23
Пет, Окт
5 New Articles

Цялата история на цивилизационното самоопределяне на Русия след реформите на Петър І е история на постоянното и сравняване с Европа. По принцип, този проблем би могъл и да не възникне, ако политическият елит на Русия си беше останал чисто руски. Но, от времето на Петър Велики, руската аристокрация, в голямата си част, и особено столичната, възприема Русия най-вече като обект на европеизация. Нейните религиозни пристрастия, идеологическите и колебания, външният и облик, дори и нейният език, могат да бъдат най-различни, но не и руски. Дори и ако успеем да открием отделни примери за руски патриотизъм сред представителите на аристокрацията, те са изключение на фона на общата ситуация. Единствените събития, които карат руските аристократи да си припомнят, че все пак са руснаци, са войните. Но и в този случай те рядко са сражават съзнателно за суверенитета на Русия, сама по себе си. Обикновено воюват за Русия, като част от Европа, т.е. за поредните общоевропейски ценности: с католиците против протестантите, с протестантите срещу католиците, с Наполеон срещу реакцията, с реакцията срещу Наполеон. Във всички тези случаи, Русия се оказва или жертва на чужда агресия, или съюзник на чужда коалиция, но почти никога – субект, който съзнателно и прагматично реализира своя собствена геополитическа програма. Дори когато Русия все пак се опитва да действа самостоятелно, тя пак разчита на помощта на Европа, която обикновено цинично я предава, както например по време на многобройните руско-турски войни. Причината за това фатално обстоятелство е, че Европа не само не се възприема от руската аристокрация, като потенциален или реален противник, а – напротив – на нея се гледа като на ценност, за която си струва да се сражаваш докрай.

Така, руските аристократи могат да воюват с Наполеон и, в същото време, да общуват помежду си на отличен френски, както и да обмислят, дали да не минат от една масонска ложа в друга. Митът за Европа е определящ както за официалния петербургски елит, така и за всички течения от политическата опозиция – от декабристите до болшевиките. Разбира се, и едните, и другите са се смятали за руски патриоти, само че техният патриотизъм винаги е просто част от общия европейски мит и никога – опит за преодоляването му.

За управляващите в Санкт Петербург, преодоляването на европейския мит би означавало връщане на столицата в Москва и възстановяване на Патриаршията, завладяване на Константинопол и пресичане на британската имперска експанзия в Азия, а също да започнат да говорят със собствения си народ на руски и да изразяват неговите национални интереси, а не тези на други народи, или пък на своите роднини по династична линия в Париж, Берлин или Лондон. За тогавашната политическа опозиция, преодоляването на европейския мит пък би означавало тя да започне да мисли не как да осъществява терор срещу собствения си народ, а за изграждането на Русия, да основава идеологията си не на привнесените отвън идеи на френската масонска ложа на Великия Изток или на Първия Интернационал, а на руската имперска православна традиция.

Всички разсъждения на мнозинството от руската интелигенция от онова време (както впрочем и днес) за „нещастната Русия” не опират до това, че тази Русия не е в състояние да съхрани самата себе си, т.е. своята специфика, а че недостатъчно се е европеизирала, т.е. че още не е станала Европа. Какво обаче представлява тази прословута Европа?

Всъщност, Европа е мит - най-големият и най-устойчивият мит измежду всички, които са привнесени от Запада в Русия. Друг въпрос е, че тъй като този мит вече не едно или две столетия оказва изключително мощно въздействие върху съзнанието и подсъзнанието на всички „неевропейци”, неговите безкрайни превъплъщения водят до това, че Европа действително започва да се превръща в реалност, макар и в една толкова противоречива и полиморфна реалност, че се оказва практически невъзможно да се осъзнае докрай, какво точно представлява истинското и битие (т.е. нейното esse), или пък, каква е нейната единна и неразделима същност (т.е. нейната essentia)... Европа не е просто мит, тя е мит на митовете, т.е. архетипичен мит, представляващ отличен пример за това, как точно се формира и структурира митът, като такъв.

Митът за Гърция като мит за Европа

Границите на Европа винаги са били неясни. Трудно е да се каже, кога твърде неопределените крайбрежни територии на Североизточното Средиземноморие са започнали да се наричат „Европа”. Древните гърци първоначално смятали, че, на изток, границата на Европа минава през Егейско море, после – по река Фасис в Южен Кавказ, а още по-късно – по течението на река Танаис (Дон). В своеобразна антитеза на Европа се превръща „Азия”, в която древните гърци първоначално включват всички територии на изток и юг от Европа, т.е. и днешна Африка (което е доста показателно), и едва по-късно започват да правят разлика между двете (1). Тоест, Азия също е мит. Истината е, че тя не притежава някакво единно пространство, тя е мит, олицетворяващ Анти-Европа.

Безусловно, именно Древна Гърция може да се приеме за „първата Европа”. Или, ако искаме да сме по-точни, древните гърци са първите, които се самоопределят като „европейци”, а всички останали – като „азиатци”, макар че, в същото време, персите и египтяните например, съвсем не се самоопределят като такива, нито пък знаят, че ги смятат за „азиатци”. Впрочем, по-нататък им се налага да го научат. Без съмнение, Древна Гърция е първата („малката”) Европа, в чиято история обаче се очертават и развиват всички противоречия на бъдещата „голяма” Европа. Всъщност, какво обединява Гърция, освен, повече или по-малко, общия език? Може би само мнимите „заплахи” от Изток – например от полулегендарната Троя, или от персите (определям тези заплахи като мними, тъй като троянската и персийската флоти са несравними с ахейския), обединяват гръцките полиси в една военна общност, която веднага след края на поредната война се разпада. Гърция е крайно нееднородна, дори и в чисто религиозен план. Както доста точно се изразява Ницше: „гръцкото „образование”, в продължение на дълъг период, представлява хаотично натрупване на чуждоземни - семитски, вавилонски, индийски и египетски форми и понятия, а в религиозния им пантеон се води своеобразна битка между всички богове на целия Изток” (2). Наистина, по-нататък Ницше допълва, че „постепенно гърците се научават как да организират този хаос - това те съумяват да постигнат като, в съответствие с делфийското учение, отново се връщат към самите себе си” (3), само че ако приемем това за вярно, следва да смятаме „аполонизма” за основа на гръцката култура, а не само за един от нейните елементи, заради който се наложило да бъдат пожертвани всички останали. Древна Гърция е лишена от своя собствена същност, от истинско собствено битие – и тъкмо в това е проблемът: наследявайки от Финикия не само азбуката, но и морския начин на съществуване, Гърция се разпада на колонии и метрополии, без единен център и смисъл.

Географската нееднородност на Гърция предопределя и вътрешното и поляризиране – морската, колонизирала цялото егейско пространство, Атина срещу сухопътната, базираща се на автархична икономика, Спарта. Кои в по-голяма степен са били европейци – дали атиняните, или спартанците? Следващият разрив е още по-сериозен, когато Атина, заради своята развратеност и умора, отказва да се подчини на македонския цар, започнал велик поход за завоюването на света. В тази ситуация, кой е повече грък и повече европеец – дали атинянинът Демостен или македонецът Александър? Именно Александър налага Гърция (и Европа) на останалия свят, той не толкова открива света за гърците, колкото открива гърците за света, въпросът обаче е, дали самият той е грък? Както е известно, гърците смятали македонците за северни варвари, почти скити, впрочем самият Александър изповядва всевъзможни негръцки религиозни култове, само и само да спечели за каузата си всички „азиатци”, от Египет до Индия. Истината е, че той не е особено добър ученик на Аристотел, защото очевидно е бил човек с негръцко, сакрално-традиционно съзнание. Самата Гърция пък е периферия на неговата, първа в човешката история, Евразийска Империя, за чиято столица той определя Вавилон – естествения „център на света” за цяла „Азия”. В какво тогава е, неговият елинизъм, неговият „европеизъм”? Александър предлага на Гърция да се превърне в Империя и по този начин, на практика, а погребва, защото се оказва, че Гърция всъщност не може да предложи кой знае какво на останалия свят, напротив, тя самата бива погълната от него, навлизайки в периода на своята странна „златна есен”, която Йохан Дройзен повече от две хиляди години по-късно определя с понятието „елинизъм”.

И все пак, нима в Древна Гърция действително няма нищо уникално, нищо свръхново, по отношение на останалия свят, в сравнение с цялата т.нар. „световна Азия”?  Не, разбира се: именно в Гърция за първи път се налага идеята за изграждането на света върху чисто секуларни (т.е. светски) основи, т.е. на основите на откъснатото от корените си автономно индивидуално съзнание, лишено от всякаква външна обосновка. В тази смисъл, в спартанската автархия действително няма нищо уникално, което обаче не може да се каже и за атинската демокрация, защото тя е предизвикателство към целия останал свят, дори и със самия факт на своето съществуване. По същия начин, няма нищо уникално в Омировата „Илиада”, освен че става дума за великолепна поема, описваща поредната война между две армии. В „Одисеята”, приписвана на същия автор, обаче се съдържа едно качествено ново и наистина уникално предизвикателство – в нея се описва историята на един отделен човек, с цялата му индивидуална специфика и ясно разпознаваема психология. Докато „Илиадата” е епос на сакралната, традиционалистка, имперска, героична и идеократична Гърция, „Одисеята” представлява епос на светска, колониална, полисна и индивидуалистична Гърция и то не заради това, че в нея се описват скитанията и приключенията на един единствен човек (шумерската поема „Гилгамеш” също описва скитанията на един човек), а защото представя неговите индивидуални емоции и предпочитания. Впрочем, същото може да се каже и за древногръцката философия. Какво могат да дадат на азиатското съзнание Питагор, Платон или Плотин? Поредната сакрално-метафизична картина на света, т.е. нищо принципно ново. Философията на софистите обаче (и най-вече на Протагор), е наистина чисто гръцки принос, от който, между другото, се ужасяват и самите гърци: „човек е мярата за всички неща – на съществуващите, за това че съществуват, и на несъществуващите – за това, че не съществуват”. Древните гърци отлично са разбирали това, т.е. осъзнавали са отличието си от Азия и този факт много ярко присъства в гръцките трагедии (достатъчно е да си припомним „Перси” на Есхил). За гърците, цялата Азия била земя на варвари, т.е. варварска периферия, където цари „пълен мрак”. В същото време, самите гърци или не осъзнават, или не искат да осъзнаят, че в очите на целия останал свят и най-вече в тези на имперска Персия, именно те са истинските варвари - морски разбойници, нападащи и завладяващи чуждите брегове (нека си припомним злобните „морски народи” – ахиява, от египетските източници). Така се изправяме пред една много важна дилема: или същността на Древна Гърция-Европа е в нейния секуларен индивидуализъм, или този индивидуализъм е само нейна акциденция (т.е. случайно отклонение), което едва ли е по-важно, отколкото са всички останали. От отговора на този въпрос, можем автоматично да изведем и отговора на въпроса, какво е Древна Гърция и какво е Европа?

Митът за Рим, като мит за Европа

Гърция отправя своето предизвикателство към азиатското човечество, но това предизвикателство е двусмислено: едно е сакралната сухопътна Империя на Александър Македонски, а съвсем друго – пиратската колониална експанзия на Атина; едно е да усвоиш в Академията, създадена от Платон, философската систематизация на религиозните си представи, а съвсем друго – да се съмняваш в тези представи, както го правят софистите. В крайна сметка, Гърция не издържа на това фундаментално вътрешно противоречие и рухва, а „истинската Европа” постепенно започва да се асоциира с Рим. Днес е много трудно да си представим, колко далечни всъщност са били двата свята – гръцкият и римският. За гърците, римляните са поредните варвари, новите македонци от Запада, признаващи единствено грубата сила и представляващи именно тази сила (и нищо повече от това). Не бива да забравяме обаче, че Рим също възприема гърците, в определен смисъл, като варвари: така идеологът на римската държавност Катон Стари вижда в гръцкото начало само разложение и не е далеч от истината. Да не говорим, че римляните се смятат за наследници на древните троянци, призвани да отмъстят на ахейците за миналите поражения. В същото време обаче, както на Гърция не и остава нищо друго, освен да се подчини на Рим, така и на Рим не му остава друго, освен да започне да копира Гърция. Тоест, и тук става дума за война между две различни култури и цивилизации, както е и при сблъсъка между Гърция и Азия. Само че в този случай, самата Гърция се оказва в ролята на Азия, т.е. на Изтока. Рим заимства от Гърция всичко най-добро и всичко най-лошо, с едно изключение, което няма как да усвои – нейната геополитическа природа. Затова, колкото и да се съревновава с Гърция в своя секуларен индивидуализъм, Рим никога не успява да я надмине, тъй като представлява аграрна, телурократична държава, великолепно воюваща на суша, но зле приспособена към овладяването на морски колонии. Рим обаче, разполага с редица други предимства пред Гърция – докато тя е конгломерат от разнотипни полиси, Рим е единна, силно централизирана държава. В този смисъл, Рим действително е първата Европейска Империя, за която може да се твърди, че е „обединила Европа”. Макар че и тук възникват няколко въпроса: доколко Рим действително е „обединил”  цялата Европа (виж картата на континента), на каква основа се осъществява това „обединение” и, какво в него е европейското, освен етнолингвистичните му особености? Ако става дума за секуларно-индивидуалистичното съзнание, това очевидно не е вярно, защото Римската Империя е поредното сакрално древно царство, макар и доста силно засегнато от „гръцките недъзи”.

Митът за Единното Християнство като мит за Европа

И така, елинството и латинството не изчерпват същността на Европа. Наистина, трудно е да си представим Европа без тях, но не може и да се твърди, че целият европеизъм се свежда до тези две съставляващи. Следващата му, трета по ред, съставляваща е християнството, дошло в Европа от Азия, т.е. от римския протекторат Юдея (факт, който повечето привърженици на тезата за тъждеството между християнския и европейския дух, кой знае защо забравят). Да се твърди, че християнството е същността на Европа, означава да се твърди, че преди появата на християнството Европа просто не е съществувала. Християнството наистина се превръща в обща идеология на Европа, но това става едва след продължителния процес на християнизация на Римската Империя и последвалият го, още по-продължителен, процес на християнизация на цялата европейска територия, в името на което се налага да бъде пожертвано всичко останало, включително елинството и латинството. Християнството обаче не прониква само в Европа – цяла Северна Африка, както и Близкият изток, са християнски, докато не попадат под властта на Исляма. Какво обаче означава понятието „обща християнска цивилизация”, след като буквално от самото начало Християнският Изток и Християнският Запад съществуват в съвършено различни измерения, различавайки се по всички възможни критерии – лингвистични, етнически, географски, държавно-правни и догматични. Може дори да се твърди (макар и да звучи малко пресилено), че съществуват две Християнски Европи - Западна и Източна, като последната надхвърля границите на Европа и се трансформира в Евразия: така половината от Византийската империя се намира в Мала Азия, а по-голямата част от Московското царство е разположено отвъд Урал.

Християнството идва в Русия от Византия, от граничния евро-азиатски град Константинопол, а и самата християнизация на Русия може да се тълкува именно и само като християнизация, а не като европеизация. Римският престол винаги е смятал ромеите и руснаците (както и всички православни) за варвари и еретици, нуждаещи се от ново, този път „правилно”, покръстване. Ето защо католическите мисии и до днес са толкова активни в Православния Изток.

Но, след ХVІ век, самото Западно Християнство се разделя на католически юг и протестантски север, без да броим отделните течения в самото протестантство (нима можем да твърдим, че лютеранска Скандинавия и калвинистка Холандия принадлежат към една и съща конфесионална цивилизация?). Тоест, Европа е разделена и то по всички възможни разломни линии и нито едно събитие от историята и не може да се тълкува като нейно реално обединяване.

Митът за Модерната епоха като мит за Европа

Можем ли да твърдим, че Вестфалският мир от 1648, сложил край на Трийсетгодишната война „на всеки срещу всички”, е довел до обединяването на Европа на основата на общите принципи на секуларното правно съзнание? Не, разбира се, защото този мир просто ознаменува победата на една от съществуващите позиции - всъщност това е победа на малката Холандия, превърнала се в първата в европейската история секуларна държава (под формалното название „Обединени провинции”). И цялото по-нататъшно, триумфално шествие на идеите на Модерната епоха из Европа, съвсем не е израз на нейната истинска същност, а просто победа на един от проектите за Европа. Съвсем друго нещо обаче е (както вече отбелязахме и по-горе) секуларно-индивидуалистичното съзнание, защото именно то отличава и Древна Гърция от целия останал свят. Следователно, победата на идеите на Модерната епоха, през ХVІІ-ХVІІІ век, наистина придава определена (различна от другите) физиономия на Европа и формулира европейската идентичност, но само за онези, които са склонни да я приемат. Тук се налага да внесем едно важно уточнение – секуларно-индивидуалистичното съзнание, т.е. проектът на Модерната епоха, представлява същността на Запада – именно на Запада, като духовна и мирогледна ориентация. В същото време, Европа е много по-мащабно и всеобемно понятие, отколкото е Западът, тя включва в себе си Запада, но не се изчерпва с него. Това става ясно още с появата на втората секуларна държава на планетата – Съединените американски щати, през 1776. Бъдещите САЩ – това вече не е Европа, а именно Западът, т.е. те олицетворяват Запада в много по-голяма степен, отколкото самата Европа.

