Последната за ХІХ век. руско-турска война поставя на изпитание както ролята на Руската империя в сложната конфигурация на “европейския концерт”, така и нейните възможности за отстояване на стратегическите цели, преследвани в Източния въпрос. Петербург започва една война, в която емоциите и амбициите, подплатени с обещанията на Австро-Унгария от Райхщат (юли 1876) и Буда-Пеща (януари 1877), водят до единствено възможните за създалата се ситуация резултати. Победите и грешките на дипломатическото поле не отстъпват по важност на военните успехи и провали.

Руската империя започва войната с Османската империя с официално декларираната цел за спасяване на християнските народи, намиращи се под турска власт. Това обаче не е протоколна фраза без съдържание. Напротив, в руското общество, както и в някои правителствени кръгове, е силно убеждението, че “освобождението на източните християни е историческо призвание на руския народ”. Какво обаче преследва Петербург в тази война и какво всъщност получава от нея?

В съществуващата дипломатическа документация от Архива на външната политика на Руската империя се открояват две теми, които са предмет на проекти и планове – Проливите и Балканите. Стратегическата, но като цяло хипотетична, цел за притежаването на Босфора и Дарданелите, в един или друг вариант присъства в плановете на висшите военни, в тайните инструкции на руския император, както и в проектите за сключване на мирния договор между двете империи – Руската и Османската.

Обмислят се и се предлагат начини и възможности за осъществяването на тази лелеяна мечта, която, както в началото, така и по време на цялата руско-турска война не престава да вълнува военният елит. Няма противоречия по какъв начин може да се реши Източния въпрос. Военните са единодушни, че това означава завладяване на Проливите, а господството над тях зависи от сухопътните сили [1] . Според генерал Фадеев: “Босфорът може много лесно да се превземе без предварителен шум, с достатъчно сила и за няколко дни, но само тогава, когато ние (руснаците – б.а.) тръгнем към Проливите не откъм Дунава, а от южната граница на освободена България” [2] .Той смята, че това би позволило да се осъществи руски десант с 50-хилядна войска, която ще бъде непреодолимо препятствие за десант на чужди сили. Генералът е уверен, че с тази армия ще се прикрие цяла Южна Русия и Кавказ, вместо многохилядната войска, необходима сега за същата цел. Съгласно неговия план, прекият резултат от завземането на Босфора е цялата руска сила да се съсредоточи на западната граница, което би поставило останалите велики сили в неизгодна за тях позиция [3] .

Генерал Обручев също изразява мнение по въпроса за Проливите и режима за тяхното използване. Той дълго разсъждава върху принципа на паритета, предлаган за европейските ескадри при използването на Проливите [4] . Генералът е категоричен, че подобно решение е крайно неизгодно за Русия. След дълъг анализ за паритета и съмнителните му достойнства за руските интереси в Проливите и възможностите за използването им в Средиземно море, той стига до извода, че за империята е по-добре да се откаже “от правото на ограничен достъп в Черно море през Проливите на кораби от всички нации, без изключение” [5]. За Обручев това е по-безопасно. Аргументите му са достатъчно обективни. Отсъствието на активна морска търговия, както и на собствено пристанище в Средиземно море, което да приютява руския флот при война или неутралитет на крайбрежните държави, поставят под съмнение ползата от исканото право на излаз в Средиземно море [6] . Тезата му за възможностите на руския флот и тези на останалите велики сили е убедителна. С Австро-Унгария географията ограничава двустранните отношения в рамките на сухопътната армия, възможността някога да се влезе в морски бой с Италия е много съмнителна, а с флотата на Англия и Франция Русия не може да се сравнява. Генерал Обручев смята, че гаранциите за руските интереси на Проливите трябва да се ограничат в рамките на руско-турските преговори. Според него, най-сполучливият за империята вариант е свързан със следните комбинации:

- Постигане на сериозна военна и морска позиция на Русия, чрез турски отстъпки на част от територията в северния път на Босфора, където тя (Русия-б.а.) да построи свои укрепления. От другата страна трябва да има турски укрепления. По този начин империята става неуязвима. Според генерала, трябва да се иска Буюк-дере, независимо от негативната реакция на Англия и останалата част на Европа.

- В Босфора трябва да има смесен гарнизон чрез договореност между Русия и Турция, включваща система от укрепления откъм Буюк дере, които да се заемат от общи гарнизони на двете държави.

- По същия начин да се разпределят всички разходи по усъвършенстването, въоръжението и ремонта на укрепленията.

- Обсъждането на всички въпроси по укреплението да се възложи на смесена комисия [7] .

Към проектите на двамата генерали може да бъде добавен и документът, съдържащ трите варианта на възможните условия за сключване на мир между Петербург и Цариград [8] . Принципът, върху който безименният автор гради своите предположения, се основава на отношението на Европа към военните действия и успехите на руското оръжие. Независимо дали са крайно радикални, или умерени, идеите са подчинени на или на желанието за свободно корабоплаване или на това за пълно закриване на Проливите за руските и английските кораби. В две от предложенията се прокрадва споменът за руския дипломатически успех, постигнат в Ункяр-Искелески от 1833 – закриването от Османската империя на Проливите за кораби на всички държави, освен за крайбрежните, т.е. само за Русия. Съдбата на Константинопол също е обвързана с тази на Проливите. Вариантите са или свободен град под европейски протекторат или турски град с точно определени граници. Те трябва да бъдат гарантирани със закриване на Проливите с руски флот откъм Босфора и английски флот откъм Дарданелите [9]. Освен това категорично е подчертано, че трябва да се сключи специална конвенция с Турция, възпрепятстваща създаването на морски учреждения на чужди държави в Черно море [10] .

Тези проекти са в унисон с настроенията на руския император Александър ІІ, който в инструкцията си до канцлера Горчаков от ноември 1877 е категоричен за условията, при които Турция би трябвало да приеме загубата във войната [11] . Той е уверен, че султанът трябва да намери начин да постигне съгласие с Петербург относно защитата на правата и интересите на Русия в Босфора и Дарданелите [12] .

Спектърът на предложенията и хипотезите, които вълнуват руския генералитет, е ограничен откъм възможности. Спомените от неуспешната Кримска война или за триумфа от 1833 не променят факта, че Русия, както тогава, така и сега, има пред себе си слаба Османска империя и силна, нетърпяща надмощие, Европа.

С оглед на откровената, основаваща се на прагматизма, позиция, логично звучи и резолюцията на Александър ІІ върху повечето от получаваните документи, с която се нарежда поставянето им в най-секретния архив, без достъп до тях.

Постоянното присъствие на Проливите в проектите и мненията на официален Петербург не променя факта, че основният акцент в руските планове, като по-реални за осъществяване, е поставен върху бъдещето на балканските територии. Разпределението и конституирането им са от съществено значение за мястото и ролята на Руската империя в балканската конфигурация. Възможностите за решение не са много и се базират върху достигнатото дотогава по дипломатически път, като най-често се визира договореното на Цариградската конференция от декември 1876. За дейността на граф Игнатиев и неговата последователна защита на българските интереси като дългогодишен посланик в Цариград и по време на Руско-турската война е писано достатъчно. Не е тайна неговата изкусна дипломатическа игра, която успешно доказва необходимостта европейските сили да се ангажират с конкретно решение по българския въпрос.


И докато тази истина е известна, на по-малка популярност се радват мненията и вижданията на известните и неизвестни руски дипломати, работещи в посолствата в Европа или на Певчески мост по бъдещето преструктуриране на Европейския Югоизток. Едно от тях е писмото с гриф “строго секретно” на граф Орлов от 16 февруари 1877, което лежи в тайните сейфове на Секретния архив на външния министър [13]. Не е без значение обстоятелството, че съгласявайки се Турция да получи възможност да осъществи обещаните от нея реформи, руският дипломат предлага Русия да си върне, “без да иска ничие съгласие, Бесарабия, отнета й по силата на Парижкия договор от 1856” [14]. Орлов обяснява необходимостта от реванш с “пролятата от войниците на Румянцев и Суворов кръв” [15] . С връщането на областта руският император би запазил мира, би защитил интересите на християните и руското национално достойнство. Тези мисли споделя и самият император, който признава: “мисълта на Орлов се харесва и на мен” [16] . Логиката на дипломата е подчинена не само на руските интереси, но и на търсенето на баланс между руските и австро-унгарските амбиции. Руският външен министър княз Горчаков не храни илюзии спрямо австро-унгарската позиция към християнското население в Османската империя. За Петербург не е тайна желанието на Виена да анексира Босна и Херцеговина [17] . Канцлерът Горчаков е наясно и със страха на неговия австро-унгарски колега граф Андраши от изолирани действия на Русия на Балканите, което мотивира Виена да търси съвместни решения на проблемите в Османската империя. В инструкцията си до руския посланик във Виена граф Новиков от 11 септември 1876, канцлерът споделя неговата прогноза, че сега Европа и Изтокът са обречени на постоянни конвулсии [18] .

И докато Певчески мост и дипломатите във Виена и Париж обвързват руските претенции с австро-унгарските амбиции, руският генералитет търси логиката в балканската геополитика през призмата на военната стратегия. Географската близост на България до Босфора очертава централното място на българските територии в руските проекти и планове. Интересът на висшите чиновници и дипломати към България естествено е подчинен на прагматизма. Той намира конкретен израз и в предлаганите варианти за решаването както на българския, така и на останалите балкански въпроси в края на Руско-турската война, което е в пряка зависимост от военните действия и реакцията на Европа. Предложенията варират от независимост за Сърбия, Румъния и България, през запазването на тяхната васална автономия, до политическа автономия за Сърбия, Черна гора и Румъния и административна автономия за България [19] . Категорично е очертано и връщането на Бесарабия на Русия [20] срещу преминаването на Добруджа към Румъния [21] . С удовлетворение се отбелязва, че след тази война Османската империя губи северната и централната част на Балканския полуостров [22] .

Съдържанието на съществуващите документи налага извода, че по време на Руско-турската война висшата дипломация нито за момент не забравя обстоятелството, че не на бойното поле ще се решава въпросът за Проливите и Балканите. Действително, последната руско-турска война не променя наложилата се през ХІХ век схема – война – конференция – дипломатическо, а не военно, решение.

Сан-Стефанският прелиминарен договор демонстрира огромното желание на официален Петербург да осъществи мечтата си за голяма, славянска, православна държава на Балканите, пренебрегвайки австро-руските договорености от Райхщат и Будапеща. Конюнктурата обаче, както през целия период на тази източна криза, не работи в полза на руските планове. Съществува голямо количество литература за причините, породили Сан-Стефанския експеримент. Мненията варират от неадекватното възприемане на ситуацията от висшия дипломатически и военен елит и налагането на субективния фактор в лицето на граф Игнатиев за прокарването на това решение, до осъзнатото желание на Петербург да провери границите, в които великите сили биха позволили на Русия да осъществява самостоятелно своите амбициозни планове. Резултатите от Берлинския конгрес през юни 1878 точно обозначават рамките на руското присъствие в Източния въпрос. Обединените усилия на държавите от “европейския концерт” срещу империята, довеждат поредната източна криза до нейния предсказуем край. Руската доктрина, базираща се на имперската идея за териториално разширяване и защита, за утвърждаване на политически авторитет в Европейския Югоизток, в края на 70-те години на ХІХ век претърпява крах. Неслучайно министърът на външните работи на Русия граф Горчаков, след завръщането си от Германия, заявява: “Смятам Берлинския договор за най-черната страница в моя живот” [23]. В писмо от 20 юни 1878 от Берлин до руския император Александър ІІ, той с огорчение пише, че “след като се подпише този нескопосан мир, ще трябва отново да се върнем към известната фраза от 1856: на Русия й предстои да се съсредоточи” [24] . Съсредоточаването обаче не помага кой знае колко, като може би причина за това е отсъствието на фигура от ранга на Горчаков, но Горчаков от 1856, а не този от 1878.

* * *

Резултатите от политическите и дипломатическите акции на Петербург по Източния въпрос не са блестящи. Нерешеният въпрос с Проливите, икономическото и политическото изтласкване от региона, натрупването на негативи в двустранните отношения с балканските държави, са конкретните резултати, които Руската империя получава от войната с Османска Турция. Нещо повече, тя загубва и предимството пред останалите велики сили, което и дава до 1877 политиката на подкрепа на национално-освободителните борби на православното население в Османската империя. През следващите десетилетия ореолът на Русия като балкански освободител помръква пред имперската й политика, малко отличаваща се по своите цели и средства от тази на останалите велики сили.


Бележки:

 

[1] Государственный архив Русской Федерации (ГАРФ), ф. 677, оп. 1, а.е. 368, май 1877, л. 7-7/об. Записка ген.майора М. Фадеева о задачах России в войне с Турцией,

[2] Пак там

[3] Пак там, л. 7/об

[4] Архив внешней политики Российской империи (АВПРИ), ф. 138, Секретный фонд Министра МИД, оп. 467, д. 36/37/39, Записка генерала Обручева. К вопросу об открътия Проливов., 27 ноября 1877, л. 34-44.

[5] Пак там, л. 37

[6] Пак там, л. 38-38/об

[7] Пак там, л. 39/об-40

[8] АВПРИ, ф. 138, Секретный фонд Министра МИД, оп. 467у д. 36/37/38. Записка по вопросу о Проливахр 1877, л. 92/об

[9] Пак там.

[10] Пак там, л. 93

[11] АВПРИ, ф. 138, Секретный фонд Министра МИД, оп. 467, д. 35/36, 22 ноября 1877, 10-11/об

[12] Пак там.

[13] АВПРИ, ф. 138, Секретный фонд Министра МИД, оп. 467, д. 35/37/39, 16/22 февруари 1877. От граф Орлов до граф Горчаков, л. 10

[14] Пак там.

[15] Пак там, л. 11/об

[16] Пак там, л. 10

[17] Пак там

[18] Пак там, 17/об

[19] АВПРИ, ф. 138, Секретный фонд Министра МИД, оп. 467, д. 36/37/39, 5 юни 1877, Возможные условия мира смотря по событиям, л. 105

[20] Още през февруари 1877 г. германският канцлер Ото фон Бисмарк изразява своето съгласие за този акт. АВПРИ, ф. 138, Секретный фонд Министра МИД, оп. 467, д. 35/37/39, 16/22 февруари 1877. От граф Орлов до граф Горчаков, л. 10

[21] Пак там, АВПРИ, ф. 138, Секретный фонд Министра МИД, оп. 467, д. 36/37/39, 5 юни 1877, Возможные условия мира смотря по событиям, л. 105

[22] АВПРИ, ф. 138, Секретный фонд Министра МИД, оп. 467, д. 36/37/39, 5 юни 1877, Возможные условия мира смотря по событиям, л. 105

[23] Цит. по Сборник, изданный в память дватцатипятилетнего управления МИД государственного канцлера, светлейшего княза А.М. Горчакова – 1856-1881 гг. С.-П., 1881

[24] АВПРИ, ф. 138, Секретный фонд Министра МИД, оп. 467, д. 36/37/39, 20 юни 1878, л. 4

* Преподавател във Варненския свободен университет. Статията публикуваме с любезното съдействия на MediaTimesReview

{rt}

Сред водещите течения в съвременната западноевропейска геополитика, което при това е съвършено противоположно на разгледаната в предишната статия геополитика на европейските „нови десни”, е т.нар. „неомондиализъм”. Това течение не е пряк наследник на историческия мондиализъм, чиито окончателен модел предполага наличието на определени „леви”, т.е. социалистически елементи. Става дума за междинен вариант между мондиализма и атлантизма.

Неомондиалистката геополитика

Има няколко, детайлизирани версии на неомондиализма. Сред по-известните е футурологичната геополитическа концепция, разработена от Института за международни политически изследвания ( ISPI ) в Милано, под ръководството на професор Карло Санторо.

Според модела на Санторо, съвременното човечество преживява преход от биполярния свят към мондиалистката версия на мултиполярността (която следва да се разглежда изключително в геоикономическия и аспект, според Жак Атали). Международните институции (ООН и т.н.), които според „оптимистичния мондиализъм”, изповядван от Фукуяма, изглеждат достатъчно развити за да станат ядро на бъдещото „Световно правителство”, се разглеждат от Санторо като „недействителни” и отразяващи остарялата логика на двуполюсната геополитика.

Нещо повече, целият свят носи в себе си устойчивия отпечатък на студената война, чиято геополитическа логика продължава да доминира. Според Санторо обаче, подобна ситуация може да приключи с настъпването на период на цивилизационни катастрофи. В своята концепция той лансира и възможния сценарий на въпросните катастрофи:

•  по-нататъшно отслабване ролята на международните институции;

•  нарастване на националистическите тенденции в държавите, членували навремето във Варшавския пакт, както и в тези от Третия свят, което провокира хаотични процеси;

•  дезинтеграция на традиционните блокове (което не засяга Европа) и прогресивно разпадане на съществуващите държави;

•  начало на епоха на войни с ниска или средна интензивност, в резултат от които се формират нови геополитически образувания;

•  заплахата от планетарен хаос кара различните блокове да признаят необходимостта от създаването на нови международни институции, притежаващи огромни пълномощия, което на практика означава създаване на Световно правителство;

•  окончателно формиране на планетарна държава под егидата на новите международни институции (т.е. на Световното правителство) (1) .

Мястото на този модел е някъде по средата между мондиалисткия оптимизъм на Френсис Фукуяма и атлантическия песимизъм на Самюел Хънтингтън.

Впрочем, сред европейските геополитици има и пряк аналог на теорията на Фукуяма. Така, Жак Атали, който дълги години беше личен съветник на покойния френски президент Франсоа Митеран, а по-късно ръководеше Европейската банка за възстановяване и развитие, лансира сходна теория в книгата си „Линиите на хоризонта”.

Атали смята, че днес сме свидетели на настъпването на т.нар. „Трета ера” – ерата на парите, като универсален еквивалент за ценност, тъй като, приравнявайки вещите към материалния цифров израз, те могат да бъдат управлявани най-лесно и рационално. Самият Атали свързва този подход с настъпването на т.нар. месианска епоха, като последната се разглежда от него в нейния кабалистичен контекст (по-подробно този аспект е развит в друга негова книга, специално посветена на месианската идея и озаглавена „Той ще дойде”). Това го отличава от Фукуяма, които разсъждава в рамките на строгия прагматизъм и утилиталитаризъм.

Жак Атали лансира собствената си версия за бъдещето, „което вече е настъпило”. Тоталното господство на единната либерално-демократична идеология и пазарната система, заедно с развитието на информационните технологии, води до това, че светът става единен и еднороден, а геополитическите реалности, доминиращи през цялата история на човечеството, с настъпването на „Третата ера”, минават на заден план. Тоест, геополитическият дуализъм изчезва.

Все пак, новият „единен” свят получава и нова геополитическа структуризация, базираща се този път на геоикономиката. За първи път, геоикономическата концепция е развита от историка Фриц Рьориг и популяризирана от Фернан Бродел. Геоикономиката е специфична версия на мондиалистката геополитика, която анализира приоритетно не географските, културните, идеологическите, етническите, религиозните и т.н. фактори, представляващи същността на геополитическия подход, а чисто икономическата реалност от гледна точка на отношението и към пространството. За геоикономиката въобще няма значение, какъв народ обитава конкретната територия, каква е неговата история, културни традиции и т.н. Всичко се свежда до това, къде са разположени центровете на световните борси, полезните изкопаеми, информационните центрове и големите производства. Геоикономиката подхожда към политическата реалност така, сякаш „Световното правителство” и единната планетарна държава са вече факт.

Въз основа на геоикономическия подход, Атали очертава трите най-важни региони, които в рамките на единния свят, ще се превърнат в центрове на нови икономически пространства:

•  Американското пространство, обединило окончателно двете Америки в единна финансово-индустриална зона;

•  Европейското пространство, възникнало след икономическото обединение на Стария континент;

•  Тихоокеанският регион, зона на „новия просперитет”, с няколко, конкуриращи се центрове – Токио, Тайван, Сингапур и т.н. (2) .

Според Атали, между тези три мондиалистки пространства няма да има никакви съществени различия или противоречия, тъй като и икономическият, и идеологическият им тип, при всички случаи, би бил тъждествен. Единствената разлика е чисто географското разположение на най-развитите центрове, които концентрично ще структурират около себе си по-слабо развитите региони, разположени в пространствена близост с тях. Подобна концентрична реструктуризация е възможна само ако действително настъпи „краят на историята”, или казано другояче – ако отпаднат традиционните реалности, диктувани от геополитиката. Тоест, цивилизационно-геополитическият дуализъм изчезва, а липсата на противоположен на атлантизма полюс води до радикалното преосмисляне на пространствата. Настъпва ерата на геоикономиката.

В модела на Атали намират окончателния си израз идеите, формиращи основата на дейността на т.нар. „Трилатерална комисия”, която е и концептуално-политическия инструмент, разработващ и реализиращ подобен тип проекти.

„Географската” идеология

Особен интерес представлява анализът на геополитиката, като „географска идеология”, който прави един от водещите теоретици на съвременния либерализъм Раймон Арон (1905-1983), и който се опира на собствената му теория за мира и войната в международните отношения (3) .

Арон смята, че пространството може да се разглежда като среда, като сцена и като залог на външната политика. Така, за стратега, който прогнозира вариантите на бъдещата война, пространството със сигурност не е климатична и геологична среда. За него то е сцена на военните действия, т.е. упростено, абстрактно, стилизирано с определена цел пространство. Следователно, географското пространство, може да се разглежда като схематичен кадър (театър, сцена) на световната политика в същата степен, в която геополитиката предлага своята перспектива в историческата динамика (т.е. в последователността на историческите събития). Но тъй като въпросният „кадър”, сам по себе си, почти никога не определя изцяло развитието на международните отношения, геополитическата перспектива винаги е застрашена да деградира (изцяло или частично) в „оправдателна идеология”.

Според Арон, геополитикът разглежда географската среда като място на дипломатическата и военна „игра”. Тоест, средата се упростява – свежда се до абстрактния „кадър” (театър, сцена), а населението се превръща в актьори, появяващи се, изчезващи и движещи се по световната сцена. Какво може да съхрани от конкретната (динамична) реалност в този сценичен схематизъм един геополитик? За него външнополитическата дейност се превръща в инструмент, в средство, а геополитическата перспектива се трансформира в цел. Ресурсите – човешки, производствени и т.н., както и армията, се мобилизират за целите на експанзията. Самото пространство – в неговите количествени или качествени измерения – става залог в борбата между човешките общности. Достатъчно е да се убеди конкретната нация, че нейната съдба и тази на страната и зависят от земите, рудниците или заводите, разположени извън границите на съответната държава и да и се припише „естественото желание за експанзия”, и ето че пространството се превръща в залог на борбата между държавите, преставайки да бъде театър (сцена) на световната политика. Именно в това е и същността на „географската” идеология, основаваща се на натуралистичната философия. Така по-лесно може да се разбере и една от основните теми на нацистката пропаганда – за „народа лишен от пространство”.

