23
Пет, Окт
5 New Articles

Както е известно, през 2006, Съветът за национално разузнаване на САЩ (National Intelligence Council - NIC) подготви доклад за държавната администрация, касаещ проблемите на Турция, и включващ различни аспекти от политиката на тази страна и отношенията и с водещи световни държави и силови центрове. Аналогични доклади се представят и по редица други направления и държави, като сред особеностите им е, че с тях се занимават, както специалисти от разузнавателните служби, така и граждански лица – анализатори и учени. По правило, разработките им имат концептуален характер и включват прогнози за развитието на политическите процеси в съответния регион. Така, към изготвянето на анализа за Турция бяха привлечени няколко водещи специалисти от такива авторитетни американски институти и центрове, като Института за стратегически изследвания (Institute for National Strategic Studies - INSS), Института Брукингс, Корпорацията РАНД, Съвета по външна политика (Council on Foreign Relations - CFR), Вашингтонския институт за близкоизточна политика (Washington Institute of Near East Policy) и Американския съвет по външна политика (American Foreign Policy Council).

Както изглежда обаче, основната тежест по изготвянето на доклада е била поета от Института Брукингс, под ръководството на един от водещите американски специалисти по проблемите на Евразия Фиона Хил, която през 2006-2008 заемаше ключова длъжност в NIC. Този факт, имайки предвид, че Хил не е тесен специалист по Турция, а се занимава с далеч по-широки изследвания, касаещи Евразия, като цяло, говори, че онези, които са поръчали доклада, се интересуват от много по-широк диапазон от проблеми, засягащи Турция. Тук е мястото да отбележа и, че през последните години, във Вашингтон бяха реализиране няколко разработки за тази страна. Някои от данните в тях по-късно бяха публикувани, със съществени съкращения, с цел да бъдат апробирани съдържащите се в тях идеи и препоръки. Резултатите от самите разработки пък бяха обсъдени на няколко закрити семинара в Центъра за стратегически и международни изследвания (CSIS) и Американския предприемачески институт (АЕІ). Наистина, темата не стана предмет на достатъчно широка дискусия в рамките на американската аналитична общност, но има основания да се предполага, че всъщност цялата тази изследователска активност е била ориентирана и предназначена да излъчи определени „сигнали” към самата Турция и нейния военен и политически елит. Тоест, изготвянето на цитирания по-горе доклад, всъщност преследваше три основни задачи:

  • да предостави на американската администрация редица постановки с концептуален характер, както и различни конкретни препоръки;
  • да формулира редица идеи и позиции на аналитичната общност в САЩ за американско-турските отношения и политиката на Анкара;
  • да „информира” турския елит за визията на американския „истъблишмънт” по отношение на Турция и нейната политика.

Въпреки това, той, освен публичното си значение, има и друго – специфично и предназначено само за „служебно ползване”. По-долу, ще се опитам, въз основа на анализа на няколко десетки публикувани напоследък материали, да направя някои изводи за възможното развитие на турската политика по отношение на Южен Кавказ, имайки предвид политическите отношения в „триъгълника” САЩ-Русия-Турция.

Авторите на въпросните материали са участвали активно и в разработката на доклада на NIC, което пък ни дава възможност да конструираме редица аспекти на този, иначе секретен, доклад, засягащи Южен Кавказ и съседните му региони.

Проблемите с транзита на енергоносители

Създава се впечатление, че конфигурацията на енергийните комуникации в Кавказко-Каспийския регион, като цяло, вече е приключила, тъй като основните тръбопроводи в региона, които трябва да транзитират основните обеми петрол и природен газ, или са изградени и се експлоатират, или пък изграждането им е в завършващата си фаза. В това отношение, най-важните транзитни артерии, ориентирани на запад, са: Баку-Супса, Тенгиз-Новоросийск; Баку-Тбилиси-Джейхан и Баку-Тбилиси-Ерзурум. Ако в близко бъдеще се реализира връзката между Транскаспийския газопровод и газопровода Баку-Тбилиси-Ерзурум, както и на казахстанския петрол с тръбопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, което ще завърши вече съществуващата в региона схема за транзит на енергоресурси, ще може да се каже и, че САЩ и техните партньори успешно са поставили под контрол основната част от капийския петрол и природен газ. Съединените щати се опитват да създадат система, гарантираща сигурността на целия този комплекс, на основата на собственото им военно присъствие в региона и укрепването на армиите на Казахстан, Азербайджан и Грузия. В осъществяването на тази задача са ангажирани и Турция и Великобритания. В същото време, американците и британците все повече се притесняват от факта, че основните транзитни потоци на каспийския петрол минават през турска територия, имайки предвид, че петролът от тръбопровода Тенгиз-Новоросийск също се транзитира през контролираните от Анкара черноморски проливи. На свой ред, Турция се опитва да създаде трансрегионална система за транзит на петрол и газ, което би и гарантирало статут на ключова транзитна държава за Евразия, Близкия изток и Европа. В близкото минало, т.е. през втората половина на 90-те, тази турска цел се приемаше от Запада доста позитивно. Във водещите американски и западноевропейски изследователски институти за геополитическо проектиране, въпросните цели и съответната стратегия на Турция се анализираха и изучаваха в рамките на специални програми, финансирани от турското правителство. В медиите пък, тази роля на Турция се разглеждаше като много перспективна и като важен елемент на глобалната енергийна сигурност. На свой ред, Анкара представяше тези свои планове пред западната общност, като важен аргумент за интеграцията си в ЕС и фактор за укрепване на военно-политическото сътрудничество със САЩ, включително и в източна посока, където Турция претендираше да играе все по-значителна роля. В същото време, проектът Баку-Тбилиси-Джейхан (заради своята мащабност, сблъсъка на множество различни фактори и интереси и прекалената си политизация) се характеризираше с твърде голяма инерционност. След вземането на решението за изграждането му, вече почти нищо по този проект не можеше да бъде променено (защото всяка корекция на маршрута би провокирала значителни проблеми и скандали), но истината е, че на първия етап от реализацията му американците и британците разглеждаха и алтернативни маршрути, включително през Черно море. Проектите Одеса-Броди, Констанца-Триест и Бургас-Александруполис, са в рамките на това алтернативно направление. В тази връзка е интересно да припомним и, че проектът Бургас-Александруполис беше лансиран за първи път от „Бритиш Петролеум”, което обаче нямаше смисъл, предвид липсата на достатъчно петрол дори за Баку-Тбилиси-Джейхан. По същество, налице бе определена дезорганизация на глобалното политическо проектиране, тъй като преди 6-7 години не беше ясно, какво точно предстои да се случи, в политически план, в Украйна, Румъния и България, включително по въпроса за членството им в НАТО и тяхната интеграция в ЕС. Макар че основният проблем, пораждащ съмнения и опасения от възможни рискове, беше, дали и как може да бъде „абсорбиран” басейнът на Черно море, тъй като мотивацията на политиката на Украйна и другите черноморски държави не бе докрай ясна. Налице са достатъчно достоверни сведения, че Великобритания например, се е опитала да наложи преразглеждане на проекта Баку-Тбилиси-Джейхан, предлагайки вместо изграждането на тръбопровода петролът да се извозва с танкери от грузинските пристанища. Ако се бе реализирала обаче, тази инициатива щеше да нанесе непоправима вреда на американско-турските отношения и да генерира много сериозни политически проблеми в навечерието на подготовката на военната интервенция на САЩ в Ирак.

Освен тези фактори, да не забравяме и, че преди 6-7 години, нито САЩ, нито Великобритания бяха склонни да допуснат въпросните ресурси от каспийски петрол да попаднат под разпореждането (колкото и условно да е то) на източноевропейските държави, макар ясно да съзнаваха, че в противен случай ще бъде запазена зависимостта на последните от руските енергоресурси. В този смисъл, фунцията на петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан беше, преди всичко, да съдейства за повишаване възможностите на водещите западни държави да маневрират свободно, ако източноевропейските страни бяха започнали да използват тези ресурси (или дори само част от тях), това нямаше как да стане. Тоест, на първо място, каспийският петрол трябваше да се използва на далеч „по-важните” западни пазари, и – на второ, да изпълнява ролята на „резервно гориво” за икономиките на Великобритания и САЩ, при възникване на особено критични ситуации. По-нататъшният ход на събитията потвърди правилността на това решение и то действително гарантираше постигането на очертаните по-горе основни цели, но в същото време постави Запада пред неприятния факт, че въпросният петролен транзит се контролира от Турция. Следва да се има предвид също, че Израел демонстрираше силна заинтересованост от превръщането на Джейхан, разположен на 300 километра от пристанището Хайфа, в голям пункт за износ на петрол, надявайки се да получи поне малка част от каспийските енергоносители. Ето защо анализът на „турския фактор”, като водещ до усилване на рисковете, или напротив – гарантиращ тяхната минимализация, се превърна в ключов проблем на всички изследвания, посветени на Турция.

Имайки предвид, че през последните години Турция се оказва не чак дотам надежден партньор на Запада (включително и в геоикономическа план), пред САЩ, Великобритания и западноевропейските държави възникна задачата да „нивелират” по някакъв начин турския контрол над основните транзитни потоци на каспийския петрол. Последното обаче не е никак лесно, защото за изграждането на петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан бяха изразходвани грандиозни финансови и политически ресурси и изкуственото понижаване на ролята му в петролния транзит, по политически мотиви, може да провокира голям международен скандал. В същото време, на международната сцена се появиха редица нови политически и геоикономически фактори.

В резултат от „новата” външна политика на Владимир Путин, възникнаха (или по-скоро се изостриха) проблеми с енергийните доставки за европейските държави (както от Западна, така и от Източна Европа), чието решаване изисква радикално преразглеждане на глобалната енергийна система, за което пък са необходими много значителни финансови и времеви ресурси. При това, факторът време става определящ, защото, ако предположим, че общата система за сигурност на Европа преживява своеобразен „преходен” период, в рамките на който европейците трябва да повишат енергийната си независимост от Русия, същият този „преходен” период може да има твърде неприятни последици за европейско-американските отношения. Възможността на европейците да диверсифицират снабдяването си с енергоносители са ограничени и ролята на Русия в европейската политика, включително в тази на държавите от Източна Европа (т.е. на „новите партньори” на САЩ) може да нарасне, което всъщност вече се случва. Именно това обстоятелство води до повторната актуализация на черноморско-източноевропейските маршрути на петролния транзит. Проектите Одеса-Броди-Европа и Констанца-Триест биха гарантирали до 35-40% от необходимия на Източна Европа петрол, което никак не е малко.

Разполагайки с тези количества петрол, източноевропейските държави биха могли много по-уверено да маневрират с другите петролни потоци, включително тези от Близкия изток. Между другото, сегашната американска загриженост за снабдяването на Източна Европа с енергоносители, освен с всичко друго, се обяснява и с конкретните задачи по разгръщането на прословутата Система за Противоракетна отбрана, създаването на „зони” за сдържане на руската експанзия и изграждането на „бариера” между Европа и Русия.

През последните години, системата за снабдяване с енергоносители на Европа-Евразия, в значителна степен, беше диверсифицирана, т.е. появиха се нови възможности за маневриране с транзитните енергийни потоци и вземане на решения. В тази връзка, „нивелирането” на ролята на Турция в транзита на петрол и природен газ въобще не означава прекратяване или значително съкращаване на обемите на ресурсите, транзитирани през нейната територия. В съвременния свят, подобни решени са изключени на практика, иначе американското правителство открито би се обявило навремето против изграждането на петролопровода Тенгиз-Новоросийск (чиято максимална пропускателна способност е 68 млн. т). В случая имам предвид създаването на алтернативни енергийни комуникации, което води до намаляване значението на един или друг конкретен маршрут, разглеждан сам по себе си.Така например, Германия много активно използва руската жп мрежа за доставката на минералните ресурси (включително енергоносители) на Казахстан и Централна Азия, но в същото време е заинтересована и от развитието на комуникациите в Южен Кавказ, за да демонстрира пред Москва, че разполага и с алтернативни възможности. Наличието на алтернативни комуникации води до това, че държавата, залагаща на контрола и монополизацията на транзита, бива принудена да се откаже от тази си стратегия, защото тя се оказва безсмислена. В същото време, при наличието на алтернативни маршрути, е допустимо малко да бъдат намалени обемите на транзита по едно или друго направление. Нещо повече, в зависимост от ресурсната обезпеченост на разглеждания многовекторен проект, като цяло, основният маршрут би могъл, с течение на времето, да се превърне във второстепенен или дори в резервен, т.е. да понижи значително статута си. Само че ефективността на тази схема зависи най-вече от наличието на достатъчно ресурси за запълване на транзитния капацитет. В тази връзка следва да обърнем внимание на следното.

Опитите за „заобикаляне” и изолация на Турция

Анализът на разработките на Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон (CSIS), Кембриджката енергийна асоциация, Института „Джоузеф Бейкър” (към Университета Райс) в Хюстън, както и тези на Кралския институт за международни изследвания в Лондон (RIIS) налага извода, че Западната общност не просто смята петролните запаси на Каспийския басейн за по-значителни, отколкото си мислят мнозина, но и всячески манипулира информацията за тях. В момента, наред с преразглеждането на наличните запаси от петрол в азербайджанския сектор на Каспийско море, в посока към намаляването им, нараства ролята на Казахстан, при това много сериозно. Освен това, налице са отделни изявления на известни експерти, че „Бритиш Петролеум” (BP) разглежда възможността да използва петролните запаси на Туркменистан, както и (частично) запасите от руски петрол, който може да се транспортира по Кавказко-Каспийската система за петролен транзит. Това не изглежда невероятно, нито пък противоречи на целите и задачите на САЩ и Великобритания. Достатъчно е да отбележим, че още преди началото на изграждането на петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, BP, с активната подкрепа на израелското лоби в Москва, се опита да организира транзита на руски петрол по този тръбопровод, което не породи сериозни възражения и от страна на тогавашната американска администрация. Всъщност, нещата опират до това, че за американците и британците е приоритетен не контролът върху добива на петрол, а върху системата за транзитирането му. Тоест, в региона са налице достатъчно ресурси за организирането на алтернативен маршрут за петролния транзит. Проблемът е свързан с отношенията с Казахстан и Туркменистан. Защото, Азербайджан очевидно няма да възразява на подобно развитие. При сегашните и очакваните цени на петрола (55-70 долара за барел) изглежда възможно изграждането и експлоатацията на още една артерия за петролен транзит в региона. Впрочем, дори ако цените паднат до 30-35 долара за барел, тя ще се окаже достатъчно икономически изгодна, имайки предвид значението на петрола за енергийния баланс на Източна Европа. Новият петролопровод би бил алтернативен не само по отношение на тръбопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, но и по отношение на Тенгиз-Новоросийск. Тоест, както образно се изрази директорът на енергийната програма на CSIS Робърт Ибъл: „Ако се вгледаме в картата на енергийните комуникации в Черноморско-Каспийския регион, постепенно ще осъзнаем, че за устойчивостта на тази система е необходим още един маршрут. Този маршрут просто се набива на очи и е логически обоснован – той трябва да преминава през Черно море в посока към Източна Европа”.

Анализирайки този алтернативен маршрут, който отчасти ще минава през акваторията на Черно море, става ясно, че се има предвид изграждането на поредния петролопровод от Баку до един от терминалите на грузинското черноморско крайбрежие. Ресурсите на Казахстан и източното крайбрежие на Каспийско море са напълно достатъчни за експлоатацията на евентуален бъдещ петролопровод Баку-Черно море, т.е. на един петролопровод със средна дължина и пропускателна способност 15-25 млн. т годишно. Този обем би гарантирал 25-30% от всички потребности на България, Румъния, Унгария, Словакия и Чехия, взети заедно. Увеличаването на пропускателната способност до 30 млн. т, или пък осигуряването на превоза с жп транспорт на 10-15 млн. т петрол ще гарантира на всички „постсоциалистически” страни от Източна Европа (включително Сърбия и Полша) до 30-35% от необходимия им петрол, което ще означава създаването на базов енергиен баланс, позволяващ им да преодоляват кризисните ситуации. В същото време, в зависимост от наличните петролни запаси по източното крайбрежие на Каспийско море, може да се прогнозира изграждането на нов петролопровод Баку-Черно море, с мощност 40-45 млн. т. Подобен проект би могъл да се използва като аргумент за блокиране на усилията за транзит на каспийски петрол по китайското направление, както и да се ограничи този транзит по посока на Иран. В момента, съществуващите и проектираните тръбопроводи в западно и източно направление, както и възможностите на жп транспорта, необходими за транзита на казахстански петрол са напълно мобилизирани и не позволяват да се говори за ръст на петролния добив след 2012-2015, докато запасите от петрол в Западен Казахстан дават възможност за увеличаване на този добив с още 35-45 млн. т, запазвайки и определени резерви за бъдещите поколения. В момента, съществуващите петролопроводи позволяват транзита на не повече от 83 млн. т, като след увеличаването на пропускателната способност на петролопровода Тенгиз-Новоросийск от 28 до 68 млн. т, и при пълно използване на пропускателната способност на казахстанско-китайския петролопровод (от 15 до 30 млн. т) тези обеми ще достигнат 138 млн. т. След 2015, Казахстан планира да увеличи петролния си износ до 155 млн. т, макар че според американски експерти този ръст ще достигне до 175 млн. т. Но, дори и тези цифри да не са съвсем точни, Казахстан, така или иначе, има възможност да увеличи петролния си добив до 190-200 млн. тона. Доказаните петролни запаси на тази страна се равняват на 8,1 млрд. т, а прогнозните достигат 11-14 млрд. т. Увеличаването на петролния транзит в басейна на Каспийско море ще доведе до спад в относителните транспортни разходи, включително и на тези за развитие на бреговата и пристанищната инфраструктура. По-приемливи ще се окажат и разходите за защитата на тази система. В същото време, част от петролния транзит може да се осигури за сметка на ресурсите, предназначени за петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан. При сегашните цени на петрола, този петролопровод може да се окаже рентабилен дори и при гарантиране на само 50% от пропускателната му способност. Което означава, че през Черно море за Източна Европа ще може да се транзитира между 25 и 65 млн. т петрол. Тоест, този маршрут може да се окаже „самодостатъчен”, в икономически и геоикономически план, и дори основен – в общата схема на каспийския петролен транзит. Ако тази енергийно-комуникационна стратегия действително получи по-нататъшно развитие, след 5-7 години Баку-Тбилиси-Джейхан ще се превърне в локален петролопровод, осигуряващ петрол само за Турция и Израел, чието петролно потребление се равнява, съответно, на 18 и 9 млн. т (при положение, че днес по Баку-Джейхан се транзитират около 25 млн. т). Всъщност, истината е, че този петролопровод никога не се е смятал за високорентабилен и по-скоро изпълнява ролята на инструмент, улесняващ маневрирането на големите играчи в глобалната енергийна политика. Освен това, 4-те милиарда долара, които бяха изразходвани за изграждането му, днес не изглеждат чак толкова много, дори при положение, че петролният транзит не надхвърля 25 млн. т.

