грижи и старание от страна на държавата при селекционирането на най-ефективните подходи и мобилизация на максималния институционален, финансов и кадрови ресурс. Нашата страна и системата и за национална сигурност се намира именно на такъв етап в отношенията със подривните идеи на радикалния ислямски фундаментализъм. Българските държавни мъже, както и националните институции и експертната гилдия трябва да поемат своите задължения при изработването на най-ефективната стратегия и съответните тактически мерки срещу основния противник на цивилизования свят, част от който е и Република България.

Бележки:

1. За първите шест месеца на 2004 близкоизточният регион е единственият в света, който отбелязва последователна остра икономическа рецесия. Резултатите са песимистични и за следващата 2005. От 100 милиона безработни през 2005, около 20% се намират в Близкия Изток. Всяка година в регионът безработицата се увеличава с 3% като през 2010 г. безработните араби ще достигнат около 30 милиона. За повече информация вж: Такрир ал моназама ал амал ал дуали, Доклад на световната организация на труда, Ал Хая, 15.07.2004; Ахбар Либия, 30.01.2006, http://www.akhbar-libya.com

2. Радикалният ислям е само една от доктрините, изповядвани в многобройната умма. В никакъв случай той не трябва да се отъждествява с всички мюсюлмани, а още по-малко самият ислям – с насилие.

3. Годината, в която победи ислямската революция в Иран под ръководството на аятолах Хомейни. Тя се счита за шиитската ислямистка експлозия.

4. Годината, в която бяха осъществени атентатите срещу кулите близнаци и Пентагона във Ню Йорк и Вашингтон. Тя се счита за кулминация на разпространението на конкурентния сунитски, салафито-уахабитски вариант на исляма.

5. Атентатите през юли 2005 в Лондон доказаха, че възприемането от Великобритания на т.нар. “мек” вариант за противопоставяне на радикалния ислям е било грешка на британските политици. Избухването на кризата с карикатурите на пророка Мохамед във вестника “Йоланд постен” също стана причина за разсъждения дали скандинавския и в частност датския подход за борба срещу радикалните ислямисти е най-удачния в национални условия. Необходимо е да се отбележи, че в Дания има изключително активна клетка на Хизб ат Тахрир, една от ислямистките партии, които се борят за създаването на световен халифат. На 15 април 2005 лидерът на Хизб ат Тахрир в Дания 56-годишният палестинец Исам Амайра призовава местните мюсюлмани да се борят, за да превърнат страната в халифат. След като тя стане държава, в която се прилага шариата да изнесат борбата си в съседните скандинавски държави. Очевидно, че норвежката столица играе ключова роля в политическите възгледи на Хизб ат Тахрир, тъй като Амайра призовава веднага след победата да се смени името й на Медина. За повече информация виж Ehrenfeld, R., Lappen, A., Europe’s Last Chance, Frontpagemag.com, 16.02.2006.

6. Ал Мокхтасар, http://www.almokhtsar.com, 23.08.2004

7. Всички бивши комунистически страни, с изключение на Румъния, прекъснаха през 50-те години на ХХ век дипломатическите отношения с Израел и застанаха на страната на палестинците и арабите в половинвековния Арабо-израелски конфликт. От 1990 те ги възстановиха, с което улесниха разпространението на омразата към техните правителства на ислямистка основа.

8. Преценка дали се получава колизия между: а) националната сигурност и националните интереси; б)силата на собственото външнополитическо решение и силата на влиянието на външнополитическата конюнктура.

9. Бившият режим на талибаните в Афганистан беше признат от три страни: Пакистан, Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства. Ако първата държава поддържаше дипломатически отношения по чисто стратегически (съседски) причини, то двете арабски държави чувстваха идеологическа близост с религиозните фанатици.

10. Ал Уотан, Риад, 9.09.2004.

11. През 1996 г. се създава първата секция от 10 офицера в ЦРУ, които имат за задача да събират информация и да анализират дейността на Бен Ладен. Либия е първата държава, която осъжда и издава заповед за задържане му чрез Интерпол. Това става през 1998. когато Бен Ладен е осъден от либийски съд за подстрекателство за убийството на агент на германското разузнаване в Либия през 1996. За повече информация вж: Ал Уотан, Риад, 9.09.2004 и Ахбар Либия, 17.06.2005, http://www.akhbar-libya.com

12. пак там.

13. Ал Мокхтасар, http://www.almokhtsar.com, 23.08.2004.

14. Brown, C., Israel and the WMD Thread: Lessons for Europe, Meria, Vol. 8, №3, September 2004, http://meria.idc.ac.il

15. Муфакира ал ислам, http://islammemo.cc/

16. CNN, 9.09.2004.

17. Ислам он лайн, 27.02.2006. http://www.islamonline.org/arabic/index.shtml.

* Преподавател във Варненския свободен университет, член на Българското геополитическо дружество

{rt}

Напоследък редица западни медии (цитирани и у нас) лансираха твърдението, че шефът на Пентагона Доналд Ръмсфелд вече е наредил на подчинените си да стартират подготовката за нанасяне на военен удар срещу Иран, като реакция на решението на Техеран да отмени мораториума върху ядрената си програма и отказа му да следва американските пожелания и указанията на Международната агенция за атомната енергия (МАГАТЕ).

