14
Пет, Авг
7 New Articles

Влизането във властта на новата израелска центристка партия К адима и на палестинското Движение за ислямска съпротива - Хамас, създадоха нова политическа обстановка в арабско-еврейския конфликт. Кадима влезе във властта и образува ляво-центристка коалиция издигайки доктрината на доскоро отявления десен водач Ариел Шарон, която можем условно да наречем - «Стената ». Доктрината на «Стената » включва изтегляне от Газа и по-голямата част от Западния бряг, като се запази контрола над Йерусалим. Целта на изтеглянето е палестинската автономна власт да бъде принудена най-после да се заеме с конкретното управление на своите територи и население и да поеме отговорност за това управление, без да се оправдава с израелската окупация. Втората по-важна цел на «Стената » е да очертае претенциите на Израел за бъдещите граници на двете независими държави, като се отхвърли всякакво връщане към исканите от арабите граници от 1967 . Още повече, че въпреки вички пожелателни резолюции на Общото събрание на ООН, израелската държава никога и по никакъв начин не е признавала границите от 1967 . Казано в едно изречение - концепцията за «Стената » е отделяне и заграждане на следвоенната израелска територия. Стратегията бе издигната от Ариел Шарон, още по време на управлението на десноцентристката партия Ликуд. Но след като не получиха вътрешнопартийна подкрепа, идеолозите на «Стената » се явиха самостоятелно на парламентарните избори, формирайки новата центристка партия, и ги спечелиха. Кадима привлече част от «ястребите » отдясно и част от «гълъбите » вляво. Палестинските ракети Касам, изстрелвани от Хамас, целят да покажат военното безсмислие и безсилие на стената. Подкопаването на тунели под граничното съоръжение, нападенията срещу израелски постове и отвличането на заложници са елементи на същата тактика. Засега обаче, политическата стратегия на «Стената », като лимитиране на държавна граница, си остава неопровергана и за да се опитат да я оспорят палестинците трябва да отидат на мирни преговори.

Само че подобна стъпка изглежда не влиза в плановете на раздираното от противоречия палестинско ръководство . След поражението на втората Интифада и смъртта на Ясер Арафат, радикалните палестински сили водени от Хамас, продължиха да не признават държавата Израел. За тях единственото средство за легитимация бе и си остава терорът, маскиран като съпротива и съпроводен с нежелание за поемане на политическа отговорност в преговорния процес. Днес няма палестинска партия или политик, които да се наемат с непосилното бреме да признаят пред арабската улица, поражението на повече от половинвековната безплодна политика, завършила с двете терористични интифади. Бягството от реализма води до надценяване възможностите на ислямисткия терор. Залагането на терора като политическо средство засега отхвърля или отлага във времето възможността и необходимостта от нов курс и търсене на нови решения в конфликта с евреите. Още повече, че след смъртта на «динозавъра» Арафат не спира борбата за лидерство в палестинския връх. На палестинската сцена има три основни центъра. Единият е старата «Ал Фатах », начело с президента на автономията Махмуд Абас (известен и като Абу Мазен). Засега опитният дипломат опитва да се представи, като алтернатива на тероризма, но над него тежи сянката на корупцията, останала от режима на Арафат. Изпаднал в безизходица след началото на поредната окупация на Газа, Абас заплаши Запада с оставка и разпускане на Палестинската автономия. Като заплахата съвсем не е блъф, а осъзнаване на собствената безпомощност. Но слизането на Абу Мазен от сцената ще бъде само начало на поредната открита гражданска война за власт в палестинските територии. Останалите водачи на «крилца и перца» от Ал Фатах са затънали в корупционната тиня от управлението на Ясер Арафат и не желаят да се лишат от позициите си в силовите структури и удобните фирми, чрез които прибираха и отклоняваха средствата, идващи от западните помощи за автономията. За тях сегашната финансова криза, предизвикана от бойкота на Запада и финансовата изалоцаи, наложена от Израел, е удобна, защото показва на палестинците, че макар и корумпирана старата власт все пак действаше и осигуряваше някакви заплати на палестинските служители.

Вторият ключов играч са структурите на Хамас , които спечелиха парламентарните избори в автономията и сформираха палестинското правителство на Исмаил Хания. Те живеят в автономията всеки ден. Сблъскват се с реалните проблеми и за тяхно най-голямо съжаление трябва да носят отговорност за тоталната криза, в която изпадна автономията след идването им на власт. Ислямистите смятаха, че щом са спечелили преките избори, ще бъдат признати от западните държави, като единствената демократична алтернатива на Фатах. Истината обаче е, че тук няма алтернатива – освен това, за неудоволствие на Хамас, в Европа и САЩ винаги са подчертавали, че дори националсоциализмът в Германия идва на власт чрез демократични избори. Така че, сами по себе си, изборите не са индулгенция на която и да е човеконенавистна идеология. Те са само задължително условие за протичане на цивилизования политически процес.

Големият проблем на Хамас е сблъсъка с третия палестински фактор . Това е външното ръководство на ислямистите, начело с Осама Хамдан в Ливан и Халед Машаал в Сирия. Външното ръководство се стреми не само да доминира в организацията, но и да поеме наследството на Фатах, като оглави цялата ООП. Амбицията на Машаал е да бъде новия Ясер Арафат. Той иска да обедини всички палестинци около идеята за пълно отхвърляне на споразуменията от Осло. Концепцията му е, че с помощта на терора ще принуди Израел към нови преговори, в които ще бъдат наложени нови условия и най-вече ще има връщане към границите от 1967 , тоест ще бъде отхвърлена стратегията на «Стената ». За съжаление на Машаал, той няма пълната подкрепа на вътрешното ръковоство на Хамас. В Газа и на Западния бряг са наясно, че «външните » превръщат палестинската кауза в заложник на чуждестранни спонсори. Тези чуждестранни спонсори на терора използват палестинския въпрос само като средство в глобалната игра за оцеляването на баасисткия режим в Дамаск и режима на аятоласите в Техеран. Освен това, «вътрешната» Хамас е наясно, че терорът не е най-доброто оръжие, което може да пречупи Израел.

Сегашната криза в Близкия Изток, която някои адепти на Апокалипсиса, побързаха да обявят за начало на нова Трета световна война, е само поредната военна брънка от дългия процес на арабско израелското противостяние. Смятаният за умерен политик израелски вицепремиер Шимон Перес декларира, че конфликтът в Близкия Изток не може да прерасне в нова арабско-израелска война. Според него: "Класическите войни се водят от държавни армии, а аз не виждам армия, която да иска да започне военни действия. Против войната се изказват държавите, имащи армии, включително Египет, Саудитска Арабия. Сирийската армия е остаряла и слаба. С други думи, не виждам армии, които да могат да започнат война, не виждам правителства, които да искат това". Социалистът Перес заяви пред CNN , че: "Сега водим война с терора, а естеството на такава война е съвсем различно, тъй като тя се води с враг, който няма земя, държава, или армия, но който убива безразборно. През последните 58 години Израел преживя пет войни, и две интифади, ще спечелим и тази война с терора". От думите на старият и опитен еврейски политик личи, че преди да предприеме въздушните удари в Ливан Тел Авив внимателно е преценил пози [ ията на двете ключови за него арабски държави, с които Израел има мирни договори – т.е. Египет и Йордания. Силно притеснената от „ядрените аятоласи” Саудитска Арабия, която е изправена и пред радикализма на Ал Кайда, също следи внимателно развоя на събитията и не бърза да се намесва в подкрепа на Хамас и Хизбула. Днес стратегическия мир в Близкия изток е в ръцете на държавниците в Кайро и в Аман. От друга страна е известно, че Израел никога не предприема стратегически военни удари без те да бъдат консултирани и одобрени от основния му политически ментор Съединените щати. Залогът в днешния конфликт съвсем не е съдбата на палестинците в Газа и Западния бряг, нито пък временното прекратяване на ракетния обстрел със самоделни “катюши“. Прекалено постановъчен е и поводът на конфликта - похищението на израелски военни. За пореден път палестинските водачи вършат груба политическа грешка, поставяйки съдбата и решаването на палестинския въпрос в зависимост от чуждите външнополитически интереси на други държави в района. Тласкан от Дамаск и Техеран, Хамас откри първия фронт с нападението срещу граничния пост на границата с Газа и пленяването на израелския капрал. След като се видя, че Израел блокира остатъците от палестинската автономия и изправи Газа и Западния бряг пред поредната вътрешна гражданска война и след като “вътрешните” лидери на Хамас започнаха да се огъват пред блокадата, в конфликта бе задействана ливанската групировка Хизбулах. Сценарият бе същият. Нападение срещу военен пост, отвличане на заложници и масов обстрел с ракети на цивилни селища. Според мнозина анализатори заповедта отново е дошла от Сирия и, вероятно, от Иран. Масовата евакуация на чуждестранни граждани от рйона ясно показва, че никой не вярва в скорошния край на конфликта . Провалът на преговорите между Иран и западните държави за ядреното досие на аятоласите накара Техеан да си даде сметка, че политиката за създаване на ядрена бомба и печелене на време чрез дипломация е към своя край. Въпреки протекцията на Китай и Русия в ООН, за Иран остава опасността да бъде атакуван чрез Израел. За да забави или предотврати израелските удари, Техеран ангажира всичките си съюзници в района и провокира поредната война в Близкия Изток. Отговорът на иранската превенция ще бъде ясен в края на август и началото на септември, когато (както твърдят някои) новите американски самолети Ф – 35, може би ще предприемат атака срещу цели в Иранскто плато и планините Загра. Дотогава размяната на ракетни и въздушни удари ще продължи, като режимът в Сирия, въпреки съюзническите си отношения с Иран, ще се опита да остане встрани от пряката военна намеса. В Дамаск съзнават, че Иран е далеч, а сирийският режим е стиснат в менгемето между оста Тел Авив-Анкара и американското военно присъствие в Ирак. Несъмнено, за младия Асад предстоят тежки времена.

Тъжното е, че както във всеки военен конфликт основните жертви ще бъдат сред цивилните и от арабска, и от израелска страна. Хайфа е градът, където съвместно, мирно живеят и работят евреи и араби. Обстрелвайки Хайфа, Хизбула се опитва да взриви модела за мирно съществуване на двете общности. От друга страна, масираните израелски бомбардировки в Ливан, водят до гибелта на много граждански лица, включително жени и деца. Демократичната победа на Хамас в Газа и Западния бряг подхранва и друг израелски страх. Някога основоположникът на еврейската държавна идеология Теодор Херцел е вярвал във възможността за хармонично съжителство с арабите, днес това е ционистка химера. Най-големият израелски страх е демографията. Защото при 7 милиона население и непрекъснати кампании за привличане на заселници, само след 10 - 20 години при демократични избори без сегрегация, еврейската държава е обречена да стане арабска. Затова и много евреи, търсят не само своите стари корени в света, но и къде да създадат свои острови за сигурност, които един ден при нужда да послужат на техните семейства за евакуация. Само че подобно “разкрачване” в света с две или повече родини не е по силите на повечето израелци. Къде тогава е доброто решение за евреите и за арабите?

Колкото и шаблонно да звучи, след 20 години светът няма да е същия. Шансът за оцеляване на Израел е да се превърне в част от Европейския съюз. Днес това може да звучи като утопия. Но преди век и ционистката идея е била екзотика. Още повече, че ако Европа иска да остане геополитически фактор, които да е съпоставим в партньорството със САЩ и Русия и едновременно с това да противостои на новата сила Китай, ЕС ще трябва да търси посока на развитие и експанзия. На изток е Русия - европейският щит към Азия, които трябва да се сдържа и поддържа. Исторически и геополитически Европа винаги е търсела своето продължение в Близкия изток и в страните от Магреба. Първата стъпка към тази геополитическа роля е интеграцията на Турция. Тя ще е пробния камък за ЕС. Следващата стъпка ще бъде интеграцията на бившите европейски колонии от Мароко до Египет. Така Израел, Палестина и Сирия ще се окажат в дневния ред на Европа. Само тогава ще се създадат реални шансове за демократизация на Големия Близък изток и уреждане на арабско-израелския конфликт. Разбира се, това е глобална стратегия и трудностите ще са именно в детайлите на всеки отделен етап. В подобна стратегия за даден период от време ЕС ще се сблъска с американската идея за доминация в Близкия и Средния изток. Но след 20 години американците ще са принудени да поделят контрола върху нефтените и енергиините тръбопроводи. Още повече, че те сами няма да могат да носят бремето на световен полицай и ще трябва да търсят партньорство в тази насока с Европа, Русия и Индия. Евроинтеграцията би била най-добрия сенарий и за Израел, и за арабите. Останалото го знаем - още 58 години война, джихад и безпомощност.….в очакване на новият Саладин и на новият Давид.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Както е известно, сегашните управляващи в Украйна смятат енергийната независимост на страната от Русия за (едва ли не) основен национален приоритет. През територията на тази страна, както и през Беларус, минават над 90% от доставките на руски природен газ за Европа.Но, ако с Беларус, която се смята за твърд съюзник на Москва, руските енергийни компании успяват да се споразумеят, след победата на „оражневата революция” в Украйна, тя се превърна в истински кошмар за Кремъл. При това не става дума само за проблемите, свързани с транзита на енергоносители за Европа – много сериозно предизвикателство представлява и възможността страната да стане военно-стратегически плацдарм на САЩ, към което упорито я тласкат сегашните управляващи, но което определено представлява проблем за руската сигурност.

Обективно погледнато, Украйна разполага с идеално географско положение, като удобен коридор за транспортирането на петрол и природен газ от Каспийския регион към западните пазари. Като най-подходящ инструмент за това се смята завършеният през 2001 тръбопровод Одеса-Броди, който може да бъде продължен до полския град Плоцк и оттам до балтийското пристанище Гданск.

Реализацията на този план обаче, се натъква на съпротивата на Русия, която твърдо държи на правото си да използва тръбопровода в обратната посока – т.е. за транзита на руски петрол на юг и по-нататък през Черно море към световните пазари. Освен това, Москва все още се опитва да привлече Украйна към участие в митническия и икономически съюз, в рамките на т.нар. Единно икономическо пространство (обединяващо Русия, Беларус и Казахстан).

Дошлите на власт след „оранжевата революция” украински политици, по ред причини, бяха предварително настроени за скъсване на връзките с Русия. От друга страна обаче, Русия е силно загрижена от наличието на редица неблагоприятни тенденции в сегашната политика на Украйна. Става дума и за стремежа на Киев за присъединяване към НАТО, и за продължаващите дискусии за съдбата на Черноморския флот, и за съзнателно тласнатият от украинците в задънена улица пограничен спор за Азовско море.

Спадът на жизненото равнище в Украйна се оказа само една от последиците от „оранжевата революция” и влошаването на отношенията с Русия. Друго, още по-сериозно предизвикателство бе енергийната криза, достигнала своеобразен връх с „газовия скандал” между двете страни, приключил през януари 2006. Затова едва ли е учудващо, че Киев активно търси алтернативни на руските източници на енергоресурси, изключително необходими за предотвратяване на очертаващият се икономически колапс. При това президентът Юшченко и неговото обкръжение, които не престават да подчертават привързаността си към демократичните ценности, са готови да сътрудничат с всеки „авторитарен режим” от постсъветското пространство, стига това да помогне за решаването на газовите и петролни проблеми на Украйна. Така, посещениета на украинския лидер през пролетта на 2005 в Туркменистан и Казахстан бяха свързани с намеренията му да формира с тях нов енергиен алианс без руско участие (съответно, газов с Туркменистан и петролен – с Казахстан). Освен това, Юшченко се опита да се споразумее с туркменистанския диктатор Сапармурад Ниязов (Туркменбаши) за алтернативни на руските газови доставки, паралелно с подготовката на преговорите за създаването на руско-украинско-германски консорциум за развитие на газотранспортните мрежи на Украйна. Макар че сътрудничеството между Киев и известният с капризите си Туркменбаши несъмнено би било доста проблематично и в този смисъл Москва, в качеството си на надежден търговски партньор, несъмнено е за предпочитане. Само че и тук геополитическият (или по-скоро идеологическият) императив – т.е. стремежът за намаляване на зависимостта от Русия – отново взе връх над икономическата целесъобразност. Друг въпрос е, че Юшченко така и не успя да убеди туркменистанския президент в предимствата на своя проект и Ашхабад отказа да отстъпи по въпроса за цените на природния си газ. Самият Ниязов разумно предпочете да не къса връзките с Москва, сключвайки нови договори с Киев. През октомври 2005 той прие в Ашхабад украинския министър на енергетиката и шефа на компанията „Нафтогаз Украины” (НАК) и директно им заяви, че смята за недопустимо нарушаването на вече постигнатите споразумения за доставки на стоки и оборудване срещу покриването на клиринговия дълг за доставения природен газ. „Всеки път обещавате, че ще изплатите дълга си след шест месеца, но на практика не правите нищо” – заяви президентът, подчертавайки, че от 484 млн. долара дълг, с доставките на стоки от Украйна са покрити само 8,7 млн. Сериозни претенции бяха предявени и на ръководството на украинския енергиен комплекс, че бави осъществянето на инвестиционните проекти, финансирани за сметка на туркменските газови доставки. Така, на практика, няма никакъв напредък по изграждането на железопътния мост над Амударя. Туркменистанският лидер специално подчерта и, че развитието на дългосрочното сътрудничество с Украйна в газовата сфера, следва да отчита интересите и на третия партньор – т.е. на Русия., и призова украинците да спазват постигнатите преди това договорености. Крайно неприятен сюрприз за НАК се оказа и стремежът на руския Газпром да се избави от зависимостта си от Украйна по въпроса за доставките на природен газ за Европа. Както е известно, първият договор за доставки на газ по бъдещия Северно-европейския газопровод, заобикалящ Украйна, вече беше подписан от Москва.

Търсейки алтернативен източник на толкова необходимото за украинската икономика „черно злато”, Киев възлага големи надежди на Казахстан. Последният разполага със значителен потенциал за увеличаване на износа, заинтересован е от диферсификацията на икономическите си връзки и, най-вече, може да гарантира стабилността на доставките. Отчитайки това, украинската страна възнамерява да намали обема на закупувания от нея руски петрол за сметка на частичната преориентация към този на Казахстан. Една от възможностите това да стане, е предаването на Казахстан на Одеския нефтопреработвателен комбинат. Наистина, днес той е собственост на руския гигант Лукойл, но имайки предвид набиращата сили в „следреволюционна” Украйна реприватизация, не можем да изключваме, че комбинатът също може да смени собственика си – от руски на казахстански.


Киев разчита да „неутрализира” Русия и като я убеди, заедно с Казахстан, да се съгласи със създаването на своеобразния палиатив на Единното икономическо пространство (ЕИП) – т.нар. „зона за свободна търговия”. Ползата от този проект за Украйна е очевидна: имайки предвид стратегията и за интеграция в ЕС, на нея няма да се наложи да се съобразява с наднационалните органи на Единното икономическо пространство. Освен това Украйна ще може да реализира сериозни печалби от транзита на изток, и най-вече в Русия, на неконтролирано количество западни стоки. Киев обаче има и съвсем конкретни стратегически амбиции: украинците например възнамеряват да използват космическата инфраструктура на Байконур. Така, Виктор Юшченко вече обяви в Астана, че ще предложи на Русия и Казахстан в Байконур да бъде прехвърлен комплексът за изстрелване на ракетите „Зенит”, които досега се изстрелвяха от плаващата космическа площадка „Одисей” в Тихия океан. Имайки предвид, че „Зенит” е конверсиран вариант на бойните ракети, разработени от украинския военен концерн КБЮ (Държавно конструкторско бюро „Южное”) и произвеждани в Днепропетровск, Киев очевидно разполага със сериозни козове.

Въпреки това, в Астана не реагираха положително на предложенията на Виктор Юшченко. Още повече, че там украинският лидер, който постоянно декларира като приоритет интегрирането на страната си в европейските и евроатлантически структури, трябваше да преговаря с казахстанския си колега, известен като основния и най-последователен идеолог на „евразийската интеграция”.

Не е чудно, че в крайна сметка, Назарбаев посъветва Юшченко занапред да се опитва да решава възникващите проблеми в рамките на ЕИП, което на практика означаваше, че Казахстан отказва да развива отношенията си с Украйна за сметка на Москва. Назарбаев отбеляза също, че всички въпроси за транспортирането на петрол за Украйна следва да се съгласуват предварително с Русия, подчертавайки че тази най-голяма евразийска държава и без това не може да бъде заобиколена – колкото и да му се иска на украинския президент – нито в буквалния смисъл (т.е. географски), нито пък в преносния (т.е. политически и икономически). Що се отнася до реакцията на казахстанския лидер на украинския проект за формирането на „зона за свободна търговия”, тя бе доста остра и съвсем определена и то още по време на срещата му с беларуския президент Лукашенко през май 2005, когато Назарбаев посочи, че ако Украйна не е доволна от „четворния” формат на ЕИП, той спокойно може да стане „троен”.

Всъщност, големият проблем на украинците е, че покупката на казахстански петрол би била икономически оправдана за тях, само ако цената му е по-ниска от тази на руския. Наистина, твърди се, че в предварителните разговори с Астана, казахстанската страна се е съгласила да продава енергоносителите си на цена, която е малко по-ниска от руската – 305-310 долара за тон. Само че това не решава проблема с транспортирането на петрола. Защото през 2005 и 2006 нарастна стойността на превоза му с железопътен транспорт. Но дори ако Астана се съгласи да стартира тези доставки, налице са редица други сериозни проблеми. На първо място, ще се наложи тоталното преоборудване на украинските нефтопреработвателни заводи, които са пригодени за руски петрол, чиито характеристики са различни от тези на казахстанския. На второ място, заводите в Лисичанск и Кременчуг, които трябва да преработват петрола, идващ от Казахстан, са собственост на руски ивеститори. А те едва ли ще бъдат въодушевени от перспективата да преработват „чужд” петрол.

Междувременно, Казахстан вече постави (макар и само в теоретичен план) въпроса за евентуалното си участие в експлоатацията на петролопровода Одеса-Броди. Проблемът бе обсъждан, в частност, по време на украинско-казахстанските преговори, касаещи плановете за създаване на консорциум с участието на Украйна, Азербайджан, Казахстан и Грузия. Той би трябвало да поеме функциите на оператор по транспортирането на каспийски петрол (казахстански, азербайджански, туркменистански) по петролопровода Баку-Супса и оттам до Одеса. Като шефът на управителния съвет на НАК не изключва, че петролопроводът Одеса-Броди ще започне да действа в аверсно (т.е. в право) направление още до края на 2006 (както посочих по-горе, вече почти пет години той действа в реверсно направление, т.е. на юг към Черно море).

Въобще, около удължаването на петролопровода Одеса-Броди в северна посока, се разгръща сериозно съперничество на геополитическа основа. Така, преди време Европейската банка за възстановяване и развитие (ЕБВР) заяви, че би могла да финансира изграждането на последният отрязък от тръбопровода в северна посока – до полското пристанище Гданск. Което, разбира се, беше посрещнато на нож в Москва, защото руши наложената от руските петролни гиганти схема – петролопроводът да се използва в реверсен режим, т.е. в обратното направление.

Налице е активизация на действията на Украйна и някои страни-членки на ЕС за реализиране на проекта Одеса-Броди-Плоцк, съпроводена с открити нападки срещу сегашното му използване в обратната (южна) посока. Въпросният проект предполага преноса най-вече на каспийски петрол, заобикаляйки Русия. Определени среди в Брюксел също подкрепат идеята за реализацията на проекта, опитвайки се да координират действията на страните, ангажирани в него. Така, към него вече демонстрират интерес Чехия и Словакия, които доскоро гледаха скептично на възможността за транзит и преработка на лекия каспийски петрол, най-вече поради необходимостта от големи инвестиции и липсата на достатъчно гаранции за запълване капацитета на тръбопровода.

Според президента на украинския филиал на руския петролен концерн „ТНК-ВР Украина” Александър Городецки, проектът за удължаване на петролопровода Одеса-Броди до полския град Плоцк, има ярко изразена политическа окраска, за сметка на недостатъчния икономически анализ. Той отбелязва, че: „Непоследък чуваме много изявления от високопоставени политици, но нито едно – от онези, които притежават петрола, т.е. конкретните нефтени компании. Нито „Бритиш Петролеум”, нито „Шеврон” демонстрират интерес към реализацията на този проект. Освен това, тенденциите в развитието на световния петролен пазар сочат, че потреблението на петрол в Европа едва ли ще нарастне драматично в близко бъдеще и скъпият каспийски петрол, доставен по тръбопровода Одеса-Броди-Плоцк, въобще не е необходим на европейските нефтопреработвателни заводи. Днес техните потребности изцяло се покриват от далеч по-сигурните доставки от Русия (петролопровода „Дружба”), Близкият изток, Северно море и Норвегия”.

Според един анализ на полския държавен петролен концерн “ Nafta Polska ” , проектът за удължаване на петролопровода Одеса-Броди до Плоцк ще стане икономически целесъобразен, само когато по него в Полша ежедневно биват доставяни поне 20 млн. тона петрол. В същото време, последните геологични проучвания в Каспийския регион сочат, че петролните запаси там са по-малки от предварително прогнозираните.

Освен това, доставчиците на каспийски петрол, на които толкова разчитат в Украйна и Полша, имат съвършено различни интереси – те са ориентирани най-вече към гарантиращите максимални печалби пазари на Америка, Индия и Китай, където търсенето е огромно, а цените – доста по-атрактивни. Поради това, каспийският петрол ще бъде насочен именно към тях по тръбопровода Баку-Джейхан, Каспийския тръбопроводен консорциум (КТК) и новия тръбопровод Казахстан-Китай. При подобна пазарна конюнктура очевидно е невъзможно да се гарантира транзита на още няколко десетки милиона тона петрол, необходими за икономическата обосновка на активирането на маршрута Одеса-Броди-Плоцк.

