Когато през 1992 Москва и Пекин се споразумяха за доставката на руско оръжие за Китай, това стана световна сензация. Военните анализатори дори лансираха тезата за възможен нов геополитически съюз между двете държави, насочен срещу САЩ. Макар, че по онова време (т.е. в разгара на руския „флирт” с Америка) подобни предположения не звучаха сериозно. Беше ясно, че двете страни не преследват някакви глобални, дългосрочни цели, а се опитват да решат съвсем конкретни задачи. След събитията на площад Тянанмън през 1989, западните държави наложиха ембарго върху оръжейната търговия с Китай. Което сериозно затрудни ограничената модернизация на китайските въоръжени сили, планирана за началото на 90-те. Що се отнася до Русия, именно през 1992, поръчките за нейната армия бяха драстично съкратени и износът на военна продукция изглеждаше единственото спасение за застрашената от фалит отбранителна промишленост. Освен това, доставките на оръжие и военна техника трябваше да сложат край на конфронтацията, наследена от времето на съветско-китайския конфликт през 60-те и 70-те години на миналия век, демонстрирайки възстановеното доверие между двете държави.

Днес е вече ясно, че продажбата на руско оръжие и военна техника напълно оправда свързаните с него очаквания. В най-трудните времена за руския военно-промишлен комплекс именно износът на оръжие за Китай позволи да оцелеят не само отделни предприятия, но и цели руски региони (1). От друга страна, тези доставки позволиха на Китай да отложи за по-добри времена създаването на собствена модерна военна индустрия и да не повтаря грешките на някогашните съветски лидери, които в продължение на десетилетия влагаха огромни ресурси за гарантиране на военния паритет със САЩ (2).

От 1992 насам Русия е доставила на Китай оръжия и военна техника, които биха били достатъчни за пълното въоръжаване на армията на някоя средноголяма европейска държава. През последните петнайсетина години китайската Народноосвободителна армия получи 128 бойни самолети (различни модификации изтребители Су-27 и Су-30) и 105 комплекта Су-27СК, предназначени за сглобяване в самолетния завод в Шънян. За същия период бяха продадени няколко стотин хеликоптера Ми-17. Китай купи за своите военно-морски сили два есминеца клас „Современный” и очаква доставката на още два, снабдени с ракети „Москито” (според руските специалисти, с тях могат да бъдат атакувани и самолетоносачи). Русия продаде на Китай и 12 дизелови подводници 877ЕКМ, 636 и 636М. Освен това китайците се сдобиха с 12 зенитно-ракетни комплекса С-300 ПМУ-1 и 27 комплекса „Тор М-1”, като съвсем скоро се очаква доставката на още осем комплекса С-300 ПМУ-2. Освен това, през 2006, Китай ще купи 40 транспортни самолета Ил-76 и самолети за въздушно зареждане Ил-78(3).

Китай от доста време насам е най-големия клиент на руския военно-промишлен комплекс, купувайки оръжие на стойност между 1,2 и 2,8 млрд. долара годишно. Но дори и толкова мащабни доставки не са в състояние да доведат до такъв ръст на китайската военна мощ, който да промени драстично силовият баланс в региона. Проблемът е, че Русия не доставя на китайците кой знае колко модерно оръжие. Изтребителите Су-27, подводниците тип „Варшавянка”, или есминците клас „Современный” бяха създадени през 70-те и 80-те години на миналия век и колкото и да ги модернизират, са морално остарели. Тъкмо това обяснява и факта, че въпреки очакванията, през 2005, китайците не сключиха нови договори за доставка на руски военни самолети. Специалистите дори предсказват спад в износа на руско оръжие за Китай през следващите години. Като причината не е, че Москва, по някакви военни или политически съображения се страхува да доставя на Пекин най-модерната си военна техника. Истината е, че в сферата на военно-въздушните и военно-морските сили (които най-вече интересуват висшите китайски военни) руският военно-промишлен комплекс просто не разполага с подобно производство.

Междувременно, контактите във военната сфера между двете държави стават все по-широки и разнообразни, излизайки отвъд рамките на простата търговия с военна техника. Доскоро Китай старателно избягваше всяка друга форма на военно сътрудничество, освен военно-техническото. Пекин ловко се измъкваше всеки път, която Москва се опитваше да му предложи (през 90-те години това се правеше в прав текст) двете страни, поне на думи, да декларират съюзническите отношения помежду си.

Днес обаче, Русия и Китай са водещите участници в отбранителните програми на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС). Също както и Москва, Пекин се стреми да създаде с помощта на ШОС ефективна система, способна да гарантира стабилността и сигуростта на Централна Азия. През август 2003, за първи път в историята си, двете страни проведоха съвместни антитерористични учения. Техният първи етап бе на територията на Казахстан, а вторият – в Китай. В учението, под кодово наименование „Взаимодействие 2003”, участваха над хиляда военни от Казахстан, Киргизстан, Китай, Русия и Таджикистан. Първият етап на учението бе ръководен от щаба на Източния военен окръг на Казахстан, а втория – от щаба на Синцзянския военен окръг в Китай, с участието на офицери от всички страни-участнички.

Междувременно, става все по-ясно, че Пекин сериозно разчита да използва Русия за решаване на основната си външнополитическа задача – връщането на Тайван в състава на Китай. От няколко години насам китайците оказват постоянен натиск върху правителството на „бунтовната провинция”. Така, в публикуваната през декември 2004 „Бяла книга по въпросите на отбраната” директно се отбелязва, че: „Китайските въоръжени сили на всяка цена ще пресекат попълзновенията на Тайван към обявяване на независимост” (4) . Непрекъснато укрепва мощта на китайската военна групировка, съсредоточена в района на Тайванския пролив, като тя се снабдява с огромно количество бойна техника. Въпреки това е ясно, че политиката на силов натиск може да даде резултат, само ако Китай съумее да убеди света, че разполага с ефективни средства за да не допусне намесата в конфликта на официалния гарант за сигурността на Тайван – Съединените щати. Което пък означава, че китайците трябва да демонстрират способността си да попречат на самолетоносачите на американския Седми флот да навлязат в Тайванския пролив.

В тази светлина, проведените през миналата 2005 руско-китайски военни учения се очертават като първа стъпка в тази посока. Мястото за провеждането им беше определено след доста колебания. Първоначално Русия явно бе склонна те да се проведат по схемата на антитерористичните учения от 2003, само че в по-голям мащаб и отново в Снцзян-уйгурския автономен район. Китайските военни пък предлагаха провеждането им провинция Чжецзян, т.е. в непосредствена близост с Тайван. В края на краищата бе избран полуостров Шандун, на чиито полигони, по ирония на съдбата, китайската армия в продължение на десетилетия отработваше методите за отразяване на възможна съветска агресия.

В маневрите, под кодово наименование „Мирна мисия 2005”, от руска страна участваха около 1800 военни: включително въздушно десантна рота и рота на морската пехота, както и два есминеца, голям десантен кораб, два стратегически бомбардировача Ту-95, четири бомбардировача за големи разстояния, седем военно-транспортни самолета, самолет за зареждане във въздуха и самолет със система за далечно радиолокационно откриване (А-50).

От китайска страна участваха над 10 хиляди войници и офицери, както и над десет кораба от различен клас, включително есминци, дизелови подводници и десантни кораби. Беше очевидно, че сценарият на ученията не съответства на числеността на участващите сили и характеристиките на използваните оръжия и военна техника. Разбира се, легендата на учението беше съставена така, че да не породи негативна реакция в съседните страни: според нея в условна държава избухват сблъсъци на етническа основа, съпроводени от терористични акции, а Китай и Русия (с мандат на ООН) осъществяват операция за разделяне на страните в конфликта.

Въпросното „умиротворително учение” включваше обаче откриване и унищожаване на подводница, недопускане на противниковия флот до крайбрежието, както и масирани въздушни и артилерийски удари по вражеската територия. В същото време, пред участниците дори не бе поставена задача за отработването на такива стандартни за миротворческите операции действия като приемане и настаняване на бежанци, противодействие на масови безредици, организация на контролно-пропусквателни пунктове и т.н.. В резултат, ученията се проведоха като мащабна операция по завземането на крайбрежни територии. По същество, в хода на маневрите, руските стратегически бомбардировачи демонстрираха способността си (пък макар и само на теория) да „сдържат” Седмия американски флот. При това представителите на руския военно-промишлен комплекс не криеха, че виждат в този тип учения шанс да увеличат износа на оръжия за Китай. Както достатъчно откровено заяви командващият руските военно-въздушни сили генерал Владимир Михайлов: „Смятаме, че бихме могли да продадем някои от нашите самолети Ту-23М3 и Ту-95 на Китай. Част от тези самолети ще покажем и на съвместното учение, така че китайците да се заинтересоват от тях. И, ако имат пари, да ги купят” (5).

Но, ако чисто икономическата основа на руското участие в подобни маневри се вижда съвсем ясно, военно-политическите мотиви на Кремъл остават не съвсем ясни. Изглежда, че в руската военна политика все още е налице определен комплекс за непълноценност. Без да разполага с ресурси за да си гарантира наистина ключова роля в Азия, Русия сякаш се опитва да създаде поне някаква видимост за активно присъствие в региона. За китайците обаче, „Мирна мисия 2005” несъмнено беше елемент от сложната геополитическа игра, в която заплахите по адрес на САЩ, които са най-големия търговски партньор на Китай, бяха щателно премислени и строго дозирани.

Що се отнася до Русия, логиката на ръста на военния износ за Китай, води до все по-голямата и ангажираност във военно-политическите и геополитически планове на Пекин. Което обаче съдържа, освен несъмнената финансова изгода, и реалния риск тя да се превърне в разменна монета в една, общо взето, чужда геополитическа игра.

Бележки:

1. Например, данъците, които е плащало през 1998-2000 авиоционното обединение КнААПО в Комсомолск на Амур (сглобяващо по десет бойни самолета годишно за китайските ВВС), са формирали около една четвърт от целия бюджет на Хабаровския край (вж. Гольц А. Глубоко ешелонированная оборонка // Итоги. 2000, 24 окт.).

2. Повечето западни анализатори предполагат, че Китай изразходва за отбрана много повече средства, отколкото официално се съобщава. В частност, в доклада, поместен на сайта на американския Департамент по отбраната ( www . defencelink . mil / news / Jul 2005/ d 20050719 china . pdf ) и в « Ежегодник СИПРИ» (М. Наука, 2004), се прави извода, че Китай е на второ място в света по военни разходи. При това специалистите са единодушни, че основното количество високотехнологични въоръжения Китай, както и преди, получава от Русия.

3. Вж. Пять прорывных лет // Красная звезда 2005. 12 ноември; Макиенко К. Дан заказ ему на Запад // Коммерсанть. 2005. 16 авг. Пак той: Реставрация историческо роли России, роль Китая и инструментарий ВТС // Главная тема. №7. септ.-окт. 2005; Кедров И. Изыскание внутренних резервов // Военнопромишленный курьер. 2005. №46.

4. www . china . org . cn / english /2004/ Dec /116032. ht ;#2

5. Макиенко К. Реставрация исторической роли России, роль Китая и инструментарий ВТС // Главная тема. №7. септ.-окт. 2005.

* Авторът е известен руски военен експерт

{rt}

Феноменалният икономически ръст, демонстриран от Китай през последните 25 години (средно 9% годишно), в резултат от който делът му в световния брутен вътрешен продукт (БВП) нарасна от 1% до 6%, превърна тази страна в един от най-влиятелните играчи в глобалната геополитика. Ако тенденцията се запази (както обещават китайските лидери), в средата на ХХІ век Китай може да се превърне в най-мощната икономика на планетата. Така, шефът на отдела за анализ на световната икономика на инвестиционната корпорация “Голдмън Сакс” – Джим О ' Нийл, прогнозира наскоро, че през 2040 Китай ще надмине САЩ по обема на своя БВП. Много експерти са склонни да се съгласят с него, като според някои това ще се случи още през 2020. Изграждайки толкова внушителен икономически фундамент, днес китайците се стремят да укрепят на тази основа политическите си позиции на световната сцена и да увеличат стратегическата си мощ за да участват, заедно с останалите глобални лидери, в определянето на новия световен ред. Това забележително развитие поражда нееднозначни реакции, като сред специалистите по Китай се очертават две принципно различни гледни точки за случващото се. Една част от тях (включително някои български анализатори), които очевидно са впечатлени от стремителната динамика на китайската еволюция, описват този феномен с възторжени термини, превъзнасяйки китайския модел на развитие и предсказвайки, че ХХІ век ще бъде „векът на Китай”. Други, обратно, предричат скорошния неизбежен крах на „китайското чудо”. Разбираемо е, че всяка от тези визии има своята идеологическа и прагматична основа.

Проблемите на китайското развитие

Песимистичните прогнози за бъдещето на китайския феномен се базират на опасенията на световните силови центрове от появата на опасен конкурент, който (както се предполага) в определен момент неминуемо ще започне да претендира за ролята на световен хегемон, опитващ се да влияе върху развитието на човечеството и глобализационните процеси според собствените си интереси. Възможно е, популярните напоследък мрачни прогнози за катаклизмите, които очакват Китай в близко бъдеще, да са своеобразна психологическа реакция на тези страхове. Ще припомня, че началото на катастрофалните прогнози за развитието на ситуацията в тази страна поставиха публикациите на американските анализатори Гордън Чан, Джо Стедуел и Пол Кругмън. Така, в книгата си „Очертаващият се крах на Китай” Чан предупреждава, че още през следващите години китайското ръководство няма да се справи с поддържането на сегашните темпове на икономическо развитие, което означава, че сегашният политически режим едва ли ще се удържи на власт повече от пет години. Същата теза лансира и Стедуел, който в книгата си „Китайската мечта” (2002) твърди, че икономическите основи на съвременен Китай са „изградени върху пясък”. И двамата автори настояват, че причина за китайския крах ще станат именно провежданите от страната икономически реформи, независимо колко ефективни ни изглеждат отстрани. В най-общи линии, основните причини за слабостта на „китайски модел” могат да се сведат до следното:

- Китайският икономически ръст няма стабилна основа, тъй като огромните количества работна ръка, капитали и суровини които се изискват за поддържането му, не гарантират устойчивостта му и в бъдеще;

- Китайските политици бъркат ръста с развитието. Китайската икономика е диверсифицирана само на повърхността, но не и в дълбочина. Списъкът на продуктите, които китайците произвеждат, е само 5% от това, което предлага икономиката на Дания например;

- Всъщност, китайците развиват своеобразна нова версия на монокултурна икономика, която изнася само едно нещо – евтина работна ръка;

- Поддържайки цените на своята продукция ниски, а националната си валута евтина, Китай, на практика, субсидира потребителите от богатите западни държави;

- Страната става все по-зависима от чуждестранния капитал, технологии, енергоресурси и пазари. Това обаче пречи за създаването на икономика способна да посрещне нуждите на вътрешния пазар от хранителни продукти, здравеопазване, образование и жилища;

- Днес китайците се ориентират към същия модел, който европейските „колонизатори” се опитаха да им наложат през ХІХ век, и който включва разделянето на страната на две: крайбрежните провинции, интегрирани в глобалния пазар и хинтерланд, оставащ предимно селски и „затворен” за света.

- До голяма степен, китайците са просто подизпълнители на основните индустриални държави и най-вече на САЩ, ЕС, Тайван, Южна Корея и Япония. Ролята им е да развиват остарели производства, докато по-напредналите икономики вече са навлезли в пост-индустриалната ера.

- Етикетите „Произведено в Китай” не могат да прикрият факта, че страната не притежава нито една от 5000-те най-популярни марки на стоки, доминиращи на глобалния пазар. Страната не притежава и нито една от по-големите банки, застрахователни компании или брокерски фирми, способни да оперират поне на регионално (да не говорим за глобално) ниво.

- Китай изразходва по-голямата част от финансовите си приходи в чужда валута за да купува американски държавни облигации, помагайки по този начин за покриване на огромния дефицит в икономиката на САЩ. Това, на свой ред, лишава самия Китай от средствата, необходими за повишаване жизнения стандарт на 800-те милиона китайски граждани, живеещи под чертата на бедността в т.нар. хинтерланд.

