Развитието на геополитическата мисъл през втората половина на ХХ век, като цяло, следва пътищата, очертани от основателите на тази наука. В същото време, трагичният пример на Хаусхофер и останалите представители на неговата школа и техните противоречиви взаимоотношения с нацисткия режим (вж. Геополитика – бр.4/06) , кара някои от следвоенните геополитици да търсят начини да се разграничат от тях. Американецът Колин Грей дори предлага занапред да се използват две думи за обозначаване на геополитиката: английската „ geopolitics ” и немската “ geopolitik ” , като с първата се обозначава прагматичната англосаксонската версия на тази наука, т.е. трудовете на авторите, възприели подхода на Маън, Макиндер и Спикмън, а с втората – нейният „континентален вариант”, включително наследството на школата на Хаусхофер, отчитащо определени „духовни” или дори „метафизични” фактори.
Англо-американската геополитика
През 1942 в САЩ се появява книгата на Андреас Дорпален „Светът на генерал Хаусхофер”, в която се анализират текстовете на класиците на геополитиката. По-интересен обаче е предговорът към книгата, написан от професора от Военната академия на САЩ полковник Хърман Бейкъм, който изрично подчертава необходимостта от развитие на геополитическата наука, въпреки „грешките”, допуснати от немските геополитици. Според Бейкъм и Дорпален, основната измежду тези грешки е, че „немската геополитическа школа не отчита влиянието на моралния фактор”. Което пък улеснява подчиняването и на „аморалните задачи на германския империализъм”. Според полковник Бейкъм обаче, геополитиката може да бъде изключително полезна, ако бъде поставена в служба на „високонравствените интереси на Америка”. Впрочем, в предисловието си, Бейкъм признава и, че Департаментът по отбраната много преди войната е започнал да се занимава с геополитически анализи.
В януарския брой на списание „Форийн афеърс” (издание на американската Асоциация за външна политика) от 1947 професорът от Университета на Питсбърг Уейгърт, ясно посочва причината за големия интерес на американския елит към геополитиката: „днес ние преразглеждаме най-важните географски основи на националната си сигурност”. На свой ред, Родрик Пити пише в книгата си „Да се обърнем към границите”, че САЩ са демонстрирали безразличие към уроците на геополитиката само, докато не е била застрашена собствената им национална сигурност. След края на войната обаче е настъпил моментът американците да се заемат сериозно с изучаването на геополитическите принципи.
Пак по това време (т.е. непосредствено след 1945) британецът Уйлям Дейвис, професор от Бирмингамския университет, твърди, че нацистите „изопачиха истинската геополитика, която Карл Хаусхофер определяше като инструмент в борбата за жизнено пространство”. Според него, в интерпретацията на Никълъс Спикмън, геополитиката е загубила агресивността, вложена в нея от Хаусхофер, и се използва за гарантиране сигурността на конкретната страна, отчитайки влиянието на географските фактори” (3) .
След разгрома на нацистка Германия, САЩ стават икономически най-мощната държава на планетата (почти 50% от световния БВП), което неизбежно означава, че страната излиза извън рамките на Западното полукълбо, отредено и от германските геополитици – панрегионалисти. В тази връзка Съединените щати се нуждаят от глобална стратегия, както и от нов глобален модел на света, който да бъде заложен в основата и.
Още по време на Втората световна война американците работят усилено за изработването на такава стратегия. В тази връзка можем да споменем имената на Х.Уайджърт, Никълъс Спикмън,Робърт Строс-Юпе, У.Стивънсън, О.Летимър и др. Някои от тях претендират, че са създали „хуманизирана версия на геополитиката”. Като отправна точка им служи тезата, че Америка е обречена да играе особена роля в света. А за да се реализира тази роля е необходимо да се формулира спецификата на американската геополитика. Така, според Строс-Юпе, „геополитиката представлява щателно разработен план, предвиждащ кое и как следва да бъде завоювано и показващ на военния стратег най-лесния път към успеха”. В тази връзка той подчертава, че „именно немската геополитика е ключът за разбиране глобалното мислене на Хитлер” (4) . Опитвайки се да разработят основните постановки на американската геополитика, изброените по-горе автори, наред с проблемите на взаимоотношенията между САЩ и държавите от Западното полукълбо, се ангажират сериозно и с въпроса за отношенията с Евразия, като цяло.
Всъщност, основните концепции на новата американска геополитика са подробно изложени още по време на Втората световна война в трудовете на Спикмън „Географската стратегия в световната политика” (1942) и на Самюел Хънтингтън „Основните движещи сили на цивилизацията” (1945).
В следвоенния период, водещо място в геополитиката заема обосноваването на предопределеното от климата и други специфични особености превъзходство на западната цивилизация над останалите (Хънтингтън), както и на географски обусловения антагонизъм между „морските и океански” държави на Запада и „континенталните” държави на Изтока, между модерния индустриален Север и „изостаналия” аграрен Юг. Или, както подчертава Робърт Строс-Юпе, „В интерес не само на САЩ, но и на цялото човечество е появата на единен център, който да осъществява балансиращ и стабилизиращ контрол над света, като играе ролята на арбитър, и този балансиращ и стабилизиращ контрол да се намира в ръцете на Съединените щати” (5) .
Атлантизмът
Атлантическата линия в геополитиката се развива практически в пълен синхрон с класическата англо-американска традиция (Маън, Макиндер, Спикмън). С превръщането на САЩ в световна държава, следвоенните геополитици-атлантисти само уточняват и детайлизират частните аспекти на геополитическата теория, развивайки нейните сфери на приложение. Фундаменталният модел на „морската сила” и неговите геополитически перспективи се трансформират от научни разработки на отделните военно-географски школи в официална външна политика на САЩ.
В същото време, американските геополитици късат с теорията на Макиндер за „географската инерция”, определяйки цялото земно кълбо за сфера на сигурност на САЩ. Ако британските и германски геополитици оправдават стремежа на Великобритания и Германия към доминация с тезите за „единството на периферната зона”, или „жизненото пространство”, необходимо на немския народ, американските им колеги претендират за господство на САЩ във всички стратегически райони на планетата.
В съставна част на американската геополитическа доктрина се превръща тезата за всеобщия характер на американските стратегически интереси и „необходимостта” САЩ да разполагат с бази, разположени достатъчно далеч от морските и сухопътни граници на страната. Специфична особеност на американската геополитика става не толкова успехът на САЩ в глобалната битка за преразпределяне на света, колкото борбата за еднолична доминация. Неслучайно американските геополитици обявяват, че географията вече е придобила „глобален” характер.
Сред множеството издания, отразяващи тези тенденции в американската геополитика и, в частност, в приложната картография, следва да отбележим вече споменатия сборник „Компас”, под редакцията на американските геополитици Уейгърт и Стивънсън, посветен на „глобалната география”, както и такива издания като „Атласът на глобалната география” на Рейс, или „Атласът на световната стратегия” на Харисън. Характерна обща тенденция за всички тях е стремежът да се докаже, че интересите на сигурността и запазването на „американския начин на живот” („жизненото равнище”, което при част от американските геополитице заменя „жизненото пространство” на Хаусхофер)изискват глобалната доминация на САЩ.
В тази връзка се променя и тематиката на географските изследвания: американските геополитици се отказват да изучават географията на отделните държави, които според тях вече не представляват самостоятелни икономически единици. Вместо това, те лансират своеобразен вариант на „странознанието”, в който обаче под „страни” се разбират групи от държави, заемащи конкретна обширна територия или област. Така, в книгата си „Цената на мира” американският специалист по икономическа география Филип Баш, определя това като „интегриране” на свързаните помежду си области. Последното доста напомня теорията на немските геополитици за „големите икономически пространства”.
Обща пресечна точка на американската геополитика и политическа география става тезата, че САЩ са лишени от много ключови суровини, достъпът до които следва да бъде гарантиран, ако страната държи да запази икономическата и политическата си сигурност. Според хора като Уейгарт, Пити, или Спикмън, сигурността на САЩ може да бъде гарантирана само ако Америка постави под контрол най-важните „центрове на сила на планетата”, като под последните се разбират районите, където са концентрирани най-важните видове стратегически суровини. Показателни в това отношение са трудовете на Исая Боумън, смятащ се за основател на американската политическа география. През 1946 той публикува във „Форийн афеърс” статията си „Стратегия на териториалните решения”, в която лансира теорията за „географските центрове на силата”, където са разположени основните стратегически ресурси: петрол, каучук, калай, уран и т.н.
