30
Пет, Окт
5 New Articles

Въпреки обстоятелството, че днес чрез неимоверно бързите съобщения светът се интернационализира, в културно отношение живеем във века на национализма. Всеки народ, като по-голяма или по-малка клетка в общото световно пространство, се стреми към национално обединение и независимост. Никой народ не иска за сметка на всечовешката културна общност да загуби своя национален характер. Разбира се, национална крайност, или шовинизъм, е желанието на някои народи да наложат свои национални черти на други. Основата на принципа за самоопределение на народите, който се въздигна през миналата световна война, но не се осъществи, е национална. Смятам, че в бъдеща Нова Европа националният принцип няма да престане да играе важна роля. Чрез своето силно национално съзнание народите се борят за запазване. При постоянно увеличаващото се човечество и алчност за богатства, поради които причини се усложняват международните отношения, друго по-сигурно средство за тази цел днес няма. Това е особено вярно за малките народи.

Националната независимост и държавната организация, или просто държавата, се поддържат взаимно; иначе техният самостоятелен живот е труден. Но здравината както на националната независимост, така и на държавната организация, или общо казано – здравината на националната държава, почива до голяма степен на географското единство между земите, от които се състои тази държава. Става дума за единството на разните земи, които населява една нация и които влизат в една държава, и за единството на разните части на тази нация, която населява тия земи, както и за връзката и единството между земята и националното й население, а следователно и за физикогеографско и антропогеографско единство поотделно и помежду им. Антропогеографското единство е тясно свързано с историческото единство, защото както в антропогеографията, така и в историята главният фактор е човекът. Колкото единството между земите на една нация и държава е по-голямо, толкова повече те представляват по-здрава общност и имат право на самостоятелен живот. Ненапразно днес в международните препирни и борби политикогеографската основа се взема за най-важна и най-справедлива. Но географското единство в една държава или народ е важно не само за външнополитическия им живот, но и за техния вътрешнополитически и културен живот. От географското единство зависят до голяма степен вътрешното сцепление и силата на държавата и народа й.

* * *

Главните български земи или области, върху чието географско единство ще направим кратък преглед, са Мизия, Тракия и Македония, между които средно място заема Софийската област. Те са както географски, така и исторически понятия. Във времена, когато българският народ е постигал напълно или отчасти своето обединение, какъвто е бил случаят през Средните векове, името България е господствало над областните. В турско време общото национално и държавно име България не се забравя, но не се забравят и отделните български земи и техните имена. Русите освободиха фактически само Мизия и Софийско, като името Мизия излезе от употреба за сметка на общото държавно име България. А след Съединението през 1885 на България и Северна 1 (Горна) Тракия, или Източна Румелия, последната стана Южна България, а Мизия – Северна България. Оттогава до миналата година се водиха борби за освобождението на Македония, останалата Южна (Долна) Тракия и Южна Добруджа, която през 1913 бе заробена от румъните. По-големите части от тях се освободиха и присъединиха към Майката отечество. Техните имена (Добруджа, Македония и Тракия, особено Западна Тракия) се пазят и ще се пазят не само заради това, че са имена на големи географски и исторически земи, но и заради това, че са свързани с тежки и продължителни борби за освобождението им. Те няма да бъдат извадени от употреба, но, от друга страна, по държавни и национални съображения не могат да не отстъпят място на името обединена или целокупна България. Така е навсякъде, и най-вече в Германия, където вече няма Прусия, Бавария, Саксония, няма дори Австрия, а общо германско отечество.

И без да забравяме имената на нашите стари географски и исторически земи, не само по национални и държавни съображения и в духа на съвременната географска наука, вече трябва да делим обединена България на следните географски области: Северна България – между Дунав и Стара планина включително, Средна България – между Стара планина и Македоно-тракийския масив, и Южна България, която обхваща този масив (Македония и Западна Тракия). Те се разделят от своя страна на подобласти и ландшафти или пейзажи. Интересно е, че Южна България се разделя лесно на две естествени географски подобласти от планините, които пресичат средата на Македония и Западна Тракия в посока от запад към изток (Нидже, Кожух, Беласица, Гоцева планина – Алиботуш, и Югоизточни Родопи). Тези подобласти са Вътрешна Южна България, в която влиза Северна Македония и северната част на Западна Тракия, и Окрайна Южна България, в която влизат Югоизточна Македония и южната част на Западна Тракия. Тя носи хубавото име Беломорие, което доби вече гражданственост.

Трябва да се забележи, че поставяме Македония в Южна България не по подражание на сърбите, които я бяха нарекли Южна Сърбия. Професор Иширков предлагаше още преди миналата световна война, в случай на разширение на пределите на България в българските земи на юг от Рила и Родопите, тези земи да се схващат като Южна България. Освен това, ако сърбите без никакви географски, исторически и народностни основания се помъчиха да наложат на Македония чуждо име, случаят с нас е съвсем друг.

Географското единство на българските земи зависи от тяхното положение, границите помежду им, релефа, населението и неговата култура. Специално антропогеографското единство е резултат от възможността за лесни движения и съобщения между тях, която зависи от природните условия (наличността на проходи, реки и други) и човешката техника (пътищата и средствата за съобщение). Лесните и оживени съобщения най-много спомагат за националното и културното сцепление и единство. Движението е главен признак – особено на съвременната култура.

Българските земи Мизия, Тракия, Македония и Софийската област се простират в източната половина на Балканския полуостров, като само Македония заема повече средата му. Известно е голямото кръстопътно положение на нашите земи. Те граничат с Дунав, Черно и Бяло море и са в съседство с протоците и Мала Азия. В тях са ставали големи народни движения и войни, а днес – големи международни съобщения. Тия външни движения и съобщения са предизвиквали вътрешни. Мизия е служила като преддверие на много народи, които са се спускали от север към Балканския полуостров. През Софийската област и Тракия минава големият международен път от Средна Европа за Предна Азия. Макар и в по-малък размер, ставали са движения и през Македония. В това кръстопътно положение на българските земи се състои тяхното централно геополитично значение на Балканския полуостров, макар че всъщност само Македония се намира в центъра на полуострова.

Известно е, че това географско положение на българските земи крие немалко опасности за българския народ. Преди всичко на него се дължи дългото гръцко и турско робство. Но поради оживените съобщения и лесните културни заемки от близки и далечни съседи то е спомогнало и за бързото национално и културно развитие и издигане на българския народ. Затова още през средните векове той е бил най-културният от младите народи на Балканския полуостров, а от освобождението на България насам за кратко време разви дори по-висока култура от тази на съседите си. Както ще видим по-нататък, тази култура не е дело на една от българските земи, а на всички. Това географско положение направи българския народ по-буден към съдбините си и създаде у него силен усет за единство и самосъхранение.

Положението на българските земи е важно за тяхното единство с това, че те са концентрично наредени около Софийската област. Макар че геометричният център на България се намира в западната част на Горна Тракия, към Пазарджик, Софийската област заема централно обединително място. През тази област минават главните централни пътища в България, които са такива и на Балканския полуостров; именно през нея минава диагоналният път за Цариград. Но през София минава и главният меридианен път в България по долините на Искър и Струма. Той е не по-малко важен от Мораво-вардарския път, който впрочем минава и през Софийската област, защото долината на Морава и останалите земи на т.нар. Западни български покрайнини се числят не само административно, но напълно географски към Софийската област. Ненапразно София е избрана за столица, главен съобщителен възел и културен център на България, и сполучливо изпъква като главно обединително средище на българските земи. Ненапразно ще кажем също, че турците са избрали София за седалище на управителя на балканските си владения – румелийския бейлер бег.


Поради всичко това София заслужава, заедно със своята област, да се смята като обособена българска земя сред другите български земи. Досега имаше известно колебание по този въпрос. След като се изброяха Мизия, Тракия и Македония като български земи, мнозина се питаха към коя от тях трябва да се числи Софийската област и до обединението на българските земи миналата година тя се вземаше повече за Югозападна България. Но днес, когато Югозападна България става Македония, Софийската област, макар да представлява западната половина на Средна България, става отделна българска земя сред другите български земи. Това схващане се оправдава и от развитието на границите между Мизия, Тракия и Македония, с които ще се занимаем по-нататък.

Трябва още в началото да отбележим, че границите между българските земи не са резки нито във физикогеографско отношение, защото не минават по високи планини и големи реки, нито в антропогеографско отношение, защото не делят два различни народа. Те не са труднопроходими и не са пречили за лесните движения и съобщения между нашите земи, затова не са пречили и за единството им. В този смисъл говори и обстоятелството, че те са се местили твърде често. Сравнително по-рязка граница изглежда Стара планина между Мизия, от една страна, и Софийската област и Тракия, от друга. Известно е, че тя е важна климатична преграда. Но и тази граница е местена. В древно време за северна граница на Тракия е служил Дунав. Римляните създават в административно отношение провинцията Мизия, поради което северната граница на Тракия се премества на юг, но все пак е била на север от гребена на Стара планина. Тази планина представлява дълга верига, но не е висока, при това има много проходи, затова никога не е била пречка за преминаване. Още Първото българско царство се е развило на юг от нея, като дори тя му е служила като здрава опора за тази цел. Открай време от двете страни на Стара планина живее едно и също население. Севернякът копнее от желание да мине Балкана и да слезе на юг. При Освобождението на България през 1878, с образуването на българското княжество от Мизия и Софийската област, Стара планина съвсем се омаловажи като вътрешна граница. Същото стана и при Съединението през 1885 между Северна България и Източна Румелия.

Всички останали граници между българските земи са още по-малко резки във физикогеографско и антропогеографско отношение. Те са условни и често пъти премествани. В древно време западната граница на Тракия се простирала далеч на запад, в средата на Балканския полуостров, за сметка на Македония и Софийската област. Но през Средните векове и началото на турското време, обратно, Македония се простирала за сметка на Тракия чак до Пловдив и Одрин. След това постепенно се установяват днешните граници: Моминоклисурският проход и западният вододел на Тополница, между Софийската област и Тракия, а Доспатската планина в Западните Родопи и долното течение на Места между Македония и Тракия. Голямата условност на тези граници се вижда от следните обстоятелства. Моминоклисурският проход и по-рано Траяновите врата, които са на главния път София –Пловдив–Цариград, са проходи, през които са ставали и стават най-оживени движения и съобщения изобщо в България. Освен като отчасти граница между западното и източното българско наречие, те не делят различни населения и културни ландшафти. Също такъв характер като вътрешна граница имат Доспатската планина и Места, от двете страни на които има еднаква природа, население и култура. Може ли да се посочи някаква разлика между Чепинската и Разложката котловина? А условността специално на Места като граница се вижда и от това, че Югоизточна Македония и Западна Тракия прекрасно образуват днес Беломорието.

Едновременно с отместването на източната граница на Македония става и това на северната й граница. По този начин още през средните векове към Македония се включва Скопската област, а в турско време – и част от Софийската област, именно Кюстендилско и Дупнишко. След Освобождението на България обаче новата политическа граница по Рила и Осоговската планина се установи и като северна областна граница на Македония – между нея и Софийската област. Както ще видим по-нататък, тя не разделя тези две български земи нито във физикогеографско, нито в антропогеографско отношение, а само ги свързва. Вярно е, че и другите граници на Македония като централна балканска земя не са много резки, но обстоятелството, че пространството на Македония се е разширявало главно в източна и северна посока, показва тясната й връзка и единство с другите български земи 2.