- Постоянното наличие на около 200 милиона търсещи работа китайци може да окаже положително влияние върху развитието на икономиката в краткосрочен план, гарантирайки и изключително евтина работна ръка (при това в отсъствието на истински профсъюзи), но в по-дългосрочен план това може да дестабилизира цялата система.

Освен тези икономически слабости, съвременен Китай е силно уязвим и в политически план. Първият аспект на тази политическа уязвимост е свързан с бъдещето на модела за управление на страната. Колко дълго сегашната еднопартийна система би могла да съхрани устойчивостта си? И дали (признаци за което се забелязват навсякъде) тя няма да бъде атакувана от новата китайска средна класа и местните „юпита”, които, след като вече познават вкуса на богатството, могат да поискат да вкусят и от политическата власт? Вторият аспект е тясно свързан с първия. Ако политическата система действително се „отвори” и демократизира, това би могло да доведе до изместване на лостовете на властта от крайбрежието към хинтерланда, застрашавайки икономическия модел, стоящ в основата на сегашното „китайско чудо”. Накрая, третият аспект е свързан с аспирациите на етническите и национални малцинства. Дали манчжурците, монголците, тибетците и уйгурите ще продължат да се примиряват с доминацията на „ханците” (т.е. китайското етническо мнозинство), ако получат възможност да избират? И, дали Китай не е империя от съветски тип, която един ден може да се разпадне по същия начин, както някогашният и комунистически съперник?

Истината обаче е, че най-сериозната причина за предпазливото отношение на специалистите към бъдещето на китайския феномен е двойнствения характер на китайския режим, когото мнозина оприличават на „кентавър”. Ако, от една страна, Китай демонстрира невиждано мащабен и радикален завой към пазарната икономика и политиката на „отворени врати”, от друга - той изцяло запази тоталния монопол на Комунистическата партия върху властта. Оттук и противоречията при възприемането на страната от останалия свят. За западните демокрации, Китай безспорно е близък в икономически план (т.е. „пазарен”), докато в политически си остава напълно „чужд” („недемократичен”, „авторитарен” и „репресивен”). Проблемът има и чисто доктринални измерения, тъй като според западните представи продължителният и устойчив икономически ръст е невъзможен в отсъствието на демократични институции. Следователно, рано или късно, китайското икономическо развитие ще влезе в неразрешимо противоречие с политическия режим, което пък ще доведе до дестабилизация с крайно опасни последици за целия останал свят. Още по-важно обаче е друго – острият дефицит на доверие от страна на демократичния Запад към комунистически Китай. Защото, ако демокрацията, по дефиниция, е прозрачна и предсказуема, авторитаризмът е „затворен” и склонен към произволни действия и едностранен подход в международните отношения. Как би се държал Китай, когато военната му сила започне да съответства на икономическата му мощ? Дали тогава няма да поиска да диктува на останалите собствените си правила? Именно това поражда страха от китайския възход в световната общност. За да го парира поне отчасти, китайското ръководство лансира лозунга за „мирния възход на КНР”, но при сегашната липса на доверие към стратегическите планове на Китай, той може да се тълкува и като своеобразна „димна завеса”. Очевидно е, че при обсъждането и оценката на проблемите на китайското развитие налице е както определен антикитайски „черен пиар”, така и китайска самореклама и автопиар, зад които стоят съвсем конкретни интереси. Тоест, става дума не само за различни идеологически догми и политически ангажименти, а и за определени страхове, фобии и подозрения (включително и съвсем ирационални). Поради това е изключително важно при анализиране на заплахите, предизвикателствата и рисковете, свързани с икономическото развитие на Китай, да се отделят външните, изкривяващи същността на проблема, моменти от обективния анализ на реалните и потенциални фактори на евентуалната китайска опасност.

Днес тезата за неизбежния колапс на Китай и, че страната никога няма да може да постигне истински икономически просперитет, вече не е особено популярна. Вместо това, тече широка дискусия за възможните заплахи, рискове и предизвикателства, пред които е изправено китайското развитие. Към тези проблеми е насочено и вниманието на сегашното китайско ръководство. Растящите очаквания за дълбока криза, с драматични последици за ситуацията в света, императивно налагат намирането на ясни и убедителни отговори на следните въпроси:

- какви са неблагоприятните сценарии за развитието на Китай и заплахите от тях за света?

- как навреме би могла да се види реалната заплаха от дълбока криза в страната?

- какви мерки следва да предприеме световната общност за да неутрализира или поне да намали рисковете за себе си от срива на китайския икономически ръст и последвалата го политическа и социална дестабилизация?

Вероятността от дълбока криза в Китай

Както е известно, кризата е елемент на всяко развитие. Китай също не е изключение. Спецификата е, че кризата, като крайно изостряне на противоречията в социално-икономическата система, може да бъде разрешена или чрез по-нататъшното усъвършенстване на системата, или чрез разрушаването и. Всичко зависи от дълбочината на кризата, от това, доколко управляема е системата, от точността и своевременното вземане на политическите решения и корекции. Според съвременните представи, развитието е „балансиране между състоянието на абсолютна приемственост и липсата на промяна и състоянието на неустойчивост, дестабилизация и непрекъснато обновяване”. Затова всяка реформа е съпроводена от сериозни рискове. Социално-политическите и икономически трансформации неизбежно дестабилизират ситуацията, като в крайна сметка водят или до стабилизирането на системата на ново, по-високо ниво, или пък до нейното разпадане и деградация. И колкото по-радикални са реформите, толкова по-сериозни са съпътстващите ги рискове.

В китайския случай ситуацията се усложнява от това, че радикалното реформиране на икономиката се провежда в една гъстонаселена държава, където наследството на традиционализма далеч не е изживяно, липсват стабилни основи на съвременната политическа култура и гражданското общество. Още Алексис дьо Токвил отбелязва, че там, където свободата няма традиции, бързите реформи и промени са опасни. Затова и опасенията, че събитията в Китай могат да се развият по неблагоприятен сценарий съвсем не са случайни, т.е. не става дума нито за „черен пиар”, нито за нечия зла воля. Наистина, досега страната съумяваше да избегне катастрофално изостряне на ситуацията. Днешното китайско ръководство не се самозалъгва от собствената си пропаганда за икономическите успехи на страната и се опитва оперативно да решава (засега успешно) постоянно възникващите проблеми, като своевременно коригира курса. Което пък означава, че настъпването на дълбока криза все още не е фатално предопределено. Монополът на Комунистическата партия върху властта доскоро беше фактор, стабилизиращ системата в периода на изключително бързи социално-икономически промени. Но, с усложняването на обществената система, нараства и натоварването върху нейната политическа съставляваща, повишават се изискванията към гъвкавостта и, все по-голяма става цената на погрешните решения в една ситуация, когато в обществото липсва политическа опозиция, способна да предложи разумни алтернативи.

Така или иначе, но ако външният свят действително иска гаранции за сигурността си, би трябвяло да разполага със своеобразна „система за ранно откриване” на признаците за дълбока криза в Китай и проследяване на факторите, способни да послужат като нейни „детонатори”. Ясно е, че става дума не за отделни кризисни явления, а за налагащи се една върху друга кризи в различни сфери на китайското общество, които могат да бъда задействани от най-различни обстоятелства – както външни, така и вътрешни. Тук ще се опитам да анализирам тези фактори.

Външноикономическите „детонатори” на кризата

Най-голяма опасност за провокиране на дълбока криза в Китай представлява изострянето на ситуацията на световните финансови пазари, особено ако то съвпадне по време с активната либерализация на китайския финансово-валутен пазар, която трябва да се осъществи през 2006-2007. Това е период, в който националният фондов пазар и все още неразполагащият с международно признание юан са практически беззащитни и силно уязвими. Крахът на глобалните финансови пазари, или дори финансова криза в Азия могат да повлекат със себе си рухване на фондовите борси в Китай, изостряне на проблема с „лошите кредити”, масов фалит на банките, изчерпване на националните валутни резерви, както и изтичане на чуждестранния капитал, многократна девалвация на юана и криза на външния дълг. А едва ли си струва да напомням, че реализацията на сценария с финансовия крах в Китай може да има изключително драматични социални и политически последици.

Втори подобен „детонатор” може да стане световната енергийна криза, съпроводена от продължително нарастване на цените на петрола и нефтопродуктите. Особено, имайки предвид, че Китай прекалено късно (при вече повишени цени на енергоносителите) стартира създаването на национален петролен резерв. Последиците в този случай могат да бъдат следните:

- ръст на вътрешните цени на петрола и бензина на фона на продължаващия в страната автомобилен бум, което ще струва на китайската икономика 1-1,5% от ръсна на БВП;

- развъртане на спиралата на инфлацията;

- поскъпване и, като последица от него, спад в темповете на нарастване на износа (или дори намаляване на обема му), който се смята за „локомотива на китайската икономика”.

Третият външнокономически фактор, способен да провокира криза е влошаване на конюнктурата на онези световни стокови пазари, към които е ориентиран китайският износ. Сам по себе си, този фактор едва ли е смъртно опасен, но съвпадането му с финансовия „детонатор” би имало определен кумулативен ефект.

Струва си да отбележа и, че всички потенциални кризи, за които споменах, се пораждат от глобални фактори, т.е. от проблеми във функционирането на световните икономически механизми – финансови, производствени и търговски. Икономическият катаклизъм в Китай, провокиран от тези фактори, може да удари (т.нар. „ефект на рикошета”) световната икономика, като забележимо изостри кризисните явления в нея и затрудни преодоляването им. Нека припомня, че на Китай се падат 15% от световния икономически ръст. Ясно е, че при наличието на световна криза (или кризи) шансовете за оказване на външна помощ на Китай, в опитите му да се справи с проблемите, ще са равни на нула. Просто защото в подобна ситуация, всеки ще гледа да спаси себе си, а не да подкрепя един „комунистически” режим. Нещо повече, при възникване на подобна кризисна ситуация, моментално се актуализира и заплахата от съзнателно блокиране процеса на китайското икономическо развитие, за да се попречи на укрепването на международните позиции на страната. Но дори и това да не стане, индуцираната отвън икономическа криза може да породи много сериозни проблеми във вътрешнополитическата, социална и идеологическа сфери.

Между другото, светът би трябвало да е заинтересован от това динамичният и устойчив ръст в Китай да продължи. Защото при възникване на дълбока икономическа криза в страната, развитието на ситуацията по „принципа на доминото” би застрашило перспективите за развитие на източноазиатската, а след нея и на световната, икономика. Вероятната реакция на международния капитал при подобен срив на китайския икономически ръст ще включва свиване на собствените производства и изтегляне на капиталите от страната, или – обратното – агресивно изкупуване на китайските активи с надеждата да се закрепят на китайските финансови пазари след преодоляването на кризата, но истината е, че всичко това може само да задълбочи проблемите.

Световната общност би постъпила по-адекватно, ако се опита да изпревари събитията и предприеме определени „профилактични” мерки – например задълбочавайки икономическия и финансов диалог с Китай за изработването на съвместна антикризисна политика още преди кризата да стане неизбежна. При това усилията следва да се съсредоточат в най-уязвимите сфери на китайската икономика – финансовите институции и държавните предприятия. Помощ би могла да се окаже за преструктурирането на китайския банков сектор, усъвършенстване работата на фондовите и валутни пазари, реализацията на програмите за сливания и поглъщане на предприятия, както и в схемите за изкупуване на „лошите активи” срещу акции. Важното в случая е банковият сектор да не се окаже изцяло под контрола на чуждестранния капитал, тъй като това води със себе си опасността от изблици на антизападни, националистически настроения. Като всички тези мерки за предотвратяване или преодоляване на икономическата криза могат да бъдат осъществени в рамките на диалога между Г-8 и Китай.

Вътрешните „детонатори” на кризата

Ендогенните фактори за възникване и ескалация на дълбока криза в Китай (вътрешнополитически, вътрешнопартийни, идеологически, социални, корупционни и т.н.) представляват твърде разнородна съвкупност. Като общият им знаменател е наличието на една или друга причинна връзка с икономиката и нейното състояние, т.е. с икономическата политика. Те могат да бъдат част от конкретните прояви на икономическата криза, последици от нея, или пък нейни катализатори. Проблемът е, че бурното икономическо развитие на Китай се съпровожда с много сериозни последици под формата на прогресивно нарастваща политическа и социална нестабилност.

Нека първо анализираме вътрешнополитическите „детонатори”. Сред последиците от бързия, но географски небалансиран (с огромни различия между отделните региони) ръст, е изострянето на противоречията между регионалните елити, както и между Центъра и регионите. Което усилва центростремителните тенденции в Китай, стигащи до откровен сепаратизъм, и поражда политически разногласия вътре в китайското ръководство – условно казано, между групата на Цзян Цзъмин, запазила известни позиции във властовите структури дори и след като водачът и напусна всичките си официални постове, и новите лидери в лицето на тандема Ху Цзинтао и Ван Цзябао. Като проблемът не опира до това, че подобни разногласия уж отразяват борбата между „консерваторите” и „реформаторите”, или между привържениците и противниците на пазарните реформи и „отварянето” на Китай, а до това към кои бизнес-елити се ориентират основните групи в китайската управляваща върхушка. Така, „групата на бившия президент Цзян” е свързана с бизнес кръговете от свободните икономически зони по Източното крайбрежие, чиито печалби зависят от бързия икономически ръст, и които са заинтересовани той да продължи със същите темпове, докато групата на сегашния президент Ху и премиера Ван търси подкрепата най-вече на вътрешните китайски провинции и се обявява за по-умерен икономически ръст, опасявайки се, че китайската икономика може да „прегрее”, което пък (с появата на значителни дефицити и скокове в цените) ще има нежелани социални последици.

В контекста на проворечията в китайския елит, можем да анализираме и такъв специфичен вътрешен „детонатор” на кризата като корупцията. Сама по себе си, набиращата сили в страната антикорупционна кампания носи риск от нарушаване на баланса. По времето на Цзян Цзъмин кампанията срещу това зло не засягаше принадлежащите към собствения му клан. Сегашните китайски лидери обаче стартираха антикорупционна чистка както сред привържениците на бившия президент, така и в собствените си редове. Което демонстрира намерението им да въведат ред във всички, без изключение, властови ешелони. Само че така може да бъде нарушено равновесието между политическите и бизнес-елитите, което да доведе до тяхната конфронтация и, в крайна сметка, до сериозни проблеми в реализацията на стратегията за икономическо развитие на страната. От друга страна, отказът от борба с корупцията и изострянето на това опасно социално заболяване също би имало крайно неприятни последици: социален взрив, ценови, ресурсни и инвестиционни деформации, все по-висока цена за продължаване на развитието и растяща неефективност на държавния управленски апарат.

Не бива да пренебрегваме и идеологическата сфера, защото тя съвсем пряко е свързана с избора и обосноваването на китайската икономическа стратегия. Ако кризата на комунистическата идеология в Китай съвпадна по време с тази в бившия СССР (т.е. края на 80-те години на ХХ век), когато в нея бяха инкорпорирани пазарните принципи, днес вече е налице криза на самата пазарна идеология. Все по-популярна става антитезата на сегашния идеологически модел, базиращ се на срастването на икономическия либерализъм и политическия авторитаризъм. Като опасността е в институционализацията на лявата идеология на равенството, което може сериозно да забави задълбочаването на пазарните реформи със съпътстващите ги драматични последици в социалната сфера.

Външната реакция на китайската криза

Най-интересният въпрос, свързан с възможността Китай да бъде поразен от дълбока криза е, дали Комунистическата партия е в състояние да се справи с толкова сериозен катаклизъм, без да промени съществуващата политическа система и удържайки монопола си върху властта? С този въпрос е свързан и друг – има ли в страната сили, извън компартията, способни да измъкнат Китай от кризата, ако тя все пак стане реалност?

Опитвайки се да им отговорим, не бива да изключваме възможността за вътрешна еволюция на китайския политически режим и на самата компартия. Известно е, че китайските комунистически лидери демонстрират определен интерес към шведския и други европейски „социалистически” модели. Все по-често се чуват гласове за необходимостта комунистическата доктрина на Китайската компария да бъде заменена със социалдемократическа.