В историята на геополитическата мисъл Арон очертава две идеологии на „пространствата като залог” в борбата между държавите в зависимост от това, дали последните аргументират действията си с икономическа или със стратегическа „необходимост”. Така идеологията на „жизненото пространство” е свързана с първата от тези „необходимости”, а тази на „естествените граници” – с втората. Първата винаги се е ползвала с популярност в Германия, а втората – във Франция. Ратцел подготвя условията за появата на първата, а Макиндер – на втората. Всъщност, идеологията на „естествените граници”, обосноваваща стратегическата или военна „необходимост” от присъединяването към територията на конкретната държава на област или провинция, принадлежащи на съседна страна, по същество е сходна с идеологията на „жизненото пространство”.

Според Арон, в съвременната ядрено-космическа епоха стабилността на границите малко зависи от стратегическата специфика на територията, през която те минават. Нито една естествена преграда вече не може да се смята за гаранция срещу евентуална агресия. Днес стабилността на политическите граници се определя от целия комплекс на икономическите и политически отношения между държавите. Ако политическите граници отговарят на политическите реалности на епохата, те не могат да бъдат обект на конфликт.

Арон се опитва да обясни мястото и ролята на геополитиката в международните отношения така: „Геополитиката съчетава географското схематизиране на дипломатическо-стратегическите отношения с географско-икономическия анализ на наличните ресурси и интерпретацията на международните отношения в зависимост от начина на живот и средата, която обитават народите (уседнали или номади, сухопътни или морски)” (4) . В тази дефиниция географското пространство се разглежда от стратега като схематична сцена на външната политика, тъй като мястото на действие на стратега е бойното поле. И винаги е налице определена геополитическа перспектива, оправдаваща неговите действия. Именно от нея, в качеството и на „географска” идеология, се ръководи и дипломатът, пак с нейна помощ се очертава и бъдещото бойно поле за стратега.


В тази концепция обаче, се игнорира едно ключово понятие от теорията на международните отношения. Става дума за „динамичната международна среда”. Международните отношения не следва да се разглеждат като статични, а като динамични, т.е. намиращи се в постоянно движение (5) . В своя геополитически анализ Арон изхожда от емпиричната теория за определен тип международни отношения, концентрирани около само две категории – мира и войната. Това, разбира се, са изключително важни категории, но те не отразяват цялата сложност на международната ситуация. Разграничавайки дипломата от стратега (чието отъждествяване с войника е погрешно), Арон вижда идеалния изход в ликвидирането на същата тази дипломатическо-стратегическа система, която анализира (6) . Вместо нея, той предлага като най-подходящ за ядрено-космическата епоха „глобалния модел”, без идеологии и без граници (тъй като последните са загубили предишното си значение). Влиянието на теорията на Раймон Арон върху геополитическите анализи на западноевропейските географи (7) и политолози (8) е очевидно. С нейна помощ се обяснява механизмът на трансформация на геополитиката (в качеството и на „географска” идеология) в геостратегия. В най-прост вид този механизъм е описан от американския геополитик Ричард Алиано така: „Външната политика е стратегията на държавите в тяхната международна (или геополитическа) външна среда и е насочена към постигането на благоприятно разпределение на глобалните величини” (9) . Тоест, геополитиката играе ролята на идеология, а геостратегията – на външна политика.

Още по-сериозен опит за преразглеждане на типичните за съвременната европейска геополитика идеи в ракетно-ядрената епоха предприема френският генерал и геополитик Пиер-Мари Галуа. За него е характерен отказът от географския и пространствения детерминизъм. Според Галуа, ключови параметри на геополитическото измерение на съвременния свят, наред с пространствено-териториалните характеристики на държавата, са появата и разпространението на ракетно-ядреното оръжие, което изравнява силите на разполагащите с него държави, независимо от географското положение, размерите, отдалечеността им една от друга и т.н. Той посочва също, че нарастващото влияние на медиите и прогресът в комуникационната сфера, както и все по-голямото пряко въвличане на на масите в политическия процес имат изключително сериозни последици за бъдещето на човечеството (10) . Освен сушата, моретата и въздушното пространство, Галуа за първи път включва усвояването на космоса като ключов геополитически параметър.

Геополитическата школа около списание „Херодот”

Възраждането на геополитиката в Европа, до голяма степен, е свързано с дейността на френския географ Ив Лакост, който създава през 1976 списанието „Херодот”, където за първи път в следвоенна Европа (като изключим Германия) редовно се публикуват геополитически анализи (вж. интервюто с проф Лакост в бр.3/05 на Геополитика – б.р.) . Интересно в случая е и, че начело на подобно геополитическо издание застава човек, смятан за близък до левицата, след като до този момент в Европа (за разлика от САЩ) с геополитика се занимават предимно хора от маргиналната, националистическа десница. Интересът на „левите” географи към геополитиката прогресивно нараства след майските бунтове в Париж през 1968 (11) .

През 1983 „Херодот” официално се обявява за „списание за география и геополитика”, поставяйки нов етап в развитието на западноевройпеската геополитика като официално призната специфична политологична дисциплина, помагаща за комплексния анализ на ситуацията. Списанието публикува остри статии по широк кръг глобални и регионални геополитически проблеми (съвременната му тематика, в частност, включва немската геополитика, близкоизточната геополитика, геполитиката на морета и геополитиката на исляма). В преработеното и допълнено издание на известната книга на Лакост „Географията като инструмент на войната” (12) на геополитиката се отделят далеч по-голямо внимание. През 1983 се появява книгата на Пиер-Ноел Жиро „Геополитиката на минералните ресурси” (13) , през 1984 – „Геополитиката на малцинствата” от Пиер Жорж (14) , а през 1996 – „Геополитиката на френските региони” на Ив Лакост (15)

Лакост и колегите му от „Херодот” разглеждат геополитиката като политическа география на всичките и равнища – от локалното до глобалното. Според това тълкуване, геополитиката изпълнява, преди всичко, функцията на идеологическа обосновка ва вътрешно- и външнополитическите интереси на елитите във всички държави. Тоест, геополитиката се разглежда като силно идеологизирана сфера на знанието, имаща най-вече военно и геостратегическо приложение. Школата около „Херодот” твърди, че тези области на приложение са „скрити” в структурата на академичната география, претендираща за идеологически „неутралитет”, и „надкласова обективност”.На свой ред, директорът на Европейската геополитическа обсерватория Мишел Фуше, който също принадлежи към кръга около „Херодот”, смята, че не геополитиката, сама по себе си, е порочна, а онази изкривена форма, която тя е възприела поставяйки се в служба на „агресивната политика” (17) . Макар че днешните тълковни речници продължават да определят геополитиката като „наука за връзката между природно-географските условия и политиката на държавата”, Фуше и Лакост категорично не приемат подобна дефиниция, носеща в себе си отпечатъка на традиционните възгледи на довоенната немска геополитическа школа и свеждаща се до погрешния принцип на географския детерминизъм. Във взаимодействието на политическите и географските фактори, определящата роля принадлежи по-скоро на политиката, която не просто функционира в пространството, но и го преобразува.

Списание „Херодот” лансира принципно нова концепция за геополитиката. Привържениците и смятат пространството и границите за пасивни и неутрални елементи и смятат за необходимо да се противопоставят на потенциално опасните представи, свързващи величието на една или друга нация с териториалните въпроси.

За геополитическите анализи на „радикалите” около „Херодот” е характерно признаването на определящата роля на икономическия фактор в обществено-политическото развитие. Специално внимание се отделя на културните вариации (в частност, на културните ландшафти) (18) между единици от различен пространствен и политически ранг. В руслото на френската географска традиция, ударението се поставя върху регионалните изследвания, демонстриращи, как детайлизираният географски анализ (когато е тясно свързан с историческите и политологични изследвания) помага за изясняване на геополитическите проблеми. Лакост отделя специално внимание и на историята на геополитиката и географията, за да подчертае обективно съществущата разлика между тях и произтичащите от това последици (19) .

Различията в подхода към геополитическия анализ на международната ситуация между френските и американските „радикали” са очевидни. Съответната англо-американска литература е доста по-обширна в своите теоретични аспекти и по-малко значима в сферата на регионалните изследвания, докато при френската е обратното.

Ив Лакост се стреми да адаптира геополитическите принципи към съвременната ситуация. Самият той не споделя нито „органичния подход”, присъщ на континенталната школа, нито пък чисто прагматичния, механистичен геополитически утилитаризъм, характерен за идеолозите на „морската мощ”. От негова гледна точка, геополитическите съображения служат единствено за „оправдаване на съперничещите си стремежи на управляващите елити към конкретни територии и населяващите ги хора” (21) . Което може да се отнася както до международните отношения, така и до чисто регионални проблеми.

При Лакост, геополитиката се превръща в прост инструмент за анализ на конкретната ситуация, а всички глобални теории, лежащи в основата на геополитическата наука, се свеждат до относителни и исторически обусловени понятия.

Така, Ив Лакост формулира ново определение на геополитиката, на практика той лансира нова научна дисциплина. Вече не става дума за континенталното мислене, базиращо се върху фундаменталния планетарен цивилизационно-географски дуализъм и свързано с глобалните идеологически системи, а за използването на някои методологични модели на традиционните геополитици в общия им контекст, но взети в конкретния случай като нещо самостоятелно. Тоест, налице е опит за „деглобализация” на геополитиката и свеждането и до чисто аналитичен метод. Тази геополитика придобива популярност като „вътрешна геополитика”, тъй като се занимава предимно с локални проблеми.

Своеобразна разновидност на „вътрешната геополитика” е методиката, разработена с цел изучаване на връзките между политическите симпатии на населението и територията, която то обитава. Предвестник на този подход е френският политик и географ Андре Зигфрид (1875-1959). Той за първи път се опитва да изследва „вътрешната геополитика” по отношение на политическите симпатии на едни или други региони. Пак той дава първите формулировки на закономерностите, поставени в основата на т.нар. „електорална геополитика” на школата на Ив Лакост. Според Зигфрид: „Всяка партия, или по-скоро, всяка политически тенденция има своя привилегирована територия; лесно можем да забележим, че подобно на съществуващите геологични или икономически региони, има и политически региони. Политическият климат може да се изучава, също както и климата на природата. Забелязъл съм, че, въпреки заблуждаващата външност, общественото мнение, в зависимост от регионите, демонстрира определено постоянство. Под повърхността на непрекъснато променящата се картина на политическите избори можем да проследим по-дълбоки и постоянни тенденции, отразяващи регионалния темперамент” (22) .

В школата на Лакост тази теория получава систематично развитие, превръщайки се в стандартен социологически инструмент, широко използван в политическата практика.

Ив Лакост си поставя като задача да внесе в геополитиката най-новите критерии, характерни за информационното общество. А най-голямо значение сред информационните системи, пряко влияещи върху геополитическите процеси, имат средствата за масова информация и, особено, телевизията. В съвременното общество доминира не концептуално-рационалният подход, а яркостта на „образа” („имиджа”). Политическите, социологическите и геополитическите възгледи на значителна част от обществото се формират изключително на базата на телекомуникациите. Медийният „образ” представлява своеобразен „атомарен синтез”, в който са концентрирани едновременно няколко подхода – етнически, културен, идеологически и политически. Синтетичната специфика на „имиджа” го сближава с онези категории, с които традиционно оперира геополитиката.

Информационният репортаж от някоя „гореща точка”, за която почти нищо не е известно на някой американски гражданин например, трябва да представи за максимално кратко време географски, исторически, религиозен, икономически, културен и етнически профил на региона, както и да постави акцентите в съответствие с предварително поставената политическа цел. Така професията на журналиста (особено телевизионния) се доближава до тази на геополитика. В съвременното общество масмедиите вече не играят само чисто спомагателна роля, както беше преди, а се превръщат в мощен самостоятелен геополитически фактор, оказващ силно влияние върху историческите съдби на народите.

Впрочем, в рамките на общия процес на „възраждане” на европейската геополитика, се очертава още едно направление – историята на геополитиката. Разбира се, то не е в пълния смисъл на думата геополитическо, тъй като си поставя за цел историческата реконструкция на тази научна дисциплина, работа с източниците, хронология, систематизация, библиографски данни и т.н. В известен смисъл, това е своеобразен „музеен подход”, който не претендира за някакви изводи или обобщения по отношение на съвременната ситуация. Подобна историческа линия присъства в трудовете на Пиер-Мари Галуа, Ерве Куто-Бегари, Жерар Шалиан, Ханс-Адолф Якобсен и др. В рамките на тази инициатива се преиздават текстовете на класиците на геополитиката – Макиндер, Маън, Кьелен, Хаусхофер и т.н. Такива исторически изследвания често се публикуват във френското списание „Херодот” и създаденото през 1993 италианско геополитическо списание „Лимес”, издавано от Лучо Карачоло и Мишел Каренман, с участието и на Ив Лакост.

Приложната, или „вътрешната геополитика”, развита от Ив Лакост, както и от други авторитетни специалисти като Мишел Коренман, Пол-Мари дьо ла Гор и др., е тясно свързана със съвременната европейска политология и съзнателно избягва концептуалните обобщения и футурологичните разработки. В това се състои и принципната разлика между цялото това течение, особено развито във Франция и Италия и чисто американските атлантически и мондиалистки школи в САЩ и Великобритания.

Приложната геополитика е много по-слабо свързана с историческата довоенна геополитика, отколкото атлантизмът и мондиализмът, да не говорим за континенталната геополитическа традиция. Тя представлява една чисто аналитична, политологична, социологическа методика и нищо повече. Затова между нея и планетарните глобални проекти на истинската геополитика следва да се прави разлика. Всъщност, става дума за две научни дисциплини, свързваща между които е само използваната терминология и някои методи. Игнорирайки геополитическия дуализъм, смятайки го или за „преодолян”, или за „несъществен”, или пък просто за излизащ извън рамките на изучавания предмет, „приложната геополитика” престава да бъде геополитика в собствения смисъл на думата и се превръща в разновидност на статистическо-социологическата методика (23) .

Географията като алтернатива на геополитиката

Книгата на Жан Готман (1915-1994) „Политиката на държавите и тяхната география” (1952) резюмира половинвековното развитие на геополитиката във Франция. Впрочем, самият Готман предпочита да говори за политическа география, свързвайки термина „геополитика” изключително с имената на Ратцел, Хаусхофер, Макиндер и Спикмън. В трудовете си, той критикува изводите на тези „бащи” на геополитиката, лансирайки собствена концепция, базираща се в значителна степен на теоретичните постулати на сънародника му Видал дьо ла Блаш.

Отказът на Готман да приеме геополитическите постановки на немската школа е породен най-вече от използването на геополитическите концепции на Ратцел и Хаусхофер в идеологията и практиката на нацизма. Според него, именно заради тях геополитиката бързо е излязла извън рамките на политическата география, опитвайки се да обхване всички политически науки, т.е. да се трансформира във философия и методология на политическите изследвания. Така, геополитиката навлиза и в сферата на военната теория, превръщайки се, по думите на Готман в „наука за подготовката за война”. Той твърди, че геополитиката се основава на „обожествяването на държавата, разглеждана като инструмент на природата и Провидението, а нерядко и като биологичен организъм” (24) . Тълкуването, което дава Ратцел на „чувството за пространство”, каквото според него притежават само великите народи, както и тезата, че държавата последователно разширява жизненото си пространство, подчинявайки се на „закона за нарастващите територии”, отбелязва Готман, по-късно е използвано от идеолозите на нацизма. Според него, ако се развиваше по законите на Ратцел, историята просто би спряла (25) . Разбира се, Ратцел едва ли заслужава чак толкова жестока критика. Още повече, че много негови наблюдения и открития, биват преосмислени и разработени, включително и от представители на френската политическа география (например, вече споменатата теза на Ратцел за световната история като „последователен процес на диференциация”). Всъщност, тук отново се сблъскваме с две различни направления на теоретичната мисъл, които в значителна степен са обусловени от геополитическото положение на съответните държави – Франция и Германия.


Разглеждайки концепцията на британския геополитик Макиндер, Готман отбелязва, че той се е опитал да даде академична форма на отдавна известната доктрина за противопоставянето между морските и континенталните държави. Която, при това, е известна най-вече в политическото си изражение, като реално противопоставяне на политиката на Англия и Русия, което е налице поне от ХVІІІ век насам.

Неизменният принцип на британската политика се заключава в следното: Великобритания е велика морска държава, стремяща се към морско господство, доминация по основните океански маршрути, контрол на проливите и, накрая – гарантиране на равновесието между двете основни континентални държави в Европа. За Русия пък е характерна друга, но не по-малко ясна и до голяма степен географски предопределена формула: запазване за контрола над евразийското пространство и стремеж за излаз на отворени и незамръзващи морета. Според Готман, концепцията на Макиндер представлява по-скоро политическа доктрина, противопоставяща се на евразийската политическа доктрина на Русия. И, ако противоречията между френските и германските геополитически концепции са по-скоро теоретични, спецификата на британската и руската геополитически доктрини се проявява предимно в конкретната политика, през последните няколко века (26) .

Всъщност, политическият смисъл на концепцията на Макиндер е доста по-сложен. Тя е не толкова антируска, колкото антигерманска. Макиндер предвижда сблъсъка между двете основни континентални държави – Германия и Русия в битката за „хартленда”, разглеждайки тази перспектива, най-вече от гледна точка интересите на Великобритания, която, според него, следва в тази схватка да подкрепи руснаците. Що се отнася до чисто теоретичното противопоставяне между германската и френска концепции, за което пише през 50-те години на миналия век Готман, следва още веднъж да се подчертае и неговия политически аспект. Така, опитът на Третия Райх би могъл отчасти да се разглежда като практическа проверка на идеите на Ратцел и неговите последователи. Впрочем, френската геополитическа концепция също има своя политически смисъл, превръщайки се впоследствие в теоретична основа за осмислянето и реализацията на европейската интеграция.

В книгата си «Политиката на държавите и тяхната география» Жан Готман отделя значително място на понятието за пространство, доказвайки, че размерите на територията на държавата съвсем не са пропорционални на нейната мощ. Според него, от най-голямо политическо значение е, преди всичко, географското положение на въпросната територия, нейната организация и достъпа и до комуникациите. Наистина, фактът, че европейски държави с неособено голяма територия доминират в продължение на векове в политическия живот на човечеството и успяват да създадат империи, чиито размери многократно надхвърлят територията на метрополиите, е съвсем очевиден, според Готман (27) . Той смята, че основната характеристика на разположението на територията е отношението и към морето и континенталните пространства. Повечето цивилизации се зараждат по крайбрежието. Впрочем, предимствата на морското разположение на държавата се подчертават от мнозина геополитици, включително от Ратцел и Макиндер. Развитието на морската мощ е сред основните цели на Германия по времето на Бисмарк, а на Русия – още от времето на Петър І. Френският политически географ Албер Деманжон също подчертава, в книгата си «Упадъкът на Европа» (1920) необходимостта Франция отново да се ориентира към «морската политика» (28) .

Според Готман, характерни особености на морските държави, отличаващи ги от континенталните, са по-голямата свобода и толерантност и по-малката склонност към автократични и абсолютистки модели на държавно управление. Подчертавайки този исторически феномен, той го свързва с характера на комуникационните връзки на крайбрежните (морските) и континенталните държави. Морето, от самото възникване на цивилизацията, е било основната арена за осъществяване на връзките, контактите и движението на хората (включително техните армии), идеите и стоките. Морето свързва най-различни климатични зони, разширява представите на жителите на крайбрежието за света, за родствените и близки народи, както и за техните антиподи. Тази постоянна възможност за осъществяване на връзки, контакти и обмен, плюс свободата на корабоплаване, потвърдена впоследствие и от римското право, дават несъмнени предимства на крайбрежните територии, стимулирайки по-голямото разнообразие, а това означава – и по-голямата толерантност и диференциация, заимстването на чуждия опит и, в крайна сметка, по-голям избор на варианти на развитие. Характерно в случая е и, че крайбрежието почти винаги изпитва влиянието на другите крайбрежни народи и държави, но не и на тези от вътрешността на континента.

Островното положение е само частен случай, твърди Готман. Не е задължително една страна да е остров, в буквалния смисъл, за да се възползва от всички предимства на морското разположение. Примерът на Макао или Хонконг е особено показателен в това отношение. Островното положение има само едно допълнително предимство – то дава по-голяма свобода в избора на типа отношения с различните държави и народи. За разлика от морските страни и нации, континенталните, според Готман, поддържат по-малко разнообразни и интензивни контакти, връзки и обмени. Което обяснява и характерните черти на континенталното развитие (29) . Така, подчертава той, характеристиките на разположението на една или друга територия (независимо дали става дума за морски или континентални държави и народи) се определят преди всичко от отношението им към взаимодействието, към движението на хората, армиите, стоките, капиталите и идеите, както и към основните комункационни маршрути. Затова, според концепцията му, понятието circulacion ( т.е. движение, придвижване, взаимодействие, циркулация, оборот ) трябва да се превърне в основно понятие на политическата география (30) . Физико-географските характеристики определят характера и възможностите на комуникациите, като най-важно в случая е разпределението на сушата и моретата по земното кълбо. Поради това, Готман разглежда различните географски условия, преди всичко, според влиянието им върху възможностите за комуникация.

Друго централно понятие в неговата концепциа е icongraphic , което (подобно на българското понятие „иконография”) означава система от символи, използвани в иконописа и определящи основния смисъл на иконописния образ, като при това свободата и разнообразието в подхода към образа са възможни, но ясно ограничени от символните и смислови рамки. Готман използва това понятие вместо лансираното от Видал дьо ла Блаш понятие genres de vie ( „начини на живот” ) , развивайки основните постановки на основателя на френската политическа география. Според Готман, „иконографията” е въплъщение на ключовата държавна идея в символите на държавата – знамето, герба, химна, идеологическите атрибути, с чиято помощ у гражданите се култивира чувството на национална общност и самоидентификация с държавата.

В държавната идея може да се въплъти стремежът за връщане на загубени територии, обединението на етническата група в пределите на една държава, защитата на уязвим участък от държавната граница и т.н. „Иконографиите” на най-различни общности задължително включват следните елементи: преди всичко религиозната специфика, политическото минало и социалната организация (31) . Готман подчертава, че „начините на живот” на отделните локални общности, на определен стадий от развитието им, вече не се определят от физико-географските условия, а се възпроизвеждат като типични за конкретната общност, при това възпроизводството все повече се извършва в системата от символи, нерядко откъсвайки се от реалните условия, които са ги породили преди много векове или дори хилядолетия. Сред многото примери, цитирани от Готман, можем да посочим, в частност, жителите на мегаполиса, съхранили условностите на онези „начини на живот”, чиито наследници са те самите, или пък британците в Нова Зеландия, трансформирали страната по един вече готов модел, както и руснаците, завоювали Сибир и Далечния изток и наложили там собствената си система от символи. Силата на въпросните системи от символи, т.е. „иконографията” на отделните цивилизационни общности се определя от това, че те са, по същество, духовни образувания, чиято трансформация е практически невъзможна. Тоест, политическото единство или политическото разединение имат своите корени в сферата на духа, на самосъзнанието. Така Готман продължава традицията на Видал дьо ла Блаш, определящ нацията като „хармонично съчетание на различни начини на живот”. Самият Готман говори за съвместни системи от символи и за „иконографията”, като за завършени духовни комплекси, възпроизвеждащи се в съвременното общество вече извън конкретната физико-географска среда. Затова, според него, „истинските политически прегради не се създават в зависимост от формата на земната повърхност, а в резултат от действието на различни духовни фактори” (32) .

