28
Сря, Фев
27 Нови статии

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Робърт Кейган, Завръщането на историята и краят на мечтите, 144 с., „Обсидиан”, София, 2008.

Наскоро още един световно известен американски неоконсерватор (и сътрудник на Фондация Карнеги) Робърт Кейгън, изненада българските читатели с поредния си бестселър, този път носещ песимистичното заглавие „Завръщането на историята и краят на мечтите”. Всъщност, това заглавие казва всичко: според Кейгън, историята въобще не свършила с падането на Берлинската стена, през 1989 (както обяви, през 90-те, друг американски консервативен мислител – Френсис Фукуяма). Тезата , или по-скоро „мечтата”, че идеалите на либералната демокрация и пазарната икономика са удържали триумфална победа над всичките си конкуренти, се оказа илюзия. Този факт бе очевиден от доста време насам, но беше необходимо известно време за да се очертаят окончателните контури на картината. В своя изключително интересен и ясен анализ, Кайган прави тъкмо това, а картината, която рисува, се оказва твърде тревожна за Запада, като цяло, и за Съединените щати, в частност. Според автора, победите на либералните демокрации над фашизма и комунизма, през ХХ век, нито са били неизбежни, нито могат да се приемат за окончателни. През последните години, възходът на големите автократични сили, както и на реакционните сили на ислямския радикализъм, ерозират либерално-демократичният световен ред и със сигурност ще продължат да го отслабват и в бъдеще.

Кейган смята, че онова, което е заменило двуполюсния свят от времето на студената война, е своеобразен хлабав (и, в редица аспекти, доста по-нестабилен) триъгълник, чиито „ъгли” се формират от демокрациите, автокрациите и недържавното ислямистко движение. Групата на демокрациите обединява САЩ, страните от ЕС, Япония, Индия, Бразилия и други държави, повечето от които, според автора, са склонни да признаят американското лидерство. Сред основните автокрации, той поставя Русия и Китай, като всяка от тези държави подкрепя различни по-малки автокрации из целия свят. На свой ред, радикалният Ислям, независимо че не разполага с мощта и възможностите на първите две групи, представлява достатъчно опасен и дестабилизиращ фактор, който, макар че в крайна сметка е обречен на провал, преди това може да нанесе много съществена вреда.

В този модел, разбира се, се забелязват определени асиметрии. Така, САЩ подкрепят някои автокрации в Близкия изток, да не говорим, че икономическите връзки между най-могъщите демокрации и автокрации са много тесни, пример за което е взаимното проникване на американската и китайската икономики, както и зависимостта на ЕС от руските енергийни доставки. Но, в дипломатическата игра, споделените интереси и вражди на очертаващите се нови блокове играят ролята на центростремителни сили, обединяващи ги в името на защитата на общите интереси. „На практика – подчертава Кейган – днес е налице глобална конкуренция между различните ценностни системи и модели на развитие, която протича сравнително мирно”. Паралелно с нея обаче, се очертава и едно не толкова мирно и доста по-опасно съперничество – за власт, влияние и, в крайна сметка, за хегемония.

В книгата си, Кейган предлага проникновен и впечатляващо дълбок анализ на природата и аспирациите на всеки от основните световни „играчи”. И в същото време доказва, че мечтата за „края на историята” се основава върху погрешната презумпция, че държавите и нациите се движат към един „постмодерен” свят, в който (както самият той посочва) „развитието на събитията ще се определя по-скоро от силата на аргументите, отколкото от аргументите на силата”. Моделът за този нов свят е Европейския съюз, в който държавите-членки доброволно споделят част от суверенитета си, съкращават военните си бюджети и действат на основата на консенсуса. Кейган обаче подчертава, че останалата част от света (и най-вече Китай и Русия) следват по-скоро характерния за ХІХ век национализъм и вярват, че силата (икономическа, но най-вече военна) е определяща за статута на една държава и най-сигурния гарант на нейните интереси. В тази връзка, авторът стига до извода, че „китайците и европейците живеят в различни векове”.

В основата на това развитие стоят и чисто психологически причини: „националната гордост”, честта, желанието да се преодолеят неблагоприятните последици от някогашната икономическа и политическа слабост, колониална експлоатация или военни поражения, наред с усещането за изгубената стара слава, са сред мотивите, определящи поведението на Китай, Русия, Индия, Иран и множество по-малки „играчи”. Впрочем, Кейган има основание да напомни, че идеите за честта, статута и националната гордост се оказват толкова по-важни фактори в международната политика, колкото по-сериозни са икономическите проблеми, или пък тези свързани със сигурността, на една или друга държава.

Голямата грешка на Фукуяма

Но най-голямата грешка на привържениците на тезата за „края на историята” е, че според тях икономическата либерализация и ръст задължително водят и до политическа либерализация. Възходът на Китай и Русия през последните години ясно доказа, че това просто не е вярно. И двете държави ни демонстрират, че икономическият просперитет и националната мощ могат по-скоро да консолидират, отколкото да ерозират, автократичното управление, защото и в двата случая, за огромната част от обществото, положителната промяна в жизненото равнище не поражда никакво желание за по-голяма политическа активност, още по-малко пък за борба за повече демокрация. Това е пример, който може да изкуши и доста други държави да го последват.

Както отбелязва Кейган, Китай съумява да извлече необходимата поука от горчивия руски опит с „усвояването” на демокрацията от западен тип. След трагичните събития на площад „Тянанмън”, Пекин безпощадно смаза вътрешната опозиция и спокойно изчака протестите на международната общност да заглъхнат и Западът да възстанови нормалните отношения с комунистическия режим. Две десетилетия по-късно Китай е регионална свръхсила с мощна и просперираща икономика. За разлика от китайците, по времето на Горбачов и Елцин, Русия се „отвори” към Запада и опита да възприеме неговия демократичен модел. В резултат от това обаче, политическата и мощ беше много сериозно ерозирана, а икономиката и рухна. Путин реши да поправи тази „грешка” и последиците са налице – днес Европа става все по-зависима от мащабните руски петролни и газови ресурси.

В същото време Путин (без значение, какъв точно пост заема в кремълската йерархия) даде ясно да се разбере, че не одобрява разширяването на НАТО и ЕС чак до границите на Русия. Той обяви за грубо нарушение на международното право, както акцията на НАТО в Косово, така и войната в Ирак, нито една от които не бе санкционирана от ООН. Причината е проста – Москва винаги може да използва правото си на вето в Съвета за сигурност, за да осуети онези действия на западните демокрации, които не приема, но не може да контролира действията на НАТО и ЕС.

Впрочем, Китай представлява още по-сериозен проблем за Запада. „Всеки ден – твърди в книгата си Кейган – китайската армия се готви за война със САЩ заради Тайван”. Пекин не крие, че се стреми да се превърне в регионален хегемон в Азиатско-Тихоокеанската зона, което означава, че в определен момент (и в определени граници) той неизбежно ще влезе в открит конфликт с Япония и САЩ. При това, Тайван съвсем не е единствената „гореща точка”, такъв е и енергийният проблем. Както посочва Кейган, Китай е буквално ненаситен за енергоносители (макар да забравя да посочи, че този енергиен глад, потенциално, е сред най-дестабилизиращите фактори на международната сцена). Китайците изграждат дълбоководни пристанища в Пакистан и Мянма (и това са само два от планираната верига от портове между китайските брегове и тези на Източна Африка) за да гарантира сигурността на петролните си доставки от Близкия изток, в същото време китайските претенции за островите Спратли в Южнокитайско море, както и спорът с Япония за континенталния шелф в Източнокитайско море, също са „енергийно мотивирани” (като не става дума само за петрол, а и за природен газ).

Друга болезнена тема са оплакванията на китайските съседи, във връзка с мащабните замърсявания, предизвикани от бурно развиващата се индустрия на страната (на всеки десет дни там влиза в действие нова ТЕЦ, работеща на въглища). Китай обаче вижда в тях само поредния опит да бъде ограничен икономическия му растеж.

„Демокрациите” и „автокрациите” като геополитически съперници

Според Кейган, автокрациите имат важно предимство пред демокрациите, най-малкото в едно отношение. И то е, че демокрациите сменят правителствата си на всеки няколко години, в резултат от което се променя (поне частично) и външната им политика. Докато автокрацията може спокойно да изчака тази промяна, възползвайки се максимално от нея. Освен това, както твърди Кейган, демокрациите имат склонност да прощават твърде бързо прегрешенията на съперниците си. А причината за това е, че те просто са твърде зависими от онова, което автокрациите им доставят (и без което вече не могат) – например евтините китайски стоки или руските енергоносители.

Всъщност, ако има нещо, което демокрациите да могат да направят (освен да формират т.нар. „концерт на демокрациите”, както предлага в книгата си Кейган) за да прокарват успешно общите си интереси – е да открият достатъчно ефективни заместители на петрола и природния газ, при това трябва да го направят достатъчно бързо и мащабно. Според Кейган, именно зависимостта от енергоносителите, добивани в нестабилни и неприятни райони на планетата, е онзи фактор, който въвлича демокрациите в потенциално опасни и съвсем реални конфликти.

В края на книгата си, авторът стига до извода, че най-голямата заблуда на нашето време е вярата, че либералният ред се крепи на триумфа на идеите си за човешкия прогрес. Веднага след това обаче той парадоксално заключава, че „разбира се, идеите за либералната демокрация и свободния пазар са много силни, затова, в дългосрочен план и ако не се намесят други фактори, те би следвало да надделеят над алтернативните визии за света”. Но, ако това е вярно, защо в същото време се определя и като „заблуда”? Кейган смята, че либералните идеи ще надделеят, защото носят материални блага и, което е по-важното, апелират към „най-важния аспект на човешката природа – стремежът към лична свобода, признание, свобода на мисълта и съвестта”. Може би по отношение на западните интелектуалци това действително е вярно. Само че, както го показва и самият Кейган в последната си книга, материалното благосъстояние може да бъде резултат и от една недотам либерална икономика. От друга страна, за много голяма част от света, традиционните ценности, религиозните вярвания, или дори желанието за силна власт и повече сигурност, изглеждат не по-малко привлекателни. В много отношения, анализът на Кейган е реалистичен, макар че изводите в него са откровено песимистични (поне от гледна точка на западната либерална демокрация). Въпреки малкия обем на книгата му, в нея се съдържат доста интересни тези: за уязвимостта на Източна Европа например, или пък за Иран, ислямизма, Индия и Япония, както и за бъдещето на ЕС. Впрочем, понеже Кейган не без основание отбелязва, че докато Европа не реши вътрешните си проблеми и не постигне необходимото единство, няма как да стане един от световните лидери (той дори казва, че би „предпочел през ХХІ век в световен лидер да се превърне Европа, а не Русия на Путин или Китай на Ху Цзинтао), следва да посочим, че сред причините за липсата на единство в ЕС и продължаващото разминаване между т.нар. „Стара” и „Нова” Европа, е и политиката на сегашната неоконсервативна администрация на САЩ, която съзнателно го поощрява. А, както е известно именно Робърт Кейган е сред най-известните идеолози на съвременния американски неоконсерватизъм.

 

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Нашумелият напоследък американски експерт по международни отношения Параг Хана е роден през 1977 в Канпур, Индия. Завършва международни отношения в Джорджтаунския университет и Свободния университет в Берлин, където получава магистърска степен по проблемите на сигурността. Защитава докторска степен в London School of Economics.

Работи като анализатор в изключително влиятелния Съвет за международни отношения, Световния икономически форум и Института Брукинг. Параг Хана е директор на Инициативата за глобално управление към Американската стратегическа програма в New America Foundation (един от водещите „мозъчни центрове” в САЩ). През 2007 е геополитически съветник на американските специални части в Ирак и Афганистан, а през 2008 е съветник по външната политика на кандидата за президент от Демократическата партия Барак Обама.

Хана е автор на много статии във водещи американски издания и редовен участник в различни телевизионни програми. През март 2008 се появи книгата му „Вторият свят: Империи и влияние в новия глобален ред”. Според него, към т.нар. „Втори свят” днес принадлежат страни, като Индия, Китай, Бразилия и други, чиито характеристики са типични едновременно за Първия и за Третия свят.

 

-В книгата си давате нова дефиниция на понятието „Втори свят”. Всъщност, какво представлява Вторият свят и, какво е стратегическото значение на държавите, които принадлежат към него?

-Тук има два важни момента. Налице е стратегическото разбиране за „Втория свят”, останало от времето на студената война, когато към него причисляваха т.нар. социалистически държави. Днес обаче се е наложила една не-идеологическа или по-скоро антиидеологическа менталност, която се разпростира не само върху цялата Евразия, на и върху целия свят. Това е една от стратегическите характеристики на новия „Втори свят”, а именно – желанието да играеш на страната на всички и едновременно – да си гарантираш собствено място под слънцето. Целта на тези държави е планомерно да подобряват взаимноизгодните си отношения с най-силните геополитически играчи, каквито са САЩ, Китай и Европейския съюз.