Земеповърхното устройство на българските земи, както и цялото им географско устройство, е много сложно. В тях, макар и да не са обширни земи, се простират почти всички видове земеповърхни форми в Европа: плочеста равнина – Дунавската равнина, млада верижна планина – Стара планина, голяма низина – Маричината низина, масивни планини – тези в Македоно-тракийския масив, множество котловини и полета, каквито има най-вече в масива. Българските земи представляват просто мозайка от различни земеповърхни форми. Това земеповърхностно разнообразие на нашите земи крие някои недостатъци за единството им, но съдържа и важни предимства в това отношение. Не ще и съмнение, че земеповърхната, или орографската, разкъсаност пречи за лесните движения и съобщения. Освен това обширната планинска повърхнина на България е бедна. Друг недостатък е този, че големите равнини (Дунавската и Тракийската), които могат да играят по-голяма обединяваща роля, не са в средата на българските земи, а встрани от нея. Ако Софийската област не беше разделена на множество планини и полета, и особено ако Софийското поле беше по-голямо, тяхната обединяваща роля щеше да бъде много по-значима. В планинския Балкански полуостров няма един народ и една държава, както например това е в Апенинския полуостров, а няколко, и то сравнително малки.

Предимствата на разнообразното земеповърхно устройство на българските земи са следните. Това устройство, допълнено от разнообразно климатично устройство, създава различно производство в различните части на нашите земи. Това обстоятелство води до по-оживена размяна, голямо богатство и висока култура. В българските земи има доста планини, но все пак те са по-малко, отколкото в западните и южните части на полуострова. В нашите земи се простират най-обширните равнини и котловини, които, освен че са най-плодородните, предлагат най-добри условия за движение и съобщения, а следователно и за обединение и единство. Македоно-тракийският масив има клетъчна морфоложка структура; планините му са малки и разделени чрез множество полета и долини и не пречат за движението. Най-после, нашите планини имат голямо значение за съхранение на народа ни и неговата култура през дългите робства. Без тях нашето Възраждане сигурно щеше да се развие по-трудно. Изобщо в земи като българските народите и държавите се развиват и уголемяват сравнително по-лесно. Като по-богати земи те поддържат по-силни държави, които по-успешно се борят срещу неприятелите си и по-лесно поддържат географското и историческото единство. Докато в източната част на Балканския полуостров преобладава един народ, в северната и южната се редят четири: сърби, хървати, албанци и гърци.

За морфоложкото единство на българските земи е важно обстоятелството, че геоморфоложките им системи не се простират във всяка от тях поотделно, а преминават една в друга. Така старопланинската система, към която принадлежи и Средногорието, преминава от Мизия в Софийската област и Тракия. Геоморфоложката връзка между Тракия и Македония е още по-тясна. Македоно-тракийският масив е неразделно общ за двете. Преминаването на клетъчната структура от Софийската област в Македония достатъчно показва морфоложкото единство между тях. Всичко това допринася много за липсата на резки граници между нашите зами, за което стана дума по-напред.

Най-после, трябва да се отбележи, че специално редуването и разположението на нашите равнини, планини и реки е спомогнало за етапното развитие и създаването на българската държава като най-голяма балканска държава и за обединението и единството на българите. Създадена в североизточния ъгъл на полуострова – в Добруджа, българската държава се е запазила преди всичко благодарение на естествената защита, която са й дали голямата река Дунав и Черно море. Дунавската равнина е улеснила нейното разширение в западна и южна посока до Стара планина, която пък е защитавала държавата срещу нападения от юг. След това развитието на нашата държава става в южна и югозападна посока – в Тракия и през Софийската област в Македония, където държавните наченки от Кубрат са улеснили задачата на преславските и търновските царе. Известна е голямата съпротива на византийците от юг, затова българските владетели в Тракия са били по-малко трайни и трудно са достигали Бяло море. Но Родопите, Рила, Пирин, изобщо Македоно-тракийският масив е играл голяма роля за здравото закрепване на българската държава в него и разпространението й до Бяло море – най-естествената й южна граница.


При кръстопътното положение на Балканския полуостров и планинската му природа голяма държава в него не може да се създаде. Но благодарение на най-благоприятното географско положение и устройство на българските земи от тях се е създала, както споменах, първата нова средновековна, най-голяма и най-културна държава – българската, която, не ще съмнение, е израз на единството на българските земи. При Симеон българските владения, без тези, вън от полуострова, са имали 200 000–205 000 кв. км пространство. При Иван Асен II не са били по-малко. Днес България има около 152 000 кв. км, но цялото пространство на българските земи също е близо 200 000 кв. км.

Досега при разглеждане на физикогеографското единство на българските земи достатъчно се занимахме и с антропогеографското им единство, затова сега ни остава да разгледаме само някои по-характерни положения в това отношение. Първото е това, че единството на нашите земи се дължи първоначално на заселването им с български славяни, които заемат не само източната половина на Балканския полуостров, но проникват дори в най-южните му части (Пелопонес). Тези славяни бързо се осъзнават в национално отношение и образуват българската нация, или в по-широк смисъл взето – българския народ, най-вече изразяващ единството между всички земи, които населява.

Народът дава народностния характер на дадена земя. За българския народностен характер на нашите земи и изобщо за тяхното единство са допринесли извънредно много преселническите движения на българите. Известно е, че те, за да се запазят през вековете на своето тежко съществуване, са били принудени да правят много преселнически движения. Балканският полуостров е една от тези европейски земи, която е преживяла най-много преселнически движения. Но в източната, българската му част, която заема по-кръстопътно положение и е по-ниска и по-открита, отколкото другите части на полуострова, са ставали особено много преселнически движения. По политически или по икономически причини българите и днес се намират в движение, именно в новоосвободените земи Южна Добруджа, Беломорието и Македония се връщат изгонените по-напред българи. В миналото българите са били принудени да се изселват и вън от българските земи – например в Румъния, Бесарабия, Южна Русия, Унгария, Мала Азия и прочие, но важно е, че вътрешните им преселвания се извършвали и извършват в границите на българските земи. Така при нашествието на турците много българи от източните български земи, именно от източните части на Тракия и Мизия, се преселват в Македония и Софийската област. Освен това българите от равнините трябвало да се оттеглят в планините. През втората половина и края на робството, обратно, българите се преселвали от западните по-планински земи (Македония и Софийската област) в източните по-равнинни земи (Мизия и Тракия), които бяха обезлюдени. Наред с това започна слизането на българите от планините в равнините и полетата, което продължава до днешния ден. От миналия век насам, главно след Освобождението на България през 1878, започна изселване на българи от българските земи, които тогава не можаха да бъдат освободени (Македония, Южна Тракия, Западните покрайнини и Северна Добруджа), към освободените български земи (Мизия, Софийската област и Северна Тракия). Това изселническо движение продължи и през миналата световна война, срещу което сега, както се спомена по-горе, става обратно движение.

По-нататък трябва да се изтъкне, че антропогеографското единство на българските земи се изразява в общата култура, която цари в тях още от времето на Първото българско царство. Въпреки обстоятелството,че те са били подложени на много културни влияния, усетът за самосъхранение у българите им е наложил да създадат своя самобитна култура, от която са дали и на други народи. Излишно е да се подчертава, че от Охридското езеро до Черно море и от Дунав до Бяло море господстват българската култура и език. В Солун се създаде славянобългарската азбука – основата на българската духовна култура. Наред с преславското духовно огнище светеше през вековете и това в Охрид. Интересно е съвпадението, че този, който хвърли искрата за Българското възраждане – Отец Паисий, е роден някъде в центъра на всички български земи. Българското възраждане, с което българският народ показа мощта на своята култура и правото си за самостойно съществуване, се разви с еднаква сила във всички български земи. Борбите за политическо освобождение се водиха дружно . Тук дори трябва да се отбележи, че във всяка революционна чета, каквато беше и Ботевата, влизаха четници от всички български земи.

Не по-малко е единството между българските земи и в областта на материалната култура: например от Македония на юг – в Тесалия и останала Гърция, изчезва българското рало, теглено от волове.

До голяма степен резултатът от физикогеографското и антропогеографското единство на българските земи е не само обстоятелството, че българският народ е първият и най-културният нов средновековен народ на Балканския полуостров, но и това, че той е най-многобройният. Макар че на Балканския полуостров народите са много и макар че българският народ е дал много жертви в борбата си за съществуване и не е 20-милионен, какъвто би трябвало да бъде, все пак той наброява 8 200 000, от които 7 350 000 живеят на Балканския полуостров.

След горното общо изложение върху географското единство между българските земи заслужава в рамките на нашия кратък преглед да споменем нещо за географското единство специално между новоосвободените земи (Южна Добруджа, Беломорието и Македония) и останалите части на България.

Въпросът за Южна Добруджа се реши по мирен начин. Румъните признаха нейната принадлежност към България и я върнаха доброволно. По този начин се връщаме към старото добросъседство. Географската връзка и единството между Южна Добруджа и останала Мизия са толкова очевидни! Южна Добруджа представлява напълно естествено продължение на Дунавската равнина в северна посока. И това продължение е не само физикогеографско, но и антропогеографско. Никаква природна и културна разделителна линия не съществува между Дунавската равнина и нейната североизточна част. А Дунав, втората по пълноводие река в Европа, тъкмо с долното си течение най-рязко дели румънските земи от Добруджа и цяла България. Най-силният аргумент на румънските географи за румънските домогвания върху Добруджа беше, че тя се издавала като полуостров в североизточна посока и представлявала преходна земя, а като такава може да не принадлежи на България, а на Румъния. И по силата на несправедливите мирни договори през 1878 и 1913 Румъния сложи ръка на двете части на Добруджа, след което колонизира в тях много румънско население. По този начин люлката на българската държава загуби отчасти българската си народностна физиономия. Но чрез доброволната размяна на малцинствените населения, съгласно Крайовската спогодба от 1940, днес в Южна Добруджа няма румънско население. Тази новоосвободена българска земя доби отново чисто българската си физиономия и се възстанови наново географското й единство с останалата част на Северна България.

Географското единство между Беломорието и останалите части на България също е очевидно и не търпи никаква критика. Физикогеографски в Беломорието продължава Македоно-тракийският масив; дори островите Тасос и Самотраки са разкъсани части от него, чието продължение в Бяло море се нарича Егейски или Беломорски масив. Главните реки на България – Марица, Струма и Места, които извират от средата й, завършват теченията си в Беломорието. Техните долини толкова естествено свързват Беломорието с България! Те са главната основа на стопанското единство между тях. В тези долини минават най-важните пътища на България за Бяло море. Предимно чрез тях се поддържаше вековната народностна връзка между вътрешността й и Беломорието. Но, за жалост, тази вековна народностна връзка между тях се наруши по насилствен начин преди 15–20 години, когато гръцката държава изгони по-голямата част от българското население и настани гръцко бежанско население. След освобождаването на Беломорието една част от гръцкото население вече го напусна 3.

С въпроса за географското единство между Македония и останалите български земи е свързан македонският въпрос. До началото на последната третина от миналия век той не съществуваше, защото сърбите не изявяваха никакви домогвания към Македония. Както е известно, в началото на сегашния век главният теоретик на тези сръбски домогвания – Цвиич, излезе да доказва, че географската връзка между Македония и Сърбия чрез долините на Морава и Вардар през Прешовската седловина (450 м) била по-естествена, отколкото тази между Македония и България, които били разделени чрез най-високите планини на Балканския полуостров – Рила, Осоговската и други; най-важният проход между Македония и България – Велбъждкият (Кривопаланският), бил много висок – 1100 м, и прочие. Но независимо от това, че днес чрез съвременната техника сравнително по-високите проходи могат да се преодолеят и да не представляват пречка за лесни съобщения, всъщност споменатите планини и проходи никога не са ограничавали тесните връзки между Македония и България. Както се изтъкна по-напред, Македония се простира в Македоно-тракийския масив, който преминава отчасти и в Софийската област и има клетъчна структура. Тя доста улеснява движенията. Макар че Велбъждкият проход е по-висок от Прешовската седловина, пак през него още от средните векове са ставали по-оживени съобщения между Македония и България, отколкото през Прешовската седловина между Сърбия и Македония. Фактически вардарският път, който трябваше на сърбите за слизане в Солун, като оживен и главен път съществува от края на миналия век – от 1873 г., когато се построи железният път Солун–Скопие, а този от Скопие за Враня–Ниш се построи още по-късно. Освен всичко това, въпреки привидните природни пречки за по-тесни връзки и единство между Македония и България, помежду им съществува пълно народностно единство, каквото липсва между Сърбия и Македония. Признато е от всички обективни чужденци – изследвачи на Македония, че македонското население е българско, а не сръбско.