Като „консервативно ориентиран” географ, Готман специално подчертава значението на национализма като „геополитическа сила”, изявяваща се вътре в различните териториално-политически единици, както и при тяхното взаимодействие. Според него, същността на тази проява на геополитиката се състои в това, че „на региона, за да се отличава от съседните, му е необходимо нещо много повече от териториална или езикова специфика – необходима му е силна вяра, основаваща се на определено религиозно кредо, конкретна социална гледна точка, специфичен модел на политическа памет, а донякъде – и съвкупността от тези три неща” (33) .

Така, очертавайки двете най-общи понятия, характеризиращи, от една страна, взаимодействието, движението, обмените ( circulacion ) и, от друга страна, системите от символи, отразяващи определени „начини на живот”, ограничаващи взаимодействието и комуникациите – т.е. „иконографията”, Готман стига до основния проблем – за взаимодействието между тези две политико-географски реалии. В процеса на комуникацията ( circulacion ) се извършва диференциация на пространството. Движението на хора, стоки и т.н. не става хаотично, маршрутите и мрежите от пътища остават сравнително стабилни, като се модифицират благодарение на прогреса в транспортната сфера, или пък в резултат от изместване на центровете на човешката активност. Този процес на организация на пространството чрез развитието на комуникациите е свързан с появата на ключовите кръстовища, където възникват градовете, които още от зараждането си се превръщат в центрове за контакти, обмен и трансформации. Създадени като центрове на комуникационни връзки, градовете постепенно формират от цялото разнообразие на влияния и въздействия онзи специфичен „начин на живот”, минималната система от символи, т.е. специфичната си „иконография”, която съдейства за бавната унификация и консервация на регионалните особености. Градът се превръща в административен и политически център, център на регионалната солидарност, привличайки и организирайки околното пространство, а „системата от кръстовища” с изградените на тях градове се превръща в онази първична мрежа, която представлява политическата основа за формирането и развитието на държавата.

Развитието на комуникациите води до постоянно разширяване на взаимодействието и оформянето на все по-мащабни „системи от символи” и „начини на живот”, в рамките на които, подобно на руска матрьошка, съществуват съвместими, но по-частни „системи от символи”, т.е. „иконографии” (34) . С други думи, по-мащабните „иконографии” възникват (чрез развитието на комуникациите и комуникативните системи) като синтез на локалните „иконографии”, запазвайки значението на последните на локално ниво, но обединявайки ги в по-големи регионални системи на солидарност. Именно това е механизмът на формиране на регионите, държавите и цивилизациите – от разширяващото се естествено взаимодействие на съвместимите локални „начини на живот” („иконографии”). Този процес не е последователен – така мястото на империите се заема от регионалната обособеност, която на свой ред бива изместена от нови форми на политическо обединение. Всъщност, процесът на обединяване и разединение пряко отразява динамиката но формиране на „начините на живот” на ново ниво, а след това – новото разединение и новият синтез. Всички тези постановки, Жан Готман развива в издадения през 1956 лекционен курс по политическа география (35) .

Съвременната френска геополитика

Готман създава своята концепция под силното въздействие на теоретичните постулати на Видал дьо ла Блаш и традициите на съвременната френска школа в политическата география, чиито отличителни особености са: акцентът върху изучаването, най-вече, на регионалните аспекти на геополитическата проблематика, определена недооценка на ролята на държавите, подчертано внимание към политико-психологическите и духовните фактори в процеса на развитие на международната политическа система. Полемизирайки с германската геополитическа школа, френската политическа география се развива в руслото на „антропогеографската школа”, демонстрирайки оригинален и, до голяма степен алтернативен на немския, собствен подход към съвременните геополитически проблеми.

Концепцията на Жан Готман помага за систематизирането на политико-географските знания, но се оказва твърде далеч от задачите на другите обществени науки и прогреса в тяхната теория. По парадоксален начин политическата география се оказва прекалено отдалечена от политическата сфера, поставяйки ударение върху описанието и интерпретацията на различията между съществуващите, де-юре, политически единици и тяхната уникалност. При това обаче, се отделя значително по-малко внимание на реалната диференциация на политико-географското пространство. Традиционният и застинал характер на тематиката, постепенно превръща политическата география в рутинно попълване на наличната база от политико-географски данни с нови частни случаи. Поради това политикогеографските концепции, лансирани в началото на 50-те години на ХХ век, започват да се изчерпват още в средата на 60-те.

Както е известно, теоретичните основи за формирането на подходите на повечето френски геополитици са заложени от Видал дьо ла Блаш. По-късно неговите последователи и, в частност, Жак Ансел развиват концептуалните му геополитически постановки. Според Ансел, нацията следва да се разглежда като „хармонично съчетание на различните начини на живот”, присъщи на отделните локални общности, съзнаващи единството, сходството и съвместимостта на основните елементи на собственото си битие (36) . В рамките на тази концепция, държавата се оказва по-скоро вторичен резултат, т.е. продукт на това осъзнато единство. Оттук и типичното за Дьо ла Блаш и последователите му разбиране за границите като „осъзнати”, а не като обусловени от „външните” рамки на държавата, или непосредствено от физико-географските фактори (37) .

Подобни теоретични постановки се превръщат в основа за историческото, политическо и географско обосноваване на принадлежността на Елзас към Франция. Тази гранична област има своите специфични особености, отличаващи я от съседните региони на Франция и Германия. Те, в значителна степен, се определят от географските реалности: Елзас представлява голям горист масив, който от ХVІІ век е заобиколен от владения на селските общини, борещи се с привилегиите на местната феодална аристокрация. Именно тази борба кара жителите на Елзас, повечето от които са етнически германци, да участват активно във Френската революция от ХVІІІ век и във формирането на френската национална държава. Сдобивайки се със земя, като последица от революцията, селяните – т.е. масата от дребни собственици в Елзас, се превръщат в опора на френската администрация в региона, осъзнавайки се все повече като част от френската нация (т.е. не от етническата общност, а именно от „националната държава”) (38) .

В книгата си „Геополитиката” (1936), Жак Ансел продължава традицията на Видал дьо ла Блаш, съсредоточавайки вниманието си върху проблема за границите. Според него, идеята за „естествените граници” си остава само теоретична, абстрактна схема, не отговаряща на реалността. Примерите, които той цитира, потвърждават тезата му, че на практика не съществуват някакви физико-географски условия (независимо дали реки, планини, морета, или пустини), които да представляват естествена преграда за човешката активност и да могат да се приемат за естествена граница на една или друга общност. Така, Пиренеите, разделящи Франция и Испания, съвсем не са естествена природна граница, тъй като тя минава не по главните хребети и не следва речните водораздели, нито пък е съобразена с някакъв етнически или лингвистичен принцип. Както подчертава Ансел, единствената естествена преграда е отсъствието на хора (краят на Ойкумена), каквато например е северната граница на Русия. (39) . „В действителност, границата е резултат от равновесието между жизнените сили на два народа. Тя не притежава абсолютна, а само относителна ценност в съответствие с функцията, която трябва да изпълнява, според общностите, обитаващи пространствата, ограничени от нея, и стремящи се да я поддържат” (40) .

Теоретичните постановки на Видал дьо ла Блаш и учениците му се превръщат в основа на различните регионалистки политически концепции и в своеобразна методология на модните през 20-те и 30-те години на миналия век във Франция идеи за Съединени европейски щати и за Европа на регионите. Концепцията, развита от последователите му, е използвана по-късно и от теоретиците на интеграционния процес в Европа. Тоест, не само чисто теоретичните аспекти, касаещи интерпретацията на политико-географските феномени, отличават френската геополитическа школа от немската, но и конкретните политически изводи и препоръки, произтичащи от, на пръв поглед, съвсем абстрактните схеми и разсъждения.


Нарастването на интереса към геополитиката, чиито връх във Франция е през първата третина на ХХ век, е пряко свързан със споровете за ролята на географските фактори в политиката и историята. Знакови произведения, отразяващи различните гледни точки на френските геополитици, са книгите на Камий Вало, Жан Брюн и Люсиен Фавр. Книгата на Вало и Брюн „География на историята” (1921), както и други техни книги, писани в характерния позитивистки дух, имат по-скоро описателен и систематизиращ, отколкото философски характер. В основата им е проблемът за взаимодействието на човека с обкръжаващата го физическа среда. Що се отнася до политическите реалности, според авторите, те в значителна степен са предопределени от физико-географските фактори. Основната им идея е, че географията сякаш предшества историята и формира предпоставките за нейното развитие в една или друга посока. Което пък кара авторите да надценяват ролята на физическите константи и, съответно, да подценяват ролята на човека и комплекса от политически, икономически и социални фактори (41) .

Всъщност, наличието на някаква физико-географска реалност, съществувала преди или в момента, в който се осъществява конкретният исторически или политически процес, съвсем не означава, че между тях има причинно-следствена връзка. В това отношение, основен опонент на детерминисткия подход на Камий Вало и Жан Брюн, става френският историк Люсиен Фавр, който в книгата си „Земята и човешката еволюция” (1922) отива в другата крайност, лансирайки тезата, че географските реалности въобще не определят политическите. Според него, може да се говори само за формите на адаптиране на човека към едни или други условия на географската среда и способността му да използва едни или други географски фактори (40) .

Опирайки се на идеите на Видал дьо ла Блаш, Брюн и Вало лансират собствена визия за геополитическите перспективи на световното развитие. Според тях, ръстът на взаимната зависимост ще доведе до замяната на тесните политически съюзи, целящи единствено гарантирането на силовия баланс, от „широките федерации-държави”, базиращи се, от една страна, на обединените усилия, а от друга – на разпределянето и удовлетворяването на потребностите на всеки участник. Според тях, налице е определена последователност в развитието на политическата организация: „от семейството към племето, от племето към града, от града към държавата, от държавата към федерацията от държави и, накрая от федерацията към Общността на нациите” (41) . Този, хуманистичен подход, чието начало поставя Дьо ла Блаш, който се характеризира както с оптимизъм, така и с известна наивност, се превръща във важна особеност на френската политическа география.

Съвременните френски специалисти по теория на международните отношения, разглеждат геополитиката като един от методите (подходите) за изследване на международно-политическите проблеми (42) . Според тях, ракурсът, който очертава геополитическите измерения на международните отношения, не може да се абсолютизира, но в качеството му на един от вариантите за осмисляне на международната политика, геополитическият подход дава възможност да се отговори на редица важни теоретични въпроси. Едва ли ще е преувеличено, ако кажем, че много особености в историческото развитие на Франция са обусловени и от особеностите на географското и положение.

Спецификата на френската външна политика през последните няколко века е своеобразна проекция на проблемите, породени от двойнственото географско положение на Франция в Европа. От една страна, Франция е континентална държава, претендираща в продължение на векове за водещи позиции на Стария континент и конкурираща се по мощ с Германия. От друга страна, Франция винаги е претендирала (макар и неособено успешно) за ролята на голяма морска държава. Този дуализъм на геополитическото и положение предопределя, в продължение на достатъчно дълъг исторически период, и двойнствения характер на външнополитическата и ориентация. Все пак, морската ориентация на Франция съществува по-скоро като възможна алтернатива, която става особено актуална през периодите, когато френските позиции на континента отслабват. Промяната на силовия баланс в Европа неизбежно води до опити на Париж да използва възможностите си едновременно като морска и като континентална сила. Така, реалната динамика на съотношението на силите на континента между водещите държави предопределя и бързата преориентация на френската външнополитическа активност по времето на Наполеон – от далечните морски походи (експедицията в Египет) към континенталната експанзия (довела до завладаването на почти цяла Европа и приключила с провала на похода в Русия).

Особеностите на геополитическото положение на Франция биха могли да се тълкуват като предимство, но нерядко, в конкретната историческа обстановка, тази двойнственост става причина за уязвимостта на страната от една чисто морска държава, каквато е Англия, или пък от континенталните гиганти на Европа – Германия и Русия, които по-ясно и последователно отстояват своите, общо взето постоянни, интереси.

Както твърди (може би прекалено песимистично) Раймон Арон, Франция така и не съумява да си гарантира толкова силни позиции на континента, като Германия, нито пък да се превърна в морска държава, сравнима с Великобритания (43) . Този извод, който той прави в началото на 60-те години, отразява изключителната уязвимост на Франция в следвоенния свят. Разпадането на френската колониална империя, възраждането на германската мощ и укрепването на немските позиции в Европа, поставят Франция в изключително неизгодно положение: нито на морското, нито на континенталното направление, страната е в състояние да отстоява специфичните си интереси. Радикален начин за решаването на този проблем, свързан с френската геополитическа уязвимост, става политиката за създаване на собствена ядрена мощ, която излиза извън рамките на въпросната двойна геополитическа уязвимост, превръщайки Франция (по замисъла на нейните геостратези) в „третата ядрена държава на планетата”. Ядреният фактор, т.е. притежаването на собствена ядрена мощ, се използва от Париж като универсално средство за гарантиране на френските външнополитически интереси по всички ключови направления. Допълнен с политиката на активно балансиране между основните световни силови центрове, той глобализира влиянието на Франция в света, гарантирайки и през 60-те – 80-те години на ХХ век позиции, които очевидно надвишават реалния потенциал на страната. Така Франция, единствена измежду другите, подобни на нея „средни” държави, съумява максимално изгодно за себе си да се впише в тогавашната система на двуполюсно противопоставяне. Радикалната промяна на геополитическата и геостратегическа ситуация в света и Европа, извършена на границата на 80-те и 90-те години, лиши французите от всички тези предимства. Разпускането на Варшавския пакт, разпадането на Съветския съюз и обединението на Германия отново поставят пред Франция множество трудно решими геополитически проблеми. Единственото реално средство за преодоляването на френската геополитическа уязвимост, на фона на нарастналата мощ на Германия в Европа, става политиката, целяща максимално възможното сближаване между Париж и Берлин, както и форсирането на процеса на европейската интеграция, който според френските стратези, би трябвало ако не да “разтвори” немската мощ в колективните усилия на ЕС, поне да очертае приемливи рамки за постепенното възраждане на мощта на обединена Германия, гарантирайки Франция от възможни ексцеси на самостоятелната немска континентална политика.

Ето защо създаденият от представителите на френската школа в политическата география (от Видал дьо ла Блаш до Жан Готман) исторически модел на развитие на европейското геополитическо пространство, обосноваващ неизбежността на интеграционния процес в рамките на европейската цивилизация, се оказва не просто теоретична схема, алтернативна на германските геополитически концепции, а теоретична и политико-идеологическа база на френската политическа стратегия в Европа, противопоставяща се на евентуалните политически амбиции на Германия, както и на хипотетичните и претенции за доминация на Стария континент. В основата на различните политически стратегии на тези две страни, както и на различията в подходите на техните представители към основните геополитически проблеми са, преди всичко, различията в геополитическото положение на Франция и Германия.

Бележки:

1 Santoro C . Progetto di ricarca multifunzionale 1994—1995 — I nuovi poligeopolitici . — Milano . — 1994.

2 Attali J . Lignes g'horizon. — P. — 1990.

3 Aron R. Paix et guerre entre les nations. — Paris : Calmann-Levy, 1984. — P.188—208.

4 Ibid.—P. 197

5 Бурлацкий Ф.М. Некоторые вопросы теории международных отношений // Советскаяассоциация политических наук: Государство и общество. Ежегодник. — М.: Наука,1985.—С. 26.

6 Кукулка Ю. Проблемы теории международных отношений. — М.: Прогресс, 1980. —С . 106—108.

7 Ne., ird'd.: Raffestin C. Pour une geographic du pouvoir. — Paris : Litec,1980.—P. 2—4.

8 Вж ., напр .: Seller D.-L.Comportementpolitique compare.— Paris : Economica, 1985.—P. 25.

9 Aliano R.A. The crime of world power: Politics without government in international system.— New York : Putnam, 1978.—P. 128.

10 Вж .: Gallois P. M. Geopolitique. Les vois de la puissance. — P. — 1990.

11 Според С. Б.Лавров, да се смята и днес списание «Херодот» за “радикално”, очевидно би било погрешно, макар че в него са широко представени добре известни географи-марксисти, като П. Жорж и Ж. Дреш (Вж.: Лавров С. Б. На XXV Международном географическом конгрессе (Париж, 1984) // Известия Всесоюзного географического общества. — 1985. — Т. 117. — Вып. 2. — С. 99).

12 Lacoste Y. La geographic, ca sert, d'abord, a faire la guerre. — P. : Maspero, 1982.

13 Giraud P. -N. Geopolitique des ressources minieres. — P. : Economica, 1983.

14 George P. Geopolitique des minorites. — P. : PUF, 1984.

15 Lacoste Y. Geopolitique des regions francaise. La Facade occidentale. — P. :

Fayard, 1986. Lacoste Y. Geopolitique des regions francaise. La France du

Sud-Est. — P. Fayard, 1986.

16 Alain. Elements d'une Doctrine radicale. — P. : Gallimard, 1925. — P. 140—141; Alain. Le citoyen centre les pouvoirs. — P. : Simon Kra, 1926. — P.

135—160.

17 Fouchet M. G е opolitiques hier et aiijourd'hui // Etudes. — P. — 1991. — A. 375. — № 4. — P. 329-340.

18 Напр .: Lacoste Y. Paysages en action // Herodote. — 1987. — № 44. — P. 3—7.

19 Lacoste Y. Geographiciteetgeopolitique: Elisee Rechis// Herodote. — 1981.— P. 14—55.

20 Foucher M. Le bassin mediterranee d'Amerique: Approches geopolitiques //Herodote. — 1982. — № 27. — P. 16—40.

21 Lacoste Y. Dictionnaire Geopolitique. — P. — 1986.

22 Siegfried A. Tableau politique de la France de I'Ouest sous la Troisieme Republique. —P. — 1913.

23 Вж.: Дугин А.Г. Основы геополитики. Геополитическое будущее России. — М.: Арктогея, 1997. — С. 135—136.

24 Gottmann J. La politique des Etats et leur geographie. — P. : A.Colin, 1952.— P. —P. 59—61.

25 Gottmann J. Doctrines geographiques en politique // Les doctrines politiques modernes. — N.Y.: Brentano's inc., 1947. — P. 25—26.

26 Gottmann J. La politique des Etats et leur geographie. — P. : A.Colin, 1952.— P. 30—32.

27 Ibid. — P. 70—73.

28 Demang е on A. Le declin de 1' Europe . — P. : Payot, 1922.

29 Gottmann J. Op. cit. — P. 80—108. "''"Ibid.—P. 119—120. "i Ibid. — P. 220.

30 Ibid.—P. 156—158, 159.

3 1 Gottmann J. A geography of Europe . — New York : Henry Holt and Company, Inc., 1951.—P. 70.

32 Ibid.—P. 213—223.

33 Gottmann J. Elements de geographie politique. — P. : Les Cours du Droit, 1956.—P. 301—303.

34 Ancel J. Geopolitique. — P. : Librarie Delagrave, 1936. — P. 109.

35 Ibid.—P. 20—21.

36 Ibid.—P. 18—19.

37 Ibid. — Р . 28—82. [n-ibid.—P. 55.

38 Gottmann J. La politique des Etats et leur geographie. — P. : A.Colin, 1952.— P. 51.

39 Brunhes J., Vallaux C. La Geographie de 1'Histoire. Geographie de la paix etde la guerre sur terre sur mer. — P. : F.Aclan, 1921.

40 Fevre L. La Terre et I'Evolution Humaine. Introduction geographique a 1'Histoire. — P. : Renaissance du Livre, 1922. — P. 383.

4 1 Brunhes J., Vallaux C. Op. cit. — P. 430—432.

42 Huntzinger J. Introduction aux relations intemationales. — P. : Seuil, 1987.— P. 134.

43 Aron R. Paix et guerre entre les nation. — P. : Calmann-Levy, 1962. — P. 195.

* Последната от серията статии на автора, посветени на фундаменталните проблеми и основните школи в геополитическата наука. Повече за Юрий Тихонравов – вж.бр. 2/06 на Геополитика .

{rt}

В продължение на повече от 30 години , т.е. от студентските бунтове и възхода на радикалната левица в края на 60-те и началото на 70-те, до края на 90-те години на миналия век, Западна Европа се радваше на мир и просперитет - нещо твърде рядко за нейната изпъстрена с кървави конфликти история. Континентът преживя своеобразна историческа пауза, или по-скоро период, в който историята сякаш бе спряла. Днес обаче, с ръста на насилието, бунтовете и тероризма, които мнозина свързват с проникването на ислямистките идеи в европейските мюсюлмански общности, историята на Стария континент отново поема своя обичаен ход, като съдържанието на нейната най-нова глава изглежда ще се определя от поредната дълга война на Европа – този път с радикалния ислямизъм. Предимствата и слабостите на континента в този сблъсък ще зависят от способността на европейците да формулират и защитят своята идентичност. Както е известно, идентичността, която жителите на Западна Европа си бяха „избрали” през последните 30 години, бе откровено секуларна и либерална. Само че (което ще се опитам да докажа по-долу), европейският либерализъм е съвършено неподходящ отговор на предизвикателството, което поставя пред Стария континент войната с ислямизма.

Война и идентичност

Между войната и идентичността в Европа винаги е съществувала тясна връзка. Всички фундаментални трансформации на идентичността на континента са били резултат от големи войни, които, на свой ред, се оказват най-големия генератор на такива промени.

От християнска към католическа, протестантска и секуларна идентичности

През пред-модерната епоха (т.е. преди 1500) определяща за Европа е нейната християнска и, в частност, католическа (1) идентичност. Разбира се, съществували са най-различни локални идентичности, но само една идентичност присъства във всички общности и региони на Европа и тя е християнската.

