На 10 януари 2007 президентът на САЩ Джордж Буш, в обръщение към нацията, обяви новата стратегия за действие на американските войски в Ирак. Първата стъпка към реализацията на тази стратегия е увеличаването на числеността на американските части в тази страна с 21 500 души. В Багдад ще бъдат изпратени още 17 500 бойци – пет пехотни бригади. Два батальона морска пехота (4 000 души) ще бъдат разположени в провинция Анбар, където активността на бунтовниците е най-голяма. Така общият брой на американските военни в Ирак ще достигне 153 500 души. Втория най-важен аспект на новата стратегия на САЩ е рязкото увеличаване на американското военно присъствие в целия регион. Така, в зоната на Персийския залив, се изпраща още една ударна група от самолетоносачи и се разполага свръхмодерната противоракетна и противовъздушна система “ Patriot PAC -3” .

В същото време, Пентагонът планира да поиска 99,7 млрд. долара за финансиране на военните операции в Ирак и Афганистан през настоящата 2007.

Анализаторите смятат, че инициативата на Буш може да преследва две цели. Като повечето от тях напълно изключват възможността такава цел да бъде окончателната и безусловна победа на САЩ в Ирак. Просто защото, за да я постигнат, американците би трябвало да изпратят там поне 20 пъти повече бойци, отколкото обяви президентът. Затова се разглеждат само две възможности – изтегляне или постепенна ескалация на конфликта и превръщането му в регионален.

Нека разгледаме първата възможност. За постигането на тази цел, в рамките на гарантирането на постепенното и, по възможност, максимално безболезнено изтегляне на американския военен контингент от Ирак е необходимо предварителното усилване на войските на САЩ в страната. Точно така действаха американците преди изтеглянето си от Виетнам, така постъпиха и руснаците, след като в Москва беше взето политическо решение за изтеглянето на съветските войски от Афганистан.

Има обаче една сериозна причина да не вярвам, че тъкмо този вариант ще бъде предпочетен и днес. И тя е свързана с Иран. Ясно е, че след изтеглянето на американците от Ирак, страната, по-голямата част от чието население са шиити, ще се превърне в голяма иранска провинция, пък макар и с всички външни атрибути на държавността и суверенитета (вероятно без Иракски Кюрдистан). В резултат от което Иран ще стане регионална свръхдържава. Това, на свой ред, ще промени драматично цялата геополитическа ситуация в региона, а вероятно и в света. Във всеки случай Техеран много упорито работи за реализацията на този сценарий. Ислямската република модернизира военния арсенал и армията си с невиждани досега темпове, активизира агентурата си в региона, подготвя специалните си части, включително терористи-камикадзе и продължава да развива ядрената си програма, напук на всички предупреждения на ООН. Времето работи в полза на Иран.

Това обаче е съвсем ясно и на американците. И те едва ли ще са склонни просто така да се изтеглят, подарявайки на Техеран лидерските позиции в региона. Доказателство е безпрецедентното за последните години увеличаване на военно-морската групировка в зоната на Персийския залив, както и вече споменатото по-горе инсталиране на комплексите “ Patriot ”.

Съмнително е, че ударните групи от самолетоносачи и атомните подводници ще се използват за борба с антиамериканската въоръжена съпротива в Ирак, да не говорим за ракетите „ Patriot ” , предназначени да прехващат балистични и крилати ракети, с каквито иракските бунтовници едва ли разполагат. Показателно е също неотдавнашото назначаване на адмирал Уйлям Фалън начело на Централното близкоизточно командване на САЩ, в чиято зона влизат Ирак, Афганистан и Иран, заедно с целия регион на Западна Азия. Адмиралът командваше военно-морската авиация по време на Първата война в Залива и е служил в Обединения щаб в Саудитска Арабия, т.е. отлично познава театъра на евентуалните бъдещи бойни действия.

Анализаторите подчертават и, че поисканите от Пентагона близо сто милиарда долара за 2007 е просто невъзможно да бъдат изразходвани само за борба с иракските терористи. Тези средства обаче (както финансовите, така и материалните) могат да гарантират осъществяването на ракетно-авиационен „блицкриг” против Иран, целящ унищожаването на неговата военна, индустриална, транспортна и ядрена инфраструктура. Предвид вероятността от наличието на подобен сценарий, възниква въпросът, за какво тогава е необходимо предвиденото в плана на президента Буш 21-хилядно подкрепление в Ирак. Възможният отговор е: за унищожаване или неутрализиране на въоръжените проирански сили в Ирак, както и за защита на иракско-иранската граница и предотвратяване на евентуални ответни военни акции от иранска страна, след осъществяването на американската ракетна и самолетна атака. Именно за тази цел е предназначена и системата „ Patriot ” , която може да се справи със самолетите на иранските военно-въздушни сили, както и с различните модификации на иранските ракети „земя-земя”, включително и с прословутите “ Shahab ”. Неслучайно, почти едновременно с обявената от президента нова стратегия в Ирак, Съединените щати стартираха активна дипломатическа подготовка. Така, държавният секретар Кондолиза Райс се отправи към Близкия изток, без да крие особено, че сред главните цели на едноседмичното и посещение в страните от региона е оказването на натиск върху Техеран. Тя, освен това, не изключи и възможността за американско нахлуване в Иран и Сирия, отбелязвайки, че ”всички възможности все още се дискутират”.

Изглежда САЩ се опитват да си гарантират подкрепа и да укрепят формиращият се в региона антиирански блок, в който влизат членките на Съвета за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив – Бахрейн, Кувейт, Катар, ОАЕ, Оман и Саудитска Арабия, плюс такива влиятелни страни като Египет и Йордания. Да не забравяме, че в сблъсъка с Иран, техен естествен съюзник е и Израел.

За това, доколко сериозни са американските намерения спрямо Иран свидетелстват думите на президента Буш, съдържащи се в януарското му обръщение: „Иран оказва материална подкрепа за нападенията срещу нашите военни в Ирак. И ние възнамеряваме да прекратим това. Ще унищожим структурите, доставящи оръжие за враговете ни в Ирак и осъществяващи подготовката им”. На практика, това означава, че САЩ смятат Иран за основната причина за неуспехите си в Ирак и отсега нататък възнамеряват да се борят именно с него. Показателно е, че практически веднага след програмното заявление на президента, американските части окупираха иранското представителство (т.нар. Бюро за връзки) в столицата на Иракски Кюрдистан – Ербил и арестуваха шестима негови служители (по-късно един от иранците беше освободен). Охраната на бюрото беше разоръжена, а всички компютри и и цялата документация – конфискувани.

Според американците, предварителното разследване сочи, че петимата иранци, арестувани в Ербил, са бойци от Корпуса на стражите на ислямската революция (КСИР), изпълняващи задача по оказване на подкрепа за местните бунтовници. Смята се, че става дума за командоси от специалните ирански части „Кодс”, които са ударния юмрук на КСИР. Според Вашингтон, именно „Кодс” са прехвърляли финансови средства, взривни вещества и оръжие за дестабилизирането на сегашното иракско правителство и нападенията срещу американските части. В тази връзка, съветникът по националната сигурност на Белия дом Стивън Хъдли не изключи възможността за провеждането на акция и на иранска територия за да бъдат пресечени непрекъснатите гранични нарушения.

Завземането на иранското представителство, осъществено със знанието на президента, изцяло се вписва в новата антииранска кампания, подета от САЩ. Неслучайно, наскоро Джордж Буш подчерта, че „всеки иранец, арестуван в Ирак ще си има работа не с иракските власти, а със САЩ”.

Тезите, изложени от президента, бяха подкрепени и от държавния секретар Кондолиза Райс, според която: „Ние възнамеряваме да пресечем дейността, която не само застрашава живота на американските войници, но и дестабилизира ситуацията в Ирак... Не искам да спекулирам с това, какви точно операции ще осъществят САЩ, но ще видите, че не възнамеряваме просто да стоим настрана и да позволим подобни действия да продължат”. Според нея, САЩ са настроени решително да прекратят „агресията на Иран в региона”. Последното се потвърждава и от изказването на анализатора от телевизия NBC Тим Расърт, който след срещата си с президента Буш отбеляза, че: „Сред висшите служители в Белия дом доминира убеждението, че Иран скоро ще се превърне в основния въпрос, както за Америка, така и за света, и този въпрос ще бъде поставен съвсем остро”.

Според повечето западни медии, бившият държавен секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд и American Enterprise Institute (АЕІ) вече са разработили стратегия за смяна на режима в Иран, която не включва нахлуване по суша, а набляга на въздушните удари. Като вероятен предлог за военните действия ще стане ядрената програма на Техеран. Според азербайджанския политолог Фикрет Садъков, „първата стъпка в тази посока е приемането на известната резолюция на Съвета за сигурност на ООН, която, все пак беше смекчена по настояване на Русия. Очаквам по-нататък приемането на още по-сериозен документ, след което ще последват и практическите действия на американците, първо срещу Иран, а после и срещу Сирия”.


 

Впрочем, и самите иранци дават достатъчно поводи за подобни прогнози. Те с демонстративно спокойствие открито игнорират резолюциите на Съвета за сигурност на ООН, продължавайки да изграждат инфраструктурата за ядреното си производство с двойно предназначение. Наскоро, официалния представител на иранското правителство Голам Хюсеин Елхам обяви, че страната му възнамерява още през март 2007 (21 март е персийската нова година) да изпълни плана за създаването на каскада от три хиляди центрофуги за обогатяване на уран. „Ние целим производството на атомно гориво, а за целта са ни необходими повече от три хиляди центрофуги” – отбеляза той.

Едва ли обаче, прогнозираните въздушни удари срещу Иран ще се ограничат с атаките срещу няколкото му ядрени обекти. Военните действия вероятно ще целят да намалят до минимум способността на иранците за ответни действия, като за това ще бъдат използвани бомбардировачи, ракети, изстрелвани от сушата или от корабите, които трябва да разрушат около 10 хиляди предварително набелязани цели още в първия ден на войната, както и специални части, които ще трябва да доунищожат всичко, което е останало.

Съгласно плана на Ръмсфелд и АЕІ, след нанасянето на този удар, САЩ ще подкрепят смяната на режима, като целта е аятоласите да бъдат заменени с хора от иранските провинции. Напоследък американското и британското правителства открито подкрепят коалицията от организации, обявяваща се за федерализацията на Иран. Мнозина във Вашингтон смятат, че в резултат от ликвидирането на икономическата инфраструктура, Техеран ще бъде принуден, независимо кой точно дойде на власт, да се концентрира изключително върху вътрешните си проблеми. Което пък ще го лиши от възможност да влияе върху ситуацията в Ирак (и не само там, разбира се).

Повечето наблюдатели твърдят, че сегашната антииранска реторика на американското ръководство, както и демонстрациите на военна мощ, целят само сплашването на Техеран. Но, ако действително е така, американците очевидно бъркат. Тотално идеологизираният режим на радикалните ислямисти, готови да хвърлят стотици хиляди иранци в битката срещу „Големия Сатана” и да ги жертват (както беше по време на иранско-иракската война през 1980-1988), не се страхува от войната и смъртта. Нещо повече, психологическият натиск върху Иран, оказван му днес от САЩ, идеално устройва президента Махмуд Ахмадинеджад и неговите привърженици. След като загуби изборите през декември 2006, сега той получава шанс до повиши рейтинга си в страната, доказвайки се като лидер на иранската нация и безстрашен патриот, защитаващ родината си от „империалистическата и ционистката заплаха”. Впрочем, във Вашингтон със сигурност са наясно с това.

Какво би могло да откаже Джордж Буш от война с Иран? Може би опозиционното демократично мнозинство в Конгреса? Или пък масовите антивоенни настроения в САЩ? Едва ли.

Само четири дни след като обяви ескалацията на американското военно присъствие в Ирак, президентът стартира мащабна политическа кампания в защита на правото си да реализира своя нов стратегически план в тази страна. В тази връзка, той заяви: „Конгресът може да се опита да ме спре, но аз разполагам с пълномощията да вземам решения и възнамерявам да ги използвам”. Веднага след това, вицепрезидентът Дик Чейни поясни на широката публика, че: „Буш е главнокомандващ на въоръжените сили. Той взема най-отговорните решения, той решава кога и как да се използва американската армия. И, без всякакво съмнение, Конгресът не може да води война”.

Действително, двете противопоставящи се страни са готови за решителни действия. Ахмадинеджад не остава пасивен – той не само продължава усилено да милитаризира страната си и мощно се е устремил към статута на ядрена държава, но и активно участва във формирането на нов антиамерикански „интернационал”, при това разполагащ с големи финансови средства. Така, по време на януарското си посещение в Латинска Америка, иранският президент се обяви за създаването на антиамерикански съюз между Иран и „революционните държави от Латинска Америка”. В основата му е създаденият на 13 януари от Ахмадинеджад и венецуелския президент Уго Чавес Фонд за противодействие на политиката на САЩ. Каракас и Техеран се споразумяха да отделят два милиарда долара за финансирането на всевъзможни инициативи, ерозиращи американските позиции в света. Безспорно силен ход на иранския фанатик в битката му с „Големия Сатана”.

Така, благодарение усилията и на двете страни, ескалацията на напрежението между Съединените щати и Иран нараства с всеки изминал ден.

Антииранската коалиция в Близкия изток

В средата на януари 2007 държавният секретар на САЩ Кондолиза Райс посети за пореден път Близкия изток. По време на срещите и там се очертаха няколко важни насоки на американската външна политика в региона. Самото посещение бе предшествано от заявлението на Райс пред Комисията по външната политика на Сената, в което тя даде да се разбере, че Белият дом не възнамерява да следва препоръките на Комисията Бейкър-Хамилтън, или поне онези от тях, които са свързани с необходимостта от привличането на Сирия и Иран в решаването на проблемите на сигурността и стабилността в Ирак. Държавният секретар отбеляза, че „сирийците и иранците поставят определена цена за помощта си в Ирак, която САЩ не възнамеряват на плащат”. Всъщност, ставаше дума за това, че Техеран разчита да получи срещу помощта си в решаването на иракския въпрос, прекратяване на американските нападки срещу иранската ядрена програма. Сирия пък се надява, че Вашингтон ще се откаже от твърдото си намерение да изясни докрай случай с убийството на ливанския президент Рафик Харири, предаден на международния съд. Райс определи тези предложения като „шантаж” и декларира, че САЩ няма да сключат подобна съмнителна сделка. Нещо повече, тя потвърди пред журналистите, че американската армия може да нанесе военен удар по Иран и Сирия за да прекрати подкрепата им за иракските бунтовници. Очертавайки общата ситуация в Близкия изток, Райс отбеляза, че там в момента си противостоят умерените и екстремистките сили, като причисли към първите Йордания, Ливан, Ирак, Египет, палестинския президент Махмуд Абас, Саудитска Арабия и арабските страни от Персийския залив, а към вторите – Сирия, Иран, Хамас и Хизбула.

Веднага след това Кондолиза Райс замина за Близкия изток. Официално бе обявено, че посещението и там има „опознавателен характер”, но истината е, че зад тази дипломатична формулировка стоеше разбираемият стремеж на САЩ да „опипат почвата” за формирането на нов алианс в Близкия изток, с подчертано антисирийска и, в още по-голяма степен, антииранска насоченост. Сегашните трудности в Ирак, породени от невъзможността да бъде разрешен сложния възел от проблеми, както и растящата роля на Техеран в региона, тласкат Америка към търсене на съюзници срещу Иран.

Всъщност, истинската цел на посещението на държавния секретар на САЩ в Ирак окончателно стана ясна в последния ден на пребиваването и в Близкия изток. На 16 януари, Кондолиза Райс се появи в Кувейт, където се срещна с външните министри на арабските държави от Залива (Саудитска Арабия, Кувейт, Оман, ОАЕ, Бахрейн и Катар), Йордания и Египет. Срещата на т.нар. група „6+2” с Райс бе посветена на иракския проблем и усилването на иранското влияние в региона. Опасенията на всички тези арабски (сунитски) държави от очертаващата се ситуация, в която амбициите на Иран ще продължат на нарастват (особено в ядрената област), могат да бъдат използвани за формирането на евентуален съюз между САЩ и членките на групата „6+2”. Към него вероятно ще се присъедини и палестинският президент Абас, който със сигурност не желае усилването на Иран, тъй като то би означавало и усилване на съперниците му от Хамас (и, съответно, отслабване на собствената му организация Фатах). Не може да се изключи и присъединяването на Израел към този алианс, ако не формално, то със сигурност де факто, тъй като, както подчертах по-горе, Иран заплашва самото съществуване на еврейската държава. Още повече, че по отношение на иранците, позициите на Израел и арабските сунитски държави са близки – те се опасяват от Техеран и са склонни да подкрепят американска акция срещу него.

В хода на срещата в Кувейт, групата „6+2” одобри целите на новата американска стратегия в Ирак, включваща продължаване на натиска срещу въоръжените шиитски групировки, въпреки колебанията по този въпрос на иракския министър-председател Нури ал-Малики, който, според повечето членки на групата, действа в интерес на Иран.

Според френския вестник “ Льо Монд”, арабските държави са се оказали „притиснати между американския чук и иранската наковалня”. Тъкмо на това ще разчита и Вашингтон, опитвайки се да формира нова коалиция с участието на арабските страни от Залива, Йордания и Египет, като към нея могат да се присъединят Палестинската администрация и (неофициално) Израел. Кондолиза Райс успя да сплоти около САЩ колебаещите се до този момент арабски държави, които днес изглеждат склонни да подкрепят американците за решаването на проблемите със сигурността и стабилността в Ирак, най-малкото защото в противен случай Иран неимоверно би укрепил позициите си в региона - нещо,което те със сигурност не биха искали да се случи. Налице е началото на формиране на съюз (макар и не де-юре, а де-факто) между арабските сунитски държави и Израел Очевидно лидерите на въпросните държави са стигнали до извода, че не Израел, а Иран представлява по-сериозната заплаха за мира и стабилността в Близкия изток, или поне за стабилността на собствените им режими.

Новата американска стратегия в Ирак допълнително нажежава обстановката не само в региона на Близкия и Средния изток, като цяло, но най-вече около Иран. Сблъсъкът между САЩ и Иран изглежда все по-реален. Той обаче може да провокира истински взрив в региона, чиято ударна вълна ще засегне не само Ирак и Иран, а вероятно ще залее Кюрдистан (т.е. Иран, Турция, Сирия) и арабските държави от Персийския залив. Днес световният център за добив на петрол и природен газ е силно застрашен, което означава че е застрашена и световната икономика. Неслучайно британският „ Financial Times ” реагира необичайно рязко на новия стратегически план на Буш, определяйки го като „скок към катастрофата в Ирак и Близкия изток”.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Очертаващата се невъзможност да бъде реализирана основната цел на т.нар. Турска република на Северен Кипър – преодоляване изолацията на северната част на острова, принуждава правителството на признатата единствено от Турция квази-държава, да търси алтернативни средства за решаването на проблема. Така, през последните години нарастват контактите между Северен Кипър и някои постсъветски държави и, особено, онези, които са тюркоезични и нямат сериозни ангажименти пред международните организации, където кипърските гърци разполагат с достатъчно силно лоби. Първо място в това отношение заемат Азербайджан и Киргизстан.

Северен Кипър и постсъветските тюркски републики

През лятото на 2005 Азербайджан бе посетен от турския премиер Реджеп Ердоган, като по време на срещата си с него президентът Илхам Алиев го увери, че ако процесът на признаване на Севернокипърската турска република все пак стартира, Азербайджан пръв ще признае тази квази-държава и ще развива връзките с нея както в търговската, така и в политическата сфера. Тази позиция на Баку е важна за Анкара, от гледна точка намирането на прецедент за легализиране на турската държава на острова, и особено в процеса на преговорите и с ЕС, където Турция постоянно се сблъсква с проблема за признаването на Република Кипър (която е членка на Евросъюза) и отварянето на турските пристанища и летища за нея.