Друг възможен вариант е трансформирането на режима в двупартиен. Така, на фона на зачестилите контакти между Пекин и ръководството на Гоминдана (основната опозиционна партия в Тайван) през 2005, бе лансирана идеята за връщането (след обединението с Тайван) към съществуващата преди провъзгласяването на Китайската народна република двупартийна система, включваща Компартията и Гоминдана. Още повече, че партията Гоминдан би могла да разчита не само на тайванските си избиратели, но и на всички онези жители на континентален Китай, които са недоволни от комунистите.

Реализацията и на двата варианта би означавала управлявана и контролирана от компартията политическа еволюция на режима. В тази връзка обаче, възниква въпросът, доколко Китайската комунистическа партия (ККП) е узряла за подобна радикална трансформация и дали тя няма да провокира фатално разцепление както в ръководството и, така и в обществото. На второ място, не е ясно как могат да се съчетаят европейският социалдемократически модел с еднопартийния режим и монопола на партията върху властта? Що се отнася до двупартийния модел ККП-Гоминдан, реализацията му ще изисква предварителното решаване на „тайванския въпрос”. Който, сам по себе си, е изключително сложен и съдържащ огромни рискове, за което ще стане дума по-долу.

Впрочем, има още един отговор на поставения по-горе фундаментален въпрос за бъдещето на Китай и той е свързан с осъществяването на мащабни демократични реформи в страната и преход от авторитарната „социалистическа демокрация” към пазарна демокрация от западен тип. Подобен избор обаче също крие сериозни опасности. Защото не е ясно, дали в Китай има достатъчно сериозни сили, извън ККП, способни да измъкнат страната от хипотетичната бъдеща криза. Като последица от няколкото десетилетия на бързо икономическо развитие, в Китай се формираха нови източници на икономическа, политическа и интелектуална инициатива. Това, на първо място, е частният бизнес, „средната класа” и т.нар. „нови интелектуалци”.

Според някои анализатори, тези сили са готови да се справят с евентуална криза. Дали обаче те са наясно с всички съпровождащи подобно развитие рискове? Много е вероятно, че при налагане на ускорени темпове на демократизация на Китай, на власт в страната ще дойдат представителите на едрия капитал, които едва ли ще наложат демократичния западен модел, а по-скоро корумпиран авторитарен режим, или дори корумпирана диктатура – в най-новата световна история има много такива примери. Що се отнася до средната класа, формирането и става прекалено бавно поради голямата социална диференциация и огромната пропаст между бедни и богати. Ако използваме критериите на западната социална стратификация ще установим, че огромната част от китайското население не може да бъде причислена към средната класа, а онези китайци, които все пак се вписват в критериите, спадат по-скоро към „най-долната част на средната класа”. Тази ситуация в социалната сфера означава, че ускорената демократизация и оттеглянето на ККП от властта може да доведе до идеологически вакуум и мощно настъпление на консервативните и ортодоксално-комунистически сили, които, манипулирайки масовото съзнание, са готови да разпалят агресивно-националистически настроения. Ясно е, че подобно развитие би породило още по-големи заплахи и рискове както за развитието на Китай, така и за света.

Така или иначе, докато компартията съумява да гарантира икономическия ръст и социалната стабилност в Китай, властта и остава легитимна в очите на самите китайци, както и на световната общност, включително и на Запада, който не е заинтересован от колапса (и последвалия хаос) на една толкова голяма и интегрирана в световната икономика държава. Което означава, че основната задача е, от една страна, да не се допусне опасна дестабилизация на китайския държавен апарат, а от друга – китайските лидери да бъдат подтиквани достатъчно енергично към повишаване „качеството на властта” в страната – т.е. да съдействат за формирането и укрепването на средната класа, да подкрепят конструктивно настроените кръгове от китайския политически елит и демократизацията в самата ККП, както и да стимулират формирането на политически механизми, правещи възможен диалога между компартията и новите представители на политическата инициатива в страната.

В случая са неприемливи крайните позиции: както тезата, че политическото развитие на Китай си е чисто негова вътрешна работа и не търпи никаква външна намеса (очевидно е, че в днешния, глобализиращ се свят подобна постановка е некоректна), така и мнението, че властта на компартията следва на всяка цена и колкото се може по-бързо да бъде ликвидирана.

Ясно е, че при определени обстоятелства политическата и социална дестабилизация на Китай би могла да генерира много сериозни опасности и трудно разрешими проблеми за външния свят. Но тъкмо поради това е важно китайската политическа система да бъде допълнително укрепена с появата и утвърждаването на нови сили, способни да поемат контрола, в случай, че компартията не съумее да се справи със ситуацията. Прогнозирайки (в краткосрочна и средносрочна перспектива) реакцията на световната общност на евентуална дълбока криза в Китай, можем да предположим, че светът ще бъде по-заинтересован не толкова от ликвидирането на монопола на компартията върху властта, а от възможно най-бързото и безболезнено извеждане на страната от кризата. В подобна ситуация едва ли някой би заложил на оказването на допълнителен натиск за отстраняване на ККП от управлението. Просто защото днес никой не може да гарантира, че в Китай действително са налице някакви реални „извънсистемни” сили, способни да се справят с евентуална криза по-добре, отколкото ККП. В същото време обаче, дори международната подкрепа на сегашния комунистически режим не гарантира предотвратяването на възможни катаклизми, особено в дългосрочна перспектива.

Оптималният вариант е подкрепата за ККП да бъде обвързана с ангажименти от страна на компартията да не пречи за възникването на механизми за преодоляване на кризата, паралелни на партийния и опиращи се на реалностите на политически диверсифициращото се китайско общество. Ясно е също, че стартът на подобен диалог с китайското ръководство трябва да се осъществи още сега, защото след възникването на кризата, това на практика ще бъде невъзможно.

Светът обективно е заинтересован от укрепването на вътрешнополитическите позиции на конструктивно настроените среди в китайския политически елит и да съдейства за стабилизиране на средната класа и формирането на социално-политическа среда, способна да гарантира баланса между стремително раздалечаващите се социални интереси и групи в китайското общество. Още повече, че вече са налице определени условия за еволюцията на Китай в тази посока. Така, Пекин демонстрира готовност да възприеме западния опит в прогнозирането, предотвратяването и преодоляването на кризите. Китайските лидери внимателно анализират антикризисната политика на западните държави и се опитват да включат определени антикризисни защитни механизми в собствените си икономически планове.

В китайската конституция има специален член за извънредното положение, който касае не само антикризисните военно-политически мерки, но и преодоляването на различни заплахи от икономически, социален и т.н. характер. Самото китайско ръководство инициира активен диалог със западните политически елити, особено тези със социалдемократическа ориентация, изучава тяхната стратегия и тактика на държавно управление, включително антикризисните им програми. Всичко това всява определен оптимизъм за бъдещето на Китай.

Тайванският въпрос

Ако международната политическа ситуация, в краткосрочна и средносрочна перспектива, е благоприятна за Китай и не застрашава сигурността му, това не може да се каже за някои „междинни” регионална фиктори. Става дума за проблемите с Тайван и Хонконг, които биха могли да изиграят (особено първият) ролята на изключително опасни „детонатори” за възникване на дълбока криза. Тайванският въпрос заема особено място сред останалите заплахи, способни да сложат край на китайския икономически възход. При това той няма икономически характер, дори въобще не е свързан с икономиката, а изцяло се намира в сферата на „непоклатимите” принципи на китайската политика, отхвърлящи доктрината за „двата Китая”.

От друга страна, САЩ (както и една част от световната общност) се оказват в ролята на заложници на този проблем, тъй като са също толкова „непоклатимо” обвързани с поетите от тях задължения пред Тайван. Така че, определено развитие на събитията на острова може да послужи едновременно като casus belli (т.е. повод за война) за Пекин и като casus foederis (т.е. необходимост от изпълнение на съюзническия дълг) за САЩ, което, разбира се, е много опасно за целия свят.

Що се отнася до проблема с Хонконг, той е свързан с нарастващата активност там на демократичната опозиция, поддържаща тесни връзки със Запада. Чрез този канал укрепват демократичните очаквания и призивите за политически реформи във вътрешността на Китай. С други думи, налице е дълговременен фактор, ерозиращ полическото статукво в страната. Сегашните китайски власти са изправени пред сложния въпрос, как да реагират на този демократичен натиск от Хонконг? Още повече, че това е удобен лост, с чиято помощ отвън може да се моделира ситуацията в Китай. И макар че този натиск, сам по себе си, е недостатъчен за да провокира мащабни политически акции в страната, при изостряне на ситуацията в икономическата или социална сфери, хонконгският фактор може да налее масло в огъня.

Връщайки се към тайванския въпрос, бих искал да отбележа, че той представлява изключително опасно двуостро оръжие както за Китай, така и за САЩ и е много важно да не се допусне то да бъде използвано от нито един от тях. Защото лесно можем да очертаем сценария на кризата: обявяване независимостта на Тайван – ответни военни действия на Китай – международни санкции срещу агресора – криза в експортния сектор на китайската икономика – изтегляне на чуждестранните капитали – дефицит на ресурси и стоки, плюс инфлация – спад на производството и БВП, съпроводен с ръст на безработицата – социален взрив – вътрешна криза в компартията... Разбира се, подобно развитие следва да очакваме само, ако Пекин все пак се реши да предприеме военни действия. Как следва да реагира в такъв случай международната общност? Да наложи всички предвидени от устава на ООН санкции, или да се ограничи с формално осъждане на китайските действия? Дори във Вашингтон не са наясно с отговора, макар че в съответствие със Закона за Тайван американците са длъжни да му окажат военна помощ. Но каква точно ще бъде тя и дали подобен конфликт може да прерастне в истинска война между двете държави?

Едно е очевидно: необходимо е с всички средства да не се допусне именно такова развитие на ситуацията. Затова следва да се заложи на онези политически сили в Тайван, които не са склонни да форсират прокламирането на независимостта на острова. И в същото време ясно да се отстоява позицията за недопустимостта от военен сценария за обединяването на „двата Китая”, така че Пекин да няма никакви илюзии по този въпрос.

Всъщност, обективно погледнато, китайското ръководство е заинтересовано от съхраняването на сегашното статукво, за което е достатъчно да бъдат подкрепяни тайванските политически партии (и най-вече Гоминдан), обещаващи, че няма да повдигат въпроса за независимостта през следващите 50 години.

Някои изводи

И така, дали Китай, сам по себе си, застрашава света? Икономически „свой”, но политически „чужд” за развитите пазарни демокрации, той не представлява пряка военна заплаха. В икономически план обаче, като нов играч и набиращ сила конкурент на световнита пазари, Китай определено е сериозно предизвикателство за тях. Като рискът е в това, че евентуална дълбока криза в тази страна, вече превърнала се в стратегически фактор за световната икономика и политика, може да получи глобално развитие. В същото време, единствената пряка военна заплаха, идваща от Китай, е свързана с тайванския въпрос, но и тя не изглежда неизбежна.

Икономическият провал на Китай би нанесъл силен удар по световните пазари и много транснационални корпорации, но в средносрочна перспектива, това едва ли би предизвикало глобална финансова, енергийна или стокова криза.

Основните предизвикателства пред света, свързани с Китай са следните:

- Закрепил се на световните стокови пазари и активно проникващ на глобалните финансови пазари, Китай е готов да играе по техните правила, на при това е заинтересован от формирането на нови и отговарящи в по-голяма степен на китайските интереси, международни търговски, инвестиционни и иновационна правила на играта;

- Затвърждавайки мястото си в международната политика, Китай е едновременно партньор и конкурент на световните и регионални лидери, оставайки си „чужд” за тях в политически план, което създава определен проблем на международната общност, все още чакащ своето решение;

- Китай играе все по-важна роля в урегулирането на регионалните конфликти и миротворческите инициативи на ООН, което принуждава признатите световни и регионални лидери да се съобразяват с интересите му;

- Макар че превръщането на Китай в истинска глобална държава все още предстои, той вече е регионална държава с глобални амбиции и всички регионални играчи от Източна Азия ще трябва да го осъзнаят;

- Китай настоява за нов подход към себе си в рамките на двустранните отношения, отчитащ новото му място и значение в света.

В същото време рисковете, свързани с политиката на световната общност по отношение на Китай, могат да се обобщят така:

- Възприемането на китайския възход и укрепването на позициите на страната в света като заплаха за развитите пазарни демокрации и поставянето на акцента върху факта, че Китай е политически „чужд” за тях, както и произтичащите от това опити за блокиране на интеграцията му в световната икономика и политика. Ответните действия на Пекин могат да доведат до открита конфронтация с въпросните държави (а и не само с тях);

- Пълното отстъпление пред китайските претенции за провеждане на собствен курс на световните пазари и в световната политика, което може да доведе до сериозни загуби за пазарните демокрации;

- Запазване на предишното отношение към Китай, като не се признава нарастналата му роля в света и отказ от търсене на нови подходи, отчитащи сегашното му място в международната икономика и политика. Подобно поведение би означавало много пропуснати ползи за китайските партньори/съперници;

- Рискове генерира, само по себе си, бързото икономическо развитие на Китай, оказващо изключително мощен натиск варху световните ресурси и околната среда. Затова светът може да започне да се противи на стремителната модернизация на Китай, връщайки се към концепцията за „сдържането”, макар и на нова основа.

По отношение на последната точка, са възможни два отговора – деструктивен и конструктивен, като единият ще доведе до ново ниво на конфронтация, а другият – до установяването на стратегическо взаимодействие между световната общност и Китай по всички основни направления (икономиката, военната сфера, инфраструктурата, образованието, енергетиката и т.н.).

С две думи, проблемите на Китай и неговото развитие, които оказват определено влияние върху света, могат да намерят дългосрочно решение само на основата на съвместния (на Китай и на световната общност) подход към тях, в чиито рамки взаимодействието с Пекин би трябвало да премине, както следва, от политика на сдържане към политика на привличане, от политика на привличане към политика на интеграция и от политика на интеграция към политика на съвместно развитие и съвместна отговорност за прогреса на планетата.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

През май т. г. дойде краят на продължилата няколко години агония на федерацията между Сърбия и Черна гора. В края на 2002 черногорският устрем към независимост бе временно париран и целостта на съюзната държава беше съхранена най-вече заради силния натиск на ЕС и лично на върховния представител по въпросите на външната политика и сигурността Хавиер Солана. Неслучайно оттогава дългото и тромаво име Република Сърбия и Черна гора често бе заменяно от краткото и иронично “Солания”. Всъщност, след падането на Милошевич през есента на 2000, съдбата на федерацията между Белград и Подгорица до голяма степен бе функция от визията на ЕС (и донякъде на САЩ) за бъдещото развитие на Западните Балкани. В края на 2002 появата на още една държава в региона бе нежелателна, защото ЕС се опасяваше, че това може да провокира верижна реакция, която да насърчи косоварите, албанците от Западна Македония и сърбите от Босна и Херцеговина също да поискат референдум за независимост. Освен това, в Белград управляваше коалиция, състояща се от хората, свалили Слободан Милошевич, което и гарантираше симпатиите на Брюксел и Вашингтон. А няма спор, че отцепването на Черна гора е крайно неприятно за сръбския политически елит дори и само по чисто сантименталните мотиви.

ЕС и днес не изпитва особен възторг от перспективата за напълно самостоятелна Черна гора, поради което наложи изискването референдумът да се счита за успешен, само ако в подкрепа на независимостта са поне 55% от подадените гласове. В крайна сметка привържениците на тази опция се оказаха само с половин процент повече от определената бариера. Това спести на всички участници в политическата драма изключително конфузната ситуация, в която волята на мнозинството не може да бъде зачетена (става дума за резултат между 50 и 55% “за” независимостта). През есента на миналата година ЕС даде много важен знак, че не вярва в съхраняването на федерацията между Белград и Подгорица с решението преговорите за Споразумение за стабилизиране и асоцииране да бъдат водени поотделно със Сърбия и с Черна гора.