1. Живеем във време на големи промени в географията на България. Преди два-три месеца се побългариха имената на около 200 географски обекта. Тук посочваме ново разделение на страната на географски области. Струва ни се, че би било добре да се заменят имената “Горна” и “Долна” Тракия като неподходящи, особено второто, с по-определените имена “Северна” и “Южна” Тракия. И Македония е наричана в средните векове с името “Долна България”, но то отдавна е изчезнало, а днес Македония влиза в Южна България. Южна Тракия, както досега, ще се разделя от Марица на Западна и Източна Тракия.

2. По-подробно за границите на Тракия и Македония вж. И ш и р к о в, А. Имена и граници на Тракия. – Тракийски сборник, 1930, № 2, с. 3–14; Македония. Име и граници. – Македонски преглед, год. III , № 1, с. 1–22.

3. За географската връзка между Беломорието и България по-подробно вж. статията ми в : “Беломорски преглед”, 1942, № 1.

* Статията на „бащата на българската геополитическа наука” излиза за първи път в сп. “Известия на Българското географско дружество”, 1941, № 9.

{rt}

След информацията, че през ноември Косово най-вероятно ще получи пълна независимост с всички символи на суверенната държава и то след резолюция на Съвета за сигурност на ООН, въпросът за това как се формира националният суверенитет и кой може да се разпорежда с него придобива все по-остър характер. За разлика от други две събития, които се случиха през май и юни – отделянето на Черна гора от Сърбия и широката автономия, която получи испанската провинция Каталония в рамките на ЕС, станали възможни по „старомодния” начин, т.е. чрез референдум, „даването” на суверенитет, както и ограничаването му не са съвсем избистрени понятия. Проблемите ще стават все по-сложни и неясни за решаване с по-нататъшната интеграция на ЕС и членството на България в него. Тук се появява цял комплекс въпроси. Дали правомощията на държавата могат да се прехвърлят, без да се прехвърля суверенитет? Има ли граница, до която националните държави могат да отстъпват от своето право да вземат самостоятелни решения? Суверенитетът наистина ли е неотчуждаем и неделим? Тези въпроси пораждат не само теоретични разсъждения, но имат и практически смисъл за България – и преди 10 ноември 1989 и в изминалите 17 години след него.

Преди да се опитаме да отговорим на тях, обаче, все пак е добре да хвърлим бегъл поглед върху политическата и правната страна на суверенитета.

Как да разбираме суверенитета?

Понятие за суверенитет се свързва с името на Жан Боден и неговите „Шест книги за Републиката”, които той издава на 47 годишна възраст, през 1576. Самият автор на съчинението е със солидна историческа и юридически подготовка, със законодателен и административен опит като участник в Генералните щати на Блоа. Основният патос в съчинението му, макар и облечено в солидна теоретична форма, е насочен срещу Николо Макиавели, чиито идеи са му направили дълбоко впечатление, но и предизвикват сериозни опасения заради своята неморалност. Концепция на Боден за човешката природа и обществото обаче, макар и да са с фундаментално значение за въвеждането на понятие за суверенитет, съвсем не е оригинална. Идеята, че властта, независимо на кого принадлежи тя и как се упражнява, трябва да има по-дълбоки, философски по характера си основания, в една или друга форма може да се открие на много по-ранен етап – още в теоретичните обобщения и практиката на Древна Гърция, Рим и Средновековието. Ако за Аристотел това е автономността на полиса, предпоставяща автархията като самодостатъчност на властта, за римските оратори и философи това е божественият произход на императорите. Що се отнася до средновековната традиция – тук божественото начало на властта се форматира според християнската доктрина, а едни или други градивни елементи на суверенитета може да се открият в съчиненията на Тома Аквински, Данте Алигиери, Николо Макиавели и Марсилий от Падуа.

Новото при Жан Боден е, че той дава на политическата власт статута на необходима форма на обществения живот, без да затъва в излишни размишления за произхода на републиката или за това кои са белезите на доброто управление. Същественото, според него, е, че наличието на една обединяваща публична власт е факт, който не подлежи на съмнение, независимо на какъв исторически етап е обществото. Оттук се поражда фундаменталният въпрос – кой е основният белег на тази власт? Отговорът е: суверенната сила, която се реализира чрез „правилното управление на много домакинства и от това, което им е общо”(Шатле, Дюамел, Пизие, 1998; 53) Така се извежда и „призванието на републиката” или на държавата. Следователно, най-същественият белег на суверенитета е, че той е власт, разбирана като асиметрично отношение на доминиране на един субект (който в този случаи е публичен) върху друг(и) (Градинаров, 2005; 90) чрез т. нар. суверенна сила. Жан Боден, в съответствие с духа на своето време, дефинира суверенитета чрез три основни белега:

- Абсолютност. Суверенната мощ на държавата е абсолютна, тъй като тя е тази, която издава разпорежданията, а не се подчинява на такива, издавани от някой друг. Тя не зависи от нищо или от някого, извън нея, пък бил той Бог, природата или народа. В тези си измерения тя не се нуждае от никакво основание, защото е самодостатъчна.

- Неделимост. Суверенната власт е единна и неделима и ако се делегира, това може да стане само в нейния пълен обем, а не само в някои от нейните проявления.

- Постоянност. Суверенитетът не става нито повече, нито по-малко с течение на времето, той е константа и или съществува, или не.

Макар държавата да е обществената форма, в която съществува суверенитета, той не е нещо, което има пряко действие. Суверенитетът се манифестира чрез законите, които се издават по един или друг механизъм. Суверенът е, който може да вземе решение дали да издаде законите или не, дали да води война или да се стреми към мир, как да управлява чиновниците, да съди и отсъжда като последна инстанция, да помилва, да сече монети и да определя данъците. Имайки предвид, че Жан Боден различава суверенитета от властта, а държавата от управлението, не е чудно, че за него суверен може да е или народът като цяло, или някаква негова част, или пък конкретен индивид. Смесените форми тук са немислими. (Шатле, Дюамел, Пизие, 1998; 54)

За своето време суверенитетът е идеен пробив и нов метод за легитимиране на държавната власт. Той замества божествения закон, законите на разума или други основания на държавата с правомерната власт, разбрана като сила, облечена в законите (Танчев, 2003; 9)

Заслужава да се отбележи приносът на Томас Хобс към понятието за суверенитет. Той свързва монархическия суверенитет с договорния характер на учредяването на държавата. При прехода от естественото към гражданското състояние на обществото, сключеният обществен договор има една, единствена цел – да осигури спокойствие и благоденствие на договарящите се. Той се сключва, обаче, между всички членове на обществото, а не между управниците и народа, и представлява основанието на суверенната власт на владетеля. След като са сключили договора и учредили върховната власт, поданиците не могат да отхвърлят без съгласието на монарха неговия суверенитет и да развалят договора. Любопитното в концепцията на Томас Хобс е, че суверенитетът на абсолютния монарх се изразява в монопола върху законите, които той твори. Те са задължителни за поданиците, но не и за самия него, защото това би подронило абсолютността на суверенитета. Невъзможно е също той да се раздели и между няколко носителя, защото това би противоречало на неговата неделимост.

Разбира се, когато се говори за народен суверенитет, няма как да се пропуснат идеите на Жан-Жак Русо, около които е изграден неговия „Обществен договор”. За разлика от разбирането на Хобс за „естественото състояние” на война на всеки с всеки, която води до нуждата от обществен договор и заедно с него поражда суверенитета, за Русо това е само теоретична хипотеза, постулат, идея. Тя е удобна за начало на анализа, но за него човешката природа, от която би трябвало да се тръгне, не е нито реално, нито предполагаемо дадена в естественото си състояние. Затова гражданското (или политическото) общество не възниква от необходимостта да се преодолее недостатъкът на враждата на всеки с всеки, а се ражда като поредица от случайности. Появата на частната собственост и основаното на нея социално неравенство, заедно с породените от тях войни, убийства, нещастия и ужаси показват, че т. нар. обществен договор, макар да изглежда мъдър и обмислен, е също така и несправедлив. Ето защо хората могат да се откажат от него, защото произходът на властта е човешки, договорен, изкуствен, следователно ако е човешко творение, той може да бъде и развален. Именно такова е предназначението на ключовото съчинение на женевския мислител „Общественият договор” - да покаже какъв трябва да е легитимния договор, който да върне на хората отнетата им свобода.


Макар да се запазва в основни линии идеята за социалния контракт, чрез който Томас Хобс обосновава абсолютния монархически суверенитет, Русо поставя на негово място неограничения суверенитет на народа. Но, за да е легитимен този суверенитет, той трябва да се основава не на неравенството, а на свободата. Всеки, обвързвайки се с всички, не се обвързва с никой. Според Русо, от този договор, тъй като придобиваме същото право над всички като това, което се дава на всеки над нас, печелим същото, което губим, и повече сила, за да запазим това което имаме . И тук следва нещо, което е много важно за анализирания в тази статия проблем – свободата е подчинение само защото подчинението е доброволно и равно, което прави свободата морална.

Народният суверенитет при Русо се извежда от всеобщата воля. Тя е интеграцията на частните воли, чийто малки разлики се анулират. Това означава, че всеобщата воля не допуска деление или раздробяване на общественото цяло. Тази всеобща воля е същността и живота на политическото тяло, суверенитетът е нейното упражняване, а законодателството – нейното приложение (Шатле, Дюамел, Пизие, 1998; 85)

Подобно на Жан Боден, Русо също характеризира суверенитета с неотчуждаемост, неделимост, непогрешимост, неограниченост. Базова, разбира се, е първата характеристика. Неотчуждаемостта е абсолютно задължителна черта на суверенитета, защото той, както вече стана дума, е упражняване на всеобщата воля. Суверенът, който е само едно колективно тяло, може да бъде представян само от самия себе си. Властта може да се прехвърля, но всеобщата воля – не.

В тази си форма, представата за суверенитета трудно може да се съгласува с принципите за представителното управление и за разделението на властите. Ето защо идеите на Русо не бива да се възприемат като пряко приложим теоретичен модел за една жизнеспособна конституционна демокрация. В книгата си „Държавна власт и народен суверенитет” Даниел Вълчев подчертава, че не трябва да се прави грешката конституциите да се възприемат като обществен договор. Въпреки че носят силен политико-социален заряд и откровено или мълчаливо да поставят като свой крайьгълен камък народния суверенитет, те си остават позитивноправни нормативни актове. И макар една конституция да не е обществен договор в смисъла, който влага в него Русо, тя е толкова по-оправдана аксиологично, колкото по-плътно се доближава до идеята на женевския философ (Вълчев, 1996; 114).

В „Общественият договор” на Русо, обаче, се срещат елементи, които са от ключово значение при отговора на въпроса, който възниква едва през последните няколко десетилетия – за това могат ли да се очертаят ясно границите на суверенитета. Така, например, за Русо неограничеността на суверенитета всъщност има граници. Щом суверенната власт се опита да премахне равенството на индивидите, заложено в обществения договор, щом започне да обременява един гражданин повече от друг, тя става частна, вече не е упражняване на свободната воля, следователно вече не е нито суверенна, нито неограничена (Шатле, Дюамел, Пизие, 1998; 57)

Националният суверенитет е нещо различно от народния суверенитет. Това разграничение се появява още по времето на Великата френска революция, макар че и досега в някои конституции двете понятие се използват като синоними. Но между тях съществуват важни разлики. От философско-политическа гледна точка, народът е по-широко понятие от нацията, защото в него се включват всички, които живеят върху дадена територия, т. е. и лицата без гражданство, а също и чужденците.

