Ненад Кецманович е известен сръбски политолог. Роден е в Босна и Херцеговина. Дълги години е професор в Университета в Сараево, а през 1988-1991 е негов ректор. През 80-те години сръбските служби за сигурност го разследват по обвинение, че е сътрудничал на британското разузнаване. След разпадането на Югославия е един от създателите на т.нар. Република Сръпска в Босна. Ръководител на Алианса на реформистките сили за Югославия в Босна и Херцеговина. Известно време е член на босненското председателство. Убеден противник на покойния босненски мюсюлмански лидер Алия Изетбегович. Първоначално е сред конкурентите на тогавашния водач на босненските сърби Радован Караджич, след това напуска Босна и се преселва в Белград. Известно време е близък до кръга около Мира Маркович и т.нар. „юголевица”. Напоследък е коментатор на „Нин” и „Вечерни вести”. Автор на няколко книги, по-известна измежду които е „Политиката в огледалото на критиката”.

На 7 декември 2005 Хавиер Солана обяви в Сараево, че „Дейтънският период” в страната вече и приключил и започва преход към нов „европейски период” в историята на Босна. Това означава по-нататъшна интеграция на Република Сръпска в единната босненска държава, която ще разполага с обща армия и полиция. Смятате ли, че но последните преговори за бъдещето на Босна и Херцеговина, сръбските представители можеха да постигнат нещо повече?

Сега вече не. Наистина, лидерите на босненските сърби Чавич, Иванич и Додик (т.е. президентът, премиерът и външният министър на т.нар. Република Сръпска – б.р.) демонстрираха уменията си в преговорите, но истината е, че Република Сръпска прекалено дълго защитаваше Дейтънските споразумения, виждайки в тях гаранция за запазване на автономията си. Признавам, че тази тактика донесе известни плодове, но само докато САЩ и ЕС също стояха твърдо зад този документ. В крайна сметка, „Временното рамково споразумение за мира в Босна и Херцеговина” се оказа толкова нефункционално, че от него се отрекоха дори собствените му създатели. Сърбите обаче, не трябваше да се държат за Дейтънското споразумение като удавник за сламка, позволявайки по този начин да бъдат натикани в ъгъла. Трябваше да заявят съгласието си с това, че: „за десетгодишното си съществуване Босна – такава, каквато бе очертана в Дейтън, не можа да се превърне в нормална държава”. И да предложат да се помисли за решаването на проблема. Очевидно е, че Западът вижда това решение в по-нататъшната централизация и унитаризация, ликвидиране на кантоните и националните субекти. Сърбите обаче, следваше да подчертаят, че виждат изхода в още по-голямата автономия на въпросните субекти и дори в тяхното обособяване.

Вярвате ли, че международната общност би погледнала на това с разбиране? Сърбите можеха да бъдат обвинени, че не само отхвърлят решенията от Дейтън, но са и принципни противници на мира в Босна.

Вижте, ако всички признават като единственото положително в Дейтънските споразумения, че са спрели кръвопролитието, докато всичко останало е крайно неразумно и трябва да бъде променено, тогава всичко, освен мира, се превръща в обект на дискусии, включително и единната държава. Сръбското население в Босна никога не е признавало независимостта на тази бивша югорепублика. Обратно, на референдума от 1991, то се обяви за оставането и в рамките на остатъчна Югославия, заедно със Сърбия и Черна гора. Подписите си за независима Босна и Херцеговина положиха само Радован Караджич (в Лисабон, в навечерието на войната) и Слободан Милошевич (в Дейтън, след нейното приключване). Международната общност обвини и двамата във военни престъпления, а Белград вече предаде единия и търси другия за да го изправи пред трибунала в Хага. Така че кого всъщност обвързват тези подписи, след като онова, което е подписано, не е подложено на всенароден референдум, както е прието в международната практика на всяка съвременна цивилизована държава?

А какво мислят глобалните играчи за бъдещето на Босна и Херцеговина и евентуалното запазване автономията на Република Сръпска? И доколко съдбата на последната може да се обвърже с косовския въпрос?

Струвам ми се, че понятието „глобални играчи” действително е по-уместно от общоприетото „международна общност”, което замъглява смисъла на реално съществуващите отношения. В днешно време, когато геополитическата борба се води и на чисто словесно равнище, изразът „международна общност” е просто опит да се убеди обществеността в наличието на съгласувана позиция по въпросите, чието решаване всъщност се определя от Вашингтон. С мнението на ЕС там никой не се съобразява, да не говорим пък за Русия. Паралелът между Косово и Република Сръбска е толкова очевиден, че не може да се игнорира. С помощта на едни и същи аргументи в единия случай се доказва необходимостта от отделяне, а в другия – от интеграция. Съвсем естествено е, че ако Косово може да стане самостоятелно, това е възможно и по отношение на Република Сръпска! Без първото е невъзможно и второто. Обратното нито може да се обясни, нито пък да се оправдае, затова Вашингтон и Брюксел просто наложиха табу върху обсъждането на тази тема. Повече ме учудва обаче мълчанието на Баня Лука и Белград, още повече че Сърбия и Черна гора също е гарант на Дейтънските споразумения.

Какъв би могъл да бъде изходът?

Би било естествено, ако Сърбия предложи да замени Косово срещу Република Сръпска. 95% от косовските албанци не желаят да останат в състава на Сърбия и Черна гора, а 95% от сърбите от Република Сръпска, искат да напуснат Босна и Херцеговина и да се присъединят към Сърбия. Като възможно решение обаче, се споменават най-различни варианти – от южнотиролския до тайванския, но не и този, най-логичен, регионален модел. Някои сръбски интелектуалци са склонни да смятат двойните стандарти на САЩ и ЕС за последица от „ерата на Милошевич и лошия имидж на страната ни пред света”. Но мисля, че не е логично Западът да приема онези, които десет години се бориха с Милошевич като наследници и продължители на политиката отпреди октомври 2000.

Споделяте ли мнението, че удържането на хърватите в мюсюлманско-хърватската федерация, а на сърбите – в състава на Босна и Херцеговина е породено от стремежа на САЩ на контролират ислямския фактор в Западните Балкани?

Сърбите и хърватите са затворени в квази-държавата Босна и Херцеговина като заложници на западната исламофобия. В навечерието на войната всичко изглеждаше съвсем различно. Тъй наречените „бошнаци” бяха най-секуларизираните мюсюлмани в света и изглеждаше че напълно са усвоили западните ценности, заедно с местните хървати и сърби. Именно поради това, въпреки волята на последните, Западът подкрепи техния съвършено нереалистичен проект за превръщането на поредната югорепублика в независима държава. Това бе своеобразна демонстрация на тезата, че Америка и ЕС се борят не срещу исляма, като религия, а само с въоръжените фундаменталисти. Впрочем, разочарованието настъпи много скоро. Изетбегович стартира мощна кампания за исламизация на бошнаците и бързо установи тесни контакти с радикалните ислямистки режими по целия свят. С признаването на Босна и Херцеговина и приемането и в ООН Западът първо провокира по-слабите във военно отношение бошнаци да воюват със сърбите и хърватите, а след това чака цели три години, преди да им окаже военна помощ, спасявайки ги от пълно поражение. В Дейтън мюсюлманите получиха само половината от новия национален субект.

Много следи на активисти на Ал Кайда водят към Босна. Съвсем наскоро например, арестуваха босненски мюсюлманин, пристигнал от Швеция за да участва в нападението срещу едно западно посолство в Сараево. Истината е, че днес САЩ и ЕС се боят не само от появата на бошнашка държава в Западните Балкани, но и от наличието на отделен мюсюлмански субект в състава на Босна. За тях е подозрително дори съществуването на отделни кантони, в които мюсюлманите са мнозинство, защото това създава опасност, те да се превърнат в своеобразни междинни пунктове и бази на терористите. Затова искат да „смесят” мюсюлманите с християните в общ „босненски етнически котел”. Сърбите и хърватите се съпротивляват, но бошнаците имат интерес от този проект, и този интерес само външно съвпада с европейските и американските интереси. Струва ми се, че днес Западът и босненските мюсюлмани отново се опитват да се водят взаимно за носа.

Каква е ролята на Сараево в този процес?

Мюсюлманите повече няма да повторят онази глупост, към която ги тласнаха външните сили. Защото действително бе глупаво да се забъркаш във война със значително превъзхождащ ги противник – в този конфликт мюсюлманите понесоха най-големи човешки загуби. Но миграционните процеси и растящата раждаемост ги карат да вярват във възможността за създаване на ислямска държава с преобладаващо мюсюлманско мнозинство. Бавно, но сигурно, те се доближават до тази цел, поставена още през 1992 от покойния Изетбегович. Числеността на хърватите в Босна и Херцеговина спадна два пъти – от 17 до 8,5%, а обединяването на армията и полицията, както и предстоящото преразглеждане на мирните споразумения, без съмнение, ще провокират нова емигрантска вълна сред местните сърби. Още повече, че бошнаците не седят със скръстени ръце и не чакат Западът да им свърши работата. Столицата на т.нар. „единна Босна и Херцеговина” вече се е превърнала в чисто мюсюлмански град, в пресата се води кампания, сатанизираща сърбите и хърватите, които биват представяни като врагове, стремящи се да унищожат бошнаците. Садомазохистичният акцент в политиката на босненските мюсюлмани – т.е. „желанието да живеят в една държава със своите мъчители” – е добра илюстрация на тези тенденции. И докато международните посредници не дадат съгласието си за създаването на „Бошнакистан” (или „Мюсюлмания”), бошнаците усилено работят за създаването на унитарна Босна с доминиращо мюсюлманско мнозинство.

