Китай отдавна се стреми към достъп до големите водни басейни, макар че разполага със сравнително малко военен опит извън собствените си крайбрежни води. Сегашният военно-морски флот на страната е пълен с остарели бойни кораби, които през следващите години ще трябва да бъдат заменени с по-модерни. Напоследък Китай ускорено усъвършенства надводния си флот, включвайки в него съвременни руски есминци и усвоявайки два нови класа ракетни есминци.

В същото време, развивайки своя подводен флот, Пекин (отново в тясно сътрудничество с Москва) модернизира сегашните си дизелови подводници, докато създаването на собствени модели върви бавно. Същото се отнася за изграждането на атомни подводници и самолетоносачи, от една страна, поради сериозните технологични проблеми, с които се сблъскват китайците, а от друга – поради липсата на стратегическа необходимост от подобни проекти.

Специалистите отбелязват, че в публикуваната в края на миналата 2006 китайска „Бяла книга” по въпросите на отбраната, особено внимание се отделя на възможността флотът да бъде използван при нужда и далеч извън териториалните води на страната. Както е известно, през последните осем години Китай периодично публикува информация за военните си планове, опитвайки се да успокои тревогата, която поражда укрепването на военната му мощ в региона. Концентрацията на вниманието върху развитието на флота е свързана с нарастващото значение на енергоносителите и, особено, на петрола, за по-нататъшния икономически ръст в страната. Голямата зависимост на Китай от вноса на енергоносители, обуславя все по-голямото значение на военноморския флот и способността му да защити основните морски маршрути и да гарантира достъпа до „ключовите точки” на китайския търговски транзит.

Сред останалите му задачи е контролът върху спорните райони (като например зоната около архипелага Спратли), охраната на т.нар. „зона на изключителните китайски икономически интереси” (най-важната от които е в Източнокитайско море), а крайната цел е създаването на флот, превъзхождащ тези на всяка друга азиатска държава (вероятно с изключение на Индия и Япония, които ще реагират адекватно без да влизат в пряк конфликт с китайците).

Независимо от официалните твърдения на Пекин, способността да съдейства за евентуално силово решаване на Тайванския проблем, продължава да е сред основните направления в дейността на китайския военноморски флот. Друг факт, който също не се споменава в „Бялата книга” е, че китайският военно-морски флот се подготвя да попречи на САЩ да защитят Тайван по море, ако подобен конфликт все пак възникне. При всички случаи обаче, Пекин не изглежда склонен да се включи пряка военна надпревара с Вашингтон, защото е наясно, че шансовете му да излезе победител от нея са минимални.

Затова изглежда, че усилията на Китай за развитие на неговия флот от дизелови и атомни подводници са по-скоро опит за създаване на необходимия потенциал за евентуална подводна блокада на Тайван. Подобна стъпка би оказала определен натиск върху Тайпе и, в същото време, ще позволи да се избегнат крайно неприятните за китайците последици от пълномащабно нахлуване на острова – т.е. американската контраатака.

Значително безспокойство сред китайските съседи предизвиква съдържащото се в последната „Бяла книга” 15%-но увеличаване на разходите за отбрана. Както е известно, през 2006 Китай официално обяви военен бюджет от 36 млрд. долара, макар че по данни на американското военно разузнаване, истинската цифра вероятно е между два и три пъти по-висока. Пекин обаче смята подобен ръст за нещо нормално, отбелязвайки, че военните му разходи са само 1,4% от китайския БВП за 2006, докато САЩ например изразходват за целта цели 6,2%.

Очевидно Китай се опитва с всички сили да убеди съседите си, че ръстът на военната му мощ не е заплаха за региона, както и да успокои Америка, че не възнамерява да влиза в оръжейна надпревара с нея. Мнозина във Вашингтон обаче смятат, че всъщност става дума именно за това и неслучайно китайската военна програма се споменава най-често при статегическата обосновка на исканията на Държавния департамент по отбраната за увеличаване на военните разходи за разработване на нови технологии и мащабни отбранителни проекти.

Въпреки това, през 2006, във военното сътрудничество между Китай и САЩ се очерта известна тенденция към подобряване. Така, в доклада на Пентагона от май 2006, посветен на Китай, военната модернизация на тази страна се описва с термини, сходни с онези, използвани и в пекинската „Бяла книга”, макар отново да се изтъква аргументът, че „Китай разполага с най-голям потенциал за военно противопоставяне на САЩ”. Както е известно, през миналата година Пекин и Вашингтон проведоха първите си съвместни маневри в Тихия океан и Южнокитайско море – тогава американците бяха подложени на голямо унижение, след като китайска подводница внезапно изплува в непосредствена близост до един от техните самолетоносачи.

Високопоставените чиновници във Вашингтон и Пекин не спират да говорят за съвпадащите интереси в сферата на сигурността, които според тях обединяват всички най-големи вносители на петрол в света. Очаква се, че Китай ще направи всичко възможно за да успокои американските страхове от евентуална оръжейна надпревара между двете страни, но в същото време Пекин подсилва армията и флота си за да могат да предотвратят американска намеса при евентуално китайско нападение срещу Тайван. Вашингтон реагира на този курс като, от една страна, демонстрира склонност към сътрудничество с китайците в някои сфери, представляващи взаимен интерес, а от друга – използва нарастването на китайската военна мощ като предлог за модернизация на собствените си военни системи.

Впрочем, Китай е не по-малко заинтересован да разсее опасенията, които военната му модернизация поражда в Япония и Индия. След като през миналата година за премиер на Япония беше избран Шинзо Абе, Китай бързо промени дотогавашната си позиции и склони да покани на посещение новия министър-председател. Пекин използва максимално и всички китайско-индийски срещи на високо равнище в Делхи за да концентрира вниманието върху бурното развитие на икономическите връзки между двете страни, изтегляйки на заден план проблемите, свързани с продължаващия китайско-индийски граничен спор.

Макар че Китай се стреми да покаже на Вашингтон, че е „отговорен и заинтересован от сътрудничество с него партньор”, а на съседите си - че няма защо да се притесняват от „китайската заплаха”, той продължава да подкрепа редица правителства, които американците официално обявяват за „режими-парии” и да се придържа към политика, целяща дипломатическата изолация на Тайван. Въпреки че участва в повечето миротворчески мисии на ООН през 2006, Пекин значително се сближи с Иран и продължава да поддържа Судан.

Докато продължава тази двойна игра, Вашингтон и регионалните съперници на Китай ще следят много внимателно неговата военна модернизация. Само два дни след публикуването на последната „Бяла книга” по отбраната, Япония обяви, че ще проведе, съвместно със САЩ, военно-морски учения в Източнокитайско море, на които бе разигран сценарий с китайско военно нападение срещу спорната територия Сенкаку (островите Дяоюй).

Всъщност, последната китайска „Бяла книга” по отбраната преследваше няколко цели. От една страна, тя следва да се възприема като своеобразно предупреждение към Тайван да не нарушава задълженията си в рамките на политиката на „един Китай”, както и да успокои страховете на съседите от усилването на китайското военно присъствие в региона. От друга, тя трябваше да убеди Вашингтон, че Пекин няма намерение да стартира оръжейна надпревара с него и, в същото време, да демонстрира, че китайците ще развиват военен потенциал, способен да предотврати евентуална американска намеса в Тайванския пролив. Нито една от тези постановки на „Бялата книга” не беше неочаквана, доколкото Китай официално декларира стремежа си към по-голяма прозрачност във военната сфера, макар че според мнозина истинските военни разходи на Пекин неколкократно надвишават официално обявените.

Китай очевидно смята, че трябва да създаде мощен океански военен флот за да защити икономическия си просперитет. Това би му позволило да контролира морските пътища към основните находища на природни ресурси, които са му необходими за да може ръстът в икономиката да запази досегашните си темпове. В известен смисъл, тази задачи би могла да сближи Вашингтон и Пекин. В същото време обаче, останалите фактори ще продължат да оказват негативно влияние върху отношенията им.

Основното препятствие в това отношение, без съмнение, е Тайван, но както изглежда нито една от страните не е склонна да подкрепи промяна в статуквото. Освен това ръстът на китайската икономическа (и не само) мощ е директно предизвикателство към американската хегемония в Азия. Което означава, че Пекин и Вашингтон и занапред ще решават конкуриращи се задачи, докато между въоръжените им сили може би ще се наблюдава известно сближаване, поради загрижеността и на двете страни за сигурността на търговските маршрути в региона.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Китай никога не е използвал военна мощ или пък кой знае колко значителни финансови инвестиции за да придобие по-голямо влияние в Югоизточна Азия. След като Съединените щати официално установиха дипломатически отношения с Китайската народна република през 1972, членките на Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия (АСЕАН) също ги последваха. По време на студената война, САЩ се стремяха с всички средства за ограничат съветското влияние в региона, включително и поощрявайки сътрудничеството с Пекин.

През последните години, на фона на все по-дълбокото затъване на САЩ в Близкия изток, Китай значително разшири присъствието си в Югоизточна Азия, увеличавайки както политическите ангажименти, така и инвестициите си в региона.

По време на последната среща на високо равнище на АСЕАН, провела се през декември 2006 на Филипините, страните-членки се оказаха разединени по фундаменталния въпрос за съхраняването на силовия баланс в региона. Докато някои приветстваха ръста на китайското влияние, други изказаха съжалението си, че Съединените щати вече не присъстват толкова активно в Югоизточна Азия за да балансират „експанзията” на Пекин. Очаква се, че АСЕАН ще продължи да бъде водещият политически фактор в региона, така че двете големи сили – САЩ и Китай, вероятно ще продължат да съблюдават баланса, като нито една от тях не се опитва да разшири прекалено влиянието си, нито пък да се изтегли от него.

Според някои, дипломатическите успехи на Китай в Югоизточна Азия са по-скоро случайни, а не толкова плод на целенасочена политика. Промените в международната и регионална стратегическа среда, наред с известното пренебрежение, демонстрирано от САЩ към региона, изиграха най-голяма роля за сближаването между Китай и страните от Югоизточна Азия.

Всъщност, историята неведнъж е демонстрирала възможността за настъпването на бързи промени в международния и регионалния стратегически пейзаж. Пример за това е американско-китайското сближаване през 1972, накарало редица членки на АСЕАН, като Тайланд, Малайзия и Филипините, да променят радикално политиката си към Китай и да установят дипломатически отношения с Пекин, въпреки, че самата китайска политика в региона не се промени особено. Китай не увеличи значително икономическата си ангажираност, нито пък представляваше сериозна военна заплаха за страните в него.

Когато Дън Сяопин пое властта през 1978 с намерението да „отвори” китайската икономика към света, включително и към Югоизточна Азия, се случи едно събитие, което доста улесни плановете му – през 1979 Виетнам окупира Камбоджа, като окупацията продължи чак до 1989. Китай успя максимално да се възползва от този факт за да даде начален тласък на сътрудничеството си с АСЕАН. То пък постави солидна основа за по-нататъшното развитие на отношенията между тях. Загрижеността на САЩ от растящото съветско влияние в региона, накара Вашингтон да си затвори очите и дори тихомълко да подкрепи това сътрудничество. Така Китай съумя да си извоюва сериозни позиции в региона, без за това да му се налага да демонстрира военната си мощ, или пък да прави някакви мащабни инвестиции.

В края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век, т.е. тъкмо когато АСЕАН най-сетне се отърва от проблема с виетнамското присъствие в Камбоджа, краят на студената война възроди усещането за несигурност в региона.

Този път обаче, страните от АСЕАН решиха да не изчакват пасивно развоя на събитията и стартираха нова политика, целяща активното ангажиране на големите външни сили с проблемите на региона. Както е известно, до самия край на студената война, АСЕАН следваше по-скоро обратната стратегия, стремейки се да убеди външните играчи да ограничат намесата си във вътрешните работи на страните-членки. След като се убеди че подобно нещо просто не е възможно, от 90-те години на миналия век насам, АСЕАН възприе курс на „позитивен ангажимент” с всички тях, едновременно. Същността на тази политика бе постигането на конструктивен баланс между външните влияния в региона, даващ възможност на страните в него да следват сравнително успешно собствените си интереси. За целта АСЕАН се нуждаеше от политическата подкрепа на Китай. Затова за Пекин не бе трудно да постигне първия си значителен дипломатически успех, установявайки официални отношения с АСЕАН през 1991. Наистина, в началото тези отношения бяха доста колебливи. Големият пробив в тях стана факт по време на азиатската икономическа криза през 1997. Докато САЩ, следвайки собствените си интереси, не демонстрираха особено желание да се намесят и помогнат, Китай моментално откликна на острите проблеми, пред които бяха изправени страните от АСЕАН, обещавайки да не девалвира своята валута (юанът), което допълнително би дестабилизирало целия регион. Така, след ноември 1997, сравнително хладните отношения еволюираха значително, като Китай и АСЕАН се договориха да провеждат ежегодни срещи.

Вероятно това „затопляне” едва ли щеше да продължи дълго след като страните от Югоизточна Азия окончателно преодоляха шока от кризата, но тъкмо тогава те бяха изправени пред ново предизвикателство – терористичните нападения от 11 септември 2001, които тласнаха САЩ в една, както изглежда, безкрайна война с тероризма. Фокусът на американските стратегически интереси се измести към проблемите на вътрешната сигурност, а също към Близкия изток и Централна Азия, което пък остави Югоизточна Азия на по-заден план в списъка на приоритетите на Вашингтон. Именно през 2001 китайците майсторски осъществиха поредния дипломатически пробив в региона, предлагайки сключването на споразумение за свободна търговия с АСЕАН.

И така, беглият преглед на събитията от най-новата история показва, че Китай съумя да постигне сегашното си влияние в Югоизточна Азия не толкова по пътя на „демонстрацията на мускули”, колкото умело възползвайки се от промените в международния и регионален геополитически „пейзаж”, както и от липсата на достатъчно солиден ангажимент на САЩ в региона – именно това тласна АСЕАН в обятията на Пекин, а не някаква следвана от китайците дълбокомислена и дългосрочна стратегия.

Мнозина анализатори, кой знае защо, предпочитат да отбелязват само китайските усилия за проникване в Югоизточна Азия, без да обръщат достатъчно внимание на ответните действия на АСЕАН в същата посока, както и на тяхната „стратегическа среда”. Да вземем за пример затоплянето на отношенията между Китай и Индонезия. Двете страни се обявиха взаимно за стратегически партньори, което в значителна степен е свързано с намерението на мюсюлманска Индонезия да използва Китай за да балансира силния американски натиск страната да предприеме радикални мерки срещу местните ислямски екстремисти. Желанието на индонезийските власти да укрепят връзките с Пекин във военната сфера, закупувайки големи количества китайски оръжия, може да се тълкува като по-скоро тактическа, отколкото стратегическа преориентация, целяща да накара САЩ да отменят оръжейното си ембарго срещу Индонезия.

Мянма (Бирма) и Камбоджа също поддържат близки отношения с Китай. В случая с Мянма, САЩ предпочитат да не се ангажират с управляващата там военна хунта, ограничавайки максимално търговията и инвестициите си. Американските търговски санкции и ембаргото срещу Мянма продължават да действат. Китай пък е водещият чуждестранен инвеститор и търговски партньор на Камбоджа. Ако САЩ променят политиката си и тези две страни се превърнат в техен приоритет, китайците вероятно ще имат сериозни проблеми, опитвайки се да запазят доминиращите си позиции в тях.

Макар че в Югоизточна Азия т.нар. „китайска заплаха” все още не се дискутира открито, Вашингтон разчита, че недоверието към Китай си остава дълбоко вкоренено сред повечето страни от региона, като то може да нарастне, ако „експанзията” на Пекин придобие прекалено сериозни мащаби. Всъщност, истината е, че страните от АСЕАН не демонстрират особен стремеж към обвързване с Китай. Те действително искат да поддържат стабилни отношения с Пекин, но гледат да ги балансират с развитието на тесни връзки със САЩ и други големи сили извън региона. По правило, азиатските държави не изпитват особено доверие една към друга, а САЩ се възприема от значителна част от тях като заслужаващата най-голямо доверие велика сила. Те се нуждаят от Америка и като балансьор, и като своеобразна застраховка в развитието на отношенията им с Китай. АСЕАН се опасява, че без наличието на тесни връзки със САЩ, Китай би могъл да превърне асоциацията в свой сателит. В този смисъл стабилните, макар и балансирани, отношения със Съединените щати се разглеждат не само като гаранция за сигурност, но и като стимул за Китай да предложи по-сериозна икономическа оферта на страните от региона. Ако не настъпи някаква радикална промяна в международния стратегически пейзаж, или пък внезапно и тотално дезангажиране на САЩ от проблемите на Югоизточна Азия (което би могло да доведе до рязко нарастване на китайското влияние в региона), можем да очакваме, че всеки опит на Пекин за задълбочаване на връзките с АСЕАН ще бъде съпътствани от конкретни стъпки на АСЕАН към укрепване на отношенията най-вече със САЩ, но и с други големи геополитически играчи извън региона, включително и с Русия, за да бъде запазен стратегическият силов баланс.

