Майкъл Т. Клер е известен американски геополитик и професор по проблемите на мира и сигурността в света в Хемпшир Колидж, САЩ. Наред с това чете лекции във военния колеж Амхърст, както и в колежите Смит, Маунт Холиоки и в Мазачузетския университет. Той е член на борда на директорите на „Хюмън райтс уотч” и на Асоциацията за контрол на въоръжаването. Автор е на десетки статии и анализи в „ The Nation ”, “ Mother Jones ” и др., както и на няколко книги, повечето от които се превръщат в бестселъри. У нас е преведена „Войни за ресурси: новият облик на световния конфликт”. Майкъл Т. Клер живее в Нортхемптън, Масачузетс .

- В една своя статия предупреждавате: „пазете се от империите в упадък”, имайки предвид Съединените щати. Какво всъщност знаем от историята за геополическото поведение на такива империи и доколко склонни са те към извършването на „безсмислени и саморазрушителни действия”, както ги определяте самият Вие? Всъщност, действително ли мислите, че Америка преживява упадък?

- Изграждането и поддържането на една империя изисква изключително много енергия. Небходими са голяма енергия и ресурси за да завладееш други народи, да поддържаш постоянни гарнизони далеч отвъд границите, да се справяш с бунтовете, да управляваш колониите, да плащаш редовно заплатите на войниците и имперските бюрократи, да поддържаш достатъчно мощен флот и т.н. Всяка империя се е сблъсквала с тази дилема и всяка империя, рано или късно, се разпада когато се окаже, че разходите по запазването и започват да надминават приходите. Според мен, за Съединените щати, Ирак се оказа повратна точка: преди да навлязат в Ирак, САЩ бяха доминиращата световна сила и разполагаха с достатъчно мощ за да упражняват хегемонията си в почти всяка точка на света. Администрацията на Буш обаче много погрешно прогнозира разходите си по окупацията на Ирак (твърди се, че досега за целта са изразходвани между един и два трилиона долара) и тази грешка толкова зле се отрази на американската хазна, че САЩ вероятно вече никога няма да бъдат в състояние да предприемат толкова мащабно и скъпо начинание, без да рискуват да докарат страната до фалит, превръщайки нас, нейните жители, в просяци. Това трябва ясно да се заяви, защото реалностите на новата ситуация изглежда още не се осъзнават от сега управляващите, някои от които си въобразяват, че все още разполагаме със същата финансова и военна мощ и поради това са склонни да предприемат и други подобни авантюри. Ако го направят, това окончателно ще погребе Америка.

- След като заговорихте за Ирак, ако оставим настрана причините за тази война, които бяха дискутирани достатъчно широко, кажете, какво според Вас, предстои да се случи в тази страна? Очевидно там се разгаря гражданска война между шиити и сунити. Преди време бяхте казал, че е необходимо споразумение от типа на Дейтънското (сложило край на войната в Босна през 1995), както и, че Багдад трябва да стане неутрален, свободен град, а сунитите да получат част от петролните доходи. Смятате ли, че има шанс да се случи нещо подобно? Нима историята не ни учи, че такива граждански войни обикновено продължават дълги години, ако не и десетилетия. Освен това е налице сериозен бежански проблем. Как се вписват в тази картина кюрдите? И, накрая, ясно е, че САЩ не могат вечно да поддържат толкова многобройна армия в Ирак. Какво, според Вас, ще се случи там?

- Доста е рисковано, за когото и да било, да прогнозира бъдещето на Ирак, имайки предвид колко нестабилна е ситуацията в страната, както и провала на всички досегашни усилия за налагането на ред. Ще започна с това, че Ирак всъщност е една измислена, т.е. изкуствено създадена, държава. Тя е създадена от британците, по време и след Първата световна война, за да улесни контрола им върху петролните находища в региона. Британците създават т.нар. „Кралство Ирак”, обединявайки в едно три провинции на бившата Османска империя – Мосул в предимно кюрдския Север, Багдад в предимно сунитския център и Басра в предимно шиитския Юг, след което поставят начело един също толкова фалшив „крал”, произхождащ от район, който днес е част от Саудитска Арабия. За да не допусне това образувание да се разпадне, Великобритания залага на подкупите и грубата сила – т.е. на същата тактика, която десетилетия по-късно прилагаше и Саддам Хюсеин, след изгонването на британците от страната. Това означава, че САЩ са изправени пред екзистенциален избор: да тръгнат по пътя на британците и на Саддам Хюсеин, използвайки военна сила и пари за да запазят единството на Ирак, или пък да позволят страната да се върне към първоначалното си състояние, с минимално проливане на кръв. Разбира се, това няма да е лесно, но другата възможност е просто несъстоятелна. Според мен, след като веднъж стане ясно, че Ирак ще бъде разделен на три държави, като Багдад се превърне в „международен град” и се гарантира справедливо разпределение на доходите от петрола, както и, че американските войски постепенно ще напуснат страната – отделните елити ще седнат заедно и ще изработят необходимия modus operandi за практическото реализиране на този модел. Мисля, че подобна формула ще позволи и разполагането на международен мероопазващ контингент, под егидата на ООН, към който всички местни сили ще се отнасят с уважение и който ще замени американските части, чието присъствие само провокира проявите на насилие.

- Сега нека се прехвърлим на проблема с Иран. Наскоро заявихте, че очаквате срещу тази страна да бъде предприета военна акция – нещо подобно на въздушната операция „Шок и ужас” – при това до края на 2007. Все още ли смятате, че подобно нещо може да се случи? В края на краищата, Америка би трябвало да си е взела поука от случилото се в Ирак, още повече, че последиците от подобна акция биха били катастрофални, особено по отношение на петролните доставки. Според Вас, какви биха били тези последици и как те биха се отразили върху Ирак, както и върху Саудитска Арабия и другите държави от Залива?

- Да, все още смятам, че САЩ ще предприемат въздушни и ракетни удари срещу Иран през 2007, освен ако Ахмадинеджад не капитулира пред исканията на Запада и не прекрати обогатяването на уран, което не ми се струва вероятно. Все пак, мисля, че президентът Буш е научил нещо от Ирак и то е, че ако решиш да атакуваш една страна, подозирайки, че тя притежава оръжия за масово поразяване, първо трябва да изчакаш да се изчерпят всички възможности на дипломацията, преди да използваш сила, за да можеш с чиста съвест да заявиш, че си опитал всичко. Буш беше критикуван, че е нападнал Ирак преди да са се провалили всички дипломатически усилия за решаването на проблема, което представи Америка в много лоша светлина и доведе до взрив на антиамериканските настроения в света. Този път той няма да действа, преди европейците да признаят, че са опитали всички мирни средства, но те не са сработили, както и че санкциите на ООН не са имали никакъв ефект. Тогава президентът спокойно ще може да заяви пред Конгреса, че е оставил достатъчно възможности и време на европейците да решат проблема по своя си начин, проявявайки необходимото търпение, но „тъй като става дума за американските национални интереси, вече трябва да се действа”. Междувременно, той ще направи необходимото за попълване на Стратегическия петролен резерв за да може да посрещне евентуална петролна криза и ще изпрати допълнителни сили в Персийския залив за да предотвратят евентуален ирански ответен удар. Все още мисля, че подобни действия биха предизвикали хаос, но не вярвам, че това би спряло президента да нареди атака срещу Иран.

- През последните няколко месеца се очерта известен спад в цените на петрола, отчасти поради преценката, че рискът от сериозни проблеми с петролните доставки от Близкия изток или от други региони е намалял. Според Вас обаче, ситуацията не само не се е подобрила, а е станала по-лоша. Как евентуални терористични нападения срещу основните инсталации за добив на петрол и природен газ (например срещу Рас Танура в Саудитска Арабия) биха се отразили върху цените?

- Всъщност, рисковете от нов скок в цените на петрола бяха донякъде свързани с евентуална война срещу Иран, а донякъде с възможността от поредния унищожителен ураган, от типа на „Катрина” или „Рита”, през 2005. След като това досега не се случи, цените паднаха, но ако все пак то стане факт, те отново ще скочат. Ако ме питате, каква е вероятността да изкараме още една година без да избухне нова криза в Близкия изток, или пък без да ни сполети нов ураган, бих я определил като много малка. Факт е, че има много малко налични петролни резерви, докато търсенето бързо нараства. Така че, сами можете да прецените до какво би довела нова криза в региона, или пък нов ураган. Ако пък се случат и двете, скокът в цените не петрола ще бъде драматичен.

- Какво мислите за Китай – една страна, която е сред най-големите потребители на петрол и газ в света (и чиито потребности непрекъснато нарастват), както и за Русия, която днес е най-големият производител на петрол, а чрез „Газпром” е основен притежател и доставчик на природен газ. Как оценявате геостратегическите отношения между тези две страни? Смятате ли за възможно формирането на „енергийни алианси и блокове” в бъдеще и, ако да, как биха изглеждали те? Наскоро например заявихте, че Япония е прекалено обвързана с американските енергийни интереси. Бихте ли пояснили, какво имате предвид?

- Няма никакво съмнение, че Китай ще се нуждае от все повече енергоносители през следващите години и ще се конкурира със САЩ за достъпа до отдалечените находища на петрол и природен газ, особено до тези в Африка, Близкия изток и Централна Азия. Мисля, че китайците ще искат да се съревновават с американците, като всяка от страните разчита на своите енергийни мегакорпорации, но се опасявам, че Пекин смята, че САЩ се опитват да ограничат достъпа му до глобалните източници на енергоносители и това, волю-неволю, го тласка в обятията на Москва. Според мен, именно тази поука са си извлекли китайците от отказа на американското правителство да им разреши покупката на Unocal , което беше ужасна грешка, защото потвърди страховете на Пекин, че САЩ няма да му позволят да участват при равни условия в конкуренцията на глобалния енергиен пазар и, че Китай няма друг избор, освен да се обърне към Русия или да търси пробив в страни като Иран, Судан, Венецуела, Казахстан и Нигерия, където китайците виждат свободна ниша. Аз действително смятам, че се очертава появата на „енергийни алианси и блокове” и не мисля, че това развитие е здравословно за международните отношения, тъй като то може да доведе и до формирането на нови военни блокове, както в периода преди Първата световна война.

- Междувременно, сигурността на доставките на нигерийски петрол бяха поставени под въпрос поради активизирането на бунтовниците от MEND в делтата на Нигер. Ангола се очертава като все по-важен износител на петрол, особено за Китай. Като цяло, Гвинейският залив вече е, и вероятно ще остане и през следващите години, ключов регионален производител на лек суров петрол. Дали, при нужда, Западът би предприел военна интервенция в Западна Африка? И, дали това не би довело до открит конфликт с китайските интереси там, както и на целия континент?

- По правило, „военната интервенция” бива предшествана от засилен оръжеен трафик, следва появата на военни инструктори и съветници, след това пък се изпращат специални части, в подкрепа на местните нередовни военни формирования (какъвто беше Северният алианс в Афганистан, например) и едва след това настъпва финалната фаза, когато се изпращат редовни военни части. Може би ще мине известно време, преди САЩ да достигнат до тази фаза в Африка, но е факт, че някои от предходните фази (например оръжейните доставки и изпращането на военни инструктори) вече са налице, а се появиха и съобщения, че американски специални части вече действат срещу радикалните ислямистки групи в района на Сахара, така че процесът, за който говорите, вече тече. Впрочем, китайците също осъществяват различни индиректни форми на интервенция, особено в Судан, където помагат на правителството на Севера в усилията му да се справи с бунтовниците от Суданската народно-освободителна армия в богатите на петрол южни райони. Не вярвам, че това би могло да доведе до директен военен сблъсък между китайците и американците в Африка, но напълно допускам да се стигне до други форми на конфронтация на континента. Всъщност, това вече се случва: САЩ например, се опитват да изолират суданското правителство в Съвета за сигурност на ООН, докато китайците открито се противопоставят на това.

- Накрая, как бихте коментирал вероятността от нови „войни за ресурси” в бъдеще? Имам предвид истински военен конфликт. В тази връзка, какво мислите за Каспийския регион, за бившите съветски републики от региона, или пък за района на Южнокитайско море?

- Предполагам, че правите разлика между гражданските войни, които се водят за доходите от наличните енергийни ресурси, като тези в Ирак или Нигерия, и пълномащабните войни между големите сили за достъп и контрол на богатите на петрол региони. Войните от първия вид вече се водят и очаквам броят им в бъдеще да нараства. Що се отнася до втория вид войни, мисля, че си струва внимателно да анализираме възможността от „непреднамереното им ескалиране”. Не мисля, че някоя от големите сили съзнателно би провокирала война за петрол, както навремето Япония нахлу в Холандска Западна Индия през 1941 (и бомбардира Пърл Харбър, като превантивна мярка срещу евентуална американска реакция), но смятам, че те биха могли да възприемат опасно провокативно поведение, което при определено развитие да ескалира, водейки до хаос и непремерена реакция (подобно на развитието на събитията, довели до избухването на Първата световна война например). Възможна „гореща точка” за реализацията на подобен сценарий е Източнокитайско море, където Китай и Япония са разположили свои военни кораби и бойна авиация около оспорваните залежи на енергоносители и ги използват по един доста заплашителен начин, рискувайки да провокират случаен сблъсък, който да прерастне в пълномащабна война. В този смисъл, отговорът на въпроса ви е положителен – смятам, че войните за петрол и природен газ са напълно възможни.

{rt}

Изключително бързото икономическо и политическо развитие на британските преселнически колонии в Австралия води до това, че още в средата на ХІХ век местната преселническа общност започва да проявява собствени външнополитически амбиции. При това, формирането на външнополитическите представи на младата австралийска нация бива подложено на въздействието на редица геополитически фактори.

От самото начало на съществуването си, колониите на британските заселници в Австралия и Азия, в геополитически план, играят ролята на предни постове на Британската империя в огромния регион на Южните морета. Ролята на „стражи и защитници” на британските интереси съвсем ясно се осъзнава от австралийците. От една страна, това обстоятелство поражда остро недоволство от проникването в региона на Тихия океан на други велики сили, съперничещи си с Великобритания, а от друга – с развитието на самите австралийски колонии – ускорява появата на собствени колониални амбиции в средите на местния, австралийски икономически и политически елит. Стремежът на австралийците да създадат своя сфера на влияние в Тихия океан става очевиден още през 30-те години на ХІХ век. Така, през 1832, влиятелният местен вестник „Сидни Херълд” призовава съседните на континента райони на Океания да се разглеждат, „като територии, които в бъдеще ще бъдат зависими от нас” (1) . През първата половина на 70-те години, австралийците апелират към Великобритания да анексира островите Фиджи. Резолюция с подобно искане е приета на конференцията на австралийските преселнически колонии, през 1870 (2) . Впрочем, опитите на австралийците да оказват натиск върху метрополията в тази посока продължават чак до анексията на островите от британците през 1874. През лятото на 1883, поредната конференция на правителствата на австралийските колонии излиза с искане, към владенията на Британската империя (т.е. към Австралия) да бъде присъединена Нова Гвинея, както и всички прилежащи острови от Океания. Именно австралийските преселнически колонии стават инициатори за установяването на британски протекторат върху югоизточната част на Нова Гвинея през 1884 (3) . През 1906 Британска Нова Гвинея, която междувременно е преименувана на Папуа, преминава под управлението на създадение през 1901 Австралийски съюз. Така, Австралия, де факто, се превръща в колониална държава (4) . Стремежът да участва в разпределянето на колониите в Океания се превръща в първото „бойно поле” на австралийската външна политика. През 1894 правителствата на преселническите колонии енергично (макар и неуспешно) подкрепят предложението на новозеландското правителство за замяната на тройния протекторат (осъществяван от Великобритания, Германия и САЩ) над Самоа с новозеландски. В това правителствата на австралийските колонии виждат пореден шанс за утвърждаването си на международната сцена като самостоятелен геополитически субект (5) .

Много съществен геополитически фактор, който в значителна степен предопределя особеностите както на вътрешно, така и на външнополитическото развитие на Австралия, е разстоянието. Отдалечеността на преселническите колонии от метрополията обуславя слабата защитеност на Петия континент и става една от причините за външнополитическите „фобии”, които тормозят австралийците през почти цялата история на тази страна. Така, през втората половина на ХІХ век, те се опасяват от Франция, но особено от Русия, която се възприема на континента не само като основния съперник на Британската империя на международната сцена, но и като реална военна сила в Източна Азия и Северния Тихи океан. „От Кримската война насам – подчертава през 1889 австралийският писател Арнолд Мартин – за нас, австралийците Русия, с нейната тихоокеанска ескадра, придобива застрашителни очертания, в качеството и на естествен враг на Британската империя” (6) . В Австралия по онова време е широко разпространено мнението, че в случай на война между Великобритания и Русия, руският военно-морски десант на континента става неизбежен.

В продължение на дълги десетилетия противопоставянето на „руската заплаха” се превръща в един от основните елементи при позиционирането на Австралия спрямо външния свят - именно страхът от Русия е и основния мотив за създаването на австралийската национална армия в началото на ХХ век.

След поражението във войната с Япония през 1904-1905 обаче, Русия престава да се възприема от австралийците като сериозна заплаха за сигурността на Петия континент. Най-големи опасения сред тях вече предизвикват Германия и Япония. При това австралийците са притеснени не толкова от факта, че Германия се утвърждава като колониална държава в Океания, колкото от обстоятелството, че изострящото се британско-немско съперничество в Европа може да принуди Лондон да съсредоточи по-голямата част от флота си в европейски води, пренебрегвайки защитата на Австралия. Въпреки съюза между Великобритания и Япония, в Австралия ясно съзнават и опасността, която представлява за континента все по-мощния японски флот. „В Австралия смятат за съвсем реална не само възможността, но и намеренията на японците да се възползват от първия удобен случай за да окупират страната” – пише в доклад до Санкт Петербург руският консул в Мелбърн Михаил Геденщром, малко след края на руско-японската война (7) .