На свой ред, изхождайки от редица положения, лансирани от Хилфорд Макиндер, следвоенните британски геополитици отделят особено внимание на проблема за „географските единства”. В противовес на американските си колеги, утвърждаващи взаимната обвързаност на световните търговски пътища и стратегическите ресурси, те се връщат към исконната „теория за големите стопански общности”. Като, според тях, Великобритания принадлежи едновременно към две такива географски общности. Едната е общността между Западна Европа, Великобритания и Америка, която те определят с формулата за „атлантическото единство” (и, съответно, за атлантическите връзки, атлантическата култура, атлантическите пътища), в чиито център се намира именно Великобритания. Така, според автора на „Океанът в английската история” Джеймс Уйлямсън, Великобритания има законното право да претендира за лидерски позиции сред атлантическите държави, защото ги обединява. По отношение на САЩ, тя е носителка на европейската култура и на географската съдба на Европа, а пък по отношение на последната е своеобразен преден пост на САЩ, т.е. естествен представител на американско-атлантическата култура.
Развитието, след 1945, на атлантическата теория, в нейния чист вид, е свързано най-вече с по-нататъшното развитие и задълбочаване на тезите на Никълъс Спикмън. Също както навремето Спикмън започва да разработва теориите си, коригирайки Макиндер, така последователите му се заемат да коригират неговите собствени възгледи.
През 1956 ученикът на Спикмън Доналд Мейниг публикува труда си „Хартлендът и римлендът в евразийската история”. В него той подчертава, че „геополитическите критерии следва да отделят спецално внимание на функционалната ориентация на населението и държавата, а не само на чисто географското отношение на конкретната територия към Сушата и Морето” (6) . Този подход очевидно е повлиян от тезите на Видал дьо ла Блаш. Според Мейниг, всички пространства на евразийския „римленд” се делят на три типа, според своята функционално-културна принадлежност:
- Китай, Монголия, Северен Виетнам, Бангладеш, Афганистан, Източна Европа, Прибалтика и Карелия – пространства, които органично са ориентирани към „хартленда”.
- Южна Корея, Бирма, Индия, Ирак, Сирия, Югославия – геополитически неутрални.
- Западна Европа, Гърция, Турция, Иран, Пакистан, Тайланд – склонни към съюз с таласократичния блок (7) .
През 1965, друг последовател на Спикмън – Уйлям Кърк, издава книга, чието заглавие повтаря това на прочутата статия на Макиндер „Географската ос на историята”. В нея той развива тезата на Спикмън за централното значение на „римленда” за геополитическия силов баланс. Опирайки се на културно-функционалния анализ на Мейниг и предлаганата от него диференциация на „бреговите зони” според тяхната „телурократична” или пък „таласократична” предразположеност, Кърк изгражда исторически модел, в който главна роля играят „крайбрежните цивилизации”, генериращи повече, или по-малко, интензивни културни импулси към вътрешността на континента. При това, „висшите” културни форми и историческата иницитива принадлежат на онези сектори от „вътрешния полумесец”, които Мейниг определя като „таласократично ориентирани”.
След Втората световна война и особено през 70-те – 90-те години на миналия век, бяха предприети редица опити за преосмисляне на методологичните основи на геополитическите трактовки на международните отношения. Така, американският учен Л. Кристоф твърди, че: „Съвременните геополитици анализират картата не за да открият това, което природата налага на човека, а онова, към което го ориентира” (9) .
Развитието на геополитическата мисъл в ядрената ера може да се проследи в трудовете на друг представител на американската геополитическа школа Колин Грей. Така, в книгата си, „Геополитиката на ядрената ера” той очертава военната стратегия на САЩ и НАТО, в която местоположението на основните ядрени обекти е анализирано в зависимост от географските и геополитически особености на съответните региони. В средата на 70-те години Грей определя геополитиката като наука за „взаимната зависимост между физическата среда в онзи вид, в който тя се възприема, променя и използва от хората и от световната политика” (10) . Според него, геополитиката касае взаимната връзка на международната политическа мощ с географския фактор,като в нея влиза „висшата политика” в сферата на сигурността и международния ред, влиянието на продължителните пространствени отношения върху възхода и упадъка на силовите центрове, както и влиянието на технологичните политико-организационни и демографски процеси върху позициите и тежестта на конкретните страни (11) .
Въпреки запазващото се влияние на традиционните геополитически идеи и концепции, възникват нови разработки и конструкции, свързани с осъзнаването на факта, че с появата на авиацията и, особено, на атомното оръжие и средствата за нанасяне на ядрени удари, традиционните модели, в чиято основа е поставен географско-пространственият детерминизъм, са остарели и се нуждаят от сериозна корекция. Най-сериозните аргументи в подкрепа на тази теза принадлежат на американеца от руски произход Александър Северски, според който светът е разделен на два огромни кръга на въздушната мощ, концентрирани съответно около индустриалните центрове на САЩ и на Съветския съюз. Американският кръг покрива по-голямата част от Западното полукълбо, а съветският – по-голямата част от Световния остров. И двата разполагат с почти еднаква мощ над Северна Америка и Северна Евразия, които според Северски, в своята съвкупност представляват ключа към световната хегемония (12) .
Технологичните новости във военната сфера диктуват необходимостта от възприемане на глобалния подход към проблемите на сигурността. Използването му дава повод на редица учени да тълкуват по нов начин и същността на геополитиката. Така, американският геополитик Дениел Дъдни отделя основно внимание на ролята на техническия фактор в отношенията между географската среда и политическите процеси, като според него: „Географската действителност служи за фон на географията и технологията. Този фон придава формата, прокарва руслото и предполага осъществяването на политическата власт, до голяма степен, по същия начин, както планинските местности, мостовете и укрепленията въздействат върху армията по време на битка. Т.е. те не определят напълно крайния резултат, но благоприятстват за реализацията на определени стратегии. Значението на географския фактор в борбата за военно превъзходство и сигурност се променя, паралелно с промените във възможностите на човека да разрушава, да превозва и да комуникира. Без наличието на силно технологично чувство, геополитиката рискува да се изроди в пространствен мистицизъм” (13) .
Глобализацията на геополитиката от технократски позиции е характерна и за стратезите на НАТО. Според един от тях: „В геополитиката на ядреното сдържане значението на технологиите измества това на географията, а психологическите аспекти на основната политика от позиция на силата доминират в стратегическия политически курс. Очевидно е, че технологиите не могат да заменят географските особености. Въпреки това технологиите на ядрената ера оказват толкова революционно влияние върху географията, че на практика я заменят в качеството на основен геополитически фактор” (14) . Лансирането на подобни тези цели приспособяването на геополитиката към „политиката от позиция на силата”, давайки решителен приоритет на технологиите.
„Технологичният подход” доминира в трудовете на геополитиците, изповядващи неолиберализма (15) . В тях антагонистичните идеологии, на „шахматната дъска на народите”, се разглеждат като екстериториални, притежаващи способността свободно да преодоляват границите на страните, или групите от държави, принадлежащи към различни икономически и военно-политически групировки. Като отново се абсолютизира ролята на технологичния фактор, включително ролята на средствата за масова комуникация, в идеологическата борба между държавите. „При наличието на съвременните средства за масова комуникация е много трудно да се изолираш от идеологическата борба” – подчертава американският географ Пол Бъкхолц (16) .
С „либералните геополитици” е свързано и формирането на „бихейвиористката” геополитическа школа, която изгражда поведенчески и статистически модели на разпространение на войните и конфликтите (17) . Сред целите си, представителите на тази школа посочват формулирането на обективните закони на международните отношения, изтласкване на субективните модели на традиционните „реалисти”, изхождащи от концепцията за двуполюсния характер на света, и замяната им с полицентрични схеми на международните отношения.
Непосредствено след Втората световна война, геополитиците активно участват в конструирането на „двуполюсната” схема на света (18) . През ядрено-космическата ера двуполюсните геополитически схеми, от типа на „хартленда” на Макиндер, до известна степен губят популярност. Постепенно се очертават многополюсният характер и взаимната зависимост на световната икономика и политика (19) . Недостатъчната гъвкавост на някои геополитически доктрини (например за ядреното сдържане)по отношение на новите регионални проблеми, в тези условия става очевидна.
Усложнената „геометрия” на силите в световната политика нерядко се представя от либералните геополитици (20) под формата на четириъгълник, като се описва по неговите два диагонала: „Запад-Изток” и „Север-Юг”. Първият диагонал се разглежда като политически резултат от подялбата на света в Ялта, вследствие на което през 1947-1949 в Централна Европа възниква „физически контакт” между двете „свръхдържави”. Наличието му, наред с възможността СССР и САЩ да се унищожат взаимно в хипотетична ядрена война, формира същността на първия диагонал. Вторият диагонал (т.е. проблемът „Север-Юг”) се свежда до икономическите противоречия и контрасти между „богатия Север” и „бедния Юг”.