За националната държава гражданството е ключовото политико-правно отношение. Но не всички индивиди, включени в понятието „народ”, се включват в понятието „нация”. Националният суверенитет се проявява чрез неограничената отвън възможност на съответните граждани да определят устройството и управлението на държавата, обема на политическите свободи и индивидуалните права и задължения. Националният суверенитет, също така, е основанието държавите да бъдат субекти на международното право, а ако все още не са се самоопределили като държави, националният суверенитет е този, който легитимира това им право. Тук територията е много хлъзгава – особено когато става дума за нации, които се борят за своето самоопределение в отделна държава, както беше по време на войните в Югославия или пък при решаване на кюрдския проблем в Турция и Ирак. Последните събития в Близкия Изток показват и с какви трудности е съпътстван процеса на обособяването на палестинската нация в суверенна държава.

Съгласно чл. 2, т.1 от Устава на ООН, организацията е основана върху принципа на суверенното равенство на всички нейни членове, но на практика националният суверенитет в международните отношения няма достатъчно ясни граници и безспорни начини за опазването му. Макар държавният суверенитет най-често да се определя като възможност на националната държава да води самостоятелна и независима вътрешна и външна политика, често нещата не са толкова отчетливи. От една страна, защото съвременните реалности поставят способността за манифестиране на националния суверенитет в зависимост от политическата, икономическата и военната мощ на държавите. От друга страна, защото, макар да липсва пълно съвпадение, между народния, националния и държавния суверенитет, съществува връзка и взаимна изводимост между тях. Ето защо появата на проблеми при функционирането на народния суверенитет рано или късно се отразяват върху легитимността на националния суверенитет, а чрез него – върху държавния суверенитет. Затова се налага да отговорим на въпроса наистина ли е абсолютен и неделим суверенитета?

Делимост или неделимост на суверенитета?

Трудно може да се защити схващането, че тази проблематика може да се анализира и изясни само с правни аргументи. Без прилагането на политологически, социологически, исторически и дори на философски инструментариум, задоволително решение тук едва ли е възможно. Доказателство за това е, че в момента и практиката, и теорията са изправени пред един въпрос, който не може да се реши задоволително по някой от познатите отпреди начини. И той е: какво да се промени в схващанията за властта, държавата и суверенитета, за да отразяват те новите геополитически реалности?

Според професора в Парижкия университет Мишел Тропер (Тропер, 1998; 6) причината на тези въпроси да не може да се отговори със средствата на традиционната юридическа теория е, че под влияние на позитивизма се прави разлика между правото и науката за правото, от една страна, както и между правото и конкретните отношения, които то регулира, от друга. В този случай, излиза, че ако конституционното право е науката за държавата, то именно това право, а не държавата трябва да е предмет на науката за него. В същото време това наслагване на науки с все по-висока степен на общност в един момент неизбежно достига до политическите и социологическите науки, а също и до философията. Например, възникват въпросите, какво са държавата и властта и до какво ниво на общност трябва да се стигне? Като че ли, в опита да даде отговор, който не може да се постигне в рамките на позитивизма, науката за държавата е обречена да се върне към битието си на нормативна наука, рискувайки да се идентифицира с метафизична конструкция.

Но проблемите, произтичащи от въпросната особена ситуация, се налага да бъдат поставени в един по-широк теоретичен контекст. Така Франко Фардела на страниците на „Архиви на философията на правото” достига до твърдението, че няма как да се избегне двойнствеността на суверенитета – по отношение на правовия ред и по отношение на нормативистката теория. Оказва се, че за да притежава суверенитет, държавата трябва да е правен субект, но преди да стане правен субект, тя е реален субект, тъй като включва определено население на определена територия. Значи държавата не може да се мисли, без да се прибегне до социологическия или до един по-общ философски обяснителен принцип.

Освен това, в споменатите „Шест книги за републиката”, Жан Боден определя суверенната власт като отличителен белег на държавата. Суверенитетът по дефиниция е абсолютен, вечен, неделим, има оригинерен характер и се проявява чрез законодателната функция. Но в условията на изземване на част от тези функции от една наддържавна общност, която не може да се определи като супердържава (между другото тъкмо опасенията, че ЕС придобива такива черти на супердържава бяха някои от причините да се отхвърли Европейската конституция от Франция и Холандия през миналата година), какво става със суверенитета? Възможно ли е суверенитетът да не съвпада с империума на държавата, а да е само част от него? Ако това е така връзката между държавата и суверенитета може да се разкъса ( Fardella , 1996; 124 ) И в такъв случай няма пречка част от него да се отчужди, без това да заплаши същността на държавата.

Друг въпрос, който трудно може да се реши, без да се прибегне до метаюридически аргументи е, дали суверенитетът е неразривно свързан с упражняването на властта или не? Ако суверенитетът има характер на атрибутивна характеристика на държавата, докато властта – не, тогава социо-политическите образувания, които не са напълно независими, например „държавите”-членки в една федерация, могат логически да се обособят. Те могат да упражняват автономна власт в определени граници, без да са суверенни в пълния смисъл на думата и в такъв случай, тези държави-членки придобиват характеристиките на елементи, на органи на федералната държава. Както се вижда в този случай, за да се внесе определен ред в множеството аргументи, се налага да се използват не само правни категории.

Според изследването на Франко Фардела, държавата може да се опише като геополитическо образувание, чийто империум се схваща като суверенно качество. В този смисъл геополитическите образувания, които не са независими, не могат да бъдат характеризирани като суверенни. Според него „така връзката между независимостта и империума придобива логически и онтологически характер; независимостта и империумът са неразривно свързани със суверенитета и са конститутивни за него” ( Fardella , 1996; 12 5)

Това схващане, обаче, е противоположно на възгледа на Дж. Чиарели в статията му „Суверенитетът”( Chiarelli , 1970) Според него съвпадението между вътрешният суверенитет и независимостта във външнополитически план не е нито необходимо, нито явно. Суверенитетът във вътрешното право е нещо различно от суверенитета в международното право. Съществуват системи, в които суверенитетът може да се разпределя между различни центрове на власт (както например е във Великобритания), без това да прави държавата зависима. Излиза че съществуват различни понятия за суверенитет, които не съвпадат. Това разграничение вече има конкретен практически израз. Например при анализа на правната система на ЕС, Росен Ташев цитира решение 26/62 „ Van Gend en Loos v . Niderlanse Administratie der Belastingen ” на Европейския съд, в което съдът приема, че въпросната правна система представлява нов международен правов ред, със създаването на който държавите-членки са ограничили своите суверенни права и субекти на които са не само договарящите страни, но и техните граждани (Ташев, 2006; 167)

Получава се друга поредица от въпроси. Дали независимостта е крайният аспект на суверенитета и ако е така във вътрешен план, по какво той се различава от суверенитета в международното право? Ако например САЩ могат да решат и да нападнат Югославия или Ирак, без да се нуждаят от санкцията на международните организации, означава ли това, че САЩ са по-суверенни от Югославия и Ирак? Възможно ли е да се потърси синтез между тези доста различни понятия за суверенитета?

Във вече цитираната статия, Франко Фардела стига до извода, че за решаването на конкретен въпрос, като този за суверенитета, е нужно да се премине на едно по-общо теоретично ниво – например да се използва социологическото и геополитическото понятие за държавата, да се прибегне до изясняване на отношението между част и цяло, гносеологическо и отнологическо, формално и атрибутивно, система и елементи и т. н. Суверенитетът, също така, не може да се разбере без философско-историческата гледна точка – как възниква суверенната държава от кризата на средновековната християнска република, от нуждата да се сложи край на феодалната разпокъсаност и непрекъснатите междуособици и войни за надмощие.


На всички тези въпроси не е нито възможно, нито пък уместно да се дадат категорични отговори, още по-малко пък в една ограничено по обем статия. Очевидно е, че понятието суверенитет се развива едновременно с промените в исторически и международно-политически план. Но все пак се налага да запитаме, как можем да прокараме разлика между ограничения суверенитет, ако е възможно да се нарекат така някои факти от последните едно-две десетилетия, и липсата на суверенитет?

Един от процесите, които поставят голяма въпросителна върху разбирането на суверенитета е европейската интеграция. Еволюцията на ЕС от регионална международна организация до непозната досега форма на полуфедерален сьюз показва, че нещо съществено в представите ни за абсолютния и неделим суверенитет трябва да се промени. Според Е. Танчев, многостепенното управление на ЕС е триединство на общностен, междуправителствен и федерален метод на управление, при който държавният суверенитет на страните-членки съществува едновременно с т. нар. „открита държавност”, при която тези страни-членки делегират част от вътрешнополитическите си правомощия на Европейските институции. (Танчев, 2003; 19) Успехът на това политическо обединение, обаче, зависи най-вече от предварително постигнатите договорености между страните-членки за това, кои точно елементи от суверенните им правомощия ще бъдат поделени между сьюзните институции и органите на членуващите държави. Ключовата дума тук, според мен, е доброволната договореност, т.е. консенсуса.

И макар да могат да се правят много аналогии между ЕС и федералните държави, например за това, че при федералните държави има наслагване на два суверенитета – на държавите-членки и на федерацията, като първият е естествен и първичен, а вторият е производен и се образува чрез делегиране на правомощия от държавите-членки, учредяващи федерацията, това не решава проблема. Ако се допусне подобно съвпадение, тогава трябва да се ревизират много неща – например, че суверенитетът не е абсолютен, не е неделим, може да се дублира, ограничен е и т. н. Логично възниква и въпросът, докъде може да се отчуждават правомощия и въпреки това държавните образувания да се наричат все още суверенни?

Ако се върнем към разсъжденията на Жан-Жак Русо, възможно е да намерим отговор, имащ предимството, че не изисква сложни софистични упражнения върху разбирането за суверенитета. Работата е в това, че по аналогия с обществения договор свободата е подчинение само и единствено защото подчинението е доброволно и равно. Следователно, при общностния суверенитет, ако може да употребим това понятие, членуващите доброволно се лишават от определени проявления на своя национален суверенитет, придобивайки други предимства, които не са в състояние да си осигурят сами. Именно защото това съгласие е доброволно и следователно потенциално съдържа правото да се денонсира договора, суверенитетът не се губи, а се утвърждава чрез възможността за влияние върху цялостното решаване на въпросите в рамките на сьюза. Което на практика означава, че държавите-членки не делят своя суверенитет, а го засилват чрез възможността си да въздействат върху решаването на общите въпроси, които ги засягат.

По аргумент от обратното, може да се заключи, че насилственото отнемане дори на съвсем незначителна част от правото да се вземат самостоятелни решения в рамките на националната държава, води до потъпкване на държавния суверенитет като цяло. Така, налагането с военни средства на обособяването на Косово от Югославия, макар да не води до заличаване на държавата Югославия, на практика я лишава от суверенитет. Военната инвазия в Ирак, макар да се афишира с една ограничена цел - свалянето на диктатурата на Саддам Хюсеин, на практика лишава от суверенитет страната.

Съществува още един въпрос, чийто отговор трябва да се потърси. Възможно ли е действията и решенията на представителните органи на една държава (да речем правителството или парламента) да не съвпадат с изискванията за защитата и опазването на народния суверенитет? Колкото и неприятно да звучи, това е възможно. В този случай суверенитетът може да бъде накърнен, но за разлика от варианта, когато това става по насилствен начин, отвън, чрез инвазия или военна намеса, тук „крепостта” като че ли се предава отвътре. Причината за подобна възможност може отново да се потърси в идеята на Русо за това, че щом суверенната власт се опита да обременява един гражданин повече от друг и така да премахне равенството на индивидите, тя става частна, т.е. вече не е упражняване на свободната воля. Следователно тази власт вече не е нито суверенна, нито неограничена.