В така очерталата се геополитическа ситуация, Австралийският съюз предприема самостоятелни стъпки в търсене на нов покровител, който, както се надява местният елит, ще е в състояние да помогне на страната да гарантира сигурността си. Съвсем естествено, погледите се насочват към САЩ, които, също както и самата Австралия, са обезспокоени от засилването на Япония след победата и във войната с Русия. В края на 1907, без да съгласува действията си с британското правителство, министър-председателят на Австралийския съюз Алфред Дийкин кани в Австралия американския флот, изпратен от президента Теодор Рузвелт на околосветско плаване. Посещението на американските бойни кораби в Сидни и Мелбърн се осъществява през октомври-ноември 1908 и е посрещнато с възторг от местното население (8) . И в Австралия, и във Великобритания, и в САЩ са наясно, че посещението на американския военен флот в австралийските пристанища има откровено антияпонски характер. То се оказва своеобразен предвестник на установените по-късно още по-тесни, а след това и официални съюзнически отношения между Австралийския съюз и Съединените щати. В същото време, визитата е прецедент, демонстриращ твърдото намерение на австралийската дипломация да действа самостоятелно, като доказателство за постепенната еманципация на страната от бившата метрополия.

Третият геополитически фактор, който оказва сериозно влияние върху формирането на австралийската външна политика, е необходимостта страната да продължи да съществува в обкръжението на цивилизационно и културно чуждите на самите австралийци (без да броим малобройното аборигенно население, разбира се) народности от Азия и Океания. Расовите предразсъдаци, широко разпространени сред европейците на границата между ХІХ и ХХ век, се подсилват в Австралия и от съвсем практичните опасения, свързани с конкуренцията на евтината работна ръка, идваща от Азия, а по-късно и от появата на японски стоки на местния пазар. Това обстоятелство подтиква австралийските власти да не разчитат само на британската дипломация, а да вземат в свои ръце решаването на въпросите, свързани с имиграцията. Така, през 1896, на конференцията на министър-председателите на преселническите колонии в Сидни, е обявено, че колониите отказват да приемат на територията на Австралия действието на англо-японския договор от 1894, допускащ свободната миграция на японци във владенията на Британската империя (9) . Последвалите протести на Токио пред Лондон, както и опитите на британското правителство да промени позицията на колонистите, въобще не са взети под внимание от австралийците. Нещо повече, през 1904, продължавайки твърдата политика на защита на собствените национални интереси, министър-председателят на Австралийския съюз Алфред Дийкин влиза в преки преговори с японския консул в Мелбърн, в резултат от които между двете страни е подписано споразумение за условията за временно пребиваване на японски студенти, търговци и туристи на територията на Австралия (10) . Според повечето местни историци, именно с това споразумение е поставено началото на самостоятелната австралийска външна политика. Търсенето на необходимия баланс между необходимостта да живеят сред и да поддържат контакти с географски близкото си азиатско обкръжение и стремежът в същото време да запазят на всяка цена европейската си идентичност, се превръща в крайъгълен камък на австралийската външна политика чак до края на ХХ век.

Така, геополитическите фактори не просто катализират процесите на еманципация на Австралия от Британската империя и на самоидентификация на австралийската нация, но и в значителна степен ускоряват формирането на самостоятелната австралийска външна политика, предопределяйки и нейните основни вектори.

Бележки :

1 Sydney Gerald, 12.07.1832.

2 Вж . Morrell W.P. Britain in the Pacific Islands . London , 1960. P.151-152.

3 Вж . British Parliamentary Papers, c.3691, c.4273, c.4584. London , 1883, 1885; Select Documents in Australian History. Vol.2 (1850-1900). Ed. by C.M.H.Clark. P. 453, 454.

4 Вж. Масов А., "Смутное время" в колониальной истории Папуа. (Передача

Британской Новой Гвинеи Австралийскому Союзу) // XII научная конференция по изучению Австралии и Океании . М ., 1981.

5 Meaney N.K. A History of the Australian Defence and Foreign Policy 1901-1923. Vol.1. The Search for Security in the Pacific 1901-1914. P.21-22.

6 Martin A.P. Australia and the Empire. Edinburgh, 1889. P. 64.

7 Вж. Доклада на М.Геденщром от 10.09.1908. АВПРИ. Ф.184. Оп. 520. Д.1300. Л. 77. Об.

8 Вж. Грудзинский В.В. На повороте судьбы: Великая Британия и имперский федерализм (последняя треть XIX - первая четверть ХХ вв.). Челябинск, 1996. С. 162-166.

9 Millar T . B . Australia in Peace and War: External Relations 1788-1977. Canberra , 1978. P. 60.

10 Вж . Nish I.N. Australia and the Anglo-Japanese Alliance , 1901-1911 // The Australian Journal of Politics and History. 1963. Vol. 9, No 2. P. 202-204.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Проблемът за изработването на нови подходи в геополитическия анализ, във връзка с процеса на формиране на глобално мрежово общество, на който сме свидетели днес, заема все по-важно място в съвременната геополитическа наука.

Още през 1982 политологът Джордж Фридмън дефинира „световния град” като междинно звено между взаимодействието на ниво национални държави и на ниво транснационален капитал. Въпреки това, като програмен в това отношение, обикновено се цитира труда на испанеца Мануел Кастелс „Европейските градове, информационното общество и глобалната икономика”, появил се през 1994. По-късно Питър Тейлър, развивайки идеите на Кастелс, стига до извода за необходимостта от принципно ново изобразяване на глобалния свят с помощта на матрица на градовете и на връзките между тях.

Според Кастелс, съвременното информационно общество е, преди всичко, нова обществено-икономическа формация, чието създаване е свързано с утвърждаването на нов начин на производство. В този контекст, той разсъждава съвсем в духа на марксисткия структурно-функционален анализ, характеризирайки информационното общество като социална структура, в която „ресурсите за икономическото производство, културната хегемония и политическата и военна мощ зависят, в основата си, от способността да се генерират, съхраняват и обработват информация и знания” (1) . Материалното производство играе подчинена роля по отношение на информацията и знанието. Центрове за производство на информация са градовете, формиращи мрежата на глобалната икономика. Под глобална икономика, самият Кастелс разбира „икономиката, функционираща като едно цяло в реално време и на планетарно равнище” (2) . Тоест, според него тя е ядрото на глобализацията, която се корени най-вече в съвременния начин на производство.

В условията на глобализация, ново звучене придобива и пространственият геополитически анализ. Както твърди Кастелс, в информационното общество, тъй нареченото „пространство на потоците” доминира над „местното пространство”. Последното всъщност е традиционното географско пространство, докато „пространството на потоците” представлява „система за обмен на информация, капитали и власт, структурираща основните процеси в рамките на обществата, икономиките и държавите, между различните региони, независимо от тяхното местоположение”. При това „пространството на потоците” действително притежава характеристиките на реално пространство, защото има своето материално изражение и пряко зависи от средствата за телекомуникация и транспортната инфраструктура на конкретната територия. Тоест, излиза, че не целият свят е глобален, а само частта му, интегрирана в световното „пространство на потоците”.

Днес „пространството на потоците” играе доминираща роля по отношение на „местното пространство”. Възлови центрове на първото са градовете на глобалния свят, чиято основна функция е управлението на потоците. Кастелс достатъчно дълбоко анализира феномена на съвременния град. Градът на глобалния свят притежава определена степен на независимост по отношение на съответната национална държава, поради изобилието от собствени информационни връзки, позволяващи на града да излезе на преден план (в сравнение с националната държава), в качеството си на субект в системата на международните отношения. В тази връзка, в геополитиката, от известно време насам, масово се използва терминът „световният град”.

Еманципацията на съвременния град е израз на кризата на идентичността. Ерозията на силната национална държава поражда неяснота относно това, в чии ръце се намира днес съдбата на индивида, което пък, в крайна сметка, води до маргинализацията му. В днешните градове се наблюдава една от най-ярките черти на съвременността – „социалният дуализъм” , т.е. паралелното съществуване на благополучните райони, населени с добропорядъчни граждани и на гетата, гъмжащи от наркомани и престъпници. Освен това те са буквално наводнени от наемни работници от развиващите се страни, което усилва социалния дуализъм, пораждайки страх и ксенофобски настроения сред местното население.

Така, Кастелс характеризира съвременния град, използвайки термини като „информационен град”, „дуалистичен град”, или „глобален град”. Базирайки се на неговата концепция, си струва да анализираме ролята на информационния град. Както и по време на Средновековието, градът ознаменува началото на новата епоха, както тогава и днес той е дуалистичен, съдържайки в себе си благополучието на една част от своите жители и бедността на друга, но днес този дуализъм се очертава вече на планетарно равнище. И, ако в индустриалната епоха основният субект на международните отношения е националната държава, в съвременната тази роля се поема от града.

При това, самият Кастелс разглежда утвърждаването на града не само от гледната точка на появата на информационното общество, но и на връщането към епохата на „градското средновековие”. Според него, решаването на съвременните проблеми изисква да се обърнем към архетипа на градската европейска цивилизация, т.е. към здравите традиции на гражданското общество. Известният британски геополитик Питър Тейлър, който в това отношение може да се смята за последовател на Кастелс, стига до извода за необходимостта от ново изобразяване на света, което да допълни традиционното географско описание. През 2001, в статията си „Особености на мрежата на световните градове”, Тейлър представя матрица на връзките между 55 „глобални градове”, в които функционират 46 най-големи фирми, произвеждащи информационни услуги. Според него, възникването на градовете, като „глобални сервизни центрове”, е резултат от реализацията на локалните стратегии на компаниите, произвеждащи услуги.

Корените на процесите, свързани с концентрацията на международната активност на нивото на отделните компании и градове, като тяхно средоточие (самият Тейлър го определя като „пространствена дисперсия”), британският геополитик вижда в развитието на комуникациите и информационните технологии през 70-те години на миналия век. Днес, в условията на пространствена дисперсия, ускоряване и усложняване на комуникационния процес, събирането и анализът на информацията за комуникационните потоци в глобалното мрежово общество изглежда силно затруднена. В тази връзка, според Тейлър, става целесъобразен анализът на взаимоотношенията между големите компании и, като тяхна производна, на взаимоотношенията между градовете. Така, Тейлър предлага създаването на матрица, отразяваща пространствената стратегия на 46 фирми, по отношение на 55 града със световно значение. Въпросната матрица отразява „пространството на потоците”, за което стана дума по-горе. Що се отнася до „местното пространство”, то е изобразено посредством „матрицата на разстоянията” между глобалните градове, като физическо изражение на „пространството на услугите” (т.е. същото онова пространство, което Кастелс нарича „пространство на потоците”).

Освен това двуизмерно изображение на глобалното пространство, Тейлър предлага и модел на триизмерно изображение, разпределяйки световните градове на три нива – алфа (10 градове), бета (10 градове) и 35 гама-градове, в зависимост от степента на тяхната интегрираност в глобалната икономика, което в неговата концепция е и основен критерий за съотношението „периферия-център”. Според Тейлър, централни алфа-градове са например Лондон, Токио, Ню Йорк, Париж и Хонконг. В групата на бета-градовете той поставя Москва, а в тази на гама-градовете – Прага, Джакарта, Каракас и др.

Без съмнение, подобна градация не бива да се абсолютизира, но въпреки това самият опит да се очертае сложния и на пръв поглед хаотичен процес на глобалните взаимоотношения, е много интересен.


Той обаче не ни дава никакви основания да се отказваме от традиционните геополитически подходи. И макар че самият Тейлър също го подчертава, бих искала да отбележа някои моменти, които според мен следва да се отчитат, когато използваме концепцията за „пространствените потоци”. По същество, основната проява на глобализацията е развитието на самостоятелни международни (и на първо място икономически) връзки между големите компании и градовете. Налице е определен дуализъм между политическите доктрини и икономическите връзки, което е характерно за всички пазарни формации. По своята форма, тези връзки имат информационен характер. Макар че, когато говорим за информация, не бива да забравяме, че тя никога не е изолирана и „сама за себе си”. Информацията винаги е свързана с някакъв, пък дори и реално несъществуващ, обект. Има информация, касаеща самата информация (например различните видове шифри и т.н.), като в този случай тя е многопластова, но така или иначе, информацията е своеобразна обвивка на реалността, пък макар и на много различни равнища. Също както фискалните ресурси са израз на реалния капитал, така и информацията е израз на реалните събития. А реалните събития, които формират самостоятелен независим пласт от международните отношения, са преди всичко икономически отношения – търговски и финансови. Първата, повече или по-малко явна изява на еманципацията на света на бизнеса от този на политиката, стана факт още по време на Втората световна война, когато компаниите на воюващите помежду си страни продължаваха да осъществяват пазарно взаимодействие, използвайки за целта неутралните държави. Това, до голяма степен, се дължеше на обстоятелството, че още преди войната бе създадена мрежа от взаимодействия, чието разрушаване се оказа невъзможно. След Втората световна война светът още повече се „стесни”, във връзка със създаването на органи за глобален (световен) контрол и активизиране дейността на международните организации, чиито предвоенни прототипи не можаха да постигнат особени успехи в развитието си, разширяване на икономическите връзки между държавите, и формирането на единното пространство на информационните връзки, благодарение развитието на компютърните технологии.

Тоест, глобалното пространство не е физическо, а пространство на връзките, в което постепенно се интегрират все нови и нови действащи лица като това се подчертава и от цитираните по-горе британски политици.

С появата и утвърждаването на информационното общество, вече може да се говори не само за отделни прояви на глобализацията, но и за глобализацията като доминиращ феномен на съвременната епоха. Възможността за осъществяване на информационни контакти придава по-голяма независимост и самостоятелност на поведението, затова е напълно вероятно пространствената дисперсия, за която говори Тейлър, постепенно да засегне и редица по-малки от градовете образувания. Затова, макар че днес именно градовете са центровете на информационните връзки, не можем да оставим без внимание и индивидуалните връзки, т.е. връзките на индивида или на отделната малка фирма. Неслучайно е налице устойчива тенденция към налагане доминиращата роля на частното право, по отношение на публичното.

В същото време, не може да не отбележим, че разнообразието, високите темпове и сложността на контрола над информационните връзки генерира и редица отрицателни явления, характерни за съвременната епоха, като на първо място сред тях е международният тероризъм. Международният характер на тероризма, до голяма степен, се обяснява с информационния характер на връзките, но в същото време самият тероризъм е породен и от съвсем реални причини, имащи цивилизационен, културен и икономически характер, а вероятно е свързан и с интересите на конкретни субекти на световната политика. Тоест, глобализацията се осъществява не само на нивото на мрежовото общество на „цивилизованите” корпорации. Самият Кастелс подчертава дуалистичния характер на глобалния град, макар че, според мен, може да се говори по-скоро за дуалистичния характер на глобалната цивилизация.

На първо място, това е свързано с дуализма на информационните и реалните процеси. Въпреки обективния характер на предмета на информацията, в човешкото съзнание често се губи представата за взаимната връзка между информацията и нейния предмет, особено отчитайки многопластовия характер на самата информация. Тоест, информацията сякаш бива „освободена” и къса връзката със своя предмет. На практика обаче, това е само илюзия и връщането към реалността в подобна ситуация винаги е болезнено. В крайна сметка, реалността винаги се проявява и взема своето, въпреки пропагандирания идеал. Икономическите кризи, войните и другите катастрофални събития на съвременността са опасни, най-вече, поради латентния характер и внезапната си проява, дължащи се именно на наслоените върху развиващите се реални процеси информационни „пелени”. Илюстрация за това бяха и трагичните събития от 11 септември 2001.

Следва да отбележим, че на ментално равнище глобалното общество все повече бива обзето от чувство на смътен страх. Отчитайки усъвършенстването на транспортните връзки, масовите трансгранични миграции на население, зоните на сравнително благополучие и тези на крайната бедност се оказват физически близо една до друга, а епохите, формациите и степените на цивилизационно развитие започват да се преплитат. В същото време обаче, различните светове на съвременния свят са в достатъчна степен локализирани, така че индивидът, принадлежащ към европейската цивилизация например, може и да не се сблъсква физически с тях ежедневно, но той, така или иначе, усеща присъствието им около себе си и това поражда у него постоянно растяща тревога.

Накрая, ще подчертаем, че глобализацията е изключително сложно явление, което може да бъде анализирано от различни гледни точки. Затова, всеки опит за системен анализ на съвременната глобална цивилизация, очертаване на нейната специфика, както и изучаването на феномена на съвременния глобален град, на което са се посветили редица съвременни политолози и геополитици, без съмнение представлява определен интерес и има важно теоретично и практическо значение за успешното формулиране на националните геополитически доктрини.

Бележки:

1. Castells, Manuel European Cities , the Informational Society and the Global Economy.//New Left Review. Volume: a. Issue: 204. ,1994, p.18.

2. Ibid.

Литература:

Castells, Manuel European Cities, the Informational Society and the

Global Economy.//New Left Review. Volume: a. Issue: 204. ,1994.

Hoyler, Michael; Szegner Mark J.;.Taylor Peter J; Walker, David R. F. A new mapping of the world for the new millennium//. The Geographical Т ournal. Volume: 167. Issue: 3., Publication Year: 2001.

Taylor, Peter J. Specification of the World City Network.//Geographical

Analysis. Volume: 33. Issue: 2, 2001.