Практиката на „обективната локализация” на транспортните комуникации вече се налага в региона. Като пример, можем да посочим намаляването на значението на т.нар. „Евразийски транспортен коридор”, във връзка с диверсификацията на товарния трафик в региона на Централна Азия, с участието на американската администрация, която работи за това, все по-значителни обеми от товаропотоците от Централна Азия да се насочват към Южна Азия (Индия, Пакистан и други страни) с цел „отдалечаването” на региона от Китай и Русия. Международната политическа динамика е толкова съществена, че практиката на „локализация” на едни или други проекти и политически направления, очевидно, ще става все по-разпространено явление. В условията на осъществяваната от САЩ и Великобритания принципна политика, целяща изолацията на Турция по основните регионални направления, стремежът към реализирането на максимално комуникационно заобикаляне на тази държава, ще се превърне в един от конкретните им инструменти. Началото на тази турска „изолация” в енергийната сфера, от страна на САЩ и Великобритания, беше поставено при обсъждането на въпроса за контрола над пристанище Батуми, когато британците направиха всичко възможно за да не допуснат установяването на турски контрол над пристанището и целия Батумски транспортен възел. Това, разбира се, не означава, че САЩ и Великобритания са в състояние да наложат диктата си на региона, тъй като актуалните геоикономически интереси на Грузия и Азербайджан противоречат на стратегиите, които се опитват да реализират тук двете водещи западни държави. Освен това, Турция не отстъпва пред натиска им и опитва да си извоюва нови позиции в региона. Тези доста остри противоречия се проявяват все по-ясно в политическата ситуация в Южен Кавказ, макар че САЩ (които са мотора в осъществяването на очертаната по-горе стратегия) гледат да не акцентират върху онези инициативи, които биха усложнили отношенията им с Турция, особено ако това няма да попречи за реализацията на най-важните американски задачи. САЩ носят отговорността за много от нещата, случващи се в региона, но истината е, че тяхната политика, както към Русия, така и към Турция, няма подчертано експанзионистичен характер, особено ако поставените конкретни цели не са безалтернативни.

Проблемите, свързани с енергийно-комуникационното „заобикаляне” на Турция, бяха в основата на серия от дискусии в рамките на американската аналитична общност и макар че тези дискусии не бяха широко озвучени пред обществеността, въпросът е ясно поставен и изисква своя отговор, при това вече не от експертите, а от политиците. Американските стратези твърдят, че, на практика, САЩ не реализират политика, целяща „заобикалянето” на Турция и нейната изолация, а просто се стремят към изграждането на мултивекторна система за транзита на петрола и природния газ. Тоест, лансира се същият аргумент, който досега се използваше по отношение на Русия. В същото време обаче, американската политика спрямо Турция става толкова явна и включва толкова противоречиви инициативи, че въпросът за курса на САЩ към изолацията на тази страна се обсъжда все по-интензивно и открито, което означава, че, на практика, този курс може вече да се смята за официално възприет от Белия дом. Налага се мнението, че енергийно-комуникационното „заобикаляне” на Турция не е самоцел, а важен елемент на американската геополитика, целяща гарантиране на контрола върху регионите, в чиито рамки САЩ се стремят да не допуснат прекаленото усилване на която и да било друга държава в зоните, където има сериозни американски интереси (дори ако става дума за страни, които са стари партньори и продължават да си сътрудничат с Вашингтон). Като доказателство за това, че САЩ продължават да отделят важно място на Турция, като техен партньор, в рамките на американската стратегия, включително при решаването на енергийните проблеми, редица експерти посочват американската подкрепа на проекта за транзитиране на природен газ от Каспийския басейн, Иран и Египет към Европа, през територията на Турция – газопроводът Nabucco, призван да реши глобалните задачи за снабдяването на Стария континент с газ. Само че природният газ (макар и да играе огромна роля в реализацията на всяка енергийна стратегия, особено когато Русия преразглежда политиката си по отношение на газовия износ) не е равнозначен на петрола и политиката в петролната сфера се характеризира със съвършено различно съдържание. За разлика от газовата, петролната политика съвсем пряко влияе върху глобалните позиции на САЩ. Освен това, далеч не всичко, което американците смятат за целесъобразно, може да бъде реализирано при конкретните обстоятелства. В тази връзка ще припомня, че проектът Nabucco предполага транзита към Европа не само на каспийски и туркменистански, а и на ирански природен газ, макар че как последното ще се реализира на практика въобще не е ясно. В редица случаи, САЩ са принудени да се примирят с обстоятелствата, които не са в състояние да променят (поне на настоящия етап), стига това да не пречи за решаването на най-важните задачи, стоящи пред тях, и са склонни да изчакат появата на по-благоприятна ситуация. Турция, Грузия и Азербайджан се сблъскват с едно доста неприятно за тях обстоятелство, свързано със заинтересоваността на САЩ и Великобритания (а, вероятно, и на водещите европейски държави) от еднопосочното развитие на енергийните комуникации, което не съвпада с интересите на въпросните три страни, залагащи на транзитната си функция в сферата на енергийната и другите комуникации. Енергийно-комуникационната и комуникационната политика, като цяло, се оказа онази сфера, в която напоследък се усилват противоречията между Турция, Грузия и Азербайджан, от една страна,  и САЩ и Великобритания – от друга. През последните месеци, американските експерти също посочват наличието на подобна тенденция. Според тях, на САЩ е трудно да възразят открито срещу плановете на Турция, Грузия и Азербайджан да развиват алтернативни комуникации, тъй като Вашингтон официално провъзгласи, че се стреми към развитието на мултивекторна енергийно-комуникационна система в региона. Междувременно, трите страни пристъпиха към изграждането на железопътната линия Карс-Ахалкалаки, която не само ще свърже Южен Кавказ с Турция, но – на практика – и цяла Евразия с Близкия изток и Европа, заобикаляйки Русия (макар че Русия също би могла да я използва като директна връзка към Близкия изток). Ако доскоро този, или някой аналогичен проект би се възприел по-скоро положително от САЩ и, напротив – щеше да бъде посрещнат със силни подозрения от Русия, днес нещата са се променили. САЩ, ЕС (и водещите европейски държави) все повече възприемат този проект като противоречащ на собствените им интереси. В същото време, въпреки, че официално обявиха проекта за „икономически нецелесъобразен”, Вашингтон и Брюксел не настояха за прекратяването му, тъй като това би имало непредсказуеми последици в района на Южен Кавказ, както и за отношенията им с Турция. САЩ се стремят да реагират максимално деликатно и сдържано на този проект, но истината е, че опитите за реализацията му предизвикват силно раздразнение както сред отделни членове на държавната администрация, така и сред стратезите, които дълго време разработваха американската политика по отношение на Турция и Южен Кавказ. Повече от ясно е, че въпросната железопътна линия (освен ако не се използва от големите азиатски индустриални държави) може да се използва най-вече за превоз на петрол. Прогнозите сочат, че тези превози ще достигнат 90% от всички товарни превози по линията. И само участието на Китай и Русия може да доведе до диверсифицирането на този товаропоток. При това обаче, както петролът, така и индустриалната продукция на Евразия, са ориентирани предимно не към Близкия изток, а към Европа и, отчасти, към Северна Америка. Затова да се допусне нарастване на товаропотока, който в перспектива може да се окаже значителен – до 15 млн. т, през територията на Турция – т.е. на една страна, която напоследък предявява все по-сериозни претенции и демонстрира прекалена самостоятелност във външната си политика (включително и в отношенията си със САЩ), би било неприемливо за западната общност. Освен това, изграждането на жп линията ще доведе до намаляване значението на грузинските черноморски пристанища, макар че Грузия е принудена да подкрепи проекта, разчитайки че реализацията му ще доведе до увеличаване на общия обем на транзита през нейна територия. Освен това, Тбилиси смята, че наличието на тази комуникация ще му позволи да си извоюва по-значима геополитическа позиция, включително в отношенията си с Турция и Азербайджан. На последните две държави пък, жп линията ще помогне за реализацията на вековната мечта за сближаването на двете страни, в които живеят родствени етноси, и ще доведе до засилване изолацията на Армения. Всички тези нови реалности обаче, не отговарят на стратегическите интереси не само на САЩ, но и на ЕС.

Някои изводи

Разглеждането, съпоставката и анализът на достъпните материали, както и експертните оценки, очертават няколко важни извода относно препоръките, които американската аналитична общност е представила пред сегашната администрация на САЩ:

  • Да се ускори разгръщането на американската военно-политическа стратегия в зоната на Черно море. Да се обвържат по-тясно военно-политическите и икономическите задачи. Да не се „отстъпва” Украйна нито на Русия, нито на ЕС, и, в същото време, да не отслабват усилията за интеграцията на тази страна в НАТО;
  • Да се лансират по-конкретни и динамични инициативи за утвърждаване на американското военно присъствие в Южен Кавказ, независимо от развитието на плановете за интегрирането на държавите от региона в НАТО. Да се трансформира т.нар. „предно базиране”, функциониращо под формата на система от „опорни” бази, където са разположени кадрирани подразделения и ограничени мобилни контингенти, в постоянни бази, предназначени за решаването на универсални задачи. Да се ускори подготовката на специални части в армиите на Казахстан, Азербайджан и Грузия. Да се работи по-енергично за ангажирането на Армения в решаването на проблемите на регионалната сигурност;
  • Да се промени отношението към режимите в страните от Южен Кавказ, които вече не бива да се смятат за „безалтернативни”, а по-скоро за „преходни” екипи, като по-активно и настойчиво се работи за тяхното формиране, отчитайки опита на т.нар. „цветни революции” и кадровата ротация във висшите управленски ешалони;
  • Да се постигне по-високо ниво на солидарност между САЩ и ЕС при решаването на проблемите за разширяването и еволюцията на НАТО и запазването на контрола над Турция. Да не се допусне укрепване на турското влияние в районите на Южен Кавказ и Централна Азия. Да се подобри координацията на американската политика в различните региони – Балканите, Близкия изток, Кавказ и Централна Азия, както и в района на Черно море, с цел да бъдат ограничени и сдържани амбициите на Анкара;
  • Отбелязва се, че формулираната през първата половина на 90-те години   постановка за ограничаване на турската експанзия в Евразия, както и за изолацията на Турция в Близкия изток, като цяло, се е оказала правилна и подобна политика е била оправдана, но се е нуждаела от по-голяма последователност, по-точни прогнози и по-бърза и ефективна реакция на някои изненадващи турски инициативи;
  • В споменатия по-горе доклад на американския Съвет за национално разузнаване (NIC) директно се посочва, че в бъдеще политиката на Турция ще изисква по-съществена ответна реакция от страна на САЩ, като задачата е не толкова да се реагира адекватно на новите турски инициативи, колкото да се реализира успешна превантивна политика, недопускаща реализацията на въпросните инициативи.

При това се предлага провеждането, по отношение на Турция, на „комбинирана политика”, включваща сътрудничеството с Анкара, на основата на взаимните интереси, лансиране на предложения, подкрепящи турските мечти и стремежи, и, в същото време, сдържането на тази страна в определени рамки, особено що се отнася до регионалната и политика.

Важна роля в подготовката на цитирания по-горе доклад на NIC има Вашингтонският институт за близкоизточна политика, в който е изготвена и програмата, касаеща турската политика на САЩ. Тук е мястото да обърнем внимание на ролята, в това отношение, на такива водещи анализатори на Института по турската проблематика, като Сюнер Кагаптай и Салахаттин Айбас. Имайки предвид, че тяхната позиция (както и тази на неколцина други експерти) се свежда до тезата, че въпреки различията в интересите по редица въпроси, в отношенията между Вашингтон и Анкара няма сериозни проблеми и САЩ са заинтересовани от укрепване транзитната роля на Турция (като при това традиционно се посочва за пример петролопроводът Баку-Тбилиси-Джейхан), можем да предположим, че участието на въпросните експерти в изготвянето на доклада едва ли е било решаващо. Следва да споменем и, че в подготовката му не са взели участие и анализаторите от двата, може би най-консервативни, аналитични центрове в САЩ – Фондацията „Херитидж” и Американския предприемачески институт, макар че някои техни експерти (като Ариел Коен и Леон Ейрън) участваха в дискусията по отделни негови постановки. Тоест, налага се впечатлението, че инициаторите на изготвянето на доклада на NIC съзнателно са избягвали възможността идеите, съдържащи се в него, да бъда повлияни от очевидно тенденциозни и политизирани тези.

Американските експерти за мястото и ролята на Турция

Според заместник директора на Вашингтонския институт за близкоизточна политика Патрик Клаусън и водещия анализатор на същия институт Денис Рос, които макар и да не са специалисти по Турция, се занимават с проблемите на Близкия изток (включително Иран), турската експанзия в Евразия не представлява сериозна заплаха за интересите на САШ, тъй като тук Турция се сблъсква с противодействието на далеч по-силни от нея държави, като Русия и Китай, докато основните заплахи за Америка са свързани с турската политика в района на Близкия изток. Затова те определят като приоритетна задача на американската геополитика предотвратяване формирането на политически (и, още повече, на военно-политически) съюз в региона с турско участие, недопускане провеждането на координирани действия между Турция и Сирия, на евентуална турска намеса в Иран и, най-вече, на сближаването между Анкара и Техеран.

На свой ред, директорът на програмата за Евразия на Института Хъдсън във Вашингтон  Зейно Бейран, която активно участва и в изготвянето на доклада на NIC, предпочита да настоява, че превръщането на Турция във „възлова държава”, по отношение транзита на енергоносители в западна посока, е изцяло положително за интересите на САЩ. При това тя се опитва да докаже, че именно тази роля на Турция ще помогне за решаването на всички проблеми между нея и САЩ и ЕС, като настоява за преразглеждане на визиите, базиращи се на критериите за сигурност и минимизиране на рисковете, и посочва необходимостта да се погледне на отношенията с Турция по начин, залагащ не толкова на изключването на рисковете, колкото на конструиране на сътрудничеството, като един по-ефективен подход.

Директорът на турската програма в Центъра за стратегически и международни изследвания (CSIS) Али Реза Бюлент пък се опитва да представи тенденцията за усилване външнополитическата самостоятелност на Турция не като застрашаваща американските интереси, а напротив – като поява на нови амбиции, от които САЩ биха могли да се възползват. Според него, съществуващите енергийни проблеми не бива да се политизират, тъй като имат чисто икономически характер и от решаването им зависи турския просперитет, от който пък са заинтересовани и САЩ, и европейските държави.

Анализаторите от Института за стратегически изследвания (INSS) нямат сериозен опит в турската проблематика, с което се обяснява и концентрацията на вниманието им върху външната политика на Турция (и, най-вече, върху регионалната и политика) и проектите за транзит на енергоносители. Те смятат турската политика за превръщането на страната в ключов „възел” на петролния транзит, като неприемлива от гледна точка на американските интереси, опитвайки се да прикрият отрицателното си отношение към нея с тезата, че монополът на която и да било държава върху транзита на енергоресурси е нежелателен, особено в перспектива. В същото време, експертите от INSS посочват, че САЩ,      на практика, не са изпълнили публично заявените си намерения за диверсифициране на петролния и газовия транзит и то не толкова заради действията на Русия и Иран в обратната посока, колкото заради пасивността на самите американци, които, прекалено ангажирани с други външнополитически проблеми, са позволили на други държави да предприемат усилия за създаването на алтернативни маршрути за транзита на петрола и газа. В тази връзка, те поставят въпроса за легитимността на американската политика по отношение транзита на енергоносители. Според тях, САЩ са допуснали разрастването на антиамериканските настроения в тази сфера, тъй като не са си направили труда да представят и обосноват собствената си енергийно-комуникационна доктрина, като отговаряща на интересите на цялата демократична общност. На пръв поглед, тази позиция на Института изглежда „консервативна” (и дори „неоконсервативна), макар че всъщност е доста радикална, тъй като на практика, експертите на INSS предлагат ограничаване ролята (и дори пълното и ерозиране) на отделни страни, сред които и Турция, като ключови транзитни държави. Освен това, те препоръчват САЩ да не съдействат за развитието на отношенията между Турция и страните от Южен Кавказ в сферата на изграждане на нови енергийни комуникации.

На свой ред, Институтът „Джеймс Бейкър” (Хюстън), който се смята за „мозъчния център” на американския петролен бизнес, изготви през последните години редица доклади (имащи отчасти публичен характер, макар че са предназначени за държавната администрация) в които турската роля в петролния и газов транзит се характеризира като „прекалено голяма” и се препоръчва ограничаването и. Институтът „Джеймс Бейкър” разглежда маршрутите за транзита на природен газ от Русия и Иран в западна посока, като крайно неблагоприятни за решаване на задачите за намаляване рисковете за газовата сигурност на Европа. Според анализаторите на института,  реализацията на проекта „Син поток” е довела до значително нарастване на руското влияние в Югоизточна Европа, като това влияние може силно да нарасне и в Южна и Централна Европа (особено, ако бъде осъществен и проектът „Южен поток”). В доклада на директора на института Едуард Джериджян се твърди, че дори иранският газ, доставян в Европа, през територията на Турция изглежда „по-безопасен” за Стария континент, в сравнение с руския, тъй като Иран не е в състояние да оказва толкова силен натиск върху европейските страни, като Русия.

Накрая, следва още веднъж да подчертаем, че въпреки участието на редица влиятелни аналитични центрове в изготвянето на доклада на NIC, водещата роля за формиране на идеологията и основните му насоки принадлежи на Института Брукингс и Съвета по външна политика (CFR)

Заключение

И така, целите и задачите на САЩ в Черноморско-Каспийския регион и Южен Кавказ са много тясно свързани с онези проблеми в отношенията им с Турция, които напоследък придобиват все по-голямо значение. Онова, което е прието да се обозначава като „Евразийски коридор”, придобива все по-отчетливите характеристики на истински пространствен коридор, тъй като е разположен в зоната между Русия и Турция. Развитието на тази американска стратегия обективно води до нарастване значението на Южен Кавказ, като транзитен регион, притежаващ устойчиви връзки с обширния регион на Евразия. Едновременно с това, положението на Южен Кавказ, разположен между големи държави, следващи собствените си интереси, става все по-уязвимо, което, без съмнение, ще се отрази и върху вътрешното и международно положение на региона. Не бива да забравяме, че транзитните функции на един регион не винаги означават, че той представлява и „коридор”. Транзитният регион може и да не бъде „коридор”, но когато действително е такъв, това често води до превръщането му в обект на далеч по-силно и „твърдо” външно въздействие, както от страна на инициаторите на проекта за въпросния „коридор”, така и на неговите противници. Това обуславя и илюзорността на надеждите на страните от Южен Кавказ да си извоюват статута на неформални международни субекти, тъй като държавите, оказали се в толкова сурови геополитически условия, по правило, губят своята субектност, превръщайки се в „обекти”, по отношение на основните играчи на регионалната политика. Оказвайки се в подобни геополитически условия, държавите от Южен Кавказ, ще се нуждаят от много по-висока степен на милитаризация и участие в едни или други системи за сигурност (което обяснява и стремежа на сегашните управляващи в Тбилиси към членство в НАТО, и членството на Армения в ОДКС, и дискретният натиск върху Азербайджан за присъединяването му към една от двете организации). В същото време, формирането в района на Южен Кавказ на система за военна защита и сигурност с американско участие, с течение на времето, може да стане причина за значително засилване на конфронтацията. В резултат от всичко това, икономическото развитие на Южен Кавказ (и, особено, на Грузия и Азербайджан) постепенно ще придобива все „по-монопроизводствен” и „по-монофункционален” характер, което, безусловно ще бъде от полза за САЩ (и Западната общност, като цяло), тъй като налагането на подобен опростен икономически модел би улеснило по-тясното и еднозначно обвързване на региона със Запада и би направило отношенията с Русия (а, в определена степен, и с Турция) по-малко важни и принципиални за икономическото му развитие. В многобройните анализи на водещите американски и западноевропейски експерти, посветени на проблемите на Южен Кавказ, е почти невъзможно да се открие някакво повече или по-малко обстоятелствено изложение, нито дори споменаване, за структурния модел на икономическото развитие на държавите от Южен Кавказ. При наличието на толкова много препоръки за необходимите икономически и административни реформи, американските експерти предпочитат да заобикалят ключовия въпрос за това, кои отрасли и производства следва да се развиват в региона, освен онези, които са достатъчно добре известни – транспортният транзит, в Грузия, и петролният добив, в Азербайджан. На този фон, опитите на Армения да утвърди многоотраслов модел за развитие на своята икономика, поражда не само интерес, но и определено раздразнение на Запад, доколкото подобен модел предполага укрепване на отношенията с Русия и Иран, както и развитието на индустриалния мениджмънт.

Определен интерес представлява и фактът, че в увода към доклада на NIC, който заема значителна част от целия текст, се разсъждава и върху това, доколко турското влияние в съседните региони, включително в Южен Кавказ, съдейства за развитието на демокрацията, мирното съвместно съществуване и намаляването на политическото напрежение. На практика, този въпрос за първи път се поставя в документ с подобно значение за стратегията на САЩ в региона. Което показва, че американските стратези се опитват да изяснят значението на онези аргументи и фактори, които при определени обстоятелства биха могли да се превърнат във важни лостове за оказване на натиск върху Турция. Показателно е, че в конкретния случай става дума за същите лостове и „комплекс от обвинения”, които вече се използват спрямо Русия. При това, съвсем откровено се лансира тезата, че само една наистина демократична държава, оказваща позитивно влияние върху ситуацията в региона, е способна адекватно да осъществява транзита на енергоносители. Тоест, в американската стратегия по отношение на Черноморско-Каспийския регион и Южен Кавказ се очертава ясна тенденция Турция да придобие същите (или поне сходни) характеристики като тези, с които вече беше удостоена Русия. И то въпреки, че става дума за една държава, която вече дълги десетилетия е член на НАТО и официално се смята за ключов партньор на САЩ и ЕС.

* Авторът е ръководител на Аналитичния център „Кавказ” в Ереван, Армения

{rt}

Според мнозина авторитетни западноевропейски анализатори, през последните години Организацията на Северноатлантическия договор e поразена от задълбочаваща се криза на идентичността, чиито признаци се проявиха достатъчно ясно и на последната (юбилейна) среща на върха на пакта, провела се през април в Страсбург и Кел. Паралелно с това нарастват и негативните настроения към политиката на НАТО сред западноевропейската общественост, поредно доказателство за което станаха 20-хилядните протестни демонстрации, които бяха проведени във Франция и Германия, по време на юбилейната сесия на пакта.

Сред причината за кризата, която преживява Северноатлантическият алианс днес, е неспособността му да реагира адекватно на фундаменталните промени, извършващи се в международните отношения. Светът става все по-сложен и взаимнозависим, а заплахите за сигурността придобиват многопланов, трансграничен характер и са много по-трудно прогнозируеми: тероризмът, във всичките му прояви, разпространението на оръжията за масово унищожаване, етническите, социални и религиозни конфликти, наркотрафикът, миграционните потоци, екологичните проблеми, липсата на достатъчно енергоносители в световен мащаб и т.н. Държавата постепенно губи пълния контрол над собствените си граници (появата на Интернет направи самото това понятие доста относително) и, като последица от това, бива ерозиран монополът и в сферата на сигурността. Фактът, че новите заплахи пред сигурността нямат конкретна географска обвързаност, правят традиционните средства за борба с тях все по-неефективни. Светът отдавна не е „черно-бял”, както беше (или поне се опитваха да го представят) в епохата на студената война. В международната политика, моралните принципи вече нямат онези еднозначни ценностни характеристики, както по време на двуполюсното противопоставяне. В тези условия, въпреки наличието на такива уж универсални ценности, като демократичното държавно устройство, човешките права или свободната пазарна икономика , все по-отчетливо се проява разликата в начина, по който тези ценности се възприемат от европейците и американците, както и в йерархичното им подреждане от двете страни на Атлантика.

Тези различия се отразяват и върху методите за разрешаване на най-важните международни проблеми, както например стана с американската интервенция в Ирак, предприета без съответното решение на Съвета за сигурност на ООН, и последвалата военна кампания. Трагичният опит от двете световни войни и лансираните (до голяма степен като последица от тях) европейски интеграционни проекти съдействаха за формирането в Европа на политическа култура, основаваща върху принципите на политическата толерантност и „позитивната дискриминация”, свързани с концепцията за „мултикултурния свят”, всички съставни части на който се приемат като равностойни.

Различията в политическите култури на Европа и САЩ определят отчасти и разногласията между държавите-членки на НАТО по редица фундаментални въпроси на световната политика. Докато американците определят приоритетите си според това, доколко един или друг аспект на международните отношения е свързан с националните интереси и националната сигурност на Съединените щати, за европейците определящо значение имат концепцията за човешките права, правото на самоопределение и традициите на консенсуса при вземането на важни решения. Към това следва да добавим, че американският и европейският приноси към формирането на военната мощ на НАТО са несъпоставими (тук е мястото да добавим и, че след присъединяването на Хърватия и, особено, на Албания, към пакта този разрив още повече се задълбочава). Американската военна сила продължава да няма конкуренция, затова изглежда неизбежно, че САЩ ще продължат да действат, повече или по-малко, еднолично (особено, когато смятат, че въпросът засяга собствената им сигурност), използвайки съюзниците си като спомагателни сили и включвайки ги в една или друга операция, само когато сметнат това за необходимо.

Сред основните проблеми на функционирането на НАТО в променилите се условия е, че в продължение на дълги десетилетия пактът, като цяло, както и отделните страни-членки, трябваше да се съобразяват с наличието на постоянна (и ясно идентифицирана) външна заплаха, докато повечето съвременни заплахи за сигурността са свързани с процеси, нерядко развиващи се вътре в самите държави-членки на Алианса. В този смисъл, активизирането на тези заплахи не може да бъде засечено с помощта на радарните станции или системите за проследяване. Тероризмът на ХХІ век е нов тип тероризъм, той представлява асиметрична заплаха, в борбата с която традиционните методи са безсмислени. Главната особеност на този вид тероризъм е, че битката се води не само (или не толкова) против „враждебни” държави, колкото със специфични трансгранични мрежи, а в редица случаи и с участващите в тях граждани на самите държави-членки на НАТО, без оглед на тяхната национална или конфесионална принадлежност или на това, към каква ценностни система се придържат.

И през 2001, и днес, Северноатлантическият пакт се оказва недостатъчно способен да решава задачите, свързани с борбата с тероризма, тъй като НАТО изначално беше замислена и създадена със съвършено различни цели, а именно – за осъществяването на мащабни военни действия срещу агресията на противника (комунистическия блок) и цялата и военна структура, както и (което никак не е без значение) бюрократичният и апарат, бяха ориентирани именно в тази посока. Освен това, използваният в НАТО принцип на консенсуса при вземането на решения априори изключва възможността да се реагира мигновено. Именно поради това, след 2001, САЩ решиха да се ориентират към създаване на т.нар. „коалиции на желаещите”, вместо да разчитат на помощта на НАТО, като цяло.

Концепцията за „глобалната НАТО”

Редица западни експерти смятат, че решаването на всички тези проблеми, както и преодоляването на кризата на идентичността, поразила пакта, задължително изисква превръщането му в „глобална военна сила”. В същото време, далеч не всички влиятелни политически лидери на страните-членки (особено в Европа), споделят тази визия за бъдещето на НАТО. Така, в навечерието на последната среща на върха на пакта, федералният канцлер на Германия Ангела Меркел заяви в Бундестага, че „НАТО не бива да действа като глобална военна сила”. Което обаче не попречи, темата за глобализацията на НАТО (както и за отношенията и с Русия и Китай) да бъде сред основните на въпросната среща.

Всъщност, както посочва координаторът по въпросите на политиката за сигурност на германската фондация „Конрад Аденауер” Патрик Келер, НАТО, отдавна се е превърнала в организация, която защитава интересите си (или по-скоро тези на САЩ) в Южна Азия, Африка и т.н. В същото време, председателят на Военния комитет на НАТО адмирал Джампаоло Ди Паола, отговаряйки на въпроса, дали е възможно в бъдеще НАТО да изземе някои от функциите на ООН, заяви: „За това не въобще не може да става въпрос. НАТО не е глобална организация, а организация, действаща в един свят, който става все по-глобален”. На свой ред помощникът на генералния секретар на пакта по въпросите на публичната дипломация Жан Франсоа Бюро подчерта, че „НАТО не бива да играе ролята на световен полицай”. Макар че самата постановка на въпроса по-скоро ни навежда на мисълта за обратното.

Приетата на срещата през април т.г. Декларация на алианса относно сигурността само потвърждава, че по-нататъшната военно-политическа и географска трансформация на НАТО ще се реализира именно под знака на нейната глобализация. Организацията на Северноатлантическия договор планира да задълбочи сътрудничеството си, на първо място, с ООН, ЕС, ОССЕ, като за първи път в качеството му на възможен партньор на Алианса се споменава и Африканския съюз. Според вече бившия генерален секретар на НАТО Яп де Хоп Схефер, до 2020 сътрудничеството между пакта и ООН следва да достигне качествено ново равнище. Според него: „до 2020 централна парадигма на НАТО е институционализирането на отношенията и с ООН”. Въпросът за „глобализацията” на Алианса ще бъде един от основните и при разработването на Стратегическата му концепция.

В тази връзка, на последната среща на върха на НАТО, както и след това, беше поставен въпросът, дали пактът може да се превърне в бъдеще в глобална „организация от нов тип”, способна да реагира адекватно на съвременните предизвикателства и заплахи, като например енергийната сигурност, киберпрестъпността, борбата с тероризма, пиратството, както и, дали НАТО ще може да изгражда по-гъвкаво (т.е. не открито конфронтационно) отношенията си с такива партньори като Русия например? И, дали при това ще се вземат предвид въпросите, касаещи енергийната сигурност и свързаните с тях „операционни” рискове, като например терористичните акции в зоните, където е разположена транзитната инфраструктура за доставка на петрол и природен газ, в качеството им на „общи предизвикателства и заплахи”? Впрочем, в тази връзка все повече експерти изказват мнение, че борбата с новите предизвикателства и заплахи ще изисква най-вече координация между страните от НАТО и тези извън пакта (като например Русия, Китай и Индия), а не увеличаване на усилията и военния му потенциал. Нещо повече, в едно интервю, дадено в края на юни, професорът от Йелския университет (и главен редактор на авторитетното специализирано издание Journal of Conflict Resolution) Брюс Ръсет изказва съжаление, че Русия не е била приета в НАТО още в началото на 90-те години, като вместо това границите на пакта са били изместени към нейните граници, което той оценява като „дълбоко погрешен подход”.

На свой ред, зам.шефът на международния отдел на авторитетното британско списание „The Economist” Едуард Лукас, подчертава, че в перспектива за НАТО би било много полезно да си сътрудничи с доминираната от Русия Организация на Договора за колективна сигурност (ОДКС). Що се отнася непосредствено до взаимодействието между НАТО и Русия, напоследък отново се налага терминът „партньорство” (който беше изоставен през последните години, най-вече под натиска на предишната американска администрация). Така, в новата Декларация за сигурността на Алианса се отделя специално внимание на отношенията с Русия, като се посочва, че: „държавните глави на страните-членки на НАТО, потвърждават заинтересоваността си от партньорството между пакта и Русия, имащо стратегическо значение за укрепване на сигурността в Евро-Атлантическия регион”. Същата тенденция се очерта и на последната среща Русия-НАТО, провела се в края на юни 2009 на гръцкия остров Корфу. Истината обаче е, че тази постановка отразява по-скоро позицията на водещите държави от т.нар. „Стара Европа”, членуващи в НАТО, отколкото на САЩ. В новата американска администрация със значително влияние продължават да се ползват привържениците на тезата за превръщането на пакта в глобална „лига на демокрациите”, способна, без да обръща внимание на решенията на Съвета за сигурност на ООН, да осъществява военни операции по целия свят. За един от тях се смята например новият представител на САЩ в НАТО Иво Даалдер, който призовава за активното ангажиране в действията на Алианса на редица държави, разположени далеч извън пределите на Евро-Атлантическия регион, като например Австралия, Нова Зеландия, Южна Корея, Япония. Между другото, подобни нотки се усещат и в Декларацията за сигурността, приета на последната среща на върха на НАТО, в Страсбург.

Някои изводи за България

От всичко казано дотук става ясно, че сегашната криза на идентичността на НАТО се дължи, от една страна, на неадекватността на този военен пакт на промените, осъществили се в света през последните двайсетина години, а от друга – на дълбоките различия във визията за неговите функции и стратегия между САЩ и т.нар. „европейско ядро” (т.е. водещите държави от „Старата Европа”). В тази връзка си струва отново да цитираме германския експерт д-р Патрик Келер за мисията, която НАТО осъществява в момента в Афганистан и която в най-голяма степен отговаря на американската визия за „новата глобална НАТО”. Според Келер: „липсва консенсус както по отношение целите на тази мисия, така и в оценката на местната ситуация”.

Очевидно е, че новата концепция на Алианса, която ще бъде приета на следващата среща на върха в Лисабон, през 2010, ще определи идентичността на НАТО за доста години напред. Както е известно, всяка стратегия е определен избор на приоритети, който по-нататък може да върже ръцете на онези, които приемат и адаптират въпросната стратегия. От това, какъв път ще избере НАТО, ще зависи доколко ефективно тази организация ще може да реагира на новите предизвикателства и заплахи на ХХІ век, как ще се развие ситуацията в Афганистан и какъв ще бъде основният вектор на вътрешната трансформация и реформирането на Алианса. В този смисъл, отхвърлянето на американската концепция за превръщането на НАТО в „глобална военна лига на демокрациите”, което рискува да я конфронтира с Русия и Китай (и не само с тях), и възприемането на визията на „европейското ядро” за развитие на партньорството и взаимодействието на пакта с Русия (което задължително включва прекратяване разширяването му на изток, към руските граници), придобива изключително важно значение.

В подобна ситуация, новото българско правителство, което ще поеме властта в страната след изборите в началото на юли, трябва много по-настойчиво и последователно да отстоява нашите национални интереси в Северноатлантическия алианс. В тази връзка, би било целесъобразно създаването на ефективна система за обществен контрол върху действията, свързани с НАТО, на съответните висши длъжностни лица в държавния ни апарат, така че българската позиция по всички важни въпроси, касаещи бъдещето на пакта, да съответства на националните интереси на страната, а не да се търгува (както обикновено ставаше досега) с цел получаване на външна (и най-вече американска) подкрепа за една или друга родна политическа сила.

Освен това е необходимо България твърдо да се обяви против активно лансираната от някои големи държави-членки на пакта (и най-вече от САЩ) идея за „опростяване” на вземането на решенията в НАТО, като принципът на консенсуса се запази само на ниво Северноатлантическия съвет и Военния комитет на пакта, а във всички останали случаи се използва принципът на квалифицираното мнозинство. Защото реализацията на подобни планове ще сведе почти до нула и без това неголямото влияние и възможности на „малките” страни-членки (сред които е и България) в Алианса.

 

* Клуб Европа на демокрациите и различията

{rt}

Ислямистките близкоизточни кръгове засвидетелстват различно, но постоянно по своя интензитет внимание към България. Страната ни никога не е била игнорирана от картата на техните обекти на изследване. Темпът и естеството на политическите събития у нас влияе право пропорционално върху плътността на информационния поток, който създават медийните източници, квалифицирани като ислямистки. Последните са съотносими към онези идеологически центрове, които могат да се определят като част от идеологията на радикалния ислямски фундаментализъм. В конкретния случай обаче, възниква проблем от чисто методологическо естество.
Понятието ислямизъм е достатъчно спорно в научноизследователската литература. Дефиницияна му не е и обект на настоящото изследване. Затова ще използваме термина “салафитство”, което в много голяма степен може да се приеме като по-изчистена, от идеологическа гледна точка, алтернатива на понятието “ислямизъм”. Съвсем накратко, става въпрос за религиозно-философската призма, през която се възприема и оценява информацията за конкретния обект. Още по-прецизно, еталонът на идеалната държавност, който е проектиран върху получената емпирична информация, е този на средновековната ислямска общност (първоуммата), идеализиран от присъствието на ас салаф ас салих, т.е.еправедните предшественици. Утопичният призив за превръщането на дадена съвременната държава или на отделен политически модел в анахроничната ислямска държава, съществувала през първата половина на VІІ век в Арабския полуостров, автоматично ни кара да определим конкретния адресат към категорията на салафитите. На настоящия етап салафитската идеологическо-методологическа призма в анализа на определен външнополитически обект се отличава със силното желание за прилагане в неговото поведение на отделни социално-догматични композанти, а не с цялостната промяна на неговото съдържание. Дори най-фанатизираните салафити не използват абсолютизираната форма на утопизъм. „Алкайдистите” не игнорират съвременните постижения на науката и техниката и респективно – въздействието им върху социално-религиозния живот на идеализираната умма.   
Възприемането и анализът на салатитските перцепции за България са относително по-сложни, тъй като странато ни е обект, преди всичко, на алтернативните на строго релевантния джихадизъм салафитски идеологии. В най-общи линии можем да възприемем хипотезата, че с България се занимава най-вече т.нар. “научно салафитство”. Причината за това е, че за войнстващите муджахидини тя не се намира на пряката фронтова линия, а заема нейната периферия. България не е САЩ и Израел или дори някоя от големите европейски страни, възприемани като най-близките съюзници на “кръстоносно-ционисткия враг”. Последният е имагинерната постоянна мишена на джихадисткия салафизъм и по тази причина е перманентен обект на внимание в най-динамичните радикални медийни средства на салафитите – джихадистките форуми. Много е трудно да се установи броят на последните, тъй като те, от своя страна, са обект на постоянно закриване или преоткриване. От друга страна, с цел да се противопоставят по-ефективно на своите киберопоненти, техните системни администратори не поставят търсачки, чрез които ефективно може да се извлече необходимата информация. Не е много ясно и колко на брой са чат-форумите. Те са от няколко десетки до няколко стотици.
Настоящото мониторингово изследване е осъществено на базата на анализа на 651 сайта, които са събрани от неизвестен системен администратор с адрес: http://www.sultan.org/a/ Те са разделени на няколко групи, съобразно тяхното тематично съдържание, а именно:

Коранически електронни страници;
- Блогове на проповедници, шейхове и учени;
- Научни страници;
- Ислямски медийни страници;
- Страници за жената и семейството;
- Страници с различно съдържание;
- Информационни сайтове;
- Страници за религиите, деноминациите и съвременните секти;
- Страници на благотворителни организации;
- Страници на джамии и вакъфски настоятелства;
- Страници на образователни организации.

Авторът на въпросния виртуален микс много трудно би отговорил на въпроса, какви са критериите за подобно разделение. Освен това, те не са систематизирани според абсолютната им стойност. На практика, идеята е тази огромна множественост от електронни страници да получи някакъв организиран вид, с цел по-лесното й възприемане, отколкото да се търси конкретна логически аргументирана форма. Много често даден сайт би могъл да бъде поставен в една или друга група, без да съществува опасност от допускане на фатална грешка в тематичната селекция.
В посочените 651 сайта думата „България” се среща само в 55 от тях. Това прави малко повече от 8%. Трябва да се направи уговорката, че този резултат е постигнат чрез прилагането на вътрешносайтова търсачка. По този начин, ако сайтът няма монтиран такъв инструмент, на практика не може да се даде еднозначно отговор, дали страната ни е била обект на внимание от конкретния ислямистки субект. В случая, приблизително 1/3 от въпросните наблюдавани сайтове нямат поставена търсачка. По тази причина отпадат 217 сайта, за които няма данни дали имат специално изразено отношение към България. Останалите 434 сайта са проверени чрез достатъчно надежден подход. Така се получава резултатът, сочещ, че само около 13% от мониторингованите сайтове споменават думата „България” – твърде често в някои от тях, а в други – инцидентно, веднъж или два пъти.

Първото значимо обобщение, което може да се направи от мониторинговото изследване е, че за огромната част от войнстващите ислямисти нашата страна остава непозната. Тя е бяло петно в тяхната координатна система. Смело може да се твърди, че дори за тези, които я споменават, това става чрез механична компилация на остарели и недотам проверени данни. Така например, в лекцията си, качена на блога „Исламиан”, шейх Али бен Омар Бадхадх демонстрира слаби географски познания за местоположението на България. Той говори за нея като за континент, отбелязвайки: “...тук е Америка, тук е Африка, тук е България, тук е Азия…” (1).
Не е много ясно, дали за всички автори е ясно, че страната ни е преминала периода на комунизма, тъй като някои исторически справки за състоянието на българските мюсюлмани завършват до отразяването на събитията от т.нар. „възродителен процес”. Бруталните мерки на тогавашните български власти се дават като пример за отношението на комунистическата идеология към ислямската религия. В справочния материал за комунизма на сайта „Йид ал фуаид”, България е цитирана като класически образец за държава, управляваща подобна политическа система. Отбелязва се още, че все пак този режим се е провалил, но тази констатация касае Съветския съюз, а не България (2).
Четивата, отнасящи се пряко за нашата страна, могат да се разделят на три по-големи групи. Първата обединява политическите новини, анализите и прогнозите, втората – историческите справки, а третата – репортажите и хрониките. Съотношението между тях е приблизително Ѕ : ј : ј   в полза на политическите статии. Не е рядко компилирането на целия текст или на отделни части от него в друг авторов материал. Логично, някои четива съдържат елементи и от трите групи. Тоест, не може да се постави рязка разграничителна линия между тематиката на трите вида авторски произведения. Като цяло, може да се твърди, че политическите анализи са написани в доминиращо негативен за страната ни тон, историческите – в негативно-неутрален, а репортажите и интервютата – в смесен (негативен, неутрален или позитивен).

Политическите текстове
Първият имиджов модел за България, който ислямистката пропаганда извайва, е този на „кръстоносна държава”. Тя минава в тази категория веднага, след като отхвърля турското робство. Именно тогава,  през 1878, новоосвободената българска държава става „държава на кръстоносците”. Списанието „Ислямски войник” посочва, че България „се е съюзила с Румъния, Австрия, Русия, Франция, Италия и Гърция срещу Турция и е лишила последната от стабилност и спокойствие”. Освобождението на Югоизточна Европа е представено като “кръстоносна кампания” срещу Турция и срещу всички мюсюлмани (3). Медиите на муджахидините в Босна подсилват търсения силно негативен ефект, твърдейки, че „помощта за сърбите във войната в Босна и Херцеговина през 90-те години на ХХ век е дошла от България, Унгария, Русия и Кипър и от наемници - иракски комунисти” (4).
Едно от водещите ислямистки научни списания - „Ал Муджтамаа”, подсилва „кръстоносния” образ на страната ни чрез твърдението, че именно Папата е този, който организира масовата християнизация на т.нар. „помашки народ”, живеещ в България и Гърция. Без да вникне в подробностите от историята на разпространението на ислямската религия у нас и на Балканския полуостров, анонимният автор вижда сянката на Светия отец в Рим в строежа на черкви в тези две държави и предоставянето на безплатно изучаване на християнската религия за децата на потомствените мюсюлмани. Още по-„достоверно” би трябвало да звучат посочените цифри, че само през 1997 у нас са приели християнство 1 200 души, от които 800 деца. Акцентът пада върху акта на християнизиране на деца, които в ценностната система на ислямиста се интерпретират като „невинни жертви на жестоките и коварни кръстоносци” (5). Интересното в случая е, че създателят на текста не се е потрудил да вникне в различията между начина на изповядване на християнството в България и Гърция, от една страна, и във Ватикана и Западния свят – от друга. Целта е да се проектира отрицателен имидж върху двете държави, чийто символ за ислямския свят е Папата, които, в исторически план, са станали жертва на кръстоносната идеология.
Войнстващите ислямисти визуализират България като една от фронтовите линии, бележещи сблъсъка между двете най-големи монотеистични религии. В мисловните схеми на някои салафитски мислители, България, заедно с Гърция, все пак е „форматирана” като един от бастионите на алтернативното, на католицизма, източноправославно християнство (6). Въпреки че вече не се говори за Папата и Светия престол, не по-малко предизвикателно звучат размислите на саудитския салафитски учен Съфр Хауали – един от най-влиятелните личности сред интелектуалните ислямистки кръгове. Учудващо е, че на фона на неговите „космополитни” теории, преобладаващи в съчиненията му, той е отделил място на „малка България”. Съфр Хауали се опитва да внуши на читателя, че тя съзнателно играе ролята на геополитически рупор на вражеска за исляма сила. В характерния за ислямистките радикали манипулативен стил, той отбелязва: „Балканските страни – Гърция, България и тези около, тях казват: “Ние сме линията, върху която Европа се противопоставя на ислямското възраждане” (7). В унисон с възприетия от салафитите стил на разсъждение, той не привежда аргументи в защита на своята теза. Саудитският улем се опитва да убеди привържениците на своите идеи по-скоро с презюмирания си авторитет, отколкото със скрупульозно подбрани доводи. В изказа на авторитет от ранга на шейх Съфр Хауали подобна словестна конструкция звучи по-скоро като фетва, отколкото като теза от обикновен политически текст.
Очевидно е, че сред водещите салафитски личности именно въпросният шейх се е „специализирал” в анализа на процесите в нашата страна. На второ място, в своя блог той отново предлага негативно описание на България. В контекста на теоретична лекция за джихада, по-специално на този в Афганистан, той твърди: ние ие не им даваме всичките пари. Групата (неверническата - б. а.) убива нашите братя в Африка, братята ни във Филипините, също така в Югославия и България. Мюсюлманите са навсякъде като сираци”.
Няма съмнение за лошото отношение, което Съфр Хауали демонстрира към България. Интересното в случая е, че не е ясно за кой точно момент от „преследването” на мюсюлманите в България става въпрос. Ако се анализират „кулминациите на преследванията на мюсюлманите”, респективно в България (възродителният процес – б. а.), в Югославия (юговойните- б.а.) и в Афганистан (съветската окупация на страната- б.а.), ще стане очевидно, че те не съвпадат по време. В този ред на мисли остава дълбокото съмнение, че войнстващият ислямист е наясно с политическите факти и техните съдържателни и времеви параметри (8). Съвсем инстинктивно религиозният фанатик проектира негативизма, натрупан от страната ни, вследствие отхвърлянето на ислямската политическа власт в миналото, върху събития, протичащи изцяло в съвременността. За него, България очевидно е станала част от „къщата на войната” още в края на ХІХ век и оттогава негативният й образ не може да бъде променен.
„Кръстоносният” имидж на България е подхранен и от аргумент, извлечен от актуален външнополитически акт на нашето държавно ръководство – признаването на Косово. Отрицанието се долавя на фона на почти колективната арабско-мюсюлманска обструкция към обявената едностранна независимост от Прищина (9). Като този път носителят на автентичния негативизъм не е Папата, а САЩ. Така, списание „Алука” отбелязва в коментара на препечатана от албански език статия, че новата балканска страна е призната от определен брой държави, вследствие на добре организирана акция от „западните приятели на САЩ”. Вашингтон е „подредил” пъзела така, че София да се нареди сред третата вълна. Първата включва САЩ и членовете на ЕС, втората – малките държави извън ЕС, а третата – държавите-съседки на бившата югопровинция. Анонимният автор акцентира с определена доза сарказъм върху факта, че последната група е твърде малка. Само България, Унгария и Хърватска са се отзовали на призивите на Вашингтон (10). Презрението, което списанието внушава към политиката на цитираните държави, е повече от очевидно.
Вторият имиджов модел на България, върху който акцентират ислямистите е, че тя е „държава провеждаща геноцид срещу собствените си мюсюлмани”. Подобно спекулативно твърдение не е резултат от задълбочен анализ на съвременното състояние на това религиозно малцинство в страната. Редица автори превръщат електронното издание на известния саудитски шейх Салман Ауде „Ислямът днес” в най-високопоставената трибуна за отразяване „трагичното състояние” на българските мюсюлмани. Там най-детайлно и синтезирано се очертават целите, които външните ислямистки центрове си поставят, за да превърнат битово практикувания ислям в радикален. За последните пет години в повече от 30 статии, публикувани от тази медия, се хвърля светлина върху отделни аспекти на политическия живот у нас, а пет материала са посветени изцяло на България (11). Може би Мирко Шиваниц в „Qantara.de” е най-прям в това отношение, твърдейки, че „ислямът в България е либерален. Местните мюсюлманите не се интересуват от него в работните дни, а само през почивните и то по време на тържества и специални случаи. Крайно време е да се сложи край на либералния ислям в България” (12).
Рада Абдел Удуд и Абдел Хай Шахин - едни от най-редовните автори на органа на шейх Ауде, подробно излагат „трудностите”, които уж изпитват българските мюсюлмани в условията на новите демократични условия на живот (13). Към техните формулировки може да се добавят единствено някои детайли от синтезирания текст на същата тема, озаглавен: „Българските мюсюлмани търпят културно и икономическо маргинализиране” от списание „Муджтамаа” (14). В общи линии процесите, срещу които, според салафитите, трябва да се борят българските и външните мюсюлмани могат да се синтезират в следните аспекти:
- Открита или скрита християнизация. В тази връзка, на религиозните лидери се препоръчва да ускорят процеса по възстановяване на старите арабско-турски имена на онези мюсюлмани, които все още не са го сторили. Интересното в случая е, че нито един източник не говори директно за дейността на дружество „Йоан Предтеча”, основано от отец Боян Саръев. Възможно е те да не са запознати пряко с неговата дейност. В подобен контекст говори единствено шейх Ахмед Дидат, създател на Световния център за ислямска пропаганда, през 1957. Последният се „занимава” специално с България като пише подробно за покръстването на помаците, през 1912, в характерния за ислямистите манипулативен стил на интерпретиране на фактите. Най-вероятно този специалист по „ислямска пропаганда” е посетил страната ни, преди да почине, през 2005. Доказателство за специалния му интерес към България е инициативата на фондация „Къща Дидат за проповед”, начело на която днес е неговият син Юсеф, да бъдат преведени на български език всички книги на баща му (15).
На практика, материалите, посветени на християнизацията, са преди всичко пропагандни по своето съдържание. Написани в типичния за салафитите стил, те са остро негативни и изпъстрени с факти, които не са били актуални дори по време на т.нар. „възродителен процес”. В справочна статия на форума „Махди”, от май 2005, неизвестен автор например твърди, че в България няма нито една джамия, тъй като комунистите са разрушили всички мюсюлмански светини. Попадайки в плетеницата на собствените си противоречия, той отстоява мнението, че „ако чиновник или студент посети джамия, веднага бива прогонван от институцията, в която е ангажиран.” Въпреки че статията е озаглавена: „Някои статистистически данни, до които доведоха кампаниите на християнизация в страните на мюсюлманите”, в нея е се цитира нито една цифра (16).
-. Различни форми на интеграция на мюсюлманите в местното общество. Логиката на салафитите е, че подобно на всяко западно общество и българското е „изключително отворено”. Неговата структура стимулира постоянното поддържане на социални контакти между различните етноконфесионални компоненти, в това число и между местните мюсюлмани и немюсюлмани. Така се получавала бавна ерозия на ислямската идентичност и, респективно, – „претопяването” на общността в рамките на мнозинството. Рада Абдел Удуд абсолютизира опасността от интеграция, слагайки знак за равенство между нея и процеса на християнизация. Той е на мнение, че двете явления са различни етапи на един и същи процес. В тази връзка, списание „Муджтамаа” поддържа тезата, че предметът „ислям” в българските училища трябва да стане задължителен, а не избираем за младите мюсюлмани. Така той от „информационен”, ще се превърне в „начин на живот” (17).
Все пак се наблюдават нюанси в отделните ислямистки кръгове, относно преценката на интеграцията на ислямското малцинство в българското общество. Салафитите достигат до крайности и на практика предлагат пълно нихилистично-утопично капсулиране на мюсюлманската общност. По-умерените ислямисти допускат рационалната „езикова” и „професионална” интеграция, но игнорират културната такава. В своето изказване пред родопчани, по време на посещението си в Кърджали в началото на 2008, турският лидер-ислямист Реджеб Ердоган много добре формулира нейните параметри. Умерено-ислямистките акценти в неговото послание са очевидни. Турският лидер заявява: „Необходимо е турците, които живеят в България, да бъдат лоялни към държавата, но от друга страна – да съхраняват своята религиозна, културна и етническа идентичност. Разбира се, вие ще научите езика на страната, в която сте родени и живеете, ще работите за бъдещето й, но в същото време сте задължени да съхранявате религията и обичаите си така, че да ги предадете на поколенията" (18).
- Политика на маргинализация, която упражняват българските демократични правителства. Подобна формулировка е презумпция за фактическото продължение на отношението на подтисничество, което новите политици в България са наследили от комунистическата власт. Според войнстващите ислямисти, новата власт е приела закони, съгласно които мюсюлманите не могат да заемат определени постове в държавната администрация. В материал в списание „Фуркан” се твърди, че изпълнителната власт използва „оръжието на безработицата, за да откаже мюсюлманските младежи от тяхната религия и да ги накара да се интегрират в бъларското общество. Те са лишени от възможност да получат образование в елитни училища и най-добрите университети, от назначаване на високопоставени постове в армията, полицията и дипломацията” (19). Твърди се, че това важи особено за тези, които носели турско-арабски имена, както и, че българската държава изкуствено поддържа високи нива на безработица в мюсюлманските райони, където тя уж достигала до 60-70%. Според анонимния автор от списание „Ал Муджтамаа”, това е пряка последица от съзнателен икономически натиск върху малцинството. Крайната цел отново е да се стимулира християнизацията и, респективно, „претопяването” му от мнозинството (20). Без да посочва конкретни факти, Рада Абдел Удуд твърди, че държавата забранява на турците да говорят свободно майчиния си език и всява раздори между мюсюлманските лидери, за да попречи те да се обединят и да направят по-силна религиозната си общност (21) Рада Абдел Удуд манипулативно търси намесата на „външния враг” в липсата на пълно единство между българските мюсюлмани. Той дори не допуска, че между тях може да съществува плурализъм на мненията.
Черните краски към новата българска демократична държава все пак остават нюансирани. Причината за това е присъствието на Движението за права и свободи в състава на последните български правителства. Без да имат никаква информация или да са запознати частично с фактите, салафитските автори изразяват различни мнения към тази партия, която е съставна част от последните две български правителства. Прави впечатление, че участието на ДПС в последните два кабинета не се оценява еднозначно. Така, правителството на НДСВ, ръководено от Симеон Сакскобурготски, е възприето като „тъждествено на това на сърбите в Босна и Косово, с изключение на упражняването на военна сила срещу мюсюлманите” (22). Вероятно, ислямистките анализатори проектират към бившия монарх традиционната си омраза към българските царе от Третата българска държава, които, според тях, реализират политика на „варварски преследвания и постоянен геноцид” по отношение на местните мюсюлмани (23). Салафитите дори сравняват последният български цар с „червения Живков”, изхождайки от неговата антиислямска стратегия (24). В манипулативните си бисери, Рада Абдел Удуд твърди, че на парламентарните избори през 2005 правителството на Симеон е претърпяло електорален крах, заради подкрепата на България за войната в Ирак и силната си проамериканска политика. Той обаче не отронва и дума за това, че ДПС е част от управляващата коалиция и, че неговите депутати редовно гласуват за удължаване престоя на българския контингент в Ирак.
Изглежда, че в съзнанието на салафитските коментатори, през периода 2001 – 2005, ДПС е извън управлението и няма отношение към „репресивната политика на държавата”. Мнозинството ислямистки експерти вече съзират след този етап „нова ера” за българските мюсюлмани, след като ДПС участва в изпълнителната власт. Подобна теза отстояват не само вече споменатите автори от електронните страници на изданието „Ислямът днес”, но и преподавателят в Софийския университет „Св. Климент Охридски” проф. Цветан Теофанов, характеризиран като „ислямски водач”. Той изказва надежда, че в бъдеще положението на българските мюсюлмани ще се подобри, след като ДПС се е присъединило към настоящото правителство (25).
Не става ясно, дали изразената от анонимния автор в статията „Българските мюсюлмани – кървяща рана, за която няма превръзка” изключително остра критика към българско правителство (на министър-председателя Сергей Станишев) за „вероотстъпничество” визира и тримата министри-мюсюлмани в него. Възможно е фанатикът-проповедник, който е най-вероятният автор на текста, да не знае, че ДПС управлява заедно с тези, които хули, тъй като в същия материал се намират и поощрителни думи за състоянието на религиозното малцинство (26). Ако обаче ислямският радикал е наясно за членството на ДПС в кабинета на социалистическия лидер, тогава именно към тази партия е отправено най-тежкото догматично обвинение – за отказ от исляма.
Подобни безпощадни критики към формацията, ръководена от Ахмед Доган, не липсват и в други материали. Така, сайтът „Qantara.de” цитира пространно имама на казанлъшката джамия Мюмюн Дормуш, който твърди, че „лидерите на ДПС са корумпирани и не се интересуват от обикновените мюсюлмани”. Той твърди, че партийната машина упражнява натиск върху тях и който не гласува за Движението –  няма да получи работа и средства за препитание (27). Имплицитно недоволство към ДПС изразява и Уажди Салих Ахмед, директор на библиотеката “Нидуа” в София. На страниците на сайта „Световен форум на ислямската младеж” той заявява, че българските мюсюлмани вече си имат партия – ДПС. В същото време е огорчен, че тя е светска. Според него, нерелигиозните й политически принципи я карат понякога да застава против каузите на мюсюлманите. Такъв е примерът с възникналите проблеми около носенето на забрадки в отделни населени места в България. Ахмед с голямо разочарование констатира, че Комисията за защита от дискриминация, оглавена от един от лидерите на ДПС - Кемал Аюб, се е произнесла против забрадените в едно от училищата (28). Чрез този факт ислямистът прави внушение за антиислямската същност на ДПС, без обаче да стигне до крайност и да призовава към оттеглянето на доверието на общността от партията.
Мнозинството салафитски автори не достигат до категорични оценки за ДПС. В общи линии те отчитат факта, че то не изпълнява онези функции, които те биха желали да видят. Само в материала на списание „Фуркан” открито се заявява, че тази партия не защитава правата на мюсюлманите. В същото време, салафитите търсят вината не в нея или в ръководството и, а в немюсюлманските фактори. Анонимният анализатор хвърля вината за парализата на ДПС върху съдебната система, която организирала кампании срещу Движението. Това компрометирало движението, представяйки го като „пета колона” на Турция (29).
- Малък брой ислямски институции, които в настоящия момент съществуват в България. Директорът на фондация „Тайба” Самир Уаждан отбелязва, че в нашата страна има недостиг на джамии, религиозна преводна литература, ислямски средни училища и други инструменти на проповедта. Той заявява, че неговият неправителствен субект е разработил стратегия за разпространението на ислямската религия в България. За целта е необходимо да се построят още джамии, тъй като сега в българските градове имало само по един религиозен храм за мюсюлманската общност, която живеела там. Например, за София били необходими три джамии, а не само една, която сега функционира единствено по време на петъчната молитва. Освен това е планирана стройна образователна система за провеждането на Коран-курсове, включваща десет етапа за подготовка. Най-добрите студенти ще да бъдат изпращани да продължат следването си във висши учебни заведения в Саудитска Арабия и Йордания. (30)
Уажди Салих Ахмед, директор на библиотеката “Нидуа” в София и журналистът Махмуд Беюми отстояват тезата, че въпреки трудностите, които създават властите, има подобрение на ислямската проповед в България. В своите оценки те остават разделени по отношение степента на нейните успехи. Първият определя положението като „възраждане на исляма в България”, а вторият – като относително подобрение. Те тълкуват по-различен начин и аргументите, които привеждат. Става въпрос за изпращането на 6 000 български младежи (достоверността на посочената цифра е под въпрос – б. а.) в различни учебни заведения в Саудитска Арабия и Йордания. Двамата ислямисти са окуражени и от факта на съществуването на неправителствени субекти в България като Организацията за ислямско развитие и култура. Беюми поставя сериозен акцент върху значението на външната помощ, която е осигурена предимно от религиозни среди в Египет и Саудитска Арабия. Последните поощряват присъствието на проповедници и духовни дейци на ислямски религиозни празници в нашата страна (31). Той вмъква и иронична нотка в коментара си, давайки окончателна прогноза за съдбата на ислямската религия в България. Беюми възприема лансираната от всички салафитски историци теза, че геноцидът над мюсюлманите ги е превърнал от мнозинство в малцинство в страната. (Йорданецът Акрам Хиджази е още по-„убедителен” в предоставените „доказателства” по този въпрос. Според него, през ХІХ век, мюсюлманите в България са 50%, а през 1982 – 17%) (32). В същото време, авторът на списание „Ислямът днес” изразява увереност, че както навсякъде по света, така и тук, мюсюлманите имат повече деца, които ще се превърнат в благоприятна основа за позитивните резултати на ислямската проповед.
В общи линии, разсъжденията за перспективите на ислямското вероизповедание у нас съдържат позитивни нотки само по отношение на графата политически текстове. Те са базирани върху традиционния за салафитския начин на мислене „давидо-голиатски” синдром. Последният намира израз в задължителната вяра, че ислямът ще победи всички останали религии. Симплифицираният обяснителен контраст, „добро” - „лошо” или „черно” - „бяло”, е иманентен компонент във всеки салафитски материал. Радикално мислещите анализатори обясняват нормалното функциониране на ислямския култ в България с неизчерпаемия потенциал на религията, а не чрез демократизацията на политическия живот и спазването на правата и свободите на гражданите в България, след промените от 1989. Подобна тълкувателна схема е заложена в аксиологичния салафитски фундамент, чието ядро е конфронтационният подход, изместващ търсенето на компромиса и консенсуса.
- „Пораженческият” прагматизъм на Турция. Зад подобна теза стои обвинението за промяна на външната политика на Анкара към България. Салафитите вземат като еталон за образцовите българо-турски отношения тези от времето на т.нар. „възродителен процес”. Тогава Турция постави страната ни в „черния списък” на Организацията ислямска конференция и на всички международни форуми повдигаше въпроса за положението на българските мюсюлмани. За войнстващите ислямисти отказът на Анкара от подобен тип съседски взаимоотношения е равносилно на отстъпление или дори на предателство. Според тях за правителствата на Тансу Чилер и Месут Йълмаз тази трансформация е разбираема, въпреки че е много разочероваща. Не е спестено силното антибългарско изказване на Чилер: „Представете си държави, които са на по-ниско политическо и икономическо равнище от Турция като България, Чехия и Словакия да изпреварят Турция в ЕС” (33). Чрез него анонимният салафитски автор атакува „безпринципността” на светската идеология, като такава. В същото време, приемствеността на тази политика и при Реджеб Ердоган е трудно обяснима за войнстващите ислямисти. Първите двама политици директно са обвинени, че са продали интересите на българските турци и, респективно, на мюсюлманите. Според мнозинството салафитски анализатори, двамата бивши светски министър-председатели са сключили сделка с българското правителство, което от своя страна се е отказало от традиционната си подкрепа за ПКК. По този начин не само базите, но и редица кадри на забранената в Турция кюрдска партия са били принудени да напуснат българската територия, където са настанени по комунистическо време.
Продължавайки анализа за турската външна политика спрямо София, религиозните фанатици отстояват тезата, че лидерът на Партията на справедливостта и развитието, от своя страна, „е заел толкова силно проявена проевропейска позиция, че жертва интересите на българските турци, както вече бе постъпил с тези на кипърските турци” (34). Думите на Ердоган в Кърджали, в които ясно прозират откровени ислямистки послания, дори на моменти тъждествени с тези, които неговите критици отправят, остава обаче без коментар. Внушенията са, че най-добрият защитник на българския ислям вече не е Турция (независимо кой управлява страната), а салафитските кръгове в ислямския свят, тъй като те отстояват принципите на истинската религия и никога няма да направят компромиси с тях.
Исторически справки
Броят на текстовете, попадащи в тази категория, е 15. Някои от тях съдържат елементи от предходния вид, но са поставени в тази група поради наличието на повече справочни характеристики, отколкото на аналитични параметри. Преобладават онези, съдържащи негативен тон към различни исторически периоди от развитието на нашата страна, отколкото тези, чиито автори възприемат неутрално-повествователна линия на оценка. Дори четивото от блога на Али Сами може да се определи със смесен характер, игнорирайки традиционното напомняне за репресиите срещу българските мюсюлмани по време на „възродителния процес” и допустимото, в рамките на статистическата грешка, преувеличаване на броя на мюсюлманите в България (35).
Без да се подценява значението на останалите текстове, материалът „Българските мюсюлмани – кървяща рана, за която няма лек” може да се възприеме като фундаментален за ислямистката визия за историята на България, а не като изолиран и недобронамерен текст за една от “неверническите” нации в Европа. Възприемайки същата исторически опасна теза, бившият председател на Федерацията на ислямските организации в Европа Ахмед Рауи пише статия за произхода на населението на Балканския полуостров. Последната е озаглавена: “Исторически щрихи за миграцията на мюсюлманите в Европа” (36). Там в много по-мека и “научна” форма, в сравнение с горецитирания материал, се прави изводът, че “ислямът на Балканския полуостров, респективно в България, се е разпространил много по-рано от идването на турците в региона и налагането на ислямската политическа система”. На практика, анонимният автор-салафит възприема рефрена на Рауи, че коренното население в Югоизточна Европа са мюсюлманите, а всички останали са вторично заселени или пък са сменили вярата си християни. Краските обаче са много по-черни и, респективно, контрастни, което улеснява анализа и съответно формулирането на точни заключения.
В общия методологически подход за тълкуването на изнесените исторически данни в статията „Българските мюсюлмани – кървяща рана, за която няма лек” проличават твърде релевантно отделните елементи , характерни за салафитската идеология. На първо място са използвани откровени лъжи, на второ място – полуистини, а на трето – премълчаване на неудобните истини за историята на България. Виктимизирането на мюсюлманите и, респективно, героизирането на техните действия, в контраст с актовете на немюсюлманите, които винаги са определяни като “агресия”, “масово клане” и “брутален натиск”, също не предизвиква интерес. Както вече опоменах, давидо-голиатският синдром (сега сме слаби, но утре ще победим) е иманентна черта в механизма на създаване на всеки салафитски текст.
Интересното и новото в случая е безпардонното манипулиране (смесването на лъжи и полуистини) при характеризирането на етногенезата на българския народ. Според неизвестния автор, историята на нашия народ не започва с победата на хан Аспарух над византийците и нейното първо международно признаване, през 681. Това не става дори с формирането на кавказката държава на хан Кубрат. Според салафита, историята на България е започнала от хан Котраг, чиито последователи се заселват в Поволжието и приемат исляма. Чудовищното е, че салафитският автор напълно игнорира езическия период на Първото българско царство и така отхвърля тракийско-славянско-българския произход на днешната българска нация. Напълно в унисон със салафитското умение спекулативно да се нагласяват фактите, изведнъж тази мюсюлманска “пра”българска маса, по немного ясни причини, емигрира от Волга в земите на днешна България по времето на цар Симеон. Последният изведнъж решава да приеме християнството. Трябва да се отбележи, че очевидно самият автор осъзнава донякъде грубата манипулация, тъй като не определя Симеон като “вероотстъпник”, понеже сигурно знае, че той никога не е бил мюсюлманин. Внушението обаче, че едва ли не става въпрос за избор на религия от страна на елита, за разлика от народа, който запазва ислямската си религия, остава. Така, в салафитските представи българите-мюсюлмани на Котраг от Волжка България подменят българите-християни на Аспарух-Симеон от Дунавска България в етногенезиса на днешния български народ. Според автора, периодът VІІ-ХІХ век от историята на българите, живеещи в Поволжието, представлява истинския летопис на България, а този на дунавските българи е умишлено премълчан.
Доказателство в тази посока е и твърдението, че в края на ХІV век, водени от религиозната си солидарност, българите се сражават с османските турци-мюсюлмани срещу “източноправославния византийски гнет”, с цел разширяването на ислямската власт. Внушението, че християните са се заселили по-късно, а мюсюлманите – преди тях, намира израз директно и в твърдението, че “помаците са коренното население на България” (37). Тоест, последните имат законните права да притежават земята, а всички останали етноси трябва да се смятат за „окупатори”. Салафитът прави пряк паралел между правно-догматичния статус на съвременните българи и бошнаците, между днешна България, от една страна, и Босна и Херцеговина – от друга. Напълно в хармония с изводите на духовния баща на Осама бен Ладен Абдула Азам, в студията му “Защита на ислямските земи. Върховно задължение на мюсюлманина”, се вижда, че именно помаците се възприемат от радикалния ислям като “ахилесовата пета” на България. Ислямистите виждат в тях “домакините” на китната българска земя с всички произтичащи от това правни последствия. Интересно е обаче противоречието, в което изпада авторът, твърдейки че “помаците говорели славянски и сръбски език”. Очевидно салафитът не си дава труда да обясни, защо “коренните жители на България”, които би следвало да се наричат българи, не говорят български език, още повече, че те самите уж са от турски произход. Опасната теза на автора в случая е претенцията, че стопанин на съвременна България е помакът-мюсюлманин, а не българинът-християнин. Днешна България, по презумпция, е ислямска територия, а по изключение и “зло стечение на обстоятелствата” – окупирана от християните.
Управлението на българските царе до 1944, последвалата власт на комунистите (1944-1989) и, респективно, характерът на съвременната българска демократична държава не променят статута на територията. Обвинението, че правителството, което управлява България след 2005, е “вероотстъпническо” е допълнителен аргумент за лансираната теза. Очевидно, авторът е привърженик на онова най-крайно течение в ислямското международно право, което счита, че народът на дадена територия, веднъж попаднал под ислямска юрисдикция, няма право да се отказва от нея. По тази причина епохата на турското робство в България е определена като “справедливо ислямско управление”.
Въпросният текст е много атрактивен за научен анализ, тъй като си личи, че авторът е някой от пътуващите салафитски емисари, който наскоро се е разходил и из нашата страна. За разлика от мнозинството други съставители на исторически истории за България, той разполага с преки впечатления от столицата София и от работата на ислямските религиозни институции у нас. Вероятно достатъчно дълго време му е отнела задачата да прекрои българската история, така че произведеният текст да зазвучи с ислямистки тон и в унисон с радикалната салафитска човеконенавистническа идеология за разпалване на конфликти между религиите.
В сравнение с всичко казано дотук, твърденията, че „евреите стоят зад преврата на младотурците, които от своя страна дават независимостта на България през 1908” (38), в които личи голяма доза сарказъм, изглеждат като „аматьорско заяждане”. Подобно негативно внушение прозира и в недотам подробно развитата теза на Осама Кибли, в блога на проповедника шейх Хамед бен Абдула Али. Той твърди, че „комунистическа Русия копира конституцията на България и я дава на Северна Корея” (39). Тезата на войнстващия ислямист е, че България е модел за държавността в Северна Корея. В съзвучие със салафитската методология на манипулация, въпросният шейх забравя да отбележи, че нашата страна отдавна не е в един идеологически лагер с Пхенян.
На фона на горецитираните „мимолетни клевети”, откъсът от урок по география на България за втори прогимназиален клас в образователната система на Саудитска Арабия, за учебната 2002/2003, изглежда достатъчно значим и будещ тревога. Пред младите саудитци е представена следната кратка визитна картичка на нашата страна: „Ислямът достига до България посредством османското завоевание. След падането на Османската държава започва преследването на мюсюлманите от страна на християните. Поради тази причина те се групират в източните части на държавата. Трудностите, причинени от християните, продължават и днес”.
Още по-интересен и показателен за търсеното внушение е въпросът, на който подрастващите в тази изключително богата държава трябва да отговорят, показвайки знанията си за България. Педагозите-салафити изискват от децата да отговорят с „да” или „не” на следния въпрос: „Подложени ли са на всякакви форми на враждебност и изтезания от страна на омразните християни ислямските малцинства в България?” (40). Тази формулировка за нашата държава, втълпявана на младото поколение саудитци, аргументирано показва в каква посока трябва да се формира мирогледа на подрастващите. За голямо съжаление, общият недружелюбен поглед към друговерците се възпитава още от най-ранни години в кралството, което официално е възприело уахабизма за своя официална доктрина. Затова не е изненадващо, че историческият портрет на България е щрихован в силно негативни краски от салафитските проповедници.
Някои от неутрално квалифицираните четива също съдържат компоненти на манипулация, които, поради своя скромен размер, не могат да се поставят в предходната категория тектове. Прави впечатление повторението на силно завишени цифри за числеността на мюсюлманското малцинство у нас. Не е ясно, кой е автентичният автор на неточната информация, според която това религиозно малцинство у нас наброява 3 млн. души – 35% от цялото население (41). Интересно е, че в няколко справочни електронни издания, отличаващи се в различна степен със светско съдържание, възпроизвеждат некоректната информация. Това хвърля сянка върху неутралността на институциите, които те представляват. Такава е например иранската информационна мрежа „Ал Аалем” (42), полусветският сайт на списание „Ал Аалемия” (43), форумът „Каср хаир” (44) и порталът за социално развитие „Канана” (45 .
Репортажи и интервюта
Източниците на позитивните нотки за България са създадени от светски средства за масова информация и директно са компилирани на страниците на ислямистките сайтове. Такива са например репортажите на кувейтската информационна агенция КУНА или на светския вестник „Шарк ал Аусат”, препечатани от сайта „Ал Мохтасар”. Кореспондентите на тези две сериозни медии в София (араби с българско гражданство, които отдавна живеят у нас) са авторите на позитивните новини, в ислямистки контекст, информиращи например за първото официално отбелязване на новата година по хиджра от българските мюсюлмани или, че в българските затвори започва стоежа на джамии за задоволяване на религиозните нужди на задържаните, изповядващи исляма (46). Твърде вероятно е субективният елемент да е изиграл ролята на генератор на положителна светлина за България. В същото време, трябва да се даде точна преценка и на тази особеност при подбора на подобни източници от страна на ислямистките системни администратори. Прави впечатление, че последните поставят акцент върху информацията на определени нерелигиозни медии, въпреки че групата на кореспондентите на авторитетните светски средства за масова информация в България е чувствително по-голяма.
Интервютата, дадени от български граждани пред различни ислямистки медии, също съдържат положителни послания. В този дух са изявленията на Главния мюфтия Мустафа Алиш Хаджи, проф. Цветан Теофанов, Александър Веселинов и проф. Ибрахим Татарлъ. Прави впечатление, че интервювиращият журналист се стреми да предизвика открито или завоалирано интервювирания да изнесе негативни факти за живота на мюсюлманската общност у нас. По тази причина разказите на горецитираните български мюсюлмани, на практика, се разделят на две части, които, в известна степен, се намират в контрапунктуална взаимовръзка. Особено добре се чувстват двете контрастиращи компоненти в интервюто на бившия депутат от ДПС проф. Ибрахим Татарлъ. Пред списание „Ислямски свят”, орган на Световната ислямска лига, обявена от САЩ за терористична организация, той дава убедителни доказателства за пълното възстановяване на нормалното упражняване на ислямския култ у нас. В същото време на въпроса за „предизвикателствата пред българския ислям”, той отстоява тезата, че в учебниците пишело, че мюсюлманинът е чужденец в България и респективно той трябва да бъде изгонен. Според текста, Татарлъ твърди, че въпреки настояването на ислямските институции в България, това състояние не е поправено (47). Дисонансът между двете тези за положението на мюсюлманите в България е толкова голям, че остава открит въпросът, дали думите на българския професор са били коректно разбрани и преведени.
За отбелязване е, че след като „критичната” част от интервюто очевидно е оценена като недостатъчно убедителна, постигането на търсения ефект е ориентирано към подбора на откровенно манипулирано заглавие. Подобни очевидни разминавания между съдържанието на казаното и заглавието се забелязват и в няколко интервюта на духовния лидер на българските мюсюлмани пред различни салафитски издания.

Заключение
Мониторинговото изследване на салафитския виртуален поглед към България показва, че заплаха за нашата държава от страна на войнстващия сунитски ислям съществува, макар че на този етап не е реална, а потенциална. Ако възприемем 5-степенната теоретична скала на опасност от тази войнстваща идеология, а именно: уязвимост, предизвикателство, риск, заплаха и опасност, обобщените резултати показват, че реалното състояние в момента се намира между предизвикателството и риска. Аргументите могат да бъдат систематизирани в следните аспекти:
-. Мощните проповеднически центрове в ислямския свят, съсредоточени предимно в страните от Персийския залив, не конкретизират България като пряка цел на своите действия. В техните очи странана ви няма собствена физиономия, а по презумпция е причислена само като част от враждебния „невернически” свят. Много малка част от финансово значимите и хиперактивни салафитски кръгове са запознати с християнската деноминация, изповядвана от мнозинството българи, и с реалната конфесионална картина в страната. Затова България е обект на ислямска проповед по принцип, но не и обект на специално внимание. В същото време, ако все пак има „специализирани” проповеднически централи, отговарящи географски за България, те са съсредоточени в Саудитска Арабия и Египет.
- Лицата, които са ангажирани да наблюдават състоянието на исляма и да поощряват реалната ислямистка пропаганда у нас, са второразрядни или треторазрядни „наемници” на водещите салафитски субекти. Ресорните за България журналисти или кореспонденти са малко на брой и недотам информирани дори по значими за страната събития. За да попълнят информационния вакуум, те често прибягват до манипулацията и откровената лъжа. Салафитските „експерти” не са в състояние да направят задълбочен анализ, а оттам и точни прогнози за развитието на протичащите в България процеси. Не може да се посочи конкретно, дали това се дължи на дефекта на заслепяващия фанатизъм, характерен за подобна категория хора или на откровеното лицемерие, целящо предоставения за публикуване текст да звучи в унисон с останалите манипулативни четива. Преставянето на желаното за реално често се осъществява посредством грубо декларативен тон, лишен от емпирични доказателства.
- Апологетите на войнстващия сунитски ислям си дават ясна сметка, че скорошното радикализиране на местната мюсюлманска общност е невъзможно и отчитат факта, че средствата, с които разпологат, са твърде скромни за постигането на амбициозната задача, поставена от вменения им давидо-голиатски синдром. В имплицитна плоскост, те систематизират основните фактори, на които могат да разчитат, а именно: отделни неправителствени организации и авторитетни личности, чиито личен професионален профил е преекспониран като модел за ислямизирането на определени прослойки от българското общество. Хиперболизирането на резултатите от техните дела е част от ислямската проповед. Чрез първите е заложена идеята за конверсия на битовия (либералния) ислям в радикален (религията става част от ежедневието), а чрез вторите – принципното разширяване на ислямската общност за сметка на немюсюлманите в българското общество.
- ДПС се възприема със смесени чувства. В най-общи линии то е оценено като „необходимото зло”. От една страна, салафитите приветстват съществуването на политически субект на българските мюсюлмани – безпрецедентен факт в сравнение с останалите държави в Европа. От друга страна обаче, те се отнасят критично към неговите действия. Декларираната причина за това е, че Движението е светска партия, а недоизказаната – че то обединява предимно общността на българските турци. В разсъжденията на някои по-радикално настроени автори се чувства призмата на арабоцентризма, което автоматично пренасочва техните симпатии (и респективно усилия) към общността на българите-мюсюлмани. Подобни негативни настроения се чувстват най-осезаемо при описанието на „пораженческата” политика на Турция към България. Презумпцията е, че след като Анкара не може да се справи с верския си дълг, със задачата трябва да се заемат арабските салафитски центрове. В същото време, липсват директни критики към Движението, оглавено от Ахмед Доган, а се цитират само мнения на недоволни местни жители или се правят опосредствени неблагоприятни за страната ни изводи. Заложената идея е, че самото ДПС трябва да стане обект на салафитска проповед, което, от своя страна, в бъдеще следва да се превърне в най-силния инструмент за реализиране на идеологията на радикалния ислям в България.

Картината на салафитскитя виртуален поглед към България е твърде динамична. Това се дължи на промененото външополитическо състояние на страната ни. Присъединяването на България към ЕС и още по-силното „оттваряне” на местното общество към европейските ценности ще стимулира процесите на културен, цивилизационен и интеррелигиозен обмен. Възможното проектиране на идеите, вижданията и ценностната система на мюсюлманите от западноевропейските страни, които много често практикуват различен тип ислямски култ, ще създаде предпоставки и за промяна на вътрешноконфесионалната обстановка у нас. Първият симптом в това отношение би могло да стане евентуалното присъединяване на български неправителствен субект към Федерацията на европейските ислямски организации, със седалище в Брюксел. Страната ни е сред малкото европейски държави, които, до този момент, не са представени в този ислямски европейски „интернационал”. Да не забравяме обаче, че някои от сега членуващите там формации отстояват откровено салафитски принципи.

Бележки:

1. Бадхадх, А., Ахдат ал асър уа башаир ал мустакбел, Събития на съвременността и хората на бъдещето”, Исламиян, 3.09.2005, http://www.islameiat.com/main/?c=247&a=1770

2. Аш шуаия, Комунизмът, Подготовка на международна конференция на ислямската младеж, сп. Иид ал фуаид, 28.03.2008 , http://saaid.net/feraq/mthahb/116.htm,

3. Ал газу ал фикри ал муназам, Организирана мисловна агресия, сп. Ал джунди ал муслим, 3.01.2001, http://jmuslim.naseej.com/Detail.asp?InNewsItemID=23308

4. Мин илян ал муджахидин босна уа херцег, сп. Иид ал фуаид, 28.03.2008, http://saaid.net/Doat/hamad/1.htm

5. Ал баба юид лихамла тансирия аалемия дида ал муслимин, Папата подготвя световна кампания за християнизирането на мюсюлманите”, сп. Ал Муджтамаа, 3.31.2007, http://www.almujtamaa-mag.com/Detail.asp?InNewsItemID=219528

6. Ал Ортодокс, Православието, Подготовка на международна конференция на ислямската младеж, сп. Иид ал фуаид, 28.03.2008, http://saaid.net/feraq/mthahb/64.htm

7. Хауали, С., Тауали ал ахдат, Възприемане на събитията, личния сайт на д-р Съфр Хауали, 13.03.2008, http://www.alhawali.com/index.cfm?method=home.SubContent&contentID=2355&keywords= بلغاريا

8. Хауали, С., Джихад афганистан уа мусулият джамиу ал муслимин, Джихадът в Афганистан и отговорността на всички мюсюлмани, 13.03.2008, http://www.alhawali.com/index.cfm?method=home.SubContent&contentID=1186&keywords=بلغاريا

9. За повече информация, виж: Чуков, Вл., Арабско-мюсюлманската позиция към независимостта на Косово, 04.06.2008, http://orientbg.info/analizi/arabi_kosovo.html

10. Истия и хаибата ал амал ли муслимун Косово, Недоволство и разочарование на косовските мюсюлмани, сп. Алука, 24.03.2008, http://www.alukah.net/Articles/Article.aspx?ArticleID=2281&highlight=بلغاريا&soption=0

11. Ислам алиом, 04.07.2008, http://www.islamtoday.net/new_search/main_results.cfm

12. Шиваниц, М., Qantara.de, Хурият джадида и сираат мутаджадида, Нова права и подновени борби, 13.09.2007, http://www.qantara.de/webcom/show_article.php/_c-471/_nr-582/i.html

13. Абдел Удуд, Р., Баад 40 ааман мин къхър…ал муслимун юшарикун фи хокм булгария, След 40 години подтисничество…мюсюлманите участват в управлението на България”, сп. Ислам алиом, 16.08.2005, http://www.islamtoday.net/articles/show_articles_content.cfm?id=37&catid=105&artid=6034 Шахин, А., Муслимун българия…тахадиат ал мужтамаат ал ауаропия ал мунфатиха, Българските мюсюлмани…предизвикателствата на отворените европейски общества, сп. Ислам алиом, 11.05.2003, http://www.islamtoday.net/articles/show_articles_content.cfm?id=37&catid=105&artid=2228

14. Муслиму българия ма залу яоджахун ат тахмиш ат такафи уа ал иктисади, Българските мюсюлмани търпят културно и икономическо маргинализиране, сп. Муджтамаа, 16.12.2006, http://www.almujtamaa-mag.com/Detail.asp?InNewsItemID=209504

15. Тансир муслимин българия тахта тахдид ас силах фи 1912, Християнизация на българските мюсюлмани под заплахата на оръжието през 1912, 16.03.2008, http://deedat.wordpress.com/2008/03/16/%AD-1912/

16. Баад ал ихсаят аляти атмарат анху хамлат ат тансир фи биляд ал муслимун, Някои статистики, до които доведоха кампаниите за християнизация в страните на мюсюлманите, май 2005, форум Махди, http://www.almahdy.net/vb/showthread.php?t=5967

17. Муслиму българия ма залу яоджахун ат тахмиш...

18. Анева, Н., Ердоган призова родопчани да стоят по-близо до Турция, в. Сега, 29.03.2008

19. Муслиму българия юаджахун абшаа муамара ли тадуиб хауиатихим, Българските мюсюлмани са обект на най-жестокото претопяване на тяхната идентичност, сп. Фуркан, 27.06.2005, http://www.al-forqan.net/linkdesc.asp?id=1652&ino=349&pg=4

20. Муслиму българия ма залу яоджахун ат тахмиш...

21. Абдел Удуд, Р., Баад 40 ааман мин къхър…ал муслимун

22. Муслиму българия юаджахун абшаа...

23. Чуков, Вл., Салафитски прочит на българската история, 15.01.2008, http://www.orientbg.info/analizi/salafitski_prochit_bulg_hist.html

24. Муслиму българия юаджахун абшаа...

25. Пак. там.

26. Ал муслимун ал булгар джарах ютзифу уа ля мудамад ляху, Българските мюсюлмани - кървяща рана, за която няма превръзка, Муфакират ал ислам, 8.05.2006, http://www.islammemo.cc/2006/05/08/7556.html

27. Шиваниц, М., Qantara.de, Хурият джадида и сираат...

28. Ал муслимум българия ихтажун ал ихтимам бихим, Българските мюсюлмани изискват внимание към тях, Нидуа алемия лил шабаб ал исламия, 20.02.2007 http://www.wamy.org/index.cfm?method=home.con&ContentID=2148

29. Муслиму българия юаджахун абшаа...

30. Ал муслимун фи българия юаанун мин накс адад ал масаджид, Мюсюлманите в България страдат от недостъг на джамии, 26.5.2003, http://www.almoslim.net/node/31264

31. Биюми, М., България …уа ауда ал нашат ал ислами, България...възстановяването на ислямската проповед, Ислам алиом, 7.12.2004, http://www.islamtoday.net/articles/show_articles_content.cfm?id=102&catid=105&artid=4755;  Ал муслимум българия ихтажун ал...

32. Хиджази, А., Шарит баба ал мусалах, Въоръженият пояс на папата, сп. Ал Асър, 16.9.2006, http://www.alasr.ws/index.cfm?method=home.con&contentID=8220&keywords=بلغاريا

33. Ал исламиян уа ал интихабат ат туркия...ал уакаа уа ал афак ал мустакбел, Ислямистите и турските избори...реалности и хоризонтите на бъдещето, 12.02.2002, шабака ал исламия, Islamweb.net, http://www.islamweb.net/ver2/archive/readArt.php?lang=A&id=21734

34. Абдел Удуд, Р., Баад 40 ааман мин къхър… ал муслимун

35. Блог на Али Сами, Муслиму българия, Мюсюлманите на България, 30.06.2007,   http://intelligencia.modawanati.com/34701/%E3%D3%E1%E3%E6+%C8%E1%DB%C7%D1%ED%C7.html

36. Повече за статията вж. в: „Ориент.бг”, 09.02.2008, http://www.orientbg.info/komentari/ahmed_rawi.html

37. Чуков, Вл., Салафитски прочит на...

38. Ма бейна абедлхамид у ахата абделхалим елф киса ал кхиана, Между Абдел Хамид и до Абдел Халим. Сто разказа за предателството, сп. Мауй, 8.1.2006,   http://www.almawa.net/index.php?option=content&task=view&id=570

39. Кабли, О., Хуруб ал ибада ал емирикия: ибадат 112 милион инсан мин 400 шааб уа хадара уа тазаам нашар ал хурия, Войните на американското разрушение: унищожението на 112 милиона души от 400 народа и цивилизации и претендира, че разпространява свободата, сайт на шейх Хамид бен Абдула Али, 01.01.2007, http://www.h-alali.net/z_open.php?id=1cc61838-ead1-1029-a62a-0010dc91cf69,

40. Джамия ислямия, манахидж дирасия, тани мутауасит, джеография, Ислямски университет, образователни програми, втори прогимназиален, география, 2002, http://www.iu.edu.sa/edu/mutawasit/geo2_2.htm,

41. Форум „История”, мундатият Тарих, 24.06.2008, http://www.altareekh.com/vb/showthread.php?t=46477; Марджаа ал ислами аш шамил, Цялостен ислямски източник, 17.07.2008, http://www.islamsites.net/alshamel/veiw-698.html

42. Alalam.ir, 17.07.2008, http://www.alalamnews.ir/site/bank/bulgaria.htm

43. Ал Аалемия, февруари 2007, http://www.iico.net/al-alamiya/issues-1428/issue-202/moslems-minorities.htm

44. Каср хаир, 17.07.2008, http://www.qasralkhair.com/vb/showthread.php?t=1563

45. Канана, 17.07.2008, http://www.kenanaonline.com/page/2055

46. Ал Мохтасар, http://www.almokhtsar.com

47. Ал гарб лам юфхам ал ислам фи хакикатихи хата ал иом, Западът не разбра исляма в неговата истина до днес, сп. Ал аалем ал ислами, бр. 1788, 14 април 2003, http://www.muslimworldleague.org/paper/1788/articles/page3.htm

{rt}

В началото на 40-те години на ХХ век, класикът на американската геополитика Никълъс Спикмън посочва, че „понятието за геополитически регион не съвпада с това за географския регион, обусловен от неизменните си топографски особености, а обозначава област, която се определя, от една страна, от географията, а от друга – от динамичните промени в силовите центрове”. С други думи, геополитическият регион следва да се разглежда не като затворена и притежаваща ясно очертани граници част от географската повърхност на планетата, а като такава нейна част, която:

  • може да разкрива собствената динамика на политическото взаимодействие между определени субекти, т.е. взаимодействията (по линия на сътрудничеството или на конфронтацията) между „местните” играчи;
  • върху която могат да се проектират геополитическите взаимодействия (отново с положителен или отрицателен знак) на нерегионалните играчи, като например глобалните силови центрове.

И така, нека уточним: далеч не всяка географска зона на планетата може да се дефинира като „геополитически значима”, тъй като далеч не навсякъде се наблюдава не само специфична, но и каквато и да било, динамика на междудържавните взаимодействия. По правило, последното е характерно за т.нар. „геополитически пустини” (ако използваме израза на съвременния руски геополитик Сергей Переслегин), където липсват достатъчно важни политически, икономически и стратегически проблеми, които да карат местните „играчи” да влизат помежду си в някакви специални взаимоотношения (без значение дали става въпрос за сътрудничество или за конфронтация), т.е. да реализират своите външнополитически ориентации и по този начин да защитават интересите си, като си взаимодействат по специфичен начин в рамките на конкретната зона.

Затова и границите на някои геополитически региони могат да се окажат твърде размити, неясни и подвижни, а конфигурацията им (по правило) постоянно се променя в хода на историческото развитие. В този смисъл, политико-географското разделяне на света, или районирането на съответните региони, вътре в него, е просто резултат от някакви вече случили се геополитически промени, т.е. от геополитическите трансформации, имали място на едно или друго равнище на организацията на международната система.

Горната теза се нуждае от известно уточнение. На първо място, става дума за всички сегменти на световното пространство:

- основните елементи на неговата „носеща конструкция” (геостратегическите региони, самите геополитически региони, субрегионалните единици, а също великите и големите регионални държави, много от които притежават статут на „осови” държави за своите цивилизации);

- неговите неосновни елементи, които могат както да свързват споменатите по-горе „единици”,, т.е. да бъдат свързващите звена между тях (т.нар. „региони-врати”, представляващи локални „точки” в пространството, изпълняващи ролята на комуникационни зони), или пък обратното – да създават прегради по този път (т.нар. „разединителни пояси”, зоните на геополитически разломи, „буферните” региони и държави и т.н.).

На второ място, през различните исторически епохи или периоди, геополитически „измерения” може да придобие практическа всяка географска „площадка” (т.е. географски регион или държава), което позволява да се лансира хипотезата за „дрейфуващия” характер на геополитическите феномени и постоянната промяна на тяхната дислокация. Което означава, че в различните точки на земното кълбо могат да се проявят различни по своя тип и конфигурация геополитически феномени.

Тоест, за разлика от политическата география, геополитиката се занимава не само и дори не толкова с територията, като такава, а с една по-сложна реалност, каквато е политически организираното пространство. Без значение, дали това пространство е „малко” или „голямо”, добре интегрирано или е от типа на „меките клъстъри”. Което пък означава, че в полезрението на геополитиката попадат най-вече съответните вътрешно- и междупространствени взаимодействия между „играчите” или по-точно, многообразните комбинации от такъв тип взаимодействия, които се вписват в матрицата на политически значимите територии, акватории и дори „аеротории”. В зависимост от това, кое на тези територии (акватории) представлява интерес за „местните” и особено за нерегионалните играчи, как се позиционират тези държави, какви действия извършват при това една спрямо друга и т.н., можем да говорим и за функциите („предназначението”) на конкретния геополитически регион, като сегмент от световното геополитическо пространство. В настоящата статия ще се опитам да демонстрирам това на примера на Черноморско-Каспийския регион (ЧКР).

Съвременната ситуация в Черноморско-Каспийския регион

По отношение на сегашната ситуация в ЧКР, могат да се посочат редица моменти, определящи геополитическата специфика на тази част от света и очертаващи геополитическите и качества. Тук ще се опитам да анализирам само основните, т.е. тези, които определят динамиката на региона, превръщайки го в привлекателна „площадка” за геополитическото проектиране и стратегическото калкулиране на великите държави и другите глобални играчи, както и на редица големи регионални играчи. Според мен, Черноморско-Каспийският регион има две основни особености, като ще започна с анализ на по-ясно изразената измежду тях.

Преди това обаче, нека си припомним, че според една от аксиомите в геополитиката, ако възникне ситуация, когато контролът на някога могъща държава, над едно или друго „Голямо пространство”, или много значим негов сегмент, отслабне или пък въобще изчезне (например, в резултат от „имперското свръхнапрягане” на силите на въпросната велика държава), т.е. когато в тази зона възникне своеобразен „силов вакуум”, към нея моментално започват да проявяват интерес други държави, притежаващи необходимия потенциал и възможности да я поставят под контрол или поне да се опитат да го направят. Таест, става дума за своеобразен закон за „запълването на всяка геополитическа празнота”.

Нещо подобно се случи и със Съветския съюз и неговата колосална сфера на влияние. С изчезването на този „гигант”, се осъществи много сериозно промяна на силовите полета, довела до появата, в редица зони на Евразия, на т.нар. „меки клъстъри” (ако използваме формулировката на Збигнев Бжежински), т.е. на „региони без господар”. Много бързо се оказа, че на тези територии, които доскоро се намираха под тоталния политически контрол (а в по-голямата си част и под юрисдикцията) на Москва, има и какво да се дели, и за какво да се претендира, и по повод на какво да се съперничи. Като, по правило, става дума за едни и същи неща: за територии или акватории с континентални шелфове, за контрола върху стратегически важни сегменти от пространството и комуникациите, за достъпа до жизнено важни ресурси и възможността за неограниченото им потребление, за влияние в определени части на света, за гарантиране на необходимия престиж и т.н.

В зависимост от това, дали интересите на  новите „претенденти за наследството” се оказват съвместими или не, между тях се формират и съответните взаимоотношения: сътрудничество или конфронтрация. Ако използваме известните аналогии с Османската и Австро-Унгарската империи, чието разпадане поражда изключително остри регионални кризи, спокойно можем да разсъждаваме и за вече започналата подялба на „съветското наследство” (в широкия смисъл на думата) с всички произтичащи от това последици. Този процес се проявява най-отчетливо именно в Черноморско-Каспийския регион. При това обаче се оказва, че рецесията на някога съветското, а след това руското, влияние в тази зона на планетата не води нито до появата на пълен вакуум, нито пък до укрепване на суверенитета на „освободилите се от опеката на Москва” територии (в качеството им на нови независими държави), тъй като техният провинциален статут (както доста точно отбелязва Александър Дугин) „изключва геополитическата им автаркия, като на мястото на телурократичното влияние на Русия, автоматично се настанява таласократичното влияние на атлантизма (под една или друга форма)”, т.е. започва проникването на нови извънрегионални „играчи”. Нещо подобно се случва днес и в Черноморско-Каспийския регион. Освен подялбата на „съветското наследство”, в буквалния смисъл на думата (засягащо, преди всичко, обектите на стопанско-икономическата и военната инфраструктура), която нямаше как да не породи и съответната конкуренция между „местните” играчи, се оказа, че в региона съществуват поне още няколко достатъчно значими геоикономически и геополитически проблеми, около които и по повод на които „местните” и извънрегионалните играчи градят днес системата на междудържавните отношения, както „по хоризонталата”, така и „по вертикалата”.

Водещи сред тях са следните проблеми:

  • буквално пред очите ни, ЧКР се превърна от глуха „световна провинция” в изключително важно кръстовище на световните стопанско-икономически връзки, както по паралелите, така и по меридианите, като в рамките на този процес особено значение придоби контролът над действащите транспортни „коридори” и гарантирането на нормалното им функциониране, по един изгоден за извънрегионалните играчи начин, както и получаването на преференции при реализацията на проектираните нови „коридори”;
  • по отношение на енергийната сигурност на западните държави, особено значим се оказва въпросът за безпроблемния достъп (най-вече, през територията на Южен Кавказ) до петролните и газови ресурси на Каспийския регион и тяхното усвояване;
  • с това е свързан и въпросът за организацията и гарантирането на непрекъснат транзит на енергоносители и други жизненоважни ресурси към Европа (а напоследък и към Азия) по различни схеми;
  • появата на редица сложни международно-правни въпроси, касаещи ситуацията в Черноморския и Каспийския басейни: статутът на Каспийско море и определянето на режима на функционирането му като уникална водно-транспортна система; гарантиране на нормалното функциониране на морските и речни пространства (дунавската водно-транспортна система, черноморските проливи, или решаването на проблемите в акваторията на Азовско море и Керченския пролив) и определяне статута на военните флоти на Русия и НАТО в черноморската акватория;
  • въпросите, касаещи решаването на вътрешните сецесионистки конфликти и кризисни ситуации в държавите от Черноморския регион и Южен Кавказ, борбата за лидерски позиции в групите на международните посредници и в „общността” на заинтересованите държави; острата актуализация на проблемите на ефективното миротворчество в региона, както и за „съдбата” на непризнатите държави (т.е., дали тя ще следва логиката на косовската схема, или, напротив, на отказа от нея).

Както се вижда, с края на „съветската доминация”, Черноморско-Каспийският регион съвсем не се трансформира в своеобразна territoria nulis, или, както се изразява Сергей Переслегин, в „геополитическа пустиня”, неподходяща за реализацията на мащабни операции – без значение, какви точно: военни, инвестиционни или други. Тъкмо обратното, ЧКР се превърна в изключително значим световен регион, тъй като се оказа, че в зоната, контролирана доскоро от „Кремълската империя”, е концентриран огромен ресурсен потенциал. Имайки предвид тезата, която навремето небеизвестният Френсис Фукуяма формулира от името на либералния Запад (според него, „бъдещите войни ще се водят за разпределянето и контрола над жизненоважните ресурси и това ще бъдат, най-вече, „потребителски войни”), беше ясно, че никой не би останал безучастен към използването и подялбата на тези ресурси. Нещо повече, достъпът до използването и поставянето под контрол на толкова необходимите и на Запада, и на Изтока ресурси на Черноморско-Каспийския регион се оказва най-желаната награда за победителите в студената война, а самият регион се превръща в обект на въжделенията на „големите световни сили”.

Енергийният фактор

Преди всичко обаче, днес ситуацията в тази част на света се определя от безпрецедентното нарастване ролята на енегийния фактор в „Голямата политика” и трансформацията на генералните направления на транспортните комуникации. Макар че си струва да отбележим и нарастващата борба между извънрегионалните държави в сферата на международното посредничество при решаването на замразените сецесионистки конфликти (това се отнася най-вече до Приднестровието и Нагорни Карабах). За какво конкретно става дума?

На първо място, да отбележим очевидния факт, че светът е на прага на остра енергийна криза поради изчерпването на запасите от основни енергоносители – петрол и природен газ. Затова стремително нараства и борбата за контрол върху петролно-газовите „провинции”. Имайки предви, че навсякъде, освен в Персийския залив и Каспийския регион, добивът на петрол спада (въпреки огромната зависимост на западните държави от евтиния петрол, бързият отказ от който е просто невъзможен), проблемът за каспийския петрол и, съответно, този за „петролната дипломация” в региона излизат на преден план.

През последните години всички тези въпроси неизменно присъстват в анализите на експертите за настоящето и бъдещето на Черноморско-Каспийския регион, в стратегическите планове на политиците, представляващи държавите от региона и великите държави, да не говорим за топ-мениджърите на най-големите петролни и газови компании, или преследващите собствени интереси в тази зона финансови структури. Ще цитирам само едно мнение по темата. Според авторитетният експерт в тази сфера, съветник в Департамента по търговията и представител на САЩ по въпросите на енергетиката и търговията с държавите от ОНД Ян Калицки: „Каспийският регион е обречен да изиграе много важна роля, от гледна точка на запасите от енергоресурси, които Западът ще ползва в бъдеще. И макар че няма как да засенчи района на Персийския залив, който ще продължи да бъде основния доставчик на енергоресурси, собствената му енергийна база вероятно ще се окаже толкова мощна, че в крайна сметка, може да измести някои традиционни доставчици на Запада”.

Няма да навлизаме по-сериозно в тази тема, защото тя е достатъчно добре осветена в множество специализирани публикации. В контекста на нашия анализ обаче, се налага все пак да засегнем някои моменти.

Каспийският регион съхранява значителни и почти неразработени запаси от петролни и газови ресурси (без да споменаваме наличието и на изключитеелно богати биоресурси, като например есетрата). Така, само потвърдените запаси от природен газ в региона надхвърлят 236 трлн. куб. фута. Общите запаси от петрол пък са не по-малко от 60 млрд. барела (според някои експертни оценки обаче, те достигат 200 млрд. барела). Ако през 1995, Каспийският регион е добивал само 870 хил. барела, през 2010 западните компании планират да повишат добива на петрол до 4,5 млн. барела, което ще означава петкратен ръст само за 15 години! Ако това действително се случи, Каспийският регион ще осигурява 5% от целия петролен добив в света. Именно тогава въпросът за доставката на този петрол до потребителите действително ще се превърне в най-важния, макар че и днес виждаме, каква остра битка се води за усвояване на „най-изгодните” (за отделните „играчи” те са различни) маршрути. Всъщност, сегашното съперничество между САЩ и някои други държави и Русия, борбата между различните транснационални корпорации и финансови структури за достъп до енергоносителите и най-изгодните схеми за техния транзит ще изглеждат като незначителен епизод, имайки предвид очертаващият се остър дефицит на енергоресурси в глобален мащаб.

Затова не е случайно, че играчите не се колебаят да използват всички възможни средства за да защитят интересите си. В тази връзка, редица анализатори посочват, че най-горещите зони на съвременните локални конфликти съвпадат или са в непосредствена близост с най-големите петролни и газови находища на планетата или пък с основните маршрути на транзита на енергоносители към пазарите на развитите държави. Същата ситуация е налице в Черноморско-Каспийския регион.

Важен е обаче, не само енергийният фактор, който до голяма степен определя геополитическата динамика в региона. Не по-малко важен е и въпросът за транзитните територии/акватории в Черноморието и Южен Кавказ. Защото вече е очевидно, че в близко бъдеще основните събития ще се развиват именно в пространството между Западна Европа и Азиатско-Тихоокеанския регион. Затова може да се очаква и, че в Евразия рязко ще нарасне ролята на трансконтиненталните комуникации и особено на превозите на товари. Някога (между ІІ в.пр.н.е. и ІІІ в.н.е.) основната магистрала, по която се транзитират стоки, пари и технологии, т.е. основната зона в която се осъществява активен междукултурен обмен, е именно пътят между Китай и Югозападна Азия. През Средновековието, след изместването на световните комуникации от Средиземноморието към Атлантика, този уникален транспортно-комуникационен коридор, притежаващ пряк достъп до Черноморската зона, преживява упадък. Днес обаче, той може да се възроди, но вече в ново качество и със съответните мащабни инвестиции. Оттук и нарастващото значение на Черноморско-Каспийския регион като транзитна територия.

Неслучайно, още през 1993, беше лансирана широко рекламираната програма на Европейския съюз TRACECA и свързаната с нея доктрина за възраждането на „Великия път на коприната” (1998), както и проектът за Паневропейска транспортна система около Черно море (през 1998, по инициатива на Грузия). В крайна сметка, беше формулирана концептуална програма за действия и планове, насочени към формирането на съответната инфраструктура (т.нар. „Евроазиатски транспортно-комуникационен коридор”). В каспийския сегмент на Черноморско-Каспийския регион, започва да се реализира на практика идеята за създаването на международен транспортен коридор „Север-Юг” за транзит на стоки от Европа към Азия (и обратно), през Персийския залив. Този коридор се развива най-вече с усилията на Русия и Иран.

Днес, регионът е покрит с гъста мрежа от тръбопроводи: както отдавна функциониращи (като например Каспийския тръбопроводен консорциум – КТК, или Баку-Супса), така и сравнително нови (в това отношение сред най-значимите събития за Черноморско-Каспийския регион стана въвеждането в експлоатация, през май 2006, на основния петролопровод „Баку-Тбилиси-Джейхан”). Най-важното събитие през последните години бе пускането в действие на уникалния газопровод „Син поток”, свързващ руската Ставрополска област с Турция, който допълни вече функциониращия газов „коридор” от Русия за Турция, през Украйна, Молдова, Румъния и България. През лятото на 2005, редица европейски страни, сред които Австрия, Турция, България, Румъния и Унгария, се споразумяха за реализацията на международния проект Nabucco, предвиждащ изграждането на газопровод през територията на Мала Азия, с дължина 3200 км, за доставката в Европа на туркменистански и ирански газ (експлоатацията на газопровода, по който ще могат да се транзитират до 30 млрд. куб. м природен газ годишно, би трябвало да стартира след 2011). За съставна част от проекта Nabucco може да се смята и изграждането на газопровода Баку-Тбилиси-Ерзурум. Освен това, както изглежда, най-сетне е на път да излезе от проектната си фаза т.нар. „трансбалкански тръбопровод” от Централна Азия за Европа (през Баку и Новоросийск, а оттам през Черно море, по маршрута Бургас-Александруполис-Генуа). Други два маршрута на петролния транзит засега си остават в проектна фаза: Констанца-Триест и Одеса-Броди-Гданск. Освен това, в рамките на Черноморско-Каспийския регион, функционира и система от фериботни връзки.

Предвид изброените дотук моменти и отчитайки достигнатото равнище на търговско-икономическото сътрудничество между държавите от Черноморския басейн и Кавказ, можем да очертаем и „гръбнака” на геокономическата система на региона, която (условно) включва два триъгълника „голям” и „малък”.

В „големия” влизат Новоросийск (основният пункт на петролния транзит към европейските пазари), Истанбул, като най-големия търговско-посреднически център в региона (който, до голяма степен, отне функциите на Бейрут, като търговска и финансова „столица” на Близкия изток) и румънското пристанище Констанца (основната морска „врата” към Европа). В „малкия” пък влизат българското пристанище Бургас, грузинското Поти (вторият по значение пункт на петролния износ към Европа) и турското Самсун (чието значение, както изглежда, ще се повишава след въвеждането в експлоатация на газопровода „Син поток”). Последното все повече ще допълва традиционно важният както за Турция, така и за цялото Черноморие, търговски и икономически център Трабзон.

Мястото на региона в глобалната геополитика

Всичко това превръща Черноморско-Каспийския регион в твърде значим сегмент на световното геополитическо пространство, където все по-активно се опитват да действат различни нерегионални играчи и, най-вече, великите държави (което е съвсем естествено). И не само те. Налице е обаче и една друга геополитическа особеност на зоната „Черно море – Каспийско море”, която се проявява особено ясно в условията на постбиполярния свят. Според мен, тя дори е по-важна от първата, която има по-скоро геоикономически, отколкото геополитически, характер. Какво имам предвид?

Както показва световната практика, особено уязвими, в геополитически план, са онези зони, които не принадлежат на някоя от големите сили и спадат към категорията на т.нар. „маргинални територии”. За населяващите ги народи е характерно, че са подложени на различни (преплитащи се) културно-политически влияния от страна на различни силови центрове. В тази връзка, едва ли трябва да се учудваме, че подобни региони винаги се отличават с повишено напрежение. Или, ако използваме терминологията на класика на американската конфликтология Джон Бъртън, потенциалната конфликтност е „дълбоко вкоренена” в историята на народите от региона, превръщайки се в част от историческата им съдба. Отвреме навреме негативната енергия на тази вътрешнорегионална и вътрешнодържавна конфликтност избива навън и при липсата на един единствен, достатъчно строг и авторитетен арбитър, това може да има тежки последици, включително да доведе до грандиозни измествания на основните силови полета.