Всъщност, истината е, че плановете за нанасяне на такъв удар се подготвят поне от две години насам. Така, в края на декември, излизащият в Лондон арабски вестник „Аш-Шарк ал-Аусат” съобщи, че Вашингтон разработва план за нападение срещу Иран. Според първоначалния замисъл на американското министерство на отбраната операцията трябва да се осъществи на три етапа. Предвижда се първо да бъдат унищожени базите на „Корпуса на стражите на ислямската революция” (КСИР), за което, според експертите, на американската армия ще бъдат необходими само 24 часа. След това трябва да последва удар по ядрените обекти на Иран, в 125 от които (по данни на разузнаването на САЩ) се разработват оръжия за масово поразяване, както и по щабовете и базите на противовъздушната отбрана. В заключителния етап, от територията на Грузия, Азербайджан, Афганистан, Ирак и други страни от Перскийския залив, в Иран трябва да навлязат американски войски. Този етап, който започва с блокада на иранските граници и приключва с обкръжаването на Техеран, следва да се осъществи в рамките на две седмици. Междувременно обаче, опитът от войната в Ирак, чиито край въобще не се вижда, накара Пентагона да преразгледа подходите си към следващата война в Персийския залив.

Извънредният план

Според мнозина експерти, през януари 2003, президентът Буш е подписал секретна директива, известна като «Конплан 8022-02», която предвижда нанасяне на превантивни удари по държавите, опитващи се да произведат ядрени оръжия. Макар че точното и съдържание не е известно (тъй като директивата е секретна), смята се, че тя съдържа реда на нанасяне на ударите по Иран и Северна Корея.

Подобни планове на Пентагона, чиито брой е над десет, съществено се различават от обичайните оперативни планове, предвиждащи изпълнението на строго определени конкретни действия на въоръжените сили при война или друг въоръжен конфликт. В Пентагона ги нарича т «планове за действия при извънредни обстоятелства».

За разлика от оперативните планове, където точно се определя реда на подготовка на въздушните, сухопътни и военно-морски сили в периода, предшестващ провеждането на самите военни операции, «Конплан 8022» предвижда превантивни бомбардировки, съчетани с т.нар. «кибер-атаки». С подобни удари трябва да бъдат елиминирани конкретни елементи от енергийната система на противника, линиите за връзка и предаването на данни в компютърните системи, така че той да бъде лишен от възможност да оказва каквато и да било съпротива.

Този план предвижда и нанасяне на превантивни ядрени удари с проникващи заряди с малка мощ, способни да унищожават защитени подземни обекти. А именно в такива обекти е съсредоточена и основната част от ядрените разработки и програми на Иран. Според американски медии, през лятото на 2005, военният министър на САЩ Ръмсфелд е подписал свръхсекретна заповед за «междинна степен на бойна готовност за нанасяне на превантивни удари». В нея подробно е очертан редът за въвеждане на 24-часова бойна готовност на силите и средствата на американското Стратегическо командване. И, ако се вярва на някои специализирани издания, в момента (т.е. паралелно на обявените преговори с Техеран) стратезите на Пентагона внасят последните си допълнения в този план. Както отбелязва високопоставен съветник от военното ведомство: „вече не става дума за приблизителна оценка на възможна операция, върви много сериозна работа, която трябва да приключи в предварително определените срокове”.

Допълнение и корекции

Уточняването на списъка на целите, които трябва да бъдат унищожени и отработването на конкретните детайли на бъдещата операция срещу иранските ядрени обекти (и основни военни центрове), се извършва от специалистите в щабовете на Централното и Стратегическото командване на САЩ. Първото отговаря за организацията на американското военно присъствие в 25 държави, разположени в Близкия изток, Централна и Югоизточна Азия и Северна Африка, и провеждането на необходимите военни операции в този сектор. В сферата на второто пък (освен всичко друго) влиза предприемането на необходимите мерки за предотвратяване разпространението на оръжията за масово поразяване.

Разработването на тези планове се извършва под прякото ръководство на военния министър Доналд Ръмсфелд и се смята за крайна мярка, която Америка следва да предприеме в опитите си да спре ядрените амбиции на Иран, ако всички дипломатически ходове приключат неуспешно. В Белия дом смятат унищожаването на иранските ядрени обекти за „последното средство” в блокирането на опитите на Техеран да се сдобие с атомна бомба.


 

Предварителната подготовка

В края на 2005 израелската армия и части на противовъздушната отбрана на САЩ проведоха съвмести учения под кодово название „Джунипър Кобра”, като според изявления на израелски военни, целта им е била подготовката на еврейската държава за отразяване на евентуални ирански ракетни удари. Ученията продължиха повече от месец и бяха практическа проверка на взаимодействието на американските и израелски военни части, в рамките на няколко сценария за възможни атаки на иранските военно-въздушни сили. Бяха проверени и възможностите на израелската система за противоракетна отбрана „Ероу 11”, осигуряваща унищожаването на балистичните ракети на противника на голяма височина, както и на американската система „Пейтриът”, унищожаваща ракети, летящи на малка височина.

Като цяло, американските и израелските генерали характеризираха въпросното учение като рутинна съвместна подготовка. Така, говорителят на американската армия Кони Съмърс заяви в официалното издание на Пентагона „ Stars and Stripes ” , че „няма абсолютно никаква връзка между тези учения и събитията в региона”. В същото време обаче, висши израелски военни отбелязаха, че основна цел на съвместната тренировка е била именно проверката на възможностите на противовъздушната отбрана на страната да засича и унищожава съвременните ирански ракети “ Шахаб-3”, способни да достигнат всяка точка на Израел.