Част от американските либерални геополитици твърдят, че следвоенното съветско ръководство активно използва една от разновидностите на теорията за „хартленда”, в която се подчертава „изключителното” географско положение на Източна Европа в борбата между държавите за световна доминация. Според тях, Москва се ръководи от нея в стратегията си за създаване на СИВ и укрепване на отбранителната способност на източноевропейските държави в рамките на Варшавския пакт.
Неоатлантизмът
Победата на САЩ в студената война и разпадането на съветската империя означаваше началото на радикално нова епоха, нуждаеща се от съответните оригинални геополитически модели. Геополитическият статус на всички традиционни територии, региони, държави и съюзи претърпя драматична промяна. Осмислянето на планетарната реалност след края на студената война от страна на американските геополитици-атлантисти доведе до появата на две нови принципни схеми.
Едната бихме могли да наречем условно „песимистична” (по отношение на самия атлантизъм, разбира се). Тя е пряк наследник на традиционната за атлантизма линия на конфронтация с хартленда, която, според привържениците на този модел, продължава и след краха на СССР, поради формирането на нови евразийски блокове, базиращи се на цивилизационните традиции и устойчивите етнически архитипове. Този модел можем да определим като „неоатлантизъм”, като същността му, в крайна сметка, се свежда до това, че геополитическата картина на света продължава да се разглежда в светлината на фундаменталния дуализъм, а появата на допълнителни геополитически зони (освен обединена Европа), които също могат да се превърнат в огнища на конфронтация със Запада, е само нюанс. Най-видният представител на неоатлантическия подход в геополитиката е Самюел Хънтингтън.
Втората схема, която се основава върху същата първоначална геополитическа представа, напротив – е оптимистична (отново за атлантизма), в смисъл, че разглежда ситуацията, създала се в резултат от победата на Запада в студената война, като окончателна и необратима. На тази база се гради теорията на мондиализма, концепцията за „края на историята” и глобалния свят, според която всички форми на геополитическа диференциация – културни, национални, религиозни, идеологически, държавни и т.н. – скоро ще бъдат окончателно преодолени за да настъпи ерата на единната общочовешка цивилизация, базираща се на принципите на либералната демокрация. Така, историята приключва заедно с геополитическото противопоставяне. Този геополитически проект се асоциира с името на Френсис Фукуяма и програмната му книга „Краят на историята”.
Концепцията на Хънтингтън (директор на Института за стратегически изследвания „Джон Олин” към Харвардсксия университет) може да се смята за модерно продължение на традиционната за Запада атлантическа геополитика. Нейният смисъл, формулиран в статията „Сблъсъкът на цивилизациите”, се свежда до следното. Видимата геополитическа победа на атлантизма на цялата планета (доколкото с разпадането на СССР изчезва последната опора на континенталните сили) всъщност е само повърхностно явление. Стратегическият успех на Запада, съпроводен от подходящия идеологически фон – т.е. отказа от конкурентната комунистическа идеология, не засягат по-дълбоките цивилизационни пластове. В противовес на Фукуяма, Хънтингтън твърди, че стратегическата победа не може да се разглежда и като цивилизационна. Според него, западната идеология (либералната демокрация, свободния пазар и т.н.)е станала безалтернативна само временно, защото съвсем скоро при незападните народи ще започнат да се проявяват техните цивилизационни и геополитически особености (своеобразен аналог на „географския индивид”, за който говори навремето и „евразиецът” Савицкий).
Отказът от комунистическата идеология и промените в структурата на традиционните държави няма да доведат до автоматичното възприемане от цялото човечество на универсалната система на атлантическите (западни) ценности, а – напротив, ще актуализират далеч по-дълбоки културни пластове, освободени от повърхностните идеологически клишета.
Хънтингтън цитира Джордж Уайгъл (вж. Геополитика – бр.4/06 – б.р.) , според който „десекуларизацията е сред доминиращите социални фактори в края на ХХ век”. Тоест, вместо отхвърлянето на религиозната идентификация в новия глобален свят (както твърди Фукуяма), Хънтингтън смята, че наред със западната (атлантическа)цивилизация, включваща Северна Америка и Западна Европа, могат да бъдат геополитически фиксирани още седем потенциални цивилизации: славяно-православна, конфуцианска (китайска), японска, ислямска, хиндуистка, латиноамериканска и (вероятно) африканска.
Разбира се, тези потенциални цивилизации не са равнозначни. Обединява ги обаче това, че векторът на развитието им е ориентиран в посока, различна от траекторията на атлантизма и западната цивилизация. Така, Западът отново се оказва в ситуация на противостоене, като според Хънтингтън това е неизбежно и още днес (въпреки еуфорията на мондиалистките кръгове) в основата на атлантическата геополитика следва да залегне формулата „ The West and The Rest ” (т.е. „Западът и всички останали”).
Хънтингтън смята, че основен източник на конфликти в съвременния свят няма да бъде нито идеологията, или икономиката, а най-важните граници, разделящи човечеството, и основните източници на конфликти ще се определят от културата. Той не смята, че нациите ще престанат да играят ключова роля в международните отношения, а че най-значимите конфликти в глобалната политика ще се разгръщат между нациите и групите, принадлежащи към различни цивилизации. Тоест, че сблъсъкът между цивилизациите ще доминира в световната политика, а „разломните линии между отделните цивилизации са бъдещите фронтови линии” (22) .
Всъщност, конфликтите между владетелите, националните държави и идеологиите са, най-вече, конфликти в рамките на самата западна цивилизация. У. Линд дори ги нарича „гражданските войни на Запада”, като това се отнася с еднаква сила както по отношение на студената война, така и на световните войни, а също и на войните от ХVІІ, ХVІІІ и ХІХ век. С края на студената война обаче, идва краят на „западната фаза” в развитието на международната политика, като в центъра на събитията се оказват взаимоотношенията между Запада и незападните цивилизации. На този нов етап, народите и елитите на последните вече не се задоволяват с ролята на „обекти на историята” (включително и на мишени на западната колониална политика), а претендират сами да творят и дори да ръководят историята.
Според Хънтингтън, цивилизационната идентичност ще придобива все по-важно значение и обликът на света, до голяма степен, ще се формира в хода на взаимодействието между седемте (или осемте) големи цивилизации.
От това следват няколко неща. На първо място, че различията между цивилизациите са не просто реални, те са най-съществените. Те са по-фундаментални, отколкото тези между политическите идеологии и политическите режими. Разбира се, различията не винаги предполагат конфликт, а и конфликтът не винаги предполага употребата на насилие. Но в продължение на столетия най-продължителите и кървави конфликти са били породени именно от различията между цивилизациите.
На второ място, светът става „все по-тесен” и взаимодействието между народите, принадлежащи към различни цивилизации се усилва. Което пък води до ръст и укрепване на цивилизационното самосъзнение, т.е. до по-дълбокото осъзнаване на различията между цивилизациите, както и на онова, което обединява принадлежащите към една и съща цивилизация.
Така, северноафриканската миграция във Франция поражда враждебно отношение на коренните французи към този тип имигранти, но в същото време укрепва доброжелателното им отношение към друг тип имигранти – „порядъчните католици и европейци от Полша”. На свой ред, американците реагират много по-болезнено на японските капиталовложения в собствената им икономика, отколкото на сравнително по-значителните инвестиции от европейските страни. Взаимодействието между цивилизациите укрепва цивилизационното им самосъзнание, което, на свой ред, изостря вкоренените дълбоко в историята (или поне възприеманите по този начин) разногласия и враждебност.
Не трето място, процесите на икономическа модернизация и политическите промени в целия свят, размиват традиционната идентификация на хората с тяхното местожителство, като едновременно отслабва и ролята на националната държава като източник на идентификация. Формиралите се в резултат от това „свободни пространства” по правило се запълват от религията, нерядко под формата на фундаменталистки движения. Такива движения се формират не само в рамките на исляма, но и на западното християнство, юдаизма, будизма, или хиндуизма, като в повечето случаи фундаментализмът се подкрепя от млади и образовани хора, висококвалифицирани специалисти от „средната класа”, принадлежащи към свободните професии или бизнесмени. Този своеобразен „реванш на Бога”, ако цитираме Жил Кепел (24), формира основата за идентификация и съпричастност с общността, излизаща извън националните граници, т.е. за обединението на индивидите в рамките на общата цивилизация.