До известна степен, спокойното приемане на черногорската независимост от страна на ЕС се дължи на факта, че сега обстановката в Западните Балкани изглежда по-стабилна, отколкото преди 3-4 години. Преговорите за статута на Косово, така или иначе, вече започнаха, поради което казусът “независима Черна гора” не би могъл да предизвика сериозни брожения сред косоварите. В Македония поне засега мирът изглежда надеждно институционализиран чрез конституционни и законови промени, а Босна и Херцеговина напоследък направи няколко малки стъпки към по-голямо сцепление между двете си федерални единици. С една дума – ефект на доминото след обявяването на черногорската независимост няма да има. Най-малкото, защото за разлика от Черна гора, другите горещи сепаратистки региони в Европа като Косово, Абхазия, Южна Осетия и Приднестровието никога не са били федерални субекти от гледна точка на международното право. А ентусиазмът на босненските сърби за независимост и евентуално присъединяване към Сърбия не може да даде резултат, ако не бъде подкрепен много решително от Белград. Точно в този момент президентът Тадич и премиерът Кощуница в никакъв случай не биха си позволили подобен лукс, защото ако дестабилизират обстановката в Босна, трябва направо да забравят за евроинтеграцията.

Донякъде е парадоксално, но като че ли последната малка капка, преляла чашата на черногорското търпение, бе решението на ЕС точно в навечерието на референдума за независимост да прекрати преговорите със Сърбия и Черна гора за подписването на Споразумение за стабилизиране и асоцииране. Причината е в Белград, обвиняван, че не сътрудничи достатъчно решително на Хагския трибунал за залавянето на генерал Ратко Младич и на Радован Караджич. Това наведе малкото колебаещи се граждани на Черна гора на мисълта, че без „сръбското бреме” пътят им към заветното членство в ЕС може да се окаже по-къс. Дори проблемът с Младич и Караджич да бъде решен в близко време, Белград сигурно ще се изправи пред още едно сериозно препятствие, отдалечаващо евроинтеграцията. То е свързано с предполагаемата сръбска неотстъпчивост по въпроса за статута на Косово. В крайна сметка, Белград ще загуби тази област и юридически, но нито един сръбски политик не може да си позволи лукса да декларира капитулация без бой и без протакане по тази болна тема, защото това би имало катастрофални последици за имиджа му.

Независимостта на Черна гора още веднъж доказва, че политическото конструиране на една нация е възможно дори и без здрав културно-исторически фундамент. Сърби и черногорци говорят един и същи език, изповядват еднаква религия и през по-голямата част от ХХ век са живели в една държава. Най-големият сръбски поет от XIX век е Петър Втори Негош. Стихове обаче той пишел в свободното си време, защото иначе бил княз на Черна гора. Което не му пречело да се чувства сърбин. Голямото разминаване между Сърбия и Черна гора започна след разпадането на Югославия. 90-те години на миналия век дадоха ярко доказателство за това, как различната политическа съдба може да раздели двата клона на един и същи народ. Черногорците останаха встрани от големите сръбски битки в Хърватия, Босна и Косово и след пораженията не бяха склонни да споделят покрусата от краха на националния идеал. През 1997 президент на Черна гора стана амбициозният Мило Джуканович, който от конюнктурни съображения и елементарно чувство за политическо самосъхранение застана срещу Слободан Милошевич. Така, по време на бомбардировките на НАТО през 1999, Западът вече разглеждаше малката планинска република не като тил на сърбите, а като потенциална “пета колона”, която да саботира режима в Белград. Това е важен актив, който впоследствие накара ЕС и САЩ да си позатворят очите за факта, че според многобройни публикации в западната преса контрабандата на цигари от Черна гора се дирижира лично от Мило Джуканович.

Един от най-често задаваните въпроси след референдума е, икономически жизнеспособна ли е Черна гора? Подобно питане обаче е крайно неактуално за началото на XXI век, когато повечето държави, особено малките, имат отворена икономика с интензивна международна търговия. Черна гора наистина е много малка държава – територията й е 13,8 хил. кв. км, а населението – 673 хиляди жители според преброяването от 2003. По-голяма част от страната е планинска и камениста, няма почти никаква индустрия, а комуникациите са лоши. В такъв случай от какво ще живеят черногорците? Най-краткият отговор е “от същото, с което са се препитавали и досега”. Сърбия и Черна гора отдавна имат две отделни икономика с различни валути като най-куриозното е, че черногорците официално използват еврото – нещо, с което не могат да се похвалят 13 от 25-те членки на самия ЕС. Сърбите много обичат да разказват вицове за прословутия черногорски мързел, но истината е, че Черна гора отдавна не получава субсидии от Белград. Трите основни приходни пера на черногорската икономика са туризма, контрабандата (главно на цигари за Западна Европа) и паричните преводи от гражданите на страната, работещи в чужбина. Черна гора има крайбрежна ивица, която е много по-красива от българското Черноморие, например. Условия за туризъм има и в планинската част на страната. Същевременно обаче, като количество и качество, черногорските морски курорти отстъпват на хърватските, а като цени са неконкурентоспособни с черноморските. Най-обективната оценка на икономическите перспективи пред независима Черна гора могат да дадат пазарите, а не анализаторите. В този смисъл, показателен е фактът, че веднага след референдума цените на акциите на най-големите черногорски компании се повишиха значително – между 5,5 и 17%. При това, най-активни в търговията са били чуждестранните инвеститори.

В геополитически план независимостта на Черна гора означава загуба на морски излаз за Сърбия и възможност за настаняване на НАТО в още един опорен пункт на Балканите. От военна гледна точка най-интересното място в Черна гора естествено е природното чудо, наречено Которски залив. Той е от типа “фиорд” и входът му се отбранява изключително лесно. Въпросът е, кой ще използва наличната военноморска база в залива, защото такова съоръжение не е необходимо на държава със скромни ресурси, каквато е Черна гора. В публичното пространство вече вървят спекулации, че малката планинска република може да попадне в руската орбита на влияние. Главно основание за това дава фактът, че структурата на черногорската икономика е силно мафиотизирана, което привлича руските олигарси, желаещи да ловят риба в мътна вода. През миналата година гигантът “Русский алюминий” на Олег Дерипаска се оказа единственият кандидат за приватизацията на алуминевия комбинат в Подгорица, осигуряващ над половината от черногорския износ. Към края на 2005 обемът на руските инвестиции в адриатическите курорти на Черна гора е 100 млн. евро. Година по-рано черногорският министър на туризма каза, че Подгорица планира да повиши дела на руските туристи в републиката до 50%. Много впечатляващи са и историческите факти. Още с възникването си като полунезависима държава Черна гора е класическо руско протеже. От началото на XIX век, та чак до Първата световна война, делът на руската субсидия в черногорския бюджет обикновено е по-голям, отколкото този на събираните в княжеството данъци. Сега, веднага след референдума за независимост, руското външно министерство призна неговите резултати.

И все пак, при сегашното съотношение на силите, е малко вероятно Русия да надделее над ЕС и НАТО в борбата за влияние в Черна гора. Джуканович сигурно ще се опита да балансира между Москва и Брюксел, но възможностите за това са ограничени. Илюзорни са всякакви надежди, че с оглед на историята и на днешната си ориентация Черна гора може бъде някакъв “мост” между Русия и ЕС. Навремето възможността за подобна посредническа позиция бе приписвана и на България, но днес вече е ясно че когато имат да си кажат нещо, Москва и Брюксел го правят директно. Бъдещата геополитическа ориентация на Черна гора ще зависи много и от скоростта, с която ще тръгнат преговорите за сближаване с ЕС. Брюксел обаче едва ли ще допусне Черна гора да се превърне в държава, субсидирана от общата европейска каса, а в същото време икономиката й да бъде под контрола на руснаците.

Противниците на черногорската независимост често изтъкват опасността от албанския сепаратизъм, макар че, според официалното преброяване, албанците в републиката са 7%, което означава под 50 хиляди. Без международна подкрепа те едва ли имат шансове да се отцепят от Черна гора и да се присъединят към Косово.

Независимостта на Черна гора ще има важни последици и за Сърбия. Това е последният тласък, който бележи краха на югославската идея. Тя бе ракетата-носител, чрез която през миналия век сръбският национален проект значително надхвърли границите на етнически сръбската територия. Впоследствие се оказа, че успехът е бил нетраен. След десетилетие и половина на мъчителни метаморфози сега сръбският национализъм пак е насаме със себе си, освободен от югославската черупка. Неслучайно, след отцепването на Черна гора, в Белград бе лансирана идеята за връщането на монархията.

От стратегическа и геополитическа гледна точка за Сърбия загубата на Черна гора би трябвало да бъде много по-важна от загубата на Косово, заради морския излаз и етническата близост между двете републики. Въпреки това резултатите от черногорския референдум бяха посрещнати от сърбите сравнително спокойно. Което означава, че в Белград вече са се простили с югославските илюзии, докато в същото време Косово не е част от югославския, а от сръбския национален проект. Отделянето на Черна гора е финалният акорд от разпадането на Югославия. Независимостта на Косово ще бъде първи (и вероятно единствен) епизод от разпадането на самата Сърбия.

{rt}

По ирония на съдбата принципното споразумение за стратегическо партньорство между Русия и САЩ бе постигнато по време на разговорите между президентите Путин и Буш не някъде другаде, а на срещата на Азиатско-Тихоокеанския форум за икономическо сътрудничество (АТФИС) в Шанхай, през октомври 2001. Декларираният тогава рязък завой в руската геополитика неприятно изненада китайските лидери. След като през юли 2001 между Руската Федерация и Китай бе сключен т.нар. “голям договор”, в Пекин разчитаха, че Москва ще продължи курса си на “меко противопоставяне” на Вашингтон, който идеално устройваше китайците. Наистина, още тогава китайските анализатори побързаха да успокоят правителството, прогнозирайки, че руско-американското сближаване може да бъде само временно, стабилен съюз между САЩ и Русия е невъзможен, а за евентуално членство на руснаците в НАТО и дума не може да става. Според тях, Китай просто трябва търпеливо да изчака момента, когато между бившата свръхдържава и нейния успешен конкурент ще настъпи нов разрив.

Китайските анализатори се оказаха прави. През цялата следваща 2002 Кремъл и Белият дом на успяха да уточнят параметрите на стратегическото си партньорство. Руското ръководство демонстрира готовност да окаже на САЩ стратегическа подкрепа за провежданата от тях външна политика, но само срещу признаването от страна на Вашингтон на специалните интереси на Москва в постсъветското пространство и американскя отказ от намеса в процесите, развиващи се в самата Русия. Американците обаче отклониха тези претенции, като от своя страна не предложи на Москва нищо, освен смекчаване на тона в критиката си на руската политика в Чечения (при това самата чеченска операция не бе включена от Белия дом в списъка на усилията за противопоставяне на международния тероризъм).

От своя страна, декларирайки през есента на 2001 стратегическия си избор за сближаване със САЩ, Кремъл така и не съумя да изработи ясна стратегия на своята “американска политика”. Приемайки предизвикателството на ислямските терористи, Белият дом пък не виждаше необходимост да се пазари и да формира на тази основа някаква нова система от партньорства и съюзи, подобно на онази от началото на студената война. Вместо това, Вашингтон предпочете да постави останалите държави пред дилемата: или да се присъединят безусловно към САЩ, или да останат настрана, навличайки се американските подозрения, че помагат на терористите.

Руско-американската среща на високо равнище от май 2002 в Москва, въпреки реторичните заявление за дългосрочно “стратегическо партньорство”, се оказа върховата точка в краткотрайното сближаване между двете страни и след нея отношенията между Русия и САЩ постепенно започнаха да охладняват. Още през август същата година, когато стана ясно, че администрацията на Буш е взела решение на атакува Ирак, в руския истъблишмънт се усили скептицизма относно перспективите на отношенията с Америка. През февруари 2003, под влияние на резкия ръст на антиамериканските настроения в руския елит и активните дипломатически усилия на Германия и, особено, Франция, Владимир Путин зае твърда позиция по иракския въпрос. С което виртуалният алианс със САЩ окончателно остана в миналото. След 2003 руско-американските отношения навлязоха в етап на бавно, прогресивно, охладняване и взаимно отчуждаване. Арестът на олигарха Ходорковски и т.нар. “революция на розите” в Грузия обозначиха двата фронта на ново охлаждане – вътрешната ситуация в Русия и динамиката на промените в постсъветското пространство. Влошаването на отношенията със САЩ не беше компенсирано, както ставаше преди (например по време на кризата в Косово, или пък в последните месеци от управлението на Бил Клинтън и първите – на Буш), от сближаване между Русия и другия западен “полюс” – Европейският съюз. След трите знакови събития от есента на 2004 – терористичното нападение в Беслан, изборите в Украйна и логичния завършек на делото Ходорковски/ЮКОС – елементът на разграничаване от Запада в политиката на Москва за първи от 15 години насам стана по-важен, отколкото този на сближаването с него. Руското ръководство лансира тезата за националния суверенитет – н.нар. “суверенна демокрация”, означаваща политическа и финансова независимост на страната от САЩ и ЕС и ограничаване на западното влияние в Русия. Едновременно с това, центърът на руската външнополитическа стратегия започна все по-очевидно да се измества на изток.

През 2005 (и в началото на 2006) това изместване в източна посока достигна качествено ново равнище. Русия не само подкрепи (въпреки позицията на САЩ и ЕС) действията на узбекистанското ръководство при потушаването на бунта в Андиджан, но и склачи съюзнически договор с Ташкент и то след като правителството на Узбекистан прекрати американската аренда на военно-въздушната база Карши-Ханабад и постигна изтеглянето на персонала и бойната техника на САЩ оттам. Така, Москва премина в геополитическо настъпление в постсъветското пространство, възстановявайки влиянието си в една страна, която още през 90-те години на миналия век се бе превърнала в политически и военен съюзник на Вашингтон. В резултат от което, този път “да си вземат куфарите” се наложи на американците.

Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), в която Русия и Китай, на практика, играят ролята на съпредседатели, за първи път и то доста неочаквано заяви за себе си, като за влиятелна сила. ШОС директно предложи на САЩ “да определят сроковете” за ликвидиране на американското военно присъствие в Централна Азия. И макар, че Вашингтон, съумя засега да запази присъствието си в Киргизстан, Русия и Китай ясно демонстрираха, кой всъщност доминира в Централноазиатския регион. Приетото по същото време решение за присъединяването към ШОС на Индия, Пакистан, Иран и Монголия, като наблюдатели, накара мнозина анализатори за заговорят за формирането в Азия на военен противовес на НАТО (1).

Проведената през лятото на миналата 2005 тристранна среща на външните министри на Русия, Китай и Индия пък напомни за отправения преди осем години от Евгений Примаков призив за тясно сътрудничество в рамките на “евразийския триъгълник”, който тогава не изглеждаше особено перспективен. Раждането на новата версия на “триъгълника” бе белязано от първите в историята съвместни руско-китайски (през август) и руско-индийски (през октомври) военни маневри. Първите, които привлякоха и най-голямо внимание, само външно бяха свързани с “борбата с тероризма” – всъщност чрез тях Москва и Пекин отправиха надвусмислен сигнал към Вашингтон, че занапред ще трябва повече да се съобразява с тях. Тенденцията към сближаване между Китай и Русия се задълбочи след посещението през март 2006 на Владимир Путин в Китай и обещанието за изграждането на петролопровод и газопровод от Източен Сибир до Китай.

Разбира се, още е рано да заключаваме, че с руско участие в Азия се формира нов “силов полюс”, противостоящ на САЩ и съюзниците им. Русия, Китай и Индия играят собствена геополитическа игра. И макар че отношенията между тях напоследък рязко се подобриха, те си остават достатъчно сложни. Нещо повече, нито Пекин, още по-малко пък Делхи възнамеряват да се конфронтират с Америка. Въпреки очевидните противоречия, между САЩ и Китай има изключително силна взаимна зависимост (2) . На свой ред, Индия и САЩ преодоляха предпазливото отношение един към друг и според някои през 2005 са поставили основите на нов геополитически съюз. Въпреки това, в геополитическата структура на света вече са налице осезаеми промени. Тезата на непрекъснатия възход на Индия и Китай (и паралелния упадък на Япония, “стратегическата неопределеност” на ЕС и, в перспектива, спада на американското влияние) все повече се възприема като аксиома. Руското ръководство, стремящо се да утвърди страната като “суверенна велика държава” в условията на жестока глобална конкуренция и геополитическо съперничество със САЩ и ЕС в постсъветското пространство, се опитва да се опре на големите източни държави (и най-вече на Китай) за да укрепи позициите си спрямо Запада. В тази връзка, пазабравената проблематика на триъгълника Китай-Русия-САЩ отново става актуална.