През юни 2005 пък бе осъществена първата пряка самолетна връзка между Азербайджан и Северен Кипър, което е нарушение на международното право и изискванията на Международната асоциация за гражданско въздухоплаване (ИКАО). Тогава от Баку, на севернокипърското летище Ерджан пристигна група представители на различни държавни и неправителствени организации и бизнесмени, културни дейци и журналисти. Редица азербайджански компании проявяват интерес към инвестиции в икономиката на Северен Кипър, като една от тях декларира намерението си да изгради хотел за 5 млн. долара и да открие филиал в турската част на острова. Сред целите на посещението беше и организирането на транзитен експорт на стоки от Северен Кипър, през територията на Азербайджан, в Европа. Решено бе обемът на двустранната търговия да достигне първоначално 5-7 млн. долара, а по-късно да надмине 50 млн. долара.

Правителството на Република Кипър моментално изрази загрижеността си от действията на азербайджанските власти, които според него съдействат за признаването на Севернокипърската турска република. В тази връзка, Никозия използва правото си на вето по въпроса за началото на преговори между ЕС и Азербайджан за формите на сътрудничество в рамките на европейската програма „Разширена Европа: Новите съседи”. Комисията по международните отношения на Европейския парламент сметна аргументите на кипърските гърци за основателни и официално поиска от Баку да прекрати незабавно връзките си с администрацията на самопровъзгласилата се севернокипърска република. В крайна сметка преговорите с Азербайджан бяха отложени с три месеца. Междувременно обаче, през август 2005, с чартърен полет в Баку пристигнаха бившият „президент” на Северен Кипър Рауф Денкташ и неговият син Сердар (външен министър на непризнатата държава). Там двамата подписаха пет протокола за търговско и икономическо сътрудничество между различни севернокипърски организации и Съюза на бизнесмените от Азербайджан и Турция ( ATIB ), включително между севернокипърската морска компания DK и азербайджанския холдинг АТА. Стартирани бяха и преговори за сътрудничество в застрахователната и банкова сфери, образованието и търговията. На срещата с президента на Азербайджан Илхам Алиев пък, бе обсъден въпросът за визовия режим между двете страни. Пак тогава в Баку беше открито и представителство на Севернокипърската турска република, ръководено от Мустафа Евран. На свой ред, севернокипърското правителство предостави сграда в северната част на Никозия за нуждите на Азербайджанския център за търговско и културно сътрудничество, изпълняващ функциите на официално представителство на Азербайджан и Иран в Северен Кипър.

В началото на 2006, по време на посещението на севернокипърския министър на образованието Чанан Озтопрак в Баку, беше подписан протокол за сътрудничество между университетите в турската част на острова и някои азербайджански висши учебни заведения, включително Държавния университет в Баку, Университета „Хазар”, Висшия дипломатически колеж и др. Днес няколко десетки азербайджански студенти учат в Северен Кипър, а неколцина кипърски турци – в Баку.

В отношенията си със Севернокипърската турска република, Азербайджан, като цяло, внимава да не излиза извън рамките на международните правни норми. Контактите се осъществяват или на неофициално, или на частно равнище. Организирането на редовни полети между двете страни беше отложено, под предлог, че се нуждае от по-сериозна икономическа обосновка и засега се реализират само чартърни полети. Тази позиция на Баку се определя, от една страна, от натиска на Анкара за установяване на пълноценен диалог със Северен Кипър, а от друга – от необходимостта да се изпълняват резолюциите на ООН по кипърския въпрос.

Междувременно, през 2005-2006, под силния натиск на САЩ и Турция, бяха активизирани отношенията между Севернокипърската турска република и средноазиатските постсъветски държави Таджикистан и Киргизстан. Така, през октомври 2005, в Северен Кипър се появи зам. министърът на образованието на Таджикистан Ирина Каримова, която се срещна със севернокипърския министър на образованието Чанан Озтопрак, както и с таджикистанските студенти в Източносредиземноморския университет в Кирения. По време на разговорите двете се обявиха за по-нататъшно развитие на сътрудничеството между Северен Кипър и Таджикистан .

През 2005-2006 най-бурна динамика демонстрираха обаче отношенията на Севернокипърската турска република с Киргизстан. През октомври 2006, по покана на севернокипърския вицепремиер и министър на външните работи Сердар Денкташ, делегация на киргизстанския парламент посети окупираната от турците северна част на Никозия. Тя беше приета от президента на непризнатата държава Мехмет Али Талат и премиера Ферди Сойер, като по време на преговорите киргизстанските депутати заявиха, че целта им е продължение на усилията, полагани от Турция и Азербайджан за преодоляване изолацията на Северен Кипър, и изразиха готовност за развитие на парламентарните и другите контакти с турската квази-държава. На свой ред, ръководителите на последната акцентираха върху историческите връзки на кипърските турци с всички народи от Централна Азия, декларирайки, че за тях е най-ценна подкрепата, оказвана им от тюркоезичните и мюсюлмански държави. В хода на посещението бяха подписани двустранни протоколи за сътрудничество в сферите на образованието, културата и спорта, като киргизстанската страна беше представена от заместник министрите на образованието, културата и икономиката.


Малко по-късно в Киргизстан беше сформирана Парламентарна група за приятелство със Северен Кипър, по чиято покана, през януари 2006, в страната пристигна делегация на кипърските турци, начело с външния министър Сердар Денкташ. По време на срещите си с нея, редица местни депутати се обявиха за развитие и задълбочаване на отношенията между Киргизстан и Севернокипърската турска република и за преодоляване на изолацията и от международната общност. В Бишкек Денкташ беше приет от министъра на икономиката и финансите на Киргизстан Акилбек Жапаров.

Месец по-късно, в Киргизстан се появи и министърът на образованието и културата на Северен Кипър Чанан Озтопрак, която подписа в Бишкек редица споразумения за задълбочаване на сътрудничеството между двете страни в тази сфера и посети Киргизско-турския унивеситет „Манас”.

Правителството на Севернокипърската турска република многократно е заявявало, че основната му цел е членството в Европейския съюз, но наред с нея смята за изключително важно да укрепва и връзките си с „братските” тюркски и мюсюлманси държави, чиито добронамерен подход към непризнатата държава е очевиден, на фона на изключително сдържаното поведение на повечето европейски страни.

През август 2006 Културният център на Северен Кипър в киргизстанската столица Бишкек организира конференция, посветена на кипърския проблем и възможните пътища за решаването му. Още при откриването и гръцкият посланик напусна демонстративно в знак на протест срещу изказването на външния министър на Севернокипърската турска република Сердар Денкташ, който (за разлика от преди) си позволи открити нападки срещу правителството на кипърските гърци и призова Киргизстан да установи официални дипломатически отношения с непризнатата държава.

Междувременно, след продължителни консултации с руското външно министерство, Киргизстан обяви официалната си позиция по въпроса за турската квази-държава в Северен Кипър. В нея се отбелязва, че като пълноправен член на ООН, страната твърдо се придържа към установените норми на международното право, Устава на ООН и резолюциите на Съвета за сигурност на Световната организация. В тази връзка, Бишкек смята, че в основата на решаването на кипърския въпрос е третирането на Кипър като единна суверенна държава с общо гражданство, гарантирана независимост и териториална цялост, обединяваща две равнопоставени общности. Подобно решение изключва пълноценния или частичен съюз, с която и да било друга държава, както и всякаква форма на разделяне на острова. Освен това външното министерство на Киргизстан декларира, че ще следва резолюцията на Съвета за сигурност на ООН, препоръчваща на двете страни да се въздържат от всякакви действия, които биха могли да ерозират този суверенитет, както и от всякакви опити за разделяне на острова или пък за обединяването му с която и да било друга дръжава.

За разлика от Азербайджан, Киргизстан и Таджикистан не се колебаят да изпращат в Северен Кипър делегации на правителствено или министерско равнище, тъй като не рискуват да си навлекат кой знае какви санкции, просто защото не са чак дотолкова въвлечени в международната политика.

Като цяло, лидерите на тюркоезичните държави от постсъветското пространство работят за задълбочаване на контактите със Севернокипърската турска република, разчитайки (освен всичко друго) да получат необходимата подкрепа от страна на Турция, САЩ и някои други западни държави за решаването на собствените си вътрешнополитически и външнополитически проблеми.

Американският вектор в политиката на Северен Кипър

Всички мероприятия, целящи сближаването на Севернокипърската турска република и тюркоезичните постсъветски държави се осъществяват с подкрепата и непосредственото участие на Турция, която е силно заинтересована от създаването на впечатление за пробив в политическата, икономическа и културна изолация на Северен Кипър, което според Анкара би укрепило позициите на кипърските турци в процеса на решаване на кипърския въпрос, създавайки по-благоприятни условия и за евентуалното присъединяване на Турция към ЕС.

Според самите кипърски турци обаче, основният външнополитически вектор на севернокипърската квази-държава следва да бъде разширяването на контактите със САЩ и Великобритания. Лидерите на Северен Кипър смятат, че тези две страни могат да изиграят ключова роля за урегулиране на ситуацията на острова и затова активно подкрепят всички инициативи на Вашингтон и Лондон.

Спецификата на американската и британската политика по кипърския въпрос е свързана с отказа от мащабни външнополитически действия и развитието на преките контакти с лидерите на севернокипърските турци, защита на интересите на Турция и разширяване на участието в изграждане икономиката на Северен Кипър. Британското правителство, в частност, полага усилия за повишаване статута на правителството на Севернокипърската турска република в международните отношения. За целта, през януари 2006, външният министър на Великобритания Джак Стро посети Кипър, като в навечерието на посещението си изрази желание да разговаря с водача на кипърските турци Мехмет Али Талат в официалната му резиденция в северната част на Никозия, което предизвика крайно негативната реакция на Република Кипър, чиито президент Тасос Пападопулос отказа да се срещне с британския министър. Междувременно, по време на разговорите си със Стро, Мехмет Али Талат отбеляза, че на Великобритания се пада най-отговорната роля за решаването на кипърския проблем и подчерта необходимостта ЕС да окаже натиск върху кипърските гърци да подкрепят обединяването на острова.

След завръщането си, Джак Стро открито обвини правителството на Република Кипър в стремеж да се дистанцира от кипърските турци, прекъсвайки всичките си контакти с тях. Според него, кипърските гърци съзнателно пречат на ЕС да окаже необходимата икономическа помощ на Северен Кипър и се опитват да използват членството на Кипър в ЕС, което дължат именно на Великобритания, за да прокарват собствените си интереси.

На свой ред, говорителят на кипърското правителство заяви, че позицията на Стро изцяло съвпада с тази на кипърските турци, което лишава Великобритания от възможността да играе ролята на посредник за решаването на кипърския въпрос. В крайна сметка, посещението на британския външен министър само засили напрежението в отношенията между Никозия и Лондон.

В американската геополитическа стратегия, на Кипър се отрежда ролята на ключова военна база и военен арсенал на НАТО, разположен в непосредствена близост до райони, които са жизненоважни за интересите на САЩ.

В същото време, нарастването на антиамериканските настроения в повечето държави от Източното Средиземноморие и, особено, стремежът на Турция да ограничи влиянието на САЩ върху собствената си политика, принуждава Вашингтон да активизира търсенето на алтернативна възможност за базиране в региона. В тези условия ключовото стратегическо положение на Кипър и наличието на острова на британски военни бази определя политиката на Съединените щати за активизиране на американското участие в политическите процеси там.

Отличителна особеност на сегашната вътрешнополитическа ситуация в Кипър е американската активност за решаване на кипърския въпрос, под чието прикритие Вашингтон се опитва да укрепи военно-политическите си позиции на острова за да може да го използва в бъдеще като плацдарм за налагане и отстояване на американските национални интереси в стратегически важния регион на Източното Средиземноморие.


След провала на референдума относно плана, лансиран от бившия генерален секретар на ООН Кофи Анан за решаване на кипърския проблем, американската политика по отношение на Кипър претърпя сериозни промени. В хода на преговорите по кипърския въпрос, проведени в началото на 2004 и след декларацията на Турция от юли 2005, че не признава Република Кипър, направена по време на подписването на протокола за присъединяване към митническия съюз с десетте нови членки на ЕС (една от които е и Кипър), американската администрация зае откровено протурска позиция. Политиката на Вашингтон в региона се основава на желанието му да противодейства на стремежа на ЕС да контролира Източното Средиземноморие, посредством своя член – Република Кипър. В тази връзка американците използват всички възможни средства за да ограничат влиянието на Евросъюза в разрешаването на кипърския въпрос.

В края на 2005, Конгресът на САЩ одобри препоръките за действие по отношение на Кипър. В тях се отбелязва, че кипърският проблем засяга интересите на САЩ и съюзниците им в НАТО и поради това мирният диалог между Кипър, Гърция и Турция, с активното американско участие, придобива ключово значение. Основните препоръки на Конгреса относно „кипърската” политика на САЩ се свеждат до следното:

- САЩ трябва да играят далеч по-активна роля за решаването на кипърския проблем, вместо само да подкрепят действията на ООН;

- Кипърските гърци и кипърските турци следва да бъдат убедени да се откажат от принципа „всичко или нищо”, като вместо това се ориентират към една по-гъвкава тактика на преговори за постигане на редица междинни цели;

- Всяко споразумение за Кипър трябва да се реализира постепенно, защото проблемът не може да се реши отведнъж;

- Политиката на междинните стъпки следва да се базира за изграждането на система за сигурност на острова.

В по-далечна перспектива стратегията на американската администрация относно Кипър се базира на изграждането по-скоро на някаква конструкция за сигурност на острова, а не толкова на решаването на кипърския проблем, в традиционната му интерпретация. На практика, това означава запазване на ситуацията, създала се в резултат от турската окупация на Северен Кипър през 1974. В основата на сегашната американска стратегия по кипърския въпрос е по-нататъшното разделяне на двете общности, което в перспектива трябва да доведе до създаването на две независими държави на острова. В рамките на тази стратегия, Белият дом предприема конкретни стъпки за прекратяване изолацията на кипърските турци, включително оказвайки им пряка финансова подкрепа и осъществявайки редица организационни мероприятия. Днес САЩ поддържат пряк диалог с ръководството на Севернокипърската турска република, демонстрирайки по този начин на кипърските гърци, че трябва да се ориентират към по-гъвкав подход, съобразен с реалната ситуация на острова.

През 2005-2006 американски делегации на високо ниво нееднократно посещаваха Северен Кипър, включително използвайки летище Ерджан, което, както е известно няма международно признат статут. При това, тези визити се представят като част от усилията на международната общност да сложи край на изолацията на кипърските турци, в съответствие с резолюциите на ООН. Участниците в тях се срещнаха с лидерите на Севернокипърската турска република, което пък накара кипърските гърци, в знак на протест, да откажат от контактите с официалните представители на САЩ, обвинявайки ги, че нарушават кипърските закони, както и директивите на Съвета за сигурност на ООН. Посещенията в Северен Кипър бяха подкрепени от американския Държавен департамент и финансирани от неправителствената фондация GMF ( German М arshall Fund ) . Показателно е, че доскоро Държавният департамент беше забранил на служителите си преките полети до Северен Кипър.

Американците активно работят за налагането на собствените си бизнес-правила в деловата практика на Севернокипърската турска република. За установяването на директни контакти с кипърските турци, САЩ обикновено използват различни неправителствени и обществени организации, действащи на територията на Северен Кипър. Подобна тактика им помага да избегнат обвиненията на кипърското правителство, че нарушават международното право.

През 2005, в рамките на дейността на американската Агенция за международно развитие ( USAID ), за финансирането на различни неправителствени организации на кипърските турци, Конгресът на САЩ отпусна 30,5 млн. долара (през миналата 2006 сумата бе още по-голяма). Сред организациите, занимаващи се с икономическите проблеми на Севернокипърската турска република, е и т.нар. Средиземноморски управленски център, който подготвя мениджъри, способни да извършват мащабни икономически операции в съответствие с международните стандарти. Формално, основателите на центъра са граждани на Северен Кипър, реално обаче, цялото му ръководство се осъществява от американците. Центърът се използва като прикритие за дейността на американската консултантска компания Bearing Point , която осъществява взаимодействието с финансовите институции на непризнатата севернокипърска квази-държава. Задачите на компанията са да контролира дейността на офшорните компании, регистрирани в северната част на острова, взаимодействието с Централната банка на Севернокипърската турска република за изграждане на банковата и система по американски модел и осъществяването на финансово разузнаване.

Разширява се и прякото присъствие на американските компании на севернокипърския пазар, като повечето от тях действат чрез свои филиали, регистрирани в Турция. Стоките и оборудването се доставят в Северен Кипър директно от американските им производители. За САЩ, организирането на директна търговия със севернокипърската квази-държава засега има повече политическо, отколкото икономическо, значение, защото пред преките доставки на практика няма каквито и да било прегради. Това бе потвърдено и от официалния представител на Държавния департамент Адам Еръли, според който установяването на преки търговски отношения с бизнес-средите от Северен Кипър не противоречи на американските закони и съответства на външнополитическата стратегия на САЩ.

Липсата на динамика в развитието на ситуацията около решаването на кипърския въпрос води до постепенния спад на подкрепата на кипърските турци за дейността на ООН в тази сфера. Броят на привържениците на плана на Кофи Анан непрекъснато намалява. В тези условия, действията на Вашингтон за развитие и задълбочаване на контактите със Севернокипърската турска република се подкрепят от повечето кипърски турци, което пък съдейства за американското проникване в Северен Кипър, при това на фона на драматичния ръст на антиамериканските настроения в региона, като цяло.

Налагането на американските стандарти и бизнес-практики, както и обучението на кипърските турци, също отговарят на интересите на САЩ. Защото така американците подготвят персонал, разполагащ с необходимите познания и ориентиран да защитава американските интереси. Последващото внедряване на тези кадри в държавните институции и обществено-политическите организации гарантира необходимата основа за укрепването и разширяването на всестранното американско присъствие в северната част на острова. В перспектива, то би могло да помогне и за появата в Северен Кипър на военно-морски и авиационни бази на САЩ, по модела на британските суверенни бази в южната част на острова.

Отчитайки развитието на ситуацията, в съвсем близко време следва да очакваме още по-голямо активизиране на САЩ по кипърския въпрос, насочено към постигането на собствените им (включително и военни) цели, което пък може в перспектива да окаже много сериозно влияние върху развитието на военно-политическата обстановка в региона на Източното Средиземноморие, като цяло.

Сред ключовите фактори, определящи насоките на външната политика на т.нар. Севернокипърска турска република, е липсата на решение за кипърския въпрос. Като правителството на тази квази-държава активно използва членството в ЕС на целия остров, да оказва натиск върху правителството на Република Кипър. В случая като основен аргумент се използва твърдението за необходимостта всички външнополитически стъпки на Република Кипър да бъдат съгласувани с общността на кипърските турци (както е предвидено и в кипърската конституция) и уж свързаният с това незаконен характер на дейността на кипърските гърци, действащи от името на целия остров.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Предвид известното влошаване на отношенията между Русия и Запада (и, особено, САЩ), което се наблюдава напоследък, мнозина обвиняват Москва, че се връща към старата си „неоимперска” политика. Обективният анализ обаче сочи, че Русия по-скоро се съпротивлява на опитите на Запада да ерозира собственото и геополитическо влияние и дори пряко да влияе на вътрешнополитическата ситуация в страната.

Според мен, най-убедителното обяснение за непрекъснатата кампания, целяща очернянето на руския президент Путин, е отказът му да „капитулира безусловно” пред Запада, както и ожесточаващата се борба за енергоресурси на международната сцена.

Въпреки твърденията на редица авторитетни мои колеги, в случая аномален и дестабилизиращ фактор в европейското геополитическо пространство не е постимперска Русия, а по-скоро евроатлантическият алианс.

За разлика от Европа, Русия притежава реална самостоятелност и се оказа способна да извлече определени преимущества от тенденцията към укрепване на многополюсния модел в международната система.