Taylor Peter J.; Flint , Colin. Political Geography. World-economy,

nation-state and locality.Harlow, England , 2000.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

В продължение на доста време латиноамериканските държави оставаха в периферията на голямата световна политика, без да изпитват, в същата степен, в каквато страните от Европа или Азия например, последиците на мащабни войни и конфликти * . В същото време обаче, световните геополитически сблъсъци активно вляят върху отношенията между страните, разположени на юг от Рио Гранде, съпровождайки процеса на формиране на независимите държави от Западното полукълбо и на техните граници през целия ХІХ век. През следващото столетие геополитическите съображения съдействаха, както за възникването на многобройни териториални спорове, конфликти и войни между латиноамериканските страни, така и за тяхното прекратяване. Характерен за региона през ХХ век е пулсиращият процес на „обединяване-разединяване” между отделните страни от Латинска Америка, пред лицето на мощния им северен съсед – Съединените щати.

В условията на глобализация, класическото, геополитически обосновано, разпределение на силите в региона претърпя сериозни промени под влияние на геоикономическия и геокултурния фактори. В началото на ХХІ век в държавите от Латинска Америка мястото на общите в миналото идеологии (марксизма, кейнсианството, либерализма) и икономически модели (социалистическия, „десаройисткия”, неолибералния) започнаха да заемат нови цивилизационно- и културно обусловени политически и социално-икономически мегапроекти (Бразилия, Венецуела, Боливия). В подобна ситуация се очертава драматична промяна на целия комплекс на междудържавните отношения в региона. Не може да се изключи перспективата за активизиране на старите „замразени” спорове, както и появата на нови, подхранвани от противоречивото въздействие на глобализацията върху региона. Ще запази ли в тези условия Латинска Америка „репутацията” си на най-слабо конфликтната зона на планетата?

Анализът на конфликтния потенциал на региона следва да стартира с очертаването, върху картата на Южна Америка, на три обширни геополитически ареала – Андски, Амазонски и Лаплатски. През ХІХ и ХХ век в първите два нееднократно възникват териториални и други спорове, избухват въоръжени конфликти между държавите, в чиято основа са противоречията, породени от борбата за излаз на Тихия или Атлантическия океани и за достъп до естествените ресурси на крайбрежните морета (Първата и Втората Тихоокеански войни (1) , както и Чакската война), достъпът до плавателното горно течение на река Амазонка (перуанско-еквадорският въоръжен сблъсък през 1941), разграничаването на териториалните води във Венецуелския залив на Карибско море, във връзка с откритите в островния шелф големи петролни залежи и т.н. (2) . С изключение на „чакския проблем”, разрешен с Договора от Буенос-Айрес през 1938 и перуанско-еквадорския териториален спор, чиито последици бяха преодолени по мирен път чак през 1998, всички останали конфликти имат „реликтов” характер. Сред тях са споровете между Колумбия и Никарагуа за редица острови в Карибско море, както и между Венецуела и Гайана за територията Есекибо (3) . Наистина, в последно време, се появиха признаци, че някои от тях могат отново да се разгорят. Така, Боливия отново започна да претендира за възстановяване на излаза и към Тихия океан, изгубен по договора от 1904, а пък Венецуала възобнови териториалните си спорове с Колумбия.

Наред със старите конфликтогенни фактори, през последните години все по-голямо влияние оказват и геоикономическите и геокултурни тенденции, както и прословутият „ляв политически завой”, осъществен от цяла група страни от региона: Венецуала, Бразилия, Аржентина и Уругвай, наред с феномена на „индианския ренесанс” в Боливия, Еквадор и Перу. Важно е да отбележим и, че въпросните нови фактори могат както да изострят, така и да смекчат и дори неутрализират старите териториални спорове.

От 90-те години на миналия век насам, в Южноамериканския регион, като цяло, започна да се очертава тенденция към изглаждане на някои предишни противоречия, които от „замразени” постепенно се трансформират във „виртуални”. Пример за това е най-неспокойният в миналото регион – Ла-Платският геополитически ареал, на чието пространство в края на ХХ век започна да се проявява едно ново явление – транскултурната цивилизационна модификация.

Борбата за влияние в басейна на реките Парана и Ла-Плата между най-големите държави – Аржентина и Бразилия – се усложнява от различията в техните етнокултурни, езикови и „поведенчески” характеристики, както и от присъствието в това геополитическо пространство, на по-слаби страни, като Парагвай и Уругвай, превърнали се в обекти на битката за влияние. През ХІХ век, съвкупността от тези фактори неведнъж води до войни ** и провокира ожесточена оръжейна надпревара. През миналото столетие аржентинско-бразилското съперничество на два пъти едва не доведе до общорегионална война (4) . Хроничното напрежение намаля чак в средата на 90-те години на ХХ век, под влияние на няколко фактора от глобален и регионален мащаб.

По същество, най-важният измежду тях, като започнем от 80-те години насам, се оказва геокултурният, макар че, поне на пръв поглед, за постигането на помирението съдействаха геоикономическите императиви – решението за създаване на интеграционното обединение Меркосур, включващо Аржентина, Бразилия, Уругвай и Парагвай, през 1991. Като пътвърждение на тази теза можем да посочим неуспеха на интеграционните проекти от 60-те години (Групата от Ла-Плата, УРУПАБОЛ) (5) . Още по-показателен е примерът с аржентинско-бразилските противоречия в хидроенергийната сфера в средата на 70-те. Въпреки наличието на взаимен интерес от използване ресурсите на граничните реки, старите противоречия и предубеждения на военните правителства в двете страни доведоха до това, че бразилско-парагвайският проект за водната електроцентрала „Итайпу” и аржентиската ВЕЦ „Корпус” започнаха да се разглеждат като силно конкурентни. В резултат, осъществяването на плановете за развитие на хидроенергетиката сериозно изостри двустранните отношения.

Тогавашната линия и на двете правителства се базираше на „затворения национализъм” и възприемането на международните отношения като арена на съперничество между съседните държави. Бразилските военни предпочитаха ролята на най-близки съюзници на САЩ, а не на потенциални партньори на Аржентина. Аржентинските им колеги пък разсъждаваха в рамките на не по-малко фалшива парадигма, разглеждайки Аржентина като европейска страна, разположена извън пределите на Европа и изключена от латиноамериканския исторически и етнокултурен контекст.

За появата, а след това и за успешното развитие на сътрудничеството в рамките на Меркосур, съдейства, на първо място, отказът на Бразилия от едностранната ориентация към САЩ и „завоят” и към латиноамериканската общност. Политиката на „конструктивен национализъм”, основаваща се на представата за „автентичността” на Бразилия и нейните национални интереси в световния и регионален контексти, предреши замяната на военния режим с граждански през 1985. Икономическият скок на Бразилия през 1910-1980 (темповете на нарастване на бразилския БВП са сред най-високите в света) (6) естествено изясняват и въпроса за това, кой може да играе ролята на лидер в южноамериканското икономическо пространство.

Ключова роля за политическото сближаване между двете страни изигра и поражението на Аржентина във войната с Великобритания за контрол над Фолклендските (Малвинските) острови през лятото на 1982. Подкрепата, оказана на Аржентина от почти всички латиноамерикански държави (включително и от Бразилия) и враждебността към нея от страна на САЩ и другите западни държави, многократно усилиха чувството за солидарност на латиноамериканците и техния „регионален национализъм”. В този смисъл Бразилия не беше изключение и също започна да проявява по-сериозен интерес към сътрудничеството с най-близките си съседи.

Необходимостта от ускоряване на икономическото развитие и императивите за укрепване на демокрацията в държавите от Южна Америка за първи път бяха подкрепени и от политико-психологически стимули. Бразилия започна да се сближава с Аржентина. Наистина, опитът за „връщане” на последната към прозападния курс, при президента Карлос Менем, временно внесе известен дисонанс в аржентинско-бразилските отношения и дори провокира криза в Меркосур през 1998-2003 (7) . Както е известно, резултат от осемгодишното управление на Менем стана социално-икономическата и политическа криза, поразила сАржентина през 2001-2002, на фона на която на власт дойде правителството на Нестор Кирхнер, поставило в центъра на политиката си укрепването на южноамериканската интеграция.
Най-важна последица от подобно развитие на събитията стана това, че в началото на ХХІ век Лаплатският геополитически ареал престана да бъде генератор на напрежение в южноамериканското политическо поле. Периодично възникващите търкания между страните от тази зона имат временен характер ***. Районът на „тройната граница” между Аржентина, Бразилия и Парагвай на река Игуасу както и преди си остава потенциално неспокоен – той е постоянен генератор на наркотрафик, престъпност и тероризъм. Въпреки това, доминиращо в отношенията между четворката от Меркосур (към която гравитира и Чили **** ) не е съперничеството, а сътрудничеството.

В доктрините и концепциите за национална сигурност на Аржентина и Бразилия, нито едната, нито другата страна вече не се разглеждат като потенциални противници. През 1996-2003 Бразилия съществено съкрати военната си групировка на аржентинската граница, прехвърляйки значителна част от нея в района на Амазония. Макар че британските медии периодично предъвкват темата за стария спор за Фолклендските острови, няма никакви основания да очакваме, че Аржентина може да възобнови опитите да го реши със сила. Буенос-Айрес упорито призовава Лондон за мирно решаване на въпроса, пък и не разполага с ресурси за нещо друго. Ориентацията на Аржентина към сътрудничество в рамките на Меркосур, от една страна, максимално ограничава възможностите и да приема едностранни решения, а от друга – укрепва дипломатическите и позиции, позволявайки и да се надява на приемливо за нея решение на Фолклендския проблем.


В основата на новия модел на отношенията в ареала на Ла-Плата се оказаха две съществени обстоятелства: Бразилия се утвърди като неоспорим икономически лидер на Меркосур и ЮАОН (Южноамериканската общност на нациите, създадена през 2004 и обединяваща 12 държави), а пък Аржентина мълчаливо прие ролята на „номер две” в партньорството с Бразилия. При това укрепването на аржентинско-бразилското сътрудничество стимулира сближаването на другите южноамерикански страни. Освен укрепването на Меркосур през 1991-2005 тази тенденция бе ознаменувана и от изработването на съгласувани позиции на влизащите в него държави по отношение на т.нар. Американска зона за свободна търговия (АЗСТ), подписването на споразумението за ЮАОН и създаването на съвместни петролно-газови и медийни холдинги (Петросур и Телесур).

В Андското и Амазонското геополитически пространства продължава да има няколко „замразени” конфликтни огнища. Глобализацията и разпадането на двуполюсната система породиха заплахата от маргинализиране на латиноамериканските страни в икономически и политически план. Тези промени оказаха двойнствен ефект върху конфликтния потенциал на субрегиона. При положение, че (ако използваме израза на аржентинската анализаторка Луиза Бертони) „пространството е просто длъжно да се трансформира във време” (8), геополитическите схеми от ХІХ век вече не работят. Новите геоикономически и геокултурни реалности, наложени върху „реликтовите” териториални и други спорове, могат да доведат да неочаквано изостряне на ситуацията.

Пример за това е състоянието на венецуелско-колумбийските отношения. Натискът на Вашингтон върху президента на Венецуела Уго Чавес засега има обратен ефект – усилване на антиамериканската реторика, демонстративно укрепване на връзките с Куба и с радикалните лидери в Латинска Америка. Стремежът на Чавес да намери „друго цивилизационно решение” за Венецуела, изразил се и в преименуването на страната в Боливарианска република Венецуела ***** , се сблъсква с „неразбирането” на съседна Колумбия, която е привилегирован партньор на САЩ и един от най-големите реципиенти на американска помощ.

Венецуела, която заедно с Колумбия, навремето се беше ориентирала към ускорено присъединяване към Северноамериканската зона за свободна търговия (НАФТА), след 1998 драматично промени геополитическия си вектор, обръщайки се към Бразилия и Меркосур. През декември 2005, Венецуела беше приета за постоянен член на Меркосур без право на глас, докато не изпълни всички изисквания на организацията. Днес Чавес, с неговия яростен антиамериканизъм, отхвърляне на идеята за АЗСТ и политиката на страните, които я споделят (Мексико и Перу), се стреми да създаде в региона мощен „антиимпериалистически фронт”, с участието на Венецуела , Куба и Боливия – т.нар. Боливарианска алтернатива за народите на Америка (АЛБА). В резултат от това, мнозина възприемат политиката на Венецуела като заплаха за регионалната сигурност.

Отношенията между Венецуела и Колумбия (до 1830 тези две страни, заедно с Еквадор, съставляват т.нар. Велика Колумбия) се усложняват от хроничния колумбийски вътрешен конфликт. Правителството на Колумбия тясно си сътрудничи със САЩ, които му помагат да се противопоставя на левите и десни радикални въоръжени формации, срастнали се с наркотрафика и организираната престъпност. По тази причина опозицията обвинява управляващите, че са „продали суверенитета на страната”.

Междувременно, Колумбия обвинява Венецуела, че подпомага ляворадикалната герила, в лицето на „Революционните въоръжени сили на Колумбия” ( FARC ) и „Армията за национално освобождение” (Е LN ), предоставяйки убежище на лидерите им и създавайки партизански лагери в граничните венецуелски територии. Подобни обвинения не са лишени от основание. А към тях следва да добавим и старите вражди. От 1941 насам двете страни не могат да си поделят водите на Венецуелския залив, на чието дъно има значителни петролни находища. След 1980, когато напрежението между тях достигна опасно високо ниво, спорът беше „замразен” за неопределено време. Анализаторите обаче не изключват, че ако този конфликт все пак премине в нова „гореща” фаза, в него могат да се намесят и САЩ, които твърдо подкрепят Колумбия.

В чисто пропаганден план, имиджът на Венецуела не се подобри особено, след като през 2005 Каракас закупи от Русия 100 хил. единици стрелково оръжие, а Уго Чавес заплаши, че ако САЩ прекратят доставките на резервни части за самолетите F -16 (с които венецуелската армия разполага още от началото на 80-те години на миналия век), страната му ще купи модерни свръхзвукови изтребители от руснаците. Последното предизвиква сериозни опасения в съседна Гайана. Между нея и Венецуела има стар териториален спор за областта Есекибо, с площ от 160 хил. кв. км, която през 1899, с арбитраж, е присъдена на тогавашна Британска Гвиана (днешна Гайана). През целия ХХ век Венецуела, която така и не признава това решение, разчиташе на подкрепата на САЩ, недоволни от антиамериканската политика на тогавашните лидери на Гайана. Но след идването на власт на Уго Чавес ситуацията се промени. Съзнавайки това, самият Чавес прояви инициатива за установяване на стабилен modus vivendi с източната си съседка. При посещението си в Джорджтаун, през февруари 2004, той заяви, че е готов да гарантира стабилните доставки на петрол за Гайана, както и, че няма да пречи на плановете на последната за икономическото развитие на Есекибо.

От началото на 2006 безспокойство предизвиква перспективата за изостряне на друг стар спор в Андския субрегион, свързан с изгубения от Боливия излаз на Тихия океан в резултат от Втората Тихоокеанска война (9) . След Втората световна война, Ла Пас нееднократно поставяше въпроса за преразглеждането на боливийско-чилийския мирен договор от 1904 и за връщане на излаза на море, с посредничеството на международните организации. През 1978, т.е. когато противоречията с режима на генерал Пиночет достигнаха своя връх, Боливия скъса отношенията си с Чили, като те не са възстановени и до днес. При това боливийците не приемат чилийското предложение да им се предостави икономически коридор покрай тихоокеанското крайбрежие. Впрочем (и това многократно бе потвърдено на най-високо ниво), чилийците никога няма да се съгласят страната им да бъде разделена на две части, без сухопътна връзка помежду им ******.

Единствените положителни промени в отношенията между двете страни, след 1978, са свързани с присъединяването на двете към Меркосур, като асоциирани членки, през 1996, както и разминирането на минните полета по боливийско-чилийската граница. През 2004-2005 нарастването на значението на проблемите на енергийната сигурност силно повиши самочувствието на боливийците.

Провалът на плановете за неолиберални реформи през 90-те и началото на 2000-те години, характерно за които беше ускореното проникване на потребителската култура в затънтените кътчета на Андите и миньорските селища в боливийското плато, провокира появата на мощно индианско движение (индианците са 60% от населението на страната). Това доведе до победата на президентските избори през декември 2005 на етническия индианец Ево Моралес, който обеща да национализира петролно-газовия отрасъл и да върне на Боливия излаза на Тихия океан.

Национализацията, която президентът Моралес действително извърши през май 2006, показа, че той, най-малкото, държи на думата си. Действията му обаче, породиха и определени проблеми. Така, боливийската преса рязко разкритикува заявлението на генералния секретар на Организацията на американските държави (ОАД) – чилиецът Хосе Мигел Инсулза, че организацията не може да посредничи в спорове, ако с това не е съгласна една от страните. Междувременно, Чили отхвърля всякаква възможност за преразглеждане на договора от 1904.

Въпреки това, Ево Моралес продължава да отправя призиви „към народа на Чили и към Латинска Америка, като цяло, да помогнат на Боливия за решаването на териториалния спор” (10) . Интересно е, че чилийският президент Рикардо Лагос присъства при встъпването на Моралес в длъжност през януари 2006, въпреки скъсаните дипломатически отношения между двете страни. По-късно самият Моралес, на свой ред, посети Сантяго за да присъства при встъпването в длъжност на новият президент на Чили Мишел Бачелет. Тоест, спорът продължава, но засега няма изгледи за прерастването му в открит конфликт.