Обикновено говорим за Първия и Третия свят, като имаме предвид индустриално развитите държави, противопоставяйки ги на развиващите се страни. Къде обаче да поставим държавите, намиращи се някъде по средата? Струва ми се, че този термин би бил полезен по отношение на страните, които не са просто по средата на пътя между Първия и Третия свят, но притежават характеристики и на двата. В тази група можем да включим държавите, притежаващи т.нар. „смесени” (развити и развиващи се) зони, в рамките на своите граници, както и онези, за които са характерни търканията между победители и победени. Става дума за страни, които се обозначават с един особен термин – „антиимпериалистически”. Макар че, според мен, този термин е доста двусмислен.

-В книгата си твърдите, че в момента на планетата има три „империи”, които си съперничат за господството в света. В същото време, за разлика от някои други анализатори, не включвате сред тях Русия.

-Русия не е супердържава. Според мен, към днешните империи спадат ЕС, САЩ и Китай. Русия действително е сред най-силните страни на планетата, тя продължава да е велика държава. Но, по редица ключови показатели, тя е на едно и също ниво с Индия и Япония.

Супердържавата, по дефиниция, има глобален обхват, т.е. световно влияние и глобални амбиции. Статутът на супердържава означава, че тя влияе върху вземането на решения едновременно по целия свят. Русия вече не се стреми към това. Тя преследва определени регионални задачи, които без съмнение са много важни, както за Източна, така и за Западна Европа и Далечния изток, но не и за целия свят. Затова не включвам Русия сред имперските супердържави.

-Твърдите, че САЩ постепенно губят битката за „Втория свят” с Китай и Европа. Каква е причината за това?

-Относителната загуба на световното лидерство от страна на САЩ е факт. Мисля обаче, че трябва да погледнем по-дълбоко. Книгата ми е своеобразно пътуване из страните от „Втория свят”. Искам да покажа, как САЩ преследват целите си по отношение на „Втория свят”, сравнявайки ги със стратегията на Китай и Европа. Съвсем съзнателно поставям тези три държави на едно и също ниво.

-Един от регионите, в който изброените от Вас супердържави усилено се конкурират за влияние напоследък, е Централна Азия. Кой печели и какви стратегии се използват?

-Трябва да признаем, че в момента, с определено предимство разполага Китай. Разбира се, благодарение на икономическото положение и политическата си история, Русия, по наследство, разполага с мощен контрол върху лидерите на постсъветските републики, повечето от които са бивши съветски „апаратчици”, като например Назарбаев. Важна роля в случая играе и руският език. Не по-малко важни са все още и икономическите отношения на Кремъл с етническите диаспори на имигрантите от въпросните страни, живеещи в Русия. Така че, в случая, става дума за наследени предимства на Руската Федерация, които, според мен, постепенно ще изчезнат, едно след друго.

Един от факторите за това е демографският: става дума за притока на китайско население в Русия. Не по-малко важна е ролята на китайския износ. Друг фактор е изграждането на нови тръбопроводи: много държави и най-вече Казахстан, се стремят да изнасят ресурсите си в различни направления. Китай вече строи два тръбопровода от Казахстан.

Освен това, Пекин придоби важна дипломатическа роля в региона, с помощта на Шанхайската организация за сътрудничество, в която има водещи позиции по ключовите въпроси, като започнем от охраната на границите и свършим с борбата с тероризма. ШОС се превърна в основната регионална организация на Централна Азия по много широк кръг въпроси.

Китай граничи с много повече централноазиатски държави, отколкото Русия (тя граничи само с една), да не говорим, че граничи и с Пакистан и Афганистан. Тоест, в чисто географски план, е налице тектонична промяна. Днес Централна Азия изглежда съвсем различно – тя вече не е „съветска зона”.

-Твърдите че Русия е „последната неопределила се държава от Втория свят”. Какво имате предвид?

-Нещата опират до това, че Русия продължава да е най-голямата държава в света. Както вече споменах, тя все още влияе много сериозно, както върху Европа и Китай, така и върху Евразия. Онзи, който се занимава с геополитика, познава тезите за „хартленда” и за това, че „който контролира  хартленда, контролира Евразия, а който контролира Евразия, контролира света”. Последната фраза е на сто години, затова не се опитвам да я представям за „мантрата на ХХІ век”. Убеден съм обаче, че заради съвършено уникалните си природни ресурси, стратегическото си положение и търговските пътища, съединяващи Изтока и Запада, Русия си остава най-голямата историческа „награда” за имперските сили. Наричам я „награда”, защото, според мен, тя не е глобален играч. Наясно съм, че подобно твърдение е много спорно. Обърнете внимание обаче върху факта, че никой днес не говори за евентуална руска доминация по отношение на Китай. Напротив, мнозина, включително и аз самият, прогнозират обратната тенденция през следващите 50-60 години.

Същото може да се каже и за отношенията между Русия и ЕС. Въпреки високите цени на петрола и възможностите на „Газпром” да манипулира Източна Европа, не може да не признаем, че Русия силно зависи от европейските инвестиции и износа в Европа. Европа е основния пласментен пазар на Русия. В същото време, по мащабите си, руската икономика е сравнима с френската. Затова въпросът е по-скоро, какъв дипломатически път ще предпочете Русия и колко време ще и отнеме това.

-А какво мислите за другите постсъветски републики?

-Най-голямо внимание заслужават Украйна и Казахстан. Разглеждам Украйна в контекста на европеизацията и продължаващата и раздвоеност между Русия и Европа. Да вземем например демографските данни за Украйна и структурата на нейната търговия и инвестиции. Мисля, че тази страна постепенно ще бъде интегрирана в разрастващата се европейска зона. Според мен, формалното членство не е толкова важно, колкото укрепващите демографски, визови и други икономически връзки, които Украйна постоянно развива с ЕС и НАТО. Украинският път е бавно но стабилно движение към все по-голяма евроинтеграция. Освен това, Европа се нуждае от украинската работна ръка.

Другият случай е Казахстан, единствената успешна държава в Централна Азия. По повечето показатели, Казахстан се развива по-успешно, отколкото мнозина прогнозираха за постсъветските републики. Сигурен съм в това, независимо от вътрешнополитическите проблеми в тази страна. Освен това, обръщам специално внимание на Кавказ и, най-вече, на Азербайджан, заради тръбопровода Баку-Джейхан.

-Защо смятате подхода на европейците за по-успешен от американския?

-Европа има едно огромно предимство – географското и положение. Мирното разширяване на ЕС е сложна задача, но Европа засега се справя с нея, от момента на разпада на Съветския съюз насам. Което не е малко. Разбира се, ЕС не може да се сравнява със САЩ, които не граничат с 18 държави. Убеден съм обаче, че Съюзът предлага на държавите извън него повече възможности: не просто членство, а цяла система от икономически субсидии. След като една страна подпише договор за сътрудничество с ЕС, получава куп търговски предимства, плюс единна валута. Политическите и правни реформи помагат за модернизацията на икономиката, в която се вливат повече чужди инвестиции. И така нататък... Вижте, как Европа постъпва със страните, чиято интеграция в ЕС е затруднена по географски, културни или икономически причини. Изработва си ясна стратегия на поведение, с каквато САЩ не разполагат нито по отношение на Латинска Америка, нито на Близкия изток или Китай.

-А как оценявате действията на Китай?

-Китайският път е интересен с това, че за Пекин е по-важно да ускорява оборотите в икономиката, а не да провежда политически реформи, докато приоритетите на Запада са подредени в обратния ред. Вижте Африка и ще разберете, че Китай е прав: Черният континент е пример за провеждане на политическа реформа, предшестващо икономическия ръст. Някои държави критикуват китайците за липсата на демократични инициативи, а те им отговарят (според мен, прекалено тихо) следното: „Вижте историята на успешните икономики в Азия! Тук икономическият ръст предшестваше политическите реформи. В същото време, Африка, където се върви по обратния път, е на ръба на катастрофата”. Единственият успех на Джордж Буш в Африка е „Законът за ръста и възможностите на Африка”, който има изцяло икономически характер. Това, което направи този закон – провокира мощния приток на африкански стоки в САЩ, повлия благоприятно върху икономиката на Черния континент. Забележете обаче, че този закон не изискваше провеждането на каквито и да било политически реформи.

Не съм против демокрацията, но се основавам на статистиката и ви казвам, че Китай действително е прав – икономическата страна на въпроса трябва да бъде най-важната. Именно към тази линия се придържа Пекин в дипломатическите си отношения с Втория и Третия свят и го прави много успешно. От друга страна, Китай постоянно отлага или просто игнорира въпросите за човешките права.

-Твърдите, че човечеството се движи към един многополюсен свят. Какво означава това за САЩ?

-САЩ са само един от силовите полюси и във всеки регион на света американското влияние се сблъсква с влиянието на другите полюси – Европа, Китай, Русия, Индия или Япония. Тези играчи не се нуждаят от одобрението или от някакво участие на САЩ. Иран например, оцелява с помощта на Русия и Китай, в Узбекистан Москва и Пекин подкрепят местния антиамерикански режим и т.н.

Свидетели сме, че страните от „Втория свят” всъщност имат достатъчно собствени средства за да гарантират просперитета си и без намесата и „подкрепата” на САЩ. Близкият изток например, може да се развива и сам, благодарение на високите цени на петрола, още повече че по-голямата част от износа отива към Европа и Азия, а не към Америка. Така че, защо трябва този регион да е зависим от САЩ?

-Коя, според Вас, е най-голямата заплаха за мира в света, ако се запазят условията и тенденциите, характерни за него днес?

-Би трябвало да се тревожим най-вече за неразпространяването на ядреното оръжие. Впрочем, разпространението на конвенционалните оръжия също е проблем, който при това не опира само до действията на Русия и Китай.

В същото време не смятам, че тероризмът е глобална заплаха. Използвайки този термин, предполагаме, че има някакво общо решение на проблема, валидно за целия свят. Не мисля, че 15-те резолюции на ООН, определящи какво е тероризмът, или желанието да се създаде някакъв глобален фонд или координационен механизъм, са правилното решение на този международен проблем. Той изисква междудържавни решения с участието на няколко държави или локални решения, които не използват термина „глобален”. Защото това е абстрактен термин, който обикновено се използва за да се избегне отговорността и решенията на локално равнище. Не съм против термина „глобална сигурност”, просто не мисля, че има смисъл да определяме тероризма като „глобална заплаха”.

Бих казал също, че енергийната сигурност е сред главните проблеми, за които си струва да се тревожим. Но отново не толкова в глобален смисъл, колкото в отделните региони, където има конфликти за ресурси. Тази геополитическа шахматна партия ще се играе между усилващите се държави от „Втория свят” и някои от споменатите по-горе нови регионални държави и супердържавите.

-Как ще се развие, според Вас, „битката за Евразия” през следващите двайсетина години?

-Не мога да дам обща прогноза за съдбата на цялото постсъветско пространство през този период. Някои от западните постсъветски републики вече са членки на ЕС. Както виждаме, границите на Съюза все по-плътно се доближават до тази на Русия. Вероятно, всички страни от Източна Европа ще станат членки на ЕС. Може би същото ще се случи и на Балканите, а възможно, и в Кавказ, който ще се превърне в южна граница на Евросъюза.

Най-вероятно, всички страни от бившия „Втори свят” ще бъдат по-интегрирани със Запада, отколкото с Русия. Централноазиатските държави пък все повече попадат в сферата на влияние на Китай и, потенциално, в американската сфера – чрез Афганистан и Пакистан. Най-вероятно, Китай във все по-голяма степен ще диктува правилата и ще определя ситуацията в Централна Азия.

Що се отнася до Русия, това е огромна страна, затова по-скоро следва да говорим за различните и региони. Китай продължава да „взема под наем” руския Далечен изток и руснаците все по-трудно контролират ситуацията в този регион. От друга страна, руското население става все по-интернационално в резултат на миграциите. Затова предполагам, че в крайна сметка, Русия ще търси бъдещето си в Европа и заедно с Европа.

 

{rt}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Както е известно, на 22 октомври, руското правителство прие Транспортната стратегия на страната до 2030. Документът беше подготвен от Министерството на транспорта, като акцентът в него е върху активната позиция на държавата. Новата стратегия цели да интензифицира развитието на транспортната система, включително и на основата на иновационните технологии. Според руския транспортен министър Игор Левитин, тя ще позволи да се издигне на ново равнище качеството на транспортните услуги, ще намали обществените разходи и ще подобри конкурентоспособността на националната транспортна система.

В документа се определят основните вектори в развитието на транспортния отрасъл, в качеството им на приоритетни за руския икономически ръст. Реализацията на стратегията ще стане на два етапа, като първият е до 2015, а вторият – до 2030. При това, за различните региони на Русия, са набелязани и различни приоритети.