Всъщност, истината е, че Русия не толкова увеличава своето влияние в света, колкото намалява досегашния си дефицит на такова влияние. В края на 2006 и през първите дни на 2007 напрежението в отношенията между Русия и Запада забележимо нарастна, като процесът се подхранва от наново усилилото се безспокойство от все по-голямата зависимост на Европа от руския природен газ, противопоставянето между Москва и Тбилиси, както и няколкото нашумели поръчкови убийства в самата Русия. Демонстративно враждебният тон, характеризиращ повечето западни коментари за ситуацията в Руската Федерация, силно напомня онзи по време на процеса срещу Ходорковски през 2003-2004. Режимът на Путин отново бива обвиняван, че засилва авторитарните тенденции вътре в страната и неоимперската политика извън пределите и – при това някои анализатори стигат дотам да твърдят, че Русия върви към фашизъм.

Обективният анализ, основан на общодостъпни източници, показва обаче, че Русия съвсем не се трансформира в неоимпериалистическа експанзионистична държава, а просто преодолява собствената си слабост и се опитва да води геополитическата си и търговска игра със същата настойчивост, изобретателност и цинизъм, с който го прави и всяка уважаваща се западна държава и/или корпорация. Днес, 15 години след разпадането на Съветския съюз, в резултат от който прекаленият руски „излишък” на мощ се превърна в „дефицит”, ставаме свидетели на планомерното намаляване на въпросния „дефицит”, а не на някакъв ръст на агресивната мощ на руската държава. Тоест, независимо от несъмнената промяна в съотношението на силите в полза на Москва, тя (тъй като все още не е преодоляла напълно последиците от краха на комунистическия модел) си остава по-слабата страна и продължава да се намира в отбрана, без да преминава в настъпление.

Въпреки това се намират мнозина, които твърдят, че Русия си „връща” Украйна, „наказва” Грузия и „притиска” Беларус. Като най-убедителен аргумент, в подкрепа на хипотезата, че в тази страна се възраждат неоимперските тенденции, би могло да се използва връщането на Украйна в руската орбита след идването на власт на правителството, начело с Виктор Янукович, претърпял поражение по време на „оранжевата революция” в края на 2004. След сформирането на кабинета на оглавяваната от него Партия на регионите, с участието на представители на партията на президента Юшченко „Нашата Украйна”, тонът в политиката на страната се задава от проруските сили. Само че това частично възстановяване на предишното статукво е свързано не толкова с натиска на Москва, колкото с пълната некомпетентност на „оранжевите” революционери и неспособността им да сформират стабилно правителство, провеждащо разумна и прагматична политика.

Изглежда, самото словосъчетание „антируски настроена Украйна” съдържа сериозно вътрешно противоречие. Когато Украйна беше откъсната от естествената си проруска „жизнена среда”, в страната моментално стартира опасен процес на ерозия на самата държава, довел до катастрофални последици в икономическата и външнополитическата сфери – като например опитът да бъдат запазени привилегированите цени на природния газ, доставян от „Газпром”, при това на фона на отчаяните усилия на Киев да ускори процеса на присъединяването си към НАТО. Но, след като повечето украинци, така или иначе, не искат да видят страната си в тази организация, подобна стъпка едва ли може да се смята за възможна.

Развитието на отношенията между Русия и Грузия, които напоследък сякаш преминаха критичната си точка, до голяма степен напомня ситуацията с Украйна. Финансираният от Съединените щати „демократичен” режим на президента Саакашвили отдавна се опитваше да провокира открит сблъсък с Москва, разчитайки, че това ще ускори приемането на страната в НАТО, тъй като членовете на алианса, по морални съображения, ще решат да го защитят от натиска на могъщия му северен съсед. Москва обаче, изглежда стигна до извода, че това едва ли ще се случи и въведе сурови и „непропорционални” санкции срещу Тбилиси и грузинските граждани, живеещи в Русия.

Макар че излишно усърдните руски чиновници несъмнено прекалиха, преследвайки обикновените грузинци, въвеждането на санкциите достатъчно ясно показа на Вашингтон, че Русия се отнася крайно негативно към евентуалното присъединяване на Грузия към НАТО. Като минимум, Москва даде да се разбере, че американците, разбира се, биха могли да наложат това присъединяване, но не бива да очакват, че в такъв случай Русия ще продължи да субсидира грузинската икономика (между другото, коя западна държава би се съгласила да субсидира свой потенциален противник?). В САЩ този сигнал бе разбран съвсем правилно и Вашингтон (или по-скоро реалистично разсъждаващите кръгове в американския „истъблишмънт”) моментално охладиха надеждите на грузинските „революционери”.


Макар че този кофликт изглежда като очевидно доказателство за антидемократизма и неоимпериализма на Москва, истината е, че става дума за премерена реакция на една откровена провокация. Тази реакция дейтвително би могла да се определи като „твърда”, но не и „непропорционална”. В края на краищата, „Газпром” повиши през 2007 цените на природния газ за Грузия до 213 долара за 1000 куб.м, което е по-малко, отколкото плащат страни като Полша или Румъния (280-300 долара).

Накрая, ако теорията за възраждането на руския „неоимпериализъм” действително беше вярна, Москва би трябвало с всички възможни средства да подкрепи своите най-сигурни партньори, които при това не желаят да влизат в НАТО, като например Беларус. Вместо това, стана ясно, че тази страна ще плаща за природния газ доста по-скъпо, отколкото Украйна – по 200 долара за 1000 куб. м (т.е. почти колкото и антируски настроената Грузия), а в края на миналата 2006 Путин дори заплаши, че ще спре доставките за „братския авторитарен режим” на президента Лукашенко, ако той не прекрати реекспорта на Запад, осигурявайки си големи печалби за руска сметка. Дали пък Путин не тласка Лукашенко в обятията на НАТО? Всеки безпристрастен анализатор би стигнал до извода, че тук става дума за трезв икономически и търговски разчет, а не за възраждане на традиционната имперска политика.

Допълнително втвърдяване на позициите в енергийната сфера?

Същото, впрочем, се отнася и за „неочакваното” решение на „Газпром” да разработва самостоятелно Щокмановското газово находище и да се откаже от плановете за производството и доставката на втечнен природен газ. То едва ли може да има нещо общо с неоимперското високомерие: защото концернът очевидно просто не се нуждае от финансовата подкрепа на западните си партньори (а необходимите му технологии и услуги може да си купи и сам), докато доставката на добивания там газ в Германия също изглежда абсолютно оправдано от чисто търговска гледна точка.

Без съмнение, решението за транзита на природния газ от Щокмановското находище към Германия, а не към САЩ, може да се тълкува и като геополитически маньовър на Москва, или опит на Кремъл да „подкупи” Берлин за да го откъсне от вашингтонските му покровители (на този въпрос ще се спра по-подробно по-долу). Но, отчитайки, че Вашингтон очевидно се стреми към ескалация на новата си „студена война” с Москва, както и, че демонстрира своята ненадеждност като партньор по време на преговорите (отказвайки се, в частност, от вземането на съгласувано решение за влизането на Русия в Световната търговска организация, през юли 2006), подобно стратегическо решение едва ли е изненада.

Аналогични са и съображенията, свързани с натиска на Москва върху участниците в нефто-газовия проект „Сахалин-2”. Тъй като споразумението за реализацията му бе сключено по време, когато тогавашното руско правителство беше, фактически, парализирано, а сериозното превишаване на първоначално обявената му стойност означаваше, че Москва ще получи своя дял от добитите енергоресурси, много по-късно от първоначално планираното, няма защо да се учудваме, че руснаците се опитват да минимизират загубите си. Някои западни наблюдатели, и в частност тези от „Файненшъл таймс” и „Икономист”, наблягат на това, че колкото и да са лоши условията на сделката, Русия няма право да ги преразглежда. Трудно обаче можем да си представим, коя западна държава би стояла спокойно при рязко нарастване на разходите си по проект от подобен мащаб.

Излишната мощ на евроатлантическия алианс

Обективният анализ предполага, че основния „аномален” фактор в днешна Европа е не толкова руският „шантаж”, колкото прекалената мощ, с която разполага евроатлантическата „ос”.

Има немалко основания да смятаме, че този алианс, създаден в една безвъзвратно отминала геополитическа епоха за да защити Европа от агресивния СССР, днес се е трансформирал в една, по същество, деструктивна структура: той ерозира процеса на паневропейска интеграция (между ЕС и Русия), трови отношенията вътре в самия ЕС след разширяването му на Изток и се използва като инструмент на дългосрочната стратегия за „обкръжаване” на посткомунистическа Русия. Лишавайки се от достатъчно смислена цел след края на студената война, Евроатлантическият алианс концентрира усилията си за повишаване на напрежението в отношенията с Москва, която не желае да гледа безучастно на „обкръжаването” на своята, богата на суровини, територия. И тъй като в резултат от него режимът на Путин, на практика, се оказва „в положение на обсада”, подобна политика едва ли съдейства и за развитието на демокрацията в самата Русия.

Вероятното обяснение – битката за Евразия

Сегашната ситуация на европейската и евразийска „шахматна дъска” се характеризира с необичайната си сложност, което изключва опростенческия подход към нея. Така например, налице е очевидна връзка между решението за статута на Косово и съдбата на проруски ориентираните автономни републики в Грузия. Анализът на позициите на Русия и Запада по тези въпроси ни извежда на качествено по-високо геополитическо равнище, защото и Москва, и Западът могат не без основание да бъдат обвинени, че използват въпросните проблеми като предлог за имперска експанзия. Нещо повече, проблемите на търговията, енергийната сигурност и отбраната в този случай тясно се преплитат, вследствие на което общата картина изглежда изключително сложна и объркана. А като добавим към това перспективата за скорошното превръщане на Китай в свръхдържава можем достатъчно уверено да заявим, че изходът от ситуацията е съвършено неясен.

Въпреки това, сигурен ключ за нейното разбиране може да ни даде един вече изпитан модел – историята на конфликтите между великите държави за контрол над евразийския континент. Преди сто години, когато се ражда и самото понятие „геополитика”, основният и постулат звучи така: „който контролира Европа, контролира и целия свят”. В епохата след края на студената война той може да бъде допълнен по следния начин: „този, който контролира Евразия, контролира и гигантските запаси от енергоносители – вече разработени, или пък все още недокоснати – с които разполага този суперконтинент”. Макар че най-голямата награда в съвременната геополитическа битка си остава Близкия изток, където са концентрирани две трети от световните петролни запаси, чиито добив при това изисква най-малко разходи, контролът на този регион (ако въобще е възможен, имайки предвид хроничната му нестабилност) не може да гарантира напълно енергийната сигурност на САЩ и Европа. Що се отнася до природния газ (чието значение непрекъснато нараства, поради широкото му използване в производството на електроенергия), в това отношение Евразия очевидно превъзхожда Близкия изток.

Отчитайки отслабването на Русия през постъсветския период, както и прогнозирания ръст на енергопотреблението и непрекъснато усилващата се конкуренция на останалите геополитически играчи (например Китай), щеше да е учудващо ако евроатлантическата „ос” не се бе изкушила да използва „излишната си мощ” за да отслаби (или дори да неутрализира напълно) контрола на Москва върху ресурсите на бившия СССР. В тази връзка, „обкръжаването” на Русия с враждебни режими, осъществявано под прикритието на „разпространяването на демокрацията” или „войната с международния тероризъм”, както и опитите за разчленяването на самата Руска Федерация изглеждат не просто логична, но и единствено възможната стратегия.


На мнозина вероятно ще се стори, че подобен извод говори за определена склонност към „конспирология” и е неприложим по отношение на миролюбивите „западни демокрации”, само че, за съжаление, тъкмо този модел изглежда най-убедителен и в него лесно се вписват множество непонятни на пръв поглед неща. И дори да ни изглежда „изкуствено изфабрикувана”, други достоверни хипотези просто не съществуват.

На първо място, тя обяснява последователната, ирационална и нерядко истерична враждебност към президента Путин. Именно в неговата политика се проявява нежеланието на Русия да капитулира пред Запада, именно неговият режим настоява, че страната не е загубила студената война, а съзнателно е взела решение да се откаже от комунистическия модел. Вместо „безусловна капитулация”, Путин предлага сключването на „мирен договор” със Запада. По същите причини руският президент настоява страната му да упражнява суверенен контрол над собствените си стратегически ресурси и особено върху запасите от енергоносители. Това обяснява, в частност, и толкова безцеремонните действия на руските власти към Михаил Ходорковски, в когото Кремъл, не без основание, виждаше „агент на Запада”. В същата връзка следва да се разглежда и пламенната защита на Ходорковски от западните медии, и втвърдяването на позицията на Москва по проекта „Сахалин-2”, и решението за самостоятелното разработване на Щокмановското находище. Напоследък, както вече отбелязах по-горе, режимът на Путин започна далеч по-активно да отстоява руските геополитически интереси, като в някои случаи (например в Украйна) дори успя да изтласка Запада от вече заетите позиции.

Отчитайки всичко казано дотук, едва ли следва да се очаква постигането на компромис. Докато Путин остава начело на властта в Русия, атаките срещу него вероятно само ще нарастват. Това обяснява и все по-честата употреба на т.нар. „двойни стандарти” в оценките за Русия и режима на самия Путин. Мнозина смятат, че руската демокрация не е, и никога няма да бъде, „истинска демокрация”, и каквото и да направят властите в тази страна, то автоматично се оценява като „възраждане на авторитаризма”. Дори корупцията в Русия се представя с главно „К”. Чеченските терористи пък се превръщат в „борци за свобода”, а проруските настроените чеченци - в „марионетки на Москва (кой знае е защо обаче, отношението към иракските демократи, опитващи се да управляват страната си по американски рецепти, е съвсем различно). За да бъде признат за „истински демократ”, според мнозина на Запад, президентът Путин трябваше публично да се извини за убийството на един от най-яростните си критици – журналистката Ана Политковская, вината за което също косвено се възлага на неговия режим.

Необходимото чувство за мярка

На всички е добре известно, че дори и най-добрите лекарства, ако не бъдат дозирани правилно, могат да убият, вместо да излекуват, пациента, както и, че прекалено твърдата монетарна политика е в състояние да „задуши” икономическия ръст. Аналогично, прекаленият „демократичен контрол” отвън може да забави развитието на демокрацията в контролираната държава, а пък прекалено мощното покровителство и защита от страна на свръхдържавата – да лиши по-малко силната държава от шанса да си стъпи на краката. Прекалената мощ на един или друг блок от държави може да дестабилизира ситуацията в геополитическата сфера и дори без особена нужда да провокира конфликт. Днес изглежда, че триумфализмът на евроатлантическия алианс е тъкмо такъв пример за подобно деструктивно нарушаване на силовия баланс.

Излишната мощ, с която разполага евроатлантическият алианс, както и разширяването му на изток разпалват конфронтация там, където са налице всички условия за хармонично съвместно съществуване и задълбочаване на интеграцията – каквито са например структурното взаимно допълване и географската близост. Прогнозите, че в бъдеще и без това сериозната зависимост на Европа от руския природен газ само ще се усилва, пораждат опасения за евентуален енергиен шантаж от руска страна. Подобни страхове обаче, не са достатъчно обосновани – те са породени от неразбирането на намеренията на Русия и структурните фактори, ограничаващи нейните действия, и се подхранват от онези, които се опитват да разпалят нова „студена война”.

Очевидно е, че ако Европа продължава да вижда в Русия неоавторитарна държава, опитваща се да я шантажира, и реши да се включи в усилията на Вашингтон за отслабването, или дори разпада, на Руската Федерация, тя ще трябва да си търси други доставчици на природен газ. Струва ми се обаче, че подобно поведение спрямо страна, на чиито ресурси толкова се разчита, едва ли е разумно.

Впрочем, ако разсъждаваме обективно, страхът на Европа от зависимостта и от руския газ се дължи не толкова на опасенията от руски шантаж, колкото на нежеланието и да се откаже от възможността да участва в шантажа срещу самата Русия. Става дума не за тревога, породена от възраждането на неоимперските тенденции в Русия, а за страха, че Европа вероятно ще трябва да се откаже от прогресивно губещият смисъл алианс с Вашингтон, който днес се опитва да провежда политика на „обкръжаване” на Руската Федерация. Тоест, в крайна сметка нещата опират до страха на европейците да действат самостоятелно, без да разчитат на отдавна ненужната защита от страна на „големия трансатлантически брат”.

Подобна нездрава ситуация очевидно съдейства за разцеплението в Европа, както и в най-влиятелната държава на континента – Германия, което пък допълнително ерозира единството на ЕС. Така например, полско-германските отношения, които и без това не са блестящи заради взаимните предубеждения и неспособността да се затвори страницата със спомените от Втората световна война, още повече се влошават поради подкрепата на Берлин за руския проект за изграждането на т.нар. Северноевропейски газопровод по дъното ва Балтийско море, който бе сравнен наскоро от полския военен министър с прословиутия пакт между Хитлер и Сталин, довел до разделянето на страната му. Подобни неразумни изявления, вероятно нямаше да има, ако Европа не бе подложена на силния натиск на Вашингтон и антируски настроените реваншистки кръгове в редица държави от бившия социалистически блок да се отнася към Русия като към враждебна и експанзионистична сила (впрочем, самият факт, че висопоставени политици и чиновници в Европа си позволяват подобни нагли изявления, красноречиво илюстрира наличието на много сериозни проблеми в механизма на евроатлантическото партньорство).

Това напрежение се усеща особено силно в Германия, в светлината на отправеното в края на миналата 2006 предложение на Москва да транзитира в тази страна целия газ, добиван от Щокмановското находище, което би я превърнало в основния „разпределителен пункт” за доставките на този енергоносител в останалите европейски страни. Германският канцлер Ангела Меркел обаче, очевидно опасявайки се от негативната реакция на Вашингтон, реагира доста хладно на тази руска инициатива, предлагайки на Москва първо да подпише Енергийната харта, приета от членките на ЕС през 1994, която Кремъл смята за неприемлива, поне в сегашния и вид. Въпросът обаче продължава да е на дневен ред: само по себе си, руското предложение е изключително привлекателно, още повече, че ако европейските политици продължат да са колебаят, Москва може да пренасочи вниманието си към друг, бързо растящ енергиен пазар – китайският.

Ако Вашингтон действително се опасява от евентуалното „енергийно предателство” на Германия, или на Европа, като цяло, през следващите години той действително ще получи реални основания да се тревожи за това.

Проблемът за европейската самостоятелност

На практика, днес всички сме свидетели, как Вашингтон си позволява да контролира и поучава както свободна и суверенна Германия, така и целия Европейски съюз, по толкова сериозни въпроси, като собствената им енергийна сигурност и икономическото им развитие. Имайки предвид, че Втората световна война свърши преди повече от 60 години, а студената война все повече се превръща в далечен спомен, подобно положение не може да бъде квалифицирано иначе, освен като „жалко”.

От друга страна, Русия на Путин, която не е ограничена от постулатите на евроатлантическата солидарност, лансирайки тезата за т.нар. „суверенна демокрация”, безпрепятствено може да отстоява жизнените си интереси и максимално да се възползва от предимствата, които и предоставя оформящият се след края на студената война многополюсен модел на международните отношения. Тоест, по отношение на самостоятелността, европейските страни, на практика, значително изостават от руснаците. И, поне според мен, една от основните им задачи днес е да наваксат това изоставане.

* Авторът е старши икономист в Изследователския институт Daiwa , Лондон

{rt}

В началото на септември 2006, на среща в Атина, президентите на Русия и на България и министър-председателят на Гърция за пореден път се разбраха, че в най-скоро време трябва да окончателно да уточнят параметрите на планирания нефтопровод от Бургас до гръцкото егейско пристанище Александруполис. На 27 януари 2007 българските, руските и гръцките експерти съгласуваха текста на Междудържавното споразумение за реализация и експлоатация на нефтопровода, който бе парафиран и от ръководителите на Тристранния работен комитет на 7 февруари в Бургас. Цяло десетилетие руснаци, българи и гърци се надлъгваха за акционерното участие в тръбата и нейното финансиране и едва сега започва да се очертава краят на сагата. В същото време турците могат да се окажат по-експедитивни и да построят техен петролопровод между Черно и Средиземно море, който до голяма степен ще отнеме част от суровината, предвидена за трасето Бургас-Александруполис.