На четвърто място, ръстът на цивилизационното самосъзнание е породено от раздвоението в ролята на Запада. От една страна, той се намира на върха на своето могъщество, от друга обаче – там също се осъществява връщане към собствените корени. Все по-често се лансират тезите за „връщането на Япония към Азия”, за края на „идеите на Неру” и повторната „хиндуизация на Индия”, за провала на западните социалистически и националистически идеи и „реислямизацията” на Близкия изток. Тоест, на върха на могъщесттвото си, Западът се сблъсква с незападните държави, разполагащи с достатъчно силна воля и ресурси за да придадат на света определено незападен облик.
В миналото елитът на незападните държави, по правило, се състоеше най-вече от хора, много тясно свързани със Запада, получили образованието си в Оксфорд, Сорбоната или Сендхърст и усвоили западните ценности и начин на живот. В същото време основната маса от населението в тези страни запазваше тесни връзки с изконната си култура. Сега всичко се е променило. В много незападни държави тече интензивен процес на „де-уестърнизация” на елита и връщането му към собствените културни корени. Като, едновременно с това, западните (и, най-вече, американските) нрави, стил на живот и култура, добиват популярност сред широките народни маси в съответните страни.
На пето място, културната специфика и културните различия се променят много по-малко, отколкото икономическите и политическите и, като последица от това, е много по-трудно да бъдат разрешени (или пък да бъде постигнат някакъв компромис) базиращите се на тях противоречия. Така, в бившия Съветски съюз някои комунисти се трансформираха в демократи, част от богатите станаха бедни, а бедните – богати, но, при цялото си желание, руснаците не са в състояние да се превърнат в естонци, нито пък азербайджанците – в арменци.
Съдейки по всичко, ролята на регионалните икономически връзки ще нараства. От една страна възходът на икономическия регионализъм укрепва съзнанието за принадлежност към една и съща цивилизация. От друга страна, той може да е успешен само ако се корени в цивилизационната общност. Така, Европейският съюз се основава на общата европейска култура и християнството. Успехът на НАФТА (Северноамериканската зона за свободна търговия) пък зависи от продължаващото сближаване между културите на Мексико, САЩ и Канада. Япония – напротив, изпитва определени трудности с формирането на подобна икономическа общност в Югоизточна Азия, просто защото тя представлява друга цивилизация. Затова, колкото и здрави да са търговските, икономически и финансови връзки на Япония с останалите страни от Югоизточна Азия, културните различия пречат за задълбочаването на регионалната икономическа интеграция по модела на ЕС или НАФТА. От друга страна, културната общност съдейства за стремителния ръст на икономическите връзки между Китай, от една страна, и Тайван, Сингапур и отвъдморските китайски общности по света – от друга.
С концепцията си за „цивилизационния сблъсък” Хънтингтън отправя предизвикателство към редица утвърдили се представи за характера на съществуващите и потенциалните глобални противопоставяния, предлагайки нова парадигма за теоретичен анализ и прогнозиране на световния ред на границата между ХХ и ХХІ век.
Разбира се, отделни аспекти на тази концепция пораждат критични въпроси. В крайна сметка, цивилизациите съществуват открай време. Защо тъкмо днес те отправят своето предизвикателство към световния ред? Защо, преди петдесет или сто години, липсват цивилизационни конфронтации? Може би става дума за нарастващото значение на световните цивилизации в продължаващият крайно неравномерен глобален процес на модернизация?
Противниците на Хънтингтън критикуват концепцията му в три основни аспекта. Първият е свързан със сложния вътрешен състав на всяка цивилизация. Във всяка цивилизация тече вътрешна борба за господство над природните и човешки ресурси, както и напрегната битка за хегемония в духовната сфера – при това не само в чисто идеологически, но и в религиозни категории.
Вторият аспект касае вътрешната динамика на цивилизациите. Защото те могат да се променят. Цивилизациите са подложени на влиянието на различни прозападни или традиционалистки импулси, т.е. на рационализма и традиционализма.
Третият аспект пък е свързан със зависимостта на съвременната трактовка на традиционната проблематика от политическата конюнктура. Социално-икономическите и психологически предпоставки на религиозния фундаментализъм (както в ислямския, така и в християнския свят, или пък в хиндуизма и юдеизма) могат да бъдат разбрани. Всъщност, фундаментализмът е чужд на само на рационализма, но и на традиционализма, защото не приема традицията, в нейната историческа променливост и даденост.
Геополитическите изводи на Хънтингтън са очевидни: според него, атлантистите следва максимално да укрепват стратегическите позиции на собствената си цивилизация, да се готвят за неизбежното противопоставяне, да консолидират стратегическите си усилия, да ограничават и сдържат антиатлантическите тенденции, като не допускат обединяването им в опасен за Запада континентален алианс. В тази връзка той препоръчва следното: Западът да гарантира по-тясно сътрудничество и единство в рамките на собствената си цивилизация, особено между нейните европейска и северноамериканска съставляващи; да интегрира в Западната цивилизация онези общества от Източна Европа и Латинска Америка, чиито култури са близки до западната; да потърси по-тесни взаимоотношения с Япония и Русия; да предотврати прерастването на локалните конфликти между цивилизациите в глобални войни; да ограничи военната експанзия на конфуцианските и западните държави; да не допусне намаляване на западната военна мощ и да гарантира военното си превъзходство в Далечния изток и Югозападна Азия; да се възползва от трудностите и конфликтите в отношенията между ислямските и конфуцианските страни; да подкрепя кръговете, ориентиращи се към западните ценности, в другите цивилизации и да укрепва международните институции, отразяващи и налагащи западните интереси и ценности, като гарантира привличането на незападните държави в тяхната дейност.
Всъщност, тези препоръки представляват достатъчно точна формулировка на доктрината на неоатлантизма. От гледна точка на чистата геополитика, това означава точно следване на принципите на Маън и Спикмън, като акцентът, който Хънтингтън поставя върху културните и цивилизационни различия, като фундаментални геополитически фактори, доказва принадлежността му към класическата геополитическа школа, свързана с органичната философия, за която е присъщо да разглежда социалните структури и държавите, не като механични или чисто идеологически образувания, а като своеобразни „форми на живот”.
Като най-вероятни противници на Запада Хънтингтън определя Китай и ислямските държави (Иран, Ирак, Либия и т.н.). В това отношение, той е пряко повлиян от доктрините на Мейниг и Кърк, според които ориентацията на страните от „римленда” (а конфуцианската и ислямската цивилизации геополитически принадлежат именно към „крайбрежните зони”) е от по-голямо значение, отколкото позицията на „хартленда”. Затова, за разлика от други представители на неоатлантизма (например Пол Уолфовиц), Хънтингтън не вижда основната заплаха в геополитическото възраждане на Русия-Евразия, хартленда, или някакво ново евразийско континентално образувание.
На свой ред, Пол Уолфовиц (тогава съветник на сигурността към президента на САЩ) твърди в доклада си до Белия дом от март 1992, че „е необходимо да не се допусне възникването на Европейския и Азиатския континенти на стратегическа сила, способна да се противопостави на САЩ” (25) , пояснявайки че най-вероятно такава сила би могла да стане Русия, поради което нейната експанзия следва да бъде ограничена от „санитарен кордон” с участието на балтийските държави. В случая, американският стратег Уолфовиц, е по-близо до тезите на Макиндер, отколкото на Спикмън, което го различава и от Хънтингтън.
Мондиализмът
Превръщането на САЩ в свръхдържава и навлизането на света в последния етап, предшестващ окончателната „планетарна хегемония на таласокрацията”, кара американските геополитици да лансират съвършено нов геополитически модел, в който участват не две, а само една световна сила. Като, по принцип, се очертават два варианта на развитие на събитията – или окончателната победа на Запада в геополитическия му дуел с Изтока, или пък конвергенцията на двата идеологически лагера в едно цяло и формирането на „световно правителство” (този проект бива наречен „мондиализъм” – от френското monde , т.е. свят). И двата варианта изискват ново геополитическо осмисляне на подобен исторически завой. Именно тази ситуация води до появата на ново геополитическо течение – геополитиката на мондиализма, известна още и като „доктрината за новия световен ред”. Тя се разработва от редица американски геополитици още от 70-те години на миналия век, като за първи път е лансирана официално от президента Буш-старши по време на Първата война в Залива през 1991.
Концепцията на мондиализма обаче възниква далеч преди окончателната победа на Запада в студената война. Нейният смисъл е в неизбежността на пълната планетарна интеграция и прехода от множеството държави, народи, нации и култури, към единен унифициран свят.
Корените на тази идея могат да се открият в някои утопични движения, съществували още в дълбока древност. Но освен чисто мистичната версия на мондиалистката утопия, тя притежава и реалистична версия, като например учението за „Третата ера” на философа-позитивист Огюст Конт (1798-1857) или хуманистичната есхатология на Готхолд Лесинг (1729-1781).