Съвсем пресни примери за подобни действия представляват редица некомпетентни или прибързани решения на българските управляващи пред последните години - от рестутицонните закони, през обещанието да се закрие АЕЦ „Козлодуй” и връщането на царските имоти до това, за съвместното използване на български военни обекти с американската армия. Почти силовата кампания от страна на политическата върхушка против евентуалния референдум по тези, а и по редица други въпроси, ни връща към току-що припомнения начин за нарушаване на суверенитета – чрез обременяването на едни граждани повече от други и премахване на равенството между индивидите.

Разбира се, могат да се потърсят и други отговори, например има ли право да съществува нещо като ограничен суверенитет или какъв е механизмът да се възстанови нарушения или отнетия суверенитет? Но това са проблеми, които евентуално биха могли да са предмет на бъдещ анализ. Към момента е нужно да се има предвид, че умението да се пази и отстоява националния суверенитет няма заместител сред политическите умения и действия. Незавсимито от това дали конкретната държава е потенциален или дори реален член на Европейския съюз.

Литература:

Б. Градинаров, „Индивидуалност, социална общност и социално-властови отношения”, сп. „Философски алтернативи”, бр.6, 2005.

Даниел Вълчев, „Държавна власт и народен суверенитет”, Университетско издателство „Св. Кл. Охридски”, С., 1996.

Е. Танчев, „Конституционни измерения на суверенитета”, сп. „Съвременно право”, 2003, кн.1.

Мишел Тропер, „За една юридическа теория на държавата”, Изд. „Проф. Марин Дринов”, С., 1998.

Росен Ташев, „Теория за правната система”, Изд. Сиби, С., 2006.

Фр. Шатле, О. Дюамел, Е. Пизие, „История на политическите идеи”, изд. Лик, 1998.

Franco Fardella, “Le dogme de la souverainite”, dans Archives de pholosophie de droit, t.41, 1996.

G. Chiarelli, “Souverainete” dans Nss. D.I. ХVІІ, Turen, 1970, p.1044

* Институт за философски изследвания към БАН

* Доктор по философия, магистър по право, Старши научен сътрудник ІІ степен в Институт за философски изследвания - БАН

{rt}

След гражданската война от 2001, над Македония тегне подозрението, че въпросът за управлението на страната не се решава пред изборните урни от регистрираните гласоподаватели, а на друго място и от други хора. Сраженията с албанците бяха прекратени с Охридския рамков договор (август 2001), който бе наложен от Европейския съюз и САЩ и влезе в сила без някой да е гласувал за него. Този документ даде рамката, извън която политиците в Скопие не могат да излизат. Така например, от 2001 насетне е ясно, че правителство без участие на албанците е невъзможно, защото веднага би попаднало в международна изолация. Но, ако междуетническите отношения вътре в страната и външнополитическата й ориентация са до голяма степен под контрола на т. нар. международна общност, в областта на икономиката македонските партии имат свободата да предлагат различни решения, опитвайки се да убедят избирателите в тяхната целесъобразност.

На фона на авторитарните режими в повечето от бившите съветски републики, Македония изглежда като образцова посткомунистическа демокрация. Докато в държави като Беларус, Казахстан или Азербайджан вотовете винаги завършват с победа за управляваща партия, край Вардар наблюдаваме точно обратното – и през 1998, и през 2002, и през тази година, парламентарните избори се печелят от опозицията. Предизборната кампания е относително свободна, властта не използва административен ресурс за да подтиска и репресира опонентите си и постоянното недоволство на македонците от незавидния им хал неизменно води до изборно поражение за съответната управляваща коалиция. През 1998 десницата, в лицето на ВМРО-ДПМНЕ, пое управлението за първи път за да го отстъпи четири години по-късно на социалдемократите (бившите комунисти). След вота от 5 юли т. г. левицата пак загуби властта и вероятно търпеливо ще чака 4 години в опозиция, за да й дойде отново реда.

Парламентарните избори доведоха да видима фрагментация на политическата сцена в Скопие. Тя засегна и левицата, и десницата. И от ВМРО-ДПМНЕ, и от Социалдемократическия съюз се отцепиха доста големи крила, които се обособиха като самостоятелни политически субекти и се явиха на вота като конкуренти на партиите, от които са произлезли. При левицата това е Новата социалдемократическа партия на амбициозния бивш шеф на парламента и бивш кандидат-президент Тито Петковски. Той създаде Нова социалдемократическа партия, която взе 6% от гласовете, носещи й 7 депутатски места в 120-членният парламент.

Във ВМРО-ДПМНЕ пък се разигра класически сценарий на разрив между стар и нов лидер, довел до раждането на нова партия. След изборното поражение от 2002 тогавашният премиер Любчо Георгиевски логично се оттегли от лидерския пост във ВМРО-ДПМНЕ и даде път на младия икономист Никола Груевски. Подобно на събитията, разиграли се в българската десница между Иван Костов и Надежда Михайлова, и Георгиевски си правеше сметка да остане неформалния лидер на партията и в подходящ момент да се завърне на председателския пост. Никола Груевски обаче нямаше желание да играе ролята на “сламен” лидер и бързо подмени цялото ръководство на ВМРО-ДПМНЕ със свои хора. Изгубил контрола над организацията, на Георгиевски не му оставаше друго освен да си създаде отделна партия и да се опита да докаже, че той е автентичният наследник на традиционната македонска десница. Това обаче не му се удаде. В новия парламент учредената от бившия премиер ВМРО-Народна партия ще има само 6 депутати срещу 44 за ВМРО-ДПМНЕ. При Никола Груевски останаха и повечето от интелектуалците и експертите на “войводите”, докато Георгиевски може да разчита само на част от бившите си министри и най-близки сътрудници, над голяма част от които тегнат подозрения в корупция.

Любопитно е, че ВМРО-ДПМНЕ проведе кампания, центрирана около оранжевата символика – явна алюзия за повторение на драматичните събития, разиграли се в Киев в края на 2004. “Войводите” събираха най-много хора на своите митинги, докато агитацията на левицата бе по-вяла и хората на премиера Бучковски сякаш предварително се бяха примирили с поражението. Най-острите престрелки се водеха вътре в левия и десния лагер – ВМРО-Народна срещу ВМРО-ДПМНЕ и Новата социалдемократическа партия срещу управляващите до сега социалдемократи.

Въпреки редуването във властта на различни партии, Македония все пак не е съвсем обичайна демокрация като тези в Западна Европа, например. Основна причина за това е, че политическият живот в страната е разделен на два етнически сектора, които са като вода и олио – въобще не се смесват. Затова на изборите винаги има двама победители – един сред македонския електорат, и един – сред албанския. Македонците гласуват само за македонски партии, а албанците – само за албански. В Македония циганите са сравнително малко, така че не оказват толкова сериозно влияние върху изхода от изборите, както в България. Албанците са една четвърт от населението на страната и ще имат почти толкова депутати в парламента – общо 29 срещу 26 на изборите през 2002. Преди четири години обаче в парламента влязоха самостоятелно цели четири албански партии, докато сега на практика са две – ДПА на Арбен Джафери и Мендух Тачи и ДСИ на бившия бунтовнически лидер Али Ахмети, който е включил в листите си и представители на Партията за демократичен просперитет (ПДП).

Въпреки все още живия страх от повторение на междуетническите сблъсъци от 2001, в хода на тази изборна кампания всички инциденти, свързани със сбивания, употреба на оръжие и ранени, бяха разчистване на сметки вътре в албанския лагер. Мит е твърдението, че за разлика от македонците, албанците са единни и целеустремени. Напротив – между отделните им кланове тлеят остри вражди на икономическа основа, приемащи формата на политическа конфронтация. За разлика от турците в България, албанците в Македония са твърде голям процент, за да сведат политическото си представителство в парламента до една единствена сила. През 2002 полевите командири от бившата Армия за национално освобождение се превърнаха в политици и тяхната формация ДСИ доминираше решително сред албанското малцинство в страната. През последните 4 години ДСИ бе основен коалиционен партньор на социалдемократите в правителството и във връзка с това натрупа доста негативи в очите на избирателите. Междувременно, ДПА стана по-радикалната сила в албанския политически блок и критикуваше остро бавното прилагане на Охридското споразумение. В крайна сметка нещата съвсем се объркаха и вече не е ясно коя е по-екстремистката формация на албанците. От една страна, ДСИ е наследник на бунтовническата армия, взривила мира през 2001, но от друга – в кандидат-депутатските листи на ДПА виждаме командира Даут Реджепи-Лека (той вече е депутат), който е обявен за национално издирване за отвличането на 12 македонци, и Агим Красничи от село Кондово, срещу когото се води разследване по обвинение в тероризъм.

В 6-ти избирателен район, който обхваща Тетово, Гостивар и Дебър, албанските партии печелят 17 от 20-те депутатски места. Всички наблюдатели обаче отбелязват значително по-слабото участие на албанците в тези избори в сравнение с 2002. Една от причините е, че този път контролът на международните наблюдатели е бил по-строг и не е било възможно в чисто албанските секции урните да се пълнят с бюлетини от името на хора, които въобще не са идвали да гласуват.

Новият премиер Никола Груевски е едва 35-годишен, но вече има управленски опит, защото в периода 1998-2002 бе последователно министър на икономиката и на финансите. За разлика от предишния премиер на ВМРО-ДПМНЕ Любчо Георгиевски, който е поет, литератор и историк, Груевски е сдържан технократ и експерт в областта на икономиката. Той говори добър английски, работил е за Световната банка, бил е и съветник по въпросите на приватизацията на сръбското финансово министерство след падането на Милошевич.

За разлика от всички свои предшественици на премиерския пост, Никола Груевски е с либерални убеждения. Идването му на власт бе оценено положително от борсата в Скопие, особено след като във финансовите среди тръгна слуха за въвеждането на плосък данък. В този смисъл е истински загадка, как Груевски може да работи в едно правителство с Новата социалдемократическа партия, която е още по-лява от социалдемократите и по време на предизборната кампания откровено флиртуваше с избирателите от най-ниските стъпала на социалната стълбица. Но явно в Скопие е по-важно да си във властта, а не каква управленска програма ще реализираш.

Пробен камък за състоянието на междуетническите отношения в Македония бе изборът на албански партньор, който да участва в новото правителство. От една страна традиционният съюзник на ВМРО-ДПМНЕ е ДПА на Арбен Джафери. Но от друга – ДСИ на Али Ахмети е най-добре представилата се на изборите албанска партия. Ясно е, че предпочитанията на Груевски клонят към ДПА дори и заради това, че тя бе по-скромна в исканията си за министерски кресла. Западът обаче бе по-склонен да види в правителството ДСИ или дори и двете албански партии. Много важни са аргументите, с които досегашният вицепремиер от ДСИ Муса Джафера обясни защо неговата формация трябва да участва и в бъдещото управление. Те звучат така: ако Груевски предпочете ДПА вместо “коалицията-победител” (коалицията между ДСИ и ПДП – б.а.) , той ще наруши Охридския мирен договор, защото според този документ в страната има “две мнозинства – македонско и албанско”. В крайна сметка това води до разрушаване на “македонският модел на консенсуална демокрация”, твърди Джафери. Всъщност, ако бе избрал за съюзник ДСИ, Груевски фактически би признал, че Македония вече се е превърнала във федерация от нетериториален тип и македонците нямат думата при определянето на албанската партия, която ще участва във властта.

Ако разположим македонските политици върху историческата скала “София-Белград”, то Любчо Георгиевски е смятан за човек, много по-близък до българската версия за историята на Македония, отколкото до сръбската. За Груевски се твърди обратното – че в последните години той е отдалечил ВМРО-ДПМНЕ от историческите й корени и не се интересува особено от славното минало на организацията. Но истината е, че политиците в Скопие вече градят външната политика на страната върху друга координатна система, в която отправната точка е Брюксел, а не някой от балканските съседи. В тази предизборна кампания, може би за първи път, нямаше обвинения на висок глас, че ВМРО-ДМПНЕ са “бугараши”.