Развитието на междудържавното сътрудничество във всеки от геополитическите ареали на Южна Америка – Лаплатския, Андския и Амазонския, както и между тях, поне на пръв поглед, дава реални предпоставки за регионалното сближаване на латиноамериканските страни. Въпреки трудностите, негов основен двигател си остава Меркосур, а основно действащо лице – Бразилия.

В основата на създаването на Меркосур бе формирането на геополитическата ос Бразилия-Буенос-Айрес през 1986. По-късно стартира и изграждането на още една ос – „Бразилия-Каракас”. Централната част на Бразилия и нейното индустриално „сърце” – щатът Сау Паулу, се оказа свързан с петролния добив във Венецуела, а чрез нея – и с Андския субрегион, като цяло. Така започнаха да се формират устойчиви връзки от Андския и Амазонския ареали към столицата на Аржентина и основните и икономически центрове. Като за първи път те заобикаляха планинската верига на Андите и непроходимата тропическа селва, свързвайки се с Лаплатския ареал.

Постепенно се появиха условия за формирането на още една геополитическа ос – южната. Тя трябваше да позволи на Бразилия да получи излаз към Андския арел, както през северното му „крило” (Венецуела и Колумбия), така и през южното (Боливия и Чили). По този начин, формирайки тихоокеански „коридори” и регионални „оси”, латиноамериканският гигант възнамеряваше да си осигури достъп до басейна на Тихия океан, страните от Азиатско-тихоокеанския регион, Карибско море и, разбира се, до венецуелския петрол.

За реализацията на тази задача, през 90-те години на миналия век, бразилската дипломация предприе сериозни усилия за привличането в Меркосур на Чили и Боливия (асоциирани членки от 1996), Перу (асоцииран член от 2003), Венецуела (2005) и страните от АОН, като цяло. Геополитическата ос „Каракас-Бразилия-Буенос-Айрес” беше удължена до Сантяго, Ла Пас, Лима и Богота, затваряйки големия геополитически пръстен на Южноамериканския континент.

Не може да се говори за липса на достатъчно политическа воля за реализацията на този геополитически суперпроект. През 90-те години тя ясно се проявяваше в усилията на Бразилия, а след това и на присъединилата се към нея Венецуела, за създаване на Южноамериканска зона за свободна търговия, разглеждана като алтернативна на подкрепяния от САЩ проект за АЗСТ. През декември 2004 дванайсет държави от региона подписаха в Куско споразумение за създаване на Южноамериканска общност на нациите, която трябваше да се трансформира в единен търговско-икономически и политически блок на страните от Южна Америка, представляващ нейните 361 млн. жители. По-късно се появи и проектът АЛБА, лансиран от Венецуела и Куба, също като алтернатива на провалилата се АЗСТ. През 2006 към АЛБА, която активно се позиционира като „новата антиимпериалистическа сила” в региона, се присъедини и Боливия.


Основният фактор за сближаването между държавите от региона, в рамките на южноамериканския „геополитически пръстен”, е гарантирането на енергийната сигурност. Според анализаторите, сътрудничеството между южноамериканските страни в тази сфера ще заема все по-голямо място в глобалната икономика и политика. Южна Америка разполага с огромни запаси от петрол и природен газ, които покриват не само нейните потребности, но и позволяват непрекъснат ръст на износа. Освен това, страните от региона са изключително богати на възобновяеми източници на енергия, чието търсене тепърва ще нараства – включително на водна, вятърна и слънчева енергия, както и биомасата на тропичните гори. Накрая, в Южна Америка са концентрирани между 13% и 15% от световнита запаси на питейна вода, което в условията на предсказуемия дефицит на този жизнено важен ресурс в средата на ХХІ век, я превръща в ключов геоикономически играч, в глобален план. Междувременно, неравномерното разпределение на енергийните ресурси в континентален мащаб (при липсата на необходимото равнище на междудържавно сътрудничество) превръща тези страни в периодично застрашени от остри енергийни кризи, каквито през последните десетина години изпитаха Аржентина, Чили и Бразилия.

„Развитието на енергийната инфраструктура – т.е. изграждането на газо- и петролопроводи, нови високоволтови електрически линии и т.н., може да се превърне в основен двигател на новия етап в интеграционното взаимодействие между страните от континента, способно да гарантира изключително благоприятни условия за развитието им” – смятат редица аржентински анализатори (11) . Днес в Южна Америка функционира електропровод, свързващ Колумбия и Еквадор, като скоро ще бъдат въведени в експлоатация неговите продължения: на юг към Чили, на север към Панама и на изток – към Венецуела. През 2000 Аржентина и Боливия стартираха изграждането на съвместен газопровод в североизточна посока, като той ще се свърже с тръбопровода Боливия-Бразилия, към който се готви да се включи и Парагвай. На свой ред Венецуела строи две разклонения на петролопровода от север на юг – едното е към Бразилия и Аржентина, а другото – към Боливия, Уругвай и Парагвай. На провелата се през юни 2005 поредна 28-ма среща на Меркосур, с участието на страните от Андската общност, беше предложен план за изграждането на газопровод с дължина 1750 км, който да свърже перуанското пристанище Писко (свързано с газовото находище Камисеа) с чилийското Токопиля и да стане част от вече съществуващата в Южна Америка мрежа от газопроводи (12) .

Укрепването на „геополитическия пръстен” с добавянето към него на „енергиен”, както и продължаващите усилия на южноамериканските държави за развитие на континенталната комуникационна инфраструктура между всичките му ареали, следва да се разглежда като фактор за стабилизиране на отношенията вътре в региона. Задълбочаването му може да изключи възможността от изостряне на териториалните и други спорове. Действително, трудно можем си представим, че след като Боливия бъде плътно интегрирана в схемите за регионално междудържавно сътрудничество, може да сметне за изгодно да провокира изостряне на отношенията си с Чили и Перу. По-скоро, появата на тези схеми следва да се разглежда като предпоставка за изработване (с течение на времето) на нестандартни решения на старите спорове.

Струва си да обърнем внимание на декларациите на бразилските президенти през 1994-2005, че Меркосур е не просто икономическо и политическо, но и културно обединение. Сходни са и редица изказвания на високопоставени чилийски политици (една страна, чиито позиции по развитието на интеграционните процеси далеч невинаги и не във всичко съвпадат с бразилските), според които Меркосур има едновременно и икономически, и правни, и политически, и културни измерения (13) . Съществуващите търговско-икономически противоречия между основните страни в този блок – Бразилия и Аржентина, както и между тях и по-малките участници (Уругвай и Парагвай) не можаха да го провалят. След 2003 оста Бразилия – Буенос-Айрес непрекъснато укрепва.

В същото време, ситуацията, като цяло, остава сложна. Доказателство е неотдавнашното решение на Венецуела да напусне Андската общност (както и възможността същото да стори Боливия), както и трудностите, които преживява Меркосур на фона на очерталите се аржентинско-уругвайски противоречия. САЩ също не гледат с добро око на латиноамериканските интеграционни проекти и периодично полагат усилия за реанимиране на старите противоречия помежду им (14) .

Доскоро Вашингтон очевидно подценяваше геополитическото мислене на латиноамериканските елити. Там просто не можеха да възприемат, че Мексико, или още по-слабите централно-американски държави, могат да имат някакви геополитически интереси. Самите страни от региона пък не забравяха нито за миг за възможността от силово въздействие от Север. В същото време, през последните шейсет години, имаше няколко периоди, в които САЩ сякаш „отсъстваха” от развитието на събитията в Латинска Америка, поради ангажираността им в други региони – например по време на Войната в Корея (1950-1953), или на Виетнамската война (1964-1973). По правило, именно през тези периоди се надигаха мощни националистически вълни, които в крайна сметка водеха до укрепването на солидарността между страните от региона. Слабостта на южноамериканските държави по отношение на САЩ ги подтикваше още по-интензивно да търсят нови форми на сътрудничество .

Събитията от 11 септември 2001 и последвалите военни интервенции в Афганистан и Ирак, както и нарастващото напрежение около Иран, принудиха Вашингтон почти напълно да погребе идеята си за създаване на АЗСТ. На фона на провала на плановете си за създаването на обща континентална интеграционна схема под своя егида, САЩ заложиха на „примамването” на една или друга латиноамериканска държава да напусне регионалните проекти, сключвайки двустранен договор със Съединените щати за създаването на „зона за свободна търговия” (това се отнася например, за Чили, Перу, Колумбия, а в перспектива – вероятно и за Еквадор и някои страни от Централна Америка). Тази тактика обаче, едва ли ще провали плановете за укрепване на латиноамериканското сътрудничество. Нещо повече, стремежът на Вашингтон да следва описаната по-горе стратегия, може само допълнително да радикализира антиамериканските настроения и да задълбочи сътрудничеството между държавите от региона.

Въпреки декларациите, че САЩ са в състояние да водят едновременно няколко локални войни, Вашингтон би предпочел да избегне излишните усложнения в Латинска Америка. Именно това обяснява и миналогодишното обръщение на държавния секретар Кондолиза Райс към бразилския президент Луис Игнасио да Силва (Лула) да окаже „въздействие” върху Уго Чавес по отношение на неговата яростна антиамериканска реторика. Очевидно Белият дом разчита, че Бразилия може да изиграе ролята на посредник между САЩ и радикалните фигури на латиноамериканската политическа сцена – Чавес и Моралес.

Бразилия, която окончателно се утвърди като неоспорим регионален лидер, се отличава от останалите латиноамерикански държави по своите исторически, езикови и екнокултурни характеристики. Латиноамериканският регион е важен за тази страна, която вече се смята за световна сила, по-скоро в политически, отколкото в икономически план. Не бива да се пренебрегват и опасенията на бразилските съседи, че тя може да се намести в собственото им геоикономическо пространство, което невинаги съвпада с техните политически граници. В случай на рязко усилване на бразилското икономическо влияние, икономическият суверенитет на съседните държави – Парагвай, Уругвай, Еквадор и Боливия – може да бъде тотално ерозиран. Както отбелязват мнозина изследователи, появата на държава с геоикономически граници, излизащи далеч извън политическите, може „коренно да трансформира подходите към формирането на основите на държавната валутна, данъчна, антимонополна, инвестиционна и борсова политика” (15) .

Фундаменталният въпрос е, доколко вярна ще остане Бразилия на създаваната от самата нея система за континентално сътрудничество, ако бъдат удовлетворени амбициите и да влезе в „клуба” на великите световни държави (т.е. ако получи постоянно място в Съвета за сигурност на ООН и бъде поканена в Г-8). Не ясно и, колко дълго Аржентина ще продължи да се задоволява с ролята на „втория играч” в латиноамериканската геополитическа схема, потискайки амбициите си от миналото столетие. В страната продължава да съществува силна тенденция тя отново да се самоопредели като „западна”, а не като „латиноамериканска”. Сегашната идеологическа общност на ръководителите на Бразилия, Аржентина, Венецуела, Чили, Еквадор, Уругвай и Боливия скрива съществуващите различия, свързани с различната степен на радикализация на местните елити. Така, в Бразилия и Чили доминират умерените, а във Венецуела и Боливия - привържениците на „радикално-антиимпериалистическите възгледи” (16) .

Разсъждавайки за перспективите на конфликтогенния потенциал на южноамериканското политическо пространство, следва да имаме предвид един факт, който се потвърждава от почти цялата дълга история на отношенията между САЩ и Латинска Америка: стремежът на латиноамериканските елити към единство е право пропорционален на степента на осъзнаване на собствената им слабост.

Конкретно за Бразилия, като слабо място се очертава рядконаселеният и слабо изучен, но потенциално богат район на Амазония. Този район, с площ от 5,3 млн. кв. км, в който са съсредоточени 35% от всички тропически гори на планетата, все по-активно се интегрира в сферата на дейност на големите транснационална корпорации (ТНК), както и на международните престъпни организации, свързани с производството и трафика на наркотици, незаконния добив на злато, скъпоценни камъни и ценни дървесни видове.

Контрабандният трафик на природни ресурси от Амазония достигна мащаби, пряко застрашаващи националната сигурност на Бразилия. В страната нараства тревогата във връзка с появата на сепаратистки тенденции в някои територии, и дори щати, с предимно индианско население (като щат Рорайма например); обявяването на Амазонка за „колективно достояние на човечеството” и евентуалното осъществяване на международна военна интервенция в района за „борба с наркотрафикантите и терористите, проникващи от съседна Колумбия”.


Според редица бразилски депутати, в момента срещу страната им се осъществява своеобразна „информационна агресия” от страна на западните медии. Последните обвиняват бразилското правителство, че систематично нарушава човешките права в Амазония, използвайки като претекст отделни негативни явления в отношенията между армията, т.нар. „гаримпейрос” (т.е. златотърсачите) и някои индиански племена. В световните медии периодично се появяват материали за унищожаването на тропическите гори в Бразилия и нарушаването на екологичния баланс.

Бразилското правителство е наясно, че няма да реши проблема само с мерки за гарантиране на силовото си присъствие в Амазония (между 2000 и 2003 числеността на разположените там военни части нарастна от 5 до 15 хил. души). Практически всички действия, предприети от Бразилия през последните години за укрепване на сътрудничеството със съседните държави, общата граница с които е дълга над 11 хил. км, бяха насочени към утвърждаване на суверенитета над Амазония. Пример за такова сътрудничество стана създаването през 90-те години на системата за електронно наблюдение SIVAM (Система за контрол на басейна на река Амазонка), със съдействието на САЩ, Венецуела, Колумбия, Панама и Перу.

Друга важна инициатива, също свързана със стремежа на Бразилия да си гарантира контрола върху природните ресурси на Амазонския басейн, е лансираната от президента Лула през 2003 идея за установяване на преференциално сътрудничество между „възходящите страни-гиганти”, сред които, според него, освен Бразилия, са Русия, Индия, Китай и ЮАР (по-късно към тях бяха прибавени Аржентина и Мексико) (18) . Освен размерите на територията, населението и стойността на БВП, както и важната роля в световната икономика и политика, всички тези страни си приличат по това, че разполагат с уникални природни ресурси, битката за които вероятно ще определи спецификата на ХХІ век.

Все пак, перспективата Бразилия да се откъсне от своите латиноамерикански „корени” не изглежда особено вероятна, дори ако страната съумее да повиши международния си статут. Защото само развитието на регионалното сътрудничество в Амазония, където се срещат всичките три южноамерикански геополитически ареали, може да разруши представата за този район като „зона на безвластие, нуждаеща се от международен контрол”. По същата причина Бразилия не може да си позволи да остави отношенията си със съседите „на самотек”, позволявайки възраждането на старите териториални спорове или пък новия възход на набиращия сили „индиански ренесанс”. Бразилските усилия за „формиране” на различни латиноамерикански алианси, които страната полага от 1904 насам, очевидно нямат конюнктурен характер. Затова едва ли можем да очакваме, че тя няма да се опита да използва влиянието си при изостряне на ситуацията в региона.

* * *

Независимо от всички затруднения от геополитически, геоикономически и геокултурен характер, които ще въздействат върху спецификата на отношенията между южноамериканските държави през ХХІ век, необходимостта от решаването на проблемите на тяхната обща сигурност (енергиен, природно-ресурсен и информационен) са стимул те да продължат да разработват нови схеми на сътрудничество. Центростремителните сили постепенно започват да надделяват над центробежните. Старите междудържавни конфликти постепенно се изглаждат или разрешават в контекста на съвместното усвояване на новите икономически и цивилизационни възможности.

Бележки:

1 Първата Тихоокеанска война (1864-1866) се води между Испания и южноамериканските републики – Перу, Чили, Еквадор и Боливия; Втората Тихоокеанска война (1879-1884) пък се води между Чили, от една страна, Перу и Боливия – от друга.

2 По-подробно за территориалните спорове в Латинска Америка и сегашното им състояние вж.: Мартинов Б.Ф., Сударев В.П., Территориальные споры в Латинской Америке // Латинская Америка. 1982. № 8, 9; Старостина. Е.А., Приграничные поры: причины возникновения, пути разрешения // Латинская Америка. 2005. № 10. C. 25-30.

3 Территорията Есекибо е провинция на Гайана, за която претендира Венецуела.

4 Вж .: M. Bandeira, Brasil y Estados Unidos. De la Triple Alianza al Mercosur. Buenos Aires, 2004. Cap. IV-VIII.

5 УРУПАБОЛ – интеграционно обединение от 60-те години на ХХ век, включващо Уругвай, Парагвай и Боливия.

6 Brazil : Dilemmas and Challenges. S Л o Paolo, 2002. Р. 100.

7 Вж.: Интеграция в Западном полушарии на пороге ХХI века. М .: ИЛА РАН , 1 999.

8 L. Bertoni , Nuevos actores y un antiguo ideal. America Latina y un mundo hacia el continentalismo. FIEALC . XII Congreso . Roma , 2005.

9 По-подробно : Старостина Е.А. Ibid . С. 29-30.

10 El Diario , La Paz . 02.05. 2006.

11 L. Bertoni , Op. cit. Р . 14.

12 Латинская Америка . 2006. № 1. С . 23.

13 J.G. Valdez , Chile y el Mercosur en Am е rica Latina // Diplomacia. Santiago de Chile. 1999. Nо 79. P. 11.

14 Последен най-характерен пример бе предоставеният, през 1997, от администрацията на Бил Клинтън, на Аржентина статут на «член на НАТО извън пределите на алианса» (Major Non-NATO Ally), което беше коментирано в бразилкия печат като стремеж на САЩ да възкресят старите аржентинско-бразилски «подозрения», за да внесат разцепление в Меркосур. През същата година Съединените щати премахнаха забраната за доставка на технологично сложни оръжия в държавите от Южна Америка, макар че страните от субрегиона поеха задължение да се въздържат от нова оръжейна надпревара помежду си.