По правило, мондиалистките идеи се изповядват от умерените европейски и, особено, от британските социалисти (т.нар. „фабианци”). Впрочем, за единна световна държава говорят и комунистите. От друга страна, аналогични мондиалистки организации създават от края на ХІХ век и значими фигури в световния бизнес, като например сър Сесил Роудс, формирал групата „Кръгла маса”, чиито членове е трябвало „да съдействат за установяването на система за свободна търговия в целия свят и създаването на единно световно правителство”. Тоест, социалистическите мотиви често се преплитат с либерално-капиталистическите, а комунистите съжителстват в тези организации с представители на едрия финансов капитал.
С постепенното концентриране на цялата концептуална и стратегическа власт над Запада в САЩ, именно тази страна се превръща в основния център на мондиализма, чиито представители формират паралелни властови структури, включващи съветници, анализатори и центрове за стратегически изследвания. Така се формират трите основни мондиалистки организации, за чието съществуване широката западна общественост разбра сравнително неотдавна, макар че дейността им всъщност не е чак толкова засекретена. Първата структура е Съветът за международни отношения ( CFR ), чиито създател през 1921 е американският банкер Морган, и която се занимава с разработката на американската глобална стратегия, поставяйки си като крайна цел пълното унифициране на планетата и формирането на „световно правителство”.
През 1954 е създадена втората мондиалистка структура – т.нар. Билделбергски клуб, или Билдербергската група, която обединява не само американски анализатори, политици, финансисти и интелектуалци, но и техни европейски колеги. От американска страна в нея присъстват почти изключително членове на CFR и затова някои я смятат за негово международно продължение.
През 1973 активисти на Билдербергската група създават третата основна мондиалистка структура – т.нар. „Тристранна (трилатерална) комисия”, чиито три централи се намират в Ню Йорк, Европа и Япония. Причините да бъде наречена така са подчертано геополитически, тъй като целта и е обединяването под егидата на атлантизма и САЩ на трите „големи пространства”, водещи по отношение на техническото си развитие и своята пазарна икономика: Американското пространство (включващо Северна и Южна Америка), Европейското пространство и Тихоокеанското пространство, доминирано от Япония.
Наред с формалния лидер на двете най-големи мондиалистки групи – Билдербергската и Трилатералната – банкерът Дейвид Рокфелер, в тях участват и такива известни геополитици и стратези на атлантизма като Збигнев Бжежински, Хенри Кисинджър и Джордж Бол (1909-1994).
Основната теза на всички мондиалистки проекти е прехода към единна световна система, стратегически доминирана от Запада и „прогресивните, хуманистични и демократични ценности”. Като цяло обаче, мондиализмът не е хомогенен – в него съжителстват две основни течения, които макар и да се различават по методите си, теоретично преследват едни и същи цели. Първата, най-пацифистка и „примиренческа” версия на мондиализма, е известна като „теория за конвергенцията”. Тя е разработена през 70-те години на миналия век в рамките на CFR от група „леви” анализатори, начело със Збигнев Бжежински, и се базира на възможността за преодоляване на идеологическия и геополитически дуализъм на студената война чрез формирането на нов културно-идеологически тип цивилизация, промеждутъчен между социализма и капитализма, както и между чистия атлантизъм и чистия континентализъм.
В книгата си „Планът на играта: геостратегическата структура на борбата между САЩ и СССР”, издадена през 1986, известният социолог, политолог и геополитик, а също професор в Колумбийския университет Збигнев Бжежински (през 1977-1981 той е съветник на президента Картър по националната сигурност) доказва исторически закономерния и глобален характер на противопоставянето между Съветския съюз и Съединените щати. Още в една от предишните си книги обаче („Кризата на световната система), той развива идеята за необходимостта от създаване на универсална световна система под егидата на Америка (26) . Според него, съветският марксизъм е преодолима преграда, ако бъде трансформиран в умерената си социалдемократическа версия. На свой ред, Западът следва да ограничи свободата на пазара, въвеждайки частично държавно регулиране на икономиката и т.н. Бжежински смята, че общността в културната ориентация следва да се търси в традициите на Просвещението и хуманизма, с които са свързани и западните демократични режими, и социалната етика на социалдемокрацията (като смекчена версия на комунизма). В рамките на теорията за конвергенцията, той вижда формирането на „световно правителство” като допускане на Москва до управлението на планетата, съвместно с Вашингтон. Според Бжежински, ако това се постигне, то ще постави началото на епоха на всеобщ мир, а народите ще се освободят от бремето на геополитическото напрежение, свързано със студената война.
След разпаденето на Съветския съюз и победата на Запада, т.е. на атлантизма, мондиалистките проекти трябваше или естествено да отмрат, или пък да променят радикално логиката си. В нова версия на мондиализма през постсъветската епоха се превърна доктрината на Френсис Фукуяма, публикувал в началото на 90-те програмната си статия „Краят на историята”. Според него, цялата история на човечеството представлява движение от тъмната епоха, в която господства „законът на силата”, „мракобесието” и „нерационалното управление на социалната реалност” към един максимално разумен строй, чието олицетворение е съвременната западна цивилизация, пазарната икономика и либерално-демократичната идеология. Тоест, историческото развитие продължава преди всичко за сметка на ирационалните фактори, постепенно отстъпващи мястото си на рационалните закони. Крахът на СССР бележи падането на последния бастион на ирационализма, с което е свързан и краят на историята, след който светът се развива изцяло под знака на пазарната икономика и демокрацията. Този нов ред, макар и основан върху универсализацията на атлантическата система, излиза извън рамките на атлантизма, като всички региони на планетата започват да се трансформират съобразно този нов модел, обединявайки се около най-развитите икономически световни центрове.
Полицентричната геополитика
Още през 60-те години на миналия век сред американските геополитици се очертава изместване от двуполюсната („морско-континентална”) към полицентрична трактовка на съвременния свят. Новото разположение на силите води до появата на геополитическите схеми на „полицентричния” свят (27) . Така, в книгата си „Игрите на държавите: анализ на международната политика”, професорът по политология от Университета на Флорида Джон Спениър очертава два основни етапа в развитието на следвоенния свят, чието съдържание се определя от силовия баланс на международната сцена: 1947-1962 – „двуполюсният период”, по време на който всички държави се групират около СССР или САЩ, и след 1962 – „периодът на многополюсния свят”, в който коалициите не са толкова ясно очертани (29) .
Ключовата роля в този полицентричен свят, неизменно се отрежда на САЩ, които следва да използват всички останали „полюси” за провеждането на собствената си външнополитическа стратегия. Един от известните американски геополици (и бивш министър на отбраната) Джеймс Шлезиджър твърди, че планетата се е превърнала в единен стратегически театър, в който САЩ следва да поддържат равновесието, тъй като разполагат с ключово стратегическо положение. Оттук и изводът за необходимостта от разполагането на американски военни сили във всички ключови точки на планетата.
Типичен представител на групата американски геополитици-полицентристи (сред които са Д. Кроун, Х. Де Блай, Б. Расет, Л. Кантори, С. Спигъл и др.) е Сол Коен. Още в началото на 60-те, той разделя света на геостратегически райони, характерни за които са икономическата общност (с други думи, обединяващи индустриалното „ядро” и аграрно-суровинната „периферия”), както и общността в сферата на комуникациите и идеологията. Те, на свой ред, се делят на геополитически райони, обединени от общия начин на живот, историческите и културни връзки, миграционни потоци и географската си близост. Коен лансира хипотезата, че политическите отношения в новия, взаимнозависим свят ще се изграждат на базата на връзките между „взаимозаменяеми” (т.е. приблизително равни по своята мощ и влияние) блокове от държави, чиито състав е променлив. Обобощавайки многобройните дефиниции на политическата география, той стига до извода, че общото за повечето от тях е „поставянето на пространствената диференциация в основата на географското мислене. Именно диференциацията на политическите явления в зависимост от мястото е същността на политическата география” (30) .