Как, според Вас, ще се развият събитията в Босна и Херцеговина в най-близко бъдеще?

Ако говорим за краткосрочна перспектива, не изпитвам никакъв оптимизъм в това отношение. Вашингтон и Брюксел ще продължат да подкрепят съхраняването на Балканите на крайно нестабилни държави със сложна етническа структура. В това отношение, показателни са дори техните имена – Сърбия и Черна гора, Босна и Херцеговина, или Бивша югославска република Македония, като всички те са обкръжени от класически, стабилни национални държави като България, Румъния, Хърватия и т.н. За Касово вероятно ще бъде намерено някакво нестандартно решение, съгласно което албанците хем ще получат, хем няма да получат независимост. Отделянето на Черна гора ще продължи да се отлага. Но единственият резултат от подобна политика е запазването на неопределеността, което безусловно пречи за реализацията на европейските стандарти в региона. Не вярвам на онези, които твърдят, че проблемите на тези нестабилни образувания ще се решат от само себе си, след влизането им в ЕС. Великобритания, Франция и Испания отдавна са в Евросъюза, но проблемите с ирландците, баските, каталунците и корсиканците остават. Да не говорим, че както в Европа, така и в Америка все по-уверено звучи гласът на имигрантските общности.

С какво това е опасно за Европа и за нас, на Балканите?

Турците в Германия, арабите от Магреб във Франция, имигрантите от Третия свят във Великобритания, накрая – латиноамериканците в САЩ, вече не демонстрират готовност да се интегрират в приелото ги общество и да се асимилират от местното население, срещу гаранции за по-висок жизнен стандарт. Добре известно е, че културната автономия не решава проблемите, защото обикновено бива последвана от претенции за териториална автономия и държавна независимост. Западът не е наясно, как да се справи с тази напаст, затова мнозина смятат, че Западните Балкани, където върху компактна територия съществуват една до друга толкова различни религии и култури, се използват като своеобразен полигон за проверка адекватността на различните възможни решения. Онези, които покажат добри резултати на Балканите, ще се използват и в развитите държави. Далеч не съм единственият, според който класическата национална държава, най-малкото, в европейския и контекст, е единственото реално решение на проблема. През последните петнайсетина години се разпаднаха три етнически сложни държави (СССР, Чехословакия и Югославия) и този процес следва да приключи в Западните Балкани. Миграцията на население, като последица от разпада на втората Югославия, гражданските войни и политическите промени, вече очертаха териториално-етническите граници на бъдещите държави. Остава само те да бъдат признати на международно равнище. Както отбелязва Михаел Валзер, в рамките на някогашните монархии, народите са живеели съвместно и в мир цели векове. Но извоювайки си независимост, те (както се оказва) предпочитат да съжителстват с онези, които са им по-близки по вяра, обичаи и език. В нашия контекст това означава, че голяма Югославия беше възможна само като монархия или комунистическа диктатура, но не и като демократична държава. По същия начин и съществуването на Босна и Херцеговина, която винаги е била своеобразна „мини Югославия”, е възможно само при управлението (да не кажа диктатурата) на върховния представител на ООН – лорд Пади Ешдаун.

{rt}

Представата за съществуването на циклични тенденции в историческите явления е много стара. Тя е намерила израз в различни философско - религиозни системи от древността и Средновековието. Много изследователи от близкото минало също са констатирали подобни явления в различни аспекти на социалното развитие. Арнолд Тойнби, [1] разглежда историческото развитие като процес на възход разцвет и упадък на 22 етнокултурни / цивилизационни/ общности , съществували по различно време в различните части на света. Някои от тях се появяват в райони, където преди това са съществували други такива и фактически се явяват техни приемници. Всяка една от тези етнокултурни общности се развива по силата на вътрешни за нея причини. Взаимодействията между едновременно съществуващите във времето цивилизации не играят съществена роля в историческия процес. Макар и непряко, в този случай също е заложена идеята за цикличност, при която една цивилизация преживявайки възход, разцвет и упадък е заменена от друга, която на свой ред също преминава през тези етапи.

В [2] авторът развива тезата и привежда аргументи, че циклите в историческото развитие са реалност, произтичащи от влияние върху климата на цикли на слънчевата активност със свръхвекова продължителност. Предизвиканите климатични цикли на свой ред водят до съответните вариации в ефективността на селското стопанство и всички останали , климатично зависими отрасли на икономиката. Това предизвиква циклично въздействие както върху условията за прехрана, демографските и миграционни процеси, така и върху цялостното историческо развитие. Като втори цикличен фактор, но с много по -малка тежест се посочват краткосрочните вариации на слънчевата и геомагнитната активност и тяхното влияние върхи нервно-психическите процеси на възбуждане и задържане.

В тази работа ще бъдат обсъдени слънчево-климатичните аспекти на проблема, съгласно развитите в [2] идеи. Циклите на Слънцето и тяхното климатично 'ехо' Слънцето е главният климатообразуващ фактор, нещо повече, неговото греене е причината за съществуването на земната атмосфера. Ето защо естествено е да се очаква, че активните процеси, протичащи на него оказват съществено влияние върху климата. Тази теза обаче се приема много негативно в средите на Международната метеорологична организация и в частност от  привържениците на 'антропогенния парников ефект' . Основните им доводи против 'хелиофизичния' фактор през 70-те и 80-те години бяха свързани с липсата на съществени вариации на достигащата до Земята слънчева енергия в хода на 11- годишния цикъл. Откритите в климата цикли с продължителност 11 и 22 години, за различни райони на Земята, които са аналози на съответните слънчеви колебания, те се опитват да интерпретират като случайни съвпадения.

През 90-те години обаче в областта на хелиофизиката и хелиоклиматичните връзки беше направен огромен скок. Той се изразява в  следните направления :

1. Чрез преки инструментални наземни и спътникови наблюдения бяха най-после установени вариации в ефективно достигащата до повърхността на Земята слънчева енергия. Те се оказаха 0.060.02% спрямо т.нар. 'слънчева константа' в рамките на 11- годишния слънчев цикъл. Макар и на пръв поглед тази стойност да изглежда малка, тя е климатично значима и може да обясни до голяма степен най-вече наблюдаваните в много райони на Земята температурни вариации с квази -11-годишна цикличност.

2. Подобренията в техниката на измерване на т.нар 'космогенни' радиоизотопи' /въглерод-14, берилий-10, кислород-18 и др./ позволиха да бъдат изучени вариациите в скоростите на образуване на някои от тях в миналите епохи, в отделни случаи дори за целия период на последните 1-1.5 млн. години. Физическият механизъм на образуването на атомите на споменатите изотопи в атмосферата на Земята е такъв, че позволява реконструкцията по косвен път на поведението на слънчевата активност в миналото [3,4,5]. Получени бяха и първите  данни от подобни анализи на образци от лунен грунт [4]. Резултати бяха сравнени с други независими източници на косвена информация за слънчевата активност, основани на писмени сведения от древността и Средновековието за полярни сияния, ярки комети и наблюдавани с просто око слънчеви петна, включени в т.нар. 'ред на Шове' [6]. Тези сравнения показват много добра съгласуваност между различните видове данни [7,8].

3. Направена бе сериозна преоценка на представите за хода на слънчевата активност през последните 400 години /епохата на инструменталните наблюдения на Слънцето/. Американските изследователи Д.Хойт и К.Шатът [9] въз основа на анализа на възможно най-пълния обем сведения от проведени наблюдения за периода 1610-1995 г, показаха, че слънчевите активни процеси в края на XX век са  на най-високото си ниво за целия период от 1610 г. насам. Тези нови анализи позволиха надеждното установяване на мощни цикли на слънчевата активност с продължителност 205-210, 350-400, 1000-1200, 2200-2400, 13000 и 25000 години. Това даде силен тласък в осмислянето на причините за възникване на много от установените преди това цикли в климата, които се оказаха в тясна връзка с промените в свръхвековото поведение на Слънцето.

Тук няма да влизаме в детайлите на пълната картина на цикличните вариации на климата , предизвикани от свръхвековата цикличност на Слънцето. Трябва обаче да се охарактеризира, макар и накратко, най-важната дългосрочна циклична проява на слънчево-климатичните връзки имаща пряко отношение към историческата епоха , т.е. последните 5000 години. На четири пъти през холоцена /следледниковата епоха, / последните 10-11 хил. години/ климатът на Земята е преминавал през относително кратки периоди на дълбоко застудяване , известни като 'малки ледникови периоди'. Последният от тях е бил през XV-нач.XVIII век. В неговата най-дълбока фаза /втората половина на XVII век/ среднопланетарната температура е била с около 2.С по-ниска от съвременната. Тези 'малки ледникови периоди' винаги се следват от около 300-годишни епохи на бързо затопляне. Целият този процес има характер на цикъл с продължителност от около 2200-2400 години. Той е бил установен въз основа на палеоклиматични данни в края на 60-те години . През 80-те години въз основа на анализа за скоростта на образуване на радиовъглерод постепенно станало ясно, че подобен цикъл, при това с много голяма мощност се наблюдава и в поведението на Слънцето. Дълбоките минимуми на слънчевата активност, породени от 2200-2400 годишния цикъл съвпадат по време с 'малките ледникови периоди'. Последният от тях, известен като 'минимум на Маундер' е бил между 1643-1715 г. и добре личи и в данните от телескопичните наблюдения. От началото на XVIII до края на XX век се наблюдава дългосрочна тенденция за бързо нарастване на слънчевата активност. Схематично 2200-2400 годишният слънчев цикъл е показан на фиг.1.