Целта на тази статия е определянето на спецификата на руско-американско-китайските отношения, както и оценката на по-близката и по-далечната им перспектива. Затова, нека започнем с кратък исторически преглед на взаимоотношенията в рамките на въпросния “триъгълник”.

Ретроспектива

Триъгълникът Вашингтон-Москва-Пекин се формира в началото на 70-те години. Инициатори за появата му са китайските лидери Мао Цзедун и Чжоу Енлай, опасяващи се от съветски политически и военен натиск след скъсването си с Москва и демонстриращи готовност за фактически алианс със САЩ на антисъветска основа. В случай Пекин следва чисто геополитическата логика – оказвайки се между двете съперничещи си свръхсили, той решава да се блокира с отвъдокеанския “тигър”, против “сибирския”, с който Китай по онова време има над 7000-километрова обща граница.

Мао и Чжоу имат късмета да открият в лицето на президента Никсън и неговия държавен секретар Хенри Кисинджър убедени привърженици на геополитическия подход и практиката на т.нар. Realpolitik . Американската администрация си поставя за цел не просто да помогне за съхраняването на статуквото между СССР и КНР, но и да установи по-тесни и доверителни отношения с Москва и Пекин. И тази цел бива постигната, в резултат от което САЩ получават свобода за геополитически маньоври, както и известен контрол върху състоянието на съветско-китайските отношения. Така, чрез своя демарш, Китай постига официално признание от страна на Америка. В случая губещ се оказва Съветският съюз, което е съвсем естествено, тъй като “триъгълникът” е замислен е реализиран от неговите “архитекти” – Вашингтон и Пекин, като инструмент именно срещу Москва.

Както e известно, двете студени войни (СССР-НАТО и СССР-Китай) приключиха горе долу по едно и също време и по една и съща причина – отслабването, разложението и, в крайна сметка, разпадането на Съветския съюз. Така в началото на 90-те САЩ се оказаха единствената свръхдържава. За Китай пък изчезна заплахата от север. Руската Федерация, чиито статус е поне една степен под този на СССР, вече нямаше противници както на Запад, така и на Изток. В резултат от това, всички участници в глобалния “триъгълник” изпитаха силно облекчение (а Русия – дори нещо подобно на главозамайване). Изглеждаше, че триъгълникът веднъж завинаги е останал в историята.

Известно време изглеждаше, че посткомунистическа Русия може да се превърна в младши партньор на Америка, чиито отношения с Китай все повече се усложняваха. На свой ред, Пекин не криеше тревогата си от присъединяването на Москва към програмата за партньорство с НАТО. Още в средата на 90-те обаче, руската външна политика преживя силно разочарование в отношенията си със САЩ и ЕС. По оста Русия-Западния свят настъпи промяна, от която навремето не бяха направени необходимите изводи. Вместо това, външната политика на Москва навлезе в състояние на “плавен дрейф”, което на практика се изразяваше във възприетия от Кремъл модел на махалото, основаващ се на баланса между Запада и Изтока. Така, през април 1996, бе подписана Съвместната руско-китайска декларация за стратегическо партньорство, която бившият американски държавен секретар Хенри Кисинджър определи като “декларация за независимостта на Руската Федерация и КНР от САЩ”. Вашингтон се изправи пред призрака на възможна геополитическа “ос” Москва-Пекин, т.е. в новите условия острието на “триъгълника” започна да се обръща срещу Америка.

В САЩ бързо бяха извършени серия сериозни и многостранни анализи за перспективите на руско-китайското сближаване. Техен резултат бе изводът за ограничения характер на руско-китайското партньорство (3) . През този период Русия и Китай много приличаха на двама съседи, стоящи на границата между имотите си, които без да се страхуват да застанат с гръб един към друг, гледат в съвършено различни посоки. Русия – на Запад, а Китай – на Изток, но и двете – към САЩ. Въпреки частичното съвпадение между фундаменталните интереси на Пекин и Москва, между тях продължаваха да съществуват и сериозни противоречия. От ключово значение за Вашингтон бе, че и двете страни гледаха на САЩ не само като на съперник, но и като на водещ партньор. Въпреки гръмката реторика, реалната руска политика през целия период на 90-те години беше, по принуда, прагматична. На свой ред, Китай не изпитваше никакво желание, докато не разполага с необходимата мощ, да влезе в непосредствен сблъсък със САЩ. Вместо това, Пекин предпочиташе с ограничаването на американските амбиции в такива региони като Балканите, Близкия и Среден изток, Централна Азия и Кавказ да се заеме Москва. Така беше чак до есента на 2001.

Русия, а след нея и Китай, се присъединиха към прокламираната от САЩ антитерористична коалиция, ръководейки се от сходни по същество, прагматични интереси. Москва удължи фронтовата линия на борбата с тероризма до Кавказ, а Китай – до Синцзян. В същото време, между руската и китайската позиция още в началото имаше принципна разлика. В онзи момент руският президент, на практика, реши едностранно да прекрати остатъчното геополитическо и стратегическо съперничество със САЩ. Което, в дългосрочна перспектива, означаваше интегрирането на Русия в институциите на Голяма Европа и евроатлантическата общност. Китайското ръководство, напротив, продължи да се ръководи от прогнозата за постепенно и дългосрочно изостряне на конкуренцията с Вашингттон. При това нещата не опираха само до бъдещето на Тайван, но и до бъдещата роля на Китай в Азия и света. За Пекин, събитията от 11 септември означаваха допълнително спечелено време в навечерието на все по-вероятният мащабен сблъсък с Америка.

В крайна сметка обаче, стратегическото решение на Путин да подкрепи САЩ през есента на 2001, така и не се трансформира в истинска стратегия. Споровете за “цената на подкрепата” и двустранният вакуум в стратегическите визии, както вече споменах, бързо докараха руско-американските отношения до задънена улица. Окончателният отказ на Кремъл от курса към институционална интеграция на Русия в атлантическите и европейски структури и преориентацията към възстановяване статута и на велика държава (съпоставима със САЩ и КНР) се нуждаеха от нова външна опорна точка. Европейският съюз не ставаше за тази роля, поради недовършения характер на самия европейски проект и проблемите, породени от присъединяването на новите странси-членки. Оста Париж-Берлин-Москва, очертала се по време на иракската криза, се оказа недостатъчно стабилна и прекалено зависима от конкретните личностите, ръководещи трите държави. Опитът за формиране на силов център в ОНД на базата на Единното икономическо пространство, обединяващо Русия, Украйна, Казахстан и Беларус, се провали заради “оранжевата революция” в Киев. Отстъпвайки принудително (под натиска на САЩ и НАТО) все по на изток, Кремъл и неговите стратези отново се върнаха към идеята за тясно сътрудничество с Китай, както и с Индия. В този контекст, триъгълникът Пекин-Москва-Вашингтон започна да придобива реалните си очертания.

Върховете и страните на стратегическия триъгълник

Сегашният руско-китайско-американски триъгълник, разбира се, е несъпоставим по значение с онзи, съществувал в годините на студената война. Просто защото днес САШ са не просто “страна” в двуполюсния световен модел, а център на съвременната световна система. Китай в момента заема позицията на “втора световна сила”, но този процес ще продължи поне още десетина години (при това без та отчитаме рисковете, свързани с вътрешното развитие на тази страна) (4) . Независимо от реториката, използвана от нейните лидери, Русия за първи път през последните 250 години посрещна началото на новия век не като традиционна велика държава, а като страна от “втория ешелон”.

Ако през ХХ век “големият триъгълник” беше американска конструкция, позволяваща на Вашингтон по-ефективно да се противопоставя на Москва, като едновременно с това влияе върху развитието на руско-китайските отношения, то геополитическият триъгълник на ХХІ век е най-вече китайска конструкция. С нейна помощ Пекин не само укрепва позициите си в момент, когато отправя дългосрочно предизвикателство на американската доминация в световната система, но и постепенно поема ролята на “по-големия брат” по отношение на Русия. За китайците, Русия е преди всичко стратегически тил, изключващ възможността Китай да бъде обкръжен от американските партньори и съюзници. В същото време тя се разглежда и като източник на различни дефицитни, или уникални ресурси, необходими за укрепването и развитието на китайския икономически, научно-технически и военен потенциал. Накрая, Руската Федерация е възможно и дори вероятно (макар и не приоритетно) направление на китайската икономическа експанзия.

Стратегията на Пекин преследва няколко цели. На първо място, използвайки “великодържавния комплекс” на Москва, максимално дълго да запази остатъчното противостоене между Русия и САЩ на международната сцена и така частично да отслаби напрежението в китайско-американските отношения. На второ място, с руски ръце да “изтласка” американските бази от Централна Азия, защото те потенциално застрашават Китай от запад, и да създаде благоприятни условия за укрепването на китайските икономически и геополитически позиции в бившите съветски републики. На трето място, да получи още по-широк достъп до природните ресурси на Сибир, необходими за по-нататъшното бързо развитие на китайската икономика, както и до модерните руски военни технологии, позволяващи превъоръжаването на Китайската народоосвободителна армия и създаването на реален противовес на американските войски, разположени в Източна Азия.

Ако през 70-те години на миналия век инициатор на “триъгълника” беше най-слабата му страна – т.е. Китай, а главен бенефициент – най-силната, т.е. САЩ, днес инициативата също идва от най-слабата страна – Русия, само че максималната печалба най-вероятно ще получи Китай.

Концепцията за „многополюсния свят”, придобила популярност в руските политически кръгове в средата на 90-те години, предполага взаимодействието между Русия с другите силови центрове, и най-вече с Китай, за балансиране на американската мощ. Макар че още тогава на руските политици би трябвало да е ясно, че в оста Москва-Пекин, водещата роля се пада на китайците. Така, в началото на ХХІ век, Русия, отказвайки да се превърне в „младши партньор” на САЩ, рискува да стане такъв за Китай.

За това свидетелства, в частност, развитието на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС). Самата поява на тази организация означаваше институционализиране на китайското присъствие в Централна Азия (т.е. в зоната на руските интереси). За няколко години неформалната „шанхайска петорка” се превърна в международна организация със собствен секретариат в Пекин, ръководен от китайски дипломат. Освен това Русия активно се включи в акцията по изтласкване на американското военно присъствие в Централна Азия (което е актуално най-вече за Китай). Накрая, последните руско-китайски военни маневри, замислени от Москва като „демонстрация на качествата на руските оръжия” се превърнаха на практика във военно-политическа демонстрация адресирана не само към Вашингтон, но и (в съответствие с интересите на китайската геополитика) към Тайпе и Токио.

Относителната слабост на Русия не само спрямо САЩ, но и спрямо Китай, е очевиден факт (5) . Друг въпрос е, че идеята за Москва като „по-голям брат” на Пекин още не се е изпарила напълно от главите на принадлежащите към руския елит. Китайците пък воъбще не обръщат внимание на това, просто защото са наясно с реалната ситуация. Истинският въпрос е, каква полза разчита да извлече Москва от взаимоотношенията в „големия триъгълник”, в чиито рамки Китай се стреми да използва руския потенциал за да измени постепенно в своя полза силовият баланс със САЩ?

Необходимостта от стабилни, добросъседски и взаимноизгодни отношения между Русия и Китай е несъмнена. Не по-малко очевидно е значението на огромния китайски пазар и на търговията с Китай, особено за източните руски региони. Освен това, КНР е потенциален мащабен инвеститор и износител на евтина работни сила. Динамиката на отношенията е такава, че днес Китай вече е най-важната за Русия държава, след САЩ, а в перспектива (вследствие на бързия ръст на стокооборота, развитието на научно-техническото сътрудничество и реализацията на мащабните енергийни проекти) значението на Китай за Русия може, като минимум, да се изравни с това на САЩ.

Особеното значение на отношенията с Китай, от гледната точка на руското ръководство, е в това, че Пекин, за разлика от Вашингтон, не критикува Кремъл за неговата въртрешна политика, а – обратното – подкрепя „укрепването на властовата вертикала” и антитирористичната операция в Чечения. Пекин демонстрира такт спрямо претенциите на Москва за ролята на велика държава, както и за признаване на постсъветското пространство за зона на нейните специални интереси (което обаче не пречи на китайците активно да проникват в Централна Азия). Още по-важно в случая е, че Китай се превърна в най-големия купувач на руско оръжие и военни технологии (средно по един милиард долара годишно през последните петнайсетина години).

Очевидно е, че сближавайки се с Китай, Кремъл иска да демонстрира пред Белия дом, че една „евразийска държава” винаги има и други възможности освен да следва едноличната американска политика, или пък да се сближи с аморфния ЕС. Освен това, устойчивите връзки с Пекин (и Делхи), дават възможност на Москва да оспорва правото на Запада (САЩ + ЕС + Япония) да действа от името на цялата „международна общност”. Днешна Русия избягва да опонира сама на Запада. Дипломатическият съюз между Москва и Пекин в Съвета за сигурност на ООН е факт вече от десет години (6) . По проблемите, касаещи Косово и Ирак (в миналото), както и по тези засягащи Иран и Северна Корея (днес) Русия и Китай са на сходни позиции. Руските лидери се надяват, че сближаването с Китай и Индия ке помогне да се балансира международното влияние на Запада. Приемайки в Москва премиерите на държавите-членки и наблюдателки в ШОС, президентът Путин неслучайно подчерта, че в тях живеят 3 млрд. души, т.е. половината човечество (7).

Путин, разбира се, е наясно, че от тези три милиарда, само 5% се падат на Русия и, че този показател спада непрекъсно. Въпреки това, изглежда руските стратези смятат, че в сравнение с Китай Руската Федерация все още разполага с определени предимства, каквито липсват във взаимодействието със САЩ и Европа. Руските постижения в такива сфери като ядрената енергетика, космическата, авиационната и военната промишленост, в които руснаците са изправени пред острата конкуренция на Запада, помагат на Москва да постигне приемлив баланс в отношенията си с Китай. Нещо повече, както смятат в Москва, съвместните проекти в тези области могат да оживят не само отделни предприятия но и цели отрасли на руската промишленост и, в крайна сметка, да повишат общата конкурентоспособност Русия, укрепвайки позициите и спрямо САЩ и ЕС. Осве това, Китай е алтернативен източник на финансови ресурси. Така, когато в края на 2004 Кремъл спешно се нуждаеше от средства за закупуването на компанията „Юганскнефтегаз” и консорциумът от западни банки не можа да осигури вече уговорените кредити заради позиците на американския съд, държавната фирма „Ростнефт” моментално получи необходимите средства (около 6 млрд. долара) то китайските държавни банки (8).

И така, днес глобалният „триъгълник” обслужва най-вече интересите на Китай и частнично компенсира неуспехите на Москва в западна посока. За САЩ този „триъгълник” определено не е изгоден, но засега Вашингтон не вижда причини за безспокойство във връзка с него. Основното внимание на американците е концентрирано върху перспективите за вътрешно и външнополитическата еволюция на Китай, докато руският фактор (изключвайки ролята на страната като доставчик на енергоносители) се смята за недотам значителен с дългосрочна тенденция към спад. Освен това, Вашингтон непрекъснато подчертава наличието на фундаментални проблеми между Русия и Китай, залагайки на страховете на част от руското общество от хипотетична китайска експанзия. Можем да предположим, че логиката на американските анализатори е следната – както навремето въоръженият сблъсък на съветско-китайската граница на река Усури през 1969 тласна Кремъл към политиката на „разведряване” със Запада, така и днес прекалено тясното сближаване с Китай, може в крайна сметка да предизвика ефекта „на бягство на Запад от обятията на Изтока”.

Подобна оценка на ситуацията и перспективите за решаването и обаче ми се струва твърде наивна. След края на студената война не само в САЩ, но и в Европа и в Русия исторически уникалната ситуация – т.е. липсата на непосредствени причини за сериозни конфликти между големите държави – започна да се възприема като даденост и, нещо повече, да се проектира в бъдещето. Възникна своеобразният синдрам за „края на историята”.