Така, основен приоритет за Северозападния федерален окръг ще бъде развитието на високоскоростните превози, морските пристанища и подходите към тях. Като най-важни проекти тук са обозначени изграждането на високоскоростна железопътна магистрала и автомобилна магистрала Москва-Санкт Петербург, както и комплексното развитие на Санкт Петербургския транспортен възел.

Приоритет в Централния федерален окръг ще бъдат скоростните пътнически и товарни превози, комплексното развитие на Московския транспортен възел и създаването на мрежа от логистични терминали.

В Южния федерален окръг, акцентът се поставя върху формирането на скоростно направление Център-Юг и изграждането на транспортната инфраструктура за провеждането на Олипмиадата в Сочи, през 2014. Освен това, тук ще развиват морските пристанища и ще бъдат реконструирани хидровъзлите на Волго-Донския канал.

В района на европейското Нечерноземие, усилията ще се концентрират върху създаването на транспортно-логистична система за обслужване потребностите на аграрния сектор. Така, в Уралския федерален окръг, като основен се очертава мегапроектът «Индустриален Урал – Полярен Урал». В Сибир пък, приоритетно значение ще получи развитието на евро-азиатските комуникации и възраждането на Северния морски път. Последният проект засяга и интересите на Далечния изток, където освен това се предвижда да завърши формирането на опорна железопътна мрежа и, в частност, доизграждането на железопътната линия Беркакит-Томмот-Якутск, която след това да бъде продължена към Магадан.

Делът на транспорта в сумарните капитални вложения на държавата ще бъде между 35% и 49%, а общата сума на планираните инвестиции може да достигне 170 трилиона рубли (34,4 рубли=1 евро – б.р.). Само за научно-изследователски и опитно-конструкторски работи ще бъдат отпуснати над два трилиона рубли.

Огромните пространства на Русия неизбежно изискват специално внимание към развитието на транспорта. Успешната реализация на Транспортната стратегия ще даде мощен тласък за ръста на националната икономика. Гъвкавата държавна политика трябва да осигури достъпни цени на транспортните услуги за повечето категории руски граждани. Това особено се отнася за въздушния транспорт. Защото днес от услугите му се ползват само три милиона души годишно, което е под 2% от населението на Русия. Прогнозите на транспортните експерти сочат, че към 2030 мобилността на руското население (с използването на всички видове транспорт) ще нарасне до 13,5 хиляди км на човек, т.е. 2,2 пъти. По този показател ще бъде надминато сегашното ниво в повечето развити държави (10 хиляди км на човек). Планира се, до 2030, повечето селища в Русия да бъдат свързани с обща система от автомобилни магистрали, като делът на онези населени места, които ще останат извън нея, ще намалее до 2%.

Планира се рязко да нарасне търговската скорост на доставка на товарите, която трябва да достигне до 1400 км/денонощие. При това, ритмичната доставка ще доведе до намаляване на складовите запаси до изискваните от нормативите 3-6 дни, което пък ще позволи делът на транспортните разходи в крайната цена на руските стоки да спадне от 20% до 13%. През 2030 износът на транспортни услуги ще се увеличи почти седем пъти, а обемът на превозите на транзитни товари ще нарасне от 28 млн. тона до 100 млн. тона. Така огромните пространства и географската специфика окончателно ще се превърнат в едно от ключовите геополитически предимства на Русия. В крайна сметка, руският транспорт ще стане също толкова важен системообразуващ отрасъл на националната икономика, какъвто днес е горивно-енергийният комплекс на страната.

Мястото на Северния морски път в новата стратегия

Сред основните приоритети на новата руска Транспортна стратегия е Северният морски път. Както е известно, този маршрут се определя от федералния закон «За вътрешните морски води, териториалното море и прилежащата зона на Руската Федерация» като «исторически формирала се национална транспортна комуникация на Русия в Арктика». Според правилата за корабоплаване, утвърдени през 1990, границите на Северния морски път се определят, според местоположението на позволяващите движение на корабите сред ледовете трасета в зоните, прилежащи към северното крайбрежие на Русия. За крайни западни точки на този маршрут се смятат входовете на проливите Нова Земя в Баренцово море, по меридиана, северно от нос Желание. На изток това е Беринговия пролив, с географски координати 66 градуса северна ширина и 168 градуса 58 минути и 37 секунди западна дължина (Анадирският залив).

Северният морски път е най-важната част от инфраструктурата на стопанските комплекси на Крайния Север и Далечния Изток, свързвайки ги, както помежду им, така и със западните райони на Русия. Той обединява в единна мрежа големите сибирски реки, сухопътните, въздушните и тръбопроводните видове транспорт. За редица руски райони, като например арктическата зона на Чукотка, островите в арктическите морета и Таймир, този път е единствения за превоз на стоки и осигуряване съществуването на населението. Наличието на такъв индустриален гигант, като Норилския металургичен комбинат, също е възможно само благодарение на непрекъснатата целогодишна навигация между руските арктически пристанища Мурманск и Дудинка. Потенциално, Северният морски път е най-краткия воден маршрут между европейските пристанища и държавите от Азиатско-Тихоокеанския регион.

През 90-те години на миналия век отделните звена на Северния морски път и свързаните с него стопански структури се оказаха собственост на различни компании. Така, морските параходства, с изключение на Арктическото, бяха превърнати в акционерни дружества, чиято собственост стана транспортният флот в региона. Федерална собственост останаха пристанищните съоръжения, информационната система за състоянието и движението на ледовете «Север», средствата за навигация, хидрометеорология и комуникация, както и флотите от ледоразбивачи и аварийно-спасителни кораби. При това, собствеността на руските арктически пристанища (с изключение на управляваното от акционерно дружество пристанище Певек) беше прехвърлена към съответните субекти на Руската Федерация.

Тези промени се отразиха доста негативно върху състоянието на Руския Север. Значителна част от съсредоточените в този район индустриални производства бяха ограничени. Обемите на превозите по Северния морски път намаляха 4 пъти. Ако през 1987 (когато беше постигнат своеобразен връх) те достигаха 6,6 млн. тона, в момента обемът на превозите е само 1,7 млн. тона. Повечето кораби, пригодени за експлоатация в специфичните арктически условия бяха бракувани, а нови попълнение почти липсват. Макар че руският арктически флот беше попълнен с един нов атомен ледоразбивач («50 години от Победата»), четири действащи атомни ледоразбивачи (от общо шестте) скоро ще трябва да бъдат бракувани. Наистина, срокът на експлоатацията им може да бъде удължен, което ще излезе по-евтино от строежа на нови кораби от подобен клас (изграждането на един атомен ледоразбивач отнема най-малко 7 години), но и това ще изисква 2,66 трилиона рубли.

Освен това, пристанищните съоръжения в повечето арктически пристанища по Северния морски път се нуждаят от модернизация и капитален ремонт, без който няма да могат да приемат и обслужват съвременни многотонажни кораби.

Включването на Северния морски път като ключов приоритет на руската Транспортна стратегия, до голяма степен, е обусловено от перспективите за нарастване обема на превозите, след усвояването на новите петролни и газови находища на полуостров Ямал, в басейните на реките Об, Енисей и Лена, както и в района на Баренцово море (Щокман, Приразломное и Тимано-Печорския петролно-газов район).

Транспортните експерти смятат, че за да може да гарантира корабоплаването по Северния морски път, Русия следва да разполага в Арктика най-малко с 6 атомни и 4 дизелови линейни ледоразбивачи. Основните средства за изграждането им ще дойдат от държавния бюджет, а останалите – от големите руски корпорации. До 2010 трябва да бъдат построени 7 танкера, предназначени за плаване в арктическите води, с обща водоизместимост 378 хил. тона, както и 18 товарни кораба от същия клас, със сумарна водоизместимост 81 хил. тона.

Вече се работи и по подготовката за строителството на нови пристанищни съоръжения – петролното пристанище в района на Мурманск и терминалите Индига, Харасавей и Яся (в района на Обская Губа). Предвижда се Щабът на морските операции в западния сектор на Северния морски път да се прехвърли от Диксън в Мурманск, където ще разполага с далеч по-съвременни сателитни комуникационни средства. Щабът за източния сектор ще продължи да се базира във Владивосток, но се разглежда, в перспектива, възможността за прехвърлянето му в Певек. Подготвя се и въвеждането в експлоатация на 11 брегови станции на глобалната спътникова система ГЛОНАСС/GPS.

Очаква се, че още през 2010 товарният поток по Северния морски път ще достигне 5-7 млн. тона, а през 2015 – 13-15 млн. тона. Освен всичко друго, това ще позволи създаването на нови работни места и подобряване жизненото равнище на населението в Крайния Север, ще осигури нови приходи в държавния бюджет и ще направи Русия още по-силна, в геополитически план.

* Eксперт на Руския институт за стратегически изследвания в Москва

{rt}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Повишеният интерес към географските фактори за общественото развитие датира от най-дълбока древност. Представителите на тази най-ранна епоха на човешкото знание разглеждат влиянието на географската среда върху политическата дейност, изхождайки най-често от природните дадености, структуриращи земното пространство. Съществено въздействие върху политикогеографските им представи оказва опитът, натрупан във войните, по време на които именно териториалните форми, в значителна степен, диктуват хода на военните действия. Последвалата поява на първите политически образувания и потребностите, свързани с тяхното опознаване и описание, главно с търговска и отбранителна цел, намират отражение в политическото и стопанското им взаимодействие.

Известно е, че класическата география (земезнание и странознание), наред с комплексното изучаване на природата, населението и неговата дейност, осъществява тясно взаимодействие с философската и политическата мисъл. Доказателства могат да се открият в трудовете на античните автори като Лао Дзъ (579–499 пр. н.е.), Конфуций (551–479 пр. н.е.), Херодот (484–431 пр. н.е.), Аристотел (384–322 пр. н.е.), Полибий (201–120 пр. н.е.), Страбон (64–24 пр. н.е.) и други. Те дават първите пространствени представи за Земята и стигат до заключение, че животът на обществата, техните обичаи и нрави, както и различията в политическия и икономическия им строй, са обусловени от особеностите на географската среда. Постепенното разширяване на «ойкумена” (т.е. населяваният от човечеството свят) обогатява и допълва древните знания за планетата. Откриват се редица географски закономерности, свързани с формата на Земята, климатичната и растителната зоналност, които се потвърждават и изясняват през Средновековието. Натрупаните сведения започват да формират глобалния светоглед, поставящ начало на различнитвъзприятия за земното структуриране.

Процесите на етническа консолидация на населението през Късното Средновековие водят до постепенно увеличаване на териториално-политическите формации. Развитието им е съпътствано от стремеж към териториално разширяване. Големите европейски империи предприемат действия за опознаване и завладяване на непознати земи. Отвъдморските и континенталните пътешествия на Плано Карпини (1182–1252), Марко Поло (1254–1324), Афанасий Никитин (?–1475) съществено допринасят за разширяване на географския кръгозор. По-късно експедициите и завоеванията на Христофор Колумб (1451–1506), Васко да Гама (1469–1524), Фернандо Магелан (1480–1521), Семьон Дежньов (1605–1673) и много други определят съдържанието на епохата на Великите географски открития.

Колонизацията и приобщаването на нови земи все повече уплътняват планетарното пространство (вж. Русев, 2005, 2008) и пораждат потребности, засягащи политическата му организация. Появяват се изключителни произведения на политическата мисъл, икономиката и философията, повлияни пряко или отчитащи географските реалности и различия. С голяма методологична и приложна стойност, превърнала ги по-късно в класически, се ползват творбите на Николо Макиавели (1469–1527), Жан Боден (1530–1596), Бернхард Варениус (1622–1650), Шарл Монтескьо (1689–1755), Михаил Ломоносов (1711–1765), Антон-Фридрих Бюшинг (1724–1793), Георг Хегел (1770–1831), Карл Клаузевиц (1780–1831), Александър Хумболт (1769–1859) и др.

В хода на продължителната диференциация на географската наука назрява процес на формиране на нови направления в нейната структура. Периодът на обособяване на политическата география като отделна научна дисциплина се свързва с появата на трудове, обхващащи проблематиката й, през ХVІІІ век. Ирина Алексеева (2001) пояснява, че първоначално нейна основна задача става изучаването на териториите на отделните страни и прокарването на държавните граници помежду им. По късно, с помощта на политическата география, в Европа се формулират и първите геополитически идеи.