Фиг.1

От тази схема се вижда, че съвременната епоха, отбелязана със символа 'Q' / 2000 г н.е. / e преломна в рамките на това свръххилядолетно колебание. Началната активна фаза приключва и Слънцето навлиза в нова епоха /'плато'/. Тя се характеризира със сравнително високо ниво на слънчевата активност, при което по-често ще се наблюдават мощни 11-годишни цикли, а вековите и двувековите вариации ще бъдат относително слаби. Свръхвековото затопляне на климата ще се преустанови, но той ще остане мек в продължение на няколко столетия. Тази спокойна фаза ще бъде периодически смущавана от недълбоки застудявания, свързани с вековите и двувековите слънчеви цикли.

Цивилизационният 2200-2400 годишен цикъл

Вариациите от около 2 градуса на средната температура на Земята, предизвикани от квазидвухилядолетното слънчево колебание оказват много силен ефект върху условията за прехрана и демографските процеси , особено на средни и високи географски ширини. Свързаните с него 200-210 и 1100-1200 годишни цикли предизвикват периодически продължителни и дълбоки засушавания в района на Предна и Централна Азия, което пък води до периодични затруднения за поминъка на населението в този район. Тези явления създават предпоставки за циклични масови миграции в направленията север - юг и изток запад в района на Западна и Централна Евразия. От тези климатични вариации произтичат и редица циклични явления в цялостния обществен живот на народите в Европейско-Средиземноморския район. Аналози на тези явления има и в други части на света.

В [2] авторът показва, че климатичното 'ехо' на 2200-2400 годишните слънчеви цикли предизвиква добре изразени цикли в историята. В много голяма степен те маркират основните фази в живота на цивилизационните общности, така както те са дефинирани от Тойнби [2], а именно зараждане, възход, 'смутно време' , 'универсална' държава и разпад. За последните 5000 години на документирана човешка история в Западна Евразия могат да се проследят частично или напълно три цивилизационни 2200-2400 годишни цикли : 1. шумеро-египетско - минойски /3500 до около 1700 г.пр.н.е.+междинна епоха 1700-1200 г.пр.н.е./, 2. античен /1200 пр.н.е. до 500 г.н.е.+ междинна епоха { Ранното Средновековие) 500-1000 г.н.е ; 3. съвременен - след 1000-1050 г.н.е. Ето и кратко описание на основните характеристики на главните фази на цивилизационния 2200-2400 годишен цикъл в контекста на слънчево-климатичните връзки:

1. Зараждане на цивилизационната общност /'героична епоха'/ - Свързва се с преход на Слънцето от околомаксимумна фаза на квазидвухилядолетния цикъл към свръхвекови спад, което предизвиква дългосрочна тенденция към захлаждане на климата. Продоволственият недостиг в Северна Европа и степите на Западна Евразия довежда до демографски излишък и масови миграции към Централна , Южна Европа, Северна Африка и Близкия изток. Образуват се нови държави начело с представители на военната аристокрация на завоевателите. Резултатите на завоеванието обикновено са нетрайни извън Европа и островите в Средиземно море. Там започва да се развива новата цивилизация. Начален възход на градовете-държави.

2. 'Велика морска експанзия' и Ренесанс - Това е епохата съответствуваща на минимумите на 2200-2400 годишните слънчеви и климатични цикли. Студеният климат тласка обществото към усвояването на нови знания и технологии. Възход на науката и философията. Религията е в началото на дългосрочно отстъпление. Реалистични тенденции в изкуството. Застудяването на климата поражда демографски излишъци дори и в Южна Европа. Решение на проблема се търси в посока на морската експанзия и колонизация на далечни земи. Борбата между родовата аристокрация и търговско -занаятчийското съсловие достига своя връх.

3. 'Смутно време' - Съвпада с началната активна фаза на 2200-2400 годишния слънчев цикъл, предизвикващо дългосрочно и бързо затопляне на климата. Подобряването на природните условия едновременно стимулира повишаването на жизнения стандарт и възможностите за нови инвестиции в областта на технологиите и духовната сфера. Научно-философските възгледи изтикват още повече на заден план религията. Порасналите възможности на европейската цивилизация и нейния стремеж към увеличаване на жизненото пространство я тласкат към нова колониална експанзия, чийто обект е цялата позната до момента част от света. Този опит няма траен успех и завършва с провал. Излишъците от материални блага пораждат стремеж за тяхното преразпределение , в резултат на което започват вътрешноцивилизационни войни и междукласови борби. С последното е свързан разцветът на учения от социалистически тип, както и опити за реорганизация на обществото на социалистически принципи.

4. 'Универсална' държава /империя/ - Слънцето преминава от активната в спокойната /платовидна фаза/ на 2200-2400 годишния цикъл. Климатичните условия не се влошават, но спират да се подобряват. Това предизвиква криза в цивилизационната общност, тъй като възникват симптоми на конфликт между навикът на обществото да консумира в нарастващи темпове материални блага и невъзможността на природната среда да отговори на това изискване. Възникват идеи от тип 'устойчиво развитие'. Развитието на науката и технологиите се забавя. Стихват вътрешноцивилизационните войни, а впоследствие и външната експанзия. Цялата цивилизация се обединява в единна 'универсална ' държава- структура без дългосрочни цели, чиято функция е единствено да пази статуквото и социалната стабилност. Развива се юриспруденцията. Религията отново е във възход. Възникват религии за 'умиращия' и 'възкръстващ' бог. .

5. Разпад - Вторичният минимум на слънчевия 2200-2400 годишен цикъл поражда трайно и дълбоко захлаждане на климата в Северна Европа в съчетание със застудяване и засушаване в Централна Азия. Породените в резултат на това масови миграции слагат край на универсалната държава. Това е краят на старата цивилизация, но все още не е началото на новата.

6. Междинна епоха /'рециклирана империя'/ - Климатът отново се затопля и миграциите стихват. Започва бавно възстановяване на духовния живот и материалната инфраструктура. Споменът за загиналата империя е още жив и започват опити за нейното възстановяване. Всички тези процеси продължават до настъпването на нов спад в 2200-2400 годишния слънчев цикъл , които предизвестяват приближаването на нов 'малък ледников период'.

Изводи

От казаното дотук следва, че циклите в историческото развитие имат своето логично обяснение в рамките на цикличните промени в околната среда , и по конкретно, в климата . Те имат слънчево обусловен характер. Съвременните интеграционни тенденции в света и в частност в Европа както и популярността на различните теории за 'устойчиво развитие ', 'края на историята' и др. съответствуват на текущия стадий на преход на Слънцето от активната към спокойната фаза на 2200-2400 годишния цикъл и свързаните с това дългосрочни тенденции в околната среда. Съвременната епоха има за свой най-близък аналог състоянието на античния свят през II в. пр.н.е., т.е. предхожда с около 100 години най-вероятния срок за окончателното формиране на 'универсална' държава в Европа.

Последният извод е твърде интересен и важен. От него следва, че сегашният Европейски съюз е ранен продукт именно на настъпващите универсални тенденции в развитието на западната цивилизация. Най-вероятно обаче той ще се окаже нетрайна структура, тъй като изпреварва с около един век своя истински исторически 'сезон'. Както е показано в [8] предстои минимум на двувековия слънчев цикъл през първата половина на XXI век. По всяка вероятност той ще доведе до захлаждане на климата до нива, характерни за 'минимума на Далтон' / 1793-1840г/, а оттам и до изостряне на икономическата и политическа обстановка в света. Това би могло да забави и дори да спре интеграционните процеси в Европа за няколко десетилетия.

ЛИТЕРАТУРА

{1} Тойнби А., 1995, Изследване на историята, три тома, изд.Хр.Ботев, София /прев.англ./, {C} Toynbee A, 1946, Oxford Univ.Press

[2]. Комитов Б., 2001, Циклите на Слънцето, климата и цивилизацията, Алфамаркет, Ст.Загора

[3] Damon P and Sonett C., 1991, in The Sun in Time, ed . Sonett C and Giampapa M.S.,

[4] Дергачев В.А., Чистяков В.Ф., 1990, Известия ФГИ, стр.112;

[5]Stuiver M., Quay P, 1980,Science,v.v207 ,No44,p26'

[6] Schove D.J, 1983,Strusburg, Pensilvania, Hutchison Publ.Co.

[7] Komitov B.,1997,Bulg.Geophys. J.,v23,No 1-2, p69-78;

[8] Komitov B.,Bonev B.,2001, Astrophys. J. v.554,L119-L122, 2001 June 10

[9] Hoyt D .,Shatten C., 1998, Sol. Phys.v.181,p491

* Институт по астрономия при БАН

{rt}

В края на миналата година италианските специални служби потвърдиха, в специален доклад, наличието на крайно обезспокоителна тенденция в борбата с международния тероризъм – постепенното сливане на тероизма с организираната престъпност. Докладът, който е изготвен от специалното звено, разследващо връзките между престъпността и политиката в Италия (DIGOS), разкрива, че през последните години Ал Кайда редовно е ползвала мрежата на неаполитанската мафия, известна като Камора, както и нейните лаборатории за изготвяне на фалшиви документи, за прехвърлянето на свои активисти в Париж, Берлин, Лондон и Мадрид. Според DYGOS, броят на въпросните активисти, преминали през Неапол, е повече от хиляда. Според неаполитаския вестник „Ил Матино”: „мрежата на Камората е осигурявала подслон на хората от Ал Кайда на територията на Италия, след което ги е прехвърляла в други европейски държави, често използвайки за целта същите кораби, с които се осъществява контрабандата на цигари, наркотици и други стоки”.