Междувременно, ситуацията в света не дава основания за подобен извод. Само в Европа „вечният мир” може и да се разглежда като реалност. Войната между Русия и Германия е също толкова невероятна, както и тази между Германия и Франция. Невъзможни са и въоръжените конфликти между Русия и новите членки на НАТО – Полша, Румъния и дори балтийските държави, въпреки враждебния фон на отношенията с някои от тях. В Азия обаче, ситуацията е друга.

Действително, възходът на Китай следва траектория, различна от онази на Германия по времето на Бисмарк, или пък ръста на военната мощ и политическото влияние на СССР след 1945. Въпреки това противоречията на Китай с Токиа или с Вашингтон не само не намаляват с разширяването и задълбочаването на икономическото сътрудничество помежду им, но и демонстрират тенденция към изостряне. Ако САЩ, като централен елемент на съвременните международни отношения, не успеят през близките 15-20 години да изградят система, включвяаща всички основни геополитически играчи, и най-вече Китай, бъдещият „многополюсен свят” в Азия може да се стане благоприятна среда за възникването на конфликти и дори войни (9). Това следва да се отчита и от стратезите на руската геополитика.

Перспективите за взаимоотношенията в рамките на „триъгълника”

Руската позиция се усложнява от това, че Москва има твърде малко възможности да влияе съществено върху взаимоотношенията между двата гиганта – т.е. главен фактор в рамките на „триъгълника” са отношенията между Китай и САЩ. Нещо повече, в случай на криза в Тайванския пролив, Русия рискува да попадне в сложна ситуация. Пекин ще очаква от Москва политическа и материално-техническа подкрепа, докато Вашингтон – незабавното прекратяване на руските военни доставки за Китай. Така Кремъл може да бъде изправен пред неразрешим избор между двата „потенциални противника” – Китай и Америка.

Разбира се, вероятността от подобен сценарий съвсем не е 100%-ова. Вашингтон и Пекин ще избягват прекия сблъсък, въздействайки върху влиятелните политически сили в Тайпе за да изключат възможни провокации от тайванска страна. Въпреки това, Русия следва да е наясно за поведението си, така че то безусловно да изключва въвличането и в американо-китайския конфликт и да съдейства за многостранните (с участието и на други играчи и най-вече на ЕС) усилия за предотвратяването или прекратяването му. В частност, военно-техническото сътрудничество между Москва и Пекин (т.е. продажбата на руско оръжие, военна техника и технологии) трябва да е такова, че да не провокира Китай към опасни стъпки, а Вашингтон – към резки контрамерки. Аналогична стратегия трябва да се разработи и в случай на опасно изостряне на китайско-японските отношения, които също имат своя „американски аспект”.

В най-общ план, Русия следва да се стреми към по-балансирани макар и тесни и приятелски отношения с Китай, за да избегне едностранната си зависимост от него. Тук посоките ка няколко: развитие на експортната енергийна база на Източен Сибир и Далечния изток за снабдяванането с петрол и газ (включително и втечнен) на Китай, Япония, Южна Корея и Западното крайбрежие на САЩ; ангажиране на Япония и САЩ, заедно с Китай и Южна Корея, в развитието на източните руски региони; разширяване на основата на партньорските отношения с Индия и развитие на тристранните отношения между Москва-Делхи и Пекин; постигане на качествено ново равнище на отношенията с Япония и т.н. С други думи, колкото по-ефективно започне да се развива източната част на Русия и колкото по-силно бъде интегрирана в Азиатско-Тихоокеанското икономическо пространство, толкова повече гаранции ще има, че Сибир и Далечният изток ще си останат руски.

Освен това, необходимо е да се развива тристранното взаимодействие между Русия, САЩ и Китай там, къдено интересите на трите страни съвпадат: в частност, това се отнася да съгласуването противоедйствие на по-нататъшното разпространяване на оръжията за масово поразавяне (Северна Корея, Иран), гарантиране на регионалната стабилност в Централна Азия и борбата с ислямския тероризъм. Досега Пекин, Москва и Вашингтон бяха дотолкава ангажирани в „малката игра” в Централна Азия, че общите заплахи – от афганистанският наркотрафик, до ситуацията във Ферганската долина – оставаха на заден план. Междувременно, евентуалното повторение на събитията в Андиджан в още по-голям мащаб (например, при едновременни акции на ислямистите в няколко градове от Ферганска област) може да изненада Ташкент и съюзниците му и те да нямат достатъчно сили и средства за стабилизирането на ситуацията. Разбира се, Москва може да се радва, че днес Узбекистан отново е в нейната „сфера на влияние”, само че това не премахва автоматично подобна опасност.

Заключение

След всичко казано дотук, става ясно, че не можем да говорим за равностранен „триъгълник” – асиметрията между участниците в него е очевидна. Следва да имаме предвид и, че китайско-американските отношения са от ключово значение за съвременните междунадорни отношения, като цяло. Възходът на Китай (дори и да е мирен) безусловно е предизвикателство към доминацията на САЩ. И американците го приемат, макар че засега не разполагат с дългосрочна стратегия по този въпрос. При всички случаи, взаимодействието на Русия с Китай и САЩ е по-важно за нея, отколкото взаимодействието с Москва за Пекин и Вашингтон. В същото време, взаимоотношенията в триъгълника САЩ-Русия-Китай не са игра с нулев краен резултат. Лошите отношения между Вашингтон и Пекин са рисков фактор за Москва, защото за Русия е крайно опасно да се окаже между САЩ и Китай – това би бил избор между чука и наковалнята.

Налице са обаче и други рискове. В обозрима перспектива Русия едва ли е „застрашена” от сближаване с Америка. Политическите отношения между двете са коректни, но очевидно хладни. Духът на съперничеството помежду им се възражда, а този на сътрудничеството отслабва и почти липсва. Икономическите връзки са крайно ограничени и не играят стабилизираща роля в периодите на политически усложнения. Във военно отношение, Русия, както и преди, разглежда САЩ като основен вероятен противник. Тоест, в това отношение, в Пекин могат да са спокойни.

Сближаването между Русия и Китай – напротив – е очевиден факт. Наистина, Вашингтон сякаш не се безспокои кой знае колко от това. Учудващо е обаче, че активното сближаване с Китай се възприема от руския елит като практически безпроблемно. Създава се впечатлението, че е взето решение за Китай да се говори или само добро, или нищо. Нещо повече, опитите за критична оценка на перспективите в отношенията между Москва и Пекин нерядко се възприемат от властите, като „инспирирани от САЩ”.

Всичко това генерира определени илюзии, които са неуместни в отношенията с една възходяща велика държава, която вече е надминала Русия по съвкупната си мощ. И така, в началото на ХХІ век Русия се отдалечава в политически план от САЩ и ЕС, сближавайки се с Китай (и Индия). Паралелно с активната енергийна дипломация, „валоризацията” на руската политика в постсъветското пространство, разширяването на руската ангажираност в процесите в Средния изток (Иран) и някои други ретиони, това означава връщането на Русия като активен фактор на международните отношения. Значението на този фактор обаче не бива да се надценява: той до голяма степен се дължи на благоприятната ценова конюнктура в петролния и газовия сектор. Въпреки това, следва да се признае, че трудната и болезнена адаптация на руската външна политика към реалностите на ХХІ век достигна качествено ново равнище.

Преломна точка в руско-американските отношения през 2001 стана решението на президента Путин да не пречи на разполагането на американски части в базите в Централна Азия. Освен надеждите, че военната операция на САЩ в Афганистан ще ликвидира опасността за сигурността на постсъветското пространство от страна на талибаните и техните съюзници, сред причините за това решение бе, че присъствието на американците ще направи региона недостъпен за Китай и така ще даде на Москва време за да концентрира силите си и възстанови традиционната си роля на водеща регионална държава. Завоят от 2005 обаче е точно в обратната посока: Китай и Русия поискаха изтеглянето на американците от бившите съветски бази. А узбекистанският президент, който взе това решение, посети първо Пекин и едва после – Москва. Наистина два месеца по-късно сключи съюз именно с Русия. Тоест, регионалната динамика е точно отражение на глобалните промени. Историята очевидно не е свършила. Тя продължава.

Бележки:

1. Независимая газета. 2005. 20 окт. (встреча Владимира Путина с премьер-министрами стран-участниц ШОС).

2. През 2004 стокооборотът между САЩ и КНР е около 200 млрд. долара ( www . ru . chinese - embasy . org / rus / fyrth / t 179540. htm ), докато обемът на китайско-руската търговия – 21 млрд долара ( www . regnum . ru / news /464354. html ) . Огромните средства, които Китай получава от износа се влагат в американски ценни книжа. На практика, КНР (заедно с Япония и други азиатски държави) е гарант за устойчивия курс на долара.

3. Вж. например Limited Partnership/S.W.Gernett (ed.). Wash. Carnegie Endowment for International Peace, 2000.

4. По тази тема вж. Китай: угрозы, риски и вызовы развитию/ Под ред. В.Михеева. М.: Московский центр Карнеги, 2005.

5. Обикновено се подчертава огромната разлика в съвкупната мощ на Русия и САЩ, формирала се в резултат от разпадането на СССР. Сравнението с Китай обаче е още по-впечатляващо. През 1990 КНР и СССР са приблизително на едно ниво по отношение на своя БВП. Шестнайсет години по-късно Китай има три-четирикратно преимущество в тази сфера.

6. Москва и Пекин бяха на близки или идентични позиции по такива актуални въпроси на международната сигурност като Балканската криза, отношението към режима на Саддам Хюсеин в Ирак, ядрените програми на Иран и Северна Корея и т.н.

7. Вж. www . president . kremlin . ru 26 окт. 2005.

8. Ведомости. 2005. 9 дек. С. Б1.

9. Осъзнаването на този факт се вижда в книгата на Ричард Хаас : The Opportunity . N . Y .: Public Affairs , 2005.

* Авторът е професор, заместник директор на Московския център Карнеги

{rt}

Косовският въпрос навлезе в последната фаза на своето развитие. Той представлява уникално предизвикателство колкото за стабилността (европейската перспектива) на Балканите, толкова и за единството и последователността на собствената ни външна политика. Очевидно е, че сложността на Косовския въпрос се поражда най-вече от съчетанието между геополитическия заряд на продължаващия разпад на Титова Югославия и взривоопасния иредентизъм на идеята за обединение на албанския етнос. Далеч по-малко очевидно е обаче, какъв именно следва да бъде цялостният ни подход към това предизвикателство…

Някои исторически закономерности

Всъщност, може би е най- добре да започнем именно оттук – съдбата на „великите държави” на Балканите, но не онези истинските, а нашите собствени, които си приличат по едно – нито една от тях не се е състояла в действителност, въпреки огромните усилия и жертви, положени за постигането на върховната цел. Тъжното правило е, че в балканските условия всяка мегали идея е завършвала с едно престъпно безумие, превърнало я в мегали катастрофа… За съжаление, подобен опит имат и българи, и гърци, и румънци, и сърби, като последните са най-пресния и назидателен пример в това отношение.

От гледна точка на крайния резултат, етническите проблеми на Балканите никога не са имали цялостно или едностранно решение. Образуването на съвременните национални държави в нашия регион е сравнително постоянна (и затова предвидима) функция на т.нар. реална политика, т.е. на конкретните за дадения исторически момент съотношения на силите, разбира се предимно от външен, надрегионален, а не вътрешен характер. В подобна ситуация принципът на националното самоопределение остава само непостижим уилсънов идеал, безсилен да се противопостави на по-висшите държавни съображения. Такова е и съдържанието на широко известния в Европа принцип на балканизацията – умножаване на държавните образувания вследствие на твърде условната роля на националното начало в процеса на самоопределение на етносите/народите.

Историческият опит свидетелства, че преобладаващият алгоритъм за решаване на националните въпроси на Балканите (а и не само там) е съвсем друг - капсулиране на отделни части от „големите етноси” в самостоятелни периферни държави, които стимулират от своя страна процесите на формиране на тяхна специфична национална идентичност, изграждана много често в противовес или дори в отрицание на останалите части от същия този етнос/народ. В този смисъл, бихме могли да допълним принципа на балканизацията с принципа на македонизацията – хронологично предимство на държавното пред националното самоопределение.

Геополитическата рамка

Бихме могли да приемем също така, че горните закономерности могат да послужат за отправна точка при формулирането на приоритетите на българската външна политика спрямо косовското предизвикателство. В такъв случай, как точно биха изглеждали те?

В действителност, националният интерес изглежда толкова очевиден, че никой не си е направил труда да го формулира изрично, той е а приори известен: да се предотврати ефектът на „албанското домино” (Косово > Македония …> България) в по-нататъшното развитие на Косовския въпрос.

От това следва, че националното решение на Косовския въпрос (обединението на албанския етнос в единна държава) е нежелано. „Успокоителното” в случая е, че подобно развитие, макар и възможно, е малко вероятно от гледна точка на историческите закономерности, на създадената уникална ситуация около статута на областта, както и на … реалната политика.

Изключвайки подобна хипотеза, остават две основни стратегически възможности пред българската политика:

- да подкрепи подход, който ще доведе до “консервирането”, или поне до забавянето, на процеса на държавно самоопределение на Косово;

- или, обратно, да подкрепи сравнително бързото обособяване на косовската държавност и нейното разграничаване от остатъчната югославска/сръбска държава, както и от Албания в средносрочен план.

От гледна точка на предложената рамка, първият подход рискува да стимулира национализма и най-вече иредентизма на албанците, превръщайки се по такъв начин в реален източник на нестабилност на Балканите. Признаци на нетърпение вече проявяват както представителите на албанското население в Косово, така и извън него – в района на Южна Сърбия, а не е изключено – и в населените с албанци райони на Черна гора. Въпреки това, големият въпрос тук е доколко подобна възможност се подкрепя твърдо и последователно от някой от сериозните международни играчи. С други думи, независимо от желанието на заинтересовани среди, няма никакви основания да се прокарва паралел между положението в Косово и други подобни конфликти в Източна Европа и Кавказкия регион – в Приднестровието, Абхазия или Южна Осетия, които се характеризират с ясно противопоставяне на поне две извънрегионални сили. Обратно, с надеждна степен на сигурност би могло да се заключи, че външното съотношение на силите около Косово не се е променило съществено след юни 1999, когато беше възстановено единството на международната общност по този въпрос.

Втората от предложените стратегически възможности залага на държавното самоопределение на Косово, което трудно би могло да тръгне в погрешната посока, поради добре известните и изключително ясно и категорично изразени позиции на съседните държави и на същата тази международна общност, включително държавите от Контактната група, които обявиха, че бъдещият статут на Косово ще изключва както разделението му, така и обединението му със съседна държава или части от съседни държави. В този контекст, по-достоверното предположение е, че подобно решение на Косовския въпрос ще стимулира процеса на обособяване на самостоятелна косовска идентичност и нейното откъсване от идеята за обединение на “великия албански етнос” (начало на постепенното разграничаване на косоварите от сънародниците им от Албания, Македония, Черна гора, Сърбия), отколкото да предизвика отключване на албанското домино.

Възможни принципи на поведение

Подобно решение на Косовския въпрос, което без да е съвършено, е поне най-малко неприемливото, предполага противопоставяне на създаването на (първата) велика национална държава на Балканите, както и толериране на появата на поредната “Македония” в Югоизточна Европа. Така очертаващият се македонски сценарий има не само историческа или външнополитическа стойност, той би могъл да се възприеме и като пример за вътрешнополитическа уредба на Косово. Охридското рамково споразумение от 2001, което и досега е неотменен стандарт за демократизиране, модернизиране и децентрализация на една многоетническа държава с цел нейното стабилизиране и сближаване с европейските структури, би могло да послужи за модел за уреждане на отношенията между основните етнически общности в Косово в рамките на бъдещия статут на областта.

Естествено, вътрешнополитическите импликации за България от подобна позиция следва да бъдат оценени по достойнство. Тя със сигурност ще бъде адекватно възприета от българските турци, които едва ли ще имат нужда от външни сепаратистки стимули, докато живеят в държава, в която разполагат с политическо представителство, гарантирани права и европейска перспектива и в която националистическият екстремизъм (и в двете посоки) се възприема по-скоро като маргинален популизъм, отколкото като сериозна алтернатива на българския етнически модел…

Съобразяването с ръководните принципи, единодушно формулирани от международната общност в лицето на Контактната група, е безспорно признак за външнополитическа адекватност. Но това никак не е достатъчно за преодоляване на познатата от десетилетия инертност и рутина в политиката на балканските държави. Успехът на подобен прагматичен подход предполага и активни самоограничения в провежданата политика или съзнателно париране на остатъците от великодържавната идея в отношенията между самите държави от региона.