15 Кочетов Э.Г., Геоэкономические истоки построения системы национальной безопасности России // Вестник РАЕН. 2004. № 3. C. 11.

16 Латинская Америка. 2006. № 1. C. 23.

17 По-подробно вж.: Латинская Америка. 2004. № 2. C. 41-43.

18 По-подробно вж.: Латинская Америка. 2005. № 5, 6, 7.

* Най-тежката война в Южна Америка през ХХ век е т.нар. Чакска война (1932-1935) между Парагвай и Боливия, която струва живота на над 100 хил. души.

** Най-голямата война е тази между страните от т.нар. «Троен съюз» – Аржентина, Бразилия и Уругвай против Парагвай (1864-1870), в резултат от която последният търпи съкрушително поражение и губи до 4/5 от населението си.

*** Така, през 2006, възникна напрежение между Аржентина и Уругвай заради решението на последния да изгради целулозно-хартиен комбинат в граничната зона с Аржентина, което, според правителството в Буенос Айрес, ще наруши екологичния баланс на водите на река Ла-Плата.

**** Преодоляването на напрежението между Аржентина и Чили, породено от спора за принадлежността на островите в пролива Бигъл, през 1984, стана възможно благодарение усилията на дипломатите от двете страни и посредничеството на папата. Днес конфликтът е окончателно преодолян. През декември 1998, между Буенос-Айрес и Сантяго, беше подписано двустранно споразумение за разграничаване на континенталните ледници.

***** Името на Освободителя – Симон Боливар (1783-1830), се свързва от Уго Чавес с опита за връщане към отговарящия на цивилизационната специфика на Венецуела път на развитие, отхвърлен през XIX век заради заимствания от САЩ модел на «представителната демокрация».

****** През Втората Тихоокеанска война Боливия действа в съюз с Перу, която също губи част от крайбрежните си територии в полза на Чили. Според Анконския договор от 1929, тези территории са поделени между Чили и Перу. Предаването на боливийските територии предварителна трябвало да бъде одобрено от перуанската страна (неслучайно се казва, че «катинарът» на тихоокеанския въпрос се намира в Сантяго, а «ключът» – в Лима). Ако претенциите на Боливия бяха удовлетворени, сегашната чилийска територия би била разделена на две части, без сухопътна връзка помежду им.

* Авторът е зам. директор на Института за Латинска Америка

{rt}

Точното формулиране на понятието геополитика представлява известна трудност. Ситуацията се усложнява от това, че много автори, включително класици на геополитиката (като Хилфорд Макиндер например), избягват употребата на тази дума в произведенията си. Наличието на подобна неопределеност на критериите за „геополитическо” прави проблема за систематизирането на геополитическите текстове почти неразрешим. Затова в повечето случаи това се прави чисто интуитивно, следвайки традицията, или пък в зависимост от личната позиция на автора. Преди да анализирам понятията за „геополитическите традиции” и „геополитическите школи” се налага бегло да очертая стандартните методи, които обикновено се използват за въвеждането на известен ред в хаотичната история на геополитическата наука.

Някои основни понятия

Опитвайки се да осмислим и систематизираме огромното количество геополитически текстове, можем да избираме измежду богат набор от понятия: „геополитическа мисъл”, „геополитическа традиция”, „геополитическа школа” „геополитически дискурс”, „геополитическа култура”, „геополитическа визия” и т.н. Обикновено те се използват като синоними, но въпреки това можем да проследим и очертаем общите траектории на употребата им, които макар, че често се пресичат, все пак следват различни посоки.

За най-авторитетен историограф на геополитиката се смята британецът Джефри Паркър. Именно той очертава основните параметри на западната геополитическа мисъл. В книгата си „Западната геополитическа мисъл през ХХ век” (1) , Паркър доказва наличието на фундаментално единство на геополитическата наука. Всъщност, има достатъчно основания човек да се придържа към подобна гледна точка. Така, Рудолф Кьелен, който първи дава определение на предмета и методиката на новата научна дисциплина, оказва силно влияние върху Карл Хаусхофер, смятан за най-големия германски геополитик. На свой ред, американската, италианската, френската и дори японската геополитика се развиват като си взаимодействат и полемизират с мюнхенската геополитическа школа на Хаусхофер, а пък концепцията за „хартленд”-а на британеца Макиндер се превръща (по същество) в базов модел за устройство на света, допълван и развиван от следващите поколение геополитици, създали собствени оригинални концепции. Подобна стратегия на хомогенизация е присъща на класическата научна парадигма, ориентирана към разкриване на универсалните закони, чиято ценност се определя от количеството обхванати от тях обекти. Наред с универсализма обаче, тя наследява и старите недостатъци на прогресизма и европоцентризма, като по правило търси корените на геополитиката още в Античността и постепенно преминава през многобройните предшественици, лансирали „отделни геополитически идеи” за да стигне до класическия период на геополическата наука. Въпреки това, стремежът да се подчертава единството и да се пренебрегват различията на геополитическите концепции има не само „обективно-исторически” основания. Джефри Паркър е сред онези консервативни геополитици, които разглеждат съществуващите геополитически теории като обективни схеми или дори като своеобразни „откровения”, помагащи ни да разкрием скритата от очите на непосветените структура на световната геополитика. При това, геополитиката не просто се утвърждава като научна дисциплина, но и претендира за правото да определя външната политика на държавите. Политическите последици от подобна стратегия отчетливо се проявяват в съчиненията на популярния и у нас руски геополитик-неоевразиец Александър Дугин, който директно поставя геополитиката в категорията на идеологиите – марксизма, либерализма и т.н. (2). Важно е да се подчертае, че обвързвайки този способ на организация на историята на геополитиката с определени идеологически цели, не се опитвам да принизя, още по-малко пък да „разоблича” истинската същност на геополитиката. Както вече отбелязах, има достатъчно основания тя да се приеме за научна дисциплина, характерно за която е наличието на определени общи фундаментални закони. Според мен обаче, предпочитанието към т.нар. „единство на геополитическата мисъл” често е просто елемент от определена политическа стратегия, за която наличието на „различия” или „противоречия” би било опасен дестабилизиращ фактор.

В дадения случай политическите цели все пак не са чак толкова очевидни и въпросната стратегия е характерна повече за чисто академичните съчениения. В това отношение, специален интерес представлява един друг метод за систематизиране на историята на геополитиката, който разделя общата съвкупност на геополитическите концепции на два противостоящи си блока – атлантическата (морската) и континенталната геополитика (3) . За разлика от досадния „прогресизъм” на предходната хомогенизираща стратегия, този модел поставя геополитиката в центъра на противоборството между великите държави, като вплита отвлечените геополитически идеи в конкретните отношения между големите и малки сили и в политическата борба. Ето как изглежда например версията за историята на геополитиката на французина Филип Моро-Дефарж: „Геополитиката е рожба на чистия разум, но като всяка друга наука и тя не възниква случайно. Формирането и в края на ХІХ и началото на ХХ век е тясно свързано с еволюцията на възприемането на географията от обществото. Именно по онова време се оформя първото съвременно геополитическо течение в страните, доминиращи в Световния океан (САЩ и Великобритания)”.

Формирането на германската геополитика пък е свързано в значителна степен с реакцията на тази континентална държава на геополитиката, която следват морските сили (4) . Разделението между континенталната и атлантическата геополитика е много по-евристично, отколкото хомогенизиращата стратегия, която разгледахме по-горе, тъй като очертава действителните отношения между геополитическите концепции и породилите ги исторически условия.

Проблемът е, че адекватността на тази стратегия намалява прогресивно с отдалечаването и от зоната на традиционно противопоставяне между морската и континенталната геополитика. Тя отлично се вписва в европейската история с характерния за нея сблъсък между „господарката на моретата” Великобритания и континенталните сили Франция и Германия, но определено изпитва проблеми в случая с Япония например, която очевидно не е континентална държава, но пък в нея се развива именно германският континентален вариант на геополитиката.

Очертаването на националните „геополитически школи” често се представя като допълнително ниво на систематизация на фона на общото единство на геополитическата мисъл. В този случай, разграничаването на отделни нива възпроизвежда традиционната дихотомия между теоретичния (т.е. висшия и единствено истински) и практическия аспект на геополитиката. Така, руският геополитик Дугин твърди, че „трудовете на многобройните представители на отделните геополитически школи, въпреки всичките им различия и противоречия, формират една обща картина и тъкмо това позволява да се говори за геополитиката като за нещо завършено и определено. Отделните автори и справочници се различават по определенията за основния предмет, който изучава геополитиката, както и за нейните методологични принципи. Подобно разминаване произтича от конкретните исторически обстоятелства, както и поради много тясната връзка на геополитиката със световната политика, проблемите на властта и доминиращите идеологии” (5) .

„Национализирането” на геополитиката

Така или иначе, но класификацията на геополитическите текстове и на техните автори по национален признак е най-простия и ефективен начин за систематизиране историята на геополитиката. Това е свързано сфакта, че геополитическата мисъл сама се поставя в националния контекст (последното се отнася най-вече за т.нар. класическа геополитика), анализирайки външнополитическите промени и константи предимно през призмата на националните интереси. Но, ако източноевропейските (и, в частност, руските) изследователи на проблема предпочитат да използват понятието „геополитическа школа”, западната историография (особено напоследък) предпочита да говори за „геополитическа традиция”. Както признават съставителите на появилият се през 2000 сборник, „той неслучайно е озаглавен „Геополитическите традиции”, защото е своеобразно продължение на фундаменталния труд на Дейвид Ливингстън „Географската традиция”” (6) , в който за първи път се прави опит историята на географските знания да се разглежда в социалния, културен, политически и икономически контекст на тяхното натрупване. Според редакторите на въпросния сборник, анализът на геополитическите традиции също не бива да се ограничава само с историята на идеите, а детайлно да изучи контекста на тяхната поява и развитие. Този стремеж съвпада с позицията на т.нар. „критична геополитика” – съвременно постмодернистко течение в англо-американската политическа география, чиито подходи се споделят и използват и от авторите на въпросния сборник (7) . Тоест, понятието „геополитическа традиция” е по-съдържателно, включвайки (за разлика от понятието „геополитическа школа”) не само конкретните геополитически теории, но и социалния контекст на тяхната поява. Интересно е, че редакторите на споменатия сборник също смятат за уместно да говорят за „единна геополитическа традиция”, но едновременно с това предупреждават, че не може да става дума за някакво хомогенно единство на геополитическата мисъл: „В този сборник се опитваме да очертаем аналитичното пространство, в чиито рамки биха могли да се разгледат различните форми на геополитическата наука. Не сме се стремели да определим границите на „геополитическото”, или пък да надхвърлим онези традиционни очертания, в чиито рамки индивидите и групите съзнателно приемат, използват и с течение на времето си присвояват „геополитиката”. Това предполага (вж. Дж. Паркър „Геополитиката: минало, настояще и бъдеще”) наличието на определени връзки между отделните форми на геополитиката, които свободно се самоопределят, макар и не особено ясно, а чрез отношението си към други идеи, текстове или движения (исторически или съвременни), които, на свой ред, също се самоопределят като „геополитически”. Въпреки аморфния характер на взаимната връзка и възпроизводството на геополитическата тематика, със сигурност би било полезно да поразсъждаваме за геополитическите традиции, именно в този широк смисъл на понятието” (8) .

Но дори и една толкова незначителна хомогенизация на историята на геополитиката предизвиква възраженията на представителите на „критичната геополитика” (9) , предпочитащи, вместо това, да я систематизират на базата на понятието за „геополитическия дискурс”. В нашумялата си статия от 1992 „Геополитика и дискурс: практическият геополитически анализ в американската външна политика” (10) , Джерард О ' Тол и Джон Егню лансират качествено ново схващане за геополитиката: „Фундаменталната ни изходна постановка е убеждението, че географията представлява социален и исторически дискурс, който винаги е тясно свързан с политическите и идеологически проблеми. Географията никога не е била естествен, т.е. не-дискурсивен феномен, независим от идеологията и политиката. Самата география, като дискурс, представлява по-скоро специфична форма на власт/знание. Геополитиката (както ние предлагаме) следва да бъде подложена на критична ре-концептуализация и трансформирана в дискурсивна практика, с чиято помощ интелектуалците в държавното управление „придават пространствен характер” на международната политика. Изучаването на геополитиката, така, както ние го разбираме, означава да се анализира пространствения характер, който придават на международната политика държавите-хегемони” (11) . В съответствие с това разбиране, в един от по-късните си трудове, професор Джерард О ' Тол очертава дискурса на имперската геополитика, дискурса на геополитиката на студената война, дискурса на геополитиката на новия световен ред и дискурса на екологичната геополитика, анализираща проблемите на околната среда като предизвикателство за националната сигурност (12) . В този случай, изброяването на геополитическите дискурси следва хронологичния принцип, но, за разлика от стратегията на хомогенизацията, то не формира някаква йерархия, на върха на която да се поставят най-съвременните (а това означава и най-добрите) концепции. В рамките на критичната геополитика се предпочитат конкретните исторически изследвания, поставящи концепцията на един или друг автор в конкретния институционален, културен, икономически и външнополитически конктест на възникването и (13) .


Стратегии за систематизиране на историята на геополитиката

Така, можем да очертаем четири водещи наративни стратегии за систематизиране на историята на геополитиката: стратегия на хомогенизацията, на политизацията, на национализацията и на плурализацията. Следва да добавя, че това, разбира се, не може да се смята за пълен списък. Той може да се допълни с характерното за геополитическите речници разпределяне на геополитическите концепции и техните автори по азбучен ред или с някакви други механизми, продиктувани от чисто дидактични съображения. Но за целите на настоящата статия (т.е. за определяне на съотношението между понятията „геополитическа традиция” и „геополитическа школа”) са достатъчни и споменатите четири. Освен това, те следва да се възприемат именно като стратегии, а не като универсални принципи, т.е. в рамките на конкретния геополитически труд, наред с една водеща стратегия, могат да присъстват и други, формиращи материала на (да речем) тактическо равнище. Винаги обаче, една от въпросните стратегии е доминираща.

Така, стратегията на хомогенизация е характерна за академичните съчинения, представящи историята на геополитиката като прогресивно развитие на географския детерминизъм от неясните и откъслечни „идеи” на Античността до зрелите и стройни теории на модерната геополитика. Единството на геополитиката се гарантира за сметка на европоцентристкото изключване на всичко не-западно и на подчертано идеалистическото тълкуване на геополитиката, в чиято основа се поставя „геополитическата мисъл на Запада”.

На свой ред, стратегията на политизация разделя всички геополитически концепции на две групи – геополитика на морските и на континенталните държави, превръщайки тази наука в инструмент в борбата между държавите и формираните от тях блокове. Централни категории на тази стратегия са „атлантизмът”, „таласокрацията”, „морето”, „континентализмът”, „телурокрацията” и „сушата”.

Стратегията на национализацията пък ограничава геополитиката в чисто националните рамки, обвързвайки я с историческите традиции и задачи на една или друга конкретна държава. Основни понятия в този случай са „националната геополитическа школа” и „геополитическите традиции”. При това, двете се поставят на едно и също (национално) равнище, като се различават само по количеството на участващите в тях елементи. Така, ако „геополитическата школа” обикновено се ограничава с конкретните концепции и теории, „геополитическата традиция” предполага и изучаването на техния социален контекст.

Накрая, стратегията на плурализацията се използва предимно от привържениците на „критичната геополитика”, обявяващи се против каквато и да било хомогенизация и лансиращи понятието „геополитически дискурс” и конкретно-историческия подход при изучаване трудовете на конкретните геополитици, отделяйки необходимото внимание на социалния контекст на творчеството им. Трябва да се отбележи и, че сред резултатите от този стремеж към конкретно-исторически анализи е склонността геополитиката да се тълкува не толкова като научна дисциплина, а по-скоро като специфичен вид практика – дискурсивна или материална.

„Геополитическа школа” и „геополитическа традиция”

Резюмирайки казаното дотук, можем да заявим, че понятията „геополитическа традиция” и „геополитически школи” не се различават особено и често се използват в рамките на общата стратегия на национализация като синоними. Въпреки това, могат да се посочат три основни различия в тяхната употреба.

На първо място, в редица случаи, понятието „геополитическа традиция” се използва като синоним на „геополитическата мисъл”, т.е. като обобщаващо обозначение на съвкупността от националните геополитически школи или на връзките помежду им. Именно такова разбиране на „геополитическата традиция, в широкия смисъл на понятието”, предлагат Клаус Додс и Дейвид Аткинсън – редакторите на споменатия по-горе сборник „Геополитическите традиции”, носещ показателното подзаглавие: „Векът на геополитическата мисъл” (14) . По същия начин формулират това понятие и някои източноевропейски теоретици на геополитиката, които разграничават две основни посоки на развитие в историята на тази наука – източната и западната геополитическа традиция . По принцип, понятието „геополитическа школа” е по-тясно обвързано с националното равнище, рядко излиза извън рамките му (15) и никога не се използва за обозначаването на геополитиката, като цяло т.е. като синоним на понятието „геополитическа мисъл”.