Алиансът между Камората и Ал Кайда е поредния пример за мащабите на новото предизвикателство пред глобалната сигурност, което е колкото обезспокояващо, толкова и комплексно явление. В миналото пътищата на организираната престъпност и политическия тероризъм се пресичаха далеч по-рядко, днес обаче те са рамо до рамо от другата страна на барикадата във войната на цивилизования свят срещу „силите на злото”. На пръв поглед, подобен съюз изглежда странен. В края на краищата, бизнесът на мафията има своята специфика, която изисква всички свързани с него операции да бъдат пазени в дълбока тайна, т.е. да се прави всичко възможно за да не се привлича вниманието на властите. На свой ред, терористите искат техните акции да бъдат забелязани от възможно най-голяма брой хора, тъй като насаждането на страх и несигурност в обществото е сред основните им цели.

Епохата на глобализация обаче, породи една качествено различна ситуация, в която дейността на терористичните групировки и тази на организираната престъпност все по-тясно се преплита и обединява. С края на студената война, през 90-те години на миналия век, терористичните и бунтовнически групи, разчитащи дотогава на финансовата подкрепа на съветския режим, спешно трябваше да потърсят нови източници на средства за да продължат дейността си. Христоматиен пример за еволюцията на този тип организации са т.нар. Революционни въоръжени сили на Колумбия (FARK) – най-голямата марксистка партизанска групировка в страната. От началото на 90-те FARK активно се включи в кокаиновия бизнес, като първоначално пое „охраната” на полетата с кока, нарколабораториите и тайните самолетни писти в колумбийската джунгла, а след това активно се включи и в самия наркотрафик. Според американските служби за борба за наркотиците, днес годишните доходи на FARK от този бизнес са над 400 млн. долара.

Така колумбийските партизани запълниха празнотата, възникнала след разгрома на големите наркокартели от Кали и Меделин. „Марксистите от FARK просто заеха мястото на ликвидираните от властите наркобарони – подчертава експертът по проблемите на наркотрафика в Латинска Америка Брюс Бъгли от Университета на Маями – а огромните средства, които получават от търговията с наркотици, им осигуриха необходимата самостоятелност за да продължат спокойно и политическата си дейност”.

Смята се, че от доста години насам колумбийските партизани заплащат с дрога оръжието, което им доставят различни други терористични организации и най-вече нелегалното въоръжено крило на Ирландската републиканска армия (ИРА). Междувременно, разузнавателните служби на редица латиноамерикански държави смятат, че поне една организирана престъпна групировка – чеченската мафия, използва активно Аржентина като „транзитен център” за доставките на колумбийски кокаин в Европа. Срещу това, чеченците продават оръжие на криминалните синдикати в Бразилия и Колумбия, включително и на FARK.

Алиансът между тероризма и организираната престъпност вече действа и в много други страни от Латинска Америка. В Еквадор например, местната полиция разкри наскоро международна наркотрафикантска мрежа, ръководена от ливанеца Ради Зайтер, собственик на верига от арабски ресторанти в столицата Кито. Според местните власти, Зайтер е предоставял 70% от печалбите от наркотрафика на радикалната ислямистка организация Хизбула, действаща в Близкия изток. По време на ареста на 19 членове на мрежата на Зайтер в Бразилия, полицията откри и конфискува наркотици на стойност над 65 млн. долара.

Връзките между терористите и наркотрафика в Латинска Америка са много сериозно предизвикателство пред американското правителство, както и за вътрешната сигурност на САЩ. Докладите на американските специални служби сочат, че през последните години Ал Кайда поддържа връзки и работи съвместни с мексиканските наркотрафиканти и организирани престъпни групировки, които помагат за прехвърлянето на хората на Бин Ладен през мексиканската граница. Ако това е така, то означава и, че активистите на Ал Кайда имат възможността да се «разтворят» и действат в голямата латиноамериканска общност в самите Съединени щати.

Наркотрафикът обаче, съвсем не е единствената криминална дейност, в която терористите и организираната престъпност обединяват усилията си. Отвличанията, нелегалният трафик на хора и контрабандата, както и производството на фалшиви пари, нелегални компактдискове и софтуер и различните видове мошенически операции (с кредитни карти, мобилни телефони и т.н.), дори изнудването и въоръжените грабежи, са сфери, в които едните и другите все по-често обединяват усилията си и действат заедно. Така например, преди ареста им през 2002, членовете на нелегалната клетка на Хизбула, базираща се в Шарлота, Северна Каролина (САЩ), е финансирала дейността си чрез мошеничества с кредитни карти и контрабанда на цигари и дори е използвала част от средствата за да подпомогне централата на организацията в Ливан (ще припомня, че Хизбула бе включена в официалния списък на терористичните организации на американския Държавен департамент).

Междувременно, от известно време насам, най-търсеният индийски криминален бос Дауд Ибрахим също работи в тясно сътрудничество с Ал Кайда и други терористични групировки, предоставяйки им каналите, по които върви контролираният от него контрабанден трафик от Индия за Европа. Смята се, че Ибрахим е организирал и терористичние атентат в Момбая, който отне живота на 257 индийци през 1993.

Според Арно дьо Борчгрейв, който ръководи Центъра за стратегически и международни изследвания, «най-печелившият бизнес за новия алианс между тероризма и организираната престъпност е търговията с бели робини». Борчгрейв твърди, че всяка година в различни страни по света изчезват почти седем милиона жени, както и, че «значителна част от тези жени биват отвличани или примамвани от бившите съветски републики, Китай, Бирма и т.н. и превръщани в проститутки в Западна Европа. Като печалбата от този бизнес е сравнима с тази от наркотрафика.

Привържениците на глобализацията обикновено смятат, че породените от нея икономически тенденции – свободната търговия, икономическата интеграция и разпространението на високите технологии, имат изцяло положителен характер. Истината обаче е, че (наред в всичко друго) те формират и подходящите условия за взаимодействие между терористите и криминалните структури. Или, както обяснява Кимбърли Тачук, директор в Института за национална стратегически изследвания в Университета за национална отбрана във Вашингтон: «Криминалните мрежи и терористичните групировки просперират в условията на непрекъснато нарастващата взаимозависимост, разширяващата се глобална търговия и бурно развиващите се транспорт и комуникации».

Според повечето експерти, задълбочаващите се връзки между тероризма и организираната престъпност променят самия характер на войната с тероризма, максимално изостряйки заплахата срещу глобалната общност и поставяйки на дневен ред необходимостта от нова парадигма в сферата на стратегическото мислене. На състоялия се през 2005 във Вашингтон форум, носещ показателното име «Смъртоносната ос – връзките между организираната престъпност и тероризма», участниците предупредиха, че САЩ и техните съюзници следва спешно да приемат нова стратегия за борба с очертаващият се глобален алианс между терористи и мафиоти. Като, според тях, вниманието трябва да се концентрира върху финансовите връзки между двете групи и все по-мащабното използване на Интернет за осъществяването на техните престъпни цели.

Разбира се, не по-малко важно е укрепването на законодателните, социални и политически институции в страните, особено засегнати от новия глобален криминално-терористичен алианс. Освен това, както отбелязва и бившият специален помощник на американския президент по въпросите на вътрешната сигурност Франк Джилуфо: «САЩ не са в състояние да се справят с този проблем сами, но поне могат да помогнат на особено пострадалите от дейността на криминално-терористичните мрежи държави, предоставяйки им необходимите средства за борба с тях».

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Mao: The Unknown Story, by Jung Chang & Jon Halliday, Random House, 832 pp, 2005.

Ако великият Мао действително е притежавал дарбата да предвижда нещата, сигурно щеше да нареди на хората си открият в провинция Сечуан малкото момиче Цзюн Чан и да я убият заедно с всичките и роднини до девето коляно.

Момиченцето обаче израства, емигрира във Великобритания и наскоро публикува фундаментална биография на Мао („Мао: неизвестната история”), която може да струти завинаги репутацията му на „голям политик и стратег”. В тази великолепна книга – резултат от десетгодишна упорита работа и задълбочени проучвания на архивите, методично се унищожават всички претенции на Мао Цзе-дун за симпатии, или легитимност.

Създаденият преди почти 70 години от Едгар Сноу бестселър „Червената звезда над Китай” помогна много за оформянето на героичния образ на Мао, в който повярваха мнозина. Именно тя постави началото на светлата историческа епоха на „великия кормчия”. Новата биография обаче, бележи нейния край.

Когато за първи път взех книгата в ръцетете си, изпитвах към нея известен скептицизъм. Чан придоби голяма известност на Запад с романа си „Дивите лебеди” – своеобразна сага за живота на три поколения жени от собственото и семейство. Книгата привлече вниманието на читателите, но не бих я определил като шедьовър. Когато се появи, още живеех в Китай и (също както и китайските ми приятели) бях много изненадан от успеха и, защото описваните събития, макар и тъжни, всъщност бяха повече или по-малко известни. Що се отнася до биографията на Мао, която Чан е написала заедно със съпруга си – британския историк Джон Холидей, очаквах, че ще бъде също толкова обемиста, но, едновременно с това, и повърхностна. А тъй като в заглавието фигурира и фразата „неизвестната история” (имайки предвид, че книгата е посветена на човек, за който са писани стотици томове), това само затвърди предубежденията ми.