Очаквани рискове

Държавното самоопределение на Косово, доколкото е геополитически релевантно, не е същинския проблем пред българската външна политика. Не би трябвало да се надценява опасността от т.нар. „албанско домино”. То е малко вероятно както от външнополитическа, така и от международноправна гледна точка. В момента се намира в заключителна фаза процесът на разпадане на Титова Югославия на съставните й части съгласно конституцията от 1974 – съюзни републики (на основание на заключенията на Комисията „Бадентер” от 1991 относно Хърватия, Словения, Босна и Херцеговина и Македония и Белградското споразумение от 2002 относно Черна гора), и автономни провинции (евентуален прецедент от 2006), от който теоретично би могла да се възползва единствено Войводина, но нейната позиция не бива предварително нито да се предопределя, нито да се отъждествява механично с Косовския въпрос. Разпространението на процеса по-нататък ще срещне решителната съпротива на международната общност.

Големите предизвикателства ще бъдат свързани най-вече с определянето на бъдещия статут на Косово, който да намери международно признание, и с предотвратяването както на евентуалното разделяне на областта, така и на потенциалната маргинализация на Сърбия.

Разделянето на Косово ще представлява изключително тежък прецедент за дезинтеграция, съдържащ в много по-висока степен потенциал за задействане на ефекта на доминото по посока на Република Македония и на (Южна) Сърбия, отколкото самото отделяне на областта от конфедерацията между Сърбия и Черна гора.

Изолацията на Сърбия пък носи опасността от задействането на друг, не по-малко катастрофален механизъм – „ефекта на бумеранга”. Вероятно не би било излишно да се припомни, че след евентуалната загуба на Косово и Черна гора, Сърбия ще се върне в границите си отпреди Първата балканска война (1912) и е възможно изцяло да преориентира своята политика от условната ос “Дунав – Сава” (Изток – Запад) към оста “Морава – Вардар” (Север – Юг). В подобна ситуация се съдържа опасността от маргинализиране на Белград по отношение на европейските и евроатлантически структури, неговото радикализиране, както и от възраждането на една неблагоприятна за България класическа геополитическа конфигурация.

Разбира се, не по-малко вероятен е и друг сценарий – засилване на процеса на европейска и евроатлантическа интеграция на Сърбия като „компенсация” за отделянето на Косово. Подобен подход, който вероятно ще обхване и Косово, а и другите държави от Западните Балкани, ще бъде несравнимо по-благоприятен за България, която не би трябвало да се притеснява от отклоняване на вниманието на международната общност и на международните финансови институции от самата нея и от превръщането на Белград в сериозен конкурент за привличане на чужди инвестиции…

Елементи на външнополитическия подход

Всичко казано дотук дава основание за следния външнополитически подход, артикулиран около три основни елемента - геополитическа формула, стратегическа идея и план за действие.

І. Геополитическата формула:

„Подкрепа на косовската държавност, която не е задължително да бъде разбирана като класическа форма на независимост или като международно самоопределение [национално самоопределение # държавно самоопределение # или = международно самоопределение]”. В последната част от формулата се съдържа възможното поле за маневриране, в което следва да бъде реализирана конкретната българска политика.

ІІ. Стратегическата идея:

„Провеждане на активна политика по Косовския въпрос, стремяща се към предотвратяване на международната изолация на Сърбия и съдържаща концептуален принос по въпроса за бъдещия статут на областта”.

ІІІ. Външнополитическият план:

1. Общи постановки:

а) Отлагането на решаването на статута не е решение, а твърде вероятна дестабилизация;

б) Евентуалната независимост на Косово не е несъвместима с регионалната стабилност и не може да служи като модел за решаването на конфликтите в Източна Европа, Южен Кавказ или другаде;

в) Напредъкът по въпроса за статута на Косово трябва да бъде обвързан с паралелен напредък по отношение на европейската перспектива на Сърбия, от една страна, и на Косово, от друга.

2. Концептуален принос по бъдещия статут.

Възможната компромисна формула по статута, въпреки привидно непримиримите позиции на Белград и Прищина, се намира някъде по средата между двете крайни виждания „пълна независимост” и „всичко по-малко от независимост”. Тази формула, която може да бъде наречена независимост с ограничен суверенитет , предполага:

А. Ограничения на косовската държавност във външнополитически план (някои от тях вече са формулирани в принципите на Контактната група):

- Косово няма да има държавен глава и посланиците, акредитирани в Прищина, ще връчват писмата си на две места – в Белград на президента на Сърбия, и в Брюксел (на председателя на Европейската комисия или на Върховния представител за Общата външна политика и политика за сигурност). Подобен прецедент има с Андора, при който посланиците връчват акредитивни писма на президента на Франция и на архиепископа на Уржел (в испанска Каталония);

- Друга възможност е Косово да има държави-гаранти на конституционния си ред (т.е. специални права за косовските сърби, специален статут на сръбските манастири и т.н.). Подобен прецедент има със статута на Кипър съгласно Лондонско-Цюрихските споразумения от 1959: Гърция, Турция и Великобритания са страни-гаранти на особения статут на Кипър (забрана на еносиса с Гърция и на обединяването на части от него с Т у рция ). В този случай, Сърбия би могла да запази правото да поддържа специални отношения с общините със сръбско мнозинство в Косово (това право може да бъде фиксирано в бъдещата конституция като право на самите общини);

- Запазване на международно военно присъствие в Косово (по това на практика няма разногласия между Белград и Прищина) и ограничения върху правото на Косово на армия или върху нейния размер.

Подобно уреждане би позволило на политиците в Белград да оправдаят пред общественото мнение отделянето на Косово, като Сърбия запази споменатите (макар и номинални) суверенни права.

Б. Ограничения на косовската държавност във вътрешнополитически план:

- Както отбелязахме по-горе, Охридското споразумение би могло да послужи за модел както на децентрализацията на Косово (ново административно деление, нови общини със сръбско мнозинство и специални връзки между тях; повече финансови и административни правомощия за общините), така и на механизма за вземане на решения на централно ниво. По-конкретно – въвеждане на принципа на двойното мнозинство, т.е. да не се вземат решения в бъдещия парламент на Косово по жизнено важни въпроси за к осовските сърби без съгласието на мнозинството от техните депутати. Друг механизъм е въвеждането на квоти за к осовските сърби в парламента (може да се помисли дори за двукамерен парламент) и държавната администрация – напр. квота от 20%;

- Участие на международни съдии, прокурори и следователи в борбата сре щ у организираната прест ъ пност, както и при разследването на престъпления от междуетнически характер.

3. Възможности за българско участие:

- Бъдещият статут следва да включва гаранции, че Косово няма да представлява военна заплаха или заплаха за сигурността на своите съседи. Българският принос в това отношение би могъл да се състои в изработването на предложение за механизъм за регионална сигурност, който да бъде част от решението по статута;

- Планиране и подготовка на самостоятелен български контингент в състава на КФОР. Участие не само с полицаи, но и с прокурори, следователи и съдии;

- Инициативи в защита на правата на всички малцинства (напр. гораните), а не само на сърбите;

- Развитие на търговски и икономически връзки с Косово.

* * *

Косовското предизвикателство, както го нарекохме в началото, има по-скоро теоретично или методологично, отколкото практическо значение за единството и последователността на българската външна политика. То едва ли ще се отрази драматично – независимо от начина, по който бъде разрешено, върху нейните ежедневни приоритети, на първо място сред които е спазване на стратегическата дата 1 януари 2007. От друга страна, то е отлична възможност за пренастройка на политиката и социалните нагласи от „вечните” национални въпроси на Балканите към една съвършено нова международна реалност.

* Статията е приключена през м. март 2006, тя изразява личното мнение на авторите и не ангажира редакцията и която и да било официална институция.

** Доктор по политология, хоноруван преподавател по геополитически анализ в Нов български университет - София

*** Доктор по право, главен асистент по международно право и международни отношения в Пловдивския университет

{rt}

Ако в периода на Студената война силата на една нация се олицетворяваше от наличието на мощен военен комплекс и първенство на геополитическите приоритети, днес тя се свързва с превъзходството й в производството и износа на висококачествена продукция и създаването на нов геоикономически модел, при който икономическата надпревара, във всичките й форми, окончателно е изместила идеологическото и отчасти военното съперничество.

Така, руско-украинският газов конфликт от началото на т.г. , който вероятно ще се повтаря в различни варианти и за останалите страни, силно зависещи от синьото гориво на Москва, бе доказателство за нещо необичайно и нехарактерно досега за поведението на Русия – замяната на досегашната и геополитическа доктрина с нова, която е по-скоро геоикономическа. При този тип доктрини от доминация на политическите приоритети се преминава към доминация на бизнеса и глобалните корпорации, като основен двигател в този преход става националната геоикономическа сила. Тя влиза в действие, когато капиталът и икономическата политика целенасочено се използват за да въздействат върху поведението и ориентацията на другите държави. Възможността да се влияе на пазарите, да се владеят източниците на суровини („война за ресурси” нарече времето, в което живеем, американският писател Майкъл Клеър в едноименната си книга), да се стопират инвестициите, да се намалява икономическата помощ и т. н., са все съставни компоненти на националната геоикономическа сила за разлика от военната (или чисто геополитическата). Според Уйлям Нестър, един от идеолозите на цялостното научно направление, възникнало в началото на 90-те години на ХХ век в САЩ и свързано с търсенето на нова парадигма в световното развитие, геоикономическата сила може да се приложи по три начина (конфликтът Москва – Киев е класически пример в това отношение):

• когато една страна я използва пряко;

• когато една страна заплашва друга с икономическа атака;

• когато застрашената страна оценява реално заплахата и прави отстъпки по отношение на предявените към нея условия от по-силната, в геоикономически план, държава.

Значението на суровините, особено на енергийните, като съществен компонент на геоикономическата сила, доби определяща роля в края на ХХ и началото на ХХІ век, когато (с почти пълното заличаване на идеологическите конфликти) основните световни сили приеха за водеща икономоцентристката политика и поведение.

В същото време, налице са решаващи промени в глобалната характеристика на редица други, също геоикономически, фактори:

• Броят на населението в света нараства с непознати досега темпове – за последните 50 години то се е увеличило повече от два пъти (от 2, 6 млрд. през 1950 до над 6 млрд. души през 1999);

• Индустриализацията навлиза във все по-отдалечени части от земното кълбо, повишавайки жизнения стандарт – изразходването на повече енергия, увеличаване броя на личните автомобили (от 53 млн. леки коли през 1953 на 520 млн. през 1999), на домакинските уреди, на строителните материали и др. В периода между 1950 и 1999, брутният световен продукт е скочил с 583% - от приблизително 6 билиона на 41 билиона долара;

• Бурното развитие на държавите от Азия и Тихоокеанското крайбрежие – в периода между 1990 и 1996 икономиката на Китай нарастна с 93%, консумацията на енергия ще се увеличава приблизително с 4, 3% на година в периода 1997 – 2020 (т.е. около 4 пъти повече от Европа и САЩ), консумацията на нефт ще расте със 150%, на въглища – със 158%, на природен газ – с 1000%.

В същото време запасите от суровини, жизнено необходими за съществуването на изградения световен модел, намаляват драстично, а цената им, която върви непрекъснато нагоре, предизвиква истински шок на водещите борси в Европа, Америка и Азия.

От 1970 до 1995, според проучване на Световния фонд за дивата природа на САЩ (направено през 1998), земята е загубила приблизително една трета от наличното си природно богатство - повече от който и да е друг период в човешката история.

По-малко от 3% от общия световен резерв на вода е питейна и по-голямата част от нея се намира по полярните върхове и ледници. До средата на ХХІ век общата й употреба ще достигне 100% от наличния резерв.

Световните гористи местности намаляват с 0,5% на година – загуба, която се равнява по площ с тази на Англия и Уелс. 70% от тропическите гори са унищожени заедно с 60% от горите в умерения пояс и 45% от тропическите влажни гори.

В началото на 2003 доказаните световни резерви от нефт възлизаха на 1,033 млрд. барела. При консумация от 73 млн. барела дневно, това количество щеше да стигне за 40 години напред. Ако обаче търсенето се увеличава с 2% на година, както предвижда Департаментът по енергийни ресурси на САЩ, съществуващите запаси ще изчезнат за 25-30 години, а не за 40.

„Подобни липси в околната среда – отбелязва проф. Томас Хоумър от Университета в Торонто – ще разгорещят още повече надпреварата между отделните групи хора и общества за достъп до жизнено важни суровини.”

Как се е променяла във времето тази тенденция, във връзка с все по-утвърждаващите се геоикономически приоритети (пред чисто геополитическите), може да се проследи чрез два характерни момента от близкото минало и сегашния ден, в които главно действащо лице са САЩ.

...Сутринта на 15 септември 1997 500 американски парашутисти от 82-ра военновъздушна дивизия (най-елитната част на Пентагона, сравнима с някогашната съветска Кантемировска дивизия) се приземяват в една безлюдна местност, обявена за военна зона, в близост до планината Тяншан в Южен Казахстан. Възложена им е мисията да се присъединят към приятелските военни сили на Казахстан, Киргистан и Узбекистан и да се включат в симулираната битка срещу „изменническите сили”, обявили се срещу съгласието за примирие в региона. Начело на американския контингент – и първи стъпил на земята парашутист е генерал Джон Шийхан, награждаван с високи отличия морски офицер и главнокомандващ атлантическата военновъздушна част на САЩ. Учението под кодовото название CENTRAZBAT 97, включващо полет от 7700 мили от Форт Браг, Северна Каролина до Чимкент, Южен Казахстан, е и първото изпращане на американски войски в региона на републиките от Централна Азия, някога част от бившия Съветски съюз.

Длъжностни лица от Пентагона заявяват, че единствената цел на подобна операция е да се демонстрира подкрепа на САЩ за поддържане стабилността на постсъветските държави от региона. Твърде прозрачен аргумент, когато се отнася до страни, в чиято териториална зона е Каспийско море. Според Департамента за енергийни ресурси на САЩ, Каспийският басейн разполага с над 270 млрд. барела петрол, или около 1/5 от доказаните световни резерви (само Персийският залив с 675 млрд. барела залежи притежава по-голям ресурс). Департаментът смята също, че в Каспийския регион се намира и една трета от световните резерви на природен газ А именно наличието на постоянен и сигурен приток на основни суровини дава възможност на САЩ да подобряват непрекъснато произвежданите стоки и да бъдат конкурентоспособни на световните пазари. Особено важно е да не се прекъсват доставките на енергоносители, защото според бившия президент Бил Клинтън, „Благоденствието у дома зависи от стабилността на ключовите региони, с които търгуваме, или от които внасяме основни суровини като нефт и газ.”

Съвсем наскоро обаче, в годишното си послание към нацията „За състоянието на Съюза”, прочетено на 31 януари 2006, сегашният президент на САЩ Джордж Буш заяви, че САЩ трябва да сложат край на зависимостта си от внасяния от чужбина петрол. Той определи намаляването със 75% на вноса му от Близкия Изток до 2025 като една от стратегическите цели на Америка. „Затова САЩ се нуждаят от нови технологии” – подчерта президентът и настоя финансирането на изследвания за чиста енергия, включително от ядрени, алтернативни и възобновяеми източници, да нарастне с 22%. „Използвайки таланта на хората и технологиите, които имаме тук, в Америка – посочи Буш – страната ни може да надмогне стадия на икономика, основаваща се на петрола, и да загърби зависимостта от близкоизточния петрол.”

Всъщност погрешно е да се смята, че едва краят на ХХ век и началото на ХХІ век бележи преориентацията от геополитическия към геоикономическия вектор в световното развитие. Напротив, многобройни са примерите, когато с използването на специфични за арсенала на геоикономиката елементи и в миналото са се постигали по-впечатляващи резултати, отколкото при употребата на типично геополитически, като военната сила, например. Така, Индия бива спечелена за Великобритания не от топовните изстрели на кралската флота и саблените атаки на шотландската кавалерия, а по-скоро от търговците, обединени в Ост-Индийската компания, които преди повече от четири века, през 1600, започват да осигуряват, по съвременната терминология, експорт и импорт на стоки и услуги от Англия към Индия и обратно. И то толкова изгодно и сполучливо за тях и империята (печалбата от внос на индийски копринени тъкани е 300%, а от продажбата на карамфил, канела, черен пипер, мускат, индиго и други екзотични подправки - 800-900%), че през 1661 британската корона дава право на компанията самостоятелно да води войни и да сключва мир.