Европа не се покрива със Запада, или по-точно, Европа не е само Запада. Ако цялата история на Европа се изчерпваше с историята на Модерната епоха, привлекателността и за останалия свят рязко би намаляла. Историята на Европа е и история на преодоляването на Запада, при това на неговата собствена територия. Дори и Възраждането не може да се разглежда само като епоха, подготвила появата на Новото Време, защото още тогава са налице и множество реакционни елементи. В този смисъл, какво представлява Барокът? Или Ампирът? Или  Романтизмът? Или пък самото германско Просвещение, което толкова се отличава от останалите? Ами целият след-кантиански „класически германски идеализъм”? Ами цялата ирационалистична, символистка и консервативно-революционна традиции на ХІХ и ХХ век? Нима всичко това не са поредни етапи на глобалната реакция, която формира и по-голямата част от европейската култура на Новото Време?

Тук можем да направим паралел със Санкт Петербург, тази столица на руския европеизъм. Ако вземем само града, създаден от Петър І, той едва ли е по-интересен от който и да било балтийски град. Интересното тук е, че цялата история на Петербург е история на преодоляването на европейския му дух. В Петербург, Русия демонстрира, че наистина може да бъде Европа, при това най-добрата Европа, но също и, че това едва ли и е необходимо.

Много показателно е, че всяко от трите основни идеологически направления, формирали се в Европа през Новото Време – либерализмът, социализмът и консерватизмът, се смята за европейско по своята същност. Това, че Чърчил и дори отвъдокеанският му колега Рузвелт се смятат за изразители на „европейските ценности”, е разбираемо. Но нима Ленин, Троцки, или дори Сталин са се смятали за азиатци? Общата позиция на всички „леви” е била, че Съветският съюз е връх на европейската история и въплъщение на европейската мечта от времето на Перикъл насам. А нима, Мусолини, Франко или дори Хитлер също не твърдят, че изразяват интересите на Европа и „европейския дух”?

Тези три идеологически платформи разделят Европа на три автономни свята (всеки сам за себе си), т.е. на три Европи. Временната победа на проекта на Европейския съюз е просто победа на една от тези Европи (либералната) над двете останали. Малцина днес си спомнят проекта за „Европейска Конфедерация” на Хайнрих Химлер, за „Новата Европа” (т.е. за формиране на Евро-съветска империя) на Жан Тириар, или пък за „Европа на хилядата флага” на идеолога на френските „нови десни” Ален дьо Беноа. В същото време, дали съвременните апологети на Евросъюза биха се съгласили с тезата на Юлиус Евола, че същността на Анти-Европа се олицетворява от „практицистката, меркантилна, либерално-капиталистическа, профанизирана протестантска култура, която окончателно се формира именно в Америка”, или пък с позабравената нацистка теза, че в основата на пан-европейското обединение следва бъде поставена „нордическо-арийската традиция”? Разбира се, най-лесното е да кажем, че подобни тези са маргинални, но истината е, че също толкова маргинална е и сегашната идеология на ЕС (ако разбира се имаме предвид именно нея, а не благодушните представи, които тя поражда у мнозинството, нежелаещи да осъзнаят нейната същност, европейци).

Трите дефиниции за Европа

Време е да си зададем въпроса, защо въобще говорим за Европа? Какво представлява Европа, след като няма нито една, повече или по-малко, ясна дефиниция за нейната същност? Натрапва се отговорът, че всъщност става дума за мит, макар и доста сложен и диалектически структуриран, какъвто, в края на краищата, би трябвало да бъде всеки истински мит. Привържениците на „европейската идея” не могат да кажат, кой точно модел искат да следват – древногръцкия или римския, християнския или атеистичния, либералния, социалистическия или консервативния. Те държат да бъдат именно „европейци”, сякаш става дума за някаква качествена антропологична принадлежност. При това, за да реализират този си стремеж, те са склонни да унищожат всичко специфично европейско у себе си, т.е. онова, което все още е присъщо на гражданина на съвременна Европа: уважението към държавата, уважението към другите европейци, спокойния, разумен и еволюционистки подход към всички проблеми. И причината за това не е, че те искат да бъдат европейци на всяка цена, а че искат само да приличат на европейци – те не вярват в реалната Европа, а в мита за Европа. Мит, който всъщност сами са създали.

Митът за Европа обаче престава да бъде такъв, когато се изяснят конкретните критерии за „европейското”. Разбира се, при всички случаи, това ще означава дефиниране, т.е. ограничаване на този мит (което влиза в противоречие с диалектическата природа на всеки мит) и свеждането му до определено понятие (термин). Тези дефиниции могат да бъдат само три: - Европа, като Запад, т.е. като цивилизация на Модерна; Европа, като западно-християнска цивилизация, т.е. като Западна Европа; Европа, като географското пространство на Западна Евразия, до Урал.

Европа като Запад, т.е като цивилизация на Модерна, излиза извън пределите на Европейския континент, това е цяло цивилизационно пространство, включващо всички държави, възприели идеологията на Модерна, като основополагаща. В този случай, Европа включва и цяла Северна Америка (а, според някои, и Южна), немалко страни от Азия и Африка и, разбира се, Австралия. Като границите и могат да се променят във всяка посока, до безкрайност. В този случай, европеизмът се превръща просто в синоним на секуларно-индивидуалистичния мироглед. В случая няма значение, че 90% от великите европейци (като започнем с Платон и свършим с Хайдегер) вече не могат да се смятат за европейци, затова пък в европейци автоматично се превръщат хиляди чиновници от японските или малайзийските банки. Впрочем, това има своя смисъл, защото какво друго е дала Европа на света освен идеята за тоталната секуларизация? Затова е закономерно да отъждествяваме Запада и Европа, като цяло, с Модерна (всъщност, с какво друго бихме могли да ги отъждествим?). При това положение обаче, излиза че европеизацията на Русия се равнява на нейната „уестърнизация”, т.е. на секуларизацията и. Което и се случва на практика. Това е Европа на ЕС, създаден под строгия контрол и с покровителството на Вашингтон, предпазливо опитващ се, през последните години, да се измъкне от американската опека. Ето това „действително представлява Европа” – констатира Збигнев Бжежински в коментарите си към картата на континента, кодето са обозначени зоните, които, от гледна точка на американските стратегически интереси, следва да станат част от Евросъюза (4). В тях липсва дори Полша, затова пък присъства Турция.

Европа като западно-християнска цивилизация. Границите на тази Европа са достатъчно точно определени на самия Европейски континент, те свършват там, където започва Православният Евроизток. В същото време, те силно се разширяват в други посоки, имайки предвид, че през последните пет века Рим и Лондон съумяха да „християнизират” половината планета. В рамките на този подход, Европа, на практика, се отъждествява със западната си част, т.е. със Западна Европа. В такъв случай, възниква въпросът, какво всъщност представлява европеизацията на Русия, ако не нейното повторно „християнизиране” (този път обаче по западните канони), което от гледната точка на Православието, е ерес. Известният теоретик на евразийството Пьотр Савицкий посочва, че „по отношение на Европа, Русия символизира Православието, т.е. истинското християнство по отношение на ереста, каквато е упоритото отричане от Христовата вяра, която някога Европа е изповядвала като своя” (5).

Европа като Западната част на Евразия, до Урал. Всъщност, това е единствената, чисто географска дефиниция на Европа, която не поражда никакви въпроси. Само че смисълът на подобна дефиниция е чисто териториален, т.е. в нея липсва реално съдържание. При това положение, как може да се осъществи европеизацията на Русия? Никак, защото Русия вече е Европа, пък макар и само наполовина.

Митът на Европа и реалността на Евразия

В крайна сметка, тезата, че европейската идентичност на Русия е от също толкова голямо значение както и нейната „азиатска идентичност” е мит, който първоначално се натрапва на руснаците от самите европейци, когато последните се нуждаят от Русия като съюзник срещу едни или други „антиевропейски сили”, а след това и от европоцентрично настроените руски елити, възприемащи страната си като своеобразно „диво поле”, което следва перманентно на бъде подложено на благотворното въздействие на европейската култура. Именно поради това първият мащабен историософски труд в историята на руската мисъл през ХІХ век е книгата „Русия и Европа” на професор Николай Данилевский (1870), в която Русия се дефинира именно по отношение на Европа и се представя като най-висш израз на „славянския културно-исторически тип”, който е противоположен на „романо-германския тип”, т.е. на Европа.

Като убеден еволюционист (нещо, което мнозина забравят), авторът на „Русия и Европа” се оказва заложник на чисто европейските митове за прогреса и расово-етническото самосъзнание, като вследствие на това, просто развива и задълбочава европейската митология. Според него, цялата същност на Русия се свежда до ролята и на изразител на общославянските интереси, сякаш действително съществува някаква единна общославянска цивилизация. Самата Русия пък се оказва, на практика, просто част от Европа, защото славяните са чисто европейска раса. Данилевский смята, че историческото предимство на Русия е в това, че тя е още по-прогресивна, отколкото „романо-германския свят”. Книгата му е ярък пример за опита да се преодолее европоцентристкото съзнание, без да бъдат засегнати неговите фундаментални постановки. Затова и Шпенглер, който без съмнение е познавал труда на Данилевский, отива по-далеч от предшественика си по въпроса за същността на руската цивилизация, определяйки я не просто като „славянска”, а като „славянско-сибирска”. Следващата стъпка по пътя към това преодоляване става трудът на Николай Трубецкой „Европа и човечеството” (1920), с която започва и историята на руското евразийство. Именно Трубецкой въвежда термина „Русия-Евразия”, имайки предвид не „азиатската”, а именно евразийската природа на Русия. Тъкмо в това е и интелектуалното предизвикателство на евразийството – в стремежа му да вижда в Русия единствено Русия, а не Европа или Азия. Що се отнася да това, че мнозина са склонни да виждат в евразийството някакво признание за азиатската същност на Русия, то само доказва, че митовете за Европа и Азия са се превърнали за нас, руснаците в по-голяма реалност, отколкото е обективната реалност на Евразия, в която самите ние живеем.

В този случай, дефиницията за Русия като Евразия има чисто географски, обективно-териториален смисъл. Затова, поне според мен, всяка геополитическа стратегия на Русия, като държава, разположена от Балтийско море до Тихия океан, може да бъде единствено евразийска. Русия не може (или по-скоро не бива) да се възприема като плацдарм на Европа в Азия, или на Азия в Европа. Защото и за Европа, и за Азия тя винаги си остава периферия, пък макар и много голяма и значима периферия. За Евразия обаче, Русия е център. Европейският мит на Русия винаги ще бъде мит за Русия като една не съвсем истинска Европа и той не може да бъде нещо друго, дори и по чисто географски причини.

Въз основа на казаното дотук, дали може да се твърди, че такива понятия като Европа, Азия и Евразия притежават чисто географски смисъл, без да имат някакво културно-политическо съдържание? Това зависи от политическия контекст, в който се употребяват тези термини. В крайна сметка, дори такива геодетерминисти, като Данилевский и Трубецкой, разбират под „Европа” не просто територията, а именно „романо-германската цивилизация”. Разбира се, това означава понятието „Европа” да се сведе до културните основи на нейната западна част, т.е. свеждането и само до Западна Европа. Следователно, възниква въпросът за геокултурната дефиниция на Евразия и, ако погледнем георелигиозната карта на света ще видим, че цялото това пространство, което в тесния геополитически смисъл се определя като Евразия, действително има конкретно религиозно-културно съдържание. И това е Православието. При това, още от началото на разграничаването си от Католицизма,  Православието е чисто евразийска традиция. Така, Православна Византия не е нито Европа, нито Азия, а именно Евразия. Православният Кавказ, също не е Европа, нито Азия, а нещо трето – специфично евразийско пространство. И когато, след падането на Византия, Православието започва перманентно да се разпространява от Московска Русия чак до бреговете на Тихия океан, то само затвърждава значението си като специфична евразийска традиция, в геополитическия смисъл на думата.

По отношение на Европа (или по-точно на Западна Европа, т.е. на „романо-германската цивилизация”), Евразия (или по-точно Източна Европа и Сибир, т.е. „славяно-сибирската цивилизация” на Шпенглер или „славяно-туранската цивилизация” на Трубецкой) се позиционира по същия начин, по който и Православието към Западното Християнство. И тъй като Русия си остава основа на православно-евразийското пространство, самото понятие Русия-Евразия се превръща в тъждество. При това не бива да забравяме, че ако за Европа Русия-Евразия е изток, за Азия тя е север. На изток от Русия-Евразия е разположена само една страна – островният конгломерат Япония (макар че ако сме съвсем точни, той се намира на югоизток). Всички останали азиатски държави са разположени на юг от Русия-Евразия. Привичното обозначаване на ислямската или китайската цивилизации като източни също говори за това, че руското съзнание продължава да си остава европоцентрично. В този аспект, е съвършено неадекватно да се обозначават руско-турските войки като „източни”. Защото, за Русия-Евразия, ислямският и китайският светове не са изток, а юг и едва когато го осъзнаем напълно, съзнанието ни ще стане изцяло рускоцентрично.

Русия е православно-евразийска цивилизация, своеобразна северна, евразийска Византия. По отношение на нея, Европа може да се разглежда или като съдържателно понятие, т.е. като Запад – зона на католико-протестанската (романо-германската) цивилизация, родила секуларно-индивидуалистичната идеология на Модерна, или пък като чисто формално понятие, т.е. като западната част на Евразия, като при това положение и самата Русия би могла да се приеме за „наполовина Европа”, само че Източна.

 

Бележки:

1. Европа // Словарь Античности. – М., 1989, С.199.

2. Ницше Ф. О пользе и вреде истории для жизни. // Собр. соч., т.1. – М.,1990, С. 229.

3. Ibid.

4. Бжезинский З. Великая шахматная доска. – М.,1998, С.102.

5. Савицкий П. Евразийство. // Континент Евразии. – М.,1997, С.19.

* Авторът е съвременен руски консервативен философ и геополитик-неоевразиец, председател е на Византийския клуб в Москва

{rt}

След разпадането на някогашния Съветски съюз, САЩ, които разполагаха с гигантска икономика и могъща армия, останаха единствената свръхдържава на планетата. В същото време, съзнавайки, че Русия продължава да е значителна държава с огромен ядрен арсенал, Америка бързо включи в стратегическите си задачи и необходимостта да установи близки отношения с източноевропейските нации и да проникне в руския „заден двор” за да привлече бившите съветски републики в своята сфера на влияние. Целта на тези действия беше Русия да се окаже обградена от държави, поддържащи тесни връзки със западните сили, да се освободят централноазиатските държави от ядрените „активи” и да се гарантира достъпа на  американската икономика до техните огромни енергийни запаси.

Русия, чиято икономическа и военна мощ беше изтощена и на която се наложи да се справя с вътрешния политически хаос, който също беше последица от разпадането на Съветския съюз, по онова време нямаше нито ресурси, нито пък желание да отправи предизвикателство към американската доминация.

Но, докато тази страна преживяваше болезнен период на преход от комунизъм към капитализъм, руските стратези не изпускаха нито за миг от погледа си развитието на американските планове около границите на Русия и в Източна Европа, насочени към обкръжаването на страната с враждебно настроени към Кремъл държави. Скоро Русия започна дипломатически преговори с бившите съветски републики за създаването на стратегически регионален форум (ОНД), опитвайки се да ги задържи в собствената си сфера на влияние. Освен това, Москва избра Китай за свой стратегически партньор, който трябваше да и помогне да неутрализира американската стратегия. С население от над един милиард души и бързоразвиваща се икономика, Китай не криеше амбициите си да се превърне в световна държава и да балансира американското влияние в Централна Азия, Корейския полуостров и в Южнокитайско море, където Пекин преследва собствени икономически и стратегически интереси. Той обаче не можеше да действа сам и се нуждаеше от силен съюзник, който да му гарантира достъп до евтини източници на енергоносители, нужни за поддържане високите темпове на нарастване на китайския БВП и съвременните военни технологии, необходими за реализацията на стратегията за създаване на една доста по-малка, универсална, способна да нанася мощни удари по противниците си и високотехнологична армия. Конвергенцията на стратегическите интереси сближи двете нации, което пък доведе до появата на редица икономически, енергийни и военни споразумения, поставили началото на стратегическото сътрудничество между двата гиганта, насочено, според собствените им думи, към противодействие на американската хегемония.

Китайско-руското партньорство

Успехът на американските въоръжени сили по време на Първата война в Залива беше, най-вече, резултат от тяхната мобилност, гъвкавост и децентрализирана командна структура, която позволи на командирите на бойните части да взимат най-важните решения самостоятелно, както и използването на високотехнологични оръжия, позволяващи да се откриват и унищожават вражеските обекти в Залива с безпрецедентна точност. След щателен анализ на тази война, китайските служби за военно планиране стигнаха да извода, че армията на страната не е подходяща за водене на високотехнологична конвенционална война, тъй като е прекалено голяма и тромава, разполага с остаряло въоръжение и е структурирана така, че всички решения се вземат централизирано, лишавайки командирите на военните части от възможност да действат самостоятелно. Затова те препоръчаха възприемането на двустранен подход, с цел китайските въоръжени сили да станат по-малки, по-гъвкави, по-мобилни и способни да реагират бързо, което би им дало възможност да водят високотехнологична конвенционална война срещу своите противници. С руска помощ, китайците започнаха, от една страна, да модернизират армията си, заменяйки остарелите военни постановки и демодираните методи на подготовка със съвременни, а – от друга страна, да усъвършенстват наличното въоръжение и да купуват ново, за да реализират плановете си за създаване на високотехнологична армия.

Наблюдавайки развитието на американската въздушна мощ и използването и с цел максимално бързото приключване на бойните действия, китайският военен елит осъзна необходимостта да се отърве от остарелите си бойни самолети, като ги замени с по-съвременни модели, способни да защитят въздушното пространство на Китай и наземните му сили, в случай на вражески въздушни атаки. В близкото минало китайските военновъздушни сили разполагаха с почти четири хиляди самолети F-6, F-7, A-5, J-5 и други, които бяха доста остарели, според съвременните стандарти и които трябваше спешно да бъдат заменени с нови. В това отношение, Москва предложи на Пекин много съблазнителна оферта, включваща не само доставката на най-модерните руски бойни самолети, обучението на пилотите, както и доставката на резервни части и други средства, необходими за поддръжката и ремонта на новите самолети, но и трансфер на технологии, с цел пълната модернизация на китайската авиационна индустрия. В съответствие със споразумението между двете държави, китайците получиха такива самолети, като СУ-27, СУ-30 и Су-34, изпълняващи ролята на изтребители-прехващачи с голям радиус на действие и на изтребители-бомбардировачи.

Тези нови възможности на китайските военновъздушни сили веднага бяха взети под внимание от западните анализатори, според които те доказват, че Китай значително е повишил практическата си способност да защитава своето въздушно пространство, както и стратегическите си интереси в региона. В същото време, това беше мащабна сделка за руския отбранителен комплекс, която не само потвърди нарастващото влияние на Русия в Китай, но и демонстрира стратегията на Москва за противодействие на американските планове в Централна Азия, Източна Европа и Южнокитайско море. Освен това, сделката илюстрира руската решимост, страната постоянно да разширява възможностите си за продажба на оръжия и военна техника на други държави.

Китайските амбиции за създаването на истински военен флот отразяват желанието на Пекин да доминира в Южнокитайско море и да е в състояние да нанесе поражение на огромния флот от американски самолетоносачи в региона, в случай на война за Тайван, както и в Индийския океан, за да може да провежда дългосрочни морски операции в международни води с цел да бъдат защитени доставките на петрол и търговските морски пътища, които са жизненоважни за бързо растящата икономика на Китай. Пекин се ангажира с различни проекти за да модернизира наличния си флот от военни кораби и подводници, както и да получи по-мощни от Русия и да подобри значително възможностите си да води морски сражения. Наред с участието в редица програми за модернизация на наличния военноморски флот на Китай, Русия достави на Пекин няколко есминци, клас „Современный” (снабдени с ядрени ракети), както и подводница клас „Кило” с достатъчно количество ракети, торпеда и друго военно снаряжение. По данни на някои западни специализирани издания, за да помогне на Китай да стане по-равностоен на основния си потенциален противник – флотът от самолетоносачи на САЩ, Русия предоставя всестранна подкрепа на китайския проект за изграждането на собствен самолетоносач, предназначен да играе ключова роля в бъдещите морски операции на Китай в Южнокитайско море и Индийския океан.

За да подобри мобилността, защитата и точността на своята военна техника и с цел да оптимизира армията си, Китай съкрати сухопътните си войски, превръщайки ги в по-малки, но по-гъвкави и мобилни, увеличи инвестициите в научни изследвания и разработки, повишаващи бойните им възможности, стартира редица амбициозни проекти за модернизиране на наличното въоръжение, закупи редица нови технологии, позволяващи му да започне производството на тежки оръжия от ново поколение и установи тясно сътрудничество с руснаците, съвместно с които реализира програма за производството на нов тип „умни оръжия”, значително повишаващи ударната сила на китайските въоръжени сили.

Китайските военни стратези отделят специално внимание и на наземните комплекси на Противовъздушната отбрана (ПВО), като и в тази сфера се разчита на руската помощ. Така, Москва се съгласи да участва в разработването на редица китайски проекти, като например на системата за ПВО FT-2000, която би могла да се използва и в системи за противоракетна отбрана. За да ограничи американската доминация в Космоса, Русия предложи услугите си за увеличаване възможностите и оптимизиране на китайската космическа програма, която след това еволюира в програма за космическо въоръжение и в тази връзка бе подложена на изключително остра критика от страна на САЩ. Високото равнище на руско-китайското сътрудничество в сферата на отбраната показва, че отношенията между двете държави са стъпили на здрава основа и следват една обща цел – възстановяването на глобалния военен баланс на силите, който беше драстично нарушен след разпадането на Съветския съюз.

След като Китай беше обединен, под ръководството на Комунистическата партия, през 1949, между Пекин и Москва се установиха топли отношения и енергично сътрудничество в сферите на търговията, икономиката и отбраната, но този период не продължи дълго. Скоро двете държави се дистанцираха една от друга, формално по идеологически причини, като „приятелските” отношения между двата гиганта се изродиха в откровена враждебност, довела до възникването на множество проблеми и дори до истинска гранична война, през 1969. Няколко десетилетия по-късно обаче, водени от собствените си стратегически мотиви да се противопоставят на американската глобална доминация, Пекин и Москва осъзнаха необходимостта да разрешат спорните въпроси помежду си, което доведе до подписването на двустранните споразумения за демаркиране на границата от 1991 и 2004, чиято цел беше тези граници да се основават на взаимното доверие, сътрудничеството и общите интереси.

Проблеми и перспективи пред руско-китайските отношения

Но, макар че, в своето противопоставяне на Запада, Русия безспорно се нуждае от голям и силен партньор като Китай, Москва не може да пренебрегне и някои други фактори, които могат да генерират проблеми за нейната сигурност, ако Китай стане прекалено силен и се опита да привлече бившите съветски републики в собствената си сфера на влияние,   стремейки се да получи ексклузивен достъп до техните енергийни ресурси. Русия е склонна да предоставя на Китай инструментите, необходими за подобряване качествата на неговата икономика и въоръжени сили, за да използва тази страна, като своеобразна стратегическа „пешка” срещу американското влияние в Централна Азия и някои други региони, но в същото време Москва стриктно ще следи Китай да не стане толкова силен, че да отправи открито предизвикателство към позициите на Русия като ключова световна сила. Тоест, руснаците не са склонни да предоставят на китайците неограничен достъп до най-сложните си военни технологии, опасявайки се, че Пекин може да ги използва за да създаде дългосрочна заплаха за руската национална сигурност.

Въпреки това, стратегическото сътрудничество между двете велики държави ще продължи и в бъдеще, благодарение действието на следните фактори:

Енергийният фактор. Русия трябва да използва своите огромни енергийни запаси за да си осигури (чрез техния износ) необходимите средства за подобряване състоянието на своята икономика и отбранителна индустрия. От друга страна, Китай се нуждае от непрекъснато нарастващи доставки на енергоносители, за да поддържа високия си икономически ръст.

Стратегическият фактор. Тъй като и двете държави искат да противодействат на американските стратегически планове в Централна Азия, Близкия изток и Източна Европа, конвергенцията на стратегическите им интереси ще ги накара да си сътрудничат в сферите, където имат взаимна изгода.

Политическият фактор. Двете държави ще си сътрудничат за да преодолеят остатъците от предишното недоверие и взаимни подозрения, да задълбочат взаимодействието си в решаването на важните политически въпроси и да поддържат стабилни двустранни отношения за да концентрират националната си енергия и ресурси за провеждането на вътрешните политически и икономически реформи, необходими за успешната им адаптация към новите политически и икономически реалности на „постамериканския свят”.

* Авторът е основател и ръководител на Форума за стратегии и развитие на Бангладеш

 

{rt}

Днес, когато, съдейки по всичко, досегашната еднополюсна система, начело със САЩ, постепенно бива изместена от нов многополюсен модел на устройство на света, е особено важно да проследим връзкатае между различните геополитически позиции на големите световни „играчи” и текущата глобална финансово-икономическа криза.

Световна криза или криза на Западната система?

Макар че все още предпочитаме да определяме сегашната финансова, а също икономическа и индустриална катастрофа като „световна криза”, това понятие отразява само частично истинското положение, в което се намираме. От геополитическа гледна точка, финансовата катастрофа е най-вече вътрешна криза на Западната система.

Преди да покажем защо това е така обаче, се налага да уточним някои дефиниции:

Западната система. От геополитическа гледна точка, част от Западната система са САЩ, Европа (ЕС) и Япония, плюс Канада, Австралия и Нова Зеландия. Централната роля в тази голяма геополитическа зона принадлежи на САЩ и техния исторически партньор Великобритания. На свой ред, ЕС и Япония, които са прилежащи на Евроазиатския континент, съответно, от Запад и от Изток, формират периферията на въпросната геополитическа зона. В американската геополитическа доктрина, от края на Втората световна война насам, Европа и Япония изпълняват ролята на два симетрично разположени плацдарма на САЩ, чиято функция е да упражняват контрол върху Русия и Китай – т.е. върху двата „бели дроба” на Евразия.

Контролът над Евразия, гарантиращ хегемонията на САЩ в Северното полукълбо, определя както външната политика на Вашингтон, така и политиката на американския военно-индустриален комплекс, особено през последните години.

Глобалната система. В съвременната геополитическа ситуация, с това понятие се свързва стремежът на Западната система да контролира планетата, най-вече във финансово, икономическо и технологично отношение. Глобалната система е проект, чиято цел все още не е постигната напълно. В основата на стратегията, насочена към формирането на глобална система, е икономическата взаимообвързаност между държавите, в световен мащаб.

Глобализацията. По отношение на това понятие, сме склонни да приемем определението на френския икономист Жак Сапир, според когото: „Тъй наречената глобализация представлява съчетание между два процеса. Първият е ръста на индустриалния капитализъм в света и проникването му районите, които досега не беше успял да обхване. Вторият процес, който в по-голяма степен съответства на стратегията на САЩ, пък е свързан с политиката на максимална финансова и търговска либерализация и „отваряне”” (Jacques Sapir, Le nouveau XXI siecle, Paris, 2008, p. 63-64).

С други думи, глобализацията е не само обективен процес, но и елемент от стратегията на САЩ, насочена към постигане на световна хегемония, на основата на „еднополюсния модел” на устройство на света.

Кризата на Запада и новата многополюсна система

Както е известно, тъй наречената глобална финансова криза всъщност представлява поредица от няколко кризи, които, стартирайки в САЩ, се разпространяват по цялата планета, засягайки националните икономики и ерозирайки социалната стабилност. Кризата, която започна в геополитическия център на Западната система, в своя първи етап засегна периферията на тази система, а именно – държавите от ЕС и Япония, а във втория си етап обхвана цялото Източно полукълбо. Скоростта и интензивността на разпространение на кризата се определят от ситуацията във всяка отделна държава.

Освен това, виждаме, че сегашната криза се проявява:

-          в период на преход от еднополюсен към многополюсен модел на устройство на света (ролята на своеобразна „база” на този преход се изпълнява от Евразия и Южна Америка, т.е. от Североизточната и Югозападната зони на земния глобус);

-          по време на специфична икономическа ситуация, когато в Азия се появиха нови ключови играчи (Китай и Индия);

-          в период на укрепване позициите на Русия като геополитически център на Евразия.

В подобна ситуация, кризата би могла да ускори и консолидира прехода от еднополюсна към многополюсна система. В крайна сметка, европейските страни трябва да осъзнаят, че техните интереси (снабдяване с енергоносители, сигурност, културно развитие) имат континентално измерение и затова са тясно свързани с руските и азиатските интереси. В контекста на интеграцията на Евразия, Европа отново би могла да открие естествената си геополитическа позиция, а Европейският „полуостров” би се превърнал в своеобразно свързващо звено между Азия и Африка, поемайки и ролята на „морска врата” на Евразия към Атлантическия океан.

Консолидирането на многополюсната система изисква от европейските страни да осъществят преход от пасивната периферна роля, която играят в момента в Западната система, към активна роля в рамките на потенциалната Евразийска интеграция. Трансформацията на геополитическата позиция на Европа е важно условие за преодоляването на сегашната криза и възстановяване на социалната стабилност на Стария континент, в съответствие с неговите културни традиции, основани на анти-индивидуалистичните принципи.

Както изглежда, сходни сигнали са налице и в Япония. В Токио демонстрират все по-силна заинтересованост от укрепване и задълбочаване на политическите и икономическите връзки с Пекин и Делхи.

Напрежението в ядрото на Западната система

В хода на търсене на решения за преодоляване на кризата, в Западния свят се наблюдава много сериозно напрежение. Кризата разкри дълбоките различия между Европа и Америка в подходите им към социалното и икономическо благосъстояние. Независимо, че Саркози и Меркел се смятат за про-атлантически настроени, те са принудени да се съобразят с факта, че в основата на кризисната динамика на европейските икономики (изключвайки Великобритания) са противоречиято между неолиберализма и обществената практика, вдъхновена от принципите на солидарността.

Днес принципът на солидарността все още е достатъчно широко представен в континентална и средиземноморска Европа, въпреки мащабното прилагане на ултралибералните рецепти в местните икономики през последните две десетилетия, и напук на препоръките на редица международни организации, като Световната банка, Международния валутен фонд, Световната търговска организация, или някои частни рейтингови агенции.

В европейските държави, принципът на солидарността  се представлява и реализира от различни социални институции. Сред тях са службите подпомагащи пенсионерите и безработните (т.е. гарантиращи им социална защита), предоставящи социални услуги (например в сферата на здравеопазването), или подкрепящи редица стратегически компании и, в частност, компании на средния и дребния бизнес, които, в някои аспекти, формират икономическата тъкан на Европейския съюз.

Оттук впрочем, произлизат и голяма част от разногласията между САЩ и ЕС, демонстрирани в хода на многобройните срещи на високо равнище, посветени на „световната” криза. При всички случаи, дори ако тези разногласия (като например между искането на ЕС за повече законодателни норми и това на САЩ за „по-свободен пазар”) не провокират открито разцепление между двата бряга на Атлантика, те достатъчно ясно фиксират наличието на много сериозен проблем вътре в „западната общност”.

Западната система, управлявана от атлантическата олигархия, се сблъсква с факта, че нейната „периферия” (ЕС и Япония) вече не е чак толкова надежден партньор, какъвто беше преди, въпреки съществуващите военни и икономически споразумения, дълбоката взаимна икономическа зависимост и присъствието на военни части на САЩ (НАТО) в континентална Европа и Средиземноморието. Европа, в частност, би се опитала да се изплъзне от американския контрол, ако САЩ решат да прехвърлят бремето на собствените си дългове върху раменете не европейците.

Възраждането на икономиката, „контролирана” от държавата, и т.нар. протекционистки мерки, които се предприемат от САЩ и някои европейски държави, са много далеч от това да се смятат за истинска и адекватни политически решения. Тези мерки изглеждат по-скоро като временна „маскировка”, основана на въвличането на държавата в икономиката и финансовия сектор с цел да се използват нейните ресурси за изплащане на дълговете, появили се в резултат от безотговорните финансови спекулации на финансовите лобита. В случая липсва необходимата мащабност на политическия кръгозор, нито пък се следват някакви ясни принципи на солидарност, а става дума само за поредната неолиберална схема за експлоатация на националните доходи и спестявания.

В рамките на тази схема, периферията на Западната система (т.е. Европа и Япония) е нарочена да плати цената на кризата. В исторически план, тези две геоикономически зони все още не са загубили културата си на спестяване, която съвършено липсва в САЩ. Нещо повече, сходните икономически системи на Европа и Япония, макар и да са ориентирани към свободния пазар и се основават на неолибералния подход, все още съхраняват корпоративните си характеристики.

Новите играчи

Новите глобални играчи (Русия, Китай, Индия) би трябвало да излязат от световната криза с по-малки загуби, отколкото САЩ и Европа.

В определена степен, може да се очаква, че шоковата вълна на финансовата криза ще се разбие в Евразийската стена, създадена от Китай и Русия. Това е възможно обаче, само ако Москва и Пекин не продължат да протакат провеждането на обща икономическа и финансова политика.

Що се отнася до Индия, за да преодолее кризата без особени последици, тя би следвало да балансира слабостта на собствената си политическа система, укрепвайки икономическите връзки с Москва и Пекин, в рамките на общата Евроазиатска перспектива. Геополитическата интеграция на Евразия би могла да се превърне в най-добрия начин да се минимизират последиците от кризата и да се консолидира възникващата многополюсна система.

Сред очертаващите се нови „играчи”, без съмнение, следва да поставим и Бразилия, Аржентина и Венецуела. През последните години, тези южноамерикански държави, които навремето се смятаха за „задния двор” на САЩ, укрепиха стратегическото си сътрудничество с Китай, Русия и някои държави от Близкия изток (включително Иран). В този нов контекст на отношенията между държавите, притежаващи енергоносители и стратегически важни суровини, Бразилия, Венецуела, а в редица отношения и Аржентина, трябва да съумеят да се противопоставят на последиците от световната криза.

Европа

В името на икономическата сигурност и социалната стабилност на Европа, правителствата на страните от континента следва, на първо място, да преразгледат геополитическите си позиции. Европейците трябва да осъзнаят, че техните интереси са евроазиатски интереси и не съвпадат с интересите на САЩ. Без извоюването на континентален суверенитет, за европейците на може да има и икономическа свобода.

В практически план, европейските правителства следва да фокусират вниманието си върху два важни аспекта: преструктурирането на банковата система и изграждането на нова смесена икономика.

Както знаем, днес банковата система е „частна” институция, чиято единствена цел е печалбата. Банките не се съобразяват със социалния контекст, в който функционират, нито пък са наясно с възможните последици от подобно поведение. Тоест, банковата система е „безотговорна” и това повече не може да се толерира. За да се възстанови социалната и икономическа стабилност, банковата система трябва наистина да се превърне в „социална” институция, т.е. да започне да служи на обществото.

Създаването на европейска „интегрирана нова смесена икономика” е неотделимо от преструктурирането на европейската банкова система. Изграждането на новата икономика е възможно, ако се започне с финансиране на стратегическите инфраструктури, свързани с енергетиката и комуникациите в мащабите на целия континент, в сътрудничество с Русия, Северна Африка и близкоизточните държави.

Освен това, изключително важно е:

  • развитието на интегрирана европейска отбранителна индустрия;
  • развитието на европейските изследвания в сферата на високите технологии;
  • въвеждането на инструменти, осигуряващи по-добра социална защита и солидарност в мащабите на континента, отчитайки местните традиции;
  • създаването на колективна организация за сигурност в континентална Европа (Европа-Русия) и в района на Средиземноморието (Европа-Северна Африка);
  • укрепването на културните връзки в рамките на Стария свят (Европа-Азия-Африка).

Заключение

Имайки предвид, че т.нар. „световна криза” е най-вече вътрешна криза на Западната система, можем да направим извода, че сегашната позиция на Европа в рамките на геополитическата зона на интереси на САЩ е съвършено неестествена. Следователно, решаването на кризата следва да се търси извън „либералните практики”, насаждани от американците и „одобрени” от европейците в края на 60-те години, в противоречие на подходите, основани на принципа на солидарността-

Промяната на геополитическата позиция на Европа, в евразийския контекст, е необходимо условие за постигане на социална сигурност и икономическа стабилност, следвайки принципа, че „без суверенитет няма и социално-икономическо развитие”.

* Авторът е главен редактор на италианското списание за геополитика „Еуразия”

{rt}

Арх. Христо Генчев, София, мислена в пространството и отвъд времето,

304 стр., ArchLIBRI, С., 2009

 

Когато за първи път преклоних глава пред президаната врата на храма „Рождество Христово” във Витлеем бях впечатлен от факта, че високо на стената, вляво от олтара и пещерата, бе изписано името на Сердика. Базиликата е издигната през ХІ-ти век от кръстоносците. При строежа те наели местни майстори, които пазели византийската църковна традиция. Така сред градовете на големите църковни събори, които са важни за  християнството, майсторите счели за необходимо до Никея да добавят и старото име на  днешна София. Сцената със самия събор отдавна е изличена от времето, но името на Сердика е оцеляло. В такъв момент не може да не си дадеш сметка за значимото място, което е заемал нашият град в паметта на античността.

Под Витлеем е Йерусалим. Година след като евреите превземат стария град, през 1968, те събарят разделителната стена между юдейската и арабската част. Под руините на стобора разкриват ромейска улица. Днес всеки поклоник и жител в свещенния град може да се разходи по древния плочник, между основите и стените на византийския град. В сегашна София обаче едва ли ще се разходим по старинна улица. Под ларгото само частично е изложена Източната порта на Сердика. Най-лошото е, че всичко, което все още е оцеляло под пластовете на времето, като че ли е обречено на нерадостна съдба. Например, само през тази зима на няколко метра от Национален институт за паметници на културата – НИПК, на ъгъла на бул. „Дондуков” и ул. „Бенковска”, сръчен предприемач вместо да се впуска в приключението и харчовете на колегата си от хотел „Арена”, реши да  си спести копаенето на основи. За да избегне археологията, строителят заби сонди в терена. Така бетонът от пилоните най-безжалостно бе инжектиран в старините, за да ги погребе навеки. Дали същата участ не очаква и институтите на БАН по ул. „Московска”? Софийската мълва твърди, че се готвят заменки, в които старите сгради също ще попаднат в ръцете на строителните босове.

В опит за спасяването на античното софийско наследство, архитект Христо Генчев участва в конкурса за развитието на Западното направление на централната градска част. По този повод, като истински професионалист, той събира всички антични, средновековни и модерни източници за историята на нашата столица. Това му позволява по-късно да систематизира и обобщи своята блестяща монография - „София мислена в пространството и отвъд времето”. Читателите на сп. „Геополитика” имаха възможност първи да прочетат повечето от тезите на архитект Генчев, както и да се запознаят с пленяващите скици на възможните възстановки за вписване на миналото към съвремеността. Но това не означава, че не трябва да се препрочете цялата книга, която е много по-завършено издание от първоначалната публикация. Нова за читателя ще е и първата глава, посветена на „Началото и преселението”. Като историк, смея да коментирам, че хипотезите на автора са доста спорни, но си заслужават да бъдат огласени, още повече, че са интересно и аргументирано поднесени. Праисторията, тоест миналото, преди най-старите писмени извори е отворена тема и всеки има право да проведе свое изследване (нали самата дума хистория означава – изследване, издирване) и да постави своите логични въпроси. При това авторът съвсем коректно използва напълно заклеймения от официалната историография извор „Веда Словена”. Защото, каквито и грехове да се приписват на набедения Стефан Веркович, не може да се отрече, че градивата (тухлите) на  „Веда Словена” са във фолклора, а като носител на митологеми той трябва да бъде използван.

Като архитект, Христо Генчев успешно използва интердисциплинарен подход към монографията за Софийското минало. Той прави много точна оценка на геополитическото значение на София, като „предел” и най-висока кръстопътна точка на Балканите по пътя на via militaris. Точно този факт обрича Софийското поле на историческа жизненост.

Една от най-вълнуващата възстановки в монографията  е разказът за основаването на „тракийския” град. Авторът използва етруската митична строителна традиция, за да открие свещенната точка където „авгурът” – свещенослужителят, е стоял при церемонията за основаването на селището. И тази точка вещо е посочена от архитект Генчев, като всеки може дори и днес да я види и почете. При използването на аналогията с етруските има само един проблем и той се нарича – серди (сарди). Авторът твърде смело прехвърля етруската градостроителна традиция върху траките, а засвидетелстване на подобно сходство няма нито в изворите, нито в археологията. Самият Христо Генчев, на страница 95, ерудирано показва, че съществуват много анатолийски и средиземноморски податки относно сардите, които също не подкрепят авторовата хипотеза в частта за уеднаквяването между траки и етруски. Фактите от пъзела могат отново да се наредят по местата си ако приемем, че сардите не са тракийско племе. Те са по-скоро реликва, подобна на етруските, която се появява след голямото преселение, породено от края на Троянската война. А податки за това допускане има и са коментирани от редица автори, включително и от такъв незаслужено пренебрегван ерудит като Гаврил Кръстевич (1). Разбира се това не означава, че сардите не са контактували с околните тракийски племена. Но редица факти показват, че траките са носители на своя различна традиция, дошла от Северното Причерноморие, която е много по-близка до германските и скандинавските племена. Въпрос на друга дискусия е обаче, как се променя тракийската традиция, когато се среща с елинската и последвалата я ромейска колонизация.

Това не пречи на архитект Генчев да развие своята блестяща теза за сблъсъка на заварената сердикийска градоструйствена традиция с практицизма на ромейската модерност. Този сблъсък поражда сложна симбиоза между стария град и новия римски каструм, който се опитва да се впише в завареното градоустройство. Авторът не споменава пряко, но от написаното се подразбира, че на практика успоредно съществуват един „горен град” на властта и на управляващите и „долен град” на обичайното сердикийско битие. „Горният град” виждаме като възстановка на арх. Сава Бобчев. За съжаление, знаем твърде малко за по-стария „долен град” и за неговите реални размери. Когато четях статиите на архитект Генчев в сп. „Геополитика” с удоволствие обходих повечето от римските репери, разкрити от него в София. Дори направих експеримент. С крачки премерих разстоянието от източната до западната порта на крепостта Хисаря и се оказа, че тя е поне два пъти по голяма от условно премереното с крачки разстояние от източната до западната порта на Сердика. При това, в римската епоха, Хисаря е бил също така град с бани, подобен на Сердика, но като статут, население и гарнизон, със сигурност е бил по-малък. Всичко това ме убеждава, че трябва да се търси допълнителна възстановка за антична Сердика, която да допълва тази на арх. Бобчев и изследването на арх. Генчев в тази насока е една голяма стъпка.

Любопитна и заслужаваща похвала е работата по възстановката на Порта Сакра, както архитект Генчев определя разрушената в края на ХІХ век бойница от средновековния Средец. С вещина и упоритост авторът е събрал и съпоставил най-старите фотографски и художествени изображения с най-старите и съвременните планировъчни документи за да реставрира образа на миналото.

Романтично пленителна е също идеята за Genius Loci. Всеядното християнство заимства от езичеството идеята за местните духове покровители. Затова се вярва, че подобно на човека всеки храм си има своя ангел хранител. Този храмовник остава да обитава мястото на църквата, каквото и да се случи с нея, дори тя да бъде разрушена. Архитект Генчев решава да улови и да ни разкрие невидимото с просто око. Той ни въвежда в своето съкровено усещане за сердикийския дух, който бди през вековете и над днешна София. Когато четях тази глава от книгата веднага си представих оцелелите лица на ангелите от ротондата „Св. Георги”.  Колко безкрайно милостив към нас е Бог, след като дори ни е запазил едно от знаковите изображения на сердикийско-софийския Genius Loci.

В този кратък опит за рецензия не може да не се спомене и чудесното полиграфично оформяне на монографията. Богатият справочен и илюстративен материал е поднесен прагматично в лявата страна на книгата, докато повествуванието е изцяло в дясно, което я прави изключително удобна за четене и работа.

Най-тъжното е, че когато разгръщаме монографията „София мислена в пространството и отвъд времето” не може да не си зададем въпроса, какво ще кажат поколенията подир нас, за това което направихме със София след 1989? Едва ли ще ни простят пренебрежителното, да не кажем престъпното, отношение към централната градска част и старинното наследство. Но колкото да тъпчем, разрушаваме и бетониране Сердика завинаги е вградена в тъканта на София. Затова самият архитект Генчев ни утешава с играта на думи, че - „Всички се боят от времето, но времето се бои от града”. Със сигурност книгата на арх. Христо Генчев е свидетелство, че голяма част от нас също обича своя град и милее за София, че разбира и усеща нейния дух, дори и когато не ни стигат силите, да я направим по-хармонична и по-човечна. Но сега, утре и завинаги Genius Loci ще дава сили на българите, че дори много неща да са безвъзвратно изгубени, битката с времето все още е в разгара си и нашият град има какво да спечели.

 

Бележки:

1. Възможно е сардите да са най-северното племе на пеонците, които, според Херодот (V, 12 и 13), са потомци на тевкрите - колонисти по реките Струма и Искър. Любопитното е, че самата сцена, описана от бащата на историята, се развива в околностите на лидийската Сарди в Анатолия. Пак според Херодот, преди идването на траките, тевкрите и мизите са колонизирали целия Балкански полуостров. Тевкрите са най-старото население на Троя, а нали етруските също свързват своето начало с бягството на Еней от Троя. Има една легенда, която често се приписва за тракийските жени. Според нея, тракийките били толкова трудолюбиви, че като ходели да поят конете на реката с едната ръка държали животното, с другата предели на хурка, а на главата си носели съд с вода от реката. Всъщност, според Херодот, това предание е свързано с пеонските жени и персийският цар Дарий бил дотолкова впечатлен от тяхната сръчност, че заповядал да преселят трудолюбивите и сръчни пеонци в Азия.

 

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Преди да започнем анализа на ядрената доктрина на съвременен Китай, нека отбележим, че в китайската култура дори самото понятие за „война” има доста различно съдържание от това, което влагат в него европейците.

Целият ход на световната история потвърждава съществуването на тясна и постоянна взаимна обвързаност между икономиката, политиката и войната. Най-точно връзката между политиката и войната е формулирана преди почти два века от Карл фон Клаузевиц, според когото „войната е продължение на политиката с други средства”. Междувременно, още прец VІ в. пр.н.е., китайският военен теоретик Сун Цзъ отбелязва, че „войната е пътя на лъжата и заблуждаването на противника”. Препоръките на Сун Цзъ отразяват спецификата на китайската култура, според него: „ако може да направиш нещо, заблуждавай противника си, че не можеш да го направиш; ако можеш да се възползваш от нещо, го заблуждавай, че нямаш такова намерение; ако си близо, го заблуждавай, че си далеч; примамвай го, като му обещаваш нещо изгодно за него; разстрой силите му и чак тогава го атакувай; ако той е напълно готов за битка, бъди нащрек; ако е силен, избягвай схватката с него; предизвикай гнева у него за да разстрои силите си; прави се на смирен за да го направиш по-самоуверен; ако силите му са свежи, опитай се да го умориш; ако силите му са събрани в юмрук, опитай се да ги разединиш; нападни го, когато не е готов; действай, когато не те очакват” (1).

Още по-показателно обаче, са следните принципни постановки на древния китайски военен стратег: „според правилата за водене на война, на първо място стои изискването да запазиш противниковата държава цяла, а на второ – да я съкрушиш... стократно да влезеш в битка и стократно да удържиш победа, не е най-доброто, най-доброто е да покориш противниковата армия без да се сражаваш” . Някои съвременни европейски военни теоретици се отнасят подчертано скептично към тезите на Сун Цзъ, наричайки го „пълководец, който не е спечелил нито една битка”. Всъщност, подобно отношение още веднъж демонстрира цялата дълбочина на различията в западния и китайския подход към войната и победата.

В тази връзка не е зле да си припомним и препоръките на Дън Сяопин, които са в основата на съвременната военна политика на Китай: „спокойно наблюдавайте и действайте. Защитете нашата позиция. Прикрийте мощта ни и изчакайте да настъпи нашето време. Придържайте се към сдържана позиция и никога не претендирайте открито за лидерство” .

В днешен Китай трудовете на забележителните древни китайски пълководци, и най-вече на Сун Цзъ, У Цзъ и Тай Гун, продължават да заемат достойно място и все повече привличат вниманието на чуждестранните военни теоретици. За да разберем същността на китайската стратегия, можем да използваме една популярна аналогия на различията между западната и източната цивилизации и тези между две популярни логически игри - шахът и китайската игра „го”. Макар че и двете възникват на Изток, първата придобива голяма популярност на Запад, докато втората си остава популярна най-вече в Източна Азия. Можем да предположим, че причината за това е, че логиката на шаха съответства повече на западната култура, докато тази на „го” – на източната.

Както е известно, шахът изисква наличието, в началото на играта, на пълен комплект фигури. В нейния ход силите намаляват, в зависимост от загубените фигури, като в крайна сметка печели онзи, които, без оглед на загубите, успява да матира царя на противника.

В играта „го” обаче, партията започна с празно игрово поле, като силите на противниците нарастват в зависимост от поставянето под контрол на фигурите на противника. И колкото повече продължава играта, толкова по-зависими стават позициите на участниците от допуснатите от тях грешки, като особено важно е пръв да се възползваш от грешката на противника си. Победата в „го” изисква поставянето под контрол на по-голямата част от игровото поле, като колкото по-големи са силите на победения противник, толкова по-значима е и самата победа.