Всъщност, този труд е изключително поучителен. Действително, с течение на годините, се появяват все повече подробности за жестокостта на Мао, но в тази нова биография се представа качествено нова информация, при това по толкова оригинален и увлекателен начин, че тя е вече настолна за изключително много хора по целия свят. Не е чудно, че китайското правителство моментално забрани не само книгата, но и онези списания, в които се публикуват рецензии или анотации за нея – вероятно защото там Мао много прилича на Хитлер, или Сталин.

В това отношения, имам известни резерви по отношение на редица тези на авторите, доколкото, според мен, Мао (въпреки цялата му чудовищност) съумя да наложи редица полезни промени в Китай. Освен това, Чан и Холидей, на моменти толкова явно се стремят да опорочат и оплюят всичко, сторено от него, че не бих се учудил, ако те изключват самата възможност да бъдат представени и анализирани някакви доказателства и свидетелства, оправдаващи китайския лидер. Но нека оставим това за после.

Мао е не просто историческа фигура, но и част от онзи фундамент (малко поовехтял, разбира се), върху който се крепи цялата легитимност на самата „народна република”. Той е част от основополагащата митология на китайската държава, своеобразен еквивалент на Ромул и Рем за „народен Китай”. Именно поради това портретът му продължава да виси на пекинския площад Тянанмън. Дори сред обикновените китайци Мао запазва привлекателността си, подхранвайки народното въображение. В редица провинции, китайците дори започнаха да му посвещават традиционните си религиозни светилища. Което несъмнено е най-голямата чест за един атеист – да бъде превърнат в бог.

Греховете на Мао, извършени в преклонна възраст, са сравнително добре известни и дори Чен Юн – един от най-високопоставените китайски лидери от 80-те години, отбеляза навремето, че за самия Мао би било по-добре ако беше умрял още през 1956. Новата биография обаче показва, че този човек и бил фалшив герой още от самото начало на кариерата си.

Така например, в книгата си авторите твърдят, че Мао всъщност не е основал Китайската комунистическа партия, както се смята, както и, че самата партия е създадена не през 1921, а още през 1920. Нешо повече, въз основа на задълбочени проучвания в руските архиви, те доказват, че тя е била изцяло контролирана от руснаците. Така, през първите девет месеца от съществуването на компартията, руските болшевики са финансирала 94% от разходите и, а само 6% са дошли от местни източници. Самият Мао се издига в партийната върхушка не заради подкрепата на китайските си съмишленици, а просто защото е бил избраникът на Москва. Като сред причините за това е и способността му да се подмазва – веднъж той споделя с руснаците, че установеният от тях ред в Коминтерна е толкова великолепен, че го накарал „да скочи 300 пъти от радост”.

Мао винаги е бил смятан за велик селски водач и военен стратег. В новата му биография обаче, тези твърдения са сравнени със земята. Всъщност, корените на този мит могат да се открият в т.нар. „възстание на есенния урожай”, избухнало през 1927. Но Чан и Холидей твърдят, че Мао не е участвал в него, дори по-скоро го е саботирал и едва по-късно си присвоява всички заслуги и лаври.

Както е известно, първата жена на Мао (или пък втората – зависи как ги броим) Ян Кай-хуей е убита по заповед на един от противниците му. Освен този факт, за нея не се знае почти нищо. В книгата си обаче, Чан и Холидей цитират нейни неизпратени писма, които са крайно критични към действията на съпруга и. Писмата били открити по време на ремонтните работи в старата и къща, извършени по нареждане на правителството през 80-те и 90-те години на миналия век. Те показват силната любов, която тази жена е изпитвала към Мао, но и отвращението и към жестокостите на времето (и на съпруга и). „Да убиваме, да убиваме, да убиваме – пише тя в едно от писмата си, превърнали се в своеобразни мемоари на живота и – в ушите ми постоянно звучи тази фраза! Защо хората са толкова зли? Защо са толкова жестоки?”. Всъщност, Мао без усилия би могъл да спаси тази чувствителна и добросърдечна жена, майка на първите му три деца, тъй като често е минавал край дома, в който я изоставил. Но не си е мръднал и пръста за да го направи и тя загива на 29-годишна възраст.

В книгата се доказва, че по онова време мнозина в ръководството но китайската Червена армия не са изпитвали доверие към Мао, което го подтикнало да извърши жестока чистка в комунистическите редици. Той пише до партийното ръководство, че лично е открил в армията 4400 „подривни елементи”, след което всички те са били подложени на жестоки мъчения, а повечето – екзекутирани. Впрочем, в секретен доклад се съобщава, че по времето на Мао е била унищожен една четвърт от целия личен състав на Червената армия, при това често преди да бъдат убити, тези хора са подлагани на нечовешки мъчения.

Сред най-свещените митове, формиращи комунистическата история на Китай, е този за прословутия „Велик поход” – почти библейският сюжет за прехвърлянето на търсещата спасение Червена армия в Североизточен Китай. По време на този поход Мао и съратниците му демонстрират невиждан героизъм и мъдрост, прониквайки незабелязано през фронтовите линии на противника и преодолявайки всевъзможни трудности и препятствия. Чан и Холидей опровергават всички детайли на тази общоприета гледна точка.

На първо място, според тях, Мао и неговата Червена армия успяват да се измъкнат от врага и да осъществят въпросния поход, само защото водачът на китайските националист - генералисимус Чан Кай-ши, съвсем съзнателно им позволява да го направят. Те твърдят, че Чан Кай-ши е искал да прехвърли собствените си войски в три провинции на Югозападен Китай, но се е опасявал да не настрои против себе си местните военни командири. Именно поради това той принуждава Червената армия да се отправи в своя „Велик поход” през същите тези провинции, а след това, по-молба на притеснените от нахлуването и местни военни лидери, изпраща там армията си за да изгони комунистите и така успява да постави непокорните провинции под свой контрол.

Най-скандалното в случая според авторите е, че през по-голямата част от пътя на Мао дори не се налагало да ходи – него просто са го носели. Те цитират собствените му думи, произнесени няколко десетилетия по-късно: „По време на похода лежах в една носилка. Какво правех ли? Ами, четях. Много четях”. Доста „буржоазно” поведение, нали?

Най-известната битка по време на „Великия поход” е преминаването на комунистическите части през моста Даду, който уж е завзет със щурм под неспирния огън на противника. В публикуваната през 1985 книга на Харисън Солсбъри „Великият поход” (“The Long March”) е описана „самоубийствената атака” на моста, който на практика е бил разглобен, а след това залят с бензин и подпален. Чан и Холидей обаче обявяват цялата битка за пълна измислица, цитирайки като доказателство свидетелствата на редица очевидци: всичките 22 души, формиращи авангарда на групата, щурмувала моста, остават живи и по-късно биват наградени с костюми и автоматични писалки. Нито един от тях дори не е бил ранен. Според Чжоу Ен-лай (един от най-близките съратници на Мао и дългогодишен министър-председател на Китай), по време на щурма загинал само... един кон.

Историята продължава в същия дух. Мао е имал опасен конкурент за лидерския пост в лицето на Ван Мин, който системно бил тровен и едва не е убит по време на пребиваването на Червената армия в провинция Юнан. Междувременно, Мао приветства японската агресия срещу Китай, разчитайки че това ще провокира ответно съветско нахлуване и така ще получи възможността да оглави марионетния просъветски режим. Той не само не оглавява борбата срещу японските окупатори, но и нарежда на Червената армия да не се сражава с японците, изпадайки в бяс, когато отделни нейни части все пак влизат в битки с тях.. Впрочем, според някои историци, Мао дори е сътрудничал с японското разузнаване, за да ерозира мощта на китайската национална армия, ръководена от Чан Кай-ши.

Книгата на Чан и Холидей сваля ореолите и на мнозина други китайски исторически личности от този период. Така вдовицата на легендарния Сун Ят-сен е обрисувана в нея (макар и не особено убедително) като съветски агент. На свой ред, „младият маршал” Чжан Сюе-лян, когото в Китай почитат като героя, отвлякъл Чан Кай-ши за да го принуди да се сражава активно с японците, е изобразен като властолюбив заговорник, подготвящ държавен преврат. Аз самият познавах маршала през последните години от живота му и все още пазя изписаните с неговия калиграфски почерк йероглифи, върху моите собствени визитни картички. Четейки книгата обаче, започвам да се замислям, дали действително си е струвало да ги съхранявам толкова време?

Чан и Холидей твърдят, че дори и след като идва на власт, Мао не се отказва от бандитските си навици. Наистина, този период е сравнително по-добре познат, но и тук се появяват много нови неща. Оказва се например, че Мао използва войната в Корея за физическото унищожаване на бившите бойци от националистическата армия на Китай, изпращайки ги на сигурна смърт срещу американците. Междувременно той неведнъж се изказва крайно презрително за китайските селяни, които уж би трябвало да защитава. Така по време на големия глад, предизвикан от безумните реформи в селското стопанство през 50-те години, Мао дава следите инструкции: „учете селяните да ядат по-малко, нека супата и кашата им са по-редки. Държавата трябва да направи всичко възможно за да ...не даде на селяните възможност да се хранят прекалено обилно”. При едно от посещениеята си в Москва, китайския лидер предлага в името на „световната революция” да жертва живота на 300 милиона.китайци (което по онова време е половината население на страната), а през 1958 възторжено описва тежестта на задачите, които е поставил пред сънародниците си така: „реализацията на тези цели и всички тези проекти могат да струват живота на половин Китай”.