Особености в развитието на политическата география

В науката съществуват няколко версии за това, кой от учените въвежда в научна употреба термина „политическа география”. Повечето от западните географи сочат английския икономист Уйлям Пети (1623–1687) или немският философ Имануил Кант (1724–1804), във фундаменталните им разсъждения за държавата и нейното географско положение. Според руския политикогеограф Николай Каледин (1996), първи използват понятието “политическа география” германските професори Крафт (1701–1754) и Винцхайм (1694–1751), работили през първата половина на ХVІІІ век в Санкт Петербург.. В своите трудове “Кратко ръководство по математическа и натурална география” и “Кратка политическа география” те дават първоначална представа за подялбата на Земята от държавите с подробно описание на най-големите сред тях. Виктор Богучарсков (2006) посочва за родоначалник на тази наука руския географ Наковалнин (1732–1772), изложил концептуалните й основи в учебника “Политическа география”, през 1761. Появата на термина „политическа география” се свързва и с името на немския географ и статистик Бюшинг (1724–1793), отредил й важно място в земеописанието (Ягья, 1988).

За начало на съвременната политическа география условно може да се приеме 1897, когато излиза първият систематизиран труд, определящ предмета и принципите на тази сравнително млада наука. Негов автор е германският професор Фридрих Ратцел (1844–1904). Под влияние на социалдарвинизма, той приема държавата за една от формите на разпространение на живот в земното пространство, със свое начало, развитие и край. Обръщайки основно внимание на природните особености на земната повърхност и географското им положение, той нарича учението си “биогеографска концепция” (Ratzel, 1897), която по същество е подчинена на географския детерминизъм (от лат. determinе – определям).

По същото време детерминизмът в географската наука е парадигма, ползваща се с основополагащо значение. Неговите теоретични основи датират още от края на ХVІ век, представени от Боден и доразвити по-късно от Монтескьо. Принципите на географския детерминизъм се базират на определящата роля на географската среда за развитието и поведението на населението. Държавата, с политическата си организация, която е продукт на човешката дейност, се приема за подчинена на естествените закони в развитието й. Въз основа на детерминизма, са построени и известните геополитически теории за “Морското могъщество” на Алфред Маън (Mаhаn,1890), “Хартленда” на Хилфорд Макиндер (Maсkinder, 1904), “панрегионализма” на Карл Хаусхофер (Haushofer, 1941) и моделът “Хартланд–Римланд” на Никълъс Спикмън (Spykman, 1944). Независимо че грубият географски детерминизъм вече няма водещо значение в географската наука и използването му се смята за псевдонаучен подход, голямата теоретична и методологична стойност, която имат тези произведения, ги поставя сред класическите, даващи пряко обяснение на същността и законите на политическата география и произлязлата от нея геополитика. Макар и в по-мек вариант, детерминизмът в политическата география днес продължава да бъде стимулиран от скритият пропагандистки потенциал, който притежава географската карта. В подходящ мащаб и тематично оформление, тя е в състояние да провокира различни субективни схващания за геополитическата структура и поляризация на света.

Паралелно с детерминизма, в географията се развива и посибилизмът (от фр. pоssible – възможен), особено във френската географска школа, с интензивно прилагане на хуманистичния подход в анализите. По същество, той е насочен срещу детерминизма, концентрирайки се върху възможностите на човека, но с прекалено нихилистично отношение към природната среда.

И посибилизмът, и детерминизмът от втората половина на ХХ век са изместени постепенно от парадигмата за териториалната организация на обществото. Отчитайки тенденциите в развитието на обществения живот, по-късно тя е интерпретирана като пространствена организация на обществото, в чиято основа стои системният подход. Принципна особеност при него е акцентът върху взаимовръзките и взаимозависимостта на обектите и явленията в пространството (Мироненко, 2001).

Едно от направленията на социално-икономическата география, в рамките на политическата география, е изучаването на особеностите на пространствената организация на политическия живот под въздействието на факторите на географската среда. Основен обект на изследване са политически организираните пространства – преди всичко държавата, с нейните структурни елементи: големина, площ, конфигурация, граници, географско положение и др. Предмет на политикогеографската дейност е изследването на пространствената организация на класовите и политическите сили, във връзка със социално-икономическите, историческите, политическите, етническите, културните и физикогеографските особености при развитието на страните и техните райони (Колосов, 2002).

В научното пространство има десетки дефиниции за същността и целите на политическата география. На Запад, където получава най-бурно развитие, тя се определя като “наука, изучаваща пространствените аспекти на международните отношения” (Glassner, De Blij, 1967). Австралийският географ Джон Прескът (Prescott, 1972), стремящ се да приближи максимално политическата география до географската наука, насочва нейния предмет към изследване на географските последствия от политическите решения и еволюцията на самите географски фактори в резултат от вземането на тези решения. В много по-ограничен план, редуцирана предимно до изучаване на причинно-следствените връзки, определя същността на политическата география Питър Тейлър (Tаylor, 1989). Според него, тя се състои в изследването на “териториалната диференциация на политическата мозайка, установила се на земната повърхност”.

В бившия Съветски съюз широка популярност придобива дефиницията за политическата география, дадена от Исак Маергойз (1971): „Специфична географска наука, изучаваща териториалното разположение на политическите сили и, преди всичко на класовите”. Специалистите обаче са категорични, че в подобни рамки се осъществяват само две от основните й функции – познавателната и идеологическата, а за разкриване на практикоприложния й потенциал са нужни най-вече обяснения и прогнози (Колосов, 2002). В по-ново време, Николай Каледин (1996) определя политическата география като дисциплина, занимаваща се с взаимодействието на интегралното пространство на политическата сфера, която е една от четирите сфери на човешка дейност – икономическа, социална, политическа и духовна. Той акцентира върху субектно-обектната страна на политиката – като социален процес, развиващ се в единство с географските фактори.

Сред българските географи, имащи принос за изясняване същността на политикогеографската наука, се открояват Анастас Иширков, Крум Дрончилов, Жеко Радев, Иван Батаклиев, Димитър Яранов, Христо Вакарелски, Игнат Пенков, Тодор Христов, Нено Димов, Марин Бъчваров, Веселин Бояджиев, Стоян Тотев, Стефан Карастоянов, Марин Русев, Петър Славейков, Атанас Дерменджиев, Тони Трайков, Румен Янков, Нарцис Гъдев, Емил Казаков и др. (за подробна библиографска справка по посочените автори вж. Русев, 2008). Марин Бъчваров (1999) дефинира политическата география като научна дисциплина, изследваща “взаимните влияния между географското пространство и политическите процеси”. Христов (2001), който обръща по-голямо внимание на историко-географските фактори и регионалната им структура, формулира нейната същност в “изучаване на политически организираните от държавите пространства”.

В системата на географските науки, политическата география е съставна част от социално-икономическата (обществената) география и си взаимодейства с всичките й частни науки. В зависимост от мащаба на изследвания обект, тя може да се подели на обща и регионална. Във вътрешноотраслов план, втората се доближава повече до икономогеографското странознание, давайки комплексни политикогеографски характеристики за страни, райони, градове и др. Ключови направления, оформящи нейната структура, са политическата карта на света, географската лимология, военната география, географската конфликтология, електоралната география, регионалната политика и др. В някои аспекти, към тях се прибавят и отделни направления на историческата, икономическата и културната география (например етно-конфесионална, география на търговията и финансовата сфера и др.). Някои автори добавят към тях и геополитиката, която в отделни случаи се разглежда като един от нейните методи (Lacoste, 1993; Русев, 2003). Влияние върху тях оказват както природните явления и процеси, така и политическото управление, икономическата ситуация и международните отношения.

Обособена на границата между географията и политологията, политическата география се обогатява от развитието и постиженията на редица хуманитарни науки – история, философия, право, политология, социология, културология, демография, етнография, военни науки и др. Заимствайки идеи и модели от тях, тя разширява инструментариума си в аналитичните изследвания. В този смисъл, политическата география се определя като една от най-динамично развиващите се науки, тъй като е в основата на обяснението на глобалните и регионалните политико-икономически и културни процеси.

Геополитиката – понятия и функции

Разбирането на геопространството като среда, в която, на основата на природни, демографски, икономически и културни фактори, се формират силови полета, оказващи влияние върху политическата структура и поляризация на света, поставя началото на нова научна област – геополитиката. Тя концентрира вниманието си върху политическите процеси, стремейки се да им придаде географска обусловеност, което много я доближава до политическата география. За разлика от нея, геополитиката, според Хаусхофер, обхваща пространството от гледна точка на политиката и държавата, извеждайки директиви за неговия контрол и управление. Обект на изследване е планетарното пространство с геополитическата му структура – държави, съюзи, блокове, а предметът се концентрира върху техните взаимоотношения с устойчивостта на силите и връзките помежду им (Нартов, 2003).

За своята сравнително кратка история, геополитиката изминава бурен път на развитие, което продължава и днес, но с качествено нов поглед по въпросите, засягащи проблематиката й. Неин създател е шведският политолог Рудолф Челен (1864–1922), който, под въздействието на органичната теория за държавата на Ратцел, възприема особеностите на географската среда и географското положение за определящи поведението на политическите субекти в пространството. Геополитиката се определя като “учение за държавата като географски организъм или явление в пространството” (Kjellen, 1924). Тя става основно средство за привличане вниманието на политиците към географските фактори, чиито количествени и качествени характеристики са в основата на държавната мощ.

От 30-те години на ХХ век, геополитиката, основана на детерминизма, взаимодейства с официалната външнополитическа доктрина на нацистка Германия, ръководейки нападателните й действия в годините на Втората световна война. Тя се обвързва с немските експанзионистични териториални програми и расистки теории (Jean, 2003). След капитулацията на Германия в Европа, геополитиката бива заклеймена като «псевдонаука», оправдаваща нацисткия експанзионизъм. За известно време дори изпада в забвение, под претекст, че представлява “хитлеристка концепция” (Lacoste, 1993). В следвоенния период геополитиката продължава развитието си предимно в САЩ и Великобритания, но с ревизионистичен поглед върху научната й същност.

Проследяйки определенията за геополитиката, дадени от научните енциклопедични издания през втората половина на ХХвек в Европа, лесно може да се установи ограниченото и двусмислено разбиране за нея. Така например, в Le Grand Larusse Universel (1962), предметът и е сведен до “изучаването на връзките, обединяващи страните, тяхната политика и природни закони, като последните определят останалите”. В енциклопедия Robert от 1965, геополитиката се представя като “учение на отношенията между естествените географски данни и политиката на държавите”. Това обяснение за предметното й съдържание присъства в изданията на авторитетната речникова поредица и през 1992. Като възможно най-крайна може да се посочи дефиницията за геополитиката, дадена в Советский энциклопедический словарь (1988): “политическа концепция, използваща географските данни за обосновка на политическата експанзия”.

Постепенно, излизайки от конфузното и компрометирано тълкуване, чрез преосмисляне на нейната функционална роля спрямо съвременните потребности, настъпват съществени промени в концептуалното разбиране на геополитиката. От средата на 70-те години във Франция започва бавен процес на реабилитация на отношението към геополитиката в Европа и най-вече на нейния натрупан в предвоенния период научен принос. Десетилетие по-късно терминът “геополитика” отново навлиза масово в обществените среди, а след политико-икономическите промени в Източна Европа и разпадането на СССР, интересът към нейната проблематика неимоверно нараства. Причина за това са настъпилите съществени изменения в политическата карта на света – обединението на Германия; маргинализацията и постепенното ликвидиране на съществуващия двуполюсен геополитически модел; появата на нови държавни образувания с признат или непризнат статут, носители на изострени териториални, етноконфесионални и политически противоречия.

Френският географ Ив Лакост (Lacoste, 1993) настоява, че е необходимо да се извършат съществени корекции на старите разбирания за геополитиката, отговарящи на настъпилите промени след края блоковото противостоене. Според него, в съвременните условия геополитиката не може да се възприеме като научно направление, ако не се разбере като “фундаментален принцип, засягащ териториалните съперничества на различните видове сили, т.е. подход да се разбере това, което се случва или онова, което може да се случи”.

Географията, която винаги оказва огромно влияние върху международната политика – както в миналото, така и днес, е причината геополитиката, в концептуален смисъл, да се определя като наука, изучаваща географските аспекти на външнополитическата дейност. В по-широк аспект, тя се разглежда като реална политика, насочена към промяна на геополитическото пространство (Бабурин, 2000). Всъщност, смисълът на геополитиката е да акцентира върху конкуренцията между политическите субекти в стремежите им за овладяване на пространствени ресурси. На геополитически анализ се подлагат важни елементи като географското положение, територията, природните ресурси, икономическия и военния потенциал, инфраструктурата, демографските, етническите и миграционните процеси и др.

Основните понятия, които изследва и с които оперира геополитиката, са геополитическото взаимодействие между Изтока и Запада (концептуално значение тук има дихотомията между “морските” и “сухоземните” държави), държавните интереси, пространственото равновесие, геополитическите региони, пространствената експанзия, геополитическото привличане и отблъскване, контролът на пространството, силовият баланс и др.