В сегашната ситуация, когато обемът на предоставяния от Азербайджан петрол е крайно недостатъчен за активирането на петролопровода Одеса-Броди-Плоцк, като единствена реална ресурсна база, във вече разработения бизнес-план, се разглежда казахстанския петрол. Само че перспективите за реализацията на този план изглеждат крайно съмнителни. Основната част от петролните ресурси на Казахстан ще бъде насочена към Китай по тръбопровода Атасу-Алашанкоу, по който се очаква ежегодно да бъдат транзитирани 10 млн. тона петрол, като по-късно обемът ще нарастне до 20 млн. тона, с включването на руски суров петрол от Западен Сибир, транзитиран по тръбопровода Омск-Павлодар-Шимкент. Освен това, казахстански петрол вероятно ще бъде използван и за увеличаване мощността на КТК до 67 млн. тона, както и за захранването на бъдещия тръбопровод Бургас-Александруполис.


Като един от възможните маршрути за транзит на казахстански петрол (привлекателен от гледна точка увеличаване на експортния потенциал) в Астана се разглежда и петролопроводът Баку-Тбилиси-Джейхан (БТД), чиято проектна мощност е 50 млн. тона годишно. САЩ особено активно лобират за включването на Казахстан към БТД, защото без неговия петрол тръбопроводът може да се окаже нерентабилен. По оценка на експерти от грузинската компания „Нафтатранса”, засега Астана ще може (и то в най-добрия случай) да гарантира ежегодната доставка в Баку, по море, само на 5-8 млн. тона, което е крайно недостатъчно за покриване капацитета на тръбопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, да не товорим за Одеса-Броди-Плоцк.

Създаденият специално за реализация на проекта за тръбопровода Одеса-Броди-Плоцк консорциум все още не е в състояние да представи точни данни за ползата и печалбите от проекта, оправдавайки се с трудното определяне на неговата реална конкурентоспособност. Поради това не са направени и необходимите прогнози за сроковете, в които ще се изплатят инвестициите, а това допълнително затруднява привличането на такива. В същото време, дори и приблизителните изчисления се правят, предполагайки, че ежегодно по тръбопровода ще се пренасят по 25 млн. тона петрол, макар че действащите и проектирани петролни станции могат да осигурят не повече от 16 млн. тона годишно.

Така, Варшава и Киев, използвайки откровено политически аргументи, се опитват да решат собствените си проблеми (гарантирайки си допълнителни финансови средства от петролния транзит и повишаване на собствения си статус в очите на брюкселските „еврократи”) за сметка на останалите страни-членки на ЕС. Истината обаче е, че без да са сключили гарантирани споразумения с петролните доставчици тези две страни, както и ЕС, рискуват да си останат с „празен” петролопровод, струващ над 500 млн. долара.

Междувременно, през март 2005, Русия подписа с Казахстан споразумение за изграждането на новото разклонение на петролопровода на КТК Тенгиз-Новоросийск. Което ще позволи ръст на ежегодно транзитирания по него петрол от 28 до 67 млн. тона годишно. В резултат, енергийната зависимост на Европа и Турция от Русия не само не намалвая (както се надяваха в Истанбул, при подписването през 1999, по време на сесията на ОССЕ, на документите, ограничаващи руските възможности за маневри в постсъветското пространство), но дори нараства. Нещо повече, тъй като капацитетът на турския газов пазар е ограничен, транскаспийският газопровод към Туркмения, става нерентабилен, т.е. от изграждането му няма икономическа полза.

Отчаяно търсейки алтернативни (т.е. неруски) източници на енергоносители, Киев установи контакти дори с Техеран (макар последният да е обявен от Вашингтон за част от „оста на злото”), с който преговаря за изграждането на транзитен газопровод от Иран за Западна Европа, заобикалящ Русия. През юли 2005 за това дори бе подписан „Меморандум за разбирателство” между украинския концерн НАК, иранското правителство и „Газ дьо Франс”, а месец по-късно стартираха предварителните преговори по проекта. Без съмнение, Иран е заинтересован не само от развитието на газовата си промишленост, но и от превръщането на Киев (към когото Европа се отнася благосклонно) в свой енергиен партньор. Разбира се, постигането на някакъв позитивен резултат от иранско-украинския проект в близко бъдеще изглежда доста проблематично. Въпреки това, Украйна разчита, че сътрудничеството с Иран в енергийната сфера ще и позволи да получи допълнителни приходи от газовия транзит и, в същото време, да се освободи от зависимостта си от руския природен газ. Тази задача стана особено актуална след неуспешните за Киев преговори с Москва през август 2005 и последвалият в навечерието и през първите дни на 2006 газов скандал между „Газпром” и НАК. Както е известно, през януари 2006 Русия и Украйна постигнаха споразумение за цените на газовите доставки, в резултат от което Киев вече плаща за тях двойно (т.е. по 95 долара за 1000 куб.м.) на фирмата-посредник „РосУкрЭнерго”.

Разбира се, това споразумение едва ли слага точка на украинско-руския газов спор. Още повече, че стабилността на доставките зависи и от непредсказуемия туркменистански лидер Сапармурад Ниязов, който побърза да се възползва от острия руско-украински сблъсък за да увеличи цената на туркменистанските енергоносители. Освен това, след срещата на Ниязов с високопоставени руски и украински чиновници в началото на 2006, страната му стана пълноправен участник във всички руско-украински газови споразумения и договори, касаещи условията за износа и транзита на природен газ през територията на Украйна. В крайна сметка, Туркменбаши, който е съвсем наясно за сериозната зависимост на Москва и Киев от доставките на туркменистански газ, направи така, че нито Русия, нито Украйна получиха от него някакви дългосрочни ценови гаранции.

Що се отнася до заиграването на Киев с Техеран, засега то следва да се разглежда отново и най-вече в светлината на украинските опити за натиск върху Москва. На запад обаче се опасяват, че реализацията на украинско-иранския проект би усилила енергийната зависимост на Европа от Иран, което пък ще ерозира съпротивата и срещу ядрените планове на аятоласите, отслабвайки и мотивацията за тяхното предотвратяване. Проектът може да роди нов, възможно съществен, източник на финансиране на стратегическата ядрена програма на Техеран, ускорявайки и създаването на ирански балистични ракети с голям радиус на действие. От друга страна, той не разполага със сериозна икономическа основа, поне докато не заинтересува достатъчно влиятелни кръгове и компании на Запад – както стана с петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, където геополитическият фактор, очевидно се оказа по-важен от икономическия.

Казаното дотук потвърждава новата геополитическа роля на Украйна като американско-европейски съюзник, комуто са възложени важни спомагателни функции в създаването на различни алтернативни обединения (ГУАМ, ОДР, ОДИ) и лансирането на проекти, чиято цел е ограничаване на регионалното влияние на Русия.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

От много години насам, европейските политици се делят на два лагера – привърженици на разширяването на ЕС, и подкрепящи задълбочаването на вътрешната му интеграция. Принадлежащите към втората група, сред които са бившият шеф на Европейската комисия Жак Делор и сегашният белгийски премиер Ги Верхофстад, определят вътрешната интеграция за основен приоритет на съюза. Желанието им е, както посочва и самият Верховстад в заглавието на последната си книга, да бъдат създадени „Съединени Европейски щати” (1) . На свой ред, привържениците на разширяването, знакова фигура сред които е бившият британски премиер Маргарет Тачър (най-големия враг на Делор), подкрепят разширяването на ЕС и включването в него на всички посткомунистически държави от Централна и Източна Европа. Тоест, те искат политическите и икономически изгоди от членството в ЕС да бъдат разпрострени върху максимално обширно пространство, но в същото време следват и специфични собствени интереси. Според тях, колкото по-голям (и по-разнообразен) стане съюзът, толкова по-трудно ще бъде централизирането на управлението му.

Затова не е изненадващо, че привържениците на двете визии за бъдещето на ЕС се отнасят с подозрение един към друг. Всяка страна твърди (нерядко с основание), че другата саботира нейния проект. В същото време и едните, и другите пропускат нещо много важно – че през последните поне 20 години, разширяването на ЕС и задълбочаването на вътрешната му интеграция не само не си пречеха, но и се развиваваха паралелно. ЕС продължава да се разширява, но процесът на „превръщането му в нещо повече от съюз”, който бе стартиран още с Римския договор от 1957, също се развива успешно. Така, Испания, Гърция и Португалия бяха приети в европейския клуб през 80-те години на миналия век, след успешно осъществените в тях демократични реформи, а през 1992, с подписването на Договора от Маастрихт, ЕС пое ангажимента да въведе единна европейска валута – еврото, както и да следва обща външна политика. През 2004 още десет нови европейски страни бяха приети в съюза, като броят на членките му достигна 25. През същата година европейските лидери се споразумяха по съдържанието на първата в историята на съюза обща европейска конституция, което бе много сериозна стъпка към нова, още по-висока степен на политическа интеграция.

Всъщност, в това, че разширяването на ЕС върви ръка за ръка със задълбочаването на вътрешната му интеграция, има определена логика. В действията си, съюзът разчита на компромиса и баланса, така че всяка отстъпка към привържениците на разширяването, бива последвана от жест към феновете на вътрешната интеграция. Между другото, отделните страни-членки на ЕС принадлежат към различни лагери. Британците, традиционно, са в групата, настояваща за разширяване, и твърдо се противопоставят на задълбочаването на политическия съюз. На свой ред, французите подкрепят вътрешната интеграция, отчитайки, че разширяването поставя под въпрос доминиращите позиции на страната им в ЕС. За разлика от тях, германците, по традиция, подкрепят и двете визии за развитие на съюза. Тъй като разширяването ще създаде нови пазари за немската икономика и ще стабилизира границите на страната, те имат интерес от него. В същото време, германците са силно привързани към идеята за обединена Европа, вярвайки, че в нея страната им ще играе ключова роля, доскоро немислима за следвоенна Германия.

Редица немски политици, включително бившият канцлер Хелмут Кол и, особено, доскорошният външен министър Йошка Фишер, демонстрираха успешно, как може да се подкрепя едновременно и разширяването на ЕС, и задълбочаването на интеграцията. Те неведнъж са подчертавали, че двата процеса не само не са антагонистични, но и, че осъществяването само на единия е безсмислено без паралелното развитие на другия. От тази гледна точка, тъкмо защото разширяването ще направи ЕС по-некохерентен, е необходимо то да бъде последвано от укрепване на политическия съюз. Без това, ЕС би станал неуправляем.

От доста години насам тази „диалектична” германска позиция изглежда и по-адекватна, и стратегически по-оправдана, отколкото „страхливата” и егоистична позиция на Франция или Великобритания. За това помага и фактът, че тя се споделя от влиятелния бюрократичен елит на ЕС в Брюксел и, най-вече, от апарата на Европейската комисия (ЕК), както по идейни, така и по съвсем практични причини. Комисията подкрепя разширяването отчасти, защото този процес се управлява от нея, отчасти - защото той би съдействал за укрепване на мощта и значението както на ЕС, така и на самата Комисия. Пак по същите причини, Комисията се смята за „най-федералистката” (т.е. подкрепяща по-тесния политически съюз) институция в ЕС. Да не забравяме и, че Комисията се нуждае от повече чиновници, „искрено вярващи в Европа”, както и, че прехвърлянето на по-голяма власт към ЕС, означава и допълнителна власт за самата нея.

Френскията и холандският референдуми

Всъщност, и немците, и бюрократите от ЕК имат основание да вярват, че разширяването и задълбочаването на вътрешната интеграция на ЕС, могат да вървят ръка за ръка. Напоследък обаче стана ясно, че обратното също е вярно. Защото, ако процесът на укрепване на политическия съюз бъде спрян, това означава, че и разширяването рискува да бъде прекратено. Тази нова логика кристализира окончателно на вълната на френския референдум за Европейската конституция през май 2005. Както е известно, Франция отхвърли проекта с 54% срещу 46%. Само няколко дни по-късно, холандците също го охвърлиха и то с още по-голяма разлика. Мнозина изтълкуваха френския вот като реакция едновременно срещу осъщественото година по-рано разширяване на ЕС и срещу съдържанието на самия текст. Ключова фигура в кампанията, предшестваща референдума, се оказа събирателният образ на „полския водопроводчик”, т.е. на работника от Източна Европа, търсещ препитание на Запад и застрашаващ западния стандарт, заради съгласието си да работи за по-ниски заплати и при по-лоши условия. Така наречената „директива за услугите” – законопроект, целящ да улесни „полския водопроводчик” и колегите му от сектора да работят в ЕС, бе обект на яростни дискусии във Франция в навечерието на референдума, макар че въобще не присъстваше в конституционния текст.

Фактът, че френският вот бе предопределен от отношението на хората към проблеми, несвързани пряко с Евроконституцията потвърди най-лошите опасения на редица политически анализатори, свързани с пряката демокрация и референдумите. Проблемът е, че (ако цитираме покойния френски президент Франсоа Митеран) избирателят никога не отговаря на въпроса, който му е зададен. Все пак, фактът, че французите свързаха страха си от разширяването на ЕС с неодобрението на Европейската конституция, не е съвсем ирационален . Конституционният текст обединява всички предишни европейски договори и закони. Яростните поддръжници на обединена Европа посочват, че много от проблемите, предизвикали отхвърлянето на проекта за Евроконституцията, съществуват съвсем независимо от нея – например свободното движение на хора е факт от доста години насам. Което е вярно, но след последното разширяване на ЕС нещата доста се промениха. Формирането на единен пазар между страни със сходни доходи на глава от населението и обща култура е едно нещо. Съвсем друго е, когато доходите в част от новите членки на съюза са само 20% от тези във Франция, затова едва ли следва да се учудваме, че французите се притесняват от перспективата да се конкурират на трудовия пазар с полските водопроводчици или словашките автомеханици.


Културният проблем също изигра определена роля в решението на французите да отхвърлят проекта за Евроконституция. Западноевропейците все пак са склонни да приемат поляците, но силно ги притеснява факта, че пред вратите на ЕС чака Турция – една мюсюлманска държава от периферията на Европа, чиито съсед е Ирак. Макар че, както посочват френските и холандски политици, турското членство в ЕС е въпрос на едно по-далечно бъдеще, сред причините за френското и холандско „не” вероягно е бил и фактът, че турците бяха представени в тъй наречения конституционен конвент, изработил проекта за Евроконституцията, както и, че турския премиер бе сред европейските лидери, подписали документа по време на формалната церемония в Рим. Опасенията от мощен приток на имигранти от Турция са силно разпространени и в двете страни, където наличието на значителни мюсюлмански диаспори провокира през последните години мощна антиимигрантска вълна, довела да успеха на т.нар. „Списък на Пим Фортаун” в Холандия и до пробива на крайнодесния лидер на Националния фронт Жан-Мари Льо Пен на последните президентски избори във Франция, през 2002.

Стремейки се да гарантира положителен резултат от референдума и да преодолее страховете от продължаване на разширяването (и, в частност, от евентуалното присъединяване на Турция към ЕС), френското правителство предприе съдбоносна стъпка, обещавайки, че след приемането на България, Румъния и Хърватия в ЕС, всички решения за ново разширяване на съюза ще бъдат одобрявани с референдум. Разбира се, това се е случвало и преди – французите одобриха чрез референдум и присъединяването на Великобритания към ЕС през 1970. Като цяло обаче, досега това ставаше чрез гласуване в националните парламенти.

Тъй като всички страни-членки на ЕС трябва да одобрят евентуалното разширяване на съюза, парламентарната ратификация изглежда единствения практически приложим начин в рамките на ЕС на 25-те. Затова, отвхвърляйки тази традиция и вписвайки обещанието за провеждането на референдуми при всяко следващо разширяване на съюза в националната конституция, Франция, на практика, поставя това разширяване под много сериозно съмнение. При това тя не е сама. Австрия, където скептицизмът относно турското членство е много голям, също обеща, че приемането на Анкара ще бъде решено чрез референдум. Възможно е и други европейски страни да последват примера на французите и австрийците.

Трудният избор: Турция, Западните Балкани и Украйна

И тъй като най-трудните случаи, свързани с разширяването на ЕС, тепърва ще бъдат поставени на дневен ред, тази тревога допълнително се изостря. Едва ли има съмнение, че сегашният политически климат в ЕС (силно повлиян от нарастващите страхове от мюсюлманската имиграция и притока на евтина работна ръка) не е благоприятен за Турция. Срещу нея работи и фактът, че, имайки предвид демографските тенденции, през 2030 тя може да се окаже най-голямата нация в съюза.

Десет години след като европейците и американците се решиха да предприемат военна намеса в Западните Балкани, регионът вече не се разтърсва от войни, но в него все още липсва стабилност. Налице са нерешени гранични проблеми, а под пепелта продължават да тлеят старите вражди. Почти всички чуждестранни наблюдатели, ангажирани с Балканите, са убедени, че наличието на перспектива за евентуално присъединяване към ЕС е задължително за задълбочаването на политическите реформи и укрепването на демокрацията в региона. Опасенията са, че ако тази перспектива изчезна, Балканите могат отново да бъдат дестабилизирани. Както достатъчно откровено отбеляза през март 2006 европейският комисар по разширяването Оли Рен: „ако не поддържаме постоянно европейската перспектива за Западните Балкани, нашето благотворно влияние в региона ще бъде ерозирано и то, тъкмо когато той преминава през трудния период на преговорите за бъдещия статут на Косово” (2) . Сигнали за наличие на подобно колебание имаше по време на срещата на ЕС в Залцбург през същия месец, когато европейските лидери за първи път обвързаха ангажимента си за разширяване на съюза с „интеграционния капацитет на ЕС”, който не е безкраен (3).

Все пак, пред държавите от Западните Балкани поне съществува перспектива за евентуално присъединяване към ЕС. Подобни обещания обаче, така и не бяха дадени на Украйна, като политическите последици от това вече започват да се усещат. След т.нар. „оранжева революция” новоизбраният президент Виктор Юшченко обяви евроинтеграцията за ключов елемент на политическата си стратегия. Той обаче не бе окуражен от Брюксел, което бе сред причините за поражението на неговата партия на парламентарните избори през март 2006, както и за възхода на проруския блок на съперника му Виктор Янукович. Нежеланието на Брюксел да поощри европейските амбиции на Украйна (както впрочем и тези на Грузия, Молдова, а също и на беларуската опозиция) накара някои анализатори да заключат, че процесът на разширяване на ЕС, на практика, е приключил.

Последното обаче означава, че съюзът ще трябва да се откаже и от амбициозната си цел да „разпространи икономическия просперитет демокрацията сред своите съседи”. От друга страна, макар че аспирациите на съюза да провежда единна външна политика засега не се увенчават с успех в глобален план, те определено са успешни по отношение на съседите на ЕС. Всъщност, съюзът разполага с един действително мощен външнополитически инструмент и това е обещанието за евентуално членство, с всички благоприятни последици от него в сферите на сигурността и икономиката. Неслучайно дипломатите от ЕС с гордост отбелязват способността на съюза да постигне с мирни средства далеч по-сериозни резултати в процеса на разпространение на демокрацията и властта на закона, отколкото САЩ с помощта на грубата сила в Ирак и на други места. Затова евентуално решение за прекратяване разширяването на ЕС ще означава Брюксел да загуби този инструмент.

От друга страна, въпреки че перспективата за евентуално бъдещо членство на Турция и Западните Балкани в ЕС напоследък изглежда доста поизбледняла, тя запазва потенциала си като важен стимул за провеждане на реформи в тези страни. За щастие, нито Брюксел, нито държавите-кандидатки имат интерес да подчертават трудностите, свързани с процеса на разширяване на ЕС. Турското правителство например, положи толкова големи усилия за да лансира кандидатурата на страната, че подобно признание би довело до дестабилизиране на политическата ситуация в Турция. Освен това премиерът Реджеп Ердоган използва условията, поставени от Брюксел като допълнителен инструмент за ускоряване на реформите, които е решил да осъществи, независимо от това, дали страната му ще бъде приета някога в ЕС.

На свой ред, ръководството на съюза също не желае да афишира трудностите, с които се сблъсква днес процесът на разширяване, защото това ще означава да признае и наличието на много сериозни проблеми пред ЕС, като институция, както и да загуби изключително полезен инструмент за влияние върху политиката на своите съседи. Поради това, политиката на разширяване вероятно ще продължи, пък макар и със забавени темпове и постепенно доближавайки се до своя неизбежен край.

Бележки:

1. Guy Verhofstadt, The United States of Europe (London: Federal Trust for Education and Research, 2006).

2. “Rehn and MEPs Warn Against ‘Wobbly' Messages to Balkans,” EU Observer , March 16, 2006.

3. Ibid.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

От много години насам, европейските политици се делят на два лагера – привърженици на разширяването на ЕС, и подкрепящи задълбочаването на вътрешната му интеграция. Принадлежащите към втората група, сред които са бившият шеф на Европейската комисия Жак Делор и сегашният белгийски премиер Ги Верхофстад, определят вътрешната интеграция за основен приоритет на съюза. Желанието им е, както посочва и самият Верховстад в заглавието на последната си книга, да бъдат създадени „Съединени Европейски щати” (1) . На свой ред, привържениците на разширяването, знакова фигура сред които е бившият британски премиер Маргарет Тачър (най-големия враг на Делор), подкрепят разширяването на ЕС и включването в него на всички посткомунистически държави от Централна и Източна Европа. Тоест, те искат политическите и икономически изгоди от членството в ЕС да бъдат разпрострени върху максимално обширно пространство, но в същото време следват и специфични собствени интереси. Според тях, колкото по-голям (и по-разнообразен) стане съюзът, толкова по-трудно ще бъде централизирането на управлението му.

Затова не е изненадващо, че привържениците на двете визии за бъдещето на ЕС се отнасят с подозрение един към друг. Всяка страна твърди (нерядко с основание), че другата саботира нейния проект. В същото време и едните, и другите пропускат нещо много важно – че през последните поне 20 години, разширяването на ЕС и задълбочаването на вътрешната му интеграция не само не си пречеха, но и се развиваваха паралелно. ЕС продължава да се разширява, но процесът на „превръщането му в нещо повече от съюз”, който бе стартиран още с Римския договор от 1957, също се развива успешно. Така, Испания, Гърция и Португалия бяха приети в европейския клуб през 80-те години на миналия век, след успешно осъществените в тях демократични реформи, а през 1992, с подписването на Договора от Маастрихт, ЕС пое ангажимента да въведе единна европейска валута – еврото, както и да следва обща външна политика. През 2004 още десет нови европейски страни бяха приети в съюза, като броят на членките му достигна 25. През същата година европейските лидери се споразумяха по съдържанието на първата в историята на съюза обща европейска конституция, което бе много сериозна стъпка към нова, още по-висока степен на политическа интеграция.

Всъщност, в това, че разширяването на ЕС върви ръка за ръка със задълбочаването на вътрешната му интеграция, има определена логика. В действията си, съюзът разчита на компромиса и баланса, така че всяка отстъпка към привържениците на разширяването, бива последвана от жест към феновете на вътрешната интеграция. Между другото, отделните страни-членки на ЕС принадлежат към различни лагери. Британците, традиционно, са в групата, настояваща за разширяване, и твърдо се противопоставят на задълбочаването на политическия съюз. На свой ред, французите подкрепят вътрешната интеграция, отчитайки, че разширяването поставя под въпрос доминиращите позиции на страната им в ЕС. За разлика от тях, германците, по традиция, подкрепят и двете визии за развитие на съюза. Тъй като разширяването ще създаде нови пазари за немската икономика и ще стабилизира границите на страната, те имат интерес от него. В същото време, германците са силно привързани към идеята за обединена Европа, вярвайки, че в нея страната им ще играе ключова роля, доскоро немислима за следвоенна Германия.

Редица немски политици, включително бившият канцлер Хелмут Кол и, особено, доскорошният външен министър Йошка Фишер, демонстрираха успешно, как може да се подкрепя едновременно и разширяването на ЕС, и задълбочаването на интеграцията. Те неведнъж са подчертавали, че двата процеса не само не са антагонистични, но и, че осъществяването само на единия е безсмислено без паралелното развитие на другия. От тази гледна точка, тъкмо защото разширяването ще направи ЕС по-некохерентен, е необходимо то да бъде последвано от укрепване на политическия съюз. Без това, ЕС би станал неуправляем.

От доста години насам тази „диалектична” германска позиция изглежда и по-адекватна, и стратегически по-оправдана, отколкото „страхливата” и егоистична позиция на Франция или Великобритания. За това помага и фактът, че тя се споделя от влиятелния бюрократичен елит на ЕС в Брюксел и, най-вече, от апарата на Европейската комисия (ЕК), както по идейни, така и по съвсем практични причини. Комисията подкрепя разширяването отчасти, защото този процес се управлява от нея, отчасти - защото той би съдействал за укрепване на мощта и значението както на ЕС, така и на самата Комисия. Пак по същите причини, Комисията се смята за „най-федералистката” (т.е. подкрепяща по-тесния политически съюз) институция в ЕС. Да не забравяме и, че Комисията се нуждае от повече чиновници, „искрено вярващи в Европа”, както и, че прехвърлянето на по-голяма власт към ЕС, означава и допълнителна власт за самата нея.