Коен очертава в световен мащаб два типа региони: геостратегически и геополитически. Към първия тип той причислява ориентираният към търговията свят на морските държави, както и евразийският континентален свят. Според него, съществува възможност за превръщането в бъдеще на Индийския океан в самостоятелен геостратегически регион (на мястото на Британската общност на нациите). Светът на морските държави включва Великобритания, САЩ, Южна Америка, Карибския басейн, крайбрежните европейски държави, Магреб, Африка на юг от Сахара, островна Азия и Океания. Що се отнася до континенталния свят, той е съставен от два геополитически региона – хартленд (включващ и Източна Европа) и Източна Азия. Всеки геополитически регион се състои от една голяма, или няколко по-малки държави и притежава собствени политически, икономически, социални и културни характеристики, определящи спецификата и гарантиращи единството му. Според Коен, процесът на обединяване на Европа е, по същество, формиране на нова свръхдържава, чиято мощ и възможности са равни на двата тогавашни силови полюси (САЩ и СССР). В неговата схема, двата геостратегически региона са разделени помежду си от нестабилните „пояси” на Близкия изток и Югозападна Азия. И двете зони, които сравнително скоро са се освободили от колониална зависимост, не съумяват да постигнат широко регионално единство. Коен обяснява този факт с наличието в тях на вътрешни физически прегради, липсата на обединителни геополитически оси и постоянния външен натиск от страна на морския и континенталния геостратегически региони (31) . В друг свой труд, той характеризира формиралата се в края на 70-те „глобална геополитическа система”, използвайки терминологията на полицентризма, като очертава в нея четири големи силови „възела”: САЩ, крайбрежна Европа, СССР и Китай. Според схемата на Коен, в тези глобални рамки функционират множество световни силови оси, които са и най-голямата гаранция за глобалното равновесие (32) .
В книгата си „Географията и политиката в разделения свят” (1964), Коен предлага нова геополитическа класификация, базираща се на разделянето на основните геополитически реалности на „ядра” ( nucleus ) и на „дисконтинуални зони”. Според него, всеки конкретен регион на планетата може да бъде разложен на четири геополитически съставляващи: външната морска (водна) среда, която зависи от търговския флот и пристанищата; континентално ядро, тъждествено на „хинтерланда” (геополитически термин, означаващ отдалечените от крайбрежието вътрешни региони); дисконтинуална зона (участъците от крайбрежието ориентирани или към вътрешността на континента, или напротив – от него към морето); региони, които са геополитически независими от този ансамбъл.
По-късно концепцията за дисконтинуалните зони е възприета от водещи американски стратези, като Хенри Кисинджър например, според който политическата стратегия на САЩ спрямо дисконтинуалните брегови зони е в обединяването на фрагментите в едно цяло, гарантирайки по този начин на атлантизма пълния контрол над съветска Евразия. Тази доктрина става известна под името Linkage (от link – връзка, звено). За успешното осъществяване на тази стратегия обаче, е необходимо да се обърне особено внимание на онези „брегови участъци” в Евразия, които или запазват неутралитет, или пък са ориентирани към вътрешните пространства на суперконтинента. На практика тя се реализира посредством Виетнамската война, активизацията на американско-китайските отношения, подкрепата на САЩ за режима на шаха в Иран и т.н.
Коен анализира съвременните международни отношения на базата на следвоенната подялба на света между СССР и САЩ. Според него: „Новото разделение на света отразява най-важното геополитическо събитие след 1945 – отстъплението на Запада от позициите, плътно обкръжаващи вътрешното пространство на Евразия. Днес, в политическо отношение, светът може да бъде очертан от серия концентрични кръгове, като най-вътрешният се заема от комунистическия блок в центъра на Евразия, Западът заема най-външния кръг,рамкиращ този регион, а неутралните страни, заемат междинния кръг между тях” (34) . След Втората световна война двата „вътрешни кръга” разширяват площта си (комунистическият – за сметка на неутралните държави и западния свят, а неутралният – за сметка на западния).
Въз основа на теорията на Коен, Кенет Томсън и Джоузеф Блек очертават геополитическата схема на „американските национални цели”, като за целта също използват няколко концентрични окръжности. Вътрешният кръг включва „гарантиране сигурността на съществуващите териториални граници на САЩ”. Вторият концентричен кръг пък включва „необходимостта от противопоставяне на всеки опит някоя конкретна държава от Европа или Азия да наложи еднолична хегемония в Източното полукълбо”. Накрая, третият кръг включва „създаването и поддържането на такъв международен ред, който да гарантира оцеляването на демократичните ценности в глобален мащаб” (35) .
На геополитическата карта, съставена от Коен, евроазиатският хартленд и Източна Европа (т.е. първият геополитически регион) и Източна Азия (вторият геополитически регион) формират заедно първият геостратегически регион. Вторият геостратегически регион (т.е. морските търговски държави) се състои от пет геополитически региона: „морска” Европа и Магреб, Англо-Америка и Карибския басейн, Африка на юг от Сахара, Южна Америка, тихоокеанските територии на Азия плюс Австралия и Океания. Между тези два главни геостратегически региона се води борба за влияние в Югозападна Азия, Североизточна Африка и Югоизточна Азия. Постепенно се формира и бъдещ трети геостратегически регион в Южна Азия, но според Коен той все още не е достатъчно укрепнал (36) .
Коен поставя под въпрос политиката на „сдържане” и в продължение на доста години се опитва да ревизира теорията на Спикмън за взаимоотношението „хартленд-римленд”. Той, освен това, отхвърля съществуването на геостратегическо единство на пространството – в предложения от него модел светът е фундаментално разделен. Сред особеностите на геополитическия модел, предложен от Коен, е полицентричния характер на световната геополитическа карта. Той определя пет световни геополитически центрове („държави от първи, т.е. най-висок, порядък”) в лицето на САЩ, Русия, Япония, Китай и ЕС, като тези центрове, на свой ред, определят своите геополитически региони. Други геополитически региони пък се определят от „държавите от втори порядък”, доминиращи в тях: като Индия, Бразилия, или Нигерия например. Коен изброява почти 30 „държави от втори порядък”, след които следват държавите от трети, четвърти и пети порядък, като позицията им се определя от мащабите на техните сфери на външнополитическо влияние. В резултат, върху земното кълбо се очертават многобройни, пресичащи се и частично съвпадащи, зони на влияние, които се променят много по-динамично, отколкото двуполюсния модел.
Като своеобразна разновидност на полицентричната геополитика може да се разглежда т.нар. „радикална география” (40) . Един от водещите и представители Ануар Абдел-Малек определя като основна черта на съвременната епоха борбата между национално-освободителните движения и революциите, от една страна, и империализма – от друга, и смята, че „империалистическата геополитика” може да бъде определена като максимална проява на това противоборство. Според него, „фундаменталното твърдение, че геополитиката е основополагащ, ако не и решаващ, фактор в диалектиката на взаимоотношенията „империализъм-национално освобождение”, е съвършено вярно и днес” (41) .
Поставянето на ударението върху световните икономически връзки, като определящ фактор в геополитическия анализ на международната ситуация, е присъщо за англо-американските радикали. Така, според известния теоретик на западната социална география Дейвид Харви, геополитиката на капитализма се разглежда като следствие на породените от неравномерностите в развитието на отделните му политико-икономически центрове конфликти, и като търсене на пространствена алтернатива на поразеното от икономическата криза капиталистическо натрупване (42) . Към сходни позиции се придържа и американският ляво-либерален икономист Имануел Валърстейн (43)
Модернизирането на традиционните двуполюсни схеми и приспособяването им към реалностите на съвременния свят е характерна черта на геополитическите анализи на международната ситуация през последните години. Наред с опитите да се „динамизира” теорията на Макиндер с издигането на допълнителни аргументи в нейна подкрепа (50), вече се лансират и далеч по-слюжни нейни интерпретации.
Консервативната геополитика
Въпреки това, геополитиката продължава да се разглежда предимно в пространствено-географски термини. Така, в една своя статия, публикувана през 1991, британският анализатор Джон Паркър подчертава: „Геополитиката изучава държавите като пространствен феномен и се стреми да изясни основите на тяхната мощ, както и характера на взаимодействието помежду им. За геополитиците тази мощ се корени в самата природа на Земята. Също както в гръцката митология гигантът Антей, роден от богинята на Земята Гея и бога на морето Посейдон, черпи сила от земната повърхност, така и мощта на държавата е тясно свързана с територията, която тя заема. Климатът, флората, почвите, геологичните особености и разпределението на земния масив, значително се отличават в различните части на планетата. И тъкмо разнообразието на тези характеристики превръща повърхността и в нещо повече от обикновена сцена, върху която се разиграва драмата на човешката история” (51) .
Традиционната („по-географска” и поради това, в известен смисъл, „алтернативна” на технократския, глобален подход на либералите) перспектива в анализа на международната обстановка в англо-американската геополитика не губи своето значение. Тя е свързана, преди всичко, с изследванията на т.нар. „консервативна геополитика”. Класическите геополитически теории се приспособяват за да бъдат обяснени историческите и съвременни реалности в световната политика. Биполярните модели и схеми се адаптират към процеса на мултиполяризация на международните отношения. Като методологична основа често се използват редица постановки на регионалната парадигма. Гледната точка на консерваторите по отношение на геополитиката се формулира от американския географ Питър Джей така: „Добрият регионализъм е и добра геополитика, също както и обратното” (52) .