Извеждайки своето определение за геополитиката, днес мнозина специалисти се позовават на дефиницията, дадена за нея в Encyclopedia Americana: “Наука, изучаваща в единство географските, историческите, политическите и други взаимодействащи си фактори, които оказват влияние върху стратегическия потенциал на държавата” (Мироненко, 2002; Нартов, 2003). По-освободено в смислово отношение тълкуване на термина „геополитика” дава италианската енциклопедия Zingarelli (1999): “Наука изучаваща географските основи и причини за политическите и икономическите проблеми”.

В представите на някои учени, предимно политолози, занимаващи се с геополитика (Гаджиев, 2003; Василенко 2006), тя се разглежда като наука, концентрираща се върху глобалните процеси и глобалната политика на страните, т.е. “гео” не се интерпретира като “география” и оттам като географска политика, а по-скоро като “глобален”. Подобно тълкуване на геополитиката има известни основания, особено що се отнася до мащаба на изследваната територия. В случая обаче, целта е тя да се представи по-скоро за интердисциплинарна научна област, отношение към чиито проблеми имат много науки, а не просто като част от географията.

Според Александър Дугин (1997), геополитиката е “наука от и за силата и всеки, който пристъпва към изследвания в тази научна област, задължително трябва да определи мястото си на геополитическата карта, тъй като от това зависи ъгълът, даващ му отправна точка за анализ на световните процеси”. От една страна, това дефиниране на геополитиката поставя специалиста в съзнателно субективна позиция още в началото на изследователската му работа. В подобни рамки, на геополитиката се гледа по-скоро като на геостратегическа насоченост, имаща отношение към потребностите за контрол над пространството, а не за анализ на обективната действителност. От друга страна обаче, то дава възможност на анализатора да докаже тежестта на своята интерпретация в сблъсъка на геополитическите идеи, тъй като геополитиката, особено в културно-психологически аспект, има качествата на идеологическа наука. Николай Мироненко (1995) отбелязва, че основна причина за идеологизацията на геополитиката са категорията интереси, придаващи и ангажираност и «национална окраска». Той твърди, че при тези обстоятелства, в научен аспект, тя е “по-скоро област на рефлексия, отколкото приложна дисциплина”.

За основна цел на геополитиката може да се посочи разкриването на положението на политическите субекти в сложната структура на геополитическото взаимодействие. В геополитическите анализи обаче е необходимо това да е последвано от предоставяне на обективни основания за вземане на верни решения, базирайки се на техния потенциал и интересите на участниците. Във връзка с тенденциите към непрекъснато засилване взаимозависимостта на държавите в света, Юрий Гладкий и Анатолий Чистобаев (2002) посочват като главна цел на геополитиката “анализа на световното геополитическо пространство, в чиито рамки действат геополитическите сили” При тези обстоятелства, тя изпълнява определени функции, по-важни от които са: познавателната, прогностичната, управленската и идеологическата. Последната е свързана с геополитическите и националните идеи и концепции, които, чрез система от възгледи, влияят върху поведението и културния стереотип на населението. Националните идеи изпълняват ролята на мощно идеологическо оръжие, необходимо за поддържане на висок геополитически статут и нерядко се използват за експанзионистични цели. Те са силен психологически инструмент на геополитиката, прилагайки аргументи, свързани с различни аспекти на географската среда, за оправдаване на политически цели.

Актуални тенденции в съвременната геополитика

Съвременната геополитика включва две направления, подлежащи на пространствен и системен анализ – фундаментално, изследващо пространствените прояви на политическите процеси, и приложно (геостратегия), занимаващо се с разработване на препоръки за относителното поведение на държавите на световната сцена. Руският историк Ирина Алексеева (2001) обособява и трето направление, разглеждащо геополитическите теории в ретроспектива. В тесен смисъл, това са държавните идеологически доктрини, а в широк – националната обществена мисъл. Според нея, те, в значителна степен, са теоретична база на първите две и влияят при определяне на приоритетите в националните интереси и сигурността. Културно-психологическият аспект на геополитиката е резултат именно от това трето нейно направление. В него, до голяма степен, се преодоляват физикогеографският и геоикономическият детерминизъм и се навлиза в многомерно възприемане на пространството (географско, историческо, стопанско, социокултурно, етноконфесионално, психологическо). При това положение се пристъпва към изучаване на “образа” на територията в културно-символен аспект, осъществявайки синтез между географията и изкуството (Мироненко, 2001). В географската наука, изследванията с подобна насоченост са част от културната география, занимаваща се с културното осмисляне на пространството. Основополагащо значение при него имат културните ландшафти – тяхното развитие, моделиране и взаимодействието помежду им. В този смисъл, културната среда, като част от социалната, навлиза в материалния и духовния живот на обществото, обуславяйки, до известна степен, и политическото му поведение (Бъчваров, 2004).

Културно-образният подход в изследванията на географското пространство е познат още от Древността, но намира интензивно приложение в страноведските характеристики от средата на ХІХ и началото на ХХ век. Много близък до него е и цивилизационният подход, приложен за първи път в пространствения анализ от руския историк и философ Николай Данилевскии (1822–1855) в известното му произведение “Русия и Европа” от 1869. Принос в развитието и приложението на цивилизационната парадигма по-късно имат Освалд Шпенглер (1880–1936), Питирим Сорокин (1889–1968), Арнолд Тойнби (1889–1975) и др.

С голяма популярност и оригиналност в съвременната геополитика се ползва концепцията на американския политолог Самюел Хънтингтън (2000) за “сблъсъка на цивилизациите”. Водещо значение в нея има авторската интерпретация на значимостта на геокултурния фактор в геополитическото взаимно привличане или отблъскване между политическите субекти. В геополитиката с подобна същност, основана на културно-образния подход, е иконографската концепция на френския географ Жан Гоман (Gоttmаn, 1952). Тя се базира на символиката, формираща знаково-образното единство на територията – елементи на държавността, характерен бит, език и чувства, които са с относително слаба трансформация във времето. Силата на иконографията, която е пряко зависима от заселването и продължителността на използване на конкретна територия, служи като основен аргумент за историческото право на съответната държавата да властва над нея.

Въз основа на изследването на иконографските представи на територията е построена т.нар. концепция за географските образи на Дмитрий Замятин (2003). При нея, представянето на индивидуалните черти на геополитическото пространство е насочено към проектна дейност за моделиране на географски образи. Геокултурният образ се определя от автора като най-важен, тъй като е най-непроменлив във времето и дава отражение и върху останалите образни типове – геополитически, геоикономически, геоисторически, геосоциални.

Геополитическото пространство, в резултат от привнасянето на ключови представи от литературата, културологията и изкуството, придобива все по-многообразна наситеност в смислово отношение. В този случай, граничната комуникативност на политическата география и геополитиката с културологията и философията, в тясна връзка с историческото минало, дава основание да се говори за “цивилизационна геополитика” или “геофилософия”. Тя позволява да се създаде корелационна ниша между чувственото и рационалното възприемане на пространството, като формира нови символи и модели на основата на цивилизационното привличане. Съюзът между философията и географията дава възможност да се преодолее ограничеността на традиционната геополитика, разкривайки многомерната същност на пространствените цялостности (Дергачев, 2004).

В съвременния свят на виртуална революция, където средствата за информация влизат в ролята на важни субекти, влияещи и контролиращи общественото съзнание, геополитиката взаимодейства и с виртуалното пространство. Главни носители на този нов и с нарастваща степен на влияние фактор са най-вече Интернет и многото електронни информационни източници, които, в редица случаи, съзнателно-субективно интерпретират политическите процеси и произтичащите от тях пространствени трансформации. Някои съвременни анализатори на геополитическите процеси убедително доказват, че информационната вълна активно въздейства върху психиката, емоциите и моралното състояние на населението. Тя е способна да създава и моделира геополитически образи, негативни или позитивни стереотипи за конкретни политически процеси (Василенко, 2006; Панарин, 2006).

Практико-приложната геополитика е позната под наименованието геостратегия. Тя се определя както от всекидневните геополитически реалности, така и от историческите принципи, установени от достатъчно дълго време в отношенията между геополитическите субекти. Конкретизира се с геополитически кодове, представляващи набор от стратегически предположения на държавата за други държави, при формирането на собствената и външна политика. Геополитическите кодове, подчинени на държавните интереси, съдържат специфична визия за света. Повечето от тях са резултат от историческото минало на страната и, запечатани в паметта на народа, му дават естественото право да определя своите приятели и врагове (Алексеева, 2001). В този смисъл, геостратегията е насочена най-вече към приложните аспекти и директиви, изведени от геополитиката. Поради тази причина, според Збигнев Бжежински (1997), тя се занимава със стратегическото управление на геополитическите интереси.

На настоящия етап от развитието на геополитиката, нейната самостоятелност, като ноука, все още поражда спорове. Едни я определят като научна дисциплина, развиваща се на границата между географията и политологията, други гледат на нея по-скоро като на приложно направление, синтезиращо знания и елементи от много науки. Основание за поставянето на геополитиката в системата на географските науки е присъствието на пространствения анализ в разработките, съпроводен от принципите на комплексността и регионализма. Механичното заимстване на подходи, модели и методи от редица обществени науки едновременно я обогатява, но и отдалечава от географията.

Невинаги е лесно да се установят принципните различия между политическата география и геополитиката, поради частичното припокриване на обекта и предмета им на изследване. Разграничаването между тези две области се забелязва, преди всичко, в мащаба и прогнозирането на политическите явления. Политическата география, отбелязва Мироненко (2002), е по-скоро страноведска (регионално-географска) дисциплина, чийто обхват на изследване се свежда до равнище страна или нейните райони, докато на геополитиката е присъща глобалност. В този смисъл, геополитиката е с по-широк съдържателен обхват от политическата география (Бъчваров, 1999). Последната отстоява академичните позиции в анализите, отчитайки обективно съществуващите закономерности в пространството и между политическите субекти. Геополитиката, от друга страна, осъществява тотално политизиране на пространството, което, съчетано със специфичната й методологична оптика, прави възможно своеобразното проектиране на света. Тя се опира на представата за цялостната география на Земята и пространственото й структуриране. Системата от базисни вектори, определящи пространствената подялба, се допълва, в много случаи, и от геоикономиката, геокултурата, а в някои аспекти – и от геоурбанистиката. Доказателство са днешните геоикономически и геокултурни региони, проявяващи се като основа на геополитическото моделиране.

Ясни различия в предметната и функционалната същност между политическата география и геополитиката определя италианският геополитик Карло Жан (Jean, 2003). Според него, политическата география се интересува от пространственото разпространение на политическите феномени и влиянието им върху географските фактори, а геополитиката – от влиянието на географските фактори върху политическите действия. Във тази връзка, авторът пояснява, че политическата география изследва повече политическите аспекти на миналото, докато геополитиката – тези на бъдещето.

От средата на 70-те години на ХХ век, във френската геополитическа школа, тече процес на деглобализация на геополитиката, като засягащите я въпроси се свеждат до решаване на локални проблеми, имащи не планетарен, а частен характер. Този подход се свързва най-вече с развитието на вътрешната геополитика (Lacoste, 1996, 2006), правеща незабележими разликите между нея и политическата география. На регионално ниво, с помощта на геополитиката, се решават проблемите за властта в определена територия между различните политически актьори (административно-териториални единици, етно-конфесионални групи, политически партии). Като емблематични за вътрешната геополитика често се посочват електоралните конфликти, когато две или повече политически партии си оспорват мнозинството на определена територия. В този аспект, вътрешната геополитика се доближава до електоралната география, която, според Ростислав Туровский (1999), изследва политикогеографската диференциация на територията, във връзка с пространствените различия в политическата ориентация на населението. В подобно направление необходимостта от геополитиката не е толкова в анализите, колкото в търсенето на стратегии (Bettoni, 2000).

В геополитическите анализи, за разлика от политикогеографските, все пак се обръща по-голямо внимание на приложните функции на политическите решения. Те съдържат известна доза субективизъм и често се базират на волунтаристичен провиденциализъм, тъй като в геополитиката няма строги правила. Политическата география отстоява тезата за даване на обективни оценки и не се ангажира с вземане на конкретна политическа страна, особено при анализа на конфликтни ситуации. Нейната академична същност я задължава да бъде винаги безпристрастна, придържайки се към научните си позиции.

В геополитическата структура на света особена тежест имат т.нар. Големи пространства. Те се олицетворяват от държави или групи от държави, чиито географски детерминанти – територия (географско положение, големина, конфигурация), население (брой, гъстота, структура), природноресурсен потенциал, икономическа и военна мощ, ги формират като центрове на сила, способни да влияят върху геополитическия ред. Понятието „Голямо пространство” е въведено в научната литература от Карл Шмит (1888–1985). С него той обединява политическите макрообразувания, съставени от страни и народи, в чиито географски очертания могат да се установят тенденции, непротиворечащи на съвместното им развитие (Schmitt, 1940). Броят и мощта на Големите пространства търпи промени в резултат на смяната на геополитическите епохи, продиктувани от социално-политически катаклизми, икономически преобразования или войни.

Всяко Голямо пространство е ориентирано към геополитическо съзнание, определено от собствената му география и история, което крепи единството му и е слабо подвластно на времето. За Русия например, това е континентално ориентираното евразийство, инспирирано от географската и геокултурната й специфика и историческия й традиционализъм. За САЩ пък е таласократичната линия на атлантизма, наследена от Великобритания и изразяваща се в съвременните прояви на мондиализма и хегемонизма. Доказателства за това могат да се открият в американската геополитическа традиция, където преобладават концепциите за “световната държава”, “световното господство” и “еднополюсния свят”. Немското геополитическо съзнание е подчинено на географското положение и продължителното геополитическо влияние на Германия в центъра на европейския континент. То е подвластно на концепцията за Mittеleurоpa, имаща амбициите на идеология, която отстоява типично европейските интереси (Русев, 2005).

Сред определящите особености на геополитическия статут на Големите пространства днес е икономическата мощ. Поради това, в много случаи, геополитиката се припокрива с геоикономиката и съвременните геоикономически пространства са в основата на бъдещото моделиране и прогнозиране на света. Това е валидно, когато регионите и света се развиват в условия на мир. При война, геополитиката се съизмерва с геостратегията, типологизираща страните по показатели за водене на военни действия (Грчиħ, 2000).

Методологични аспекти на политическата география и геополитиката

Методологичният апарат е неотменна част на всяко научно изследване. Спецификата му е достатъчно добре съгласувана с наложилите се принципи и потребности, във връзка с общоустановената научна парадигма. Най-общо, под методология се разбира цялостното учение за структурата, логическата организация и методите за определена дейност. Тя представлява теоретичната основа, върху която се съгласува подборът на методите, представляващи способите за постигане на предварително зададените цели.

Анатолий Исаченко (2004) подразделя методите на общонаучни (философски) и специализирани (характерни за конкретната наука), като отбелязва че първите, имайки предвид универсалното им значение, са и подходи в цялостните изследвания (например системен, генетичен, екологичен, исторически и др.). Различията между методи и подходи невинаги са контрастиращи, заради което често се смесват. Известният руски икономогеограф Владимир Максаковский (1998) пояснява, че “подходът отразява стратегическия поглед на предмета на изследването”, т.е. той е на по-високо стъпало в изследователската йерархия, където методите имат подчинено значение спрямо него. Цялата съвкупност от подходи и методи, необходими за осъществяването на конкретно изследване, формират неговата методика.

Политическата география и геополитиката използват широк набор от методи и подходи, опитвайки се да изградят възможно най-точна представа за пространствената организация и поведението на политическите субекти с разкриване на преките и обратните регионални и глобални връзки. Основополагащ подход в политикогеографските и геополитическите анализи е пространственият (географският), организиращ многофакторното влияние в хорологична зависимост. Той се комбинира с принципите за комплексността (системността) и регионализма, формиращи специфично териториално единство, представено в структура, като елемент от геосистема (Грчиħ, 2000). Придаването на пространствени измерения на политическите процеси е основния отличителен белег на геополитиката. В тясно взаимодействие с хорологичната основа се развиват и често прилаганите исторически, типологичен, цивилизационен, екологичен, центро-периферен, проблемен и други подходи в анализите.

Историческият подход в политикогеографските анализи засяга историята и еволюцията на географските системи във времето. Използва се за да се проследи историческото развитие на територията и формирането на изучаваните процеси и явления за по-нататъшното им обясняване и характеризиране (Максаковский, 1998).

Прилагането на типологичния подход се свързва с разкриване на качествените различия на изучаваните обекти, особено при подразделянето на страните. Той е основен подход при изучаването на политическата карта на света.

Екологичният подход е особено необходим при изследване на устойчивостта и изменението на природно-социалните системи, пряко засягащи геополитическото положение на страните и регионите. Прилагането му в политическата география е насочено към изследване на екологичните промени на средата, където взаимодействието между човека и природата се пренася и върху геополитическия й потенциал. Екологичната интерпретация в политикогеографските анализи много често се базира на концепцията за “устойчиво развитие”, основана на динамичното равновесие между икономическите, социалните и геоекологичните фактори (Русев, 2008). Изследването на техния системен баланс налага да се анализират някои показатели, влияещи върху състоянието на геоекологичната система. Учени от Института за световни ресурси (Вашингтон, САЩ) предлагат четири ключови геоекологични индекса:

– индекс на замърсяване на околната среда;

– индекс на изтощаване на ресурсите;

– индекс на риска за състоянието на екосистемите;

– индекс на екологичното въздействие за състоянието на хората (по Голубев, 2006).

Използването на центро-периферния подход се прилага при анализ на отношенията между елементите в пространствена система. Той има и ценна методологична функция, създавайки модел на качествено представяне на разположението на обектите и явленията. Често намира приложение в постройките на геополитическата и геоикономическата структура на света, с пряко влияние при определяне на геополитическото им положение. На основата на центро-периферния модел например, е построена известната концепция на Хилфорд Макиндер (Mackinder, 1919) за континентално ориентираната геополитическа структура на света (по-известна, като теорията на Хартленда). Тя и днес има основополагащо концептуално и методологично значение за обясняване на голяма част от геополитическите процеси, с извеждане на основните пространствени закономерности.

С центро-периферна структура се отличава и съвременната политикогеографска концепция на Джон Тейлър (Taylor, 1993). Нейна особеност е йерархичното съподчинение на глобалната геополитическа система (ядро, полупериферия, периферия), под въздействието на икономическата мощ (производство, търговия, финанси). Тя е инспирирана от цикличната вълнова икономическа теория на Николай Кондратиев (1892–1938), обясняващ периодичните промени в световната икономика с редуващи се, в резултат на технологичните епохи, подеми и спадове. В концепцията на Тейлър, вълновите икономически промени имат пространствено изражение, т.е. ядрото, посредством преходни периоди с проявяване на различни катаклизми (икономически или социално-политически), променя мястото си в пространството. Концепцията, чиято теоретична и методологична стойност се оценява високо в географската наука, акцентира не само върху възможността за изместване на геоикономическия (респективно геополитическия) център в света, но фактически доказва и непрекъсната планетарна йерархична съподчиненост.

Проблемният подход акцентира върху най-важните, открояващи се проблеми на конкретната територия. Той се среща често в страноведските политикогеографски анализи, където е разработено цяло направление, а на планетарно ниво – при засягане на глобалните проблеми (Машбиц, 1998; Мироненко, 2001).

С особена популярност в съвременните геополитическите анализи се ползва цивилизационният подход, базиран на социокултурната подялба на света. С негова помощ се разчупват традиционните геополитически ограничения, предоставяйки качествено различни (културно-психологически) измерения на геополитическата реалност. При цивилизационния подход, основни субекти са не териториално-политическите образувания, а геокултурните формирования. Те представляват сложни геосистеми, изградени от географски, културни и исторически връзки, чието взаимодействие дава възможност на геополитиката да разгърне поглед и върху културното пространство.

Бихейвиористичният (поведенческият) подход е с акцент върху психологическите аспекти на геополитическите стремежи. При него, ключова роля играе анализът на ценностните системи и геополитическите представи както за собственото “усещане за пространство”, така и за други геополитически субекти. С особена тежест се ползват оценките за психологическото съчетание на населението, степента на обществен консенсус и легитимността на действащите механизми от властовите структури на определено пространство (Jean, 2003).

Реализацията на единството на пространствените фактори в геополитическите анализи чрез категорията “геополитическо отношение”, която, според Каледин (1991), спомага за разкриване на разнокачествените геополитически явления (формообразуването), е ключов метод на политикогеографската наука към познанието. Според него, липсата на адекватни пространствени форми намалява възможностите за успех в постигането на геополитически верни резултати (Каледин, 1995). Прилагането на други методи е достатъчно добре съгласувано с използваните подходи и разнообразието им се разполага в най-широк диапазон – от умозрителни и описателни разсъждения и сравнения до сложни математически анализи.

Според Владимир Колосов (1995), важен метод за разкриване на геополитическата ориентация на политическите субекти е изучаването на количествената информация за външните им връзки: търговски (експортно-импортна дейност), политически (брой на външнополитически посещения на водещи държавници), транспортни (географска ориентация и обхват на международните транспортни връзки) и др.

За по-точно отчитане на пространствените отношения в геополитическата взаимозависимост се прилагат и различни изчислителни методи, засягащи количествените или качествените характеристики на отделни териториални елементи (балансов, метод на баловете). Използването на многомерни статистически методи служи за измерване показателите на геополитическата мощ (територия, население, икономика, природни ресурси, военен потенциал и др.), степента на обвързаност на регионалните обединения (външна търговия, икономическа зависимост) и др. (Тихонравов, 2006).

Използването на картографския метод също е важен инструмент на геополитическите конструкции. Той се определя като способ за изследване на научни проблеми с помощта на карти. С особена методологична стойност се ползва картографското моделиране с приложение на географски информационни системи, предоставящо нагледно измерение на положението на политическите субекти или развитието на определена геополитическа ситуация.

В геополитическите анализи, от принципно значение за задълбоченото разбиране на пространствената цялостност, е методът на районирането. Негов израз е териториалното деление на пространството по предварително уточнени показатели. Методичната му същност позволява разкриване на пространственото многообразие на изследваният ареал, с чиято помощ най-пълно се осъществяват географският анализ и синтез (Исаченко, 2004).

Литература:

Алексеева, И., Зеленев Е., Якунин В., Геополитика в России. Между Востоком и Западом. Санкт  Петербург, 2001.

Бабурин, В., Мазуров Ю., Географические основы управления. Москва, 2000.

Батаклиев, И., Развитие и същност на политическата география и геополитиката. – В: Год. на Държ. Висше училище за финансови и административни науки, Т 1, 1941.

Бжежински, З., Голямата шахматна дъска. София, 1997.

Богучарсков, В., История географии: Учебное пособие для вузов. Москва, 2006.

Большая Советская Энциклопедия. Москва, 1979.

Бъчваров, М., Геополитика – терминологичен справочник. София, 1999.

Бъчваров, М., Геополитически анализи. София, 2001.

Бъчваров, М., География на културата или културна интерпретация на географията. – В: Социална и културна география. Сб. научни статии. Велико Търново, 2004

Василенко, И., Геополитика современного мира: учебное пособие. Москва, 2006.

Гаджиев, К., Введение в геополитику. Учебник для вузов. Москва, 2003.

Гладкий, Ю., А. Чистобаев, Регионовведение. Москва, 2002.

Голубев, Г., Геоэкология. Учебник для студентов вузов. Москва, 2006.

Грчиħ, М., Политичка географиja. Београд, 2000.

Дергачев, В., Цивилизационная геополитика. Учебник для вузов. Киев, 2004.

Дугин, А., Основы геополитики. Москва, 1997.

Замятин, Д., Власть пространства и пространство власти: Географические образы в политике и международных отношениях. Москва, 2004.

Иширков, А., Политико-географско схващане за държавата. – В: Научен преглед, №1, София, 1929.

Каледин, Н., Прикладные возможности политико-географического знания. – В: Политическая география и современность. Региональные и прикладные аспекты: Межвузовский сборник научных трудов. Санкт Петербург, 1991.

Каледин, Н., Отечественные политическая география и геополитика. – В: Геополитические и геоэкономические проблемы России. РГО, Санкт Петербург, 1995.

Каледин, Н., Политическая география. Санкт Петербург, 1996.

Колосов, В., Геополитические сценарии для Восточной и Центральной Европы в постбиполярном мире. – В: Геополитические и геоэкономические проблемы России. Санкт Петербург, 1995.

Колосов В., Мироненко Н., Геополитика и политическая география. Москва, 2002.

Максаковский, В., Географическая культура: учебное пособие для студентов вузов. Москва, 1998.

Машбиц, Я., Комплексное страноведение. Смоленск, 1998.

Мироненко, Н., Теория “хартленда”, целостность России и демокрация (географический аспект). – В: Геополитические и геоэкономические проблемы России. Санкт Петербург, 1995.

Мироненко, Н., Страноведение. Теория и методы. Москва, 2001.

Панарин, И., Информационная война и геополитика. Москва, 2006.

Русев, М., Г. Рачев, Политическа география и геополитика в оригинал. класиците, част 1, София, 2003.

Русев, М., Геополитическата концепция за Mitteleuropa и мястото на България. - Геополитика, бр.5, София, 2005.

Русев, М., Анатомия на глобалното противостоене от гледна точка на класическата геополитика. - Геополитика, бр. 4, 2005.

Русев, М., Обществена география. Избрани лекции, методологични указания, информационни ресурси. София, 2008.

Советский энциклопедический словарь. Москва, 1988.