Френскията и холандският референдуми

Всъщност, и немците, и бюрократите от ЕК имат основание да вярват, че разширяването и задълбочаването на вътрешната интеграция на ЕС, могат да вървят ръка за ръка. Напоследък обаче стана ясно, че обратното също е вярно. Защото, ако процесът на укрепване на политическия съюз бъде спрян, това означава, че и разширяването рискува да бъде прекратено. Тази нова логика кристализира окончателно на вълната на френския референдум за Европейската конституция през май 2005. Както е известно, Франция отхвърли проекта с 54% срещу 46%. Само няколко дни по-късно, холандците също го охвърлиха и то с още по-голяма разлика. Мнозина изтълкуваха френския вот като реакция едновременно срещу осъщественото година по-рано разширяване на ЕС и срещу съдържанието на самия текст. Ключова фигура в кампанията, предшестваща референдума, се оказа събирателният образ на „полския водопроводчик”, т.е. на работника от Източна Европа, търсещ препитание на Запад и застрашаващ западния стандарт, заради съгласието си да работи за по-ниски заплати и при по-лоши условия. Така наречената „директива за услугите” – законопроект, целящ да улесни „полския водопроводчик” и колегите му от сектора да работят в ЕС, бе обект на яростни дискусии във Франция в навечерието на референдума, макар че въобще не присъстваше в конституционния текст.

Фактът, че френският вот бе предопределен от отношението на хората към проблеми, несвързани пряко с Евроконституцията потвърди най-лошите опасения на редица политически анализатори, свързани с пряката демокрация и референдумите. Проблемът е, че (ако цитираме покойния френски президент Франсоа Митеран) избирателят никога не отговаря на въпроса, който му е зададен. Все пак, фактът, че французите свързаха страха си от разширяването на ЕС с неодобрението на Европейската конституция, не е съвсем ирационален . Конституционният текст обединява всички предишни европейски договори и закони. Яростните поддръжници на обединена Европа посочват, че много от проблемите, предизвикали отхвърлянето на проекта за Евроконституцията, съществуват съвсем независимо от нея – например свободното движение на хора е факт от доста години насам. Което е вярно, но след последното разширяване на ЕС нещата доста се промениха. Формирането на единен пазар между страни със сходни доходи на глава от населението и обща култура е едно нещо. Съвсем друго е, когато доходите в част от новите членки на съюза са само 20% от тези във Франция, затова едва ли следва да се учудваме, че французите се притесняват от перспективата да се конкурират на трудовия пазар с полските водопроводчици или словашките автомеханици.

Културният проблем също изигра определена роля в решението на французите да отхвърлят проекта за Евроконституция. Западноевропейците все пак са склонни да приемат поляците, но силно ги притеснява факта, че пред вратите на ЕС чака Турция – една мюсюлманска държава от периферията на Европа, чиито съсед е Ирак. Макар че, както посочват френските и холандски политици, турското членство в ЕС е въпрос на едно по-далечно бъдеще, сред причините за френското и холандско „не” вероягно е бил и фактът, че турците бяха представени в тъй наречения конституционен конвент, изработил проекта за Евроконституцията, както и, че турския премиер бе сред европейските лидери, подписали документа по време на формалната церемония в Рим. Опасенията от мощен приток на имигранти от Турция са силно разпространени и в двете страни, където наличието на значителни мюсюлмански диаспори провокира през последните години мощна антиимигрантска вълна, довела да успеха на т.нар. „Списък на Пим Фортаун” в Холандия и до пробива на крайнодесния лидер на Националния фронт Жан-Мари Льо Пен на последните президентски избори във Франция, през 2002.

Стремейки се да гарантира положителен резултат от референдума и да преодолее страховете от продължаване на разширяването (и, в частност, от евентуалното присъединяване на Турция към ЕС), френското правителство предприе съдбоносна стъпка, обещавайки, че след приемането на България, Румъния и Хърватия в ЕС, всички решения за ново разширяване на съюза ще бъдат одобрявани с референдум. Разбира се, това се е случвало и преди – французите одобриха чрез референдум и присъединяването на Великобритания към ЕС през 1970. Като цяло обаче, досега това ставаше чрез гласуване в националните парламенти.

Тъй като всички страни-членки на ЕС трябва да одобрят евентуалното разширяване на съюза, парламентарната ратификация изглежда единствения практически приложим начин в рамките на ЕС на 25-те. Затова, отвхвърляйки тази традиция и вписвайки обещанието за провеждането на референдуми при всяко следващо разширяване на съюза в националната конституция, Франция, на практика, поставя това разширяване под много сериозно съмнение. При това тя не е сама. Австрия, където скептицизмът относно турското членство е много голям, също обеща, че приемането на Анкара ще бъде решено чрез референдум. Възможно е и други европейски страни да последват примера на французите и австрийците.

Трудният избор: Турция, Западните Балкани и Украйна

И тъй като най-трудните случаи, свързани с разширяването на ЕС, тепърва ще бъдат поставени на дневен ред, тази тревога допълнително се изостря. Едва ли има съмнение, че сегашният политически климат в ЕС (силно повлиян от нарастващите страхове от мюсюлманската имиграция и притока на евтина работна ръка) не е благоприятен за Турция. Срещу нея работи и фактът, че, имайки предвид демографските тенденции, през 2030 тя може да се окаже най-голямата нация в съюза.

Десет години след като европейците и американците се решиха да предприемат военна намеса в Западните Балкани, регионът вече не се разтърсва от войни, но в него все още липсва стабилност. Налице са нерешени гранични проблеми, а под пепелта продължават да тлеят старите вражди. Почти всички чуждестранни наблюдатели, ангажирани с Балканите, са убедени, че наличието на перспектива за евентуално присъединяване към ЕС е задължително за задълбочаването на политическите реформи и укрепването на демокрацията в региона. Опасенията са, че ако тази перспектива изчезна, Балканите могат отново да бъдат дестабилизирани. Както достатъчно откровено отбеляза през март 2006 европейският комисар по разширяването Оли Рен: „ако не поддържаме постоянно европейската перспектива за Западните Балкани, нашето благотворно влияние в региона ще бъде ерозирано и то, тъкмо когато той преминава през трудния период на преговорите за бъдещия статут на Косово” (2) . Сигнали за наличие на подобно колебание имаше по време на срещата на ЕС в Залцбург през същия месец, когато европейските лидери за първи път обвързаха ангажимента си за разширяване на съюза с „интеграционния капацитет на ЕС”, който не е безкраен (3) .

Все пак, пред държавите от Западните Балкани поне съществува перспектива за евентуално присъединяване към ЕС. Подобни обещания обаче, така и не бяха дадени на Украйна, като политическите последици от това вече започват да се усещат. След т.нар. „оранжева революция” новоизбраният президент Виктор Юшченко обяви евроинтеграцията за ключов елемент на политическата си стратегия. Той обаче не бе окуражен от Брюксел, което бе сред причините за поражението на неговата партия на парламентарните избори през март 2006, както и за възхода на проруския блок на съперника му Виктор Янукович. Нежеланието на Брюксел да поощри европейските амбиции на Украйна (както впрочем и тези на Грузия, Молдова, а също и на беларуската опозиция) накара някои анализатори да заключат, че процесът на разширяване на ЕС, на практика, е приключил.

Последното обаче означава, че съюзът ще трябва да се откаже и от амбициозната си цел да „разпространи икономическия просперитет демокрацията сред своите съседи”. От друга страна, макар че аспирациите на съюза да провежда единна външна политика засега не се увенчават с успех в глобален план, те определено са успешни по отношение на съседите на ЕС. Всъщност, съюзът разполага с един действително мощен външнополитически инструмент и това е обещанието за евентуално членство, с всички благоприятни последици от него в сферите на сигурността и икономиката. Неслучайно дипломатите от ЕС с гордост отбелязват способността на съюза да постигне с мирни средства далеч по-сериозни резултати в процеса на разпространение на демокрацията и властта на закона, отколкото САЩ с помощта на грубата сила в Ирак и на други места. Затова евентуално решение за прекратяване разширяването на ЕС ще означава Брюксел да загуби този инструмент.

От друга страна, въпреки че перспективата за евентуално бъдещо членство на Турция и Западните Балкани в ЕС напоследък изглежда доста поизбледняла, тя запазва потенциала си като важен стимул за провеждане на реформи в тези страни. За щастие, нито Брюксел, нито държавите-кандидатки имат интерес да подчертават трудностите, свързани с процеса на разширяване на ЕС. Турското правителство например, положи толкова големи усилия за да лансира кандидатурата на страната, че подобно признание би довело до дестабилизиране на политическата ситуация в Турция. Освен това премиерът Реджеп Ердоган използва условията, поставени от Брюксел като допълнителен инструмент за ускоряване на реформите, които е решил да осъществи, независимо от това, дали страната му ще бъде приета някога в ЕС.

На свой ред, ръководството на съюза също не желае да афишира трудностите, с които се сблъсква днес процесът на разширяване, защото това ще означава да признае и наличието на много сериозни проблеми пред ЕС, като институция, както и да загуби изключително полезен инструмент за влияние върху политиката на своите съседи. Поради това, политиката на разширяване вероятно ще продължи, пък макар и със забавени темпове и постепенно доближавайки се до своя неизбежен край.

Бележки:

1. Guy Verhofstadt, The United States of Europe (London: Federal Trust for Education

and Research, 2006).

2. “Rehn and MEPs Warn Against ‘Wobbly' Messages to Balkans,” EU Observer , March

16, 2006.

3. Ibid.

* Българско геополитическо дружество

Историко-географските, културно-политическите, социално-демографските и финансово-икономическите аспекти на турската тематика имат безспорна значимост в общественото съзнание на европейските нации. Поради ясно изразени, предимно пространствени, причини, тяхната комплексна интерпретация е неизбежна и при анализа на българската история, съвремие и перспектива.

Относително бързото усвояване (в някои случаи дори хаотично запълване) на изкуствено създадения през ХХ век интеграционен вакуум в Източна Европа днес се натъква на трудно преодолими препятствия от пространствено-икономически и културно-политически характер. Пространствено-времевите предизвикателства при изграждането на т. нар. Общ европейски дом са най-ясно доловими в неговия балкански ъгъл. Засега тяхното конюнктурно решаване е мозаечно в пространствен и половинчато в концептуален смисъл.

Още по-несигурно изглежда декларираното средно- и дългосрочно стратегическо продължение на югоизточния вектор в континенталното интеграционно послание, обхващащо спорни като индикация евро-азиатски пространства – Кавказ, Мала Азия, Източното Средиземноморие и дори Близкия Изток и Средна Азия. На тази основа с най-голяма острота през последните десетилетия се очертават противоречията между евро-атлантическите амбиции на Турция, от една страна, и продължително водената в неин ущърб официална бариерна икономическа политика на Западна Европа, от друга. Съвременното им задълбочаване и усложняване е предизвикано от небалансираното дифузно икономическо интеграционно разширяване на континента, игнориращо продължително време водещи военно-политически (в по-широк смисъл геостратегически) пространствени мотиви в поведението на т. нар. Западен свят. От геополитическа гледна точка това поведение е продиктувано от атлантически интереси, насочени срещу влиянието и интересите на азиатски държави.

Отслабването на американската икономическа мощ и поставянето под съмнение на нейното абсолютно лидерство в световното развитие са резултат от конкуренцията както на възраждащите се традиционни европейски силови центрове, така и на азиатски пространства, водещи до появата на непознати досега глобални предизвикателства.

Развитието на многовариантно дефинирания в пространствен смисъл европейски континент, неговото традиционно цивилизационно послание към останалите региони на света, както и съвременните му перспективи , зависят в най-голяма степен от отношенията на безспорното континентално ядро с неговата вътрешна и външна периферия в източна и южна посока. С най-голямо значение в това отношение са страните и народите от западните и югозападните части на бившия СССР, Балканите, Близкия Изток и Северна Африка.

Турция играе ключова роля за военно-политическото статукво в югоизточната гранична дъга на Европа. Освен значимостта й за историческото развитие на континента, страната се характеризира с уникално географско положение и първостепенна роля в геополитическата структура на света (вж. Русев, 1996; 2005). Същевременно политико-икономическите противоречия в отношенията на т. нар. “Стара Европа” спрямо нейната югоизточна периферия, според повечето анализатори, са най-изразителни именно по отношение на Турция. От една страна е признаването на нейната военно-политическа значимост чрез вече над половинвековното й членство в организации като НАТО, Съвета на Европа, Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, Съвета за евроатлантическо сътрудничество (бивш Съвет за северноатлантическо сътрудничество ) , Инициатива за сътрудничество в Югоизточна Европа, Пакта за стабилност в Югоизточна Европа и дори Западноевропейския съюз (макар и само като асоцииран член).

От друга страна е налице реалното изолиране на югоизточната ни съседка от най-важната икономическа организация – Европейския съюз. Като решаващи за антитурското отношение на водещите европейски икономики през втората половина на ХХ век се изтъкват предимно критерии и доводи от културно-политически характер – правата на човека, кюрдският въпрос, силните позиции на радикалния ислям в страната, както и много често задаваният почти схоластичен въпрос: “Европа ли е полуостров Мала Азия?”. Но за да се отговори обективно на такъв въпрос, едва ли като пример или критерий може да се използва неотдавнашното приемане на Кипър (или по-скоро на неговата гръцка част) в Европейския съюз!

Очевидно под повърхността на стандартния дипломатически протокол стоят много по-прагматични страхове на европейските лидери – изключително евтината незаета работна сила в страната, отличаваща се с ниска средна възраст и значителен емигрантски заряд, както и конкурентни отрасли на турската икономика като земеделие, лека и хранително-вкусова промишленост, международен транспорт, туризъм. Димитров (2005) групира антитурските европейски аргументи чрез прилагателните “голяма, бедна и мюсюлманска”, но смята, че нито един от тях “не е необорим”. Вобруба (2005) даже декларира, че и най-сериозните доводи против членството на Турция ще бъдат преодолени от пространствената логика на самото разширение!

Сред най-значимите фактори за традиционно негативното отношение на Европа към вклинилата се на п-в Мала Азия и Балканския полуостров турска държавност са вкоренилите се на интуитивно равнище аксиоматични обществени догми. Една от най-старите сред тях се основава още на първите лозунги за обединение на европейските народи под християнското мото за отпор срещу средновековната турска инвазия. Други традиционни в Европа антитурски мотиви са свързани с идеологемата за поругания Божи гроб или потъпканата древна елинска култура. Тук образът на Турция се представя най-вече като знаменосец на източните номадски преселнически вълни, елементарно окачествявани единствено като деструктивни и “варварски”.


Културно-историческите последици от турската инвазия в Югоизточна Европа са детайлно анализирани от много поколения изследователи. Европоцентричната им интерпретация като цяло се обединява около идеите на негативизма. Същевременно изключително важния за вече оформилите се съвременни световни цивилизационни критерии средновековен европейски колониализъм, често се представя само като благороден месианизъм.

* * *

Съвременните динамични процеси на икономическа, политическа, социо-културна и политическа глобализация налагат необходимостта от по-прагматично отношение при оптимизирането на континенталния географския формат. Това изисква ревизия на европейската външна политика чрез игнориране на историческата емоция и поставяне на актуалните европейски проблеми и тяхната перспектива върху обективна основа.

Типичен пример за възможността да се извежда общ знаменател между проблемите на Европа, от една страна, и най-значимите й евро-азиатски буфери в посока към Русия (Украйна), Средна Азия (Кавказ) и Близкия Изток (Мала Азия), от друга, е несъответствието между демографски и икономически потенциал спрямо отделните макрорегиони в света. Представените на фиг.1 и фиг.2 теглови контрасти очертават неблагоприятни тенденции в перспективното развитие на континента. Ако през 1950 в Европа, Северна Америка и Австралия живеят около 25 % от световното население, то днес делът им е намалял на 14-15 %, а в тях се раждат едва около 7 % децата в света ( World . . . , 2005)!

Тук фиг.1

Тук фиг.2

Намаляващата относителна тежест на Европа и все по-мощната демографска афро-азиатска преса върху нея създават условия за механично запълване на вакуума от имигранти, които се отличават с по-висока или по-ниска степен на приспособимост към европейските народи, към тяхната материална и духовна култура. През 1970 в 6-те страни-основателки на Европейския съюз имигрантите са средно 4 % от населението им, а през 2000 относителният им дял в 15-те страни-членки на организацията е вече 7% (Гринблат, 2005)

Главен фактор за степента на етно-културна приспособимост, според теорията за дифузия на нововъведенията, е географската достъпност на потенциалните емигрантските райони спрямо Европа. От тази гледна точка най-разбираеми за европейската култура и най-подходящи като демографски донори са народите от първата близка периферия на континента. В директен смисъл това означава, че вместо неизбежното и неуправляемо вакуумно запълване на географското пространство с потенциално конфликтни народи, Старият континент може да се опита да управлява и до голяма степен да контролира този процес чрез поощряване на отдавна осъществяващите дифузен контакт с вече “познати” и по-предвидими като манталитет имигранти. И ако английският или френският модел имат по-широко детерминирано обяснение в глобален аспект, то Скандинавско-Балканският диагонален вектор в демографската политика на Европа предлага други алтернативи. Така възможностите за ниско конфликтен цивилизационен синтез с украински, кавказки или турски имигранти са по-големи, отколкото с имигранти от Сенегал, Сомалия или Бангладеш.

Далновидното отношение на Европа към нейната буферна периферия, в т.ч. и към Турция, изисква като алтернатива на традиционните негативни нагласи да се отчита нарастващото позитивно за европейската геополитическа перспектива комплексно влияние на фактори от най-различно естество. От социално-икономическа гледна точка като едни от най-важните трябва да се оценят свежите демографски ресурси на страни като Турция или Украйна, без които неизбежните континентални етно-конфесионални трансформации могат да протекат под формата на бързи, необратими и разрушителни за европейската култура и цивилизация катаклизми.

При различаващи се и дори коренно противоположни цивилизационни перспективи Турция и кавказките страни могат да изиграят роля както на проводник на ислямския фундаментализъм и тероризъм към Европа, така и на бариера пред традиционно силната войнстваща версия на исляма. И двата варианта изискват приоритетно внимание от страна на европейските лидери. Очевиден е обаче континенталният геополитически интерес при целенасочено стимулиране на техния възпиращ потенциал. По този начин “фронтовата линия” на Европа ще се измести на югоизток от цивилизационния разлом на Хънтингтън (1993) и дори от българските граници, което ще гарантира в по-голяма степен не само континенталната, но и балканската сигурност. Същевременно, Турция едва ли ще се съгласи да играе подобна бариерна роля без да постави въпроса за своята неблагоприятна позиция в икономическото пространство на Европа.

Още по-явна е евро-атлантическата роля на Турция като гарант на натовските интереси, а в много случаи и на интересите на международната общност, в геополитическите възли на Средна Азия, Кавказ, Близкия Изток и дори на Балканите.

Успоредно със социо-културните, в подкрепа на геополитическата необходимост от целенасочено, неемоционално, прагматично сближаване на Европа с Турция, могат да се изтъкнат и много финансово-икономически доводи. По брой на населението тя е на трето място (след Русия и Германия) на континента, ако се разглежда в най-широкия му възможен географски смисъл. Осезаема е възможността в близко време страната да изпревари и Германия по този показател. Въпреки все още относително ниската покупателна способност на турското население в сравнение със средностатистическите показатели в Европа, сред континенталните делови среди това се разглежда като значителен потенциал, особено като се има предвид бързото му адаптиране към модерните консумативни тенденции.

Икономическата значимост на Турция за Европа се допълва от непосредствения й пространствен контакт със световни нефтени райони, от съществуващите и потенциално привлекателни проектни възможности за нефто- и газопроводи, жп и автомобилни трасета, свързващи Близкия изток, Кавказ, Средна Азия. Не е маловажен и фактът, че по териториален потенциал в най-широко разглеждания пространствен формат на Европа (от Атлантика до Урал и Кавказ) Турция търпи конкуренция единствено от огромната руска държава.

* * *

Освен като необходимост за Европа, като амбиция и необходимост за Турция, социално-икономическото интегриране на страната към Стария континент може да се разглежда и като реалност, която в определена степен е вече практически осъществена. Най-явни са отношенията й с европейските страни по линия на НАТО и вече посочените други континентални политически организации. Икономическите ползи за Анкара в този на пръв поглед преимуществено политикогеографски процес се мултиплицират, най-малкото поради факта, че европейските политически отношения винаги са се отличавали с изключително висока икономическа мотивираност.

Макар че не се декларират като важни, показателни или стимулиращи турско-европейската социално-икономическа интеграция, могат да се посочат и други на пръв поглед скрити факти, удостоверяващи реално присъствие на Турция в европейското икономическо пространство. Например, интензивните миграционно-туристически процеси между Европа и Турция, които създават разнообразни ефекти, стимулиращи дифузионните контакти и оптимизиращи условията за признаване, узаконяване и институционализиране на вече реално протичащи форми на икономическа интеграция. Преди всичко става въпрос за значителния брой турски имигранти или вече натурализирани граждани в европейските (и особено в западноевропейските) страни. Те играят значителна, катализираща търговско-икономическите отношения с Турция, роля.


С официален статут на граждани на Европейския съюз днес са около 2 млн. турци. Поне още толкова очакват да бъдат легализирани. Само в Германия живеят 2,6 млн. турци. Още около 1 млн. има във Франция, Нидерландия, Австрия и Белгия ( Atasoy , Cuc en , 2006). Трудно може да се изчисли броят на заобикалящите закона турци, които вече десетилетия реално участват в социално-икономическия живот на страните в Западна Европа. Неизвестен е броят на натурализиралите се чрез смесени бракове и родените второ поколение наследници на турски емигранти. Трябва да се имат предвид и тези, които емигрират от други страни, но имат турско етническо самосъзнание. Независимо от адаптирането им в новите условия, значителна част от тях съхраняват най-важните белези на внесената от тях културна идентичност. Благоприятна за това среда е значителното разпространение на исляма и от имигранти с друга етническа принадлежност. Общият брой на изповядващите исляма, легално и нелегално живеещи само в Западна Европа, е между 15 и 25 милиона ( Хайтов, 2005 ) . Допълнителен заряд в това отношение дава съвременното интеграционно разширяване на континента към земите на бившата Османска империя.

Заслужава да се отбележи и силната географска обвързаност на търговско-икономическите отношения - за периода 1992-2001 около 45-50 % от външнотърговския оборот на Турция е с европейските страни (без да се отчита бившия СССР) ( International ... , 2002) . През 2002-2005 техният дял нараства на около 65%. С най-голямо значение са Германия (14% от износа и 13% от вноса на Турция), Великобритания (съответно 9% и 4%), Италия (7% и 7%), Франция (6% и 6%), Испания (4% и 3%) и Нидерландия (3% и 2%) ( http://www.igeme.org.tr ) . От европейския континент идват и най-големите инвестиционни потоци - през 2000-2004 6 от 8-те основни инвеститора в Турция са европейски страни. Само за периода 2004-2005 европейски страни инвестират 61 % от целия инвестиционен поток към Турция, като с най-голям дял са Германия (18%), Великобритания (8%), Нидерландия (8%), Франция (4%), Италия (4%), Швейцария (3%). За сравнение, през посочения период САЩ участват с едва 5 % от инвестираните в страната капитали (http://www.treasury.gov.tr).

* * *

Освен през призмата на повърхностни причини с конюнктурен характер, съвременните турско-европейски противоречия трябва да се разглеждат като исторически обособен феномен, в чиято основа стоят все още зле прикрити наследствени цивилизационни дадености. Като техен все по-равностоен противовес обаче напоследък се проявяват и изтъкват фактори от пространствен характер, които като алтернатива на констатацията за “края на историята”, извеждат идеята за “края на географията”. Висша форма на нейно проявление е съвременният процес на глобализация и свързаната с това преоценка на пространствено-времевата достъпност на обитаемото от човека пространство.

Извеждането на двойни стандарти като водещи във външната интеграционна политика на Стария континент предизвиква очевиден дисбаланс, който може да се окаже блокиращ неговите глобални перспективи фактор. Признаването на реално съществуващите тесни интеграционни отношения между Турция и повечето страни от Европа и узаконяването им чрез целенасочена и ефективна политика за навременното й официално приемане в Европейския съюз трябва да се разглеждат като желана крачка в правилна посока. Тя може да гарантира по-предвидимо бъдеще и стабилност както на европейските народи, така и на тези от югоизточната гранична континентална дъга.

Все по-трудно аргументиращият се отказ на Европейския съюз може да стимулира много по-неестествената от геоикономическа гледна точка алтернативна възможност на Турция за интегриране към САЩ и НАФТА. Като най-неблагоприятна за геополитическия интерес на Европа перспектива трябва да се посочи възможността неадекватното отношение на Брюксел да се окаже стимул за реваншистките домогвания към властта на тлеещия турски фундаментален ислямски национализъм и шовинизъм.

За преодоляването на посочения своеобразен турски синдром е необходима геополитическа далновидност и силна обществена воля за ревизия на традиционно наслоили се доводи, които могат да се окажат вредни за просперитета на европейското цивилизационно пространство.

* * *

Отношението на Европа към Турция има огромно значение за перспективното развитие на страните от Югоизточна Европа, Балканите и най-вече за България. Причините за това са комплексни. Значителна част от тях са етно-конфесионално детерминирани от сложно протичащите на Балканите демографски процеси. Независимо от възможната емоционална мотивираност при техния анализ, факт е че около 10 % от поданиците на България са с турско етническо съзнание, а освен тях между 3 % и 5 % от българското население са цигани или българи, изповядващи исляма. Същевременно България изпитва демографска криза без аналог сред останалите страни в света, което дава основание да бъде определяна дори като демографска катастрофа. Особено тежка е тя сред българската част от населението на страната. Поради масовото изселване на предимно младо население към Турция и Западна Европа, напоследък такава тенденция се забелязва и сред остатъчното турско население.