На второ място, има редица трудове, в които „геополитическата традиция” се свързва не с формалната история на геополитическите идеи и теории, а с практическите действия на държавите и устойчивите ориентири на тяхната външна политика. Така, Уолтър Мид разграничава четири основни геополитически традиции в американската външна политика, отличаващи се по своята социална база, културна идентичност и разбиране за националните интереси на САЩ: геополитическата традиция на президента Томас Джеферсън, на президента Удро Уилсън, на президента Ендрю Джексън и на държавния секретар Александър Хамилтън (16) . На свой ред, Джерард О ' Тол разделя срещащите се в съвременната литература теории и концепции на две групи: геополитически структури и култури, обединявайки ги в единен модел на функциониране на държавната геополитика. В рамките на този модел, той предлага „геополитическите традиции” да се разглеждат като „исторически инструменти за анализ на държавната идентичност, външната политика и националния интерес, които обикновено се определят посредством противопоставянето на алтернативни традиции” (17) . От друга страна, „геополитическата школа” обикновено се свързва тъкмо с формалните геополитически теории, а не с практическата външнополитическа дейност (18) .

На трето място, понятието „геополитическа традиция” ни отпраща към фундаменталния труд на Дейвид Ливингстън „Географската традиция” (19) , предполагайки (в този случай) необходимостта от детайлен анализ на социалния контекст на развитие на геополитическите теории. Понятието „геополитическа школа” има устойчиви конотативни връзки само с термина „външнополитическа школа”, както и с непосредствения образователен процес. Така, в „Геополитическия речник”, думата „школа” се среща в заглавието на само една статия „ Geopolitik – германската школа” (20) , и се повтаря в словосъчетанието „Хаусхофер и неговата школа” (21) . В останалите случаи в текстовете на отделните статии се споменават „школата на списание „Херодот” във Франция” (22) , „школата на списание „Географски анали”” (23) , „геополитиците от Киотската школа” (24) , „географската школа на Видал дьо ла Блаш” (25) , „мюнхенската геополитическа школа” (26) и т.н. Във всички тези случаи геополитиката се разглежда в контекста на конкретна академична институция (Киото, Мюнхен), списание („Херодот”, „Географски анали”), или на основоположника на един или друг национален вариант на геополитиката (Хаусхофер, Дьо ла Блаш). Така, различният смисъл, който се влага в понятията „геополитическа традиция” и „геополитическа школа”, се разполага по силовите линии между полюсите на стратегиите на хомогенизация и на плурализация (27) . В рамките на стратегията на национализация, тези понятия могат да преминават в сферата на хомогенната (когато „геополитическата традиция” се приравнява с „геополитическата мисъл”), или в сферата на плуралистичната стратегия (в последния случай „геополитическата традиция” се свързва с външнополитическата дейност на държавата, а „геополитическата школа” се разглежда като институция, списание или просто група геополитици и анализатори). Подобен разнобой в употребата на тези понятия свидетелства за недостатъчно разработен понятийно-категориален апарат на геополитическата наука. Като отделните опити за по-ясно разграничаване на въпросните понятия обикновено страдат от недооценка на общата ситуация и често само допълнително объркват нещата.


Бележки:

1 Parker G. Western Geopolitical Thought in the Twentieth Century. - London : Croom Helm, 1985.

2 Дугин А . Г . Основы геополитики. - М.: Арктогея, 2000, С. 5.

3 Вж .: Philippe Moreau -Defarges, Introduction a la geopolitique, Paris, Seuil, 1994 .

4 Ibid .

5 Дугин А.Г. Основы геополитики. – М.: Арктогея, 2000, С. 11.

6 Geopolitical Traditions: A Century of Geopolitical Thought / Ed. by K. Dodds, D. Atkinson. -

London : Routledge, 2006, P. 6.

7 Ibid., P. 9.

8 Geopolitical Traditions: A Century of Geopolitical Thought / Ed. by K. Dodds, D. Atkinson. - London : Routledge, 2000 б , P. 12-13.

9 Вж ., например : Crampton A., O'Tuathail G. Intellectuals, institutions and ideology: the case of Robert Strausz-Hupe and ‘American geopolitics' // Political Geography. - 1996. - N 15 (6/7). - P. 534.

1 0 O'Tuathail G., Agnew J. Geopolitics and Discourse: Practical Geopolitical Reasoning and American Foreign Policy // Political Geography. - 1992. - N 2. - P. 155-175.

1 1 Ibid., P. 157.

12 O'Tuathail G. Introduction. Thinking Critically about Geopolitics // The Geopolitics Reader / Ed. by G. O'Tuathail, S. Dalby, P. Routledge - London : Routledge, 1998, P. 5.

13 O'Tuathail G. Putting Mackinder in his Place: Material Transformations and Myth // Political Geography. - 1992. - N 11. - P.100-118.

14 Geopolitical Traditions: A Century of Geopolitical Thought / Ed. by K. Dodds, D. Atkinson. - London : Routledge, 2000 б , P. 12-13.

15 Така например, в редица руски учебници по геополитика се говори за континентално-европейская геополитическа школа, англо-американска геополитика и руска геополитическа школа.

16 Mead W. Special Providence : American Foreign Policy and How it Changed the World. - New York : Routledge, 2002, P.6-7.

17 O'Tuathail G. Geopolitical Structures and Cultures: Towards Conceptual Clarity in the Critical Study of Geopolitics // Geopolitics: Global Problems and Regional Concerns / Ed. by L. Tchantouridze. - Winnipeg , Manitoba : Centre for Defence and Security Studies, 2003, P. 88.

18 В редките случаи, когато «геополитическата школа» се сближава с външната политика на държавата, този термин се свързва с устойчивото и често срещано понятие «външнополитически школи». Вж ., например : Smith G. The Masks of Proteus: Russia , Geopolitical Shift and the New Eurasianism // Transactions of the Institute of British Geographers. - 1999. - N 4. - P. 481-494.

19 Livingstone D.N. The Geographical Tradition. - Oxford : Blackwell, 1992.

20 Dictionary of geopolitics / Ed. by J. O'Loughlin. - Westport : Greenwood Press, 1994, P. 92.

21 Ibid., P. 93.

22 Ibid., P. viii.

23 Ibid., P. 12.

24 Ibid., P. 16.

25 Ibid., P. 121.

26 Ibid ., P . 132.

27 Тези понятия могат да се използват и в рамките на стратегията на политизация, но подобен вариант се среща рядко. В останалите случаи стратегията на политизация може да се разглежда като умекотен вариант на хомогенната стратегия.

Литература:

1. Crampton A., O'Tuathail G. Intellectuals, institutions and ideology:

the case of Robert Strausz-Hupe and ‘American geopolitics' // Political

Geography. - 1996. - N 15 (6/7). - P. 533-555.

2. Dictionary of geopolitics / Ed. by J. O'Loughlin. - Westport :

Greenwood Press, 1994.

3. Geopolitical Traditions: A Century of Geopolitical Thought / Ed. by

K. Dodds, D. Atkinson. - London : Routledge, 2006.

4. Livingstone D.N. The Geographical Tradition. - Oxford : Blackwell,

1992.

5. Mead W. Special Providence : American Foreign Policy and How it

Changed the World. - New York : Routledge, 2002

6. O'Tuathail G. Geopolitical Structures and Cultures: Towards

Conceptual Clarity in the Critical Study of Geopolitics // Geopolitics: Global Problems and Regional Concerns / Ed. by L. Tchantouridze. - Winnipeg , Manitoba : Centre for Defence and Security Studies, 2003, P. 75-102.

7. O'Tuathail G. Introduction. Thinking Critically about Geopolitics //

The Geopolitics Reader / Ed. by G. O'Tuathail, S. Dalby, P. Routledge - London : Routledge, 1998. - P. 1-12.

8. O'Tuathail G. Putting Mackinder in his Place: Material

Transformations and Myth // Political Geography. - 1992. - N 11. - P.100-118.

9. O'Tuathail G., Agnew J. Geopolitics and Discourse: Practical

Geopolitical Reasoning and American Foreign Policy // Political Geography. - 1992. - N 2. - P. 155-175.

10. Parker G. Western Geopolitical Thought in the Twentieth Century. -

London : Croom Helm, 1985.

11. Smith G. The Masks of Proteus: Russia , Geopolitical Shift and the

New Eurasianism // Transactions of the Institute of British Geographers. - 1999. - N 4. - P. 481-494.

12. Василенко И.А. Геополитика современного мира: учеб. пособие. - М.: Гардарики, 2006.

13. Василенко И.А. Геополитика: Учебное пособие. - М.: Логос, 2003.

14. Геополитика: Хрестоматия / Сост. Б.А.Исаев. - СПб.: Питер,

2006.

15. Дугин А.Г. Основы геополитики. - М.: Арктогея, 2000.

16. Philippe Moreau -Defarges, Introduction a la geopolitique, Paris , Seuil, 1994 .

17. Нартов Н.А. Геополитика: Учебник для вузов. - М.: ЮНИТИ, 1999.

18. Parker G. Western Geopolitical Thought in the Twentieth Century. - London : Croom Helm, 1985

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Както и известно, днес критично важна роля в националното проектиране играе не само съвършенството на конкретните процедури, но и човешките качества, не само енергията на новите идеи, но и наличието на такъв генерален субект, какъвто е „националната корпорация”, искрено заинтересована от „капитализацията” на своята държава. Както и, наличието на достатъчно сложни „карти” на епохата, в които да са очертани не само топографските особености на света, който вече принадлежи на миналото, дори не и на текущата, вече формализирана и осмислена реалност, но и на онзи неясен, трудноуловим и едва очертаващ се ландшафт отвъд хоризонта, който наричаме „бъдеще”. Истината е, че от доста години насам човечеството се развива в условията на преход. Културната криза на модерната епоха назряваше в продължение на дълги десетилетия – всъщност целият ХХ век премина под знака на социалния преход и инициативното търсене на нов световен ред. Конкуриращите се проекти на века – на комунизма, фашизма, социалната демокрация и неолиберализма, които замениха религиозните ереси и конфликтите на предишните епохи, демонстрираха обаче, в една или друга степен, своята едностранчивост и незавършеност, трансформирайки се от утопии в антиутопии.

1.

Съвременният процес на икономическа глобализация би могъл накратко да се формулира така - ако в миналото световната икономика беше онова поле, върху което действаха суверенните държави, днес тя е напълно автономен субект, опериращ върху територията на националните държави. В същото време обаче, появата на този у никален глобален субект съвсем не води автоматично до изчезване на предишните "актьори" от сцената. В резултат от това днешният свят представлява странна еклектична реалност, далеч по-сложна и нерядко парадоксална в изявите си, съчетаваща най-характерните белези на споменатите по-горе две системи. Паралелно с това, естествено, се извършват и качествени промени в традиционните проекции на политическата власт в света. Икономиката променя вътрешното си съдържание, започва да се изявява не просто като средство за управление на стопанската дейност, но и като доминираща система за обществено управление - т.е. като политика и дори като идеология на настъпващата нова епоха. Пряка последица от което пък е постепенната замяна на досегашните геополитически императиви, с нови - геоикономически. Световната хегемония вече не се свързва със завоюването на нови територии, нито дори с прякото подчиняване икономическото пространство на "противника". Днес тя е свързана по-скоро с налагането на собствената политическа воля и виждане за бъдещето, с установяване и поддържане на желаната топология на световните стопански връзки, с достигането на стратегическите предели, определящи се от геоикономическата конкуренция и, накрая, от възможността за укрепване или ерозия на една или друга система от социално-икономически ориентации.

В рамките на новата глобална (но не и универсална) икономика все по-ясно се очертават контурите на нейните "специализирани сегменти" - така наречените "големи икономически пространства", обединени от общите си културно-исторически традиции, общ тип стопанска практика, общи социално-икономически интереси и стратегически цели. Тези пространства нерядко излизат извън географските рамки, в резултат от което от развалините на доскоро съществувалия "двуполюсен свят" се надига призракът на един "нов регионализъм", който вероятно ще оформи геоикономическия скелет на света през Третото хилядолетие. В основата на "големите икономически пространства" ще бъде органичното взаимодействие между новите регионални силови центрове и влизащите в съответното "голямо пространство" национални държави.

Типологията на взаимоотношенията в така очертаващият се Pa х Economicana , значително се отличава от принципите, върху които се основаваше организацията на различните международни организации и системи в досегашния свят. Такъв ключов вид дейност като финансово-правното регулиране (т.е. реалният механизъм за глобално планиране и дългосрочно ресурсно преразпределение) например, занапред все повече ще се превръща в прерогатив на рязко обособен икономическо-политически елит, оформящ доминиращия слой на новата глобална икономика и не без основание свързван днес със Съединените щати. Именно САЩ се опитват да наложат схемата на еднополюсния свят, поставяйки под контрол останалите геоикономически пространства и континенти и обединявайки ги в единна йерархична и централизирано управлявана структура. Последното обаче става все по-трудно постижимо, по ред съвсем обективни причини.

Краят на ХХ-ти век се оказа и края на биполярната определеност на света, в който голямата геополитическа игра в общи линии следваше правилата изработени в Ялта през 1945 и три десетилетия по-късно уточнени в Хелзинки. В резултат от фундаменталните промени през последните десетина години радикално се промениха дори основните геополитически оси Изток-Запад и Север-Юг, определяли световното развитие през отминаващото столетие.
Новият световен модел изглежда далеч по-сложен. От една страна той се очертава като "хексагонален" (и в този смисъл като многополюсен), като в състава му влизат четири "големи пространства" - северноатлантическо, тихоокеанско, евразийско и "южно", обхващащо преимуществено регионите около Индийския океан, а също и две транснационални пространства, които излизат далеч извън рамките на познатите геополитически схеми. Въпросните региони обаче, съвсем не са равнопоставени и в този смисъл, светът на ХХІ век ще продължи още известно време да се развива като еднополюсен.

Така нареченият Север вече не представлява единнно "голямо пространство". В негов "основен нерв" постепенно се превръща икономиката на така наречения "Нов Север" и тъкмо тя повече или по-малко определя правилата на играта на планетата, регулирайки глобалните икономически операции.
Със северноатлантическия регион тясно е свързана и икономиката на "квази-Севера", извличаща основните си печалби от неравномерността и липсата на равновесие в световното развитие и тъкмо в това неравновесие придобиваща своята странна, почти турбулентна, устойчивост. Не по-малко ярка характеристика на северния ареал е впечатляващият резултат от научно-техническата революция на новото време - геоикономическият "Запад". Именно тук се създава особен тип национално богатство: развита социална и промишлена инфраструктура, обезпечаваща производствата на свръхмодерните "информационни" технологии, значителна част от които след това се "тиражира" (частично в процеса на износ на капитали) и в други региони на планетата.
И макар че границите между трези пространства, в рамките на някогашния Север, все още са трудно различими, стратегическите им цели вече забележимо се разминават, а в определени случаи дори си противоречат. В този смисъл е особено интересен вътрешният, чисто геоикономически смисъл на разширяването на НАТО на изток, даващо шанс на високотехнологичната промишленост на "Запада", изправена пред сериозни проблеми, да получи огромна глътка въздух, осигурявайки си пазари, оценявани на 100-200 милиарда долара. В н ова геостратегическа реалност се превръща и намиращият се в състояние на преход "постсъветски свят", погребал под руините на плановата икономика могъщия доскоро властови полюс - някогашния "Изток". Както и да се обозначава това "голямо пространство" - нова Руска империя или ОНД, то си остава един от шестте геоикономически полюси на новото време, намиращ се днес в хаотично движение, чиито истински характер и значение тепърва ще се изясняват.
Очевидно губи единството си и така нареченият "Юг" - бившият Трети свят, разпаднал се на няколко автономни геоикономически пространства. Една от причините за това е фактът, че масовото промишлено производство, като системообразуващ фактор (в геоикономически смисъл), постепенно се измества от северноатлантическия регион към азиатско-тихоокеанския. Тук, върху необятните простори на Големия тихоокеански пръстен, включващ и такъв нетрадиционен компонент като оста Индустан-Латинска Америка, се формира второто промишлено пространство на планетата - "Новият Изток", в известен смисъл запълващ биполярния вакуум, образувал се от разпадането на световния комунистически блок.
Добивът на суровини продължава да бъде определящ за държавите, принадлежащи към съвременния "Юг", обединяващ предимно страни, чието население изповядва исляма, и разположени главно в тропиците и субтропиците. Кръвно заинтересувани от радикално преразглеждане на съществуващата днес система за разпределение доходите от трафика на суровини, принадлежащите към този геоикономически макрорегион търпеливо очакват своя час, бавно приближаващ се с постепенното изчерпване запасите от природни ресурси. В дългосрочен план, "Югът" се стреми също към установяването на нов екологичен ред, солидаризирайке се в тази област с онези държави на планетата, които макар и да нямат големи запаси от суровини, притежават мощен биосферен потенциал (сред тях, на първо място е Китай). В същото време, в "задния двор" на съвременната цивилизация, се формира още един геоикономически персонаж - архипелаг от територии, поразени от вируса на социалния хаос, постепенно превръщащи се в самостоятелен стратегически пояс на планетата през новото хилядолетие - т.н. "Дълбок Юг". Той представлява своеобразен маргинален свят, чието битие се определя предимно от глобализацията на асоциалните и откровено криминални тенденции от различен тип. Достатъчно е да споменем, че в него господстват "мръсните пари" - независимо дали получени от криминалната приватизация и откровено разграбване в "посткомунистическото пространство" или от наркотрафика, чиито годишен оборот е около 400-600 милиарда долара. Интересното в случая е, че асоциалният по своята специфика "Дълбок Юг" намира ред допирни точки с крепящият се върху откровени финансови машинации "квази-Север", формирайки заедно с него единно еклектично пространство, съществуващо за сметка на своеобразна цивилизационна рента - т.е. планомерното разхищаване на националното богатство, създадено от труда на цели поколения.
На фона на всичко казано дотук, става ясно, колко изкуствени и нереални са повечето оптимистични схеми на т ака нареченото "постиндустриално общество".
В редица случаи вместо тях съвсем ясно изпъква суровата реалност на цивилизационния регрес и деиндустриализацията - тези очевидни симптоми на наближаваща глобална криза. Очевидно е, че съвременната икономика преживява дълбока вътрешна мутация. Формира се новата икономика на ХХІ век, същността на която е инволюционния път от капитала към рентата, от класическото индустриално стопанство към специфичните механизми за извличане на свръхпечалба предимно във вид на рента, изплащана от едно геоикономическо пространство на друго.
Именно споменатите по-горе геоикономически пространства, формират и така нареченият нов световен ред. През идващото столетие, да бъдеш пълноправен участник в сложната глобална игра, означава преди всичко да си наясно с интересите на един или друг от световните икономически полюси, стремящи се максимално ефективно да реализират своята фундаментална специфика. На този фон опитите на източноевропейския политически елит да гради националната си стратегия единствено в рамките на така наречения "еднополюсен модел" излеждат и безнадеждно демодирани, и предварително обречени на неуспех.