Тихонравов, Ю., Геополитическата наука и нейните предшественици. - Геополитика, бр. 2, София, 2006.

Туровский, Р., Политическая география. Москва-Смоленск, 1999.

Христов, Т., Н. Димов, Политическа география. София, 1990.

Христов, Т., Политическа география на България. София, 2001.

Хънтингтън, С., Сблъсъкът на цивилизациите. София, 1999.

Ягья, В., Политическая география. – В: Политическая география: проблемы и тенденции. Баку, 1988.

Bettoni, G., Geopolitica interna e frontiere. – В: Congresso dei geografi italiani. Roma, 2000.

Glassner, M., De Blij H., Systematic Political Geography, New York, 1967.

Gottman, J., La politique des Etats et leurs geographie. Paris, 1952.

Haushofer, K. Kontinentalblock. Mitteleuropa-Eurasien-Japan. Kriegsshriften der Reichsstudenten führung. München, 1941.

Jean, C., Manuale di geopolitica. Roma-Bari, 2003.

Kjellen, R., Der Staat als Lebensform. Berlin, 1924.

La Grand Larusse Universel. Paris, 1962.

La Petit Robert 1. Paris, 1965;1992.

Lacoste, Y., Che cos`è la Geopolitica. - Limes – Rivista italiana di geopolitica. №4,5. 1993.

Lacoste, Y., Dictionnaire de geopolitique. Paris, 1996.

Lacoste, Y., Geopolitique. La longue histoire d`aujourd`hui. Paris, 2006

Lo Zingarelli. Vocabolario della lingua italiana di Nicola Zingarelli. 1999.

Mahan, A., The influence of  Sea Power upon History. Boston, 1890.

Mackinder, H., The Geographical pivot of History. London, 1904.

Mackinder, H., Democratic Ideals and Reality: A Study in the Politics of Reconstruction. London, 1919.

Prescott, J., Political Geography. London, 1972.

Ratzel, F., Politische Geographie. Leipzig, 1887.

Spykman, N., The Geography of the Peace. New York, 1944.

Schmitt, C., Raum und Grossraum im Völkerrecht. Leipzig, 1940.

Tаylor, P., Political Geography: World-Economy, Nation-State and Locality. New York, 1993.

 

* Докторант в СУ „Св.Климент Охридски”

{rt}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Хипотезата, че Европейският съюз, достигайки до най-висшия етап на икономическа интеграция - икономически и валутен съюз, и заложил серозни основи за конструкция на политически съюз (1), представлява прототип на бъдещата матрица на глобалния свят, може да се интерпретира единствено в геополитически и геоикономически план.

Европейският съюз, западната му част (т.е. ЕС - 9, без Великобритания и Ирландия), както и повечето държави от следващите разширения: четвъртото (Австрия, Финландия и Швеция) и петото (страните от Централна и Източна Европа, в т.ч България), принципно, могат да бъдат отнесни към  Rimland-a, т.е. междинната зона между т.нар. Hartland (Сушата, „твърдата стихия”) и World Island (Морето, „морската стихия”). Именно за Rimland-a се води глобалната геополитческа битка, с всички възможни и познати средства, включително „горещи” (световни и локални) и „студени” (има се предвид и сегашната ескалация към нова студена война) войни, а в по-ново време - геоикономическите и иформационнит войни. ЕС безусловно влиза в обхвата на действие на основния геополитически закон за противоборството между двете стихии.

Това кратко припомняне цели единствено да се обърнем към първоизвора на актуалните, днешни проблеми на Евросъюза, определени като „външни” (2). И като идея, и като практическа реализация, Европейският съюз е продолявал (още с плана Маршал), преодолява и ще продължи да преодолява проблеми, свързани с действието и проекциите на основния геополитически закон (3). Казано по-друг начин, Европейският съюз, като генезис, еволюция и развитие, следва геостратегическа логика, която, в много голяма степен, е закодирана в неговата доминираща принадлежност към Rimland-a и стратегическа гравитация към Сушата. В този смисъл се формира и новата регионална (зонова) идентификация и новия регионален геокод на Европа, в процеса на нейната интеграция. Този процес обаче, не е праволинеен.

Имайки предвид гореизложеното, както и широкия обхват на проблематката, ще огранича анализа си до три проблемни аспекта:

- Геостратегическата ориентация на Евросъюза;

- ЕС като център на Европейската геоикономическа зона;

- Геополитическото и геоикономическо напрежение по оста „ядро - периферия“.

 

В настоящта статия се анализира първият аспект на проблема, т.е. .

геостратегическият избор на ЕС.

Вероятно, някой би възразил, че дискутирането на подобен въпрос е преждевременно, след като европейският политически съюз все още не е изграден. Още повече, след смущаващите обстоятелства около провалите с Европейската конституция и проблемите с Договора за реформа от Лисабон (2007). Авторът обаче застъпва виждането, че проблемът за геостратегическата ориентация на Европейския съюз е на дневен ред и в голяма степен предопределя бъдещата му съдба. Без други коментари, засега ще обърна внимание само на два аргумента: активната политика на Евросъюза за разширяването му и „зациклянето“ на процеса за постъпателно (с определен стремеж към ускорено) изграждане на политически съюз. Въпросът е, какво следва след това?

Проблемът за геостратегическата ориентация на ЕС е съдбовен за неговото бъдеще. Рано или късно, Европейският съюз ще трябва да направи този избор, като вариантите могат да бъдат сведени до два.

Англосаксонският вариант

Условно го наричам англосаксонски избор. Тоест, в стратегически план, ЕС ще се ориентира към геополитическо и геоикономическо взаимодействие с групата на англосаксонските държави, сред които безспорен лидер са САЩ. Към нея следва да причислим Великобритания, като първата автентична страна от тази зона и носителка на англосаксонската ценностна система, в чиято основа лежи протенстантството. Без условности, към същата група принадлжени Ирландия, а с някои  условности - и Португалия. Извън тези страни - членки на ЕС, към групата е редно да бъде причислена и Исландия, която е бъдеща членка на Евросъюза, като процесът на интеграцията и може да се ускори от тежката финансова и икономическа криза, поразила тази страна. Тоест, в рамките на Евросъюза, съществува малка (като бройка) група държави, притежаващи обаче значителна политическа и икономическа (има се превид високата британска вноска в ЕС) тежест. Тази група и (естествено), най-вече, Великобритания, играе ролята на своеобразен „троянски кон“ в ЕС. Причините за което са няколко:

- По силата на основния геополитически закон, Великобритания, Ирландия и Исландия са типични представители на „морската стихия“ (т.е. на World Island). Гравитирането на тези страни към доктриалните концепции на САЩ за развитието на глобалния свят е безспорно. А решаваща дума в доктрините на САЩ за световно доминиране има англосаксонският геокод (4).

- Великобритания влиза в ЕИО след сериозен опит да се протвопостави на геополитческия проект, наречен Европейска интеграция (т.е. формирането на единна Европейска общност), като създава (1961) т.нар. Европейската асоциация за свободна търговия (ЕАСТ). Под натиска на САЩ обаче, тя „коригира“ позицията си и става членка на ЕИО (1973), преодолявайки дългогодишнато обструкция на Франция. Но и като страна-членка, Великобритания, в редица случаи, ползва „преференциален“ режим на участие в интеграционния процес: автономност по отношение на социалната политика, възстановяване на средства по линия на бюджетната политика, категорично неучастие в еврозоната, постоянен натиск за намаляване на членския внос и т.н. Специфичната (геополитическа) позиция на Англия в Европейския съюз категорично е прокламирана в хитовата (и култова) книга на експремиера на страната баронеса Маргарет Тачър „Изкуството на държавника - стратегия за промяна на света“ (5).

Всъщност позицията на Великобритания относно европейската интеграция е изразена още от Уинстън Чърчил (независимо, че го смятат за един от идеолозите на създаването на „Европейски съединени щати”) в една негова реч, през 1946: „Ние сме с Европа, но не част от нея. Ние сме свързани, но не абсорбирани. Ние сме заинтересовани и сдружени, но не и погълнати“. И още: „...интересите на Великобритания и Британската общност все повече се преплитат с интересите на САЩ“. Тази мисъл, която, изразява изконната геополитическа позиция на Англия, беше доразвита в по-ново време от Маргарет Тачър. В спомената по-горе книга, тя изразява съвсем ясни послания: „поради уникалния си международен статут, Великобритания изключва всяко отстъпление от британския статут, в името на федерализираща се Европа“. Тачър е категорична, че членството на страната и в ЕС се ръководи от съвсем конкретни национални интереси: „Още в самото начало обаче, трябва ясно да дадем да се разбере, че сме готови, ако не постигнем целите си, да се отеглим едностранно от членство в Европейския съюз“. Не може да се отрече достойнството на тази позиция. Нещо повече, „желязната лейди“ (т.е. британската геополитическа доктрина - б.а.) разполага и с алтернатвен проект. Така, ако Великобритания реши да излезе едностранно от Евросъюза (6) перспективата пред нея е съвършено ясна. Страната може да продълги сама да се придържа към принципите на свободната търговия (Free Trade), което обаче е малко вероятно, поради засилващата се регионализация на съвременния глобален свят. Тоест, остава възможността тя да се включи в НАФТА (Северноамерканската зона за свободна търговия), като на следващ етап се формира Световна зона за свободна търговия. И за двете зони (едната функционираща в реално днешно време, а другата - като хипотеза) Тачър отбелязва: „Голямо преимущество на такава зона е, че тя нито е митнически съюз, нито е политико-административна общност с велики амбиции. Зоната е точно това, което обявява, че е – т.е. зона за свободна търговия“. И в заключение подчертава, че: „все още има време да тръгнем по различен и по-добър път“. Разбира се, правителствата на Тони Блеър и неговия наследник Гордън Браун използват много по-меки квалификации. Едно обаче е ясно: в определен момент е възможно „по-големият брат“ да промени позицията си по отношение на членството на Великобритания и Ирландия в ЕС, а англосаксонският геосоциорефлекс винаги може да изиграе лоша шега на Евросъюза. При какви геополитически обстоятелства това би станало факт, е предмет на отделен анализ. Но е възможно! Дали подобен британски ход би довел до процес на разпад на Евросъюза също подлежи на задълбочен анализ. Още сега обаче може да се защити хипотезата, че евентуалното включване на Русия в единия общоевропейски интеграционен процес би елиминирал, до голяма степен, негативните последици от реализирането подобен мрачен сценарий.

И така, може да се заключи, че и извън Европейския съюз, и като негова членка, Великобритания периодично е склонна към „геополитическа обструкция“.  При това, с определени внушения върху цялостната външна политика на съюза. Диалогът на ЕС по англосаксонския вектор, доминиран от САЩ, се характеризира с „приливи и отливи“ и не е особенно интензивен.  Rimland -ът на Евросъюза и, на първо място, големите държави (Германия, Франция, Италия) си дават сметка, че активното геополитическо и геоикономическо взаимодействие с амерканската зона неминуемо ще доведе до нов опит за „маршализация“ на Европа, предвид наличната икономическа, финансова и военна мощ на САЩ. Във всеки случай, сегашният политически и управленски елит на ЕС би могъл да направи рязко движение в посока към интеграционно взаимодействие с англосаксонския вектор, при положение, че се промени геостратегическото статукво на САЩ, те загубят позицията си на първа суперсила и намалеят американските шансове за доминация в желания от Вашингтон еднополюсен модел за развитие на глобалния свят. Другият фактор е все още неизбистрената стратегия на източната политика на ЕС. Подобни перспективи са напълно вероятни като последица от сегашната финансова криза и лансирането на идеи за конструиране на нова глобална финансова система (според западните представи) или на Нов световен ред (според източните представи).

Какви реалности могат да се очертаят при евентуален англосаксонски избор на ЕС?

На първо място, създаване на своеобразна „икономическа НАТО“. Този вариант получи тласък с подписаното между Ангела Меркел и Джордж Буш, по време на немското председателство (7) на Съвета на ЕС (през първата половина на 2008) споразумение за формиране на Трансантлантическа зона за свободна търговия (TAFTA: Trans-Аtlantic Free Trade Association). Идеята не е нова. Да си припомним тезата на Роналд Рейгън и Маргарет Тачър за „икономическа НАТО“, като противовес на СССР и социалистическата система. А в съвременния и вариант - като противовес на евентуален съюз на Русия в хипотетичния засега формат БРИК (Бразилия, Русия, Индия, Китай), около който най-вероятно ще гравитира и по-голямата част от „бедния Юг“. На практика, това би означавало мащабно геополитическо преструктуриране на света и нова ескалация на напрежение в глобалната политика през ХХІ век. Както и друга съдба на ЕС.