Етно-демографският прочит на геополитическия интерес изисква от българското общество и особено от неговия управленческият елит прагматична позиция по редица проблемни въпроси. Един от тях е хроничната липса на ефективна държавна демографска политика. Сред очевидните причини за това трябва да се посочи опасението, че пронаталистичните стимули могат да предизвикат по-голям ефект сред небългарските етнически групи в страната.

Противоречията между утвърдилата се обществена традиция и динамично изменящите се съвременни предизвикателства пораждат и други въпроси, на които провежданата българска политика не може да даде ясен отговор. Например, реално ли е да очакваме бесарабските българи механично да могат да решат демографската криза в страната, след като повечето от тях по обясними причини не припознават България за своя родина? Не е ли придобитото ново гражданство на световно известния Армен Назарян по-ефективен модел за възраждане на българския пасионаризъм? От тази гледна точка, как трябва да се отнасяме към завръщащите се по родните места турци, които не успяха да припознаят Турция за своя родина? По-изгодна ли е тенденция, чийто индикатор е масовото изкупуване на земи от китайци в Горнотракийската низина или “пробното” заселване на албанци в Кюстендилско и Петричко? Емоционална ли е мотивацията на желаещите да получат български паспорт македонски граждани? Има ли обществото ясна представа каква е етническата структура на чакащите да получат българско гражданство имигранти в страната? Има ли опасност от развитие на босненски етнически сценарий в България? Възможно ли е в стремежа си да съхраним в чист вид българския национален идеал да не доловим пулса на времето, в което живеем, а впоследствие да се окаже, че е късно да защитим дори националната си идентичност?


Съвременните българо-турски отношения трябва да отчитат редица принципно нови фактори. На първо място е необходим нов прочит на фактора съседство в условията на интегрираща се Европа. Днес България е може би единствената съседна на Турция държава, която поддържа с нея отношения от европейски тип. Българската територия е основен сухопътен мост за връзките на Турция с европейския континент. Същевременно, извеждането на икономическите мотиви като първостепенни в отношенията между двете държави прави много по-достъпни контактите ни със страните от Близкия и Среден Изток. Освен това през последните десетилетия самата Турция се превръща в регионален икономически и военно-политически гигант, чието технологично ниво на развитие вече успешно конкурира редица средно развити страни.

Нарастналата роля на новите европейски ориентири пред България и Турция може да стимулира преодоляването на значими в миналото препятствия пред двустранните отношения, произтичащи от бежанските проблеми, екзархийските имоти, граничните спорове и др. Независимо от тежкото историческо наследство и многобройните препятствия от културно-политически и социално-икономически характер, България и Турция са пространствено "обречени" да развиват взаимно изгодни добросъседски отношения от европейски тип с цел оптимално реализиране на своите общи външнополитически цели в интегрираща се Европа."

Сближаващи външните политически позиции на двете държави фактори могат да се открият дори в историята. Независимо от силната обществена традиция, България се опълчва на “освободителката” Русия и при двете световни войни и то в своеобразен “тих съюз” именно с “поробителката” Турция. Един от разумните подходи за обяснение на това емоционално мотивирано противоречие е лишеният от емоция геополитически анализ (вж. Русев, 2003). И днес България и Турция имат много сходни геополитически интереси на Балканите в отношенията им с Гърция или със страните от все още нестабилното политическо пространство на бивша Югославия, което може да придаде по-голяма тежест и ефективност на българската външна политика.

* * *

Така посочената турска алтернатива за Европа може и да не се осъществи. Вместо това континентът може да стане обект на етно-конфесионални трансформации по руско-украински или негро-арабски цивилизационни сценарии. За България обаче тя трябва да се разглежда като първостепенно предизвикателство, подготовката за което трябва да започне още днес. Историко-географските, културно-политическите и социално-икономическите основания за това са безспорни и могат да се окажат решаващи за сегашното поколение български граждани още в близка перспектива. Твърде вероятното ефективно разширяване на Европейския съюз в югоизточна посока, може да даде на страната ни уникален шанс да се превърне в добронамерен лобиращ партньор, в логистичен пространствен трамплин за относително по-късното пълно включване на Турция в европейския интеграционен процес. Това ще осигури максимални дивиденти, както за България, така и за Турция.

За да се адаптира към такъв сценарий обаче, България трябва да преосмисли редица остарели и дори вече вредни за реалния й геополитически интерес традиционни вътрешни и външни вектори. В условията на динамично изменящата своите параметри външна среда е твърде вероятно неговата оптимална защита да наложи вземането на изключително непопулярни за националната традиция, но прагматични решения. Ако засягат отношенията ни със съседни страни като Турция, те най-вероятно ще се окажат неизбежни. Поради това, поставените тук проблеми изискват навременна и широка дискусия, която да послужи като основа за адекватна и далновидна национална стратегия в балканското, европейското и евро-азиатско пространство.

Литература:

Вобруба, Г., Границите на европейския проект. – Геополитика, бр. 4, 2005.

Гринблат, Ж., Имиграционни сценарии за остаряваща Европа. – Геополитика, бр. 3, 2005.

Димитров, П., Казусите “Турция” и “Украйна” и новите граници на европейското геополитическо пространство. – Геополитика, бр. 1, 2005.

Русев, М., Геополитическото положение на Турция. – Проблеми на географията, кн. 1, 1996.

Русев, М., Геополитическа интерпретация на съвременните българо-турски отношения. - Демократически преглед, книга 51, 2003.

Русев, М., Анатомия на глобалното противостоене от гледна точка на класическата геополитика. - Геополитика, бр. 4, 2005.

Хайтов, С., Огненият изгрев на ислямска Европа. - . – Геополитика, бр. 6, 2005.

Atasoy , Е., A. Cucen , A Comparative Analysis of the Demographic and Social Characteristics of the European Union Countries and Turkey . – In: GLOBAL CHANGES AND REGIONAL CHALLENGES. International Conference - 2 8 -2 9 April 200 6.

Erdogdu , E . , Turkey and Europe : undivided but not united. – In: MERIA, Volume 6, 2002.

Huntington S. The Clash of Civilisations. Forein Affairs, № 3, 1993.

International Trade Statistics Yearbook. New York , 1999.

World Population Monitoring. New York , 200 5 .

http://www.igeme.org.tr

http://www. treasury . gov . tr

* Преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”, член на Българското геополитическо дружество

{rt}

Малцина все още се съмняват, че импулсът, подхранващ идеята за разширяването на Европейския съюз, доста е поотслабнал през годините след падането на Берлинската стена. Приетото на 16 май 2006 решение на Европейската комисия да отложи до есента окончателното решение на въпроса, дали България и Румъния са готови да се присъединят към ЕС през 2007, е поредният признак, че ентусиазмът на съюза относно предполагаемото му разширяване чрез присъединяването на нови страни-членки към сегашните двайсет и пет, до голяма степен, вече е секнал.

Не можем да обвиняваме Комисията, че съзнателно си измисля причини за да забави приемането на България и Румъния в ЕС. За никой не е тайна, колко много не достига на тези страни (и особено на България) за да покрият европейските стандарти (най-вече по отношение на правосъдието, работата на полицията и корупцията), което е и официалното основание за присъединяването на една държава към ЕС. Тоест, Комисията постъпи съвсем правилно, отказвайки да си затвори очите (само за да улесни присъединяването им към съюза) за сериозните проблеми, с които се сблъсква управлението на двете страни. Защото понижаването на стандартите в сферите на съдебната сфера, човешките права и безусловното признаване властта на закона, би могло да придобие характера на заразна болест, която да порази и „старите” членове на ЕС.

Въпреки това, всеобщото убеждение, че София и Букурещ трябва да станат членове на ЕС, си остава толкова твърдо, че – в най-лошия случай – на една от тези страни (или пък и на двете) ще се наложи да изчака приемането си само още 12 „допълнителни” месеца. Тоест, всички са наясно, че съдебната, полицейската и другите реформи ще се провеждат в България и Румъния едва след формалното им присъединяване към съюза.

Очертава се обаче и по-сериозна опасност, застрашаваща целия проект за разширяването на Евросъюза. И тя не се изчерпва само с т.нар. „умора от разширяването” („ enlargement exhausting ” ), а е резултат от редица съвършено различни проблеми: при това някои от тях са съвсем реални, докато други са по-скоро необосновани страхове, широко разпространени сред населението на „Стара Европа”. Така например, няма никакво съмнение, че параноята, породена от имиграцията (която в политическия дискурс на много държави-членки на ЕС се представя като пряко свързана с разширяването на съюза) не само помрачи и направи не съвсем адекватно обсъждането на проекта за конституция на Евросъюза, но и попречи за ратифицирането и на референдумите, провели се във Франция и Холандия през май-юни 2005.

Анализите на реалното протичане на миграционните процеси вътре в границите на разширения Европейски съюз, сочат, че имиграцията оказва изключително положително влияние върху икономиката на „приемащите” страни-членки на ЕС, макар че създава проблеми за онези държави, от които изтичат миграционните потоци, тъй като там вече се усеща липсата на квалифицирана работна ръка, необходима за поддържането на осезаемия икономически бум, последвал разширяването на Евросъюза. След очакваното присъединяване към съюза на България и Румъния (ако не през 2007, то със сигурност през 2008) и на Хърватия (вероятно около 2010) ще настъпи преходен период, защото ще бъдат необходими поне няколко години, докато тези страни напълно се впишат в съществуващият в ЕС пазар на работна ръка.

Преговорите с Турция едва ли ще приключат успешно преди 2015 (и то в най-добрия случай). Просто защото от рязкото ускоряване на този процес не е заинтересована нито една от страните. За останалите държави от постюгославското пространство (както и за Албания), досега не са посочвани точни срокове за начало на преговорите за членство, макар че на всички тях бе обещано, че ще бъдат приети в ЕС, щом станат готови за това. Надявам се, че въпреки всички проблеми с управлението на вече разширеният съюз, тези обещания ще бъдат изпълнени в рамките на следващите десет години. Но още преди това ще се наложи решаването на крайно болезнените въпроси, свързани с Косово и вече независимата Черна гора, както и (освен всичко друго) с предаването на сърбите, обвинени във военни престъпления, на трибунала в Хага.

Освен всичко казано дотук, следва да се има предвид и простия факт, че органите на властта в ЕС все още не са в състояние да организират ефективното управление на сегашните двайсет и пет държави-членки, да не говорим пък за управлението на трийсет или дори трийсет и пет държави, в бъдеще. Отчитайки, че въпросът за приемането на Европейската конституция продължава да е „висящ”, ЕС очевидно не разполага дори с онзи минимален интеграционен потенциал, който му е необходим за формирането на ефективен механизъм за приемане на решения. В резултат от което мечтаното фундаментално развитие на транснационалната европейска демокрация се влачи в опашката на ограничения прогрес, постигнат в усилването на структурите на изпълнителната власт на ЕС.

Моментът за приемането на принципно важни решения ще настъпи, най-вероятно, през 2009 – т.е. след разширяването на съюза с присъединяването на България и Румъния, но преди преговорите за приемането на останалите държави от Балканския полуостров (които могат да стартират през юни 2007) и Турция стигнат своята кулминация.

Това, също така, ще е моментът, когато (както се планира) ще приключат фундаменталните реформи във формирането на бюджета на ЕС, който днес е прекалено малък и небалансиран, за да се превърне той в онзи ефективен инструмент за стимулиране на икономическия ръст, сътрудничеството и икономическата стабилност, от който Европейският съюз толкова се нуждае. Надявам се, че дотогава ще бъде съгласувана и приета преработената и подобрена версия на проекта за Евроконституция – въз основа на предложенията, които (както се очаква) ще бъдат изработени по време на германското председателство на ЕС, което започва на 1 януари 2007. Налице са всички основания да смятаме, че дотогава „класическото” разширяване на ЕС ще приключи. Разбира се, основните проблеми, свързани с отношенията между Евросъюза и неговите по-отдалечни източни съседи – като Украйна, Молдова и Беларус (в демократичната ера „след Лукашенко”) и страните от Южен Кавказ (Армения, Грузия, Азербайджан), ще си останат далеч от своето окончателно разрешаване. Макар че такива решения все пак трябва да бъдат намерени – най-вероятно в резултат от процеса на постигане на споразумения за ограничено споделяне на суверенитета ( limited sovereignty - sharing ) с ЕС.

Подобен подход може да се окаже през следващото десетилетие по-привлекателен модел и за Турция. Ако днес обаче процесът на разширяване се окаже в задънена улица, това би било истинска катастрофа за мира, стабилността и разпространяването на демокрацията в съседните на Европейския съюз територии. Само че очевидно ни е необходимо да изработим дефиниция за една по-широка Европейска общност ( European Commonwealth ), която да не обвързва двете страни (т.е. ЕС и неговите съседи) в рамките на онези детайлизирани юридически структури, разработени преди петдесет години за европейските държави, изправени по онова време пред съвършено различни проблеми.

* Авторът е политически директор на Центъра за европейска политика в Брюксел

{rt}

„Кой изгуби Турция?” – през следващите няколко години самодоволният Запад може да се сблъска с този немислим доскоро въпрос. При това рискът не е свързан с уж извършващата се в Турция „пълзяща ислямизация”. Напротив, умерената ислямистка Партия на справедливостта и развитието ( AKP ) направи много повече от предишните турски правителства за да подобри шансовете на страната за присъединяване към ЕС. Проблемът, с който се сблъсква днес Турция, не е ислямизацията, а по-скоро възходът на национализма и растящото напрежение в отношенията със САЩ и Европа. Мнозинството турци все още държат на тесните връзки със Запада, но смятат, че ЕС използва двойни стандарти по отношение на страната им, а САЩ все по-откровено пренебрегват нейните интереси в сферата на сигурността и това е на път да изчерпа тяхното търпение.

САЩ и Европа би трябвало да обърнат по-сериозно внимание на случващото се в Турция. Сегашните турско-американски отношения се характеризират с растящо напрежение. Турците са крайно обезспокоени от влиянието на иракската война върху собствените им проблеми с кюрдските сепаратисти. Старите турски страхове от появата на полу-автономна кюрдска зона в Северен Ирак, която да се превърне в опасен прецедент за кюрдите в Турция, днес са вече реалност. Известно е, че кюрдското население в Турция е между 15 и 20 милиона (т.е. 3-4 пъти по-многобройно от това в Ирак). И въпреки американските уверения, повечето турци са убедени, че гражданската война в Ирак ще доведе до създаването на де факто, или де юре, независим Кюрдистан. В този смисъл, американската интервенция в Ирак, както и последвалият хаос в страната, поставят под въпрос половинвековното турско-американско стратегическо партньорство.

Ситуацията на „европейския фронт” не е много по-добра. Макар че турските надежди за членство в ЕС бяха подхранени от решениета на Брюксел (взето на 25 октомври 2005) за начало на преговорите за присъединяване, бъдещето му си остава далечно и неясно. Поводите за песимизъм са многобройни, като това особено се отнася за демонстрираната от Брюксел (след присъединяването на последните 10 членки през 2004) умора от разширяването на съюза. Като последица от отрицателния вот на френския и холандския референдуми за Евроконституцията, днес за европейските политици е много по-трудно да игнорират общественото мнение, особено когато става дума за ключови въпроси, касаещи бъдещето на Европа. Миналата година Франция дори промени конституцията си, в която вече е записано, че всяко ново разширяване на ЕС ще бъде подлагано на референдум. Други страни също са склонни да подложат на референдум въпроса за турското членство в съюза. Което е лоша новина за Турция. Сблъсквайки се с такива проблеми като безработицата, нелегалната имиграция, ислямския тероризъм и нежеланието на европейските мюсюлмани да се интегрират в приелите ги общества, европейците изглеждат все по-малко склонни да приемат в ЕС още 70 милиона изповядващи исляма.

Дори ако Турция продължи успешно да развива демократичните си институции, както и своята икономика, налице са редица много сериозни пречки, способни да осуетят европейската и интеграция. Надеждите на Анкара за пълноправно членство могат лесно да рухнат в резултат от най-различни събития – като например кипърския въпрос или пък ветото, наложено от някоя от 25-те сегашни членки на ЕС. Крайно неприятни за Анкара са и френско-германските предложения за „привилегировано партньорство” вместо пълноправното членство. Турските опасения, че на страната ще бъде предложен някакъв заместител на истинската интеграция се подхранват и от европейския план за водене на преговорите за присъединяване, който включва възможност за налагане на постоянни предпазни клаузи по отношение на Турция, касаещи свободното движение на хора, или пък помощите, отпускани от ЕС. Освен това, фактът, че Брюксел формулира процеса на присъединяване не само като „отворен”, но и като зависим от интеграционния капацитет на съюза, бе приет от мнозина турци като потвърждение, че Западът винаги ще намери начин да каже „не” на страната им.

Подобно развитие не вещае нищо добро за бъдещето на отношенията между Турция и Запада. В миналото Анкара винаги можеше да разчита на стратегическото си партньорство с Вашингтон, когато нещата с Европа не вървяха добре. Сега обаче, може да се окаже, че и тази алтернатива вече не съществува. За първи път в историята си Турция е в напрегнати отношения едновременно и със САЩ, и с ЕС. В комбинация с турското раздразнение от отказа на Запада да спази обещанията си и да помогне за преодоляване изолацията на кипърските турци (последвала тяхното одобрение на плана за разделяне на острова, който бе отхвърлен от гръцката страна), подновяването на насилието и терористичните нападения на сепаратистката Кюрдска работническа партия (РКК), част от чиито бази са разположени в Северен Ирак, както и натискът на Запада за признаване на арменския геноцид - всичко това подхранва подема на турския национализъм.

Турският стремеж страната да се превърне в част от Европа предшества появата на ЕС – той съществува още преди създаването на модерна Турция. През ХІХ век, със залеза на Османската империя, турският имперски елит вижда спасението си в един от най-ранните проекти за „уестърнизация” в историята. Отоманските реформи във военната, съдебната и политическата сфери са прагматично моделирани по европейски образец. Далеч по-радикална обаче е „уестърнизацията”, осъществена през първата половина на ХХ век, първоначално от „младотурците”, а след това от Мустафа Кемал Ататюрк (1881-1938), основател на модерната Турска република. Ататюрк е дълбоко убеден, че страната му трябва да стане част от съвременната цивилизация. Под негово ръководство новоизлюпената Турска република осъществява радикални културни реформи, които ликвидират ислямските институции, налагат секуларизма, еманципират жените, променят дори облеклото и налагат латинската азбука.

Поемайки курс към Запада, Турция става интегрална част от западният алианс, член на НАТО и „фронтова държава” по време на студената война със Съветския съюз. Турската икономика също гравитира към Европа. Турските търговски и икономически интереси са обвързани с ЕС, който междувременно продължава да се разширява. Стремежът на Турция да стане част от Европа получава допълнителен импулс с разпадането на СССР. Анкара все по-ясно осъзнава, че мястото и в модерния свят е в прогресивните и демократични институции, представлявани от ЕС. Така, присъединяването към съюза се превръща в цел, символизираща реализацията на модела на Ататюрк.

В същото време, в този турски „поход към Европа” далеч не всичко върви гладко, най-вече поради вътрешната политическа нестабилност. Въпреки че Анкара постави кандидатурата си още през 1963, поредицата от военни преврати през 1960, 1970 и 1980 сериозно намалиха шансовете и. Ситуацията се влоши допълнително след като, с края на студената война, стратегическото значение на Турция за Европа рязко спадна. От 1987 насам на официалната молба на Анкара за членство в ЕС се гледа с нарастващ скептицизъм. Появата на новите страни-кандидатки за членство в съюза от Централна и Източна Европа и превръщането им в приоритет за Брюксел, още повече влоши турските шансове.

Във вътрешнополитически план, войната срещу кюрдите и поляризацията между светския елит и политическия ислям, затрудниха пътя на Турция към либерализма и демокрацията. През 90-те години на миналия век, страната все още представляваще стратегическа ценност за САЩ, с които си сътрудничеше на Балканите, Кавказ и в сдържането на Ирак, но отношенията с ЕС ставаха все по-проблематични. Най-сериозното предизвикателство в това отношение бе кюрдския въпрос. Между 1984 и 1999, Анкара трябваше да се справя с кървавия бунт на кюрдите в Югоизточен Анадол. Войната със сепаратистите, водени от терористичното партизанско движение на РКК, ползващо се със значителна регионална подкрепа, се оказа изключително скъпа в политически, икономически и геополитически план. В нея загинаха над 35 хиляди души, а военните разходи надхвърлиха 150 млрд. долара.


Междувременно политическия ислям се очерта като втората най-сериозна вътрешна заплаха, след изборните победи на ислямистката Партия на благоденствието през 1995 и 1996. И тъй като ставаше дума за предизвикателство срещу самите устои на светската република, тази динамика породи растящо чувство за несигурност. Същите опасности, които застрашаваха националистическите и секуларистки реформи на Ататюрк през 30-те, внезапно отново изплуваха в ерата след студената война, тъкмо когато Турция трябваше да демонстрира демократичния си напредък пред скептиците от ЕС. Компромисът с кюрдските бунтовници и ислямистките противници на републиката беше напълно неприемлив за Турция, резултат от което бе военната конфронтация, политическата поляризация, авторитаризма и икономическата криза по време на т.нар. „изгубено десетилетие” на 90-те.

Всички тези проблеми, рефлектираха и върху отношенията между Турция и ЕС. За неудоволствие на Анкара, съюзът разглеждаше кюрдския конфликт като бунт на една етническа група, чиито културни и национални права са подтиснати от авторитарната система. Все пак, Анкара и Брюксел подписаха през 1995 Договор за митнически съюз, но по време на срещата на върха в Люксембург през 1997, Турция дори не беше призната за официален кандидат за членство в ЕС. Вместо това тя бе поставена в специална категория зад другите 12, претендиращи за членство, държави от Централна и Източна Европа. Малко след тази среща, вбесената от подобно отношение Анкара реши да замрази политическите си отношения с ЕС.

Показателно е обаче, че въпреки наличието на толкова сериозни пречки, само две години по-късно тези отношения отново бяха възстановени, по време на срещата в Хелзинки през декември 1999. Това стана възможно поради ред вътрешно- и външнополитически събития. Така, през 1998, лидерът на РКК Абдула Йоджалан бе заловен, а кюрдският бунт – повече, или по-малко потушен. Изглеждаше, че петнайсет годишната война срещу сепаратистите най-сетне е приключила с успех. Що се отнася до политическия ислям, през 1997 военните отстраниха Партията на благоденствието от властта, като забележителното в случая бе, че това стана без извършването на преврат (макар че мнозина оцениха отстраняването на тогавашния премиер Неджметин Ербакан като „нежен пуч”). Потискането на политическия ислям и разгромът на кюрдския сепаратизъм сложиха край и на вътрешното напрежение, характеризиращо целия период на 90-те.

В допълнение към положителното вътрешнополитическо развитие, в полза на Турция работеха и редица външни фактори. През 1998 правителствената промяна в Германия сложи край на 16-годишното управление на християндемократите. С идването на власт на „червено-зелената” коалиция, страната стана далеч по-открита за възможността Турция да се присъедини към ЕС. В същото време, Гърция най-сетне осъзна, че наличието на един обиден и изолиран съсед не отговаря на собствените и интереси и се ориентира към подобряване на отношенията с Анкара. На всичкото отгоре, през 1998-1999, Вашингтон активно лобираше в полза на Турция пред ЕС. Всички тези фактори драстично промениха атмосферата както в Турция, така и в Европа и помогнаха на срещата в Хелзинки ЕС най-сетне да потвърди турската кандидатура за членство в съюза.

Стимулирана от желанието си да докаже, че притежава необходимите качества да се бори за пълноправно членство, Анкара започна да реализира серия от икономически и политически реформи. Междувременно, през 2001, страната преживя поредната сериозна финансова криза, която обаче само усили желанието да се сложи край на корумпирания и неефективен партийно-политически модел от 90-те. Бързите и ефективни действия на новия финансов министър Кемал Дервиш, подкрепен от МВФ, възстановиха икономическата стабилност. Така, в навечерието на парламентарните избори от 2002 политическата сцена вече бе готова за появата на една качествено различна политическа сила.

Подобряването на отношенията между ЕС и Турция оказа сериозно влияние върху резултата от тези избори. За първи път в турската история Партията на справедливостта и развитието (АКР) – политическа сила с ислямистки корени, чиято умереност се дължеше на добре усвоения урок с отстраняването на Партията на благоденствието, спечели абсолютно мнозинство в парламента. Още по-важно бе, че АКР победи с една агресивно про-европейска политическа платформа. Обявявайки членството на Турция в ЕС за първостепенен приоритет, реформираното ислямистко движение съумя да постигне две ключови цели. На първо място, то получи политическа легитимация в рамките на турската светска държавна традиция, а на второ – спечели подкрепата на прагматичната средна класа, бизнеса и либералните интелектуалци.

АКР дължи политическата си легитимност отчасти на подкрепата за проевропейската ориентация на Турция и на съживените след срещата в Хелзинки надежди за приемане на страната в ЕС. След победата през ноември 2002, ръководството на АКР твърдо се ангажира с процеса на демократични реформи, съобразен с Копенхагенските критерии за членство в съюза. Умереното ислямистко правителство осъществи впечатляваща серия от реформи, целящи хармонизирането на турската съдебна система, отношенията между гражданските власти и военните и човешките права, с европейските норми.

Не по-малко впечатляващ е възходът на турската икономика. След 2003 тя се стабилизира, като инфлацията бе сведена до ниво, позволило на правителството да „премахне” цели шест нули от националната валута. Ниската инфлация и лихвени проценти доведоха до това, че турската икономика започна да привлича вътрешните и външни инвеститори, демонстрирайки ръст от 7% през последните три години. На свой ред, този ръст повиши средния доход на глава от населението до 4600 долара годишно, което е близко до този, на някои от присъединилите се наскоро към ЕС страни, като в същото време съотношението между дълга и БНП спадна от 91% през 2001 до 65% през 2004 (т.е. по-ниско от средното в еврозоната). През декември 2004 ЕС заключи, че Турция е покрила критериите, необходими за стартиране на преговорите по присъединяването и реализацията на старата турска мечта за интегриране към Запада изглеждаше по-близка от всякога.