Въпреки ангажиментите си в други региони, САЩ се опитват да съхранят и дори да утвърдят позицията си в Югоизточна Азия. Макар че, както показва и най-новата история на региона, успехът тук зависи не толкова от „мускулите” (т.е. от силата), колкото от „мозъка”, т.е. от умението бързо и максимално ефективно да се използват промените в стратегическата среда. Не толкова от ресурсите, с които разполага конкретната страна, а от желанието и да ги използва. В това отношение Вашингтон не страда от липса на ресурси, а по-скоро няма желание да ги използва за да укрепи влиянието си в региона. Или поне засега изглежда така.

Колко мащабна може да се окаже китайската „експанзия” в Югоизточна Азия? Засега в региона е налице един активен баланс и всяка сила, които се опита да доминира, рискува да провокира обединяването на останалите външни сили, които заедно с АСЕАН, ще се стремят на всяка цена да възстановят нарушеното от нея статукво. Малко вероятно е следващите успехи на Китай в Югоизточна Азия да се дължат толкова на нарастналата му мощ, колкото на непрекъснато променящата се регионална и международна стратегическа среда, която може неочаквано да придаде мощен тласък на китайското проникване в региона. В този смисъл продължаващото пренебрежение, демонстрирано от САЩ по отношение на Югоизточна Азия, както и недооценката на промените на стратегическата среда в региона, могат да струват скъпо на американците.

* Авторът е старши специалист по международни отношения в Института за изследвания на Югоизточна Азия в Сингапур

{rt}

Развитието на ситуацията във Вашингтон в края на 2006 и началото на 2007 – победата на демократите на междинните избори за Конгрес, оставката на Доналд Ръмсфелд, докладът на комисията Бейкър-Хамилтън за Ирак, несъстоялото се утвърждаване на Джон Болтън за постоянен представител на САЩ в Ирак, както и лансираната от президента Буш нова стратегия в Ирак – пряко влияе върху трансформацията на външната политика на сегашната републиканска администрация. При това вече не става дума за структурни промени в тази политика – Буш изглежда е на път окончателно да се откаже от идеята си за мащабното налагане на демокрацията в т.нар. Голям Близък изток, потвърдена при поемането на втория му президентски мандат през 2005, и през последните две години от него ще концентрира всички военни и политически сили за постигането на прелом в Ирак. Тези промени са нов етап от еволюцията на американската външна политика, започнала след последните президентски избори от 2004. Главна особеност на последните трансформации е, че неоконсерваторите, които бяха основната опора на външната политика от началото на първия мандат на Буш, все повече биват изтласквани от прякото влияние върху вземането на ключовите външнополитически решения. Във Вашингтон набира сила все по-очевидна тенденция към т.нар. „външнополитически реализъм”.

Неоконсерватори и „реалисти”

Неоконсерваторите все повече губят в глобален план: след като разпиля значителния си политически и морален авторитет, администрацията на Буш се концентрира върху решаването на проблемите, свързани с гарантирането на поне известна сигурност в Ирак, а не върху реализацията на глобалните геополитическите проекти на неоконсерваторите. Последните обаче все още са в състояние да постигат частични победи: така президентът Буш отхвърли препоръките на комисията Бейкър-Хамилтън, предизвикали откровено негативната реакция на неоконсервативния лагер.

Сегашното отстъпление на неоконсерваторите е втората вълна на спад във влиянието им. Първата беше непосредствено след ноемврийските президентски избори в САЩ през 2004, когато постовете си напуснаха емблематични фигури като Дейвид Фрам, Ричард Пърл, Пол Уолфовиц, Дъглас Фейт и Луис Либи. Всъщност, измежду известните неоконсерватори, само Елиът Абрамс продължава да работи в Съвета за национална сигурност. Друг известен член на неоконсервативния лагер – Залмай Халилзад (бивш посланик в Ирак) пък бе назначен за постоянен представител на САЩ в ООН. Причините за ерозията на ролята на неоконсервативния лагер във Вашингтон са очевидни: драматичното развитие на ситуацията в Ирак, както и увеличаващите се заплахи за американските интереси в Близкия изток, като цяло. Противниците на неоконсерваторите, както сред републиканците, така и сред демократите, смятат, че те са пряко отговорни са така създалата се ситуация. Според тях, неоконсервативната политическа философия се е провалила, при това не в кабинетните дискусии, а на практика – с пълния крах на проекта за демократизацията на Големия Близък изток.

Външната политика не бе сред основните приоритети по време на първата президентска кампания на Джордж Буш през 2000. Тогава ударението се поставяше върху „традиционните” ценности на американските консерватори: връщането на морала в политиката, съкращаване на федералните разходи и намаляване на данъците. След 11 септември обаче, в приоритет се превърна външната политика. Неоконсервативните идеи, представящи убедително обяснение на събитията и посочващи преките причини за тях, се оказаха особено подходящи за случая. Проблемът с ислямския екстремизъм в Близкия изток, неговото обяснение и отстраняването на причините за появата му, се превърнаха в главна мисия на американската администрация. Публикуваната през 2002 доктрина за национална сигурност (т.нар. Доктрина Буш) се превърна в официална квинтесенция на неоконсервативната външнополитическа философия. Неин фундамент беше постулатът за наличието на пряка връзка между демокрацията и сигурността, както и оправдаването на налагането на демокрацията със сила за да бъде гарантирана сигурността на САЩ. Противниците на неоконсерваторите определят като главен резултат от провеждането на тази политика фактическият колапс на американския международен авторитет и загубата на моралното право за осъществяване на силови действия, които изглеждаха оправдани непосредствено след терористичните нападения от 11 септември.

Последните неуспехи в Ирак и поражението на републиканците на частичните избори през ноември 2006, отново разпалиха споровете за фундаменталните идеи на неоконсервативната политическа философия. Сред най-скандалните епизоди в тях бе публикуваната в списание “ Vanity Fair ”, непосредствено преди частичните избори, статия на британския анализатор Дейвид Роуз „ Neo Culpa ” . Тя провокира дискусия за степента на отговорността на неоконсерваторите за драматичната ситуация в Ирак и породи определени съмнения относно лоялността им към президента Буш. Друг важен момент в дебатите за неоконсерватизма стана докладът на комисията Бейкър-Хамилтън, подложен на жестока критика от самите неоконсерватори и породил поредния спор за реализма в американската външна политика. Тук ще добавя и, че още през 2005 известният неоконсервативен анализатор Чарлз Краутхамър лансира собствена, реформирана версия на неоконсервативната външна политика – идеята за демократичния реализъм, която внесе съществен принос в течащата полемика за фундаменталните постановки на неоконсерватизма. Анализът на основните идеологически компоненти на така очертаните дискусии е необходим за обективната оценка на последиците от неоконсервативната външна политика на администрацията на Буш.

Първият вариант на статията на Дейвид Роуз, който последователно подкрепяше войната в Ирак, се появи през ноември 2006, превръщайки се в своеобразна «бомба» преди изборите за Конгрес. По-късно, през януари 2007, беше публикувана пълната и версия. В нея се споменават и се цитират различни тези за ситуацията в Ирак и отговорността на администрацията на Буш за нея, на повечето водещи фигури в неоконсервативния лагер: Ричард Пърл, Дейвид Фрам, Кенет Айдълман, Джеймс Улси, Елиът Коен, Дъглас Файт, Франк Гафни, Майкъл Ледин. При това водещите неоконсерватори лично се разграничават от политиката на сегашната администрация и на Буш, обвинявайки я в некомпетентност и неспособност да реализира най-важните си външнополитически решения. Скептицизмът по отношение на развитието на ситуацията в Ирак и неспособността на администрацията оперативно да приема «правилните» решения, касаещи текущите събития, са в основата на тези техни претенции.

При това, водещите американски неоконсерватори не се отричат от фундаменталните постановки на собствената си политическа философия, чиито непосредствен израз стана и интервенцията в Ирак, а прехвърлят цялата вина върху «некадърните» и изпълнители. Така, в статията бяха назовани конкретните виновници за последните неуспехи и провали: президентът Джордж Буш, вицепрезидентът Ричард Чейни, бившият военен министър Доналд Ръмсфелд, бившият главнокомандващ в Ирак (и бивмш шеф на CENT С OM – т.е. на Централното командване на САЩ) генерал Томи Франкс, бившият директор на ЦРУ Джон Тенет и бившият ръководител на временната окупационна администрация в Ирак Пол Бремър.

Впоследствие, всички, споменати в статията неоконсерватори опровергаха твърденията на Роуз на сайта на « National Review ”. Дейвид Фрам дори на два пъти публикува обширни отговори на собствения си сайт. Като във всички опровержения се отбелязваше, че подобни коментари не бива да се публикуват в навечерието на изборите за Конгрес, както и, че „ Vanity Fair ” съзнателно е преиначило смисъла на много от изказванията, изваждайки ги от контекста за да помогне на демократите да спечелят изборите.

Всъщност, основните постановки на неоконсерваторите, публикувани от “ Vanity Fair ”, могат да се сведат до следното. Текущата ситуация в Ирак прави все по-вероятно спешното изтегляне на американските войски, което би могло да доведе до катастрофални последици както за целия близкоизточен регион, така и за позициите на САЩ в света. В своята ретроспекция на ситуацията, Ричард Пърл дори твърди, че Вашингтон не е трябвало да започва операцията в Ирак, а да търси други средства за осъществяването на общо взето правилната стратегия за сваляне на Саддам. Тоест, самата идея за смяната на иракския режим продължава да се смята от неоконсерваторите за съвсем резонна.

На свой ред, Кенет Айдълман се изказва много скептично за перспективите на неоконсервативната политическа философия. Той подчертава, че неоконсервативната политика е изцяло правилна в чисто морален и идеологически аспект, но е нереализуема на практика и поради това се оказва безполезна за решаването на проблемите в Близкия изток. Така излиза, че аргументите на Буш, формулирани от неоконсерваторите, са верни, но не могат да се реализират на практика. Тоест, цялата външна политика на сегашната администрация изхожда от съвършено правилни и добри подбуди, но се оказва неподходяща по чисто практически съображения. Оценката на последиците от иракската политика, дадена от Айдълман, звучи твърде сурово: според него, неоконсерватизмът е политическа философия, която е мъртва поне за едно цяло поколение. След Ирак тя просто вече не се котира. Настъпва епоха на реализма и, което е още по-лошо, на изолационизма.

Критиките срещу Буш

Така неоконсерваторите се отказват да поемат отговорността за сегашната ситуация в Ирак, но не се отричат от фундаменталните си идеологически постановки. Според Дейвид Фрам, причина за всички неуспехи в Ирак е управленската криза в Белия дом, съществувала още преди свалянето на Саддам. Франк Гафни също посочва наличието на постоянно разцепление в администрацията на Буш, а пък Айдълман подчертава общата и управленска некомпетентност.

Разочарованието от дейността и личността на президента е сред най-важните общи неща във всички коментари. Възможно, това следва да се тълкува и като търсене на нови политически фигури, споделящи неоконсервативните идеи и способни да ги отстоят на президентските избори през 2008. Във всеки случай, в коментарите на водещите неоконсерватори, президентът Буш изглежда като «вече употребен материал».

Най-съдържателният отговор на публикуваната във “ Vanity Fair ” статия на Роуз дава бившият автор на речите на президента Дейвид Фрам. Той я определя като един от „най-нечестните материали” в миналогодишната избирателна кампания. Според него, повечето цитирани в нея мнения не казват нищо ново. В тях войната в Ирак продължава да се оценява като съвършено правилна, а победата – като жизнено необходима. Въпреки това, той потвърждава, че Съветът за национална сигурност наистина не работи както трябва, както и, че са нарушени механизмите, позволяващи на администрацията да реализира на практика идеите н указанията на президента. Фрам стига до заключението, че войната в Ирак е била война за налагането на западните ценности в Близкия изток. Изтеглянето от тази страна ще означава само задълбочаване на културните различия между западния свят и този на исляма, а единствените победители в спора ще станат политическите философи от типа на Семюел Хънтингтън, който още през 90-те години на миналия век предсказа сблъсъка между цивилизациите.

Като цяло, аргументите, използвани от неоконсерваторите в своя защита, не са нови. Със сигурност може да се твърди, че всъщност става дума за добре познатите стари аргументи макар и в нова интерпретация. Изглежда тактиката на неоконсераваторите е да отстояват последователно своята позиция, дори ако тя очевидно не работи в настоящия момент.


В сферата на външната политика, неоконсерваторите определено са идеалисти и революционери. Корените на тяхната идеология могат да се открият в епохата на студената война, когато принципната позиция беше необходимо условие за оцеляване, и то не само в чисто теоретичните спорове. Според тяхната доктрина, Америка, оставайки си последователно обвързана със своите демократични ценности, има моралното право да подкрепя справедливата кауза навсякъде по света, включително и със сила. Силата е оправдана само там, където тя е морална. Моралната сила е сила, въплъщаваща в себе си свободата, идеал за която са англо-саксонските общества. Аморалната сила, олицетворявана от различните тиранични режими, стремящи се към придобиването на оръжия за масово поразяване, пък е най-голямата опасност. В такъв случай, външната политика на САЩ следва да цели не просто гарантирането на американския просперитет и сигурност, но и да носи демокрация във всички региони на света, което безусловно е от полза за цялото човечество. Така, неоконсервативната визия за света, в който противоборството и конфликтите са неизбежни по морални и културни причини, се оказва определяща, при това става дума за конфликт на ценности и идеали, които не могат да съществуват мирно помежду си. Оттук и стремежът на неоконсерваторите да определят противниците си като „екзистенциални”, т.е. като застрашаващи самата същност на свободното общество.

Днес неоконсерватизмът е може би единствената политическа философия, поставила си за цел да се освободи от моралния релативизъм и практиката на двойните стандарти, доминиращи в съвременната политика. Отказът от идеята за интервенция в Ирак би означавал отказ от самата философия на неоконсерватизма. Затова всички неоконсерватори говорят за неправилната интерпретация на техните идеи и лошото управление, към което те самите нямат пряко отношение.

Неоконсерваторите придават фундаментално значение не на икономическия модел, а на вътрешния характер на режима. Така, според тях, основен генератор на политическия екстремизъм са диктатурите и авторитарните режими, пораждащи недоволството и негодуванието на гражданите. Последните стават лесно възприемчиви към различни идеологии, оправдаващи тероризма и масовите убийства за постигането на целите си. Привържениците на подобни идеологии пък се стремят да се сдобият с най-ефективното оръжие в съвременния свят, за да могат да шантажират успешно САЩ и съюзниците им. Следователно, Америка трябва да се намеси в политическите процеси в съответните страни и да съдейства за разпространяването на демокрацията там, в името на собствената си национална сигурност.

По този начин демократизацията се превръща в цел и средство на американската външна политика. Като неин легитимен инструмент се лансира „освобождението на потиснатите”, а не запазването на статуквото, моралната и културна експанзия, а не отбраната и изчакването. При това се приема, че международните институции не са в състояние да помогнат за налагането на справедливост и сигурност, защото се основават на идеята за равенството на всички държави, независимо дали са демократични или тиранични. Именно в последната предпоставка се крият корените на релативизма и аморалността в политиката. Твърдението, че всички режими следва да се ползват с еднакво уважение, прави моралния авторитет невъзможен.

Но, обявявайки война на тиранията, едва ли можеш да разчиташ на подкрепа от тираните, които доминират в днешния Близък изток. Когато президентът Буш декларира необходимостта от разпространяването на демокрацията в ислямския свят, той пое задължението да отговаря за политиката, която мнозина в региона възприеха като пряка заплаха за собствените си интереси. Тази политика цели разрушаването на целия формирал се в ислямския свят модел и едва ли ще се сдобие с много политически съюзници, дори и в бъдеще. Освен това, самата политика, в значителна степен, беше непоследователна, по-точно непоследователна се оказа нейната реализация. За да постигнат демократизирането на Големия Близък изток, американците заложиха на сътрудничеството с онези, които изначално не бяха демократични (Саудитите, Пакистан и т.н.). Неоконсерваторите подчертават непоследователността в реализирането на своите идеи като една от основните причини за днешните неуспехи на американската администрация. В резултат от провеждането на подобна политика, САЩ рискуват да останат без нито един съюзник, ако продължат и занапред да жертват принципите си за постигането на едни или други краткосрочни цели. Но и тук възниква въпросът за тяхната осъществимост и практическата им реализация: как например може да се постигне стабилизацията на Афганистан и Ирак, без да се разчита на подкрепата на Пакистан и Саудитска Арабия?