В зората на модерната епоха, протестантската Реформация се утвърждава на континента в поредица от кървави конфликти, което пък води до предефинирането на европейската идентичност. Въпреки, че цяла Европа продължава да е християнска, именно конфликтът между двете версии на християнството – католицизма и протестантството, е в центъра на вниманието на повечето европейци. Този конфликт скоро прераства в религиозни сблъсъци, разтърсили ХVІ век, за да стигне кулминацията си по време на Трийсетгодишната война (1618-1648). От края на ХVІІ век, някогашната обща християнска идентичност на Западна Европа е разделена на три различаващи се идентичности: католическа, протестантска и вече очертаваща се нова, „светска” (секуларна) идентичност, чиито първи представители са философи като Томас Хобс, Рене Декарт и Джон Лок. В съзнанието на мнозина, религиозните войни и особено кръвопролитията и опустошенията по време на Трийсетгодишната война, символизират краха на християнството. Затова едва ли е изненадващо, че след края и, част от европейския елит се ориентира към нова не-християнска идентичност, което, на свой ред, дава силен тласък за развитието на различни секуларни философски школи (2) . През ХVІІІ век тази тенденция се разпространява и извън тесния елитарен кръг за да обхване по-широките (и все по-образовани) групи от т.нар. средна класа. Кулминация на този процес става епохата на Просвещението.

Либералната, социалистическата и националистическата идентичности

Триумфът на Просвещението обаче, води до нова серия от фундаментални конфликти в Европа, чието начало поставя Френската революция от 1789. Тя е последвана от т.нар. «революционни войни», а кулминацията идва с войните на Наполеон (1799-1815). Взети заедно, те могат да се разглеждат като нова Трийсетгодишна война, която разтърсва Европа из основи.

От края на Наполеоновите войни, или по-скоро след третото десетилетие на ХІХ век, в Европа отново доминират три различни идентичности. Всяка от тях е наследник на секуларните идеи на Просвещението и Френската революция и, в частност, на нейния прословут лозунг: «свобода, равенство, братство». Става дума, съответно, за либералната, социалистическата и националистическата идентичности. Цялото развитие на европейската история, до голяма степен, се определя от сблъсъка между тези три светски идеологии и идентичности.

Демократичната, комунистическата и фашистката идентичности

Продължителният и кошмарен период между началото на Първата и края на Втората световна война, може да се разглежда като поредната „Трийсетгодишна война” (3) . Както е известно, Първата световна война започва като сблъсък между конкуриращи се държави, но голямата продължителност и огромната цена на войната радикализират трите секуларни идеологии и идентичности, наследени от ХІХ век. Така, либерализмът еволюира в (либерална) демокрация. Социализмът пък, частично, еволюира в комунизъм. А в държавите, претърпели поражение във войната (или, както е в случая с Италия, получили от нея твърде малко, за да компенсират огромните си загуби) национализмът търпи радикална еволюция, трансформирайки се във фашизъм и национал-социализъм (4) .

В Европа, Втората световна война, до голяма степен, е резултат именно от сблъсъка между тези три радикализирани идеологии и идентичности. В края на войната, фашистката и национал-социалистическата идентичности, търпят жестоко поражение и биват (почти) унищожени. Впрочем, събитията в периода 1914-1945 дискредитират дори и далеч по-малко радикалната националистическа идентичност. За да си осигурят победата във Втората световна война обаче, демократичните западни държави (и, най-вече, Великобритания и САЩ) и комунистическият Съветски съюз стават доста по-националистически, отколкото са били преди това. Съединените щати, в частност, никога не са представлявали по-единна национална държава, както по време на тази война. Дискредитирането на националистическата идентичност в Европа и САЩ, започва едва през 60-те години на ХХ век.

Двете оцелели след 1945 секуларни идентичности – демокрацията (която отново се връща към своя либерален първообраз) и комунизма, скоро биват ангажирани в поредния грандиозен сблъсък (своеобразен вариант на световна война) – т.нар. „студена война”, в края на която комунистическата идентичност е, в значителна степен, дискредитирана. В съзнанието на мнозина, упадъкът и крахът на комунизма, води до дискредитирането и на далеч по-малко радикалната сациалистическа „идентичност”. За да спечелят битката с комунизма и да си гарантират победата в студената война обаче, демократичните западни държави (включително по-голямата част от Западна Европа) стават много по-социални, ако не и „социалистически”, отколкото са били преди. Там се създават впечатляващи системи за социално осигуряване и се формират силни социал-демократически партии. Дори САЩ изграждат такава социална система (чието начало е поставено от Новият курс на Рузвелт през 30-те години и задълбочено от курса към Великото общество на Джонсън през 60-те). Дискредитацията на социалистическата идентичност в Европа и САЩ започва да се очертава едва през 90-години на ХХ век.

Доминацията на либералната идентичност

С края на студената война, в Европа (и Запада, като цяло) остана само една идентичност: либерализмът. Той е съвкупност от различни елементи: либералната демокрация в политически план; свободния пазар – в икономически и крайния индивидуализмът – в културен. Последният елемент е най-динамичен и постепенно се очертава като водещ. Либерализмът на модерната епоха бързо се трансформира в хипер-индивидуализма (и дори хедонизма) на пост-модерната ера, който в известен смисъл е сходен с мириадите езически идентичности, характерни за античната епоха и, в частност, за Римската империя. Както подчертава Джилбърт Честертън: „Когато човек престане да вярва в Бог, той не просто вече не вярва в нищо, а по-скоро започва да вярва във всичко” (5) .

Така, оглеждайки се назад, можем да очертаем в рамките на Европа (а, донякъде, и на Америка) няколко, следващи една друга, епохи и, съответно, следващи една друга доминиращи идентичности. През предмодерната епоха Европа (с която тогава се изчерпва Християнският свят) се дефинира от своята християнска (и, по-точно, католическа – поне що се отнася да западната половина на континента, която е обект на настоящия анализ) идентичност. През ранната модерна епоха (ХVІ, ХVІІ и началото на ХVІІІ век) Западна Европа е разделена на католическа, протестантска и очертаваща се секуларна идентичности. През разцвета на модерната епоха (краят на ХVІІІ и ХІХ век) това разделение се трансформира в ново – между либералната, социалистическата и националистическата идентичности, които след това биват радикализирани в късната модерна епоха (ХХ век), превръщайки се в демократична, комунистическа и фашистка/национал-социалистическа идентичности. Накрая, през пост-модерната епоха, Европа отново има само една идентичност – либерализмът. На пръв поглед изглежда, че континентът отново е обединен около общ мироглед, пък макар и много различен от християнството от пред-модерната епоха. Но, след като либерализмът, на свой ред, се радикализира, трансформирайки се в хипер-индивидуализъм, Европа, в известен смисъл, се оказва по-разделена на отделни малки „фрагменти”, отколкото, когато и да било в историята си.

Ислямистката война и нейните три фронта

Европа и Западът, като цяло, днес отново са във война, този път с радикалните ислямистки терористи. Всъщност, истината е, че Западът воюва не само с терористите, а и с радикалните ислямистки течения (и движения), като салафизма и уахабизма, както и с подкрепяните от тях транснационални мрежи (6) . В същото време мюсюлманските младежи участват в спорадичните бунтове, а много от тях са част от постоянната улична престъпност, в много западноевропейски страни през последните години (сред поредните примери за това бяха безредиците във Франция през октомври-ноември 2005).


Тази война се води в три различни сфери, които бихме могли условно да обозначим като «централен», «източен» и «западен» фронт. Последният фронт е самият Запад, където ислямистите все по-успешно провеждат своите операции.

«Централният фронт», т.е. Близкият изток, е най-добре познат. Той, на свой ред, включва два основни «театъра на бойните действия»: Израел/Палестина, където основните интереси са предимно политически, и Персийския залив, където те са предимно икономически. Терористите, осъществили нападението от 11 септември произхождаха предимно от арабските държави в Залива, а и днес значителна част от активистите и финансовите средства, подкрепящи глобалните мрежи на терористите-ислямисти, идват тъкмо от там (7).

На свой ред, „източният фронт” включва Югозападна и Югоизточна Азия и също се състои от два основни „театъра на военни действия”: Афганистан, приютил Осама бин Ладен и Движението Талибан, където ислямистките идеи продължават да са популярни сред местните пущунски племена, и Пакистан, на чиято територия продължават да съществуват лагери на Ал Кайда и (което е по-важно), който разполага със собствено ядрено оръжие. Още по на изток пък, е Индонезия - най-голямата мюсюлманска държава в света, която е безкраен потенциален източник на кадри за ислямистките мрежи.

Както вече споменах по-горе, „западният фронт” (бихме могли да го наречем и „вътрешен”) включва самият Запад и също има два основни „театъра на военни действия” – Европа и Съединените щати. Терористите, осъществили акциите от 11 септември, разполагаха със свои „клетки” в Европа, като оттогава насам тези клетки осъществиха (или се опитаха да осъществят) още няколко мащабни терористични нападения в Европа, включително тези в Мадрид и Лондон. Днес във всички страни от Западна Европа има значителни и постоянно нарастващи мюсюлмански общности, като немалка част от принадлежащите към тях млади хора демонстрират по-голям религиозен фанатизъм от поколението на своите бащи (8) . Настоящият анализ е посветен именно на „западния фронт” и, в частност, на неговия европейски „театър на бойните действия”.

Мюсюлманските общности в западните държави: различията между Европа и САЩ

Войната между Запада и радикалния ислямизъм насочи вниманието към мюсюлманските имигранти в западните държави. Тези имигранти формират общности, които нерядко са враждебно настроени към културата (независимо, дали я разглеждат като християнска или светска) на страните, в които живеят, и започват да създават сериозни проблеми за вътрешната им сигурност. Тоест, значителна част от имигрантите-мюсюлмани не са склонни да демонстрират особена лоялност към приютилите ги държави. В същото време между ситуацията, възникнала в Западна Европа и тази в САЩ има определена разлика.

Що се отнася до Европа, да не забравяме, че някога мюсюлманските държави формираха значителна част от Британската, Френската или Холандската колониални империи. Днес, част от мюсюлманската общност са над 3% от населението на Великобритания, 10% от това на Франция и 16% - на Холандия. Мюсюлманите са над 5% от населението на Германия, Швеция и редица други западноевропейски държави. Което означава, че европейските политически лидери вече трябва да се съобразяват с политическите искания на тези общности, както и че техните водачи могат директно да влияят върху вземането на важни политически решения, особено по отношение на Близкия изток.

Що се отнася до САЩ, мюсюлманските държави никога не са били част от американската сфера на влияние за продължително време. Дори такива страни, като Египет или Саудитска Арабия, които Америка традиционно смята за свои съюзници, нерядко демонстрират независимо и дори откровено враждебно поведение спрямо Съединените щати. В същото време, имигрантите-мюсюлмани представляват много малка част (около 1%) от американското население. Нещо повече, предвид формиралата се след 11 септември враждебна среда, числеността на тази общност едва ли скоро ще нарастне значително. Съответно, на американските политици няма да се наложи да се съобразяват с нейните искания. Напротив, те вероятно ще са по-склонни да ги отхвърлят, за да не влязат в конфликт с влиятелната еврейска общност в САЩ, което е видно и по отношение на американската политика в Близкия изток.

Очевидните различия между Европа и Америка, свързани с различните позиции на техните мюсюлманска и, съответно, еврейска общности (мюсюлманите са силни в Европа и слаби в Америка, докато по отношение на еврейската общност ситуацията е обратната), са сред факторите, определящи различния подход на европейците и американците при формулирането на политиката им в Близкия изток, както и на стратегиите им за война с ислямизма (макар че, разбира се, в основата им са и редица други ключови фактори). Европейските и американски държавници ще трябва да положат много сериозни усилия за да гарантират, че тази двойна и обратна асиметрия в обществената структура на страните от двата бряга на Атлантика, няма да доведе до още по-сериозно разминаване във възгледите на Европа и Америка относно това, как следва да се води тази война занапред (9) .

Европейският театър на военните действия и либералният „ансамбъл”

Както посочих по-горе, днес водещата идентичност на жителите на Запада, а това означава и на Европа, се определя от един „ансамбъл” от либерални идеи, включващ либералната демокрация, свободния пазар, отвореното общество и индивидуалистичната култура. Тези идеи, които мнозина днес определят като квинтесенция на Западната цивилизация, всъщност отслабват Запада (и, в частност Европа) и спъват войната му с терористичните мрежи на радикалния ислямизъм.

На първо място (и това е очевидно) елементите на либералната демокрация, отвореното общество и индивидуалистичната култура правят много трудно легитимирането на мерките за сигурност, насочени срещу ислямистките мрежи и тъкмо поради това поставят под въпрос прилагането на подобни мерки в необходимия обем и продължителност. Всъщност, подобни мерки могат и да бъдат обявени официално, но поради постоянните протести на различните групи и организации за защита на гражданските права те са обречени да си останат епизодични и случайни (вместо да действат ефективно и продължително).

На второ място (което е и по-важно), култът към свободния пазар прави почти невъзможно установяването на устойчиво равновесие и баланс между мюсюлманските общности и европейските нации. Вече повече от четири десетилетия пазарните сили (т.е. търсенето и предлагането на евтина работна ръка) стимулират масовия приток на имигранти-мюсюлмани в Западна Европа, но пак те ограничават тези имигранти, почти изключително в рамките на работническата класа или в още по-ниските слоеве на обществото, превръщайки ги в своеобразни „парии”..

На трето място, тезата за „отвореното общество” окуражава продължаващата мюсюлманска имиграция, дори и когато икономическата нужда от нея значително е намаляла. Европейските правителства възприеха политика на отворени граници за търсещите убежище, както и за семействата на работещите имигранти (а после и за семействата на техните семейства и така до безкрайност). Тоест, дори вече да няма нужда от такъв тип работна ръка, какъвто предлагат имигрантите-мюсюлмани, имиграцията продължава да се осъществява със същите, а дори и с по-високи, темпове.

Тази визия за неограниченото развитие на свободния пазар и отвореното общество, се основава именно на либералния мироглед. Повече от която и да била друга идеология, либерализмът подкрепя процесите на неограничена имиграция. Корените на тази политика можем да открием още в епохата на Просвещението, чиито идеи все още доминират в съзнанието на немалка част от европейския елит, не само измежду привържениците на либералните политически партии, но и на социалдемократическите и социалистически формации.

Идеите на Просвещението (и,особено, тяхната френска, и в по-малко степен англо-американската им версия) са подчертано универсалистки и пренебрегват спецификата на епохата, територията, културата и религията. Според тях, религиозните и културни традиции не са причина да се пречи на някого да емигрира в едно „просветено” общество. Всъщност, идеолозите на Просвещението никога не са вземали исляма насериозно и са смятали, че попадайки в едно „просветено” общество имигрантът (пък бил той и мюсюлманин) скоро сам ще се откаже от религиозните си убеждения, за да се превърне в същия „просветен” и „универсален” индивид като останалите. Характерният за Просвещението мироглед действително се крепи на универсалисткия императив. В този смисъл неограниченото приемане на имигранти (включително изповядващи исляма) в европейските общества не само се поощрява от либералната идеология и мироглед, но и се разглежда като тяхна практическа реализация.

Накрая (което е, може би, най-важното), целият описан по-горе „ансамбъл” от либерални идеи, ерозира и тласка към дезинтеграция самите европейски нации и общества. Този процес е резултат от продължителни и дълбоки исторически трансформации, които според мен заслужават по-внимателен анализ.

Европейските катастрофи през ХХ век: диагнози и изводи

След голямата катастрофа по време на Втората световна война, европейците ясно осъзнаха, че с цената на всичко трябва да попречат подобна трагедия да се случи отново. Според мнозина (и, особено, според представителите на тогавашните европейски елити) тази война, също както и предишната, е не по-малко опустошителна Първа световна война, са причинени от „демона на национализма”. По-късно (през 60-те години на ХХ век) тезата беше разширена, като наред с национализма, в списъка на „особено опасните фактори” бе включена и националната идентичност. Решението също изглеждаше ясно – националната идентичност следваше да бъде ерозирана и постепенно ликвидирана. В продължение на почти четири десетилетия европейските интелектуални, икономически, и дори политически елити постоянно атакуваха идентичностите на отделните и различаващи се помежду европейски нации. Днес, за по-голямата част от населението на Европа единствената идентичност е откровения индивидуализъм (или дори хедонизъм) (10) . От либерална гледна точка, това е перфектната идентичност, само че тя едва ли е подходящата основа, върху която да се формулира адекватна политика за борба с настъпващия ислямизъм, както и за успешното асимилиране на мюсюлманските общности в европейските общества.


След големите класови конфликти, разтърсили Европа през първата половина на ХХ век и, особено, след Голямата депресия, европейците се опитаха да потърсят механизми за тяхното преодоляване. Тази необходимост се превърна в императив по време на студената война между капитализма и комунизма, когато Западна Европа трябваше да направи всичко възможно за смекчаване на класовите противоречия, лишавайки противниците си в комунистическия блок от възможността да се възползват от тях за да я „взривят” отвътре. Според повечето теоретици на следвоенна Европа, класовите конфликти през първата половина на века са резултат от „дивия” капитализъм и генерираните от него класова поляризация и масова бедност. Решението беше открито в конвергенцията между капитализма и социализма, т.е. в смесената икономика, социалния пазар и, най-вече, в създаването на т.нар. „социална държава” (точният термин е „държава на благоденствието” - welfare state ). През последните години обаче, става все по-очевидно, че този модел, и най-вече, социалната държава сериозно са отслабили съпротивителните сили на европейците, особено на фона на очертаващият се конфликт с радикалния ислямизъм.

Демографските последици от модела на „социалната държава”

Истината е, че „социалната държава” действително направи много за разрешаването на класовия въпрос в Европа. В същото време, налагането на този модел, на свой ред, провокира серия от нови сериозни социални проблеми, някои от които са от ключово значение за устойчивостта на европейските позиции във войната с ислямизма.

Нека започнем с това, че „социалната държава”, и особено предоставяните от нея щедри пособия за безработица, стимулира по-високата безработица в европейските страни, особено, сред по-младите им граждани. В няколко от най-големите европейски държави, от поне двайсет години насам, процентът на безработните е почти два пъти по-висок от този в САЩ, а сред младите хора той е два пъти по-висок от средния. Вече повече от едно поколение, значителна част от младите европейци пропиляват немалко години без да имат сериозна работа и дори без перспектива за такава. Което, естествено, се отразява негативно върху психиката им.

Много по-сериозни последици (в сравнение с тези от високата безработица) обаче има демографската криза в Западна Европа. От 70-те години на миналия век насам, европейските семейства имат много по-малко деца, отколкото предходните поколения европейци. Както е известно, според демографите, минималният „репродуктивен коефициент”, който осигурява запазване броя на населението, е 2,1 деца на семейство. Вече повече от две десетилетия този коефициент в повечето европейски страни е значително по-нисък. За страни като Германия, Италия, или Испания, той е само 1,4. Което означава, че населението на тези държави ще започне да намалява през следващите години и само след още две поколения ще бъде само 2/3 от онова, което е днес (11) .

Какво е обяснението за този драматичен спад в желанието на европейските двойки да имат деца? Вече посочих запазващата се през последните две десетилетия висока безработица сред младите хора, което пък превръща последните вместо в инструмент на икономическото развитие, в икономическо бреме. Още по-сериозни обаче са последиците от „социалната сигурност”, която държавата на благоденствието гарантира на своите възрастни граждани.

По традиция, всяка семейна двойка разчита, че децата ще се грижат за родителите си, когато те станат стари и болни. Благодарение на щедрата пенсионна система и социалните осигуровки обаче, държавата поема тази грижа за възрастните си граждани. Тоест, децата продължават да бъдат икономически полезни, но родителите вече могат да се оправят и без тях. Затова едва ли можем да се учудваме, че някои семейства решават да имат по-малко деца, особено имайки предвид, че последните все по-често се превръщат в „икономическо бреме”. И това, че днес немалко пенсионери в Западна Европа стигат до извода, че обещанията на държавата са се оказали донякъде лъжливи, не променя факта, че навремето тъкмо те са повлияли за решението им да имат по-малко (или никакви) деца (12) .

Естествено, тези икономически съображения, свързани със спецификата на модела на „социалната държава”, са подсилени от от промените в методите и политиката на контрола върху раждаемостта. В момент, когато децата стават все по-малко необходими и желани, средствата за предотвратяването на тяхната поява (новите технологии за контрол върху раждаемостта, като хапчетата против забременяване, или узаконяването на абортите) стават много по-ефективни и достъпни. За първи път в историята, голям брой жени (всъщност огромното мнозинство от тях) могат действително да избират дали да имат, или да нямат деца, като значителна част предпочитат именно второто.

Демографските последици от либералния индивидуализъм

Тези демографски последици от икономическия модел на „социалната държава” и новите масови технологии за контрол на раждаемостта, биват допълнително подсилени от идеологическите и културни трансформации в европейските общества. Така, през 60-те години на миналия век, традиционните религиозни вярвания и идеологии, поставящи семейството и задълженията пред общността на първо място, биват ерозирани и постепенно заменени от нова ултралиберална идеология, издигаща в култ крайния индивидуализъм. Интересно е, че тази знакова промяна в ценностната система на европейците, е осъществена от поколението, появило се в резултат от „бейби бума” през 40-те и 50-те години, което в самата Европа е по-известно като „поколението от 68-ма” (13) .

Всъщност, след като очертаните по-горе икономически и технологични промени бяха неизбежни, също толкова неизбежно бе да настъпят и определени идеологически и културни трансформации. Само че специфичните радикални промени в идеологията и културата, които реално се случиха, съвсем не бяха неизбежни – в крайна сметка промените в менталната сфера са в далеч по-голяма степен плод на личния избор на човека, отколкото тези в материалната. В частност, възприемането на новата ултралиберална идеология, поощряваща крайния индивидуализъм, бе въпрос по-скоро на социален (а не толкова на икономически) избор.

Във всеки случай, самата логика на крайния индивидуализъм води до демографски упадък. Хора, поставящи себе си над всичко, едва ли биха били склонни да имат много деца. Богатите индивидуалисти (с каквито са пълни съвременните западни общества) са по-склонни да жертват пари (още повече, че ги имат в големи количества), отколкото време (то винаги не им достига, особено пък за да отглеждат деца). Впрочем, същото се отнася и до по-бедните членове на тези общества, които не са склонни да жертват за тази цел нито пари, нито време. Резултатът от свободният избор на всички тези хора е очевиден – всяко следващо поколение ражда все по-малко деца.

Съвкупността от икономическите съображение, технологичните нововъведения, политическите права и, особено, свободата на избор на индивида, превърнаха историята на „контрола на раждаемостта” в триумфална хроника на реализацията на либералните идеи. За нещастие, сред последиците от този триумф беше и демографската криза на европейските нации, с всичките проблеми, породени от нея. Хрониката на тези последици едва сега започва и в нея мюсюлманските общности на континента, които не само не страдат от демографска криза, а тъкмо напротив – преживяват демографски бум, изглежда ще играят главната роля. Като още отсега може да се каже, че тази хроника със сигурност няма да приключи с нов триумф на либералните идеи и крайния индивидуализъм.