Впрочем, „великият кормчия” често изглежда като човек, който не е съвсем наред. Той например съвсем сериозно обмислял идеята да лиши поданиците си от техните имена, заменяйки ги с номера. А разсъждавайки за опасността планетата да бъде унищожена от ядрена война, той гласно разсъждава пред близките си, че „това би могло да стане голямо събития в рамките на Слънчевата система, макар че за мащабите на Вселената, ще остане почти незабележимо”.

В книгата си, Чан и Холидей припомнят, как в края на 50-те и началото на 60-те години т.нар. „Голям скок” води до най-страшния глад в човешката история, както и за това, как през 1966 Мао отново се превръща в едноличен диктатор на Китай, обзет от хаоса на „Културната революция”. Авторите включват и сензационни материали, посветени на Чжоу Ен-лай, дълго време заемал поста министър-председател на комунистически Китай. Той е изобразен като верен ласкател и марионетка на Мао, въпреки, постоянните издевателства, на които го подлага диктаторът, принуждавайки го публично да се самокритикува и поставяйки го в задните редове по време на най-важните партийни събрания. В средата на 70-те Чжоу се разболява от рак, но Мао не му разрешава да се лекува сериозно – просто защото иска той да умре преди него. „Засега няма да ти правят операция – обявява Мао на своя премиер през май 1974 – и не искам да чувам никакви възражения”. В края на краищата, Чжоу действително умира в началото на 1976, а Мао го надживава с няколко месеца.

Книгата е нестандартен портрет на едно чудовище, което според авторите и, носи отговорността за гибелта на повече от 70 милиона души. Но, дали това е вярно? Библиографията и бележките са многобройни и впечатляващи. Чан и Холидей твърдят, че са разговаряли с огромен брой хора, включително с дъщерята на Мао Ли На, неговата любовница Чжан Ю-фън, както и с президентите Буш-старши и Форд. Остава неясно обаче, какво точно са и казали те. Сред източниците на информация се посочва и Чжан Хан-чжъ, която е преподавала английски език на Мао и е била негов близък съратник. И тъй като тя е сред най-старите ми китайски приятели, реших да се свържа с нея( Чжан призна, че наистина се е срещала неофициално два, или три пъти с Чан, но е отказала да и даде интервю и не е казала нищо съществено. Надявам се, че Чан и Холидей ще съобщят поне част от своите източници, за да може обективно да се прецени, доколко достоверни и точни са изводите им.

Личното ми впечатление е, че по-голямата част от фактите и твърденията в тази книга са добре обосновани, но авторите не винаги съумяват да избегнат двусмислието. Трябва да им се признае, че не са използвали данните, изнесени през последните години от някои хонгконгски списания, в които фактите се преплитат с откровени измислици. Но установяването на истината става доста по-трудно, отколкото те смятат. Мемоарите и спомените, на които разчитат, може би заслужават доверие, но самоувереният маниер с който авторите оперират със събитията и цитатите, не може да не предизвика известни съмения. Затова се опасявам, че някои от твърденията им могат да се окажат силно преувеличени.

Като пример, ще дам периода на големия глад между 1958 и 1961. Според авторите, тогава „умират до 38 млн. китайци”. Като доказателство, те представят собствения си анализ на смъртността сред китайското население през тези години. Само че има огромен брой експертни оценки на смъртността в различни академични изследвания и специализирани научни списания, като цифрите в тях силно се различават. Никой не знае със сигурност точната цифра и, безусловно, данните за смъртността са твърде приблизителни за да можем да им се доверим. Най-щателните оценки, цитирани от демографите, изследващи периода на „големия глад”, обикновено споменават по-ниски цифри, от тези в книгата. Джудит Банистър например, говори за 30 милиона, Базил Ештън привежда същата цифра, а Сижъ Пън твърди, че броят на умрелите от глад е 23 млн. Тревожи ме фактът, че авторите са взели най-високата цифра на човешките загуби, включвайки я в книгата си и обявявайки я за единствено вярната. Но, ако се окаже, че тя е преувеличена, къде са гаранциите, че и другите не са погрешни?

И още един проблем: в книгата на Чан и Холидей Мао е изобразен като такъв дивак, че в характеристиката му напълно липсва триизмерния образ. Подобна личност несъмнено отблъсква читателя, но пък си остава необяснима за него. Авторите го представят като некадърен психопат, но е трудно да разберем, как е подобен тип успял да измести всичките си конкуренти, да стане едноличен лидер на Китай и една от най-почитаните фигури на миналия век.

Накрая, да не забравяме, че Мао има свое, собствено място в историята. Съгласен съм, че в много отношения той е „катастрофален” лидер и в книгата тази му страна е показана по-добре, откъдето и да било другаде. Но наследството на Мао не се изчерпва само с лошото, което е направил. Аграрната реформа в Китай (също както и аграрните реформи в Япония и Тайван) помага да бъдат поставени основите на сегашния китайски просперитет. С еманципацията на жените и забраната на браковете, сключвани между деца, Китай прави огромна крачка напред, превръщайки се от най-кошмарното място на света за едно младо момиче в общество, където жените имат повече права, отколкото в днешна Япония или Южна Корея например. Тоест, разрушаването на старата икономическа и социална структура на Китай, предприети от Мао, улесняват по-нататъшната трансформация на страната и превръщането и в нов световен икономически „дракон”.

Ако пък търсим историческия паралел, според мен, Мао най-много прилича на първия император от династията Цин, който преди 2200 години обединява Китай, построява значителна част от Великата китайска стена и въвежда единни мерки, валута и правна система в страната. В същото време обаче, изгаря стотици книги, често заедно с авторите им. Император Цин е бил също толкова жесток и, понякога, също толкова ненормален, колкото и Мао. Но успехите му в обединяването и укрепването на Китай поставят основата, върху която стъпва следващата династия Хан, при чието управление настъпва една от златните епохи в китайската цивилизация. Струва ми се, че жестокостта на Мао действително е катастрофа за своята епоха и е великолепно описана в тази книга. Но това е само част от историята. Защото същият този Мао поставя основите за възраждането и възхода на Китай след пет века на апатия и застой.

* Авторът е анализатор на „Ню Йорк Таймс” и автор на няколко книги за Китай и Азия

{rt}

Става дума за номоса на Земята. Което означава, че разглеждам Земята – небесното тяло, което ние, хората обитаваме, като единно Цяло. Тоест, разглеждам го не просто като глобус, а опитвайки се да открия нейното глобално разпределение и присъщия и ред. Гръцката дума „номос”, която ще използвам за да обознача с него това разпределение и този ред, произлиза от гръцкия глагол nemein. Значението му е същото като на немската дума nehmen – т.е. „вземам”. И така, „номос” означава на първо място – вземане, или завоюване. На второ – разделяне и разпределяне на завоюваното и, на трето – използването, обработката и експлоатацията на полученото при това рапределяне. С други думи, производство и потребление. Завоюването, разпределянето и използването са своеобразни „пра-събития” на човешката история – трите основни акта на изначалната драма. Като всеки от тях притежава собствена структура и специфика. Например, рапределянето бива предшествано от измерване, изчисляване и претегляне на онова, което следва да се разпредели. Пророческите думи от Стария Завет: „мене, текел, упарсин” (изчислено, претеглено, разделено), съдържащи се в пета глава на книгата на пророк Данаил, се отнасят към втория акт на тази триактна изначална драма: номосът на Земята.

Такъв номос винаги е имало. Във всички времена хората за завоювали, разпределяли и обработвали Земята. Но чак до епохата на Великите географски открития, т.е. до ХVІ век, те притежават глобална представа за небесното тяло, което обитават. Наистина, имали са някакви митични образи на Небето и Земята, на сушата и морето, но Земята все още не е била измерена като глобус и хората не смеели да излизат в просторите на големите океани. Техният свят бил чисто земен. Всеки могъщ народ се е смятал за център на Земята и разглеждал региона, в който господствал, като обител на мира, извън която са земите на варварите, хаоса и безкрайните войни. На практика, това им давало възможност с чиста съвест да покоряват и завладяват земи и плячка, докато не се сблъсквали с някаква естествена преграда. Тогава изграждали там граничен вал, лимес или китайска стена. Или пък смятали Херкулесовите стълбове и океана за края на света. Приемали за обитаема земя (на гръцки Ойкумен) само собствената си империя. Това е бил номосът на Земята в епохата, когато световните океани оставали недостъпни за властта на човека.

Този първи номос на Земята бива разрушен преди приблизително 500 години, когато човечеството покорява големите световните океани. Платноходите обикалят земното кълбо, открита е Америка. Съвсем нов, напълно неизвестен до този момент континент, за чието съществували дори не са подозирали. От тези открития на сушата и в моретата възниква вторият номос на Земята.