Нуждата от сухопътен маршрут, по който руския и каспийски нефт да излезе от акваторията на Черно море, е назряла отдавна. Сега петролът минава през тесните проливи Босфора и Дарданелите. През тях обаче могат да се промъкнат танкери с максимална товаровместимост от 120 хиляди тона, докато супертанкерите, пресичащи световните океани, пренасят по 500 хиляди и дори повече тона нефт.

Освен това, преминаването на нефтовозите през Босфора крие постоянна заплаха от екологична катастрофа. На практика, танкерите пресичат през средата 15-милионния турски мегаполис Истанбул. Това, от една страна, е опасно за Турция, но от друга й дава стратегически коз за оказване на натиск върху Русия. От доста време турските власти затягат ограниченията за преминаване на танкери през Босфора и сега ги пускат само през светлата част от денонощието. В подобна ситуация, трудно може да се разбере, къде свършват екологичните и къде започват чисто икономическите и политически аргументи срещу преминаването на големи количества руски нефт през тесния проток.

Турция като регионален петролен „диспечер”

Наивно е обаче да се мисли, че като ограничава танкерите през Босфора, Анкара сама ще тласне руския нефт към обходен маршрут, който да заобиколи Турция. През миналата година стана ясно, че всъщност турците иска да си запазят ролята си на диспечери за нефта от черноморската акватория, но същевременно да го насочат през своята територия и по суша. Анкара направи първия си голям удар с петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, който заработи през 2006 и даде излаз на каспийския петрол (азербайджански и казахстански) към Средиземно море.

Сега следва втора голяма стъпка по пътя на превръщането на Турция в регионален петролен център. Тя е свързана с проектирането и строителството на нефтопровода от черноморското пристанище Самсун до Джейхан. Предвижда се съоръжението да има дължина от 554 км и по него да се транспортират 50 милиона тона нефт годишно с възможност за нарастване до 70 милиона. Строежът трябва да започне през 2007 и да завърши през 2009. Стойността му ще бъде между 1,5 и 2 милиарда долара.

Кое дава основание да смятаме, че реализацията на проекта Самсун-Джейхан може да изпревари тръбата Бургас-Александруполис? На първо място, турците вече са създали компанията, която ще строи техния петролопровод. Тя се нарича Trans Anadolu Pipeline Company ( Tappco ) и е съвместно дружество на турската фирма “Чалък” с италианския енергиен гигант “Е NI ”. Предварително споразумение за евентуално включване в проекта е подписано и с Shell . Голямата новина от края на миналата година е, че към “Чалък” и “Е NI ” се присъедини и най-голяма индийска нефтена компания Indian oil Corporation Ltd . ( IOCL ) . Това означава, че нефтът, транспортиран до Джейхан, почти сигурно ще намери пазар в Индия – една от най-големите бързо развиващи се икономики в света.

Освен това между Джейхан и провинция Кириккале, във вътрешността на Турция, вече има петролопровод и сега остава само да се положи тръба от Кириккале до Самсун. Наистина, теренът, по който ще мине съоръжението, е планински и неравен. Трябва да се вземе предвид обаче, че Турция вече има опит от строителството на тръбата Баку-Джейхан, която също пресича сериозни планински масиви. Амбицията на Турция е да превърне Джейхан в най-големия нефтен терминал в района на Европа и Средиземноморието, който да измести дори сегашния лидер Ротердам. Тези планове изглеждат напълно реални. Пристанището на Джейхан позволява зареждането на танкери с вместимост до 340 хиляди тона.

Освен това, в края на миналата година Турция и Израел подписаха споразумение за изграждането на магистрален тръбопровод от Джейхан до израелския бряг (най-вероятно до пристанището Хайфа), по който едновременно ще се транспортират нефт, природен газ, електричество и вода. Проучвателните работи за съоръжението трябва да приключат до средата на тази година. По обясними причини еврейската държава не желае нейните петролни доставки да зависят от арабите и затова търси алтернативи. Освен това Израел разполага с тръбопроводи, свързващи неговите средиземноморски пристанища Хайфа и Ашкелон с Ейлат на Червено море. Това означава, че нефтът, идващ от района на Черно море, може да пресече Турция, след това през Средиземно море да попадне в Израел, и от Ейлат да се насочи към големите азиатски потребители като Индия, Китай и Япония. Така превръщането на Джейхан в световен преразпределителен център за петролните доставки, ще допринесе и за заздравяването на стратегическия съюз между Турция и Израел, който бе поразклатен поради изострянето на Близкоизточния конфликт през последните две-три години.

Любопитно е, че петролът, разпределян през Джейхан, може да тече и в обратна посока – от Персийския залив, през Турция, до черноморските пристанища на Украйна, Румъния или България. Това означава тръбата Самсун-Джейхан да бъде използвана в реверсно направление. Най-голям радетел за реализацията на подобен сценарий е Украйна, която смята че така ще намали зависимостта си от руския нефт и дори сама ще се превърне в транзитираща държава. За целта съществуващият нефтопровод Одеса-Броди трябва да бъде продължен до Полша, а оттам – и до други европейски държави.

И така, според турските планове, Джейхан ще се превърне в събирателна точка за каспийски, руски и иракски (от района на Киркук) нефт. Същевременно, при проблеми с добива в Русия или в Каспийско море, по тръбата Джейхан-Самсун може да потече суровина от района на Персийския залив, която да бъде доставена на потребителите в черноморските държави. Турският министър на енергетиката наскоро лансира идеята в Джейхан да бъде създадена нефтена борса, като на нейна основа се появи нов нефтен индекс, носещ името на пристанището. Освен това в Джейхан ще се строят големи петролни резервоари и нефтопреработвателен завод с дневна мощност 15 милиона тона нефт. В рафинерията ще бъдат вложени 4,9 милиарда долара.

Турските власти отреждат на Джейхан и ролята на разпределителен център за природен газ. Предвижда се в пристанището да постъпва руско “синьо” гориво, идващо по черноморския тръбопровод “Син поток”, както и газ от азербайджанското находище Шах дениз. Плановете са в Джейхан да се изгради инсталация за втечняване на природния газ и по този начин той да бъде изнасян за по-далечни страни.


Бъдещето на Бургас-Александруполис

На фона на цялата тази трескава активност около турския петролен център Джейхан, проектът Бургас-Александруполис едва сега започва да набира скорост. По принцип, България и Гърция почти се бяха задоволили с общо участие от 49%, след като Русия по никакъв начин не се съгласява нейната квота да падне под 51%. В края на миналата година обаче руският заместник-министър на горивата и енергетиката Андрей Дементиев заяви, че Москва ще разпредели своя дял от 51% между Транснефт, Газпром нефт и Роснефт, но останалите 49% трябва да бъдат предложени на компании, развиващи дейност в района на Черно море. Дементиев посочи конкретно КазМунайГаз от Казахстан и консорциумът КТК (Каспийски тръбопроводен консорциум - Caspian Pipeline Consortium ), който притежава тръбата Тенгиз-Новоросийск. Проблемът е, дали България и Гърция ще се съгласят с подобно развитие на проекта.

Русия иска да привлече в проекта Бургас-Александруполис американския концерн Шеврон, който пък от своя страна държи 15% от КТК. Американците обаче настояват за увеличаване на пропусквателната способност на тръбата Тенгиз-Новоросийск, което Русия не желае, защото смята, че транзитната такса е твърде ниска. Засега преговорите по този въпрос са в задънена улица. Частните акционери в КТК са склонни транзитната такса да се повиши минимално от $27,38 до $29,88 като настояват и за преструктуриране на данъчните задължения на консорциума и за удължаване на срока за тяхното изплащане до 2014. Москва обаче иска транзитната такса да достигне 38 долара и не бърза да дава разрешение за разширяване на капацитета на тръбопровода. А то е крайно необходимо, защото добивът на Шеврон от каспийското находище в Тенгиз скоро ще се удвои и ще достигне 26 милиона тона годишно. Има вероятност американската компания да насочи своя петрол по море към Баку и от там да го вкара в тръбата до Джейхан. Което пък поставя въпроса, дали ще има достатъчно каспийски петрол за захранването на нефтопровода Бургас-Александруполис.

Разбира се, при положение, че в проекта Бургас-Александруполис участва компания като “Роснефт”, тя вероятно ще бъде в състояние да задели част от своя добив за запълването на тръбата, защото Кремъл ще окаже политически натиск в тази насока. В същото време, според Валерий Нестерев от компанията “Тройка Диалог”, без включването на западни компании планираният капацитет на тръбата вероятно ще бъде намален от 50 на 35 милиона тона годишно.

В крайна сметка, при благоприятно стечение на обстоятелствата, петролът от Русия и от Каспийско море би могъл да стигне и за двете конкурентни тръби – от Бургас до Александруполис и от Самсун до Джейхан. Както е известно, има и трети проект – за нефтопровод от Бургас до албанското пристанище Вльора. Споразумението за изграждането му бе подписано на 31 януари 2007 в Скопие от Македония, България и Албания. Той има силната политическа подкрепа на САЩ, но икономическите аргументи в негова полза засега нямат достатъчна тежест.

При това положение Турция се превръща в ключов енергиен разпределител в подстъпите на Европа. В края на ноември 2006 стана известно, че “Газпром” е отправил предложение към Анкара да стане стратегическа транзитна страна за доставка на руския природен газ до Югоизточна Европа и Близкия Изток (най-вече Ливан и Израел). За целта ще бъде увеличен капацитетът на газопровода “Син поток”, минаващ по дъното на Черно море. Най-късно до една година ще заработи и тръбата, по която природният газ ще минава от Турция в Гърция. В перспектива, това трасе ще стигне до Италия.

Утвърждаването на Турция като транзитен център за руските, азербайджански и казахстански енергоресурси до голяма степен са дължи на географското положение на страната. Турция е единствената държава, която е едновременно черноморска и средиземноморска. Тя граничи както с изключително богатите на петрол Ирак и Иран, така и с кавказкия регион, където е разположен Азербайджан. Освен това турската икономика е сравнително голяма, което я прави крупен потребител на енергийни ресурси. Още преди да стане транзитна страна, Турция е развила своята мрежа от тръбопроводи, за да задоволява нуждите на собствената си бързо растяща икономика.

От съществено значение за направлението на новите тръбопроводи са и някои съвременни геополитически реалности, които не са пряко свързани с турската държава, но я облагодетелстват. По отношение на каспийския петрол, най-важна роля играят два фактора. Първо, пътят на азербайджанския и казахстанския нефт на юг към Индийския океан е затворен, защото през последните две-три десетилетия американците наложиха ембарго на всички политически и икономически контакти с Иран. Второ, с нарастването на добивите от петрол (и, съответно, на печалбите от продажбата му), и Азербайджан и Казахстан решиха да търсят нови и заобикалящи Русия маршрути за износа на тяхното “черно” злато за Европа и САЩ. Така единствената неруска алтернатива за износа на каспийския петрол остана Турция. Строежът на тръбата Баку-Джейхан бе замислен и започнат под американска егида по времето, когато Вашингтон и Анкара бяха много близки съюзници.

Анкара като стратегически съюзник на Москва в енергийната сфера

След края на Студената война Турция се стреми да поддържа добри отношения с Русия. Икономическите връзки между двете държави са много интензивни. Москва първо откри потенциала на турския пазар на природен газ и това доведе до построяването на тръбопровода “Син поток”. След Оранжевата революция в Киев, Русия пое курс към ликвидиране на последните икономически останки от Съветския съюз, поради което й се наложи да води газова война с Украйна и газово-петролна с Беларус. Недоволни от рязкото повишаване на цените на руските енергоресурси, бившите сателити на Москва се опитаха да я изнудват с единственото възможно средство, с което разполагаха – транзитните газопроводи и нефтопроводи. Проблемите с Киев и с Минск доведоха до окончателно кристализиране на новата стратегия на Русия за маршрутите за износ на енергийни суровини. По отношение на газопроводите, Москва цели да заобиколи проблемните Украйна, Беларус и Полша и да си осигури доставки за европейските клиенти по две основни алтернативни трасета – северно и южно. Северното минава по дъното на Балтийско море, а южното ще има за опорна точка територията на Турция.

Превръщането на Турция в пресечна точка на няколко петролни и газови трасета несъмнено има своите геополитически предимства. Най-важното от тях е, че енергийната сигурност на страната е гарантирана за дълго време напред. Същевременно трябва да отчетем, че транспортирането на нефт и газ е бизнес, типичен за индустриалните, а не за постиндустриалните държави. Тръбопроводите водят със себе си редица рискове, свързани с екологията и сигурността. Трябва да се има предвид, че повечето от тях преминават през територията на Източна Турция, където действат кюрдските бунтовници. А атаката срещу тръба, дълга стотици километри, е една от възможно най-лесните диверсионни акции.

Тоест, при всичките и предимства, Турция не може да се разглежда като единствената алтернатива за износителите на петрол и природен газ от региона. В този смисъл, България (включително и преминаващият през нейна територия тръбопровод Бургас-Александруполис) също има своите сериозни шансове. Които не би трябвало да се пропиляват с лека ръка. Дано парафирането на Междудържавното споразумение за нефтопровода от Тристранния работен комитет се окаже знак, че вече сме го осъзнали.

{rt}

Както е известно, НАТО беше създадена за предотвратяването на кофликти в разделена Европа по времето на студената война, както и (по думите на генерал Дьо Гол) за да закрепи „военното и политическо подчиняване на Западна Европа на Съединените щати”. Студената война отдавна приключи. САЩ обаче продължават да подкрепят съществуването на НАТО, опитвайки да съхранят влиянието си върху външната политика и отбраната на Европа и накарат ЕС да възприеме имперската американска схема на устройство на света и помогне за запазването на този нежизнеспособен модел. Всичко това трови отношенията между Брюксел и Москва да не говорим, че (отчитайки глобалния характер на американския проект) създава проблеми и в отношенията ни с Пекин. А истината е, че Европа не е заинтересована нито от едното, нито от другото.

Русия

След края на студената война към НАТО се присъединиха 11 нови членки, много от които разчитаха (не без основание), че влизайки в Алианса ще улеснят присъединяването си към ЕС. Така бе осъществена военната и геополитическа окупация на пространството, което Русия беше принудена да изостави поради своята слабост – като се започне от Балканите и се свърши с Прибалтика, включително Южен Кавказ и Централна Азия, като паралелно с нея Москва биваше периодично уверявана в стремежа на Запада да поддържа приятелски отношения с нея. Днес, дори Украйна се смята за част от американската „зона за сигурност”. Тази страна е разделена на две по въпроса за евентуалното си присъединяване към НАТО – факт с огромен дестабилизиращ потенциал, тъй като развитието на ситуацията може да доведе до открит сблъсък между двете, съществуващи съвместно, идентичности на Украйна (източнославянската и централноевропейската).

Сегашният пръстен на военна обсада стяга Русия дори още по-здраво, отколкото в епохата на Съветския съюз. На територията на половината от четиринайсетте бивши съветски републики са разположени военни контингенти на САЩ, или НАТО, а испански бойни самолети патрулират по латвийско-руската граница. Рамките на стратегическите споразумения в сферата на неразпространяването на ядрените технологии и разоръжаването (като Договора за съкращаване и ограничаване на стратегическите настъпателни оръжия и Договора за ограничаване на системите за противоракетна отбрана) бяха нарушени. Новите членки на НАТО не ратифицираха Договора за обикновените въоръжени сили в Европа (сключен през 1990 в Париж), който изигра ключова роля за разоръжението в Европа през 90-те години на миналия век. Поради това, днес в постсъветските балтийски държави може да се разполага всякакво оръжие, което увеличава възможността Русия, на свой ред, да разположи по границите си тактическо ядрено оръжие, опитвайки се да балансира традиционната липса на равновесие. Ще припомня, че навремето НАТО постъпи по същия начин за да компенсира военното превъзходство на доминирания от Москва Варшавски пакт.

Подобна динамика, характерна за времената на „студената война”, е кохерентна на американската геополитика, за която Русия, както и преди, си остава основния „стратегически съперник”, но тя е изцяло контрапродуктивна за Европа и силно усложнява отношенията между Брюксел и Москва, която е жизненоважен съюзник на ЕС.

Трябва да разберем, че Русия – това не е „правителството на Путин, избиващо бившите си агенти”. Тя не е и „енергийния доставчик на Германия”. За нас е особено важно, че Русия е най-голямата европейска държава, населена със 140 милиона европейци и преживяваща днес много сериозна криза.

Страната все още не е решила нито една от трите си фундаментални задачи, формулирани преди двайсет години, когато стартираха политическите реформи в тогавашния Съветски съюз: разработването на стратегия за развитие, установяване на адекватна политическа система („демократична”) и определяне на собствената си роля и място в света. Две трети от руснаците живеят под прага на бедността, или около него, средната продължителност на живота при мъжете е 59 години, а населениета на страната намалява годишно със 700 хиляди души. Заради огромното количество ядрено, химическо и бактериологично оръжие, подводници и опасни за околната среда заводи, наследени от рухналия СССР, опасността от сериозни технологични катастрофи е не по-малка от онази, по време на студената война. Независими медии почти липсват. Отказвайки се от еднопартийната система, Русия запази централизираната система, която донякъде се конфронтира с плурализма. Страната не познава смяна на властта и победа на опозицията чрез избори. Държавните институции са слаби, изпълнителната власт, на практика, назначава наследниците си, а на изборите населението потвърждава назначението им.

Без съмнение, основната отговорност за ситуацията носи самата Русия. Само че не бива да забравяме, че по-голямата част от своите грешки тя направи под аплодисментите на Запада. Именно Западът одобри и подкрепи бързата приватизация и либерализация, както и държавният преврат, извършен от Борис Елцин през октомври 1993 и довел до налагането на сегашния автократичен модел. Във външнополитическата сфера пък се запази описаната по-горе динамика на „студената война”, маскирана с красиви думи и фрази.

В резултат от това, днес се сблъскваме с една Русия, която е настроена също толкова, колкото и в миналото, срещу Запада, със силни националистически настроения, авторитарна във вътрешната си политика и дълбоко убедена, че в днешния свят уважават само силата, затова демонстрираща собствената си сила, според своите възможности, разбира се. Можехме ли въобще да очакваме нещо друго? Политиката на Северноатлантическия пакт носи своя тежък дял от отговорността за появата на тази „Ваймарска Русия”. Европейската политика, която е заинтересована от мира и „европеизацията на институциите” в Русия, трябва да съдейства за успокояването на Москва, а не да помага за геополитическата и „обсада”. Да съдейства за демилитаризирането, а не за превъоръжаването и. А единственото лекарство за съвременна Русия е отказът от безотговорния тормоз, осъществяван срещу нея през последните 15 години, който само влошава създалата се ситуация. Вместо това следва да се избере изпитаният хипократов принцип „преди всичко, не вреди!”. Някои източноевропейски държави, които доскоро бяха в орбитата на Съветска Русия сигурно няма да се съгласят, което е разбираемо. Но днес е далеч по-очевидно, че след присъединяването им към ЕС, за тях вече не съществува опасността да се окажат в ситуацията, съществувала между двете световни войни, както и че враждебността им към Русия, наред с геополитиката на Вашингтон, противоречат на най-важните общи интереси на Европа. Има още много да се прави по отношение на Русия, но за целта е необходимо наличието на добра воля. Да вярваш, че тази страна може да бъде променена на базата на отношенията от времето на студената война, означава да игнорираш цялата история на ХХ век. И тъкмо това правят днес САЩ, като тяхната визия се предава отчасти и на ЕС и то най-вече чрез механизмите на НАТО.