Трансформацията на европейската работническа класа

Всъщност, хрониката на мюсюлманската имиграция в Европа е свързана с голямата промяна в структурата и спецификата на европейската работническа класа, която се осъществи през втората половина на ХХ век.

По време на западноевропейския икономически бум през 50-те и 60-те години и икономическия подем в Южна Европа през 80-те и 90-те години, европейските работници започнаха да получават доходи, позволяващи им постепенно да се доближат до нивото на потребление на т.нар. „средна класа”. Малко по-късно и самият характер на работата им се промени така, че също се доближи до онази, която вършат представителите на средната класа. В известен смисъл, през последните няколко десетилетия старата европейска работническа класа бе почти тотално интегрирана в редовете на средната класа (поне по отношение характера на извършваната работа и нивото на потребление). Всъщност, това беше може би най-ефективния начин да се сложи край на разрушителните класови конфликти в Европа.

За съжаление, дори и в силно развитите модерни икономики, все още има нужда и от физически и нискоквалифицирани работници. Особено в сферите на строителството, изграждането и поддръжката на на инфраструктурата, болниците, чистотата и селското стопанство. Този вид работа все още е необходима за нормалното функциониране на обществото и трябва да бъде вършена от някого. Но след като европейската работническа класа се оказа прекалено квалифицирана и високоплатена за да я върши, а безработните европейски младежи са склонни да се задоволят с високите си социални пособия, единствените кандидати да вършат „мръсната работа” се оказаха имигрантите (14). А най-близкия и неизчерпаем източник на такива имигранти беше мюсюлманския свят.

Формирането на мюсюлманската работническа класа

И така, докато европейската работническа класа постепенно бе интегрирана в редовете на средната класа, нейното място беше заето от формиращата се нова мюсюлманска работническа класа. Тази нова работническа класа обаче, се оказа дори още по-малко интегрирана в европейското общество, отколкото предишната, затова и различията между нея и останалата част от обществото са още по-многобройни и очевидни. Старите класови конфликти започнаха да придобиват определен религиозен и расов отенък, което, естествено, ги прави още по-опасни. Всъщност, значителна част от тази нова мюсюлманска работническа класа постепенно придобива характеристиките на „нисша класа”, т.е. на своеобразни „парии”.

Така, през втората половина на ХХ век европейските държави съумяха изключително успешно да решат проблемите, тормозещи континента през първата половина на същото столетие и довели до следващите едно друго катастрофални събития – Първата световна война, Голямата депресия, Втората световна война и ранната Студена война. Имено този успех обаче, направи Европа по-слаба и уязвима пред лицето на новите проблеми в зората на ХХІ век.

Приказка за двете нации

Що се отнася до бъдещето, перспективите са, че тенденцията на спад в раждаемостта сред европейските народи ще се запази, което означава, че съответните държави са застрашени от драматично намаляване на тяхното население. И, обратното – това ще води да нарастване на имиграцията на мюсюлмани в европейските страни, като най-вероятно мюсюлманските общности в Европа ще продължат да имат значително по-високи коефициенти на възпроизводство, в сравнение с европейските нации. Последица от което ще бъде постоянното и устойчиво нарастване на мюсюманските общности (както абсолютно, така и относително – т.е. като процент от населението на европейските страни).

Така много европейски държави постепенно ще се превърнат в двунационални (15) . Тоест, ще включват една етнически-европейска нация, или – за да сме по-точни, имайки предвид отказа от европейските и националните традиции – една екс-европейска нация, която е секуларна (или дори езическа), богата, застаряваща и немощна. Втората ще бъде мюсюлманска и не-европейска нация, наследник на не-европейска цивилизация, която ще бъде силно религиозна (дори, може би, радикално ислямистка), бедна, млада и силна. Нещо подобно на отвъдморска колония на една „външна” сила – ситуация, добре позната от европейската история, само че този път ролята на „външната” сила ще изпълнява мюсюлманската „умма”, а тази на колонизираната територия ще поеме самата Европа. Постепенно тази „втора нация” окончателно ще добие очертанията на някаква форма на „заселническа държава” (каквито навремето са били „бурските” републики в Южна Африка, например). Двете нации ще се отнасят една към друга с презрение, но в средите на новата мюсюлманска нация ще нарастватнегодуванието и гневът, докато в средите на (екс)европейската ще нараства страхът. Тази ситуация ще създаде идеалните условия за възхода на радикалния ислямизъм, което допълнително ще засили страха сред екс-европейската нация, превръщайки го в истински ужас.

Ако Европа продължава да е твърдо обвързана със своята либерална идентичност, т.е. с една идентичност, основаваща се на „ансамбъла” на либералната демокрация, свободния пазар, отвореното общество и индивидуалистичната култура – перспективите пред нея изглеждат мрачни. Както вече видяхме, тези четири елемента работят (всеки от тях поотделно и всички заедно) за ерозията на единството на европейските нации и отслабват позициите им във войната, обявена на западната цивилизация от радикалните ислямисти. Резултататът би могъл да се определи като „политика на демографско изчезване”. Европейските народи рискуват окончателно да се трансформират в прогресивно намаляващи и застаряващи съвкупности от индивиди. Краят на Европа вероятно няма да е съпроводен от гръма на битките, а по-скоро от хленча на умиращите в леглата си старци.


Възраждането на алтернативните европейски идентичности?

Има ли алтернативни европейски идентичности, способни да гарантират по-обещаващо и жизнено бъдеще на Стария континент? Сред хипотетичните възможности е възраждането на някоя от европейските идентичности, съществували в миналото. Става дума за социалистическата, националистическата и християнската идентичности.

Социалистическата идентичност . Въпреки силните позиции на тази идентичност през ХІХ и ХХ век, днес няма особен шанс за възраждането и в близко бъдеще, като причината е, че тя беше достатъчно дискредитирана в недалечното минало. Последните години на студената война, крахът на комунизма в Източна Европа, както и очертаващият се провал на социалните модели на „държавите на благоденствието” в Западна Европа, взети заедно, са достатъчна причина социалистическата алтернатива да се окаже непривлекателна за повечето европейци, включително и за по-младите.

Националистическата идентичност. Както е известно, националистическата идентичност е особено силна през ХІХ и първата половина на ХХ век. Въпреки това, днес перспективата тя отново да се утвърди (пък макар и в едно по-далечно бъдеще) не изглежда особено вероятна, по няколко причини.

На първо място, възходът на национализма и неговите крайни варианти, доведе до двете катастрофални световни войни през миналия век. И макар, че антинационалистическата реакция беше прекалено остра, именно тя формира идейно „поколението от 68-ма”, представляващо днес гръбнака на европейския политически и интелектуален елит, който е силно антинационалистически настроен (16) .

На второ място, което е и по-важното в случая, днес европейските нации, взети поотделно, не са достатъчно икономически жизнени и политически стабилни, а културата им се намира в криза, или в най-добрия случай – преживява застой. В същото време, разширеният Европейски съюз е достатъчно жизнен икономически, но все още не се е превърнал в наистина самостоятелен (гео)политически играч, нито пък в генератор на някаква нова „общоевропейска” култура. Тоест, Европа е все още много далеч от трансформирането си в нация.

На трето място, възраждането на националистическите идентичности, рискува за пореден път за разедини Европа. Подобно разединение обаче би било пагубно както за самия европейски проект, така и от гледна точка на войната с радикалния ислямизъм.

Християнската идентичност . През по-голямата част от ХІХ и ХХ век християнската идентичност на европейците, или по-скоро на значителна част от принадлежащите към европейските елити, е засенчена от техните социалистическа и националистическа идентичности. Днес, за повечето европейци, християнството е нещо, съществувало отдавна и някъде далеч (17) .

Историята на упадъка на християнската вяра в Европа е достатъчно сложна. Въпреки усилията на някои автори да обяснят този феномен, възлагайки отговорността за Холокоста върху християнството (вместо върху езическия расизъм, изповядван от нацистите), малцина европейци са склонни да обвиняват именно християнството за големите катастрофи през ХХ век. Във всеки случай, едва ли някой би си позволил да отправи подобно обвинение през 50-те години на миналото столетие, т.е. в зората на големия упадък на религиозната вяра. Истинската прчина, поради която европейците от „поколението на бейби-бума” се отдръпват от християнството е, че то се оказва пречка пред техния краен индивидуализъм и стремежа им да се освободят от ограниченията, които им налагат религията или общността. Казано по-простично, европейците изоставят религията на своите предци, не под влиянието на историческите събития, разтърсили континента (последните по-скоро ги карат да се откажат от национализма), а просто защото тя се оказва недотам съвместима с тяхната нова либерална идентичност.

Но, ако оставим за момент настрана проблемът за изгубената идентичност, каква би трябвало да бъде политиката и практиката на Християнска Европа? За да отговорим на този въпрос си струва да анализираме папските „социални” енциклики от последните над сто години. През 1891 папа Лъв ХІІІ издава енцикликата Rerum Novarum (За условията на работническата класа), след което църквата издава поне две дузини подобни енциклики, посветени на важни културни и социални проблеми. Покойният папа Йоан Павел ІІ също издаде редица фундаментални и всеобхватни енциклики, касаещи основните проблеми на съвременността, включително Laborem Exercens (За човешкия труд, 1981), Sollicitudo Rei Socialis (За социалните грижи, 1987) и Gentesimus Annus (По повод стогодишнитата от Rerum Novarum , 1991) (18) .

Всички тези енциклики подлагат на много сериозна и систематична критика всяка от другите идентичности, които споменахме по-горе: либерализма, включително „дивия” капитализъм и крайния индивидуализъм (вместо което се предлага ударението да се постави върху всестранното развитие на човешката личност); социализма, включително неговото крайно течение – комунизма (вместо което ударението се поставя върху социалната отговорност и общността) и национализма, включителна неговата най-радикална разновидност – нацизма (вместо това се подчертава значението на патриотизма, без да се забравя и международното сътрудничество). Тоест, християнството предлага собствена социална алтернатива на всички тези секуларни идеологии. Неслучайно в енцикликите на покойния папа Йоан Павел ІІ се набляга толкова на концепциите за социалната солидарност, политическата субсидиарност, централната роля на семейството и жизнеутвърждаваща култура.

От сбърканото минало към възможното бъдеще

Нновият папа Бенедикт ХVІ също демонстрира ясно разбиране и особена чувствителност към проблемите на съвременна Европа. Всъщност, самото име, избрано от папата, предизвиква неволна асоциация с това на Свети Бенедикт, който в мрачните години, непосредствено след краха на Западната Римска империя, създава първия голям католически орден и абатството на Монте Касино (през 529), и когото църквата по-късно определя за светец-патрон на Европа. Много от нещата, които Бенедикт ХVІ е писал преди да стане папа, също са посветени на социалните и културни проблеми и слабости на съвременна секуларна Европа. След като зае Светия престол папата демонстрира ясно желание да работи за възраждането на християнската идентичност на Стария континент.

Именно възраждането на европейската християнска идентичност както и на християнската социална философия може да изведе Европа от задънената улица, в която се намира днес, и да осигури солидна религиозна основа, опирайки се на която, тя да може да реагира адекватно на предизвикателствата, които и отправя радикалният Ислям. За да победи във войната с терористите-ислямисти и техните мрежи, Западът вероятно ще трябва да действа по същия начин, както по време на Втората световна и на Студената война. Тогава, за да победи фашизма и нацизма, той трябваше да стане „по-национално ориентиран” (т.е. по-националистически), отколкото преди, а за да се справи с комунизма, съответно, трябваше да стане „по-социален” (т.е. по-социалистически). Логично е, че ако иска да се справи с ислямизма, който представлява радикално религиозно движение, Западът следва да стане по-религиозен (т.е. по-християнски), отколкото е днес. Европа трябва да се върне към своята християнска идентичност, към своите традиции и към историческото си наследство, които могат да се окажат най-подходящото „лекарство” за социалните и проблеми и терористичните заплахи, с които тепърва ще се сблъсква в бъдеще. Епохата на доминацията на либералната идентичност е само миг в дългата история на Европа, но ако този миг се проточи, това може да застраши бъдещето на континента и да сложи внезапен и съвсем неочакван край на иначе дългата му история. Най-добрият начин Европа да си гарантира бъдеще, е да се обърне към миналото, т.е. към собствената си история. Това означава, да се върне към своята християнска вяра, която я е крепяла и гарантирала нейната жизненост почти две хиляди години.

Бележки:

1. Още в началото бих искал изрично да подчертая, че в настоящата статия става дума за онази част от Европа, която включва повечето държави, разположени източно от границите на Русия – т.е. повечето сегашни членки и кандидатки за членство в ЕС. В този смисъл по-подходящо е може би понятието „Западна Европа”.

2. Albert Hirschman, The Passions an the Interests: Political Arguments for Capitalism Before Its Triumph, Princeton University Press, 1977.

3. P.M.H. Bell, The Origins of the Second World war in Europe , second edition ( Lonodon and New York: Longman, 1997 ) , chapters 2-3.

4. James Kurth, War, Peace and the Ideologies of the Twentieth Century, Current History, January 1999; Philip Bobbitt, The Shield of Achilles: War, Peace, and the Course of History (New York: Knopf, 2002), chapters 2-3.

5. G.K. Chesterton, The Catholic Church and Conversion (New York, 1926).

6. Roger Scruton, Globalization and the Terrorist Threat ( Washington : ISI Books, 2002); James Kurth, “The New Protracted Conflict: The War and the West, Orbis, Spring, 2002.

7. National Commission on Terrorist Attacks upon the United States , The 9/11 Commission Report ( New York : W.W. Norton, 2004).

8. Zachary Shore , “ Europe 's Muslim Problem”, Orbis, Summer 2005, and “Breeding Bin Ladens” ( Baltimore : John Hopkins Press, 2006); Marc Sageman, “Understanding Terror Networks” (Philadelphia University of Pennsylvania Press, 2004); Oliver Roy, “Globalized Islam: The Search for a New Ummah” ( New York & Columbia University Press, 2004).

9. Robert Kagan, “Of Paradise and Power: America and Europe in the New World Order” ( New York : Alfred A. Knopf, 2003).

10. George Weigel, “The Cube and the Cathedral: Europe , America dnd Politics Without God” ( New York : Basic Books, 2005).

11. Pavel Kohout, “Population, Prophets, Pensions and Politics”, Orbis, Fall 2005; James Kurth, “Demography is Destiny: Family and Civilization”, Orbis, Spring 2003.

12. Ibid .

13. Uwe Siemon-Netto, “The ‘68er Regime in Germany ”, Orbis, Fall 2004.

14. James Kurth, “Who Will Do The Dirty Work” in Andrew J. Bacevich, editor, “The Imperial Tense: Problems and Prospects of American Empire” ( Chicago : Ivan R. Deeq 2003).

15. По-подробно излагам тази теза в книгата си „Демографията като съдба”.

16. Siemon-Netto, “The ‘68er Regime in Germany ”, Paul Gottfried, “How European Nations End”, Orbis, Summer 2005; вж. също книгата му “Multiculturalism and the Politics of Guilt: Toward a Secular Theocracy” (Columbia, Mo: University of Missouri Press, 2002).

17. Weigel, “The Cube and the Cathedral”; Kenneth Minogue, “Christophobia and the West”, The New Criterion, June 2002.

18. George Weigel, “Witness to Hope: The Biography of Pope John Paul II” (Harper Collins, 1999); James Kurth, “The Vatican's Foreign Policy”, The National Interst, Summer 1993.

* Професор по политология в Суъртмор Колидж, САЩ и издател на американското геополитическо списание Орбис

{rt}

В края на март 2007, в сенатската комисия на САЩ по отбраната, в рамките на обсъждането на бюджета, беше разпространен доклад, подготвен от министъра на военно-въздушните сили Майкъл Уин и началник-щаба на ВВС Майкъл Мосли. В него се съобщава за създаването на ново военно командване, което ще се нарича „Команден център на киберпространството” ( Cyberspace command ) и ще действа съвместно с Космическото и Въздушното командвания на американските ВВС. Основната му задача е гарантиране на американското превъзходство в киберпространството. Така, Съединените щати се опитват да развият предимството си в сферата на създаване на нови технологии, финансиране на ІТ-сектора и контрол на Интернет-мрежата с цел да си осигурят военна доминация в едно пространство, което, поне на теория, би трябвало да се смята за „международно”.

Свободата и сигурността в киберпространството

В международното право са фиксирани основните принципи на взаимоотношения между държавите в рамките на морското, въздушното и космическото пространства. В същото време, развитието на информационните технологии, и най-вече на Интернет, доведе до появата на още едно световно пространство – то не е географско, в общоприетия смисъл на думата, но при всички случае е международно.

При това, следва да се има предвид, че макар Интернет-пространството да е основния елемент на новото киберпространство, последното не се изчерпва с него. В държавните структури, големите корпорации, както и в рамките на сравнително малки групи от ползватели на Интернет, се създават собствени „локални” комуникационни мрежи. В същото време, чрез използването на общи алгоритми на информационните технологии, достъпът отвън до тези мрежи става технически възможен, също както и тяхното обединяване. Тоест, възможна е миграцията от едно към друго под-пространство, позволяваща условното им обединяване в понятието „киберпространство”. Следва да се има предвид и растящият брой на точките за достъп до самия Интернет – т.нар. „хот-спот”-ове, които, според прогнозите на специалистите, в бъдеще ще получат толкова широко разпространение, че пространството за достъп в световната мрежа в редица зони може да стане практически непрекъснато. Защото с развитието на търговската привлекателност на услугите за достъп в Интернет, се развиват и технологиите, разширяващи обхвата на действие на системите за достъп.

Освен това, автоматизацията на системите за управление в най-различни сфери – от контролираните от държавата космически, военни, социални, или енергийни сектори, до програмите за управление на частните предприятия, средствата за осъществяване на инвестиции и плащания – всичко това също води до разширяване на киберпространството.

До скоро Интернет, в качеството му на основна част от киберпространството, устойчиво се асоциираше с разбирането за едно „съвършено свободно пространство” – или поне много по-свободно, отколкото ежедневното или социалното пространство на човека. В същото време, заедно с осъзнаването на широките възможности в сферата на комуникациите, покриващи целия свят, нараства и съзнанието за опасностите, с които е свързано киберпространството. Тук няма да изброяваме всички опасности, достатъчно е да споменем, че в различни страни, на различни нива (законодателно, обществено, експертно) са обсъждани и продължават да се обсъждат такива сериозни проблеми като: защитата на децата от некоректна или опасна информация; забрана на порнографията (която в някои страни се смята за престъпление), блокиране на информацията, носеща дискриминационен характер и съдържащи призиви към расова, религиозна и т.н. вражда, идеологическият контрол върху средствата за комуникация (като например контролът на Интернет в Китай), предотвратяване на финансовите измами с използване на информационни технолигии (незаконно теглене или преводи на средства от чужди сметки, аферите с ценни книжа, фалшификациите на документи и др.), пресичането на кибер-престъпленията (най-вече на хакерските атаки, независимо дали се извършват с конкретна користна цел или просто за развлечение) и, накрая, предотвратяване възможността за терористични нападения с използване на Интернет (например, получаване на достъп до системите за контрол в електроцентралите, космическите апарати, военните и финансови системи и т.н.). Появата на тези заплахи доведе до различни промени в структурата на правоохранителните органи на някои държави и в системите за подготовка на специалните части, както и до промени в националните законодателства, поставяйки на преден план редица проблеми, които по правило се свеждат до фундаменталната дилема – как да се запазят възможностите на киберпространството, развиващи свободата на индивида по отношение на неговия творчески и технически потенциал, като в същото време се попречи на негативното и незаконно използване на същите тези възможности. Определени промени в това отношение се очертават и на международно равнище. В частност, следва да посочим усилията за координиране на борбата с киберпрестъпленията, в рамките на Интерпол. В бъдеще, важна роля може да изиграе създаденият през 2005, под егидата на ООН, Internet Governance Forum . Струва си да отбележим и все по-високото равнище на двустранното и многостранно сътрудничество между отделните държави в тази сфера, както и активния обмен на опит и знания на научно, експертно и обществено равнище (международни семинари, конференции, изложби и т.н.)

Доминацията в киберпространството

Въпреки ръста, като цяло, на усилията (както и на техните мащаби), които предприемат отделните държави за гарантиране сигурността в сферата на информационните технологии, досега никой не беше обявил открито намерение да доминира в киберпространството и да го използва за воденето на военни действия и контрадействия. САЩ са първите, декларирали подобни намерения, доказателство за което е споменатият по-горе доклад, подготвен от Майкъл Уин и Майкъл Мосли.

Всъщност, за създаването на Командният център на киберпространството стана известно още преди появата на доклада – от заявлението на ръководството на американските военно-въздушни сили от 2 ноември 2006. Центърът ще се разполага във военно-въздушната база в Бърксдейл, където с различни дейности, свързани с военното приложение на информационните технологии, са заети около 25 хиляди души. Първото подразделение, което ще стане част от Командния център е 67-ма ескадрила за мрежова борба, дислоцирана в авиационната база Леклънд. Като цяло, новата структура ще се изгражда на базата на 8-ма въздушна армия на американските ВВС – стратегическо авиационно обединение което взе участие във военните операции в бивша Югославия и в Ирак. Командващ центъра е генерал-лейтенант Робърт Елдър. Финансирането ще стартира през октомври 2008, а окончателното изграждане на структурата му ще приключи до 2009. Предполага се, в частност, че той ще включи част от подразделенията на разузнавателната служба на ВВС. Освен това Командният център за киберпространството ще координира дейността си с Космическото командване на американските ВВС, както и с Въздушното командване.

Според официалната дефиниция на Обединеното командване на САЩ, разпространена през 2006, под „киберпространство” се разбира „зоната, където електронният и електромагнитният спектър се използват за съхраняване, модифициране и обмен на данни, посредством мрежови системи и съответните им материални инфраструктури”. Подобна достатъчно широка формулировка, според представителите на ВВС, ще позволи на новия Команден център да работи по следене на финансовите потоци, използването на GPS , радари, средства за заглушаване и др. Задачите му включват защита на собствените данни и потискане на чуждите източници на информация. В споменатия по-горе доклад, представен пред американския Сенат, се посочва, че доминацията в киберпространството излиза извън рамките на телекомуникациите и информационните технологии и изисква превъзходство в рамките на целия електромагните спектър – от постоянния ток до дневната светлина, включително радиовълните, макровълните, инфрачервените лъчи, рентгеновите лъчи, насочваната енергия, както и в такива области, за които обикновените хора дори не се и замислят, че съществуват, с цел да се гарантира глобално командване и управление, глобален достъп и глобална мощ.

В същото време се подчертава, че противниците на САЩ вече използват киберпространството за да осъществяват асиметрични атаки срещу тях, което е свързано, най-вече, с ниските разходи по проникване в това пространство и използване на ресурсите му. В тази връзка, една от задачите, които се поставят пред Командния център на киберпространството е да не допуска в него противниците на Америка.