Въпросът за реализма е пряко свързан с така очертаните проблеми за практическата реализация на американската външнополитическа стратегия. В доклада на комисията Бейкър-Хамилтън бе посочена необходимостта от сътрудничество със Сирия и Иран за стабилизирането на ситуацията в Ирак. Именно в това се изразява и основното внушение на „реалистите”. В епохата на студената война реализмът във външната политика означаваше, че американските национални интереси изискват „сдържането” на комунистическите режими и предотвратяването на износа на комунизъм. Тази стратегия не включваше намесата във вътрешните работи на суверенните държави. Подобна намеса се смяташе за допустима само там, където съществуваше непосредствена заплаха от налагането на комунистически, просъветски режими. От гледната точка на геополитика-реалист, всяка държава е равна с останалите в съперничеството си с тях. Дали нейният режим е либерален или тираничен, не е от ключово значение за гарантиране на националната сигурност. Привържениците на съвременната версия на външнополитическия реализъм смятат за безсмислен целия проект за трансформация на Големия Близък изток. Според самите неоконсерватори, основният порок на „реалистите” е, че те на практика допускат евентуално американско поражение в Близкия изток и необходимостта САЩ да се примирят с него.

Демократичният глобализъм и демократичният реализъм

В отговор на очерталото се разминаване между неоконсервативната политическа философия и реалността, Чарлз Краутхамър предложи ревизия на основополагащите догмати на неоконсерватизма, която обаче само стеснява сферата на приложението му, без да променя неговата същност.

Според Краутхамър, доктрината Буш предполага, че САЩ са длъжни на само да атакуват врага – т.е. ислямския екстремизъм, но и да се опитат да променят условията, които го пораждат. А това означава промяна на вътрешната структура на арабските режими, както и на културата на арабския/ислямския свят – единственият регион, който не бе засегнат сериозно от модернизацията и демократизацията на следвоенната епоха. Тази постановка продължава да се приема за безспорна и днес, при планирането на американската външна политика. А причината, че изграждането на демокрацията в Ирак не се получава, не е в това, че арабите не са готови да приемат демократичните принципи, както обикновено твърдят американските либерали, а че страната в продължение на повече от 30 години е била управлявана от един терористичен режим. Тоест, според Краутхамър, именно управлението на Саддам Хюсеин е основната причина за сегашните неуспехи. Той определя позицията на повечето съвременни неоконсерватори като „демократичен глобализъм”, според който демокрацията е основното средство за гарантирането на глобална сигурност. Привържениците на тази доктрина конкретизират и самото понятие „демокрация” – според тях, то не се изчерпва само със свободните избори, а включва и контрол и ограничаване дейността на правителството, защитата на малцинствата и на индивидуалните права, власт на закона и „отваряне” на икономиката. Тоест, в случая, разпространението на демокрацията придобива не само морално, но и геополитическо значение. Основният проблем на демократичния глобализъм е в неговата излишна амбициозност, доказателство за което са многобройните неуспехи и провали на администрацията на Буш. Самият Краутхамър причислява към привържениците на демократичния глобализъм президента Джордж Буш и британнския премиер Тони Блеър, а към неговите интелектуални „бащи” – Уйлям Кристъл и Робър Кейган.

Алтернатива на демократичния глобализъм е демократичният реализъм, според чиито привърженици военната експанзия е оправдана само там, където защитата на свободата е от критично значение за успеха в по-важната война срещу екзистенциалния враг. С други думи, експанзията е допустима и оправдана само в регионите, където интересите на САЩ са пряко застрашени от радикалния ислямизъм. И демократичният реализъм, и демократичният глобализъм са демократични, защото подкрепят разпространяването на демокрацията, като цел и средство на американската геополитика. Първият обаче е „реализъм”, защото отхвърля универсализма и идеализма на демократичния глобализъм и винаги изисква наличието на конкретна геополитическа необходимост, като предварително условие за осъществяването на военна интервенция. Тоест, американската военна намеса следва винаги да е стратегически обоснована. Фундаменталната аксиома на демократичния реализъм е в това, че САЩ ще продължават и занапред да подкрепят демокрацията в целия свят, но ще използват сила само там, където това е стратегически необходимо, т.е. в районите, където се води войната с основния (екзистенциалния) противник, представляващ глобална заплаха за свободата. Екзистенциалният враг, олицетворяван днес от ислямския екстремизъм, застрашава фундаменталните ценности на западната цивилизация. Войната с него е битка за оцеляване, т.е. за правото на съществуване. Съвместното съществуване с този враг се оказва напълно невъзможно. Така например, изхождайки от позициите на демократичния реализъм, Краутхамър се обявява против експанзията срещу Северна Корея, но подкрепя напълно експанзията в Близкия изток. В същото време, той демонстрира очевиден песимизъм по отношение на бъдещото развитие на събитията в близкоизточния регион. Предимството на САЩ след 11 септември беше в това, че в новия еднополюсен свят те бяха единствената свръхдържава, способна да решава проблемите си без да се съобразява с международната общност. Сега тази възможност изглежда изчерпана, а американският авторитет е, до голяма степен, пропилян. Краутхамър посочва възможността от обединяване на всички противници на САЩ. Иран, опитващ да се сдобие с ядрено оръжие, може да се превърне в център на регионален алианс, заедно с „Хизбула”, Сирия, „Хамас” и радикалните шиити в Ирак, и да разчита на подкрепа за своите антиамерикански амбиции от Русия и Китай. Това е и структурата на противниците, с които на САЩ предстои съвсем скоро да се сблъскат. Според Краутхамър, единственият отговор на подобна заплаха е последователното продължаване на политиката, целяща промяната на културата и политическата система на целия регион, без значение колко бавен и труден може да се окаже този процес.

Полемиката за същността и геополитиката на американския неоконсерватизъм продължава. Като една от основните поуки, която изглежда ясна още днес, е, че идеолозите на тази доктрина така и не съумяха да разграничат позицията си от традиционния „интервенционизъм”, а сегашната външна политика на САЩ – от политиката и логиката на „окупационната държава”. Целта на неоконсерваторите се ограничи до формулирането на определени политически идеи, без да ги е грижа за практическата им реализация. Американският неоконсерватизъм така и не можа да се трансформира в истинска политическа философия, заинтересована от условията и възможностите за своята реализация. Постановките му са достатъчно прости и разбираеми, но практическото им осъществяване си остава проблем. Освен това, разпространяването на демокрацията изглежда прекалено дългосрочна стратегия, изискваща мобилизацията на значителни морални и икономически ресурси, за което по-голямата част от американското общество идва ли е готова.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Външнополитическите мотиви на днешна Русия са съвършено различни от онези, от които тя се ръководеше в недалечното съветско минало, както и през по-далечната царска епоха. Ако Руската империя се e вълнувала най-вече от геополитическия баланс на силите в Евразия, а Съветският съюз се опитваше да реализира един глобален идеологически проект, подкрепяйки го с огромната си военно мощ, нова Русия се интересува предимно от собствените си дела. Последният термин има съвсем определен смисъл – става дума за “бизнес”. Постимперска Русия, за разлика от съветската, е сред най-слабо идеологизираните държави в света. За нея идеите нямат кой знае какво значение, в основата на всичко са чисто прагматичните съображения. Затова няма нищо чудно, че в основата на мирогледа на руския елит са поставени финансовите интереси. Дори необходимостта от военна мощ вече не изглежда чак толкова привлекателна цел, както беше в миналото. Москва се вълнува много повече от колебанията в цените на енергоносителите, отколкото от броя на ядрените си бойни глави.

За нея геополитиката е важна не толкова като методологичен ориентир, а най-вече като фактор, влияещ върху икономическата ситуация. В основата на повечето сериозни политически решения на Москва са икономическите и корпоративни интереси, защото хората, които управляват страната, са в известна степен и нейни собственици.

Съумели да оцелеят в суровите вътрешнополитически и икономически битки, новите руски лидери се чувстват като риба във вода в условията на жестока конкуренция на световната сцена, като се опитват да използват същия подход и в международната политика. Това обяснява, защо те смятат за нормално да си партнират едновременно с американския президент Джордж Буш и с иранския му колега Махмуд Амадинеджад. В същото време обаче, всеки партньор може, буквално във всеки момент, да се превърне в противник, включително и смятаният за руски “сателит” белоруски президент Александър Лукашенко – в края на краищата бизнесът си е бизнес.

Всичко това обаче не означава, че руските лидери не са наясно за различията между геополитическите играчи, с които си имат работа. Руският икономически елит просперира най-вече благодарение на деловите връзки с Европа и САЩ и неслучайно неговите представители се стремят към ускорена “персонална интеграция” със Запада. Макар че някои опитват по-късия, но и доста по-рискован, път към успеха през Китай, Иран или Венецуела, повечето все пак предпочитат да държат част от активите си на Запад, а не в Азия

От гледната точка на Москва, отношенията между Русия и Запада имат конкурентен, но не и антагонистичен характер. Русия не се стреми към световна хегемония, нито пък лидерите и мечтаят за възраждането на Съветския съюз. Те възнамеряват да върнат на Русия статута на глобална велика държава, организирана на принципа на супер-корпорацията. И са убедени, че единственият път към успеха е твърдата защита на собствените интереси и постигането им на всяка цена. На практика, за първи път в историята си, Русия се превръща в homo economicus и в един от най-важните играчи в толкова чувствителна сфера, като енергетиката. Естествено, това тревожи мнозина в Европа и Америка.

Подобно безспокойство се усеща и в политическата и стратегическа сфери. Макар че Западът, по правило, не признава Русия за равна на себе си в морално отношение (това там се определя като “разрив на ценностите”), самите руснаци също вече не смятат САЩ и Европа за нравствени авторитети. Москва е готова да сътрудничи със западните партньори, на основата на общите интереси, или, ако това е необходимо, да не се съгласява и да се конкурира с тях. Фундаменталният въпрос в отношенията между Русия и Запада в началото на ХХІ век е този за условията на сътрудничеството.

Поглед от Москва

Иронията на ситуацията е, че през първата половина на ХХ век, Съветският съюз беше свръхидеологизирана държава, докато за Запада, като цяло, бяха характерни практичността и прагматизмът. Днес изглежда че руснаците са се превърнали в прагматични “капиталистически акули”, а пък Западът се опитва да им чете лекции за значението на нравствените ценности. От гледната точка на Русия, никъде по света няма пълна свобода, съвършена демокрация, или власт, която да не лъже избирателите си. Според Москва, всички държави са еднакви, в смисъл, че страдат от едни и същи недостатъци. Просто едните са по-могъщи от другите и именно това, всъщност, има значение.

Възползвайки се от значителния ръст на цените на основните енергоносители, руските лидери за първи път от поне двайсет години насам “се изправиха в цял ръст”. Сегашната им самоувереност може да се сравни само с началото на 70-те години на миналия век, когато СССР постигна стратегически ядрен паритет със САЩ, а американците претърпяха тежко поражение във Виетнам.

Русия, която някога беше принудена да моли за заеми, вече е изплатила всичките си дългове. Тя вече не е “бедния роднина” на Запада: страната най-сетне възстанови напълно своя суверенитет, решително утвърждава своята независимост и скоро окончателно ще застане редом с най-могъщите сили в света. Днес за всяка отстъпка, която искат от нея, Москва изисква точно определена цена.

В самата Русия властта и собствеността са тясно свързани и нейните лидери, независимо от деловите си интереси, никога не подценяват политическото влияние, което гарантира контрола върху стратегическите активи или доминацията на пазара. Те са убедени, че икономическата зависимост води и до политическа, както и, че така могат да се гарантират привилегировани позиции. Те също така са наясно (също както и западните им партньори/конкуренти), че петролно-газовият бизнес има и чисто политически характеристики. Неслучайно, западните петролни компании дълги десетилетия бяха най-големите политически играчи в страните от т.нар. Трети свят, в които действаха. От петролното ембарго, наложено през 1973, решенията на Организацията на страните-износителки на петрол (ОПЕК) се определят от политически съображения. В същото време, петролопроводът Баку-Джейхан беше американски политически проект за налагане на алтернативен маршрут за транзит на енергоносители, заобикалящ територията на Русия. Транзитни държави, като Украйна и Беларус пък използват геополитическото си положение за да получат отстъпки от Русия, като страна-износител. Затова руснаците не смятат за необходимо да размишляват особено за положението си на основни доставчици на петрол и природен газ на западните пазари. Те го смятат за едно от малкото си конкурентни предимства. Разбира се, фактът, че са се превърнали в енергийна свръхсила ги изпълва с гордост.

По ирония на съдбата, въпреки географската си отдалаченост, днешна Русия, по своя мироглед и основни характеристики, стои по-близа до САЩ, отколкото до ЕС. САЩ напълно отговарят на понятието „национална държава”, а постимперска Русия върви по същия път. В нея религията играе по-важна роля, отколкото в повечето страни от ЕС, макар че, разбира се, доста се отличава от ролята на религията в американското общество. Също както и САЩ, Русия е склонна да решава международните спорове със сила и, без съмнение, е запазила някои елементи на великодържавното мислене, което може да се забележи и в сегашната и енергийна политика. Финансовата мощ играе ключова роля, докато влиянието на социалдемократическите идеи е слабо. Психологията на руснаците придобива все по-индивидуалистичен характер. Имайки предвид всичко това, може да се твърди, че Русия върви по пътя на модернизацията и „уестърнизацията”, макар че не е задължително този път да съвпада с европейския.

Това означава, че в бъдеще руската външна политика, най-вероятно, ще придобие глобален обхват и напорист характер и ще се определя от националните интереси на страната, както ги тълкува управляващият елит. Разбира се, този курс ще бъде формулиран в съответствие с „общочовешките” нравствени ценности и международното право. Действията на Русия няма да бъдат обвързани с политиката на САЩ и ЕС, а ще се определят от необходимостта да бъде реализирана уникалната (както смятат повечето руснаци) способност на руската цивилизация да разбира и съжителства с другите култури, което и позволява, при нужда, да играе ролята на посредник между тях. Русия ще се стреми към укрепване на връзките си с най-големите държави от Азия, а също с Латинска Америка и, както досега, да поддържа добри и мирни отношения с мюсюлманския свят.

Русия и Европа – равноправни отношения и взаимни отстъпки

На старата мечта на „прозападното течение” в руския елит за обединяване с Европа днес е сложен край. Идеята на последния съветски лидер Горбачов за „общия европейски дом”, както и по-късната геополитическа концепция за „разширена Европа” се оценяват като теоретически несъстоятелни. Предишните интеграционни идеи, някои от които предвиждаха членството на Русия в ЕС, са изтеглени на заден план. Днес най-важен е суверенитетът: действията на САЩ се разглеждат като пример за подражание, а статутът на Китай предизвиква възхищение и завист. Съвременна Русия се нуждае от Европа без разграничителни линии: като в основата на тази теза стоят чисто прагматични, делови съображения и идеята за равноправното партньорство между двете.


Русия не се стреми към хегемония в Европа, но на тактическо ниво без колебания се възползва от слабите страни на ЕС. Използвайки вътрешните разногласия в рамките на Евросъюза, Москва предпочита да гради отношенията си със страните-членки поотделно, а не да преговаря с Европа, като цяло. Тя ще продължи да извлича предимствата от двустранните си оношения с Германия, Франция и другите ключови държави от ЕС, като например Италия, Испания, Гърция и Португалия. Като тези отношения се градят, на първо място, на базата на взаимната икономическа изгода и поради това се характеризират с относителна стабилност. Разбира се, те подлежат на периодични корекции, пример за което е „пренастройката” на руско-германските отношения след идването на власт на Ангела Меркел, но със сигурност не са застрашени от резкми промени към по-лошо. На основата на тези плодотворни контакти, Кремъл ще се старае да неутрализира влиянието на „новобранците” в ЕС, сред които има страни, които се отнасят традиционно скептично към Русия – като например Полша и балтийските държави.

Приемайки за свършен факт преминаването на Централна Европа, включително и Балканите, в сферата на политическо влияние на ЕС, Русия купува икономически активи в тези страни, както и в балтийските републики. В случая действията и не се диктуват от носталгични съображения, а от съвсем прагматичния стремеж да се възползва от очертаващите се възможности и все още слабата конкуренция във въпросните региони. В същото време руснаците се стремят да запазят доминиращите си икономически позиции в постсъветската „близка чужбина”. Според тях, границите на ОНД трябва да станат крайния предел на разширяване на НАТО и ЕС. Рязкото повишавана на цените на природния газ от „Газпром” в края на 2005, чиято кулминация стана временното прекратяване на доставките за Украйна в първите дни на 2006, се оказа последния пирон в ковчега на СССР. Година по-късно, по дъщия начин, временно беше прекъснато снабдяването с газ на Беларус. Така Москва недвусмислено показа на съседните държави, че времето на привилегиите и субсидиите си отива, пък дори и за политически лоялни страни като Армения или Беларус. В случая геоикономиката играе не по-малка роля от геополитиката. Макар че постсъветските държави вече се смятат от Москва за „чужбина”, тя продължава да разглежда тяхното икономическо пространство за зона, където Русия разполага с определени сравнителни предимства спрямо конкурентите от трети страни.