Китай

В дневния ред на последната среща на лидерите на държавите от Северноатлантическия пакт, състояла се в края на миналата 2006 в Рига, бяха включени конкретни стъпки към трансформирането на НАТО в „глобален полицай”, което съответства на стратегическите замисли на Пентагона, но започва да предизвиква все по-сериозно безпокойство у Китай. Афганистан все повече се превръща в ключова територия за проверка на способността на НАТО да се промени. Там САЩ постепенно прехвърлят на европейците военните задължения в конфликта, стартиран под лозунга за „борба с международния тероризъм”, но целящ, освен всичко друго, установяването на контрол над разположената между Китай и Русия Централна Азия. Единствената реалност и перспектива пред региона представлява истински кошмар: местната съпротива расте и, по данни на представителите на ООН, днес страната произвежда повече наркотици, отколкото когато и да било в миналото. Според някои, ограничаването на военните операции и активизацията на инициативите за демилитаризация (включително чрез изкупуване на наличното оръжие от полевите командири) и за икономическото развитие на страната, биха могли да подобрят ситуацията, както и да намалят жертвите сред мирното население. Засега обаче, доминират изявленията, че разположеният в Афганистан 40-хиляден чуждестранен военен контингент е вече недостатъчен и на срещата в Рига бе взето решение за увеличаването му.


Конкретните стъпки за трансформирането на НАТО се съдържат в политическата директива, представена на срещата на страните-членки на пакта през юли 2004 в Истанбул и обсъждана на срещата в Рига две години по-късно. Става дума за „очертаване императивите на Алианса през следващите десет години”, като конкретният списък на „заплахите” се определя от Пентагона и включва тероризма, разпространяването на оръжия за масово поразяване и „проблемите с доставките на стратегически ресурси”. За реализирането на въпросните императиви НАТО следва да е готова за едновременното осъществяване на (максимум) осем военни операции: две големи, с участието на 60 хиляди войници във всяка, и шест по-малки, в които могат да бъдат ангажирани между 20 и 30 хиляди души, т.е. общият брой на активираните бойци може да достигне 300 хиляди.

Втората промяна е разпростирането на пакта „на Юг и на Изток”. Северноатлантическият алаианс вече е ангажиран във възстановяването на Ирак (обучението на 1500 сътрудници на иракските служби за сигурност), действа в Косово, в Афганистан (20 000 войници), в Кабо Верде (където през юни 2006 бяха проведени военни учения) и в Дарфур (където участва в умиротворителната мисия на Африканския съюз). Специално внимание следва да се отдели на проекта за „обединяване” на пакта с т.нар. „глобални съюзници” в Азия, сред които са Япония, Южна Корея, Австралия и Нова Зеландия. Възприемайки подобна стратегия Северният Атлантик, на практика, се премества в Източна Азия. И, ако всички стъпки, предприети от НАТО в Източна Европа, съдействат за задълбочаването на „руската криза”, то проектът за „обединяването” със сигурност ще провокира сериозни проблеми в отношенията с Китай. Което за пореден път ще обслужи мечтаещите за световна хегемония „ястреби” във Вашингтон. Впрочем, Пекин вече проявява сериозно безспокойство от плановете за трансформирането на НАТО и бъдещите му ангажименти в Азия.

„Внимателният анализ на директивите показва, че става дума за реализирането на традиционната американска стратегия, целяща укрепването на военното лидерство на САЩ – се твърди в статията „Големите планове на НАТО”, публикувана през миналата 2006 в китайския официоз „Женмин жибао”, според който - разпростирайки пипалата си все по далеч, НАТО демонстрира растящи глобални амбиции, което не може да не ни тревожи”. Впрочем, напоследък китайските медии отделят все по-голямо внимание на „новите тенденции в глобализирането на НАТО”, които доскоро се смятаха за периферна тема.

Феноменът Чебаркул

В така очертания контекст на разширяване и „глобализиране” на Северноатлантическия пакт няма нищо по-логично от съвпадането на опасенията на Китай и Русия и укрепването, в резултат от това, на тенденцията към превръщане на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) в гарант за сигурността в Азия. За това, в частност, говори стремежът на ШОС да се разшири, включването (засега като наблюдатели) в тази организация на страни като Иран и Индия, както и т.нар. „феномен Чебаркул”.

Чебаркул е град в Челябинска област, край който се намира голям руски военен полигон (в рамките на Волжко-Уралския военен окръг). В началото на ноември 2006, т.е. само няколко дни преди срещата на НАТО в Рига, Москва и Пекин обявиха решението си за провеждането на първите съвместни учения на Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС) – военен квази-блок, в който участват Русия, Армения, Беларус, Казахстан, Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан, и на ШОС (което означава и на Китай). Ученията, носещи кодово название „Мирна мисия Рубеж 2007” ще се проведат през май 2007 на полигона край Чебаркул – т.е. в регион, граничещ с Централна Азия и Каспийско море – две зони, обявени за „стратегически” от геополитиците на Пентагона. Очаква се, че в тях ще участват президентите на всички страни-участнички (от ОДКС и ШОС), както и наблюдатели от Иран, Пакистан и Индия. Според руските медии, Китай, който и през 2005 участва заедно с Русия в съвместни военни учения в Жълто море, ще представи в Чебаркул най-модерните си танкове и изтребители.

Перспективата пред Обединена Европа

Какво означава всичко това? Означава, че е налице перспектива за „цивилизационен сблъсък” между „разширяващият се Северен Атлантик” и Евразия! Само че Европа, както от „цивилизационна”, така и от чисто географска гледна точка принадлежи и към двата блока. Можем ли да се представим по-голяма нелепост?

Тъкмо поради това мисля, че си струва ние, европейците да разпуснем НАТО. Европейският съюз се нуждае от военна структура, напълно независима от Съединените щати и ориентирана към решаването на задачи, съвършено различни от онези, които Пентагонът определя като основни проблеми за сигурността в съвременната епоха. Европа не е млада империя, преживяваща своя упадък, а велика прото-държава, съставена от древни нации, които, подобно на Китай, притежават собствен имперски опит, извлекли са необходимите изводи от него и тъкмо поради това предпочитат „меката сила”, основаща се на дипломацията, убеждаването и консенсуса. Гражданите на Испания, Португалия, Великобритания, Франция, Холандия и Германия някога са имали свои империи. Повечето от тях не желаят възраждането на тази минала същност под формата на нова европейска коалиция, а се надяват да бъде наложен нов начин на действие, адекватен на реалните проблеми на ХХІ век.

Концепцията за „алианс на цивилизациите” не само е достатъчно сериозна, но е и крайно актуална. Тя е алтернатива на концептуалния модел за „цивилизационния сблъсък”. Американската перспектива за „милитаризирания Запад срещу всички останали” ще ни скара с останалия свят и въобще не съответства на съвременния зрял и реалистичен европейски проект. Отчитайки влиянието, което САЩ продължават да упражняват върху НАТО, тази организация става все по-неприемлива за реализацията на онези задачи, които си поставя освободилата се от външна опека и разполагаща с достатъщно пълномощия Европа, чиято поява (както още преди десет години твърдяха редица американски геостратези, като например Збигнев Бжежински в книгата си „Голямата шахматна дъска”) САЩ не биха искали да допуснат в никакъв случай.

Безусловно, светът се нуждае от това, някой да поеме (но само донякъде) функциите на „глобален полицай”. Проблемът обаче е, че тези функции следва да зависят от правовата държава и да са подчинени на международните закони, представлявани от ООН. Когато полицаят се постави над законите, той се превръща просто в хулиган. Един хулиган може да предизвика смъртта на 670-800 хиляди деца, на възраст под пет години, които умряха между 1991 и 2003 в Ирак заради наложените на тази страна санкции (вж. „Детската смъртност в след 1990”, EPW , октомври 2006), както и да провокира смъртта на други 600 хиляди по време на т.нар. „окупация”, но той не е в състояние да убеди противника си, че е прав.

Ние, европейците, не можем да си позволим да продължим да участваме в реализацията на толкова безотговорна, войнстваща и дестабилизираща геополитика и глобално поведение, каквито днес демонстрират Съединените щати. Защото това би означавало, че не сме усвоили основния урок от избухналите именно на нашия континент две световни войни. Критиката от страна на онези, които виждат в подобни изявления само поредната проява на „първосигнален антиамериканизъм”, ми напомня за ситуацията, когато през 70-те и 80-те години на миналия век Москва ни обвиняваше в „антисъветизъм” заради подкрепата, която оказвахме на дисидентите от Източна Европа. Само че без този „антисъветизъм” днес нямаше да го има и гражданското общество в страните от тази част на континента. В случая обаче не става дума за „антиамериканизъм”, а за това да бъде защитено мястото на суверенния, единен и достоен Европейски съюз в международната система. Очевидно е, че Пентагонът не е заинтересован от такава Европа и НАТО се използва като инструмент за ограничаване на нейната роля. Що се отнася до европейските поклонници на вашингтонските неоконсерватори, които вероятно биха ме анатемосали като „враг на Америка”, ще им припомня китайската поговорка: „когато умният сочи към Луната, глупакът се е вторачил в пръста му”.

* Авторът е сред най-известните испански анализатори на проблемите на Евразия, кореспондент на барселонския ежедневник „Ла Вангуардия” в Москва и Пекин, автор на книгата „Големия преход: Русия през 1985-2002”

{rt}

Европейският съюз съумя да се наложи като сериозен актьор на регионалната и световна политическа сцена, но в същото време целите, които си поставя, нерядко значително надвишават възможностите му да функционира като единна наднационална общност. Изграден първоначално като икономически блок, ЕС от доста време насам се опитва да коригира дисбаланса между глобалното си икономическо и политическо присъствие, формулирайки първоначално своя Обща външна политика и политика на сигурност (ОВППС), а след това и Обща европейска политика за сигурност и отбрана (ОЕПСО) , които трябваше да му позволят да действа по-ефективно в международен план. Съюзът увеличи броят и мащабите на своите дипломатически и военно-политически инициативи, осъществявани съвместно с други държави, или регионални организации. След като през 1992, с договора от Маастрихт, беше създаден ЕС (преди това съюзът съществува под формата на Европейска икономическа общност – ЕИО – б.р.) и неговата ОВППС, този процес се развива по-скоро мудно, макар че в хода на различните реформи на съюза, той все пак върви напред и се задълбочава.

От друга страна, процесът на разширяване на ЕС се разгръща далеч по-бурно. През май 2004 в съюза бяха приети 19 нови членки, осем от които са от Източна Европа – най-значимото разширяване от подписването на Римските договори през 1957 насам. На 1 януари 2007 към съюза се присъединиха Румъния и България, а междувременно стартираха преговорите за евентуалното присъединяване на Хърватска и Турция. Междувременно, листата на чакащите продължава да набъбва: наред с държавите от Западните Балкани, в нея са страни като Украйна, Беларус и Молдова на изток, както и Мароко и някои други – на юг.

Основната стратегическа цел на ЕС е да гарантира сигурността на своите нови граници (както и на новите си съседи), които днес преминават от Източна Европа, през Балканите, към Средиземно море и Близкия изток, срещу глобалните заплахи, каквито са тероризма, разпространението на оръжия за масово поразяване, регионалните конфликти, феномена на «пропадналите държави» и организираната престъпност. Ако ЕС все пак реши някога да приеме Турция, той ще има общи граници с Иран, Ирак и Сирия (наред с всички други). Тоест, разширявайки се, съюзът ще трябва да поеме и реализацията на достатъчно широк спектър от задачи, включително оказването на хуманитарна подкрепа, спасителни мисии, мироопазващи акции, както и операции по разоръжаване на участници в конфликти и борба с тероризма (1) .

Настойчивият стремеж за присъединяване към ЕС, резултат от който стана мащабното разширяване на съюза през последните години, породи големи надежди за успешното бъдеще на европейския проект. През 2005 обаче, усилията за задълбочаване на вътрешната интеграция в ЕС се сблъскаха с много сериозно предизвикателство (и, на практика, бяха почти спрени), след като Франция и Холандия отхвърлиха проекта за Европейска конституция. В същото време, правителствата на държавите-членки, обществото, както и самите институции на съюза, демонстрират растящо колебание относно евентуалното му бъдещо разширяване, като споровете опират до това, дали вече разширеният ЕС въобше разполага с капацитет да приема още членове.

В резултат от всичко това, днес европейският интеграционен проект се намира в критично важен етап от развитието си. Членките на ЕС са раздвоени между желанието да разширят влиянието на съюза в международен план, в качеството му на единен и достатъчно мощен субект, и колебанието си да жертват в името на тази цел значителна част от своя национален суверенитет. Новите граници на съюза пораждат по-големи рискове, както и необходимост от поемането на по-сериозна отговорност, тъй като ЕС вече граничи пряко с редица взривоопасни региони и следва да решава много сериозни проблеми. Как съюзът може да действа адекватно на променилата се политическа ситуация и нарастващия натиск по новите му граници, при положение, че значителна част от собствените му граждани не желаят задълбочаването на неговата вътрешна интеграция? Доколко ЕС е в състояние да играе сериозна роля в международните отношения, след като вътрешната му политика се намира в задънена улица?

Малки стъпки към постигането на консенсус

Идеята, че ЕС следва да говори с един глас в международната политика доби популярност именно в хода на процеса на европейската интеграция, но историята ни учи, че «сливането» на отделните национални политики и формирането на обща, обикновено е изключително трудна задача.

Глобалните промени в началото на 90-те години на миналия век, включително разпадането на Съветския съюз и промените в Източна Европа, обединението на Германия, Първата война в Залива и конфликтите на Балканите, демонстрираха необходимостта от по-широка юридическа и институционална основа за провеждането на обща европейска външна политика. Основните елементи за формирането на ОВППС бяха заложени в Маастрихтския договор, който формално създаде и ЕС в сегашния му вид. Но, въпреки новата законодателна рамка, минималният консенсус между страните-членки на ЕС относно ОВППС, или казано с други думи – нежеланието им да сближат по-тясно своите външни политики, не позволи на съюза да започне да провежда действително ефективна обща външна политика. Все пак, ОВППС наложи редовното и систематично координиране на външнополитическите усилия на държавите от ЕС, на наднационално ниво. Което пък помогна да се изясни, че ОВППС се нуждае от сериозно усъвършенстване.

В това отношение, Амстердамският договор от 1997 предостави редица допълнителни институционални инструменти, даващи възможност за реализирането на общи стратегии. Като най-значимото нововъведение бе създаването на поста Върховен представител на съюза за ОВППС (който по-късно беше зает от бившия генерален секретар на НАТО Хавиер Солана), както и формирането на политически отдел към Генералния секретариат на Съвета на ЕС, в качеството на негово стратегическо и планиращо звено. Нещо повече, Амстердамският договор очерта водещите цели в сферата на сигурността и отбраната, давайки възможност на страните-членки да предприемат (ако пожелаят) конкретни стъпки за изграждането на обща европейска отбрана.

Всичко това породи известни надежди, както вътре в съюза, така и извън него, че ЕС ще може да поеме основната отговорност за урегулирането и разрешаването на конфликта в бивша Югославия, утвърждавайки авторитета си в своя „заден двор” и поемайки по-сериозен дял от усилията за укрепване на глобалната сигурност. През декември 1998 Франция и Великобритания излязоха със съвместна декларация (приета на срещата в Сен Мало), в която призоваха за създаването на европейска отбрана, подчертавайки, че ЕС трябва да играе самостоятелна роля на международната сцена, като за целта разполага и със съответните военни ресурси – една, несъмнено, много сериозна стъпка напред (2) . По онова време обаче, ЕС не притежаваше наднационална структура за провеждането на обща политика в сферата на отбраната, така че мисията в Косово бе реализирана в рамките на НАТО и с решаващата подкрепа на САЩ. През юни 1999, въз основа на опита си от косовския конфликт и вдъхновени от „духа на Сен Мало”, членките на ЕС се споразумяха, на Европейския съвет в Кьолн, да развият и укрепят Обща европейска политика за сигурност и отбрана (ОЕПСО), като част от ОВППС. По-късно, основните положения на ОЕПСО бяха уточнени и включени в Договора от Ница, от който и днес се ръководи ОЕПСО/ОВППС, след официалното му влизане в сила през февруари 2003. ОЕПСО несъмнено бе качествена крачка напред в подготовката за осъществяването на граждански, полицейски и военни мисии, като част от външната политика на ЕС.


С течение на времето държавите-членки на съюза постепенно укрепваха ОЕПСО така че ЕС да може да поеме по-голяма отговорност за международната сигурност. Въпреки, че ОЕПСО все още страда от сериозни недостатъци, по-специално във военната сфера, до средата на 2006 в нейните рамки бяха проведени 16 граждански, полицейски и военни операции в различни точки на света. Разбира се, повечето от тях бяха в съседни страни на съюза, или пък в Африка, но следва да отбележим и мисиите в Палестинската автономия и в Асех, Индонезия (3) . Като при осъществяването им ЕС демонстрира определени умения в урегулирането на кризи.

Членките на съюза обаче, засега не показват еднаква готовност за по-тясна интеграция във военната сфера, на общоевропейско ниво, още повече, че по-голямата част от тях съкратиха значително военните си разходи след края на студената война. От 1994 насам подкрепата за ОВППС сред ЕС (на 15-те „стари” членки) постоянно надвишаваше 60% (4) . През пролетта на 2003, 74% от европейците декларираха, че подкрепят общата европейска политика в сферите на сигурността и отбраната, а 50% смятаха, че решенията, касаещи отбраната, следва да се вземат на общоевропейско (а не на национално) равнище. Все пак, въпреки че европейците осъзнаха необходимостта от ОВППС и ОЕПСО, те не бяха особено склонни да подкрепят тясно свързаната с тях идея за увеличаване на бюджетите за отбрана, а много правителства съзнателно се опитваха да избегнат тази болезнена тема. В резултат от това, въпреки че през последните години впечатляващ брой декларации на ЕС и институционални споразумения в рамките на съюза изразяват намерението му да се превърне в ключов фактор в сферите на сигурността и отбраната, той все още трябва да се съобразява с американските интереси във всички по-значителни военни операции. Европейците продължават да се нуждаят от американския военен потенциал, т.е.от НАТО, 19 от чиито членки са и членки на Европейския съюз.

Припокриването на списъка на държавите, членуващи в НАТО и ЕС и на техните мисии, е друг болезнен проблем, както вътре в Евросъюза, така и в отношенията между него и Съединените щати. САЩ традиционно са настроени скептично към всеки проект, който би могъл да разграничи Европа от по-широката натовска рамка за вземане на решения, да доведе до дублиране на военното планиране, командните структури и решенията за доставки, или пък до дискриминирането на онези членки на ЕС, които не участват в пакта. Великобритания и повечето източноевропейски членки биха искали да запазят тесните си връзки с Вашингтон и да координират европейските и американските интереси. Те разглеждат НАТО като основния гарант за сигурността си, както и като пряка връзка с Америка. От друга страна, Франция и някои други членки на ЕС биха предпочели една по-независима от САЩ Европа, особено по отношение на вземането на важни стратегически решения и капацитета, необходим за реализацията им. Подобно разминаване между държавите-членки на съюза пречи за укрепването на общоевропейската политика в сферите на сигурността и отбраната. Нещо повече, имиджът на ЕС като самостоятелен играч бива силно компрометиран от взаимните обвинения на страните-членки, че не са достатъчно ангажирани или, че не желаят да развиват Общата европейска политика за сигурност и отбрана (ОЕПСО).

Ирак разкри разцеплението в ЕС

Укрепването на ОЕПСО не бе в състояние обаче да предотврати конфликтите между членките на ЕС по редица ключови въпроси, особено след разширяването на съюза на изток. На фона на драматичното разцепление между европейските правителства относно американската интервенция в Ирак през 2003, отново се разгоряха споровете за провала на ОВППС. Въпреки че много членки на ЕС споделяха позицията, че САЩ не бива да се намесват в Ирак, съюзът, като цяло, не можа да формулира единна позиция по този въпрос. Този епизод илюстрира факта, че ОВППС действително представлява амбиционна интеграционна цел, която обаче все още изглежда непостижима.