Пътят, който предстои

Дали обаче, този прогрес действително е устойчив? Редица събития поставят под въпрос оптимизма от последните няколко години. Правителството на АКР и постепенно намаляващото мнозинство от турците все още подкрепят идеята за европейското членство. Но, ако Западът не обърне по-сериозно внимание на случващото се в тази страна, местното обществено мнение може и да промени подкрепата си за досегашната геополитическа ориентация на Турция. В това отношение има много сериозни поводи за безспокойство.

Решението на французи и холандци да отхвърлят през лятото на 2005 проекта за Европейска конституция, отчасти като последица от загрижеността им от продължаващото разширяване на съюза, постави под въпрос целия процес на разширяване и, в частност, мястото на Турция в него. Последвалите промени във френската конституция поставят сериозна преграда пред турското членство в ЕС. Нещо повече, германският канцлер Ангела Меркел и лидерът на френските голисти Никола Саркози, спряган за следващ президент на страната, вече изразиха скептицизма си относно турското членство, което не се отразява никак добре на шансовете на Турция.

Резултатът е очевиден - последните проучвания сочат, че само 14% от турците все още вярват, че страната им ще бъде поканена да се присъедини към ЕС, а процентът на онези от тях, които подкрепят членството в съюза е спаднал за две години от 85% на 63% (1) . Имайки предвид болезнените вътрешни реформи които тепърва трябва да бъдат осъществени, и които ще бъдат представени като неизбежни жертви за присъединяването към ЕС, убеждението, че Брюксел се опитва да измами Анкара, може да има много сериозни последици за целия процес на реформи в Турция.


Разбира се, решението на ЕС от октомври 2005 да стартира преговорите за присъединяване на Турция бе голям триумф и даде нов тласък на турските аспирации към съюза. В крайна сметка, няма държава, която да е стартирала тези преговори и да не ги е приключила успешно, така че стремежът на европейските лидери да не се събразят със скептицизма в собствените им общества и да вземат подобно стратегическо решение беше достойно оценено от Анкара. В същото време трудностите, предшествали вземането му, включително усилията на Кипър да принуди Турция да признае правителството на гръцката част на острова, опитите на Австрия да наложи „привилегировано партньорство”, вместо пълноправно членство, както и постоянните напомняния, че изходът от преговорите за присъединяване ще зависи и от интеграционния капацитет на ЕС, пораждат раздразнение сред турското обществено мнение.

Европейският скептицизъм за интегрирането на една сравнително неразвита мюсюлманска държава, която при това моментално ще се превърне във втората най-голяма страна-членка (или дори първа, имайки предвид, че през следващите десет години Турция ще надмине Германия по численост на населението си) едва ли ще изчезне в близко бъдеще. ЕС и без това среща много сериозни проблеми в опитите да интегрира собствените си 20 милиона мюсюлмани и сегашната остра реакция срещу исляма и мултикултурализма (като последица от подема на тероризма, убийството на холандския режисьор Тео ван Гог, градските бунтове във Франция и кризата с карикатурите на Пророка Мохамед) само допълнително усложняват турско-европейските отношения. Структурната безработица и антиимигрантските настроения в Европа също създават сериозни проблеми за Турция.

Проблемът с турската част на Кипър

Стремежът на Кипър да използва члеството си в ЕС за да извоюва определени отстъпки от Турция и кипърските турци може да предизвика истинска криза в отношенията между Анкара и Брюксел. Турция се чувства предадена по кипърския въпрос. През 2003 правителството на АКР пое огромен вътрешнополитически риск, отказвайки се от 40-годишната турска политика и притискайки кипърските турци да се съгласят на политически компромис, с което да се подобрят и турските шансове за членство в ЕС. Кипърските турци се подчиниха и подкрепиха плана на ООН на референдума от април 2004. Гръцката страна обаче го отхвърли. Въпреки заявленията на САЩ и ЕС, че отхвърлянето на плана ще има отрицателни последици, а подкрепата за него ще бъде възнаградена, почти нищо реално не бе направено в тази посока. Кипърските турци още страдат от международната си изолация, докато кипърските гърци използват членството в ЕС за да искат отстъпки от Анкара, продължавайки да изолират Северен Кипър. Междувременно правителството на АКР се сблъсква с обвинения, че е продало турските национални интерес без да получи почти нищо в замяна.

Проблемът лесно може да се усложни в близко бъдеще. Като част от молбата си за стартиране на преговорите по присъединяването, Турция се съгласи, през юли 2005, да разшири митническия си съюз с ЕС и върху новите страни-членки, включително Кипър. Турският премиер Реджеп Тайип Ердоган обаче, даде да се разбере, че няма да отвори турските пристанища за кораби, плаващи под кипърски флаг, както иска ЕС, ако съюзът не изпълни обещанието си да облекчи изолацията на кипърските турци. Тъй като ЕС наложи приемането на Споразумението за митнически съюз като предварително условие за старта на преговорите по присъединяването и имайки предвид, че прилагането му следва да започне още през 2006, става ясно, че без ефективна международна намеса, кипърските гърци са в състояние да провокират криза в отношенията между ЕС и Турция, което пък да доведе до спиране на преговорите. Сценарият е само един от многото, способни да стопират (най-малкото временно) процеса на турската интеграция в съюза. Кипърските гърци открито заявяват, че през следващите 10 години ще имат над 70 възможности да блокират турското членство.

Споровете за арменския геноцид

Друг труден за Анкара момент е свързан с арменския въпрос и по-специално с дългогодишните усилия на Армения и арменската диаспора в света да получи международно признание за извършения от Османската империя през 1915 геноцид срещу арменците. Въпреки че проблемът не е нов, напоследък все повече парламенти (например тези на Франция и Канада, както и ЕС), приемат резолюции, потвърждаващи извършването на геноцида. Французите, а също много други европейци смятат, че Турция не бива да влиза в ЕС, докато въпросът не бъде решен.

Засега американският Конгрес се поддава на натиска на администрацията да не приема решение за признаване на арменския геноцид, но турците се опасяват, че след като страната им прогресивно губи стратегическото си значение за Вашингтон, подобно решение би могло да бъде взето в бъдеще. Освен това, Анкара вече не може да разчита на традиционно силното про-израелско лоби в Конгреса (което доскоро я подкрепяше по редица въпроси) след като приветства изборната победа на Хамас в Палестина. Евентуална американска резолюция, признаваща арменския геноцид, би породила мощна националистическа реакция в Турция, задълбочавайки допълнително пукнатините в отношенията и със САЩ.

Кюрдският проблем

Турция е подложена и на силен вътрешен натиск, изразяващ се най-вече в новия подем на кюрдския сепаратизъм. Отчасти в резултат от войната срещу РКК през 90-те години, кюрдското малцинство в страната днес притежава далеч по-високо етническо самосъзнание. Повече от половината етнически кюрди вече живеят в големите градове в Западна Турция като Истанбул, Измир, Мерсин, Адана и Анкара. Макар и не в същата степен като бедстващите им съплеменници от Източна Турция, кюрдите от западната част на страната също се сблъскват със сериозни социални и икономически проблеми. Което пък дава нов шанс на сепаратистите от РКК.

Наличието на военни лагери на РКК в Северен Ирак допълнително задълбочава проблема. Повечето турци са убедени, че САЩ са ги излъгали, обещавайки да не допуснат кюрдска доминация в Северен Ирак, както и, че практикуват двойни стандарти във войната с тероризма като не обръщат внимание на терористите, атакуващи Турция, а само на онези, застрашаващи Америка. Всичко това представя САЩ в изключително лоша светлина в очите на турското обществено мнение. Пример за напрежението между Анкара и Вашингтон е появилият се през 2005 бестселър, описващ бъдеща война между Турция и САЩ за Киркук (2) . Впрочем, турците още не са простили на американците и инцидента от юли 2003, когато бойци на САЩ арестуваха в Северен Ирак дузина офицери от турските специални служби и ги държаха вързани и с качулки на главите в продължение на 24 часа. Този неприятен епизод се превърна в символ на американското нежелание да се отнасят с Турция, като със съюзник. В началото на 2006 турците дори пуснаха игрален филм, в който техен офицер убива десетки американци в Северен Ирак, като отмъщение за въпросния инцидент.

Кюрдският въпрос засяга силно и отношението на Турция към ЕС. Защото Брюксел изрично настоява Анкара да признае кюрдите за национално малцинство със специфични културни и езикови права. В тази връзка турският антиамериканизъм все по-често се преплита с растящи антиевропейски чувства. Едно, направено през юли 2005, изследване на турска неправителствена организация сочи, че 66% от турците вярват, че „Западът иска дезинтеграцията на Турция, също както навремето постигна разпадането на Османската империя” (3) . Според същото изследване, 51% от турците смятат, че „реформите, налагани от ЕС, са сходни с онези, наложени през 1919 от Севърския договор и довели до краха на Османската държава” (4).

Предвид възможността от задълбочаване на хаоса и избухването на гражданска война в Ирак, мнозина смятат за възможен и още по-мрачен сценарий, в рамките на който Турция да предприеме едностранна военна акция за да спре разгарящото се етническо насилие между тюркменската, арабската и кюрдската общности в Северен Ирак. Подобна интервенция обаче, пък макар и под предлог да се спре проливането на кръв, би била истинска катастрофа за турската външна политика. От една страна, тя би могла да провокира открита конфронтация със САЩ, а от друга (тъй като Турция вероятно ще бъде обявена за агресор) би сложила край на всички надежди за присъединяване на страната към ЕС. Сред последиците от което ще бъдат подемът на антизападните настроения, изолационизмът и, вероятно, дълбоката икономическа криза. Този кошмарен сценарий показва, защо за Турция е от толкова голямо значение стабилизирането на Ирак и сътрудничеството между САЩ и ЕС за постигането му.


Залозите

Най-тревожният аспект на отношенията между Турция и Запада е, че Анкара вече не може да разчита на американска подкрепа, в случай, че между нея и ЕС възникнат проблеми. Влошаването на турско-американските отношения е пряка последица от войната в Ирак. Гневът, който предизвика в Америка решението на турския парламент от март 2003 да не предоставя територията на страната за нахлуването в Ирак и негодуванието на турците от подкрепата на САЩ за иракските кюрди, породиха безпрецедентно напрежение между Анкара и Вашингтон. Многобройни проучвания на общественото мнение сочат, че все повече турци приемат своя съюзник от НАТО като заплаха за националната сигурност, а не като стратегически партньор. Така, през 2005, едно допитване на Би Би Си показа, че 82% от турците смятат американската политика в Близкия изток за заплаха срещу мира и сигурността (5) . Анализирайки причините за турската неприязън към САЩ, стигаме до извода, че нещата не опират само до глобалния негативен имидж на сегашната американска администрация. Така, проучването на германската Фондация Джордж Маршал, направено през май 2005, сочи, че макар антиамериканизмът бележи спад в Европа, в Турция той продължава да нараства (6).

Залозите в битката „да не бъде загубена Турция” действително са много високи. Напоследък отношенията между Анкара и Брюксел добиха безпрецедентно „цивилизационно” измерение. През последните години, ислямисткият тероризъм в САЩ и Европа превърна изглеждащият малко вероятен сценарий за „цивилизационния сблъсък” между Исляма и Запада в сбъднало се пророчество. Днес все повече мюсюлмани смятат американската война с тероризма за глобален „кръстоносен поход” срещу Исляма. По същия начин, поведението на западняците към мюсюлманите все повече се определя от страха от тероризма. В този поляризиран глобален контекст, стремежът на една толкова голяма мюсюлманска държава да стане член на престижния Европейски клуб с преобладаващо християнско население придобива особено значение. Фактът, че Турция е демократична, светска, мюсюлманска и прозападно ориентирана я прави много важна, при всякакво развитие на обстоятелствата. За онези, които искат да докажат, че твърденията за неизбежен сблъсък между Исляма и Запада са неверни, приемането на Турция в ЕС се превръща в принципен въпрос.

Подчертано светската Турска република е, разбира се, изключение в Ислямския свят и едва ли някой следва да очаква тя да се превърне в символ или модел за съвместимостта между ислямската традиция и западната демокрация (7) . Все пак, сегашният турски експеримент с умерения ислям е обещаващ пример за политически разум и демократична зрялост. Провеждайки правилна политика, Турция би могла да се превърне във вдъхновяващ пример за ислямистите и секуларистите, заинтересовани от мирното си съвместно съществуване. Арабският свят наблюдава с все по-голямо внимание този турски експеримент, както и европейската реакция към него. Фактът че именно една про-ислямистка партия доближи Турция до членство в ЕС е сериозно предизвикателство към утвърдените предразсъдъци както на Запада, така и на Ислямския свят.

В допълнение към тази културна динамика, дори и бърз поглед към картата е достатъчен за да установим, колко голям геостратегически залог е свързан със съхраняването на проевропейската ориентация на Турция. Тази страна не само е най-напредналата демокрация в Ислямския свят, но и граничи на юг със Сирия, Ирак и Иран. В Кавказ, Турция граничи с Азербайджан, Грузия и Армения и служи като своеобразен енергиен коридор през който значителните запаси на Каспийския регион и Централна Азия от петрол и природен газ стигат до Запада. Освен това една стабилна, прозападно ориентирана, либерална Турция, следваща пътя към членство в ЕС, представлява сериозен и увеличаващ се пазар за западните стоки, източник на работна ръка, демократичен образец за останалия мюсюлмански свят, стабилизиращ фактор по отношение на Ирак, ключов актьор в Афганистан (където турците на два пъти поемаха командването на международните сили) и ключов съюзник на САЩ във войната срещу тероризма. Точно обратното пък би представлявала една гневна, нестабилна и националистическа Турция.

Какво следва да направят Западът и Турция?

Разбира се, бъдещето на Турция е най-вече в ръцете на самите турци, но Западът също играе немаловажна роля в това отношение. САЩ и Европа са длъжни да направят каквото могат за да гарантират, че Турция ще продължи и в бъдеще да се смята за част от Запада. И Брюксел, и Вашингтон следва да се отнесат сериозно към турските приоритети. Те трябва да покажат, че ценят турското партньорство и принос към регионалния мир и демокрация в една изключително трудна среда.

Сред ключовите цели е Турция да продължи да полага усилия за интеграцията си в ЕС. Турците, американците и европейците трябва да са наясно, че никоя от осъществените в последно време политически и икономически реформи в тази страна, не биха били възможни без наличието на такъв стимул, какъвто е европейското членство. Тъкмо поради това този стимул следва да бъде съхранен поне в обозримо бъдеще.

Това, разбира се, няма да е лесно. Спадът на турския евроентусиазъм до голяма степен се подхранва от очевидното нежелание на Европа да приеме една голяма и бедна мюсюлманска държава. Холандското и френско „не” на Европейската конституция означаваше и несъгласие с разширяването на ЕС в Централна и Източна Европа през 2004. А приемането на Турция в съюза ще бъде още по-голямо предизвикателство. В този смисъл резултатът от френския и холандския референдуми бе тревожен сигнал за европейските елити и растящата им зависимост от общественото мнение.

Спадът в турския ентусиазъм по отношение на ЕС следва да бъде приет сериозно. Много турци все още искат да видят страната си като пълноправен член на ЕС, но още повече смятат, че това никога няма да стане. Което може да се промени, само ако Европа демонстрира по-голяма чувствителност към проблемите на Турция. Брюксел трябва да избягва действията, оставящи впечатление за наличие на двоен стандарт по отношение на Анкара по такива въпроси като бъдещите имиграционни закони или регионалната финансова помощ например.

На свой ред, Турция също следва да положи сериозни усилия. Нейните лидери трябва да обяснят на обществото, че ЕС се нуждае от време за да „асимилира” присъединилите се наскоро страни от Централна и Източна Европа. Всъщност, колебанието на Брюксел по отношение на турското членство в съюза не се дължи на неговия „расизъм”, а на съвсем обяснима загриженост. Важното обаче е, по отношение на Турция да не се прилагат двойни стандарти и тя да съхрани шансовете си за пълноправно членство докато продължава да осъществява необходимите вътрешни реформи.

Освен това турците трябва да се запознаят по-добре с европейските институции и техния начин на действие, както и с проблемите на европейските икономики. Повечето от тях имат съвсем повърхностна представа за Европа и са склонни да разглеждат ЕС като християнски клуб. Но въпреки че и редица европейски политици правят всичко възможно за затвърждаването на подобна представа, турският стремеж да свърже членството с наличието на някакви цивилизационни и културни рамки, също е определен проблем. Един по-открит дебат в самата Турция би помогнал за изясняването на истинската цена и полза от членството в ЕС. Този дебат следва да постави и ключовият въпрос, дали Анкара действително е склонна да сподели политическия си суверенитет със съюза, имайки предвид спецификата на вътрешните и външни заплахи пред страната и изключително сложната ситуация по южните и източните и граници.


Разрешаването на кипърския и кюрдския проблеми също е от критично значение. В първия случай трансатлантическите партньори на Анкара ще трябва да убедят кипърските гърци да се върнат на масата за преговори. Което може да стане само, ако бъде прекратена икономическата и политическа изолация на турската част на острова, чиито жители демонстрираха склонността си да приемат обединяването на Кипър. По отношение на кюрдския въпрос, Турция следва да бъде убедена, че продължава да е американски партньор (а не досадна пречка) в Северен Ирак. Което пък изисква сериозен дипломатически и стратегически диалог между Анкара и Вашингтон не само за присъствието на РКК в Северен Ирак, но (което е по-важно) за кюрдския въпрос в рамките на целия Близък изток. САЩ пък трябва, с думи и дела, да убедят турците, че са решени да елиминират РКК. През последните три години, Турция действаше общо взето адекватно и на двата фронта, полагайки усилия за обединяването на Кипър и разширявайки културните права на кюрдите, без да получи нещо сериозно в замяна. За да спрат националистичската реакция в страната, ЕС и САЩ трябва да направят нещо за да успокоят тревогите на Анкара от кюрдския сепаратизъм и изолацията на Северен Кипър.

На сегашната турска политическа сцена Западът едва ли би могъл да разчита на по-добър съюзник от правителството на АКР за задълбочаване на демократичните реформи и про-европейска външна политика. По ирония на съдбата сегашното умерено-ислямистко турско правителство е и най-прозападното в новата история на страната. Подложени дълго време на издевателства от полуавторитарната турска политическа система, местните ислямисти виждат в ЕС шанс да продължат либерално-демократичния курс и гарантират икономическия просперитет. Все пак, проевропейската ориентация на АКР може да претърпи и известни промени, особено ако Западът продължи да изпраща неясни сигнали към Турция, провокирайки ръста на националистическите тенденции. Това може да се случи и ако правителството загуби симпатиите на по-религиозните си привърженици, които подкрепят евроинтеграцията, разчитайки, че тя ще осигури не само икономически просперитет, но и повече религиозна свобода. Последното решение на Европейския съд по човешките права, одобряващо забраната за носенето на забрадки в турските университети, за „да бъде запазен светския характер на образователните институции” (8) , предизвика истински шок сред последователите на АКР. На свой ред, националистите все по-често използват аргумента, че правителството е предало турските интереси за да се подмаже на Европа.

В подобна ситуация европейските и американски политици следва да се опитат да възнаградят по някакъв начин проевропейската ориентация на Анкара. Време е да се преразгледа традиционното схващане, че Турция няма друг стратегически избор, освен Запада. За разлика от ерата на студената война, днес турците разполагат и с „евроазиатска алтернатива”, към която се ориентират все повече турски националисти. Ако отношенията на Турция със САЩ продължат да се влошават, а тези с ЕС също претърпят негативен обрат, Анкара може да се ориентира към по-близки стратегически отношения със страни като Русия, Иран, Китай и Индия (9) . За да бъде минимизиран рискът от подобно развитие не бива да се пренебрегва сегашният възход на националистическите настроения в страната. Нито един политик не е имунизиран срещу популизма и Ердоган със сигурност не е изключение. Все пак, с малко помощ от Вашингтон и Брюксел, той може да избегне националистическите изкушения и да убеди народа си да не отхвърля политическите реформи и конструктивната външна политика, която европейското членство изисква.

Бележки:

1. “Transatlantic Trends: Key Findings 2005,” September 2005,

http://www.transatlantictrends.org/doc/TTKeyFindings2005.pdf.

2. Orkun Ucar and Burak Turna, Metal Firtina [Metal storm] (Istanbul: TimasYay?nevi, 2004).

3. “Turkish Public Opinion About the USA and Americans,” Infakto Research Workshop, July 5, 2005,

http://www.ari.org.tr/arastirma/Turkish%20Public%20Opinion%20on%20the%20Americans%20&%20the%20United%20States.pdf.

4. Ibid.

5. Вж. Karl Vick, “In Many Turks' Eyes, U.S. Remains the Enemy,” Washington Post, April, 10, 2005, p. A21.

6. За анализа на тенденциите в трансатлантическите отношения през 2005 вж. http://www.transatlantictrends.org.

7. Omer Taspinar, “An Uneven Fit: The ‘Turkish Model' and the Arab World,” U.S.

Policy Towards the Islamic World, Analysis Paper no. 5, August 2003.

8. Вж. BBC News, “Court Backs Turkish Headscarf Ban,”

http://news.bbc.co.uk/2/hi/europe/4424776.stm.

9. Fiona Hill and Omer Taspinar, “Turkey and Russia: Axis of the Excluded,” Survival

48, no. 1 (Spring 2006): 81–92.

* Директор на Центъра за САЩ и Европа в Института Брукинг, Вашингтон

** Директор на програмата за Турция в Института Брукинг

{rt}

„Кой изгуби Турция?” – през следващите няколко години самодоволният Запад може да се сблъска с този немислим доскоро въпрос. При това рискът не е свързан с уж извършващата се в Турция „пълзяща ислямизация”. Напротив, умерената ислямистка Партия на справедливостта и развитието ( AKP ) направи много повече от предишните турски правителства за да подобри шансовете на страната за присъединяване към ЕС. Проблемът, с който се сблъсква днес Турция, не е ислямизацията, а по-скоро възходът на национализма и растящото напрежение в отношенията със САЩ и Европа. Мнозинството турци все още държат на тесните връзки със Запада, но смятат, че ЕС използва двойни стандарти по отношение на страната им, а САЩ все по-откровено пренебрегват нейните интереси в сферата на сигурността и това е на път да изчерпа тяхното търпение.

САЩ и Европа би трябвало да обърнат по-сериозно внимание на случващото се в Турция. Сегашните турско-американски отношения се характеризират с растящо напрежение. Турците са крайно обезспокоени от влиянието на иракската война върху собствените им проблеми с кюрдските сепаратисти. Старите турски страхове от появата на полу-автономна кюрдска зона в Северен Ирак, която да се превърне в опасен прецедент за кюрдите в Турция, днес са вече реалност. Известно е, че кюрдското население в Турция е между 15 и 20 милиона (т.е. 3-4 пъти по-многобройно от това в Ирак). И въпреки американските уверения, повечето турци са убедени, че гражданската война в Ирак ще доведе до създаването на де факто, или де юре, независим Кюрдистан. В този смисъл, американската интервенция в Ирак, както и последвалият хаос в страната, поставят под въпрос половинвековното турско-американско стратегическо партньорство.

Ситуацията на „европейския фронт” не е много по-добра. Макар че турските надежди за членство в ЕС бяха подхранени от решениета на Брюксел (взето на 25 октомври 2005) за начало на преговорите за присъединяване, бъдещето му си остава далечно и неясно. Поводите за песимизъм са многобройни, като това особено се отнася за демонстрираната от Брюксел (след присъединяването на последните 10 членки през 2004) умора от разширяването на съюза. Като последица от отрицателния вот на френския и холандския референдуми за Евроконституцията, днес за европейските политици е много по-трудно да игнорират общественото мнение, особено когато става дума за ключови въпроси, касаещи бъдещето на Европа. Миналата година Франция дори промени конституцията си, в която вече е записано, че всяко ново разширяване на ЕС ще бъде подлагано на референдум. Други страни също са склонни да подложат на референдум въпроса за турското членство в съюза. Което е лоша новина за Турция. Сблъсквайки се с такива проблеми като безработицата, нелегалната имиграция, ислямския тероризъм и нежеланието на европейските мюсюлмани да се интегрират в приелите ги общества, европейците изглеждат все по-малко склонни да приемат в ЕС още 70 милиона изповядващи исляма.

Дори ако Турция продължи успешно да развива демократичните си институции, както и своята икономика, налице са редица много сериозни пречки, способни да осуетят европейската и интеграция. Надеждите на Анкара за пълноправно членство могат лесно да рухнат в резултат от най-различни събития – като например кипърския въпрос или пък ветото, наложено от някоя от 25-те сегашни членки на ЕС. Крайно неприятни за Анкара са и френско-германските предложения за „привилегировано партньорство” вместо пълноправното членство. Турските опасения, че на страната ще бъде предложен някакъв заместител на истинската интеграция се подхранват и от европейския план за водене на преговорите за присъединяване, който включва възможност за налагане на постоянни предпазни клаузи по отношение на Турция, касаещи свободното движение на хора, или пък помощите, отпускани от ЕС. Освен това, фактът, че Брюксел формулира процеса на присъединяване не само като „отворен”, но и като зависим от интеграционния капацитет на съюза, бе приет от мнозина турци като потвърждение, че Западът винаги ще намери начин да каже „не” на страната им.