Особено значение за руската икономическа експанзия има мрежата от тръбопроводи. Както отбеляза президентът Путин по време на срещата с лидерите на ЕС в Лахти, през октомври 2006, Европа получава от Русия 44% от необходимия и природен газ, а руският износ за ЕС е 67% от целия обем на изнасяните енергоносители. Разбира се, Европейският съюз ще се стреми да намали зависимостта си от руския газ, но проектите за играждането на тръбопроводи, заобикалящи територията на Русия, могат да породят сериозни сблъсъци. Истинската причина за сегашното напрежение между Москва и Тбилиси е прозападната политическа ориентация на грузинското правителство, което освен всички друго поощрява западните компании да изграждат на територията на страната тръбопроводи за транзит на каспийски газ в Европа, заобикаляйки руската територия. Русия и Западът вече се сблъскаха в Туркменистан, в борба за контрол върху гигантските газови ресурси на тази страна.

Заради енергийната взаимозависимост, в средносрочна и дългосрочна перспектива, отношенията между Русия и ЕС ще останат стабилни. През 2010 ще бъде въведен в експлоатация Северноевропейския газопровод по дъното на Балтийско море, който още по тясно ще свърже Русия и Германия. За разработването на гигантското Щокмановско газово находище в Баренцово море са необходими високи технологии и опит, което означава, че то ще изисква международно сътрудничество в още по-големи мащаби (въпреки декларация та на “ Газпром”, че ще го разработва сама). Значителна част от добивания там природен газ, също ще бъде изнасян за Европа. Руските ръководители се стремят да задълбочат отношенията с европейските си партньори, включително по линия на обмен на активи. Тоест, те са готови да разрешат на европейските корпорации да придобият част от руските активи в сферата на добивната индустрия, но срещу това разчитат да получат дял в разпределителните и пласметни компании в държавите от ЕС. Според тях подобни условия са справедливи и са готови да се пазарят за тях.

В същото време руските компании ще продължат да придобиват печеливши активи и в други отрасли, както и да пласират собствените си акции на европейските борси, предлагайки ги на западните купувачи. В някои сектори, например в авиационната индустрия, руските производители могат да сключват споразумения за сътрудничество с европейски фирми, сдобивайки се по този начин с изгодни активи. Те се насочват, в частност, към френско-германската авиационно-космическа компания EADS , с която руските фирми си сътрудничат още от 2004. През 2006 една руска банка купи 5% от акциите на EADS , след което тогавашният руски министър на отбраната и вицепремиер Сергей Лавров, отговарящ за военната и другите високотехнологични индустриални отрасли, определи EADS за потенциален стратегически партньор в производството на граждански самолети. Жестоката конкуренция на западните пазари определено дразни руснаците, но не ги отблъсква, а отделни неуспехи, като например провала на сливането на „Северстал” и европейския металургичен концерн Arcelor , не са в състояние да ги обезсърчат.

Що се отнася да личните контакти между руснаците и европейците, те постепенно ще се разширяват, обхващайки все по-широки социални слоеве, както и отделни индивиди.

Въвеждането от ЕС на безвизов режим за обикновените руснаци, може би ще стане факт в едно по-далечно бъдеще, но притежателите на дипломатически паспорти (т.е. представителите на руския елит) вече разполагат с такъв достъп. И тъй като Европа привлича руснаците и е разположена в непосредствена близост до границите на страната, между ЕС и Русия ще се осъществи и постепенно „социално сближаване”.

Разбира се, процесът едва ли ще развие лесно и гладко. В краткосрочна перспектива, например, може да се очаква едно по-предпазливо отношение на европейските медии и общественост към Русия. Смяната на властта в Кремъл през 2008, или, което също не бива напълно да се изключва, удължаването на мандата на президента Путин, могат да бъдат съпроводени от събития, които да влошат имиджа на страната.

Позицията на част от новите членки на ЕС и, особено, на Полша и балтийските държави, също може да въздейства негативно върху политиката на ЕС спрямо Русия. Някои неотдавнашни събития, непосредствено свързани с разширяването на ЕС и задълбочаването на интеграцията в рамките на съюза, не внушават особен оптимизъм в това отношение. Така Полша, която има спор с Русия за износа на месо, успя да блокира началото на преговорите между ЕС и Москва (които трябваше да стартират през 2006) за нов договор, който да замени Споразумението за партньорство и сътрудничество. Освен това Полша, както и балтийските държави, се отнасят негативно към проекта за Северноевропейския газопровод и призовават за формулирането на единна политика на ЕС в сферата на енергийната сигурност, за да не се допусна руска хегемония на петролния и газов пазари. Влошаването на руско-грузинските отношения, както и неяснотите за външнополитическата ориентация на Украйна, също усложняват нещата. За да бъдат избегнати „подводните рифове” в отношенията между Русия и Брюксел, и двете страни ще трябва да прояват сериозни дипломатически умения.

Русия и САЩ: минимизиране на вредата

Между САЩ и Русия не съществува подобна икономическа взаимозависимост, както между Русия и Европа. И тъй като взаимодействието им се определя най-вече от геополитически въпроси, американско-руските отношения се изграждат върху твърде несигурна основа. Кримъл сякаш вече е стигнал до извода, че в обозримо бъдеще Вашингтон не се очертава като полезен дипломатически партньор. Руското ръководство смята, че цялото внимание на САЩ е съсредоточено в Ирак, както и, че американците не са особено заинтересовани от развитието на сътрудничество с Москва. Там, където на Русия се налага да си има работа със САЩ, тя ги смята по-скоро за пречка. На свой ред, самите Съединени щати гледат на Русия почти по същия начин. В американските медии, информацията за Русия е сравнително малко и е предимно негативна.

Русия и САЩ преследват съвършено различни външнополитически цели. В дневния ред на Вашингтон, на първо място стоят въпросите за Ирак, ислямизма, тероризма и разпространяването на оръжия за масово поразяване. За Русия обаче, от първостепенно значение е ситуацията в постсъветската „близка чужбина”. По принцип, тези програми имат взаимнодопълващ се характер и биха могли да станат осново за плодотворно сътрудничество, но идеологическият акцент, който поставя администрацията на Буш, върху необходимостта от „разпространяване на демокрацията”, както и твърдата линия на Кремъл във вътрешнополитическата сфера и подозренията му относно истинските цели на американската политика на „демократизация”, пречи за установяването на сериозно и дългосрочно сътрудничество.

Единствената позитивна цел, която днес преследва Русия в отношенията си със САЩ, е приемането и в Световната търговска организация (СТО), като най-вероятно този процес ще приключи успешно през 2007. Москва е наясно, че ако въпросът продължи да бъде „висящ”, това може да породи още повече проблеми. След като Грузия оттегли подписа си от двустранния протокол с Русия за влизане в СТО, в знак на протест против руските икономически санкции, Москва би искала да влезе в организацията преди Украйна, за да не може Киев да използва членството си и да шантажира руската страна в преговорите за доставките на природен газ.

Постигането на споразумение със Съединените щати обаче, се оказа изключително трудно. Дори подписването на двустранния протокол през ноември 2006 беше само пролог към решаването на нъпроса с прословутата Поправка Джексън-Ваник. Както е известно, този законодателен акт, приет от американсия Конгрес през 1974 и касаещ тогавашния Съветски съюз, отдавна е загубила актуалността си, но продължава да блаоира нормализацията на търговските отношения между Русия и САЩ.

Интересите на Вашингтон и Москва влизат в остро противоречие по въпроса за американското влияние в постсъветското пространство. Русия е категорично против влизането на Украйна, Грузия и Азербайджан в НАТО. След като Узбекистан взе решение да ликвидира американската военна база в страната, Русия се опитва да развие успеха си, като напълно изтласка САЩ от Централна Азия. През август 2006, когато проруски настроеният Виктор Янукович оглави правителството на Украйна, в Москва въздъхнаха с облекчение, защото разчитаха, че той ще може да балансира влиянието на прозападния президент-либерал Виктор Юшченко. В същото време, руснаците биха искали вместо сегашната администрация на Грузия, начело с президента Михаил Саакашвили, на власт в страната да бъдат политици, готови в по-голяма степен да отчитат и руските интереси. За повечето руски лидери, Саакашвили е също толкова одиозна фигура, каквато за америнците е президентът на Венецуала Уго Чавес например. Впрочем, Кремъл не е в състояние да предприеме нещо реално за промяна на ситуацията в Грузия.


Като постоянен член на Съвета за сигурност на ООН, Русия играе важна роля за решаването на няколко въпроса, на които САЩ придават голямо значение. Без сътрудничеството с Москва не е възможно решаването на иранския ядрен проблем. Не по-малко е необходимо то и за решаването на севернокорейския въпрос, макар че тук нещата зависят повече от Китай. Във всеки случай, необходимо предварително условие Пхенян да приеме насериозно шестстранните преговори, е наличието на съгласувана позиция на останалите петима участници, а това означава – и на Русия. Що се отнася да т.нар. Голям Близък изток, при положение, че американската политика по отношение на Ирак, Ливан, Афганистан и палестинско-израелското урегулиране, се намира в задънена улица, Москва би могла да бъде изключително полезен партньор на Вашингтон. Тя запазва присъствието си в Централна Азия и поддържа контакти с афганистанския „Северен алианс”, който в продължение на дълги години се противопоставяше на ислямисткото Движение Талибан и през 2001 обедини усилията си с тези на САЩ за свалянето на талибанския режим. Москва поддържа и традиционно близки отношения със Сирия и вече почти половин век е основния доставчик на оръжие за Дамаск. Руснаците разполагат с ценни контакти с палестинците, както и с различните групировки в Ливан. В същото време те активно развиват отношенията си с Израел, където рускоезичните граждани са около 20% от цялото население на страната. Въпреки различията в начина, по който Кремъл и Белият дом възприемат войната с тероризма, фундаменталните интереси на двете страни налагат те да си сътрудничат в борбата с ислямския екстремизъм.

По всички приоритетни за Вашингтон въпроси, Русия би могла да предприеме определени стъпки, но срещу това тя със сигурност ще поиска и ответни отстъпки. По същество, Кремъл иска Америка да прекрати да „играе” срещу него в пространството на руската „близка чужбина”. Но дори ако САЩ се съгласят на някакви отстъпки в това отношение, гъвкавостта на Москва не е безкрайна. Руските лидери няма да одобрят никакво решение на Съвета за сигурност за Иран, ако то предвижда прилагането на сила. Според руснаците, дори превръщането на Иран в ядрена държава е по-добър вариант, отколкото превантивната война срещу него. Те смятат, че подобна война може, в най-добрия случай, да забави реализацията на ядрената програма на Техеран, но цената за това ще бъде възникването на мащабна регионална криза, политическа радикализация на мюсюлманския свят и конфронтация между него и Запада. Отчитайки развоя на събитията в Ирак и Афганистан, Москва се отнася скептично към способността на американците да закрепят вече завоюваните си позиции, както и към ефективността на действията им. Тя подозира, че САЩ ще се опитат да разоръжат Иран, но ще претърпят неуспех, след което ще изтеглят войските си от страната, като оставят хаоса, който ще се възцари в региона, в наследство на неговите съседи, сред които е и Русия. Както отбеляза външният министър Сергей Лавров, Русия не възнамерява да повтаря грешката, допусната през 1914, когато се забърква ва една „чужда” война (Първата световна) и в резултат от това губи всичко.

Имайки предвид, че руско-американските отношения са лишени от сериозна икономическа основа, в чисто политически план те могат сериозна да се влошат и вероятно тъкмо това ще се случи. Като кризата може да настъпи в резултат от някоя провокация, или просто необмислена стъпка в Грузия или Украйна, ако междуособиците между основните политически сили в последната се подновят. Евентуално възобновяване на военните действия в Абхазия или Южна Осетия автоматично ще въвлече в конфликта и Русия, което пък ще доведе до военен сблъсък между Москва и Тбилиси, като в такъв случай Грузия вероятно ще поиска подкрепа от САЩ и Европа. Евентуално сериозно политическо рацепления в Украйна пък би поставило под въпрос териториалната цялост на страната. В Русия се засилва скептицизмът по отношение към Америка, а пък обществеността в САЩ възприема Русия все по-негативно. Още по-голямо напреженение може да внесе реториката на кандидатите по време на президентските избори, които и в двете страни, ще се проведат през 2008. Така, в хода на предизборната кампания в САЩ, може отново да бъде повдигнат въпроса за руското членство в Г-8, докато в кампанията, която ще се проведе в Русия е възможно Съединените щати да бъдат представени като страна, пречеща на руското възраждане и развитие. Ако пък в Америка подложат на съмнение легитимността на новия руски президент, това ще нанесе наистина много голяма вреда на двустранните отношения.

Разбира се, руският бизнес е силно заинтересован от появата си на американския пазар и купуването на американски активи. Евентуални бъдещи споразумения в сферата на енергетиката (включително ядрената), могат да осигурят на руско-американските отношения здрава осново и стабилност. „Газпром”, „Росатом”, „Русал”, Лукойл” и „Роснефт” са заинтересовани да завоюват (и разширят) позиции на американския пазар, но се сблъскват със сериозни трудности. Руснаците обикновено са твърде нетърпеливи, а понякога не са съвсем наясно с механизмите на американската делова и политическа среда, затова допускат грешки и търпят неуспехи. Така, приетото от „Газпром” през 2006 решение за доставката на природен газ от Щокманоскато находище в Европа по тръбопроводи, вместо да го транзитира във втечнен вид за Северна Америка, донякъде беше предизвикано от разочарованието на Русия от невъзможността да придобие достатъчно газоразпределителни активи по източното крайбрежие на САЩ.

Бъдещето на отношенията между Русия и Запада

В обозримо бъдеще отношенията между Русия и Запада, най-вероятно, ще се развиват с известни проблеми, заради разделящият ги „ценностен разрив” от порядъка на няколко десетилетия. Днешният ден на Русия е онзиденшния на Европа. Тя напомня едновременно и Германия от 20-те години на миналия век с нейното динамично икономическо развитие и острото чувство на обида заради отношението на другите държави към нея, и Франция от края на 40-те, опитваща се да излекува раните от близкото минало, и Италия от 60-те, в която властта и парите са слети в едно. Днешна Русия е страна на реалния капитализъм.

Всяка прогноза за отношенията на Русия с другите страни зависи от това, какво ще е нейното собствено бъдеще. Тоест, от това, дали ще може да осъществи истинска модернизация, или отново ще претърпи неуспех, което може да има фатални последици. Дали частната собственост и глобализацията – силите, което бяха пуснати на свобода преди двайсет години, по времето на «перестройката» ще могат да удържат Русия на верния път? Ще може ли да се възползва от следващите двайсетина години на стабилност за да построи успешно своят капитализъм? Първият опит през 1917, в края на първото десетилее на реформите беше прекъснат от болшевишката революция. Каква страна ще бъде Русия ще стане ясно едва към средата на ХХІ век.

С течение на времето, след като в рамките на руския капитализъм окончателно се наложи върховенството на закона, конституционализма, а в крайна сметка, и някаква специфична форма на демокрация, основаваща се на гражданската отговорност, разривът между Русия и Запада ще се стесни, но този процес ще течен изключително бавно. Освен, че днес Москва дава приоритет на икономическата експанзия пред вътрешната интеграция, тя все още не разполага с истинска дългосрочна стратегия. Все още доминират тактическите съображения, а планирането в средносрочна перспектива е в съвсем начален стадий, все още не са формулиране точно националните интереси на страната. В условията на сегашния бюрократичен капитализъм, по същество, бе приватизирана и самата държава и превръщането и отново в единна структура, ще изисква време.

Макар че Русия преживява период на преход, тази страна е прекалено важна за да бъде игнорирана, пренебрегвана или възприемана стереотипно. Ако Западът оцени неадекватно действията на Русия и реагира несъразмерно или просто погрешно, той не просто ще изпусне благоприятните възможности, а и много рискува. Русия може да стане участник в иницииран от САЩ план за създаването на нов международен ред, но може и да се ориентира към изолационизма и антиамериканизма. За Запада би било целесъобразно да изгражда отношенията си с Русия, следвайки нейните собствени мерки, т.е. като се стреми към постигането на приемлив баланс, основан на взаимните отстъпки, а не ръководейки се от някакви отвлечени нормативни принципи, като наличието или липсата на демократични реформи например. Идиологията е много лош водач в руското политическо пространство. Публичните нравоучения по адрес на Русия само демонстрират пълната неспособност на американските и европейските политици да влияят върху ситуацита в страната и дават повод на самите руснаци да ги представят като празна реторика, предназначена единствено за западната аудитория.