Това сравнение хвърля известна светлина върху същността на източната стратегия – стремежът към установяване на по-голямо влияние с минимални разходи и то не за сметка на унищожаването на противника (което би довело до големи загуби в собствените редици), а за сметка не неговия ресурс, т.е. използването на грешките му за гарантиране на собствения възход.

Китайското стратегическо планиране

В този смисъл, никак не е случайна, че в стратегическото си планиране Китай използва именно обобщения показател за националната мощ CNP (comprehensive national power), който определя мястото на страната сред другите държави на световната сцена, както и показателя за стратегическата конфигурация на тази мощ SCP (strategic configuration of power). Както изглежда, SCP се използва за идентифицирането на реалните и потенциални заплахи пред китайската мощ, включително и военната. При това, според повечето анализатори, китайското ръководство съзнателно се стреми да представи възможностите си за по-малки, отколкото са в действителност, избягвайки откритата конфронтация с когото и да било, за да си осигури оптимални условия за по-нататъшното развитие на страната.

Поемайки курс към фундаментална трансформация на въоръжените си сили, Китай подчертава, че първите десетилетия на новия век ще бъдат мирни и няма да изискват да се залага на военна сила за развитието на страната.

Идентифицираните в официалните китайски документи заплахи са свързани с тайванския проблем, вероятни вътрешни конфликти в Тибет и Синцзян-Уйгурския автономен район. В същото време обаче, най-сериозните проблеми, които биха могли да забавят развитието на страната са свързани с гарантирането на стабилни доставки на енергоносители отвън. В перспектива, зависимостта на Китай от външните доставки на енергоносители ще нарасне, което пък изисква гаранции за сигурността на тези доставки от различни региони на света. Още повече, че в Азия все повече изпъква нарастващият икономически потенциал на Индия. Съперничеството между тези два гиганта за енергоносители, включително и в Африка, придобива все по отчетливи очертания. В тази връзка, изглежда логично и основното направление в трансформирането на военните възможности на китайските въоръжени сили – провеждането на съвместни локални операции в различни региони на планетата. В съответствие с фиксираните преди време цели за развитие на китайския отбранителен потенциал до 2020, китайската армия трябва да стане най-силната в Азия, а след това да достигне и тези на водещите световни държави.

Стремежът на един от глобалните лидери да повиши нивото на военната си мощ до степен, съответстваща на статута на световна сила, се потвърждава и от избора на основния акцент в техническата трансформация на китайските въоръжени сили – тяхната информатизация. При това, в самия подход към осъществяването на информатизацията, се следва принципът на съгласувано развитие на икономиката и военното строителство. Информатизацията на въоръжените сили и на държавата, като цяло, се реализират в рамките не единен процес. Като цяло, военните разходи на Китай се увеличават с по-високи темпове, отколкото е икономическият ръст, което говори за тенденция към ускоряване темповете на модернизиране на въоръжените сили. Така, през 2003, при ръст на БВП от 9,1%, официално обявеното нарастване на военните разходи (в сравнение с 2002) е било 11,5%; а през 2004 същият показател е бил 11,6%. Според анализ на Стокхолмския институт за изследване проблемите на мира (SIPRI), през последните години реалните военни разходи на Китай надхвърлят средно със 70-80% официално обявените, а делът им от БВП се доближава до средния световен показател от 3%.

Глобализационните процеси, до голяма степен, се развиват именно благодарение развитието на глобалните информационни системи. Нивото на информатизация на една страна, в значителна степен, определя и мястото и в съвременния свят. На свой ред, глобалните информационни системи са немислими без космическите комуникационни системи с различно предназначение.

Развитието на китайската ядрена стратегия

Имайки предвид всички тези нюанси в стратегията и военната политика на Китай, следва да подходим и към въпроса за ядрената стратегия на тази страна. Още от първите години след създаването на Китайската народна република, комунистическото военно-политическо ръководство следва постановката, че страната трябва да разполага с мощни и модерни въоръжени сили, притежаващи и ядрено оръжие. Първата китайска ядрена програма, приета през 1951, има изцяло мирна насоченост, но още в средата на 50-те тя е допълнена със секретен раздел, насочен към създаването на собствено ядрено оръжие и на негови носители.

Следва да отбележим, че в съответствие с националните традиции, китайското ръководство, поемайки курс към създаването на такова оръжие, в официалната си пропаганда, касаеща ядрената политика, съзнателно подценява значението на това оръжие. По този начин се постигат едновременно няколко цели. На първо място, населението бива убедено, че обширната територия на страната и наличието на широка мрежа от подземни бомбени убежища могат да осигурят оцеляването му и да гарантират крайната победа, като така у него се поддържа висок боен дух. На второ място, подценявайки в официалните изявления на своето ръководство значението на ядреното оръжие, Китай демонстрира независимата си позиция на международната сцена.

В същото време, убедеността на китайското военно-политическо ръководство в необходимостта страната да притежава ядрено оръжие не само че не се подлага на съмнение, но и постоянно укрепва. За това спомага и ролята, която изиграват двете тогава единствени ядрени държави в два големи локални конфликта през 50-те – Корейската война (1950-1953) и китайско-американският сблъсък в Тайванския залив (1958). Пекин е изправен пред директната заплаха на САЩ да използват ядрено оръжие срещу него, както и пред нежеланието на Москва да сподели с него ядрените си тайни. Влошаването на съветско-китайските отношения в началото на 60-те допълнително мотивират Китай на всяка цена да се сдобие с ядрено оръжие.

Показателно е, че непосредствено след първото си ядрено изпитание, през октомври 1964, Китай декларира отказ да използва пръв ядрено оръжие. Стремейки се да минимизира икономическата цена на производството на такова оръжие, Пекин се ориентира към производството най-вече на термоядрени боеприпаси и създаване на балистични ракетни с наземно базиране, както и на самолетни ядрени бомби.

Първоначалната дислокация на китайските ракетни бази, имайки предвид обсега (2000-4000 км) на наличните по онова време ракети („Дунфън-2” и „Дунфън-3”), достатъчно ясно доказва, че те са насочени предимно срещу Съветския съюз, макар че в обсега им се намират също Корейският полуостров, Япония, Тайван, Североизточна Индия и Югоизточна Азия.

От средата на  70-те, Китай започва да снабдява армията си с ракети с по-голям обсег, разположени в централните и южни райони на страната. През същия период започват и работите по създаването на балистични ракети с морско базиране, както и на междуконтинентални балистични ракети (МБР). Първите изпитания на такава ракета „Дунфън-5”, с радиус на действие до 12000 км, се осъществяват през 1980. Последвалото им разполагане в ракетни бази в централните райони на Китай, позволява те да поразяват обекти по цялата територия на Съветския съюз, САЩ и Индия .

Успешното изстрелване на балистична ракета с морско базиране става възможно едва през 1988, след което китайските въоръжени сили се сдобиват и с ракетна подводница с 12 балистични ракети на борда.

Китайската ядрена мощ

В момента, Китай разполага както със стратегическо, така и с нестратегическо ядрено оръжие. Стратегическите му ядрени сили включват стратегическите ракетни войски, стратегическата авиация и ядрено-ракетният флот. В началото на 2007, общото количество на средствата за доставка на стратегически оръжия, с които разполагат китайците, достигна 244. Стратегическите ракетни войски притежават 130 пускови установки за балистични ракети с наземно базиране. 30 от тях са за междуконтинентални балистични ракети (18 установки с „Дунфън-5Ф”, 6 – с „Дунфън-31” и 6 – с „Дунфън-31А”). Китай разполага с доста повече балистични ракети със среден радиус на действие (103), като сред тях са 11 броя „Дунфън-4”, 36 броя „Дунфън-21” и 35 броя „Дунфън-21А”. Всички китайски балистични ракети са моноблокови.

На свой ред, китайската стратегическа авиация разполага със 120 бомбардировача „Хун-6” (китайски вариант на съветския бомбардировач от 50-те ТУ-16), всеки от които може да носи по една атомна бомба Б-5, с мощност 2 Мт.

Накрая, атомният ракетен флот на Китай включва една подводница с 12 моноблокови балистични ракети „Цзюйлан-1”. Стратегическият запас на страната от ядрени бойни глави и авиационни бомби се оценява на 240-280 единици.

Информацията за мащабите и структурата на нестратегическия ядрен потенциал на Пекин е доста ограничена. Най-известен е изтребителят-бомбардировач „Цян-5”, чиито обсег на действие е 400 км и може да носи една атомна бомба с мощност от 5 до 20 кт.

Освен това, в състава на стратегическите ракетни войски има ракетни бригади с оперативно-тактически ракети „Дунфън-11А”, „Дунфън-15” и „Дунфън-15А”. В състава на сухопътните сили пък има балистични ракети с малък радиус на действие, както и артилерийски системи с ядрени снаряди и фугаси.

Смята се, че запасите на китайците от атомни бомби Б-4 е 350 единици, от ядрени бойни глави за оперативно-тактически ракети – 40, единици а от тактически ядрени боеприпаси – 120 единици.

В сравнение с другите ядрени държави, китайските ядрени сили имат ниска ядрена готовност, като причината е свързана с техническите несъвършенства на ракетно-ядрения им потенциал.

Оценявайки този потенциал, съобразно традиционната логика на другите ядрени държави, със сигурност може да се каже, че стратегическите ядрени сили на Китай не могат да се използват за подготовката и осъществяването на внезапен ядрен удар срещу такива държави, като САЩ или Русия. Същата логика ни води до извода, че в условията на криза в отношенията с всяка от тези две държави (т.е. конвенционална война), Пекин няма друг изход, освен да нанесе изпреварващ ядрен удар. Защото китайските стратегически ракетни войски са толкова уазвими, че при всеки друг вариант рискуват да бъдат унищожени само с една атака на противника, при това осъществена с конвенционални оръжия. Оттук се налага и изводът, че ключовата постановка в китайската ядрена доктрина, че страната няма да използва първа ядрено оръжие, има по-скоро декларативен характер.

В традиционната и интерпретация, тази постановка би могла да се основава единствено на концепцията за ограничения ответен ядрен удар. Последната пък се базира на наличието на такава структура и потенциал на националните ядрени сили, който би позволил да се създаде реална заплаха от нанасянето на недопустимо голяма вреда на противника, при осъществяване на ответен ядрен удар. Смята се, че при подобна ситуация вероятният противник би се въздържал от използването на ядрено оръжие или от воденето на военни действия с такъв мащаб, който да изисква употребата на ядрено оръжие.  Само че за да се реализира концепцията за ограничения ответен ядрен удар, трябва да притежаваш определено количество ядрени носители, които биха могли да оцелеят след първата ядрена атака на противника. В същото време, следва да разполагаш и с такава система за управление на стратегическите ядрени сили, която да ти позволи в тези условия да вземеш необходимото решение и да го реализираш на практика.

Добре известно е, че оцеляването на ядрените носители зависи от техния тип. Най-големи шансове в това отношение имат подводниците, но при тях е налице сериозен проблем с връзката, необходима за изпращане на съответната заповед. Ако подводницата се намира на повърхността или на малка дълбочина, тя е силно уязвима, ако пък е на по-голяма дълбочина радиовръзката с нея е възможна само в нискочестотния диапазон. В същото време, предавателите и антените, използвани за този диапазон, са с твърде големи размери и трудно биха оцелели след евентуален противников ядрен удар. Сред изходите от ситуацията е използването на предаватели и ретранслатори за нискочестотния диапазон, разположени в самолети (т.е. във въздуха). В тази връзка обаче, възниква необходимост от създаването на въздушен компонент на системата за управление на ядреното оръжие.

Въпросът за оцеляването след първия ядрен удар на противника засяга в още по-голяма степен наземния компонент на ядрените носители. То е възможно чрез създаването на силно защитени пускови ракетни шахти или пък на мобилни ракетни комплекси.

Осъществяването на всички тези комплекси от мерки за повишаване шансовете за оцеляване на китайския ядрен комплекс и способността му да нанесе ответен удар по противника изискват огромни материални разходи, както и време за практическата им реализация, което пък не позволява процесът да бъде скрит от противниковите разузнавания, колкото и затворена държава да е Китай.

Тоест, в крайна сметка излиза, че поетото от Пекин задължение да не използва пръв ядрено оръжие може и да няма чисто декларативен характер. От една страна, концепцията за ограничения ответен ядрен удар позволява да се поддържа такъв състав на стратегическите ядрени сили, който да отговаря на икономическите възможности на страната, като по този начин Китай избегне включването си в ядрената надпревара на водещите ядрени държави, а от друга – страната да се чувства достатъчно уверена по отношение гарантирането на собствената и сигурност.

Китайската ядрена философия

И все пак, не това е основното. Ядреното оръжие е крайно средство за водене на война, то е  последна и отчаяна стъпка за нанасяне на максимални поражения на противника, независимо от гигантските собствени загуби. Само че подобен подход е в пълен разрез с китайската философия за войната и победата. Истината е, че тази философия е несъвместима с използването на ядрено оръжие. Нещо повече, воденето на война с използването на оръжия за масово унищожение е съвършено безсмислен за Китай. Огромната численост на китайското население е сред основните елементи на неговата военна мощ, даваща му предимство пред всички останали държави на планетата. Използването на оръжия за масово унищожение би могло да се окаже изгодно за която и да било друга държава, чието население отстъпва по численост на китайското, но не е изгодно за самия Китай. За него, да поеме инициативата в използването на подобно оръжие означава да се лиши от едно от най-големите си предимства.

В същото време, ядрената политика на официално признатите ядрени държави (включително тези, представляващи най-голяма потенциална заплаха за Китай – САЩ и Русия) не изключва нанасянето, при определени условия, на изпреварващ ядрен удар.

Тези условия например са формулирани в основните постановки на руската военна доктрина от 1993. От една страна, за тяхна основа беше приет подходът на страните-членки на НАТО, наред с условията за гаранция за неизползването на ядрено оръжие срещу неядрени държави. От друга страна, това решение беше обусловено от разпадането на съветските въоръжени сили, незавършения процес на формиране на въоръжените сили на Русия и ограничените им възможности да водят конвенционална война. Тоест, формулирането на условията, при които беше прието за възможно нанасянето на първи ядрен удар, трябваше да предотвратят прерастването на локалните конфликти в пълномащабна война. Военната доктрина на Русия от 2000, на практика, съдържа същите условия, както и тази от 1993. Впрочем, и до днес възможностите на руските въоръжени сили още не са достигнали такова равнище, което би позволило на Москва да не се опасява от избухването на пълномащабна конвенционална война.

На свой ред, през 2001, САЩ не само затвърдиха предишните си подходи към въпроса за използването на ядреното оръжие, но и разшириха спектъра на условията за това, включвайки и възможността за нанасяне на превантивни ядрени удари. При това, за разлика от тази на Русия, ядрената политика на САЩ се диктува не от военната им слабост, а от стремежа да укрепят глобалното си превъзходство.

Общото в доктриналните постановки на Русия и САЩ е, че те, на практика, затвърждават целесъобразността от притежаване на ядрено оръжие, влизайки по този начин в противоречие с условията на Договора за неразпространение на ядрените оръжия (ДНЯО). Защото при подобен подход, перспективата за реално ядрено разоръжаване става нереална. В същото време, китайските доктринални постановки не противоречат на условията на ДНЯО.

Заключение

От казаното дотук се налага изводът, че ядрената стратегия на Китай най-добре отговаря на условията на формиращия се световен ред. От което обаче не следва, че

Пекин няма да развива и усъвършенства ядрените си сили. На първо място, срокът за експлоатация на ракетно-ядрените оръжия е ограничен и замяната им е неизбежна. Естествено, тази замяна ще бъде свързана с въвеждането на по-съвършена техника, отговаряща на новите условия.

От 2002 насам, китайските стратегически ракетни сили се снабдяват с ракетни комплекси, включващи усъвършенствани балистични ракети със среден радиус на действие „Дунфън-21А” с твърдо гориво (в сравнение с прототипа „Дунфън-21”, максималният и обсег е увеличен от 2000 до 3000 км). През 2003 беше взет на въоръжение първият мобилен ракетен комплекс с междуконтинентални балистични ракети „Дунфън-31А” (с радиус на действие 12300 км). Усилено се работи по създаването, на базата на „Дунфън-31” и „Дунфън-31А”, на нова мобилна балистична ракета със среден радиус на действие „Дунфън-25”. Според някои данни, тази ракета ще включва първата и втората степен на „Дунфън-31, 31А” и ще има радиус на действие до 4000 км. Първото изпитание на „Дунфън-25” вероятно ще се проведе до края на 2009 или в началото на 2010.

В същото време, лансираната от САЩ Система за противоракетна отбрана, стимулира Китай да приеме програма за снабдяване на стратегическите си ракети с разделящи се бойни глави, както и с устройства за преодоляване на противниковите системи за ПРО. Вече е разработена междуконтинентална балистична ракета „Дунфън-5Б” с касетъчна ядрена бойна глава.

Както изглежда, по-нататъшният ход на борбата за регионално лидерство и статутът на глобална свръхдържава могат да тласнат военно-политическото ръководство на Китай към пълен или частичен (на регионално равнище) отказ от задължението страната да не използва първа ядрено оръжие. В тази връзка, би било полезно, другите водещи ядрени държави да се откажат от онези постановки в ядрените им доктрини, които позволяват, при определени условия, те да използват първи това оръжие. Защото, докато това не се случи, шансовете да се убедят останалите държави да се откажат от плановете си да се сдобият с ядрено оръжие, остават минимални. Освен това, само при подобно развитие изискването на ДНЯО за постигане на всеобщо ядрено разоръжаване може да се превърне в реалност.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Анализирайки политическата история на Европа, можем да отбележим, че именно Старият континент е мястото, където са създадени, развити и лансирани двата основни модела на „политията”: нацията и Империята. Тук ще се опитам, акцентирайки върху втория модел, да очертая различията между тях.

За начало обаче, нека си припомним някои дати. Последният император на латинския Запад Ромул Августул е свален през 476. Остава Източната Империя. Междувременно, след разпадането на Западната Империя, се формира ново съзнание за единството на Западна Европа. След 795, папа Лъв ІІІ издава булите си вече не от името на константинополския император, а от това на Карл – крал на франките и римски патриций. Пет години по-късно (т.е. през 800), на Рождество Христово, Лъв ІІІ лично поставя на главата на Карл Велики императорската корона. Това е първото renovatio (т.е. възобновяване) на Империята. Така, в пълно съответствие с теорията за прехода на империята (translatio imperii), според която възродената, в лицето на Карл Велики, империя е продължение на Римската, завършва и пророчеството на Данаил, че четвъртата, т.е. Римската империя, наследила империите на Вавилон, Персия и Александър Македонски, ще бъде последната, след която ще дойде краят на света.

Възраждането на Западната Империя

Renovatio на Империята представлява разрив с идеята на Августин Блажени за радикалната противоположност между civitas terrenа и civitas Dei, от която пък произтича тезата за християнската империя като чиста химера. Лъв ІІІ реализира нова стратегия, чиято същност е, че в християнската империя императорът е защитник на Божия град. Получавайки короната си от папата, императорът поема задачата да възпроизведе вечния духовен, във временния светски, ред. Както е известно, тази спорна формулировка, превръщаща императора в субект на духовното управление, поставяйки го в същото време начело на светската йерархия, става причина за прословутия спор за инвеститурите (чиито връх е схватката между папа Григорий VІІ и император Хенрих ІV).

Вердюнският договор (843) узаконява разделянето на Империята на франките между тримата внуци на Карл Велики – Лотар І, Людовик Немски и Карл Плешивия, а по-късно за император бива коронован саксонският крал Хенрих І. Така Империята става чисто германска. След разпадането на държавата на Каролингите, тя отново е възстановена от германския крал Отон І. Формирана в центъра на Европа от наследниците на Отон и представителите на Франконската (салическата) династия, тя се превръща най-могъщата политическа сила, чак до средата на ХІІІ век, когато официално е преобразувана в Sacrum Romanum Imperium (Свещена Римска Империя). След 1422 към това име се добавя „на германската нация”.

Впрочем, едва ли е необходимо (освен в най-общи линии) да излагам историята на Свещената Римска германска Империя. Ще напомня само, че през цялата си история тя представлява своеобразен синтез на три основни елемента: античния, християнския и германския.

С настъпването на Ренесанса и появата на първите национални държави, идеята за Империята започва да губи силата си. Разбира се, победата, удържана от имперските сили над армията на Франсоа І, през 1525, край Павия, на пръв поглед обръща нещата. Това събитие, което навремето се възприема като „изключително велико”, възражда гибелинските настроения в Италия. Но, след смъртта на Карл V, синът му Филип не получава императорската корона и Империята отново бива сведена до едно по-скоро местно равнище. От Вестфалския мир (1648) нататък, тя все по-малко се разглежда в своето истинско достойнство и все повече – просто като конфедерация на териториални държави. Този процес на упадък продължава още век и половина, преди (на 6 април 1806) Наполеон да завърши Революцията, разрушавайки онова, което е останало от Империята. Австрийският владетел Франц ІІ се отказва от титлата си римско-германски император и така идва краят на Свещената Империя.

Какво е Империята?

На пръв поглед, отчитайки често противоречащите си употреби на думата „империя”, не е никак лесно да се формулира достатъчно ясна концепция за това понятие. В Големия енциклопедичен речник на Емил Литре (1801-1881) дефиницията му звучи като тафталогия: според него, империята е „държава, управлявана от император”. Това очевидно е неточно. Налага се да напомним, че Империята, също както градът или нацията, е форма на политическо обединение, а не форма на управление, каквито са монархията и републиката например. Което означава, че Империята a priori е съвместима с различни форми на управление. Така, член първи на Веймарската конституция включва постановката, че „германският Райх е република”. През 1973 пък, Конституционният съд в Карлсруе потвърждава без всякакво колебание, че включително и днес „германският Райх си остава субект на международното право”.

Без съмнение, най-добрият начин да се изясни същността на понятието за Империя си остава сравняването му с понятието за нация или национална държава (etat-nation), като резултат от процеса на формиране на националното самоопределение и националната принадлежност, пример за което (до известна степен) е развитието на Френското кралство.

В съвременния политически смисъл, нацията е явление, характерно за новото време. Не споделям тезата на учени като Колет Бион или Бернар Гене, според които раждането на нацията следва да се търси далеч назад във времето. Според мен, тя се базира на откровен анахронизъм: смесването на „кралското” и „националното”, формирането на националността и националното чувство и формирането на самата нация. Така зараждането на чувството за съпричастност към неограничените от родните простори пространства в епохата на войните срещу Плантагенетите във Франция (и укрепването му по време на Стогодишната война), следва да се отнесе именно към формирането на националното самоопределение и принадлежност. Не бива да се забравя обаче, че през Средните векове, понятието „нация” (от natio – т.е. раждане) има изключително етнически, а не политически, смисъл: в Сорбоната наричат нации, различните групи студенти, говорещи на един и същи език. Що се отнася да понятието „отечество” (patrie), то се появява във Франция едва по времето на хуманистите от ХVІ век (Доле, Ронсар, Дю Беле) и първоначално е свързано със средновековното обозначаване на местността или „края” (pays, pais). Патриотизмът (ако използваме тази дума не просто за да обозначим привързаността към родната земя) се въплъщава във верността към сеньора или личната преданост към краля. Самото название Франция се появява сравнително късно. От времето на Карл ІІІ, наречен „Простия”, титлата на френския крал е Rex Francorum, а изразът rex Franciae се появява едва в началото на ХІІІ век, при Филип ІІ Август, след разгрома (в битката при Мюре) на графа на Тулуза от Симон дьо Монфор, пристъпил към анексията на Аквитания и преследване на еретиците-катари.

Идеята за нацията окончателно се формира през ХVІІІ век, особено по времето на Френската революция. Тя е органично свързана с концепцията за суверенитета, изповядвана от противниците на кралския абсолютизъм и обединява онези, според чиито възгледи вече не кралят, а „нацията” трябва да олицетворява политическото единство на държавата. Тоест, „нацията” се възприема като такава абстрактна общност, в която народът може да установява и осъществява правата си, а индивидите се превръщат в граждани. Така излиза, че нацията е, преди всичко, суверенния народ, който, в най-добрия случай, делегира на краля изпълнителната власт да прилага закона, произхождащ от общата воля. На второ място, тя е населението, подчинено на една и съща държава, обитаващо една и съща територия и признаващо принадлежността си към една и съща политическа общност. И, накрая, тя е самата тази политическа общност (което, впрочем, обяснява и защо контрареволюционната традиция, доколкото се самоопределя като монархическа или аристократична, се въздържа да възхвалява нацията). Член трети на Декларацията за правата на човека и гражданина от 1789 провъзгласява, че „принципът на суверенитета същностно и изцяло се съдържа в нацията”. Неслучайно Бертран дьо Жувенал стига до извода, че: „след всичко случило се е ясно, че Революцията, както изглежда, целеше създаването на култ към нацията”.

Това кратко отклонение беше необходимо за да се осъзнае по-ясно, че когато противопоставям „Империята” и „нацията”, имам предвид съвременния смисъл на понятието за нация, а не този на Стария режим, който я предшества и в определен смисъл подготвя условията за появата и.

Империя и нация

Кое е фундаменталното различие между Империята и нацията? Преди всичко това, че Империята изначално не представлява територия, а принцип, т.е. идея. Политическият и порядък, на практика, не се определя от някакви материални фактори, нито от размерите на географската и територия, а от духовната или политико-правна идея. Погрешно е да се смята, че Империята се различава от националната държава по своите размери, т.е. че тя просто е „по-голяма от останалите нации”. Разбира се, по дефиниция, Империята покрива по-голяма територия, но същността и не е в това. Тя е, че императорската власт се основава на

факта, че императорът олицетворява нещо далеч надхвърлящо простата мощ. В качеството си на dominus mundi, той е суверен на князете и царете, т.е. може да се каже, че управлява суверените (но не и техните земи) и могъществото му надхвърля рамките на общността, която управлява. Както отбелязва Юлиус Евола, „Империята не бива да се бърка с което и да било от кралствата или нациите, влизащи в нея, защото тя е нещо качествено различно, което по принцип ги предшества и стои над всички тях”.

В същото време, Евола напомня, че „древното римско понятие imperium, освен че означава свръхестествена териториална хегемония, включва и моралното и духовно върховенство – т.нар. auctoritas”. Впрочем, по време на Средновековието съществува достатъчно ясно разграничение между auctoritas и обикновената публична политическа сила, въплътена в правните способи за нейната реализация – potestas. В средновековната империя (включително в Свещената Римска Империя), това двуединство сякаш преодолява разнородния характер на чистата власт, като имперска функция, и властта на императора, като суверен на един или друг народ. Карл Велики например, от една страна, е император, а от друга – крал на лангобардите и франките. Затова и верността към императора не означава подчинение на конкретен народ или страна. В Австро-Унгарската империя, верността към династията на Хабсбургите представлява и „фундаментална връзка между народите, които живеят в нея, заменяйки патриотизма” (Жан Беранже), т.е. тя доминира над връзките, имащи национален или конфесионален характер.

Този духовен характер на имперския принцип е в основата на прословутия спор за инвеститурите, който в продължение на дълги столетия сблъсква привържениците на папата и на императора. Лишено от първоначалното си чисто военно съдържание, създаването на Империята веднага изпълва средновековния германски свят с теологически смисъл, породен от изкривеното християнско тълкуване на римската идея за imperium. Виждайки себе си като изпълнители на вселенската свещена историческа мисия, императорите я тълкуват така: в качеството си на „свещена” институция (Sacrum imperium), Империята представлява автономна, по отношение на папството, духовна мощ. Именно в това е и основата на спора между гвелфи и гибелини.

Отхвърляйки претенциите на папата, привържениците на императора (гибелините) настояват за възстановяване на съществувалото още през Античността разделение между imperium и sacerdomum, като приемат двете сфери за еднакво важни, доколкото и двете са създадени от Бога. Това тълкуване следва римската концепция за взаимоотношенията между носителите на политическата власт и pontifex maximus, всеки от които стои над другия в областта, за която отговаря. Тоест, гледната точка на гибелините по никакъв начин не предполага подчиняването на духовната власт на императорската, а (на фона на изключителните претенции на Църквата) настоява за равен духовен статут на императорската власт. Така, за Фридрих ІІ Хохенщауфен, императорът е посредникът, чрез който в света се разпространява Божествената справедливост. Това renovation, което превръща императора в същностен източник на правото и му признава статут на „живия закон на Земята” (lex anima in terris), съдържа в себе си и същността на искането на гибелините: Империята да бъде призната за равнопоставена на папството, т.е. да се признае нейната сакрална природа и характер. В този смисъл, както подчертава Евола, противопоставянето между гвелфи и гибелини „не е само политическо, както ни учи късогледата историография: то отразява антагонизма на двете dignitates, провъзгласяващи (както едното, така и другото) принадлежността си към духовното равнище. В своя най-дълбок аспект, гибелинското движение, се придържа към тезата, че чрез земния си живот, разбиран като дисциплина, битка и съзнателно служене, индивидът може да работи за постигането на една свръхестествена цел – действайки под знака на Империята, в съответствие с нейния характер на „свръхестествена” институция”.

Оттук и упадъкът на Империята започва да се тълкува като упадък най-вече на нейното основополагащо начало и, съответно, като свеждането и към чисто териториално образувание. Когато Свещената Римска Империя на германците се оказва свързана само с принадлежащите и територии, както в Италия, така и в Германия, тя просто престава да отговаря на своето призвание. Тук е мястото да отбележа, че тази идея присъства още при Данте, за когото императорът не е нито германски, нито италиански, а „римски” в духовния смисъл, т.е. наследник на Цезър и Август. Империята (в истинския и смисъл) не може да се трансформира във „велика нация (или държава)” без това да и причини изключително сериозен ущърб, по простата причина, че в съответствие с основополагащия и принцип нито една нация не е в състояние да поеме и осъществи подобна висша функция и, дори когато се възвисява, не може да надхвърли рамките на собствените си граждански и (като цяло) частни интереси. „В своя истински смисъл – заключава Евола – империята не може да съществува без духовното си измерение. Ако то липсва, това ще бъде едно удържано със сила обединение – т.е. империализъм, елементарна и лишена от „душа” свръхструктура”.

Нацията, напротив, произтича от претенциите на кралствата да обвържат прерогативите на своя суверенитет не с принципа, а с територията. Това започва от разделянето на Каролингската империя, съгласно Вердюнския договор. Именно в този момент, Франция и Германия, вече разделени формално, се разделят и в своите исторически съдби. Германия запазва имперската традиция, докато кралството на франките (regnum Francorum), откъсвайки се от германския свят, бавно започва (по пътя на все по-големите отстъпки от страна на монархията) да се трансформира в съвременна нация. Основните етапи в угасването на каролингската династия през Х век са: 911 – в Германия, 987 – във Франция. Първият крал, избран през 987, е Хуго Капет, за който вече със сигурност може да се твърди, че не е говорел стария език на франките. Той е суверен, несвързан с имперската традиция - неслучайно в своята „Божествена комедия” Данте слага в устата му следните думи: „Аз посадих онзи гробищен корен, който с израслото от него дърво засенчи цялата християнска земя”.

Империята и националната държава

През ХІІІ и ХІV век, Френското кралство, най-вече с усилията на Филип ІІ Август (битката при Бувине, през 1214) и Филип Красивия (битката при Аняни, през 1303) се гради именно като противовес на Империята. През 1204, папа Инокентий ІІІ обявява, че „в публичната си инвеститура, френският крал не признава никаква временна власт, която да стои над неговата собствена”.

Паралелно с използването на т.нар. „троянска легенда”, с пълни сили върви работата по легитимирането на противопоставянето срещу Империята на принципа на суверенитета на националните кралства и правото им да не се съобразяват с интереси, различни от техните собствени. В това отношение, както много точно отбелязва Карл Шмит, особено важна роля играе школата на легистите (т.е. познавачите на римското право). Именно, тя, в средата на ХІІІ век, формулира доктрината, според която „кралят на Франция, който не признава, в своята временна власт, никой над себе си, вече не се подчинява на империята и следва да се смята за pinceps in regno suo”. През ХІV-ХV век, тази доктрина е развита от Пиер Дюбоа и Гийом дьо Ногаре.

Провъзгласявайки се за „император в собственото си кралство (rex imperator in regno suo), кралят противопоставя териториалния си суверенитет на духовното върховенство на Империята и своята чисто временна власт на имперската духовна власт. Паралелно с това, легистите пристъпват към централизация и ограничаване на местните свободи и феодалните права на аристокрацията. Тоест, те формират един, по-същество, буржоазен правов ред, при който рационално обоснованият и признат за всеобща норма закон се поставя в служба единствено на държавната мощ. Правото се трансформира в конкретни закони, кодифицирани от държавата. През ХVІ век кралската формулировка за „императора в своето кралство” вече пряко се асоциира с новата концепция за суверенитета, разработена от Жан Боден. Франция, както констатира Боден, е първата държава в света, създала еманципиран от средновековния модел обществен ред.

Това, което се случва по-нататък, е известно. Във Франция прогресивно се налага национален режим, под двойния знак на централизиращият абсолютизъм и възхода на буржоазните класи. Основната роля в този процес принадлежи на държавата: когато Людовик ХІV казва „Държавата, това съм аз”, има предвид, че не съществува нищо по-висше от въплътената в собственото му личност държава. Именно държавата поражда нацията във Франция, която, на свой ред, ражда френския народ, докато през Новото време, в държавите с имперска традиция, народът създава нацията, а тя, на свой ред – държавата. Тези два процеса на историческо строителство са съвършено противоположни. Както често се казва, историята на Франция е постоянна борба срещу Империята – светската политика на френската монархия винаги е насочена към раздробяването на германското и италианското пространства. След 1792, френската република преследва същите цели: борба против Австрийския императорски дом и завоюването на Рейн. Но противоположността между духовния принцип и териториалната власт не се изчерпва с това. Налице е съществена разлика между това, как Империята създава политическото единство и как това се прави от нацията.

Единството на Империята не е механично, а сложносъставно, органично, обхващащо съвкупността на държавите. В самия начин на въплъщаване на своя принцип, Империята постига единството си именно на тази основа. Ако нацията поражда, или си поставя задачата да формира собствена култура, Империята обхваща различни култури. Ако нацията търси пътя за сближаване между народа и държавата, империята обединява различни народи и общият и закон е автономия и уважение към различията. На най-високо ниво, Империята се разглежда като обединител (но не потисник) на цялото разнообразие от култури, етноси и народи, което включва. Тя изгражда цялото така, че то се оказва по-здраво от отделните, съставляващи го части. Империята, се опира повече на самите народи, отколкото на държавата, тя се стреми към обединяването им в общност на съдбата, без да я свежда до идентичността. Това е класическият образ universitas, противоположен на societas на унитарното и централизирано национално кралство.

Имперският принцип е призван да примири единството и множествеността, универсалното и частното. Мьолер ван ден Брук представя Империята като единство на противоположностите, т.е. като сила, която взаимно ги удържа. На свой ред, Юлиус Евола дефинира Империята като „свръхнационална организация, чието единство не позволява на всичко онова, което тя обединява, да се разпадне до нивото на етническата и културна множественост”. Според него, имперският принцип позволява „трансформирането на множеството от различни етнически и културни елементи във висш принцип, предшестващ техните, произлизащи единствено от чувствената реалност, различия”. Тоест, става дума не за унищожаването на различията, а за тяхната интеграция.

В епохата на апогея на Империята, Рим първоначално лансира идеята (принципа), позволяващ обединяването на различни народи, без това да налага смяната на изповядваната от тях религия или унищожаването на самобитността им. Принципът imperium, който се проявява още в републиканския Рим, отразява волята за налагането на ред и космическа хармония (които вечно са застрашени) на земята. Римската империя признава, освен своите, и другите богове (познати и непознати), това се отнася и до политическия ред. Империята признава чуждите култове и правни норми. Всеки народ е свободен да се организира, съобразно традиционната си правна концепция. Римското jus засяга само отношенията между индивидите, принадлежащи към различни народи, или отношенията между градовете. Тоест, можеш да си римски гражданин (civis romanus sum), без да губиш националността си.

Това различие, което на практика е чуждо на духа на националната държава, се възражда в германската Свещена Римска империя. Като наднационално образувание, средновековният Райх има фундаментално плуралистичен характер. Той съхранява частния живот и частното право на хората. Ако използваме съвременния език, става дума за „федерализъм”, позволяващ да се уважават правата на малцинствата. Нека напомня, че в Австро-Унгарската империя (като оставим настрана факта, че тя функционира достатъчно ефективно в продължение на дълги столетия) мнозинството от населението (60%) са представители на различни малцинства – италианци, румънци, евреи, сърби, украинци, германци, поляци, чехи, хървати, унгарци. Жан Беранже, който е изследвал нейната история, отбелязва, че „Хабсбургите винаги са били безразлични към концепцията за националната държава”, до степен, че империята, създадена от Австрийския Дом, съзнателно се отказва от създаването на „австрийска нация”, формирала се едва през ХХ век.

Що се отнася до националното кралство, то, напротив, винаги следва непреодолимата тенденция към централизация и хомогенизация. Още от самото начало, заемането на определено пространство от националната държава винаги се съпътства от делимитация на територията, върху която се осъществява хомогенният и политически суверенитет. Първоначално тази еднородност се постига чрез правото, т.е. териториалното единство се постига с помощта на унифицираните правни норми. В тази връзка, вече споменах по-горе за ролята на легистите. Светската борба на монархията против феодалната власт (особено по времето на Людовик ХІ), унищожаването на аквитанската цивилизация, утвърденият по времето на Ришельо принцип на централизацията – всичко тези действия имат един и същи смисъл.

В тази връзка, ХІV и ХV век се характеризират с наистина фундаментален поврат. Именно по онова време, когато държавата излиза победител от борбата с феодалната аристокрация и утвърждава съюза си с буржоазията, може наистина да се говори и за появата на централизиран правов ред. Паралелно с това, в икономическата сфера, всичко способства за „националното пробуждане”, отговарящо на стремежа на държавата да максимизира, с помощта на монетизацията на обмена (непазарния, този между общините, както и глобите), данъчните си постъпления.

„Националната държава – посочва Пиер Ранвалон – е начин за обединяване и артикулиране на глобалното пространство. По същия начин, пазарът е, преди всичко, средство за въвеждане на ред и структуриране на социалното пространство, и едва на второ място – механизъм за децентрализирано регулиране на икономическата дейност, чрез системата от данъци и такси. От тази гледна точка, националната държава е процес на социализация на индивидите в пространството. Това е възможно само в атомизираните общества, в които индивидът се разглежда като самостоятелна единица. В пространството, където обществото се разгръща като глобално социално битие, не са възможни (както социологически, така и икономически) нито националната държава, нито пазарът”.

Няма съмнение, че монархическият абсолютизъм подготвя почвата за националните буржоазни революции. Революцията става неизбежна още след като Людовик ХІV сломява и последната съпротива на благородническото съсловие, а буржоазията, на свой ред, съумява да си извоюва автономия. Няма съмнение и, че Революцията, в много отношения, просто поставя акцента върху появилите се още при предишния режим възможности. Именно това констатира и Токвил, когато пише, че: „Френската революция, по същество, само разви всичко онова, което съществуваше и преди нея. Французите вече имаха най-силно централизираната власт в света и Революцията само направи тази власт по-успешна, по-силна и по-смела”.

Както при монархията, така и при Републиката, логиката на националната държава, на практика, води до ликвидирането на всички прегради между централната власт и индивидите. Тя се стреми към унитарна интеграция на последните, т.е. подчиняването им на едни и същи закони, ограничаване и ерозиране на малцинствените общности, говорещи на собствения си език и съхраняващи своята култура и обичайно право. Властта на държавата се осъществява над индивидуалните субекти, ето защо тя непрекъснато руши или ограничава прерогативите на всички видове опосредствена социализация: семейните кланове, селските общини, братствата, цеховете и т.н. Забраната на корпорациите от 1791 (законът на Льо Шапелие) има своя прецедент в забраната, наложена през 1539 от крал Франсоа І „на всички цехове и занаятчийски общности в цялото кралство” – едно решение, превърнало калфите в длъжници. След революцията тези тенденции само се усилват. Разделянето на територията на, повече или по-малко, равни по площ департаменти, борбата срещу „провинциалния дух”, потискането на регионализма, регионалните езици и местните наречия, въвеждането на единна система от мерки и теглилки – всичко това води до унификация. Повтаряйки познатата дефиниция на Фердинанд Тьониес, можем да кажем, че съвременната нация възниква върху основите на едно общество, което на свой ред е възникнало от руините на старите общности.

Тази индивидуалистична съставляваща на националните държави има фундаментален характер. Империята изисква подкрепа за общностите; нацията, следвайки собствената си логика, признава само индивидите. В Империята, поданството може да бъде и опосредствано от различни междинни структури, докато принадлежността към нацията е само пряка, т.е. без всякакво отношение към местните образователни или други структури.

По своята същност, монархическата централизация е юридическа и политическа, тя отразява единствено държавното строителство. На свой ред, революционната централизация, съпровождаща възникването на съвременната нация, отива още по-далеч. Тя директно „продуцира нацията”, пораждайки непознати преди това социални учреждения. Така държавата се превръща в „производител на социалното”, който при това е монополист: върху развалините на унищожените „посреднически” структури тя установява общества на равни, в гражданско отношение, граждани. Жан Бешлер отбелязва, че „нацията приема посредническите структури за маловажни по отношение на гражданството и се стреми да ги направи вторични и подчинени”. До същата констатация стига и Луи Дюмон, според когото: „Нацията, в точния съвременен смисъл на това понятие, както и национализмът – като нещо различно от обикновения патриотизъм – исторически произтичат от индивидуализма, като ценност. В точния си смисъл, нацията е тип глобално общество, съответстващ на господството на индивидуализма, като ценност. Едното и другото не само са паралелни, в исторически план, но и са взаимнозависими, т.е. може да се каже, че нацията е глобална общност, състояща се от хора, които се определят като индивиди”.

На този индивидуализъм, формиращ логиката на националната държава, се противопоставя холизмът на имперската конструкция, в която на индивида не се отнема неговата естествена или културна принадлежност. В Империята, гражданството (поданството) включва различни националности. В националната държава, напротив, тези две понятия са синоними: именно принадлежността към нацията определя и гражданството. Пиер Фужейрола резюмира това така: „При разрива си със средновековните общества, имащи двуполюсна (етническа и религиозна) идентичност, съвременните нации се изграждат като затворени общности с единна официална, установена за техните граждани идентичност. Оттук следва и, че нацията, още в самото начало, представлява анти-Империя. В основата на появата на холандската държава е разривът с Хабсбургската империя, в основата на съвременна Англия е разривът с Рим и налагането на национална (англиканска) религия. На свой ред, Франция се формира като национално обединение против Романо-германската империя, а като нация възниква изключително в резултат на борбата си с традиционните сили в цяла Европа.

Нека добавим и, че, в противоположност на нациите, които в продължение на векове се ограждат с все по-непроницаеми граници, Империята не представлява „затворена тоталност”. По самата си природа, нейните граници са подвижни и временни. Впрочем, както е известно, първоначалното значение на думата граница има изключително военен смисъл – като фронтова линия.

Във Франция, по време на управлението на Людовик Х, думата „граница” заменя разпространения преди това термин „марка”. Изминават обаче още четири века преди тази дума окончателно да започне да обозначава дилимитацията на държавните територии, в съвременния и смисъл. Тук е мястото да посоча и, че идеята за „естествената граница”, която понякога се използва от легистите, през ХV век, напук на някои твърдения, никога не е определяла външната политика на монархията и съвсем погрешно се приписва на Ришельо или дори на Вобан. Истината е, че едва по време на Революцията френската нация систематично започва да употребява понятието „естествени граници”. Така, жирондистите в Конвента го използват за да фиксират източната граница по левия бряг на Рейн, както и за да оправдаят политиката на анексии. Пак по времето на Революцията, якобинската идея, според която границите на държавата следва да съвпадат с езиковите граници, както и с тези на политическата юрисдикция и на нацията, започват да се разпространяват от Франция из цяла Европа. Накрая, именно Конвентът (колкото и да е парадоксално) формулира развитата по-късно от Морас идея за „вътрешните чужденци”, обозначавайки по този начин аристокрацията, в качеството и на защитник на дискредитиралата се стара политическа система – така, Барер, който твърди, че „аристократите въобще нямат отечество”, ги нарича „чужденците сред нас”.

Империята и универсализмът

Макар че е универсална, по принцип и по призвание, Империята, въпреки това, не е универсалистки феномен, в съвременното значение на това понятие. Нейната универсалност не означава претенции тя да се разпростре върху цялата планета. Разширяването на пределите и се свежда по-скоро до справедливото устройство на вътрешното пространство на дадена цивилизация, до федеративното обединение на народите на основата на конкретното политическо устройство, изключвайки перспективата за поглъщането на един от друг народ. Така или иначе, но от тази гледна точка Империята се различава от хипотетичната Световна държава, или от идеята, че съществуват универсално приемливи, винаги и навсякъде, политико-юридически принципи.

Универсализмът (който е пряко свързан с индивидуализма) израства, по-скоро, от същия индивидуалистичен корен на националната държава, като основа на съвременния политически универсализъм. Истината е, че, както сочи и историческият опит, национализмът много често приема формата на един раздут до планетарни размери, етноцентризъм. Тук е мястото да напомня, че френската нация се представя за „най-универсалната измежду всички нации”, като тази универсалност произтича от първоначалния национален модел, предполагащ разпространението на поставените в основата му принципи по целия свят. В епохата, когато Франция се смята за „най-голямата дъщеря на Църквата”, в своята “Gesta Dei per Francois”, монахът Гибер дьо Ножан представя франките като „инструмент на Бога”. След 1792, революционният империализъм намира израз в опитите за налагане на идеята за нацията в цяла Европа. Оттогава насам винаги е имало достатъчно хора, опитващи се да ни убедят, че френската идея за нацията е подчинена на „идеята за човечеството” и тъкмо това я прави, в частност, толкова „толерантна”. Подобна претенция обаче поражда сериозно съмнение, защото тя лесно може да се обърне: ако нацията е подчинена на човечеството, то и човечеството е подчинено на нацията, от което пък се налага изводът, че който е против тази теза, той очевидно е враг на човечеството.

Казаното дотук позволява да разберем, защо названието „Империя” може да се отнася само до такива исторически конструкции, като Римската империя, Византийската империя, Свещената римско-германска империя, или Османската империя. В този смисъл, със сигурност не са империи и държавата на Наполеон, и нацисткият Трети Райх, и британската и френската колониални империи, нито пък съвременните империалистически образувания от американски или съветски тип.

Много е трудно да се нарекат империи образувания, заети изключително с простия процес на разширяване на собствената си национална територия. Подобни съвременни „велики държави” не са империи, а просто големи нации, стремящи се към разширяване на сегашните си граници с помощта на военни, политически, икономически или други завоевания.

В епохата на Наполеон, „Империята” (термин, с който са започнали да обозначават френската монархия още преди 1789, но влагайки в него единствено смисъла на „държава”) е просто национално-държавно образувание, опитващо да се утвърди в Европа, като велика държава-хегемон. На свой ред, империята на Бисмарк, даваща приоритет на държавата, се стреми просто към създаването на германска нация. Държавно-националният характер на Третия Райх е констатиран още от Александър Кожев, който отбелязва, че нацисткия лозунг Ein Reich, Ein Volk, Ein Fihrer е просто немския превод (макар и лош) на лозунга на Френската революция за единната и неделима Република. Враждебността на Третия Райх към истинската идея за Империята се проявява, включително и в критиката срещу „посредническите учреждения” и „съсловията”. Известно е също, че в съветската „империя” винаги е доминирал централисткият и ограничаващ подход, налагащ унификацията на политико-икономическото пространство и ограничаването на местните културни права. Що се отнася до американския „модел”, целящ превръщането на целия свят в еднородна система на материално потребление и технико-икономически практики, много е трудно да се посочи, каква идея, т.е. какъв наистина духовен принцип, тя е в състояние да провъзгласи.

„Великите държави” ipso facto не са империи. Нещо повече, единствено от името на Империята е възможна адекватната критика на съвременния империализъм, в различните му форми. Именно така разсъждава и Юлиус Евола, подчертавайки, че „Без „обичаите и традиционните форми” нито една нация не може да разчита на успешна и легитимна имперска мисия. Не е възможно да разчиташ само на националните си характеристики и в същото време да претендираш (стъпвайки на тази основа) да доминираш над света и дори над другите светове”. И по-нататък: „Ако „империалистическите” стремежи в съвременната епоха претърпяха крах, а върху руините им останаха освободените от тях народи (което се превърна в източник на всевъзможни бедствия за тях), причината за подобно развитие е най-вече в липсата на каквато и да било наистина духовна, свръхполитическа и свръхестествена стихия и замяната и с насилие (по-мощно, но със същите характеристики като противопоставящата му се сила) и с простото подчиняване на останалите. Ако империята не е сакрална, това не е империя, а раков тумор, атакуващ разнообразните функции на живия организъм”.

Съвременният контекст на имперската идея

За какво обаче могат да ни послужат днес всички тези размишления за същността на Империята? Дали опитите да си я представим или да я „призовем” от миналото не са просто химера? Възможно е. Случайно ли е обаче, че винаги когато някой се опитва да лансира модел, който да преодолее националната държава, се обръща към опита на Римската империя? Случайно ли е, че когато политическата мисъл попада в задънена улица, отново може да я мобилизира именно идеята за Империята (Reichgedanke)? В края на краищата, нима същата тази идея за Империята не стои в основата на сегашните дебати за европейското строителство (т.е. за модела на обединена Европа)?

Наистина ли националната държава е непреодолима. Мнозина смятат така, при това не само в средите на левицата, но и на десницата. Сред последните е и Шарл Морас, според когото нацията е „най-широкото от съществуващите във времето обществени обединения, а също най-здравото и пълноценното”, добавяйки, че „в политическата сфера няма нищо по-широко от понятието за нация”. Между другото, когато започва Втората световна война, един от най-старите му ученици Тиери Мулниер го репликира така: „култът към нацията не е отговор, а бягство, или нещо повече – съмнително обръщане към чисто вътрешни проблеми”. Днес от съществено значение е най-вече това, какво представлява светът, отвъд пределите на националната държава. Това, чиято сфера на действие минава през множество разриви. И чиито отговор е появата на нови социални движения, устойчивият регионализъм и автономизъм, в новите и уж непознати преди форми на общност, които обаче често се оказват подобни на разрушените в миналото форми на опосредствената социализация. На всичкото отгоре, националната държава е подложена на силен натиск „отгоре”. Тя губи сили в резултат от развитието на международната конкуренция, появата на международни и общоевропейски обединения, междуправителствени бюрокрации, научно-технически структури, планетарни медийни корпорации и международни групи за натиск. Паралелно, е все по-очевидна ориентацията на националните икономики „навън”, за сметка на вътрешните пазари, посредством формирането на съвместни предприятия и транснационални компании, борсовите операции и световните микронатрупвания.

В страните от Третия свят, националните държави, които са лишени от какъвто и да било исторически фундамент, все повече се очертават като лошо изпълнено копие на западните. Дългосрочната жизнеспособност на „нациите” от Черна Африка или Близкия изток (без да конкретизирам) става все по-съмнителна с всеки изминал ден. Както е известно, тези държави възникват върху произволно очертани от колониалните държави територии, което е направено без всякакво съобразяване с местните исторически, религиозни и културни реалности. Разрушаването на Османската империя, също както и на Австро-Унгария, осъществено в резултат на Севърския и Версайския договори, имат катастрофални последици, които се усещат до днес, за което говорят войните в Залива и сътресенията в Централна и Югоизточна Европа.

На фона на всичко това, няма как да не се обърнем към идеята за Империята, като алтернативен модел на националната държава. В това отношение са налице редица ясни знаци. Сред тях е обединението на Германия, нарастващият интерес към модела на Австро-Унгария и възраждането на старото понятие за Mitteleuropa. Връщането към имперския модел е обективна необходимост. По-горе вече цитирах Александър Кожев. Много интересен е написаният от него още през 1945, но публикуван едва петдесет години по-късно текст, в който той призовава към създаването на „латинска империя”, посочвайки, че идеята за Империята е алтернатива, от една страна, на националната държава, а от друга – на абстрактния универсализъм. „Либерализмът – подчертава Кожев – не е в състояние да си представи никаква политическа цялост, отвъд нацията. В същото време, интернационализмът също бърка, като не вижда никаква жизнеспособна общност, освен човечеството, като цяло. Затова не ни остава нищо друго, освен да преоткрием междинната политическа реалност на империите, като съюзи и котел за претопяване на съвместимите една с друга нации, т.е. като една съвсем съвременна политическа реалност”.

Европа се стреми към политическо единство. Но това политическо единство не може да се изгради по националистическия якобински модел, без това да унищожи богатството и разнообразието на отделните и елементи. Още по-малко може да го постигне икономическият наднационализъм, за който мечтаят брюкселските технократи. Европа не може да бъде изградена по друг начин, освен по федерален модел, базиращ се на обща идея, общ проект, общ принцип, т.е. в крайна сметка, по имперски модел.

Този модел ще позволи разрешаването на проблемите на регионалните култури, националните малцинство и местните автономии, които не могат да получат вярно решение в рамките на националната държава. В същото време, той би позволил да се преосмисли (наред с въпросите, касаещи неконтролируемата имиграция) проблематиката на съотношението между гражданство и националност. Би позволил също да се преодолеят опасностите, свързани с етнолингвистичния иредентизъм, конвулсивния национализъм и якобинстващия расизъм. В крайна сметка, този модел би гарантирал (благодарение на решаващата роля, която отрежда на определянето на автономията) достатъчно пространство за механизмите на пряката демокрация.

Днес много се говори за новия световен ред. Вероятно, такъв нов ред действително е необходим. Само че по кой модел следва да се изгражда? Дали по този на планетарния потребител, човека-машина, или съобразявайки се с организационното разнообразие на живите народи? Дали планетата ще бъде унифицирана с помощта на такива съмнителни инструменти, като транснационалния капитал и империализма от американски тип? Или, хората все пак ще преоткрият себе си в своите вярвания, традиции, начини на живот, т.е. в своите уникални за всеки отделен случай пътища на винаги необходимата съпротива срещу унификацията.

Безусловно, днешна Европа продължава да е блокирана и трудно можем да различим дори началото на пътя към възможното обновяване на имперската идея. Но тази идея съществува и трябва просто да открие съвременната си форма. Навремето Юлиус Евола отбелязва, че: „не общата територия, не общият език, дори не общата кръв формират Отечеството, а обединението около общата идея”. Което доста напомня за девиза на френския пълководец от времето на Стогодишната война Луи д’Естутвил, според когото: „където са честта и верността, там е и Отечеството”. Идеята на нацията е, че само своето е достойно за възхищение. Идеята на Империята пък е, че само достойното е свое.

 

* Авторът е известен философ и геополитик, член на Френската академия. Смята се за идеолог на „новата десница” в Европа

{rt}

Известният американски интелектуалец, историк и политолог от еврейски произход Пол Едуард Годфрид се смята за един от идеолозите на т.нар. „палеоконсерватизъм” в САЩ. Той е роден през 1941 и е професор в Колежа на Елизабеттаун, Пенсилвания, както и в Института „Лудвиг фон Мизес”. Близък приятел и идеен вдъхновител на редица известни политици и интелектуалци, сред които са Ричард Никсън, Патрик Бюкенън, Джон Лукач, Кристофър Лаш и Мъри Ротбард. В средите на американските консерватори и Републиканската партия, Готфрид се откроява като един от най-твърдите противници на „неоконсерватизма”, олицетворяван от доскорошния президент Буш-младши. Автор е на десетки книги, по-известни от които са: „Консервативното движение” (1988), „Карл Шмит: политика и теория” (1990), „Мултикултурализмът и Политиката на вината: към светска теокрация” (2001), „Странната смърт на марксизма: европейската левица през новото хилядолетие” (2005) и „Консерватизмът в Америка” (2009).

-          Проф. Готфрид, каква, според Вас, е ролята на либералните интелектуалци в съвременното западно общество?

-          Либерални интелектуалци удържаха победа и днес контролират почти всички сфери на обществения живот в западните общества. Впрочем, на тази тема са посветени и почти всичките ми книги. Нещо повече, последната от тях („Консерватизмът в Америка”) е изцяло посветена на анализа на пътя, изминат от западните интелектуалци в щурма им към властта.

Идеите на политическата коректност и мултикултурализма, лансирани и яростно отстоявани от либералните интелектуалци, доминират в повечето западни държави и, както самият аз съм убеден, постепенно разрушават западното общество. Заплахата, която представляват тези идеи, е по-страшна от сегашната икономическа криза, защото инициираните от тях процеси са необратими. Скоро на Запада ще се наложи да се сблъска лице в лице с ислямските фанатици и то не в Афганистан и Ирак, а в благополучните доскоро държави от Западна и Централна Европа и Северна Америка. Не знам, доколко тези тенденции в развитието на западната цивилизация се усещат в България, защото източноевропейските страни изостават в развитието си от своите „по-цивилизовани” партньори с доста години, затова населението им едва ли може да си представи мащабите на културната катастрофа, която е поразила днес Запада.

-          Доколко е в състояние един либерален интелектуалец да подкрепи твърдите действия на властта в собствената си страна, мотивирани от необходимостта да се гарантира националната и сигурност? Съществува ли въобще комуникация между онези, които подкрепят твърдата политика на държавата, и техните опоненти?

-          Мнозинството либерални интелектуалци не разбират особено проблемите на националната сигурност. Те симпатизират на мюсюлманите, защото ненавиждат обществото, основано на християнските ценности. За тях, мюсюлманите са хора, които могат да ни обогатят културно и да сложат край на християнската доминация, а тъкмо това желаят въпросните интелектуалци, като в по-голяма степен това се отнася за европейските, а не толкова за американските им представители. Известно изключение в това отношение е може би само неоконсервативното движение. Само че принадлежащите към него не са достатъчно последователни в своята позиция. От една страна, те фанатично защитават необходимостта да бъде подкрепен Израел в борбата му със световния „ислямски фашизъм”, а от друга – се обявяват за отваряне на границите на САЩ с централноамериканските държави.

Що се отнася до спора между „либералите” и т.нар. „държавници” относно политиката в сферата на националната сигурност, следва да отбележа, че въобще не се води полемика по нито един наистина сериозен въпрос. Мнозина у нас, в Америка критикуват Русия или Турция, че не могат да гарантират, в достатъчна степен, свободата на словото например. В същото време, дори в такава уж демократична държава, каквато претендират да са САЩ, никой не се осмелява да защитава публично гледна точка, различаваща се от официалната, по ключови въпроси, от чието решение зависи оцеляването на нацията. Нещо повече, в редица западноевропейски страни, отстояването на подобна гледна точка, може да те вкара в затвора. В Германия например, всяка проява на „политическа некоректност” официално се преследва от закона. В днешна Великобритания, смятана за родина на либерализма, интелектуалната свобода доста напомня онази в Съветския съюз, по времето на Сталин.

Що се отнася до свободата в САЩ, собствената ми съдба е пример, че такава липсва. Вече съм на 67 години, но все още преподавам в малък колеж. И въпреки че съм написал толкова много книги, именно защото се бунтувам срещу фалшивата политическа коректност, не мога да разчитам на работа в някой престижен американски университет. Затова ми се налага да чета лекции почти изключително в държави от Източна Европа, тъй като в Западна, рискувам да стана обект на съдебно преследване.

-          Може ли да се твърди, че на Запад съществува непредолима пропаст между либералните академични среди и политическите кръгове?

-          Съвременната западна интелигенция представлява своеобразен постбуржоазен феномен. Продължително време доминираща класа на Запад беше буржоазията, която обаче постепенно бе изместена от класата на мениджърите. Последната, в името на демокрацията, реализира редица социални програми, превръщайки се по този начин в защитник на етническите, религиозни и други малцинства, които дълго време се смятаха за аутсайдери в буржоазното общество. На свой ред, интелектуалните и университетските кръгове започнаха активно да лансират идеята, че такива групи, като етническите малцинства, хомосексуалистите, транссексуалните, а днес и мюсюлманите, са жертви на бялото християнско население. Това доведе до конструирането на своеобразна „култура на жертвата”, която продължава да се подкрепя от държавните структури, медиите, университетите и съдебната система. При това, списъкът на „жертвите” постоянно нараства, самите „жертви” се ползват с покровителството на държавата, а либералните интелектуалци се превърнаха в техни опекуни и защитници. Тоест, не може да се говори, че между тези интелектуалци и държавата съществува някаква непреодолима пропаст. Великолепен пример за това е т.нар. „неоконсерватизъм”. От една страна, неоконсерваторите дълго време определяха политическия живот в САЩ, а от друга – те са в центъра на американския културен живот. Нещо повече, именно те определят съдържанието му, тъй като към неоконсервативния лагер принадлежат не само много университетски преподаватели, но и водещи журналисти, които в идеологически план се сливат с академичните среди.

Нещо повече, мнозинството съвременни американски политици са възпитаници на елитните университети – Харвард, Йейл, Бъркли, където огромно влияние им е оказала либералната интелигенция. Всеки, който попадне в някой от елитните ни университети, или дори в централния университет на своя щат, неизбежно попада под това влияние, което след това допълнително се усилва от идеите, лансирани от големите американски медии, действащи в симбиозен синхрон с университетските либерали. Американските политици ужасно се страхуват от медиите и, ако последните се обявяват против расизма, сексизма, хомофобията и т.н., политиците автоматично и без да се замислят заемат същата позиция. Те никога не биха се осмелили да защитят някаква различна гледна точка.

Днес политическата коректност е проникнала във всяка клетка на политическата и бюрократична система на САЩ. В този смисъл не бих очаквал кой знае какво и от новата администрация на Обама. Тя няма да съумее да се справи с предизвикателствата пред националната сигурност, следва да отбележа обаче, че в западноевропейските държави ситуацията е още по-лоша. И всичко това е резултат от влиянието на либералните интелектуалци, което е изключително дълбоко и вече е формирало съвременната политическа култура на Запада. Лично аз например, често имам проблеми, защото в някои свои анализи и интервюта съм си позволил да дам висока оценка на руския премиер Владимир Путин. Смятам го за силен лидер, който решава въпросите на сигурността така, както преценява за нужно. В САЩ няма такива политици, затова си мисля, че ни чакат огромни проблеми в сферата на националната сигурност.

-          В същото време са налице все повече доказателство, че влиянието на видните леви интелектуалци (от типа на покойния Сартър) в западните общества непрекъснато спада. Съгласен ли сте с това?

-          Жан-Пол Сартър изпълняваше във Франция ролята на дразнител, която, поне според мен, е и основната функция на всеки интелектуалец. Френските леви интелектуалци съумяха да поставят под свой контрол доста медии, като например Le Monde, който навремето беше доста консервативен вестник, а сега поощрява проникването на мюсюлманите във властта. Не смятам, че влиянието на левите и либералните интелектуалци на Запад е спаднало, напротив, сигурен съм, че съвременните леви и либерални интелектуалци са много по-радикалн и опасни, от когато и да било преди. Илюзиите, че влиянието им спада се дължат на факта, че днес това влияние придобива по-общ и размит характер, отколкото в миналото.

-          И все пак, не смятате ли, че левите и либерални интелектуалци на Запад са склонни да преразгледат някои от предишните си идеи?

-          Интелектуалците много грижливо се отнасят към идеите си. В момента например работя върху една статия, посветена на известния американски историк Ерик Фонер. И той, и семейството му някога бяха сталинисти. Самият Фонер и днес открито защитава Сталин, представяйки критиците на съветския диктатор за фашисти и десни екстремисти. Въпреки тези си възгледи обаче, и благодарение именно на „политическата коректност”, той успя да направи блестяща кариера. Днес Фонер е на 66 и е сред най-високо платените съвременни историци, а освен това притежава практически всички правителствени награди, които би могъл да получи един американски историк. Всъщност, популярността му в значителна степен се дължи на факта, че представя Американската комунистическа партия като организация на смели реформатори, борещи се за правата на афроамериканците, като целта му е да накара американците да се срамуват заради потисничеството на чернокожите в миналото.

Въпреки че Фонер е социалист до мозъка на костите си, в САЩ той се ползва с поразително влияние, както сред демократите, така и сред републиканците. Така, неоконсерваторът Карл Роув го обяви за „любимия си историк”. Тоест, Фонер няма репутация на крайно ляв историк, напротив, смятат го за общ любимец, само защото достатъчно умело разиграва картата на мултикултурната политическа коректност. Той е типичен пример за интелектуалец, ползващ се с колосално влияние в САЩ и то в целия политически спектър, защото политическите групи, принадлежащи към противоположните полюси на този спектър, постепенно се сливат, превръщайки се в мултикултурни и политически коректни. Управляващите, също както и ляво либералните интелектуалци, смятат, че САЩ са длъжни да помагат на Третия свят, да отворят страната за потоците имигранти и да се извинят на цялото човечество за расисткото си минало.

Що се отнася за споменатия от вас спад на интереса към либерализма сред съвременните интелектуалци, проблемът тук е, че интелектуалците постоянно променят смисъла на самото понятие „либерализъм”. То отдавна е загубило постоянното си значение. Ако днес някой ме попита, дали съм либерал, ще му отговоря „да, аз съм либерал, само че подкрепям либералния модел, създаден през ХІХ век”. А той няма нищо общо с днешния либерализъм.

-          Не смятате ли, че острата критика на умерено-авторитарните режими от страна на левите интелектуалци, в началото на ХХ век, и участието им в борбата срещу тях, е довела до появата на още по-агресивни тирании, както в случая с Германия например? И дали, критикувайки съвременните „недемократични правителства”, днешните ляво либерални интелектуалци не допускат същите грешки?

-          Мисля че тук има малко недоразумение. Съвременните американски либерални интелектуалци не са основните критици на китайското или руското правителства. Те са най-критикувани от неоконсерваторите, именно те демонстрират агресивен национализъм и искат голяма война с Русия. Либералните интелектуалци, които подкрепиха Обама, стоят на съвършено различни позиции. В момента те са прекалено ангажирани с лансирането на нови социални програми в САЩ. Ако обаче президент на САЩ беше станал Джон Маккейн, може би вече щяхме да сме в сериозен конфликт с Москва. Така че агресивното поведение и яростната критика на умерено-авторитарните режими са характерни не само и не толкова за либералните интелектуалци, а за неоконсерваторите.

{rt}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.5 2020

списание Геополитика бр.5 2020 - Поръчай онлайн