Според известния американски геополитик Харълд Болдуин, „геополитическата концепция на Макиндър-Спикмън, в основни линии, остава валидна и днес” (53) . Това дава основание на редица съвременни западни специалисти да твърдят, че появата на ядреното оръжие дори още повече е повишило, от геостратегическа гледна точка, ролята на континентите, островите, океаните, моретата и космоса, тъй като загубата на част от континенталната територия, или на морското господство, моментално се отразява върху военната мощ. Тоест, според тях, геостратегията се основава на фактори, които търпят еволюция, без обаче да променят основните си черти.
Редица американски военни теоретици твърдят, че районите, гарантиращи сигурна защита на военната техника, стават все по-малко, което поставя в по-изгодна позиция морските държави. С този факт се обяснява и очертаващата се борба за господство в космоса, който често е сравняван по своето значение с „римленда”.
Много съвременни геополитици продължават да разглеждат държавите като биологични организми, които могат или да нарастват и се разширяват за сметка на другите, или са обречени да загинат. Така, през 1966, американецът Робърт Ардри публикува книгата си „Териториалният императив”, в която лансира идеята, че „привързаността ни към собствеността се обяснява с биологичната ни история” (54) . Според него, корените на агресивността са свързани именно с „териториалния императив”. Ардри смята, че оръжието възниква дори преди човека, т.е. че именно то го създава, като такъв. „Никоя социална среда – подчертава той – не може да притъпи склонността ни към употребата на оръжие и щом получим достъп до него моментално започваме подготовката на поредния „голям взрив”” (55). От което следва, че войната е постоянен спътник на човечеството.
Теоретиците на военно-социологическите концепции в геополитиката нерядко се опитват да обвържат конкретни демографски явления с идеите за „липсата на жизнено пространство”. Така, според Болдуин: „САЩ използват повече суровини, отколкото която и да било друга държава в света, затова те следва да разполагат с достъп до богатствата на цялото земно кълбо. За да запазим своя просперитет и способността си да водим съвременна война, ни е необходим останалия свят” (56) . Теорията за „естествените граници”, лансирана навремето още от Ратцел, е възродена от индийския политически географ К.Р. Дикшит (57) с помощта на базиращата се върху понятието за „функционалния регион” концепция, „оправдаваща съществуването на държавата” ( raison d ' е tre ) на американския географ Ричард Хартшърн (57) . Според Хартшърн, това съществуване е обусловено от преобладаването на центростремителните над центробежните сили, при взаимодействието на субрегионите, които са отделени един от друг с незначителни природни и социални бариери, и които взимодействат по-слабо със субрегионите на съседните държави, отколкото помежду си. Той смята, че raison d ' etre зависи също от икономическите, политически и стратегически отношения на конкретната държава с останалите.
Дикшит използва тези постановки, анализирайки влиянието на фактора „активност” („пасивност”) на политическите граници върху центростремителните (центробежните) тенденции в американските щати, върху формирането на федералното устройство на САЩ. Обявявайки като цел на „естествените граници” нарастването на територията на държавата, той стига до извода, че американската Гражданска война е била следствие от това, че границите са престанали да бъдат „активни”. Според него, „активността” на границите укрепва политическата хомогенност и единството на обществото в рамките на държавната територия, докато тяхната „пасивност” уж води до вътрешнополитически сътресения, граждански войни и революции.
„Цикличната теория” за развитие на народите и държавите, както и тезите за геополитическата „зрялост” (или „незрялост”), които имат много общо с теорията за „жизненото пространство”, са типични за географите-„консерватори”. Според „цикличната теория”, политическото развитие на народите преминава през четири фази: „детство”, „младост”, „зрялост” и „старост”, след което „жизненият им цикъл” може да се възобнови, но при това се променя политическата им система (59) .
По време на първата фаза възниква нова държава, или пък зависимата дотогава страна постига своята независимост (60) . След това всичките и усилия са насочени към вътрешната консолидация и организиране на нейната територия. През този период границите на държавата са стабилни. Във фазата на „младостта” процесът на национално и държавно строителство се осъществява най-вече по пътя на държавната експанзия. В „зрялата” фаза пък анексията на чужди земи бива прекратена, спада мощта на държавата и в нея започват да се развиват дезинтеграционни процеси. При това политическите системи на някои държави биват подложени на значителни трансформации, те се адаптират към новите реалности и стартират „нов цикъл” в развитието си. Други обаче са поразени от стагнация и постепенно изчезват, погълнати от по-силните си съседи.
За представителите на консервативната геополитика е характерна употребата на прилагателното „геополитически” в най-различни контексти, например: „геополитическо значение”, „геополитически интереси”, „геополитически цели”, или „геополитически последици” (61) .
В известна степен, резултатите от развитието на следвоенната геополитическа мисъл са обобщени от проведения през 1983 в Париж семинар на тема „Войната и мирът”, чиито организатор е Международният институт по геополитика (62) . Сред участниците са Джийн Къркпатрик, Збигнев Бжежински и др. Обсъждат се проблемите на войната и мира между Запада и Изтока (САЩ-СССР) в три основни аспекта: икономически, политико-идеологически и военен. Като цяло, изказванията на повечето участници са издържани в стила на консервативната геополитика. В тях геополитиката се тълкува като променлив географски инградиент на външната политика, международните отношения и военната стратегия (63) . Неслучайво ляво-либералният френски вестник „Монд” резюмира резултатите от конференцията така: „Най-убедителното в изнесените доклади е неспособността на повечето автори да възприемат демокрацията като динамична система, възможно лишена от идеология, но базираща се на определ набор от висши човешки ценности” (64) .
* Поредната от серията статии, посветени на историята, фундаменталните проблеми и школите в геополитическата наука. Повече за автора, вж. бр.2/06
Бележки:
1Brunn S. D., Mingst K.A. Geopolitics // Progress in Political Geography /
M.Pacione, ed, — L.: Methuen , 1982.
2 Whittlesey D. Op. cit. — P. 42—43.
3 The contemporary Review. — 1947. — № 980. — Aug. — P. 87.
4 Strausz-Hupe R. Geopolitics: The Struggle for Space and Power. — N.Y. —
1972.—P. 41.
5 Strausz-Hupe R. Op. cit. — P. 195.
6 Meinig D.W. Heartland and Rimland in Eurasian History // West Politics Quarterly. — 1956.-Vol.IX.-P. 553—569.
7 Ibid.
8 Kirk W. Geographical Pivot of History. — Leicaster: Leicaster Universal Press, 1965.
9 Journal of Conflicts Resolution. — 1960. — March. — P. 19.
10 Gray С . Geopolitics of the Nuclear Era: Heartland, Rimlands, and the Technological Revolution. — N.Y. — 1990. — P. 4.
11 Вж .: Gray С . Geopolitics of Superpowers.—N.Y.— 1990.—P. 4.
12 Вж .: Seversky A.P. Air Power: Key to Survival. — L. — 1952.
13 Deudney D. Whole Earth security: A geopolitics of peace. — Washington : Worldwatch Institute, 1983. — P. 9.
14 Цит . по : Hepple L.W, The revival of geopolitics // Political Geography Quarterly. — 1986. — Supplement to V.5. — № 4. — P. 28. .
15 Bell D. The end of ideology. — New York : The free press of Glencoc, 1964; BimbaumP. La fin du politique.— Paris : Seuil, 1975; BrzezinskiZ. Between two ages: America 's role in the Technetronic Era. — New York : The Viking Press, 1970.
16 Buckholts P. Political geography. — New York : Ronald Press, 1966. — P. 46.
17 Hepple L.W. The revival of geopolitics // Political Geography Quarterly. — 1986. — Supplement to V. 5. — № 4. — P. 30; Taylor P. J. Political geography: World-economy, nation-state and locality. — London : Longman, 1985. — P. 35.
18 Вж .: Griffith W. The World and the Great Power Triangles. — New York : Cambridge University Press. — 1974. — P. 179.
19 Пономарева И.Б., Смирнова Н.А. Геополитика империализма США: Атлантическое
направление . — М .: Мысль , 1986. — С . 11.
21 Grosser F. Reflection sur la crise international actuelle // Crises et guerres au XX siecle: Analogies et differences. — Paris : IFRI, 1981. — P. 85—90.