„Подобни военни учения – заяви един от тях – винаги се провеждат, като се има предвид не хипотетичен, а съвсем реален противник”. Така, на предишните учения се проверяваха възможностите за унищожаване на иракските ракети „Скъд”. Днес, Израел разполага само с една система „Ероу 11”, способна да унищожава балистични ракети на голяма височина, което пък позволява да се избегнат последиците от радиоактивното заразяване на местността, ако иранските ракети бъдат снабдени с ядрени заряди.

През 1991, по време на Първата война в Залива, Ирак нанесе 39 ракетни удара по Израел – най-вече по крайбрежните жилищни райони. Бе убит един човек и разрушени доста сгради и съоръжения. По онова време зенитните ракетни комплекси „Пейтриът”, купени от САЩ, все още не бяха толкова ефективни и не гарантираха прихващането на ракетите „Скъд”. По-късно обаче, те бяха модернизирани и днес могат да изпълнят всички поставени пред тях задачи в евентуалната бъдеща война с Иран.

Според водещи военни експерти, ефективността на зенитните ракетни комплекси „Ероу 11” достига 95% и те се смятат за най-добрите в света. Въпреки това, някои твърдят, че те могат и да не успеят да гарантират прихващането на иранските ракети „Шахаб-3”, чиято скорост е четири пъти по-висока от тази на „Скъд”.

Иранските лидери открито декларираха, че ракетите „Шахаб” могат да се използват срещу обекти от ядрения арсенал на Израел. Още по-радикално настроените (и влиятелни) командири на военизирания корпус на „Стражите на ислямската революция” (КСИР) пък предупреждават, че ако Иран бъде атакуван, такъв удар ще бъде нанесен и срещу частите на САЩ в Ирак и Афганистан (190 хиляди души). Впрочем, през последните две години, бяха проведени и други съвместни учения на САЩ и Израел, включително и с участието на Турция, като всички те (в една или друга степен) имитираха различни елементи от бъдеща атака срещу Иран.

Възможностите на участниците в бъдещата война

Експертите правят сравнение между възможностите на въоръжените сили на отделните държави на база оценките за техния военен потенциал. Не си струва да говорим за военният потенциал на Америка, защото военният и бюджет се равнява на военните разходи на всички останали държави в света и надминава половин трилион долара. Тоест, сумарната мощ на Пентагона стотици пъти превъзхожда военните възможности на Иран и при евентуален конфликт победата на САЩ е неминуема. В конкретния случай, следвайки принципите на т.нар. „безконтактна война”, т.е. без да планират навлизането на редовни войски на иранска територия (може би с изключение на малки подразделения на специалните части), САЩ – както твърдят американските медии, планират да използват военния потенциал на авиобазата „Уайтмен”, където се намират „невидимите” бомбардировачи B -2 A „Спирит”. Неуловими от радарите на противовъздушната отбрана, тези самолети първоначално бяха предназначени да осъществят пробив на дълбоко ешелонираната съветска противовъздушна отбрана и нанасянето на ядрени удари в условията на глобална война. Но след като започна доставката на бомбардировачите, вече бе съвсем ясно, че в близко бъдеще те едва ли ще участват в подобна война. Затова командването на Военно-въздушните сили трябваше да преориентира невидимите си самолети за решаването на други задачи: нанасяне на свръхточни бомбени удари с неядрени заряди при локални конфликти.

От своята база в щат Мисури, тези бомбардировачи могат да достигнат до територията на Иран само с едно зареждане във въздуха. Все още не е ясно обаче, дали при нанасяне на „свръхточните удари” срещу тази страна ще бъдат използвани конвенционални или ядрени заряди.

Но, ако сравнението между американския военен гигант и Иран изглежда безсмислено, то иранският и израелският военни потенциали са напълно съпоставими. Може би с изключение на това, че Израел все пак разполага с ядрен арсенал, сравним с тези на Франция или Великобритания.


 

На свой ред, иранските въоръжени сили, които се състоят от два независими компонента ( армията и Корпуса на стражите на ислямската революция), имат обща численост от 540 хиляди души (повече за тяхната структура и възможности, включително и за ракетния потенциал на Иран – вж. „Трудната мишена – армията на аятоласите” на стр. – б.р.)

И, ако отвъд океана са загрижени от появата на още една агресивна и непредсказуема държава, разполагаща с ядрено оръжие, то за Тел Авив нещата са много по-сериозни – както се казва, „врагът е пред портите”. Според израелските политици най-голямата опасност за страната им е възможността Иран да се сдобие с атомни бомби, което, имайки предвид неговата ракетна мощ и крайно радикалните и антиеврейски настроения на иранците, превръща Техеран в съвсем реална заплаха за националната сигурност на Израел.

Впрочем, подготовката на Америка за унищожаване на иранския ядрен потенциал изглежда се посреща с разбиране и вътре в страната. По данни на редица социологически агенции, над половината американци подкрепят унищожаването на ядрените обекти на Иран. Доста категорично са настроени и значителна част от членовете на Конгреса. Лидерите им декларираха, че ако президентът Буш реши да нареди нанасянето на превантивни удари по Иран, със сигурност ще получи санкцията на законодателната власт. Аналогично и дори още по-решително са настроени израелските им колеги.