Подобно развитие не вещае нищо добро за бъдещето на отношенията между Турция и Запада. В миналото Анкара винаги можеше да разчита на стратегическото си партньорство с Вашингтон, когато нещата с Европа не вървяха добре. Сега обаче, може да се окаже, че и тази алтернатива вече не съществува. За първи път в историята си Турция е в напрегнати отношения едновременно и със САЩ, и с ЕС. В комбинация с турското раздразнение от отказа на Запада да спази обещанията си и да помогне за преодоляване изолацията на кипърските турци (последвала тяхното одобрение на плана за разделяне на острова, който бе отхвърлен от гръцката страна), подновяването на насилието и терористичните нападения на сепаратистката Кюрдска работническа партия (РКК), част от чиито бази са разположени в Северен Ирак, както и натискът на Запада за признаване на арменския геноцид - всичко това подхранва подема на турския национализъм.

Турският стремеж страната да се превърне в част от Европа предшества появата на ЕС – той съществува още преди създаването на модерна Турция. През ХІХ век, със залеза на Османската империя, турският имперски елит вижда спасението си в един от най-ранните проекти за „уестърнизация” в историята. Отоманските реформи във военната, съдебната и политическата сфери са прагматично моделирани по европейски образец. Далеч по-радикална обаче е „уестърнизацията”, осъществена през първата половина на ХХ век, първоначално от „младотурците”, а след това от Мустафа Кемал Ататюрк (1881-1938), основател на модерната Турска република. Ататюрк е дълбоко убеден, че страната му трябва да стане част от съвременната цивилизация. Под негово ръководство новоизлюпената Турска република осъществява радикални културни реформи, които ликвидират ислямските институции, налагат секуларизма, еманципират жените, променят дори облеклото и налагат латинската азбука.

Поемайки курс към Запада, Турция става интегрална част от западният алианс, член на НАТО и „фронтова държава” по време на студената война със Съветския съюз. Турската икономика също гравитира към Европа. Турските търговски и икономически интереси са обвързани с ЕС, който междувременно продължава да се разширява. Стремежът на Турция да стане част от Европа получава допълнителен импулс с разпадането на СССР. Анкара все по-ясно осъзнава, че мястото и в модерния свят е в прогресивните и демократични институции, представлявани от ЕС. Така, присъединяването към съюза се превръща в цел, символизираща реализацията на модела на Ататюрк.

В същото време, в този турски „поход към Европа” далеч не всичко върви гладко, най-вече поради вътрешната политическа нестабилност. Въпреки че Анкара постави кандидатурата си още през 1963, поредицата от военни преврати през 1960, 1970 и 1980 сериозно намалиха шансовете и. Ситуацията се влоши допълнително след като, с края на студената война, стратегическото значение на Турция за Европа рязко спадна. От 1987 насам на официалната молба на Анкара за членство в ЕС се гледа с нарастващ скептицизъм. Появата на новите страни-кандидатки за членство в съюза от Централна и Източна Европа и превръщането им в приоритет за Брюксел, още повече влоши турските шансове.

Във вътрешнополитически план, войната срещу кюрдите и поляризацията между светския елит и политическия ислям, затрудниха пътя на Турция към либерализма и демокрацията. През 90-те години на миналия век, страната все още представляваще стратегическа ценност за САЩ, с които си сътрудничеше на Балканите, Кавказ и в сдържането на Ирак, но отношенията с ЕС ставаха все по-проблематични. Най-сериозното предизвикателство в това отношение бе кюрдския въпрос. Между 1984 и 1999, Анкара трябваше да се справя с кървавия бунт на кюрдите в Югоизточен Анадол. Войната със сепаратистите, водени от терористичното партизанско движение на РКК, ползващо се със значителна регионална подкрепа, се оказа изключително скъпа в политически, икономически и геополитически план. В нея загинаха над 35 хиляди души, а военните разходи надхвърлиха 150 млрд. долара.

Междувременно политическия ислям се очерта като втората най-сериозна вътрешна заплаха, след изборните победи на ислямистката Партия на благоденствието през 1995 и 1996. И тъй като ставаше дума за предизвикателство срещу самите устои на светската република, тази динамика породи растящо чувство за несигурност. Същите опасности, които застрашаваха националистическите и секуларистки реформи на Ататюрк през 30-те, внезапно отново изплуваха в ерата след студената война, тъкмо когато Турция трябваше да демонстрира демократичния си напредък пред скептиците от ЕС. Компромисът с кюрдските бунтовници и ислямистките противници на републиката беше напълно неприемлив за Турция, резултат от което бе военната конфронтация, политическата поляризация, авторитаризма и икономическата криза по време на т.нар. „изгубено десетилетие” на 90-те.

Всички тези проблеми, рефлектираха и върху отношенията между Турция и ЕС. За неудоволствие на Анкара, съюзът разглеждаше кюрдския конфликт като бунт на една етническа група, чиито културни и национални права са подтиснати от авторитарната система. Все пак, Анкара и Брюксел подписаха през 1995 Договор за митнически съюз, но по време на срещата на върха в Люксембург през 1997, Турция дори не беше призната за официален кандидат за членство в ЕС. Вместо това тя бе поставена в специална категория зад другите 12, претендиращи за членство, държави от Централна и Източна Европа. Малко след тази среща, вбесената от подобно отношение Анкара реши да замрази политическите си отношения с ЕС.

Показателно е обаче, че въпреки наличието на толкова сериозни пречки, само две години по-късно тези отношения отново бяха възстановени, по време на срещата в Хелзинки през декември 1999. Това стана възможно поради ред вътрешно- и външнополитически събития. Така, през 1998, лидерът на РКК Абдула Йоджалан бе заловен, а кюрдският бунт – повече, или по-малко потушен. Изглеждаше, че петнайсет годишната война срещу сепаратистите най-сетне е приключила с успех. Що се отнася до политическия ислям, през 1997 военните отстраниха Партията на благоденствието от властта, като забележителното в случая бе, че това стана без извършването на преврат (макар че мнозина оцениха отстраняването на тогавашния премиер Неджметин Ербакан като „нежен пуч”). Потискането на политическия ислям и разгромът на кюрдския сепаратизъм сложиха край и на вътрешното напрежение, характеризиращо целия период на 90-те.

В допълнение към положителното вътрешнополитическо развитие, в полза на Турция работеха и редица външни фактори. През 1998 правителствената промяна в Германия сложи край на 16-годишното управление на християндемократите. С идването на власт на „червено-зелената” коалиция, страната стана далеч по-открита за възможността Турция да се присъедини към ЕС. В същото време, Гърция най-сетне осъзна, че наличието на един обиден и изолиран съсед не отговаря на собствените и интереси и се ориентира към подобряване на отношенията с Анкара. На всичкото отгоре, през 1998-1999, Вашингтон активно лобираше в полза на Турция пред ЕС. Всички тези фактори драстично промениха атмосферата както в Турция, така и в Европа и помогнаха на срещата в Хелзинки ЕС най-сетне да потвърди турската кандидатура за членство в съюза.

Стимулирана от желанието си да докаже, че притежава необходимите качества да се бори за пълноправно членство, Анкара започна да реализира серия от икономически и политически реформи. Междувременно, през 2001, страната преживя поредната сериозна финансова криза, която обаче само усили желанието да се сложи край на корумпирания и неефективен партийно-политически модел от 90-те. Бързите и ефективни действия на новия финансов министър Кемал Дервиш, подкрепен от МВФ, възстановиха икономическата стабилност. Така, в навечерието на парламентарните избори от 2002 политическата сцена вече бе готова за появата на една качествено различна политическа сила.

Подобряването на отношенията между ЕС и Турция оказа сериозно влияние върху резултата от тези избори. За първи път в турската история Партията на справедливостта и развитието (АКР) – политическа сила с ислямистки корени, чиято умереност се дължеше на добре усвоения урок с отстраняването на Партията на благоденствието, спечели абсолютно мнозинство в парламента. Още по-важно бе, че АКР победи с една агресивно про-европейска политическа платформа. Обявявайки членството на Турция в ЕС за първостепенен приоритет, реформираното ислямистко движение съумя да постигне две ключови цели. На първо място, то получи политическа легитимация в рамките на турската светска държавна традиция, а на второ – спечели подкрепата на прагматичната средна класа, бизнеса и либералните интелектуалци.

АКР дължи политическата си легитимност отчасти на подкрепата за проевропейската ориентация на Турция и на съживените след срещата в Хелзинки надежди за приемане на страната в ЕС. След победата през ноември 2002, ръководството на АКР твърдо се ангажира с процеса на демократични реформи, съобразен с Копенхагенските критерии за членство в съюза. Умереното ислямистко правителство осъществи впечатляваща серия от реформи, целящи хармонизирането на турската съдебна система, отношенията между гражданските власти и военните и човешките права, с европейските норми.

Не по-малко впечатляващ е възходът на турската икономика. След 2003 тя се стабилизира, като инфлацията бе сведена до ниво, позволило на правителството да „премахне” цели шест нули от националната валута. Ниската инфлация и лихвени проценти доведоха до това, че турската икономика започна да привлича вътрешните и външни инвеститори, демонстрирайки ръст от 7% през последните три години. На свой ред, този ръст повиши средния доход на глава от населението до 4600 долара годишно, което е близко до този, на някои от присъединилите се наскоро към ЕС страни, като в същото време съотношението между дълга и БНП спадна от 91% през 2001 до 65% през 2004 (т.е. по-ниско от средното в еврозоната). През декември 2004 ЕС заключи, че Турция е покрила критериите, необходими за стартиране на преговорите по присъединяването и реализацията на старата турска мечта за интегриране към Запада изглеждаше по-близка от всякога.

Пътят, който предстои

Дали обаче, този прогрес действително е устойчив? Редица събития поставят под въпрос оптимизма от последните няколко години. Правителството на АКР и постепенно намаляващото мнозинство от турците все още подкрепят идеята за европейското членство. Но, ако Западът не обърне по-сериозно внимание на случващото се в тази страна, местното обществено мнение може и да промени подкрепата си за досегашната геополитическа ориентация на Турция. В това отношение има много сериозни поводи за безспокойство.

Решението на французи и холандци да отхвърлят през лятото на 2005 проекта за Европейска конституция, отчасти като последица от загрижеността им от продължаващото разширяване на съюза, постави под въпрос целия процес на разширяване и, в частност, мястото на Турция в него. Последвалите промени във френската конституция поставят сериозна преграда пред турското членство в ЕС. Нещо повече, германският канцлер Ангела Меркел и лидерът на френските голисти Никола Саркози, спряган за следващ президент на страната, вече изразиха скептицизма си относно турското членство, което не се отразява никак добре на шансовете на Турция.

Резултатът е очевиден - последните проучвания сочат, че само 14% от турците все още вярват, че страната им ще бъде поканена да се присъедини към ЕС, а процентът на онези от тях, които подкрепят членството в съюза е спаднал за две години от 85% на 63% (1) . Имайки предвид болезнените вътрешни реформи които тепърва трябва да бъдат осъществени, и които ще бъдат представени като неизбежни жертви за присъединяването към ЕС, убеждението, че Брюксел се опитва да измами Анкара, може да има много сериозни последици за целия процес на реформи в Турция.

Разбира се, решението на ЕС от октомври 2005 да стартира преговорите за присъединяване на Турция бе голям триумф и даде нов тласък на турските аспирации към съюза. В крайна сметка, няма държава, която да е стартирала тези преговори и да не ги е приключила успешно, така че стремежът на европейските лидери да не се събразят със скептицизма в собствените им общества и да вземат подобно стратегическо решение беше достойно оценено от Анкара. В същото време трудностите, предшествали вземането му, включително усилията на Кипър да принуди Турция да признае правителството на гръцката част на острова, опитите на Австрия да наложи „привилегировано партньорство”, вместо пълноправно членство, както и постоянните напомняния, че изходът от преговорите за присъединяване ще зависи и от интеграционния капацитет на ЕС, пораждат раздразнение сред турското обществено мнение.

Европейският скептицизъм за интегрирането на една сравнително неразвита мюсюлманска държава, която при това моментално ще се превърне във втората най-голяма страна-членка (или дори първа, имайки предвид, че през следващите десет години Турция ще надмине Германия по численост на населението си) едва ли ще изчезне в близко бъдеще. ЕС и без това среща много сериозни проблеми в опитите да интегрира собствените си 20 милиона мюсюлмани и сегашната остра реакция срещу исляма и мултикултурализма (като последица от подема на тероризма, убийството на холандския режисьор Тео ван Гог, градските бунтове във Франция и кризата с карикатурите на Пророка Мохамед) само допълнително усложняват турско-европейските отношения. Структурната безработица и антиимигрантските настроения в Европа също създават сериозни проблеми за Турция.

Проблемът с турската част на Кипър

Стремежът на Кипър да използва члеството си в ЕС за да извоюва определени отстъпки от Турция и кипърските турци може да предизвика истинска криза в отношенията между Анкара и Брюксел. Турция се чувства предадена по кипърския въпрос. През 2003 правителството на АКР пое огромен вътрешнополитически риск, отказвайки се от 40-годишната турска политика и притискайки кипърските турци да се съгласят на политически компромис, с което да се подобрят и турските шансове за членство в ЕС. Кипърските турци се подчиниха и подкрепиха плана на ООН на референдума от април 2004. Гръцката страна обаче го отхвърли. Въпреки заявленията на САЩ и ЕС, че отхвърлянето на плана ще има отрицателни последици, а подкрепата за него ще бъде възнаградена, почти нищо реално не бе направено в тази посока. Кипърските турци още страдат от международната си изолация, докато кипърските гърци използват членството в ЕС за да искат отстъпки от Анкара, продължавайки да изолират Северен Кипър. Междувременно правителството на АКР се сблъсква с обвинения, че е продало турските национални интерес без да получи почти нищо в замяна.

Проблемът лесно може да се усложни в близко бъдеще. Като част от молбата си за стартиране на преговорите по присъединяването, Турция се съгласи, през юли 2005, да разшири митническия си съюз с ЕС и върху новите страни-членки, включително Кипър. Турският премиер Реджеп Тайип Ердоган обаче, даде да се разбере, че няма да отвори турските пристанища за кораби, плаващи под кипърски флаг, както иска ЕС, ако съюзът не изпълни обещанието си да облекчи изолацията на кипърските турци. Тъй като ЕС наложи приемането на Споразумението за митнически съюз като предварително условие за старта на преговорите по присъединяването и имайки предвид, че прилагането му следва да започне още през 2006, става ясно, че без ефективна международна намеса, кипърските гърци са в състояние да провокират криза в отношенията между ЕС и Турция, което пък да доведе до спиране на преговорите. Сценарият е само един от многото, способни да стопират (най-малкото временно) процеса на турската интеграция в съюза. Кипърските гърци открито заявяват, че през следващите 10 години ще имат над 70 възможности да блокират турското членство.

Споровете за арменския геноцид

Друг труден за Анкара момент е свързан с арменския въпрос и по-специално с дългогодишните усилия на Армения и арменската диаспора в света да получи международно признание за извършения от Османската империя през 1915 геноцид срещу арменците. Въпреки че проблемът не е нов, напоследък все повече парламенти (например тези на Франция и Канада, както и ЕС), приемат резолюции, потвърждаващи извършването на геноцида. Французите, а също много други европейци смятат, че Турция не бива да влиза в ЕС, докато въпросът не бъде решен.

Засега американският Конгрес се поддава на натиска на администрацията да не приема решение за признаване на арменския геноцид, но турците се опасяват, че след като страната им прогресивно губи стратегическото си значение за Вашингтон, подобно решение би могло да бъде взето в бъдеще. Освен това, Анкара вече не може да разчита на традиционно силното про-израелско лоби в Конгреса (което доскоро я подкрепяше по редица въпроси) след като приветства изборната победа на Хамас в Палестина. Евентуална американска резолюция, признаваща арменския геноцид, би породила мощна националистическа реакция в Турция, задълбочавайки допълнително пукнатините в отношенията и със САЩ.

Кюрдският проблем

Турция е подложена и на силен вътрешен натиск, изразяващ се най-вече в новия подем на кюрдския сепаратизъм. Отчасти в резултат от войната срещу РКК през 90-те години, кюрдското малцинство в страната днес притежава далеч по-високо етническо самосъзнание. Повече от половината етнически кюрди вече живеят в големите градове в Западна Турция като Истанбул, Измир, Мерсин, Адана и Анкара. Макар и не в същата степен като бедстващите им съплеменници от Източна Турция, кюрдите от западната част на страната също се сблъскват със сериозни социални и икономически проблеми. Което пък дава нов шанс на сепаратистите от РКК.

Наличието на военни лагери на РКК в Северен Ирак допълнително задълбочава проблема. Повечето турци са убедени, че САЩ са ги излъгали, обещавайки да не допуснат кюрдска доминация в Северен Ирак, както и, че практикуват двойни стандарти във войната с тероризма като не обръщат внимание на терористите, атакуващи Турция, а само на онези, застрашаващи Америка. Всичко това представя САЩ в изключително лоша светлина в очите на турското обществено мнение. Пример за напрежението между Анкара и Вашингтон е появилият се през 2005 бестселър, описващ бъдеща война между Турция и САЩ за Киркук (2) . Впрочем, турците още не са простили на американците и инцидента от юли 2003, когато бойци на САЩ арестуваха в Северен Ирак дузина офицери от турските специални служби и ги държаха вързани и с качулки на главите в продължение на 24 часа. Този неприятен епизод се превърна в символ на американското нежелание да се отнасят с Турция, като със съюзник. В началото на 2006 турците дори пуснаха игрален филм, в който техен офицер убива десетки американци в Северен Ирак, като отмъщение за въпросния инцидент.

Кюрдският въпрос засяга силно и отношението на Турция към ЕС. Защото Брюксел изрично настоява Анкара да признае кюрдите за национално малцинство със специфични културни и езикови права. В тази връзка турският антиамериканизъм все по-често се преплита с растящи антиевропейски чувства. Едно, направено през юли 2005, изследване на турска неправителствена организация сочи, че 66% от турците вярват, че „Западът иска дезинтеграцията на Турция, също както навремето постигна разпадането на Османската империя” (3) . Според същото изследване, 51% от турците смятат, че „реформите, налагани от ЕС, са сходни с онези, наложени през 1919 от Севърския договор и довели до краха на Османската държава” (4) .

Предвид възможността от задълбочаване на хаоса и избухването на гражданска война в Ирак, мнозина смятат за възможен и още по-мрачен сценарий, в рамките на който Турция да предприеме едностранна военна акция за да спре разгарящото се етническо насилие между тюркменската, арабската и кюрдската общности в Северен Ирак. Подобна интервенция обаче, пък макар и под предлог да се спре проливането на кръв, би била истинска катастрофа за турската външна политика. От една страна, тя би могла да провокира открита конфронтация със САЩ, а от друга (тъй като Турция вероятно ще бъде обявена за агресор) би сложила край на всички надежди за присъединяване на страната към ЕС. Сред последиците от което ще бъдат подемът на антизападните настроения, изолационизмът и, вероятно, дълбоката икономическа криза. Този кошмарен сценарий показва, защо за Турция е от толкова голямо значение стабилизирането на Ирак и сътрудничеството между САЩ и ЕС за постигането му.

Залозите

Най-тревожният аспект на отношенията между Турция и Запада е, че Анкара вече не може да разчита на американска подкрепа, в случай, че между нея и ЕС възникнат проблеми. Влошаването на турско-американските отношения е пряка последица от войната в Ирак. Гневът, който предизвика в Америка решението на турския парламент от март 2003 да не предоставя територията на страната за нахлуването в Ирак и негодуванието на турците от подкрепата на САЩ за иракските кюрди, породиха безпрецедентно напрежение между Анкара и Вашингтон. Многобройни проучвания на общественото мнение сочат, че все повече турци приемат своя съюзник от НАТО като заплаха за националната сигурност, а не като стратегически партньор. Така, през 2005, едно допитване на Би Би Си показа, че 82% от турците смятат американската политика в Близкия изток за заплаха срещу мира и сигурността (5) . Анализирайки причините за турската неприязън към САЩ, стигаме до извода, че нещата не опират само до глобалния негативен имидж на сегашната американска администрация. Така, проучването на германската Фондация Джордж Маршал, направено през май 2005, сочи, че макар антиамериканизмът бележи спад в Европа, в Турция той продължава да нараства (6) .

Залозите в битката „да не бъде загубена Турция” действително са много високи. Напоследък отношенията между Анкара и Брюксел добиха безпрецедентно „цивилизационно” измерение. През последните години, ислямисткият тероризъм в САЩ и Европа превърна изглеждащият малко вероятен сценарий за „цивилизационния сблъсък” между Исляма и Запада в сбъднало се пророчество. Днес все повече мюсюлмани смятат американската война с тероризма за глобален „кръстоносен поход” срещу Исляма. По същия начин, поведението на западняците към мюсюлманите все повече се определя от страха от тероризма. В този поляризиран глобален контекст, стремежът на една толкова голяма мюсюлманска държава да стане член на престижния Европейски клуб с преобладаващо християнско население придобива особено значение. Фактът, че Турция е демократична, светска, мюсюлманска и прозападно ориентирана я прави много важна, при всякакво развитие на обстоятелствата. За онези, които искат да докажат, че твърденията за неизбежен сблъсък между Исляма и Запада са неверни, приемането на Турция в ЕС се превръща в принципен въпрос.

Подчертано светската Турска република е, разбира се, изключение в Ислямския свят и едва ли някой следва да очаква тя да се превърне в символ или модел за съвместимостта между ислямската традиция и западната демокрация (7) . Все пак, сегашният турски експеримент с умерения ислям е обещаващ пример за политически разум и демократична зрялост. Провеждайки правилна политика, Турция би могла да се превърне във вдъхновяващ пример за ислямистите и секуларистите, заинтересовани от мирното си съвместно съществуване. Арабският свят наблюдава с все по-голямо внимание този турски експеримент, както и европейската реакция към него. Фактът че именно една про-ислямистка партия доближи Турция до членство в ЕС е сериозно предизвикателство към утвърдените предразсъдъци както на Запада, така и на Ислямския свят.

В допълнение към тази културна динамика, дори и бърз поглед към картата е достатъчен за да установим, колко голям геостратегически залог е свързан със съхраняването на проевропейската ориентация на Турция. Тази страна не само е най-напредналата демокрация в Ислямския свят, но и граничи на юг със Сирия, Ирак и Иран. В Кавказ, Турция граничи с Азербайджан, Грузия и Армения и служи като своеобразен енергиен коридор през който значителните запаси на Каспийския регион и Централна Азия от петрол и природен газ стигат до Запада. Освен това една стабилна, прозападно ориентирана, либерална Турция, следваща пътя към членство в ЕС, представлява сериозен и увеличаващ се пазар за западните стоки, източник на работна ръка, демократичен образец за останалия мюсюлмански свят, стабилизиращ фактор по отношение на Ирак, ключов актьор в Афганистан (където турците на два пъти поемаха командването на международните сили) и ключов съюзник на САЩ във войната срещу тероризма. Точно обратното пък би представлявала една гневна, нестабилна и националистическа Турция.

Какво следва да направят Западът и Турция?

Разбира се, бъдещето на Турция е най-вече в ръцете на самите турци, но Западът също играе немаловажна роля в това отношение. САЩ и Европа са длъжни да направят каквото могат за да гарантират, че Турция ще продължи и в бъдеще да се смята за част от Запада. И Брюксел, и Вашингтон следва да се отнесат сериозно към турските приоритети. Те трябва да покажат, че ценят турското партньорство и принос към регионалния мир и демокрация в една изключително трудна среда.

Сред ключовите цели е Турция да продължи да полага усилия за интеграцията си в ЕС. Турците, американците и европейците трябва да са наясно, че никоя от осъществените в последно време политически и икономически реформи в тази страна, не биха били възможни без наличието на такъв стимул, какъвто е европейското членство. Тъкмо поради това този стимул следва да бъде съхранен поне в обозримо бъдеще.

Това, разбира се, няма да е лесно. Спадът на турския евроентусиазъм до голяма степен се подхранва от очевидното нежелание на Европа да приеме една голяма и бедна мюсюлманска държава. Холандското и френско „не” на Европейската конституция означаваше и несъгласие с разширяването на ЕС в Централна и Източна Европа през 2004. А приемането на Турция в съюза ще бъде още по-голямо предизвикателство. В този смисъл резултатът от френския и холандския референдуми бе тревожен сигнал за европейските елити и растящата им зависимост от общественото мнение.

Спадът в турския ентусиазъм по отношение на ЕС следва да бъде приет сериозно. Много турци все още искат да видят страната си като пълноправен член на ЕС, но още повече смятат, че това никога няма да стане. Което може да се промени, само ако Европа демонстрира по-голяма чувствителност към проблемите на Турция. Брюксел трябва да избягва действията, оставящи впечатление за наличие на двоен стандарт по отношение на Анкара по такива въпроси като бъдещите имиграционни закони или регионалната финансова помощ например.

На свой ред, Турция също следва да положи сериозни усилия. Нейните лидери трябва да обяснят на обществото, че ЕС се нуждае от време за да „асимилира” присъединилите се наскоро страни от Централна и Източна Европа. Всъщност, колебанието на Брюксел по отношение на турското членство в съюза не се дължи на неговия „расизъм”, а на съвсем обяснима загриженост. Важното обаче е, по отношение на Турция да не се прилагат двойни стандарти и тя да съхрани шансовете си за пълноправно членство докато продължава да осъществява необходимите вътрешни реформи.

Освен това турците трябва да се запознаят по-добре с европейските институции и техния начин на действие, както и с проблемите на европейските икономики. Повечето от тях имат съвсем повърхностна представа за Европа и са склонни да разглеждат ЕС като християнски клуб. Но въпреки че и редица европейски политици правят всичко възможно за затвърждаването на подобна представа, турският стремеж да свърже членството с наличието на някакви цивилизационни и културни рамки, също е определен проблем. Един по-открит дебат в самата Турция би помогнал за изясняването на истинската цена и полза от членството в ЕС. Този дебат следва да постави и ключовият въпрос, дали Анкара действително е склонна да сподели политическия си суверенитет със съюза, имайки предвид спецификата на вътрешните и външни заплахи пред страната и изключително сложната ситуация по южните и източните и граници.

Разрешаването на кипърския и кюрдския проблеми също е от критично значение. В първия случай трансатлантическите партньори на Анкара ще трябва да убедят кипърските гърци да се върнат на масата за преговори. Което може да стане само, ако бъде прекратена икономическата и политическа изолация на турската част на острова, чиито жители демонстрираха склонността си да приемат обединяването на Кипър. По отношение на кюрдския въпрос, Турция следва да бъде убедена, че продължава да е американски партньор (а не досадна пречка) в Северен Ирак. Което пък изисква сериозен дипломатически и стратегически диалог между Анкара и Вашингтон не само за присъствието на РКК в Северен Ирак, но (което е по-важно) за кюрдския въпрос в рамките на целия Близък изток. САЩ пък трябва, с думи и дела, да убедят турците, че са решени да елиминират РКК. През последните три години, Турция действаше общо взето адекватно и на двата фронта, полагайки усилия за обединяването на Кипър и разширявайки културните права на кюрдите, без да получи нещо сериозно в замяна. За да спрат националистичската реакция в страната, ЕС и САЩ трябва да направят нещо за да успокоят тревогите на Анкара от кюрдския сепаратизъм и изолацията на Северен Кипър.

На сегашната турска политическа сцена Западът едва ли би могъл да разчита на по-добър съюзник от правителството на АКР за задълбочаване на демократичните реформи и про-европейска външна политика. По ирония на съдбата сегашното умерено-ислямистко турско правителство е и най-прозападното в новата история на страната. Подложени дълго време на издевателства от полуавторитарната турска политическа система, местните ислямисти виждат в ЕС шанс да продължат либерално-демократичния курс и гарантират икономическия просперитет. Все пак, проевропейската ориентация на АКР може да претърпи и известни промени, особено ако Западът продължи да изпраща неясни сигнали към Турция, провокирайки ръста на националистическите тенденции. Това може да се случи и ако правителството загуби симпатиите на по-религиозните си привърженици, които подкрепят евроинтеграцията, разчитайки, че тя ще осигури не само икономически просперитет, но и повече религиозна свобода. Последното решение на Европейския съд по човешките права, одобряващо забраната за носенето на забрадки в турските университети, за „да бъде запазен светския характер на образователните институции” (8) , предизвика истински шок сред последователите на АКР. На свой ред, националистите все по-често използват аргумента, че правителството е предало турските интереси за да се подмаже на Европа.

В подобна ситуация европейските и американски политици следва да се опитат да възнаградят по някакъв начин проевропейската ориентация на Анкара. Време е да се преразгледа традиционното схващане, че Турция няма друг стратегически избор, освен Запада. За разлика от ерата на студената война, днес турците разполагат и с „евроазиатска алтернатива”, към която се ориентират все повече турски националисти. Ако отношенията на Турция със САЩ продължат да се влошават, а тези с ЕС също претърпят негативен обрат, Анкара може да се ориентира към по-близки стратегически отношения със страни като Русия, Иран, Китай и Индия (9) . За да бъде минимизиран рискът от подобно развитие не бива да се пренебрегва сегашният възход на националистическите настроения в страната. Нито един политик не е имунизиран срещу популизма и Ердоган със сигурност не е изключение. Все пак, с малко помощ от Вашингтон и Брюксел, той може да избегне националистическите изкушения и да убеди народа си да не отхвърля политическите реформи и конструктивната външна политика, която европейското членство изисква.

 

 

Бележки:

1. “Transatlantic Trends: Key Findings 2005,” September 2005, http://www.transatlantic

trends.org/doc/TTKeyFindings2005.pdf.

2. Orkun Ucar and Burak Turna, Metal Firtina [Metal storm] (Istanbul: TimasYay?nevi,

2004).

3. “Turkish Public Opinion About the USA and Americans,” Infakto Research Workshop,

July 5, 2005, http://www.ari.org.tr/arastirma/Turkish%20Public%20Opinion

%20on%20the%20Americans%20&%20the%20United%20States.pdf.

4. Ibid.

5. Вж. Karl Vick, “In Many Turks' Eyes, U.S. Remains the Enemy,” Washington Post ,

April, 10, 2005, p. A21.

6. За анализа на тенденциите в трансатлантическите отношения през 2005 вж. http://www.transatlantictrends.org.

7. Omer Taspinar, “An Uneven Fit: The ‘Turkish Model' and the Arab World,” U.S.

Policy Towards the Islamic World, Analysis Paper no. 5, August 2003.

8. Вж. BBC News, “Court Backs Turkish Headscarf Ban,” http://news.bbc.co.uk/2/hi/

europe/4424776.stm.

9. Fiona Hill and Omer Taspinar, “Turkey and Russia: Axis of the Excluded,” Survival

48, no. 1 (Spring 2006): 81–92.

 

* Директор на Центъра за САЩ и Европа в Института Брукинг, Вашингтон

** Директор на програмата за Турция в Института Брукинг

Разширяването на Европейския съюз преживява своето „циганско лято”. Брюксел продължава да отправя окуражителни послания към Сараево, Белград, Загреб, Тирана и Скопие, но „захлаждането” вече се усеща. Както показа френското и холандско „не”, гражданите на ЕС са безкрайно уморени от грандиозните европейски проекти, включително от плановете за разширяване на съюза и включването в него на държави като тези от Западните Балкани, чиято религиозна, етническа, културна и дори имперска история се различава от наследството на Северна Европа. Въпреки това, през следващите три-четири години Европейската комисия (ЕК) ще продължи да работи със страните от Западните Балкани, подготвяйки ги за присъединяване към ЕС, напук на растящия скептицизъм относно по-нататъшното разширяване на съюза.

В този смисъл, конфронтацията вече се очертава: в определен момент ЕК ще обяви готовността на първия от кандидатите и европейските лидери ще бъдат изправени пред сложен избор – да подкрепят с дела реториката си в полза на разширяването, или пък да отговорят на очакванията на собствените си избиратели, обявявайки се против.

Ако кандидатите от Западните Балкани се окажат добре подготвени, те вероятно ще бъдат поканени да се присъединят към съюза. Това е свързано със стратегическите задачи на разширяването: да бъдат интегрирани нови територии с предприемчиво население и така да се избегнат проблемите и разходите, свързани с наличието на група слаби, бедни и нестабилни държави, разположени в Европа, но оставащи извън границите на ЕС. Само че подобно развитие съвсем не изглежда предопределено. Широките дискусии за последиците от разширяването безспорно са полезни за Европа, но популистката демагогия в сегашните страни-членки рискува да ерозира политическата воля в някои държави от Западните Балкани да продължат реализацията на необходимите за приемането им в съюза реформи. Така, част от страните от региона могат да се окажат недостатъчно подготвени за присъединяване към ЕС, заставяйки Брюксел да избира между стратегическия си интерес и доминиращите обществени настроения в съюза.

Политиците от ЕС, Западните Балкани и САЩ могат да променят отрицателната позиция на обикновените европейци за разширяването на ЕС в Югоизточна Европа само ако работят конструктивно (заедно или поотделно) през следващите няколко години. Необходимо е гласовете в полза на раширяването да зазвучат по-уверено, а САЩ имат важната роля да окуражат западнобалканските страни в осъществяването на ключовите за членството им в съюза реформи и особено на тези в сферата на сигурността. При липсата на такова сътрудничество, съществува рискът част от държавите от Западните Балкани (или пък всички) да останат извън новите граници на Европа. Това обаче би възродило старите разделителни линии (между Османската и Хабсбургската империи, между католици, православни и мюсюлмани и т.н.), съществували между Югоизточна и Западна Европа в продължение на столетия. Резултатът ще бъде наличието на група от бедни държави, заобиколени отвсякъде от членки на ЕС, но страдащи от наложените ограничения в придвижването на гражданите си, слабите правителства, организираната престъпност и съмнителните бизнес-империи – с две думи, гето, постоянно генериращо криминална престъпност и застрашаващо сигурността на Европа.

Пътната карта на разширяването

Разширяването на ЕС е сред най-големите постижения на света след студената война. От появата си като икономическо общност, ЕС постепенно еволюира в обединено политическо и икономическо пространство. Най-сериозните трансформации в него настъпиха след краха на социалистическия блок през 1989-1991, когато съюзът трябваше да предефинира мястото и ролята си на континента (1) . След няколко години на съпротива от страна на Франция и някои други държави, стартира процесът на подготовка и присъединяване на централно- и източноевропейските страни към съюза. Кандидатите за членство трябваше да се докажат като конкурентоспособни, пазарни икономики и демокрации, способни да покрият Копенхагенските критерии (съвкупност от изисквания за гарантиране на политическите, граждански и човешки права) (2) . След 1996 държавите от Централна и Източна Европа (с изключение на повечето бивши югорепублики) започнаха преговори за членство с ЕС, като през 2004 осем от тях бяха приети в съюза.

Така, само за няколко години, Желязната завеса, разделяла Европа в продължение на почти половин век, беше ликвидирана (поне политически). Всяка от осемте нови членки бе приета в качеството си на функционираща пазарна икономика, демонстрирала очевиден прогрес в процеса на трансформирането си в стабилна плуралистична демокрация.

Присъединявайки се към най-големия икономически пазар в света, тези страни приеха да прилагат изцяло общото европейско законодателство ( acquis communautaire ), регламентиращо обширен спектър от въпроси, като започнем от науката и изследователската дейност и свършим с далеч по-чувствителни теми, касаещи културата или държавната подкрепа за бизнеса. Всеки нов член зае мястото си в европейските институции, набирайки опит и участвайки активно във вземането на решения за европейския бюджет или външната политика на съюза.

Както отбелязва Хавиер Солана, процесът на разширяване на ЕС не само подобрява техническите възможности на страните-членки, но и ги приобщава към общите европейски ценности, ангажирайки ги в създаването на новите европейски правила и закони, както и в тяхното практическо прилагане. Солана, който е върховен представител на ЕС в областта на външната политика, съвсем правилно определя изграждането на съюза като най-големия успех в сферата на държавното строителство през новата история на света (3) . Всъщност, става дума за успешното изграждане на една нова и безпрецедентна общност – Европа, основаваща се на общите институции и споделения стремеж да се гради нова история в епохата след края на студената война. Сегашните спорове за пълномощията на централата на ЕС и тези на националните правителства, или пък за формирането на нова обща европейска идентичност, допълваща националните идентичности, са част от неизбежните проблеми, свързани с изграждането на новата общност. Все по-активната ангажираност на обществото в тези дискусии, както и свързаният с това подем на политическия популизъм не бива да ни смущават. Все още е трудно да прогнозираме, как точно ще продължи да се развива ЕС – в ширина или в дълбочина, но дебатите за миграционните процеси, утвърждаване пълномощията на европейските институции и проектът за Европейска конституция, са част от процеса на изграждане на новата общност. Скептицизмът относно разширяването е само част от този дебат, който при това не се намира в центъра на общественото внимание (4) . Все пак, разширяването несъмнено може да очертае нови перспективи пред институциите, които ще решават бъдещето на Европа.

Уроците за бивша Югославия

Пътят на държавите, възникнали върху руините на Югославия – Хърватия, Словения, Македония, Босна и Херцеговина, Сърбия, а отскоро и Черна Гора, беше стръмен. През 1993, когато европейските лидери декларираха, че ЕС може да се разшири към Централна Европа, постюгославското пространство беше обхванато от война. Повече от половината хърватска територия бе заета от самообявилата се сръбска република Крайна. 70% от Босна пък се контролираше от Република Сръпска, създадена по пътя на етническите чистки и геноцида. На всички тези държави ООН бе наложила оръжейно ембарго (5) . Само няколко седмици преди срещата в Копенхаген, Съветът за сигурност на ООН създаде ad hoc Международния трибунал за бивша Югославия – първият международен наказателен съд от времето на трибуналите срещу водачите на Оста, свикани в Нюрнберг и Токио след края на Втората световна война.


В този контекст за ЕС бе немислимо да демонстрира сериозен интерес към евроинтеграцията на постюгославските държави. Още повече, че съюзът не можа да се справи с вече поетите си ангажименти на Балканите. Той подкрепи един зле подготвен мирен процес, в резултат от който бяха предприети две мисии. Те обаче не разполагаха с необходимите инструменти за да наложат мира, трябваше да преговарят с прекалено много различни субекти, а на всичкото отгоре, им се наложи да преодоляват натиска на някои държави в самия ЕС, подкрепящи различните страни в югославския конфликт. Мирният процес потръгна едва след като ръководството му бе поето от САЩ и НАТО и военният баланс се промени във вреда на доминиращите до момента сръбски сили (8) .

Освен това ЕС се показа неспособен да повлияе върху постконфликтната политическа ситуация в Западните Балкани. Споразумението за Босна, постигнато в Дейтън през 1995, предаде властта в тази бивша югорепублика в ръцете на международна администрация с много широки пълномощия. Преговарящите в Дейтън бяха изправени пред един основен въпрос: кой ще подготви ръководителя и кадрите на гражданската мисия по налагане на мира? ООН и Балканите се чувстваха безкрайно изтощени един от друг. Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) не разполагаше нито с авторитета, нито с физическата възможност да наложи мира. Най-доброто решение бе с това да се заеме специален пратеник на ЕС с изричен мандат да помогне на жителите на Босна да подготвят страната си за покриване на европейски норми и евентуално по-нататъшно членство в съюза.

В ЕС обаче липсваше ентусиазъм за поемането на едно по-сериозно роля. Европейците не бяха наясно, дали въобще следва да се заемат с решаването на толкова сложна задача извън територията на ЕС. САЩ и Русия също гледаха скептично на възможността съюзът да се справи с подобно предизвикателство. Вместо това, в Дейтън бе лансирана импровизирана структура, начело с „върховен представител”, подчинен на една ad hoc формирана коалиция от държави. Пълномощията на върховния представител бяха дискутирани и, в крайна сметка, уточнени от Съвета по налагането на мира, който му даде правото да назначава и уволнява служители, както и да налага или блокира закони. Навремето, някои определиха това като възлагане на „имперски мандат”, но сегашният върховен представител Кристиян Шварц-Шилинг обяви преди време, че целта му е да съкрати максимално участието на екипа си във вземането на политически решение и да концентрира усилията си за подпомагане на босненските власти в подготовката им за членство в ЕС. Този спор за пълномощията на върховния представител илюстрира факта, че международната общност напусна Дейтън без да разполага с ясна политическа стратегия. Ако още тогава бе постигнато споразумение, че Босна следва да бъде подготвяна за евентуално бъдещо членство в ЕС, както и че съюзът ще осигури за целта необходимите хора и подкрепата на европейските институции, въпросът за пълномощията едва ли щеше да бъде поставен.

Поведението на Европа се промени през 1999 по ред причини. Новите правителства на Великобритания и Германия възприеха по-различна визия за ролята на ЕС на Балканите от тази на предшествениците си. Бавният, но постоянен прогрес в Босна и Херцеговина затвърди мението, че по-сериозната ангажираност на съюза с региона би била полезна и конструктива. Нещата бяха допълнително ускорени от войната в Косово. През 1998 сръбският режим на Слободан Милошевич се сблъска с нарастващото насилие на албанците в Косово, активизацията на вътрешната политическата опозиция и невъзможността на Белград да влияе върху развитиета на събитията в Босна. През 1999 Милошевич отхвърли предложенията на международната общност за решаване на косовския проблем и нареди масирана военна и полицейска офанзива в областта. Един милион косовски албанци бяха принудени да бягат, а НАТО предприе първата военна акция за 50-годишната си история.

Място в Европа?

Още в първите седмици след избухването на косовския конфликт международната общност стигна до извода, че ново ad hoc чуждестранно присъствие, подобно на онова в Босна и Херцеговина, ще увеличи международните ангажименти в региона но няма да изкорени истинските причини за нестабилността в него. Германското правителство първо лансира идеята, че регионът има бъдеще в Европа (т.е. в ЕС). Инициативата бе съгласувана със САЩ, чиито държавен секретар Медлин Олбрайт лансира сходно предложение през април 1999. Резултат от това бе срещата в Сараево през юни с.г., малко след края на войната в Косово. В този град, превърнал се в символ на бруталното разпадане на Югославия, ЕС за първи път обяви, че държавите от Западните Балкани имат бъдеще в Европа. За съжаление, това внимателно преценено изявление не включваше изричното споменаване на членството в ЕС (8) . Европейските лидери все още не бяха асимилирали идеята за включването на Балканите в ЕС, а и европейското обществено мнение не бе подготвено за нея. Нещо повече, през 1999, нито един чуждестранен анализатор на би могъл да твърди, че Сърбия, Хърватия, Босна, Македония или Албания са готови да се присъединят към съюза. Първото следвоенно правителство на Хърватия страдаше от хронична нестабилност. Мелошевич вече бе обвинен от Международния трибунал в Хага и белградският режим се намираше в пълна изолация. В Черна гора пък управляваха противници на сръбския диктатор. Първото ненационалистическо провителство в Босна тепърва предстоеше да бъде съставено (през 2000). В Албания пък бяха изминали само две години от колапса, породен от рухналите финансови пирамиди. Властта Македония току що бе поета от неопитно, националистическо правителство, а само след година и половина в страната избухна гражданска война.

През следващите няколко години обаче, ЕС осъзна, че трябва да действа решително за да подпомогне тези страни да се подготвят за своята европейска интеграция. Интеграционният процес се оказа единствения сериозен инструмент за осъществяване на реформи в региона. В резултат се появи поредната импровизация на високо ниво, съпътствана от постоянен скептицизъм и реализирана от висшите европейски чиновници (Солана, комисарят за външните работи Крис Патън, комисарят по разширяването Гюнтер Ферхойген и наследникът му Оли Рен). ЕС разработи програми, съобразени със специфичните слабости на правителствата от региона: нова програма за помощ, осигуряваща техническа и финансова подкрепа за постигане на европейските критерии, пътни карти, очертаващи приоритетите за конкретните страни в подготовката и за началните етапи от преговорите, както и т.нар. споразумения за стабилизация и асоциация, очертаващи междинните цели на държавите, които не са готови за стартиране на формалните преговори.

Освен това ЕС започна да разглежда процеса на разширяване като решение на своите проблеми в сферата на сигурността, вместо да посочва проблемите със сигурността като пречка за стартиране на преговорите за разширяване на съюза. През 2001 Брюксел изпрати висш граждански администратор, който да помогне на Македония да приложи на практика мирното споразумение с албанските сепаратисти. Тези действия бяха в ярък контраст с предишната сдържаност на ЕС по отношение на Босна. През 2003 висшият представител в Босна бе едновременно с това и представител на ЕС с ясен мандат да помогне на Сараево по пътя му към евроинтеграцията. От края на 2005 цяла Югоизточна Европа пое по пътя към членството в ЕС. България и Румъния ще влязат в съюза през 2007. Хърватия и Македония бяха признати за кандидатки за членство. Албания подписа своето споразумение за стабилизация и асоциация, а Босна, както и Сърбия стартираха преговори за подписването на такова споразумение.

Това действително е сериозна промяна. През 1995 колебанието на ЕС по отношение на региона се дължеше отчасти на хаоса, обхванал бивша Югославия, отчасти на факта, че самият съюз едва бе започнал да работи за своето разширяване.

Нещата обаче имат и своята обратна страна. От столетия границите между най-големите европейски империи са минавали през региона. И днес, пътувайки през него, не можем да не забележим разликите в архитектурата, културата, или манталитета на хората. Преди 10 години дори и на редовия американски наблюдател бе ясно, защо брюкселските чиновници определяха Словения и западните райони на Хърватия като „европейски”. В продължение на столетия тези земи са били извън границите на Османската империя, т.е. принадлежали са към Запада. Затова и жителите им не се различават особено от онези на Централна и Северна Европа. Това обаче не се отнася за населението на Босна и Херцеговина, Сърбия, Черна гора, Албания и Македония. Тези хора са православни или мюсюлмани и принадлежат на Изтока – техните епоси и легенди също са свързани с традицията на Изтока или Юга. Предубежденията на западноевропейците към тях са очевидни при всяка дискусия за бъдещата роля на ЕС в региона. Днес обаче, процесът на подготовката им за членство в съюза върви с пълен ход без да се обръща внимание на подобни уж „цивилизационни” различия. Предизвикателството, с което се сблъскват държавите от Западните Балкани, е същото, което трябваше да предолеят всички останали кандидати – дали правителствата им ще могат да реализират реформите, необходими за присъединяването към ЕС.

Вътрешните предизвикателства пред Западните Балкани

Най-голямото предизвикателство пред Западните Балкани е вътрешно. Подготовката за присъединяване към ЕС ще изисква болезнени вътрешни решения и съпротивата ще бъде неизбежна. Двойнствената позиция на Брюксел към региона може да лиши някои от държавите в него от необходимата подкрепа за осъществяване на реформите. В това отношение Хърватия, като страна която очевидно ще бъде готова първа, е особено важна. Ако Загреб се препъне, противниците на разширяването в ЕС ще обявят, че целият регион не е готов и ще призоват за преразглеждане на перспективите му за членство. При това положение, другите претенденти ще загубят стимул да продължат по трудния път на реформите, преодолявайки национализма и съпротивата на бюрократите.


Националистическата носталгия

Можем да предположим, че всяка от страните в региона ще продължи да следва европейския си път, но е възможно и някои да обърнат гръб на Брюксел. Най-вероятно е това да направи Сърбия. Всички останалите западнобалкански страни преминаха през сериозни политически битки и смени на правителства за да се ангажират в крайна сметка твърдо с европейския проект. В Сърбия обаче повечето политици все още са обвързани с проблемите, които съсипаха страната през 90-те години. Фактът, че Черна гора прокламира независимостта си, а Косово вероятно ще получи такава през следващата година и половина, подхранва националистическите настроения в Сърбия, особено ако в Белград решат, че ЕС поощрява сепаратистките тенденции.

Въпреки това, откритото отхвърляне на европейското членство не изглежда вероятно дори за Сърбия. Последиците от което са сериозни. Дипломатическото внимание към Белград ще нараства, на страната ще бъде оказана необходимата финансова и техническа помощ за ускоряване на предприсъединителния процес, участието на Сърбия в други международни институции (като например НАТО) ще бъде обвързано с европейската и интеграция. Подкрепа ще получат кампаниите в подкрепа на сръбското членство в ЕС, както и реформите, свързани с него, докато противниците му вероятно ще се сблъскат с редица проблеми, като например ограничаване на пътуванията им в страните от ЕС, а вероятно и на финансовите им транзакции. На онези сръбски политически лидери, чиито бизнес не изглежда особено чист (сред тях вероятно ще се окаже близкият до покойния Милошевич Боголюб Карич, или някои водачи на Радикалната партия), това едва ли ще се отрази добре. Всички тези инструменти, наред с вече натрупаната голяма инерция на евроинтеграционния процес, могат да се окажат ефективни. В крайна сметка, и други бедни страни-кандидатки са имали зле настроени към ЕС правителства, но нито една от тях не е прекъсвала този процес.

Най-сериозната причина Белград да не обърне гръб на Брюксел е стремежът на самите сърби да станат част от Европа. Защото днес те гледат на Запад, а не на Изток. Доказателство за това бе реакцията им на смъртта на Милошевич, който бе оплакан само от няколко хиляди пенсионери. Далеч повече сърби се събраха да почетат убития преди три години негов опонент – премиера Зоран Джинджич.

За нещастие обаче, великосръбската реторика на Милошевич все още е жива. И вероятно ще продължи да влияе върху сръбската политика в продължение на десетилетия, макар че няма да успее да привлече мнозинството от населението. В други страни (включително от ЕС) подобни лозунги привличат около 10-20% от избирателите. Мълчаливото мнозинство и корумпираният държавен апарат, необходими за лансирането на проекта за Велика Сърбия вече ги няма. А кървавият разпад на Югославия бе добър урок за местните държавници. Тоест, като политическа сила, привържениците на Милошевич вече не са фактор. Неговите жартви ще бъдат помнени по-дълго, отколкото той самият.

Поддържането на европейския курс

В Западните Балкани внезапен отказ от европейския курс е малко вероятен. Постепенната му ерозия обаче е възможна. За да разберем проблема, трябва да си припомним, колко сложен и труден е процесът на присъединяване към ЕС. Както вече споменах, в основата на европейското членство е приемането на европейското законодателство, касаещо повечето аспекти на общия пазар, а също проблемите, свързани с човешките права, държавните субсидии или съдебната реформа. След като конкретната страна веднъж вече е поканена да стане официален кандидат за членство в ЕС, започват преговорите по присъединяването и. Макар че терминът „преговори” в случая едва ли е уместен. ЕС не променя стандартите си за никого. Тоест, онова, което се е искало от Полша, или Чехия, ще бъде изисквано и от Албания. Всъщност, за Западните Балкани този подход е доста полезен. Защото всяка страна от региона се опасява, че съседите и могат да получат някакви специални отстъпки, апелирайки че имат уникална история или, че играят по-особена роля в региона. И, ако действително започнат да се правят подобни сделки, това би имало крайно отрицателни последици, защото отстъпките към една от страните, неибежно водят до отстъпки и към останалите, което пък няма да им позволи да се оттласнат от дъното.

Сегашният подход на ЕС категорично отхвърля всякакви отстъпки и това бе повторено многократно и публично, така че нито една държава от региона да не може да претендира, че съседите и се ползват с някакви привилегии, нито пък да иска такива за себе си. Така, молбата на Сараево за известни облекчения в процеса на присъединяване на Босна към ЕС, поради тежката историческа обремененост на страната, провокира следния отговор от високопоставен служител на Европейската комисия: „Това въобще не ни интересува. За вас важат същите 35 глави, както и за останалите” (9) . Разбира се, историята не може да бъде напълно игнорирана, особено в един регион, за който Уинстън Чърчил твърдеше, че има прекалено много от нея. Импровизираният предприсъединителен процес беше създаден именно заради слабостта на Западните Балкани (10) .

Преди да бъде поканена да стане член на ЕС, всяка от тези страни трябва да покрие редица ключови критерии. От особено значение в това отношение са междинните споразумения за стабилизация и асоциация, в които ЕС и страната-кандидат потвърждават, че в рамките на няколко години ще бъдат осъществени определени специфични реформи. От гледна точка на кандидатите този етап е изключително полезен. Той определя приоритетите и гарантира, че ако съответната страна изпълни поставените изисквания ще бъде поканена да стане официален кандидат за членство. Преди това обаче, ще трябва да се преговаря за да се уточни пътната карта към споразумението за стабилизация и асоциация. Това позволява предварително да се уточни, какво точно предстои да се направи. На базата на досегашния опит, можем да твърдим, че процесът по изпълнението на пътната карта, може да се окаже полезен при определянето на окончателния статут на Косово например. Приключването на споразумението за стабилизация и асоциация със Сърбия вероятно ще бъде обявено към края на преговорите за Косово. Като част от пакетното споразумение за независимостта на провинцията, Сърбия ще бъде официално призната за кандидат за членство в ЕС. Независимо Косово обаче, ще бъде с една стъпка зад Сърбия и вероятно след Черна гора (11) . Като нова държава с ново правителство и с нова схема на чуждестранното присъствие в нея, Косово ще бъде обявено за недостатъчно готово за подписването на споразумение за стабилизация и асоциация, като вместо това ще му бъде предложена пътна карта (както на всички останали западнобалкански държави преди него). Този подход би могъл да стимулира Сърбия, защото, освобождавайки се от косовското бреме, тя получава шанс да ускори процеса на присъединяването си към ЕС.

В определено отношение, подходът с пътната карта е много подходящ за случая. Той ще определи политиката на новата косовска държава в първите години от нейното съществуване и ще очертае приоритетите на международното присъствие в Косово по начин, който не можа да бъде реализиран в Босна през 1995. За косоварите, перспективата за сключването на споразумение за стабилизация и асоциация (вероятно в рамките на една-две години след обявяването на независимостта), осигурява подкрепа, както и обещанието на ЕС, че ще признае независимостта при подписването на споразумението. Тук обаче има една уловка. Ако признаването на косовската държава се забави докато не бъде изпълнена пътната карта, тогава всяка членка на ЕС ще може да стопира подписването на споразумението за стабилизация и асоциация с Прищина, както и целия предприсъединителен процес, отказвайки да признае независимо Косово. Проблемът е, че признаването, по традиция, е политическо решение и право на всяка държава е да реши дали признава, или не, независимостта на друга. Докато ходът на предприсъединителния процес, поне на думи, зависи от изпълнението на поставените условия – т.е. „свърши си работата и ще бъдеш приет”. И ако косоварите се съмняват, че някоя държава от ЕС може да не признае независимостта им, тяхното желание да следват пътната карта ще се изпари. А Европа ще се окаже в ужасната ситуация с една слаба държава, призната само от част от съседите си и нежелаеща да се реформира, според изискванията на Брюксел. Затова би било добре ако членките на ЕС признаят Косово непосредствено след обявяването на независимостта, вместо да рискуват да блокират интеграционния процес.


Бюрократичните предизвикателства

Този предпазлив процес на изграждане на необходимия капацитет в рамките на постоянния диалог между националното правителство и Европейската комисия е застрашен от враждебността към разширяването на съюза. Като този път проблемът не следва да се търси на ниво политически декларации. Заплахата идва по-скоро от бюрократите, които трябва да осъществят на практика процеса на присъединяване и, които са податливи на дискретен политически натиск. Всяка страна създава секретариат за европейската интеграция, който обикновено е подчинен директно на премиера. В най-добрия случай тези секретариати се ръководят от опитни чиновници, назначени заради своите качества, а не заради връзките си. Всеки разполага с щат от 50-100 експерти, отговарящи за координацията с партньорите си в Европейската комисия и съответните министерства. Този секретариат може да се ползва с широка политическа подкрепа, както например е в Хърватия, където всички политически партии подкрепиха състава на секретариата и дори му предоставиха пълномощия, в някои отношения, надминаващи тези на правителството. Европейската комисия очертава приоритетите (между 100 и 140) в целия спектър на предприсъединителния процес. По всеки приоритет се изготвя план за действие със специфични изисквания и срокове. Основният приоритет (като например съдебната реформа) се разделя на поредица от последователни стъпки, като на секретариата се определя партньор сред членовете на правителството.

В това отношение Западните Балканите вече се сблъскват с много сериозно предизвикателство. Мнозина министри се нуждаят от сериозна помощ за да се справят със задачите си. Често те са с остаряло мислене, неподготвени и неразполагащи с достатъчно финансови лостове. Освен това промените могат да засегнат нечии влиятелни интереси, да не говорим, че мнозина в региона са уморени от промените (както сподели един високопоставен чиновник, „държавите ни са безкрайно уморени от прехода”). Остава под въпрос, дали малките екипи, на които е възложено да работят за европейската интеграция, са в състояние да помогнат достатъчно на тези министри, дори и ако обществената подкрепа за разширяването е голяма. Поради това ЕС трябва да поеме по-голяма отговорност за реализацията на този процес. В страните от региона европейският координатор следва да докладва редовно на министър-председателя. В Македония например, всяко седмично заседание на правителството започва с преглед на напредъка в процеса на евроинтеграцията.

Малките проблеми следва да бъдат решавани преди да са довели до криза на самия процес. Това обаче налага сериозни промени в досегашната практика на министерствата. Или, както сподели един от участниците в интеграционните усилия от региона: „Очакванията ни бяха големи, а сега виждаме, че вероятно са били силно завишени” (12) .

Вниманието към детайлите е предпоставка за успех, но може да стане и причина системата да забуксува. Един премиер, който по някаква причина не е заинтересован от присъединяването, или пък не желае да влиза в конфликт със своя колебаещ се коалиционен партньор, може да забави процеса, без да изглежда, че това се прави съзнателно. Отделяйки по-малко време за срещите с чиновниците, отговарящи за евроинтеграцията, или пък отказвайки се да притиска министрите си, той е в състояние да забави реформите. Изолирани от останалия бюрократичен апарат, службите, отговарящи за евроинтеграцията, могат да се окажат неефективни. И дори след време Европейската комисия да установи и обяви публично причината за възникналите проблеми, вредата вече ще е нанесена. Евроскептиците в самия ЕС ще изтълкуват тези проблеми като липса на воля у част от страните-кандидатки или дори като нежелание да се присъединят към съюза. Това, на свой ред, може да окуражи претенциите за по-сериозни политически ангажименти. Някои държави от ЕС, които имат особени интерес към конкретни страни от Западните Балкани, могат да решат да се намесят, под предлог, че макар критериите за членство да не са предмет на преговори, сроковете за изпълнението им биха могли да се дискутират и така процесът ще се окаже силно политизиран.

Канализирането на европейския дебат

Всичко това рискува да ни върне към познатите от миналото спорове за европейското разширяване. Нарастването на ЕС през последните 15 години бе впечатляващо, но то бе дело на политическите елити с техническата подкрепа на още по-влиятелната брюкселска бюрокрация. Умората обаче е очевидна и опасенията за по-нататъшното разширяване са нормална обществена реакция на икономическата несигурност и културните различия между кандидатите и сегашните членове на съюза. В този смисъл дебатът за същността и границите на обединена Европа безспорно е здравословен, ако ЕС държи да утвърди демократичния си имидж.

Имайки предвид растящата обществена загриженост, експертизите на Европейската комисия и твърдо очертаните условия за присъединяване вече не са достатъчни. Необходимо е предприемането на няколко нови стъпки. Първата е да се заяви, че може да се работи едновременно както по реформирането на ЕС, така и по продължаване процеса на разширяване. През последните месеци се лансира тезата, че държавите кандидатки могат да влязат в ЕС само след като докажат, че са готови за това, но съюзът следва да вземе предвид и собствения си „интеграционен капацитет”. Това заявиха европейските външни министри по време на последната си среща с балканските лидери през март 2006. Европейската инициатива за стабилност (ЕИС – влиятелен мозъчен център, чиято централа е в Берлин) смята обаче, че „интеграционния капацитет” може да се окаже вратичка, позволяваща да се откаже членство на страни, покрили необходимите критерии (13) . Тоест, де факто, да се превърне в евфемизъм за края на разширяването.

Напротив, той би трябвало да послужи като повод за нова дискусия, в резултат от която да се изясни, че разширяването не е пречка за паралелното задълбочаване на вътрешната европейска интеграция. През март 2006 Европейският парламент поиска от Еврокомисията да му докладва за отражението на евентуално ново разширяване на ЕС върху „интеграционния му капацитет” (14) . Обосновавайки искането си, парламентът отхвърли възможността на страните от Западните Балкани да бъдат предложени някакви алтертаниви на пълноправното членство в съюза.

Втората стъпка е свързана с провеждането на дебата. Европейските лидери (независимо дали са в управлението или в опозиция) трябва активно да работят за разрушаване на утвърдилите се митове и стереотипи, че присъединяването на Западните Балкани застрашава ЕС. Всъщност, регионът е твърде малък за да повлияе сериозно върху европейския пазар на работна ръка, напротив – той може органично да допълни застаряващите трудови ресурси на Европа с необходимите хора и идеи. Освен това проучванията сочат, че броят на жителите на Западните Балкани, склонни да търсят работа в чужбина, е много по-малък, отколкото си представят европейците (15) . Разбира се, повечето опасения, свързани със Западните Балкани, всъщност са производни на страховете от присъединяването на Турция (или дори на страните от Магреб). Затова ЕС следва да формулира ясно политиката спрямо съседите си, гарантирайки на своите граждани, че на държавите от Северна Африка и Централна Азия ще бъдат предложени други алтернативи. Освен това трябва да се разбере, че интеграцията на Западните Балкани действително ще форсира и решаването на въпроса с присъединяването на Турция, но двата проблема не са свързани пряко, независимо че в миналото регионът е бил част от Османската империя. Той не бива да става заложник на едно минало, за което не носи никаква вина (а по-скоро е негова жертва).

В крайна сметка, европейските лидери се нуждаят и от повече смелост. Дебатът за който говорим, няма да стане факт още през следващите месеци. Очевидно е, че определени кръгове в Европа никога няма да приемат региони, които някога са били част от Османската империя, да станат част от ЕС. Безспорно е, че не техните аргументи ще доминират в предстоящия дебат, но те следва да получат убедителен отговор. В самите страни от Западните Балкани, местните политици-популисти със сигурност ще използват аргументите на противниците на разширяването от ЕС за да продължат да се съпротивляват на реформите, превръщайки се в своеобразна „пета колона” на евроскептиците. Както ЕС, така и страните-кандидатки от Западните Балкани са в състояние да надделеят в дебата с тези гласове от миналото, но за целта техните лидери трябва да говорят ясно и открито. В противен случай, тези страни могат да бъдат вкарани в порочната спирала на провалените реформи.


От тази гледна точка, призивите занапред решенията за по-нататъшно разширяване на ЕС да бъдат вземани от националните парламенти и одобрявани чрез референдуми звучат доста обезспокояващо. Това би означавало абдикация. Малко вероятно е, че обществото би одобрило разширяването, ако липсва ясно изразена воля на политическите лидери, но ако самите лидери знаят, че са безсилни да направят каквото и да било, ако на референдума съгражданите им кажат „не”, за каква политическа воля можем да говорим? В това отношение Европейският парламент може да играе по-сериозна роля, като изразител на обществената воля. Сега той често бива пренебрегван, защото е лишен от достатъчно пълномощия за вземане на важни решения. Все пак, ако бъде решено именно Европарламентът да играе централна роля в процеса на разширяване, това вероятно ще стане основният въпрос на следващите парламентарни избори, които ще се проведат преди страните от Западните Балкани да са готови за началото на присъединителния процес. Растящата загриженост за разширяването на ЕС, означава, че европейците действително трябва да имат право на глас във вземането на решенията за него, но те трябва да бъдат и достатъчно информирани за реалните последици и ползи от този процес. Тоест, става дума за широк общоевропейски дебат, а не за ограничаването му в тесните национални рамки, където недоволството от собственото правителство, може да се отрази директно върху отношението към процеса на разширяване на съюза.

Ролята на Съединените щати

САЩ биха могли да възприемат дистанцирана позиция по въпроса за по-нататъшното разширяване на ЕС, но това ще бъде грешен подход. Всъщност, политиката на съюза към Западните Балкани може да бъде затруднена, както ако американците се отдръпнат изцяло от региона, така и ако демонстрират там прекалена активност. САЩ несъмнено имат сериозен и обясним интерес от успешната интеграция на региона в ЕС, освен това американците се ползват със значително влияние в някои балкански държави. И тъй като Вашингтон очевидно не би могъл да доминира в един дебат, чиято тема е „какво точно означава да си европеец”, ролята му в него следва да бъде по-дискретна, макар че това не винаги е така.

Тази американска роля произтича от спецификата на региона. Много от проблемите, тормозещи Западните Балкани, като расизма, разделението на управлението по етнически принцип, или прекалено влиятелните тайни служби, се намират извън контекста на формалния евроинтеграционен процес. От време на време ЕС съумява да вкара някои от тези въпроси в рамките на процеса, най-вече като налага нови условия за забавяне или прекратяване на преговорите по присъединяването. Именно по този начин Брюксел наложи на Хърватия и Сърбия да започнат да сътрудничат пълноценно с международния трибунал в Хага, ако искат разговорите по присъединяването им да стартират. Очевидно, това е нелош инструмент и ЕС не се колебае да го използва. В качеството си на систематичен подход за подобряване на управлението на страните от региона обаче, това позоваване на подобни, възникнали ad hoc критерии, може да се окаже контрапродуктивно и дори опасно. Защото проблемите се подбират (или пък се игнорират) по критерии, нямащи нищо общо с тяхното действително значение за способността на конкретната страна да покрие критериите за членство в ЕС. Освен това подобен подход не решава въпроса с хроничната слабост на управленския капацитет в западнобалканските държави. В Сърбия например, не е ясно доколко управляващите са в състояние да накарат местните тайни служби да сътрудничат с Хагския трибунал. Навремето премиерът Джиджич бе убит тъкмо защото се опита да направи това. Да не забравяме и, че натискът на ЕС за осъществяването на този символичен акт на сътрудничество с трибунала не се съпровожда от необходимата институционална подкрепа, необходима за практическата му реализация.

В това отношение, САЩ могат да изиграят важна роля. Те могат да помогнат проблемите, касаещи реформите в армията и службите за сигурност, да бъдат решавани в рамките на двустранните отношения между тях и съответната страна от региона, или пък с посредничеството на международни организации, в които американците имат ключови позиции, като НАТО, ОССЕ, или създадени ad hoc групи като Контактната група за Балканите, или пък т.нар. „Адриатика-3”. В по-общ план, през следващата година, решаването на редица проблеми ще изисква по-тясното трансатлантическо сътрудничество. Косово продължава да настоява за независимост, а Босна се готви да промени конституцията, осигуряваща мира в нея вече цяло десетилетие. Това е голямо предизвикателство за международната общност в един регион, който бе почти напълно игнориран от нея през последните пет години. От друга страна, проблемите не са нерешими, макар че косовският е особено деликатен. Според мен, бързото предоставяне на независимост за Косово дава най-добри шансове на стабилизацията на региона. Очевидно всяко оставане на областта в състава на Сърбия е неприемливо, като косоварите не крият, че разчитат именно на САЩ за разрешаването на проблема. За Вашингтон едва ли ще е трудно да убеди НАТО да удължи присъствието си в Косово и след прокламирането на независимостта, както и Русия да помогне за да се гарантират статута и правата на сръбското и другите малцинства. По-трудно ще бъде разследването на дейността и разпускането на паравоенните организации, свързани с политическите партии и лишаването им от ресурси и влияние. Новото правителство на независимо Косово може да попадне под влиянието на тези организации, ако САЩ ултимативно не наложат необходимите реформи. ЕС просто не може да се справи с подобна задача.

Има и нещо друго. Сърбия и косоварите очевидно няма да постигнат споразумение по пътя на преговорите. Нито един политик, измежду участниците в тях не би оцелял (поне политически) ако приеме предложение, удовлетворяващо противната страна. Затова, когато специалният пратеник на ООН за Косово обяви, че преговорите се намират в задънена улица международната общност следва да действа бързо, налагайки решение, което може да бъде или незавимост, или нещо много близко до нея. Опитите за предлагане на други варианти или предварителни условия биха провокирали, смущение и раздразнение сред косоварите. Именно САЩ следва да окажат необходимия натиск върху международната общност да вземе решение за предоставяне на независимост на областта, както и да притиснат косовските албанци да спазват стриктно свързаните с него ангажименти. Това няма да е чак толкова трудно, но изисква внимание и необходимата воля, при това на фона на усложняващата се ситуация в Близкия изток и иранската криза. Успешното окончателно решаване на косовския проблем се нуждае от особени умения и професионализъм.

Босна и Херцеговина е друг случай. Босненският политически елит е облагодетелстван от сегашната децентрализирана структура на страната. Разбира се, реформите, необходими за присъединяване към ЕС, могат да се реализират и при запазване на сегашната коституция, договорена в Дейтън, но би било по-добре, ако местните политически лидери я променят, демонстрирайки подкрепата си за реформите. Но, както вече споменах, те не биха го направили сами, защото интересите и властта им са свързани със сегашната децентрализация. През март т.г. конституционните поправки бяха вкарани в босненския парламент с подкрепата на основните местни партии. Но това стана възможно само заради силния американски натиск, макар че дори и тези поправки запазват влиянието на националистическите партии. Затова ангажирането на САЩ продължава да е необходимо за да бъде ограничено това влияние и се гарантира, че реформите по пътя към ЕС действително ще бъдат реализирани.

Тази роля на САЩ в Западните Балкани е сходна с онази, която те изиграха за разширяването на ЕС в Централна Европа. Кандидатите за членство от Централна и Източна Европа видяха, колко полезно за успешното преодоляване на препятствията по пътя към ЕС се оказа членството в организации като НАТО, Съвета на Европа и реформираната ОССЕ. То помогна на тези страни да формулират и потърсят решение на основните проблеми, свързани с евроинтеграцията. Така например, положението на малцинствата е обект на особено внимание от страна на Съвета на Европа, докато НАТО доказа, че е подходящ форум за обсъждане на проблемите на сигурноста, както и за решаване на наследените от миналото гранични проблеми, като например тези между Унгария и Румъния. Одобрявайки инициативите на подобни организации, ЕС, на практика, реализира собствените си цели. А използвайки американското влияние в тези сфери, Европейската комисия увеличава и вероятността държавите от Западните Балкани да се подготвят както трябва за присъединяването си към съюза.

Перспективите пред разширяването на ЕС

През следващото десетилетие страните от Западните Балкани, включително Албания, Сърбия, Хърватия, Македония и Черна гора и, евентуално, независимо Косово, вероятно ще бъдат приети в ЕС. Така за по-малко от 20 години съюзът ще се трансформира от клуб на държави със сходна история, икономика, култура и манталитет, в асоциация, преодоляла границите между традиции, религии и национални особености. В светлината на историческата промяна на понятието за това, какво означава да си европеец, едва ли е изненадващо, че европейците се нуждаят от време за да осъзнаят напълно, какво всъщност са направили. На миналогодишните референдуми французи и холандци гласуваха за „правото да си поемат дъх”, но истината е, че проблемите с разширяването на ЕС не играеха чак толкова голяма роля в дебатите и решенията за Европейската конституция, както и, че гласуванията, сами по себе си, не бива да се разглеждат като отказ от приемането на западнобалканските страни в съюза.


През следващите няколко години обаче, дебатът за бъдещето на ЕС несъмнено ще се отрази и върху Западните Балкани. Ако в него вземе връх националният егоизъм, това може да обезкуражи онези, които осъществяват реформите във въпросните страни и в резултат те да не успеят да се подготвят както трябва за членството си в съюза. Ако обаче европейските лидери се ангажират активно и конструктивно в този дебат, той може само да укрепи европейската демокрация и да съдейства едновременно и за разширяването, и за по-тясната вътрешна интеграция на ЕС. Вземането на решения с пълен консенсус би могло да се окаже опасен лукс, особено в момент, когато Европа преформулира своята същност. Въпреки това, вътрешните проблеми на ЕС не бива да се превръщат в претекст за забавяне на реформите на Балканите.

Историята на европейската ангажираност със Западните Балкани е забележителна. Тези страни – бедни, мюсюлмански, православни, а доскоро и социалистически, бяха разделени от Западна Европа още от времето, когато Османската империя стигаше до Виена. Сегашните усилия за връщането им в новия пан-европейски съюз, изтриват тези стари имперски граници. Днес в Европа се твори история в такива грандиозни мащаби, че дори мнозина от нас, които сме свидетели на случващото се, не могат да осъзнаят величието на момента. Европейските лидери могат да заздравят собствените си демокрации само обединявайки ги с новите демокрации на континента.

На свой ред, САЩ играят важна роля във формулирането и решаването на проблемите свързани със сигурността (но не само), останали извън прерогативите на Европейската комисия. Един недобре премислен или пък недостатъчно съобразен със спецификата на региона подход може обаче да намали шансовете на страните от него да се присъединят към съюза. Затова САЩ следва да поемат водещата роля в решаването на най-взривоопасните проблеми, все още тормозещи Балканите, помагайки на ЕС да осъществи най-амбициозната задача в историята си: създаването на обширно общо пространство на споделени ценности и политики върху територията на един континент, който доскоро бе разделен не само от десетилетията на студената война, но и от столетията на имперско и цивилизационно противопоставяне.

Бележки:

1. Вж. Milada Anna Vachudova, Europe Undivided: Democracy, Leverage, and Integratio  After Communism (Oxford: Oxford University Press, 2005).

2. За Копенхагенските критерии за членство в ЕС вж. see http://www.europa.eu.int/comm/enlargement/towards_EU_membership/criteria_en.html.

3. Javier Solana, remarks at the Sound of Europe Conference, Salzburg, January 27, 2006.

4. Вж. “Enlargement Played Small Role in Constitution No Votes,” EU Observer , June 27, 2005, http://euobserver.com/index.phtml?search_string_top=&subscribe_email=Enter+your+email&subscribe_sendout=td&accept_charge=Accept+charge&aid=19430& cost_shown=1&sid=9.

5. За по-добра оценка на ситуацията, вж. , see Laura Silber and Alan Little, Death of a Nation (New York: Penguin, 1997) (revised edition).

6. За повече детайли относно процесите, предшестващи Дейтън , вж. James C. O'Brien, “The Dayton Agreement for Bosnia and Herzegovina: A Ceasefire on Its Way to Becoming a Settlement,” in Peace vs. Justice: Negotiating Forward- and Backward-Looking Outcomes , ed. William Zartmann (Lanham: Rowman and Littlefield, 2004).

7. Вж. European Stability Initiative, “Post-Industrial Society and the Authoritarian Temptation,” October 2004, http://www.esiweb.org/index.php?lang=en&id=18. За по-точна представа за онова, което Босна следва на направи , вж. Zoran Pajic, “Bosnia: A Statehood Crossroads,” February 10, 2006, http://www.tol.cz/. Вж. също Christian Schwarz-Schilling, “Bosnia's Way Forward,” March 17, 2006, http://www.ohr.int/ohr-dept/presso/pressa/default.asp?content_id=36772.

8. Вж. Sarajevo Summit Declaration, http://www.stabilitypact.org/constituent/990730-sarajevo.asp.

9. European Commission official, Sarajevo, November 29, 2005.

10. Зе целите на новия европейски процес, анализирани от Крис Патън, който беше европейски комисар по външните работи, . вж. Chris Patten, Cousins and Strangers:

America, Britain, and Europe in a New Century (New York: Times Books, Henry Holt, 2006), pp. 179–180.

11. Референдумът за независимост на Черна гора бе проведен през май 2006.

12. Interview with author, February 2006.

13. Вж. European Stability Initiative, “EU Balkan alzburg Meeting March 2006,” http://www.esiweb.orgindex.php?lang=en&id=166.

14. Вж. например , Olli Rehn, “The EU Accession Process: An Effective Tool of the European Foreign and Security Policy,” remarks at the NATO Parliamentary Assembly, February 21, 2006, http://europa.eu.int/rapid/pressReleasesAction.do?reference=SPEECH/06/112&format=HTML&aged=0&language=EN&guiLanguage=en. See also “2005 Enlargement Strategy Paper,” A6-0025/2006, February 3, 2006.

15. За повече материали по темата, вж. Katinka Barysch, “Does Enlargement Matter for the EU Economy,” May 2003, http://www.cer.org.uk; Katinka Barysch, “East Versus West? The European Economic and Social Model After Enlargement,” October 26, 2005, http://www.cer.org.uk.

* Авторът е член на Групата Олбрайт и президентски пратеник на Балканите по времето на президента Бил Клинтън

{rt}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.3 2020