21 Aron R. The century of total war. — Boston : The Beacon Press, 1955. — P. 111.
22 Хантингтон С. Столкновение цивилизаций // Полис. — 1994. — № 1. — С. 33.
23 Глобальные проблемы и общечеловеческие ценности. — М. — 1990. — С. 113.
24 Ibid.— С . Т 17.
25 Цит . по : De la Gorce P.-M. Washington et la Maitrise de Monde // Monde Diplomatique. — 1992. — № 457.
26 Brzezinski Z. Die Kriese des Weltsystems // Europische Rund-chaschau. — Wien. — 1975. — H. 1. — S. 13—20.
27 Me. : Weizsecker C.F. von. Die heutige Menschheit von aussen betrachtet. — Merkur.: Stuttgart . — 1974. — H. 6. — S. 505—518; H. 7. — S. 607—616; Osgood, а . о . Retreat from Empire? — Baltimore : John Hopkins University Press. — 1973. — 350 p.; Rissener Jahrbuch 1977/1978. — Hamburg : Haus Rissen. — 1978. — 300 s.
28 Washington Post. — 1971. — 14. — XII.
29 Spanier. Games Nations Plan. Analising International Politics. — London : Nelson. — 1972. — P. 457.
30 Cohen S. В . Ор . cit.— Р . б .
31 Вж .: Cohen S. B. Geography and Politics in a divided World. — L.: Methuen , 1964.
32 Вж .: Cohen S. В . Geography and Politics in a divided World. — Oxford . — 1971.
33 “ Периферни зони ” — географски региони, представляващи огнища на локални конфликти, водещи да сериозно изостряне на отношенията между по-големи държави, разположени извън въпросните региони.
34 Cohen S. В . Geography and politics in divided World. — L.: Methuen , 1964. — P. XVIII.
35 Цит. по: Каренин А.А. Философия политического насилия. — М: Международные отношения.— 1971.—С. 112. 36 Cohen S. В. Op.cit.-P.63.
37 Kelly P. L. Escalation of regional conflict: Testing the shatterbelt concept // Political Geography Quarterly. — 1986.—Vol.5.—№ l.—P. 5—18.
38 Индексът на “гражданския хаос» представлява съпоставка между страните според равнището на политическа нестабилност (въз основа на броя на политическите убейства, честота на провеждане на общи стачки, бунтовнически нападения, правителствени кризи, нарушения на обществения ред, политически чистки, революции, антиправительствени демонстрации; индексът на “хомогенност” пък е класификация на страните по тяхната етническа еднородност); индексът на “физическото качество на живота” се изчислява на база оценките за детската смъртност, грамотността, и очакваните перспективи в живота. Четвъртият показател е индексът на БНП на глава от населението.
39 Blij H. de. Systematic political geography. — New York : John Wiley & Sons, 1967.
40 Лавров С. Б., Преображенский B.C. , Сдасюк Г.В. Современная “радикальная география” Запада: корни, история, позиции // Известия АН СССР. Серия “ География ”. — 1979. — № 2. — С . 142.
41 Abdel-MaIek A. Geopolitics and national movement: An essay on the dialectics of imperialism // Radical geography: Alternative viewpoints on contemporary social issues / Ed. by R. Peet. — L.: Methuen , 1978. — P. 304.
42 Harvey D. The peopolitics of capitalism // Social relations and spatial structures/ Ed. by D.Gregory, J.Un-y. — L.: Macmillan, 1985. — P. 128—163.
43 Кузнецов В. “Великая мутация” и Западная Европа // Мировая экономика и международные отношения. — 1987. — № 1. — С. 97—101. Според тази концепция еволюцията на капитализма се съпровожда от постоянното изместване на географските центрове на социално-икономическо и политическо развитие. Центровете формират около себе си периферията, прливличайки основните търговски и финансови потоци и образувайки единно икономическо пространство, в което между центъра и периферията се установяват йерархични отношения на господство и подчинение. Тази схема обаче има един голям недостатък: прекалено е симетрична, за да е и убедителна, т.е. прекалено очевиден е изкуственият и характер.
44 Taylor P. J. Political geography: World-economy, nation-state and locality. — L.: Longman, 1985.—P. 37.
45 Higgins H. The seventh enemy: The human factor in the global crisis. — L.: Hocfder Stoughton, 1978.
46 Conant M.A., Gold F.R. The geopolitics of energy. — Boulder ( Colo. ): Westview Press, 1978.—P. 5.
47 Герасимов И.П. География войны и мира: задачи географов в борьбе за всеобщий мир // Известия АН СССР. Серия “География”. — 1985. — № 6. — С. 17.
48 Cole J.P. Geography and world affairs. — Baltimore : Penguin Books, 1972. — P. 424—428.
49 Фролов И.Т. Перспективы человека: Опыт комплексной постановки проблемы, дискуссии, обобщения. — М.: Политиздат, 1983. — С. 337.
50 Meinig D.W. Heartland and Rimland in Eurasian history // Western Political Quarterly. — 1956. — Vol. IX. — № 3. — P. 553—569.
51 Паркер Дж . Преемственность и изменения в геополитической мысли Запада // Международный журнал социальных наук. — 1993. — № 3. — С. 22.
52 Осп . d'i: Hepple L.W. The revival of geopolitics // Political Geography Quarterly. — 1986. — Supplement to V. 5. — № 4. — P. 28.
53 Baldwin H.W. Strategy for Tomorrow. — New York : Harper and Row. — 1970. — p. 44—45.
54 Ardrey R. The Teritoriat Imperative. — New York . — 1966. — P. 103, 251.
55 Цит. по: Яковлев И.Ф. Критика националистической идеологии современного западногерманского неонацизма (военно-философский анализ). Автореф. дисс. ...канд. Филос. наук. —М.: ВПА. — 1977.
56 Цит.по: Попов А.Я. Современное мальтузианство. (Очерк критики). — М.: Издательство института международных отношений. — I960. — С. 223.
57 Dikshit R.D. The political geography of federalism: A inquiry into origins and stability. —Delphy: Macmillian Company of India , 1975. — P. 67.
58 Хартшорн Р. Политическая география // Американская география. Современное состояние и перспективы развития. — М.: Издательство иностранной литературы, 1957. — С. 192; Hartshome R. The functional approach in political geography// Annals of the Association of American Geographers. — 1950. — Vol. XL. — № 2. — P. 95—130; Hartshorne R. What is political geography? // Politics and geography relationschips. Toward a new focus / Ed. by W.A.D. Jackson, M.S. Samuels. — Englewood Cliffs (- New Jersey ): Prentice Hall, Inc., 1971. — P. 55—64.
59 Valkenburg S. van. Elements of political geography. — New York : Prentice Hall, 1947.
60 “Консерваторите” причисляват към геополитиката на “незрелите”, мнозинството от онези страни в Третия свят, за които са характерни ниска плътност на населението и архаични форми на разселването му върху територията, представляваща ядрото на държавата, липсата на ефективен политически контрол над периферните райнони, които могат да са рядко населени, да притежават слабо развити транспортни и комуникационни мрежи, както и, когато рядката населеност и слабото развитие са свързани с ресурсите. ( Вж .: Carlson L. Geography and world politics. Englewood Cliffs. — New Jersey : Prentice-Hall, Inc., 1958. — P. 84; Whittlesey D. The earth and the stste: A study of political geography. — New York : Holt, Reneharrt & Winston, Inc., 1939.—P. 1—27).
61 Hepple L.W. The revival of geopolitics // Political Geography Quarterly. — 1986. — Supplement to Vol.5. — № 4. — P. S21—S36.
62 Институтът е основан през 1982. Директорът му М.-Ф.Гаро, като кандидат на Дясната паритя ОПР участва в президентските избори през 1981. “Борбата с комунизма” е основният лозунг в избирателната и кампания. На първия тур Гаро събра 1,3 % от гласовете (Вж.: Славенов В.П. Очерки внешней политики Франции, 1981 — 1986 гг. — М.: Международные отношения, 1986. — С. 273; Чернега В.Н. Политическая борьба во Франции и эволюция голлистской партии в 60—70-е годы XX в . — М .: Наука , 1984. — С . 196—197).
63 O'Loughlin J. Geographic models of international conflicts // Political geography: Recent advances and future directions / Ed. by P. Taylor, J.House. — L.: Croom Helm, 1984. — P. 206—207; Wusten H. van der. Geography and war/piece studies // Political geography: Recent advances and future directions / Ed. by P. Taylor, J.House. — L.: Croom Helm, 1984.—P. 191—201.
64 Amalric J. Un colloque de 1'Institut international de geopolitique. Les democraties face au totalitarisme // Le Monde. — 1983. — 7 Juin. — P. 6.
{rt}