В TAFTA са заложени редица сериозни цели:

- Премахване на търговските бариери и свободно движение на инвестиционни потоци до 2015 (подобно на ЕС);

- Координирани действия на финансовите пазари (защото прогнозите за наближаващата глобална криза бяха вече неоспорим факт за управляващите в САЩ и ЕС);

- Регулиране на патентната сфера. Защото изоставането на ЕС в технологичната област е очевидно и трудно преодолимо, а „изтичането на мозъци“ от ЕВропа към Америка продължава с нарастващи темпове, без да е налице процес на „регресна миграция“ в този изключително важен за ЕС икономически сегмент;

- Създаване на открито трансатлантическо въздушно пространство с единен пазар за въздушен трафик и услуги (8).

Както се вижда, някои насоки на споразумението съдържат елементи, излизащи извън обхвата на свободната икономическа зона, като по-низша форма на икономическа инеграция. Реализирането на TAFTA, в този или още-по мащабен формат, би имало сериозни геополитически и геоикономически последици:

- Край на геополитическия проект „Европейска интеграция“ и „Европейски съюз“;

- Формиране на качествено нов субект на системите на международните политически и икономически отношения: САЩ и ЕС ще дават над 50% от БВП на света и ще контролират около 80% от виртуалния капитал в глобалната финансова система. Същевременно, ще представляват потребителски пазар с едва 12% от световното население. Последният факт, фактически, оставя открит проблема за пазарите и перманентното им преразпределяне. Средствата за това са известни: „горещи” и „геоикономически” войни и конфликти и по-малко преговори;

- Удар срещу многостранната търговска система, която се изгражда в рамките на Световната търговска организация (СТО). Това ще доведе до спиране и провал на дългогодишните преговори в рамките на ГАТТ и СТО и, респективно, до ново изостряне на противоречията „Север - Юг“.

- Формиране на Нов (гео)икономически ред, с нова конструкция и нова конфигурация на субектите, включително ново решаване на въпроса за позицирането на надигащият се „икономически гигант“ Китай, възстановяващата се геополитически и геоикономически Русия и икономически проспериращите големи държави, като Индия, Бразилия, Венецуела и др. Ясно е, че този процес няма да е така лесен както този, след края на „студената война“.

Готов ли е ЕС, първо да зачеркне досегашния си европейски проект и, второ, да участва ресурсно, геополитически и геоикономически в изграждането на Нов световен икономически ред и то отново под диктата, или най-малкото с водещата роля, на САЩ? Отговорът може да бъде само отрицателен, поне на този исторически етап. Следователно, англосаксонският вариант за избор на ЕС логично би трябвало да отпадне, както по фундаментални,  така и по текущи геополитически причини. Все пак, не бива да се забравя твърдението на Ангела Меркел, че следва източната политика на предшественика си Шрьодер, както и формулировката на амерканския президент, че Германия е главния партьор на САЩ в Европа. Всъщност, това е пореден опит за разединяване на Европа. На ход са останалите субекти в ЕС и на първо място Франция, Италия, страните от Бенелюкс, държавите от Севера. Е, разбира се и новите членки на Евросъюза, в т.ч. и България.

На второ място, англосаксонският вариант включва и друг, още по-мащабен, трансантлантически проект. Разбира се, на този етап, по-скоро като работна научна хипотеза. Става дума за старата мечта на Маргарет Тачър, т.е. за формулата: Европейски съюз + НАФТА (North-American Free Trade Association - Северноамериканска асоциация за свободна търговия) = Трансатлантическа геоикономическа зона. Това означава включването в евентуален диалог по тази тема и на другата голяма англосаксонска държава - Канада, както и на Мексико, които са членки на NAFTA (9). Осъществяването на подобен проект означава драматично разместване в конфигурацията на главните геоикономически зони, които са формирани (или са в процес на формиране) понастоящем,  а също на субектите и обектите в тях.

Евразийският вариант

Можем да го наречем, условно, и евразийският избор. Вариантите в този случай отново могат да бъдат сведени до два:

Първи. Намиране на стратегическа формула за интеграция на Русия в Европейския съюз. Естествено, коренно различна от тази, която се прилага за нови членки понастояшем. В този случай, Русия трябва да има не толкова специален, а преди всичко равностоен статут, като онзи на големите страни-членки на Евросъюза. Този вариант на евразийски избор е вьзможен при хипотезата, че Русия стане и член на НАТО или пък тази организация промени своето кратополитическо предназначение, загубвайки антируската си насоченост (10).

Втори. Възможно е, на определен етап, източната политика на ЕС да се трансформира в геостратегия за формиране на голяма геоикономическа зона, на базата на интеграционно взаимодействие с регионална зона, чиито център ще бъде Русия. Впрочем, много е вероятно центърът на една  такава зона да включва ядро от няколко държави (Русия, Китай и някоя от големите постсъветски републики). Поне на този етап, Индия, в известна степен, се елиминира от това ядро поради прнадлежността й към Британската общност. Това е формулата: Европейски съюз +  Евразийски съюз (в някой от възможните му формати) = Евроазиатска геоикономическа зона. Етапите, равнищата и формите на интеграционно взаимодействие между двете зони ще се трасират, като опит и практика, от ЕС и от стратегическото партниране между ЕС и Русия. Няма съмнение, че стратегическо взаимодействие ще има и между ЕС и Китай. Реалните предпоставки за евентуален евразийски избор на ЕС са следните:

- Действието на основния геополитически закон за противопоставяне между Сушата и Морето;

- Напреднала фаза на европейската интеграция, позволяваща решаването, в самостоятелен режим, на мащабни геополитически и геоикономически задачи, на регионално и глобално равнище;

- Статуквото на ЕС като ядро на Европейската геоикономическа зона, перспективите за разширяване на Евросъюза на изток, югоизток и юг и възможността за формиране на обширна геоикономическа зона между двата велики океана. Иначе казано, става въпрос за историческа геополитческа победа на Hartland и Rimland –a;

- Възможностите с най-малко ресурсно и финансово напрежение да се решават въпросите на енергийното осигуряване, енергийната сигурност и ефективност;

- Разширяване пазарния потенциал на на новата общност до почти един милиард души, в единия вариант, и до 2,5 милиарда души - във втория;

- Излизане на водещи позиции в областта на високите технологии чрез интегриране с научно-развойните потенциали на Русия и Китай;

- Включване в разработката и експлоатацията на огромни природни ресурси, които отдавна са дефицитни в западната част на Европа;

- Реализиране на грандиозни проекти по изграждане на комуникационни трасета, мрежи и системи (пътни, железопътни, въздушни, енергийни и телекомуникационни) Запад - Изток, включително до Американския материк.

Евразийският вариант също ще доведе до възникването на нов мощен субект на глобалната геополитика и геоикономика и също ще породи потребност от Нов световен ред, но се предполага  да бъде много по-балансиран, от гледна точка на изискванията на основния геополитически закон (11). Но най-същественият ефект от евразийския избор за Европейския съюз ще бъде парирането на постоянните опити за геополитически натиск от страна на англосаксонския ареал. Ще се увеличи ли обаче „евразийският геополитически натиск“? Да! И интерпретациите по тази тема ще зависят от гледната точка. Ако се отива към единен, общ интеграционен геоикономически организъм, какъвто би трябвало да представлява Евроазиатската геоикономическа зона, подобни опасения биха отпаднали. Означава ли евразийският избор крах на ЕС? Също резонен въпрос. Но той също отпада, ако се приеме хипотезата за качествено по-висок етап, равнище и форма на геоикономическа интеграция. И все пак, да не забравяме, че става въпрос за едно по-далечно бъдеще.

И така: англосаксонски или евразийски избор? Или пък има и трети път?

 

Бележки:

 

1.      Има се предвид тезата на автора, че европейската интеграция от нейното начало (ЕОВС, ЕВРАТОМ и ЕИО) до днешния формат - Европейския съюз и евентуалните му бъдещи конструкции - политически и геикономически съюз, е геополитически проект (а не просто „европейски проект”), чиято парадигма е разработена като идеология от плеяда политици и общественици на Европа (Жан Моне, Шарл Дьо Гол, Конрад Аденауер и др.), носители на определен „пасионарен” заряд (според теорията на Лев Гумилев).

2.      Вж. „Геополитка”, бр. 3/2008.

3.      Авторът защитава тезата, че основният геополитически закон има своята противоположност - закона за „геополитическото взаимодействие“. Последният, в повечето исторически епохи, е „приспан“ и се проявява частично, при това плахо, без трайно (за дълъг исторически период) действие (например договореностите от Ялта или Хелзинкските споразумения), защото доминират фактори на развитие, които, по силата на друг геополитчески закон - закона за „геополитическото завихряне”, стимулират противоборстващите тенденции в отношенията между двете стихии. При други геополитически и геоикономически условия обаче, последният закон може да провокира и положителни тенденции в развитето на глобалния свят, които постепенно да трасират път към изграждане на глобален хармоничен свят, съществено отличаващ се от модела на „единния свят“, с „единно правителство“, присъстващ в доктрината на мондиалистите. Твърде е вероятно бушуващата понастящем глобална финансова и икономическа криза да отключи началото на подобен (положителен) процес (вж. „Матрицата на глобалния свят“, Международна конференция. Сборник. ВСУ. 2007).

4.      Създаването на САЩ не е стихиен процес (както го представят мнозина историци) на завладяване на Новия свят от авантюристи, престъпници и търсещи препитание или реализация креативни личности. Това, по-скоро, е добре обмислен и планиран (по днешната терминология) геополитически проект, генериран във Великобритания от елитарни и затворни кръгове, с цел формиране на нов мощен, в икономически и военен план, субект на международните отношения, способен да се противопостави на Европа и полицентричния европейски модел за развитие на света. Може да се каже, че към днешна дата проектът е реализиран успешно. САЩ са главната икономическа и военна сила в света с претенции да наложат доминиран от тях еднополюсен модел за развитие на човечеството.

5.      Тачър М. Изкуството на държавника - стратегия за промяна на света. Издателство „Слънце“,  2002.

6.      Интересното е, че подобна възможност се предвижда едва в проваления (засега) с отрицателния референдум в Ирландия Договор за реформа от Лисабон (2007). В други основополагащи договори се дава възможност за изключване. Не е далеч от мисълта да се допусне „еретичното“ предположение, че Ирландия е изпълнила някаква особена мисия за блокиране на процеса за по нататъшното федерализиране на Европа. Т.е. направила е това, което „по право” се полагаше на Великобритания.

7.      Голямата политика (не само родната) е пълна с парадокси. Така, бившият канцлер на Германия Герхард Шрьодер бе радетел за „източната политика“ на страната си и на ЕС, като цяло, докато източногерманката Ангела Меркел е склонна към вариации на тема „англосаксонска политика“.

8.      С влязлото в сила, през март 2008, ново споразумение между ЕС и САЩ за въздушен транспорт се цели формиране на интегриран въздушен пазар, обхващащ 60% от световния авиационен трфик с 50 млн. пътници. Първата стъпка е либерализиране на маршутите (самолети на авиокомпаниите от ЕС могат да излитат от всяка страна-членка), цените и броя на полетите. Предполага се, че само за пет години потребителите, ползващи въздушен транспорт в двете посоки, ще икономисат от намаление на билетите около 12 млрд. евро, ще се създадат 80 хил. нови работни места в двата ареала, а полетите ще се увеличат многократно.

9.      Независимо, че Канада е сред първите договорни партньори на ЕС, едва от 2007 се наблюдава актвизиране на конструктивния диалог ЕС - Канада. Той върви успоредно с диалога ЕС – САЩ. Преговорите обхващат аналогични области, както при диалога ЕС - САЩ, което едва ли е случайно. Става дума за либерализиране на търговията и инвестиционната дейност, енергетиката и енергийната сигурност (за първи път), премане на Пътна карта за регулаторно сътрудничество, трансатлантическите транспортни комуникации и авиационни услуги.

10.   На практика, след края на студената война, НАТО се активизира и предприема кратополитически или военни действия, единствено по отношение на страни, несподелящи западната ценностна система и философията на организацията. Под диктата на САЩ, НАТО участва в „свиването“ на обръча около Hartlаnd (т.нар. „стратегия на анакондата“), чието ядро е Русия. Повечето страни-членки на ЕС, включително България „де юре и де факто“, са включени в този процес, което противоречи на логиката на фундаменталния геополитически закон.

11.  Трудно се прогнозират бъдещите геоикономически процеси. Допустимо ли е например, по-голямата част от Африканския континент, Латинска Америа и Азия да образуват самостоятелни геоикономически зони? Имат ли достатъчно икономически, технологичен и военен потенциал за това? Засега не, но процесите през ХХІ век протичат с много по-висока скорост, отколкото през ХХ. Така, че геоматрицата на глобалния свят в бъдеще може да придобие трудно обясними, от позициите на днешните разбирания, параметри.

 

* Преподавател в Бургаския свободен университет

{rt}

Поръчай онлайн бр.1 2024