В дългосрочна перспектива, новите реалности и еволюцията на интересите, могат да стимулират Русия да коригира своя път на развитие. Ако някога бъдещите руски лидери решат да се ориентират към икономическа и политическа интеграция с някакво образувание, по-голямо от самата Русия, това може да е само Европейският съюз. Затова Брюксел трябва да изгражда отношенията си с Москва в дългосрочна перспектива. За ЕС Русия е непосредствен съсед и пределна граница на неговото разширяване. Само Русия, а не Африка или Близкия изток може да осигури на Европа необходимата и стратегическа дълбочина. Русия, която е европейска страна в културен, географски и исторически план, може да изведе ЕС до бреговете на Тихия океан, да укрепи глобалното мислене на европейците, да осигури на Съюза редица ключови суровинни ресурси и да увеличи материалната му мощ. Което неимоверно би повишило конкурентоспособността на Европа по отношение на останалите големи геополитически играчи. В крайна сметка, нещата могат да стигнат до изграждането на единна европейска енергийна система или до присъединяването на руските компании към европейския авиационно-космически консорциум, в качеството им на големи миноратарни акционери. Руснаците биха могли да пътуват без визи в Париж или Берлин. Появилото се в резултат от подобно развитие цяло, със сигурност ще бъде много по-могъщо, от простата сума на двете му съставляващи. Разбира се с една уговорка – проблемът е, че ЕС едва ли би сметнал една слаба и недееспособна руска държава за подходящ кандидат за членство, а пък една богата и успешна Русия може и да не открие достатъчно причини за интеграцията си в Съюза.

Що се отнася до американско-руските отношения, потенциалът им може да се реализира, ако САЩ се ориентират към сътрудничество с останалите големи играчи, включително Русия, за да укрепят международната система, която днес оглавяват. За онези, които са способни да виждат надалеч, позитивното руско-американско партньорство все още изглежда възможно, макар че конкретните му контури още дълго време ще остават неясни.

Разбира се, западните държави се нуждаят от диверсифициране на своите източници на енергоносители, но те трябва реално да оценяват наличните възможности в това отношение. Превръщането на енергетиката в зона на силова политика, каквато е например идеята за създаването на «енергийна НАТО» не може да се смята за разумна стратегия. Същото се отнася и за опитите да се издигат бариери пред «нахлуването» на руския капитал в другите икономически сектори, което е неразумно, както от икономическа, така и от политическа гледна точка. Русия няма как на «изкупи» Европа и САЩ, но пък може да се превърне в отговорен участник в общата икономическа система, позволявайки на западните компании (като неизбежна ответна отстъпка) да купуват собствените и активи.

Основната надежда за позитивно развитие на отношенията между Русия и Запада е свързана с укрепване на деловите връзки. Което, по същество, означава разширяване на икономическото присъствие на САЩ и Европа в Русия и на руското икономическо присъствие в САЩ и Европа. В резултат от това ще се създаде по-здрава основа и за развитието на политическите отношения, особено на руско-американските, ще стане възможно по-доброто разбиране на целите на всяка от страните и сближаването на интересите им. Може да се очаква, че с еволюцията на руския капитализъм и интеграцията на страната, която днес е на прага на присъединяването си към СТО, в глобалната система на икономическите, политически и социални връзки, стандартите, от които се ръководи Русия ще се сближат с тези на Америка и Западна Европа.

* Авторът е заместник директор на Московския център Карнеги

{rt}

В края на януари 2007, след почти две седмици мълчание, Пекин потвърди, че действително е осъществил в началото на месеца успешна атака, в резултат от която е бил унищожен стар китайски метерологически спътник, намиращ се на орбита, на повече от 500 мили от земната повърхност. По данни на американското разузнаване, спътникът е унищожен от кинетичен снаряд (от типа kinetic - kill vehicle - KKV ), изстрелян в Космоса на борда на китайска балистична ракета със среден радиус на действие.

Признавайки за успешно осъществения тест, китайският външен министър заяви, че той „не е насочен срещу която и да било страна и не бива да се възприема като заплаха от никого”. Подобно твърдение обаче, едва ли следва да се приема за чиста монета, особено на фона на китайската военна активност в Космоса – очевидно комунистически Китай се готви да оспори правото на Съединените щати да използват космическото пространство за да гарантират националната си сигурност и дори за чисто икономически цели.

Внезапното прозрение на този факт породи объркване, близко до паника, във Вашингтон, както и сред най-близките американски съюзници. Сред очакваните последици от него бе активизирането на онези кръгове в САЩ, които традиционно настояват за установяване на „контрол върху космическите оръжейни технологии” и за забрана на „милитаризацията на космическото пространство”.

Според „Ню Йорк Таймс” подобна реакция е била очаквана от Пекин. Вестникът цитира Сю Гуаню, бивш висш офицер от китайската армия и служител в държавната Китайска асоциация за оръжеен контрол и разоръжаване, според когото: „Китай смята, че трябва да седнем на масата за преговори и да разискваме спорните въпроси в тази сфера. Налице е тенденция към милитаризирането на Космоса, нещо което никой и особено Китай не би искал да се случи”. Ако САЩ действително решат да се включат в тази игра, рискуват да се окажат в много трудна ситуация – най-малко двама техни стратегически противници (Русия и Китай) със сигурност разполагат с антиспътникови ракети ( ASAT ), а в същото време е практически невъзможно да се гарантира, че подобна забрана действително ще се спазва. Тоест, единственият резултат от такова споразумение би бил лишаването на Америка от възможността и средствата да осъществява контрол в космическото пространство.

Космическият Дракон

Едва ли може да се смята за изненада, че именно Китай се оказа първата държава, успяла през последните (вече повече от двайсет) години да осъществи успешен опит с ASAT , присъединявайки се към САЩ и Русия, които досега бяха единствените държави, разполагащи с подобна военна техника. Китайската народна република отдавна е наясно, че американската зависимост от спътниците, използвани за комуникации, събиране на разузнавателни данни и защита от евентуално нападение с балистични ракети (и трите от ключово значение за функционирането на защитата, която Вашингтон осигурява на съюзника си Тайван) превръща космическото пространство в най-уязвимото място на системата за сигурност на Съединените щати. Впрочем, последното в още по-голяма степен се отнася за американската икономическа мощ, която е изключително зависима от разположените в Космоса комуникационни и други системи.

През последните години Пекин влага огромни ресурси в реализацията на амбициозна програма, която би му позволила да доминира на космическото „бойно поле”. Част от средствата за нея идват от военния бюджет, чиито минимален обем варира между 70 и 105 млрд. долара годишно. Друга част се отпускат по линия на различни космически програми, някои от които биха могли да се използват и за военни цели. Благодарение на това, китайските възможности в космическата сфера непрекъснато нарастват, като особено драматичен е ръстът в усвояването на най-сложните космически технологии.

Това включва, наред с изстрелваните с балистични ракети системи ККV (преминали успешно изпитания през януари 2007), и китайските микро-спътници (т.е. спътници с тегло под 200 кг). Според някои, Пекин вече притежава и нано-спътници (с тегло под 10 кг). Беше съобщено, че САЩ са засекли подобни системи, движещи се по орбити в непосредствена близост до американски комуникационни и наблюдателни спътници. Има основание да смятаме, че Китай вече разполага и с т.нар. „паразитни спътници”, чието предназначение е да се „прикачат” към противниковия космически спътник и, по команда от Земята, да повредят системата му за управление или пък да го унищожат.

Освен с тези спътници и ККV-системи, които са предназначени за неутрализирането на противникови спътници на ниска земна орбита (200-1200 км), Китай провежда опити с енергийни оръжия, предназначени да „ослепяват” или унищожават спътници, независимо от височината на орбитата им. Тук си струва да припомним, че успешният китайски опит с ASAT от януари 2007 беше предшестван от засичането на няколко американски разузнавателни спътници от китайско наземно лазерно устройство, осъществено през септември 2006.

„Космически Пърл Харбър”?

За съжаление, Китай съвсем не е единствения играч, който е наясно с уязвимостта на Америка в Космоса. Както отбелязва генерал Майкъл Мейпълс, директор на Агенцията за военно разузнаване, в годишния си доклад пред Сенатската комисия по разузнаването, изнесен на 11 януари 2007, редица държави продължават да развиват технологии, които потенциално биха могли да застрашат американските системи в Космоса, а други вече разполагат (включително и в космическото пространство) със системи, които могат да се използват и срещу американските спътници, от типа на спътникови лазерни устройства, системи за идентификация и балистични ракети с ядрени бойни глави. На свой ред, някои държави, както и недържавни организации, използват по-ограничени и асиметрични подходи в тази сфера, които не изискват мащабни финансови ресурси или пък наличието на високотехнологична промишлена база.

С други думи, противниците на Съединените щати (реални, или потенциални) се подготвят за асиметрична война срещу тях, в случай, че такава необходимост възникне. Както вече подчертах по-горе, това всъщност не е нещо ново. Още през януари 2001 Комисията за оценка на организацията и управлението на космическото пространство за американската национална сигурност, ръководена от доскорошния държавен секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд, публикува силно критичен доклад, предупреждаващ за опасността от очертаващ се „космически Пърл Харбър”.

Историята е пълна с примери за игнорирането на подобни предупреждения от мудната държавна бюрокрация, която обикновено се задейства едва след като смятаното за „невероятно” събитие вече се е случило, с всичките му последици. Въпросът днес е, дали САЩ ще се окажат достатъчно предвидливи за да предприемат необходимите бързи и енергични действия за да намалят сегашната си уязвимост в Космоса. Или пък, както е ставало в миналото, ще чакат някой „космически Пърл Харбър” да мобилизира нацията и да накара правителството да действа. Струва ми се, че второто изглежда по-вероятно.

Свободният Космос

Все пак, следва да признаем, че администрацията на президента Буш е наясно с така очертаните реалности. В своята, формулирана доста категорично, Национална космическа политика ( NSP ), обявена през октомври 2006, тя утвърждава императивната необходимост от налагане на американска доминация в космическото пространство. В документа, в частност, се подчертава, че САЩ ще съхранят възможностите и свободата си на действие в Космоса, като в същото време ще се опитат да разубедят онези, които се опитват да им попречат, включително и разработвайки съответните космически технологии. Америка си запазва правото да предприеме необходимите действия за да защити своите космически съоръжения, да реагира на всяко посегателство срещу тях и да не позволява (ако е необходимо) на своите геополитически противници да разполагат в Космоса системи, застрашаващи американските интереси.

Интересно е, че администрация на президента Клинтън първоначално беше възприела сходна космическа стратегия, целяща да гарантира на САЩ възможност за контрол на космическото пространство. Така, в изявлението на президента относно американската политика в Космоса от 1996 се подчертаваше, че Съединените щати ще развиват, ще използват и ще поддържат необходимите системи за контрол на космическото пространство, като в същото време ще се стремят (ако е необходимо) да не допуснат противниците си да осъществяват подобен контрол. Според него, американската военна активност в Космоса ще допринесе за гарантирането на националната сигурност и изпълнението на поетите задължения към съюзниците и приятелите на САЩ. Тя трябва да възпира, предупреждава и (ако се наложи) да се справи с евентуално вражеско нападение, унищожавайки противниковите космически системи и технологии; да оказва поддръжка за наземните военни операции на САЩ и съюзниците им; да осигурява възможност за събиране на необходимите разузнавателни данни от Космоса; да подпомага дейността на администрацията, разузнавателните служби, армейските командни центрове, полевите военни командири, както и всички федерални служители.


Въпреки широко разпространеното (включително и на Запад) мнение, тези декларации на републиканската и демократичната администрации не бива да се разглеждат като стремеж на Америка към постигането на имперска хегемония в Космоса. Те по-скоро отразяват един стратегически императив, сходен с онзи, който навремето кара британския флот (а по-късно и американския) да поеме отговорността (подплатена от съответната военноморска мощ), да упражнява контрол върху Световния океан. Защото, на практика, тези кораби изпълняват ролята (като изключим периодите на войни) на необходимите глобални гаранти за „свободата на корабоплаване”.

Очевидно великите сили имат всички основания да претендират за правото свободно да използват морските маршрути за да осъществяват търговския обмен, жизнено необходим за икономическото им благосъстояние. В същото време опитът от осъществявания в мирно време контрол върху моретата, първо от Великобритания, а след това от Америка, показва, че той гарантира това право не само на тях, но и на останалите. По същия начин днешните държави трябва да приемат, че „свободата на действие в Космоса” ще продължи да бъде норма на поведение в мирно време, дотогава докато САЩ продължат да доминират в космическото пространство.

Много думи и малко конкретни действия

Всъщност, изявленията на предишната президентска администрация на Клинтън и Гор (а това означава и способността на Америка да си гарантира контрол в Космоса, и произтичащата от него свобода на действие в космическото пространство) не бяха подкрепени от съответната програма, която да материализира основните им тези. Истината обаче е, че администрацията на Буш също не прави достатъчно за разполагането на достатъчно системи за контрол на космическото пространство, които биха и позволили да реализира декларираната от нея космическа политика.

Още по-тревожен е фактът, че официалният американски отговор на китайския опит с антиспътникова ракета ( ASAT ), демонстрира очевидно нежелание да се подкрепи политиката на президента. Така, говорителят на Националния съвет за сигурност заяви, че „разработването и опитите с подобни оръжия са несъвместими с духа на сътрудничество, който и двете страни се опитват да демонстрират в сферата на гражданските космически изследвания”. Изявлението на президентския съветник по националната сигурност Стивън Хъдли пък прозвуча по-скоро като опит да бъдат умаловажени действията на Пекин.

Дали наистина във Вашингтон смятат, че китайската космическа стратегия и опитите на Китай да си осигури ключови позиции в контрола на космическото пространство не са съгласувани и одобрени предварително от висшето ръководство на тази страна? Всъщност, подобна реакция, наред с очевидно неефективните усилия на сегашната администрация да създаде и разгърне американски технологии за контрол на космическото пространство, както и усилващото се сътрудничество между САЩ и Китай в разработването на различни „граждански” космически програми (които на практика могат само да укрепят китайските позиции в Космоса) поставят под сериозно съмнение ангажираността на сегашната администрация в Белия дом с декларираното от самата нея намерение за налагане на американската хегемония в космическото пространство.

Контролът върху оръжейната надпревара в Космоса

Разногласията, които съществуват в администрацията на Буш, допълнително окуражават неговите критици както в чужбина, така и в самите Съединени щати, да удвоят усилията си за да наложат възприемането на един подход, който на практика завинаги ще изключи възможността за американски контрол в Космоса. Неспособността да се осъзнае (и наложи) императивният характер на необходимостта от установяването на такъв контрол, допълнително стимулира привържениците на преговорите, призоваващи за налагането на пълна забрана на „милитаризацията на космическото пространство”.

Последните вече използваха успешния китайски опит с ASAT за да предупредят, че лансираната от Буш Национална космическа политика е поредното доказателство за едностранния подход, налаган от сегашната президентска администрация във външнополитическата сфера, който трябва да бъде прекратен, защото иначе може да провокира развихрянето на оръжейна надпревара в Космоса.

Едва ли е изненадващо, че сред най-ентусиазираните привърженици на забраната на милитаризирането на космическото пространство са най-сериозните стратегически противници на Америка, двама от които разполагат с антиспътникова военна техника – Китай и Русия. През 2002 Москва и Пекин, заедно с Беларус, Зимбабве и Сирия, представиха в ООН проект за договор, забраняващ разполагането на военни технологии в Космоса. Според мен обаче, би трябвало да е ясно, че авторите и привържениците на тази инициатива целят не толкова да предотвратят милитаризирането на космическото пространство, което между другото е факт от десетилетия насам, колкото да ликвидират стратегическото предимство на Америка, т.е. сегашната и доминация в Космоса.

Deja vu

Всъщност, отдавна би трябвало да е ясно, че забраната за разполагането на военни технологии в космическото пространство ще създаде проблеми и ще лиши от предимството им в тази сфера най-вече Съединените щати и техните най-близки съюзници. В същото време, невъзможността да се провери и докаже на практика нейното спазване ще гарантира пълна безнаказаност на всички евентуални нарушители на забраната (самият факт, че Пекин в продължение на две седмици въобще отказваше да признае, че е провел изпитания на ASAT , показва доколко стриктно китайците биха спазвали в бъдеще подобна забрана). Наличието на сериозни проблеми, свързани със забраната на антиспътниковите военни технологии, стана ясно още преди повече от две десетилетия, въз основа на опита на създадената от администрацията на президента Рейгън група, ръководена от Хенри Купър (тогава заместник на държавния секретар по отбраната, отговарящ за ядрените сили и политиката за контрол на въоръженията, а по-късно директор на Организацията за стратегическа отбранителна инициатива към Департамента по отбраната). Нейният доклад до Конгреса относно американската политика за контрол на системите ASAT , публикуван през 1984, си остава най-пълния официален документ, касаещ идеята за забрана или ограничаване на системите ASAT в космическото пространство. В него се подчертава наличието на два основни проблема.