Факт е, че двете основни македонски партии вече не се легитимират чрез миналото. Социалдемократите не напомнят с носталгия за времето на бивша Югославия, а ВМРО-ДПМНЕ атакува избирателя не с разкази за чети и храбри войводи, а с икономически програми. В този смисъл може да се каже, че посткомунистическият период в историята на Република Македония е приключил. Може би формален знак за навлизането на страната в нов етап на развитие бе получаването на статута на кандидат за членство в ЕС през декември 2005. Въпреки надеждите на българските патриоти, хората в Македония вече не се вълнуват толкова много от въпроса “кои сме ние?”. Стресът от гражданската война през 2001 постави на преден план питането, “как ще съжителстваме с албанците?”. Стремежът за членство в Евросъюза подменя и геополитическите ориентири на младата република. София и Белград губят своята роля на отправни точки за Скопие. Питането “на кой съсед да се опрем?”, е заменено от далеч по-прагматичното “как да се приближим по-бързо до Европейския съюз?”.

 

Това, което вълнува нас, българите е, какво се случва с идентичността на хората в Република Македония и как тя се проектира върху политическите борби край Вардар. Нациите са въобразени общности (терминът е на Бенедикт Андерсън). Макар че е оспорвано от крайните националисти, това твърдение отдавна е станало азбучна истина в науката, защото е подкрепено със смазващо количество аргументи. Ядрото на националната идентичност е националната митология, а не историческата истина. Но когато разминаването между митология и историческа реалност е твърде голямо, това създава напрежение и известна неувереност, която се компенсира с крайности, издаващи комплекс за малоценност. Специално за Република Македония въпросът бе, може ли след разпадането на Югославия конструкцията на македонската национална митология да оцелее без защитната стена на изолацията от България. Отговорът засега е “да”. Явно, след постепенното политико-административно дистанциране от Белград, тази митология заживява свой собствен живот и е станала иманентна черта от идентичността на повечето жители на страната. Периодът от края на Първата световна война до 1991 (с кратко прекъсване през 1941-1944) е доста дълъг и като че ли има повече влияние върху самосъзнанието на днешните македонци, отколкото предходния един век. Да се връщаме още по-назад няма смисъл, защото нациите и националното самосъзнание не съществуват преди ехото на Великата френска революция да обиколи Европа.

Съобразявйки се с тези реалности, можем да се запитаме, какви цели трябва да си поставя България в политиката си спрямо Република Македония. Да има в лицето на младата република край Вардар надежден геополитически съюзник, или да се стреми към незабавно разрушаване на македонската национална митология? Първото предполага партньорство, а второто – конфронтация. Засега в Македония името България не се асоциира с някакво общо историческо минало, а по-скоро с възможността за получаване на български паспорти и с перспективата за македонските младежи да получат евтино образование в български университети. Колкото и да е обидно за интелектуалците в София, най-важният културен продукт, с който България е известна край Вардар, е чалга-телевизията “Планета”. Но много се лъжат тези, които си мислят че националната идентичност се формира само под влиянието на т. нар. “висока култура”.

В икономически план българското присъствие в Република Македония е почти незабележимо. То се свежда до една неголяма банка (Балканска банка). Малко преди да бъде убит през миналата година, настойчиви опити да придобие македонски финансови институции правеше банкерът Емил Кюлев. Истината е, че бизнес-средата край Вардар не е особено приветлива, а и мощта на българските капитали не може да се мери с тази на гръцките, например.

Засега една от най-големите пречки за сближаването между България и Македония е транспортният фактор. Митичният Коридор номер 8 все още го има само на картата, а между София и Скопие няма железопътна връзка, макар че плановете са нейното изграждане се обмислят вече над 100 години. Дългосрочни неблагоприятни последици ще има въвеждането от 2007 на визов режим между двете държави. Особено, ако българските чиновници не предложат вариант, при който визите за македонци да са евтини и да се издават по опростена процедура, най-добре на самата граница.

В крайна сметка, през следващите години връзките на България с Република Македония ще се опосредстват от фактора Европейски съюз. В качеството си на член на съюза София ще има думата за напредъка на Скопие по евроинтеграционната писта. Стремежът за свободно пътуване в Шенгенската зона ще тласка хиляди и дори десетки хиляди македонци да подават молби за българско гражданство. След като бившият премиер Любчо Георгиевски вече е български гражданин, все по-малко ще стават хората край Вардар, за които подобна стъпка изглежда като екзотика или направо като национално предателство. Прави впечатление, че наред с традиционните изхвърляния на бившите македонски комунисти, че хора с български паспорт нямат място в парламента в Скопие, се чу и много умерената позиция на ВМРО-ДПМНЕ, според която постъпката на Георгиевски е въпрос на личен избор. Новият исторически шанс на България е да бъде един от водачите на Република Македония по европейската пътека. А когато границите на Евросъюза опрат в бистрите води на Охридското езеро, то и бариерата между България и Македония ще паднe.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

България{jcomments off}

М.Деведжиев, Геополитически аспекти на инвестиционната политика в България

П.Димитров, Македонската политика на България

М.Пенчев, Военно-политическият аспект на отношенията между България и Русия

Б.Градинаров, Националният суверенитет – територия с все по-неясни граници?

И.Батаклиев, Географското единство на българските земи

In Memoriam

Професор Марин Бъчваров – едно от големите имена в модерната българската геополитика

Балканите

Дж.O’Брайън, Брюксел – новата столица на Балканите

М.Русев, Европейската интеграция на Турция – геополитическа амбициа, необходимост, или реалност?

Ф.Гордън, С.Ташпинар, Турция на ръба

Eвропа

С.Каменаров, Геополитическите рамки на евроинтеграцията

Д.Палмър, Разширяването на Европа

А.Тодоров, Общността за демокрация и развитие като геополитически инструмент в постсъветското пространство

П.Георгиев, Енергийната геополитика на Украйна

Гореща точка

И.Иванов, Близкият изток – реалности и стратегии

Светът

П.Симов, Новата близкоизточна политика на САЩ

Р.Зебеки, Южноамериканската геополитическа революция

Геостратегия

Д.Тренин, Войните на ХХІ век

А.Савов, Асиметричната война

Геоикономика

Р.Хайнбърг, Енергийната геополитика през 2006

Основи на геополитиката

Ю.Тихонравов, Континенталната школа в немската геополитика и нацизмът

История

А.Кадирбаев, Златната орда като предшественик на Руската империя

Култура

Дж.Уайгъл, Двете „културни войни” в Европа

Н.Петрова, Политкоректният мит за исляма

Книги

М.Стоянова, Кошмарното пробуждане на Европа

Интервю

Професор Ефраим Керш за „ислямския империализъм”

{rt}

Българо-руските отношения имат силно изразен комплексен и практически характер. Военният им аспект включва две основни страни – национална отбрана и чувство за историческа и цивилизационна обвързаност. Дали, защото винаги войни са ни свързвали и разделяли с Русия, но тази сфера е най-силно идеологически претоварена. Тя е и най-чувствителното звено в отношенията между двете държави. Именно в областта на военните интереси страната ни продължава, до голяма степен, да бъде обвързана с руската военна машина.

Огромната разлика в силовите потенциали, особено когато става въпрос за оръжия, военно производство и потенциал за действие, силно ограничава възможностите на България да следва собствена военнополитическа линия.

На следващо място, трябва да се отчете фактът, че Русия има широк спектър от интереси в Централна и Източна Европа, като основният е регионът да не се превърне в сфера на влияние на само една велика сила и в този смисъл да не се допусне едностранна военностратегическа доминация. Геополитическият подход за постигане на тази цел изключва възможността българо-руските отношения във военната област да се сведат само до двустранни отношения, защото във военностратегически аспект България е само част от направлението, свързващо Русия със Средиземно море. Стремежът за геополитически контрол върху това направление, без което Русия трудно би могла да поддържа присъствието си в един от най-важните за настоящото столетие региони – този между Източното Средиземноморие и Персийския залив – превръща България, ако не в опорен стълб, то в ключов елемент на руската геополитика.

Българо-руските отношения оказват пряко и косвено въздействие и върху развитието на обстановката в целия регион на Югоизточна Европа и особено върху двете ключови огнища на конфликти – постюгославското пространство и гръцко-турските отношения, така, че “чистия прагматизъм” в българо-руските военно-политически връзки е по-скоро илюзия.

За България развитието на сътрудничеството и укрепването на сигурността на Балканите има първостепенно значение. За това страната ни е заинтересована и се стреми да съдейства за превръщането на тази най-размирна част на Европа в район на стабилност и сигурност.

България е извела като принципи на балканската си политика равнопоставенстта в отношенията с всички съседни държави, отказ от въвличане в “сфери на влияние” и от участие в създаването и противопоставянето на “оси” или групировки на балканските страни, както и решаването на съществуващите и възникващите спорни въпроси помежду им с политически средства.

В изпълнение на подписаното през март 1996 в Москва междуправителствено споразумение, руската страна достави безвъзмездно на България 100 танка Т-72, 100 бойни машини за пехотата БМП-1 и 12 ударни хеликоптера Ми-24.

В началото на 1997 Русия предложи на страната ни 12 бойни и 2 учебно-тренировъчни самолета МИГ-29 и оборудване срещу целеви кредит от 450 млн.щ.долара. Обсъжда се също създаване на българо-руски оръжейни предприятия по съвместни проекти: Военно-ремонтният завод “Георги Бенковски” в Пловдив да получи правата за ремонт и модернизация на различни модели самолети МИГ, а заводът в Сопот да усвои производството на възли и детайли на МИГ-29.

От общополитическа гледна точка тези сделки следва да се оценяват като изгодни преди всичко за руската страна. Главната политическа слабост в тях е фактът, че руското правителство предлага отпускането на валутни кредити, но не се ангажира с гарантирането на поръчките за ремонти или доставки, чрез които се очаква България да погаси кредитите. В близкото обкръжение на България самолетите от тази серия на МИГ не са чак толкова много, за да съществува свободен пазар за предлагане на ремонтни услуги. В по-далечно обкръжение пък (Близкият Изток и Централна Азия) отдавна са изградени отношения със самата Русия. В този смисъл, много малко вероятно е тези отношения да бъдат нарушени в интерес на България, особено без политически натиск от страна на руското правителство, защото клиентите, по правило, предпочитат ремонтите да бъдат извършвани в страната-производител.

От гледна точка на актуалната българска политика, сделките в областта на военното производство съдържат редица сериозни противоречия:

• Световните институции, от които България получава финансова помощ, трудно биха допуснали тя да се използва за крупни капиталовложения във военната сфера, като по този начин да се подкрепи разрастването на военнопромишления комплекс в Русия;

• Евентуални крупни капиталовложения във военната област биха изглеждали нелогично, след като страната ни толкова категорично декларира липсата на пряка военна заплаха;

• В контекста на ускореното придвижване на Бългрия към НАТО (завършило с присъединяването и към пакта през 2004), сключването на крупни инвестиционни сделки във военната област през втората половина на 90-те години щяха да бъдат възприети крайно негативно не само от страна на САЩ, но и от повечето европейски страни, разполагащи с развита военна индустрия и виждащи в България потенциален пазар за нея.


Затова на тогавашния етап президентът Петър Стоянов приключи ситуацията, отчитайки отличните качества на самолетите МИГ и подчертавайки, че България не може да си ги позволи по чисто финансови причини.

До този момент не е създадено нито едно съвместно българо-руско оръжейно предприятие. Освен това в Русия вече е приватизирана голяма част от националния военно-промишлен комплекс. Разбит е и пълният монопол на гиганта “Росвооружение” в оръжейната търговия.