В същото време обаче, много чуждестранни анализатори твърдят, че използването на силов вариант срещу Иран може да предизвика не само нова мощна антизападна консолидационна вълна, укрепвайки позициите на крайните радикали и терористи в мюсюлманския свят, но и да вкара Америка в блатото на поредната безкрайна война с „ниска интензивност”.

Иранската „задънена улица”

През миналата година Пентагонът поръча на Центъра за стратегически и бдюджетни оценки (една от най-авторитетните американски неправителствени организации, която всяка година – по поръчка на Конгреса – анализира военния бюджет на страната и дава своите препоръки) да направи анализ на състоянието на войските в Ирак. По своя инициатива (и в очевидно нарушение на приетите норми) шефът на центъра – запасният полковник Ендрю Крепиневич, публикува доклада за това състояние, озаглавен „Тънката зелена линия”. Основният извод в него е, че: „Нивото на стреса и напрежението сред личния състав е стигнал критичната граница. Офицерите и войниците воюват с последни сили. Още няколко месеца и военния контингент на САЩ в Ирак може да престане да съществува, като организирана структура. Няма да можем да смажем съпротивата, като минимум, през следващите две години. А с всеки изминал ден, броят на желаещите да служат в армията ще спада. И, ако не вземем бързи мерки, бойната готовност може да спадне до опасно ниво не само в Ирак, а и в цялата американска армия”.

Изводите от доклада изглеждат смайващи само на пръв поглед. В Ирак се сблъскваме с естествения крах на идеята за „професионалната”, т.е. наемната армия. В тази армия всичко е много добро с едно изключение – тя просто не може да води сериозна война (нито отбранителна, нито нападателна). Нека си припомним, че във Виетнам условията, с които се сблъскаха американците, бяха много по-трудни – и по отношение на природните дадености, и на силата на противника, но тогавашната наборна армия, въпреки всички проблеми, издържа там почти девет години и си тръгна не толкова по военни, колкото по политически причини. Докато на наемната армия и трябваха само три години за да се окаже на ръба на колапса.

В подобни условия е невъзможно да се говори за пълномащабна война срещу Иран. Проблемът на САЩ обаче е, че те просто няма как да се откажат от нея. Ултрарадикалният ирански президент пое ясен и уверен курс към създаване на ядрено оръжие и необходимите средства за нанасяне на атомен удар (балистични ракети с различен радиус – от тактически до такива със среден обсег). Появата на още една (след Пакистан) ислямска ядрена държава, особено с такъв президент, е недопустима за Америка, ако иска да съхрани политическия си престиж в Близкия изток, а за Израел това е просто въпрос на физическо оцеляване.

Затова въздушната операция (ако все пак се състои) най-вероятно ще преследва сравнително ограничени цели – унищожаването на всички обекти от иранския ядрен комплекс, ракетните заводи и, вероятно, още някои военни обекти и предприятия от военно-промишления комплекс. Поради това и самата операция ще трае кратко – възможно не повече от седмица. Като в нея ще се включи цялата американска стратегическа авиация (В-2 от базата в щат Мисури, В-52 и В-1 от базите в Диего Гарсия и Великобритания), 300-400 самолета на тактическата авиация от летищата в Ирак, Кувейт, Бахрейн и Афганистан и 200-300 самолета от самолетоносачите в Персийския залив и Арабско море. От В-52, многоцелевите подводници, крайцерите и есминците ще бъдат изстреляни няколко стотин крилати ракети – всичко това отдавна е отработено и е доказало ефективността си.


На практика, Иран няма какво да противопостави на подобен удар (за иранския военно-въздушен, противовъздушен и ракетен потенциал вж. „Трудната мишена – армията на аятоласите” на стр. – б.р. ). Тоест, въздушната операция може да бъде осъществена с минимални загуби, или дори без загуби. Което обаче не означава, че тя няма да породи проблеми (иначе отдавна щеше вече да е факт).

 

Нека си припомним, че Северна Корея, най-вероятно, е много по-напред от Иран със своята ядрена програма и разполага с почти толкова жалка противовъздушна отбрана, но никой няма намерение да я бомбардира. Основната причина е, че количеството и дислокацията на ядрените и обекти са известни само приблизително, както и, че почти всички са укрити в тунели под планините, което прави ракетно-бомбените удари по тях почти безполезни. Същото се отнася за Иран, който при това е с 13 пъти по-голяма територия, т.е. разполага с много повече възможности да укрие ядрените си обекти. Затова и въздушният „блицкриг” може да не донесе кой знае какви резултати.

Освен това Иран e сред най-големите износители на петрол. И войната срещу него може да доведе до шок с непредсказуеми последици за световната икономика. Освен, че ще спре износът на ирански петрол, възможно е Техеран да се опита да затвори 56-километровия Ормузки пролив, като спре целия петролен износ от Персийския залив. Ясно е, че иранският флот не може да се противопостави на американския, но иранците биха могли да запълнят пролива с мини, след което повечето корабни компании ще се откажат да пращат танкерите си в Залива.