Активизирането на американските въоръжени сили

Разбира се, киберпространството съвсем не е единственото направление, по което, в последно време, се наблюдава сериозно активизиране на американските въоръжени сили. Така, през януари 2007, Белият дом одобри новата редакция на докрината „Операции в Космоса”, в която се подчертава, че САЩ са най-напредналата космическа държава в света и техните военно-въздушни сили трябва да използват своите предимства за да гарантират сигурността и отбраната на космическото пространство. Тази доктрина развива основните постановки на президентската директива „Националната политика в космическата сфера”, в която се говори за отказ от всички международни споразумения, в резултат от които може, по един или друг, начин да бъде ограничена свободата на действие на САЩ в Космоса, включително и по отношение реализацията на техните военни програми. Освен това, в този документ се лансира тезата за правото, в случай на необходимост, да не се разрешава на противника да използва собствения си космически потенциал, ако това е във вреда на американските национални интереси (вж. статията на Франк Гафни „Американската „астрополитика” и китайските космически амбиции” на стр...- б.р.) .

Междувременно, през февруари 2007, стана известно, че президентът Буш е наредил създаването на Африканско командване. Както е известно, военните командвания на САЩ, освен на функционален, се формират и на регионален принцип. Така, доскоро в структурата на американската армия имаше пет регионални командвания: Централно командване ( CENTCOM ), Европейско командване ( EUCOM ), Тихоокеанско командване (РАСОМ), Северно командване ( NORT Н COM ) и Южно Командване ( SOUTHCOM ), като операциите на Черния континент се ръководеха от EUCOM . Напоследък обаче, Африка играе все по-значима роля, като един от най-перспективните доставчици на природни ресурси, най-вече, в енергийната сфера. За САЩ това направление придоби допълнително значение на фона на дестабилизацията на петролния добив и газодобива в Близкия изток и спада на американското влияние в Южна Америка.

Към новите направления на американската активност във военната сфера следва да добавим и създаването на глобалната система за противоракетна отбрана, чието разполагане в Европа вече стана причина за сериозно охлаждане на отношенията между Русия и САЩ.

Освен това, да не забравяме, че, като цяло, САЩ продължават да увеличават както числеността така и финансирането на своите въоръжени сили. Така, към 2012 се очаква числеността на сухопътните сили да нарастне от сегашните 482 до 547 хиляди души. До 2011 числеността на частите на морската пехота ще се увеличи от 175 на 202 хиляди души, а към 2013 числеността на частите със специално предназначение ще нарастне с 13 хиляди души.


Според проекто-бюджета, който президентът Буш внесе през февруари 2007 в Конгреса, САЩ планират да изразходват за отбрана, през 2008, 481,4 млрд долара, без да броим 93,4 млрд. долара, предназначени за войните в Ирак и Афганистан през тази година, 141,7 млрд. – през 2008 и 50 млрд. – през 2009.

Американският контрол над киберпространството

По отношение на киберпространството, освен с мащабните финансови инвестиции, Съединените щати разполагат и с още едно много сериозно предимство. Както е известно, в исторически план, нещата се развиха така, че именно в САЩ беше осъществен най-бурния и съзнателно подкрепян от държавата бум на сектора на информационните технологии и, в резултат от това, днес именно САЩ контролират Интернет. От 1998 насам, в рамките на споразумението с американския Департамент по търговията, с имената на домейните, както и с интернет-адресите, се разпорежда компанията Internet Corporation for Assigned Names and Numbers ( ICANN ). Така, макар че формално става дума за поставяне на контрола върху развитието на Интернет на комерсиална основа, де-факто, Мрежата се контролира от американското правителство. Затова едва ли може да има някакви съмнения, че новият Команден център на киберпространството ще разполага с максимално широки възможности за секретна дейност, използвайки Интернет. Тоест, очертава се ситуация, когато една държава постава под свой едноличен контрол едно от международните пространства, което макар и да не е признато де-юре, де-факто е именно такова.

Възможната алтернатива: международен контрол на киберпространството под егидата на ООН

Така очерталата се ситуация поражда недоволство у много страни, в частност, против него открито се обявиха Бразилия, Русия, Китай, ЮАР, Иран, Саудитска Арабия, Норвегия, Швейцария и др. Всички те смятат за алтернатива на едноличния контрол в Интернет, създаването на нов орган на ООН, който да представлява интересите на всички страни-членки. Тоест, на практика, става дума за международен контрол върху Мрежата, под егидата на Световната организация.

Всъщност, подобна схема вече функционира по отношение на друго международно пространство – морското дъно. В съответствие с Конвенцията на ООН по морско право от 1982, суверенитетът върху дъното на моретата и океаните, с всичките му ресурси, извън границите на националните акватории, се осъществява от т.нар. Международен орган за морското дъно.

Идеята за създаването на международен орган към ООН за контрол на Интернет-пространството се дискутира особено активно на глобално равнище, след създаването през 2005, по време на Световната среща за информационното общество ( World Summit on Information Society - WSIS ) в Тунис, на т.нар. Internet Governance Forum , действащ по егидата на ООН. Подобни срещи се провеждат веднъж годишно и на тях се обсъждат най-актуалните проблеми в сферата на информационните технологии и развитието на Интернет. Струва си да отбележим, че по време на подготовката на първия такъв форум, проведен през 2005 в Тунис, към искането за създаването, към ООН, на международен орган за управление на Интернет-пространството, се присъедини и ЕС. Според представителите на Евросъюза, днес САЩ имат възможност да упражняват едноличен контрол върху работата на световната Интернет-мрежа, което до голяма степен се дължи на липсата на съответната международна законодателна база. Тоест, именно създаването на такава база и прехвърляне правата за управление на Интернет-пространството към нов международен орган, представляващ интересите на всички страни-членки на ООН, е пътят, който може да гарантира по-справедливо и безопасно използване на това пространство.

Очевидно е, че въпросът за сигурността следва да се дискутира не само в контекста на усилване контрола върху възможностите за използване на Интернет и киберпространството, като цяло, за извършване на престъпления или терористични нападения, а и в контекста на предотвратяване използването му за военни цели или за осигуряване доминацията на една страна (група страни) над останалите. Естествено, САЩ се опитват да отстоят позицията си, използвайки такива аргументи като исторически формиралата се Интернет-система и правата върху нея, опасностите, свързани с евентуалната и промяна и нейната техническа сложност, което изисква тя да се управлява от единен център по вече отработени механизми, или пък неспособността на страни, в които нивото на развитие на информационните технологии не е особено високо, да се справят с нея и т.н. В тази връзка обаче, си струва да цитираме изказването на представителя на ООН Йосио Уцуми на втората среща на Internet Governance Forum , проведена през есента на 2006 в Атина: „Независимо от това, какво техническите експерти определят като “най-добра система”, или от оправданията, че това е единствено възможния начин на работа, знаем, че няма такива системи или технологии, които вечно да си останат най-добрите”.

Много показателно бе и изказването на гръцкия министър-председател Костас Караманлис, който разкритикува американската позиция и призова участниците в срещата да работят за „повече демокрация в Интернет”. Тоест, не само на експертно, но и на държавно равнище се признава, че Интернет, който досега се възприемаше в общественото мнение като „пространство на свободата и демокрацията”, всъщност се нуждае от демократизиране, що се отнася до формите, методите и средствата за управление на това пространство.

В същото време е ясно, че ако САЩ съумеят и по-нататък успешно да отстояват позицията си за едностранен контрол върху Интернет-пространството и отчитайки плановете за създаване на Команден център на киберпространството, можем да очакваме, че това пространство не само няма да бъде „демократизирано”, а – напротив – окончателно ще попадне във властта на едно все по-авторитарно управление, целящо световна хегемония, включително и по линия на контрола над световната Мрежа.

Освен това, киберпространството ще бъде милитаризирано, което, както се очертава, може да се случи и с друго международно пространство – космическото. Промените в космическата доктрина на САЩ недвусмислено доказват наличието на съответните планове за военно използване на Космоса. Следва да отбележим, че перспективите за поставяне под контрол на тези международни пространства, в значителна степен произтичат от относителната свобода, с която САЩ разполагат в сферата на военното използване на морското и въздушното международни пространства.

Действително, през март 2007, сред най-обсъжданите международни теми беше увеличаването на американската военно-морска групировка в зоната на Персийския залив. Държавният секретар Кондолиза Райс обясни пред Конгреса изпращането там на втора група самолетоносачи (както и снабдяването на редица страни с противоракетни комплекси Patriot -3 ), с необходимостта да се демонстрира решителната американска позиция пред Иран, който, според нея, не възприема сериозно готовността на САЩ да запазят военното си присъствие в Залива.

Разбираемо е, че практически неконтролируемите маршрути на американските групи от самолетоносачи, които реално представляват малки армии, способни да водят война във всички региони на света, са достатъчно голямо изкушение за продължаването на сегашната едностранна политика на САЩ, срещу която напоследък нееднократно се обявиха представителите на редица държави в Европа и света, включително руският президент Путин по време на Мюнхенската конференция по сигурността през февруари. Там той заяви, че: „Днес сме свидетели на почти неограничено, хипертрофирано използване на сила в международните отношения, т.е. на военна сила, която тласка света в бездната на постоянно редуващите се конфликти”.

Както изглежда, ако в най-скоро време световната общност не предприеме усилия (паралелни на сегашните действия за търсене на възможности за диалог, мирно разрешаване на конфликтите и укрепване ролята на колективната дипломация), насочени към консолидирано блокиране на плановете за използване на международните пространства за военни цели, в съвсем скоро време силовата политика ще получи мощен тласък и ново развитие, включително и превръщайки се в основен инструмент за решаване на проблемите в международните отношения. Защото силовата политика, провеждана от една страна, рано или късно провокира аналогичната реакция на останалите, принудени за защитават собствените си интереси.

От друга страна, установяването на контрол върху международните пространства, който да се осъществява от името на всички страни-членки на ООН и на нейна основа, може да се окаже реална възможност за укрепване позициите на привържениците на многополюсния свят и колективния подход към мирното решаване на международните проблеми и конфликти. В този контекст, създаването на международен орган към ООН за контрол на Интернет, или на киберпространството, като цяло, може да се окаже едно успешно начало, опитът от което по-късно да се използва и за решаване на проблемите за контрола и на останалите международни пространства: морското, въздушното и космическото.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Роденият през 1960 във Витлеем палестинец Омар Махмуд Абу Омар създава най-четения материал с джихадистко съдържание. Под псевдонима Абу Катада ал Фалъстини той пише Ма'алим а т тайфа ал мансура фи акр дар ал мо'оминин (билад аш шам) – “ Характеристики на победоносната група в земята на къщата на вярващите (страната на Сирия) ” , предизвикваща най-голям интерес измежду всички текстове за джихада, публикувани на електронната страница “Единобожие и джихад”. От 1993, заедно с шестчленното си семейство, той живее в западните покрайнини на британската столица. В началото на 2001 е обвинен за принадлежност към терористичната група Комитет на фетвата на Ал Кайда. Арестуван е едва през 2003, но през март 2005 го пускат под гаранция и оттогава е под домашен арест. Любопитното е, че въпреки настоятелното искане на йорданските власти за екстрадиция, официален Лондон не предприема съответните действия.

Неговата съпричастност към радикалните джихадистки идеи не буди съмнение. Препоръките, фетвите и съветите му оказват голямо влияние върху изявени дейци на радикалния ислям като Мохамед Ата, Закария Мусауи и други. По оперативна информация някои от атентаторите на мадридската гара Аточа се опитват да се свържат с него преди да се самоубият, разкрити от испанската полиция. Огромното влияние на ал Фалъстини върху джихадистките интелектуални кръгове в Европа му печели прозвището “духовен лидер на Ал Кайда на Стария континент”. Обикновено го представят като внушителен салафитски мислител, въпреки че палестинецът очевидно съчетава теорията с практиката. Според редица западни медийни източници, той превежда между 300 000 и 600 000 долара на иракската терористична групировка „Ансар ал ислам”, с което доказва и съпричастността си към “малкия джихад”.

Творчеството на Абу Катада

се състои от малко на брой, но изключително качествени и силно философско звучащи творби. За разлика от други свои идейни събратя, при него компилативният елемент е силно редуциран, а мисълта - концентрирана. Не се забелязва характерното за мюсюлманския начин на изразяване “разпиляване на идеите”. По тази причина палестинският шейх не оставя след себе си творба с обем на книга. Дори текстовете му трудно могат да се определят като студии, те са по-скоро статии.

Произведението “Съдбата, разбирането на закономерностите и тяхното влияние върху джихада” е класически религиозен трактат, в който изобилстват философски понятия като аш шарии , “законодателят”, ал коуни , космическият, ал мохтади , направляваният (т.е. човекът). В координатната система на Ал Фълестини това са трите основни действащи елемента, чието взаимодействие гарантира диалектиката в света. Понятийната му схема е твърде опростена. Всевишният създава космоса, а човекът просто следва да възприеме и се подчини на тази реалност. Той трябва да се остави да бъде направляван от Всевишния, тъй като всички действия, противоречащи на тази логика, са разглеждани като фусад (порок). Абу Катада е категоричен: “Движението на (човешкото –б.а.) съществуване е свързано с движението на невидимия (Аллах- б. а.) , така както кукловодът определя движението на куклите. В него няма място за човешкото желание” . Чрез императива на божието предопределение джихадистът оправдава отказа от търсене на причинно-следствена връзка във всяко човешко действие. Постъпките на всяко лице са обречени на неуспех, ако то ги постави върху рационално-логическа основа. Разликата между вярващият и неверника е, че първият възприема закономерностите, но заедно с тях получава и божието съгласие. При втория, божието благоволение отсъства, въпреки разбирането му на закономерностите.

Конфликтите в света са предизвикани именно от възприемането или невъзприемането на божието предопределение, изразяващото се в религиозната доктрина. Битките, които са причинени от подобни различия, никога не свършват за разлика от тези, мотивирани от чисто материални аргументи. Джихадистът отбелязва, че идеологията не е стока за продажба. Тя е инструментът, чрез който вярващият желае да промени космоса, изпълнявайки повелята на Всевишния. Цялостната промяна на космоса става единствено чрез революция.

Въпреки откровеното послание за насилие, което съдържа философията на Абу Катада, тя оставя място за отстъпление пред императива за осъществяване на цялостна и перманентна революция. Авторът разделя опонентите на две категории. В първата група са тази, които са заблудени и не са успяли да възприемат по най-добрия начин божието послание. Ал Фалъстини ги характеризира като “мюсюлмани с непълна вяра и ограничени в някои неща” . Интересно е обаче, че той не дава допълнителни детайли, нито пояснява в подробности разбирането си за подобен тип антагонизъм. В този случай, битката няма да е много ожесточена и вероятно ще приключи с помирение. Ако обаче опонентът (дори тук не е използвана думата “враг”) е кафир, муртад , т.е. неверник, вероостъпник, тогава няма компромис и битката ще се води до край.

Подобна схема на действие палестинският мислител очертава пред съвременните ислямистки групировки. Последните ще имат успех единствено, ако осмислят божието предопределение в своята борба. Отделните техни членове трябва да припознаят правителствата в днешните ислямски страни като основен опонент, прегърнали безвъзвратно идеите на езичеството и вероотстъпничеството. Ако не го направят, рано или късно ще достигнат до позорните преговори за мир. Детерминизмът на Абу Катада е толкова силен, че палестинският шейх пророчески лансира тезата, че задачата на отделните джихадистки формации не е въпрос на постигане на конкретна военна победа, а на поведенчески пример. Идеята е те да се подчинят на божието предопределение, което така или иначе ще реализира своите закономерности.

“Защо джихадът?” е едно от основните произведения на този палестински радикален мислител. В него отново доминира идеята за предопределеността на сблъсъка между истината и лъжата, за перманентната битка между тези два фактора. В същото време творческата му фантазия генерира нов лост, който ще се окаже решаващ за реализиране на иманентната победа на истинските мюсюлманите над техните опоненти. В конкретния случай не става въпрос за отказ от джихад, а напротив - за подобряването на богатия теоретично-приложен инструментариум за водене на “малкия джихад”. Новият тип инструментализиране на джихада Абу Катада аргументира с реалностите на разпространението на правата вяра. Възприел салафитските трактовки на единобожието, ал Фалъстини акцентира върху факта, че пророкът Мохамед неслучайно е последен от тримата божии пратеници. Те са сред хората за да им напомнят, че те трябва да спазват своите задължения към свръхестествената сила . Палестинският радикал счита, че ислямският пророк е изпратен на целия свят – “бели, черни и червени, араби и чужденци, както и езичници, евреи и християни” . В същото време, нито един от другите пророци няма такива големи и отговорни задължения, защото те са изпратени единствено на “техните общности”. Авторът внушава мисълта, че посланието им носи ограничен характер, докато ислямският пророк има привилегията да разпространява божието послание на целия свят. Казано другояче, в съзнанието на този ислямист християнското и юдейското религиозно послание е регионално, а ислямското - универсално.

Изхождайки от реалностите на създаването на истинската ислямска държавност, Абу Катада вижда два начина за нейното установяване и укрепване – чрез Корана и меча. Палестинският богослов детайлно рисува социалните рамки на двата подхода. На първо място, той фокусира върху ролята на улемите и цитира сунитски текст, който отбелязва, че “учените са наследници на пророците” . Те носят в себе си най-чистия и истински ислям. Оригиналното в случая е, че в идеалния си вид техният образ се отъждествяна с ас сахаба , т.е. съратниците от първото поколение на пророка Мохамед. Последните имали силата и непоколебимостта да се противопоставят на всички заговори срещу исляма, тъй като носели в сърцето си най-голяма доза от божието послание. Те, както и останалите две поколения, ат табиюн и ат табии табиюн , т.е. съратниците и съратници на съратниците, представляват пример за упражняването на джихад със сърцата си . Идеята е, че единствено въпросната група е успяла да съчетае в своето поведение двата подхода, тъй като е имала необходимия интелектуален и морален капацитет за този подвиг. Ислямисткият мислител идеализира мединския управляващ елит след смъртта на пророка, очертавайки двете необходими кадрови качества за изграждане и поддържане на истинска ислямската държавност – вяра в посланието, подплатена с дълбоки научни познания, и непоколебимост в осъществяване на военния джихад.

Обръщайки се към своя едноверец, ал Фалъстини прави извода, че днес “науката е изгубена, мюсюлманската общност - затънала в незнание, нещастията – многобройни, правата на мюсюлманите – нарушени, земите им – окупирани, а управляващите в ислямския свят – вероостъпници” . Причина за това е, че съвременните ислямски улеми не изучават истинските шариатски извори. За такива ал Фалъстини посочва фетвите на имам Ибн Таймия, книгите на имамите Ахмед бен Ханбал, Абу Асим, Ибн Хазима и други. Изброените източници категорично поставят Абу Катада сред последователите на салафито-джихадисткото течение. Останалото научно творчество в ислямския свят палестинецът определя като “еретизъм, грях и вина” . Според него, то следва логиката на езичниците, а самите учени-несалафити приемат влиянието на немюсюлмански идеи. В богатия спектър от враждебни на ислямската религия и общество доктрини, Абу Катада посочва секуларизма, демокрацията, социализма, комунизма и други. Базирайки се на цитати от свои съидейници (Шанкати, Ахмед Шакер, Мохамед Факи и други) той критикува остро човешките, позитивните закони, действащи в света. Радикалът се обявява срещу лозунга, застъпен в много политически платформи (включително и конституционни текстове) в съвременния ислямски свят: “Религията за Аллах, Родината за всички”. Абу Катада отстоява позицията, че мюсюлманинът и неверникът не могат да имат равни права в управлението. Аргументирайки се, че обратното положение би било несправедливо, тъй като отношението на неверниците към мюсюлманите се изчерпва с това да им “издигат бесилки, да ги хвърлят в затворите и да ги прогонват от земята им” .

Враговете на ислямистите

Абу Катада ясно дефинира основния враг. За такъв той възприема „неверническите правителства”, управляващи ислямския свят. Основната причина е, че те прилагат законите с нешариатско съдържание, създавайки организации като Лигата на арабските държави или участвайки в организации като ООН. Според него, тези режими могат да бъдат победени само от нов субект, притежаващ конкретни социално-политически характеристики. Той го нарича ат тайфа ал мансура , т.е. победоносната група. Единствено тя, в съвременните условия, е в състояние да възпроизведе качествата на първите три поколения последователи на пророка Мохамед, а именно да се превърне в хибрид между наука и джихад, зад който прозира профила на идеалния индивид – муджахидина-интелектуалец. Последният, на практика, играе ролята на човека-кентавър в древногръцката митология, единствено способен да победи силите на злото. Така Абу Катада реализира по оригинален начин характерното за салафитската методология проектиране на факти от средновековното минало в съвременността. Той търси социално-политически управленчески конструкции в Медина от епохата на Праведните халифи (632-661) и ги инплантира в действителността на ислямския свят от началото на ХХІ век. Приносният момент в “иновационната” дейност на палестинския салафит е най-вече терминологичен. Той, до голяма степен, отъждествява името си сред експертите на цялостното салафитско творчество среди, именно с израза ат тайфа ал мансура , т.е. победоносната група. Възможно е, по един относително популистки начин, това сполучливо словосъчетание да гъделичка самочувствието на широката читателска аудитория, припомняйки й отминалите времена на слава и триумф на халифата, за разлика от сегашната тъжна действителност. По този начин може да се обясни голямата популярност на подобен тип химерични конструкции.


Важно произведение в оригиналното творчество на Абу Катада е “Целите на джихада”. В него той лансира идеята, че индивидуалният джихад е фикция, обречена на неуспех. Групата е единствената законосъобразна рамка, чрез която вярващият трябва да реализира джихадистките си задължения. В тази връзка, Ал Фълестини градира конкретните произтичащи задачи. Най-важната е да се възстанови колективния договор, чийто материален израз е изчезналият халифат. Това е етатистката форма, за която уммата трябва да се сражава. Доказателство за болестта на ислямската нация е именно разпадането на средновековната ислямска империя. Интересното в случая са силните нападки срещу софитството - ислямския мистицизъм, който Абу Катада представя като бацила, разяждащ тялото на нацията . Проблемът според палестинския радикал е, че софитските идеи са проникнали в социалната тъкан на уммата чрез образованието, организирано от различните местни шейхове. Той посочва две личности, носещи пряка отговорност в това отношение – Сайд Хауи и Хасан Тураби. Първият издига лозунга за възраждането на уммата посредством налагането на софитския образователен модел и възпитание на младото поколение, а вторият е обвинен, че бездейства, въпреки доминацията на тези пагубни идеи в най-голямата по територия арабска държава – Судан. Абу Катада смята, че софитските ордени не могат да се превърнат във фундамент на джихадистката група, тъй като нямат необходимия идеен потенциал. Те са социалните колективи от ислямското минало, докато джихадистките – на бъдещето. Джихадистките идеи обновяват личността, а софитските я ерозират.

Палестинският джихадист продължава разсъжденията си за джихада и в статията “Глобализация на цивилизационните възгледи и задължението на джихада”. В нея той констатира, че сред значителна част от джихадистките формации надделяват субективните амбиции и материалните аспирации . Това е факт, въпреки издиганите лозунги за възстановяването на халифата, идеалната държава на ислямските радикали. Абу Катада твърди, че личният живот на муджахидините не винаги съответства на цивилизационните изисквания на истинския ислям. И дава пример, че някои муджахидини употребяват алкохол. Освен това Ал Фалъстини е на мнение, че ако държавата в ислямския свят позволяваше на радикалите да имат свободен достъп до джамиите, те едва ли щяха да са толкова усърдни в своите дела . Той критикува недостатъчната вяра на редовите бойци от джихадистките групи, тъй като тяхната работа е преди всичко “цивилизационна” и постига целите си само, когато муджахидините възприемат чрез сърцето си компонентите на истинското единобожие. В последното се смесват два взаимно преплитащите се пласта: “единобожие на култа” (видимите поведенчески белези) и “единобожие на следването” (вътрешното убеждение, което няма видими белези) . Възможността за ефективното им съчетаване дава единствено салафитството като методология и, респективно, правно-догматичната амалгама на школите на ашаиритите и тази на матрудитите. Последните две мисловни тенденции, заченати в средновековна Медина, представляват дошариатския генезис на най-консервативното течение в най-разпространената ислямска деноминация - сунитството. Имам Ахмед бен Ханбал използва техните идеи и методологически подходи за да формулира собствената си нормативистична школа в ислямската правна система .

Какво представлява джихадизмът

Характеризирайки джихадисткото движение, Абу Катада въвежда нов термин. Той го нарича джихад ал амал , т.е. джихад на надеждата, чиито основен белег е възприемането на въоръжената борба само като една от формите за налагането на истинската ислямска държавност. Харака ас сахаби ал ауал , т.е. движението на първото поколение съратници на пророка Мохамед е прецедент в ислямската история. Според автора, появата му се дължи на изключителните индивидуални качества на отделните исторически личности, без които е невъзможен триумфа на истинския джихад. Ал Фалъстини сравнява „титаните” Хасан ал Банна и Саид Кутб със следващите поколения ръководители на „Мюсюлманските братя”. Според него, последните са довели движението до криза, защото допускат множество грешки, породени от личната им некомпетентност. Като добър пример за възраждането на истинския ислям в Саудитска Арабия са посочени шейховете Салман Ауде и Съфър Хауали . Те олицетворяват вярата в исляма, като палестинският салафит завършва материала си с констатацията, че “там където има вяра има и победа” .

Ролята на ислямистките движения и опасностите, на които са изложени, е тема на друга публикация на радикалния палестински мислител. В статията “Ислямските движения и съвременните съюзи” Абу Катада анализира идеологическите сътресения, на които са подложени ислямистите и военното поражение, което търпят на този етап. Той смята, че причина за това са съюзническите им отношения с някои неислямски сили. Подобна тенденция на тактическо позициониране е започнала, когато националистическите идеи в ислямските общества са достигнали своята кулминационна точка. Най-общо, Ал Фалъстини обяснява въпросната националистическа вълна с осъществяването на “кръстоносните войни” срещу мюсюлманите . Според него, реакцията на мюсюлманите срещу чуждата намеса приема две форми, чието съдържание представлява откровена девиация от истинския джихад. Първата има антитурска форма и се изразява в организирането и избухването на “великата арабска революция”. Арабите обаче бързо стават лесна плячка на заговорите на великите сили, които по време на въпросните исторически събития са водени единствено от колониалните си апетити. Абу Катада акцентира върху ловките британски маневри за спечелването на арабите с цел по-лесното изтласкване на войските на Османската империя от региона на Близкия Изток. Втората е сключването на съюзи с режими, които лицемерно приемат исляма, прикривайки безбожната си същност. Нещо повече, последните са “откровени агенти на Запада и целта им е да провалят истинската борба на исляма срещу езичниците и неверниците” . В това отношение авторът дава многобройни примери: тактическите споразумения между Насър и „Мюсюлманските братя”, примирията между ислямистите и антиислямските режими в Ирак по времето на Садам Хюсеин, в Йемен и Сирия. Дори компромисите, които правят някои саудитски учени с режима в Риад, са силно критикувани. Своебразна форма на такъв тип антиислямски съюз е навлизането на представители на салафитските среди в политическите институции на безбожната държава – законодателната и изпълнителната власт на страната. Абу Катада е категоричен, че подобни постъпки не могат да бъдат оправдани по никакъв начин. Тези, които предприемат такива ходове са водени само от религиозното си невежество и неразбирането на политическите реалности в ислямския свят.

Програмата на Абу Катада

Статията “Характеристики на победоносната група в земята на къщата на вярващите (страната на Сирия)” и днес остава програмния материал на Абу Катада. Той впечатлява преди всичко с формата и приповдигнатия си декларативен тон, чрез които се отличава от другите представени материали. Краткият текст е много добре структуриран, приличайки по-скоро на пространен позив, отколкото на философско-богословски трактат. Присъствието на преамбюл, както и на отделно озаглавени абзаци оставя впечатление за стегнатост, яснота и най-вече директно обръщение към читателската аудитория. Самите наименования на отделните части на статията са до голяма степен повторение на предишни негови изследвания, което също подсилва усещането за завършено доктринално обобщение. Популярността на текста се дължи най-вече на формата, а не толкова на съдържанието, представляващо заимстване на идеи, вече развити в по-ранни материали.

В преамбюла авторът най-общо пресъздава трагичната обстановка, в която днес живеят мюсюлманите. Те са се отдалечили от пътя на истинския ислям, което е основната причина за сегашното им състояние. По този начин изкусният пропагандатор поставя основите на ориентирания към широката публика похват за лесно внушаване на дадена идея – контраста. Той обрисува какво е положението днес и умело насочва читателя към отговора на въпроса “какво трябва да е бъдещето?”, използвайки върху дихотомията “добро-лошо”. Естествено, това става по начина, по който самият той желае.

В първия абзац, озаглавен “Това е нашата доктрина”, Абу Катада ясно очертава параметрите на конфесионалната си принадлежност, внушавайки отново своето доктринално-политическо превъзходство, благодарение на дуалистичния подход. “Ние сме сунити по вяра, живеещи сред мурджиити и хариджити” . Може би именно тази конфесионална прямота отличава Ал Фалъстини от останалите салафито-джихадистки мислители, които не се впускат подробно в критики срещу своите верски врагове. Той разсъждава върху понятието неверничество, което дели на итикади , т.е. мисловно и амали , т.е. работно. Според него, много по-опасно е първото, тъй като е причина за второто. Ислямисткият теоретик смята, че в ислямския свят по-голямата част от неверничеството може да се определи като неверничество на незнанието или най-общо казано, на ината. Той дори използва термина куфр ат тауаиф , т.е. неверничество на сектите. Идеологическите му различия с тях са в догматични области като задълженията към Всевишния, лоялност и непокорство и т.н., но също и в чисто политически сфери като властта, законодателството и други. Много по-подчертано негативно е отношението към ал мунафикин , т.е. лицемерите, които зад религиозното було се стремят да запазят властовите си позиции, пари и привилегии. Интересното в случая е, че този палестински радикал е един от малкото, които класифицира шиитите сред непосредствените опоненти на собствената му деноминация. Наричайки ги с нарицателното рауафида , т.е. хора които отказват, той влага онова неприкрито чувство на омраза, което питаят някои сунитски улеми към своите конфесионални съперници .

В конкретния случай Абу Катада употребява съвременния политически термин, изразяващ конфесионалната омраза на сунитите към шиитите, който е обременен с много силен политически контекст. В друг свой материал обаче (“Опасна фетва, велика по статут, за постановките на хатибите и шейховете, осигуряващи помощ и подкрепа на онези, които подменят милостивия шариат”) той демонстрира същото чувство, макар че го омекотява, поставяйки го в исторически контекст. Там шиитите са квалифицирани като занадик , т.е. безбожници и муртадин , т.е. вероотстъпници. Ал Фалъстини говори за създаването на Фатимидския халифат и за победите на неговия пълководец Джаухар ас Съкили, създател на днешната египетска столица Кайро. Всъщност, сунитският радикал се опитва да внуши неприемливостта, от историческа гледна точка, на факта, че центърът на съвременната сунитска догматична мисъл - Университетът Ал Азхар е създаден именно от шиити. Възможно е причината за подобни разсъждения да са опасенията на някои екстремистки настроени сунитски кръгове, че понастоящем все повече гласове в и извън Египет се надигат за завръщането на страната в лоното на шиитството .

Интересното за този параграф е, че заглавието му става модел за подражание. То се възприема от много джихадистки групировки като своеобразна формулировка. Терористични формирования, като бригадите „Абу Хафс ал Мъсри” (известна още и като „европейският клон на Ал Кайда”), Ислямска армия в Ирак и други, създават свои програмни документи под същото наименование.

В “Характеристики на победоносната група в земята на къщата на вярващите (страната на Сирия)” Абу Катада говори принципно против враговете на исляма, без да назовава конкретни имена. Това той прави с много по-големи подробности в друго свое изследване “За съвременните мурджиити”. Там в детайли описва “плагиатството, манипулациите и откровените лъжи” на изследователи като Селим Хиляли, Мурад Шукри и Али Халаби, които обвинява в службогонство на официалните власти, и по-конкретно на йорданското правителство . Ал Фалъстини отбелязва като голямо достойнство оказването на колективен идеологическия отпор на еретиците, които той нарича с различни имена: мурджиити, хариджити или езичници. Авторът с гордост подчертава включването в тази кампания на “тежката артилерия” на салафито-джихадисткото движение – Абу Мохамед Макдаси .

В своята идеологическа изповед салафитският муджахид ясно декларира нормативните параметри на своето действие – Корана и сунната. Той е категоричен, че всяко “излизане” извън е тях е ерес, срещу която трябва да се води борба. Най-често цитираните от него мнения на Ибн Таймия, Ахмед бен Ханбал, Ибн Кайм и други подсказват, че става въпрос не само за формална, но и за съдържателна, безусловна принадлежност към салафито-джихадисткото идеологическо течение.

Вторият абзац “Победоносната група е бойна група” е съдържателната сърцевина на тази програмна статия. Цитирайки отделни хадиси, в които присъства думата ат тайфа , т.е. групата, Абу Катада твърди, че това понятие, което е обяснено и възхвалявано от пророка Мохамед никога не е отсъствало като феномен от живота на мюсюлманите. Става въпрос за наличието на определена елитарна група, ръководеща се в действията си от принципите на ас салаф ас салих , т.е. чистото салафитство. За да внесе по-голяма яснота относно правно-догматичните параметри на въпросния социален субект, той добавя: “Те са последователи на хадисите” . Ако насочим анализа в чисто правно-догматична плоскост, ще стигнем до заключението, че Ал Фалъстини се стреми категорично да ги разграничи от т.нар. “последователи на мнението”. Преведено на езика на ислямската правна догматика, става въпрос за привържениците на радикалната ханбалитска школа, които за разлика от тези на другите три сунитски школи (ханафити, маликити и шафаити) буквално се придържат към текстовете на Корана и, съответно, стесняват в най-голяма степен обхвата на хадисите, залегнали в сунната.


Абу Катада дава Сирия като пример за съществуването на такъв социално-политически и догматичен тип група. Той обаче се базира не върху фактите от съвременността, а върху историческата епоха, която е описана в трактатите на имам Ибн Таймия. Става въпрос за ХІV век, когато “победоносната група” в Сирия и Египет била най-непоколебима в отпора срещу татаро-монголите - истински бич за Близкия Изток и исляма в онази епоха. Така, оставайки верен на салафитския си подход, Ал Фалъстини се опитва да проектира добрия пример от Средновековието в днешния ден. Желае да внуши на читателя, че също както въпросната бойна група в някогашна Сирия е проляла кръвта си срещу татарската напаст, така и той (т.е. читателя) следва да се противопостави срещу съвременните символи на антиислямизма.

Заглавието на третия абзац “Защо джихадът?” е заимствено от предишен авторов материал. Там обаче няма компилация, а само доразвиване на идеите, застъпени в него. Посланието е твърде ясно: “Джихадът е лицето на мюсюлманина по време на неговото съществуване”. Не остава и капка съмнение, че става въпрос за „малкия”, т.е. военния джихад, а не за „големия”, т.е. моралния джихад.

В четвъртия абзац “Срещу кого се бием?”, Абу Катада прави поредната класификация на враговете на истинския ислям. Като тя има повече военно-оперативен вид, отколкото философско-догматична ретроспекция. Ислямистът градира целите на джихадистката атака по следния начин, позовавайки се върху коранически цитати:

- езичниците;

- последователите на писанието (т.е. християни и евреи);

- подтисниците;

- лицемерите .

В следващия абзац “Защо вероотстъпническите групи, управляващи мюсюлманските страни, преди другите?” той прави съществено допълнение към списъка на мюсюлманските врагове. На първо място, Абу Катада поставя вероостъпниците по чисто догматични причини, отбелязвайки, че: “тази група е най-близо до нас” . Битката срещу нея придобива отличителни характеристики в сравнение с тази срещу останалите цели. Тя се определя като фитна , т.е.гражданска война, и се разглежда като неестествено състояние в исляма, противоречащо на всички принципи на шариата. Ал Фалъстини я сравнява с потушаването на въстанията на лъжепророците през VІІ век. Тогава наследниците на пророка побързали да потушат антиислямските брожения в самата държава, преди да насочат погледа си към външните врагове. Причината е, че вероостъпниците били в състояние пряко да застрашат съществуването на уммата и ислямската държавност. Палестинският мислител дава примери и от съвременността, изразявайки мнение, че именно вероотстъпниците стават причина за емиграцията на евреите в палестинските земи, както и за агресията на войските на неверниците и езичниците в целия ислямски свят .

Според него, в битката срещу управника-вероотстъпник трябва да се включат всички мюсюлмани – сунити, без разлика на деноминационната им принадлежност. Причината е, че този тип джихад се разглежда като „дефанзивен”, а не като „офанзивен”. Логично е обаче бойната група, т.е. салафито-джихадистите, да ръководят бойните действия и, респективно, да поставят на местото на отстранения от властта вероотстъпник свои имами, тъй като те изповядват най-истинския ислям.

Очевидно Абу Катада внася определи промени в разбиранията си за фард ал айн , т.е. индивидуалното задължение за изпълнение на джихада, в края на този програмен материал. В по-ранните си статии авторът изключва възможността той да се реализира в индивидуално качество (т.е. в неколективни форми), но вече е склонен да го одобри, макар и само като изключение. Догматикът обявява за “шариатска девиация игнорирането на положението, че джихадът може да бъде осъществен от един, десет, двадесет или четиридесет човека” . В своето “либерално” отношение към условията за осъществяване на джихада, Ал Фалъстини дори стига до тезата, че отсъствието на имам, т.е. водач на групата, не възпрепятства шариатския акт. Доказателство за това е, че след като ал ганима , т.е. плячката ще се разпределя по шариатския принцип (4/5 за бойците, а 1/5 за пророка и неговия наследник, т.е. за държавата, или, най-общо казано, за общи нужди) действието се оценява като законосъобразно.

В края на статията си палестинският салафит отхвърля всички обвинения към муджахидините, които предварително систематизира в няколко групи. Абу Катада отхвърля претенциите, че те се борят за постове и власт и, че веднъж взели властта, ще станат източник на корупция, че целят разрушаването на местната икономика, както и че налагат мнението си със сила, без да се съобразяват с волята на мнозинството. Ислямистът се стреми да подсили своите аргументи, добавяйки определени коранически цитати като: “Неверниците казаха на своите пратеници: ”Или ще ви прогоним от земята си или ще се върнете към нашата вяра” . и “Желаят и вие да сте неверници, както и те са неверници за да бъдете равни” . В конкретния случай обаче е необходимо да се потърси много сериозна логическа връзка между хипотезите и доказателствения материал, тъй като имагинерността, характерна за ислямските религиозни трактати, надделява над конкретиката и яснотата, присъща за мнозинството произведения на Абу Катада ал Фалъстини. Възможно е, чрез внушението за по-голяма тайнственост и очевидна смислова неяснота, авторът да се стреми да разшири тематичния си хоризонт и да постигне универсализъм на идеите си.

Безнадеждният догматик

Омар Махмуд Абу Омар (Абу Катада)е типичен представител на революционния джихад. Въпреки дългите години, прекарани на Стария континент, той не успява да възприеме нищо от европейското идейно наследство, както го правят някои от съмишлениците му – Абу Мусааб ас Сури, Абдула Азам или дори Абу Мохамед Макдаси. Не е много ясно, защо именно на него е “лепнато” прозвището “духовен лидер на Ал Кайда в Европа”. Очевидно е, че той остава напълно изолиран от информационния поток, който се отразява на чужди езици. Най-вероятно е да не си е направил труда да ги изучи в степен, достатъчна за да ги ползва в интелектуалната си дейност. Ако в текстовете на братята му по перо се появяват от време на време по някой израз или дума на английски език, или пък се прави препратка към идеите на някои виден европейски мислител, в творчеството на Абу Катада изобилстват единствено шариатски и ислямски източници. Идейната му и езикова бедност изпъкват особено при сравнителен анализ между отделните представители на джихадистката мисъл. Тоталното арабизиране на библиографската рамка хвърля много силна сянка върху претенциите за идеен универсализъм и тематична дълбочина. От друга страна, стремейки се да компенсира тези недостатъци, Ал Фалъстини използва лесно разбираем и директно адресиран към джихадистко настроената аудитория език. Стилът му се отличава със силна доза популизъм в контекста на обичайния джихадистко-утопичен дискурс. Ако Омар Махмуд се бе родил в епохата на Френската революция, най-вероятно би попаднал сред групата на якобинците – директен, пламенен, ефектен в словесните си встъпления, но утопист в начина си на действие и оставащ встрани от реалния живот. Думите му бързо палят силен огън, който обаче угасва също толкова бързо, оставяйки след себе си единствено непоправимите поражения на пожара.

* Преподавател в Нов български университет и Варненския свободен университет. Стаията е част от монографично изследване на съвременната джихадистка мисъл, което ще се появи под заглавие „Ал Кайда с перо и сабя”. В него са анализирани идеите и възгледите на видни представители на радикалния ислям като Абдула Адам, Абу Мусад Сури, Абу Мохамед Макдаси, Абу Бакар Наджи, Юсеф Ири и др.

Според авторите на Militant Ideology Atlas текстът е прочетен от 34 198, а е копиран от 4 103 човека. За повече информация вж: Militant Ideology Atlas , Research Compendium , November 2006, Editor & Project Director William McCants, Combating Terrorism Center, West Point, NY 10996, http://www.ctc.usma.edu/atlas/Atlas-ResearchCompendium.pdf, 28.01.2007, p. 7.

http://www.ctc.usma.edu/atlas/Atlas-ResearchCompendium.pdf, 8.02.2007, p. 298.

The Jerusalem post, 18.11.2002; The Christian Science Monitor, 15.03.2002, Los Angeles Times, 28.04.2003.

Материалите на Абу Катада са събрани в книга, излязла под заглавие “Статии между две програми”.

Абу Катада, Фалестини, Ал къдър уа фахам ас синан уа атарихим фи ал джихад , Съдбата, разбирането на закономерностите и тяхното влияние върху джихада, с. 4.

Абу Катада, ал Фалъстини, Ал къдър уа… с. 9.

Абу Катада, ал Фалъстини, Лимада ал джихад , Защо джихадът, с. 2.

Пак там.

Абу Катада, ал Фалъстини, Лимада …с.3.

Муслим, Сахих , Правилният, цит. по Абу Катада, ал Фалъстини, Лимада …с.5.

Абу Катада, ал Фалъстини, Лимада …с.6.

Пак там.

Абу Катада, ал Фалъстини, Лимада …с. 7.

Абу Катада, ал Фалъстини, Ахдаф ал джихад , Целите на джихада, с. 2.

Абу Катада, ал Фалъстини, Шумулият ар руия ал хадария уа фардият ал джихад , Глобализация на цивилизационните възгледи и задължението на джихада, с. 1.

Пак там.

Абу Катада, ал Фалъстини, Шумулият ар руия… с.2 .

За повече информация вж: Чуков, Вл. , В. Георгиев, Философия и теория на ислямското право, Лик, 1998.

Абу Катада, ал Фалъстини, Шумулият ар руия… с. 5.

Пак там.

Абу Катада, Ал Фалъстини, Ал харакат ал исламия уа ат тахалофат ал моасира , Ислямските движения и съвременните съюзи, с. 1.

Абу Катада, Ал Фалъстини, Ал харакат ал исламия… 5.

Абу Катада, Ал Фалъстини, Ма'алим а т тайфа ал мансура фи акр дар ал мо'оминин (билад аш шам) , Характеристики на победоносната група в земята на къщата на вярващите (страната на Сирия), с.2.

Абу Катада, Ал Фалъстини, Ма'алим а т тайфа… с. 3 .

Шиитската деноминация все по-активно се разпространява в Египет. Някои местни последователи на тази деноминация дори изявяват желание гробовете на канонизирани от шиитите светци като Али бин Али бин Аби Талиб да се превърнат в обект на световно поклонение, по примера на мавзолеите на имамите Али, Хасан, Хюсеин и други в Ирак. За повече информация вж: Ал Мъсриюн, Кайро, 09.01.2007 и сайта Мофакират ал ислам 11.02.2007, http://www.islammemo.cc/article1.aspx?id=31153.

Абу Катада, Ал Фалъстини, Хаула мурджа'а ала сър , Относно съвременните мурджиити.

Абу Катада, Ал Фалъстини, Хаула мурджа'а… с. 4.

Абу Катада, Ал Фалъстини, Ма'алим а т тайфа… с. 5.

Абу Катада, Ал Фалъстини, Ма'алим а т тайфа… с. 6.

Пак там.

Абу Катада, Ал Фалъстини, Ма'алим а т тайфа… с. 7.

Абу Катада, Ал Фалъстини, Ма'алим а т тайфа… с. 8.

Свещен Коран, Джедда, 1986, глава Ибрахим, знамение 13.

Свещен Коран, Джедда, 1986, глава Жените, знамение 89.

{rt}

През февруари 2007 в Париж беше публикуван поредният доклад на Междуправителствената експертна група по промените в климата ( IPCC ). В него, членовете и стигат до извода, че ролята на климатичните промени в голямата политика, с годините, само ще нараства. Обявявайки началото на епохата на глобалното затопляне и обвинявайки като основен виновник за тази аномалия антропогенния фактор, експертите призовават за нови политически и икономически решения, които могат драматично да променят живота на цялото човечество.