Първият е свързан с точното дефиниране на военните космически технологии. Докладът посочва, че контролът върху разполагането на системи ASAT ще бъде силно затруднен от това, че много космически технологии, предназначени официално за мирни цели, могат да се използват и за военни, включително и като прикритие за разполагането на различни модификации на антиспътникови системи. От друга страна, формулирането на точна дефиниция би улеснило проверките по изпълнение на споразумението за забрана или ограничаване на системите ASAT , но пък би направило самото споразумение неефективно по отношение на основната му цел – гарантиране сигурността на вече изстреляните космически спътници. Освен това много изследователски или търговски спътници притежават технически характеристики, сходни с тези на военните, и точното дефиниране на различията между тях също е сериозен проблем.

Вторият въпрос касае възможностите за проверка на спазването на подобно споразумение. Дори ако в него се съдържа достатъчно точна дефиниция на това, какво e ASAT , истината е, че (както показват и последните действия на Китай) много космически системи биха могли да изпълняват двойни функции – т.е. формално да изпълняват изискванията на забраната, но на практика, при определени обстоятелства, да могат да се използват именно като антиспътникови системи.

В доклада се посочва още, че антиспътниковите технологии могат да бъдат включени в системи със съвършено различно предназначение (т.е. използвани за мирни цели) и този факт създава сериозни проблеми с тяхната идентификация като обекти, визирани от споразумението за забрана на разполагането на военни технологии в Космоса. Там се изброяват и редица конкретни ракетни и лазерни системи с такова „двойно” предназначение.

Проблемите, очертани по-горе, излеждат също толково неразрешими днес, както и преди 23 години. Ако Вашингтон се поддаде на изкушението (или по-скоро на натиска) да реагира на очертаващото се китайско военно присъствие в Космоса, предлагайки подписването на споразумение за забрана на разполагането на военни технологии в космическото пространство, той трябва да е наясно, че така сигурността американските спътници няма да бъде гарантирана в по-голяма степен, отколкото през 80-те години на миналия век (т.е. по време на студената война) например. За САЩ е от стратегическо значение да могат, в случай на война, да контролират космическото пространство, а в мирно време – да гарантират свободното му използване от всички. Евентуална забрана на разполагането на военни технологии в Космоса, би лишила Америка от жизненоважната за собствената и сигурност възможност да доминира в космическото пространство. В същото време, по ред причини, които вече очертах по-горе, забраната едва ли би възпряла американските противници да използват това пространство във вреда на Съединените щати.

Прекрачена ли е „тънката червената линия”?

Китайският опит със системата ASAT е поредния тревожен сигнал, че Америка вече не може да е абсолютно сигурна за съдбата на своите спътници и космически апарати, особено пък ако заложи на трудно реализуемото на практика международно споразумение за забрана на разполагане на военни технологии в Космоса.

Този опит илюстрира също така мащабите и амбициите на китайския военно-промишлен комплекс. На суша и вода, във въздуха и в космическото пространство, Китай демонстрира толкова мащабна и бърза експанзия на своята мощ, каквато светът сигурно не е виждал през цялата си история. Едва ли трябва да има съмнение, че ако някой ден китайският военен потенциал бъде използван на практика, това най-вероятно ще стане срещу американски обекти. Затова Съединените щати трябва да отхвърлят призивите за забрана на милитаризацията на Космоса и да реализират своята стратегия за доминация в космическото пространство. Те трябва също да осъзнаят, че китайското военно проникване в това пространство е пряка заплаха за Америка и да положат всички усилия за да развият и разположат в Космоса необходимите военни технологии, които да им гарантират, че ще могат да реагират адекватно на подобно мащабно предизвикателство в бъдеще.

* Авторът е президент на Центъра за политика на сигурност във Вашингтон. Статията му отразява мнението на радикално настроените кръгове сред неоконсервативния елит, според които установяването на американска хегемония в Космоса е от жизнено стратегическо значение за националната сигурност на САЩ и техните съюзници.

{rt}

Въпреки че Турция е първата мюсюлманска държава, която призна Израел още през 1949, в сегашните отношения между двете страни, особено на фона на сложната геополитическа ситуация в Близкия изток, съществува определено напрежение. Основната причина за охлаждането им в началото на ХХІ век е промяната във външната политика на Анкара, след като през 2002 властта беше поета от Партията на справедливостта и развитието, чиито лидер Реджеп Тайип Ердоган оглави правителството на Турция. Макар че управляващата партия се смята за “умерено-ислямистка”, в провежданата от нея външна политика все повече се налага тенденция за активно сближаване с останалия мюсюлмански свят, което, на свой ред, предопредели и промяната на турската политика към Израел, особено в светлината на последните събития в Близкия изток.

Израелските действия по време на Втората ливанска война бяха приети крайно негативно от Анкара. На 3 август 2006 Комисията по правата на човека в Турския парламент, квалифицира бойните действия на Израел в Ливан като “държавен тероризъм и геноцид”. Шефът на комисията Мехмед Елкатмъш пък заяви, че Израел “превръща Близкия изток в море от кръв”. Нещо повече, всички депутати от управляващата Партия на справедливостта и развитието напуснаха междупарламентарната група за приятелство с Израел в знак на протест срещу израелската политика в Ливан. Последваха ги и депутатите от опозиционната Народно-републиканска партия. Впрочем, турската реакция на израелските антитерористични операции винаги е била доста остра. Така, след ликвидирането на водачите на Хамас шейх Ахмед Ясин и Абделазис ал-Рантиси през 2004, турският премиер обяви това за “акт на държавен тероризъм”, а председателят на Меджлиса Бюлент Аринч декларира, че занапред Анкара ще се отнася “с пристрастие” към всички следващи действия на Израел в региона. Както и стана през август миналата година.

Опитите за възраждане на стратегическия съюз

На свой ред, Израел, който е силно притеснен от подобна промяна на вектора на турската геополитика, полага максимални усилия за подобряването на отношенията с Анкара и възстановяване на предишното доверие, тъй като по-нататъшното им влошаване ще доведе до изолацията на еврейската държава в Близкия изток, което съвсем ясно се съзнава от правителството в Йерусалим. Още първият министър-председател на Израел Давид Бен Гурион поставя като особено важна външнополитическа цел на новата държава максималното сближаване с мюсюлманските неарабски страни от региона, използвайки противоречията им с арабите, за да се избегне обединения натиск на целия ислямски свят. Тази стратегия позволи на Израел да установи близки отношения с Анкара (особено във военната сфера), определена изгода от което имаше, и продължава да има, най-вече турската армия. Опитвайки се на всяка цена да запази приятелските отношения с Турция, израелското правителство дори отказа да признае официално арменския геноцид, извършен от османските власти по време на Първата световна война, въпреки възмущението сред израелското общество, предвид факта, че самите евреи също бяха жертва на геноцид по време на Втората световна война.

Посещението на израелския премиер Ехуд Олмерт в Анкара, в средата на февруари 2007, целеше именно възстановяването и укрепването на охладнелите след Втората ливанска война отношения между двете страни. Първоначално, то беше планирано още за края на август 2006, но заради войната и породените от нея проблеми, беше отложено. Олмерт и друг път е посещавал Анкара, като министър на промишлеността и търговията в правителството на Ариел Шарон. Впрочем, тогавашната му визита се оказа пълен провал. Тя трябваше да се състои през април 2004, после беше отложена за неопределен срок, уж поради “извънредната заетост” на турското правителство с проблемите на Северен Кипър, което обаче не попречи на премиера Ердоган да приеме по същото време саудитския външен министър Сауд ал-Фейсал. Олмерт все пак посети Турция в средата на същата година, но Ердоган отново отказа да се срещне с него, този път под предлог, че е в отпуск. Което отново не му попречи да приеме сирийския премиер Наджи Атари. Подобно, откровено враждебно поведение на турския министър-председател, от една страна, демонстрира желанието на Анкара да промени политиката си към останалия ислямски свят, в който тя претендира да играе водеща роля, а от друга – да покаже на Израел, че военно-стратегическото партньорство с Йерусалим не означава, че Турция е готова да “жертва” заради него връзките си с мюсюлманските страни, което беше посрещнато с адмирации от последните. Не бива да забравяме и, че в турското общество също се засилват настроенията за ревизиране на отношенията с еврейската държава. В Израел са наясно с това. И преценявайки, че едва ли ще могат да разчитат на симпатиите на обикновените турци, се опитват да спечелят поне тези на турския елит.

Сред жестовете на Израел, предназначени да погъделичкат самолюбието на управляващите в Анкара, беше предложението на Ехуд Олмерт да позволи на турски експерти да присъстват, и съответно, да инспектират археологическите и ремонтно-строителни работи в района на Храмовия хълм в Йерусалим. Както е известно, в продължение на няколко века Йерусалим, както и цяла Палестина, са част от Османска империя и предложението на израелския премиер бе очевиден опит да се спечели благоразположението на турския елит, осигурявайки му своеобразна възможност за “завръщане в Свещения град”. Освен това се разчиташе, че това ще помогне за успокояването на мюсюлманската общност и, особено, на самото турско общество.

Ердоган обаче реагира твърде сдържано на предложението, което означава, че то едва ли ще постигне целите си. Въпреки, че израелската страна му предостави многобройни фотографии, отразяващи текущата ситуация на Храмовия хълм, турският премиер заяви, че те не са достатъчни за да успокоят опасенията на мюсюлманите относно характера на строителните работи около свещената за тях джамия Ал-Акса. Олмерт реагира моментално, подчертавайки, че: “Ние нямаме какво да крием и сме готови да сътрудничим с всяка страна. Строителните работи се извършват извън границите на Храмовия хълм и нямат нищо общо с мюсюлманските светини”. Непосредствено преди срещата си с Олмерт през февруари обаче, Ердоган заяви: “Йерусалим е свещен град на три религии и по отношение на него действат редица международни споразумения, които следва стриктно да се изпълняват. Всяка стъпка в региона, трябва да бъде съгласувана с всички страни в него. В тази връзка, бих искал да изразя загрижеността на Турция от разкопките, които Израел провежда в условия, когато се появи нов шанс за постигане на съгласие в Палестина”.

Днес, отношенията между Турция и Израел, освен военно-стратегическото партньорство, касаят още три важни сфери: двустранните икономически връзки, развитието на палестинско-израелския конфликт и ядрената програма на Иран.

Сред най-големите съвместни турско-израелски проекти е строежът на тръбопровода между Черно и Червено море, който ще преминава през територията на двете страни. Той ще позволи транзита на петрол от Азербайджан и Казахстан, на руски природен газ, а също на питейна вода и електричество от Турция за Израел, което е от много голямо значение за еврейската държава. Според вестник “Маарив”, стойността на проекта е над 2 млрд долара, а изграждането на тръбопровода (или на “енергийния коридор”, както още го наричат) ще отнеме между 6 и 8 месеца. В строителството му ще участват турската компания Calik Group , т.е. изгодата от него и за двете страни е очевидна. Споразумението за тръбопровода беше подписано още през декември 2006 от турския министър на енергетиката Хилми Гюлер и министъра на националната инфраструктура на Израел Бенямин Бен-Елиезер, като по време на последното посещение на Олмерт в Анкара, страните са потвърдили ангажиментите си по проекта.


 

Още през 2005 обемът на търговията между двете страни надмина 2 млрд. долара и оттогава продължава да нараства, като само износът на Израел е около 1,5 млрд. долара (при това, без да се броят военните доставки). От всички страни в Близкия изток, Турция е предпочитаната дестинация за израелските туристи, през последните години там почиват по около 400 хиляди израелци годишно.

В същото време, нараства ролята на „палестинския фактор” в двустранните отношения, още повече, че Турция има собствени интереси в Палестина. От една страна, става дума за възможността да бъдат инвестирани значителни средства в изграждането на обекти на територията на Палестинската автономия. Турският бизнес вече декларира готовност да изгради голям производствен комплекс в индустриалната зона „Ерец” в сектора Газа, което обаче едва ли е възможно в условията на периодичните въоръжени сблъсъци в района. Освен чисто икономическия си интерес от разрешаването на конфликта, Турция напоследък се опитва да действа от позициите на регионална „свръхсила” в Близкия изток, включително по палестинското и ливанското направления.

След Втората ливанска война Анкара изпрати в Ливан военен контингент, който да се включи в частите на UNIFIL . Това е 14-та поред международна военна мисия на страната от войната в Корея през 1950 насам. Това решение предизвика острата реакция на опозицията, както в лицето на Народно-републиканската партия, обвиняваща правителството, че вместо да изпрати повече войски в кюрдските райони на Турция и по границите с Ирак, Ердоган ги праща в Ливан, така и от страна на турските ислямисти в лицето на най-активната фундаменталистка неправителствена организация „Мазлум Дер”, според която евентуални военни сблъсъци между турските части в Ливан и местните мюсюлмани (дори и ако това са шиитите от Хизбула) е „престъпление срещу Исляма”. Впрочем, самият Ердоган обеща, че моментално ще изтегли турските части, ако ООН поиска те да се включат в разоръжаването на шиитските милиции.

През януари 2006 турският премиер се срещна в Бейрут с ливанския си колега Фуад Сениора, както и с представители на ръководството на Хизбула, опитвайки се да посредничи за помиряването на двете враждуващи ливански групировки. В случая, за Израел беше особено важно, че по време на разговорите си в ливанската столица, Ердоган засегна и въпроса за съдбата на “ фермите Шебаа” ( територия с площ около 20 кв.км на границата между Ливан , Сирия и Израел , която е сред основните „препъни-камъни” в отношенията между тях ). Анкара подкрепя италианската инициатива за предаването на тази спорна територия под контрола на международния контингент. В същото време, турския премиер подчерта, че „решението трябва да бъде одобрено и от Израел”. Това двусмислено изказване илюстрира стремежа на Турция да балансира между Ливан и Израел, съобразявайки се с техните интереси.

По отношение на Палестина, Турция официално продължава да настоява, че е необходимо да се следва т.нар. „Пътна карта”, както и резолюциите на ООН по палестинския въпрос. Тоест, Анкара подкрепя идеята за създаването на независима палестинска държава. По време на последната си среща с Ехуд Олмерт, турският премиер Ердоган го информира, че възнамерява да покани в Анкара представители на палестинското правителство на националното единство за да обсъди с тях перспективите за развитие на политическия процес в Близкия изток. Той призова израелския си колега да признае това правителство за да укрепи позициите на светските елементи в него, начело с президента Махмуд Абас. Самият Ердоган очевидно възлага големи надежди на споразумението от Мека, разчитайки, че то ще помогне за помирението между двете основни палестински фракции (Фатах и Хамас). Олмерт обаче, демонстрира далеч по-малък оптимизъм, подчертавайки, че израелското правителство очаква от палестинската страна да поеме „конкретно задължение, а не само мъгляви намеци, че ще признае държавата Израел”. Принципната позиция на израелския министър-председател по този въпрос засега не среща необходимото разбиране от страна на Анкара, което също не спомага за затоплянето на отношенията между двете държави.

Както е известно, основният проблем, който най-много безспокои напоследък Израел, е иранската ядрена програма. За еврейската държава е жизненоважно в Близкия изток да има колкото се може повече противници на ядрените амбиции на Техеран. В това отношение, израелските опасения за турската позиция по проблема, имат сериозни основания. Още в края на декември 2006 израелският анализатор Амит Коен подчерта в „Маарив” възможността от появата на „общи интереси между Турция, Иран и Сирия, което да доведе до укрепване на отношенията между тези три държави, за сметка на тези между Турция и Израел” (вж. статията на С. Каменаров, „Триъгълникът “Анкара-Дамаск-Техеран” като потенциален фактор в близкоизточната геополитика ” – сп. „Геополитика”, бр.1/05 – б.р.) . При това тези общи интереси са свързани с възможното изтегляне на американския военен контингент от Ирак, при евентуална победа на демократите на президентските избори в САЩ през 2008. На пръв поглед, подобна стъпка би трябвало да удовлетвори Дамаск и Техеран. Истината обаче е, че тя би довела до пълната дестабилизация на Ирак, което на свой ред би укрепило позициите на местните кюрди. В Анкара се опасяват от създаването на независима Кюрдска държава в Северен Ирак. Подобни опасения изпитват Иран и Сирия, които нямат никакъв интерес от появата на ново геополитическо образувание в Близкия изток.

По повод ядрената програма на Иран, Ердоган вече декларира, че Анкара „се отнася крайно отрицателно към превръщането на Иран в ядрена държава”, но в същото време даде да се разбере, че Турция няма никакви проблеми с мирната иранска ядрена енергетика, защото „ние също искаме да развиваме атомната си енергетика за мирни цели”. Това заявление обаче не успокои Израел, нито пък изясни конкретната позиция на Анкара по иранския проблем. Изглежда обаче, че Турция не се безспокои особено за това, какво точно мислят за нея в Йерусалим, защото се стреми да води самостоятелна политика в Близкия изток, без да се съобразява с мнението на останалите, включително и на САЩ, да не говорим за Израел.

Турската „улица”, с която трябва да се съобразява правителството и, която е подложена на едновременното влияние на ислямистите, националистите и крайните левичари, не изпитва особени симпатии към Израел. Илюстрация за което бяха големите масови демонстрации в подкрепа на Ливан през лятото на 2006. Впрочем, последното посещениета на Ехуд Олмерт в Анкара също беше съпроводено от улични протести в турската столица.

Днес в Турция живеят 26 хиляди евреи, повечето от които са съсредоточени в Истанбул (където има 16 синагоги), а също в Измир, Анкара, Бурса, Искендерун и др. 96% от турските евреи са сефаради, има малко ашкенази и грузински евреи, както и стотина караими. От 1953 всички те се ръководят от т.нар. „хакам-баши” (т.е. върховен мъдрец), който оглавява еврейския Религиозен съвет – длъжност, която официално се признава от турските власти . От 1961 насам тя се заема от равина Давид Асео.

И така, според повечето анализатори, турско-израелските отношения очевидно не преживяват най-добрите си дни, особено в сравнение с периода на особено активно сътрудничество и „стратегическо партньорство” през 90-те години на миналия век. Причината, както вече посочих, е свързана с идването на власт в Анкара на умерените ислямисти от Партията на справедливостта и развитието, начело с Тайип Ердоган. Военно-стратегическото сътрудничество, в чиято основа са израелските военни доставки за Турция, вече не гарантира подкрепата на Анкара за политиката на Израел в Близкия изток, илюстрация за което бе и турската позиция по време на миналогодишната война в Ливан. Йерусалим се опитва да поправи нещата, привличайки по-активно Турция в решаването на арабско-израелските противоречия и давайки и възможност да се чувства като активен играч в региона. Доколко обаче, това ще се окаже изгодно за самия Израел само времето може да покаже. Просто защото, никой не може да гарантира, дали ако Анкара сметне, че това отговаря на собствените и геополитически интереси, няма да застане на страната на арабите, или пък на Иран, когото Израел смята за най-големия си стратегически противник в региона.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Дали Русия е част от Западния свят? Изхабени са тонове мастило и планини от хартия за да се открие отговора на този „проклет въпрос”, който измъчва руските интелектуалци и западните анализатори вече почти двеста години. Темата за Русия и Запада изглежда неизчерпаема. При това всеки от участниците в тази дискусия има собствено мнение за това, дали Русия може (или не може) да се смята за „западна държава”, използвайки като аргументи най-различни критерии – от географски и лингвистични до (гео)политически и институционални.

„Проклетият въпрос” за принадлежността на Русия

Защо този проблем има толкова голямо значение? Без съмнение, несигурността относно „принадлежността” на Русия е част от по-големия спор за различията между „Запада” и „останалите”. От времето на Реформацията, идентификацията на Запада като обединение на онези страни и региони, които се намират под юрисдикцията на Римския папа (в качеството му на „Патриарх на Запада”) бе заменена от концепцията за Запада като „просветена” цивилизация, дефинирана по-скоро от своите общи ценности и опит, а не толкова от някакви географски или правни рамки (1) . В резултат от това, някои от традиционните критерии, с чиято помощ Русия се разграничава от „Запада”, спокойно могат да се използват и за разграничаването на други страни, които иначе се смятат за част от евро-атлантическата общност и семейството на западните нации. Така, позоваването на руската християнска специфика (т.е. на Православието), автоматично изключва от западната общност и страни като Гърция, Румъния или България. Що се отнася до „историческата склонност” към авторитарно управление, това не е особеност само на Русия, но и на страни като Испания или Португалия например. Фактът, че руските земи са останали извън империята на Карл Велики (разглеждана като „ядро” на Запада) също не говори нищо, защото извън нея са били и Скандинавия, и Централна и Източна Европа, да не говорим за Западното полукълбо.

Всъщност, става въпрос за проблем, който понякога дори не касае самата Русия. Последното се отнася например за концепцията за „вкоренения руски ориентализъм”, разпространена сред държавите от Централна и Източна Европа или на Балканите – т.е. все страни, чиято собствена „западна идентичност” изглежда съмнителна. Те се опитват да докажат близостта си със Запада, сравнявайки се и противопоставяйки се на своите източни съседи, като Турция или Русия, най-често, защото се опасяват, че западните държави са готови с лека ръка да ги оставят в „сферата на влияние на големия източен съсед” (2) . Така, през последните няколко години, Украйна, която е източноевропейска славянска страна, чиито жители пишат на кирилица и повечето от тях, поне номинално, принадлежат към Православната църква, се опитва да следва именно такава стратегия, което е особено очевидно след т.нар. „оранжева революция” в края на 2004.

Не по-малко сериозни въпроси възникват и ако разгледаме ситуацията в чисто геополитически план. Дали съдбата на Русия е в евентуалната и интеграция в институциите, които през последния половин век помогнаха за дефинирането на „Западния свят”? Уинстън Чърчил заявява през 1957, че „Русия трябва да бъде част от една наистина обединена Европа (малко прибързана и прекалено оптимистична реакция на започналата в тази страна „десталинизация”). Известна е и тезата на генерал Шарл дьо Гол за „обединена Европа от Атлантика до Урал”. Тоест, налице е схващане, че европейският проект би бил незавършен и непълен без някаква степен на руско участие в него. В пълен противовес обаче, са редица доста по-съвременни коментари, като например този на Романо Проди, в качеството му на президент на Европейската комисия, според който, източната граница на Европа, в общи линии, съвпада с границите на бившия Съветски съюз, а Русия е „асоциирана” с Европа по същия начин, по който и Латинска Америка например – т.е. свързват ги известни културни, икономически и политически връзки, но иначе двете са много различни.

В самата Русия споровете по този въпрос в интелектуалните среди водят до появата през ХІХ век на две политико-философски школи: прозападната и славянофилската. Представителите на първата, най-общо казано, смятат, че Русия е (или трябва да стане) интегрална част от Запада и, че всички различия между нея и останалите западни държави – включително православната версия на християнството, или дефектите в нейната законодателна и политическа система – следва да бъдат коригирани в съответствие със западните модели, така че Русия да бъде в хармония с останалата част от Западния свят. На свой ред, славянофилите подчертавата различията между Русия и Запада като доказателство, че Русия представлява различен културен и обществен модел (същото твърдят впрочем и техните наследници – евразийците, през ХХ век) (4) . След 1840 този сблъсък между славянофилите и привържениците на прозападната ориентация става очевиден на всички нива в държавата и обществото, като всяко от двете ясно очертани течения води яростна битка с противниците си за правото да определя политиката на държавата.

Не може да се отрече, че и двете школи оказват сериозно влияние върху общественото мнение и политическия курс на Русия. Така, според един от ранните представители на прозападното течение – Пьотр Чаадаев, Русия има лошия късмет да не преживее свое Възраждане и Реформация, в резултат от което бива принудена да търси собствен път към модерността, различен от онзи, по който вече е минала Западна Европа. Неговото виждане е, че Русия следва да възприме безрезервно западноевропейските модели – подход, чието влияние можем да открием дори в програмата на т.нар. „млади руски реформатори” от началото на 90-те години на миналия ХХ век. На свой ред, Николай Данилевский - представител на втората вълна славянофили, твърди в книгата си „Русия и Европа” (1869), че ценностите и институциите на западноевропейската цивилизация (която той самият определя като „романо-германска”) не са универсални. Според него, Русия не е част от „западната”, а от славяно-византийската цивилизация, различаваща се от Запада и, че задача на руската външна политика е да консолидира наново това цивилизационно пространство, освобождавайки онези части от него, които се намират под управлението на Хабсбургската (западна) или Османската (ислямска) династии. Тази визия също има своите последователи и днес, призоваващи в частност за формирането на евразийски политически и икономически съюз, различен от ЕС.

Много често анализаторите, опитващи се да обяснят събитията в днешна Русия, възкресявайки за целта старото противоречие между прозападното и славянофилското течение, попадат в капана на собствената си схема. От една страна, въпросът, който привържениците и на двете школи смятат за основен – как може да бъде модернизирана Русия – беше решен по време на 70-годишното съветско управление. В книгата си „Съветският век” (2004) Моше Левин го показва съвсем ясно, посочвайки, че: „Съветският съюз не беше просто временна и нежелана пауза между пред-революционното минало и пост-съветското бъдеще, а непреодолима сила, мачкаща всичко по пътя си. Нищо не остава незасегнато от нея – от политическата култура до икономическата инфраструктура, езика, религията и социалните навици. Затова много бъркат онези, които смятат, че последиците от съветския период могат да бъдат минимизирани или преодолени, както и че Русия, просто ей така може да тръгне по един съвършено нов и различен път на развитие” (5) .

Така например, съветската политика на индустриализация и урбанизация „ражда един съвършено нов мироглед за съществуването..., отдалечен на светлинни години от селския ритъм на традиционна Русия” (6) – т.е. от средата, в която се развиват както прозападното, така и славянофилското течение. Истината е, че визията на славянофилите, както и на техните „наследници” – евразийците, за Русия като специфична цивилизация, в значителна степен се основава на един начин на живот, който вече не съществува и няма как да бъде възроден – особено при положение, че в руските села продължава да тече мощен процес на обезлюдяване, а мнозинството руснаци са интегрална част от онова, което определяме като „глобална консумативна култура”. Постсъветска Русия получи в наследство една модернизация, която макар да беше вдъхновена (в чисто материален аспект) от индустриалните общества на развития Запад, бе осъществена по начин, който няма почти нищо общо със западния.

Друг проблем е, че с тази парадигма толкова се е злоупотребявало, че тя все повече губи смисъла си. Така, в нейните рамки умереният социалист Александър Керенски, оглавил през 1917 т.нар. Временно правителство на Русия, се описва като „прозападно настроен”, докато болшевишкият лидер Владимир Ленин, който го сваля през октомври, попада в категорията на ”славянофилите”, въпреки че според самия Керенски бруталността на Ленин се дължи (в значителна степен) на дългите години емиграция на Запад, т.е. на престоя му извън Русия. За задълбочаването на проблема, помагат и редица западни анализатори, които описват различните фракции в съветското ръководство през 70-те и 80-те години на миналия век, използвайки за целта клишето за традиционното противопоставяне между „прозападно ориентираните” и „славянофилите”. Имайки предвид обаче, че класическите теоретици на славянофилството поставят акцента върху значението на религията, свободата на словото и гражданското общество, трудно могат да се смятат за техни наследници хора, обявяващи се за войнстващи атеисти и привърженици на „диктатурата на пролетариата”. В последните години на Съветската империя Михаил Горбачов се представяше за „прозападно настроен” а съперникът му Борис Елцин – за славянофил, който обаче по-късно се трансформира в „прозападен реформатор”, противопоставящ се на „нео-славянофилския алианс между комунисти и националисти”.


През 2000 някои западни анализатори квалифицираха току-що поелият властта в Русия Владимир Путин като „прозападен реформатор”, други пък го определяха като „неосталинист и реакционер-славянофил”. Все по-често терминът „прозападно настроен” започна да се използва като синоним на „либерален реформатор”, а „славянофил” – на „националист” и „противник на Америка” (в геополитически смисъл), а не като обозначаване на привърженици на коренно различни визии за същността и посоката на развитие на Русия. Когато през февруари 2006 участвах в Руско-американския диалог в Москва, един от руските ми събеседници разви тезата за „евразийската перспектива” на външната политика на Русия (т.е. за необходимостта от близки икономически, политически и военни отношения между Москва, Пекин и Делхи, за да бъде „балансирана” глобалната доминация на САЩ). В същото време този човек водеше типичен „западен” начин на живот и в културен план изглеждаше неотличим от гражданите на континентална Европа. Всъщност, много малко от привържениците на „евразийската”, т.е. на източната, ориентация на руската външна политика смятат, че културата и политическите институции на Русия следва да бъдат трансформирани по „азиатски образец”. В същото време, фигура като Григорий Явлински, който често бива представян за „доайен” на прозападно настроените руски либерали, е фанатичен привърженик на т.нар. „староверци”, които предишните поколения прозападно настроени руски интелектуалци са смятали за една от пречките пред пълната интеграция на Русия в западната общност.

Европейска но не западна

Продължаващото използване на изтърканата парадигма „славянофили” срещу „привърженици на западната ориентация” засенчва факта, че днес сред самите руснаци (а, както изглежда, и сред повечето европейци) е налице определен консенсус по отношение позиционирането на Русия спрямо Запада, обществения и държавен модел, който е най-подходящ за тази страна, както и за отношенията между нея и Европа. Така, анализирайки както политическите позиции на елита, така и данните от социологическите проучвания, Александър Лукин от Института Брукинг във Вашингтон стига до извода, че „повечето руснаци вярват, че страната им е близка в културно отношение до западния свят, но все още не е достатъчно близо до него в икономически и психологически план” (7) . Тази ситуация самият аз определям като „условна” или „ограничена” принадлежност към западната общност.

Условната принадлежност изхожда от предпоставката, че Русия (т.е. нейното „ядро”) е част от Европа в културно отношение и нейният генезис се осъществява в рамките на европейската цивилизация, но по ред географски и исторически причини тя представлява специфичен елемент на европейския свят, защото на нейна територия Европа се среща и се „смесва” със света на Средния Изток и Азия. В резултат от това, руските политически и икономически институции се развиват по-различно от тези в „чисто” западните държави. Тоест, налице е особен „руски път” на развитие, който не съвпада напълно със западноевропейския и северноамериканския. Лукин определя това схващане като „политически балансирано”, в чиято основа е убеждението, че „макар Русия да е част от Запада, тя има различни интереси и потребности, свързани със спецификата на нейната история, размери и географско положение, но въпреки това страната продължава да принадлежи към Запада в редица отношения”. При срещата на нашата група с руския президент Путин през 2004, той изрази сходна позиция по време на дискусията относно неговата програма за Русия. В редица други случаи той също е заявявал публично, че „Русия е част от европейската култура, но не и от европейските институции” (8) . В чисто практически план, както отбелязва Дмитрий Тренин, това означава, че: „Ако оставим настрана традиционните баналности за географията, историята и културата, днес Европейска Русия означава една по-модерна Русия, съпоставима с ЕС, като отношенията между Брюксел и Москва могат постепенно да придобият и институционален характер, което обаче изключва пълната интеграция на Русия в Европейския съюз. Тоест, става дума за интеграция с (а не във) ЕС” (9) .

Тезата за „условната принадлежност” включва и хипотезата за наличието на „два Запада” – т.нар. „далечен Запад”, обединяващ САЩ и Канада, и т.нар. „близък Запад” – този на ЕС. „Близкият” и „далечният” Запад заедно формират евро-атлантическата общност, докато „близкият Запад” и постсъветското пространство формират „Голяма Европа” (10). Понякога това води до едно разделение на света, според което „Западът”, разглеждан като евро-атлантическа общност, включва САЩ и Западна Европа, но самата „Европа” (т.е. съвкупността от „близкия Запад” и „Източна Европа”) по дефиниция изключва САЩ, но пък включва Русия. По време на срещата ни с президента Путин през 2004, колегата ми д-р Джеймс Билингтън го помоли да сравни жителите на САЩ и Русия. Путин разви тезата, че докато американците са имигрантско общество, което първоначално се изгражда върху основите на европейската цивилизация, за да тръгне след това по свой, собствен път на развитие в Северна Америка, Русия е източния клон на европейската цивилизация, която поради географското си положение и историческия си опит е свикнала да съжителства с различните неевропейски култури в границите на общата държава. Наистина, много руски политици и интелектуалци подчертават, че опитите на Русия да създаден работещ синтез между европейските и неевропейските култури дава на останалата част от Европа доказал ефективността си модел на „междуцивилизационна толерантност” – тема, която отново стана актуална след кървавите бунтове в парижките предградия в края на 2005.

Понякога тази „условна принадлежност” на Русия се изразява с формулата „Русия е европейска, но не и западна”. Това разграничаване между „Запада” и „Европа” често се подчертава от един от най-интересни съвременни руски интелектуалци и общественици – митрополит Кирил (Гундяев), който е сред водещите йерарси на Руската православна църква (11) . Развивайки по-нататък концепцията, очертана от учени като Дмитрий Оболенский, той поставя в основата на европейската цивилизация гръцко-римският синтез от първата половина на Първото Хилядолетие от н.е., както и наличието на „обща християнска традиция”, която се предава на народите, както от Западна, така и от Източна Европа, посредством юридическия кодекс на византийския император Юстиниан, например (12) . В лекцията си пред студенти от Университета на Перуджа, прочетена през октомври 2002 („Бъдещето на Европа и източнохристиянската традиция”), той, в частност, твърди: „Темата за Европа е особено важна в процеса на формиране на източноевропейския начин на живот и източноевропейската философия. Византия, а чрез нея и Православният славянски свят, наследяват древногръцката мъдрост, римските закони и държавна традиция, трансформирани от християнското учение. Приемайки християнството през ІХ век, Русия става част от семейството на европейските нации”.

Тази обща традиция обаче, търпи различно развитие в Източна и в Западна Европа (13). В посланието си към Пан-европейския междурелигиозен диалог, който се провежда в Осло през 2002, митрополит Кирил казва следното за „Западна Европа”: „Специфичният цивилизационен модел, формирал се там, е резултат от философското, социално и политическо развитие, започнало по време на Реформацията и продължило през епохата на Просвещението и революциите в Европа. Той се основава на т.нар. либерален принцип, който обявява за най-висша ценност индивидуалните свободи. Структурата на обществото, като цяло, се изгражда така, че да гарантира максимална реализация на индивидуалните права и свободи” (14) .

Според него, именно това е водещият принцип в „западноевропейското и северноамериканското социално развитие”, за разлика от по-умерения подход, характерен за „източно християнските/източноевропейските” общества. Това, на свой ред, оказва своето влияние върху начина, по който се дефинира и разбира демокрацията. Самият митрополит Кирил тълкува демокрацията като система, позволяваща на индивидите да хармонизират интересите си в рамките на взаимното подпомагане (15) .

Подобно на Путин и други водещи руски политици и интелектуалци, смятащи Русия за част от общата европейска цивилизация, митрополит Кирил отхвърля тезата за водещата роля на нейния „западен бял дроб” (ако използваме формулировката на покойния папа Йоан Павел ІІ). Той подчертава, че: „Източна Европа не е склонна да следва сляпо правилата, създадени от някой, преди векове и без нейно участие, които при това не са съобразени с мирогледа на собствените и жители, просто защото именно от тях се ръководят днес проспериращите западни нации” (16) .

В същото време Кирил лансира собствена визия за постигането на европейското единство, в чиято основа поставя равноправието и взаимното зачитане на източно- и западноевропейския подходи, които да гарантират баланса и взаимното им допълване. В цитираното по-горе интервю, той заявява: „Убедени сме, че православната традиция е призвана да даде свой собствен принос в развитието на единното европейско пространство”, а в посланието си от Осло подкрепя една от версиите на прословутата „теория за конвергенцията”, според която западният индивидуализъм и източната „съборност” (термин, с който се обозначава доброволното обединяване на вярващите на основата на любовта им към Бога и ближния – б.р.) могат да бъдат „синтезирани в общ паневропейски подход (17) . Нещо повече, в различни свои изказвания и публикации, той поддържа тезата, че само постигайки определена степен на конвергенция „европейската интеграция може да се реализира успешно, в противен случай този грандиозен геополитически проект е обречен на провал”.

Въз основа на горните цитати, някой би могъл да заключи, че митрополитът изповядва съвременна версия на слаянофилството (или, за да бъдем по-точни – на евразийството). Само че, за разлика от евразийците и представителите на втората славянофилска вълна, които не просто подчертават, но и съзнателно задълбочават, различията между Русия и Европа, Кирил споделя една визия за европейската интеграция, според която (също както отбелязва и Чърчил преди 50 години) Русия трябва да играе ключова роля в нея. В същото време, за разлика от традиционните представители на „прозападното течение” (и малцината техни последователи сред днешните руски политици), за които интеграцията между Русия и Запада изисква Москва изцяло да възприеме „западния модел”, подходът на Кирил не приема концепцията за Европа като „романо-германска” цивилизация, формирала се през Късното Средновековие, Възраждането, Реформацията и Просвещението (според която Русия, в най-добрия случай, може да се смята за „периферна” държава). Той вижда Европа като продукт на християнизираната Римска империя, чиито семена дават своя плод в новите европейски народи от франките и англите на Запад до проторуските племена на Изток. Според него, не само Русия печели от контактите и сътрудничеството си със Западна Европа, но и Европа може да спечели от взаимодействието с Русия и другите части на „Източна Европа”, с тяхната еволюирала специфична версия на общата европейска традиция (18) . Тезите на митрополит Кирил се посрещат с голям интерес от определени кръгове във Ватикана и, според редица анализатори, са потенциална база за подобряване на отношенията между Руската православна и Римската католическа църкви.

Доколко всичко това има значение?

Истината е, че дебатът за „Русия и Запада” в руските академични среди, по страниците на списанията и вестниците, както и в електронните медии, е нещо повече от чисто теоретичен спор, ограничен в рамките на елита. Продължаващата несигурност относно отношенията между Русия и т.нар. Западен свят, се отразява на най-високо политическо и правителствено ниво. Едно от първите интервюта на Путин (което той даде на Дейвид Фрост от BBC на 5 март 2000), като президент на Русия, само затвърди двойнствения характер на отношенията между страната му и Запада. Така, в отговор на въпроса за руската реакция на разширяването на НАТО на изток и възможното членство на Русия в пакта, Путин подчерта, че: „Русия е част от европейската култура. И аз не мога да си представя страната си, изолирана от Европа. Русия иска да поддържа справедливи и искрени отношения с своите партньори. Ние сме отворени за равноправно сътрудничество. Вярваме, че бихме могли да говорим за евентуална интеграция с НАТО, но само ако Русия се разглежда като равноправен партньор. Както е известно, основополагащите принципи на ООН отразяват ситуацията в света, непосредствено след края на Втората световна война. Днес ситуацията е друга и е разбираемо, че някои смятат за необходимо въвеждането на нови механизми за гарантиране на международната сигурност. Но презумпцията, че Русия няма нищо общо с това и опитите тя да бъде изключена от този процес, са неприемливи” (20) .


Същата двойнственост се забелязва и в посланието на руския президент до Седмата международна конференция на европейските главни прокурори, провела се в Москва през юли 2006, в което той, от една страна, твърди, че „Русия е интегрална част от демократична Европа”, а – от друга, призовава за диалог между „Запада” и „Изтока”, очевидно причислявайки към него и Русия (21).

Всичко това се отразява и върху реалната политика. В началото на 90-те години на миналия век, „проатлантическите кръгове” в тогавашното руско правителство определяха като своя крайна цел пълната интеграция на страната в институциите на евро-атлантическата общност, включително НАТО и ЕС. Това не само позволяваше експанзията на Запада към руските граници но включваше и схващането, че за да се превърне в пълноправен член на западните институции, Русия ще трябва радикално да трансформира своята политическа и икономическа система.

За разлика от това схващане, концепцията за „условната принадлежност” (в чиято основа е поставено тясното сътрудничество на Русия с ЕС в рамките на процеса на формиране на една „по-широка” Европа ) - напротив, отговаря едновременно на интересите както на Москва, така и на Брюксел. Макар че някой вероятно би възразил, че тя е далеч по-малко успешна по отношение на НАТО. От гледна точка на самите европейци, тази концепция отхвърля перспективата (пък макар и твърде далечна) за евентуалната интеграция на държава с мащабите на Русия в ЕС, в същото време тя позволява „размиването” на границите, отделящи Европа от „не-Европа”, с възприемането на тезата за „европейските пространства” (в сферите на икономиката, сигурността, културата и т.н.) (23) . От руска гледна точка пък, тя освобождава правителството в Москва от задължението да приложи acquis communitaire и позволява на Русия сама да избира, кои европейски стандарти и институции да възприеме. Тоест, Русия може да бъде „толкова европейска”, колкото самата тя и останалата част от Европа биха искали да бъде. В частни разговори, редица високопоставени руски държавни служители са изразявали пред мен задоволството си от прилагането на този подход, противопоставяйки го на „униженията”, на които са подложени Турция и Украйна например, които поради стремежа си за пълноправно членство в ЕС са принудени да приемат диктата на Брюксел във всички политически сфери, без срещу това да получат каквито и да било гаранции за евентуалната си интеграция в съюза (27) .

Пак с това са свързани и продължаващите руски усилия за предефиниране характера на организацията Г-8 от „западна” в „глобална” институция, отчасти за да бъдат парирани критиките (особено тези на определени кръгове в САЩ), че Русия не бива да бъде част от нея. Така, през юли 2006, известният руски телевизионен анализатор Алексей Пушков защити правото на страната си да членува в Г-8, аргументирайки се, че критерият за членство в нея не са споделените демократични ценности, а способността на държавата-членка да съдейства за намиране на решения на такива глобални икономически и политически предизвикателства като достъпа до енергоносителите или разпространението на оръжията за масово поразяване (25) .

Доколко този дебат вълнува обикновените руснаци?

От края на 80-те години на миналия век насам, се очерта значителна промяна в отношението на руския елит към т.нар. „западен модел”, който по онова време се възприемаше от повечето негови представители като „норма” и мнозина руски политици дори обещаваха бърз преход към тази западна „нормалност” (26) . Това беше период на повишен интерес към западните (и най-вече тези, разпространени в Америка) клонове на християнството, като един от факторите за изграждането на устойчива пазарна икономика и стабилна демокрация. Оттогава обаче, популярността на откровено про-западните политически движения в Русия спадна драстично. Днес, с изключение на партията „Яблоко” (подкрепата за която, според социологическите проучвания, е повече от скромна), нито една руска политическа формация не се обявява за интегрирането на страната в евро-атлантическите институции. Освен това повечето руснаци (особено сред представителите на първото постсъветско поколение) демонстрират далеч по-малка толерантност към западните критики относно икономическия и политически курс на Русия (27) . Данните сочат, че повечето млади руснаци искат същите неща, които и връстниците им в Западна Европа (62%), но са убедени, че Русия не бива да се опитва да се превърне в „една от многото европейски страни” (54%) и смятат, че чужденците трябва да престанат с опитите „да наложат собствените си идеи” (72%) – тема, която постоянно присъства и в коментарите на митрополит Кирил. Нещо повече, сред руските граждани се очертава определен консенсус по отношение на това, че Русия е едновременно и европейска, и отличаваща се от европейските, страна; че е пълноправен член на европейското семейство, и в най-общия смисъл, е част от Запада – особено по отношение на Средния изток или Източна Азия, но в същото време е нещо различно от него.

Преди време професор Николай Злобин публикува едно есе в Harvard International Review , в което описва Европа и Русия като „вървящи заедно, но всеки за себе си” (28) . Което доста добре илюстрира позицията на руското общество по този въпрос. И макар, че в обозримо бъдеще Русия и Европа вероятно ще формират достатъчно устойчив модел на взаимоотношения и сътрудничество, въпросът за принадлежността на Русия към Запада едва ли някога ще бъде решен окончателно.

 

Бележки:

  1. Alexandru Dutu, “Small Countries and Persistent Stereotypes”, Revue des Etudes sud-est europennes (Academie Roumaine) XXXI, № 1-2, pp.5-10.
  2. Вж. Milica Bakic-Hayden, $Nesting Orientalism: The Case of Former Yugoslavia ”, Slavic Review 54:4 (1995), pp. 917-31.
  3. Виж интервюто на Джон Маклафлин с тогавашния президент на Украйна Леонид Кучма, излъчено на 10 декември 2001, в което Кучма противопоставя Украйна не само на Русия, но и на балканските държави, които бързо се приспособяват към европейските институции, като пример за подобен подход. Според Кучма, Украйна не само може да стане част от Запада, но тя (за разлика от Русия) е „по-западна” от балканските държави ( www.mclaughlin.com ).
  4. Най-добрият справочник за дискусията в руската политическа философия е S . V . Utechin , Russian Political Thought : A Concise History ( New York : Praeger , 1964).
  5. Gvozdev, “Writing off Stalin”, Moscow Tines, 04.03.2005.
  6. Ibid.
  7. Alexander Lukin, “ Russia Between East and West”, International Problems 2 (2003) – www.diplomacy.bg.ac.yu.
  8. Виж също пресконференцията на Путин в Париж от октомври 2000, след срещата Русия-ЕС, в която той очерта разликата между Русия, като възможен член на ЕС (с всичко произтичащо от това в политически и институционален план) и Русия, като част от Европа, „от културна и икономическа гледна точка”. “ Russia , It ' s Not Time for Joining EU Yet ”, Pravda , 31.10.2000. По време на посещението си в Шотландия през 2003, Путин отново обяви, че „Русия е част от европейската култура. Европейската култура няма да бъде пълна без Русия. Русия е част от Европа”, AFP, 25.06.2003.
  9. Trenin, “Pirouettes and Priorities: Distilling Putin Doctrine”, The National Interest, Winter 2003/04, p.80.
  10. Ibid.
  11. Митрополитът не само е говорител на Руската православна църква, но и води седмично телевизионно предаване, което събира милиони зрители – както вявращи, така и атеисти.
  12. Вж. интервюто му в Diplomatic , септември-октомври 2005, www.orthodoxytoday.org .
  13. В този контекст, „Източна Европа” не означава създаденият след Втората световна война съветски блок, а се отнася за онези страни в Европа, които са свързани с Византийската империя и Константинополския патриарх. Интересно е обаче, че митрополит Кирил, в цитираното по-горе интервю за Diplomatic , определя Гърция и Кипър като „западни” православни държави, отчасти заради следвоенната им ориентация към евро-атлантическата общност.
  14. “International Integration and Civilizational Diversity of Humanity”, an address to Europen Council of Religious Leaders, 11.11.2002, Oslo , Norway , www.religionsforpeace.net.
  15. Виж интервюто му за руския вестник „Комсомолская правда” от 20.07.2006, чиито пълен текст е публикуван на сайта на Московската патриаршия – www.mospat.ru
  16. Kirill , “International Integration ”.
  17. Той засяга темата и в доклада си „Универсалното и различното в концепцията за човешките права”, изнесен на Конференцията за ролята на религията в съвременните международни отношения (септември, 2005, Санкт Петербург). В него се твърди, че: „Приносът на Русия за утвърждаването на човешките права е в намирането на баланса между индивидуалните свободи и социалната „съборност” ( www.orthodoxytoday.org). В лекцията си в Московския държавен университет той подчертава, че подобна конвергенция ще съдейства за това, възприемането на „ценностите на свободния пазар, свободата на словото и на съвестта, както и много други”, да не води задължително до ерозията на традиционните ценности (Пресцентър на Отдела за външни църковни дела на Московската патриаршия, 04.04.2000).
  18. Докладът на митрополит Кирил на конференцията в Санкт Петербург ( ibid .) е издържан в същия стил, като в него се подчертава, че „проблемът за свободата, като такава, е важен за всички християнски църкви, без изключение, още от времето, когато християнството се превръща в държавна религия на Римската империя”, като различията в интерпретацията му се дължат на различията в еклезиологията и историческия опит между източното и западното християнство.
  19. Виж например , Gianni Valente, “More Power and Less Believers”, 30 giorni, Septeber 2003 ( www.30giorni.it). Самият митрополит Кирил подчертава, че успешният диалог между Православната и Католическата църкви оказва положително влияние върху европейския проект – виж изявлението му от 26.05.2004 на Московската конференция „Православна Византия и Латинският Запад”.
  20. Виж www.bbc.com
  21. Текстът на посланието на Путин, от 05.07.2006, може да се види на адрес www.kremlin.ru.
  22. Виж например коментарите на съветника на тогавашния президент Елцин Станислав Станкевич за атлантизма в „Русия в търсене на себе си”, Russia in the National Interest , ed . Nikolas K. Gvosdev, ( New Brunswick , N.J. , Transaction, 2004), pp. 20-21.
  23. Виж предложението на бившия гръцки министър на отбраната Йоанис Варвициотис за създаването на „Европейска общност”, като пример за тази тенденция. То се съдържа в статията му “ Let ' s Build on Neighbourhood Policy ”, Europe ' s World , Summer 2006, pp . 113-115.
  24. Сред най-забележимите последици от „условния” подход е въвеждането на двустепенен визов режим за значителна част от представителите на руския политически, икономически и културен елит, което им дава възможност да получават дългосрочни многократни визи, позволяващи им да пътуват из Европа, сякаш са граждани на ЕС или САЩ.
  25. За изказването на Пушков на конференцията в Санкт Петербург от 14 юли 2006, виж www.en.g8russia.ru
  26. Moscow Times, 22.04.2005
  27. Sarah E. Mendelson and Theodore P. Gerber, “Soviet Nostalgia: An Impediment to Russian Democratisation”, Washington Quarterly, Winter 2005/6, pp. 90-91.
  28. “Together but Separate”, Harvard International Review, 26.03.2004.

* Авторът е старши сътрудник в американския Център за стратегически анализи „Ричард Никсън”

{rt}

Още статии ...