При това никой не се интересувал от мнението на хората, обитаващи новооткритите земи. В края на краищата, откритията не се нуждаят от визата (т.е. от разрешението) на онези, които биват „открити”. А откриватели стават европейските народи, които постепенно завоюват планетата, разпределят я помежду си и започват да я експлоатират. Така, този втори номос става европоцентричен. Новооткритият континент Америка първоначално се експлоатира като колония. Огромната маса на азиатската суша обаче, не може да бъде завладяна по същия начин. Затова тук европоцентристката същност на номоса се проявява само частично като откровено завземане на територия, а в повечето случаи - под формата на протекторати. Например, договори за аренда на земя, търговски договори и споразумения, определящи различните сфери на интереси. С две думи, експлоатацията се осъществява в по-гъвкава форма. Що се отнася до Африка, европейските държави – завоевателки си разпределят окончателно територията и чак през ХІХ век.

Спецификата на този втори номос на Земята е, на първо място, в неговата европейска структура. А, на второ, в това, че той – за разлика от първата (все още митологизирана) картина на света – включва в себе си и океаните. И така, новият ред става вече глобален, но все още разграничава сушата и морето. Сушата е поделена на „метрополии” (т.е. държавни територии), колонии, протекторати и сфери на интереси. Морето, напротив, остава свободно. Трябвало е да бъде свободно (т.е. без разделящи граници за всички държави) за да позволи свободната експлоатация на ресурсите си (риболов, добив на сол, на бисери и т.н.) и свободния достъп (мирното корабоплаване и морските войни). Разбира се, решаващото в случая е, че и свободното водене на война е органична част от свободата на морските територии. Тъкмо поради това най-силната морска държава завладява световните океани. Така, към великите завоевания на сушата се добавя и великото овладяване на моретата. Като в тази битка Англия последователно побеждава всичките си европейски съперници за морска хегемония: Испания, Холандия, Франция и Германия.

Европоцентристкият номос на Земята съществуваше чак до Първата световна война (1914-1918), основавайки се на двойното равновесие. На първо място, на равновесието между Земята и Морето. Англия еднолично доминираше в морските простори и съзнателно не допускаше никакво равновесие между морските държави. На европейския континент, напротив, бе установено такова равновесие, недопускащо хегемонията на която и да било сухопътни държава. Но негов гарант е отново морската сила Англия. Тоест, равновесието между земята и морето образува основата, върху която земята (т.е. сушата) бива балансирана от следното специфично равновесие.

В рамките на това равновесие, Земята и Сушата са две съвършено различни понятия. Съществува международно право на сушата и различаващо се от него международно морско право. В международно-правно отношение, сухопътната война е нещо съвършено различно от морската война. Така, на сушата, като враг се определя само противниковата армия, но не и гражданското население. В международно-правен смисъл, частната собственост на последното не може да се смята за военен трофей. Морската война обаче, е преди всичко търговска. И в нея враг е всеки, който търгува с противника. Частната собственост на гражданите на воюващата държава и дори частната собственот на онези от неутралните държави, търгуващи с тях, се смята за законна плячка в съответствие с блокадното право. Тоест, тук Земята и Морето се противопоставят един на друг с изцяло различните си понятия за войната, врага и трофеите, сякаш става дума за два различни свята.

Този европоцентричен номос на Земята бе разрушен вследствие на Първата световна война 1914-1918. Днес, т.е. през 1954 (статията излиза през 1955 в Gemeinshaft und Politik, H., 1/1955, s. 7-10 – б.р. ), Земята – т.е. небесното тяло, което обитаваме, се разпада на две части - на източна и западна половина, които се противопоставят една на друга като врагове, в рамките на студената (прерастваща от време на време и в гореща) война. Това е днешното разделение на Земята. Както е известно, Изтокът и Запада първоначално са само географски понятия. Освен това, те са непостоянни и неопределени по отношение на нашето земно кълбо. То има два полюса – Северен и Южен. Няма обаче Източен и Западен полюс. Америка е Запад по отношение на Европа, но по отношение на самата Америка, Западът – това са Китай и Русия, а пък по отношение на последните Западът се идентифицира с Европа. И така, чисто географски тук не може да се очертае нито някаква надеждна граница, нито пък да се открие обяснение за това връждебно противопоставяне. Но, отвъд чисто географската противоположност се очертава далеч по-дълбока, фундаментална противоположност. Достатъчно е да погледнем глобуса за да видим истинската причина за конфликта. Това, което днес обознаваме като Изток, представлява огромна маса континентална суша. Напротив, гигантските повърхности на западната половина на Земята са покрити от големите световни океани – Атлантическият и Тихият. Затова зад противопоставянето между Изтока и Запада се крие далеч по-дълбоката противоположност между континенталния и морския светове. Противоположността между стихиите и елементите на Земята и Морето.

В миговете на най-голямо напрежение, човешката история нерядко опира до чистата противоположност на тези елементи. Именно за такъв световно-исторически момент един велик немски поет е съчинил поразителни стихове. Писал ги е през лятото на 1812, когато френският император Наполеон І е на върха на военното и политическото си могъщество. Армията му вече марширувала към Москва. Именно тогава Гьоте съчинява ода, в която казва следното за Наполеон:

„Там, където размишлява сумракът на столетията,

Той го разсейва със светлината на духа.

Изчезва всичко нищожно,

И само морето и земята имат значение тук.”

Гьоте подкрепял Бонапарт, надявайки се, че благодарение на него Англия ще бъде победена и сушата отново ще „възстанови всичките си права”. Както знаем обаче, императорът бива победен не от Англия, а от континенталните държави Русия, Прусия и Австрия. Което илюстрира факта, че по онова време номосът на Земята все още се е основавал на равновесието между сушата и морето.

Как обаче стоят нещата днес? Днес, предишното, основаващо са разделението между земята и морето равновесие, е унищожено. Развитието на съвременните технологии лиши морето от характера му на природна стихия. Добавено бе ново, трето измерение – въздушното пространство, като силово поле на човешката власт и дейност. Мнозина вече смятат, че Земята вече е просто летище и площадка за кацане: източник на суровини и самолетоносач са бъдещите космически полети. Наистина, подобно нещо все още звучи фантастично, но пък е показателно за това, с каква сила днес стои въпросът за новия номос на Земята.

Каква би могла да бъде формата на този нов номос? В това отношение се очертават три възможности. Първата, и очевидно най-простата, е един от партньорите в сегашното глобално противостоене да победи другия. В такъв случай, сегашният дуализъм на Изтока и Запада би се оказал просто последния стадий към окончателното, затворено единство на света. Нещо като „последен рунд” или „финален спринт” в страшната битка за новия номос на Земята. Чиито победител би станал единственият господар на света. Който ще може да завоюва, разпределя и експлоатира цялата територия на планетата – сушата, морето и въздуха, в съответствие със собствените си планове и идеи.

Широко разпространеният в съвременното общество чисто технократичен начин на мислене не би могъл да си представи никаква друга възможност. За него, Земята вече е станала толкова малка, че без усилия може да бъде обхваната и взета в ръце. Затвореното единство на света, очевидно, почти автоматично, или пък от само себе си, се обяснява с въздействието на съвременните модерни технологии.

Но колкото и чудовищно да е това въздйствие, те не могат да унищожат изцяло нито човешката природа, нито властта на земята и морето, без да унищожат в същото време и самите себе си. Наличието на съвременните технологии не би трябвало нито да ни замайва, нито пък да ни хвърля в отчаяние. Не бива да се отказваме от човешкия си разум. Но не бива и да спираме рационално да анализираме всички хипотези за новия номос на Земята.

Втората възможност е, да се предприеме опит да съхраняване на равновесната структура на предишния номос. Като за целта се използват съвременни средства, приспособени към днешните технологии и промени. Което означава, че познатото ни от историята морско господство на Англия би се усилило допълнително с обединяването на морската и въздушна доминация. Впрочем, вече не си струва да говорим за малката островна Англия, а единствено за Съединените щати. Защото именно те са онзи, така да се каже, най-голям на планетата остров, способен да наложи и гарантира равновесието на останалия свят.

Третата възможност също се основава на идеята за равновесието. Но не на онова равновесие, крепящо се върху комбинацията между глобалната морска и въздушна доминация, гарантираща световната хегемония. Защото може да стане така, че да се формират много самостоятелни големи пространства, или блокове, които да поддържат и гарантират равновесието на останалия свят.

Ако всички осъзнаят глобалната картита на тези три възможности, дори и само това вече би означавало много за правилното разбиране на бъдещето. Защото мнозинството анализатори на този страшен проблем сляпо призовават за появата на един, единствен господар на света. Наистина, подобен призив се дължи на примитивисткия стремеж към упростяване на нещата, но това не бива да ни пречи да осъзнаем наличието и на други възможности. Втората, измежду очертаните по-горе възможности, която е продължение на предишната структура на баланса, осъществяваща хегемонията – има значителен шанс в лицето на наследената традиции и утвърдените навици. Третата възможност – т.е. равновесието на многото самостоятелни големи пространства, определено е рационална, ако въпросните големи пространства са вътрешно хомогенн и разумно разграничени помежду си.

И така, свидетели сме на неудържимото формиране на новия номос на нашата планета. Мнозина виждат в този процес само смърт и разрушения. Други дори смятат, че идва краят на света. В действителност, наблюдаваме само края на предишното съотношението между Земята и Морето. Разбира се, старият номос си отива. И заедно с него си отива цялата система от традиционни мерки, понятия и навици. В същото време бъдещето не се изчерпва само с тяхната липса. Или пък с вреждебното на номоса Нищо. В ожесточените сблъсъци между старите и нови сили несъмнено ще възникнат и необходимите нови мерки, ще се оформят нови и разумни пропорции. Защото в този процес участват и доминират боговете. А тяхната мярка е от друг порядък.