Възможен е и удар по частите на съюзниците в Иран и Афганистан. Като използването на балистични ракети не представлява особена заплаха за американците и Израел, защото те са стари и неточни, а и иранците все още не разполагат с ядрени заряди. Американците едва ли се притесняват и от сухопътните части на Иран, тъй като цялата иранска бронирана техника и артилерия ще бъде унищожена от авиацията още преди да влезе в контакт с американската пехота. Доста по-ефективно обещава да бъде включването на специалните подразделения, които Иран активно използва във войната с Ирак през 80-те години. Бойците от тези части, както и онези от редовата пехота, ще действат като камикадзе. А към тях трябва да добавим и значителна част от иракските шиити. Днес те (повече, или по-малко) са лоялни към американците, тъй като благодарение на тях за първи път в историята, получиха властта в Ирак. Но в случай на война срещу Иран, с тази лоялност е свършено. Да не говорим, че няма да бъде прекратена и продължаващата партизанска война, водена от местните сунити. Няма да е необходима дори координация между едните и другите, тъй като при подобно развитие войната срещу американците ще обхване цялата територия на Ирак (без Кюрдистан), а броят на „активните бойци” ще достигне стотици хиляди, ако не и няколко милиона – т.е. ще се увеличи в пъти, в сравнение с днес.

Вече споменах за негативните процеси в професионалната американска армия. А да не забравяме, че към всичко, казано досега, могат да се прибавят и допълнителни трудности – включително евентуална намеса на сравнително силната във военно отношение Сирия (която почти официално е военен съюзник на Иран и едва ли би стояла спокойно, ако види, че САЩ са изправени пред действително сериозни проблеми), активизация на антиизраелските действия на палестинците, под ръководството на радикалите от Хамас, както и нова терористична вълна срещу обекти и граждани на САЩ и Запада по целия свят.

Без всякакво съмнение, американците разполагат с всички възможности да разгромят Иран, но нямат човешки ресурс за окупацията му, дори ако използват за целта всичките си сили от Ирак и Афганистан (което, само по себе си, е напълно изключено). За да окупират Иран, САЩ би трябвало да разполагат с огромна „пета колона” от няколко милиона души. Но е ясно, че такава няма. От друга страна, евентуално американско нападение може да сплоти около радикалния президент Ахмадинеджад дори онези иранци, които никак не го харесват. Освен това кюрдският проблем в Иран е далеч по-малко остър, отколкото в Ирак и няма противопоставяне между сунити и шиити. Там тотално доминират шиите, с техния култ към саможертва, и опитвайки се да окупират Иран, Съединените щати рискуват да получат няколко милиона активни партизани, поддържани от почти цялото население.

Разбира се, за разлика от ситуацията в Ирак, в иранския случай не се очертава противопоставяне между САЩ и държавите от континентална Европа. Не само Великобритания и Италия, но и Франция, и Германия подкрепят антииранската позиция на Америка. Само че евентуално тяхно участие във военна операция срещу Иран въобще не изглежда реалистично (тук изключвам Великобритания). Просто защото участието на континенталните европейски армии в каквато и да било война, в която загубите могат да надвишат няколко десетки (или най-много стотици) бойци, е почти изключено. Европейците могат да участват само във войни от типа на тази срещу Сърбия през 1999, т.е. в чисто въздушна операция.

Доскоро изглеждаше възможно операцията срещу Иран да бъде извършена от Израел. Но след излизането от строя на Шарон, са налице много сериозни съмнения, дали това въобще е реално. Наследникът му Ехуд Олмерт просто не е фигура от подобен мащаб. Той, дори повече от Шарон, е заинтересован от възхода на тяхната партия „Кадима”, но нанасянето на военен удар срещу Иран изисква предварителна еволюция и определена нагласа, каквито Олмерт засега не демонстрира. Макар че, от друга страна, именно по този начин той би могъл да се опита да извоюва популярност, както за партията, така и за самия себе си.

Истината е, че Вашингтон отдавна не бе попадал в толкова сложна и опасна ситуация, когато едновременно са на път да сработят всички грешки на Америка за последните 30 години в сферите на външната политика и военното строителство. Проблемът обаче е далеч по-неприятен за държавите от Европа (независимо дали подкрепят сегашната политика на САЩ, или не). Защото, дори да загубят и бъдат принудени да се „върнат” обратно в Западното полукълбо, САЩ със сигурност ще оцелеят. Но, ако това стане, в новия хаотичен свят, който най-вероятно няма да е многополюсен, а по-скоро „безполюсен”, и в който всеки ще воюва с всички, проблемите пред Европа (а това означава и пред България) ще бъдат много повече и далеч по-трудни за преодоляване.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

От доста месеци насам, Иран продължава да държи света в напрежение.Заплахите на иранския президент Ахмадинеджад срещу Израел и неотклонното му намерение да реализира мащабната ядрена програма, даваща възможност страната му да се сдобие с атомно оръжие, както и интензифицирането на националната ракетна програма, на фона на общата модернизация на иранската армия, не могат да не тревожат, както Запада, така и Изтока.

Световната общност очевидно не е удовлетворена от неконструктивната позиция на Иран в преговорите за ядрената му програма, при това с най-различни контрагенти. Същността и е в проточването на преговорния процес и опитите да се внесе раздор между ЕС, САЩ, Русия и Китай, а напоследък – в шантажирането на всички тях със заплахата, че Техеран ще се откаже от Договора за неразпространяване на ядреното оръжие и ще напусне МАГАТЕ, ако иранското досие бъде изпратено в Съвета за сигурност на ООН, или по-точно – ако не бъдат изпълнени исканията на Иран да създаде необходимата инфраструктура за пълния цикъл на производство на ядрено гориво, т.е. за обогатяване на уран, даващ възможност и за създаването на атомно оръжие.

С усилията на новите си лидери, само за няколко месеца, Иран се превърне в едно от главните огнища на напрежение в съвременния свят. Назрява криза, чиито истински последици за света все още трудно могат да се преценят.