Всъщност, ако оставим настрана хипотетичните цели на слабите (поне към днешна дата) геоикономически играчи (като например стремежът на "Юга" към установяването на нов икономически и екологически ред), о сновните геоикономически концепции, чието съперничество определя и съдържанието на модерната епоха, са следните: тази на "новия световен ред", организиращ сложната система за равномерно разпределение и преразпределение на жизненоважните ресурси на планетата; тази на "неконтролируемото развитие", ултралиберална по своята същност, и свързана със субективните интереси на големите финансови оператори и все по-стохастичния характер на "свръхоткрития свят" на виртуалната реалност; чисто палиативното "структурно преустройство", т.е. адаптацията на различни сегменти от световната икономика към нуждите на глобалния пазар в рамките на сегашната му "северноцентрична" конфигурация (по този път се движат много страни от Африка, Латинска Америка и "постсъветското пространство"); концепцията за "устойчиво развитие", съчетаваща икономическата дейност с императивното решаване на ред назрели екологични и социални проблеми; различните варианти на "неопротекционизма" или пък идеята за "форсираното свръхразвитие", залагаща на научно-техническия пробив, подкрепен от държавата, както и на творческите ресурси на цивилизацията като ключов фактор в съвременното производство (върху подобни концепции, между другото, се основава и модерният национализъм) и, накрая, връщането към активното държавно регулиране и автархията. Ясно е, че Pax Economicana , т.е. новата геоикономическа схема на световното устройство ще позволи на човек да промени радикално геометрията и пределите на съвременната цивилизация, Поемайки същевременно и целия риск, съдържащ се в подобен глобален експеримент.


2.

Паралелно с възхода и прогнозирания от редица съвременни политолози залез на Америка, постепенно се очертава контура на нов глобален субект – геоикономическата мега-корпорация на т.нар. «Нов Север», породена от универсалната «щабна икономика» и процеса на транснационализация на елитите.

През 90-те години на миналия век мнозина анализатори предсказваха изместването на силовите «игри» от военно-политическата към икономическата сфера, паралелно с ескалацията на нов тип конфликти – геоикономическите сблъсъци, ръзгръщащи се в контекста на международните връзки. Както отбелязва един от влиятелните привърженици на този подход, «геоикономиката се основава не толкова на логиката, а и на синтаксиса на геополитиката и геостратегията, а в по-широк смисъл – и на целия наличен опит от конфликните ситуации». Съдбата на подобни прогнози е донякъде двусмислена: от една страна, те сякаш не се сбъднаха, но пък породеният от тях понятиен инструментариум се оказва изключително удобен за анализа на станалите оттогава събития (1) .

Налице е общо разбиране, че със световната икономика се случва нещо много интересно и, едновременно с това, предизвикващо известни опасения – става въпрос за наистина фундаментална мутация. Извършва се промяна на утвърдените икономически форми, в една и съща сфера съществуват съвместно съвършено разнородни регламенти и процедури, които сякаш случайно са обединени от средата и практиката, но които действат в различни координатни системи.

През новия век икономиката придобива определена политическа субектност и нов, много по-широк хоризонт. Тя постепенно се трансформира в изкуство на стратегическото действие и системните операции, налице е процес на сливане на политиката с икономиката, което най-ярко се проявява в сферата на световните комуникации. Не просто се изтрива границата между вътрешната и външната среда, или между икономическото и политическото пространства – все по-очевидна е доминацията на глобалния геоикономически баланс над националните икономики.

Икономическата дейност продължава да се разглежда като напълно самостоятелен практически отрасъл, но едновременно с това – и като трансцеденция на наличния материал, като перманентно генериране на нови, често съвършено еклектични предметни (дейностни) полета. Потенциалът на този синтетичен космос изглежда необятен, макар че все пак се очертават някакви граници за развитието на онези икономики, чиито вектор е насочен към екстензивното потребление на материалните ресурси и към интензифициране на възможностите за сметка на високотехнологичното индустриално развитие. Днес обаче, механизмът на акселерацията, действал успешно в продължение на няколкостотин години (т.е. постъпателната иновационна динамика) започва да работи по-бавно и все по-често дава дефекти.

Иновационната вълна от началото на ХХ век, породила кризата на свръхпроизводството (както и методите за борба с нея) с течение на времето бе заменена от планомерната оптимизация на вече постигнатото. Опитите за нов инженерен пробив, чрез връщането на локомотива на икономата върху релсите на интензивното (а' ла Шумпетер ) иновационно-индустриално развитие, не дадоха значими резултати, при това започна да спада и производителността на капитала. Информационните технологии, средствата за комуникация, био- и нанотехнологичната продукция, енергията на термоядрения синтез, както и новите видове горива, очертават вероятното пространство на действие, но не са годни да осъществят самото действие, което да може да бъде поставено на една плоскост с индустриалния преврат от зората на миналия век.

Междувременно, икономиката, в традиционните и форми – селскостопанска, промишлена, индустриална – се сблъсква и с допълнителни проблеми: ресурсни, трудови (социални) и екологични, превръщайки се в обременителна и дори второкачествена. Стимулите за развитие, особено в условията на дефицит на радикални изобретения и забележителни технически иновации, все по-често се оказват извън рамките на актуалните операции. Необходимо е съществено обновяване на инженерните и индустриални стереотипи, необходим е някакъв нов механизъм (какъвто днес все още няма). Междувременно, възникват икономически комбинации и стратегически алианси, различаващи се от индустриалните кодове на предишния етап на развитие. Един от геоикономическите вектори на ХХІ век е връзката на политиката с онова, което по традиция се смята за част от икономическата сфера – с природните ресурси и най-вече с енергоносителите. Финансите и енергетиката са два актуални камертони, чиито тоналности са от значение както за стратегическите, така и за текущите проблеми на практиката. Върху полето, очертано от тези вектори, се разгръщат геостратегическите игри и «щабните учения», чиято цел е организирането на новия световен ред.

Освен това, (пост)съвременната икономика вече не е просто стопанска, производствена сфера, а представлява един предимно информационен, счетоводен, цифров свят, който от определен момент нататък не е само турбулентно финансово пространство, но и форма на експлоатация на политическите и правни ресурси. С това е свързано осъзнаването на смисъла на нематериалните ресурси, при това не само в качеството им на финансово значим компонент, но и като напълно самостоятелен актив.

Все по-отчетливо се вижда сложността и нееднородността на геоикономическата среда и нейната многопластова структура. Икономическата история на последния един век съвсем не е еднозначна: наред с тенденцията към утвърждаване на свободната търговия и либерализация на глобалния пазар се проявява и стремеж към устойчив, системен контрол на стопанската дейност и осъществяване в икономическата сфера на един или друг политически (управленски) проект.

Използваните при това методи силно се различават. От явни и груби форми на администриране, типични за социалистическите и корпоративни държавни модели, до много по-гъвкавите – каквито използват международните институции за развитие, световните регулиращи органи, структурите за транснационален политически и финансов контрол, или пък характерни за специфичното формиране на ТНК (неолибералните технологии). Така, паралелно с конфликта (през миналия век) между «социализма» и «капитализма», се развиваше и един по-малко очевиден, но, възможно, по-универсален процес на потискане, делегиране и маргинализация на частния и националния суверенитет, компрометиране на чистия либерализъм и включване в тази сфера на действие на най-разнообразни «надстройки».

Днес, на тази основа се проектират не само моделите на международните системи за сигурност (и сътрудничество), но и геоикономическите конструкции от типа на глобалната данъчна система, световния валутен борд, застраховането на националните и регионални рискове, или дългосрочното планиране на динамиката и географията на ресурсните потоци. Както и проектите за конвертиране на виртуалните кредити в активи на нови обекти на собствеността и последващото им мащабно преразпределяне. Освен това, в икономическия космос се формира своеобразна виртуално-физическа галактика – пронизваща икономическия космос «тъмна енергия», стремяща се да преодолее гравитацията на стопанската практика и да надмине всички мислими граници на икономическия растеж.

Като модел на архитектониката на геоикономическата (трансикономическа и параполитическа) вселена можем да използваме добре познатото многослойно «китайско кълбо». Геоикономическата конструкция последователно обединява свързаните помежду си дейности в сложноподчинената топология на «икономистичния» универсум. На долното, географски локализирано равнище, е добивът на полезни изкопаеми, както и селскостопанското производство, и използването им от «старомодната», изразходваща голям обем ресурси, икономика. На следващото, по-високо, ниво е производството на «интелектуални суровини» и усвояването им от високотехнологичното производство на стоки и услуги. На транснационално равнище се намира производството на финансови ресурси и използването на технологията на универсалния процентен данък като механизъм за управление на останалите обекти (които, на свой ред, пораждат нуждата от ресурси и услуги).

Транснационален характер има обаче и «обратната страна» на геоикономическия световен ред – сдържаният от цивилизацията порив към инволюционно, хищническо използване на собствения потенциал с цел да бъде получена максимална краткосрочна печалба, както и системният контрол върху различни видове асоциални практики. В света се изгражда глобален многослоен Undernet , използващ възможностите, които се разкриват пред неограничените от някакви морални съображения форми на легални и нелегални организации, където неформалният стил и максималната гъвкавост се оказват много съществено предимство. Оттук в „големия социум” проникват ресурсите на неясния генезис и правила на играта, в които правовият, да не говорим за моралният, контекст губят предишното си значение.

Накрая – на висшето ниво на геоикономическата конструкция се разполага своеобразната строителна площадка на „щабната икономика”, арматурата на глобалното управление на метаикономиката, т.е. мястото, където се изработват „правилата на играта”: регламентите, които пряко и косвено съчетават икономиката и политиката, предугаждайки (изпреварвайки) унификацията на източниците на легални платежни средства, тоталния контрол на движението им и появата на унитарна система на данъчните плащания. Всичко това, взето заедно, е в състояние да трансформира „земите” на геоикономическия универсум в „плодородната нива” на новия световен ред – т.е. във вълшебен източник на специфична квазирента. Характерът на затворения модел на подобен социум може да се опише със следната формула: произведено е онова, което е продадено, капитал е само онова, което се котира на пазара, а битието се определя от правото на кредит. Недокрай усвоена все още е само завършващата този логически кръг постановка, според която: за човек може да се смята само онзи, който плаща данъци.

3.

В стопанската и финансова механика на света се осъществяват драматични промени: формира се глобален пазар, утвърждава се нова ценностна система, основаваща се на финансовата редукция на битието (цифрово мислене и цифрова култура), където парите са основния фактор за изграждането на модела на новия свят. Интернационализирайки се и превръщайки се в специфичен вид стока, парите заместват пространството на икономическите операции и постепенно маргинализират традиционното разбиране за икономическата практика.

Парите са своеобразни атоми на „долния свят”, разглеждан в неговия социален, а не физически, аспект. Както е известно, познанието за вътрешната същност на материята, и нейното последователно деструктуриране на основните съставляващи я елементи, доведе до изобретяването на непознати по своята мощ устройства (като атомната бомба например). По същия начин, изследването на вътрешната природа и потенциалните възможности на финансовото (цифрово) измерение на света може да доведе до появата на не по-малко съкрушителни технологии, способни да осъществят както собствен „управляван синтез” (своеобразен „финансов термоядрен синтез” чрез откриването на източници на неограничен кредит например), така и собствени Хирошима или Чернобил.

Още в края на 60-те години на миналия век се очерта криза на производствената и банкова системи, както и на съответната инфраструктура, на традиционните форми на капитала, а също криза на натрупването на капитала и спад на неговата производителност. При това световната икономика демонстрира тенденция не само към глобален обхват, но и към глобален одит – т.е. форсирано извеждане на преден план на новите предметни полета на действие, каталогизиране на материалните и нематериални обекти – актуални и потенциални елементи на финансовите операции. Както и към производството на иновационни капиталови форми, към промяна на ролята на нематериалните активи, а също и към разширяване на ареалите на приватизацията. С две думи – налице е тенденция към налагане на комплексна (йерархична) геоикономическа формула на разделението на труда в световен мащаб.

В началото на 70-те години на ХХ век дотогавашният модел на икономическа практика на планетата претърпя сериозни промени. В света бе осъществен радикален завой, ознаменувал укрепването на позициите на глобалната олигархия – т.е. на стратегическия съюз между предишните собственици и новия управленчески елит (формирали своеобразна нова класова общност). В групата на индустриално развитите държави се очертава отказ от кейнсианството и модела на „социалната държава”, изостря се конфликтът между индустриалния и финансовия капитали, победител от който, в крайна сметка, се оказва последният. Паралелно с това, в държавите от т.нар. Трети свят, предишната стратегия, насочена към ограничаване на вноса (т.нар. „индустриална модернизация”) се заменя от нова, поощряваща износа (т.нар. „суровинна модернизация”), мащабната приватизация и продажбата (включително и в чужбина) на националните активи и гарантиране на максимално благоприятен климат за натрупване на капитали, независимо от отражението на тези процеси върху обществото, като цяло.

През последните десетилетия на ХХ век зоната на действие на въпросната стратегия постепенно обхвана цялата планета: от Чили до Великобритания и от разпадналият се Съветски съюз до трансформиращият се Източноазиатски регион. Става дума, разбира се, за неолибералният икономически модел и съответстващата му конструкция на новия световен ред. Последната впрочем, допуска съществуването на доста варианти, съчетаващи често противоположни, поне на пръв поглед, феномени – например на икономически либерализъм и политически авторитаризъм.


Най-краткото определение за неолиберализма е: икономическа власт (да не кажем икономическа диктатура), която освобождава формите си на действие от всички национални, социални, държавни и етични ограничения и, която се съпровожда със стесняване на пространството на публичната политика и представителните форми на упражняване на реалната власт. Нещо повече – в определен смисъл това е финалът на дългата надпревара между държавата и капитала, пораждащ нов формат на социално устройство (т.е. нов обществен строй): този на държавата-корпорация. С други думи, в сблъсъка между двата източника на властта – държавата и капитала – държавата постепенно се освобождава от „бремето на държавността” като властта преминава към геоикономическата система от политико-икономически силови центрове. Подобна феноменология, излизаща извън рамките на предишните модели на световен ред, притежава собствена логика и ентусиазъм и ознаменува началото на нова историческа епоха. Паралелно с това се налага и друг феномен – този на мрежовата култура, който активно се утвърждава както в сферата на социалната организация, така и в тази на икономическата дейност, откривайки потвърждение за собствената си историческа релевантност в кризата на предишната система на обществена регулация. Както и във формирането на нова социална общност – транснационалният елит, който съществено се отличава както и от досегашната буржоазия, така и от принадлежащите към бюрократизирания управленско-чиновнически апарат. Тоест, в света се формира социална и политическа класа, свързана с постиндустриалното производство (и, съответно, битие), която е дълбоко враждебна към предишния модел на устройство на света. Логиката на този нов свят далеч невинаги съвпада с рационалността, характерна за човека от модерната епоха, а формалното (т.е. отчуждено, дисциплинарно знание) нерядко се заменя от нов тип трансдисциплинарно знание, персонализирани умения и навици, които са неотчуждаеми от конкретния субект на действието.

Доминиращият в кодовете на съвременната (модерната) цивилизация протестантски етос е поразен от сериозна криза и търпи фундаментална мутация. През последните стотина години, в недрата на обществото, постепенно се формира нов мироглед, различна ценностна система – макар и не съвсем отчетлива и не до край осъзната, но активно утвърждаваща се в практиката на човешкото битие. Хората, принадлежащи към тази нова култура, съзнателно прекрачват границите на социалния и културен контрол «над разума и езика», както и пределите на религиозния патернализъм и предишните форми на метафизичното и психологическо програмиране на човешките действия. Те късат не само с утвърдилите се стереотипи, но и с цялото досегашно тълкуване на културната традиция, реализирайки своята метафизична и чисто практическа свобода на избор. А същото и свободата си да съществуват извън какъвто и да било строго определен метафизичен модус, което пък им позволява произволно да тълкуват основите и целите на битието, проявявайки свободно истинската си същност, независимо каква точно е тя.

4.

Друг от векторите на (пост)съвременния свят е свързан не толкова с икономическата стратификация и унификация, колкото с една специфична разновидност на деятелната полифония, разкриваща многостранния потенциал на новите модели на организация.

Притежавайки подвижна координатна система, транснационалният универсум си избира една или друга конфигурация, като средство за конюнктурна фиксация на статуквото. Динамичният космос започва да наподобява игра, в която не всичко съществуващо е и достоверно, не всичко достоверно е реално, вероятностите и концепциите са капитализируеми, а феномените са устойчини, но не задължително и равновесни. Парадоксалността на ситуацията се проявява в странното, на пръв поглед, нарастване на индивидуалната свобода, независимо от паралелното развитие и усъвършенстване на структурите за контрол в условията на масовото общество...