България е предложила на Русия създаване на съвместна фирма за търговия с оръжие при подялба на печалбата. Има идея за съвместни предприятия за нови видове боеприпаси с подялба на финансирането и печалбата, проект за съвместно производство на снаряд, без аналог в света.

На 4 септември 2002 на тридневна визита в Москва пристига българска военна делегация, водена от тогавашния зам.-министър на отбраната Георги Пасков. По време на това посещение се подписва споразумение за военно-техническо сътрудничество между българското Министерство на отбраната и Комитета по военно-техническо сътрудничество на Русия. Програмата на визитата включва и разговори в корпорацията “МИГ” за модернизирането на закупените от България самолети МИГ-29.

По време на работното посещение в Русия на президента Георги Първанов, проведено от 19 до 21 септември 2002, от българска страна се изразява желание за развитие на военно-техническото сътрудничество между двете държави на основата на подготвено лицензионно споразумение, което ще регламентира използването на руски лицензии за военна и специална продукция от български предприятия. По този повод, руският президент Владимир Путин заявява, че споразуменията между България и Русия за съветските ракети СС-23 на българска територия ще се спазят.

При ответното посещение на руския президент Путин в България през март 2003 е отбелязан постигнатият прогрес в областта на военно-техническото сътрудничество. Руският президент припомня за решението по модернизирането на българските самолети. Според него, основният проблем в областта на военно-техническото сътрудничество между двете страни е липсата на споразумение за лицензирането на производство на руско въоръжение в българските заводи. Издадени са общо 670 подобни лицензи.

По време на проведената на 2 октомври 2004 в София Девета сесия на Междуправителствената българо-руска комисия за търговско, икономическо и научно-техническо сътрудничество се отчита постигането на сериозни договорености по отношение на военно-техническото сътрудничество. Българската и руската страна изразяват готовност за сътрудничество по ремонта и модернизацията на техниката, съветско производство, намираща се на въоръжение в България. Според ръководителя на руската делегация, са обсъдени дори перспективи за сключване на нови лицензионни договори за производство на военна техника на у нас.

По покана на тогавашния министър-председател Симеон Сакскобургготски, на 19 октомври 2004,. на двудневно официално посещение в България пристига руският му колега Михаил Фрадков. На срещата между двамата се обсъждат и въпроси относно военно-техническото сътрудничество. Според Фрадков, задължението на България да се съобразява със стандартите на НАТО не изключва възможността Русия да доставя за България модерна военна техника и да модернизира съществуващата, тъй като не е възможно тя изведнъж да бъде заменена с произведена в страните от Алианса. България няма финансови възможности за това, а и никой не го иска от нея. В краткосрочен и средносрочен план предстоят значителни по обем ремонти и модернизация на наличната техника, откриващи редица възможности за двустранно сътрудничество. Още повече, че България продължава да произвежда оръжие (автомати “Калашников” и зенитни оръдия) по съветски лиценз, въпреки че срокът им отдавна е изтекъл. Българската страна заяви готовност да сключи съглашение с руските предприятия за модернизация на хеликоптерите Ми и изтребителите МиГ.

Ако се погледне към списъка на съгласуваните теми за съвместна работа в областта на военно-техническото сътрудничество между България и Русия ще се види, че има огромни възможности в сферата на стрелковите оръжия, радарите, свързочните средства, взривателите – все разработки на ниво ХХІ век. Като съвместните производства биха стимулирали и спомогнали за възстановяване на българския военно-промишлен комплекс.

Бележки:

1. “България-Русия: фрагменти от необходим баланс”, С., Асоциация “България – Русия”, С.1997

2. “Кой ще отговори с любов към оръжейните проекти?”, в.”24 часа”, 08.08.1997

3. Россия сегодня - Русия днес, бр. 42, 22 – 28 октомври 2004

* Авторът е специалист по международни отношения

{rt}

Във всяка държава инвестициите, в целостта си като политика, имат отделни характеристики и акценти за всеки етап от нейното развитие. Например, през втората половина на миналия ХХ век в България те се обуславяха главно от колективизацията на селското стопанство и индустриализацията. На тази база огромните миграционни потоци от селата се насочиха към градовете (най-много към столицата и в окръжните центрове), което пък наложи инвестиционна политика, акцентираща върху жилищното строителство. От началото на ХХІ век, при променените обществено-политически условия поради преминаване към пазарно стопанство и възникналият демографски срив, жилищното строителство престана да има предишният акцент. Такъв станаха чуждестранните инвестиции, за чието привличане в страната ни се създават многостранни законови промени. Естествено, чуждестранният инвеститор не би се решил на инвестиция в България, ако тя не му носи по-голяма печалба от инвестиции другаде.

От друга страна, предизвиканият демографски срив и възникналата на негова основа териториална диспропорция “център-периферия”, обусловиха инвестиции в изграждането на нова транспортна инфраструктура, чрез която България да се свързва по-пряко с другите страни-членки на Европейския съюз (ЕС), част от който предстои да стане и тя. Приватизацията на държавните промишлени предприятия, като източник на средства за изграждането на адекватност в тази насока, коректно промениха структурата на държавната икономика и на налагащата се социална политика.

Естествен резерв за да се посрещнат нуждите и животът в България да придобие европейско ниво и качество, е изместването на акцента в националната инвестиционна политика върху използване на благоприятните геополитически шансове, които дава географското положение на страната ни като транспортно кръстовище между Европа, Азия, Източна Африка, Близкия и Далечен изток. Тоест, този акцент да придобие подчертано геополитически характер. Действително, всяко ново правителство от 1990 насам декларира, че ще провежда политика, с която ще се реализират геополитическите предимства на страната. На практика обаче, това не само не се случва, но с бездействието и невежеството си мнозина родни политици помагат да се изтърват големите възможности на страната ни в това отношение.

През това време съседните ни държави - Румъния, Гърция, Сърбия, активизират инвестиционната политика за развитие на транспортната си инфраструктура, въпреки че нямат нашите геополитически предимства. Като особено неприятно е, че от българска страна нито има противодействие, когато ни заобикалят, нито пък се предприемат собствени инициативи, за каквито ни дава възможност доброто географско положение.

Румъния провежда изключително активна дипломатическа дейност за привличане на средноазиатските транзити, въпреки че през територията и трасето на превозите е по-дълго. Съвместно с Унгария, румънците усилено изграждат паралелна магистрала Будапеща-Крайова-Букурещ-Констанца на Черно море, директно конкурираща транзита през България.

Още по-активна е Гърция , която поставя силен национален акцент за изграждането на съвременна магистрала от ранга на трансевропейски коридор от пристанището на Адриатическо море, Игуменица, през Солун, до Александруполис (Дедеагач), като преговаря с Турция оттам магистралата да продължава до Истанбул. Тя се противопоставя на трасето на Паневропейски коридор №8, който прекосява Черно море от грузинското пристанище Поти и преминава през България, за да стигне през Македония и Албания до Адриатическо море.

Сърбия, Македония и Гърция наложиха отклонението от диагоналния коридор №10 от Ниш по моравско-вардарското направление с трасе Ниш-Скопие-Солун. С него се спря строителството на съединителния участък на коридор №8 - Гюешево-Беляковци-Куманово, което, както е известно, е стигнало до гюешевската гара още през 1910.

Преди време редакцията на списание “Геополитика” даде място на публикацията на белградските професори Мирко Гърчич и Иван Раткай за осветляване на трансграничните ни транспортни връзки със Сърбия . В нея, те още по-дръзко разшириха сръбската теза от 30-те години на миналия ХХ век, която напълно пренебрегва Балканската транспортна перспектива и цели всичко да преминава през бивша Югославия (днес Сърбия), заобикаляйки територията на България. Разбира се, още в следващия брой на списанието се възрази на тази абсурдна теза, но по-важното е, че от българска страна все още официално не са обявени геополитическите ни предимства. Нещо повече, те не се познават дори от онези, които са служебно отговорни да насочват инвестиционната ни политика към използване на нашите предимства. Макар и отвреме навреме да се появяват наши геополитически научни публикации за Балканския полуостров, те не са адресирани към конкретна дейност от българска страна.

Доколкото геополитическите аспекти на настоящия етап засягат предимно междудържавната ни транспортна инфраструктура, оправдаността на такъв приоритет играе ролята на фундаментално начало. А то, по същество, изисква изграждането на адекватна мрежа, структурата на която е наследство от времето на студената война. Транспортните пръстени (железопътен, автомобилен, енергиен и т.н.), които я характеризират, имат за “дъно” черноморските ни пристанища Варна и Бургас, а за “връх” столицата София. Те бяха изграждани десетилетия наред, защото, поради проблемите с Югославия, западните ни транспортни връзки бяха почти “затворени врати”. На север, след близо вековен спор с Румъния, през 1954 започна да функционира мостът Русе-Гюргево, от който превозите бяха насочвани към Съветския съюз през гара Унгени. Това североизточно транспортно направление се разшири още повече през 70-те години на ХХ век чрез морските превози към южноруските (сега повечето вече са украински) пристанища. Релацията стана още по-доминираща, когато в края на същото десетилетие (1978) започна да функционира фериботът Белослав (Варна) - Иличовск.

През този период на “студената война” през Черно море липсваха сериозни транспортни връзки с насрещните кавказки пристанища.

С Гърция по онова време транспортните връзки бяха ограничени до такава степен, че в края на 50-те години на миналото столетие теснопътната жп линия Кулата-Марикостиново беше демонтирана.

Формираната по този начин транспортна мрежа въобще спря отварянето на нови гранично-пропускателни пунктове (ГКПП) към съседните държави. За съжаление, тази изолираност не бе преодоляна и през последните 16 години (т.е. от 1990 насам). Спрямо западноевропейските, значително по-малки по територия, държави като Белгия, Холандия, Швейцария и др. , България има близо 20 пъти по-малко на брой ГКПП. А те са най-яркият пример за геополитическата (транзитната) характеристика на отделната държава. Въпросът става още по-сериозен, имайки предвид, че предстоящото влизане на България в ЕС означава предимствено развитие на междудържавната интеграция . От тази гледна точка, прословутият „нов етап на международно сътрудничество” и отварянето на българо-гръцките ГКПП: Илинден, Елидже и Маказа, „боксува” вече десет години. Нещо повече, Гърция не дава съгласие за прокопаването на тунел под Маказа и това е принудило българската страна (без да му мисли много и без да предприеме сериозни опити за натиск върху Атина) да прекъсне трасето на Паневропейски коридор № 9, насочен към Маказа, до Димитровград, нарушавайки изискващата се за трансевропейските транспортни магистрали праволинейност. С отклонението към Свиленград, извън територията на България, трасето към Бяло море се измества в тясната ивица земя между Гърция и Турция по течението на река Марица до крайния пункт Александруполис (Дедеагач). Този случай има свой аналог отпреди 83 години, когато през януари 1923 френският генерал Вейган осуетява на конференцията в Лозана българския излаз на Бяло море.

Днес междудържавните интеграционни връзки налагат Гърция най-сетне да се освободи от историческата обремененост, мотивираща отказа и от преминаването на българо-гръцката граница чрез тунел под Маказа. Въпросът е много сериозен, защото нашето Министерство на външните работи и проектно-строителните ни ведомства съвсем неоправдано са се примирили с гръцката позиция.

Друг фрапантен случай, в който вината на институциите е не по-малка, е при отварянето на българо-турския ГКПП Лесово-Хамъзбейли, съпроводено обаче с демонтирането на жп линията на българска територия от Елхово до Ямбол.