IPCC беше създадена през 1988 от Световната метереологична организация ( WMO ) в рамките на програмата на ООН за околната среда, с цел укрепване на взаимодействието между учените и политиците, които вземат решенията в тази сфера на държавно ниво. Докладите на ІРСС се публикуват на всеки 6-7 години и се признават за официални документи от 192 държави-членки на Световната организация. Първият доклад, появил се през 1990, изигра решаваща роля при подготовката на Рамковата конвенция за ООН за промените в климата, а през 1997, въз основа на нейните изводи, беше разработен и Протоколът от Киото за борба с вредните емисии на парникови газове.
Новият доклад (който е четвърти поред) съдържа прогнози, основаващи на експериментите, извършени с изключително сложни физико-математически модели на атмосферата и океана, в които са участвали хиляди учени от 11 страни. Документът се смята за своеобразна научна основа за преговорите, които ще трябва да се проведат след изтичане действието на Протокола от Киото (т.е. след 2012), който както е известно все още не е ратифициран от най-големия „замърсител” на атмосферата – САЩ.

Основните изводи

Основните изводи от доклада са следните: глобалното затопляне на климата е несъмнено и се проявява в повишаване температурата на атмосферата и водната среда, топенето на ледниците, повишаване на океанското ниво и честотата на екстремалните природни явления. Най-важната теза обаче е, че нарастването на концентрацията на всичките три основни парникови газове е резултат от човешката дейност, като се подчертава, че въздействието на антропогенния фактор върху промените в климата е пет пъти по-голямо от това на слънчевата активност.

През последните сто години промяната на средната глобална температура на планетата е била 0,74 градуса. След 1980 започва да нараства съдържанието на влага в атмосферата, което пък води до увеличаване на количеството на валежите, особено в зоните на умерените и северните географски ширини, докато в тропиците и субтропиците количеството на валежите намалява.

Осезаемо нараства скоростта на вятъра в умерените ширини. Височината на ветровите вълни в океана нараства с 1 см годишно. През последните сто години водното ниво на океаните се е повишило със 17 см, като през последните 10-15 години нараства със скорост 3мм годишно. Паралелно с повишаване на средната температура, намалява солеността на Световния океан, което е свързано и с топенето на ледниците. Криосферата (т.е. ледниците и снегът) най-точно отразява настъпващите климатични промени и практически всички нейни компоненти потвърждават затоплянето на планетата. Най-добра илюст р ация за това е поведението на планинските ледници: от средата на ХІХ век всички ледници се отдръпват, а стопената вода се оттича в океана. През последните 40 години площта на снежната покривка в Евразия е намаляла с около 5%. Ледът в Арктика намалява със 7% на всеки десет години, а температурата на горните слоеве от вечно замръзналите арктически зони се е повишила с 3 градуса през последния четвърт век.

Според учените, сегашното затопляне е най-мащабното за последните 500 години. Освен това то протича много бързо. Изводът, до който стигат участниците в парижката конференция на ІРСС е еднозначен: технологичните дейности на човека и най-вече емисиите на парникови газове ще оказва негативно влияние върху климата на планетата през цялото Трето хилядолетие.

Липсата на единна позиция

Нека си припомним, как стартира борбата с емисиите на въглероден двуокис в атмосферата. Привържениците на класическия подход към проблема за парниковия ефект се опират на хипотезата, която шведският биохимик Сванте Арениус (1859-1927) прави още в края на ХІХ век – за загряването на атмосферата в резултат на това, че парниковите газове пропускат свободно слънчевите лъчи до повърхността на Земята, като в същото време задържат излъчването на земната топлина в Космоса. Всъщност, глобалното затопляне беше официално признато за научен факт едва през 1995 на междуправителствената конференция на ООН в Мадрид.

Сред първите критици на тази хипотеза е руския професор Андрей Капица (от Московския държавен университет), който по време на лекцията си в Британското географско дружество през 1998 квалифицира теорията за глобалното затопляне като „наукообразен мит и грандиозна научна мистификация”. Оттогава насам научният свят продължава да е разделен на привърженици и противници на въпросната теория.

Според нейните противници, затоплянето е предизвикано не от повишеното съдържание на въглероден двуокис в атмосферата, а - обратното, в резултат от затоплянето в атмосферата се изхвърляг гигантски емисии от този газ. При това без каквото и да било човешко участие. Те смятат, че в основата на глобалната промяна на климата могат да бъдат само „външни”, т.е. космически причини. Напълно е възможно например, да става дума просто за циклични колебания на параметрите на биосферата. Така, по експертни оценки, на всеки сто хиляди години (през последните 400 хиляди години) се наблюдава рязко повишаване на температурата, което очевидно не може да е свързано с човешката дейност. Между другото, значителни температурни промени са наблюдавани през ХІ, ХІV и ХVІІ век.

Не може да се изключи и влиянието на вулканичната дейност, слънчевата активност, промяната в наклона на земната ос и периода на въртене на планетата, пожарите, слънчевите петна и ред други фактори. Някои учени пък дори твърдят, че само след половин век ще настъпи глобално охлаждане, последвано от ново затопляне в началото на следващото столетие. Според тях, всички астрономически данни сочат, че се движим към нов ледников период. И тъкмо антропогенната намеса забавя процеса на глобално замръзване на планетата, което иначе би могло да настъпи още през следващите столетия.

Политическият аспект на проблема

Наред с чисто научния спорове, проблемът безспорно има и много сериозен политически аспект. Той много точно беше формулиран от британския климатолог Пиърс Корбин, според когото: „Теорията за глобалното затопляне в резултат от парниковия ефект, която сега се налага в масовото съзнание, все повече се отдалечава от истинската наука, превръщайки се в своеобразна мистична догма. Всъщност, че тя няма особена научна стойност и обслужва интересите на определени лобистки групи”.

Действително има редица факти, потвърждаващи, че в полза на въпросната теория се лобира много активно. Така, редица документи представени през 1995 в Организационния комитет на Мадридската конференция, въобще не бяха поставени за разискване. Още по-показателен е скандалът, избухнал по време на Международния семинар по проблемите на промените в климата и Протокола от Киото, проведен в през 2004 в Москва, под егидата на Руската академия на науките. Там някои от поканените западни учени потвърдиха опасенията на руските си домакини, относно присъединяването на Русия към Протокола от Киото. Веднага след това съветникът на британския премиер Блеър по научните въпроси Дейвид Кинг се опита да накара организаторите да задраскат от списъка на участващите повече от половината чуждестранни представители.


Това са само два примера за скритата политическа борба, съпровождала навремето приемането на Протокола от Киото. Имайки предвид постоянната манипулация на фактите в нея, е трудно да се каже коя от страните е права. Ясно е обаче, че борбата с промените в климата може да се окаже сред най-печелившите икономически отрасли, т.е. да се превърне в гигантски глобален бизнес.

Няма съмнение, че теорията за глобалното затопляне е изгодна за мнозина. Политиците успешно го използват като „плашило” пред избирателите в предизборните си кампания. Екологичната тема нерядко се оказва сериозна разменна карта в ръцете на едни или други партийни лидери. Според британския експерт Майкъл Хенлън, проблемът с промените в климата вече се е превърнал в достатъчно сериозен бизнес с многомилиарден бюджет, способен да привлече изключително мащабни инвестиции. При това, съвременните създатели на митове в тази сфера съвсем не са безобидни – те са готови да смачкат всеки, който застане на пътя им, опитвайки се да критикува тяхната теория. Между другото, изключително интересна интерпретация на този процес дава световно известният американски писател Майкъл Крайтън (автор на „Юрски парк”) в сензационния си трилър „Състояние на страх” (Издателство „Бард”, 2005) , където разказва за заговор, чиито участници са учени, политици и активисти на „зеленото” движение, опитващи се да дестабилизират световната икономика. За първи път в ролята на „лошите” се изявяват т.нар. „еколози”, опитващи се да докажат глобалното затопляне, фалшифицирайки резултатите от метереологичните наблюдения и искуствено провокирайки природни катаклизми.

Гражданите на планетата Ширак и Блеър

Резултатите от февруарската конференция на ІРСС в Париж, свидетелстват, че днес на глобално ниво съвсем съзнателно се лансира и налага само една теория за това, което се случва с климата на планетата. В същото време се полагат значителни усилия за да се убеди обществото, че тя се подкрепя от цялата световна научна общност. Резултатът от което е, че всички усилия изглежда ще бъдат хвърлени не за изучаване на въпроса, как човечеството би могло най-добре да се приспособи към новите условия на живот, а за борба с тях.

В това отношение е показателно, че участниците на конференцията в Париж не дават никакви политически и икономически препоръки, а се задоволяват с разработването на модели за развитие на събитията в зависимост от това, дали концентрацията на парниковите газове ще нараства според „оптимистичните”, „средните” или „песимистичните” прогнози. Показателно в това отношение е изказването на ръководителя на една от работните групи на конференцията Сюзън Соломон, според която: „ние приключихме с работата си и сега вие сами трябва да решите, как ще живеете занапред, какви политически мерки следва да се предприемат и как да се планира икономическото развитие”.

Първата политическа реакция на изводите на климатолозите беше на Жак Ширак, чиито президентски мандат изтича през тази година. Възползвайки се от присъствието в Париж на целия световен елит в областта на климатологията, той организира на 2 февруари Световна конференция по проблемите на околната среда, под надслов „Граждани на Земята”. В изказването си пред участниците в нея, френският президент призова за незабавна „тройна революция”: революция в съзнанието, икономиката и политиката. Впрочем, първата вече е почти факт, имайки предвид, че дори американският президент Буш призна сериозността на „климатичното предизвикателство”, а китайските власти вече изглеждат по-склонни да приемат необходимостта от използването на по-ефективни и чисти енергоносители.

След края на срещата „Граждани на Земята” бе приет т.нар. Парижки призив, с който представители на 46 държави подкрепиха предложението на Ширак за създаването на Световна организация за опазване на околната среда към ООН (от типа на ЮНЕСКО или Световната здравна организация) и се договориха, че ще проведат нова среща по тези проблеми в Мароко, още през пролетта на т.г. Френските медии коментираха инициативата на президента, отбелязвайки, че Ширак е стартирал световна екологична революция, „превръщайки се в нейно знаме”.

Не по-малко активен в тази сфера е и британският премиер Тони Блеър (между другото, именно британските учени и политици са най-големите „лобисти” на теорията за глобалното затопляне). Блеър, който също възнамерява да се оттегли от поста си през 2007, обяви намерението на Обединеното кралство да разработи съвместно с някои други страни, енергиен проект за предотвратяване по-нататъшното глобално затопляне на климата. Според него, проектът може да се основава на използването на технологии за „поглъщане” и последващо „складиране” (под земята или в плътната част на морското дъно) на вредните емисии от въглероден двуокис. В речта си пред долната камара на Британския парламент, през февруари, Блеър отбеляза, че целите на проекта не са окончателно формулирани и тепърва ще бъдат обсъждани с президента на САЩ и някои други световни лидери. Той подчерта, че: „за гарантиране на условия, способстващи за реализацията на необходимите сериозни промени, са необходими инвестиции в сферите на научните изследвания и новите технологии, които ще ни позволят да създадем специални устройства, способни да поглъщат и съхраняват въглеродния двуокис отделян от автомобилите например”.

Просто и само бизнес

Китай, който така и не подписа Протокола от Киото, въпреки това, навреме съобрази какви мащабни икономически ползи би могъл да получи от реализацията на съдържащите се в него решения. Непосредствено след приключването на сесията на ІРСС в Париж, в Пекин бе обявено за създаването на международна борса за търговия с квотите за емисиите на въглероден двуокис. При това в този китайски проект активно е ангажирана и ООН, която обяви, че пуска специални кредитни облигации за новата борса. Очаква се, че те ще се котират в китайската столица, както и че пекинската борса бързо ще си извоюва водещи позиции в този стратегически важен сектор от борсовата търговия. Днес общият обем на продажбите на квоти за емисиите на въглероден двуокис надминава 3 млрд долара, като основната част от сделките се реализира на специализираните борси в Лондон и Ню Йорк. Скоро към тях ще се прибави и тази в Пекин.

На свой ред, една от водещите инвестиционни банки на планетата – британската „Бърклийз кепитъл”, напук на общоприетите възгледи за разрушителния ефект от глобалното затопляне, твърди в свой доклад, че необходимостта от увеличаването на енергийните мощност с 50% до 2035, при едновременното намаляване на сегашната тотална зависимост от петрола и природния газ, ще доведе до енергийна революция. Според британските експерти, резултатите от нея ще бъдат съпоставими с тези от комерсиализацията на Интернет. В доклада се отбелязва, че: „Именно днес се формират условията за подобна революция. Всички исторически промени в прехода към нови видове гориво – от торфа, към дървата, въглищата, а после и към петрола и природния газ – са стимулирали икономическото развитие. Но, както при всяка революция, и в тази ще има победители и победени: в случая най-големите печалби ще отидат в енергийния сектор”. Проблемът за нас, българите, е в кой лагер – на победителите, или на победените, ще се окаже нашата страна.

Очевидно е, че за някои глобалното затопляне ще бъде катастрофа (най-голямата трагедия очаква Африка), за други обаче може да се окаже наистина златен шанс. И за едните, и за другите обаче, то ще означава драматични промени в политиката, икономиката и, което е особено важно, в мисленето.

Следващият етап в глобалната дискусия по проблема стартира на срещата на върха на ЕС в Брюксел в началото на март, където лидерите на страните-членки постигнаха политическо решение целите за използване на възобновяеми енергийни източници да имат задължителен характер. Според тях, това ще позволи намаляването на емисиите на парникови газове с около 20%. Малко по-късно, през април, в Брюксел ще бъдат обнародвани резултатите от дейността на Втората работна група на ІРСС, занимаваща се с анализ на конкретните последици от промените на климата на планетата. Част от тях вероятно ще залегнат в основите на революционните политико-икономически решения, които ще се наложи да приеме световният политически елит, ако иска да отговори адекватно на новите глобални природни предизвикателства пред човечеството.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Тектоничните промени в глобалните стратегически пластове трябва бързо да доведат до ново устойчиво състояние, иначе светът ще се сблъска с невъобразимите последици от хаоса, който може да последва.

Първата, измежду тези промени, е чувствителната загуба на престиж, която САЩ понесоха в Западна Азия, където сондажите на общественото мнение показват, че арабите се опасяват от Съединените щати повече, отколкото от Израел или Иран. Повечето американци все повече се убеждават, че интервенцията в Ирак е навредила много сериозно на американското влияние в Западна Азия.

Въпреки че САЩ продължават да са основната глобална икономическа, военна и технологична сила, грешките в действията им позволиха на някои други страни да си извоюват ключови позиции. Очевидно е, че намеренията на Америка да трансформира света (както успя да го направи непосредствено след края на Втората световна война) вече не съответстват на възможностите и да ги осъществи на практика.

Втората промяна е възходът на Русия. Февруарската реч на Владимир Путин на конференцията по сигурността в Мюнхен, в която той, в частност, посочи опасността от наличието на „само един силов център, само един център за вземане на решенията и само един господар” в международните отношения, беше като удар в слънчевия сплит за повечето западни държави. Всъщност, това бе отговорът на една много гневна Русия. Защото никак не е случайно, че 70-80% от руснаците одобряват действията на президента Путин. Речта му прозвуча още по-авторитетно на фона на възраждащата се икономика на Русия и нейния огромен потенциал от енергийни ресурси.

Малко след това руският президент се появи в Саудитска Арабия – посещение, чиито резултат (особено, имайки предвид последвалото изявление на крал Абдула , осъждащо окупацията на Ирак) може да се окаже също толкова знаков, като този от посещението на Никсън в Китай през 1972. Доскоро Саудитското кралство беше активен участник в алианса, който подпомагаше и финансираше „джихада” срещу „съветските неверници” в Афганистан (а по-късно и в Чечения). По време на посещението си в Саудитска Арабия, Йордания и Катар, Путин подкрепи идеята за създаване на „газова ОПЕК” и предложи военна помощ на Риад, както и помощ в разработването на ядрените технологии на Саудитите и на Йордания.

Третата промяна е свързана с продължаващия икономически и военен възход на Китай. Пекин си извоюва сериозни позиции в Африка, където, както изглежда, ще си съперничи със САЩ. Едновременно с това, частично в сътрудничество, частично конкурирайки се с Русия, Китай може да постигне сериозни резултати в богатите на енергийни ресурси региони на Евразия и Западна Азия. Засега китайците се стремят да укрепят позициите си в Азия като (без все още да го признават открито) крайната им цел е да изместят САЩ като най-голяма сила на континента.

Залезът на Pax Americana

По ирония на съдбата, спадът на американското влияние започна (макар и незабележимо) непосредствено след края на победоносната за Америка студена война. Изглежда, военно-промишленият комплекс на САЩ, зависещ от печалбите, които носят войните и нестабилността, беше притеснен от усилващите се мирни инициативи. Свързаната с него част от американския истъблишмънт се ангажира в търсенето на нови врагове и реши, че най-уязвима в това отношение е Русия. Затова, вместо да помогне на Москва да стъпи на крака след дългите десетилетия на комунистическата тирания, Америка направи точно обратното. Което само потвърди правилността на прогнозите, че Вашингтон и Москва винаги ще се конкурират в борбата за доминация в света, независимо от идеологиите, които изповядват.

След разпадането на Организацията на Варшавския договор, НАТО бързо разшири границите си на Изток, включвайки, наред с всички останали, Полша и трите постсъветски балтийски държави. След осъществените с помощта на външни спонсори т.нар. „цветни революции”, Украйна и Грузия също поискаха да се прехвърлят в американската сфера на влияние. Част от каспийският петрол вече няма да минава през територията на Русия, а ще се транзитира от каспийското крайбрежие на Азербайджан през Грузия и Турция, по тръбопроводи, охранявани от американските войски. Когато, през 2001, Съединените щати поискаха да разположат временни военни бази за осъществяване на антитерористичната война в Афганистан, Путин се съгласи. Оказа се обаче, че базите стават постоянни и са предназначени да гарантират американското присъствие в непосредствена близост до руските граници. Елементи от новата система за противоракетна отбрана на САЩ ще бъдат разположени в Полша и Чехословакия, а военни авиобази – в България и Румъния. Западните петролни корпорации се опитват да убедят руската държава да отслаби контрола си върху петролно-газовия комплекс на страната.

През последните две години Русия и Китай се сближават все повече, докато отношенията между Москва и Вашингтон продължават да охладняват. Китайците и руснаците решиха граничните си проблеми и провеждат съвместни военни учения, нараства обемът на оръжията и енергоносителите, които Русия продава на Китай (45% от всички продажби на руско оръжие, което означава 2 млрд долара годишно). През 2007, в района на Волга и Урал, ще се проведат и първите съвместни военни учения на страните-членки на оглавяваната от Русия Организация на Договора за колективна сигурност (ОДКС) и на създадената по инициатива на Китай (отново с руско участие) Шанхайска организация за сътрудничество (ШОС). Съвсем очевидно е, че всичко това е реакция на разширяването на НАТО на изток.

В бъдеще, Русия и Китай (в съперничество, или пък в сътрудничество) ще се опитат да завоюват, в противовес на САЩ, ново геостратегическо пространство и да активизират проучванията и разработката на находищата на жизненоважни стратегически изкопаеми в Централна Азия и Каспийския регион. Очевидно е също, че Пекин усилва присъствието си в райони, където традиционно доминираше Русия. След разрешаването на всички териториални спорове с Русия, Казахстан и Киргизстан, Китай се опитва да създаде нов транспортен коридор за своя износ към Европа и Персийския залив. Единият маршрут е Каракорумската шосейна магистрала, свързваща Китай и Пакистан, която ще бъде допълнена с нов участък до Казахстан. Мащабна китайска помощ ще бъде предоставена и за изграждането на шосе от Таджикистан и Киргизстан за Китай.

Предпочитанието на Китай за изграждане на магистрала към Казахстан е очевидно, защото в момента между двете страни се изграждат и петролопроводи. Така строежът на 960-километровия тръбопровод с годишна мощност 10 млн. тона петрол, който ще бъде осъществен от консорциум между Китайската национална петролна корпорация и казахстанската компания „КазМунайГаз”, се оценява на 700 млн. долара. Предвижда се по-късно обемът на транзитирания петрол да достигне 20 млн. тона годишно. Разходите действително са големи, но така значително ще бъде намалена зависимостта на Китай от ресурсите на Западна Азия, както и необходимостта да се разчита на морските маршрути за доставката им.

Състоялата се наскоро (т.е. през февруари в Делхи) среща на външните министри на Русия, Китай и Индия, потвърждава нарастващото значение на контактите между тези три държави. Все още е рано да се прогнозира резултатът от диалога между тях, защото всяка страна от този геополитически триъгълник търси и пътища за подобряване на отношенията си със САЩ.

В същото време обаче, е повече от ясно, че основната идея на трите страни е да се противопоставят на американският стремеж за налагане на еднополюсния модел, чрез провеждане на свободни тристранни дискусии и постигане на споразумения, целящи търсенето на пътища за изграждане на многополюсен свят. Фактът, че населението на трите страни представлява 40% от цялото население на планетата, а в съвкупност техните икономики представляват 1/5 част (при това стремително развиваща се) от световната икономика, а пък армиите им, които разполагат с ядрено оръжие, са най-големите в света – не може да остане незабелязан от анализаторите и стратезите. В случая няма как да не се говори за стратегическа преориентация.

В период, когато запасите от природни енергоносители постепенно се изтощават, докато търсенето им драматично нараства, онзи, който не само ги произвежда, но и контролира доставките и разработва нови алтернативни източници на енергия, ще управлява света. Индия, чиято бурно разрастваща се икономика на 70% зависи от вноса на енергоносители и на оръжие за да гарантира сигурността си, се намира в най-неблагоприятни условия, защото не притежава нито „широкия джоб” на китайците и американците, нито военната мощ на руснаците и американците, нито целеустремеността на китайците и руснаците. Съперничеството за контрол на енергийните ресурси и управление на техния трафик, в перспектива, се очертава като безмилостно и изключително остро. Именно то, в много значителна степен, ще определи бъдещето на всички държави през ХХІ век.

Днес, когато новата Голяма игра се активизира, се появи необходимост да преоериентираме и собствената си (т.е. индийската – б.р.) стратегия. Индия следва да създаде своя, обединена версия на CNN , BBC и Al Jazeera , която да транслира нашия глас в региона. Необходимо е да използваме предимствата на най-новите разработки на индийската високотехнологична промишленост, потенциалът на индийските млади хора, както и опитът и възможностите на инженерните ни кадри в развитието на инфраструктурата и реализацията на големи енергийни проекти. Индия може и трябва да заеме по-достойно място в Западноазиатския (Евразийския) регион.

* Авторът е бивш директор на индийската Агенция за външно разузнаване

{rt}

Още статии ...