Неконструктивната ядрена политика на Иран поражда цял комплекс от въпроси: къде е чертата, отвъд която блъфът може да премине в твърдото намерение на геополитическия играч да се сдобие с атомен „жокер”? Как световната общност може да попречи на иранците на прекрачат тази черта? Възможно ли е все още да бъде убеден режимът на радикалните шиити в Техеран да се откаже от намеренията си? И дали заплахите в случая са по-ефективни от обещанията? Всичко това, по същество, са проблеми, касаещи международната сигурност.

И, докато дипломатите от ЕС, Русия, Китай, МАГАТЕ и ООН убеждават иранските си колеги да приемат мнението на мнозинството от световната общност, военните и политолозите вече анализират вариантите на евентуални силови действия за предотвратяване появата на атомно оръжие в Иран – от въвеждането на пълния комплект санкции на ООН, до предприемането на въоръжена акция. Политолозите очертават няколко възможни военни решения на иранския ядрен проблем. Първият е война, целяща смяната на режима, както стана в Ирак. Вторият – ограничен ракетно-авиационен удар против иранските ядрени обекти и, възможно, по някои други военни цели.

Повечето експерти все пак смятат, че дори и при най-екстремното развитие на ситуацията, Иран вероятно ще стане обект на втория, т.е. на „югославския” сценарий (включващ унищожаването на отделни обекти – ядрените центрове, системата за противовъздушна отбрана и т.н.). Не е тайна също, че военното и политическо ръководство на Иран е съвсем наясно за възможността от подобно развитие и, естествено, подготвя своя отговор.

Според генералния директор на руския Център за анализи на съвременен Иран Раджаб Сафаров, който твърди, че лично е разговарял с редица високопоставени ирански политици, първият елемент от техния план за действие включва „незабавното унищожаване на цялата петролна и газова инфраструктура в Персийския залив и ликвидиране на газовите и петролни ресурси на Саудитска Арабия, Кувейт, Бахрейн и Ирак”. В същото време ще бъде нанесен въздушен удар по 400 стратегически цели в Израел, които вече са избрани. След което Персийският залив ще бъде блокиран в зоната на Ормузкия пролив. Последица ще стане резкият скок на цените на петрола до 150 долара за барел. Не си струва да коментирам подобен фантастичен план. Вместо това, нека просто си припомним, с какво разполагат Съединените щати в района на Персийския залив.

Общият брой на американските военни там е 250 хиляди души. Сухопътните войски включват шест дивизии: 1-ва бронетанкова, 1-ва кавалерийска (авиомобилна), 3-та пехотна, 4-та пехотна, 82-ра въздушно-десантна, 101-ва десантно-щурмова, плюс самостоятелният 2-ри бронекавалерийски полк. Числеността им е 110 хиляди души. На свой ред, военно-морските сили на САЩ в региона включват: 90 бойни кораба, 6 многоцелеви групи (всяка от които включва по един самолетоносач, два крайцера, две фрегати, 3-4 есминеца, две атомни подводници „Охайо”, няколко спомагателни кораба и три кораба-амфибии с експедиционен батальон на американската морска пехота на борда – общо 2200 морски пехотинци). Самолетоносачите „Нимиц”, „Кити хоук”, „Констълейшън” и „Ейбрахам Линкълн” се намират в Персийския залив, а „Хари Трумън” и „Теодор Рузвелт” – в Средиземно море. На тях са базирани ескадрили от самолети F / A -18 Horner , F -14 Tomcat и самолети за радиоелектронно потискане ЕА-6В – общо между 80 и 90 самолета на всеки кораб. Като цяло, американските ВМС разполагат с 12 ударни самолетоносача и 18 атомни подводници „Охайо”, способни да нанесат ракетен удар по всяка точка на света.


 

Дори имайки предвид само това, изглежда повече от съмнително, че иранците могат да причинят кой знае какви загуби на противниците си както в Ирак, така и в целия регион.

Иранската армия

Какво представлява армията на аятоласите? Какъв е сегашният и потенциал? Иранската армия е най-многочислената в Близкия и Среден изток. Тя притежава нелош боен опит, получен по време на ирано-иракската война (1980-1988). Структурата и е съобразена с военно-политическите цели на клерикалните ирански лидери, а също с икономическите възможности, националната и религиозна специфика на страната.

Особеност в организационната структура на иранските въоръжени сили е наличието в тях на два независими компонента – редовни армейски части и т.нар. Корпус на стражите на ислямската революция (КСИР), всеки от които разполага със собствени сухопътни, военно-въздушни и военно-морски сили, със съответната система на командване както в мирно, така и във военно време. Освен това, при извънредна ситуация, към военното командване преминават и частите на вътрешното министерство.

В рамките на КСИР действа и т.нар. Сили за съпротива „басидж” – нещо като народно опълчение и, в същото време, армейски резерв. В Корпуса влизат и частите със специално предназначение „Кодс”, изпълняващи стратегически военно-диверсионни функции.

Според иранската конституция, върховен главнокомандващ на всички въоръжени сили на страната е духовният водач на нацията (в момента това е аятолах Али Хаменей), т.е. главата на шиитската общност (факих), който едновременно е и политически лидер на страната (рахбар), разполагащ с практически неограничени пълномощия в решаването на всички военни и военно-политически въпроси.