* Авторът (1954-1985) е сред най-големите немски геополитици-континенталисти, юрист и теоретищ на т.нар. „консервативна революция”

{rt}

Сегашното изключително положение на САЩ в света е постоянен повод за демонстрация на различни силни чувства (от възхищение до странна смес между завист и омраза), които обаче изглеждат не по-малко безсмислени, отколкото са например емоционалните оценки на синоптичните промени. Просто, световната политическа игра се развива по начин, при който един конкретен играч оказва (поне засега) огромно влияние върху по-нататъшния и ход. Като за целта разполага с наистина изключителна „национална мощ” - и като цяло, и по отношение на отделните и съставки (икономическа, културно-идеологическа и, разбира се, военна).

Обективният анализ на военния компонент на американската „национална мощ” със сигурност би ни помогнал да си отговорим и на ключовия въпрос за това, какво всъщност се случва днес в света. Защото всяка ситуация се изяснява, посредством анализа на съпътстващите я проблеми. А сред многобройните проблеми на САЩ в сферата на сигурността и отбраната изпъкват няколко, които бихме могли да подредим така: Китай, финансовият дефицит и Ирак.

Анализаторите, участващи в изготвянето на последния за миналата 2005 годишни обзори на китайската военна мощ (издавани от американското министерство на отбраната) обръщат внимание най-вече на все по-високо качество на бойната техника, с която разполага Китайската народно-освободителна армия. Като според официален представител на Пентагона, най-големи опасения предизвиква дори не самият факт, че китайската армия вече разполага с „хай-тек” въоръжение, а че Пекин концентрира усилията си върху рязкото повишаване нивото на подготовка (съвсем в „западен стил”) на нейния личен състав и подразделенията и. И макар че при окончателното редактиране на този документ от него са били махнати най-тревожните пасажи, появата му стана повод редица знакови фигури (като например шефа на Комитета на началник-щабовете генерал Майърс или бившия директор на ЦРУ Улси) да подчертаят, че Китай вече не може да се смята за „треторазрядна” във военно отношение държава и, че на хоризонта се очертава перспективата за нов глобален сблъсък от рода на студената война.

Ще напомня, че съвсем доскоро американските геополитици смятаха подобна перспектива за възможна чак след около 15-20 години и затова стратегията на САЩ за този период си поставяше като цел успешното водене на регионални войни против държави, нарушаващи договорите за нераспространение на оръжия за масово поразяване, или пък подкрепящи „международния тероризъм”. При това се смяташе, че „облекчените” (т.е. способни да бъдат бързо прехвърляни във всяка точка на света) американски експедиционни сили, разчитайки на огромното си превъзходство над всички евентуални противници, както в подготовката, така и във въоръжението си, ще могат да им нанесат решително поражение в рамките на краткосрочни и интензивни военни операции.

Но подобен тип въоръжени сили едва ли стават за воденето на изтощителна война с противник, разполагащ с почти същата мощ. Очевидно, именно осъзнаването на това, колко неадекватна на новите геополитически реалности е възприетата от САЩ стратегия на военно строителство, доведе до отлагане излизането на поредния обзор на проблемите на националната сигурност за периода 2005-2009, т.е. за следващите четири години (Quadrenial Defence Review - QDR), който трябваше да бъде връчен на президента Буш още през август.

Разбира се, макар и в неявна форма и използвайки за целта на определени евфемизми (от типа на „...възможността за поява в Азия на икономически и военно политически силов център”), Китай бе посочен като потенциален геополитически опонент на САЩ още в предишния обзор QDR-2001. Все пак, върху основните концептуални положения на последния силно се отразиха събитията от 11 септември 2001, случили се три седмици преди появата му. През 2005 обаче, САЩ очевидно са стигнали до извода, че двусмислиците и недомлъвките по отношение на Китай вече нямат никакъв смисъл, защото става дума за нещо много сериозно и потенциално опасно.

Днес върху запазващата се (напук на всичко) известна неопределеност във визията за бъдещите заплахи се наслагват и немислимите преди проблеми, касаещи финансирането на основните американски военно-промишлени програми, което, на свой ред, се обуславя от ръста през последните години на отрицателния баланс между приходите и разходите в държавния бюджет на САЩ. По време на втория си мандат, администрацията на Буш се ориентира към ограничаване (поне) на ръста на бъджетния дефицит чрез съкращаване на държавните разходи. Военното министерство, като основен потребител на държавни средства, естествено не можеше да не се съобрази с това. Затова още в края на 2004 военният министър Доналд Ръмсфелд лансира поредната си инициатива, предлагайки през следващите шест години финансирането на перо „Покупки на военна продукция” в бюджета на министерството да бъде съкратено с 30 млрд. долара.

Непосредствено след това официалните изказвания на босовете на американската военна промишленост придобиха съвсем минорен тон. Всъщност, истината е, че проблемите с финансирането на тази промишленост започнаха да се изострят още преди инициативата на Ръмсфелд. Като съвсем не последна роля в това изиграха както общото оскъпяване на процеса на смяната на поколенията военна техника (което, според един от най-авторитетните специалисти по проблемите на американската военна промишленст Нормън Огъстин – бивш вицепрезидент на Lockheed Martin, следва експоненциална крива на развитие), така и погрешната оценка от страна на клиентите (т.е. на Департамента по отбрената) на реалната стойност на поръчаната продукция (която по правило се занижава, при това в пъти).

Така, първият произведен есминец DD(X) по технологията „стелс”, според експертите от военното министерство би трябвало да струва 1,7 млрд. долара, докато по оценки на колегите им от Конгреса цената му ще бъде над 3 млрд. На свой ред, независими екперти смятат, че стойността на корабите от този клас не би трябвало да надвишава един милиард долара (приблизително толкова струват съвременните атомни самолетоносачи с водоизместимост 100 хил. т). Финансовите ресурси на американските военноморски сили ще им позволят да поръчват по не повече от един DD(X) годишно, което поставя под въпрос запълването на капацитета на основните производителни на военни кораби в САЩ Northrop Grumman и General Dynamics. Затова, както и по други конкретни поводи, все по-често се споменава възможността за спиране на производствени линии и дори на цели поделения на американските военно-промишлени гиганти, с всички произтичащи от това последици (включително и социални).

През мналата 2005 всичко това послужи като повод на редица конгресмети да използват доста твърда реторика по отношение на военното министерство, която в най-общи линии би могла да се сведе до това, че преди да се коментират «невероятните качества» на DD(X), или на изтребителите F-22, не би било зле да се отговори на въпроса какви първостепенни национални задачи ще бъдат решени с тяхна помощ. Защото едно е, ако става дума за «държавите-парии, подкрепящи тероризма» и съвсем друга – ако се отнася за очертаваща се китайска заплаха. Така, в крайна сметка, се оказва, че при наличието на подобен дефицит в държавния бюджет, няма никакъв смисъл в QDRда се фиксират конкретни военно-технически системи, след като Конгресът не е наясно, за какво точно те биха могли да се използват.

В концентриран вид, всички американски проблеми в сферата на националната сигурност и отбраната се проявиха в «иракския капан» (в който САЩ бяха вкарани не по-малко глупаво, отколкото навремето Съветският съюз – в афганистанския). На първо място, «неочаквано продължителният» конфликт в Ирак вече оформи огромна «дупка» в държавия бюджет, през която ежегодно изтичат по 100 млрд. долара. На второ място, стана ясно (за кой ли път в световната военна история), че основният товар в бойните действия се поема от армията (т.е. от сухопътнити сили), а победата (също както и по времето на Римската империя) не може да се гарантира само от въздуха, а единствено от решаващият успех, постигнат непосредствено на територията на противника (което самите американци обозначават с израза “boot on the ground”).

Междувременно, докато вървяха «революционните преобразувания във военната сфера» за пореден път стана ясно и, че числеността на американските сухопътни сили е просто недостатъчна, арсеналите от стандартно въоръжение и боеприпаси застрашително намаляват, а от Ирак към САЩ нараства потокът от ранени и убити, както и този на повредена (повече или по-малко) бойна техника. За интензивността на военните действия косвено свидетелстват данните на медицинското управление на американската армия, според които процентът на връщащите се в строя ранени е значително по-нисък, отколкото беше в Корея или Виетнам например.

За радикалната промяна на американската визия за текущите приоритети във военната сфера говори впрочем и един многозначителен епизод от конференцията на най-големите световни оръжейни компании, състояла се в Лондон през лятото на 2004. Тогава, един от официалните представители на Пентагона откровено призна, че ведомството му се нуждае не от «хай-тек» военна техника, а по-скоро от средства, гарантиращи защитата на камионите и бойците от обстрела на иракските «муджехидини», осъществяван със стандартно стрелково оръжие.

Тоест, експертите действително има за какво да се замислят, преди да представят на президента Буш поредния концептуален документ, касаещ военното строителство и гарантирането на американската сигурност. Впрочем, вече се чуват гласове, че занапред неговото изготвяне не трябва бъде монополен приоритет на военното министерство, а в него да се включат и други ведомства, като например Държавния департамент, ЦРУ, ФБР и новосформираното американско «вътрешно министерство».

* Българско геополитическо дружество

{rt}