Особено много изпъкват изтърваните геополитически шансове за развитие на морските ни пристанища Варна и Бургас, които имат най-голям дял в транзита на държавата ни. Варненското пристанище има 22 километрово навлизане в сушата чрез плавателен канал до пристанище Варна-Запад в Белославското езеро. То обаче няма дългосрочна визия за използване на каналните и езерните брегове за нуждите на морския транспорт. А Бургаското пристанище все още не е оценило чрез съответните проектни проучвания и изчисления, как точно да овладее и организира задземието си. Единствената възможност - южният бряг на акваторията в залива (нос Кафка) не предоставя условия за изграждане на кееви стени, а на запад от залива е езерото Вая, което е плитко и със скалисто дъно. Остава единствената възможност - да се използва Мандренското езеро. Неговата западна половина обаче, е преградена с бент за да се предпази от засоляване, тъй като се използва за земеделско напояване. И не са известни нито дълбочината му, още по-малко пък възможностите да се удълбочава за плавателни нужди.

Паралел между пристанищния капацитет на нашите черноморски пристанища с този на най-големите европейски атлантически пристанища на Германия, Белгия, Холандия и Англия, като Хамбург, Ротердам и др., досега не е правен. Тези пристанища имат насреща си океана и далечните брегове на Северна и Южна Америка, които по население са по-малобройни в сравнение с Китай, Индия и другите срещуположни на нашите пристанища държави в Азия. Те имат толкова голямо население, че с основание се определят като основна зона на бързо изригващият демографски взрив на планетата. По своята транспортно-ге о метрична права линия на запад, споменатите държави формираха транспортната система ТРАСЕКА (Транспортен коридор Европа-Кавказ-Азия). Зараждат се нови идеи за още по-мащабни макро-териториални обхвати на централноазиатските държави. При тази перспектива, разположеното срещу нашите черноморски портове грузинско пристанище Поти се разширява с ново пристанище Анаклия, проектирано за капацитет 50млн. тона годишен товарооборот. А нашите морски пристанища засега достигат максимално 8млн. тона годишен товарооборот.

Голяма част от споменатите по-горе атлантически европейски пристанища също имат по-малка перспектива за товарооборот. Затова не е пресилено, ако се каже че Варненското и Бургаското пристанище, на основата на посочената перспектива, могат да ги достигнат и дори надминат по товарооборот. От своя страна, това означава Варненското пристанище, в перспективното си развитие, да прехвърли преградата която сега е поставена – т.е. Аспаруховият мост. Много малък е теренът под този мост, където се предвижда да се изградят безмитната зона и новите технологически оборудвания. Съвсем ясно е, че тяхното място не е под “моста”, а по западните брегове на Белославското езеро където ще съединят пристанище Варна-Запад с ферибота. За съжаление, този най-ценен за пристанищното развитие район сега е запълнен с тръстики, шламохранилища и сметища.

За Бургаското пристанище е много трудно да се дефинира подобна визия, тъй като проучвания в тази насока не са правени. По този повод е достатъчно да се спомене, че започващият да се строи източен участък на магистрала Тракия (Оризово-Бургас) неизбежно ще бъде такъв и на Коридор №8, само че има за краен пункт не бургаското пристанище, а квартал Сарафово. Особени трудности за изграждане на адекватно задземие на Бургаското пристанище ще предизвика хълмистата конфигурация на терена, а там ще бъдат ситуирани, не само железопътните и автоподходите, но и трасетата на нефтопроводите към Александруполис в Гърция и към Вльора в Албания.

* * *

От всичко изложено дотук следва:

- Да се осъществява постоянна образователна и разяснителна работа по проблемите на геополитиката на България;

- Като се използва теоретическата и основа, тази наука да се превърне в многостранен фундамент на практическата работа по изграждането на отделните обекти;

- Обособяването на научната дисциплина Геополитика на България трябва да стане на законова основа, която да дава права и възможности за разширяването и, с цел съобразяване със спецификата на България;

- С оглед да се насърчава генерирането на нови идеи за обогатяването на научната дисциплина, да се набляга върху охраняването на авторските права и публично-правните индикации, който ще осигуряват опресняването на нейното съдържание;

- Доколкото практическата работа може да предизвика застой и подценяване на теоретичните аспекти на геополитиката, за тях следва също да се регламентират съответни стимули;

- Геополитическите аспекти на националната инвестиционна политика следва да се утвърждават с помощта на задължителни критерии за съставените проекти и взетите управленски решения.

* Председател на Българското геополитическо дружество

{rt}

Полският президент Лех Качински е роден на 18 юни 1949 във Варшава. Завършва право във Варшавския университет, а през 1971-1997 е научен сътрудник в Университета на Гданск. Включва се в нелегалната антикомунистическа опозиция през 1977, а три години по-късно е сред основателите на профсъюза Солидарност, чиито първи зам.председател е през 1990. През 1989 е избран за сенатор, а от 1991 е депутат в полския Сейм и оглавява Бюрото за национална сигурност към канцеларията на президента. През 90-те години е сред лидерите на Споразумението на центристките сили. През 2000-2001 е министър на правосъдието в правителството на Йежи Бузек. През пролетта на 2001, заедно с брат си Ярослав, създава консервативната партия „Закон и справедливост”. От 2002 е кмет на Варшава. Три години по-късно печели президентските избори в Полша. Интересува се от история и философия. Женен, с една дъщеря.

-  Г-н президент, победата ви на изборите, както и новият твърд тон, който възприе Варшава, притесняват мнозина, както на Запад, така и на Изток – имам предвид Германия и Русия. Дали намерението на Полша да поставя занапред на преден план националните си интереси, означава, че страната Ви не се чувства равноправен партньор в Европейския съюз?

-  С интерес следя, какво пише чуждата преса, особено немската. И мисля, че това, което пише може да послужи за всичко друго, но не и за помирението между Германия и Полша. На Запад вероятно има хора, които са си въобразявали, че Полша вече няма свои, собствени интереси и, че поляците просто ще се съобразяват с мнението на останалите. В никакъв случай! Още повече, че другите европейски страни отстояват своите интереси с голяма твърдост и дори ожесточеност.

-  Какво имате предвид?

-  Ами във Франция например, се говори за икономически патриотизъм. А пък Германия подписва с Русия договор за газопровод по дъното на Балтийско море. Само че този проект е в пълно противоречие с полските интереси. И няма абсолютно никакви икономически причини за изграждането му. Нали сме съюзници на Германия и заедно членуваме в Европейския съюз и НАТО – защо тогава въпросният газопровод заобикаля Полша? Преговорите ми с канцлера Меркел – една много симпатична жена – се оказаха незадоволителни за Полша, т.е. те не бяха конструктивни.

-  И ето че в отговор сега Варшава предлага създаването на т.нар. „енергийна НАТО”. Какво ще представлява тази организация?

-  Това е едно от нашите предложения. Спорът около руските газови доставки неочаквано показа, какви опасности има в тази област. Енергийната НАТО означава, че Европейският съюз, както и страните-членки на НАТО ще поемат задължението да си помагат взаимно по въпросите за снабдяването ни с енергоносители, под всякаква форма, но без използването на сила. За което, разбира се, се нуждаем от изграждането на допълнителна система от тръбопроводи.

-  Но това ще бъде насочено срещу Русия.

-  Вижте, ние, разбира се, бихме искали да поддържаме най-добри отношения с Русия. Но от друга страна, сме крайно внимателни към всичко, което се отнася до германо-руските отношения. Защото причините за предстоящото изграждане на тръбопровод по дъното на Балтийско море са чисто политически.

-  Обявявате се против по-нататъшното задълбочаване на сътрудничеството и интеграцията вътре в Европейския съюз. Защо? Нали през последните години Полша само спечели от сътрудничеството си със съюза?

-  Ние нямане никакви съмнения относно необходимостта от разширяване на Европейския съюз. Напротив, Полша подкрепя приемането както на Украйна, така и на Турция. Макар че Австрия например, всячески забавя преговорите за приемането на Турция. А съм против задълбочаване на вътрешното сътрудничество и интеграция по няколко причини.

-  Ами кажете ги.

-  Европейските страни са историческа реалност. Те имат различна история, влезли са в Европейския съюз по различно време и при съвършенно различни обстоятелства. В продължение на три години бях кмет на Варшава и винаги съм подкрепял членството на Полша в съюза. Но станах свидетел и на това, как реализирахме предписанията на ЕС, които въобще не съответстваха на положението, в което се намирахме.

-  Все пак, Европейският съюз би трябвало да е нещо повече от бюрократично чудовище за Вас.

-  Нека не забравяме, че в съюза бяха приети страни, като нашата, които в продължение на десетилетия не притежаваха суверенитет, или пък нямаха своя държава, като онези от Прибалтика. За всички тях самостоятелността е от особено значение.

-  Вярно ли е, че според Вас, Германия, както и Русия, е най-голямата опасност за Полша?

-  Ако видим какво пише в историческите книги, това би могло да се каже. Но днес аз не виждам подобна опасност.

-  През март се срещнахте с канцлера Меркел в Берлин, където обсъдихте и въпроса за спорния „Център на изгнаниците”. Г-ж Меркел поддържа идеята, макар че не би искала да поставя под съмнение и вината на немците. Възможен ли е някакъв полско-германски компромис по този въпрос?

-  Мисля, че създаването на този Център е изключително лоша идея, макар че не бих искал да поставям под съмнение добрата воля на г-жа Меркел. Факт е обаче, че подобен център, във всички случаи ще постави под съмнение въпроса за вината. Още повече, че през последните пет-шест години усещаме, че в Германия се формира нов духовен климат, който ни безпокои – появяват се течения, опитващи се да поставят под съмнение станалото през 1939-1945.

-  Полша пое водещата роля в процеса на „разпространяване на демокрацията” в Украйна и Беларус. В тази връзка, кога възнамерявате да се срещнете с президента на Русия Путин?

-  Липсва необходимата за подобна среща воля и от двете страни. Все пак се надявам, че през есента може да се появи възможност за такава среща.

-  Усещате ли достатъчна подкрепа от страна на ЕС за своята „източна политика”? Или Западът отделя прекалено голямо внимание на отношенията с Москва?

-  Без съмнение, съществува голяма разлика между политиката, осъществявана от Полша и политиката на старите членки на Европейския съюз. В Брюксел например се дискутира въпросът за обща външна политика и дори за общ за всички страни-членки външен министър. Само че страната ни е по-малка, отколкото са Франция или Германия. И как ще изглежда тази обща външна политика? Означава ли това, че занапред посещенията ми в Киев (където бях наскоро) ще трябва да се съгласуват с Брюксел? И то при положение, че Западът не се съобразява с нашето мнение, реализирайки собствените си проекти?

-  Истината е, че в най-решаващите дни на т.нар. „оранжева революция” в Украйна Европейският съюз и НАТО действаха предпазливо, ограничавайки действията на радикалната опозиция.

-  Предшественикът ми Александър Квашневски – трябва да му го призная, независимо от всички разногласия помежду ни – тогава действаше изключително успешно в Украйна, като изигра важна роля за решаването на конфликта между стария режим и опозицията. Но той можа да изиграе тази роля, само защото веднага замина директно за Киев. Ако беше закъснял с два дни за да мине през Брюксел, щеше вече да е късно.

-  Казвате, че под Ваше ръководство страната Ви ще преживее ново възраждане – че „Третата република” трябва да стане „Четвърта република”. Всъщност, как си представяте бъдещата Полша?

-  Истината е, че все още живеем в „Третата република”, а „Четвъртата” е само в плановете ни. Това няма да е идеологическа държава, както смятат мнозина на Запад. Това ще бъде държава на реда. От 90-те години насам Полша постигна големи успехи, влезе в Европейския съюз и НАТО, разви пазарната икономика. Но все още са налице остатъци от старата социалистическа икономика. В онези времена най-добрата гаранция за успешна кариера беше участието в структурите на старата система и с най-големи шансове в това отношения разполагаха, естествено, хората от специалните служби. Днес подобен тип връзки все още играят голяма роля, поддържат се дори връзки с организираната престъпност. Трябва окончателно да приключим с това, като преди всичко трябва да бъдат ликвидирани връзките по линия на специалните служби.

 

{rt}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн