Проблемът за взаимоотношенията между немската геополитическа школа в периода между двете световни войни и нацисткия режим, управлявал тази страна през 1933-1945,и днес продължава да се нуждае от безпристрастен анализ за да може, от една страна, да не бъде зачеркнато с лека ръка едно интелектуално направление, което може да се окаже полезно и днес, а от друга – да бъдат окончателно отхвърлени идеите, нанесли такива мащабни вреди в миналото.

Карл Хаусхофер и раждането на континенталната школа

Карл Хаусхофер (1869-1946) е роден в Мюнхен. Повече от двайсет години е професионален военен (през 1908-10 е военен аташе в Япония), като през Първата световна война е произведен в генералски чин и командва артилерийска бригада. Научната му кариера започва през 1919 в Мюнхенския университет, където от 1921 е професор по география. Оттогава до края на живота си публикува над 400 статии и книги, в които формулира и развива геополитическите си идеи.

Анализирайки горчивите резултати от Първата световна война за родната му Германия, Хаусхофер твърди, че „периодът на геополитическо устройство и ново преразпределяне на контрола върху пространството, не само не е приключил с края на световната война, а тепърва започва” (1). Според него, Версайската система не е отслабила или унищожила съществуващите противоречия между държавите, а напротив – допълнително ги е изострила.

Както е известно, през следвоенните години в политическия живот на Ваймарската република постепенно се налага идеята за „свръхнаселеността” на Германия, като заслуга за това имат и немските геополитици. Така, Карл Хаусхофер тълкува по следния начин т.нар. „теория за жизненото пространство”: „След като у нас (т.е. в Германия – б.р.) на 1 кв. км бедна северноалпийска земя се падат по 130 души, докато във всички богати колонии на същата площ се падат между 7 и 25 души, при това върху по-плодородни земи, то и стремежът на германците към справедливо разширяване на тяхното „жизнено пространство” е напълно оправдан” (4). Според него, именно гъстотата на населението е сред основните фактори за психологическата подготовка на германците за Втората световна война.

Опитвайки се да даде по-обща оценка на мястото и ролята на Германия в света, Хаусхофер лансира идеята за пан-регионализма, като интерпретация на понятието за глобалните икономически региони. Неговите пан-региони обаче, са нещо повече от обикновени икономически блокове. Те се базират на т.нар. пан-идеи, осигуряващи необходимата идеологическа основа на регионите. Хоусхофер предрича, че през втората половина на ХХ век геополитическите структури, развиващи се в меридианно направление (САЩ-Латинска Америка, Европа-Африка, Япония-Океания, съветската „стратегия за достъп до топлите морета”), ще бъдат заменени от тоталната, развиваща се по паралелите, експанзия на САЩ, целяща установяване на американската доминация на планетата. Оттук и стремежът на автора за предварително преразпределяне на света.

През 1924-1944 Хаусхофер издава (заедно с Ерих Обст, Ото Маул и Херман Лаутензах) геополитическото списание “Zeitschrift fur Geopolitik”, имащо огромно международно значение.

Идеите на Карл Хаусхофер, особено свързаните с необходимостта от разширяване на „жизненото пространство”, привличат вниманието на част от лидерите на нацисткото движение, още повече, че един от тях – Рудолф Хес, е адютант на Хаусхофер по време на Първата световна война. След идването на нацистите на власт през 1933, Карл Хаусхофер е назначен за директор на мюнхенския Институт по геополитика (създаден на базата на ръководения от него геополитически семинар). През 1938 той основава и поема ръководството на Националния съюз на германците, живеещи в чужбина, чиито поделения са използвани от правителството при формирането на немските „пети колони” в различните европейски държави. До 1936 Хаусхофер определено се ползва с покровителството на режима, но по-късно (и особено след бягството на Хес във Великобритания през 1939)изпада в немилост. Големият му син Албрехт Хаусхофер (също известен геополитик) установява тесни контакти с шефа на американското разузнаване в Европа Алан Дълес и се включва в заговора на висши немски офицери срещу Хитлер, довел до покушението срещу фюрера на 20 юли 1944. Малко по-късно Албрехт Хаусхофер е арестуван, а през април 1945 е разстрелян от Гестапо в Берлин. Баща му пък е изпратен в концлагера Дахау.

След края на войната, Карл Хаусхофер е задържан за кратко от американците, като по време престоя си в ареста има многобройни срещи и разговори с един от основателите на американската геополитика – директора на дипломатическия колеж към Джорджтаунския университет професор Едмънд Уолш. Именно на Уолш той предава и своеобразното си „завещание” – своя последен труд „Апология на германската геополитика”, след което се оттегля в баварското си имение, където се самоубива, заедно със съпругата си Марта, през 1946.

В „Апологията”, Хаусхофер отхвърля „нацисткото минало” на геополитиката, отбелязвайки, че Хитлер (когото той квалифицира като „полуграмотен тип, който никога не е разбирал правилно геополитическите принципи”) е деформирал немската геополитика. Малко след смъртта му, Едмънд Уолш лично представя в специална лекция във Франкфуртския университет неговата последна книга, призовавайки слушателите си, към „правилно” тълкуване на геополитиката.

В теоретичен план, Хаусхофер и колегите му поставят в центъра на вниманието си положението на Германия в системата на европейските и световните държави. Което се обяснява с факта, че за Германия въпросът за границите и, съответно, за „жизненото пространство”, винаги е бил актуален. Особено силно влияние върху формирането на идеите им, изиграват трудовете на Макиндер, Маън и Кьелен.

Според Хаусхофер, лансираната в тях идея за планетарния дуализъм – т.е. противопоставянето между „морските” и „континенталните” сили, или между „таласокрацията” (властта, базираща се на морската мощ) и „телурокрацията” (власт, базираща се на сухопътната сила), е ключът, разкриващ ни всички особености на международната политика, във формирането на която и той самият взема дейно участие. Като военен аташе в Япония например, Хаусхофер общува именно с онези кръгове, които определят стратегията на тази страна. Тук е мястото да спомена, че прословутият термин „нов световен ред”, който навремето се използва от нацистка Германия, а напоследък – от САЩ, за първи път е лансиран именно от Япония при формулирането на геополитическата схема за преразпределяне на влиянието в Техоокеанския регион, която се стремят да реализират японските стратези.

Планетарният дуализъм на „морските” и „сухопътните” сили поставя Германия пред проблема за геополитическата и самоидентификация. Привържениците на националната идея (какъвто е и Хаусхофер) се стремят към усилване политическата мощ на германската държава, което означава индустриално развитие, културен подем и геополитическа експанзия. Но специфичното място на страната в центъра на Европа, т.е. нейното пространствено и културно „срединно положение”, я превръща в естествен противник на западните морски държави – Великобритания, Франция, а в перспектива – и на САЩ. На свой ред, представителите на „таласократичната” геополитика също не крият отрицателното си отношение към Германия, която смятат (заедно с Русия) за един от основните противници на „морския” Запад.

В подобна ситуация, Германия едва ли може да разчита на здрав съюз с държавите от т.нар. „външен полумесец”, още повече, че Великобритания и Франция имат исторически териториални претенции към нея. Следователно, бъдещето на национална Велика Германия е свързано с геополитическото противопоставяне на Запада и особено на англосаксонския свят, олицетворяващ на практика „морската сила”.

Върху този анализ се базира и геополитическата доктрина на Карл Хаусхофер и последователите му, в чиято основа е необходимостта от формирането на континентален блок (или ос) Берлин-Москва-Токио. Всъщност, това е единственият пълноценен и адекватен отговор на стратегията на противоположния „лагер”, чиито участници не крият, че за тях най-голямата опасност е тъкмо изграждането на аналогичния евразийски алианс. Така, в статията си „Континенталният блок”, Хаусхофер подчертава: „Евразия не може да бъде задушена, докато двата най-големи народа – германците и руснаците – всячески се опитват да не допуснат конфликт помежду си, подобен на Кримската или Първата световна война: това е аксиома на европейската политика” (20). Пак там, той цитира американеца Омър Ли, според който „последният час на англосаксонската мощ ще удари, когато немците, руснаците и японците се обединят”.

Самият Хаусхофер прокарва същата теза в статиите и книгите си. Тя получава популярност като „ориентация на Изток” (Osterorientierung), тъй като предполага самоидентификацията на Германия, нейният народ и култура, като западно продължение на евразийската (азиатската) традиция.

В тази връзка следва да се подчертае, че концепцията за „отваряне към Изтока” в концепцията на Хаусхофер, съвсем не означава окупирането на славянските земи. Става дума за съвместно цивилизационно усилие на двете континентални държави – Германия и Русия, които да наложат „новия евразийски ред” и да преструктурират континенталното пространство на Световния остров, за да го освободят напълно от влиянието на „морската сила”. Хаусхофер планира разширяването на немското пространство не за сметка на колонизацията на полските и руски земи, а чрез усвояването на гигантските незаселени азиатски пространства и реорганизация на източноевропейските територии.

На практика обаче, нещата не изглеждат толкова еднозначни. Чисто научната геополитическа логика на Хаусхофер за необходимостта от формирането на континентален блок с Москва, се сблъсква с редица други тенденции, също характерни за немското национално съзнание. Става дума например, за специфичния расистки подход към историята, чиито изразител е и самият Хитлер. Според този подход, за основен фактор се смята расовото сходство, а не географската или геополитическа специфика. Съответно, неговите привърженици виждат като естествени съюзници на Германия англосаксонските народи (т.е. Великобритания и САЩ), доколкото именно те са най-близки етнически до немците. Затова пък славяните и особено цветнокожите евразийски народи се разглеждат като расови противници. Към това се добавя идеологическият антикомунизъм,също базиращ се в голяма степен на расовия принцип – тъй като Маркс и много комунисти са евреи, немските антисемити автоматично възприемат комунизма като антигерманска идеология.

Този националсоциалистически расизъм влиза в остро противоречие с геополитиката, тласкайки Германия към възприемането на обратната, антиевразийска, таласократична стратегия. От гледната точка на последователния расизъм, Германия следва да сключи съюз с Великобритания и САЩ и заедно с тях да се изправи срещу СССР. От друга страна обаче, унизителният спомен от Версайския договор си остава крайно болезнен. От тази двойнственост произтича и цялата двусмисленост на международната политика на Третия Райх, която постоянно балансира между таласократичната линия, външно оправдана от расизма и антикомунизма (антиславянските настроения, нападението срещу Съветския съюз, поощряването на католическа Хърватия на Балканите), и евразийската телурокрация, основаваща се на чисто геополитически принципи (войната с Англия и Франция, пактът Рибентроп-Молотов и т.н.).

Тъй като Хаусхофер, до известна степен, също е ангажиран с решаването на конкретните политически проблеми пред Германия, той нерядко е принуден да съобразява с тях собствените си теории. Това обяснява първоначалната му подкрепа за оста Берлин-Рим-Токио и опитите да я представи като стартов етап към формирането на пълноценен евразийски блок. В същото време той вероятно е бил наясно, че антируската (антокомунистичска) насоченост на този алианс и участието в него, вместо центъра на „хартленда” (Москва), на една второстепенна полуостровна държава, принадлежаща към „римленда”, го превръща в карикатура на истински континентален блок. Подобен конформизъм обаче, не е показателен за геополитическата концепция на Хаусхофер, като цяло, която си остава тясно свързана с „източната съдба” на Германия, основаваща се на здравия и дълготраен евразийски съюз.

Основавайки се на законите, изведени от Ратцел и най-вече на тезата му за предимствата на големите държави пред малките, както и на идеята на Макиндер за Световния остров, Хаусхофер разглежда господството на Германия над малките държави, разположени на изток и на запад от нея, като „неизбежно”, а борбата, необходима за реализацията му, като напълно оправдана. В идеята за Световния остров той вижда пространствения модел за германската хегемония в световния ред на бъдещето. С концепцията за Световния остров, немските геополитици свързват две неща:

- доминацията на Русия в евразийското пространство;

- ерозията на британската военна мощ за постигане на пълно господство в Световния океан.

Подобно на Ратцел и Макиндер, Хаусхофер смята, че континенталната държава разполага с фундаментално предимство пред морската. Той разглежда руско-немския алианс, като ядро на евразийския съюз с един по-обширен трансконтинентален блок, включващ Китай и Япония. През 20-те и 30-те години на миналия век Хаусхофер неуморно призовава Токио към сближаване с Пекин, подкрепяйки едновременно с това съветско-германската ос. Като цяло, той оценява СССР като азиатска държава. Според него, Европа, включително славянските държави, следва да се обедини около Германия и така да се превърне в сериозен геополитически аргумент в преговорите с Русия за съдбата на Евразия. Немските геополитици разчитат да убедят Москва доброволно да признае контрола на Германия над Евразия. Поне самият Хаусхофер винаги се е обявявал против военното решаване на въпроса. Той разглежда руско-немския съюз като необходима стъпка към последващото налагане на германската доминация по суша и вода. Тоест, макар че Хаусхофер и последователите му, градят геополитическите си конструкции върху концепцията на Макиндер, изводите им (което е съвсем естествено) са съвършено противоположни: за Макиндер руско-германският съюз трябва да бъде предотвратен с цената на всичко, докато за немските континенталисти тъкмо той е ключът към реализацията на идеята за „жизненото пространство”.

Подобно на „бащите” на геополитиката Макиндер и Кьелен, Хаусхофер е убеден, че разположението и териториалните характеристики на държавата са основните детерминанти на политическата и историческата и съдба. Но, според него, само 25% от елементите, определящи историческото движение, могат да бъдат обяснени с географски причини, докато останалите са свързани с дейността на народите и техните водачи (26) . Той смята за основна движеща сила на държавата гарантирането и разширяването на нейното „жизнено пространство”. Хаусхофер твърди, че, разширявайки жизненото си пространство, динамичната държава си осигурява по-голяма икономическа автархия, т.е. независимост от своите съседи. Според него, извоюването на подобна свобода е показател за величието на една държава.

В едно от най-популярните си довоенни произведения – „Основи на геополитиката”, Карл Хаусхофер лансира тезата, че цялата история на човечеството е „борба за жизнено пространство”, подчертавайки че: „справедливото разпределяне на жизненото пространство на планетата, което ни дава възможност да погледнем в очите ужасната опасност от свръхнаселеност на Земята през следващите 300 години” (32) , е справедлива награда за усилията, хвърлени в изучаване на геополитическите закономерности, защото именно „геополитиката, много повече, отколкото която и да било друга наука, изправя своите адепти и учители пред лицето на съдбата, вършеща своята работа” (33) .

Макар да е убеден че настъпва краят на господството на морските държави, в същото време Хаусхофер придава голямо значение на морската мощ на държавата, като средство за защита и разширяване на нейните граници. Разглеждайки Централна Европа като опора на Германия, той посочва Изтока като основно направление на немската експанзия. В своята версия на Drang nach Osten , Хаусхофер разглежда Изтока като пространство, предопределено за Германия от съдбата ( Sckicksalsraum ).

Според геополитическата схема на Хаусхофер, упадъкът на Великобритания и по-малките морски държави, създава благоприятни условия за формирането на нов европейски ред, в който доминиращи позиции ще заеме Германия. Този ред пък следва да стане основа на нова световна система, базираща се на т.нар. пан-идеи. Сред последните той изброява панамериканската, паназиатската, панруската, пантихоокеанската, панислямската и паневропейската идея. През 1941 обаче, Хаусхофер преразглежда схемата си, като в резултат от това в нея остават само три пан-региона, всеки със своя специфична пан-идея: пан-Америка, начело със САЩ, Велика Източна Азия, начело с Япония и пан-Европа, начело с Германия. Като цяло, основният патос на геополитическите конструкции на Хаусхофер и колегите му от мюнхенския Институт по геополитика и списанието Zeitschrift fur Geopolitik е свързан с формулирането на доводите и аргументите, обосноваващи претенциите на Германия за водещи позиции в света.

Zeitschrift fur Geopolitik и учениците на Хаусхофер

Второто десетилетие на ХХ век, белязано от Първата световна война и революционните сътресения в Русия и Европа, в значителна степен променя теоретичните подходи към междудържавните отношения, да не говорим за практическите им измерения. Осъществяват се коренни промени, най-важната измежду които е противопоставянето между комунистическия Съветски съюз и капиталистическите държави. Тези промени намират отражение във всички обществено-политически науки, включително в геополитиката. Именно през този период на глобални промени, геополитиката преживява истински разцвет: започват да се появяват националните геополитически школи, като доминираща сред тях несъмнено е немската.

Германската геополитическа наука демонстрира сериозно развитие още през Ваймарския период, но по-късно нацистите се опитват да използват редица нейни постановки при формирането на собствената си външнополитическа доктрина.

Широкото разпространение на геополитическите идеи в Германия предопределя и необходимостта от организационно обединяване на учените, занимаващи се с геополитика. Така, през 1924, се появява прочутото списание Zeitschrift fur Geopolik („Списание за геополитика”), през същата година е създадено и „Геополитическото дружество”, начело с Адолф Грабовски (35) . Тоест, още в периода на Ваймарската република Германия разполага с авторитетен геополитически център. Геополитическото списание на Хаусхофер е първото периодично издание, създадено от учени и изследователи, специално за развитието и пропагандата на геополитическите идеи. Затова е съвсем естествено, че около него се формира група от сериозни теоретици, сред които изпъкват Албрехт Хаусхофер, Ерих Обст, Ото Маул, Евалд Банзе, Волф Зиверт, Карл Рос, Йозеф Кюн, Рихард Хениг и Курт Вовинкел. Достатъчно ясно техните идеи са изложени в статията „Основи на изграждането на геополитиката” ( “ Bausteine der Geopolitik ”, 1928 ), като същността им е в следното: „геополитиката е учение за връзката между политическите събития и земните пространства”, тя е „инструмент за политическо действие и пътеводител в политическия живот”. Благодарение на което геополитиката „се превръща в нормативна наука, способна да ръководи практическата политика”.

Тази група геополитици пропагандират тезата за необходимостта от „ревизия” на Версайската система и промяна на „необоснованите” геополитически граници на Европа и Азия, отчитайки интересите на Германия.

С идването на власт на нацистите, геополитическата наука започва усилено да се идеологизира, като ударението се поставя върху тезата за „липсата на достатъчно жизнено пространство за Германия”, което трябва да поощри реваншистките настроения в немското общество.

В германската геополитическа литература от онова време не липсват твърдения, че бъдещето на Германия се намира на Изток: „това, което започва днес, е началото на нова ера, чиито водещ принцип е неизбежно следствие на реалните движещи сили в света: обръщането на Германия на Изток” (39) .

По отношение на Запада, дългът на Германия, „след като пред нея се отворят вратите на Изтока, е да гарантира, че занапред никой няма да претендира за Рейн и, особено, за Елзас” (40) . Така, макар че до този момент немската история е „в най-широкия смисъл движение между Изтока и Запада, занапред тя следва да се трансформира в движение от Запад на Изток” (41) .

Впрочем, още през 1927 професор Хениг пише, че „от геополитическа гледна точка днес Италия и Германия са неразривно свързани една с друга; и двете страдат от едни и същи проблеми, свързани със свръхнаселеността им и липсата на колонии. Япония също трябва да намери място в този съюз” (44) .

През 1928 водещите теоретици на немската геополитика формулират своеобразна програма на геополитическата наука, чиито основни тези са следните:

• геополитиката е учение за зависимостта на политическите събития от земята (пространството);

• тя се опира върху широката основа на географията и, особено, на политическа география, като учение за политическите пространствени организми и тяхната структура;

• изследваната от географията същност на земните пространства осигурява на геополитиката онези рамки, в които следва да се реализират политическите събития, за да имат траен успех; разбира се, политическите носители отвреме навреме могат да излизат и извън тези рамки, но рано или късно зависимостта от пространството си казва думата;

• в духа на това разбиране, геополитиката се стреми да осигури необходимия инструментариум за политическо действие, превръщайки се в своеобразен пътеводител на политическия живот;

• геополитиката се превръща в нормативна наука;

• геополитиката се стреми и следва да стане „географската съвест на държавата” (45) .

В теоретичен план, в периода на нацисткото управление, ударението се поставя върху пропагандата на онези геополитически тези, които съдействат за осъществяване на въшнополитическите задачи на режима. През 30-те години геополитиката се превръща в мода, като с различни „геопроблеми” започват да се занимават представители на почти всички научни сфери в нацистка Германия. Особено разпространение добива теорията за т.нар. „географско единство”, лансирана навремето от Ратцел. Същността и е, че всяка конкретна територия трябва да представлява единство и сходство на географските условия и да притежава пълен комплекс от географски фактори, гарантиращи икономическата и културна „жизнеспособност на нацията”. Въз основа на тази теория, още през 90-те години на ХІХ век, Ратцел лансира понятието „Срединна Европа” ( Mitteleuropa ), обединяваща, според него, териториите от Северно и Балтийско море до склоновете на Алпите и Карпатите, включително Холандия, Франция и Дунавския басейн. На свой ред, по време на Първата световна война, германския геополитик Науман (в нашумялата си книга „Срединна Европа”) включва в това понятие Австро-Унгария, Сърбия, България и Румъния. Именно тази „теория” е поставена в основата на германската имперска стратегия. По-късно тезата за „географското единство” се трансформира в тази за „жизненото пространство”, с което следва да разполага всяка конкретна държава. Както е известно, нацисткият режим и неговите идеолози включват в немското „жизнено пространство” Саар, Лотарингия, Елзас, Австрия и Судетската област. Осъществявайки въпросната теория на практика, те извършват „аншлуса” с Австрия, „мирното завземане” на Чехословакия, както и последвалите окупации на Дания, Белгия, Холандия, Франция, Югославия, Гърция и Полша.

Един от най-известните ученици на Карл Хаусхофер и сътрудник в неговото списание е Ерих Обст (1886-1981), който развива теорията на Хаусхофер за „големите пространства”, като предлага разделянето на света на шест основни големи политико-икономически „съюза”:

• Панамерикански съюз;

• Евроафрикански съюз (доминиран от Германия);

• Съветско-руски съюз;

• Източноазиатски съюз;

• Южноазиатски съюз;

• Австрало-новозеландски съюз (56) .

След Втората световна война Обст е професор по география във Висшата техническа школа в Хановер. Във Федералната република геополитическите му идеи се ползват с такава популярност, че той дори пише учебник по геополитика, специално предназначен за „повишаване нивото на политическото образование на високопоставените държавни служители”. В него Обст пояснява, че: „Както и да формулираме понятието „държава”, на преден план винаги излизат три основни фактора – народ, пространство и ред, основаващ се на закона. Което пък означава, че геополитиката е само раздел от по-общото учение за държавата и се ограничава с анализа на физиономията и политическата тежест на отделните държави дотолкова, доколкото става дума за най-различни пространствени елементи или причини. Едва ли е нужно да подчертаваме, че не съществува географско-геополитическа наука за предопределената съдба” (57) .

Биологическата теория за държавата, която в периода на нацистката диктатура изразява официалните възгледи по този въпрос, твърди, че в „пренаселените” страни възниква естествен натиск по границите със съседите, което неизбежно води до разселване в съседните територии.

Така Хайнрих Шмитхенер, в книгата си „Жизненото пространство и борбата между културите” заявява, че: „Стремежът към разширяване е присъщ на на всеки здрав народ... но само онова пространство, което се характеризира с по-висока плътност на населението и по-висока култура, в сравнение с останалите, може да се разшири, усвоявайки нови области” ( 59) . Или, както отбелязва италианският кардинал Илдебрандо Антониучи, „народът без пространство има право на пространство без народ” (60) .

Използването на геополитиката от нацистия режим, който изкривява основополагащите и принципи, предизвиква растяща тревога сред водещите немски геополитици. Всъщност, преосмислянето на редица геополитически постулати и усилията за връщане на геополитиката в нейните академични рамки, започват още по време на Втората световна война. Пример за това е книгата на Албрехт Хаусхофер „Обща политическа география и геополитика” (“ Allgemaine politische Geographic und Geopolitik ”). В нея той се стреми да изложи основните геополитически постулати в популярна форма, очиствайки ги от конюнктурните наслоения. Албрехт Хаусхофер се опитва, без да засяга същността на научния спор между представителите на политическата география и геополитиката, да систематизира всички натрупани в тази сфера знания, допълвайки научното дело на собствения си баща Карл. Анализирайки политическата география и геополитиката, той отбелязва, че изследователските трудове от всички епохи, посветени на държавните, икономическите, етнографските, расовите, социологическите, военно-научните и историческите проблеми, съдържат и важни политико-географски и геополитически знания, което всъщност ги сближава. Според него, единственото, което разграничава политическата география от геополитиката, е очевидно приложният характер на втората и академизмът на първата. Тезите, изложени от Албрехт Хаусхофер, до голяма степен, определят по-нататъшното развитие на германската следвоенна геополитика. За съжаление, авторът не успява да завърши напълно труда си, тъй като е разстрелян от нацистите като участник в заговора срещу Хитлер от юли 1944. Затова и книгата му излиза едва през 1951.

„Геополитическото право” на Карл Шмит

Появата на т.нар. „геополитическо право” (или „геоюриспруденция”) донякъде е резултат от опитите за геополитическа унификация на всички научни отрасли в нацистка Германия (64 ). По своето концептуално съдържание, то представлява по-нататъшно развитие на тезата на Рудолф Кьелен, че: „политическата целесъобразност, а не правото” следва да бъде „основният принцип на държавата”. На свой ред, Манфред Ланханс-Рацебург се опитва да преустрои правото в духа на тези геополитически идеи, т.е. на базата на „зависимостта на частните и публични правни отношения от пространството”, формулирайки понятието „географска наука за правото или геоюриспруденция” (65) . Според Адолф Грабовски пък, геополитическото право или геоюриспруденцията е „теория за това как правото се поражда от пространството” (66).

Основен представител на „геополитическото право” е Карл Шмит (1888-1985) – известен немски юрист, политолог, философ и историк. Неговите отношения с нацисткия режим имат двойнствен характер. От една страна, теориите му оказват известно влияние върху нацистката идеология. Особено популярни са неговите книги „Политическа теология” (68) и „Понятието за политическо” (69), в които той критикува либералното право и дори идеята за „правовата държава”. В същото време, цялата концепция на Шмит се базира на фундаменталната идея за „правата на народа” ( Volksrechte ), които противопоставя на либералната теория за „правата на човека”. Според него, всеки народ има правото на културен суверенитет и съхраняване на собствената духовна, историческа и политическа идентичност. Същият подход обаче е характерен и за част от национал-социалистите, смятащи тази идеология за универсално приложима към всички народи на планетата.

След войната, Шмит (подобно на Мартин Хайдегер, Ернст Юнгер и редица други т.нар. „консервативни революционери”) известно време бива съзнателно игнориран от световната научна общност, но през 60-те и 70-те години на миналия век идеите и трудовете му са реабилитирани и отново печелят популярност.

В теоретичните постановки на Карл Шмит парадоксално се съчетават «политическият романтизъм» и «строгият рационализъм». На практика, всичките му идеи са свързани с геополитическите концепции, а основните негови трудове – «Номосът на Земята» (71) , «Земя и Море» (72 ) и др. са посветени именно на осмислянето на геополитическите фактори и влиянието им върху цивилизацията и политическата история. Според Шмит, целта на геополитиката е «приложението на науката и търсенето на посоките на политическия курс» и тя е в основата на «подготовката за политически действия» (73).

Изцяло в духа на геополитическия подход Шмит утвърждава изначалната връзка между политическата култура и пространството. Според него, не само държавата, но и цялата социална реалност и особено правото, произтичат от качествената организация на пространството. Оттук той извежда концепцията за «номоса» (гръцки термин, означаващ «закон», а в пространствен смисъл – «нещо оформено и организирано»). Според Шмит, «номосът» е такава форма на организация на битието, която установява най-хармонични съотношения както вътре в социалната общност, така и между отделните общности. «Номосът» изразява специфичния синтез на субективните и обективни фактори, органично проявяващи се във формирането на политическата и юридическа система. В «номоса» се проявяват природните и културни особености на човешкия колектив в съчетание с окръжаващата го среда.

В книгата си «Номосът на Земята» Шмит показва, как спецификата на едно или друго земно пространство влияе върху еволюцията на развиващите с в него култури и държави. Сравнявайки различните исторически «номоси» той подчертава фундаменталния дуализъм между отношението към пространството на номадите и уседналите народи. Всъщност, най-важният извод от анализа на «Номосът на Земята» е, че Шмит плътно се доближава до понятието за глобалното историческо и цивилизационно противопоставяне между цивилизациите на сушата и морските цивилизации. Изследвайки «номоса» на Земята, той се сблъсква с неговата качествена, същностна противоположност – «номосът» на Морето. Което пък води до формирането на специфична геополитическа методология за осмисляне на световната политическа история. Анализирайки противостоенето «Суша – Море», Шмит се стреми да внуши необходимостта да се премине от «планетарното мислене, използващо категориите на силата (мощта)», към «мислене, основаващо се законите за организация на пространството», за да може да се осъществи необходимата «глобална пространствена организация», съответстваща на «планетарното пространствено съзнание» (74).

През 1942 Шмит издава книгата си «Земя и Море», която, заедно с писания след войната анализ «Планетарното напрежение между Изтока и Запада и противопоставянето между Сушата и Морето» (1959) (75) , представляват един от най-важните документи на геополитическа наука. При Шмит смисълът на противопоставянето между сушата и морето опира до това, че става дума за две съвършено различни, несъпоставими и враждебни цивилизации, а не за варианти на един и същ цивилизационен комплекс. Това разделение почти напълно съвпада със схемата на Макиндер, но Шмит придава на основните и елементи – таласокрацията (т.е. морската сила) и телурокрацията (сухопътната сила), задълбочено философско тълкуване, свързано с фундаменталните правни и етични системи.

«Номосът» на Земята съществува безалтернативно през по-голямата част от човешката история. Всички негови разновидности се характеризират с наличието на строга и устойчива морална и правна форма, отразяваща неподвижният и фиксиран характер на земната суша. Тази връзка със Земята, чието пространство лесно може да бъде структурирано (фиксирани граници, постоянни комуникационни пътища, неизменни географски и релефни особености) поражда един специфичен консерватизъм в социалната, културна и техническа сфери. Съвкупността на различните версии на «номоса» на Земята формира онова, което обикновено определяме като история на «традиционното общество».

В тази ситуация морето е само периферно цивилизационно явление, което епизодично навлиза в сферата на «етичното». Едва с откриването на Световния океан през ХVІ век ситуацията радикално се променя. Човечеството (и най-вече островната Англия) започва да свиква с «морското си съществувание», т.е. да се осъзнава като остров сред морето (своеобразен огромен кораб).

Само че водното пространство рязко се отличава от сухопътното. То е непостоянно, враждебно, отчуждено и постоянно променящо се. В него няма фиксирани пътища, не са очевидни различните ориентации. «Номосът» на Морето води до глобална трансформация на човешкото съзнание. Социалните, правни и етични нормативи стават все по-обтекаеми. Ра жда се нова цивилизация. Според Шмит, Новото време и техническият скок, открил ерата на индустриализацията, се дължат на геополитическия феномен – прехода на човечеството към „номоса” на Морето.

Така Шмит дава социално-политическа дефининиция на геополитическото противопоставяне на англосаксонския свят, т.е. на т.нар. „външен полумесец”. Той подчертава, че „номосът” на Морето е враждебна на традиционното общество реалност. Така геополитическото противостоене между морските и сухопътните държави придобива изключително важен исторически, идеологически и философски смисъл.

Карл Шмит е автор на още една фундаментална геополитическа теория – тази за «Голямото пространство», разглеждаща процеса на развитие на държавите като стремеж към придобиване на максимален териториален обем. Принципът на имперска интеграция е израз на логичния и естествен човешки стремеж към синтез. Така, етапите на териториално разширяване на държавата съответстват на етапите в движението на човешкия дух към универсализма. Според Шмит, този геополитически закон се разпространява както в техническата, така и в икономическата сфера. Той подчертава, че, от определен момент нататък, техническото и икономическо развитие на държавата изисква количественото и качествено разширяване на нейната територия. Както отбелязва Ото Маул, «пълното икономическо проникване има същия ефект, както и окупацията на съответната територия». При това не е задължително да става дума за колонизация, анексия, или военна интервенция. Формирането на «Голямото пространство» може да се реализира по друг път – например на базата на приемането от няколко държави или народи на обща религиозна или културна «форма».

Според Шмит, развитието на «номоса» на Земята трябва да доведе до появата на държави-континенти. Етапите на движението към държавата-континент преминават от градовете-държави през териториалните (националните) държави. Появата на сухопътна държава-континент, т.е. на континентално «голямо пространство» е историческа и геополитическа необходимост.

В публикуваната си през 1940 книга „Пространството и голямото пространство в правото на народите” Шмит посочва като пример за волево формиране на „голямо пространство” практическата реализация на американската доктрина Монро (76) .

Макар че „Голямото пространство” може, в определен смисъл, да се отъждестви с държавата или по-точно с империята ( Reich ), тази концепция излиза извън неговите рамки. Това е нова форма на наднационално обединение, основаващо се на стратегически, геополитически и идеологически фактори.

За разлика от унифицирания пангермански модел на Хитлер и съветския «интернационализъм», «Голямото пространство» на Карл Шмит се основава на културния и етнически плурализъм, широката автономия, ограничена само от стратегическия централизъм и тоталната лоялност към висшата властова инстанция (неслучайно редица съвременни автори считат модела на Карл Шмит за прообраз на днешното «голямо европейско пространство» - ЕС). При това той подчертава, че формирането на ново голямо пространство не зависи нито от научната ценност на самата доктрина, нито от културната компетентност, нито пък от икономическото развитие на неговите съставляващи или дори от това на териториалния и етническия му център, дал импулс на интеграционния процес. Всичко зависи само от политическата воля, разпознаваща историческата необходимост от подобна геополитическа стъпка.

Общата геополитическа картина на света, описана от Шмит, се свежда до изпълнения с напрежение цивилизационен дуализъм, т.е. до противопоставянето на две големи пространства – англосаксонското (Великобритания и Америка) и континенталното (Евразия). Тези две «големи пространства» - таласократичното и телурократичното – водят помежду си планетарна битка за да осъществят последната стъпка към универсализацията, преминавайки от континентална към световна хегемония. При това Шмит гледа песимистично на възможността възпросният конфликт да бъде приведен към някаква строга юридическа база, тъй като цивилизационните макроконцепции на двете «големи пространства» се базират на взаимноизключващи се «номоси» - «номосът» на Земята и «номосът» на Морето. Последният разрушителен елемент в тази схема се появява с навлизането на въздухоплаването, тъй като въздушното пространство е още по-слабо податливо на етично-правно структуриране, отколкото морското.В краткия си очерк «Историческата структура на съвременното световно противостоене между Изтока и Запада» Шмит се опитва да разкрие «същността на глобалното противопоставяне между Изтока и Запада, което днес ни държи в такова напрежение» (79) . Според него: „Ако оставим настрана всички многобройни особености, проявяващи се при съпоставката между Изтока и Запада, остава едно фундаментално различие – противоположността между сушата и морето. Защото това, което днес определяме като Изток, представлява единен континентален масив: Русия, Китай, Индия – т.е. „най-големият остров” или „сърцевината на Земята”, както го нарича Макиндер. А онова, което наричаме Запад – е полукълбото, заето от Атлантическия и Тихия океани. Противоположността между континенталния и морския светове е реална глобална действителност, която следва да имаме предвид за да поставим на правилна основа въпроса за историческата структура на напрежението, свързано със съвременния световен дуализъм” (81).

Самият Шмит не смята за възможно запазването в непроменен вид на изведеното от него глобално противоречие, също както и победата на една от страните в този сблъсък. Според него, наличието и у двете на атомно оръжие би трябвало да ги направи „по-скромни” и дори може да ги откаже от претенциите им за световна хегемония. Но, пак според Шмит, наред с двете световни системи, съществуват и обширни пространства (понякога обхващащи цели континенти), които се колебаят между двата противоположни „полюса”, периодично поддавайки ту в едната, ту в другата посока. „Противоречията произтичат от нерешените проблеми на пространственото развитие, което води до необходимостта или да се намери модел за преход към ограничени „големи пространства”, допускащи съществуването и на други, подобни на тях, или пък да се превърне войната в рамките на досега съществуващото международно право в глобална гражданска война” (82).

Последователите на Карл Шмит разясняват и конкретизират тези идеи. Така, Ернст ван Лоен отбелязва, че: „В новото устройство на света, базиращо се на междуконтиненталното равновесие, Европа ще бъде едно от бъдещите големи пространства. Тази Европа ще се простира от Финландия до Гибралтар, от Нарвик до Черно море и от Атлантическия океан до западнославянските или източнославянските области. И за това пространство няма да може да претендира нито една империалистическа световна държава. В близко бъдеще Общоевропейското пространство ще изпълянав ролята на лост – днес между двата застинали атомни колоса, а утре – между Азиатския и Африканския континенти. Тази Голяма Европа няма да бъде нито чисто морска, нито чисто континентална” (63).

В края на живота си Карл Шмит концентрира вниманието си върху фигурата на „партизанина”, който според него е последния представител на „номоса” на Земята, останал верен на първоначалното си призвание, напук на разлагането на цивилизацията и ерозията на нейните правни и културни основи. „Партизанинът” е свързан с родната земя с неформални връзки и историческият характер на тази връзка определя етиката на войната, която той води. С постепенната универсализация на „морския модел” и „търговската етика”, фигурата на „партизанина” придобива все по-голямо цивилизационно значение, превръщайки се в последното действащо лице в историята, което защитава с всички средства „сухопътния ред” срещу тоталното настъпление на таласокрацията.

Геометодологията на Адолф Грабовски

Адолф Грабовски (1880-1969), който е съвременник и съратник на Карл Хаусхофер, е сред основателите на немската геополитическа школа.

В предисловието към книгата си «Германия и съвременната картина на света» (1928), разяснявайки целта на геополитиката, той отбелязва: «Също както днес смятаме за остарели всички исторически представи, игнориращи икономиката, така след време всички исторически и политически изследвания, пренебрегващи ролята на пространствения фактор, ще се възприемат като непълни. Световната политика, осъществявана без светът да бъде разглеждан в неговото пространствено единство, е просто абсурд» (88) . Самата книга представлява анализ на историческото развитие на европейската цивилизация в пряка връзка с пространственото разширение на културния свят. Като авторът отбелязва пряката зависимост на геополитиката от техническия прогрес. Според него, именно пространството е онзи общ знаменател, обединяващ цялата империалистическа епоха в човешката история. Оттук и необходимосто от детайлно изучаване на пространството и връзката му с политиката (89).

Грабовски е твърд привърженик на теорията за „голямото пространство”, дори се опитва да изведе „обективните закони на общественото развитие”, водещи до формирането на такива пространства на планетата. Според него, „имперският стремеж към създаването на конкретно голямо пространство, без съмнение отговаря на хода на световната история, водещ до формирането на все по-големи пространства, чак до появата на планетарен съюз” (90).

След Втората световна война Алфред Грабовски (наред с посмъртно публикуваните трудове на Албрехт Хаусхофер) има най-голяма заслуга за преосмислянето на много геополитически постановки и връщането на тази наука в нейните академични рамки. В книгата си „Пространството, държавата и историята” (1961), чието програмно подзаглавие е „Основи на геополитиката”, той се опитва да докаже, че въвеждането на социалния аспект превръща геополитиката във фундаментална наука. Разбира се, самата идея за използването на социалния аспект не е нова, тя е лансирана още от Кьелен, който заедно с термина „геополитика” вкарва в научно обръщение и термина „демополитика”, който обаче не получа сериозно разпространение.

В изследването си Грабовски се основава на това, че съвременната геополитика, за разлика от нацистката, е „метод на историческото познание” (96) . Като, според него, в съвкупността от пътища за познание на историята влизат „както идеите, така и икономиката; както пространството, така и климатът и народът; както историческото разделение, така и правната система...” (97) . Но, като основен обект на геополитическото изследване, Грабовски определя именно „пространството”, чиито социологически анализ включва всички компоненти на този метод. Тоест, от пространствена гледна точка следва да се разглеждат устройството на държавата, нейната външна и вътрешна политика, етнографията, човешката психология, съзнанието и т.н.

Книгата на Грабовски „Пространството, държавата и историята” е характерна за следвоенната германска геополитика не само със своето ново съдържание, но и с избора на обекта и методите за научен анализ и, разбира се, с крайната си цел – реабилитацията на геополитиката.

И така, Адолф Грабовски смята, че геополитическата наука е метод на историческото познание (101) . Но в същото време, той запазва „пространството” като основен обект на геополитическото изследване. Според него, именно пространството е отправната точка за научен анализ на държавното устройство, вътрешната политика, етнографията, а също на човешкото съзнание и психология. Съвкупността от тези фактори определя приемането на вътрешно- и външнополитическите решения. „А след като пространството притежава толкова уникални свойства, изучаването му следва да бъде отнесено към сферата на философията на историята” – смята Грабовски (103) .

Според него обаче, „държавното пространство може да се разшири не само в резултат от войни, но и чрез формирането на доброволна федерация, като резултат от обща политика или икономически съюз, каквито например са общият пазар или свободната търговска зона”. В тази връзка Грабовски констатира например, че нацистите е трябвало да отчетат не само необходимостта от обединяването на разделената от „полския коридор” Германия, но и жизнената необходимост за Полша да притежава собствен излаз на море, т.е. да решат въпроса за „полския коридор” по пътя на преговорите и с обединените усилия на Варшава и Берлин.

Тоест, в своите изследвания Адолф Грабовски прави много сериозен опит да реабилитира немската геополитическа наука, компрометирана от близкото минало, определяйки геополитиката като достоверен метод за историческо познание и политически анализ. При това той отново включва в сферата на геополитическите изследвания най-разнообразни компоненти на околната среда, като по този начин връща тази наука към класическите изследователски методи, характерни за научното течение, известно като географски детерминизъм. Именно в това завръщане към класическата академична наука виждат основната си задача германските геополитици в първите десетилетия след края на Втората световна война и краха на нацизма.

Бележки:

1 Haushofer К. Grenzen in ihrer geographischen und politischen Bedeutung . — В.— 1937. — S . 230.

2 Ibid ,— S . 105.

3 Poljakoff L., Wulf J. Das III Reich und siener Denker. — B. — 1959. — S. 54-55.

4 Bausteine der Geopolitik. — B. — 1928.— S. 41.

5 Нюрнбергский процесс. — Т. 1. — M. — 1957. — С. 704.

6 Вж . м . Walsch L.R. Wahre anstatt falsche Oeopolitik fiir Deutschland. — Frankfurt am Main.— 1946.— S. 25.)

7 Вж . Карл Хаусхофер , предисловие към книгата : Friedrich Ratzel. Erdenmacht und Volkerschicksa]. S. XXVI.)

8 Вж . Карл Хаусхофер , предисловие към книгата : Friedrich Ratzel. Erdenmacht und Volkerschicksa!. — S. XXVI.)

9 Гейден Г . Критика немецкой геополитики . — М . — I960. — С . 110.

10 Вж .: Thies J. Geopolitik in der Volksschule // Zeitschrift fur Geopolitik. — 1932. —№9, —S. 512.

11 Вж .: Whittlesey D. Op. cit. — P. 108.

12 Вж .: Гейден Г . — С . 165.

13 Вж .: Whittlesey D. Op. cit. — P. 108.

14 Kraus Dr. Organisation des aussenpolitischen Unterricht an den Deutschen Universitflten //Deutsche Juristenzeirung. — 1933. — S. 16—17.

15 Вж .: Whittlesey D. Op. cit. — P. 109.

16 Ibid. — S. 180—181.

17 Grabowsky A. Raum, Staat und Geschichte. Grundlegung der Geopolitik. — Kola— В . —1960.— S. 142.

18 Вж.: Гейден Г. — С. 186—187.

19 Haushofer К . Dai Nihon. — Miinchen. — 1913.

20 Haushofer K. Kontinentalblocke: Mitteleuropa — Eurasia — Japon // Ausgewaehlte Texte zur Geopolitik. — Boppart am-Rhein. — ]979. — С . 32—36.

21 Bausteine zur Geopolitik. — P. 53.

22 Вж .: Dorpalen A. The World of General Haushofer. Geopolitics in action. — Wash. — 1966. —P. 16.

23 Bausteine zur Geopolitik. — S. 47.

24 Ibid. — S. 48, 55. Вж. също : Zeitschrift fur Geopolitik. — 1936. — H. 5. — S. 331.

25 Вж . Предисловието на Карл Хаусхофер към книгата Fairgrieve J. Geographic und Weltmacht. — S. 6.)

26 Zeitschrift fur Geopolitik. — 1936. — H. 5. — S. 328.

27 Dix A. Politische Geographic. — S. 140

28 Hassinger t. Geographische Grundlagen der Geschichte. — Freiburg im Breis-gau. — 1931. — U. 2. — S. 5—6.

29 Вж .: Haushofer K. Wehr-Geopolitik. Geografische Grundlagen einer Wehrkun-de. — B. — 1941.

30 Haushofer K. Grunlagen und Ziele der Geopolitik // Bausteine zur Geopolitik. — 1928. —S. 41.

31 Haushofer K. Grenzen in ihrer geographischen und politischen Bedeutung. — Heidelberg — B. — 1939. — S. 271.

32 Bausteine zur Geopolitik. — S. 39.

33 Ibid. — S. 38.

34 Нюрнбергский процесс. Т. I. — M. — 1957. — С. 704.

35 Новият устав на дружеството, возобновило дейността си след Втората световна война в Западна Германия, вж. в книгата: Гейден Г. Критика немецкой геополитики. — М. — 1960. — С. 272—275.

36 Haushofer K. Grenzen in ihrer geographischen und politischen Bedeutung. — S. 18.

37 Zeitschrift fur Geopolitik. — 1936. — H. 10. — S. 691.

38 Haushofer K. Grenzen in ihrer geographischen und politiscen Bedeutung. — Heidelberg ,— В .—1939, —S. 105.

39 Zeitschrift fur Geopolitik. — 1926. — H. 5. — S. 307, 309.

40 Ibid. — S. 306.

41 Ibid. — 1936, — H. 1. — S. 22.

42 Ibid. — 1933. — H. 8. — S. 505.

43 Ibid. — 1926. — H. 1. —S. 10, 11.

44 Ibid. — 1927. — № 3. — S. 246.

45 Bausteine zur Geopolitik.

46 Zeitschrift fur Geopolitik. — 1933. — H. 5. — S. 301 и по - нататък .

47 Haussleiter O. Zwischen Wissenschaft und Propagand // Die Neue Zeitung. — V. 1 2. September 1953.

48 Геополитическият подход е “ освободен от всякакви партийно - политически постановки и мирогледни ограничения ” (Haushofer K. Grenzen in ihrer geographischen und politischen Bedeutung. — S. 226). В геополитиката става дума за “политиката като “изкуство на възможното”, която се развива далеч от пътищата на ограничената партийна догматика и разглежда само държавата, като цяло” (Zeitschrift fur Geopolitik. — 1932. — H. 8. — S. 508).

49 Haushofer K. Der nationalsozialistische Gedanke in der Welt. — S. 47. 5(1

Ibid. — S. 27.

51 Zeitschrift fur Geopolitik. — 1933. — H. 4. — S. 193.

52 Ibid. — H. 6. — S. 397.

53 Ibid.

54 Zeitschrift fur Geopolitik. — 1953. — H. 9. — S. 528.

55 Геополитиката се оказва “най-солидната” измежду всички науки не само в сферата на географията и политиката, но и в областта на икономическите науки, правото, военната стратегия, психологията и дори религията. Понятия, като “геоикономия”, “геоюриспруденция”, “геостратегия”, “геопсихология”, “георелигия”, все по-често се срещат в немската литература от онова време.

56 Obst E. Geopolitik // Die Verwalrung. — 1952. — H. 7. — S. 37.

57 Ibid.— S.I.

58 Zeitschrift fur Geopolitik. — 1931. — H. 7. — S. 549.

59 Schmitthenner H. Lebensraume im Kampf der Kulturen. — S. 9—10.

60 Zeitschrift fur Geopolitik. — 1954. — H. 12. — S. 756.

61 Kossmarm E.G. Warum ist Europa so? — S. 279.

62 Styhlmann F. Militargeographie-Wehrgeographie. — Petergmanns Mitteilun-gen. — 1933. —№ 11—12.

63 Zeitschrift fur Geopolitik. — 1941. — H. 7. — S. 369.

64 Demangeon A. Geographic politique // Annales de Geographic. —№ 229. — Janvier. — 1932.—P. 31.

65 Zeitschrift fur Geopolitik. — 1928. — H. 1. — S. 91 и нататък .

66 Grabowsky A. Staatserkenntnis durch raumliches Denken // Politik als Wissen-schaft. — B. — 1930. — S. 44.

67 Zeitschrift fur Geopolitik. — 1938. — H. 9. — S. 743.

68 Schmitt C. Politische Theologie. — Miinchen — Lpz. — 1922.

69 Шмитт К. Понятие политического // Вопросы социологии. — М. — 1992. — Т. 1. — № 1.

70 Schmitt С . Theodor Daueblers “Nordlicht”. Drei Studien ueber die Elemente, den Geiste und die Aktualitat des Werkes. — Munchen. — 1916.

71 Schmitt C. Der Nomos der Erde. — Koeln. — 1950.

72 Schmitt C. Land und Meer. — Lpz. — 1942.

73 Schmitt N. Landschaft und Geschichte // Zeitschrift fur Geopolitik. — 1934. — № 2. — S. 585.

74 Schmitt C. Der Nomos der Erde im Volkerrecht des Jus Publicum Europaeum.

75 Вж .: Элементы . — 1997. — № 8.

76 Цит . по : Freund J. Les linges de force de la pensee politique de Carl Schmitt // Nouvelle Ecole. — P. — 1987. — №44.

77 Schmitt C. Positionen und Begriffe. — Hamburg . — 1940.

78 Schmitt C. Staatliche Souveraenitat und freies Meer // Das Reich und Europa. — Lpz.— 1941.

79 Schmitt C. Die geschichtliche Struktur des heutigen Welt // Gegensatzes von Ost und West. Freundschaftliche Begegnungen. — S. 167.

80 Ibid. — C. 138.

81 Ibid. — C. 142.

82 Schmitt C. Der Nomos der Erde im Volkerrecht des Jus Publicum Europaeum. — S. 271.

83 Zeitschrift fur Geopolitik. — 1956. — H.2. — S. 20.

84 Das Neue Deutschland. — 1 Dezember. — 1916. —S. 115.

85 Ibid. — 18 Marz. — 1916. — S. 218.

86 За политическата дейност на Грабовски вж. Kuczynski J. Studien zur Geschichte des deutschen Imperialismus. — Bd. II. — S. 278.

87 Основните трудове на Грабовски : Deutscland und das Weltbild der Gegenwart. — B. — 1928; Staat und Raum. Grundlegung ramlichen Denkens in der Weltpolitik. — Hamburg . — 1928; Raum als Schicksal. Das Problem der Geopolitik. — B. — 1933;

Der Sozialimperialismus als letzte Etappe des Imperialismus. — Basel . — 1933; Die Politik. Ihre Elemente und ihre Probleme. — Bad Godesberg. — 1948; Die Politik im Gundriss. — Freiburg . — Frankfurt am Mein. — 1952; Staaztsverfestigung oder Staatsabbau? // Zeitschrift fur politik. — H. 2. — 1958 und andere.

88 Grabowsky A. Deutschland und das Weltbilt der Gegenwart. — B. —J928. — S. 3.

89 Grabowsky A. Staatserkenntnis druch raumliches Denken. — B. — 1928. — S. 371.

90 Grabowsky A. Politik im Grundriss. — S. 284.

91 Grabowsky A. Staatserkenntnis durch raumliches Denken. Politik als Wissen-schaft. — В .—1930. — S. 34.

92 Grabowsky A. Raum als Schicksal. Das Problem der Geopolitik. — B. — 1933. —S. 34.

93 Zeitschrift fur Geopolitik. — 1933. — H. 9. — S. 555—556.

94 Вж .: HennigR. Geopolitik. DieLehre vom Staat als Lebewesen. —Lpz. —B. — 1931, —S. 6.

95 Ibid. — S. 8.

96 Grabowsky A. Raum, Staat und Geschichte. Grundlegung der Geopolitik. — Koln . —B. — 1960. — S. 60.

97 Ibid. — S. 63. 98 Ibid. — S. 9. "Ibid. — S. 143.

100 Ibid. — S. 142.

101 Ibid. — B. — 1961. — S. 60.

102 Ibid. — S. 63.

103 Ibid. — S. 3.

104 Grabowsky A. Op. cit. — S. 26, 28.

{rt}

Световната война с тероризма отдавна вече е реалност. След 11 септември 2001 на всички цивилизовани държави в света (включително и на България) се наложи спешно да се включат в нея. Колко ще продължи тя е трудно да се прогнозира, но едва ли по-малко от 10-20 години.

На практика, осмислянето и оценката на новата ситуация трябваше да станат в хода на самите бойни действия. В резултат беше лансирана и донякъде обоснована концепцията за т.нар. „асиметрична война”. Именно от нея се ръководят днес западните държави, разработвайки своята стратегия и тактика за борба с тероризма, както и плановете за развитие на собствените си въоръжени сили. При това обаче, не се обръща достатъчно внимание на факта, че модерната асиметрична война все повече се доближава до т.нар. „бунтовнически войни” (или „метежни войни”) – термин, въведен от руския военен теоретик и полковник от Генералния щаб на Царска Русия Евгений Меснер (1) . Принуден да емигрира след революцията и гражданската война, Меснер издава в чужбина редица трудове, в които предсказва настъпването на ерата на „бунтовническите войни” и анализира този нов вид въоръжени конфликти, призовавайки цивилизованото човечество да концентрира усилията си в борбата срещу очертаваща се заплаха. По-късно тезите на Меснер са развити от американския полковник Джон Бойд (1927-1997), известен като стратега на Първата война в Залива през 1991.

И така, според Меснер:

„В света се води война, която ни заплашва с по-тежки бедствия, отколкото нахлуването на източните племена в Римската империя: защото някогашните варвари са рушели Рим и културата му, но в същото време са възприели и много неща от него, докато днешните само унищожават и то с такава фанатична упоритост, с каквато навремето културният Рим сравнил със земята съперника си Картаген.

Анализирайки спорадичните военни действия в различни точки на планетата, човек не може да не забележи, че този начин на воюване се съпровожда с нанасянето на удари от страна на различни тайни организации, терористични саботажни групи, или отделни индивиди, като подбудите им трудно се поддават на точна класификация – сред тях са желанието да се отмъсти на окупатора, освобождаването на страната, осъществяването на политическо-социален преврат и т.н. Наличието на подобна смес от различни идеологии и безидейна злоба, принципен протест и безпринципна жажда за разрушаване, няма как да не определим като „метеж” (или „бунт”). Именно този термин, започнах да използвам в трудовете си, издадени след Втората световна война. Тази война приключи през 1945, но метежът продължи. През годините той се разширяваше, придобивайки такава сила и всеобхватност, че в крайна сметка се превърна в нова специфична форма на военни действия, която лично аз определям като „метежна” или „бунтовническа” война .

Бунтовническата война е съвременната форма на война. Тя отхвърля традиционните военни норми и шаблони. Участниците в нея не признават класическите, грандиозни, масови сражения. Срещу масовите национални армии те използват „тактиката на комара”, а също терора, бандитизма, възстанията, уличните безредици и демонстрациите...Тоест, оперативният ход на бунтовническите войни преминава през следните фази: деморализация, хаос, терор, постепенно приобщаване към революционната кауза и духовна трансформация на индивида... Крайна цел на стратегията на бунтовническата война е разрушаването на държавната структура, защото, както е казал Сун Цзи, „разрушената държава не може да бъде възстановена, както и мъртвият не може да бъде върнат към живота”.

Трябва да се откажем от наложилите се през вековете понятия за войната. Да престанем да смятаме, че войната се изразява единствено във воденето на военни действия, а мирът се изчерпва с липсата на такива. Защото днес може да си във война и без формално да воюваш.

Докато разсъждаваме с остарелите понятия за войната и мира, много от случващото се в съвременния свят ще ни изглежда странно и непонятно. Ако обаче погледнем на нещата през призмата на концепцията за „бунтовническата война” нещата стават по-ясни. Тогава ще престанем да квалифицираме като „криминални произшествия” стратегическите действия, извършвани в рамките на „бунтовническата война” (например нанасяните от арабските партизани терористични удари в летищата на Германия, Швейцария, или Италия). Ще престанем да определяме като „безредици” оперативните и тактически епизоди на „бунтовническата война”.

В предишните войни за най-важно се смяташе овладяването на противниковата територия. Занапред обаче по-важно ще бъде спечелването на душите и умовете на жителите на вражеската държава. Тоест вече няма да се воюва в двуизмерно пространство, както е било в миналото, дори не и в триизмерно (с появата на бойната авиация), а в четириизмерно, като четвъртото измерение включва психиката на воюващите народи.

Ако се откажем от традиционните представи за армията, като строен организъм, в който действията на бойците са строго регламентирани, можем да определим като армии и групите, извършващи в хода на „бунтовническата война” диверсионни и терористични действия на чисто „революционна” основа (които не бива да се бъркат с групите и командосите, изпращани от щабовете на редовните армии в тила на врага с цел извършване на диверсии). Това са своеобразни криптоармии, тайни опълчения. Чиито бойци са в състояние да понесат смъртоносния риск не само по време на акции, но и в периодите между тях, когато противникът ги преследва, опитвайки се да ги унищожи” (2).

В една от последните си статии, озаглавена „Терорът”, Меснер пророчески отбелязва: „Налице са признаци, че в съвсем скоро време агресията на рушителите на Структурата значително ще се усили. Структурата (държавна, обществена, финансова и, особено, моралната) е обречена да загине, смазана от този натиск, ако не се съпротивлява срещу него и то с военни средства”. Днес светът се сблъсква тъкмо с такъв тип агресия на международната терористична мрежа срещу Европа, Запада и Русия, т.е. срещу цивилизацията като цяло. И в тази разгаряща се „бунтовническа война”, партизанските действия, тероризмът и психологическата война (както предвижда и Меснер) играят ключова роля.

Как да победим в „бунтовническата война”

В трудовете си Меснер, както и американският му колега Джон Бойд, разработват принципите, върху които следва да се гради стратегията на цивилозования свят в „бунтовническата война”.

На първо място, не бива да се игнорира самият факт, че такава война действително се води. И че тя представлява именно агресия, на която следва да се даде решителен военен отпор (при това действайки превантивно и настъпателно, а не само отбранително). В подобна война, да воюваш за да не победиш (каквато беше стратегията на САЩ във Виетнам например) означава да работиш за противника. Бунтовническите групировки отстъпват и пасуват само пред непреклонната сила. Тоест, не си струва да се изразходват усилия за т.нар. „кризисен мениджмънт”, а да се търси сражение, както и превръщането на войната от едностранна (при която едната страна постоянно напада, докато другата е в перманентна отбрана) в двустранна. Защото дипломатическите уловки не могат да постигнат същото, което една война.

На второ място, цивилизованите държави следва да приемат отговорното и смело решение да се реорганизират в съответствие с изискванията на „бунтовническата война”. Което означава да се формира специфична система за вътрешна сигурност; да се военизират методите за борба с партизаните, бандитите и терористите; да се трансформира традиционната (класическа) войскова структура в армия, специално подготвена (включително и морално) за действия в условията на „бунтовническа война” и способна да провокира дълбоки морални сътресения у противника; да се концентрира вниманието върху човешкия фактор, като решаващ за спечелването на този тип войни. Своеобразно ядро на системата за борба с новите заплахи следва да стане „малката, но мощна в качествено отношение, елитна и мобилна професионална армия”, владееща до съвършенство военното изкуство и, особено, новите методи и средства за борба с противника.

Интересно е, че Меснер говори за необходимостта от професионална армия още в средата на 20-те години на миналия век (към същата позиция се придържа, впрочем, и Бойд). В статията си „Декадентството във военното изкуство” (4) , той отбелязва, че: „Трябва да се откажем от милионните армии, които са огромни, но крехки и колкото са по-големи, толкова са по-крехки и уязвими, и да се ориентираме към постоянната, професионална армия, защото тя ще позволи на военното изкуство да се освободи от сегашните уродливи наслоения. За целта обаче, следва да осъзнаем, че в една война качеството е по-ценно от количеството”.

На трето място, победата в „бунтовническата война” може да бъде постигната не само по пътя на въоръжената борба и военната мобилизация на обществото, но и чрез една по-изкусна политика, добро разузнаване и специални служби, провеждане на информационно-психологически операции, борба „за сърцата и душите” на хората, привличане на своя страна не само на собствения народ, но и на широки кръгове от средите на онези, които активно или пасивно подкрепят противника. Или, както посочва Меснер, „в съвременната психологическа война победата на бойното поле не е самоцел, също както и териториалните успехи – най-ценното в тях е психологическият им ефект. Тоест, не бива да мислим само за унищожаването на живата сила на противника, а как да го съкрушим психологически. Това е и най-сигурния път към победата в „бунтовническите войни””.

На четвърто място, отговорът на „бунтовническата война” не може да бъде само военен и политико-психологически. Този тип война може да бъде спечелена само чрез разгръщането на своеобразна „световна контрареволюция”, чиято същност е утвърждаването на еволюционното (а не революционно) развитие на човечеството. Както посочва Меснер: „Основните методи на всяка революция са терорът и диктатурата. Затова нейните противници следва да действат конструктивно и да открият сред руините на дореволюционните институции и новите революционни декорации подходящото място и материала за изграждането на модел, максимално съотвестващ на спецификата на конкретния народ и отговарящ на разумните му потребности”.

В същото време, макар че се смята за част от „свободния свят” (по-голямата част от живота му преминава в емиграция) и споделя неговите демократични ценности, руският военен теоретик, се обявява против насилственото налагане на „демократизацията” и американизацията, дори в името на такава благородна цел, каквато е победата над комунизма.

Съвременната фаза на т.нар. „бунтовническа война” се характеризира (както прогнозира и самият Меснер) с това, че някога второстепенните и подчинени способи за водене на военни действия (като например партизанските действия или терористичните акции) се превръщат в основни.

В статията си „Тероризмът днес. Войната става асиметрична” (5) известният германски анализатор Херфрид Мюнклер подчертава, че: „Терористичната заплаха се характеризира, по правило, с асиметричното разположение на силите. В миналото тероризмът и, разбира се, стратегията на партизанската война, също бяха форми на асиметрична война, но почти винаги тази асиметрия отразяваше слабостта на революционерите или партизаните. С нарастването на силите им, асиметрията постепенно изчезваше. Именно нарастването на силите и постигането на възможност за симетричен удар беше цел на почти всички партизански войни през ХХ век и основа на маоистката партизанска доктрина. В най-новите форми на транснационалния тероризъм обаче подобно нещо липсва. Асиметричната конфронтация вече не се разглежда като стъпало към постигането на желаната симетрия, т.е. перспективата за постигане на силов баланс с противника въобще не се разглежда.

Възприемането на тази нова стратегия има много сериозни и далеч отиващи последици. Тя е доказателство за това, колко реалистично оценяват ситуацията онези, които планират и осъществяват терористичните кампании днес. Ако навремето Мао Цзедун е имал основание да се надява, че китайската освободителна армия може, в хода на войната, да настигне и дори да надмине по мощ японската окупационна армия, а след това и частите на Гоминдана, за Осама бин Ладен или Айман ал-Зауахири подобни очаквания биха били пълна илюзия. И те, разбира се, го знаят. Тоест, най-новите форми на тероризма се базират на това, че не разглеждат асиметрията като временно състояние, а като своеобразен ключ към успеха. Затова те не предвиждат открит военен сблъсък със западните държави дори и в отдалечено бъдеще. Напротив, правят всичко възможно да няма такъв сблъсък. На което максимално съответства и организационната структура на Ал Кайда под формата на несвързани с конкретна територия терористични мрежи. В същото време постмодерните форми на транснационалния тероризъм, на практика, не зависят от подкрепата на местното население. Съвременните терористични организации са зависими в далеч по-голяма степен от слабите места в инфраструктурата на страните, които са избрали като обект на поредната си атака, защото използват елементите на тази инфраструктура като оръжие... Всичко това позволява на относително слаби играчи на международната сцена да се превърнат в смъртоносно предизвикателство за силните и богати държави.

Съвременната „бунтовническа война” (която мнозина не без основание определят и като „четвърта световна война”) е доминиращ компонент на постмодерния многополюсен свят, чиято характерна особеност е същественият спад на значението на такъв фактор, като междудържавните въоръжени конфликти и класическите бойни действия. Вместо това, на преден план излизат други приоритети, произтичащи от очерталата се система на глобални и нетрадиционни заплахи, повсеместно изострящи се на различни нива етнически, конфесионални и социално-икономически противоречия, фрагментацията на световния военно-политически контекст, факторът на многобройните „малки войни” („бунтовнически войни”, или „конфликти с ниска интензивност”). Основни субекти в тези процеси, разгръщащи се върху обширни географски пространства от Западна Сахара и Източен Тимор, до Северен Кипър и Южен Судан, са недържавните военизирани структури и системи.

И така, новата „четвърта световна война”, според практическото си съдържание и изпълнение, представлява асиметрична война. Изчерпателна характеристика на този тип война дава полковник Том Спайсър, бивш офицер от британските части за специални операции SAS , ветеран от Фолклендския конфликт и директор на частната военна компания Sandline International , според който: „концепцията за асиметричната война е своеобразен коктейл от тероризъм, организирана престъпност, стандартния регионален конфликт, проблемите, свързани с природните ресурси, масовата миграция, трафика на хора, епидемиите и т.н.”.

След петнайсет години на военна реформа, българската армия все още не е придобила характеристиките на сила, способна да участва пълноценно на страната на цивилизования свят срещу разпалената от международния тероризъм и радикалния ислямизъм глобална „бунтовническа война”. Което, донякъде е разбираемо. Защото, както посочва и Меснер: „Ако за Наполеон законите на класическата война са били също толкова очевидни, като „слънцето на небето”, това не би могло да се каже и за съвременната „бунтовническа война”. Тази форма на военни действия все още не е анализирана добре и законите и са също толкова неясни, както и слънцето в някое мъгливо утро”.

Бележки:

[1] Евгений Едуардович Меснер (1891–1974) е офицер-артилерист от Руската императорска армия. Първата световна война го заварва в чин подпоручик. Участва в прочутия пробив при Луцк. По-късно преминава ускорения курс на Генералщабната академия. През зимата на 1917 се връща на Румънския фронт, където е назначен за началник-щаб на дивизия. Многократно е раняван, награден е със седем ордени. По време на Гражданската война Меснер е в редовете на Бялата армия, като щабен офицер. Барон Врангел по произвежда в чин полковник и го включва в Генералния си щаб. Напуска Русия през 1921. През Втората световна война, преподава в организираните от немските окупационни власти Висши военно-научни курсове в Белград. След войната емигрира в Буенос-Айрес, Аржентина. Активен член на Руския воински съюз, Дружеството на руските офицери от Генералния щаб и т.н. Започва да се занимава с научна работа от 20-те години на миналия век. През 50-те създава в Аржентина Институт за изследване на проблемите на войната и мира.

[2] Хочешь мира, победи мятежевойну. Творческое наследие Е. Э. Месснера, М. Военный университет, Русский путь, 2005. С. 132–159.

[3] Наши вести. 1972. № 318 [Нью-Йорк].

[4] Военный сборник. 1928. № 9 [журнал, Белград].

[5] Herfried Munkler, "Uber den Krieg. Stationen der Kriegsgeschichte im Spiegel ihrer theoretischen Reflexion". Frankfurt am Main: Velbruck Wissenschaft, 2002

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Само с един замах на перото боливийският президент Ево Моралес е на път да промени южноамериканската геополитическа карта. Решението му от първи май т.г. да национализира петролния и газовия сектори, постави вторите по обем запаси от природен газ в региона отново под контрола на държавата. А петролът и газът са мощни инструменти, способни да пренаредят южноамериканските алианси, както се вижда от близките отношения между Венецуела и Боливия, разполагащи с най-големите запаси от енергоносители на континента, които поеха политическата инициатива, измествайки основните регионални сили.

На практика, Ево Моралес нямаше особен избор. Ако не беше национализирал сектора на енергоносителите, правителството му рискуваше да се окаже в задънена улица, сблъсквайки се с много сериозна политическа криза, подобна на онази, която доведе до падането на неговите предшественици Гонсало Санчес де Лосада и Карлос Меса. В крайна сметка, жителите на тази най-бедна южноамериканска държава стигнаха до извода, че енергоносителите са последния стратегически ресурс за предотвратяване краха на боливийския национален проект.

В резултат обаче, бе поставена под въпрос цялата досегашна система на международните отношения в субконтинента, ерозирана от очертаващите се нови „енергийно-политически” алианси. Както отбелязва президентът на Постоянната комисия на MERCOSUR (т.нар. „южноамерикански общ пазар”, в който членуват Аржентина, Бразилия, Парагвай и Уругвай, а наблюдатели са Венецуела, Перу, Чили, Боливия, Еквадор, Колумбия и Мексико – б.р.) Карлос Алварес, днес е необходимо внимателно да се анализира регионалната геополитическа карта, защото тя започва сериозно да се променя (1) . Истината е, че М ERCOSUR преживява сериозна криза, FTAA (т.е. Свободната търговска зона на двете Америки, лансирана от САЩ – б.р.) , не може да се измъкне от задъненато улица, в която е попаднала, Андската общност (обединяваща Б o ливия, Еквадор, Перу и Колумбия – б.р.) се разпада, а т.нар. Южноамериканска общност на нациите (SACN – която би трябвало да обедини MERCOSUR и FTAA , плюс Чили, Суринам и Гайана – б.р.) не бележи видимо развитие.

В същото време, сред руините на досегашните интеграционни проекти, се очертават нови инициативи, чието окончателно изясняване предстои. Въпреки многото противоречия и локални конфликти, става все по-очевидно, че новата регионална карта ще се различава значително от тази пред последните десетилетия, отдалечавайки се значително от т.нар. Вашингтонски консенсус.

Промените, стартирали в Мар дел Плата

През ноември 2005, провалът на подкрепяният от САЩ проект за FTAA бе официално потвърден по време на срещата на южноамериканските държавни глави в Мар дел Плата (Аржентина). Там четирите членки на М ERCOSUR , подкрепени от Венецуела, се обединиха, отхвърляйки предложението на Джордж Буш за FTAA .

Провалът на FTAA ускори хода на събитията. Още със създаването си, М ERCOSUR трябваше да се сблъска с редица проблеми, породени от напрегнатите отношения между Бразилия и Аржентина, като може да се очаква, че трудностите само ще нарастнат с присъединяването на Венецуела (процедурите, по което бяха финализирани през 2005) и, вероятно, на някои други страни. В същото време, Южноамериканската общност, създадена по инициатива на Бразилия през 2004, представлява потенциална алтернатива, предвид неминуемия колапс на М ERCOSUR , който изглежда неспособен да обедини всички нации от региона.

След срещата в Мар дел Плата, последваха и редица други срещи и инциативи, като особено интензивни бяха те през пролетта на 2006. От една страна, САЩ усилиха натиска за подписването на споразумения за свободна търговия със страните от района на Андите и, като последица от това, Колумбия и Перу се присъединиха към договора за свободна търговия, подписан от Чили през 90-те години на миналия век, въпреки че парламентите им още не са ратифицирали това решение. От друга страна, победата на проамерикански настроеният Алан Гарсия на президентските изборите в Перу (на втория тур, проведен в края на юни, той изпревари протежето на Уго Чавес Олянта Умала) може и да ускори процеса по финализиране на споразумението.

Междувременно, през януари Ево Моралес пое президентския пост в Боливия и стартира процес на реформи, следен отблизо от най-влиятелните страни в региона и най-вече от Бразилия, Аржентина и Венецуела. Присъединяването на Еквадор към договора за свободна търговия пък бе осуетено от бунтовете през март, в резултат от което, до следващите президентски избори, тази страна ще се управлява от слабо преходно правителство.

От декември 2005 насам кризата в М ERCOSUR достигна поредната си критична точка. Докато Бразилия и Аржентина продължиха да укрепват съюза си, опитвайки се да преодолеят сериозната икономическа и търговска асиметрия помежду им, изграждането на два големи целулозни комбината на източния бряг на река Уругвай породи сериозно напрежение между аржентинския президент Нестор Кирхнер и уругвайския му колега Табаре Васкес, а масовите демонстрации по аржентинския бряг на реката блокираха трафика по международния мост, съдействайки допълнително за отдръпването на Уругвай от М ERCOSUR .

Така, ако в отношенията между Буенос Айрес и Бразилия се наблюдава подобрение, нараства напрежението между тях и по-малките членки на блока (Парагвай и Уругвай). Последните смятат, че регионалните сили не се съобразяват достатъчно с техните интереси. Именно в тази ситуация, венецуелският президент Уго Чавес лансира собствените се планове на икономическа интеграция на субконтинента. Той, в частност, предложи изграждането на газопровод (наречен от него Южния газопровод), който да свърже Венецуела с Аржентина, през територията на Бразилия. Дължината му ще е над 10 000 км, а реализацията му ще струва около 23 млрд. долара.

Оттук нататък, както посочва аржентинския анализатор Хулио Годио, южноамериканският геополитически пейзаж може да бъде преначертан, следвайки два противополжни сценария: първият е свързан с налагането на споразуменията на свободна търговия, което според него ще доведе до „балканизацията” на субконтинента, а вторият означава, че е надделял курсът към „нов модел на развитие”, олицетворяван от Аржентина, Бразилия и Венецуела (2) .

През април венецуелският лидер заяви и, че страната му ще напусне Андската общност, заради търговските споразумения, сключени от Колумбия и Перу със САЩ. Междувременно Чавес оказа активна подкрепа на перуанския кандидат-президент и националист Олянта Умала, влизайки в открита конфронтация с досегашния президент Алехандро Толедо и със съперника на Умала Алан Гарсия.

В тази ситуация, венецуелският лидер предприе поредната си рискована стъпка. На 19 април той се срещна в Асунсион с държавните глави на Парагвай, Боливия и Уругвай, предлагайки им алтернативен вариант на Южния газопровод, който да заобикаля Аржентина. Фактът, че Венецуела е водещ износител на петрол и основния инвеститор в проекта за тръбопровода, дава безспорно предимство на Чавес. Реакцията на Аржентина и Бразилия беше светкавична – на 26 април техните президенти Кирхнер и Луис Игнасио да Силва (Лула) се срещнаха в Сан Пабло, след което поканиха на срещата и Чавес, който само няколко дни преди това бе подписал, заедно с Ево Моралес и Фидел Кастро, т.нар. „народен търговски договор”, белязал появата на нов регионален геополитически алианс. По време на срещата в Сан Пабло, Лула и Кирхнер упрекнаха Чавес за намесата му в MERCOSUR , като първият го обвини, че подстрекава Боливия срещу бразилската петролна компания Petrobraz , а вторият – че стои зад бунта на малките страни-членки на организацията. В крайна сметка обаче, срещата приключи с обща декларация в подкрепа на Южния газопровод.

Сред решението на Моралес да национализира сектора на енергоносителите в Боливия, на 4 май, последва среща между него, Лула, Чавес и Кирхнер в аржентинския курорт Игуасу, където отново бе дискутирана енергийната сигурност в Южна Америка.

Последиците от национализацията в Боливия

Днес най-големите държави от региона се сблъскват със сериозни енергийни проблеми. Доскоро Аржентина не само задоволяваше сама потребностите си от петрол и природен газ, но дори изнасяше енергоносители. Приватизацията на държавната енергийна компания в началото на 90-те години на миналия век обаче, доведе до бързото изчерпване на запасите. Така, докато през 1999 се твърдеше, че Аржентина разполага с петролни запаси поне за още 14 години и със запаси от газ – за още 37, то през 2004, тези цифри спаднаха съответно до 9 и 10 години, като страната все още изнася 25% от добития от нея петрол и 15% - от природния газ (3) . Което означава, че в съвсем близко бъдеще Аржентина ще започне да внася енергоносители.

На свой ред Бразилия отскоро задоволява потребностите си със собствен петрол, но внася половината от необходимия и природен газ от Боливия. Като най-голямата част отива за покриване нуждите на индустриалния център Сау Паулу – икономическото и политическо сърце на държавата, осигуряващ 40% от бразилския БНП. Не е ясно обаче, докога бразилският петрол ще може да покрива нуждите на страната. Предишните либерални правителства приватизираха част от държавната енергийна компания, така че днес 60% от акциите на Petrobraz вече принадлежат на частния капитал, и най-вече на този от САЩ (4) . В Бразилия продължават ожесточените спорове, дали страната да продължи да възлага проучването и добива на петролните запаси на чуждестранни компании, които го изнасят, или пък го складират в очакване на „тежки времена”, също както го правят САЩ, или Китай (5) .

В същото време, големите южноамерикански държави зависят в енергийната сфера от бедни държави, като Боливия, или средноголеми – като Венецуела. Страничен ефект от приватизацията на Petrobraz бе включването на компанията в надпреварата за контрол върху енергийните ресурси на субконтинента и особено на тези в Боливия (където бразилският гигант контролира 20 от боливийския БНП), Аржентина (15% от пазара на гориво) и Еквадор (където се сблъсква със сериозната съпротива на индианското население). Тази активност на Petrobraz създава определени проблеми на Бразилия в региона и, на практика, работи против регионалната интеграция, поставяйки ударението върху конкуренцията, а не върху сътрудничеството между южноамериканските държави.

Реакцията на Бразилия и Аржентина на национализацията в Боливия, потвърждава зависимостта им от местните енергоносители. На първо място, съвсем скоро цените на природния газ ще скочат. Наистина, Аржентина вече е договорила доставките на газ от Боливия, само че занапред ще трябва да плаща повече за тях. В същото време страната спешно се нуждае от изграждането на Южния газопровод за да намали петролната си зависимост.

Ситуацията в Бразилия е по-различна. Petrobraz рискува да загуби контрола си върху запасите от енергоносители в страните от Андите. Изключително влиятелните икономически кръгове от Сау Паулу нямат никакво желание да плащат повече за боливийския газ, а акционерите на компанията ще понесат сериозни загуби, ако бизнесът все пак бъде принуден да приеме по-високите цени, както обяви президентът Лула (6) . Боливия продава дневно между 27 и 30 млн. куб. м природен газ в Бразилия на цени между 3,2 и 3,4 долара за милион BTU (британски термални единици) и между 4,5 и 7 млн. куб. м в Аржентина, на цена 3,18 долара за милион BTU , докато транснационалната корпорация British Gas продава природен газ на Чили на цена 7 долара за милион ВТ U . Ако Боливия вдигне цените само с един долар, това ще и гарантира допълнителен доход от 300 млн. долара.

Най-силно засегнатата от решението на Моралес държава – Бразилия, следи с все по-видимо раздразнение как Уго Чавес постепенно си присвоява лидерската роля в региона. Президентът Лула въобще не крие неприязненото си отношение към Чавес, а външният министър Селсо Аморим неведнъж предупреждава, че поведението на венецуелския държавен глава поставя под въпрос проекта за Южния газопровод и регионалната интеграция (7) . Както посочват мнозина анализатори, Чавес се е превърнал в ключова, доминираща политическа фигура в съседна Боливия (8) . От гледната точка на венецуелското правителство, ситуацията е изключително благоприятна за утвърждаване позициите на страната – с действията си Чавес помага на новия си регионален съюзник, удържа политическата инициатива и поставя Бразилия в трудната позиция да се съобрази с решението на Моралес, въпреки че бразилските медии и общественото мнение оказват натиск върху управляващите да възприемат по-твърда позиция спрямо Боливия.

Междувременно, боливийският президент яростно атакува Petrobraz , обвинявайки компанията, че действа „незаконно” и „шантажира” страната му (9) . На свой ред, Petrobraz се опитва да защити интересите на частните си акционери и заплашва, че ще отнесе случая до съда в Ню Йорк и ще спре да инвестира в Боливия.

Всичко това спомага за задълбочаване на конфликта на интереси между държавите, които би трябвало да работят заедно за регионалната интеграция, формирайки общ фронт срещу американската инициатива FTAA . От тази гледна точка, днес Petrobraz несъмнено е „в окото на бурята”. Тя е втората по значение компания в Южна Америка и генерира значителни доходи: така, през първото тримесечие на 2006 е регистрирала чиста печалба от 3 млрд. долара, което е с 33% повече от същия период на 2005 (10) . Като поведението и е типично за една транснационална компания. След като бразилското правителство има само частичен контрол върху решенията и, напълно нормално е да има сблъсък между интересите на компанията (които в крайна сметка се определят от Нюйоркската стокова борса) и тези на бразилската държава.

Неясният геополитически пейзаж

В контекста на извършващите се мащабни промени е трудно да се прогнозира по кой път ще тръгне регионът. Споразуменията за свободна търговия със САЩ очертават едната възможност, но те се сблъскват и със сериозни трудности. Пример за което е случаят с боливийските производители на соя. Страната изнася половин милион тона соя за Колумбия, което и носи 160 млн. долара годишно. Но, подписвайки споразумението за свободна търговия, Колумбия вече може да внася соя от САЩ, където фермерите получават постоянни държавни субсидии (11) . Естествено, боливийските производители подкрепят онези, които се обявяват против споразуменията със САЩ, като президента Ево Моралес. Подобни настроения улесняват формирането на мощен антиамерикански фронт в Южна Америка. Вълната от сблъсъци в Еквадор, Перу и Колумбия, свързана именно със споразуменията за свободна търговия, затварянето на боливийския соев пазар и последвала криза на Южноамериканската общност, са сред първите икономически и социални последици от договорите между държавите от Андите и САЩ, чието по-нататъшно развитие трудно може да се прогнозира (12) .

Противниците на този тип вертикална интеграция, особено участниците в алтернативната среща в Мар дел Плата, все още не разполагат с единен проект. Засега те се групират в два различни (и често противопоставящи се) лагера. На правителствено ниво, това е новото споразумение между Боливия, Куба и Венецуела, основаващо са на общата идеология и отхвърлянето на американската политика, както и различните предложения, като например лансираната от Уго Чавес Боливарианска алтернатива ( ALBA ), която обаче засега не съумява да привлече големите държави от континента.

В този смисъл, боливийската инициатива за т.нар. Договор за търговия между народите, подписан в Хавана, е нещо ново. Тя се основава на предложението на Ево Моралес да се очертае алтернативно форма на търговия, която да гарантира пазар за дребните производители, занаятчиите, малкия бизнес, кооперативите и т.н. Ведъж стартиран, този проект обаче рискува да се отдалечи от добрите си намерения, оказвайки слабо влияние върху ситуацията в региона.

От друга страна, осъществената в Боливия национализация на петролния и газовия сектор може да окаже влияние върху други страни от субконтинента, като Еквадор, където през октомври ще бъдат проведени избори, а правителството наскоро анулира договора си с американската петролна компания OXY . Еквадор изнася петрол от десетилетия, но не разполага със собствени рафинерии, поради което е принуден да внася бензин и дизелово гориво. В този смисъл боливийският проект за „индустриализация на газовия сектор” може да послужи като модел и на други страни от региона.

Във всеки случай, на дневен ред в сектора на енергоносителите е практическата реализация на идеята за изграждане на Южния газопровод, която се сблъсква с редица трудности, защото този проект е повече политически, отколкото икономически. Боливийският секретар по въпросите на енергоносителите Андрес Солис Рада вече обяви, че тръбопроводът ще се изгражда от държавни компании. Което пък представлява определен проблем за Бразилия, тъй като 60% от акциите на нейния гигант Petrobraz принадлежат на частния сектор. Според боливийското и венецуелското правителства, това налага изискването за пълна прозрачност относно отношенията между Petrobraz и чуждестранните компании (13) .

Без съмнение, тъкмо в това е ключовият аспект на интеграцията и новата регионална карта, която тя ще очертае. Ако нещата бъдат оставени на свободната игра на пазарните сили и т.нар. „пазарна логика” (т.е. логиката на транснационалните корпорации), резултатът ще бъде интеграционен модел, който ще продължи да „произвежда” маргинализация и бедност в страните от региона, задълбочавайки различията между бедните и богатите държави. От решаващо значение за бъдещото развитие на субконтинента ще бъде поведението на Бразилия. Ако Лула бъде преизбран на изборите през октомври, нарастват възможностите за стартирането на интеграционен процес, в който политическите съображения ще доминират над чисто икономическите. Той, донякъде ще е сходен с процеса, който вече тече в Европа, където, за да бъде гарантирана жизнеспособността на Европейския съюз, по-силните държави, като Германия и Франция, „помагат” на по-бедните за преодоляване на асиметрията, като се специализират в производството на основни стоки, отваряйки пазарите си за потребителските стоки и суровини на другите страни-членки. Защото не би могло да се говори за демократична интеграция, докато богатите и силни държави продължават да игнорират бедните страни и неравенството се запазва.

Както е известно, по време не т.нар. „неолиберално десетилетие” (т.е. 90-те години на миналия век), Petrobraz се включи в надпреварата за контрол върху максимален брой находища на енергоносители и диверсифицира дейността си, гарантирайки си добри бъдещи позиции (14) . Ако обаче енергийната интеграция се превърне в движеща сила при преначертаването на регионалната геополитическа карта, пазарната логика, която изисква ограничаването на държавния суверенитет, няма да се наложи. Поради това големите държави от субконтинента, които са отговорни за осъществяването на този процес, би следвало да надскочат тесните рамки на националните си амбиции. Засега Бразилия се опира в южноамериканския регион на MERCOSUR , разчитайки да се превърне в глобален играч. Това е разбираема цел, която в известен смисъл е полезна и за останалите, доколкото укрепва мултилатеризма, но тя има и своите недостатъци, защото води до нови конфликти в един регион, който се чувства експлоатиран и пренебрегван, както се вижда от напрежението, съществуващо между редица страни-членки на организацията.

През следващите месеци новата регионална карта ще добие по-ясни очертания, след като станат ясни резултатите от изборите в Еквадор и Бразилия, но също и в Никарагуа и Мексико. Ограничаването на лансираната от САЩ инициатива за FTAA бе сериозна стъпка на местните правителства, подкрепена и от масовите социални движения. Но те все още не разполагат с истинска и действена алтернатива. Възможно е национализацията, извършена в Боливия, както и осъществяването на проекта за Южния газопровод да ускорят появата на такава алтернатива. Ако проектът действително се реализира, това ще се окаже успешен тест за мерките, които следва да се предприемат за налагането на качествено нов интеграционен и геополитически модел в Южна Америка.

Бележки:

1. Pagina 12, May 12, 2006.

2. Julio Godio, Las tensiones en el Mercosur y el rediseo del mapa sudamericano,■ May 20, 2006, at www.alainet.org.

3. Felix Herrero, ⌠Sed de petrfleo y gas en el futuro inmediato, Le Monde Diplomatique, Buenos Aires, April 2006.

4. По последни данни на бразилския O Globo, капиталът на Petrobras се разпределя така: общи акции (единствените, даващи право на глас): федерално правителства 55.7%, Национална икономическа и социална банка (BNDES) 1.9%, чужди собственици 30.3%, FGTS (работнически социален фонд) 4.6%, други 5.5%. Общият капитал (т.е. всички акции с и без право на глас): федерално правителство 32.2%, BNDES 7.6%, чужди собственици 39.8%, FGTS 2.7%, други 17.7%

5. Carlos Lessa, Petrobrds, soberana e geopolitica,Valor Economico, Rio de Janeiro, May 10, 2006.

6. O Estado de Sao Paulo, May 6, 2006.

7. La Jornada, May 10, 2006.

8. Julio Godio, ob. cit.

9. La Nacion, May 11, 2006.

10. Folha de Sao Paulo, May 12, 2006.

11. Huascar Rodriguez Garcia, Los primeros efectos, del TLC, May 11, 2006, at www.alainet.org.

12. Ibid.

13. Andres Soliz Rada, interview in Pagina 12, an addition of Cash, May 14, 2006.

14. Jean Pierre Leroy y Julianna Malerba (orgs.) Petrobras:

* Авторът е професор в Латиноамериканския университет на Монтевидео, Уругвай

{rt}

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Напоследък повечето новини в световните медии, по един или друг начин, са свързани с енергетиката. Какво обаче означава това? Защото мнозина от съвременните анализатори, опитващи да очертаят бъдещето, не звучат много по-убедително от някогашните римски жреци, гадаещи по вътрешностите на птиците. И така, нека си припомним някои ключови събития от първата половина на 2006 в енергийната сфера:

- През януари руският държавен гигант Газпром временно спря доставките на природен газ за Украйна, за да я накара да плаща по-висока цена. И въпреки че руският президент Владимир Путин възстанови доставките ( по искане на западните държави, чиито запаси от природен газ спаднаха значително, след като Украйна, на свой ред прекрати транзита от Русия за Западна Европа ) , мнозина западни политици отбелязаха, че Москва се е сдобила с ново „газово” оръжие.

- През април, китайският президент Ху Цзинтао посети САЩ, където президентът Буш ( съзнателно, или не ) го унижи, заставяйки го по време на съвместната пресконференция в Белия дом да слуша обвиненията на представящ се за журналист член на китайската секта Фалун Гонг, според койго Пекин нарушава човешките права. Едва ли можем да се очудваме, че от Вашингтон президентът Ху замина право за Саудитска Арабия, където подписа редица договори, гарантиращи достъпа на китайците до саудитския петрол срещу доставки на високотехнологични оръжия за режима в Риад.

- Пак през април, новият боливийски президент Ево Моралес се срещна с венецуелския и кубинския си колеги Уго Чавес и Фидел Кастро, след което обяви национализация на петролно-газовия сектор в страната. Междувременно, в резултат от намерението на Вашингтон да отмени редица решения на НАФТА ( Северноамериканската зона за свободна търговия, в която участват САЩ, Канада и Мексико – б.р. ) , уж фаворизиращи Канада, отношенията между двете страни се влошиха. Възможно е канадците да преориентират част от петролниите си доставки за САЩ в друга посока – така, канадският министър на природните ресурси заяви, че през следващите няколко години една четвърт от петрола, който Отава продава на американците, ще бъде предложен на Китай.

- На 9 май, Куба покани петролни компании от Китай и Индия да проучат крайбрежните и води. Бяха поканени и фирми от САЩ, но участието им беше осуетено от продължаващото американско търговско ембарго срещу режима на Кастро.

- Междувременно, руският Газпром нае бившия германски канцлер Герхард Шрьодер за консултант и се сдоби с контролния пакет акции в проектирания Северноевропейски газопровод. Освен това Газпром възнамерява да купи водещата британска фирма в сферата на комуналните услуги Centrica . Първоначално Тони Блеър бе категорично против, днес обаче изглежда склонен да одобри сделката.

- По време на посещението си във Вилнюс на 4 май, американският вицепрезидент Дик Чейни обвини руския президент Владимир Путин, че използва енергийните ресурси за натиск върху останалите европейски страни. Според него, „не може да става дума за защита на някакви законни интереси, когато петролът и газът се използват като инструмент за заплахи или шантаж, независимо дали чрез манипулации на доставките, или опити за монополизиране на трафика”. На следващия ден Чейни посети Казахстан, за да му предложи нови петролни и газови маршрути, заобикалящи Русия. В отговор, в своето послание за състоянието на нацията, произнесено на 10 май, Путин използва по отношение на Америка метафората за „лакомия вълк”, въпреки че спомена директно САЩ само във връзка с периферни проблеми, касаещи Африка и Южна Америка.

- Иран, който е водещ износител на петрол и газ, е изправен пред ултиматума на Вашингтон да прекрати обогяването на уран, извършвано в рамките на иранската ядрена програма – въпрос, който бе поставен и пред Съвета за сигурност на ООН, като САЩ настояват за налагане на санкции, докато Русия и Китай са склонни да блокират подобно решение. Реториката, използвана от Вашингтон спрямо Техеран, опасно се доближава до онази, предхождаща нахлуването в Ирак през 2003.

- Междувременно цените на петрола стигнаха „историческия” връх от над 75 долара за барел, докато световното производство не можа да надхвърли 85 млн. барела дневно през миналата 2005.

Макар че често е трудно да се разбере специфичното значение и да се очертаят връзките между всички тези събития, общата тенденция става все по-очевидна с всеки изминал ден. Светът навлиза в безпрецедентна глобална енергийна криза, съпроводена от трансформация на геополитическите алианси в мащаби, непознати от края на Съветската ера (или дори от края на Втората световна война) насам.

Днес глобалното производство на петрол изглежда е достигнало своя връх. Наскоро Бил Клинтън и изпълнителният вицепрезидент на Форд Мотърс (както и мнозина други) потвърдиха това на страниците на Ню Йорк Таймс. В тази връзка редица петролни гиганти (като Шеврон например) стартираха добре платена кампания в големите медии, чиято цел е постепенно да се внуши на американците, че ерата на евтиния петрол (и на евтината енергия, изобщо) е на път да приключи.

Петролът обаче е само един от проблемите. Природният газ се превръща в не по-малко сериозен въпрос за Северна Америка и повечето европейски държави, както и в универсален геополитически инструмент за онези, които го притежават, или пък искат да го имат. Цените на газа демонстрираха неочаквано големи колебания в САЩ, скачайки от 2 долара за хиляда кубични фута до 15 долара и после – спадайки до 7 долара, в рамките на последните шест години. В света има достатъчно големи запаси от природен газ (особено в Русия и Иран), но доставката му до пазарите в постоянно нарастващите количества, от които се нуждаят вносителите, се сблъсква с определени трудности и става все по-скъпа, а в геополитически и икономически контекст – понякога дори невъзможна. Това е особено неприятно за САЩ, които са все по-зависими от втечнения природен газ, внасян в страната, както и от геополитическата ситуация, в регионите, където той се добива.

И така – добре дошли в ХХІ век, в един свят, за който нито един от нас не е подготвен. Огледайте се – нещата наоколо се променят все по-бързо, а прогнозите за бъдещето стават все по-зловещи.

Русия – печелившият играч

Когато Вашингтон успя да постигне икономическия и политически колапс на СССР в края на 80-те, мнозина обявиха това за „края на историята”, твърдение, което днес ни изглежда, в най-добрия случай, прибързано. След десетилетие на хаос, по време на което чуждестранните (и, най-вече, американските) компании се опитаха да получат пряк достъп до природните ресурси на Русия, властта в страната бе поета от бившия офицер на КГБ Владимир Путин, който (както стана ясно наскоро) е защитил през 90-те години в Санктпетербургския минен институт дисертация на тема „Стратегическото планиране на възпроизводството на материално-суровинната база в условията на пазарна икономика”. Като основната му теза е, че Русия следва да използва огромните си природни ресурси за да утвърди геополитическото си предимство.

След като зае президентския пост през 2000, Путин започна да възстановява държавния контрол върху петролната и газовата индустрия на страната. Сега, след като тази задача е почти изпълнена, той е на път да превърне идеите от дисертацията си в реалност. Путин изплати по-голямата част от руския външен дълг, Русия натрупа внушителни финансови резерви, а наскоро Газпром изпревари Бритиш Петролеум, превръщайки се във втората най-голяма енергийна компания в света.

Руснаците контролират значителна част от европейския петролен и газов пазар (една четвърт от доставките на петрол и една трета от тези на природен газ), както впрочем и от японския. В същото време Путин е наясно, че страната му се нуждае от огромен приток на капитали за да продължи да добива енергоносители, както и, че Европа и Япония се нуждаят от тях и разполагат с достатъчно средства за да инвестират в Русия. Сред целите на руския президент е създаването на газов вариант на ОПЕК, т.е. картел на производителите на природен газ, който да захранва мрежите от тръбопроводи от Централна Азия и Русия към Европа и Китай.

Отношенията между Москва и Пекин значително се подобриха през последните години. През 2001 двете страни бяха сред основателите на Шанхайската организация за сътрудничество ( ШОС ) , заедно с бившите съветски републики от Централна Азия Казахстан, Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан. Макар че в американските медии рядко се коментира дейността на тази организация, тя методично укрепва възможностите си да действа като геополитически балансьор на Вашингтон. САЩ действително спечелиха студената война, но Русия не възнамерява да се предаде в очертаващата се глобална „енергийна война”. Днес руснаците произвеждат почти толкова петрол, колкото и американският съюзник Саудитска Арабия (макар, че Саудитите изнасят повече, тъй като руснаците използват немалка част от петрола за покриване на собствените си нужди) . Освен това, руският добив ще запази нивото си само още две-три години, след което неизбежно ще започне да спада, което не се отнася до Саудитска Арабия. Но пък руснаците нямат съперник по отношение на запасите от природен газ. Разбира се, нещата не са еднозначни, защото напоследък руските доходи от износа на газ спадат и това, наред със суровата зима в Русия и Северна Европа, може да принуди Москва да ограничи този износ. Освен това, руското население продължава да плаща почти символични цени за използвания от него природен газ, което пък води до ръст на вътрешното потребление. Това е и една от причините, поради които Газпром не разполага с достатъчно средства за да стартира мащабната разработка на газовите находища в Арктика.

Източна Азия – тигърът се готви за скок

Китай, който разполага с огромни финансови резерви поради силно положителния си търговски баланс, се очертава като успешен конкурент в битката за петролните доставки не само в Азия, но и в Африка, Южна Америка и дори Канада.

В същото време, превръщането на Китай в нов геополитически силов полюс, както и устойчивият и мощен ръст на китайската икономика, не могат да прикрият уязвимостта на тази страна в дългосрочен план. Имайки предвид огромното население и очертаващият се демографски конфликт между индустриализираните градове по крайбрежието и бедните селскостопански вътрешни региони, можем да твърдим, че китайските действия се определят донякъде от страха, че прекратяването на устойчивия икономически ръст ще провокира мощен политически катаклизъм. А този ръст е невъзможен без непрекъснато увеличаващите се доставки на енергоносители.

Само че непрестанно растящият китайски апетит в това отношение, създава проблеми на Япония и Южна Корея, които също се нуждаят от енергоносители. През последния половин век тези две държави бяха сред ключовите опорни точки на американската глобална сфера на влияние. Днес обаче, способността на САЩ да гарантират бъдещите енергийни доставки е поставена под въпрос за разлика от тази на Русия, така че корейците и японците са принудени да влязат в остра конкуренция с китайците за достъп до руските енергоносители.

Както е известно, Китай и Япония спорят за принадлежността на множеството малки острови в Южнокитайско море (т.е. за възможността да разработват находищата на петрол и газ в крайбрежните им води). Доколко Вашингтон е в състояние да защити Токио, ако нещата стигнат до открит сблъсък? В тази връзка, в Япония се води ожесточена дискусия, дали страната не следва да създаде собствена пълноценна армия, вместо досегашните „сили за самоотбрана”.

Но, ако САЩ не могат да гарантират на Япония нито достъп до енергийни ресурси, нито необходимата военна защита, нито пък финансова сигурност, защо японците трябва да продължат да оказват дипломатическа подкрепа на Америка и да подкрепят долара, като световна резервна валута?

Централна Азия – между Изтока и Запада

В Централна Азия Вашингтон следва добре познатата от миналото имперска политика, подкрепяйки корумпираните и автократични местни режими, приемащи положително енергийните проекта на САЩ и склонни да предоставят бази на американската армия, и ерозирайки онези, които не желаят да го правят. Така, по време на посещението на азербайджанския лидер Илхам Алиев в САЩ, президентът Буш подчерта значението на връзките между двете страни в сферите на сигурността и енергетиката. Само че Вашингтон е твърде далеч от Баку, докато американските съперници (Русия и Китай) са относително близо. От друга страна, Каспийският басейн представляваше особен стратегически интерес за САЩ още преди откриването (през 1999-2000) на новите петролни и газови находища в Казахстан. Затова миналогодишното заявление на Узбекистан, че няма да разреши по-нататъшното присъствие на американски бази на своя земя, бе възприет като ясен сигнал за опасност от стратезите на САЩ, занимаващи се с този регион.

Администрацията на Буш не крие желанието си да ограничи руското влияние в Централна Азия и да отслаби растящият контрол на Газпром върху енергийните доставки за Европа и Кавказ, като лансира нови петролни и газови маршрути, заобикалящи Русия и Иран и фаворизиращия стария американски съюзник Турция. Така, на 15 май, премиерът на Казахстан (който днес произвежда около 1,3 млн. барела петрол дневно и се очаква да достигне 3 млн. барела през 2015) обяви, че от юни страната ще започне да захранва с петрол подкрепяният от САЩ (чрез Бритиш Петролеум) тръбопровод Баку-Тбилиси.Джейхан (Азербайджан-Грузия-Турция). Едно на нула за Вашингтон!

Русия и Иран обаче, контролират лъвския дял от толкова ценните енергоносители, освен това географското положение на тези две страни улеснява доставките за развиващите се енергийни пазари. Вашингтон, напротив, е вносител на петрол и природен газ, чиято способност да се справи с потенциалните опасности, използвайки военна сила, са вече под въпрос, в резултат от хода на събитията в Ирак.

Кошмарният за САЩ сценарий включва формирането на руско-ирански съюз, който да постави под контрол производството и трафика на петрол и природен газ в Централна Азия. Разбира се, подобен алианс е трудно постижим на практика, защото Москва и Техеран са конкуренти на енергийните пазари. Но войнственото поведение на сегашната американска администрация и към двете страни, може да ги убеди да превъзмогнат взаимните подозрения и неприязън.

Чий съюзник е Индия?

През последната година президентът Буш показа, че разглежда Индия като геополитическия балансьор на Китай и дори обеща да снабдява Делхи с ядрени технологии, въпреки че в същото време не спира обвиненията срещу Иран, че разработва собствена ядрена програма (иронията на ситуацията очевидно убягва на американците, но не и на останалите). Дългосрочните интереси на Индия обаче, са свързани в по-голяма степен с тези на Азия, отколкото с онези на САЩ, разположени „на другия край на света”. Така, Делхи отхвърли американския натиск да се откаже от проекта за изграждане на газопровод между Иран и Индия, макар че споразумение за него все още не е сключено по съображения за сигурност, касаещи Пакистан (през чиято територия трябва да мине тръбопроводът). Впрочем, пакистанците вече обявиха, че ще участват в строителството на тръбопровода, независимо от крайното индийски решение.

Според британския Файненшъл Таймс, Вашингтон „е предупредил Индия, че ядрената сделка със САЩ може да се окаже невалидна, ако индийското правителство не гласува за изправянето на Иран пред Съвета за сигурност на ООН”. Делхи се съобрази с тази заплаха и гласува както искаха американците, но може и да промени позицията си, ако Иран реши в отговор да се откаже от проекта за газопровода между двете страни, чиято стойност ще бъде 20 млрд. долара. Засега Индия ползва само газ, собствено производство, но нуждите и бързо нарастват.

В основата на връзките между Индия и САЩ са търговията и въпросите, касаещи сигурността. Но, ако американският долар претърпи крах, а иракският кошмар се задълбочи, Америка със сигурност ще загуби сегашното си значение за Делхи, а индийското правителство няма да има друг избор, освен да се присъедини към ШОС, като пълноправен член (засега страната е само наблюдател). Наскоро главният редактор на Хинду таймс отбеляза, че „ако ХХІ век действително бъде векът на Азия” на сегашната пасивност на континента в енергийния сектор трябва да се сложи край”. Според него, макар че именно тук се намират най-големите производители и бързо нарастващи консуматори на енергоресурси, Азия продължава да зависи „от институции, търговски споразумения и въоръжени сили извън региона, за да може да търгува сама със себе си”. Подобна парадоксална ситуация, разбира се, едва ли ще продължи още дълго.

Междувременно, индийският индустриален ръст все повече зависи от доставките на енергоносители и с увеличаването на цените на петрола и изтощаването на въглищните запаси, дългосрочните икономически перспективи на страната са поставени под въпрос.

Европа – все по-зависима от Русия?

Европейските петролни и газови находища в Северно море бързо се изтощават, като производството на петрол спада със 7% годишно. Европа бе свързана със САЩ в продължение на много години (Западна Европа след Втората световна война, а Източна – след 1990), като това особено се отнася за Великобритания. Сегашният британски премиер Тони Блеър, който заложи политическия си престиж, подкрепяйки Буш в Ирак, очевидно е в края на кариерата си. Британците, които и днес внасят газ и петрол, в бъдеще все повече ще зависят от чуждите енергоносители и, особено, от руския природен газ. Великобритания и другите европейски държави гледат с опасение на новата руска „енергийна политика”, но истината е, че в преговорите с Москва Европа е по-слабата страна. Тя може да разчита на сравнително малко потенциални алтернативни доставчици, докато руснаците разполагат и с друг могъщ и платежоспособен клиент – Китай.

В едно, направено наскоро пред европейските посланици в Москва, изявление, председателят на Борда на директорите на Газпром Алексей Милер заяви, че априлската среща между Владимир Путин и председателя на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу е била „последната капка в преливащата чаша на нашето търпение”, след което решението на руския лидер да финализира голямата газова сделка с Китай се е оформило окончателно. Според Милер, Путин бил смаян от претенциите на ЕС, Москва да намали дела на Газпром на европейския енергиен пазар. На свой ред, Барозу обясни въпросните претенции с „опитите на руснаците да използват енергийните си ресурси като инструмент за политическа принуда”.

Днес Газпром продава около една трета от своя газ в Европа, като продажбите през миналата година надхвърлиха 25 млрд. долара. В същото време, европейските сделки на компанията осигуряват непропорционално голяма част от доходите и, поради продължаващото (субсидирано от държавата) поддържане на ниски цени за енергията в самата Русия. Газопроводът с дължина 1200 км, който Газпром изгражда по дъното на Балтийско море, ще заобиколи Полша, балтийските държави и Украйна, които днес са далеч по-лоялни към Вашингтон, отколкото към Москва. При това Русия не изглежда обезспокоена от политическите последици, свързани с този проект: наскоро посланикът и в Беларус отбеляза, че „когато балтийският тръбопровод бъде завършен, Газпром ще може да изключи Беларус, без да изключи Германия, което впрочем се отнася и за Полша”. В отговор полският министър на отбраната сравни газопровода със сключения през 1939 пакт между Сталин и Хитлер, предвиждащ разделянето на Полша.

Разбира се, връзките между САЩ и Европа са дълбоки и не могат да бъдат прекъснати просто така. Нещо повече, всеки по-рязък отказ от традиционните трансатлантически отношения може да има разрушителни последици за все още крехкия Европейски съюз. Въпреки това, Вашингтон вече не може да разчита на автоматична дипломатическа подкрепа от Брюксел (а, вероятно, скоро и от Лондон), имайки предвид растящата европейска зависимост от Русия в сферата на енергоносителите, също както и Европа едва ли ще може да се надява на американската икономическа мощ, или пък на възможността Вашингтон да гарантира (включително с военни средства) стабилността на енергийните доставки за Стария континент.

Близкият изток – в очакване на поредните катаклизми

Докато ситуацията в Ирак продължава да е неясна (според някои анализатори, администрацията на Буш се е примирила с разделянето на страната по етнически признак), вниманието вече се концентрира върху Иран. Като всеобщото мнение е, че отношенията между тази страна и САЩ са деградирали до степен, че буквално всеки момент могат да провокират избухването на най-опасния от десетилетия насам международен конфликт.

Колкото и да е обоснована американската тревога от обогатяването на уран и иранските ядрени амбиции, зад нея се крият далеч по-дълбоки проблеми, свързани с историческите отношения между двете държави, както и опасенията на САЩ за ролята на Иран като ключов възел в очертаващата се нова азиатска енергийна мрежа. На свой ред, иранските лидери действително се нуждаят от атомна енергетика: те разполагат с достатъчно капитали за развитието и (благодарение на високите цени на петрола и природния газ), а освен това са наясно, че запасите им от енергоносители не са вечни. Истината е, че иранският петролен добив спадна дотам, че страната вече не може да покрие дори квотата, определена и от ОПЕК. Междувременно, Иран трябва да внася половината от използвания от страната бензин, защото не разполага с достатъчно нефтопреработвателен капацитет. Освен това иранците (по ред причини) внасят природен газ от Туркменистан, същото прави, впрочем, и Русия.

Въпреки че през април иранският заместник-външен министър Манучехир Мохамади обяви пред ИТАР-ТАСС, че пълноправното членство на страната му в ШОС „би направила този свят по-справедлив” (той, освен това подчерта значението на бъдещата „руско-иранска петролна и газова ос”), на последвалата среща на организацията, проведена на 15 юни, Иран така и не получи очакваната покана за постоянно членство.

Междувременно, Китай – другият лидер в ШОС, подписа сделка за доставката на ирански петрол и газ на стойност 100 млн. долара. Разбира се, Вашингтон оказа максимален натиск върху Пекин да се откаже от сделката, но без успех. Както споменах по-горе, налице е и предварително споразумение за изграждането на газопровод между Иран, Пакистан и Индия, продължават и разговорите за газопровод през територията на Афганистан.

На фона на дипломатическите, политически и военни проблеми, породени от развитието на ситуацията в Ирак, администрацията на Буш отчаяно търси начин да съхрани присъствието и влиянието си в Евразия. Иранският президент Ахмадинеджад продължава твърдия курс спрямо Вашингтон и не крие желанието си да оглави евентуален антиамерикански бунт на мюсюлманските нации от региона. В същото време неоконсерваторите в Белия дом очевидно няма да се поколебаят да бомбардират ядрените обекти на Техеран, който на свой ред разчита на разширяващите се икономически връзки с Русия, Китай и Индия. В същото време обаче, по-старото поколение американски геополитици, не без основание, се опасяват, че откритата конфронтация между САЩ и Иран ще се превърне в поредна стратегическа катастрофа за страната им. Достатъчно влиятелни кръгове във Вашингтон методично работят за свалянето на сегашната администрация преди тя да е решила да атакува Иран, или поне да ограничат възможностите и да предприеме подобна стъпка. Но, ако не успеят и атаката все пак бъде осъществена, конфликтът вероятно би се разпространил светкавично в целия регион, като последиците от това ще бъдат катастрофални.

Борбата за сфери на влияние в Африка

Както е известно, индустриализираният свят разглежда Африка (с изключение, може би само на ЮАР) не толкова като нов и перспективен пазар, колкото като източник на евтини ресурси.

Така, китайският президент Ху Цзинтао посети наскоро Нигерия (петия по значение доставчик на петрол за САЩ), чиято петролна индустрия е силно застрашена от действията на различни бунтовнически групировки. Само за една седмица, през май, бяха отвлечени трима италиански петролни специалисти, един американски техник беше убит, а 200 местни жители загинаха при опит за кражба на бензин от един тръбопровод, предизвикала мощна експлозия и пожар. Носят се слухове, че част от бунтовническите групи (ако не всички) се финансират и подготвят от страните, заинтересовани от нигерийския петрол и природен газ – т.е. САЩ, Китай, Великобритания, Пакистан и Индия.

Ако петроло- и газопроводите отдавна се използват като геополитически инструменти в Европа, Азия и Южна Америка, днес това се отнася и за Африка. Така петролопроводът между Чад и Камерун, чиито капацитет е 160 хиляди барела дневно, се използва от президента на Чад Идрис Деби като средство за противопоставяне на кредиторите от Световната банка. Междувременно, бунтовниците, действащи в Чад, застрашават и съседен Судан, чиито петролни ресурси отдавна привличат както САЩ, така и Китай. Неслучайно китайците отказват да подкрепят декларациите, осъждащи суданското правителство заради кланетата в южната провинция Дарфур – причината е, че Хартум разреши на Пекин да изгради 650-километров тръбопровод до брега на Червено море.

Екваториална Гвинея, която е третия най-голям износител на петрол на континента, се управлява от диктатора Теодоро Нгема (когото наскоро Кондолиза Райз нарече „приятел на Америка”), срещу който през миналата година бе извършен опит за преврат, ръководен от сър Марк Тачър – синът на бившия британски премиер Маргарет Тачър.

Южноафриканската република, смятана за „икономическия двигател” на континента, разполага със значителни запаси от каменни въглища, както и с добри технологични възможности, но все още продължава да внася по-голямата част от необходимия и петрол от Близкия изток. Междувременно, опитите за развитие на производството на био-горива водят до изразходването на големи средства, за сметка на развитието на земеделското производство в редица страни от континента, където гладът е придобил почти епидемичен характер.

Междувременно, САЩ тихомълком укрепват военното си присъствие в Западна Африка, разполагайки свои военнослужещи в Нигерия и бойни кораби в Гвинейския залив.Южна Америка – опит за освобождаване от американската опека

Национализацията на боливийския газов сектор, обявена от президента Ево Моралес, бе поредната стъпка в нарастващата съпротива (особено видима във Венецуела, но също в Аржентина, Чили и, донякъде, в Бразилия) срещу т.нар. „Вашингтонски консенсус” и свързаните с него неолиберални споразумения за свободна търговия със САЩ. В исторически план, Съединените щати винаги са разглеждали Латинска Америка като свой „заден двор”, ограничавайки опитите на местните лидери да водят по-самостоятелна политика (да си припомним съдбата на Торихос, Нориега, Арбенс, или Алиенде). Само че този път нещата изглежда вече са отишли твърде далеч, за да бъдат поставени отново под контрол с традиционните средства. Използването на сила би имало по-скоро обратен ефект, провокирайки нов взрив на антиамерикански настроения в повечето страни, разположени на юг от Рио Гранде. Да не говорим, че Вашингтон не е в състояние да осъществи пълномащабна военна интервенция, докато продължава да е ангажиран в Ирак (и Иран).

Така, онова, което само допреди пет години изглеждаше невъзможно, е на път да се случи: Южна Америка постепенно се измъква от опеката на САЩ и дори се опитва да формира единен блок срещу могъщия си северен съсед. А, ако Даниел Ортега спечели изборите в Никарагуа, към нея сигурно ще се присъедини и Централна Америка.

Бъдещето на самотната суперсила

Днес САЩ, които през последните 15 години бяха единствената и неоспорима световна суперсила, все повече затъват в различни и то много сериозни проблеми. Някога страната бе водещ производител на петрол в света, но от десетилетия насам собственият добив на петрол съзнателно бива ограничаван. Намалява също добивът на природен газ, националната електрическа мрежа се нуждае от основна реконструкция, транспортната система е недостатъчно ефективна, пътищата не се поддържат в добро състояние (в сравнение с предишните десетилетия), а градската инфраструктура е проектирана да функционира успешно само при наличието на голямо количество евтина енергия.

На всичкото отгоре, в последно време американският долар е подложен на силен натиск, в резултат от високите лихвени проценти, спада в икономическия ръст и нарастващия търговски дефицит. Върху долара ще бъде нанесен жесток удар, ако Иран и Венецуела изпълнят заканата си да продават занапред петрола си в евро, или пък ако цените на руския петрол започнат да се изчисляват в рубли, както обяви наскоро Москва. От десетилетия насам, фактът че почти всички продажби на петрол се извършват в американски долари, подтиква много страни да трупат доларови резерви, като по този начин курсът на долара се запазва висок и сравнително стабилен. Тоест, мащабната замяна на долара с други валути в петролната търговия би имала много сериозни, или дори фатални, последици за икономиката на САЩ.

Вътрешнополитическата ситуация в САЩ също не е никак добра. Сред основните цели на сегашната администрация, очертани в публикуваната през 2002 „Национална стратегия за сигурност на Съединените щати”, е постигането и запазването на глобална хегемония, предотвратявайки опитите на всяка друга държава, или група държави, да постигне военен или икономически паритет с Америка. Което, на свой ред, императивно изискваше поставянето под контрол на световните петролни и газови потоци. Тактиката за постигането и пък включва т.нар. предупредителни войни и „смяна на управляващите режими” там, където е необходимо. Американският корпоративен, банков и военен елит предостави на неоконсервативното ядро в правителството цялата необходима свобода на действие за постигането на тези цели.

Истината обаче е, че екипът на Буш, Чейни и Ръмсфелд действително имаха своя голям шанс, но (според преобладаващото мнение) днес са на на път да го проиграят тотално. През последните няколко месеца консенсусът сред управляващия елит претърпя драматични промени и, ако се съди по редица изявления на принадлежащите към него и публикациите в големите медии, една част от елита е твърдо убедена, че неоконсерваторите трябва да си вървят. Все по-упорито се говори, че редица видни представители на съдебната власт, подкрепяни от „старата гвардия” на „реалистите” във външната политика (вътре и извън правителството) подготвят серия от скандали и официални обвинения срещу водещите неоконсерватори. Междувременно обаче, последните успяха да пропилеят значителна част от американския финансов, политически и дипломатически капитал. И днес е много съмнително, дали САЩ ще имат своя „втори шанс”. Възстановяването на предишната безусловна доминация на Америка, постигната само преди няколко години, вече не е на дневен ред. Максималното, на което може да се надява Вашингтон, е известна ре-консолидация във вътрешен план, предшествана от отказ от глобалните ангажименти и съпроводена от мащабни инфлационни процеси. Тоест, САЩ са изправени пред необходимостта от историческо остъпление от сегашните си позиции. Проблемът обаче е, че неоконсерваторите могат и да не се предадат без бой, последиците от което ще засегнат живота на милиони хора.

Казано накратко, днес сме свидетели на (ни повече, ни по-малко) началото на дезинтеграцията на американската империя в чужбина, както и на продължителна икономическа и политическа криза вътре в страната. Все пак, да не се увличаме: САЩ все още се изключително могъща държава в икономически и военен план, която е в състояние да се налага и да внушава уважение, поне в някои части на света. Но те никога няма вече няма бъдат толкова могъщи, колкото бяха съвсем доскоро.

Заключение

С края на американските претенции за „тотална доминация” ставаме свидетели на появата на балансиращи силови блокове, най-вече в Азия, но също и в Южна Америка. Навремето либералните коментатори иронизираха кампанията на Буш, провеждана под лозунга „да обединим, вместо да разделяме”, посочвайки, че политиката на президента може да доведе до обединяването на целия свят срещу Америка. Днес това започва да се превръща в реалност.

И така, изправени сме пред края на една ера. Като преходът към достатъчно стабилна нова геополитическа схема тепърва предстои. Ясно е обаче, че той ще отнеме много време, както и, че ще бъде изключително опасен и хаотичен. А, ако искате да разберете повече за него, просто следете внимателно всичко, касаещо енергийните проблеми.

Литература:

Siddharth Varadarajan, "India, China and the Asian Axis of Oil," The Hindu, January 24, 2006.

"Russia Should Cut Oil to Europe, Cut Discounts on Urals Crude-Transneft," MosNews, April 24, 2006.

"China Acts to Secure Oil Reserves Amid Record Crude Prices," AFP, April 24, 2006.

Noam Chomsky, "Afterword: Failed States," Znet, April 26, 2006.

Michael C. Ruppert, "The Paradigm Is the Enemy: The State of the Peak Oil Movement at the Cusp of Collapse," Fromthewilderness.com, April 28, 2006.

Jerome a Paris, "The New Gas War," European Tribune, May 1, 2006.

Michael Hirsh, "The Energy Wars," Newsweek, May 3, 2006.

David Espo, "Cheney Lectures Russia about Reform," Associated Press, May 4, 2006.

"Heading Out," "Do the Russians Play Monopoly?" TheOilDrum.com, May 4, 2006.

F. William Engdahl, "America's Geopolitical Nightmare and Eurasian Strategic Energy Arrangements," Globalresearch.ca, May 7, 2007.

"China, Cuba reported in Gulf Oil Partnership," CNN Money, May 9, 2006.

Ian Traynor, Nick Payton Walsh, and Ewan MacAskill, "The Russian Bear Is Back-and This Time It's Gas-powered." The Guardian, May 13, 2006.

Jad Mouawad, "The Pipes Carry Clout with the Oil," The New York Times, May 13, 2006.

"Venezuela May Price Oil Exports in Euros," Reuters, May 17, 2006.

"Kazakhstan to Join Oil Pipeline in June," MSN Money, May 18, 2006.

* Авторът е професор в Ню Колидж ъф Калифорния - Санта Роса, САЩ

}

Всяка епоха във военната история на човечеството притежава собствена технологическа и политическа специфика. Войните през ХХ век бяха въоръжени конфликти с глобални мащаби, в които участваха практически всички големи индустриални държави. Не по-малко важно е, че двете световни войни, както и 40-годишната студена война отразяваха противоречията в рамките на западната (европейската) цивилизация. Защото дори японският милитаризъм и самата японска държава бяха конструирани по западен модел. През ХХ век войните, които страните от разделеният на две групировки Запад водеха с държави, непринадлежащи към Запада, се възприемаха като второстепенни. Неслучайно за начало на Втората световна война се смята нападението на Германия срещу Полша, а не японското нахлуване в Китай. Повечето от страните, непринадлежащи към европейската цивилизация, бяха неразвити политически, изостанали технически и сла б и във военно отношение. През втората половина на ХХ век западните държави започнаха да търпят поражения в редица отдалечени региони (Суец, Алжир, Виетнам, Афганистан), но като цяло т.нар. Трети свят, макар и да се превърна в основното «свободно ловно поле» на свръхдържавите, си оставаше военно-политическа периферия.

ХХ век започна с война между «стълбовете» на тогавашния световен ред, а завърши с поредица от етнически конфликти, породени от разпадането на Съветския съюз и Югославия. Началото на «военно-политическия» ХХІ век пък бе белязано от терористичната атака срещу САЩ на 11 септември 2001. Новото столетие започна под знака на глобализацията на всички жизнени сфери, включително тази на сигурността. Зоната на стабилен мир, включваща Северна Америка, страните от Европейския съюз и НАТО, Япония, Австралия, по-голямата част от Латинска Америка, Русия, Китай, Индия, Украйна, Казахстан, Беларус, ЮАР и някои други страни, се разшири. Но все по-силно въздействие върху нея оказва зоната на дефицит на сигурност (Близкият и Среден изток, Централна Азия, по-голямата част от Африка и Югоизточна Азия, Кавказ и Балканите) – днес тази зона е още по-малко стабилна, отколкото преди. Войните през ХХІ век (или поне тези, които ще се водят през първата му четвърт) са цивилизационни. Става дума за сблъсък на западната цивилизация с нейните непримирими противници, отхвърлящи всичките и ценности и постижения. САЩ в Ирак и Афганистан, Русия в Северен Кавказ (а в бъдеще, може би, и в Централна Азия), както и Израел в сблъсъка си с палестинските екстремисти, водят война с противник, който не се идентифицира с конкретни страни, не разполага с определена територия и население, а разсъжденията и действията му се различават радикално от тези на съвременните държави. Тоест, светът навлиза в епохата на асиметричните войни. Като гражданската война, вихреща се вътре в самите мюсюлмански общества, е специфична част от тях.

През първата четвърт на ХХІ век основна причина за войните и конфликтите в света продължават да бъдат противоречията, породени от модернизацията на страните от Близкия и Среден изток. Активността на Осама бин Ладен, Ал-Кайда, талибаните, Ислямското движение на Туркестан и т.н. е, преди всичко, реакция срещу все по-голямото въвличане на тези региони в глобалните процеси. Съзнавайки общата изостаналост на арабско-мюсюлманския свят, неговата зависимост и неконкурентоспособност и, в същото време, зависимостта на Запада от близкоизточния петрол, местните реакционери се опитват да дискредитират управляващите режими в страните от тези райони, обявявайки ги за «слуги на Запада», да ги свалят, използвайки за целта ислямистки лозунги, и завземайки властта да наложат своя «нов ред» (т.нар. Халифат). Наред със заплахата, свързана с радикалните ислямисти, сериозна опасност представляват опитите на някои режими от региона да се сдобият с ядрено оръжие. Тези две политически тенденции определят и основното съдържание на проблема за военната сигурност в съвременния свят, както и в обозримо бъдеще (т.е. през следващите 15-20 години).

Ядрените конфликти

Широкомащабната ядрена война между САЩ и Русия вече е невъзможна. След Карибската криза от 1962 ядреното оръжие престана да се разглежда като средство за постигане на военна победа. Оттогава насам Москва и Вашингтон следват политика на ядрено сдържане, базираща се на принципа на «гарантираното взаимно унищожаване» След като в началото на 90-те години на миналия век изчезна политическата и идеологическа основа на глобалното противоборство, руско-американските отношения се превърнаха в един по-скоро технически проблем. Преодолявайки откровения си антагонизъм, Русия и САЩ обаче не станаха съюзници, нито дори пълноценни партньори. Както и преди Вашингтон и Москва не изпитват особено доверие един към друг, а съперничеството им, макар и да отслабна, не е изчезнало. Съединените щати смятат, че основният проблем на руския ракетно-ядрен потенциал е неговата сигурност, т.е. техническата му изправност, и изключването на несанкциониран достъп до «пусковия бутон». От гледната точна на Русия пък, ядреното оръжие е «символ на политически статус», позволяващ и да претендира за ролята на велика държава. В условия, когато международното влияние на Русия значително намалява, а усещането и за уязвимост – рязко нараства, то играе и ролята на своеобразна «психологическа опора».

В китайско-американските отношения липсва идеологически елемент, а геополитическото съперничество има ограничен характер. При това е налице огромна и постоянно нарастваща икономическа взаимозависимост. Студената война между САЩ и Китай въобще не е неизбежна. Навремето китайските лидери, за разлика от съветските, предпочетоха да не тръгват по пътя на рязкото увеличаване на ядрения си потенциал и надпреварата с Америка в сферата на ракетно-ядрените оръжия. Днес Китай продължава да следва стратегията на «минимално ядрено сдържане» на САЩ. Засега изглежда, че Пекин и Вашингтон са склонни да избягват изострянето на отношенията си, способно да предизвика ядрен конфликт. През следващите две десетилетия вероятността от подобен конфликт е изключително малка, въпреки тайванския проблем, който американците и китайците не изпускат, и няма да изпуснат, нито за момент от погледа си.

Тъй като двете големи съседни държави - Китай и Русия, притежават ядрено оръжие, взаимното ядрено сдържане е неизбежно. От гледната точка на Кремъл, ядреното оръжие е единственият действен военен инструмент в политиката на сдържане на Китай. Впрочем, днес едва ли можем да очакваме сериозна политическа криза, която да провокира въоръжен сблъсък между Русия и Китай. По-скоро напротив.

В отношенията на Москва с Лондон и Париж «ядреният аспект» пък напълно отсъства. Що се отнася до перспективата за създаване на единни ядрени въоръжени сили на ЕС, можем спокойно да предположим, че поне през първата четвърт на ХХІ век подобно нещо няма да се случи.

В условията на «пълзящо» разпространение на ядреното оръжие се повишава и вероятността от ограничени атомни войни. Появата на ядрено оръжие у Индия и Пакистан през 1998 очерта възможността от такава война в Индустан. Възможно е обаче, последвалият малко по-късно инцидент в Каргил (1) – първият в историята въоръжен сблъсък между държави, притежаващи ядрено оръжие, да е изиграл в индийско-пакистанските отношения роля сходна с онази, която навремето Карибската криза изигра в съветско-американското противопоставяне. Във военната политика на Делхи и Исламабад несъмнено присъстват елементи на взаимно ядрено сдържане. Макар че според експертите, през последните години реална заплаха представляват не толкова атомните арсенали на двете страни, колкото възможността за остра вътрешнополитическа криза в Пакистан, която да провокира разпада на държавата и попадането на ядреното оръжие в ръцете на ислямските екстремисти.

След като Северна Корея притежава известен брой ядрени заряди, то и Корейският полуостров също би могъл да се разглежда като потенциален театър на бъдеща ядрена война. Само че обективният анализ на политиката, провеждана от Пхенян, сочи, че севернокорейският режим използва атомния си потенциал по-скоро като гаранция за собственото си съществуване, както и като инструмент за икономически шантаж срещу САЩ, Южна Корея и Япония. Корейският ядрен проблем обаче, ще изглежда по-различно, ако двете Кореи все пак се обединят. Защото, Сеул може да реши да запази ядрените резерви на Пхенян. В такъв случай реакцията на Токио лесно може да се предвиди: японците ще решат да се сдобият със собствено ядрено оръжие. Ще последва съответният отговор на Пекин, намесата на Вашингтон и т.н. – като крайният резултат остава неясен.

В Близкия изток, Израел вече от доста време насам, използва «ядреното сдържане» спрямо арабските си съседи, чиято политика застрашава самото съществуване на еврейската държава. Процесът на мирно урегулиране, стартирал през 1973, доведе до установяване на стабилни отношения между Израел, Египет и Йордания. Въпреки това, пълната нормализация на израелско-арабските отношение е въпрос на далечното бъдеще, като дотогава ядреният фактор ще запази значението си в тази сфера.

Междувременно, ако с ядрено оръжие се сдобие и Иран, последиците от това ще бъдат многопосочни: включително превантивна война на САЩ и (или) Израел срещу Иран, както и по-нататъшно разпространяване на ядреното оръжие (възможни кандидати от региона са Саудитска Арабия, Египет и Сирия) и появата на взаимно сдържане между САЩ и Израел, от една страна, и Иран – от друга. Всеки от тези сценарии е свързан със сериозен риск за регионалната и световна сигурност. Очевидно е, че е назряла необходимостта от налагането на стриктен международен контрол над ядрената програма на Техеран и реинтеграцията на Иран в световната общност. Защото да се реши по друг начин иранският ядрен проблем просто е невъзможно.

Развитието на науката и техниката направи възможно и оправдано от военна гледна точка нанасянето на «точкови» ядрени удари. Допускането на превантивно използване на атомно оръжие за унищожаване на бази на терористи и укрепени обекти на територията на държави, опитващи да се сдобият с такова оръжие, е сред най-важните иновации в сегашната американска военна доктрина. Вероятно е впрочем, че Русия също може да тръгне по този път. В същото време е ясно, че дори подобна «хирургична намеса» би имала огромни политически последици, тъй като окончателно ще отмени табуто върху практическото използване на ядреното оръжие.

Междувременно става все по-вероятно използването на подобни оръжия (или, което е по-вероятно, на ядрени материали) от терористите. Като обекти на техните атаки, могат да бъдат САЩ, Русия, Израел, европейските страни, Австралия, както и много други държави. Голяма е и опасността терористите да използват други оръжия за масово поразяване, най-вече биологически. И така, налага се изводът, че възможният мащаб на конфликтите с използване на ядрени оръжия рязко намалява, но в същото време вероятността за възникването им значително е нарастнала.

Конвенционалните въоръжени конфликти

Мащабната традиционна война (т.нар. «трета световна») от която се страхуваха и за която се подготвяха по време на студената война, днес е практически невъзможна. Макар че отношенията между НАТО и Русия не станаха съюзнически, двете страни постепенно демонтират инфраструктурата, свързана с половинвековното им противостоене. Днес можем да определим отношенията между Москва и водещите европейски членки на НАТО като «демилитаризирани»: войната между Русия и Германия е също толкова немислима, колкото и тази между Германия и Франция. Що се отнася до Полша и балтийските постсъветски държави, макар че днес отношенията им с Русия никак не са добри, използването на военна сила тук също е практически изключено. На Изток, отношенията на Русия с Япония и Южна Корея (ключови американски съюзници по време на студената война) могат да се сравнят с руско-немските, или руско-италианските.

Малко вероятни изглеждат и регионалните войни. Можем да определим характера на взимоотношенията, на която и да било двойка големи държави в света, като «мирни и сравнително устойчиви». Така, руско-китайските и китайско-индийските отношения се характеризират с устойчива тенденция към укрепване на партньорството помежду им. Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) (2) и Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС) (3) , като цяло, съдействат за укрепване на мира в региона и, особено, в Централна Азия. Руско-индийското партньорство е безпроблемно в стратегически план – почти уникален случай за две големи държави, които формално не са съюзници. Китайско-японските отношения пък, бележат тенденция към влошаване, която обаче се балансира от силната им икономическа взаимозавимост.

Реална заплаха представляват две ситуации: на Корейския полуостров, където се поддържа най-високото в света равнище на военно противопоставяне, и в Тайванския пролив. И двата потенциални конфликта, започнали като локални, могат бързо да се трансформират в регионални в случай на американска намеса. От друга страна, и САЩ, и Китай са заинтересовани да не допускат рязкото изостряне на ситуацията и да я държат под контрол.

Вероятността от война в Близкия изток между Израел и арабските държави полека-лека спада. Решаването на палестинският проблем би могло да създаде условия за постепенното (в рамките на няколко десетилетия) превръщане на Източното Средиземноморие в зона на «условен мир». В същото време сериозни фактори, внасящи неопределеност, са бъдещото развитие на вътрешнополитическата ситуация в Египет (особено след края на «ерата Мубарак»), както и в Палестинската автономия (особено след формирането на правителство на Хамас).

Конфликтът между Индия и Пакистан, свързан с Кашмир, в значителна степен се ограничава от взаимното им ядрено «сдържане». Но, ако в Пакистан на власт дойдат радикалните ислямисти, търсенето на пътища за решаване на индийско-пакистанския проблем може да бъде прекратено.

Очевидно, най-разпространените конфликти през ХХІ век ще бъдат локалните войни, породени от междуетнически противоречия. Така, за Русия особено опасно би било възобновяването на арменско-азербайджанската война. Въоръжената битка за Нагорни Карабах ще има характеристиките едновременно на традиционния междудържавен конфликт и на етническия сблъсък. Потенциални източници на регионална дестабилизация са и «замразените» етнически конфликти в Южен Кавказ (Абхазия, Южна Осетия) и на Балканите (Косово, «албанският въпрос» в Македония и т.н.), ако разбира се те не бъдат решени своевременно. В Близкия изток пък, международен «земетръс» може да предизвика актуализацията на кюрдския въпрос. Впрочем, повечето експерти прогнозират, че основно бойно поле на сблъсъците и войните от този тип ще стане Африка.

За Запада и Русия, най-голямата опасност е свързана с активността на ислямските екстремисти. В този смисъл е от принципно значение, дали Ирак, Афганистан и Палестина ще съумеят да формират жизнеспособни светски режими, стремящи се към модернизацията на своите общества. Но, независимо от това, как точно ще се развият събитията в Ирак и Афганистан, степента на военно-политическа ангажираност на САЩ в близкоизточната ситуация ще продължи да бъде висока. Американските войски и стратегически обекти в тази регион, който още дълги години ще запазва ключовото си значение за националната сигурност на САЩ, са силно уязвими и, за разлика от добре защитената територия на самите Съединени щати, представляват изключително удобни мишена за терористите. По-късно, основните стратегически интереси на САЩ могат да се изместят към Източна Азия.

В Централна Азия, Русия и държавите от НАТО продължават да хабят време и усилия за традиционното си геополитическо съперничество, което (по аналогия с ХІХ век) можем да наречем «Малката игра». Междувременно, във Ферганската долина назряват нови етнически конфликти, способни да «взривят» крехката политическа стабилност не само в Узбекистан, но и в съседните страни. В същото време, нито Москва, която наскоро успя да «изтласка» американците от Узбекистан, нито Вашингтон, запазващ присъствието си в съседен Киргизстан, нито Пекин, чиито западни граници (благодарение действията на Ташкент, подкрепени от Москва) днес са подложени на значително по-слаб натиск, все още не са уточнили методите и средствата за предотвратяване на сблъсъците и тяхното противодействие, т.е. не са формулирали съответната стратегия.

Развитието на събитията в Централна Азия и Средния изток (Ирак, Иран и Афганистан)ще определи и характера на бъдещите военно-политически отношения между водещите държави – САЩ, Русия, Китай и Индия. Възможно е, те да успеят да намерят пътя към прагматичното сътрудничество, обединявайки усилията си за противопоставяне на общите заплахи, и тогава отношенията между някои от тях могат да прерастнат в дългосрочно партньорство. Ако пък държавите-лидери предпочетат пътя на съперничеството, той би ги отвел встрани от решаването на реалните проблеми на сигурността. В този случай светът ще се върне към традиционната политика на «силов баланс», включващ и задължителното периодично «премерване на силите». И тогава ситуацията, оформила се на границата между ХХ и ХХІ век, когато всички основни участници в системата на международната сигурност вече не се разглеждат един друг като вероятни противници, ще бъде пратен в историята. Което пък означава, че ще бъде изпуснат един наистина уникален шанс.

Бележки:

[1] Продължилите единайсет седмици (май-юли 1999) сблъсъци между индийската армия и проникналите на територията на индийския щат Джаму и Кашмир сепаратисти, подкрепяни от армията на Пакистан.

[2] Субрегионална международна организация, в която членуват Казахстан, Китай, Киргизстан, Русия, Таджикистан и Узбекистан. Официалното и създаване бе на 14–15 юни 2001 в Шанхай.

[3] Договорът бе подписан за първи път на 15 май 1992 от Армения, Казахстан, Киргизстан, Русия,Таджикистан и Узбекистан. През май 2002 Договорът беше трансформиран в регионална организация (ОДКС), чиито участници са: Армения, Беларус, Казахстан, Киргизстан, Русия и Таджикистан.

* Авторът е професор, заместник-директор на Московския център Карнеги

{tr}

Третото хилядолетие очерта редица нови предизвикателства в сферата на сигурността, както на регионално, така и на глобално равнище. Характерно е, че днес тези две нива взаимно се допълват, като не изключват и въздействието на регионалните проблеми върху глобалната стабилност, като цяло. Именно такова регионално предизвикателство бе осъществената, през 2003, от САЩ и Великобритания въоръжена интервенция в Ирак, превърнала се в поредния възел от противоречия в Близкия изток, най-вече поради последиците от нея и тяхното въздействие за промяната в политиката на единствената в света свръхдържава.

И така, да си припомним основните стратегически задачи на Вашингтон през 2003, т.е. по време на операцията „Свобода за Ирак”. Имам предвид конкретните цели, пътят към чието постигане трябваше да проправи войната в Ирак.

На първо място , ставаше дума за създаването в региона на пояс от демократични държави, които в перспектива да заменят диктаторските режими в „държавите-парии”, както и някои полуавторитарни режими в другите арабски страни. Разчиташе се, че след свалянето на диктатора Саддам Хюсеин ще стартира изграждането на демократична държава в Ирак, което пък ще ускори общата демократизация на региона. В основата на този проект бе поставена „инициативата за Големия Близък изток”. В общи линии, ставаше дума за създаването и контрола на нов геополитически макрорегион – Големият Близък изток, който трябваше да обедини Египет, Израел, арабските държави от района, Турция, Южен Кавказ (Азербайджан, Армения и Грузия), петте постсъветски държави от Централна Азия (Казахстан, Киргизстан, Таджикистан, Туркменистан и Узбекистан), Иран, Афганистан и Пакистан. При това се предполагаше, че системата за контрол ще се формира в тясно взаимодействие с основните регионални съюзници на САЩ – Израел и Турция. Така, реализацията на „инициативата за Големия Близък изток” би позволила решаването на цял комплекс от задачи, като започнем от гарантиране сигурността на Израел и свършим с установяването на контрол върху основните енергийни ресурси на региона, което е от изключително геополитическо значение за бъдещето на САЩ.

Сред инструментите за „привличането” на този макрорегион в демократичната орбита на Америка бяха активното използване на националните въоръжени сили, „износа” на демокрация по западен образец и укрепване основите на пазарната икономика.

На второ място се целеше „сдържането” на най-антиамериканските режими в Близкия изток и, най-вече, на ислямисткия режим, наложен в Иран през 1979. Смяташе се, че като последица от демократизацията на Ирак, ще се повиши ефективността на политиката, която Вашингтон провежда през последните десетина години. Тази идея, формулирана още от администрацията на Клинтън, бе част от концепцията за „двойното сдържане” на Иран и Ирак, в чиито рамки се предлагаше използването на икономически санкции и политически бойкот за свалянето на „тираничните” режими и демократизация на политическата система на споменатите държави. В края на 90-те години обаче, тази политика бе обявена за неефективна, в резултат от което през 2003 светът стана свидетел на американската военна операция срещу Ирак, която, по същество, бе реализация на един стар замисъл.

На трето място , целта бе неутрализацията на конфликтния потенциал в Близкия изток. По мнението на редица известни американски геополитици, Близкият изток притежава най-големия конфликтен потенциал на планетата, който при това представлява пряка заплаха за САЩ и поради това изисква американска намеса. Според тях, най-голямата заплаха е свързана с разпростаняването на ядрено оръжие в региона. Именно този проблем, наред с тероризма, и до днес заема водещите позиции в списъка на основните заплахи за националната сигурност на Америка.

Доскоро ядреното сдържане се смяташе за универсално средство за предотвратяване на агресия, но след 11 септември тази теза бе преразгледана на най-високо ниво. За първи път подобна мисъл прозвуча в прословутата реч на Джордж Буш-младши в Уест-Пойнт, през май 2002, където той заяви, че „сдържането е невъзможно, ако неразумните диктатори, разполагащи с оръжия за масово поразяване, са в състояние да предоставят такова оръжие, както и ракети, на своите съюзници-терористи”. Възможната връзка между т.нар. „държави-парии” и различни терористични организации кара администрацията на Буш-младши да определя подобни държави като „терористични”. Именно срещу тези „терористични режими” са насочени и активните усилия за укрепване на системата за неразпространяване на ядреното оръжие. Според Стратегията за национална сигурност на САЩ от 2002, много положения от която бяха включени и в т.нар. „Доктрина Буш”, е малко вероятно „сдържането, базирано единствено на заплахата от възмездие да сработи срещу далеч по-склонните към поемане на риск лидери на „държавите-парии”, способни да поставят на карта живота на съотечествениците си и благосъстоянието на своите народи”. Така, опирайки се на постановката за „неминуемата заплаха”, Съединените щати, „в случай на нужда, ще действат превантивно”. Стратегията за национална сигурност от 2002 обосновава теоретично преходът на САЩ от сдържане на агресора чрез наличния американски военен потенциал към активното използване на този потенциал. Именно тези постановки формираха идейната основа на военната операция срещу Ирак през 2003, когато Вашингтон ги реализира на практика.

Доколко ефективно бе изпълнението на така поставените задачи показват последвалите събития, а именно началото на гражданската война в Ирак и активизацията на различни терористични групировки на територията на страната, стремителното развитие на иранската ядрена програма и общият подем на антиамериканските настроения в региона.

Сега нека анализираме непосредствено реализацията на поставените задачи, защото този процес най-ярко отразява промените, които конкретната ситуация налага във формирането на американската политика.

Още през 2003, като възможни геополитически сценарии за Близкия изток в рамките на следващите една-две години, анализаторите разглеждаха два основни варианта – песимистичен и оптимистичен. Песимистичният вариант предполагаше рязкото дестабилизиране на региона в случай на изостряне на противоречията между САЩ и Израел, от една страна, и арабските държави – от друга.

Предвиждаше се, че след свалянето на Саддам Хюсеин арабските лидери ще започнат да разглеждат САЩ като сериозна заплаха за собственото им политическо, идеологическо и икономическо положение, което пък ще провокира организирано противодействие на САЩ и Израел, като основен американски съюзник. Като и без това силните антиамерикански настроения биха им гарантирали необходимата обществена подкрепа.

Според този сценарий, най-действен способ за борба срещу САЩ трябваше да стане подкрепата за въоръжената съпротива в Ирак, както и на палестинските терористични организации.

На свой ред, оптимистичният вариант допускаше възможността САЩ да успеят да създадат в краткосрочна перспектива действена система за сигурност в Ирак, което бързо да доведе до определени положителни резултати. В този случай, въпреки противодействието на част от арабското общество, САЩ биха могли да поставят под контрол антиамериканските настроения, включително и оказвайки натиск върху Израел по палестинския въпрос.

За съжаление, вторият сценарий не се оправда и днес идеята за създаването на „Големия Близък изток”, начело с демократичен Ирак, изглежда все по-нереална. Активизирането на конфронтацията между шиитските и сунитски групировки на територията на Ирак, както и ръстът на терористичните действия, все повече тласкат американската администрация към осъзнаване на необходимостта, към решаването на иракския проблем да бъдат привлечени арабските държави от Близкия изток и Иран.

Тази тактика решително се подкрепя от сегашния посланик на САЩ в Ирак Зелмай Халилзаде, според който, тъй като арабските държави и Иран разполагат със значително влияние върху сунитското и шиитско население на Ирак, отчитането на мнението им е задължително за гарантиране на стабилно бъдеще на страната.

Проблемите, свързани с привличането на арабските държави към решаването на иракското бъдеще, бяха обсъждани още в хода на президентските избори в САЩ през 2004, когато кандидатът на демократите Джон Кери се обяви решително за включването на Арабската лига в преговорите за постигане на „политическо споразумение” за Ирак. Наистина, Кери не споменаваше Иран, но днес почти всички специалисти са на мнение, че без участието на Техеран ефективното разрешаване на иракската криза е невъзможно. Така, през март 2006, Збигнев Бжежински предложи в Ирак да се свика „конференция на неговите мюсюлмански съседи, заинтересовани от стабилността в страната и предотвратяването на гражданската война”. В речта си пред Центъра за прогрес на Америка, Бжежински подчерта, че стабилизирането на Ирак съвпада и с иранските интереси.

Растящата подкрепа сред американския дипломатически елит на идеята за активно влючване на Иран и арабските страни в мирните преговори получи допълнителен тласък след мартенската вълна от насилие в Ирак. За мнозина тя бе ясен знак, че политиката на САЩ за изтласкване на въоръжените шиитски групировка в името на постигането на компромис със сунитското население, се е провалила и страната все по-бързо се свлича в пропастта на гражданската война.

В тази връзка, силна загриженост изрази и американският посланик в Багдад Халилзаде, който в интервю за списание „Тайм” отбеляза, че Вашингтон трябва да „положи максимални усилия за оказване на международен натиск върху най-войнствените иракски партии”.

Въпросният „международен натиск” касаеше най-вече възможностите на Иран да въздейства върху водачите на въоръжените шиитски формации, както и на съседните арабски държави, поддържащи сунитските бунтовници.

Откритата подкрепа на Халилзаде за привличането на Иран в разрешаването на иракската криза се подкрепя активно и от бившия член на Съвета за национална сигурност на САЩ Кенет Полок, който в речта си пред Конгреса заяви, че именно Иран е наредил през 2005 на шиитските милиции, яростно противопоставящи се на американската политика, да сътрудничат с официалните представители на САЩ, в търсенето на междинно споразумение.

Полок отбеляза също, че основната причина за тези действия на Иран е стремежът му да се избегне „гражданската война и хаосът, пораждащи сериозни опасения в Техеран”.

Основни противници на включването на Иран в преговорите за бъдещето на Ирак са онези, които все още разглеждат Ирак като полигон за налагане на демокрацията в Близкия изток – сред тях, в частност, са съветникът по националната сигурност Стивън Джей Хардли и военният министър Доналд Ръмсфелд.

Следва да отбележим обаче, че днес позициите на тези политици прогресивно губят подкрепа, за което говори както решението на САЩ да привлекат Техеран към разрешаването на иракската криза, така и очертаващата се готовност на Вашингтон да преговаря с режима на аятоласите.

Темата може да бъде продължена вече в рамките на обзора на изпълнението на втората основна задача пред САЩ, а именно – неутрализацията на иранския режим. Въпреки очакванията на Белия дом, операцията в Ирак не само не „възпря” Иран, но и се превърна в стимул за форсиране на собствената му ядрена програма и опитите за гарантиране сигурността на страната чрез сключване на серия от споразумения със съседите от региона (включително договорът със Сирия за военно сътрудничество, подписан през юни 2006). Освен това, през лятото на 2005, властта в Иран отново бе поета от радикалните консерватори, начело с Махмуд Ахмадинеджад, който смени сравнително по-либералния президент Хатами.

Днес светът продължава да дискутира декларацията на Ахмадинеджад, че иранските учени са успели да обогатят уран до степен 3,5%-но съдържание на изотопа U -235 , въз основа на което иранският лидер гордо обяви членството на страната си в „клуба на ядрените държави”.

Според зам. председателят на Комитета на учените за глобална сигурност Александър Пикаев: „Иран не може да се смята за ядрена държава, но заявлението на Ахмадинеджад е изключително важно дори и само защото Иран пресече чертата, която мнозина европейци, особено германците, определяха като „червената линия”, която Техеран в нинакъв случай не биваше да преминава”.

САЩ определиха декларацията на иранския президент като „поредното предизвикателство към световната общност”, подчертавайки, че Иран отново избира „пътя на неподчинението” пред сътрудничеството. При това президентът Буш отказа дори да изключи възможността от нанасяне на ядрен удар по Иран, отбелязвайки, че са оправдани всички средства за да не се допусне аятоласите да се сдобият с атомно оръжие.

На пръв поглед, Вашингтон демонстрира завидна приемственост в политиката си спрямо Иран. През юни 2003 Буш също споменаваше за евентуално военно решение на „иранската криза”, ако Техеран откаже да изпълни изискванията на МАГАТЕ, касаещи ядрената му програма. В същото време обаче, принципната позиция на иранските лидери, която също не се е променила от 2003 насам (става дума за отстояване правото на страната да изгради пълен ядрен цикъл), доведе до това, че за първи път след 1979 Вашингтон не само декларира намерение да преговаря пряко с Техеран, но и готовност да доставя на Иран технологии и стоки с „двойно предназначение” – от резервни части за „боинги”, до ноу-хау в сферата на „мирния атом”. Според американските медии, всичко това се съдържа в пакета от предложения, предаден на иранците в началото на юни от върховния комисар на Евросъюза по външната политика и сигурността Хавиер Солана. Разбира се, подобно развитие е възможно, само ако Иран склони на компромис, приемайки исканията на шестте държави, преговарящи с него (постоянните членки на Съвета за сигурност на ООН, плюс Германия).

Всички тези промени в близкоизточната политика на САЩ са свързани тъкмо с осъзнаването на грешките, допуснати при провеждането на военната операция срещу Ирак. Още повече, че самата мотивация за нахлуването в Ирак се оказва несъстоятелна - през май т.г. военният министър Ръмсфелд призна, че информацията на разузнаването за наличие на оръжия за масово поразяване в арсенала на Саддам Хюсеин е била фалшива.

Всичко това ни доближава до анализа на третата група задачи, поставени още от Стратегията за национална сигурност от 2002 и касаеща най-вече борбата срещу разпространяването на ядреното оръжие.

На пръв поглед, текстът на новата Стратегия за национална сигурност на САЩ от март 2006 не се отличава особено от предишната, още повече че съдържа кратък обзор на основните и постановки. Тя, също както и онази от 2002, утвърждава необходимостта „да се предотврати попадането на най-опасното оръжие на планетата в ръцете на най-опасните хора в света”.

Истината обаче е, че „Стратегията” от 2006 е много по-предпазлива и, ако разпространението на ядреното оръжие продължава да се смята за проблем №1, то пътищата за решаването му, вече се далеч по-умерени. Тоест, документът подчертава необходимостта от „сдържане и предотвратяване на възможността материали с „двойно предназначение” да попаднат у „държавите-парии”, или терористите”. Само че новата стратегия поставя ударението върху дипломатическите и юридически механизми за решаването на проблема. Определено конструктивен характер имат предложенията за реформиране на Договора за неразпространяване на ядреното оръжие, чиито параграф 4 дава възможност на всяка държава „да разработва военни технологии под предлог, че се развива гражданска ядрена програма”. Идеята изглежда привлекателна, защото и сегашната криза с Иран възникна, до голяма степен, заради искането на Техеран да изгради завод за „тежка вода”, както и реактор с „тежък водород” – днес тези технологии почти не се използват в мирната атомна енергетика, но пък са подходящи за създаването на ядрено оръжие.

В същото време си струва да отбележим, че сегашните предложения на Вашингтон изглеждат не толкова като навременни реформи, предложени от страна, която силно настоява за спазване на режима на неразпространяване, а по-скоро като пореден опит на Белия дом да ограничи последиците от масираното противодействие на „доктрината Буш” (и свързаната с нея военна интервенция в Ирак) в света.

Резюмирайки проблема, можем да направим следните изводи. Военната операция на САЩ в Ирак бе фундаментално събитие от гледна точка на трансформацията на редица елементи на американската външнополитическа стратегия. Въпреки, че тази трансформация е следствие от практическата невъзможност да бъде решен „иракският въпрос” на базата на досегашната американска политика, тя води до определени глобални промени. Става дума, преди всичко, за постепенното осъзнаване на невъзможността от радикално реформиране на Ирак отвън, игнорирайки позициите на близкоизточните държави, което, на свой ред, прави съвсем неопределени сроковете за създаването на т.нар. „Голям Близък изток”, като вместо това се налага идеята за практическото привличане на регионалните геополитически играчи в изграждането на съвременна система за сигурност.

Сред основните постижения в този процес е постепенното възраждане на възможностите за пряк диалог между Вишингтон и Техеран – безпрецедентно събитие за последния четвърт век. Провалът на концепцията за „двойното сдържане” доведе до еволюция в тактиката на Белия дом. От многобройните заплахи за използване на военна сила, икономическото ембарго и пропагандните войни, САЩ стигнаха до решение да седнат на масата на преговорите с Иран за да обсъдят основните проблеми на сигурността в региона. В иракската криза и проблемът с иранската ядрена програма се очертава тенденция за разрешаването им по мирен, т.е. дипломатически, път, докато опитите да се пренесат в плоскостта на военната намеса, могат само да ескалират конфликта.

Сегашните промени в американската външнополитическа стратегия намират известно отражение и в Стратегията за национална сигурност на САЩ от 2006, която макар и да запазва някои предишни идеи, извежда на преден план необходимостта от дипломатическо решаване на такива глобални предизвикателства като разпространението на ядрените оръжия, или реформирането на нормативно-правната база на съвременната система на международната сигурност.

* Българско геополитическо дружество

{rt}