Докато Франция, Германия и Белгия открито разкритикуваха планираното от президента Джордж Буш нахлуване в Ирак, Чехия, Дания, Унгария, Италия, Полша, Португалия, Испания и Великобритания, декларираха своята трансатлантическа солидарност в публикуваното през януари 2003 т.нар. „Писмо на 8-те” (5) . По-късно то бе допълнено от друго, подписано от 10-те държави от „Вилнюската група” (Албания, България, Хърватска, Естония, Латвия, Литва, Македония, Румъния, Словакия и Словения), които също се солидаризираха със САЩ. За тези млади демокрации Америка си остава основния гарант за стабилност и просперитет. Притеснени от възможните последици, които би имало осъждането на Съединените щати, източноевропейските държави побързаха да уверят Вашингтон в непоколебимата си лоялност.

Тези различни подходи на страните от Западна и Източна Европа разкриха наличието на противоречия на няколко нива: между страните-членки на ЕС, между старите и новите членки на съюза, и между държавите-членки и наднационалните европейски институции. Въпреки че президентът на Европейската комисия Романо Проди и Върховният представител Хавиер Солана работиха интензивно за изработването на обща европейска позиция, противоречивите действия на страните-членки се отразиха крайно негативно върху поведението на ЕС, като цяло. Очевидно, поне на този етап, разширяването на съюза се оказва изключително труден тест за по-нататъшното развитие както на ОВППС, така и на ОЕПСО.

Може ли и трябва ли да бъде спасена Конституцията на ЕС?

Страните-членки на ЕС осъществиха наистина забележителна по своя обхват и обем работа за поставяне на основите и избора на инструментите за реализацията на ОЕПСО, като съзнателно не поставиха някакви географски ограничения относно зоните на бъдещите операции. Въпреки амбициозните цели на този проект, вземането на решение за участие на ЕС в разрешаването на един или друг конкретен конфликт продължава да си остава изключително сложен процес. Съюзът не разполага с адекватни оперативни възможности, както и с необходимото единство за да реагира достатъчно бързо – пречка, която изглежда още по-сериозна на фона на сегашната криза на вътрешноинтеграционния процес в ЕС.

Безпомощността на политическите елити след отрицателния вот на референдумите за Европейската конституция във Франция и Холандия не им остави друга алтернатива, освен да преосмислят своите приоритети и цели и, евентуално, „да провокират широк дебат във всяка от страните, в който да се включат отделните граждани, гражданското общество, социалните партньори, националните парламенти и политическите партии” (6) . През 2005 страните-членки се споразумяха да преразгледат въпроса, но само година по-късно стана ясно, че това ще изисква повече време. Решението на Европейския съвет от юни 2006, съюзът „да се концентрира върху постигането на конкретни резултати и приложението на вече разработените проекти” (7) бе ясна индикация, че страните-членки искат да отложат окончателния отговор на въпроса за Европейската конституция. В същото време, в политическите и академични среди, за конституцията все повече се говори като за „окончателно пропаднал проект”.

Отрицателният вот на френския и холандския референдуми бе истински политически шок за правителствата на държавите-членки на ЕС. Очевидно все повече европейски избиратели смятат, че европейската интеграция е „вече изпуснат влак”, както и че въпросът за демократичния контрол в управлението на съюза съзнателно е бил пренебрегван. Във Франция, Холандия и редица други страни-членки, хората се тревожат от такива проблеми като имиграцията, престъпността, „недосегаемата” бюрокрация и загубата на суверенитет и национална идентичност. Повечето анализи сочат, че негативният вот не е свързан толкова със самата Европейска конституция, колкото с недоволството от начина, който се изгражда т.нар. обединена Европа, както и от нейната политическа класа. В същото време, отказът на французите и холандците да одобрят конституцията разкрива и липсата на достатъчно силна воля за задълбочаване на европейската интеграция, а подобна воля не се формира с помощта на различни законодателни или политически инициативи. Старият интеграционен модел от ХХ век вече е загубил своята привлекателност и не функционира, а качествено нова визия и формула за европейската интеграция все още не съществува.

Все пак, това не означава, че ЕС следва да се откаже от своя проект за обединена Европа. Европейците не бива да чакат окончателното решение за съдбата на Евроконституцията а да продължат да работят упорито за усъвършенстването на институционалната и процедурна рамка на ОВППС/ОЕПСО. Формулирането и развитието на общата европейска външна политика ще улесни обединяването на националните интереси на държавите-членки в едно цяло и ще позволи да се избегне свръхнапрежението по отношение на ефективността на ОВППС/ОЕПСО. Днес трудно може да се очаква сериозен пробив, особено имайки предвид, че позиците на „тримата големи” в Европа – Франция, Германия и Великобритания – по различните детайли на интеграционния процес рядко съвпадат. Нещо повече, както показва практиката, самият въпрос за бъдещето на европейската интеграция все по рядко се поставя в националните политически дебати. Франция изчаква резултатите от президентските избори през април 2007, Великобритания пък очаква края на политическата кариера на Тони Блеър (който вероятно ще настъпи също през 2007), а пък германското правителство на „голямата коалиция” концентрира усилията си да изкара цял мандат.


Ето защо съживяването на някои основни постановки на Европейската конституция може да се окаже полезно. В това отношение все повече нараства ролята на новата ключова фигура в европейската външна политика – бъдещият министър на външните работи на ЕС. Въвеждането на тази длъжност би помогнало за консолидирането на външнополитическите компетенции на наднационално ниво, би укрепило единната политика на ЕС и представянето и на международната сцена. За разлика от сегашния Върховен представител за ОВППС, този нов „актьор” ще разполага с повече пълномощия за действия и с много по-влиятелни позиции в Европейския съвет и Европейската комисия, което пък ще му позволи да работи успешно за уеднаквяване позиците на страните-членки и формулирането на една наистина обща европейска външна политика. Пряко свързано с това е и създаването на Службата за външни действия ( European External Action Service - EEAS ) и Европейската агенция по отбраната. ЕЕА S ще изпълнява важната и необходима функция да подпомага дейността на външния министър на ЕС. Що се отнася да Европейската агенция по отбраната, от 2004 насам тя работи за подобряване капацитета и ефикасността на оръжейния сектор в Европа, което пък е от ключово значение за разширяването на собствените военни възможности на ЕС.

Освен това фактът, че Конституцията на ЕС разрешава „постоянното структурно сътрудничество” ще позволи на онези страни-членки, чиито военни възможности са по-големи, и които вече са поели определени взаимни ангажименти за осъществяването на спешни мисии извън територията на съюза, да продължат да задълбочават интеграцията помежду си, без да задължават и останалите да участват в този процес. Така европейският интеграционен процес би придобил по-диференциран характер, което пък ще позволи на ЕС да запази възможностите за предприемане на практически действия.

Предвид състоянието на европейските дела, днес, повече от всякога, е необходимо да се намерят подходящите форми на гъвкава интеграция, позволяващи на малки групи от заинтересовани държави-членки да отидат по-далеч от останалите в усилията си за решаването на определени въпроси. В противен случай, ако членките на ЕС бъдат принудени да решават проблемите на своята външна политика, сигурност и отбрана извън рамките на съюза, чрез формирането на всевъзможни ad hoc коалиции, ролята на ЕС, като глобален геополитически субект, ще бъде поставена под въпрос.

Държавите-членки на Европейския съюз следва да осъзнаят, че само по пътя на сътрудничеството и обединяването на възможностите си, ще могат да разчитат на дългосрочно влияние в глобален мащаб. Ако обаче не съумеят да се споразумеят за това, как най-добре да реализират една обща, т.е. наднационална, европейска външна политика, както те (като отделни държави), така и ЕС, като цяло, са обречени да бъдат възприемани от останалите като непоследователни и слаби играчи на световната сцена. САЩ, Русия, Китай, Индия и другите мощни геополитически субекти съвсем не са склонни да чакат европейците да приключат дебата за собственото си бъдеще.

ЕС като слаб и неубедителен актьор

Днес Европейкият съюз е изправен пред дилемата, как да преодолее разминаването между развитието си във вътрешно- и във външнополитически план. Съюзът очевидно се старае да укрепи представата за себе си, като самостоятелен политически субект в международните отношения. В същото време, във вътрешен план, той е изправен пред блокирания процес на реформи и екзистенциалния дебат относно структурите му на управление и необходимите промени в тях. Тази двойнственост има сериозни последици за бъдещето на съюза, като глобален актьор. В краткосрочен план, т.е. до 2009, ЕС ще си остане един по-скоро „неубедителен актьор”. Ако страните-членки все пак успеят дотогава да ратифицират някакъв вариант на Европейска конституция, ЕС действително има шанса да се трансформира в глобален геополитически играч. Ако обаче, този проект пропадне, ще трябва да бъде преразгледана цялата концепция за съществуването на съюза.

Днес ЕС осъществява странна смесица от политики, вместо да следва обща глобална визия и стратегия. Европейската външна политика, както и тази в сферите на сигурността и отбраната, би трябвало да се ръководи от принципите на мултилатерализма (т.е. на многостранния подход), както бе посочено в Европейската стратегия за сигурност ( ECC ) от 2003 (8) . Само че споразумението между страните-членки относно ЕСС бе до голяма степен реакция на терористичните нападения от 11 септември 2001 и последвалите събития, включително иракския конфликт, които не оставяха никаква възможност на съюза да продължи да бъде пасивен. Наистина, някои европейски наблюдатели интерпретират ЕСС по-скоро като отговор на приетата през 2002 Национална стратегия за сигурност на САЩ. Подобно сравнение обаче, изглежда проблематично, най-малкото, защото ЕСС не дава ясен отговор на въпроса, кога и как следва да бъдат използвани военни средства за защита на европейските интереси. Документът по-скоро е свързан с намеренията на ЕС да действа като глобален геополитически играч. Той предвижда сътрудничество с други големи сили, като САЩ и Русия например, макар че в същото време дефинира съхраняването на „трансатлантическата” връзка като жизнено необходима. Нещо повече, документът разглежда Канада, Япония, Китай и Индия като стратегически партньори на съюза. ЕСС подчертава голямото значение на ангажиментите на ЕС към ООН, Световната търговска организация и НАТО, както и към регионални организации (в Азия, Латинска Америка и т.н.).

Дали това ще бъде достатъчно за посрещането на глобалните предизвикателства на ХХІ век и извоюването на достатъчно сериозни позиции в международните отношения? Всъщност, наличието на сериозна вътрешна дилема, не е нещо ново за европейския интеграционен процес, но от гледна точка на сегашния дебат за разширяването на съюза, то придобива ново значение. Старият модел на паралелно задълбочаване на вътрешната интеграция и разширяване на ЕС вече не работи, ако въобще някога е работил ефективно. Броят на участниците и разнородните интереси на 27-те страни-членки създава неимоверно напрежение в сегашната система за управление на ЕС. В резултат от това, не може да се очаква сериозно по-нататъшно разширяване на съюза – просто защото от един момент нататък, „по-голям” вече не означава и „по-силен”. Напротив, докато не се извърши фундаментална вътрешна реформа, всяко ново разширяване може да се окаже началото на края на европейските глобални амбиции.

Подобно развитие би имало много сериозни последици за влиянието на ЕС в Близкия изток и други „горещи точки”. Нещо повече, наличието на вътрешни противоречия и разделение позволява на различни външни сили да настройват европейските държави една срещу друга, или пък (както толкова успешно го прави Китай) да манипулират отделни европейски страни, според собствените си интереси. Така например, по отношение на сигурността в Азиатско-Тихоокеанския регион, Китай и САЩ не предвиждат никаква роля за ЕС. В момент, когато силовата политика отново излиза на мода, Европа очевидно се нуждае не само от кошница с моркови, а и от достатъчно здрава тояга, за да може да разчита на някакъв успех.

Независимо от това, че ЕС все още е световен лидер в търговската политика, както и по мащабите на отпусканата от съюза помощ за развитие, той е изправен пред съвсем реалната възможност да се окаже слаб и неадекватен геополитически играч. За Европа все още има надежда, но само ако съумее да съхрани и наложи някои от основните постановки на Европейската конституция (пък макар и под някаква друга форма). Ако това не се случи, концепцията за ЕС, като глобален „актьор”, ще се провали окончателно, последица от което ще бъде появата, вместо него, на добре познатите ни стари европейски „сили”, опитващи се отново да действат самостоятелно на световната сцена.

Бележки:

1. За мисиите по урегулиране на граждански кризи и координирането на военно-граждански операции на ЕС, вж. Catriona Gurlay et al.q “Civilian Crisis Management: The EU Way”, Challiot Paper, №90 (June 2006).

2. Вж. “Joint Declaration on European Defence”, December 4, 1998 ..

3. Обзор на мисиите по линия на ОЕПСО, вж. “European Security and Defence Policy (ESDP) Operations”..

4. Вж. European Commission, Eurobarometer, №59 (Spring 2003); German Marshall Fund of the United States and Compagna di Sao Paolo, “Transatlantic Trends Overview:2003.

5 . Вж. Jose Maria Aznar et al., “ Europe and America Must Stand United”, London Times, January 30, 2003 .

6. Declaration by the Heads of State or Government of the Member States of the EU on the Ratification of the Treaty Establishing a Constitution for Europe ”, SN 117/05, June 18, 2005 .

7. “ Brussels European Council, 15/16 June 2006: Presidency Conclusions”, 106331/1/06, Rev.1, July 17, 2006 .

8. Вж. “A Secure Europe in a Better World: European Security Strategy”, December 12, 2003 .

* Авторът е старши анализатор в Центъра за приложни политологични изследвания към Университета „Лудвиг-Максимилиан” в Мюнхен и гостуващ професор в Университета Ренмин в Пекин

{rt}

Глобализацията и устойчивото социално-икономическо развитие, както и мащабите на проблемите, стоящи пред човечеството, вълнуват всички народи по света, включително и нас, българите. Глобализацията и интернационализацията на икономиката, културата, науката и образованието, революционните изменения в информационните технологии и телекомуникациите, ожесточаващата се конкуренция за достъп до ресурси и екологичното равновесие в света предизвикват сериозни изменения в самата природа на производството на академични знания.

Процесите на глобализация и глокализация (регионализация) намират обективен израз в цялостните процеси на Европа . ЕС се придвижва към своето историческо разширяване, което ще промени сериозно картината на регионалните различия и ще създаде нови предизвикателства пред икономическото и социално сближаване. Паралелно с това европейската интеграция продължава да се задълбочава.

Глобализацията, като обективен процес на развитие на съвременната цивилизация, успоредно с разширяването на обхвата и на действието на транснационалните корпорации в развитите страни, на международната търговия, на интернет, на националните структури и др., носи със себе си и проблемите на несправедливия режим на глобалната търговия, нестабилната глобална финансова система, която води до циклични кризи. Бедните страни периодично се оказват натоварени с непосилни дългове, глобалният режим на интелектуална собственост не позволява достъп на бедните народи до животоспасяващи лекарства, дори когато СПИН-ът пред очите ни покосява милиони хора в развиващите се страни.

Една от аномалиите на глобализацията е, че парите трябва да текат от богатите към бедните страни , а докато на практика потокът е в обратната посока. Богатите страни имат по-големи възможности да поемат валутни рискове и колебанията на лихвите, но този товар засега пада върху бедните държави .

Глобализацията като обективен социален процес носи в себе си и огромен положителен потенциал, но само ако бъде правилно управлявана , подчертава проф. Джозеф Стиглиц от Колумбийския университет на САЩ, вицепрезидент на Световната банка и бивш председател на Съвета на икономическите съветници на президента Клинтън .

Проблемите на устойчивото развитие станаха обект на изследване и обсъждане от държавни режими по инициатива на интелектуалците и политиците, обединени в Римския клуб. Те първи, със своите научнообосновани доклади и предложени модели за развитие на човешката цивилизация в навечерието на третото хилядолетие, забиха камбаната , че човечеството е пред катастрофа, ако продължи все така безжалостно да използва и разхищава природните ресурси и нарушава екологичното равновесие на планетата, замърсявайки околната среда . Ще припомня, че на инициативата и призива на Римския клуб се отзова ООН , която създаде специална комисия, ръководена от тогавашната министър-председателка на Норвегия Гру Харлем Брундланд . Тази комисия подготви доклада “Нашето общо бъдеще” . В него беше формулирана идеята за устойчиво развитие, което осигурява на бъдещите поколения не по-лоши природосъобразни условия, отколкото на съвременните поколения . Мисля, че въпреки многообразните конкретизации, можем де се присъединим към това общо схващане.

По-късно последваха много доклади и модели, които отново бяха предложени от Римския клуб, и в които ударението беше поставено върху екологичните, икономическите и социалните проблеми - последователно в Монреал, Рио де Женейро, Киото, Копенхаген (1995), Женева (Копенхаген 2000 и 2002). Главният проблем, пред който сме изправени днес в областта на политиката за устойчиво развитие, е едновременно ясен, но практически сложен и труден за разрешаване от отделните национални държави . Той е свързан с емисиите на газове, разрушаващи озоновия слой, запазването на горите и водите и биоразнообразието, ограничаването на бедността и социалното неравенство . Всички знаят, че редица страни все още не са ратифицирали много важни международни договори по линия на устойчивото развитие .

България, заяви президентът Георги Първанов на Световната среща в Йоханесбург, “се намира по средата на трудния път на изграждане на хармоничното единство човек – природа –икономика”, което е в основата на устойчивото развитие .

Преди да изложа острите проблеми, които България предстои да решава като нов член на ЕС от 2007, ще припомня някои мисли и оценки, споделени от президента на Първанов на последната научна конференция по проблемите на глобализацията и устойчивото развитие, подкрепени с данни от социологическо проучване, направено от “Витоша рисърч” и финансирано от ПРООН:

- Поставено е началото на законовата и нормативната уредба на устойчивото развитие в съответствие с принципите и на Декларацията от Рио, като у нас е приет цял набор закони и са ратифицирани важни конвенции;

- Изградени са институционалните основи за управление и реализация на процеса на устойчиво развитие, като се създаде Национална комисия за устойчиво развитие;

- Приет е закон за регионално развитие и е сложено начало на нов етап в регионалната политика на страната;

- В България са реализирани няколко стотици национални, регионални и местни проекти по устойчивото развитие;

- Засилва се гражданското участие в процесите на устойчивото развитие, като по-значими са пилотните проекти в Ловеч, В.Търново, в общините Велинград, Свищов, Асеновград.

Наред с това съществуват и редица проблеми:

- Към въпросите се подхожда фрагментарно, а не се прилага комплексен и цялостен подход;

- Незначителни са усилията, положени в сферата на екологичното производство и потребление поради липсата на достатъчно финансови средства за въвеждането на модерни индустриални технологии, които да не изхвърлят вредни суровини, замърсяващи околната среда;

- Не е на ниво координацията и съгласуваността на подходите и политиката в областта на финансите, инвестициите, търговията, технологията и устойчивото развитие;

- Има празноти в националното законодателство, регламентиращи устойчивото развитие, като не е преодоляна разпространената представа, че устойчивото развитие е скъпо мероприятие. Наистина то изисква финансови средства, но именно тези средства водят до икономия на финансови ресурси, в пъти по-големи от вложените;

- Недостатъчно се използва научно-изследователският потенциал на неправителствените организации и бизнеса (частния сектор) при разработване и реализиране на политическите програми и конкретните проекти по устойчивото развитие;

- Забавят се процесите на децентрализация на функциите и правата на централната власт в икономическо отношение;

- Населението на България в преходния период е насочило усилията си за оцеляване и не все още мисли за природосъобразен начин на живот.

В момент, когато България вече е част отОбединена Европа, искам да припомня и една мисъл на бившия председател на ЕК и сегашен министър-председател на Италия Романо Проди : “Преходът към устойчиво развитие не е въпрос на избор, а императив”.


Пред България няма друга алтернатива – страната ни е обречена на устойчиво развитие по западноевропейските стандарти, но това зависи от нас, българските граждани, защото вместо нас няма кой да го направи.

България вече е член на Европейския съюз. При това тя бе приета без предпазни клаузи. Но от ЕК са си оставали отворени вратички с предупреждението, че ще продължи стриктното наблюдение и контрол върху проблемните въпроси и области в страната. Предпазни клаузи в областта на вътрешния ред и съдебната система могат да бъдат допълнително задействани, а част от субсидиите и парите по еврофондовете могат да бъдат намалени или отказани ex - post (например в земеделието и хранително-вкусовата промишленост, за инфраструктурни проекти и др.), ако наблюденията покажат, че България не отговаря на изискванията на ЕС по отношение на прозрачността на изразходваните средства, борбата с корупцията, ефективността и независимостта на съдебната система.