Що се отнася до новото поколение на „глобалното човечество”, в света очевидно се формира специфичен тип корпоративна култура, тясно свързана и с постиндустриалното устройство и мрежовата среда, като цяло. Тези персонажи поставят в центъра на своята активност някаква нематериална цел – идеята за специфичен тип развитие, разглеждана като мисия. Или, ако искате – собствено тълкуване на битието, като паралелно с това решават и чисто практически задачи.

По този модел след това се подреждат другите видове корпоративни практики. Около смисловия център се формират асоциации и групи, като решаването на редица работни схеми се предава именно на тях, следвайки условията на аутсорсинга. Като цяло, стратегията на агломерацията се стреми да съчетае търсещата, „венчърна”, активност със системността на екстензивните, пакетни действия в избрана посока.

Използват се също т.нар. матрични технологии, организиращи средата, създавайки подходящите за постигане на стратегическите цели и удобни за текущата дейност колизии и ситуации. Ориентацията към гъвкави организационни схеми пък гарантира защита при възникване на сериозни сътресения. Предприемчивите констелации („звездни образувания”) могат да жертват частта за да съхранят цялото, освен това този тип организационна култура позволява осъществяването на групови действия с широк пространствен и целеви обхват, решавайки комплексни задачи и изграждайки мащабни системно-модулни схеми. Наистина, всичко това (в една или друга степен) се е правило и преди, но мащабите, последователността и оперативността бяха различни.

Глобалният обхват и кумулативният ефект се постигат с помощта на редица технически и технологични механизми, произведени и изпробвани от цивилизацията сравнително скоро. С други думи, пълноценната реализация на новата култура на усвояване на света се оказва възможно именно на основата на постиндустриалното устройство. Отличителните и свойства – универсалният характер на осъществяваната експанзия, разширяването на компетенциите, множественият излаз към политическите пространства – на свой ред поражда и усъвършенства инструментариума, необходим за формирането на динамичната среда на обитаване и институционализира нейните амбивалентни прото-форми: като държави-корпорации, „астероидни групи”, или други амбициозни персонажи на (пост)съвременния свят. Синтетичният подход към практиката предполага органична взаимовръзка между икономическите, политически и идеологически задачи (аспекти), позволявайки всяка от тях да се решава далеч по-ефективно, благодарение на постигнатия синергиен ефект.

Всъщност, става дума вече не за икономическа активност, а за създаването на алтернативна система за управление на материалния свят, за решения, пряко касаещи стратегиите на развитие, за властови импулси и инициативи, за обединяване в едно цяло, върху нова културна платформа, на различни направления на човешката активност. За нови технологии на действие, целящи промяната на световния ред, за специфично „топографиране” на социалния ландшафт. И, накрая, за принадлежащите към транснационалната „въздушна класа”, действащи извън привичните структури на властта. В тези условия понятието „корпорация” постепенно връща забравения си смислов отенък.

Повтарям, че не става дума само за борба на интелекти, финанси, организационни принципи, технически възможности и технологични решения, а най-вече – за битка между мирогледи, между кодекса на предишната цивилизация и семантиката на новата култура. Мрежовите конгломерати чертаят границите на своя собствена география, изявявайки се като, макар и виртуални, но фактически равнопоставени и все по-влиятелни партньори на традиционните управленски структури.

5.

Глобалната проблематика, дългосрочното проектиране и комплексният подход към социалната реалност, които от 60-70-те години на миналия век се превърнаха в основа на активното планиране на бъдещето (в значителна степен благодарение усилията на Римския клуб), всъщност демонстрираха изострената обществена реакция на качествено новата историческа ситуация, управлявайки едновременно и съдържанието на социалния дискурс, и очертанията на генералния политически проект.

В онези години споровете на тема дългосрочно проектиране и възможните нови модели на световния ред се водеха в атмосферата на своеобразна футурологична еуфория и целенасочени усилия към „изграждането на мостове” (в частност, в сферата на ограничаване на ядрените оръжия), намаляване на напрежението между двата противостоящи си блока, предчувствие за неизбежна конвергенция на политическите системи и очертаваща се тенденция към налагане на неолибералния модел и унифициране на икономическите схеми. А също за необходимостта от социално и политическо конвертиране на „плодовете” от тоталната деколонизация на не-Запада (т.е. на Третия свят) и решаване на възникналите в тази връзка екологични, демографски и ред други проблеми.

В човешката история двуполюсният модел е приемал различни форми. Дори традиционната дихотомия “ Изток - Запад ” има различни социо-културни измерения: конфесионално противопоставяне („християнство-езичество”), културна мисия („цивилизация-варварство”) и политическо противоборство („капитализъм-социализъм”). В края на 80-те години обаче, наред с кризата на привичната матрица на двуполюсния свят, възникна и вероятността от появата на друг „не-двуполюсен” социум, определян, според конюнктурата, или като „еднополюсен”, или като „многополюсен” свят. Перспективата за изчезването на привичната база предопредели, в крайна сметка, и огромната популярност на двете алтернативни на традиционните мерки концепции – за „края на историята” и за „сблъсъка на цивилизациите”.

Първата обявяваше за изпълнени миленаристките мечти, наново възпроизвеждайки оригиналната версия на мондиалистката утопия. В същото време тя очертаваше стартовата (а, може би, финалната) черта в разбирането на глобализма като нов световен ред, характерен за който е идеологическият мир. Както и конфесионалното единство, или поне балансираният, конструктивен, диалог между различните култури. Наистина, този идеал се оказа помрачен от наличието на различни екологични, демографски и ресурсни ограничения, които, между другото, дори и поради самия факт на съществуването си, създаваха предпоставки за формулирането на универсална квазиидеологическа платформа на предстоящата политическа реконструкция ( e . g . концепцията за „устойчивото развитие”).

Втората концепция не възникна веднага. Първоначално за ролята на основен опонент на Америка се лансираше „международната организирана престъпност” и, особено, наркотрафика. По-късно обаче, концепцията за „цивилизационния сблъсък”, въпреки промяната в типологията на политическия субект, съумя да създаде предпоставки за идентифициране на далеч по-разбираем и привичен образ на врага: първоначално под формата на участниците в т.нар. „ос на злото”, а след това – и вече задълго – на ислямския екстремизъм (ислямизма) и, особено, на ислямисткия тероризъм, без да забравяме наличието на още един потенциален претендент за ролята на „главен враг” – Китай.

Всъщност, противопоставянето, в зората на новото Хилядолетие, между Джордж Буш - човекът прехвърлил темата за „сблъсъка между цивилизациите” в конкретната и съвсем неметафорична „война срещу тероризма” (с военнопленници, специфични съдилища и т.н.), и Ал Гор – идеологът на новия универсализъм, издържан в духа на концептуалистиката на световния баланс и устойчивото развитие – и символично, и политически обозначи ситуацията на историческия „момента на истината” за стратегическия дизайн на Америка.

Истината обаче е, че основният залог в битката за бъдещето бе много по-висока. Козовете в тази игра не са просто тази, или онази топография на ландшафта, а нейна цел не е просто първото място в надпреварата за политическа или друга доминация. Проблемът е свързан по-скоро със самата постановка на въпроса. Както и с обекта на самата битка. Какво всъщност, следва да се разбира под понятието „бъдеще”, какъв е категориалният статус на епохалната New Deal , кой от играчите играе сам, а кой е просто нечий агент в глобалното постмодерно „Казино Роял”? Какви образи се тиржират в общественото съзнание и психика? Големият социален взрив? Или светът на „елоите” и „морлоците” от утопиите на Хърбърт Уелс? Екологична, демографска или икономическа катастрофа? Или пък нов световен хаос, в който на повърхността може да изплува – при това със съвсем конкретни политически претенции – световният „ъндърграунд”? А може би иновационен пробив към рая на новия „златен век” (в една или друга миленаристка версия), или пък към усвояването на Космоса?

Още в концепцията на Фукуяма самото понятие за прогреса бива поставено под въпрос. Лимитът за нови революции беше обявен от него за „изчерпан”, а за основен проблем се посочваше екологичното, демографско и икономическо преустройство на планетата.

В подобен подход към принципите и параметрите на човешката вселена се очертават контурите на колосална културна инверсия, на връщането към, на пръв поглед, отдавна отхвърлени и забравени кодове на един свят, който би трябвало окончателно да е останал в историята. Кои обаче са субектите на този „антиисторически проект” – онези, които нямат бъдеще, които засенчват общия хоризонт на останалите, присвоявайки си функциите на „пазители на портите и ключовете за тях”? Защото в случая за връх на прогреса се обявяват не само определен тип политически регламент и формула за новия световен ред. По същество, затвореният геоикономически универсум се обявява за оптимална механика на света, който губи творческата си сила. На света, в който съзнателно се игнорира и потиска всички неконтролируеми иновации, като явление. Както впрочем, и всяко нарушаване на наложените рамки и граници (т.е. утвърждаването на баланса).

Новата управленска класа, тясно свързана с финансовата олигархия и споделяща заедно с нея неолибералната версия за глобалното общество, залага на мегапроекта на световната геоикономическа машина, обединяваща света на хората и всички техни дейности, трансформирайки всички форми на антропологична активност в универсална квазирента. На този свръхамбициозен проект противостои не по-малко амбициозният свят на хората-новатори и творци, обвързали собствената си съдба с тази на „отворения свят”. И тълкуващи историята не като безкрайно удължим „срок”, а като основния модус на съществуване на човека, като необходимо условияе за перманентната му трансцеденция към неговото истинско състояние.

В тази антропологична дихотомия има нещо много специфично: тези две разновидности на новата управленска класа, подготвяйки се за финалната схватка помежду си, представляват своеобразен физически и метафизичен „двигател”. Подбуждани от своя основен инстинкт и есхатологичното си нетърпение, тези две различни природи, освободени от последния акт на историята, в крайна сметка са обречени да се сблъскат в порива си да преодолеят всички предгради пред поставените от тях цели. Изходът от този конфликт ще определи и съдбата на човечеството.

Бележки:

1. Геоикономиката, като направление на социалните науки се формира още в средата на ХХ век на границата между икономиката и политологията. В нейния предмет могат да се очертаят няколко аспекта, обединяващи въпросите на икономическата история, икономическата география, световната икономика, политологията и конфликтологията, както и теорията на системите и управлението. Геоикономиката изучава: политиката и стратегията за повишаване конкурентоспособността на държавата в условията на глобализация; синтеза на политиката и икономиката в международните отношения и формирането на система за стратегически взаимодействия и основи на глобалното управление; пространствено локализиране (географско и трансгеографско) на различните видове стопанска практика и променящата се типология на световното разделение на труда.

* Авторът е заместник-директор на Националния институт за развитие към Икономическия департамент на Руската академия на науките

{rt}

Докато вниманието на повечето анализатори, както и на световната общност и медиите, е съсредоточено най-вече към действията на американската армия в Ирак и Афганистан и развитието на ситуацията около Иран, в Тихоокеанския регион, без особен шум, вече стартира мащабно прегрупиране на съсредоточените там американски сили. През следващото десетилетие много подразделения и части от всичките три рода войски на САЩ ще сменят досегашните си бази в Южна Корея и Япония за да се прехвърлят на един малък тихоокеански остров.

Според анализи, публикувани в американската преса, новата военна доктрина на САЩ предвижда остров Гуам, който е част от Марианския архипелаг, да се превърне в обозримо бъдеще не само в „непотопяем самолетоносач”, но и в трамплин за евентуалното използване на мобилни сили за бързо реагиране в кризисните райони на Тихия океан, а също в Източна, Централна и Югоизточна Азия.

Тропическият остров, който има площ само 544 кв км и е дълъг едва 48 км, е отстъпен на САЩ от Испания след войната между двете държави през 1898. През 1941 той е окупиран от японската императорска армия. Американците успяват да си го върнат чак през лятото на 1944 след ожесточени сражения, в които загиват три хиляди морски пехотинци и 18 хиляди японци. В ерата на студената война Гаум беше сред ключовите бази на стратегическата авиация и военноморските сили на САЩ и играеше важна роля в стратегическата поддръжка на американския експедиционен корпус в Индокитай през 60-те и 70-те години на миналия век.

След разпадането на Съветската империя и края на студената война, островът постепенно се превърна в един от много туристически центрове в тази част на Тихия океан. Напоследък обаче, той е обект на изключително внимание от страна на американското военно командване. Според списание „Нюзуик”, Гуам вече е бил посетен от няколко високопоставени комисии на Пентагона, както и от японска военна делегация. Неотдавна там се появи и вицепрезидентът на САЩ Дик Чейни.

Според някои независими военни анализатори, проявата на толкова сериозно внимание към малкия остров едва ли е случайна. Гуам заема ключово място в новата азиатска стратегия на Съединените щати. От известно време насам звената за стратегическо планиране на Пентагона усилено работят по плановете за мащабно прегрупиране на американските въоръжени сили в Тихоокеанската зона, отчитайки ръста на антиамериканските настроения в Южна Корея и Япония, където днес са дислоцирани, съответно, 29 хиляди и над 33 хиляди военнослужещи на САЩ.

От тази гледна точка Гуам безспорно има неоспорими предимства, именно защото принадлежи на САЩ. Тоест, Пентагонът не трябва да съгласува и консултира със съюзниците си използването на дислоцираните тук войски, както му се налага да прави днес в Япония и Южна Корея.

В момента на територията на Гуам има по-малко от три хиляди американски военни. След десетина години обаче, те ще бъдат над двайсет хиляди. Имайки предвид цивилните служители, очаква се, че населението на острова ще нарастне с поне 35 хиляди души. Задачата на американската военна групировка на острова е да бъде готова „за всякакви варианти на действие” – от обезпечаване на чисто хуманитарни операции и на борбата с международния тероризъм, до военното противопоставяне на Китай в случай на изостряне на ситуацията около Тайван.

По някои данни, американските части за специални операции, още от 2001, използват Гуам като база за осъществяването на секретни операции срещу висши функционери на Ал Кайда и ислямистките терористи, действащи в Индонезия и Филипините. В перспектива, вече разположените в Гуам свръхмобилни части на военно-въздушните и военно-морските сили ще могат да реагират при възникване на кризисни ситуации в радиус до 1,5 хил. мили, благодарение на изключително изгодното разположение на острова.

Гуам се намира на около три часа със самолет (или на 2-3 дена с кораб) от Япония, Китай, Корейския полуостров, Индонезия и Филипините. Освен това, в същата зона се намират и ключовите морски транспортни артерии в Тихия океан и, в частност, Малакският пролив, през който всяка година преминава около 50% от световния петролен транзит.

Вашингтон и Токио вече постигнаха принципно споразумение за предислоцирането, до 2014, на осем хиляди американски морски пехотинци от военните бази на САЩ в Япония на остров Гуам. При това японското правителство ще поеме до 60% от разходите по тази операция, която ще струва около 10 млрд долара.

Предвид новата стратегическа роля на Гуам, Пентагонът възнамерява съществено да модернизира и разшири съществуващата на острова военна инфраструктура. Планира се, в частност, допълнително да се модернизира военно-въздушната база „Андерсън”, която вече разполага с две писти с дължина над 3 км и може да приема тежки бомбардировачи Б-52, както и военно-транспортни самолети.

По-нататъшните планове предвиждат в базата „Андерсън” да бъдат настанени за постоянно самолети за зареждане с гориво във въздуха, както и 48 изтребители Ф-22 „Раптър”. Ще бъдат отпуснати 60 млн. долара за програмата за базиране в Гуам на ескадрила от 10 стратегически безпилотни разузнавателни самолета „Глобъл хоук”.

Предвижда се военно-морската база на острова, в залива Апра, да бъде разширена така че там да бъдат базирани атомни самолетоносачи, както и специалната флотилия от т.нар. „крайбрежни бойни кораби” ( LCS ) . Междувременно, към базата вече са зачислени две ударни подводници от клас „Лос Анжелос”, към които скоро ще се присъедини още една. Тук ще бъдат базирани и преобразуваните, така че да могат да носят крилати ракети „Томахоук” и транспортни средства на частите за специални операции, атомни подводници с балистични ракети, тип Трайдънт.

Анализирайки състава и военните възможности на американската групировка, която ще бъде дислоцирана в Гуам, редица военни специалисти смятат, че без съмнение основното и предназначение ще бъде подготовката за противопоставяне на Китай. Защото за борба с терористите подобна концентрация на военна мощ изглежда съвършено неоправдана. Пентагонът засега избягва да коментира този въпрос.

Междувременно, местните власти и повечето жители на острова с нетърпение очакват новия „военен десант” на острова, очаквайки, че той ще се превърне в изключителен стимул за икономиката на Гуам. Според американските медии, цените на недвижимите имоти на острова вече са скочили с 50%. Очаква се и разкриването на много нови работни места във военните бази.

Впрочем, Пентагонът се сблъсква и с определени проблеми при реализирането на плановете си – редица активисти измежду местните аборигени от племето чаморо, които са около 47% от населението на острова, се обявиха против увеличаването на броя на американските военни. Според тях, армията на САЩ, която и днес контролира 1/3 от територията на Гуам, може да сложи ръка и върху останалата, от което със сигурност би пострадал туристическият бизнес. Да не говорим, че в случай на военен конфликт, островът рискува да се превърне в мишена на ответен китайски удар или пък на терористични нападения.

В Пентагона обаче смятат, че в крайна сметка ще успеят да се споразумеят с аборигените. Защото американските военни се готвят да вложат в острови такива суми, които гарантират, че всички загуби от спада на туристическата активност ще бъдат покрити с лихвите.

* Българско геополитическо дружество

Още статии ...