Духовният лидер има правото да започва война и сключва мир, както и да обявява всеобща мобилизация. Той назначава и сваля началника на Генералния щаб, главнокомандващите на КСИР и шефа на вътрешните войски. На него е подчинен и Висшият съвет за национална сигурност, който е най-важния консултативен орган по въпросите на сигурността, отбраната, стратегическото планиране и координиране на правителствената дейност в различните сфери. Съветът формулира политиката в сферите на отбраната и сигурността, в рамките на генералната линия, определяна от духовния водач. Той може да предлага на Върховния главнокомандващ да започне война или да сключи мир, да обяви всеобща мобилизация, както и да му предложи кандидатури за висшите военни постове в държавата. А също – да определя формите и начините на взаимодействие между въоръжените сили и гражданските власти (както и между армията, КСИР и вътрешните войски), да координира военното производство и т.н.

Върховният главнокомандващ ръководи армията чрез Генералния щаб на иранските въоръжени сили. Това е висшият, централен орган за ръководство на всички компоненти и видове въоръжени сили в страната. Основните му задачи са: разработването на стратегическите въпроси на отбраната, планиране на стратегическите операции в началния етап на бъдещата война, както и оперативната и бойна подготовка на националните въоръжени сили (включително учения и маневри), контрол на бойната готовност, организацията и усъвършенстване на ръководството на войските и взаимодействието между армията, КСИР и частите на Вътрешното министерство, както между отделните родове войски и т.н.

Числеността на редовните въоръжени сили на Иран варира (по различни оценки) между 540 и 900 хиляди души, от които между 450 и 670 хиляди са в сухопътните войски (армията и КСИР), между 70 и 100 хиляди – във военно-въздушните сили, между 35 и 45 хиляди – във флота, а около 135 хиляди – в Силите за съпротива „басидж” и над 14 хиляди – в специалните части „Кодс”.

Общият състав на иранските въоръжени сили включва около 50 дивизии (от тях 32 са пехотни, 3 са механизирани, 7 – бронетанкови, плюс въздушно-десантна и въздушно-щурмова дивизии и др.), над 80 отделни бригади (включително 10 ракетни – с оперативно тактически, тактически и противокорабни ракети, плюс 8 бригади кораби и катери), над 30 ескадрили бойна, морска и военно-транспортна авиация и около 10 бригади армейска авиация.

Пак по различни оценки, тези съединения разполагат с: между 150 и 300 пускови ракетни установки; между 1500 и 3000 танка; между 1800 и 3200 полеви артилерийски оръдия, между 250 и 900 реактивни системи за залпов огън; между 260 и 306 бойни самолета, между 300 и 375 бойни хеликоптера; около 200 пускови установки за управляеми зенитни ракети; 1500 зенитни оръдия; 26 бойни кораба, 3 подводници и 170 бойни катери (ракетни, торпедни и артилерийски) с над 200 ракети на борда.

Различните данни се обясняват с изключително строгата секретност, наложена в Иран по всички въпроси, касаещи въоръжените сили на страната. Различни неирански източници привеждат нееднозначни сведения за числеността и състава на иранската армия, както и за количеството въоръжение и бойна техника, с която тя разполага.

Проблемите пред иранските въоръжени сили

Основни недостатъци, ерозиращи бойната мощ на иранските въоръжени сили, си остават ниското ниво на подготовка на личния състав, както и морално и физически остарялото оръжие и бойна техника.

Що се отнася до личния състав, през последните години бяха предприети стъпки към повишаване нивото на военна подготовка на войниците и офицерите. Значително нарастна броят на провежданите учения както в мащаб батальон-бригада, така и на отделните родове и видове войски. Военните експерти отбелязват, че акцентът в бойната подготовка се поставя върху взаимодействието между различните подразделения, части, родове и видове войски, както и със Силите за съпротива „басидж” и вътрешните войски. Като особено значение се придава на действията на личния състав в условията на партизанска война и окупация на страната от противник, разполагащ с високотехнологични оръжия.

Както и преди, разбира се, голямо внимание се отделя на морално-психологическата и идеологическа (религиозна) подготовка, която според иранското военно командване трябва поне донякъде да компенсира липсата на достатъчно военен професионализъм. Особено мощна политическа и религиозна пропаганда се осъществява в армията през последните месеци, поради рязката радикализация на иранската вътрешна и външна политика и появата на реална заплаха от военен сблъсък с Америка.


 

И още един немаловажен момент. Както е известно, в началото на вече 27-годишната си история Корпусът на стражите на ислямската революция (КСИР) обединяваше нередовни въоръжени групи, от типа на т.нар. „милиции”, с независимо от армията ръководство. Но още първите месеци на ирано-иракската война разкриха големите потенциални политически, военни и „наказателно-репресивни” възможности на КСИР и корпусът постепенно се трансформира в основен елемент от системата на редовните армейски части на Иран. Днес той представлява мощна силова структура, която в някои аспекти дори превъзхожда редовната армия. В годините след края на войната с Ирак стартира процес на постепенното сливане на двата основни компонента на своите въоръжени сили. Беше създадено общо и за армията, и за КСИР Министерство на отбраната и единен генерален щаб. Все пак, засега те си остават самостоятелни формирования, макар че след идването на власт на неоконсерватора Махмуд Ахмадинеджад (чиято кариера, между другото, започва и е тясно свързана с КСИР) са налице някои признаци, че се подготвя окончателното сливане на армията и корпуса в единна структура, като в нея ще доминира именно КСИР. Впрочем, това е стара мечта на най-радикалните военни и политико-религиозни ирански лидери.