В стремежа си за установяване на хегемония в Азия и завоюване на нови пазари, Ост-Индийската компания не се спира пред прилагането и на не толкова „изчистени” геоикономически подходи – в края на ХVІІ век тя разширява производството на опиум в Бенгалия и започва да го доставя в Китай. Чрез наркотизирането на огромни човешки маси (пушалните за опиум продължително време са като обществените бани в древния Рим и неизменен декор в не един роман на Пърл Бък) англичаните успяват да снижат значително цената на чая, който по-рано са купували само срещу сребро. Япония постъпва обаче по-далновидно и се закрива за европейците през 1638. Само на отделни холандски търговци било разрешено да посещават Нагасаки като благодарност за помощта, оказана от тях при потушаване въстанието на японските християни.

Подобни са действията – в чисто геоикономически план, и на създадената две години по-късно от английската (т.е през 1602) Холандска Ост-Индийска компания, собственост на частни предприемачи. При нея бизнес-отношенията са още по-изчистени. Тя притежавала характеристиките (ако направим аналогия с днешния ден) на закрито акционерно дружество (съставът на участниците бил постоянен, като вложеният капитал не се разпределял след завършването на поредната експедиция, а се реинвестирал). Търговските палати на 17 холандски пристанища разполагали със свои представители в ръководния орган на компанията, който определял общия брой на изпращаните в плаване кораби и го разпределял между палатите. Превозваните товари постъпвали в тяхно разпореждане. От 1609 компанията започва да назначава генерал-губернатор на завоюваните не с оръжие, а с експорт на стоки и услуги, отвъддморски територии.

Успешният пример на тези две дълго просъществували структури на частния капитал бил толкова заразителен, че дълги години след техния залез, той е използван и в други части на света. През 1879 е създадена Обединената Африканска компания, която сключва с вождовете от долината на река Нигер договор за протекторат. През 1886, с кралски указ на британската корона, на компанията са предоставени специални пълномощия.

През 1888 Самюъл Родс създава Британската Южно-Африканска привелегирована компания, която управлява Родезия (сега Зимбабве и Замбия) до 1923-1924.

Геоикономическата политика през ХVІІ, ХVІІІ и началото на ХІХ век, осъществявана чрез всеобхватна експанзия на привилегировани частни компании, на които се делегират и редица държавни функции в покорените от тях територии, се гради на следната схема. В центъра на системата е т. нар. метрополия – промишлено най-развитата част, икономически център на общността. Индустрията и селското стопанство на метрополията осигуряват високо ниво на протекционистка защита. Колониите доставят за нейната икономика суровини, които имат само един монополен купувач – метрополията. Жителите на колониите нямат право да купуват нужните им стоки от никъде другаде, освен от търговците и предприемачите на „своята” метрополия. Колонистите нямат право да създават и своя обработваща промишленост, която може да конкурира тази на метрополията. Последната монополизирала организацията на транспортните съобщения с всички неевропейски държави. Съгласно морските закони, неевропейските товари се доставяли в Англия изключително с британски плавателни съдове, а европейските – на английски, или пък на кораби от страните-производителки. Системата на социалните отношения е двуосна: икономиката на метрополията е основана на свободния наемен труд, а в компаниите широко се използва принудителен.

Така функционират, с известни различия, дори до средата на ХХ век „системи – империи”, като Великобритания, Франция, Холандия, Португалия. Империята Съветски съюз е с по-различен характер и на нея ще се спра другаде.

В същото време, успоредно с тях, се развиват и „системи - икономики”, най-типичен и завършен представител на които са САЩ. Много преди тях обаче, още през ХVІ, ХVІІ и ХVІІІ век, съществуват „градове – републики” Генуа, Венеция, Пиза, или обединение на свободни и независими градове, като онези от Ханзата. Изследователят на този феномен, Фернан Бродел, дава следното определение за тях в книгата си „Материалната цивилизация, икономика и капитализъм през ХV – ХVІІІ век”: „Определен къс от планетата, способен да се самоподдържа, такъв, на когото вътрешните връзки и обмени придават определено органично единство”. Доколкото при тях, подчертава той, целта на икономическата борба не е разгромяването на противника, а увеличаване на собственото богатство, конфликтите не придобиват характера на унищожителни войни. Или, ако си послужим с методологията на споменатия по-горе американски учен Уйлям Нестър, т. нар. геополитика и икономическата борба се извършват вътре в глобалната икономика, в геоикономическото пространство.

Политиците и държавите, които не са разбрали тази нова дилема, водят народите си към провал. Характерни примери са отново бившият СССР и САЩ в различни моменти от своята история.

…През 1959 тогавашният съветски лидер и генерален секретар на КПСС Никита Хрушчов, който е на посещение в САЩ, по време на обяд с деловите кръгове на Лос Анжелис, в свойствения за него безцеремонен маниер, изръмжава заплашително на домакините си: „Ще ви закопаем!”. Заканата е недвусмислена, но вероятно в нея има и доза реалност. По онова време темповете на развитие на Съветския съюз значително изпреварват американските. Осъщественият малко по-късно полет на първия космонавт Юрий Гагарин около Земята е сред доводите, които потвърждават самочувствието на руския гостенин.

Какъв е отговорът на САЩ? Дава го млад, усмихнат мъж, който през 1960 обикаля страната в предизборната си кампания за президент. Ръката му разсича въздуха по време на многобройните митинги, а лозунгът, изречен с характерния бостънски акцент на харвардски възпитаник, отеква в ушите на милиони американци: „Трябва отново да раздвижим тази страна!”. Вероятно сте се досетили за името му – Джон Кенеди. В историята на САЩ след неговото управление има не малко трудни и драматични моменти (достатъчно е да се споменем само Виетнам), но подобно на начертания от Франклин Рузвелт през 30-те години на ХХ век „Нов курс”, програмата за обновление, основана върху икономическото превъзходство на САЩ, се изпълнява неотклонно.

Три десетилетия по-късно, на изборите в Полша през 1989, „Солидарност” печели 91 от общо 100 места в новата Горна камара. В Долната камара са избрани само двама от 35-те кандидати на комунистите. Генерал Войчех Ярузелски, лидер на Полската обединена работническа партия, се обажда на Михаил Горбачов по телефона. Отговорът на последният съветски ръководител смайва полската комунистическа върхушка. Съветският съюз, казва той, приема резултатите от свободните избори, което означава, че комунистите в Полша губят властта.

Именно този телефонен разговор, а не падането на Берлинската стена (както смятат мнозина), слага края на Студената война.

Надпреварата между двете свръхсили, заложили в нея на различни концепции (геополитическата на СССР и геоикономическата - на САЩ), е приключила. Изходът е категоричен – Съветският съюз се разпада, а Русия, най-голямата държава, която се явява негов наследник, опитва да се трансформира в нещо като пазарно общество.

Всичко това сигурно би изглеждало невероятно на Джон Кенеди през 1960. Защо се случи така, е големият въпрос, чиито отговори покриват изключително широк диапазон, включително втръсналите на всички ни конспиративистки тези за „предателството” на Михаил Горбачов, или за „световния заговор на ционистките сили” срещу червената петолъчка.

Командната икономика (през ноември 1922, в предпоследната си публична изява на ІV конгрес на Коминтерна в Петроград, неизлечимо болният вече Ленин заявява, че държавата винаги ще контролира „командните висоти”), развита от Сталин и неговите наследници по партийна линия, има своя специфична цел – и тя не е свързана с жизнения стандарт на обществото, а се стреми да наложи бърза индустриализация, която да захрани най-вече военно-промишления комплекс. Огромна част от брутния вътрешен продукт (БВП) е концентрирана в този сектор, а цялата икономика е подчинена на геополитическата парадигма. Още в началото на 70-те години обаче, на повърхността излиза една фатална слабост на системата, която по-късно добива критични размери – в същността си тя не е в състояние да се обновява. В нея новостите, с изключение на онези във военния сектор, се приемат „на нож” (мемоарите на Михаил Горбачов са показателни в това отношение).Това се отнася до всичко, независимо дали става дума за малки промени, които подобряват функционирането на системата, или за нейното преустройство с оглед на кардиналната трансформация на света след 1990.

Наистина какво се е случило? Ако нямаме ясен и отчетлив поглед върху новите тенденции, ако нямаме точен отговор на въпросите, които безспорно възникват от динамично променящата се картина около нас, ние, българите - и като нация, и като държава, ще се окажем не само изненадани и неподготвени, но и безвъзвратно закъснели в присъединяването си към този глобален процес.

Всъщност, краят на второто хилядолетие стана преломен рубеж в търсенето на нови идеи и съвършено нов подход и анализ на световните стопански системи, чието движение се определя от закономерностите на глобалната икономическа цялост, взаимовръзката и съчетаването на нови интернационализирани структури на възпроизводство.

Основната теза в това отношение на един от създателите и идеолозите на модерната геоикономическата концепция - известният американски интелектуалец Едуард Лютуък (ползващ се с голямо влияние в политическите и военните кръгове във Вашингтон) е следната: „След края на студената война светът никога повече няма да се управлява от чисто геополитическата логика, а все повече от геоикономическата – геоикономическите приоритети и стремежи ще станат доминиращи в дейността на държавите.”

Лютуък приема, че светът постепенно се движи от власт на политиката към власт на бизнеса и глобалните корпорации, и това движение се извършва по геоикономическа траектория. Относителният успех на националната икономика в глобалното икономическо пространство става главен аргумент за политически успех на правителствата и държавите. На преден план излиза геоикономическата мощ на конкретната страна, в основата на която са БВП, БВП на глава от населението, конкурентоспособността на произвежданите стоки и пазарите, нивото на технологиите, качеството на промишленото производство, производителността на труда, обемът на спестяванията на населението, инвестициите, заетосттта и разпределението на националния доход.

Геоикономическата концепция съдържа различни елементи, но според друг изтъкнат представител на новата философия - Ендрю Лейтън, три от тях са особено важни в развитието на света през ХХІ век.

На първо място, геоикономическата концепция носи белега от смяната на епохите: научното търсене е свързано с опитите да се осмисли промяната в ролята и положението на държавата в зората на новото хилядолетие. На второ място, тя отразява в определена степен тържеството на неоикономическия либерализъм, чиито идеи бяха възприети и реализирани именно в края на ХХ век. На смяна на стария идва свят, в който доминират геоикономическите интереси, а идеологическите конфликти между държавите и самоцелното използване на военна сила постепенно губят смисъл. На трето място, твърди Лейтън, налице са достатъчно потвърждения, че съществуват разнообразни „икономически светове”, много от които се намират в пределите на националните граници и чиито успех не е еднозначен.

Днес тази тенденция може да се наблюдава в различни части на света: напълно либерализираните бизнес отношения в САЩ; китайският модел на развитие, който в редица отношения напомня американския от 70-те и началото на 80-те години на ХХ век, когато правителството упражнява контрол не чрез собствеността, а посредством специфични регулаторни механизми; икономиките на държавите от Скандинавския полуостров с акцент върху социалните програми; експанзията в глобален мащаб на „малките тигри” като Република Корея, Сингапур, Тайван, Малайзия, печелещи позиции на основата на бързото обновяване на производствените мощности и евтиния квалифициран труд; доскоро проспериращата Япония, достигнала критичната точка в схемата, съчетаваща високотехнологичните иновации и конфуцианските традиции; разноликата Европа, която въпреки заявките от Лисабонската стратегия да надмине САЩ през 2010, едва ли ще успее да направи тази решителна крачка; постсъветската икономика на Путин, която отново може да се определи като отвоюване на „командните висоти” от олигархичната мафия на новобогаташите и влияние върху света не чрез силата, а чрез ресурсите.

Къде е България в геоикономическата карта на ХХІ век?

На Кийт Джоузеф, ученият и експертът, начертал икономическата програма на Маргарет Тачър и често наричан „министър на мисълта” в правителството на „желязната лейди”, принадлежи една емблематична фраза: „Да създаваме богаство!”. Като, според него, целта е да се създава богатство за обществото, а не само за отделния индивид.

В последните 16 години правителствата, управлявали България и разнородната менажерия от партийна номенклатура, новозабогатели парвенюта, селски хитреци, докарани от Делиормана и Кърджалийско, юпита от всякакъв калибър, усетили, че далаверата е на родна почва, откровени мошеници, плачещи за раирани дрехи – самообявили се за политическа класа, направиха точно обратното. Със своите действия и бездействие, със законите и нормативните актове, писани в услуга на корпоративни и лични цели, те източиха националното богатство и създадоха паразитна прослойка от мултимилионери, при това за такива срокове, каквито не познава световната история в първоначалното натрупване на капитала.

Григорий Явлински, един от радикално мислещите млади постсъветски лидери, правейки анализ на прехода, който изживява огромната страна, написа през 2003: „ Ние в Русия научихме един много важен урок. Карл Полейни описва фашизма и комунизма като двата основни противника на отвореното общество. През последните 10 години Русия научи, че отвореното общество има още един враг – „дивият” капитализъм, който не е ограничен от закони, от граждански институции, традиции, вяра и профсъюзи – от абсолютно нищо. Това е капитализъм, който се ръководи единствено от неистовото желание за печалба на всяка цена.”

Надали би могла да се намери по-кратка и точна оценка на това, което се извърши в България след 1990-а година насам. Нито една икономическа програма не би могла да сработи у нас, даже изготвена от нобелови лауреати и доказала своята пригодност и резултатност в държави с нашите проблеми, ако не се направи основното – националното богатство да работи за обществото, а не за група новобогаташи, да създава работни места (38 милиона са новите, открити в САЩ за последните 10 години), а не да се пръска за яхти, маркови автомобили, уникати (4000 картини в частна колекция!?) и дворци, да гради конкурентоспособна икономика, а не полукриминални структури, действащи на ръба на закона.

В противен случай, дори и ставайки част от Европейската общност през 2007, България рискува да изпадне в положението на боксьор след нокдаун, който още се крепи прав на ринга, но все по-трудно движи краката си, само инкасира удари и непрекъснато влиза в клинч, за да поеме спасителната глътка въздух.

Опасността от шоковия стрес, който ще изпитат обикновените хора още през първите години след присъединяването ни в Европейския съюз (ЕС), едва ли ще засегне обаче сегашната политическа класа, която се опитва целенасочено да налага илюзията, че страната ни изостава спрямо другите страни-членки само в съдебната система, или в овладяването на престъпността и корупцията. Ще отбележа, че за относителното изравняване на страната ни с ЕС само по елемента конкурентноспособност в различните му модификации (достигане на 75-80% от неговото равнище) ще са необходими поне 50-60- години. Производителността на труда на заето лице (по данни на Евростат) у нас е 3,2 пъти по-ниска от тази в ЕС на 15-те по-стари членки, 2,5 пъти по-ниска от тази на Кипър и Малта и 2 пъти по-ниска от тази на Словения, Унгария и Чехия. Продуктите на нашата промишленост и селско стопанство се продават в ЕС на 2, 5 до 4 пъти по-ниски цени от средните импортни цени на общността за същите стокови групи. Износът ни за 2004 е 6,57 млрд. евро, т.е. 842 евро на човек, докато същите показатели за Чехия са 43,14 млрд. евро и 4188 евро, за Унгария – 38,06 млрд. евро и 3806 евро, за Словакия – 19,28 млрд. евро и 3570 евро и за Словения – 11,43 млрд. евро и 5715 евро. Впрочем, в това отношение изоставаме не само от тях, но и от държави като Румъния и Турция.

Посочих само някои от структороопределящите компоненти на геоикономическата философия, която ще определя развитието на всяка държава през ХХІ век. За съжаление, не виждам България, поне засега, да има ясна стратегия и очертана цел за свое място в този нов, глобален свят.

* Българско геополитическо дружество

{rt}