Присъединяването на България към ЕС е историческо събитие . То реализира идеалите и мечтите на цели поколения за изграждане на единна Европа (за т.нар. Европейски съединени щати) на основата на европейската идентичност и нейните граници , дефинирани въз основа на географското и историко-културното наследство, на европейските ценности.

В проекта за Конституцията на Обединена Европа се отбелязва, че европейската идентичност се крепи на три фундаментални наследства: културно, религиозно и хуманистично. Културното произхожда от гръко-римската цивилизация. Религиозното се основава главно на християнските корени – католически, протестантски и православни. Хуманистичното наследство пък произтича от философските, социологическите и политологичните идеи и от рационалния подход през периода от ХVІІІ до ХХ век. Тези наследства не се изключват взаимно, а се съчетават диалектически така, че да дадат на всеки член на гражданското общество относително хомогенно възприятие за европейска културна идентичност. За да притежават чувство за принадлежност към Европа и европейското, нейните граждани, етноси, народи или нации следва да са съпричастни поне към две от тези наследства (например културното и хуманистичното). Ние, българските граждани, сме носите и на трите наследства.

В политическо отношение, в страната е налице консенсус и воля на политическите сили, представени, в 40-то НС, както и подкрепата на повече от 55 % от гражданите на България (по последни изследвания на Галъп) за членството ни в НАТО и в ЕС.

Обединена Европа със своите 455 милиона население има голям потребителски пазар, по-голяма армия и повече гласове в Съвета за сигурност на ООН от САЩ. Тя има президент, законодателен орган и конституция (макар и нератифицирана). Има собствен флаг, национален химн и национален девиз – “Единни в многообразието”. Има своя Харта на правата и своя съдебна система , която може да анулира съдебните решения на най-висшия национален съд на всяка държава-членка. Обединена Европа бе образувана като съюз на държавите, като общност между равни, свързани с общи икономически интереси; като пространство с унифицирани и сходни политически институции и социални норми.

В началото на ХХ век, във всички държави и социални прослойки, у европейците на възраст между 15 и 40 години се заражда и формира общата европейска култура на така нареченото “Е-поколение”. Те са родени примерно край Атлантическия океан и Средиземно море (в Мадрид, Единбург, Париж, Флоренция, в “Нова Европа”), учили са примерно в Оксфорд, Сорбоната в Париж, Болоня, Хайделберг и Хумболтовия университет), но се реализират в Брюксел и Дъблин, в Лондон, Париж, Прага и София. Тези хора се самоопределят първо като европейци, а после като испанци, италианци, германци, шотландци, белгийци, поляци, чехи, гърци и унгарци и др. За тях Европа не е просто един от континентите, а ново обединение, национално отечество. В това Отечество все повече се налага и един общ за всички език – английският.

Реализира се дълговечната мечта на Европа за превръщането й в Съединени европейски щати . Тази огромна федерация (свръхдържава) се стреми да стане противовес на глобалните американски интереси и да измести САЩ от лидерското място в света. Така Т. Р. Рийд, автор на книгата “Съединени европейски щати: новата свръхсила и краят на американското глобално превъзходство”, подчертава, че от времето на Римската империя до днес Европа никога не е била по-единна, и се пита, какво вещае зараждащата се нова свръхсила с нейния БВП от 11 трилиона долара за бъдещето на САЩ. При присъединяването си към ЕС, България легитимира извършените досега политически, правни и икономически реформи, т.е. прехода към либерална демокрация и пазарна икономика.

Според Евростат и авторитетното английско издание „ The Economist ”-2005 (а също нашите вестници „Кеш”, „Капитал” и др.) България влиза в ЕС с растеж на БВП 4-5 % , БВП за 2005 от 28 млрд. долара, инфлация около 5%, население 7,7 млн. и БВП на глава от населението над 3 600 долара. Фискалният резерв е над 5,6 млрд. лева, а получените инвестиции са над 1,6 млрд.евро.

През последните 17 години България извърши бавен и труден преход към либерална демокрация и пазарна икономика .

Какво беше състоянието на българската икономика и какъв беше жизненият стандарт на населението у нас до 10.11.1989? С приведените данни, не целя да омаловажа кризисното състояние, в което се намираше тогава социалистическата икономика, „завещана” от тоталитарния режим. Но недоволството от нейното състояние в началото на 2000, за да бъде по-точно измерено и по-вярно градирано, трябва да бъде съобразено и с още един задължителен ориентир – реалната съпоставимост . Имам предвид съпоставимост и във времето, и в пространството, т.е. как реално се оценява мястото на България и на бившите социалистически страни в съвременния свят. Данните се съпоставят със собствения ръст на страната от недалечното минало и втори път - със света, който ни заобикаля днес. Така ще се предпазим от идеологическите щампи и стремежа да представим желаното за действително.

В това отношение се опирам на изследвания на западни експерти и на Евростат - статистическият институт на Европейския съюз в Люксенбург. В края на 80-те години на миналия век американските изследователи А. Хестън и Р. Самърс завършват своето продължително проучване върху два фундаментални икономически показателя на днешния свят: брутния вътрешен продукт на глава от населението и лично потребление на глава от населението . Това изследване обхваща 3/4 от тогавашните 165 държави, в това число всички високоразвити страни, много развиващи се страни от Азия, Африка и Латинска Америка.

И в двете съставени от авторите таблици, броят на изследваните държави надхвърля 100 (при наличието на общо 165 независими тогава държави).

По брутен вътрешен продукт на глава от населението тогава в таблицата води Кувейт с 14800 долара, като на 37-мо място е бившата ГДР с 8740 долара, на 47-мо място е Чехословакия със 7424 долара, на 60-то място е Унгария с 5113 долара, на 66-то място е България с 4600 долара, като зад посочените бивши социалистически страни са Гърция на 70-то място с 4464 долара, Иран – на 73-то място с 3922 долара, ЮАР на 75-то място с 3885 долара и др.

Таблицата за лично потребление на глава от населението, тогава се оглавява от САЩ с 8542 долара, като на 39-то място е бившата ГДР с 3556 долара, на 45-то място е Чехословакия с 3390 долара, на 51-во място е Унгария с 2970 долара, на 56-то място е България с 2723 долара, на 63-то място е тогавашна Югославия с 2268 долара. СССР е на 77-мо място с 2198 долара, Румъния е на 79-то място с 2059 долара. Зад нас по онова време са „нефтената перла” Саудетска Арабия – на 73-то място с 2238 долара, богатият на нефт Иран на 74-то място с 2238 долара, златоносната и диамантена ЮАР – на 76-то място с 2200 долара. Оказва се, че в развитието си тогавашната Народна Република България е в първата половина на тези държави по развитие. 39-та е по територия и 67-ма по население в света, България е на 66-то място по БВП на глава от населението, а по лично потребление на глава от населението е на 56-то място. Измежду бившите социалистически страни тя е на 4-то място по два показателя, докато сега е на 78-мо място.

В периода след 1975 в България – “страната на доматите”, за 15 години беше изградена модерна индустрия с високотехнологични производства . Микробиологията, фармацията, точното машиностроене, производството на компютри, телекомуникационни средства, кари, автоматични линии, радари и роботи бяха лицето на България. От 1975 до 1989 българската икономика на България поддържа устойчив 4-5% среден икономически ръст. В края на 80-те години индустрията и селското стопанство формират над 70 % от БВП. Доказателство са публикуваните данни в годишните доклади на ООН за състоянието на световната икономика. Технологическото ниво и научно-изследователския потенциал у нас на електрониката, химията, фармацията, машиностроенето, цветната металургия са съпоставими с тези на добрите европейски фирми. За това говорят и даваните навремето високи оценки и изказванията на някои западни политици и бизнесмени на ежегодните срещи “Изток-Запад” за България . Остатъчната стойност на производствените фондове до началото на 90-те години на миналия век е около 39 млрд. лв. Огромната държавна индустрия беше национално богатство, за нейното развитие беше натрупан и външен дълг от 9,2 млрд. долара. Валутният резерв и неприбраните външни вземания тогава възлизат на 5,5 млрд. долара.

Ако в първите години на демократичните промени имаше по-компетентно управление (а не изкуствено провокирана вътрешна политическа борба и самораз права с компетентните икономически и управленски кадри и специалисти , об я вени за вредни номенклатурчици) , първото задължение на тогавашните правителства би трябвало да стане погасяването на този натрупан дълг с постъпленията от приватизацията. Нямахме право да го оставим на бъдещите поколения. Тази задача не беше трудна, защото само от продажбата на внесеното ново, включително все още немонтирано, оборудване можеха да постъпят 1 млрд. долара .


С приватизацията на 80-100 добри завода чрез акции на фондовата борса и чрез кешови продажби на чужди фирми можеше да се покрие цялата останала сума.

В индустрията, и особено в новостроящите се обекти , имаше скъпоструваща техника – само на обекта в АЕЦ “Белене” стойността им вероятно надминаваше 500 м лн. долара , а общо за страната те бяха за над милиард долара . Нито едно правителство на прехода обаче не се погрижи да създаде организация и контрол за тяхното опазване и оползотворяване в национални фондове .

Малко се знае, че през последните 20 години преди 10 ноември 1989 г. Министерството на външните работи беше изградило нужни и ненужни големи посолства, резиденции, хотели, информационно-културни и изложбени центрове в близо 100 страни. Реалната им цена милиард долара. С продажбата на част от тях можеха да се създадат държавно-обществени, здравни, образователни, осигурително-пенсионни и други фондове.

През периода 1983-1993, само електрониката изнася продукция за 18,8 м лрд. рубли. Печалбата тогава е около 12 млрд. л в , а постъпленията в националния бюджет – 8,5 млрд. л в . Средно годишно електрониката заплаща вноса на 4,5 м лн. тона нефт, 28 000 тона памук, 17 000 тона алуминий и много други стоки. В този период около 20 % от внасяния нефт се реекспортира, като приходите са между 124 и 140 м лн.долара годишно, в зависимост от текущата цена на нефта. Общо за периода електрониката носи на страната около 960 м лн.долара. При това, за да остане на все по-конкурентния съветски пазар, българската елек т роника беше принудена да смени четири поколения изчислителни машини, дискови запаметяващи устройства, средства за комуникации, като изцяло бяха подменен и елементната база и технологиите за производството им. В нея са вложени 2,1 млрд. л в инвестиции. Само през 1989 е произведена и продаден а промишлена продукция за 29,6 млрд.лв и е реализирана чиста печалба от около 4,48 млрд.лв. В индустрията тогава работят 82 1462 души. Повечето от тях формираха армията на безработните след 1993 , т.е. след началото на приватизацията.

За нивото на българската наука пък може да се съди от факта, че стотици специалисти от БАН и научно-изследователските институти на индустрията сега продават интелектуалния си труд в престижни университети и изследователски центрове в САЩ, Германия, Канада и др. Подготовката в средното и висше образование не отстъпваше на европейското ниво.

В началото на 80-те години на миналия век става ясно, че за да се запази устойчивото развитите на страната, обективно се налага да се променят принципите на управление на икономиката . Взаимоотношенията на държавата с банката, производителите и търговците, влизат в противоречие с протичащите , в света процеси на глобализация , с цялостния живот на глобалните комуникации, на мащабните сливания и концентрация на научните изследвания и производство. Националните пазари бавно, но необратимо се обединяват в общ световен пазар. В България , в интерес на обективната истина, промяната на механизма на управление на индустрията започва през 1986. За съжаление, вместо да има приемственост (както например в Унгария) , след 10 ноември 1989, у нас всичко направено дотогава, беше отхвърлено и обявено (гласно или негласно) за ненужно и вредно. Това обаче доведе до един по-продължителен (повече от 15 години, вместо 5-10) и труден преход , с много висока социална цена. Едва през 2005 достигнахме БВП от 28 млрд. долара , т.е нивото от 1988 , т.е.около 4 хил.щ.д. на глава от населението. При това той се равнява на 30 % от БВП на една от по-слаборазвитите страни в ЕС – Португалия.

През 90 - те години се приложи т.нар. «шокова» терапия за оздравяването на икономиката на държавата. Тя беше допълнена с т.н ар . ликвидационни комисии по селата, с приватизацията чрез РМД, с финансовите пирамиди и невиждана девалвация на лева. Резултатите бяха налице - затъваше се още по-дълбоко в блатото на кризата. Според най-благоприятните прогнози, между 2010 и 2015, стандартът на българина ще достигне нивото на 1989 , и то с помощта на средствата от фондовете на ЕС.

Други страни , като Чехия, Словакия, Унгария, Словения и балтийските (постсъветски) републики , постъпиха по-мъдро, като извършиха промените държавно регулирано, следвайки теорията на Дж.М. Кейнс и в съответствие с основния принцип на родената в САЩ теория на конвергенцията , т.е да се вземе доброто и от двете политически системи . Така , излизайки по - рано от кризата на прехода към либерална демокрация и пазарна икономика , те постигнаха печеливши резултати.

Непосредствено след приемането на България за равноправен член на Евросъюза, по данни на Евростат, темповете на икономически растеж у нас все още са бавни . БВП на глава от населението се равнява едва на 30 % от средното равнище на разширения преди 3 години ЕС и на 27 % от средното равнище на 15-те негови „стари” членки.

България все още е далеч от Европа с политиката си по доходите . Безспорно главно предизвикателство пред нашата страна през следващите години ще бъде преодоляването на бедността и повишаване жизнения стандарт на хората. За да станем, де факто, равноправен член на ЕС, стандартът на живот у нас трябва да се подобри, като се покрие определен минимум. В Европа се влиза с по-високо качество на живот. А от социологическите изследвания се вижда, че според стандартите на ЕС 90 % от българите са бедни.

По данни на ЕК, за да достигнат 75% от средното жизнено равнище на 15-те стари членки, на приетите преди три години 10 нови членки на ЕС ще са нужни, както следва: на Словения – 1 година, на Унгария – 11 години, на Чехия – 15 години, на Естония – 19 години, на Словакия 20 години и на Латвия – 27 години. На България за целта ще са необходими цели 31 години.

В изпълнение на политиката на ЕС за изравняване на жизненото равнище в Обединена Европа, ЕК препоръчва усилията и политиката на националните правителства да бъдат насочени към по-бърз икономически растеж (засега у нас той е 5 %) и подобряване благосъстоянието на хората.

В България е на незавидно място не само по доходи, но и по покупателна способност на хората . С парите си, които получава, българинът може да си позволи едва 28% от разходите на средностатистическия гражданин на ЕС. В същото време покупателната способност на 10-те нови членки, приети в Евросъюза преди три години е била 48% от тази на 15-те „стари” членки. С най-ниска покупателна способност сред тях е Латвия – с 33 %, за Чехия тяе 59%, а за Словакия - 70% .

По данни на Агенцията за статистически анализи и прогнози, в края на 2006 България ще достигне едва 40% от средното жизнено равнище в ЕС.

Изоставаме чувствително от другите страни и по размер на получаваната минимална заплата. В България тя е около 9 0 евро, в Литва и Естония – над 150 и 160 евро. В Чехия и Унгария тя е над 215 и 210 евро, в Гърция – над 500 евро, в Холандия – над 1200 евро, в Люксембург – над 1400 евро. Над 20 пъти е разликата в почасовото заплащане на труда между България и богатите страни в ЕС. Цената на час труд у нас е средно 1,30 до 1,50 евро. В същото време в ЕС, в 15-те страни стари членки, се плаща 23 евро на час, а в Германия и Швеция – съответно 27 и над 28 евро.

България, по данни на международното проучване – “Прозрачност без граници”, е на челно място по корупция . Тя е в списъка на страните, в които има най-много данъчни подкупи, заедно с Беларус, Румъния и Литва. Изследване на “Коалиция” – 2000 потвърждава , че корупцията не намалява и че проблемите на българските частни фирми в тази област си остават. Страната ни е обект на анализ в доклад на Световната банка, наречен “Антикорупцията в преход”. В него се оценява прехода ни през периода 1999 – 2002, заедно с още 26 страни от Източна Европа и Азия. Според направено от Агенция “Витоша рисърч” изследване на 471 фирми за периода 2003 – 2004, над половината от тях са признали, че е трябвало да платят „под масата” за съответните договори. Става дума за около 2,5 млрд.лв, или за сума за над 5 хиляди лева, с които всеки втори бизнесмен е “спонсорирал” дадената му обществена поръчка.

В България се очертават тенденциите на драстично стопяване на населението чрез намаляване на раждаемостта и на засилената емиграция на Запад. В прогнози на американската неправителствена служба за демографски справки от 2004 (виж сайта www.prb.org ) се казва, че българите драстично намаляват и до 2050 ще бъдат само пет милиона. А прогнозите на ООН са, че през 2050, населението ни ще бъде 4 млн. По данни на НСИ, през 1990, българите са били 8   669 269 , а през 2006 те са около 7 700 000. Средно годишно намаляваме с над 50 000. На 1000 мъже у нас се падат 1058 жени. Населението прогресивно застарява. Продължителността на живота за периода 1992-2000 се е увеличила с две години – от 70 на72 години. Детската смъртност е 2 до 3 пъти по висока от средната в Европа. Според специалистите, демографската криза у нас и в ЕС, като цяло, ще пътворди предвижданията на американската организация и ООН за катастрофален спад на българското население на 4-5 млн. през 2050 , защото досега държавата не провежда дългосрочна политика за насърчаване на раждаемостта.

През целия ХХ век демографск ите процеси са обект на изследване в трудовете на професор Мишайков (1929), Данаилов (1930), Загоров (резултатите от преброяването от 1934) и на проф. Ст. Консулов (вж.статиута му .”Най-страшното е стопяването на населението” от 1938), както и на Въжаров, Батолски и др., засягащи по-високата раждаемост на живеещите на село жени. През втората половина на миналия век демографските процеси в страната са обект на изследване в трудовете на проф. М. Минков, проф. Петър - Емил Митев, проф. Марин Деведжиев, доц. Михаил Мирчев и др.

С извършената индустриализация и държавно коопериране в страната и с ускорената миграция от селото в града, със създаването на 28-те областни центрове (в т.ч. и столицата), окончателно пресъхна изворът на демографския ръст, водещ началото си от физическата здравина на българското село – одилният контингент на страната (по израза на проф. Деведжиев). През последните 50 години над 1000 селища са изчезнали от демографската карта, близо 200 са без население, а в 812 наши села българите са вече малцинство. Сега населението в пред-работоспособна възраст (т.е. под 18 години) е под 16 %, а някога е било над 40 %. Обезкръвява се българската територия, намалява човешкият ресурс.

В същото време, до 10-15 години, населението на Земята ще нарастне двойно (до 10-12 милиарда). Но повечето от индустриалните нации ще претърпят демографски спад. Така например, населението на Япония ще намалее с 20%, на Русия, Германия, Италия - средно с 10-15%. Единствено САЩ ще се увеличат с 43% и от 293 млн. ще достигнат над 420 млн.

Независимо от очертаните неблагоприятни тенденции, България е доказала на практика (особено след Първата и Втората световни войни), как може да излезе от демографската криза - мотивирано, с консенсус на политическите сили, чрез приемане на национална програма за стимулиране на раждаемостта сред българския етнос, чрез разкриване на нови работни места, на нови детски ясли, социални осигуровки и др., по опита на Франция от времето на управлението на Шарл дьоГол, за да спре обезкръвяването на страната и да не се пропилеят геополитическите и шансове като нов член на ЕС.

Трудовата емиграция на българите към Западна Европа, в САЩ и Канада, в Австралия и т.н. най-вероятно надвишава 1 млн., а може би и 1,5 млн. души. Но тази мрачна статистика е и доказателство, че българските граждани могат да използват интелектуалния си потенциал, образованието и практическите си възможности на Запад. Ние винаги сме били отворени към света и никога не сме се страхували от риска и предизвикателствата, така е вече повече от 100 години, с малки прекъсвания през втората половина на ХХ век. Някои ще преуспяват, други не, едни ще изпращат пари на близките, други не. А може някои да се върнат и да инвестират спечеленото в България.