Така, новите обединени въоръжени сили на Иран, несъмнено, ще бъдат още по-идеологизирани (т.е. по-радикални в политически и религиозен план). От една страна, в перспектива това може и да укрепи позициите им, но от друга – ще лиши иранския истъблишмънт (или по-скоро различните му фракции и групи) от възможността да поддържа политическия баланс в страната, използвайки за целта наличието на двата полусамостоятелни компонента на въоръжените сили.

По отношение на въоръжението и бойната техника, нещата са още по-сложни. Огромната част от иранската бойна техника са остарели образци, произведени през 60-те и 70-те години на миналия век. Има дори и „музейни експонати” от 40-те и 50-те години (например някои кораби и артилерийски системи). Бойната авиация е представена от стари американски самолети F -4 и F -5 , френски „миражи” F -1 , китайски F -7 , както и съветски самолети Су-24 и Су-25. Сравнително по-нови са руските МиГ-29 и, донякъде, американските F -14. Но, според списание „ Military Balance ” , само 60% от самолетите американско производство и 80% от тези, произведени в Русия и Китай, са годни за експлоатация.

Сериозен проблем пред иранското военно командване е и, че значителна част от армията е снабдена с оръжия, които не са взаимозаменяеми. Оръжието и военната техника на Иран включва модели, произведени в различни страни (САЩ, Великобритания, Китай, Северна Корея, Бразилия, Русия) и по различно време. Което пък създава пълен хаос по отношение на доставките на резервни части и горивно-смазочни материали и силно затруднява обучението на личния състав (така, 9-те типа танкове, с които разполагат иранците, имат оръдия с 8 различни калибъра). От началото на 90-те, Иран полага сериозни усилия за купуването на големи партиди оръжие и бойна техника от чужбина (най-вече от Русия), както и за създаване на собствено производство – на леко въоръжение, танкове, бронетранспортьори, самоходни артилерийски установки, реактивни системи за залпов огън, управляеми противотанкови ракети и хеликоптери.

В тази връзка активно се реализира специална програма за развитие на иранските въоръжени сили в следните посоки: унификация на въоръжението и бойната техника (предвижда се например, артилерийските системи да бъдат само два калибъра – 120 и 125 мм); създаване на модерна общонационална система за противовъздушна отбрана; усъвършестване на обединената (на армията и КСИР) система за управление с перспектива за създаването на единни въоръжени сили; опора на националния военно-промишлен комплекс със затворен цикъл на производство на танкове, артилерия, бойна авиация, всички типове ракети и т.н. Въоръжението и бойната техника, произвеждани от иранската военна индустрия, макар и да са нови „физически”, по конструктивните си особености са или лицензионни, или просто са „копирани” от остарели чужди образци. Затова, по правило, военната техника, иранско производство, е остаряла морално още преди да слезе от конвейера. Най-съвременно е ракетното оръжие, произвеждано в самия Иран, на базата на севернокорейски технологии. Но, както твърди известния експерт по Иран Фархад Хосрохавар, който ръководи френския Център за анализ и социологически изследвания, липсва каквото и да било реално развитие на иранския военно-промишлен комплекс, като дейността му се изчерпва с възпроизвеждането на руска, американска или корейска продукция.

Според Хосрохавар, военно-техническата политика на иранците следва два основни приоритета – ядрените изследвания (които днес са много по-важни за Техеран, отколкото разработването и производството на конвенционални оръжия) и ракетните програми. Освен това се активизира обновяването на военно-въздушните сили, които постепенно деградират. Но дори и в това направление не се предвижда осъществяването на действително мащабни програми.

Днес ракетите са основната ударна сила на иранските въоръжени сили, способна да отговори на евентуално военно решение на проблема с ядрената програма на Техеран от страна на САЩ и Израел. Според известния израелски експерт Дан Ашкелонски, „Иран смята ракетите за основен компонент в програмата си за създаване на неконвенционално оръжие, позволяващ му реално да застраши своите противници, и затова изразходва значителна част от военния си бюджет за тях”.

В иранската армия, ракетните войски са част от военно-въздушните сили на елитните КСИР. Което несъмнено доказва, колко значима роля им отрежда военно-политическото ръководство на страната.

С помощта най-вече на Северна Корея, Техеран е произвел голямо количество тактически ракети с обсег от 40 до 300 км, на базата на различти съветски и китайски „модели”: Oghab , Nazeat , Zelzal , Shihab -1 и Shihab -2. Но едва с появата на Shihab -3 ( Shihab -3 D и Shihab -3 DE ) с обсег 1300-1500 км и повече, които днес са в състояние на бойна готовност, Иран действително се превърна в ракетна държава.

Според споменатия по-горе Дан Ашкелонски, ракетният комплекс Shihab -3 се разработва от 1994 насам, на база на севернокорейската ракета No - Dong . Новите поколения ракети Shihab -4, -5, -6 , които могат да поразяват цели на разстояние от 1800 ( Shihab -4 ) до 6400 км ( Shihab -6 ), се разработват на базата на севернокорейските Таеро - Dong -1, Taepo - Dong -2 и Taepo - Dong - X . Днес те се намират във фаза на конструктивна доработка и изпитания.

Така, през последните месеци в Иран се очертава ясна тенденция за подготовка на страната, нейните въоръжени сили и цялото население за предстояща война с изключително могъщ противник, в лицето на САЩ и Израел.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн