23
Пет, Окт
5 New Articles

Вече от доста години насам, в различни държави по света се появяват множество книги, статии, репортажи, телевизионни  филми и радиопредавания, посветени на борбата за мир в Близкия изток. За този мир се борят толкова отдавна и толкова упорито, че можем само да се учудваме, защо още не е настъпил. Струва ми се, че една от най-контрапродуктивните идеи в тази връзка беше прословутата теза за уж неразрешимия „конфликт между цивилизациите”. Защото, ако се вгледаме по-внимателно, няма как да не видим, че националните идеи на евреите и палестинските араби са сходни в далеч по-голяма степен, отколкото са склонни да признаят политиците-националисти от двата народа.

Пръснатите по света народи

Израелците, или по-точно израелските евреи (да не забравяме, че почти една четвърт от гражданите на тази страна имат друга националност), са част от еврейския народ, който, в голямото си мнозинство, все още продължава да е пръснат по света. В подобна ситуация (т.е. на „пръснат по света народ”) са и палестинските араби, както впрочем и някои други етноконфесионални групи. Така, продължителното съществуване на Ирландия като английска колония, а след това и като част от Обединеното кралство Великобритания и Ирландия, води до появата на пръсната по света ирландска диаспора, много малка част от която обитава Зеления остров, но която, поколение след поколение, се бори за създаването на независима ирландска държава. По същия начин, арменците, избягали от чуждото владичество и геноцида, създават свои общности почти из целия свят. Евреите, в продължение на две хилядолетия, са диаспора без метрополия, а през 1947-1949, когато повечето палестински араби напускат родните си места, или пък биват прогонени оттам, палестинците също се превръщат в „пръснат по света народ”, без своя метрополия.

През цялата си история, в рамките на християнския свят, евреите са в положението на „необходимия чужденец”, чието съществуване зависи от това, доколко е полезен на управляващите. Междувременно, Църквата ги превръща в символ на народа, „отхвърлил и предал Христос”, и поради това обречен да служи бъде вечния парий (да си припомним образът на „вечния евреин”). На свой ред, оказвайки се в изгнание след „накбата” от 1948, съпровождаща еврейската война за независимост, както и след Шестдневната война от 1967, палестинците изпадат в положение на „чужди сред своите” и марионетки, използвани за чужди цели. Нито една арабска държава (освен Йордания) не склонява да им даде гражданство. Така, подобно на евреите, те биват превърнати в „парии” и, в същото време, в символ на жертвите на една чужда (израелска) агресия.

Процесът на формиране на националната идентичност

Както при мнозина (ако не и при повечето) асимилирани европейски евреи от ХІХ-ХХ век, чиято национална идентичност е следствие от систематичния антисемитизъм, така и палестинската идентичност, по същество, е реакция на първоначално подкрепения от Великобритания ционистки проект за колонизирането на Палестина/Ерец Израел. Националното самосъзнание на палестинците не възниква по естествен път, т.е. в резултат от вътрешните процеси сред арабското население на Югозападна Сирия, а като отговор на началото на изграждането на еврейската национална държава на територията, населявана предимно от представители на арабскоезични племена и кланове. В продължение на много години непълноправното им съществуване, като „неграждани”, в пръснатите из целия Близък изток бежански лагери, съдейства за кристализирането на националното самосъзнание, в чиято основа се превръща споменът за принудителното напуснатата родина, окупирана от дошлите отвън завоеватели. Именно такъв образ на Ерец Израел (земята на Израел, т.е. Палестина) обаче се формира и у много поколения евреи от диаспората, и тъкмо поради това една от централните концепции на ционисткия проект става идеята за „освободената земя”.

Подобно на евреите от ХІХ-ХХ век, за които (както се оказва) асимилацията не се превръща в изход от затворения кръг на неприемането, но едва разцветът на антисемитизма, сменил средновековната юдофобия, ги превръща от „чужди сред чуждите” в „чужди сред своите”, палестинците също се оказват в положението на „чужди сред своите” в държавите на другите арабски народи. И също както при евреите, това положение на „отритнати” от обществото, подсилено от постоянния външен натиск, провокира у палестинците, живеещи в бежанските лагери, в изгнание, или в градовете-гета на Западния бряг и Газа, мощен духовен подем и постоянен стремеж да се издигнат нагоре в социалната йерархия: така в окупираните територии се появяват университетски центрове, а сред палестинците от диаспората са формира сериозна прослойка от интелектуалци, някои от които си извоюват водещи позиции в най-престижните западни университети (Едуард Саид, Рашид Халиди и др.). По-високото средно интелектуално равнище на палестинците, в сравнение с другите арабски народи, освен всичко друго, ражда и прякора с който ги награждават последните, наричайки ги „евреите на арабския свят”.

Както при евреите, споменът на палестинците за изгубената земя, формира свръхмощна, в известен смисъл дори неестествена, концентрация върху идеята за земята и „националното огнище”. Също както евреите, в продължение на две хиляди години, помнят за разрушаването на Храма и принудителното им изгнание от Ерец Израел, осъществено от римляните след въстанието на Бар-Кохба през ІІ век, така и за палестинците споменът за принудително напуснатата родна земя, изоставените домове, заети от чуждестранни – т.е. еврейски, имигранти (които от палестинска гледна точка са колонизатори), както и за религиозните светини, намиращи се на контролираните от евреите територии, се превърна в крайъгълен камък на националната идентичност. По времето на британския мандат – палестинските евреи, а след 1948 – палестинските араби, се превръщат в едва ли не най-етатистки ориентираните етнонационални групи на планетата, като много важна роля в самия процес на формирането и кристализацията им играе идеята за „държавата в движение”. Както е известно, през ХХ век, за създаването на собствени национални държави активно (макар и, по правило, сравнително безуспешно) се борят много народи: баските в Испания, ирландците в Ълстър, корсиканците, сикхите, тамилите от Шри Ланка, албанците от Косово, чеченците, кюрдите, тибетците и много други, но дори и на този фон, градусът на битката, която водят евреите, а след 1948 (и особено след 1967) – и палестинските араби, е изключително висок. При това, самото формиране на еврейската израелска нация, като такава, както и обособяването, като отделен народ, на палестинците, се извършват под мощно взаимно влияние: така, ционизмът е катализатор на палестинския арабски национализъм, противопоставянето на който, на свой ред,  формира характера, облика, ценностните ориентири и институционалните основи на изграждащата се Държава Израел.

Религия и политика

Интересно е, че и единият, и другият народ водят борбата за политическа реализация на националните си стремежи едновременно под няколко флага, като и за евреите-ционисти, и за палестинските араби, най-важни измежду тях са национално-социалистическият и религиозният, като последният, и в двата случая, се оказва значително по-радикален от първия. И в единия, и в другия случай идеологията на първоначалния проект за завръщането и изграждането на национална държава се основава на съчетаването на националните и социалистическите ценности – без значение дали става дума за светския социалистически ционизъм на израелското работническо движение (изповядван от Берл Катцелсон и Давид Бен-Гурион, да не говорим за левите им съюзници/критици), или пък за национално-социалдемократическата програма на Организацията за освобождение на Палестина, формулирана под силното влияние на насъристката доктрина за „арабския социализъм”. И основателите на МАПАЙ (Работническа партия) и МАПАМ (Обединена работническа партия, през 1968 се слива с МАПАЙ), и лидерите на ООП обявяват за своя цел изграждането на национална социалдемократическа държава на територията на Палестина/Ерец Израел. Нещо повече – и еврейският, и арабският национално ориентиран социализъм се развиват в съчетание с постоянно укрепващата милитаристична идеология, изискваща безгранична готовност за борба за свободата и независимостта на Родината.

С течение на времето обаче, милитаристичният курс на социалистически ориентираните националисти все повече се измества от търсенето на пътища за мирно съвместно съществуване и, в резултат от това, в началото на 90-те години на миналия век, израелското правителство, сформирано от Работническата партия, и висшите палестински ръководители стартират политически диалог, който обаче, всяка от страните се опитва да води от позиция на силата, активно използвайки при това силовите си структури за прокарване на собствените интереси и стремежи. Дори по време на преговорите, всеки от участниците приема като гаранция за бъдещото си съществуване не мирния договор, а степента на готовност на своята армия, без значение дали става дума за ЦАХАЛ, или за отрядите на Фатах, сраснали се с многобройните служби за сигурност, създадени в Палестинската национална автономия (ПНА).

И в еврейския, и в палестинския арабски национализъм, религиозната идея присъства още от самото начало: така равините Калишер и Кук с основание се смятат за част от пантеона на основоположниците на ционизма, невъзможно е да се оспорва и ключовата роля на йерусалимския мюфтия Хадж-Амин ал-Хусейни, както и на шейх Изеддин ал-Касем за кристализирането на палестинското самосъзнание сред местните араби. В същото време, до 1967 и религиозният ционизъм, и ислямският фундаментализъм представляват сравнително слаби и маргинални течения. След Шестдневната война обаче, цялата територия на Палестина/Ерец Израел е заета от израелската армия и тази ситуация не можеше да не доведе до разцвета на месианския, по своя характер, религиозен ционизъм, виждащ Божията намеса в смайващата победа, постигната срещу три арабски държави за по-малко от седмица. На свой ред, израелският контрол над Западния бряг и сектора Газа, както и загубата на контрола на мюсюлманския свят над Стария град в Йерусалим (след повече от седемстотин години непрекъсната власт) нямаше как да не превърне в ярък пламък прехвърчащите искри на ислямския фундаментализъм. Впрочем, ако политическата роля на водещата израелска религиозно-ционистка организация „Гуш емуним” („Блок на верните”) в израелския обществен живот е твърде незначителна през последните години, а инициираните от нея заселнически проекти имаха само ограничен успех, в значително по-слабо податливото на западните влияния палестинско общество фундаменталистките ислямски организации (Хамас, Ислямски джихад) си извоюваха лидерски позиции. При това религиозните фундаменталисти, за разлика от национално ориентираните социалисти, не са готови да признаят националния проект на „противника”, под каквато и да било форма, а – напротив – призовават за създаването на една национално-религиозна държава върху цялата територия на Палестина/Ерец Израел.

Идеята за завръщането

И днес основополагаща и за двата народа си остава идеята за завръщането (и то на една и съща територия) както на палестинските бежанци от 1948 и 1967 и техните потомци, така и на потомците на евреите, принудени да се скитат по света през последните две хиляди години. Неслучайно, сред първите юридически актове, приети от суверенната Държава Израел, като антитеза на съществуващите по времето на британския мандат, е Законът за завръщането, а – от друга страна – именно дискусията за „правото на завръщане” на палестинците от диаспората се превърна в ключов момент, предопределил провала на палестинско-израелските преговори през 2000-2001. Идеята за завръщането е обща и за двата народи, при това е очевидно, че пълното и осъществяване и за палестинските араби, и за евреите на една и съща (при това съвсем малка) територия е невъзможно и в Израел няма хора (включително в средите на левите радикали), които да са готови да признаят „правото на завръщане” на палестинците от диаспората.

Не по-малко важно е и това, че и за израелците, и за палестинците, в центъра на националния им епос е поставен Йерусалим, който също се оказва един за двата народа. Данните от проведените преди няколко години анкети ясно показаха, че абсолютното мнозинство от анкетираните (както израелци, така и палестински араби от Западни бряг и сектора Газа) поставят въпроса за Йерусалим на първо място сред проблемите, обсъждани в рамките на преговорите за окончателното разрешаване на конфликта. При това, макар че, както за израелците, така и за палестинците, различните райони и светини на Йерусалим не са еднакво ценни, за контрола върху светините на Стария град претендират и двете страни.

Само че Старият град е разположен на твърде малко парче земя и практическото му разделяне вероятно ще се оказаже неизпълнимо: така например, за да може Западната Стена да остане за Израел, а джамията Ал Акса – за палестинците, ще трябва да се раздели на две един малък хълм (т.нар. Храмов хълм), като всяка част премине под контрола на друга държава. Тоест, дори и тук не се очертава никакъв, практически възможен, сценарий за постигането на компромис.

Всички тези фактори, взети заедно, формират безпрецедентен „гордиев” възел от проблеми и взаимна омраза. Трудно можем да си представим, на какви основи би могло да се гради едно поне що-годе стабилно мирно споразумение между израелците и палестинските араби, ако всеки от двата народа продължи и занапред да игнорира особеностите на историята и мирогледа на другия, т.е. оглеждайки се в огледалото, продължава да не вижда в него образа на „противника” си.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Уникалното място, което заемат държавите от Близкия изток и Северна Африка в системата на международните отношения, се предопределя от редица фактори – икономически, географски и геополитически, политически, военни и демографски.

Икономическата значимост на арабския свят се обуславя, преди всичко, от факта, че там се намират най-големите находища на енергоносители. Само в зоната на Персийския залив са съсредоточени 2/3 от световните запаси от петрол и 1/3 от природен газ. Подобна концентрация на жизненоважни за световната икономика суровини няма никъде другаде на планетата.

Стратегическото положение на арабския свят

Освен това, в Близкия изток се събират в единен поток морските и въздушни пътища, свързващи Европа с Азия и Тихоокеанския регион, а през Ормузкия и Гибралтарския проливи, както и през Суецкия канал, се снабдяват с енергоносители Европа, Южна Азия и Далечният изток. Само транзитът през Средиземно море гарантира снабдяването с петрол и петролни продукти на една четвърт от човечеството. От друга страна, свободата на корабоплаването е от жизнено важно значение за икономиките на държавите от Персийския залив, както и на Египет, който получава над два млрд. долара годишно от таксите за преминаване през Суецкия канал.

Арабският свят е разположен в контактната зона на три континента, на границата между арабско-мюсюлманската и западноевропейската цивилизации, между сунитското и шиитското разклонения на исляма, арабския, персийския и тюркския етноси, европеидната и негроидната раси. Геополитическото му положение се формира от близостта до Европа, Средния изток, Южен Кавказ, Централна Азия, зоната на Сахел и Африканския рог. Особено важна е взаимната му обвързаност с Европа, включително чрез влиянието на емиграцията от държавите от Магреб върху етническата, социална и културна ситуация в страните от ЕС.

Близкият изток и Северна Африка са сред най-нестабилните региони на планетата. Сложността на разрешаването на възникващите в него кризи, до голяма степен, се дължи на наслоените един върху друг интереси на държавите от региона, съперничеството между големите държави извън него, националните и религиозни конфликти. Допълнителни трудности за намирането на политически решения създава и дълбоко вкорененото взаимно недоверие. Продължаващите дълги десетилетия кризи (близкоизточната, южносуданската, западносахарската) доведоха до появата на цели поколения, които не знаят, какво е да живееш в мир и възприемащи насилието като начин на съществуване. Остават нерешени множество териториални проблеми (иранските претенции към Бахрейн, разногласията за принадлежността на три острова в Персийския залив, а също на испанските анклави на мароканска територия Сеута и Мелиля) и гранични спорове (между Египет и Судан, Йемен и Еритрея, Либия и Алжир). Не са делимитирани значителни участъци от границите (например, между Йемен и Саудитска Арабия или между Алжир и Мароко). Формират се огнища на напрежение, свързани с разпределянето на оскъдните водни ресурси (между Сирия, Ирак и Турция; Судан, Етиопия и Египет, Сирия, Палестинската администрация и Израел).

Високото ниво на нестабилност поражда мащабна оръжейна надпревара. Близкият и Средният изток са единствения район на планетата, в който, след края на Втората световна война, бяха използвани (по време на иракско-иранската война) оръжия за масово унищожение. Много сериозна опасност представлява появата в тази, свръхнаситена с конфликтен потенциал, зона на ядрени оръжия. Впрочем, смята се, че Израел вече разполага със собствен ядрен потенциал. Навремето опити да се сдобият с такъв, бяха предприети от Ирак и Либия. Продължават да съществуват много неясноти и относно насочеността на ядрената програма на Иран.

Специфична особеност на арабския свят е, че в качеството на водещи „играчи” там се изявяват не само отделните държави, но и различни екстремистки групировки. Въздействието на акциите, осъществявани от организацията „Кайда ал-джихад” в Месопотамия, или на „Хизбула”, Ислямското движение за съпротива („Хамас”) и „Ал Кайда” в Палестина и държавите от мюсюлмански Магреб излиза далеч извън тесните национални рамки, оказвайки влияние върху развитието на ситуацията в района на Персийския залив, Леванта, Северозападна Африка, а също в зоната на Сахел. Нещо повече, терористичната заплаха се прехвърля, през Средиземно море, към Европа. Действията на екстремистките групировки, които не се вписват в класическите параметри на „политическите игри между националните държави”, правят развитието на ситуацията в региона още по-непредсказуемо.

Друга особеност на тази ситуация е широкото ангажиране в събитията, случващи се в региона, на такива държави от Средния изток, като Иран и Турция. Особено важна е ролята на Иран, разполагащ със значителен демографски и военен потенциал (70-милионно население, 540-хилядна армия, плюс един милион запасняци). Техеран е в състояние да влияе върху ситуацията и използвайки шиитските общности в Ирак, Ливан, Бахрейн и Саудитска Арабия. Що се отнася до Турция, редовните акции на нейната армия в Иракски Кюрдистан, още повече усложняват и без това напрегнатата обстановка в Северен Ирак. От друга страна, Анкара поддържа военно сътрудничество с Израел, въз основа на сключеното през 1996 споразумение между двете страни. В същото време, турските управляващи реагираха крайно негативно на израелската военна интервенция в Газа, през декември 2008 – януари 2009. Въпреки това, Турция не е чак толкова активна в региона, колкото е Иран – както изглежда турците все още не са изяснили напълно приоритетите на близкоизточната си политика.

Външните сили

От края на ХVІІІ век насам, арабският свят е зона, в която се сблъскват интересите и си съперничат великите държави, а през периода на студената война той се превърна в едно от основните „бойни полета” на конфронтацията между Съветския съюз и САЩ. И днес Близкият изток и Северна Африка си остават сред ключовите направления на американската външна политика, както и тази на ЕС.

Ролята на основен стратегически съюзник на САЩ в региона вече над половин век се изпълнява от Израел, чиито отношения с Вашингтон са регламентирани от редица договори между двете държави, включително  основополагащият Меморандум за разбирателство от 1975, Меморандумът за сигурността на Израел от 1979, или Меморандумът за взаимно разбирателство в сферата на стратегическото сътрудничество от 1981. Стремежът да се гарантира сигурността на Израел беше сред мотивите за американската военна интервенция в Ирак, през 2003, но също и за подкрепата на САЩ за сключването, през 1979, на египетско-израелския мирен договор и опитите да се тласнат напред преговорите между израелци и палестинци. Израел е основен партньор на Съединените щати в сферата на военно-техническото сътрудничество, като американците градят отношенията си с другите държави от региона в тази област така, че Израел да може да запази „аванса” от 5-6 години по отношение на качественото си военно превъзходство над тях.

В близкоизточната си геополитика, САЩ отделят специално внимание на района на Персийския залив, където американците продължават да поддържат мащабно военно присъствие, включително армията си в Ирак, военните бази в Кувейт, Бахрейн, Катар (основния команден пункт на Централното командване на американските въоръжени сили CENTCOM) и Обединените арабски емирства. Характерно за политиката им в тази зона е, от една страна, доминацията на военно-политическия компонент над чисто политическия, а от друга – стремежът да останат единствения гарант за стабилността, което предопределя и негативното отношение към идеите за изграждането на регионална система за сигурност.

Що се отнася до европейските държави, „центърът на тежестта” на арабската им политика традиционно е изместен към Средиземно море, нещо повече, от средата на 90-те години на миналия век насам, това направление стана едно от приоритетните за ЕС. Значението на региона за Съюза се обяснява с географската близост, тесните политически, търговско-икономически, културни и научни връзки, влиянието на емиграцията от района на Магреб върху социалната стабилност на западноевропейските държави, необходимостта от взаимодействие в борбата с тероризма и пресичането на нелегалната имиграция, както и засилващото се съперничество между ЕС и САЩ в Северна Африка.

Сътрудничеството между ЕС и държавите от Магреб и Леванта се реализира в контекста на Евро-средиземноморското партньорство, чието начало беше поставено на провелата се през ноември 1995, в Барселона, конференция с участието на 15 западноевропейски и 11 средиземноморски страни (плюс Палестинската национална администрация). По-късно в рамките на това партньорство се появиха и други организации, включително Западно-средиземноморският диалог (във формат „5+5”) и Барселонският процес: Съюз за Средиземноморието. Изграждането на партньорството обаче се развива по-бавно, отколкото се смяташе в началото. Форсирането му се препятства от големия разрив в нивото на развитие между ЕС и арабските държави, както и различните визии за приоритетните направления на партньорството (така, ако на Север акцентират върху сигурността и борбата с нелегалната имиграция, на Юг поставят ударението върху укрепването на икономическото взаимодействие) и, разбира се, нерешеният израелско-арабски конфликт (което, според някои високопоставени европейски чиновници, е превърнало Евро-Средиземноморското партньорство в заложник на мирния процес в Близкия изток).

Ако по време на студената война, държавите от Близкия изток и Северна Африка, включително и прозападно настроените, се отнасяха крайно отрицателно към опитите да бъдат интегрирани в едни или други военни блокове, съзнавайки, че тови би означавало директното им въвличане в съветско-американската конфронтация, днес те поддържат доста активни контакти с НАТО, която постепенно започна да запълва вакуума в Южното Средиземноморие, появил се след разпадането на СССР.

Предпоставките за задълбочаването на сътрудничеството на арабските държави с НАТО се базират на общата им заинтересованост от борбата с екстремизма. Както е известно, пактът лансира т.нар. Средиземноморска инициатива, в чиито рамки, от 1994 насам, се води активен диалог с Йордания, Мароко, Тунис и Мавритания по въпросите на сигурността и сътрудничеството във военната сфера. През 2000, към тази програма се присъедини и Алжир. През 1995, САЩ, Франция, Германия и Италия разработиха план, предвиждащ (в случай, че ислямските интегристи овладеят властта в някоя от държавите от Магреб) стоварването на десанти и използване на военната инфраструктура на Мароко и Тунис за „бърза реакция на събитията в Северна Африка”. През 2004, НАТО одобри Истанбулската инициатива за сътрудничество, в чиито рамки алиансът установи тесни връзки с редица държави от Персийския залив. Държавите-членки на НАТО провеждат съвместни военни учения с въоръжените сили на някои арабски страни, включително и мащабни учения от типа на „Брайт стар”, в което участват САЩ, Франция, Великобритания, Египет и държави от Залива (ОАЕ).

Реализират се и съвместни антитерористични операции. Така, през 2004, американски специални части бяха изпратени в Сахара за да помогнат на алжирската армия в действията и срещу т.нар. „Салафитска група за проповеди и джихад”. През април 2007, в Алжир бяха прехвърлени части на морската пехота и група експерти на военното разузнаване на САЩ, които да обучат алжирските си колеги да проследяват и елиминират терористите. През следващите пет години, американците планират да изразходват 125 млн. долара за осъществяването на антитерористични операции по границата между Алжир и Мали. Но макар че са склонни да си сътрудничат с Вашингтон, алжирските власти засега отклоняват опитите на американците да си осигурят постоянно военно присъствие в страната под предлог за „борба с тероризма”. Така, те не приеха предложението за създаването на военни бази на алжирска територия, тъй като това „поставя под въпрос националния суверенитет и независимостта на страната”, а през юни 2007 се обявиха против разполагането, в една от държавите от Черния континент, на новото Африканско командване на САЩ (AFRICOM).

На свой ред, НАТО се опитва (при това невинаги безуспешно) да ангажира африканските държави в своите операции. Във всеки случай, Египет и Мароко (както и Йордания) взеха участие в многонационалните стабилизационни сили (ЕСФОР), действащи в Босна и Херцеговина под командването на Северноатлантическия алианс.

Позицията на Русия и Китай

Като цяло, така очерталата се геополитическа ситуация в Близкия изток и Северна Африка се формира под въздействието на три основни фактора – местните „играчи”, тези от Средния изток и външните „играчи”.

Що се отнася до последните, сред тях са и Русия и Китай. За разлика от Китай, чиято бързо развиваща се икономика е все повече зависима от сигурния и стабилен внос на петрол и природен газ, и поради това достъпът до арабските и африкански енергоносители е от жизнено значение за Пекин, Русия сама изнася петрол и природен газ и засега не се нуждае особено от подобен достъп. Освен това, заради географското положение на Русия, Близкият изток не представлява кой знае какъв интерес за Москва и като транспортен възел, свързващ Европа и Азия. Накрая, в ерата след студената война, регионът престана да играе ролята на една от основните зони на конфронтация със Запада. В същото време, за разлика от някогашния Съветски съюз, Русия едва ли е в състояние да претендира за ключова роля в развитието на събитията в арабския свят.

Но, макар че след разпадането на СССР руските граници се изместиха далеч на север, страната продължава да е част от зоната, която в геополитически план е тясно свързана с Близкия изток и Средиземноморието. Русия поддържа тесни политически, търговско-икономически, военно-технически, научни, културни и хуманитарни връзки с арабските държави, играе активна самостоятелна роля в опитите за разрешаване на близкоизточния въпрос и участва в усилията за нормализиране на ситуацията в Южен Судан, Дарфур и Западна Сахара.

И за Русия, и за Китай е от голямо значение стабилността и предсказуемостта в развитието на ситуацията в Близкия изток и Северна Африка. Не по-малко важно е този регион да не превърне в генератор на ислямистката заплаха за двете държави, в които живеят и значителни мюсюлмански малцинство (особено в Русия). Москва и, особено, Пекин са заинтересовани от гарантиране свободата и сигурността на корабоплаването в Средиземно, Червено и Арабско море, Суецкия канал, Гибралтарския и Баб-ел-Мандебския проливи. Голямо значение и за двете държави има запазването на достъпа на техни стоки (включително с военно предназначение) на пазарите на арабските държави и укрепването на икономическото сътрудничество с тях. Освен това, не бива да се забравя, че Арабският Изток е съставна (може би дори най-важната) част от един далеч по-обширен регион – Ислямския свят, връзките с който са оказвали и ще продължат да оказват сериозно влиание върху съдбата на Русия и (в по-малка степен) Китай, включително и в цивилизационен контекст.

 

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Въпреки че американските самолетни атаки в Западен Афганистан продължават да водят до жертви сред гражданското население, президентският съветник по националната сигурност генерал Джеймс Джоунс обяви, че САЩ ще продължат да осъществяват подобни акции и това няма да върже ръцете на американските генерали, сражаващи се в Афганистан. В същото време шефът на Централното командване на САЩ генерал Дейвид Питреъс предупреди да не се използва тактика, която ерозира стратегическите американски цели в Афганистан, което пък поражда въпроса, кои точно са тези цели. Последва серия от дебати, в резултат от които, най-вероятно, ще бъде определено и бъдещето на региона.

От едната страна в тези дебати са президентът Барак Обама, държавният секретар по отбраната Робърт Гейтс и повечето висши командири от американската армия, а от другата е генерал Питреъс – архитектът на американската стратегия в Ирак след 2006, заедно с неколцина негови приближени офицери и привърженици. Ясно е, че един армейски генерал – пък макар и с четири звезди на пагоните – няма как да се наложи над президента и военния министър. Навремето това не се оказва по силите дори на генерал Дъглас Макартър, макар че той е имал цели пет звезди. Дебатите по афганистанския проблем обаче, са много важни, защото ще ни помогнат да осмислим бъдещето на американската стратегия в региона.

Питреъс и стратегията на САЩ в Ирак

Питреъс пое ефективното командване на коалиционните сили в Ирак през 2006. Стратегията му се базираше на две неща. Първото беше поражението на републиканците на изборите за Конгрес през същата година, които мнозина разглеждаха като своеобразен референдум за войната в Ирак. Второто пък беше докладът на Групата за Ирак (в която влизаха редица изтъкнати американски държавници, включително и Робърт Гейтс), препоръчващ осъществяването на коренни промени в хода на военните действия.

Изводите от случилото се през ноември 2006 бяха, че след като стратегията на президента на САЩ Джордж Буш беше бламирана, пред него оставаше един единствен избор – да изтегли американските войски от Ирак. И дори, ако Буш не беше поискал да стартира този процес, очакваше се, че това ще направи наследникът му, след две години. Ситуацията беше излязла изпод контрол и американските войски се оказаха неспособни да го установят наново. Както е известно, сред целите на интервенцията от 2003 бе създаването на проамерикански режим в Багдад, трансформация на политическата система в Ирак и използването на тази страна като база за осъществяване на операции срещу враждебните режими в региона. Те обаче се оказаха непостижими. Нямаше как в Багдад да бъде създадено каквото и да било последователно и достатъчно стабилно правителство, след като в страната се водеше пълномащабна гражданска война, чието бреме САЩ също се оказаха неспособни да понесат.

Много важно беше, че основните групировки в Ирак бяха твърдо настроени за изтеглянето на американците от страната. Затова за тях нямаше никакъв смисъл от политически съюз със САЩ, доколкото американските гаранции бяха под въпрос. Очакваното, като неизбежно, изтегляне на войските ерозираше американското политическо влияние, а мащабите и спецификата на гражданската война сериозно отслабиха армията на САЩ. Тоест, в чисто психологически аспект поражението беше налице.

В тази ситуация, решението на Буш да увеличи американския контингент в Ирак по-скоро целеше постигането на психологически ефект. Защото във военно отношение, прибавянето на още 30 хиляди души към 120-те хиляди войници, вече разположени там, не променяше кой знае колко измеренията на войната в една страна с население от 29 млн. души. Освен това, новите части не бяха разгърнати веднага, а пристигаха в продължение на няколко месеца.

В психологическо отношение обаче, ефектът беше смайващ. Вместо да започнат да се изтеглят, както очакваха мнозина, Съединените щати, на практика, увеличиха военното си присъствие в региона. Всъщност, въпросът не опираше до това, дали САЩ ще успеят да победят всички бунтовници и въоръжени милиции, което бе невъзможно, а че те решиха да останат. При това положение, американските гаранции за техните местни съюзници придобиха реално значение, което пък утвърди САЩ като ключов политически играч в Ирак.

Освен това, Питреъс обвърза предислокацията на някои американски части с осъществяването на активна политическа програма. В основата и беше обръщението към бунтовниците-сунити, които бяха най-яростните противници на САЩ в периода 2003-2006. Освен това те представляваха традиционното ръководство на доминиращите племена, кланове и села. Американската политика за лишаване на сунитите от всичките им позиции във властта, през 2003, и запълването на този вакуум с шиити (и, отчасти, с кюрди) постави сунитите в критична ситуация и те, съвсем естествено, започнаха партизанска война.

На практика, сунитите бяха вкарани в капан от три сили. На първо място, от американците, които непрекъснато оказваха натиск върху тях, дори и когато не бяха в състояние да ги разгромят. На второ място, от шиитското опълчение, т.е. групировката, потискана от режима на Саддам Хюсеин, която, в резултат от това, започна да гледа с подозрение на всички сунити. И на трето място, от джихадистите, т.е. от чуждестранния легион от терористи-сунити, привлечени в Ирак под знамето на Ал Кайда. Всъщност, именно джихадистите представляваха най-голямата заплаха за традиционно доминиращите в тази страна сунити, защото искаха да узурпират контрола над местните сунитски общности и да ги радикализират.

При предишния държавен секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд, американската политика демонстрираше открита враждебност към сунитските бунтовници. Политиката на Гейтс и Питреъс (следва да сме наясно, че те развиха тази стратегия съвместно) след 2006 пък се основаваше на презумпцията, че на сунитите трябва да бъде предложен изход от този „троен капан”. И тъй като САЩ обявиха че остават в Ирак, те можеха да предложат на сунитите защита както от шиитите, така и от джихадистите. От друга страна, увеличаването на американското военно присъствие окончателно убеди сунитите, че САЩ не възнамеряват да се изтеглят и ги склони да приемат предлаганата им сделка. Сред най-големите постижения на Питреъс беше осъществянето на контрол върху преговорите между САЩ и сунитите, а след това оказването на необходимия натиск върху шиитските милиции, на които бе намекнато, че е възможно постигане на споразумение между Вашингтон и сунитите за тяхна сметка. След това, шиитските лидери, макар и с голямо нежелание, промениха позицията си и решиха да участват в коалиционното правителство, а господстващите сунити помогнаха да бъде прекършен гръбнакът на джихадистите, след което гражданската война постепенно започна да утихва, позволявайки на САЩ да организират изтеглянето на войските си при далеч по-благоприятни обстоятелства.

Така беше постигнат много по-добър резултат, отколкото мнозина можеха да си представят през 2006. Макар че този резултат също е много далеч от американските стратегически цели от 2003. Сегашното правителство в Багдад очевидно не е проамериканско и едва ли може да се смята за съюзник на САЩ. В това отношение, най-голямото постижение на Вашингтон би било да не допусне това правителство да се превърне в инструмент на Иран. Освен това, САЩ окончателно се отказаха от илюзията си, че могат да променят иракското общество и тази страна едва ли следва да се разглежда като дългосрочна опорна база за евентуални американски настъпателни операции в региона.

Гейтс и Питреъс постигнаха може би най-добрия възможен резултат, при тези обстоятелства. Те откриха пролука за изтеглянето на америнските войски в контекста на хаотичната гражданска война, успяха да сформират коалиционно правителство и, както изглежда, съумяха да блокират иранското влияние в Ирак. Само че всички тези постижения си остават съмнителни. Гражданската война може да избухне наново с пълна сила, коиалиционното правителство би могло да се разпадне, а иранците – да станат доминиращ фактор в Багдад. Но дори и тези условни постижения са нещо много по-добро от резултатите, които САЩ очакваха през 2006. В същото време, фактът, че бе постигнат някакъв, пък макар и много условен, успех и бе избегнато поражението, съвсем не означава, че американците са извоювали победа в Ирак.

Афганистан и иракските уроци

Питреъс твърди, че стратегията, която се реализира в Ирак, трябва да се използва и като проект за Афганистан, в отговор на което Обама и Гейтс повдигнаха няколко много важни въпроса. Като например, дали постигнатото в Ирак действително е толкова добро за Америка? И, ако е така, доколко този модел може да се използва в Афганистан? Колщо мащабна трябва да е американската намеса в Афганистан и какво ще струва това на САЩ, предвид нарастващата им уязвимоост в други точки на света? И, накрая, кои са конкретните цели на Съединените щати в Афганистан?

В Ирак, Гейтс и Питреъс се стремяха да сформират коалиционно правителство, което без оглед на неговата характеристика, би облекчило американското изтегляне. В същото време, Обама и Гейтс декларираха, че целта им в Афганистан е борбата с Ал Кайда и унищожаване базите на тази организация, разположени в страната. Тоест, става дума за съвсем друга стратегическа цел, в сравнение с Ирак, защото тази цел не изисква създаването на коалиционно правителство или съгласуване действията на отделните политически елементи. Тя по-скоро предполага постигането на споразумение само с един играч – Движението „Талибан”. Ако талибаните се съгласят да блокират операциите на Ал Кайда в Афганистан, САЩ ще постигнат целта си. Затова задачата им в Афганистан е да използват американските сили за да дадат на талибаните онова, което искат – т.е. връщането им на власт – срещу решаването на въпроса с Ал Кайда.

В Ирак, шиитите, сунитите и кюрдите разполагат с реална политическа и военна сила. В Афганистан, такава сила притежават само Движението Талибан и САЩ, докато възможностите на повечето други играчи за производни от тези на американците. Афганистанският президент Хамид Карзаи е много по-различен от иракския премиер Нури ал-Малики. Докато Ал-Малики има собствена политическа платформа, Карзаи беше създаден от американците за да го превърнат в централен фактор на властта в бъдеще. Само че това бъдеще така и не настъпи. Сложната ситуация в Ирак направи възможно формирането на коалиционното правителство, докато тази в Афганистан е едновременно и по-проста, и по-сложна. Защото, макар в страната да действат различни групировка, бунтът е дело на само една от тях.

Питреъс твърди, че американската стратегическа цел - блокирането на Ал Кайда в Афганистан – не може да бъде реализирана, само чрез постигането на споразумение с талибаните. Според него е погрешно да се смята, че Движението Талибан е еднородно и отделните фракции в него не могат да играят една срещу друга. Освен това, не може да се вярва на талибаните, че ще спазят обещанията си, дори и да се съгласят да дадат такива, което е малко вероятно.

Питреъс опасява, че Гейтс и Обама ще създадат в Афганистан ситуация, сходна с онази в Ирак, преди изпращането на допълнителните военни сили, през 2006. Вместо да изненадат чисто психологически афганистанските групировки, ясно заявявайки, че САЩ са решени да останат в страната, като по този начин принудят всички местни играчи да преразгледат позициите си, Обама и Гейтс направиха съвсем противоположен ход. Те обявиха, че Вашингтон е установил ясни рамки на своите ангажименти в Афганистан, създавайки у мнозина впечатлението, че САЩ се стремят да сключат сделка само с една групировка, която всъщност не се нуждае от никакви сделки – с Движението Талибан.

В тази връзка, Гейтс и Обама посочват, че в Афганистан е налице един фактор, който няма никакви паралели с Ирак – а именно, Пакистан. Докато Иран беше фактор в иракската гражданска война, Движението Талибан е също толкова пакистански, колкото и афганистански, феномен и пакистанците нито се опитват, нито са в състояние да скрият убежищата на талибаните и маршрутите, по които те получават продоволствие и оръжие, на територията на Пакистан. Докато Пакистан продължава да съществува в сегашните условия (а пакистанските власти вероятно ще искат това да продължи колкото се може по-дълго), времето ще работи за талибаните и докато няма никакви причини за появата на разцепление в редиците им, те ще преговарят с американците твърдо отстоявайки своите искания.

Има и още една причина за опасения, която има чисто военни измерения. Навремето, Питреъс разположи американските войски в Ирак в непосредствена близост до местното население и възнамерява да направи същото в Афганистан. В тази страна, американските части са дислоцирани в т.нар „огневи точки”. Тези относително изолирани позиции са уязвими за масирани атаки от страна на Движението Талибан. Разбира се, американската авиация е в състояние да унищожи големите групи талибани, ако успее да ги открие преди те да са стигнали непосредствено до „огневите точки”. В случая обаче, най-опасното за САЩ  е, че както изглежда, талибаните все още не са използвали основните си сили за подобни атаки.

Тези тревоги на военните са свързани със съвсем реалните въпроси за „ендшпила”, т.е. за заключителната част от сложната шахматна партия, която американците разиграват в региона. Гейтс и Обама не са сигурни, че „ендшпилът” в Ирак – т.е. оптимално въъзможният резултат, който бе постигнат там, е достатъчно желана цел и в Афганистан. Защото прилагането на подобен подход, в крайна сметка, би довел на власт талибаните. Колкото и да нараства американското военно присъствие в Афганистан, то няма да намали възможностите на разузнаването на талибаните, отличното познаване особеностите на селските местности и готовността им на всякакви жертви за да постигнат целите си. Освен това, колкото и да се стараят американските инструктори, организиращи афганистанските служби за сигурност, те винаги ще си останат пълни с агенти на Движението Талибан.

Има обаче и по-сериозни причини, за които споменава и Робърт Гейтс: например руският опит в Афганистан. Привържениците на Питреъс твърдо отстояват тезата, че не може да се прави никакъв паралел между руския и американския опит. Според тях, руснаците са се опитали да смачкат бунтовниците с груба сила, докато американците се опитват да ги надиграят и да сложат край на метежа, като убедят привържениците на Движението Талибан и постигнат политическо споразумение с неговите водачи. Обама и Гейтс гледат по-песимистично на нещата и посочват, че макар навремето американските стратези също да твърдят, че няма никакви паралели между действията на САЩ и Южен Виетнам, през 60-те години, и тези на французите, през 50-те, това не им е помогнало да избегнат поражението. Според Обама и Гейтс, политическото урегулиране би означавало или обединение на всички основни сили в Афганистан, които да одобрят постигането на определено споразумение със САЩ, или принуждаването им към такова споразумение с поомощта на американската мощ. Президентът и държавният секретар по отбраната изглежда не смятат, че в Афганистан може да има  и друго развитие.

В крайна сметка, Питреъс индиректно обвинява Обама и Гейтс, че пропускат шанса да повторят онова, което бе постигнато в Ирак, докато Обама и Гейтс не крият опасенията си, че Питреъс погрешно възприема частичния успех в Ирак като универсален модел за водене на антипартизански действия. С други думи, те смятат, че макар Питреъс да е извлякъл някаква полза от случайните обстоятелства в Ирак, той много бързо може да се окаже в напълно безнадеждна ситуация в Афганистан. В тази връзка е показателно, че на 11 май Пентагонът обяви замяната на американския командващ в Афганистан генерал Дейвид Маккиернън с генерал-лейтенант Стенли Маккристъл, при това по-малко от година след като Маккиернън пое командването в Афганистан. Това може да се тълкува като началото на маащабно преразглеждане на американската стратегия в Афганистан от администрацията на Обама.

Най-важното в случая е, доколко Обама ще иска да се ангажира с Афганистан, както и доколко важна роля се отрежда на тази страна в голямата американска стратегия. Питреъс призна, че Ал Кайда се намира в Пакистан. Унищожаването и там обаче, ще изисква внимателна „хирургична намеса”. Защото окупацията и смяната на режима в Пакистан просто не са по силите на САЩ. Въпросът, какво точно очакват американците от победата си в Афганистан (ако допуснем че подобна победа въобще е възможна) си остава открит.

В заключеение, бих искал да отбележа, че в САЩ никога не се допускат дебати между президента и генералите. Навремето го разбра дори Дъглас Макартър. Ясно е, че Обама не възнамерява да залага всичко в Афганистан, и все повече разглежда тази страна като незаслужаваща по-нататъшната борба. На свой ред, Питреъс, който е истински войник, иска на всяка цена да постигне победа. В края на краищата обаче, още Клаузевиц беше казал, че войната е продължение на политиката с други средства. Затова и генералите много често не получават това, към което толкова се стремят.

 

* Авторът е сред най-известните съвременни американски геополитици,  президент на Агенцията за стратегически анализи и прогнози „Стратфор”

{rt}

Поради дискусионния характер на зачестилите геополитически анализи, засягащи в един или друг аспект руската геополитика, както и поведението на  Русия на международната сцена, е трудно да бъдат определени точните параметри на нейното геоположение. Недооценката на едни или подсъзнателното изпускане на други фактори, с пряка рефлексия върху геополитическия й статут, допълнително увеличават неяснотите в нейната геополитическа конкретизация. Дори сега, близо две десетилетия след разпадането на СССР, в период на видимо преодоляна постсъветска слабост и, респективно, забележим геополитически подем, все още е трудно да се отговори на въпросите, къде и какво е точно мястото на Русия в съвременния свят. Без да навлизам в задълбочен анализ на геополитическите загуби от съветската епоха, измененията на вътрешнополитическата ситуация в страната, както и на съвременните успехи на Русия в регионалните съперничества с външния свят и провежданата от нея нова геостратегия, ще направя опит за качествено обобщение на основните детерминанти, имащи пряко отражение върху нейния геополитически потенциал. Представената генерализирана оценка на геополитическото положение на Русия включва анализ на някои подкатегории на нейното географско положение, както и на елементи, оказващи пряко или косвено влияние върху съвременната й геополитическата значимост – територия (географско положение, големина, конфигурация), природни ресурси, население, стопанство, култура, военна мощ.

Мястото на Русия в новата геополитическа структура на света

Известно е, че в геополитическата структура на света, след края на междублоковото противопоставяне, настъпват значими качествени изменения. Рухването на социалистическата система и на СССР води до несъстоятелност на наложилата се през втората половина на ХХ век двуполюсна геополитическа структура. Губи актуалност и планетарната политико-икономическа подялба на Първи (капиталистически), Втори (социалистически) и Трети (развиващите се страни) свят. Настъпилите промени в силовия баланс на света (военен, икономически, финансов, информационен) създават условия за установяване на нов геополитически ред, а геополитическите последици от разпадането на социалистическата система и Съветския съюз водят до рязко намаляване геополитическото влияние на Русия в света. Съветското геополитическо отстъпление от Източна Европа, Азия, Африка и Латинска Америка създава предпоставки за мащабно проникване и разпространяване на атлантизма. Неговото влияние, особено в Източна Европа, заменя съветското след настъпилия “геополитически вакуум” от преустановилия съществуването си социалистически блок.

Геополитическите щети, които понася Русия от разпадането на СССР, както и геополитическите придобивки, съхранявани от нея, имат съществено влияние върху съвременното й географско и геополитическо положение. Стесняването на границите на страната в Европа, Кавказ и Централна Азия, със загубата на повече от 5 млн. кмІ и почти половината от населението на СССР, рязко съкращава глобалната й тежест. Русия се лишава от огромни териториални, демографски, интелектуални, природни и стопански ресурси. Но по основни геополитически показатели тя съхранява функциите си на една от водещите страни в съвременния свят. Русия запазва и първостепенното си геополитическо положение между Европа и Азия, което дава възможност да се разглежда като ключова страна в глобален мащаб.

Въпреки териториалните загуби от разпадането на СССР, Русия продължава да е най-голямата държава в света: с площ от 17,1 млн. км2 (11,5 % от земната суша), съществено (1,6–1,8 пъти) превъзхождаща площта на останалите страни гиганти (Канада – 10 млн. км2, Китай – 9,6 млн. км2, САЩ – 9,4 млн. км2). Разположена в североизточната част на евразийския континент, нейната територия се простира от Гданския залив на Балтийско море, на запад (Калининградска област), до Тихия океан, на изток, т.е. на почти 10 хил. км. В меридионално направление – от северните морета на Ледовития океан до планинските хребети на Кавказ и Памир, достига дължина почти 4 хил. км. Огромните размери и конфигурацията на територията са фактори, които й отреждат мястото на най-обширната страна на планетата, имаща общи граници с 16 държави и разполагаща се в 11 от общо 24 часови пояса. Около 1/4 от руската територия е на изток от планината Урал, което условно може да се приеме за европейско пространство, а три четвърти е на запад от нея – в Азия. Прякото взаимодействие на Русия с разностранни политически субекти от няколко геополитически региони съхранява способността й да води мащабна и многоаспектна външна политика както в Европа, така и в Азия.

В математикогеографско отношение по-голямата част от територията на Русия е разположена между 50-ия паралел и Северната полярна окръжност, а около една четвърт от нейната площ е на север от нея, където природните условия се измерват с екстремни стойности. Тези географски факти, съчетани с преобладаващата концентрация на население между 50-ия и 60-ия паралел, дават основание тя да се определя като най-голямата северна страна в света.

Големината и физикогеографското разнообразие на нейната територия продължават да обуславят количествената концентрация на най-значимите природни ресурси в света. По общи запаси на редица минерални и органични суровини, Русия също е безспорен лидер, притежавайки около 64% от апатитите, 40% от желязото, 35% от природния газ, 31% от никела, 30% от черните и кафявите въглища, 27% от калая, 25% от дървесината, 21% от кобалта, 16% от цинка, 14% от урана, 13% от нефта, 12% от оловото. Общата стойност на невъзобновимите й природни богатства възлиза на 380 трилиона. долара – 3–4 пъти превъзхождаща аналогичната оценка на ресурсния потенциал на Китай или САЩ (Экономическая..., 2002; Кефели, 2004; Скопин, 2006).

Независимо от наследената тежка екологична ситуация в редица градове и райони от съветското развитие, близо 60% от територията на Русия е с ненарушено екологично равновесие, което, по същество, има общопланетарно значение за поддържане баланса на глобалната екосистема (Кефели, 2004).

В геодемографски аспект, Русия е в осмицата на най-многолюдните страни на Земята (144 млн. души) – след Китай, Индия, САЩ, Бразилия, Индонезия, Пакистан и Бангладеш. Голямата територия обаче определя ниската средна гъстота на населението (8,5 д/кмІ), което дава основание Русия да се определя като рядконаселена страна. Тази особеност се отразява негативно върху тенденциите за осигуряване стопанското развитие на Сибир и Далечният Изток, засилвайки опасенията от демографски вакуум, особено на фона на съседен Китай. Етническият състав на населението е традиционно полинационален, включващ понастоящем повече от 180 националности. След образуването на Руската федерация, етническите руснаци в нея са повече от 82% (за разлика от СССР – 56%), което позволява тя да бъде определяна и като мононационална страна (съгласно международните стандарти на ООН, когато водещият етнос е повече от две трети от общия брой на населението). По-големи етнически групи в състава на Руската Федерация образуват татарите, украинците, башкирците, беларусите, мордва и др. Населението й се отличава с изключително висок процент на грамотност (98%), което може да се определи като важен фактор, способен да подобри позициите й в световната геополитическа йерархия. Важно е да се отбележи също, че между 17 и 20 млн. етнически руснаци продължават да живеят в останалите постсъветски републики. Броят им е най-голям в Украйна (9 млн.), Казахстан (4 млн.), Прибалтика (1,5 млн.) и Беларус (1,5 млн). Тази огромна диаспора има голямо значение за провеждането и подсилването на новата руска геополитика в евразийското пространство.

В геокултурен аспект Русия е ядрото на славяно-православната цивилизация и има най-силно културно влияние сред славянските страни в света. Поради развилата се уникална културна специфика на нейното пространство, тя е център и на локалната евразийска цивилизация. В наследство от историческото минало, Русия има силни геокултурни позиции в света от разпространението на руската култура и особено на руския език. Той е един от международните езици (включително на ООН), признат за официален още в Беларус и Киргизстан, а в Казахстан има статут на официално употребяван. Независимо от мерките по ограничаване на изучаването му, интензивното използване на руския език в страни като Украйна, Казахстан, Латвия, Молдова, Естония, Киргизстан, Таджикистан, Армения и Южна Осетия е между 50 и 84 %, а в Беларус достига 94 % (Tiљkov, 2008). В пространството на ОНД и голяма част от Източна Европа руският език все още изпълнява функции на международна комуникация.

Крахът на Съветския съюз, отразил се пагубно върху комунистическата идеология, стимулира рязък спад в позициите на левите политически сили в света. Вследствие на това, повечето от страните със социалистическа ориентация променят политико-икономическия курс на развитието си, попадайки под въздействие на други геополитически центрове, а тези, в които се запазва предишният статут, влиянието на съвременна Русия съществено отслабва. Въпреки това, Русия продължава да бъде носител на алтернативно поведение спрямо атлантизма и американската геополитика. В страната се развиват традиционалистки геополитически тенденции, от които най-ярка и с най-широки позиции е неоевразийството.

Русия получава в наследство близо 60% от стопанския потенциал на СССР. Съвкупната съветска икономическа мощ продължително време отстъпва единствено на САЩ, а в последните години от съществуването си – и на Япония (Лавров, Фроянов, 1995). След разпадането на СССР, Русия снижава съществено ролята си на световен стопански полюс. Нарушените съюзни връзки през 90-те години предизвикват всеобща социално-икономическа криза, със загуба на 2/5 от промишления потенциал, непрестанно намаляване на БВП и засилващи се регионални социално-икономически контрасти. В последното десетилетие на мощен стопански подем обаче (6-8%), страната съхранява мястото си в десетката на геоикономическата йерархия (7-о място), с общ БВП – 2,2 трлн. долара (3% от световния за 2008 – www.cia.gov.) и дял от световната търговия – 2% (Россия и глобализация, 2006). Със забележими темпове, през последните години, нараства транснационализацията на нейната икономика (в лицето на компании като Газпром, Русал, Роснефть, Лукойл, ЕЕС, МТС и др.), която, сраствайки се с държавната политическа власт, оказва пряка рефлексия върху геополитическата й тежест. Важна геополитическа особеност е фактът, че Русия продължава да заема водещи позиции в икономиките на страните от ОНД и Прибалтика, по отношение на външната търговия и инвестициите.

Във военногеографски аспект, Русия е един от първостепенните (заедно със САЩ) геополитически субекти, чиято съвкупна военна мощ има пряко значение за поддържане на силовия баланс в света. Независимо от загубата на ключови пунктове за глобално позициониране (руските военни бази – Рощок в Германия, Лурдесе в Куба, Аден в Йемен, Камран във Виетнам, Рамана в КНДР и др), Русия запазва широко военно присъствие в Централна Азия и Черноморско-Кавказкия регион. Тя съхранява и постоянно военно присъствие в Близкия Изток (Сирия). Страната притежава всички видове въоръжени сили и оръжия, както и развит военнопромишлен и космически комплекс, който в новата руска икономическа политика се ползва с приоритетно значение. Русия продължава да има водещи позиции в структурата на въоръжаването и търговията с оръжие. По отношение на стратегическите ядрени сили тя има абсолютен приоритет и разполага с близо половината (48%) от тях (Россия и глобализация, 2006).

В транспортногеографско отношение, голямата територия на Русия е с общопланетарно значение в комуникационните връзки между Европа, Азия и Северна Америка. Страната разполага с развита железопътна мрежа, чиято обща дължина (87 157 км) е 14% от световната. Голямо значение за транзитния западно-източен превоз имат Транссибирската и Байкало-Амурската (нейното продължение) железопътна линия, а в меридионално отношение – Кавказката жп линия (КВЖД). Съществен фактор, повишаващ трансконтиненталното значение на Русия е намиращата се на територията й една от най-развитите речни плавателни системи в света (с дължина 124 000 км, т.е. 20% от световната), улесняваща комуникационния достъп по вода на няколко хиляди километра навътре в континенталните райони. Първостепенно значение за речно-морските връзки в различни части на Русия има Волго-Балтийският канал. По отношение на международните въздушни връзки, огромната руска територия осигурява най-краткия път, свързващ Европа с Южна и Югоизточна Азия, както и Северна Америка с Централна Азия. Въздушната инфраструктура е представена от 1260 летища, с чийто дял (2,5%) страната заема 7-мо място в света. В наследство от СССР Русия притежава и най-добре развитата тръбопроводна система, улесняваща преноса и доставката на нефт, природен газ и различни преработени енергийни суровини от Сибир, Централна Азия и Кавказ към отделни райони на Европа и света. В съвременния етап от развитието на страната, тръбопроводната система се обогатява в количествено, качествено и географско отношение, превръщайки се в част от националните геополитически приоритети. Като съществен недостатък в транспортната осигуреност на страната трябва да се посочат ниската гъстота и качеството на шосейната мрежа. По дължина на шосейните пътища (871 хил. км) тя се нарежда на 8-о място в света (www.cia.gov).

Руската геостратегия

През последните две десетилетия перспективите в руската икономическа геостратегия все повече се обвързват с ориентацията на страната към модернизация на съществуващите и строеж на нови транспортни коридори на нейна територия, включително разширяване възможностите на Северния морски път. Евентуалното реализиране на транспортните инфраструктурни проекти, особено на тези с трансконтинентално значение, биха имали решаващо значение за икономическата й тежест в света, тъй като тя ще е в състояние да осигури най-краткия път на търговските връзки между ЕС, Азиатско-Тихоокеанския регион (АТР), Северна Америка и Южна Азия. В подобен сценарий ползите за Русия не биха се изчерпвали само с повишаването на качествените аспекти на стопанския й облик (инвестиции, технологична модернизация и създаване на нови производства), но и  с осъществяване на стратегически контрол върху търговските потоци.

В геоикономическата структура на света по икономически показатели, определящи съвкупната стопанска мощ и стандарта на живот на населението, Русия попада в глобалната полупериферия – между постиндустриалните и развиващите се страни. Наличието на други индикатори обаче, с пряко и косвено отношение към нейното геопространство (голяма територия, природни ресурси, образовано население, развита наука, военна мощ), позволява да се поддържа висок геополитически статут, способен да промени положението й на второстепенен икономически субект. Мерките по намаляване на сегашната икономическа зависимост на Русия от страните на геоикономическия център (САЩ, ЕС и Япония) са ключов проблем пред дългосрочното й развитие. Вероятността той да се определя от комплексната мобилизация на другите ресурси предоставя потенциална среда за развитие на бъдеща геоикономическа стратегия.

Голямо значение за разбиране особеностите на геополитическото положение на Русия и нейната роля в света има участието й в редица регионални и глобални структури. От първостепенна важност, разбира се, са отношенията на Русия с бившите съветски републики. Обобщена характеристика на първоначалното положение, в което попадат повечето от тях (с изключение на прибалтийските, по обясними причини) дава бившият президент на Руското географско дружество Сергей Лавров (1928-2000). В доклад, посветен на геополитическите проблеми на Русия, той констатира, че по новите граници на страната, с оглед на икономическата и слабост, се появяват редица “слабожизнеспособни” държави (Лавров, 1995). Познавайки социално-икономическата ситуация в постсъветския регион, от позицията на времето можем само да потвърдим неговата точна констатация. Основно доказателство за това е фактът, че постсъветските републики не страдат толкова от извършените кардинални промени в политико-икономическото преустройство, колкото от нарушените междусъюзни връзки. Един организъм е разсечен. В този план, проблемите от икономически характер за някои от новите независими републики се проявяват и понастоящем. Достатъчно е да се спомене наложеното от Русия “винено ембарго” на Молдова, в периода 2006-2007, за да се разбере колко определящ за стопанското оцеляване на тази страна е винопроизводителният отрасъл. Други страни, като Армения, Грузия, Приднестровието, Южна Осетия, или Киргизстан (поради ниската отраслова специализация, съчетана с изолираното им географско положение) продължават да живеят на “системи”, разчитайки, до голяма степен, на чужда (предимно руска) финансова помощ.

По-голямата част от съветските републики, преминавайки през еуфорията от придобитата независимост, напоследък все повече залагат на прагматизма в отношенията си с Русия, понеже редица проблеми от общ характер изискват решаването си, не без участието на “бившата метрополия” (Кръстев, 2007). Неефективните и все по-отслабващи структури на ОНД, като гарант за руското присъствие в постсъветското пространство, се изместват от много по-перспективни регионални формирования: Съюзната държава Русия–Беларус; Евразийската икономическа общност (ЕврАзИС, създадена на основата на образувания Митнически съюз през 1995), разширяваща влиянието си в Беларус, Казахстан, Киргизия, Таджикистан и Узбекистан; Общността на договора за колективна сигурност (ОДКС), обхващаща страните от ЕврАзИС и Армения.

Чрез участието си в създадената през 2001 Шанхайска организация за сътрудничество (ШОС), Русия отстоява първостепенната си позиция в по-нататъшното укрепване на своите връзки в Евразия. Функциите на ШОС първоначално се редуцират до укрепване на взаимното доверие с Китай и регулиране на пограничните проблеми, настъпили след разпадането на СССР. Впоследствие обаче, в нея надделяват тенденциите към задълбочаващо се икономическо и политическо взаимодействие. В рамките на ШОС, Русия провежда геополитическа линия на многоаспектно геостратегическо партньорство с Китай. Паралелно с това се увеличава икономическото й влияние в централноазиатските републики от ОНД. В ШОС, наред с разширяването на търговско-икономическото сътрудничество и развитието на транспортната инфраструктура сред страните членки, се засилва и съгласуването по проблемите на отбраната и мерките за международна сигурност. Това става причина, през 2005, да бъдат привлечени, със статут на наблюдатели, Индия, Иран и Пакистан. От 2003, статут на наблюдател в ШОС има и Монголия. Нарастването на международния авторитет на ШОС е резултат преди всичко от непрекъснато разширяващото се руско-китайско взаимодействие. Двете страни развиват дългосрочни връзки в областите на търговията, взаимното инвестиране, енергетиката, банковия сектор, образованието, военната сфера. В търговско-икономически аспект например, само за периода 2000-2007, двустранният търговски оборот помежду им е нараснал повече от 6 пъти (съответно 8 и 48,2 млрд. долара), като Китай вече заема трето място във външната търговия на Русия (след Германия и Нидерландия), а според икономическите прогнози, до 2012, ще излезе на първо място.

Русия заема ключово място и в повечето влиятелни международни организации. Тя е една от 5-те постоянни членки на Съвета за сигурност – най-висшата институция на ООН. Постоянното й участие в западни геополитически структури, като Съвета Русия–НАТО и Г–8, по същество, има за цел балансиране на мощното атлантическо влияние. Според известния италиански геополитик Карло Жан, “това й позволява да играе нова геополитическа роля в света, макар и като партньор, а не като актьор в глобализацията” (Jean, 2004). Като съществен индикатор за нарасналото геополитическо самочувствие на Русия може да послужи военната й намеса в Грузия, през август 2008. Реагирайки безкомпромисно с военна сила в защита на своите интереси в постсъветското пространство, за първи път след разпадането на СССР, тя демонстрира офанзивна геополитическа позиция спрямо Запада и конкретно – Съединените щати.

Някои изводи

Геопространствените особености на Русия, съчетани със сложното й съвременно функционално положение в международната система, затрудняват конкретизацията в оценките на нейното геополитическо място и роля в света. Подобни обстоятелства понякога са причина за генерализация на геополитическите показатели, като се имат предвид главно тези с пряко значение за геополитическата мощ. В такъв аспект, Ирина Василенко (2006) отбелязва, че в геополитическата структура на света, независимо от по-слабия икономически потенциал на Русия в сравнение с други Големи пространства, тя съхранява четири вида ресурси, даващи основание да й се отреди статут на втора свръхдържава и понастоящем:

териториален (най-голямата по територия страна в света, концентрираща най-голям природноресурсен потенциал);

комуникационен (най-развитата в света система за пренос на въглеводороди и електроенергия);

ядрен (най-мощният в света потенциал от междуконтинентални балистични ракети с наземно базиране и ядрен арсенал);

космически (глобална навигационна спътникова система – ГЛОНАСС, еквивалент на американската GPS).

В заключение може да се констатира, че Русия очевидно притежава огромен потенциал, който умело мобилизиран, в съчетание с уникалното й географско положение между трите световни цивилизации (западна, източна и ислямска) и трите геоикономически полюса (ЕС, НАФТА, АТР), й предоставя естествени условия за взаимодействие с глобалното проектно геополитическо пространство (понеже след укрепване на вертикалата на властта в Русия, руските интереси продължават да са многоаспектно ориентирани във всички региони на планетата). Геополитически проект, отчитащ подобна факторна зависимост, се разработва от най-вече от неоевразийството – геополитическа концепция, която има солидни позиции сред руската общественост и управляващия политически елит. От подобна насока, на практика, зависи продължаването на подема в успехите на нейното геополитическо реанимиране през последните години и утвърждаването й като първостепенен геополитически субект в света.

 

Литература

1. Василенко И. А., Геополитика современного мира: учебное пособие. М., 2006.

2. Лавров С. Б., Геополитика и регионалистика: взгляд ученых., в: Геополитические и геоэкономические проблемы России. СПб., 1995.

3. Лавров С. Б., Фроянов И. А. Русский народ и государство. СПб., 1995.

4. Кефели И. Ф., Судьба России в глобальной геополитике. СПб., 2004.

5. Кръстев В., Евразийските геополитически координати на Русия // Геополитика, бр. 4, 2007.

6. Россия и глобализация: международные аспекты. / Отв. Ред. М.Г. Носов; Секция международных отношений Отделения обществ. Наук РАН. М., 2006.

7. Скопин А. Ю. Экономическая география России. М., 2006.

8. Экономическая, социальная и политическая география мира. Регионы и страны / Под ред. С.Б. Лаврова и Н.В. Каледина. М., 2002.

9. Jean C. Geopolitica del XXI secolo. Roma-Bari, 2004.

10. Tiљkov V. Il nostro futuro и nella lingua – Limes, rivista italiana di geopolitica, №3, Roma, 2008.

11. www.cia.gov/library/publications/the-world-factbook/geos/rs.html

 

* Доктор по география, член на Българското геополитическо дружество

{rt}

В средата на юни, китайска подводница се сблъска с подводен сонар, спуснат от американския ескадрен миноносец „Джон Маккейн” в Южнокитайско море, край бреговете на Филипините. Пентагонът побърза да заяви, че сблъсъкът, най-вероятно, е станал случайно. Мнозина анализатори обаче отбелязаха, че сонарът, който според командването на американските военноморски сили е бил предназначен за „мониторинг на подводните звукови сигнали”, най-вероятно е трябвало да следи движението на китайските подводници в района.

Пекин и Вашингтон се постараха да не придават политическа окраска на инцидента, макар че зачестилите морски инциденти с участието на американски военни кораби край бреговете на Китай говорят по-скоро за обратното. Морските „сблъсъци” между Пекин и Вашингтон в Тихоокеанския регион започнаха в началото на март, когато няколко китайски рибарски траулери се опитаха да изтласкат кораба на военноморските сили на САЩ „Impeccable” (T-AGOS-23) от Южнокитайско море. Както е известно, Китай винаги е смятал района за своя изключителна икономическа зона. Официалната мисия на “Impeccable” беше изследване на морското дъно, но според редица военни експерти, корабът се следял движението на китайските подводници, базирани на съседния остров Хайнан. След инцидента, по заповед на президента Обама, в района се появи група американски есминци, с цел да поемат охраната на невъоръжените „изследователски” кораби, принадлежащи на военноморските сили на САЩ. Още през май обаче, аналогичен инцидент сполетя друг американски „изследователски” кораб – „Victorious” (T-AGOS-19) и то в същата зона на Южнокитайско море, която Пекин смята за „преден район” на отбраната на континентален Китай.

Още през 2000, в представения пред Конгреса доклад на Пентагона, се отбелязва, че Китай увеличава военната си мощ, подготвяйки се за евентуална война със САЩ. Според този документ, след бомбардировката на китайското посолство в Белград от американската авиация (в рамките на въздушната операция срещу Сърбия, предприета в защита на косовските албанци), през 1999, Пекин е стартирал активна модернизация на военната си техника, укрепвайки в същото време военното сътрудничество с Русия. В тази връзка, в доклада на Пентагона се посочваше, че „ако на Америка се наложи да защитава Тайван, Китай ще използва всички необходими средства за да нанесе максимален ущърб на противника си”. Поредно потвърждение на факта, че Пентагонът отделя все по-голямо внимание на Източна Азия, където основните му притеснения са свързани именно с Китай, стана и аналитичния документ на Държавния департамент по отбраната, известен като „Азия 2025”, в който се разглеждат пет сценария за развитието на евентуалния въоръжен сблъсък между САЩ и Китай. В частност, американските военни анализатори прогнозират, че до 2025 китайският военно-икономически потенциал може да надмине, по аналогични показатели, военната мощ на САЩ. Тези, доста тревожни, за Вашингтон, данни бяха потвърдени, през 2008, и в доклада на Стокхолмския институт за изследване на мира (SIPRI), където се посочва, че: „по обем на военните си разходи Китай вече е на второ място в света, след Америка”. Така, между 1994 и 2004, китайският военен бюджет е нараснал с 16%, достигайки, през 2006, 38 млрд. долара (по официални данни). През настоящата 2009, военните разходи на Пекин ще нараснат с още 14,9%, достигайки 70,2 млрд. долара. Разбира се, тази цифра изглежда нищожна на фона на сегашния военен бюджет на САЩ (602 млрд. долара). Въпреки това, Вашингтон и съюзниците му продължават да изразяват безпокойство от ръста на китайската военна мощ, посочвайки, че истинските военни разходи на Пекин са далеч по-големи. Особена загриженост сред противниците (реални и потенциални) на Китай в региона поражда подготовката за евентуално „силово решаване на т.нар. „тайвански въпрос” (да не забравяме, че Пекин винаги е смятал Тайван за територия на „единен и неделим” Китай).

Историята на „тайванския въпрос”

Проблемът с Тайван е сред най-сериозните предизвикателства пред световната сигурност от 1949 насам. Когато, на 1 октомври 1949, Мао Цзедун провъзгласява в Пекин Китайската народна република, слагайки край на 100-годишната чуждестранна зависимост на Китай и продължилата дълги години гражданска война, с британска и най-вече американска помощ се създава т.нар. Република Китай, която обхваща остров Тайван и има за столица Тайпе.

Владян известно време от холандците, от 1681 Тайван е част от територията на Китайската империя, управлявана по онова време от династията Цин. През 1895, островът е завладян от Япония и остава в нейните предели до 2 септември 1945, когато японците капитулират, с което се слага и края на Втората Световна война. По решение на САЩ, островът е върнат на Китай, управляван тогава от един неособено талантлив пълководец и политик, окичил се с титлата генералисимус - Чан Кайши.

През февруари 1947, китайците от Тайван вдигат въстание срещу корумпираното и некадърно управление на Чан Кайши. Войските на Гуоминдана обаче смазват жестоко бунта на сънародниците си, жертвите сред които са огромни. Любопитното е, че нито тогавашният американски президент Труман,  нито някой от приближените му реагират на тази кървава саморазправа на управляващите със собствения им народ. Причината е ясна - САЩ винаги са се е ръководели от максимата на британския лорд Палмерстон, че „няма вечни приятели, а само вечни интереси”. По отношение на Тайван, след 1 октомври 1949, водещ в тяхната политика става принципът за т.нар. „право на народите на самоопределение”, оправдаващ откъсването на острова от комунистически Китай. През 1950, президентът Труман нарежда на VІІ американски флот да отбранява Тайван от опитите на Китай за обединение с него. Това принуждава Мао Цзедун търпеливо да изчаква близо десетилетие преди да предприеме първия подобен опит. Като тогава, както впрочем и сега, решаваща се оказва ролята на Русия.

Противно на общоприетото мнение, взривяването на първата съветска атомна бомба, на 29 август 1949, в днешен Северен Казахстан, не променя чак толкова драматично глобалния силов баланс. Защото едно е да имаш атомна бомба, а съвсем друго е да разполагаш със система за нейната доставка. До 21 август 1957, когато големият руски учен Сергей Корольов успешно изпитва първата междуконтинентална балистична ракета Р-7, единствената система за междуконтинентална доставка на атомните бомби, е статегическият бомбардировач.

Първият стратегически бомбардировач е американския В-29. С него са извършени ядрените бомбардировки над Хирошима и Нагасаки, на 6 и 9 август 1945, наистина преломни дати в световната история. От 1948 до 1954, САЩ произвеждат 381 броя (колосално за времето си количество) от втория си стратегически бомбардировач В-36.

Какво прави Русия? В периода от 1949 до 1952, там е създаден средният тип ядрен бомбардировач Ту-4, с радиус на действие 6200 км, което е недостатъчно за ядрен удар по САЩ. През 1954 започва производството на следващия тип ядрен бомбардировач, Ту-16, с радиус на действие 7300 км.

До смъртта на диктатора Йосиф Сталин, през март 1953, Москва не разполага със стратегически бомбардировачи. На 12 ноември 1952 е извършен пробен полет на прототипа на първия съветски стратегически бомбардировач Ту-95, който е изцяло успешен.

Политиката на Никита Хрушчов внася известно икономическо и военно оживление в постсталинска Русия. Краят на сталинизма, ликвидирането на ГУЛАГ и серията социални мерки, лансирани от Хрушчов, дават своите плодове. През септември 1955, след поредица успешни полети, е решено да започне серийното производство на Ту-95.

През август 1957, първите ескадрили Ту-95 постъпват на бойно дежурство, слагайки края на американския ядрен монопол, т.е. на недосегаемостта на САЩ.

Вероятно мнозина си задават въпроса, какво общо има това с Китай?

Когато през 1950 сключват договора за дружба със СССР, тримата китайски ръководители  - Мао Цзедун, Чжоу Енлай и Лю Шаоци, добре си дават сметка, че сигурността на Китай зависи именно от Москва. Причините са прости - Съветите имат могъща армия и, наред със САЩ, са една от двете ядрени държави в света (също както и днес, Русия и САЩ са двете ядрени суперсили на планетата).

За Мао, който бързо доказва, че притежава забележителен геополитически усет, е пределно ясно, че само от Москва може да очаква реална защита от САЩ и подкрепа за връщането на Тайван. Затова търпеливо изчаква укрепването на руската стратегическа мощ и едва през 1958, когато вече е налице ядреното възпиране между Русия и САЩ, решава да започне Първата тайванска криза.

Кризата възниква през август-септември 1958, като със задълбочаването и САЩ започват подготовка за нанасяне на ядрени удари по Китай. Спира ги обаче твърдата позиция на Хрушчов, който, на 7 септември 1958, заявява, че „всяко нападение срещу Китай ще се смята и за нападение срещу СССР”.

В крайна сметка, американците не посмяват да рискуват. От данните на своите шпионски самолети Ю-2 те знаят, че първите ескадрили руски стратегически бомбардировачи Ту-95 са готови за война. Така кризата замира. Впоследствие, през 60-те години, нещата се променят – след провала на злополучния „Голям скок”, през 1959-1962, Пекин се ориентира към конфронтация с Москва (след 1963), чиито апогей са въоръжените гранични сблъсъци между двете държави, в края на 60-те.

На свой ред, американската геополитика също търпи редица промени. Стреснати от Карибската ракетна криза през октомври 1962, както и от общото укрепване на съветската мощ и влияние, през ранния период на Брежнев, САЩ решават да ги балансират, като се обърнат към Китай. Целта е да се вбие клин в комунистическия блок, както и да се „заобиколи” Съветската империя от изток и запад. Тогавашният съветник по националната сигурност Хенри Кисинджър, успешно се справя с тази задача. През 1971 той посещава Китай, където подготвя т.нар. Шанхайско комюнике, подписано в началото на следващата година, при посещението на президента Никсън в Китай. В резултат САЩ постигат огромен външнополитически успех, привличайки Китай на своя страна, в глобалния си сблъсък със Съветите.

До 1991 американо-китайските отношения се развиват много добре. Но след разпадането на Съветския съюз те бързо започват да се влошават. През 1992, президентът Джордж Буш - старши продава няколко десетки самолети F-16 на Тайван (любопитно е, че именно той е първия представител на САЩ в Китай, през 70-те години).

Актуализирането на тайванския въпрос

Американо-китайските отношения се влошават необратимо през 1996, когато избухва нова Тайванска криза и САЩ пращат два самолетоносача в Тайванския пролив.

Осъзнавайки, още през 80-те години, че Вашингтон няма да позволи обединение с Тайван, Китай постепенно отново се обръща към Москва. През 1986, тогавашният съветски лидер Горбачов, със своята известна реч във Владивосток за „границата, която ни свързва”, слага край на обтегнатите отношения между двете страни, продължили четвърт век.

По времето на първия руски президент Борис Елцин, отношенията между Москва и Пекин се доближават до военен съюз. По съвет на Евгений Примаков, през 1997, е подписана обща декларация срещу опитите за налагане едноличната хегемония на САЩ. Но истинско развитие на отношенията между Русия и Китай се постига едва по времето на Владимир Путин.

През 2001 е основана Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), включваща, освен Китай и Русия, Казахстан, Киргизстан, Узбекистан и Таджикистан.

През август 2005 пък се провеждат първите, след 1958, съвместни руско-китайски военни учения, с участието на добре познатите руски стратегически бомбардировачи Ту-95.

Окрилен от наново предоставения му руски ядрен щит, Китай изпраща ясен сигнал на САЩ, че няма да се съобразява повече с „империалистическата” им политика. На 14 юли 2005, генерал Чжу Хънху, един от деканите на Китайската национална военна академия, заплашва Америка с ядрени удари, ако подкрепи Тайван при евентуален военен конфликт.

Възраждащата се мощ на Русия вдъхва увереност и сигурност на Китай. През декември миналата година двете страни сключиха (де факто) военен съюз с прокарването на пряка телефонна линия между руския и китайския Генерален щаб.

От своя страна, САЩ се опитват да избегнат, или поне да отложат неизбежното по-нататъшно влошаване на отношенията с Китай. След Тайванската криза от 1996 и подкрепата си за предишния президент на острова Чън Шуйбян, който искаше окончателно да обяви Тайван за отделна държава, сега САЩ залагат на президента Ма Ингдзоу от партията Гуоминдан. Идвайки на власт, през 2008, Ма декларира желание да „стопли отношенията с родината-майка”, и дори да подпомогне дългоочакваното обединение на Тайван с Китай.

Защо САЩ бяха принудени да коригират политиката си към Тайван, от 2008 насам? Отговорът е ясен. През 2007 Китай въведе на въоръжение първите модерни междуконтинентални ядрени ракети с твърдо гориво ДФ-31А, с което стратегията на ядрено възпиране срещу САЩ се затвърждава.  Новите китайски стратегически подводници тип 094 също правят намесата на САЩ в Тайван мното опасна за тях самите. Междувременно, само през периода между 2002 и 2004, Китай се е сдобил с 13 нови подводници и е построил 23 десантни кораба, способни достатъчно бързо да доставят бронирана техника и войски, през 150-километровия Тайвански пролив. Така, Пекин получава въможност с един мълниеносен удар да реши стария си териториален проблем с островната държава. Изтласквайки американския флот от източната част на Тихия океан, китайските подводници биха поставили самолетоносачите на САЩ в трудна ситуация, тъй като ще им се наложи да действат на разстояния почти 1000 км от бъдещия театър на военните действия. За да се придвижат до него, ще са им необходими няколко денонощия. Освен това, на подходите към Тайван ще ги очакват прословутите съвременни китайски „безшумни” подводници (включително и тези, руско производство), които могат да изстрелват ракети без да излизат на повърхността. Показателно е, че анализирайки последния засега китайско-американски морски инцидент от 13 юни, експертите от Китайския Военно-морски център за изследване на оборудването са стигнали до малко неочаквания извод, че ескадреният миноносец на САЩ въобще не е успял да засече приближаващата китайска подводница, която, в крайна сметка, на пълен ход се е врязала в спуснатия на значителна дълбочина американски сонар.

На свой ред, в Пентагона се опасяват, че ако някога действително се стигне до силовото решаване на тайванския въпрос, САЩ едва ли следва да разчитат на подкрепата на своята бойна авиация. Защото на американските изтребители и бомбардировачи ще се наложи да излитат от базите на островите Гуам и Окинава, намиращи се на хиляди километри от Тайван.

Както е известно, през 1996 (т.е. по време на т.нар. „втора тайванска криза”), противопоставянето между група американски самолетоносачи и китайски военни кораби, в близост до Тайван, едва не постави двете свръхдържави на ръба на войната. Тогава, американските самолетоносачи успяха да предотвратят заплахата срещу острова едва след няколко предупредителни ракетни залпа.

В края на 2007, почти две денонощия продължи противопоставянето, в Тайванския пролив, между ударната група на американските военноморски сили, начело със самолетоносача „Кити Хоук” и китайска военна флотилия, включваща един ракетен есминец и подводница клас „Сун”. Според командването на военноморските сили на САЩ, най-новият тип китайски подводници представляват и най-голяма заплаха, тъй като са безшумни и разполагат с мощно торпедно и противокорабно ракетно въоръжение. Между другото, още през октомври 2006, американците се сблъскаха с новите китайски подводници, когато, по време на учения на ударната група на военноморските сили на САЩ край японския остров Окинава, една китайска подводница клас „Сун” демонстративно изплува на повърхността на разстояние, позволяващо осъществяването на торпедна атака срещу самолетоносача „Кити Хоук”. Тогава, фактът, че американските кораби са „проспали” появата и, хвърли в паника американското военноморско командване.

Освен това, анализирайки китайско-американското морско противопоставяне, не бива да се забравя и подкрепата на Русия. През март 2006, тогавашният руски командващ военноморските сили адмирал Владимир Масорин обяви, че ще има пребазиране на руските ядрени подводници към Тихия океан. Това стана тъкмо когато САЩ обявиха  плана си да прехвърлят своите подводници от Атлантическия в Тихия океан. През септември 2008, стратегическата подводница „Рязан”, от типа „Делта-3”, премина под Северния полюс и Беринговия пролив, от Мурманск във Вилючинск, където е базата на стратегическите подводници от руския Тихоокеански флот. Това бе възприето като недвусмислен знак, че Китай отново е под ядрения щит на Русия, както и, че може да разчита на нейната подкрепа за обединението с Тайван. Още повече, че първите три руски стратегически подводници от новия клас „Борей” - „Юрий Долгорукий”, ”Владимир Мономах” и „Александър Невски”, ще бъдат дислоцирани именно в Тихия океан. Това е нещо ново, защото досега флагманите на руския атомен подводен флот винаги са били дислоцирани край Мурманск, т.е. в Северния, а не в Тихоокеанския флот.

Решаването на тайванският въпрос, за чието възникване САЩ имат сериозна „заслуга”, повече не може да бъде отлагано. Световният мир изисква обединяването на Китай и Тайван. А новите китайски стратегически ядрени сили правят още по-близък момента, когато това ще се случи.

Как обаче ще реагират САЩ? На фона на укрепващия руско-китайски съюз, тяхното евентуално противопоставяне на подобно решение, би застрашило ядрения мир в региона и света, като цяло. Защото е твърде възможно през близките години в Тайванския пролив да се разиграе ядрена криза, която да надмине по своите мащаби дори Карибската от 1962.

 

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Скоро след като зае мястото си в Белия дом, президентът Барак Обама направи редица изявления, показващи намерението му да внесе сериозни корективи в близкоизточната политика на САЩ.

Така, по отношение на близкоизточното урегулиране, акцентът бе поставен върху създаването на Палестинска държава, като фундаментално условие за постигането на стабилен мир. Макар че Вашингтон отдавна подкрепя създаването на такава държава и това бе фиксирано в прословутата „Пътна карта”, призивът на Обама звучи по-конкретно и настойчиво, в сравнение с предшествениците му.

Вторият принципен момент в подхода на сегашния президент към близкоизточния въпрос бе твърдата му позиция относно израелските селища на Западния бряг. Обама заяви, че „изграждането на селищата трябва да бъде прекратено, за да можем да продължим нататък” и именно в тази посока бяха разговорите му с израелския премиер Нетаняху, през май 2009. Впрочем, САЩ упражняват натиск върху Израел и в някои други посоки. Така, американците за първи път поставиха въпроса за израелския ядрен потенциал, призовавайки Йерусалим да обяви че притежава такъв и да пристъпи към постепенната му ликвидация. Освен това, в разговорите си с Нетаняху, Обама отказа да санкционира евентуалното използване на сила от Израел срещу Иран, обявявайки се дори против отправянето на заплахи за подобни действия към режима в Техеран. Тоест, както посочва британският анализатор Ленърд Дойл „Вашингтон вече не е готов автоматично да подкрепя Израел, без оглед на последиците за самите САЩ”.

Позицията на Израел и арабската реакция

Изправен пред тази твърда американска позиция, Нетаняху беше принуден да направи някои отстъпки. Отказвайки се от досегашната си позиция, той изрази готовност да подкрепи създаването на Палестинска държава, макар че обвърза това с редица условия. Според него, Палестина трябва не просто да признае Израел, а да го признае като „национална държава на еврейския народ”. Той смята, че именно това е „централния и най-важен въпрос, който още не е решен, и причината, че конфликтът продължава вече толкова години”. В същото време, израелският премиер подчерта, че „Палестинската държава следва да бъде демилитаризирана, защото не искаме да имаме още един Сектор Газа или втори Иран до нашите граници”. Що се отнася до селищата, израелската страна обеща да опразни 22 от тях, които смята за „незаконни”. Нещо повече, в края на май израелската армия ръзруши (за седми пореден път) незаконно изградения кибуц Маое Естер, който обаче еврейските заселници моментално възстановиха отново. Що се отнася до останалите около 80 селища, в които живеят 300 хиляди души, според Нетаняху, те няма как да не продължат да се разширяват, поради естествения прираст на населението им. В същото време, той потвърди твърдата си позиция, че Йерусалим е „вечната столица на еврейския народ, обединен град, който никога вече няма да бъде разделян”, както и по проблема за палестинските бежанци, чието връщане, според Нетаняху, „е несъвместимо със статута на Израел като национално огнище и дом на еврейския народ”. Както констатира в тази връзка левият израелски политик Ури Авнери „Планът на Нетаняху включва запазването на израелския контрол върху цялата страна от Средиземно море до река Йордан; никакви ограничения за еврейските селища на цялата тази територия; ограничено самоуправление за палестинските анклави, с висока концентрация на арабско население, които ще бъдат заобиколени от кибуци; Йерусалим изцяло да остане в границите на Израел; нито един палестински бежанец няма да може да се върне на територията на Израел”.

В момента, вътрешнополитическите позиции на Нетаняху изглеждат достатъчно стабилни. Подходът му се споделя и от неговите, принадлежащи към десницата или религиозните кръгове, министри. По отношение на Йерусалим, позицията на премиера се доближава до тази на президента Шимон Перес, според който този град „никога не е бил нечия друга столица, освен на еврейския народ”, както и на председателя на Кнесета Руевен Ривлин, твърдящ, че израелския суверенитет над Йерусалим „не подлежи на преговори” и, че „светът трябва да признае суверенитета ни, както и водещото място на евреите в Светите места, като наше исконно право”. Не по-малко важно е и, че линията на премиера се подкрепя от почти половината население на страната – само за два дни след речта на Нетаняху в Университета Бар-Илан, в която той изложи визията си по близкоизточния въпрос, рейтингът му скочи от 16% до 44%. Освен това, израелският премиер може да разчита на подкрепата на американската Републиканска партия, където, както посочва и Ленърд Дойл, „той има много фенове”. От друга страна, възможностите му за маневри са ограничени. Политическото оцеляване на Нетаняху, до голяма степен, зависи от подкрепата на ултрадясната партия „Нашият дом Израел”, която зае трето място на последните избори и днес е част от управляващата коалиция, а водачът и Авигдор Либерман стана външен министър.

Междувременно, декларираната от израелския премиер позиция породи крайно негативна реакция в арабския свят. Както заяви, на 15 юни, говорителят на президента на Палестинската национална администрация (ПНА) Набил Абу Рудейна, „претенциите на Нетаняху саботират всички инициативи, парализират всички усилия и са открито предизвикателство към позициите на палестинците, арабите и американците”. На свой ред, самият президент на ПНА Махмуд Абас обвърза подновяването на преговорите с Израел с прекратяване действията на заселниците, а в изказването си от 15 юни, египетският лидер Хосни Мубарак подчерта, че „призивът за признаването на Израел, като еврейска държава, проваля всички възможности за постигането на мир”. Накрая, Ислямското движение за съпротива (Хамас) смята, че програмата на Нетаняху „е израз на расистка и екстремистка идеология и напълно игнорира правата на палестинците”. На 25 юни, на заседанието на Съвета на Арабската лига, на ниво външни министри, беше формулирана и общата арабска позиция, според която възобновяването на мирния процес се обвързва с „пълното прекратяване активността на заселниците, включително в Източен Йерусалим, и гарантиране, че еврейската държава ще изпълни постигнатите досега споразумения с палестинците”.

Възможностите пред Обама

В така очерталата се ситуация, Обама е изправен пред сложен избор – или да отстъпи пред исканията на Нетаняху, рискувайки престижа си, но пък запазвайки „специалните отношения” с Израел, или да увеличи натиска върху него. Засега няма признаци, че президентът е склонен да втвърди тона си по отношение на еврейската държава. Напротив, и Обама, и държавният секретар Клинтън неведнъж декларираха привързаността си към „нерушимото приятелство” с израелците и, че „гарантирането на израелската сигурност е, и ще продължи да бъде, крайъгълен камък на американската външна политика”. Що се отнася до евентуалното усилване на натиска върху Израел, на пръв поглед Вашингтон разполага за целта с един толкова сериозен инструмент, като военната помощ за тази държава от 3 млрд. долара годишно. Само че използването му, до голяма степен, зависи от отношението на влиятелната еврейска общност в САЩ. На последните президентски избори, Обама получи подкрепата на 78% от избирателите евреи, които (според Ленърд Дойл) „са сред най-твърдите привърженици на тази военна помощ”. Наистина, в подкрепа на позицията на Обама се обявиха двамата му най-близки помощници – главният секретар на Белия дом Рам Емануел и главният политически съветник на президента Дейвид Акселрод. Което обаче не гарантира, че еврейското лоби ще си затвори очите при евентуален опит на Обама да наложи някакви санкции на Израел.

Друг проблем, който ще трябва да реши президентът, е Движението Хамас, което буквално всеки момент може да взриви ситуацията в региона. Ислямистите демонстрираха сдържано-позитивна реакция на президентските изявления, посочвайки, че макар в тях да се съдържат „доста противоречия”, налице е известна промяна в поведението на Америка. На 17 юни водачът на ислямисткото палестинско правителство Исмаил Хания обяви, че Хамас ще приеме всяко предложение за създаването на Палестинска държава, в границите от 1967, със столица Йерусалим, което може да се оцени като малка позитивна промяна в позицията на палестинските фундаменталисти. Не е изключено и, че мнението на Обама за евентуалното установяване на контакти с тях, може и да не се окаже еднозначно негативно. Във всеки случай, президентът поиска от Сената да приеме закон, позволяващ финансирането на палестинското правителство, дори ако в него участват представители на Хамас. В същото време, Нетаняху продължава да заема непримирима позиция към ислямистите, подчертавайки, че „Израел никога няма да преговаря с терористите, които искат да го унищожат”.

Така или иначе, но Обама не може да е твърдо уверен, че е в състояние да постигне разрешаването на проблема, за което говори и репликата, по време на речта му в Университета на Кайро от 5 юни, че: „не можем да наложим мира”.

Иракският проблем и отношенията със Сирия

По отношение на Ирак, американският президент обяви, че войските на САЩ, които наброяват 149 хил. души, ще напуснат тази страна през 2012. Това стана възможно заради успехите на американците и иракското правителство в борбата с тероризма. Макар че бунтовниците все още са в състояние да осъществяват мащабни акции (само през март в Ирак са загинали 923 граждански лица), като цяло е налице тенденция към нормализиране на ситуацията (май, когато загинаха 134 души, стана най-спокойния месец за шестте години американска окупация). Както отбелязаха на съвместната си пресконференция, в края на май, говорителите на американския корпус генерал Дейвид Пъркинс и на иракското военно министерство полковник Касем ал-Мусауи, през последната година насилието в страната е намаляло с 60%. Макар че американците все още не могат да са сигурни, че са удържали пълна победа (само в атентата, извършен в края на юни в Багдад, загинаха над 70 души). Според командващия CENTCOM Дейвид Питреъс, „макар че в Ирак бе постигнат значителен прогрес, ситуацията остава нестабилна и все още може да се обърне”. Според началник щаба на Сухопътните сили на САЩ Джордж Кейси, ако това се случи, на американския корпус ще се наложи да остане в страната поне още 10 години.

Никак не е проста ситуацията и в политическата сфера. Както отбеляза през юни посланикът на САЩ в Багдад Кристофър Хил, американците „много усилено работят за диалога между различните политически сили в Ирак” и правят всичко възможно за постигането на консенсус между тях. На свой ред, генералният секретар на ООН Бан Ки Мун констатира в доклада си пред Съвета за сигурност, от 8 юни, че са налице „обнадеждаващи признаци за прогрес”, като например успешно проведените местни избори, споразумението на избор на председател на парламента, съгласуване на плановете за разглеждане на най-важните закони и т.н. В същото време се запазват (и още дълго ще продължат да съществуват) подхранващите екстремизма етнорелигиозни противоречия. Основното обаче е, че в Ирак липсва гражданско общество, което не позволява и ефективното функциониране на държавната система, създадена по западен модел. Изключително сериозен проблем е тоталната корупция (по този показател Ирак е на 178 място от общо 180 държави).

Налице са и известни промени в подхода на Вашингтон към Сирия. Както подчерта в края на юни говорителят на Белия дом Робърт Гибс, администрацията на Обама се надява, че „сирийското правителство може да се превърне в конструктивен играч за поддържане на мира и стабилността в региона”. Беше решено в Дамаск да се върне посланикът на САЩ, двете страни се споразумяха за посещението на американска военна делегация в Сирия, с цел обсъждане „на съвместните усилия в борбата срещу терористите в Ирак”, както и на специалния пратеник на президента за Близкия изток Джордж Митчъл, който да обсъди възможностите за възобновяване на сирийско-израелските преговори. Според сирийския посланик във Вашингтон Имад Мустафа, появата на Митчъл в Дамаск „може да се окаже пробив с сирийско-американските отношения”. Както изглежда, Обама се опитва да „опитоми” Сирия, използвайки т.нар. „либийски сценарий”.

В същото време, американците гледат да не допуснат възстановяването на сирийското влияние в Ливан. Доказателство за това е изявлението на Барак Обама от 8 юни, че неговата администрация „и занапред ще подкрепя суверенен и независим Ливан”, както и на вицепрезидента Джо Байдън, който в навечелието на ливанските избори отбеляза, че ако те бъдат спечелени от опозицията, Вашингтон „може да преразгледа условията за оказване на финансова помощ”.

Политиката към Иран

Засега Обама се опитва да напипа подходите за решаването на проблема с Иран по пътя на преговорите. Така, той обеща да окаже икономическа подкрепа на иранците, ако те променят ядрената си програма и прекратят подкрепата за Хамас и ливанската Хизбула. Но, ако тези усилия не дадат резултат до края на 2009, Вашингтон ще работи за още по-сурови международни санкции срещу Иран.

Показателно е обаче, че Обама не споменава за военно решаване на проблема, очевидно съзнавайки, че евентуално нападение срещу Иран може да взриви ситуацията в целия Близък изток, да даде мощен импулс на тероризма и да доведе до появата на реална (а не само виртуална) „дъга на нестабилност” в пространството между Ирак и Афганистан. Въпреки това, според редица американски официални лица, военното решение не е свалено от дневния ред на САЩ.

Друг вариант за Вашингтон е подкрепата за „мирната демократична революция” в Иран. Както е известно, подобен вариант беше изпробван успешно от американците през 1953, когато финансираните от ЦРУ „масови народни демонстрации” в Иран подготвиха почвата за отстраняването на премиера Мосадък и възстановяване властта на шах Мохамед Реза Пахлави. През 2003, в САЩ бе приет т.нар. „Акт в подкрепа на свободата и демокрацията в Иран” и беше създадена съответната финансова фондация. От САЩ за Иран излъчват на фарси т.нар.„Национална иранска телевизия”, „Радио Фарда”, както и иранската редакция на „Гласа на Америка”, за чиито нужди Държавната администрация отпуска 15 млн. долара годишно. Освен това, американското правителството финансира преводите на фарси на филми и книги, съдържащи инструкции за организирането на мирни антиправителствени демонстрации. На свой ред, Конгресът отделя определена сума в подкрепа на „образователните институции, хуманитарните групи, неправителствените организации и отделни индивиди в Иран, подкрепящи развитието на демокрацията и човешките права”. В тази връзка, обвиненията на иранския президент Ахмадинеджад към САЩ и Запада, като цяло, че подкрепят действията на опозицията, оспорваща резултатите от последните президентски избори, може и да имат известни основания.

Ситуацията в Афганистан и „новият курс към исляма”

Ограничавайки постепенно присъствието си в Ирак, САЩ увеличават това присъствие в Афганистан. В края на юни там бяха изпратени 7 хил. американски войници, съвсем скоро ще бъдат прехвърлени още 14 хил. Във Вашингтон се надяват, че това ще доведе до прелом в битката между силите на международната коалиция и правителството в Кабул и бунтовниците талибани. В същото време, американците са наясно, че проблемите на тази страна следва да решават комплексно, т.е. не само с военни, а и със социално-икономически средства. В речта си в Университета на Кайро, Барак Обама заяви, че САЩ ще отпуснат за развитие на афганистанската икономика 2,6 млрд. долара. Остава обаче въпросът, доколко ефективно ще бъдат изразходвани тези средства. От 2001 насам, Вашингтон и предоставил на Кабул 33 млрд. долара без това да доведе до подобряване на икономическата ситуация в страната, където отглеждането на опиумен мак се превърна в основния начин на препитание за местните селяни. Социално-икономическите проблеми се задълбочават от проникването на талибаните в местната власт, което американският командващ в Афганистан Стенли Маккристъл оценява „като най-опасния процес”, тъй като Движението „Талибан” се оказва „способно да формира сенчеста власт, сплашвайки населението и ограничавайки действията на местните власти, променяйки по този начин самата структура на живот на афганистанците”. В тези условия, за разгрома на талибаните ще е необходимо продължително време, като според генерал Джордж Кейси американските войски ще останат в страната поне още 10 години.

В речта си, произнесена в Университета на Кайро, Обама призова за „нов подход” в отношенията между САЩ и исляма, подчертавайки, че „част от отговорността ми като американски президент е да се боря с негативните стереотипи” към тази религия. Няколко дни преди това, в интервю за BBC, той подчерта, че „демокрацията, върховенството на закона, свободата на словото и религиозната свобода са универсални принципи”, но американците не бива да смятат, че могат „да натрапват собствените си ценности на други държави със съвършено различна история и култура”.

Засега подходът на Барак Обама към проблемите на Близкоизточния регион и мюсюлманския свят, като цяло, повиши популярността му в арабските държави и, в частност, в Египет, където доверието към САЩ е нараснало от 6% до 25% за първите пет месеца от пребиваването му в Белия дом (същото се наблюдава в Тунис и Саудитска Арабия). Въпреки това, не може да се говори за коренен прелом в отношението към САЩ в Близкия изток. Така, в Египет, 67% от участниците в анкетата на „World Piblic Opinion” оценяват ролята на САЩ в света като негативна, 75% са убедени, че те искат да отслабят и разединят мюсюлманите, а 80% смятат, че целта на американците е контрола над близкоизточния петрол и натрапването на своята култура на ислямските държави. 60% от египтяните пък се съмняват, че Обама наистина иска създаването на Палестинска държава.

Като цяло, подчертаното внимание на президента към случващото се в Близкия изток показва, че и сегашната администрация продължава да смята региона за един от най-важните, в геополитически план, и се стреми САЩ да играят водещата роля в него.

 

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Досегашната парадигма на световното усройство се основаваше на триадата „глобализация/експанзия на либералната демокрация и пазара/американска монодържава”. Едно сложно преплитане, което неговите апологети (не само американските) смятаха за хармонично. Днес обаче, се оспорват два от върховете на този правилен триъгълник – икономическият и идеологическият. Третият, който имаше чисто геополитически характер, просто се провали. Всъщност, той така и не излезе от проектната си фаза. От което пък следва, че хипотетичната американска свръхдържава се намира в стадия на максималната си слабост. В същото време, дори и да не са в състояние да управляват сами света, САЩ все още могат да влияят върху съдбата му повече, отколкото която и да било друга държава. Личността на президента Обама въплъщава съзнанието за тази драма и, едновременно с това, гордостта на онези, които продължават свято да вярват в универсалната мисия на Америка. Между реализма и идеализма – две категории, които американците традиционно свързват със „злото” и „доброто”, Вашингтон се опитва да укрепи позициите си, вече не като единствената свръхдържава на планетата, а като най-големия акционер във формиращата се глобална йерархия.

В същото време, водещите държави са все по-склонни да приемат, че са необходими нови правила за устройство на света, при условие че тяхната интерпретация е в съответствие със собствените им интереси. Което не означава, че появата на световно правителство е особено вероятна. Възможно е по-скоро преразглеждане, на глобално равнище, на понятието „консенсус”, което си остава непонятно за пуристите на американския универсализъм, създаден от европейските империи преди няколко столетия. Заради размаха и дълбочината на кризата, изходът от нея изисква значителното намаляване на геополитическата сложност. Тоест, възприемането на подход, противоположен на този, според който „глобалната криза изисква глобален отговор”. Ако действително беше така, щеше да ни се наложи да живеем в постоянен хаос. Защото, колкото повече са тези, които вземат решенията, толкова по-малко ефективни са компромисите, които те биха могли да постигнат. Дори и ако допуснем, че стотиците държави и частни или неформални властови центрове ще съумеят съгласувано да излязат извън рамките на алгебраичната сума на собствените си интереси.

„Кимерика”, като нова парадигма

Геополитическото коректност изисква тази нова парадигма да не се обявява официално, за да не бъдат засегнати онези, на които тя отрежда второстепенни роли, или пък са нарочени за статисти. А това означава почти целия свят, ако в нова глобална парадигма се превърне „Кимерика” (Китай + Америка) – код G-2. Тоест, диархията „Америка-Китай”, която, благодарение на икономическата симбиоза може да си извоюва статута на „глобално консулство” (по аналогия с двамата консули, управляващи Рим по време на Републиката).

Китайско-американският пакт още не е узрял съвсем (нещо повече, на последната среща ЕС-Китай, провела се през май 2009, китайският премиер Ван Цзябао публично отхвърли концепцията за G-2 – б.р.). И, най-вероятно, никога няма да узрее. Табуто обаче вече е нарушено. Наскоро двама китайски анализатори – Хуан Хъ и Чжу Ши, публикуваха статия със заглавие, което довчера би било немислимо: „За възможностите на кондоминиума Китай-САЩ” (1). В нея те представят китайско-американския съюз, като алфата и омегата на глобалната стабилност. При това, базирайки се на постановката, че Китай скоро ще стане господар на положението, защото „кондоминиумът следва да се базира на желанието да се спазва принципът на подчинеността и водещата роля на държавата, притежаващи по-голям обем знания и доминиращи икономически механизми” (2). Именно за тази роля претендира пекинският елит.

Дискусиите около идеята за „Кимерика” очертават три основни тенденции на текущата геополитическа криза: отхвърлянето на идеологическите предразсъдъци на ХХ век, постепенното изпразване от съдържание и смисъл на алиансите и стремеж към смесване (съюз) на необичайни макрорегиони (включително и неформални) с цел да се осигури на принадлежащите към тях необходимата критична маса, за да си гарантират достойно място в подготвящият се нов „глобален консенсус”. И това не е просто поредната реторика в полза на многополюсния модел, а идеал за система, опираща се на регионални, контактуващи помежду си, блокове и претендираща да бъде алтернатива на утопията на американския едностранен подход. Според поетизирания вариант на руския външен министър Сергей Лавров, живеем в епоха на „сливането”, резултат от „политиката на консенсуса”, към която сме длъжни да се ориентираме поради глобалния размах на непредвидените обстоятелства. Защото „императивът за нашия регион (обозначен като „евроатлантически”) е да намери собственото си място при формирането на полицентричната система на глобално управление” (3). В прозата на делничната политика обаче, всеки възприема по своему този макрорегионален императив, стремейки се най-вече да установи, къде точно започва собственото му (макро)господство и, къде свършва господството но другия.

На пръв поглед, става дума за парадокс: прагматизмът ни принуждава да мислим с размах, излизайки извън всички схеми, което обаче не е сред силните страни на демокрациите, където мирогледите обикновено се оказват изпразнени от съдържание заради прекалено краткия период на пребиваване във властта. Днес обаче, полумерките и ограниченото мислене вече не са полезни. Новите йерархии ще се определят от онези, които дръзнат да трансформират кризата в проект за бъдещето, а не от пазителите на несъществуващото статукво. Тоест, смелостта безспорно е необходима, макар че все още не е съвсем ясно, в какви точно стратегии ще се реализира.

Някои, макар и намиращи се още в инкубационен стадий, проекти вече са очевидни (като например този за „Кимерика”). При други, нещата не са чак толкова ясни. Това се отнася и за проекта „Еврорусия”. Той по-скоро прилича на мъглявина. Става дума за фона, на който европейските и руските елити (независимо дали тези елити се привличат или отблъскват) са склонни да проектират и съизмерват собствените си варианти за бъдещето.

Какво означава  Еврорусия?

В оптималния си вариант, това е идея за насочване на растящата взаимозависимост между европейците и руснаците в руслото на геополитическата им интеграция, опираща се на споделяни и подкрепяни от всички участници правила и институции. Като на тази основа, по-късно биха могли да се установят привилегировани отношения със САЩ. Но не и с Китай, освен ако междувременно проектът за „Кимерика” вече не се е реализирал на практика.

Тук е мястото да напомня, че вече има една Еврорусия, която се е реализирала в сферата на футбола.

Няма да е много сложно да се повтори Паневропа на Шампионската лига, но този път в геополитическа форма. Не толкова максималистките измерения на евроруската мечта, правят относителни пространствените мащаби на проекта (ограничавайки го само до съюза между Москва и „Стара Европа”) и/или институционалната му интензивност, реализирайки тази мечта на основата на серия от международни договори, запазващи суверенитета на участниците. В подобни меки модулации, евроруският сценарий може да започне да се реализира много по-скоро, отколкото мнозина си мислят (или се опасяват). Всъщност, влакът вече е тръгнал и се движи по ясно очертана и защитена линия. Рано или късно, той ще трябва да спре на някоя нова гара или пък да се върне в началната. А може би и още по-назад, ако кризата се задълбочи и се трансформира във вътрешни или междудържавни конфликти.

В какво е сходството между проектите за Еврорусия и Кимерика и къде следва да търсим различията между тях? Те имат общ троен корен (за който споменах по-горе)- антиидеологически, нетърпим към установените алианси, макрорегионален – който се подхранва и от ерозията на старите представи. Затова Еврорусия и Кимерика не са свързани нито с универсалистките принципи на съвременността, нито с геостратегическите обединения (формализирани, но и прекалено задължаващи), а са насочени към разширяване и задълбочаване на пространството на съвместното управление.

Що се отнася до качествените различия (количествените са показани в таблица 1), те са поне пет.

-   Териториалното съседство. Европа и Русия са разположени на един и същи континент, докато Китай и САЩ са разделени от най-големия океан на планетата.

-   Историческата дълбочина. Вече четири века руснаците и европейците си оспорват различни континентални територии или пък се опитват да доминират съвместно над тях. Своеобразен висш символ на взаимното им „откриване” става основаването на Санкт Петербург (1703), от който, между другото, произхожда и „дуумвиратът” Путин-Медведев, както и по-голямата част от съответните кланове. В „Стара Европа” още е популярна фразата на Бисмарк, според който никога на бива да се разкъсват връзките, свързващи ни със Санкт Петербург. Пътищата на европейци и руснаци се пресичат в продължение на векове (понякога мирно, понякога не), т.е. още по времето, когато Съединените щати въобще не са съществували, а пък Китай още не е открил Америка.

-   Културните обмени. Като започнем с идентичността на специфичната литература, европейският и руският елити смятат, че достатъчно познават представите, които едните имат за другите, включително стереотипните, дори и когато изпитват отвращение към тях. Тоест, тук нивото е съвсем различно, в сравнение със степента на развитие на американско-китайските културни отношения, които са на доста ниско равнище. Има обаче нещо много показателно: и в двата случая отношенията са асиметрични. Руснаците и китайците повече се интересуват от европейците и американците, отколкото обратното. Откъдето можем да заключим за наличието на чувство на непълноценност у първите спрямо вторите, пък макар и завоалирано за да не пострада националната им гордост.

-   Многообразието на взаимната зависимост. Евроруският „синтез” ухае на природен газ и тръбопроводи. Китайско-американският – на долари и индустриални стоки. Русия привежда в движение нашата индустрия, но не произвежда почти нищо, ако не броим оръжието и спътниците. Тя по-скоро се насочва към нашите производствени активи. Ние, европейците пък използваме руската енергия още от късната съветска епоха и плащаме добре за това. Тоест, ако странната тихоокеанска двойка се появи сравнително наскоро, евроруският „годеж” е доста стар. Така, експерименталното споразумение между Бранд и Брежнев „газ срещу тръбопроводи” беше подписано още през 1970. Първият руски природен газ в посока Европа (Източна Германия) тръгна на 1 май 1973. Днес той покрива 1/4 от европейските потребности, с тенденция към нарастване. При това не става дума само за енергоносители: идеята е, че съдействайки за благополучието на руския гигант, който в момента не разполага с алтернатива на нашия енергиен пазар, и обвързвайки го по този начин към себе си, можем да предотвратим евентуалното му рухване (и риска да бъдем засипани от неговите отломки). Наистина доста сложни и объркани отношения, в сравнение с елегантно простите отношения между Пекин и Вашингтон: Китай изнася и икономисва, а Америка внася и затъва в дългове. Поне засега.

-   Мощта и влиянието на участниците. САЩ и Китай са „номер едно” в съвременния свят, а вероятно и в утрешния, ако разбира се кризата не сложи край на симбиозата помежду им. В същото време, Европа и Русия си остават съмнителни и нееднородни образувания. Така, Европа не е геополитически обект, докато Русия е. И то с утвърдена представа за това, какво точно представлява, пък макар и вероятно преувеличена. Американците и китайците отдавна са утвърдили границите си, докато европейците (ЕС) и руснаците – не. Европейският съюз не покрива цяла Европа. В Брюксел се преструват, че искат да приемат всички европейски страни, макар че изключително трудно успяват да „смелят” и приобщят последната група от присъединили се към Съюза източноевропейски държави, някои от които бяха (а може би продължават да са) под влиянието на Москва.

В същото време, Руската Федерация е доста по-малка от Русия. Съществува руски пространствен канон, наложен още от царете, развит в епохата на болшевизма и възприет от сегашните и ръководители, който очертава границите на Империята далеч отвъд федералните граници (които съвсем не са временни) и включва по-голямата част от бившия Съветски съюз. Една Империя, в чиито център са руснаците, но която съвсем не е руска национална държава.

Таблица 1. Размерите на Еврорусия и Кимерика

Еврорусия

Площ

21 320 582 (без териториалните води, в кв. км)

(ЕС 4 324 782 + Русия 16 995 800)

Часови пояси

14 (ЕС 3 + Русия 11)

Население

641 577 279 (жители, към 01.01.2009)

(ЕС 499 673 300 + Русия 141 903 979)

Номинален БВП

20 607 000 (2008, милиони долари) (ЕС 18 850 000 + Русия 1 757 000) Източник: Световната банка

БВП на глава от населението

24 600 (2008, в долари, при паритетна покупателна способност, т.е. средното между 33 400 за ЕС и 15 800 – за Русия) Източник: Световната банка

Кимерика

Площ

19 153 040 (без териториалните води, в кв. км)

(Китай 9 326 419 + САЩ 9 826 630)

Часови пояси

10 (Китай 1 + САЩ 9)

Население

1 644 839 837 (жители, според преброяването от 2000)(Китай 1 338 612 968 + САЩ 306 226 869)

Номинален БВП

18 552 000 (2008, милиони долари) (Китай 4 222 000 + САЩ 14 330 000) Източник: Световната банка

БВП на глава от населението

26 500 (2008, в долари, при паритетна покупателна способност, т.е средното между 6 000 – за Китай и 47 000 – за САЩ) Източник: Световната банка.

 

Предвид наличието на тези предпоставки, глобалната криза действа като своеобразен геополитически ускорител. Тя отвори очите на американците и китайците, че конфликтът между тях би означавал взаимното им унищожение, т.е. че ситуацията е сходна с онази, на която се основаваше биномът САЩ-СССР, само че тогава ставаше дума за атомни бомби, а днес – за пари. В същото време, кризата показа на руснаците, колко крехки са икономическите и демографски основи на геополитическите им амбиции. Както и доколко, страдащата от корупцията и клановите междуособици политическа система, поставя под въпрос ефективността (ако не и легитимността) на властта. На европейците пък кризата демонстрира за пореден път, че съперничеството между националните държави продължава да доминира над слабите опити за налагане на общоевропейско управление, както и, че раните, нанесени от рецесията на някои, наскоро присъединили се, членки на Съюза, рискуват да ги хвърлят в хроничен хаос. Да не говорим за сивата зона на Балканите и Черно море, постоянно балансираща между евроатлантическите си стремежи и руското влияние. Тя все повече се превръща в периферия, от която останалата Европа съзнателно се самоотстранява, надявайки се че така повече няма да и се налага да се занимава с постоянно повтарящите в региона имплозии (т.е. насочени навътре взривове – б.р.).

Идеята за Еврорусия стартира именно оттук. От търсенето на нови макрорегионални хоризонти, в рамките на които да може да се управлява кризата и да се осъществи подготовката за предизвикателството на Кимерика. Или по-точно, от убеждението, че отсъствието на баланс между енергийната взаимозависимост и недостатъчната политическа обвързаност следва да бъде преодоляно, преди да стане прекалено опасно и за Европа, и за Русия (включително в сферата на сигурността). В същото време не си струва да фантазираме на тема, какво би могло да се случи, ако Руската Федерация се разпадне, което изглеждаше неизбежно преди десетина години (т.е. преди идването на власт на Путин). И, което някой ден отново може да стане възможно.

В какъв стадий се намира формирането на Еврорусия? Засега не е ясно. Ясно е обаче, че в авангарда на този процес са руснаците и германците. Останалите внасят поправки в проекта, или пък си мълчат, съпротивляват се или пък се опасяват, че са ги пренебрегнали.

Но, ако се опитаме да разберем, какво се случва под повърхността и хвърлим бегъл поглед в геополитическата кухня на властта, особено в Берлин и Москва, ще видим, че формулирането на рецептата все още продължава. Което още веднъж потвърждава, че „желязната арматура” около която се циментира идеята, действително идва от Германия и Русия. От техните специални отношения, съхранили се във времето, между съюзите и войните, и дори укрепнали. В случая не става дума за едно от многото „стратегически партньорства”, нито пък нещата опират само до личните отношения между Путин и бившия канцлер Шрьодер, който днес ръководи консорциума „Северен поток”, т.е. проекта за един „много геополитически” газопровод, който трябва да докара сибирския газ директно в Германия. Тези отношения продължават да се развиват и укрепват и при уж проамерикански настроената Меркел.

Германското разузнаване определя авантюрата с постоянното включване на Русия в Европа, като „общоевропейско предприятие”. Руско-германският тандем трябва да се превърне в нещо подобно на френско-германската ос (без да коментираме основите, върху които се формира). Тоест, да премине от сегашното си „газообразно” в геополитически твърдо състояние. Впрочем, той вече има и своето „атомно” измерение. Така, „Сименс” скъса с френската „Арева” за да сключи договор с руския „РосАтом”, с цел обединяване на технологиите и ресурсите за съвместни действия на световните пазари за атомна енергия. Без съмнение, става дума за качествен геополитически скок, имайки предвид крехката граница между гражданската и военната атомна енергетика.

В същото време, това сътрудничество в атомната сфера има и трето измерение – геополитическо. Съзнавайки, че не може да разчита на подкрепата на бившите сателити на Москва, както и на британците, шведите и пръснатите тук и там из Европа русофоби, Берлин грижливо „отглежда” идеята си за “Kernereuropa” – т.е. за „европейското ядро”, олицетворявано от Германия и Франция. Докато през 90-те години основният аргумент за формирането на тази „малка голяма Европа” беше еврото, сега това е Еврорусия. Както през 1994, когато се появи известното писмо на Волфганг Шьойбле и Карл Ламерс, аргументиращо необходимостта от „евроядрото”, така и днес най-големите привърженици на идеята за Еврорусия могат да се открият в средите на християндемократическата германска десница (сред най-активните е говорителят по външнополитическите въпроси на парламентарната фракция на ХДС/ХСС Екарт фон Клайден). На свой ред, един от най-влиятелните съвременни теоретици на германско-руския съюз Александър Рар резюмира нещата така: „ЕС трябва да формира вътре в себе си ядро от няколко европейски държави и да му възложи отговорността за евро-руската политика” (4).

В самата Русия дебатите имат по-малко езотеричен характер, още повече, че руските представи за това на кои европейци може да се разчита и на кои – не, са достатъчно избистрени. Самият президент Медведев, призовавайки за подписването на ново споразумение за европейска сигурност (което би означавало „пенсионирането” на НАТО) и създаването на ново евроатлантическо пространство в рамките на равностранния триъгълник Москва – Брюксел (разбирай Берлин-Париж) – Вашингтон, вижда в него предпоставки за своеобразен руско-германски пакт, подобен на френско-германския „мотор” на евроинтеграция от 50-те години на ХХ век (5). Показателно е, че Юлия Тимошенко – някогашната „Пасионария” на украинската „оранжева революция, която днес противниците и наричат марионетка на Путин (макар да е очевидно, че той не изпитва особено доверие към нея), също използва тази историческа аналогия като модел за по-нататъшно развитие на „укрепващото руско-германско партньорство, в неговия европейски контекст” (6).

В руските мозъчни центрове са склонни да приемат за възможна бъдеща „голяма сделка” между Русия и Европа, по формулата на Тимофей Бордачов „енергия срещу създаване на пълноценни общи институции” (7). Обвързването на руските енергоносители към институциите от общоевропейски тип, включително механизмите за общоевропейска защита на световните пазари, би позволило на двете страни да излязат от омагьосания кръг (в чиито рамки печалбата за едната би означавала загуба за другата), в който засега продължават да пребивават заради взаимното си недоверие (8). В тази връзка, Сергей Караганов уточнява: „Русия предложи на Европа да осъществят обмен на активи, като европейските компании купят част от руските петролни находища, а руските – част от европейската разпределителна мрежа” (9). Целта е формирането на гигантски евроруски енергиен консорциум, контролиращ цялата верига. На свой ред, Фьодор Лукянов признава, че глобалната криза е дала полезен урок за Русия за необходимостта от геополитическа умереност. Което, между другото, я тласка в нашата посока – т.е. към съюз с Европа. Колкото по-ниска е цената на петрола, толкова по-малък е радиусът на действие на Москва. Защото „приоритетите все повече се концентрират върху Европа и Евразия” (10). Целта е ясна: „Създаването на нова „Велика Европа” на основата на съюза между ЕС и Русия и това е задача, сравнима по своя мащаб с онази, която си поставят архитектите на европейската интеграция, след Втората световна война. Между другото, тогава също почти никой не е вярвал в успеха им” (11).

Условието тази нова „Велика Европа” да действа на глобалната сцена като своеобразна “swing power” (т.е. „колебаеща се сила” – б.р.) между Америка и Китай, на практика, изисква възстановяване на руското влияние в „градината на някогашния общ съветски дом” и постигане на споразумение с нерусофобски настроената част от Европа, разширена на тази основа. „Статутът на Русия, като една от великите държави, е неотделим от постсъветското пространство” – твърди Давид Еркомаишвили (12). В тази връзка, Еврорусия ще анулира сивите зони между общоевропейското пространство и Русия, превърнали се в погранични зони на Кремъл. Като ще се стигне дори до сключването на пакт между Евроядрото (т.е. германско-френския авангард, плътно до който стоят и някои други държави, поддържащи тесни икономически и търговски отношения с Москва, сред тях и Италия) и Велика Русия: т.е. сегашната Федерация, разширена с някои междинни територии, плюс сферата на влияние, съвпадаща с нейното традиционно пространство, което Виталий Третяков определя като „Руския съюз” (13).

САЩ и проектът за Еврорусия

Как американците гледат на Еврорусия? Разбира се, официално, подобен въпрос въобще не се поставя. Налице е обаче определена нервност, особено когато руско-германският флирт стане прекалено откровен или пък, когато някои европейски или руски политици използват рецесията за да поучават американците, критикувайки остро тяхната идеология на неограничения от нищо свободен пазар. Всичко това илюстрира, колко неприятна е подобна перспектива за Вашингтон. От гледната точка на Белия дом, днешна Европа е достатъчно стабилна и, в същото време, достатъчно слаба, за да заслужава специално внимание. Тя не представлява нито сериозен проблем, нито сериозен ресурс. Истината е, че в усилията си да излезе от блатото, в което вкараха Америка Клинтън и Буш, подклаждащи миража за неограничената и мощ, Обама много малко разчита на европейците.

По отношение на руснаците обаче, нещата стоят различно. Даже много различно. Днес американците живеят в един свят „без Европа”, също както, през 90-те години, си бяха създали илюзията, че живеят в един свят „без Русия”. Тогава руснаците бяха притискани да станат „по-демократични” и в същото време продължаваха да ги третират като „съветски граждани”, тласкайки НАТО към техните граници.

Обама храни надеждата да възстанови взаимно изгодните (ако не и доверителни) отношения с единствената държава, която запазва възможността да разруши Америка. Всъшност, той няма друг изход, освен да се надява на това. Както се отбелязва в доклада на Комисията за политиката на САЩ по отношение на Русия (съвместен проект на американските „мозъчни центрове” – Nixon Center и Belfer Center), за Вашингтон е неизбежно „да признае важността на сътрудничеството с Русия за постигането на основните американски цели, като недопускане Иран да се сдобие с ядрено оръжие, окончателното ликвидиране на Ал Кайда и стабилизирането на Афганистан, или гарантирането на сигурността и просперитета в Европа”. Нещо повече, „без тясното сътрудничество с руснаците, нито една стратегия не е в състояние да предотврати разпространението на ядреното оръжие, ядрения тероризъм и ядрената война”.

Накрая, което е и най-важното, „Вашингтон не бива да очаква, че ще може да създаде собствена зона на влияние по границите на Русия и, в същото време, да поддържа конструктивни отношения с Москва” (14). В това отношение, препоръките на комисията, ръководена от бившите сенатори Гари Харт и Чък Хагел, засягат един „открит нерв” в руско-американските отношения: разширяването на НАТО, за което толкова настояваха американците (напук на мнението на мнозина от т.нар. „стари европейци”), както и последвалият опит на Путин да възстанови контрола на Кремъл върху по-голямата част от постсъветското пространство за да превърне Русия отново във велика държава в Евразия и света. Две очевидно несъвместими цели.

В атмосферата на „презареждане” на отношенията между Москва и Вашингтон, когато присъединяването на Грузия и Украйна към евроамериканския клуб засега е отложено за необозримото бъдеще, вече нищо не изглежда невъзможно, дори и бъдещата интеграция на Русия в НАТО. Което пък най-сетне би разрязало „гордиевия възел” на противоположните американска и руска „доктрини Монро”. Засега тази тема е оставена на втори (и дори на трети) план, или пък се разисква най-вече от независими анализатори и геополитици. Така, координаторът на американския Комитет за Източна Европа и Русия Айра Строс твърди, че Москва е само на 7-8 години от „неизбежното” си присъединяване към НАТО. Според едно проучване на общественото мнение от 2002 (!), 65% от американците, 54% от европейците и 36% от руснаците гледат положително на тази перспектива. На свой ред, Международната кризисна група (един от най-големите глобални изследователски центрове) твърди, че „проблемът с разширяването на НАТО не опира толкова до това, че пактът е стигнал до границите на Русия, а до това, че е спрял там”.

Ето как отново стигаме до проекта за Еврорусия. Защото за Путин и Медведев е немислимо да чукат на вратата на Северноатлантическия пакт, като някаква си Грузия. „Великите държави не влизат в коалиции, те ги създават. А Русия се смята за велика държава” – подчертава постоянният представител на Кремъл в НАТО Дмитрий Рогозин. Идеалното за Москва би било формирането на нов пакт за сигурност и сътрудничество от Ванкувър до Владивосток, създаден от триадата Русия – Европа – САЩ. Става дума за архитектура на сигурност, стояща над всяка от сега съществуващите организации, която би направила НАТО незначителна, дори и ако оцелее, както често се случва с ненужните организации.

Налице е очевиден паралел със Свешения съюз, благословен от руския император Александър І през 1815. Също както този съюз си поставя за цел установяването на епоха на мир за всички народи от „християнската (разбирай паневропейската) нация”, като се започне от трите и големи провинции – Австрия, Прусия и Русия, така и този нов Велик Север, опиращ се на Америка, Европа и Русия ще може да решава съдбините на света. Както и да удържа попълзновенията на Китай, който не е част от „християнската цивилизация”.

В крайна на краищата, руските лидери продължават да се смятат за ръководители на една евроазиатска империя, която гледа на Запад и се опасява от „жълто нашествие”. И в същото време обмисля идеята за Еврорусия като ос между Велика Русия и Стара Европа и възможност да бъде приета от Америка като равнопоставен партньор, избягвайки риска да се окаже притисната в клещите на Кимерика.

Независима дали е голяма мечта или голям кошмар, Еврорусия вече е част от нашето настояще, пък дори и само от енергийна гледна точка или като перспектива за геополитическата еволюция на европейския континент. Възможността тя да приеме политическо-институционална форма, пък дори и в по-малки мащаби, в сравнение с намеренията на най-пламенните и апологети, все още е трудно да се прецени. Прекалено много променливи величини следва да се вземат предвид, за да определим шансовете на подобен гигантски проект и то в една толкова неясна епоха, като днешната.

Но, ако все пак твърдо сме решили да залагаме за това, какво точно ще се случи в бъдеще, би следвало да изключим възможността да се съхранят още дълго сега съществуващите, но вече лишени от смисъл, континентални порядки. В средносрочна перспектива и в условията на постоянна (ако не и нарастваща) енергийна евро-руска взаимозависимост, все повече ще се усещат културните и геополитически последици от взаимната контаминация (т.е. смесване – б.р.). В същото време, не бих рискувал да прогнозирам степента на европеизацията на Русия или на русификацията на Европа, или пък какви последици ще има този процес за отношенията с Америка, Китай и другите ключови държави на планетата.

Трябва да сме наясно обаче, че ако евро-руските отношения, вместо да се развиват, бъдат ограничени, увличайки в бездната и крехкия проект за „презареждането” на Обама, за всички нас нещата ще се развият много зле. Много по-зле дори, отколкото се надяват китайците.

 

Бележки:

1. Huang He, Zhu Shi, "Sulla possibilita di un condominio Cina-Stati Uniti", Xiandai Guoji Guanxi (Relazioni Internazionali Contemporanee), n. 2/2008, pp.

28-32, citato in A. Lomanoc, "Multipolar Hegemony", Russia in Global Affairs, n. 4/2008, eng.globalaffairs.ru/numbers/25/1243.html

2. Ibidem.

3. Cfr. "Russia’s Lavrov comments on world affairs", BBC Monitoring, 11/4/2009.

4. A. Rahr, "Reaching out to Russia", Internationale Politik, Spring 2009,

www.ip-global.org/archiv/2009/spring2009/reaching-out-to-russia.html

5. Cfr. D. Medvedev, "Speech at Meeting With German Political, Parliamentary and Civic Leaders", Berlino, 5/6/2008: "Il significato della riconciliazione russo-tedesca e chiaramente sottostimato. Per il futuro dell’Europa, altrettanto

importante di quanto stata, ad esempio, la riconciliazione tra Francia e Germania".

6. Y. Tymoshenko, "Europe must pull together in the crisis", The Guardian, 9/3/2009.

7. T. Bordachev, "The Limits of Rational Choice", Russia in Global Affairs, n. 4/2008, eng.globalaffairs.ru/numbers/25/1242.html

8. Ibidem.

9. S. Karaganov, "Confrontation or Cooperation", Internationale Politik, Autumn 2008, www.ip-global.org/archiv/2008/autumn2008/confrontation-or-cooperation-.html

10. F. Lukjanov, "The dangers of inflated expectations", Russia Beyond the Headlines, 24/3/2009, rbth.rus/2009/03/24/240309_inflated.html

11. F. Lukjanov, "Europe Needs a New Security Architecture", Russian Analytical Digest, n. 55/2009, p. 5.

12. D. Erkomaishvili, "A New Chance for Leadership", Russia in Global Affairs, n. 4/2008, eng.globalaffairs.ru/numbers/25/1248.html

13. V. Tretjakov, "Progetto Russia: che cosa vogliono Putin e Medvedev", Limes, n. 3/2008, pp. 25-39.

14. Cfr. "The Right Direction for U.S. Policy toward Russia", Commission on U.S. Policy toward Russia, Washington, marzo 2009.

 

* Авторът е професор по политическа география в Университета Сан Рафаело в Милано и главен редактор на италианското геополитическо списание „Лимес”

{rt}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.5 2020

списание Геополитика бр.5 2020 - Поръчай онлайн