Проблемът е двустранен - независимо че се нуждаят от младата и квалифицирана работна сила на Източна Европа, западните застаряващи нации и страни проявяват, в лицето на часто от представителите си в европейските институции, и известна дискриминация, когато става въпрос да отворят трудовите си пазари след 2,5 или 7 години, считано след 1 януари 2007.


Проблемът е, дали напусналите страната ще се върнат в България? И кога ще се създадат необходимите условия за реемиграция, шанс за по-добър живот, за добро инвестиране и добър бизнес. България трябва да направи всичко възможно, за да върне емигрантите си обратно, но не за да делят бедността по равно с останалите, а за да инвестират своите натрупани в чужбина капитали и реализират мечтите си в своята собствена родина.

В меморандума на Съюза на учените в България по проблемите на науката и висшето образование (които са свързани с европейската интеграция)от юни 2006, се изтъква , че световният опит от втората половина на миналия век (т.е. след Втората световна война) сочи, че науката и висшето образование са сред от най-важните фактори, даващи силен и постоянен тласък на икономическия растеж и благосъстояние на конкретната страна страна, като примери в това отношение са САЩ, Япония, Китай, Германия, Великобритания, Канада, Франция, Италия, Южна Корея и останалите т.нар. „азиатски тигри”. И ако в средата на миналия век стремежът беше да се произвежда колкото може повече, днес основният въпрос е как и какво да се произвежда, какво е неговото качество и екологична чистота, каква е неговата конкурентност. Масовото производство на материални блага се заменя с „производството” на нови знания и своевременното им използване в живота.

Развитието на България, в краткосрочен и дългосрочен план, е пряко свързано с Европейския съюз и неговата стратегия за развитието на икономиката на знанието, осигуряваща по-висок и траен растеж, повече и по-добри работни места и по-добра социална взаимовръзка.

Основните елементи на икономиката на знанието , които пряко ни засягат и са в пълно съответствие с националните ни интереси и трябва да бъдат съставна част на българската стратегия за развитие, са:

- създаване на нови знания като резултат на научноизследователска дейност;

- трансмисия на знанията чрез различните етажи на образованието и преди всичко чрез университетите и висшите училища;

- широко разпространение на знания чрез информационни и комуникационни технологии и средства;

- реализиране на знанията посредством иновации и инвестиции във всички области на икономиката, управлението, и обществото, водещи до създаване на добавена стойност, увеличаване на брутния вътрешен продукт и общественото богатство.

Лисабонската стратегия на ЕС постави от началото на 2005 следните главни задачи и основни направления за постигане на целите на Съюза , като ясно очерта и условия за тяхното реализиране. Те са изцяло валидни и за нашата страна:

- стабилна макроикономическа рамка;

- разумна бюджетна политика;

- ръст на инвестициите в сферата на науката, новите технологии, иновациите и образованието;

- подготовка и реализация на национални инициативи в духа на обединената стратегия;

- разработка на Национална Лисабонска програма;

- подобряване на организацията и управлението на тези процеси от правителствата, с консенсус на политическите сили и активно съдействие на обществените организации.

Съветът на министрите и Европейският парламент определи пет приоритетни цели за страните от Съюза, свързани с иновациите: сближаване на националните иновационни политики; създаване на правна рамка, подходяща за иновации; насърчаване създаването на иновативни предприятия; подобряване взаимодействието и обмяната на опит в системата за управление на иновациите; общество, отворено към иновациите.

Икономиката, основана на знания, изисква сериозни промени и в образованието. Ето защо, ЕС прие и Основни принципи за създаване на единно образователно пространство :

- свободно движение на хора;

- учение през целия живот;

- академично признаване на квалификации.

Основните принципи за развитие на ЕС са своеобразен критерий за оценка на състоянието в собствената ни страна и очертаване на онова, което трябва да свършим, за да станем равноправен член на ЕС.

Изходни позиции

След дълги години на забвение, науката следва на дело да се определи като национален приоритет , като от 0,5 % от БВП (както е през 2005) средствата за научни изследвания да нарастнат до 3 % през 2010 (каквато е тенденцията в ЕС), от които 1% да се осигуряват от държавния бюджет и 2 % - с инвестиции от фирмите. Сега у нас 70 % от средствата за НИРД се предоставят от държавата и 30 % - от бизнеса.

В анализа на учени - специалисти по управление на икономиката, направен по поръчка на Съюза на учените в България, се вижда че България не разполага с необходимата база за конкурентоспособност и траен растеж, като особено сериозно изостава п ромишлеността:

- Доминират ниските и среднониските технологични сектори;

- Само ограничени групи високотехнологични дейности бележат ръст на заетост - лекарства, агрохимикали, акумулатори;.

- Бавен е процесът на пренасочването на традиционни нискотехнологични производства на страната към конкурентните среднотехнологични;

- През 2005 едва 6,4 % от фирмите са внедрили нови информационни и комуникационни технологии;

- Почти 20% от българския износ се състоят от дрехи и облекла;

- Много е малък износът на високотехнологични продукти.

Недостатъчни са и темповете на растеж:

- Страната ни е с най-ниска производителност на труда – едва 30% от средната в Европа, а разкриваните нови работни места не са високопроизводителни;.

- Задържа се растежът на БВП. През 2005 той бе около 5 %. Прогнозите сочат, че дори при постоянен растеж от 6 % годишно до 2020 ще бъдат достигнати едва 50 % от БВП на глава от населението спрямо средното за растежа в ЕС.

Налице е слаба тенденция към нарастване на средствата за научни изследвания и иновации. България заема едва 26-то място по обобщен иновационен индекс сред 33 проучвани страни от ЕК. Показателите в това отношение са почти два пъти по-ниски от средните за ЕС и три пъти под тези на лидерите – Швеция и Финландия. Очертава се и тенденция на ниско качество на подготовката на работна сила за нуждите на пазара:

- През 2005 се оказа, че 1/5 от младите хора, на възраст между 18 и 24 години, нямат завършено средно образование. Едва 17% от работещите имат техническа професия и специалност, докато в Западна Европа този дял е почти два пъти по-висок. Делът на работната сила със завършено средно и висше образование е доста по-нисък от този в САЩ, Канада и Япония. Делът на младите (25–29 годишни) с високо образователно ниво е по-нисък от средния показател за ЕС.

- Налице е тенденция към намаляване броя на учащите се. След 2001, броят на студентите е спаднал с 12,6 %, като делът на студентите в частните ВУЗ-ове е около 10 % от общия брой.

- Броят на завършилите средно образование намалява поради сериозните демографски проблеми на страната, което стеснява и базата за студенти във ВУЗ.

В САЩ, въз основа на изследвания на видни учени от американски и някои британски университети, на всеки пет години се правят прогнози за развитието на света. Последната прогноза е до 2015. В нея се посочва, че през 2015 в “обществото на знанието“ образованието ще е решаващо за успеха както на индивидуално, така и на национално равнище.

Глобализацията на икономиката и технологичните промени ще изискват във все по-голяма степен висококвалифицирана работа ръка. В същото време, напредъкът в областта на образованието няма да е еднакъв в различните региони, страни и социални групи. Това ще доведе до значителни различия в доходите вътре в отделните страни и помежду им. В бедните страни, в страните, където има вътрешни конфликти, проблеми със заразни болести и т.н., равнището на образованието ще се спадне .

В споменатото американско проучване се посочват пет фактора, чието взаимодействие ще гарантира икономически динамизъм и прираст в периода до 2015:

- Политически натиск за по висок жизнен стандарт;

- По-добра макроикономическа политика;

- Растяща търговия и инвестиции;

- Развитие на информационни технологии;

- Все по-динамичен частен сектор.

В условията на либерална демокрация, гражданското общество, което готви кадри за утрешния ден, се стреми да подготвя специалисти преди всичко за “обществото на знанието”. В Европа познанието се възприема като фактор на човешкото и социалното развитие.


В развитите страни на света – САЩ, Великобритания и Франция, и страните, постигнали през изминалия век т.нар. “икономическо чудо” – ФРГ и Япония, образованието и науката винаги са били в центъра на вниманието на правителствата и си остават стратегически приоритет. Те не са предмет на политически консенсус, а предмет на постоянно търсене и влагане на инвестиции с висока възвращаемост.

Образователната тема е сред най-модерните на Запад. Там образованието е и политика, и икономика. От нивото и качеството на образованието ще зависи, как българинът ще се впише в масовото движение на хора (стоки и капитали) - като гастарбайтер или като квалифициран специалист.

Според мен, пред правителството на България стои задачата ясно да се формулира стратегическите приоритети в развитието на страната, бъдещето на националната икономика и трудовия пазар, което ще даде и отговор на въпроса, как ще членуваме от 2007 в Обединена Европа. С върхови технологии – нанотехнологии, информационни и биотехнологии, електроника и др., с модерно и екоземеделие, международен туризъм, със съвременна европейска инфраструктура, с качествена конкурентоспособна продукция от тежката индустрия – машиностроене, корабостроене, приборостроене и химия, или ще пък като периферна обслужваща сфера на европейците.

Държавата и бизнесът (каквато е световната практика) следва ръка за ръка да влагат все повече инвестиции в развитието на науката и образованието (3% от БВП до 2010, съгласно изискванията на ЕС).

Какви са непосредствените положителните последици за страната ни, след присъединяването й към ЕС:

- Свободна търговия в рамките на ЕС, което ще изиграе положителна роля за икономиката – посредством специализацията и конкуренцията;

- Свободно движение на хората за професионалната им реализация, натрупване на опит и възможности за нов бизнес;

- Възможности за повишаване на образованието и квалификацията в чужбина;

- Обмен на идеи и ноу-хау чрез привличане на чуждестранни инвеститори в страната;

- Уеднаквяване на процедури и правила, които улесняват бизнеса, защитават правата на собственост – икономически и интелектуално.

Икономическите реформи обаче ще продължават, защото с членството си в ЕС България трябва да се съревновава на равни начала с:

- Данъчните системи на старите и новите страни членки, привличащи инвеститори, благодарение на ниското данъчно облагане и намаляват данъчната тежест на бизнеса;

- Високата производителност на труда в страни като Австрия и Германия;

- Технологичният прогрес в страни като Ирландия и Финландия;

- Нивото на образование и квалификация в страни като Великобритания и Холандия;

- прозрачните правила и ефективността на публичните сектори и средства в страни като Дания и Швеция;

От социално-икономическа гледна точка, членството на България в ЕС не бива да се разглежда с крайни оценки – нито с емоционална еуфория, нито пък с черногледство. Икономическият растеж и повишаването на жизненото равнище на хората зависят изцяло от политическата воля на българския народ за по-нататъшно продължаване на икономическите реформи и от прилагането на най-добрите пазарно ориентирани практики в ЕС, от устойчивото развитие на страната и приближаването и до средното ниво на развитите западни демокрации.

Изводи за България

Глобализацията е обективен процес. Стремежът към изолация от глобализацията е безперспективен и опасен, както и всякакви опити да се игнорира нейното влияние. Като цяло, произтичащите от глобализацията процеси следва да се възприемат като предизвикателство към националните държави и като нови възможности, които им се предоставят. Глобализацията се характеризира с множество вътрешни противоречия и, съответно, има както положителни, така и отрицателни страни.

В българския контекст могат да се формулират следните предизвикателства и заплахи в глобален план:

Закрепостяване на България към по-тясна суровинна специализация в световната икономика. Такова развитие на страната е напълно вероятно, още повече че редица държави ще бъдат заинтересовани да се развиваме именно в тази посока.

Маргинализация и периферно развитие на националната култура, която в условията на глобализация се оказва недостатъчно конкурентоспособна и функционална. Българският език, българската култура, както и културата на другите етноси и малцинствени групи, които живеят у нас, могат да се окажат частично погълнати от културата на другите народи и страни. За съжаление, българският език не е езикът на глобализацията. Даже такива европейски езици като руския, френския, немския, италианския и др. могат да се окажат „пренебрегнати”.

Като цяло, в условията на глобализация, се снижава ролята на държавата. Съответно, нараства ролята на транснационалните корпораиции (ТНК), на международните структури. Българската държава, като демократична институция, все още не е укрепнала и това е предизвикателство към държавността ни, която на два пъти (за общо над 650 години) сме губили, през своето 1300-годишно съществуване.

Глобализацията може да застраши качеството на човешкия потенциал на нашата страна. Тясната специализация на икономиката ще способства за недостатъчно пълноценното развитие на националната образователна система. Това може да се отрази на качеството на трудовите ни ресурси.

В сложно положение може да се окаже националният, българският бизнес, който трудно се конкурира с ТНК.

Увеличава се влиянието на външните сили върху вътрешнополитическата ситуация в контекста на политическите реформи (т.е. възможен е външен диктат).

Можем да се окажем в зоната на противодействие на глобализацията от страна на ислямския свят, което да повлияе върху политическата ситуация вътре в страната.

Едновременно с това глобализацията развива и редица възможности. Тя може да даде мощни лостове и механизми за форсиране на развитието на България в европейското пространство:

Една от най-важните възможности е привличането на инвестиции за динамично развитие на икономиката. Вътрешният резерв у нас все още е недостатъчен. Тъкмо сега можем рязко да разширим обема на търговията си, особено на услуги в туризма в условията на глобализация.

В условията на глобализация, отчитайки желанието на редица съседни страни да се диверсифицират енергийните източници, ако затворим АЕЦ “Козлодуй” и не построим АЕЦ “Белене” и нефтопровода Бургас–Александруполис, не можем да разчитаме да бъде ключова страна на Балканите, притежаваща необходимите лостове за влияние върху световната икономика. Посредством тези инструменти можем да лобираме за решения в национален интерес.

България се намира в много сложно геополитическо обкръжение. Глобализацията може да помогне да осигурим баланса на страната във външнополитически план - привличайки големи западни инвестиции, ще можем да балансираме влиянието на Русия и западните страни у нас.

Тероризмът и екстремизмът се превръщат в сериозен проблем за региона на Балканите. Глобализацията изисква да се укрепва сътрудничеството в сферата на сигурността. Това е особено актуално след терористичните актове в САЩ, Испания, Великобритания и Русия. Необходимо е да използваме процесите на глобализация, за да укрепим своята безопасност.


България може да се опита, в условията на глобализация, да привлече нови технологии за да издигне на ново качествено ниво икономиката си.

Глобализацията може да се окаже полезна и ако заимстваме духовни ценности от другите народи.

Можем да разчитаме на помощ от световната и европейската общност за решаване на редица остри социални проблеми, като безработицата, бедността, екологията в редица региони.

За мнозина глобализацията означава възможност да изборат – да живеят в България или да отидат в друга страна, да учат там или тук, да предпочетат тези или други средства за масова информация. В съвременния либерален свят това също е от важно значение.

Възниква и закономерният въпрос, как да използваме възможностите на глобализацията и как да предотвратим заплахите, които тя поражда? Според мен е важно следното:

Да се развива отворена конкурентоспособна национална икономика. Постъпващите средства от продажбата на суровини и стоки да се насочат за развитие на високотехнологични производства.

Да се развива собствена национална система на образование по европейски образци на конвертируемост и мобилност, като се повишава качеството на образователния процес. Младото поколение е изправено пред много сериозно предизвикателство– да търси мястото на България в условията на глобализация. И то трябва да бъде конкурентоспособно по знание, мобилност и езикова среда в тези условияя.

Важно значение има развитието на регионалната интеграция. Най-ефективното в тази посока е приобщаването на страните към европейските и евроатлантическите структури (ЕС, НАТО и др.), важно значение има включването ни в общия европейски пазар и европейското икономическо пространство.

Необходими са мерки за запазване на самобитността на българската култура . Важно е да се провежда адекватна на глобализацията политика в тази област с цел да се направи тя достояние на общата световна култура и се превърне в неразделна част от нея.

Да се усъвършенства системата за управление на държавата, за да е адекватна в условията на глобализация. Важно значение има подготовката на специалисти за държавната администрация, на мениджъри, разбиращи общите насоки на световното развитие.

Важно значение има наличието на ясен план или стратегия за развитие на страната в условията на глобализация. Отговорност за което носят учените-аналитици. Според мен, от формите на адаптация за работа в тези условия зависят и обективните политически решения. Затова феноменът на глобализацията трябва задълбочено да се изучава в България. Единствено по този начин ще може да се отчита влиянието на глобализацията, която има както положителни, така и отрицателни за нас страни. Задачата е правилно да се действа в обективните условия.

Литература

•  Първанов Г., Глобализацията и устойчивото развитие. Сб . Материали от международна научна конференция, 1-3 юли 2002, Варна, ВСУ „Черноризец Храбър”.

•  Бжежински, З. Голямата шахматна дъска, С.1997.

•  Бек, У. Световното рисково общество, „Обсиди а н” С, 2002.

•  Гозес, Х. Много сме далеч от Европа с политиката по доходите (Държим последно място по покупателна способност и първо – място по-най ниски заплати), в-к. „Монитор”, 15.06.2004.

•  Гозес, Х. Чака ни скок на цените в Евросъюза, в-к „Монитор” 28.07.2006.

•  Гозес, Х. Усвояването на парите от еврофондовете е слабото ни място, в-к „Монитор 06.08.2004.

•  Гозес, Х. Бавните темпове на растеж задълбочават мизерията., в-к. „Монитор”, 18.08.2004.

•  Гозес, Х. Корупцията охлади еврооптимизма, в-к „Монитор”, 25.08. 2004 .

•  Гозес, Х. Заробваме икономиката си заради непознаване на правилата в ЕС, в-к. „Монитор” 21.09.2004.

•  Деверджиев М., Демографска катастрофа за заплашва България, в-к. „Монитор”, 09.09. 2004.

•  Деверджиев М., Геополитика на България, Свят-2001 г., С., 2006.

•  Марков Ст. Винаги съм бил технократ. В-к Монитор 28.08.2003.

•  Недялкова А. Глобализацията – нищо фатално, В. ВСУ „Черноризец Храбър” 2002.

•  Недялкова, А, З . Бауман , Д. Филипов, Глобализъм, регионализъм и антиглобализъм, Албатрос, С., 2005.

•  Недев, Т . Геополитика. Бъдещето на човечеството. В. 2001.

•  Недев Т . Социално- политические процессы в глобализирующ е мся мире: отношение труд-капитал, СПБГУ, 2005.

•  Недев, Т., Глобализирующийся мир: бедность, богатство, тероризм, В., 2005.

•  Рийд, Л. Седем принципа за целесъобразната обществена политика, в-к.”Монитор”, 19.10.2006

•  Русев, В., Представители на 109 държави живеят у нас, в-к. „Монитор” , 10.08.2006.

•  Ритър, Б. Европа като бъдеща свръх сила, в-к „Монитор”, 26.06.2006.

•  Стиглиц. Дж., Глобализацията и недоволството от нея. С. , 2003.

•  Хестън А., Р. Самърс. Изследване на съвремения свят по БВП на глава от населението и лично потребление на глава от населението в края на 80-те години., С. 1999.

•  Шопов В., Разпадането на европейския фетиш, в-к. „Монитор 20.04.2006.

•  Шопов В., Държавата ни е все така всеядна и неработеща, в-с „Монитор”, 17.10.2006.

•  Евростат- данни 2005 и 2006.

•  Меморандум на Съюза на учените в България по проблемите на науката и висшето образование, свързани с европейската интеграция от юни 2006, С. 2006.

•  Прогнози за развитието на света, САЩ, 2006.

•  Светът през 2005 , The Economist , С. 2005.

* Авторът е преподавател във Варненския свободен университет „Черноризец Храбър”. Статията се базира на доклада му, изнесен на Национална конференция „Устойчивото развитие и геополитиката на България”, организирана от Българско геополитическо дружество и ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий” през октомври 2006 във Велико Търново.

{rt}

Още статии ...