Анализът на актуалните ситуации (както впрочем и всеки сериозен ретроспективен анализ) сочи, че подобно развитие може да има място, когато регионът се окаже в зона на взаимодействие между различни цивилизации, т.е. когато самият той не представлява еднородно образувание. Какво имам предвид?

Нека се обърнем към класика на съвременната геополитика Самюел Хънтингтън. Както е известно, с термина „цивилизация” той обозначава пределно широката (по отношение на обхвата и) културна общност от хора, т.е. голямо „семейство”, чиито „глава” е т.нар. „осова” държава. Именно последната, като водещ член на „семейството”, подкрепя своите „роднини” и гарантира реда в „къщата”. Ако се опитаме да дадем геополитическо тълкувание на тази идея (образ) на покойния американски учен, ще стигнем до следния извод: „В зараждащата се глобална политика, осовите държави на основните цивилизации заемат местата на двете свръхдържави от периода на студената война, превръщайки се в основни полюси на притегляне и отблъскване за останалите държави... Тук се формират цивилизационни групи, в които влизат осовите държави, редовите страни-участнички и родствените, в културно отношение, малцинства, живеещи в съседни държави”.

Ако продължим тази мисъл на Хънтингтън, няма как да не стигнем до извода, че държавите, по правило, предпочитат да задълбочават отношенията си със страните, с които ги свързва определено културно „родство”, а не с тези, с които нямат никаква културна общност. Следователно, регионите, където липсват „осови” държави и които представляват зони на цивилизационни „разломи”, винаги притежават потенциална конфликтност и при определено стечение на обстоятелствата, трупащата се в тях негативна енергия няма как да не „прелее” навън.

В тази връзка, какво би могло да се каже за Черноморско-Каспийския регион?

С разпадането на Съветския съюз и на Pax Sovietica, в него, на практика, отново се очерта геополитическият релеф на онзи тип зони в световното пространство, който за първи път е анализиран подробно от най-видния представител на британската геополитика от началото на ХХ век Джеймс Файъргрийв. Той я нарича „crash zone”, дефинирайки я като мрежа от малки, политически слаби и икономически зависими „буферни” държави, разположени между Хартленда и „морските” държави; мрежа, която се простира от Финландия към Балканите, минава през Турция, Иран, Афганистан и продължава още по на изток (според Файъргрийв, тя дори включва Сиам и Корея).

Почти трийсет години по-късно, Никълъс Спикмън очертава в Евразия т.нар. „концентрична зона”, разположена между евразийската континентална маса (Хартленда) и Великия морски път. Според него,  тя включва Западна и Централна Европа, държавите от Близкия и Средния изток, след това Тибет, Китай и дори Източен Сибир, спускайки се на юг – към Индийския и Бирманско-Сиамския полуострови. Тази „гигантска континентална дъга”, „буферна зона на конфликта между континенталните и морските държави” (и, в частност, на сблъсъка между великите сили на Морето – САЩ, и на Сушата - СССР), той нарича Римленд. Ако се вгледаме в предложения, през 1944, от Спикмън геополитически  модел на света, ще видим, че Черноморско-Каспийският регион е разположен в западния сегмент на Римленда.

През по-късния период, тази зона получава различни наименования. Така класикът на американската политическа география  Ричард Хардшорн я нарича зона на перманентна политическа нестабилност (schatter zone) в Източна Европа, от Балтика до Адриатика. Известният френски геополитик Жан Готман пък я определя като „приливно-отливни територии” (имайки предвид, че те постоянно променят държавната си принадлежност). Понякога, този сегмент от световното пространство се нарича и „поясът на Анстед” (по името на известния американски геолог Дейвид Анстед).

Без да се задълбочаваме в излишни исторически подробности, ще отбележим, че в съвременните условия между двете „Големи политически пространства” (отслабената, силно ограничена териториално, но все още твърде голяма по територия Русия, от една страна, и обединена и разширяваща се на изток Европа – от друга) отново възникна междинно геополитическо пространство, което на практика се простира от Балтика до Централна Азия, като черноморско-кавказкият сегмент представлява най-важното му звено. Ако пък решим да използваме един стар и позабравен геополитически термин, можем да кажем, че в тази зона на света отново се очертават контурите на т.нар. „Голям Лимитроф” (Лимитрофи се наричали граничните области на Римската империя, които били длъжни да издържат, разположените в тях императорски войски. След 1917, някои руски геополитици започват да наричат така държавите, формирали се в западната периферия на Империята: Латвия, Литва, Естония, Полша, и Финландия. След 1991, освен тях, в тази категория попадат и новосъздадените Молдова, Беларус и Украйна – б.р.). В руската геополитическа литература, този важен въпрос беше актуализиран от покойния професор Вадим Цимбурски, който определя, като една от фундаменталните характеристики на съвременна Русия, фактът, че на запад тя е отделена от романо-германската Европа (родината на либералната цивилизация) с широк пояс от народи и територии, прилежащи, но не влизащи непосредствено в тази „коренна Европа”. Този пояс разположен между европейското „огнище” на модернизацията (т.е. света на западната икономика) и руската цивилизационна платформа, той нарича „територии-проливи” (stream-territories). Не можем да не се съгласим с основните постановки на проф. Цимбурски, който подчертава, че днешният руски елит следва максимално бързо да се освободи от политическата митология, изискваща „връщането на страната в световната общност на цивилизованите народи”, „по-бързото и влизане в общия европейски дом” и т.н. Имайки предвид това, става ясно, че отправна точка за всички руски геополитически стратегии, поне през близките десетина години, следва да стане приемането и признаването на факта, че със съгласието и дори по инициатива на самата Русия, пространствата, които дълго време и осигуряваха достъп до „коренната Европа”, Балканите и Средния Изток, днес са придобили нови качествени характеристики на „проливи”, отделящи я от всички тези зони на световния Римленд, но най-вече от Европа. В този смисъл, безспорно са прави експертите, подчертаващи нарастващото значение на Беларус, като сравнително устойчив мост между Русия и Запада, сред нестабилните и/или неприязнено настроени към Москва държави от „Балтийско-Черноморската зона” (в този смисъл, последното изостряне на отношенията с Минск може да има катастрофални дългосрочни последици за Русия).

Санитарният кордон

Ако искаме да сме реалисти, следва да признаем, че по западната и южната периферия на руските граници е налице перспективата за поява на нов „санитарен кордон”. Наистина, поне засега, той не може да се разглежда като единно пространствено цяло, тъй като, на практика, се прекъсва от присъствието в тази зона на няколко „чужди” фрагменти, т.е. на държави, които са руски съюзници – като Беларус и Армения, а отскоро и Узбекистан, на части от самата Русия (в лицето на Калининградския „анклав”), територии, намиращи се в сферата на руското културно-политическо влияние (Крим и Югоизточна Украйна), както и ориентираните към Москва квазидържави от Черноморско-Каспийския регион (Приднестровието, Абхазия, Южна Осетия, Нагорни Карабах). Въпреки това обаче, перспективата за появата на въпросния „санитарен кордон” около Русия си остава съвсем реална, още повече, че има достатъчно кандидати да се заемат с изграждането му.

Според дефиницията на руския геополитик  Александър Дугин, „Санитарният кордон представлява територия на държави и народи, разположена между големи геополитически образувания, съюзът с които или пък интеграцията им в някое от въпросните Големи Пространства, би застрашил интересите на трета велика сила (в миналото това беше Великобритания, днес тя успешно е заместена от САЩ). По правило, държавите от „санитарния кордон” едновременно са причина за конфликта между поне две големи континентални сили, при това геополитическата им самостоятелност, де факто, е невъзможна, поради което им се налага да търсят икономическата, политическа и военна подкрепа на една от страните. В тази ситуация, същността на политиката на третата голяма геополитическа сила е да превърне „санитарния кордон” в зона на напрежение между двете близки Големи Пространства, провокирайки ескалацията на конфликта, като използва дипломатическото си влияние върху правителствата на „междинните държави”. Най-радикалният вариант на „санитарният кордон” е ситуацията, при която „междинната” държава се стреми към пълна независимост и от двамата си големи континентални съседи, което на практика, означава превръщането и в геополитически инструмент на третата „далечна” велика държава” . Можем само да добавим, че в конкретния случай става дума не само за една

„междинна” държава, а за цял „ансамбъл” от такива държави, както и че не се налага да търсим третата „далечна” велика държава, защото тя отдавна е декларирала претенциите си (става дума за САЩ, разбира се). Всичко това обаче, е само едната – чисто геополитическата - страна на проблема. Зад нея се крие далеч по-сериозен въпрос, а именно този за културно-цивилизационния аспект на проблема за „Големия Лимитроф”. По-надолу ще се опитам да обясня, какво имам предвид.

Както вече отбелязах, формирането на новия „санитарен кордон” около Русия обхваща, преди всичко, зоната на Черноморско-Каспийския регион. Цялата тази зона обаче, може (и следва) да се разглежда като единно цяло – като „маргинална (т.е. гранична) територия”. Няма да повтарям азбучни истини, но все пак бих напомнил, че тази зона на планетата се отличава с изключително разнообразие в етнически, лингвистичен и конфесионален план. На практика, всичките съставляващи я държави са „многосъставни” образувания, отличават се с достатъчно хетерогенно население и принадлежат към различни цивилизационни/субцивилизационни „плочи”. Черноморско-Каспийският регион (и особено черноморският му сегмент) е място, където се срещат и „изясняват отношенията си” три велики империи от миналото. Защото именно тук са разположени лимесите (неустойчивите периферии) на Османската, Австро-Унгарската и Руската империи. Поради това, Черноморско-Каспийският регион винаги се е отличавал с повишен „енергиен потенциал” (при това не винаги позитивен). Пак по тази причина той и днес е обречен да си остане конфликтогенен регион.

Да вземем например Кавказ. Както отбелязва руският политолог Андрей Зубов: „Изключително сложната мозайка на Кавказ няма как да не генерира войни и междуособици. Обикновено резултатът от тях е подчиняването на всички противостоящи си участници на някоя външна сила, заинтересована от наличието на стабилност в региона и опитваща се да го наложи и контролира, доколкото може”. Променя се само името на конкретния „усмирител” и „гарант на стабилността”. В продължение на почти две столетия такъв „усмирител” (и в същото време „строител”) в региона е Руската империя, а след нея СССР. В същото време, „смутните времена” настъпват тогава, когато външната власт изчезва или пък губи (по една или друга причина) интерес към местните проблеми. Тогава в района на Кавказ настъпва хаос, започват поредните междуособици, избухват локални войни. Впрочем, нима не бяхме свидетели на това и през последните двайсетина години? Нима появата в тази зона на света на поредния „пояс на нестабилност” не съпровождаше процеса на отслабване на някога могъщата „Кремълска империя” и нима кървавите вътрешни конфликти в новите независими или квазинезависими държави в района на Кавказ не бяха резултат от стремителния и разпад? Поне според мен, отговорът е очевиден – именно с появата на новите исторически условия, „фронтът” на тази перманентна нестабилност се разшири и днес обхваща почти целия  Черноморско-Каспийски регион.

Не всичко обаче е толкова просто. Външният „патронаж” от страна на силния Съсед има доста специфични последици. Става дума за това, че продължителното пребиваване на едни или други народи от Черноморско-Каспийския регион под този „патронаж” (т.е. зависимото положение на съществуващите в него държавни и квазидържавни „организми” от извънрегионалните сили) води до появата в едни и същи територии на сфери на културното политическо влияние на различни външни държави, т.е. наблюдава се своеобразно „движение на махалото” в развитието на обитаващите ги народи (от един влиятелен Съсед към друг и обратното), в резултат от което присъствието на силните съседни държави постепенно кристализира и се интегрира в етосите на местните народи, което пък прави културните различия, вътре в тях, доста съществени.

Типичен пример в това отношение е полуостров Крим. Ако се замислим за особеностите на геополитическото положение на този субрегион на Черноморско-Каспийската зона, неволно стигаме до извода, че в продължение на столетия и дори хилядолетия тя се определя от общността между съдбите на обитаващите го народи и тези на световните евразийски държави и империи. Които никак не са малко: Атинският морски съюз, империята на Александър Македонски, Римската и Византийската империи, Тюркският и Хазарският каганати. След тях щафетата се поема от Монголската империя (Златната Орда), Киевска Русия и Великото Литовско княжество, Османската и Руската империи. Над пет века Таврида се развива под влияние на културата на Древна Елада, повече от три века – на Древния Рим, почти хиляда години – под византийско влияние, около 300 години – под влиянието на Османската империя и 200 години – под това на Руската/Съветската империя. Своя следа тук оставят Херсонес и другите антични градове-държави, Скития и Боспорското царство, генуезките градове-колонии, чиято черноморска столица е Кафа (Теодосия), княжеството Теодоро (Готия) и Кримското ханство, за които Таврида се превръща в място на развитие на техните култури. Наистина убедителен пример!

Примерът на Молдова и Украйна

Формулираната по-горе теза, може да се илюстрира и ако вземем за пример някоя отделна страна от региона - да речем черноморските държави Молдова и Украйна. Нека започнем с първата.

В съвременна Молдова, която представлява разделена от сецесионистки конфликт (проблемът с Приднестровието) държава, привържениците на прозападната и проатлантическа линия водят горещи спорове за това как по-бързо и максимално успешно страната да бъде интегрирана в ЕС и НАТО, макар че на всеки сериозен анализатор би трябвало да е ясно, че без Приднестровието (защото в сегашната ситуация членството в ЕС е възможно само ако границата на Съюза мине по река Днестър) тази интеграция ще доведе до разтварянето на Молдова в пространството на Румъния и ЕС, т.е. до нейното изчезване, като отделна държава. От друга страна, разрешаването на приднестровския конфликт, най-вероятно ще тласне Молдова не към ЕС, а към Евроазиатската икономическа общност (ЕврАзИО), но като суверенна държава, т.е. съхранявайки независимия и статут. Привлекателността на ЕврАзИО за Молдова е в това, че става дума за общност, гарантираща икономическото развитие и сигурността и. В културен план, Молдова си остава пространство на взаимодействие между различни култури (най-вече европейската и славянската). Затова, независимо дали го иска, тази страна ще заеме особено място в ЕврАзИО (ако все пак стане част от общността). Защото става дума за държава, която следва да намери формата за взаимодействие между множество икономически механизми и да преодолее противоречието между тези различни култури. Тоест, за Европа Молдова ще бъде държава от ЕврАзИО и, в същото време, европейска държава – в рамките на ЕврАзИО. Що се отнася до по-далечното бъдеще, то е свързано с бъдещето на Евразия, което пък на свой ред следва да се търси в съюза между на Европа (ЕС) и държавите от днешната ОНД.

С други думи, може да се говори за специфичния статут на Молдова, като нов политически „организъм”, както и за нейната особена мисия. Както правилно отбелязва президентът на Европейския институт в Кишинеу Виктор Дораш, бъдещето на Евразия е в укрепването на нейното единство, но сегашната реалност е, че в геополитическото пространство, към което принадлежи Молдова, продължава да е налице дълбок разлом. И проблемът на страната, е че този разлом минава през всеки неин гражданин, през националното съзнание, засягайки политиката, икономиката и културата и. В същото време, преодоляването на разлома, съществуващ вътре в Молдова, може да улесни и преодоляването на разлома в Евразия, защото в тази държава се съдържат всички характерни за въпросния разлом противоречия. Като основните между тях са противоречията между културите: европейската, славянската, тюркската. Споменавайки последната, имам предвид гагаузите, населяващи Южна Молдова - етническа общност, представляваща най-северния, в рамките на Черноморско-Каспийския регион, сегмент на тюркския свят.

От казаното по-горе става ясно, че трудностите на самоидентификацията на тази черноморска държава се определят именно от това, че не се отчита нейното лимитрофно положение. Както отбелязва Виктор Дораш: „И най-дългият път започва с една малка първа стъпка. А първата стъпка на Молдова в реализацията на нейната мисия е свързана с трансформацията на вътрешната и идентичност. Тоест, Молдова, в която доминира една титулна нация, следва да се превърне в Молдова на равнопоставените общности, представляващи трите основни култури: европейската общност на Молдова, в чиято основа е молдовско-румънската култура и чиито център е Кишинеу; славянската общност, с център в Тираспол, и тюркската общност, с център в Комрат. Обединяващи елементи на това взаимодействие е фактът, че и трите общности са предимно православни, както и, че културата на всяка от тях е буквално „пронизана” от културите на други две”.

Основният проблем на повечето днешни молдовски политици, както впрочем и на значителна част от общественото мнение в тази страна е, че те сякаш не осъзнават съществуването на съвременна Молдова. Т.нар. Бесарабия, с която толкова се гордеят жителите на онази част на страната, която е разположена западно от Днестър, е просто част от територията на Средновековна Молдова. Само че, през 1990, когато възниква съвременната молдовска държава, тази средновековна Молдова отдавна не съществува. Днешна Молдова е нова държава, която, разбира се, има своите исторически корени, но не и нещо повече. На практика, съвременната молдовска държава е просто гранична територия на ареалите на разселване на европейците, славяните и тюрките. В този смисъл, стремежите на прозападно (т.е. прорумънски) настроените кръгове в страната да я представят за наследница на Средновековна Молдова нямат реално покритие.

Много по-интересен в тази връзка е случаят на Украйна. Доста перипетии от съвременното развитие на тази държава могат да бъдат разбрани, само ако имаме предвид местоположението и на кръстопътя на различните културни влияния, в аспекта на взаимодействията между цивилизациите. Известният украински политолог Владимир Малинкович (директор на украинския филиал на Международния институт за хуманитарно-политически изследвания), изнася интересни данни, убедително доказващи териториалната „нееднородност” на съвременна Украйна. Според него, това е страна, дълбоко „разединена” в културно-цивилизационно отношение. Като основната „разломна” линия пресича Украйна по диагонала „Харков-Днепропетровск”, разделяйки я на две части, едната от които условно би могла да се нарече „полска”, а другата „руска” Украйна.

Що се отнася до „руската” Украйна, още от самото начало на масовото заселване на тези територии, възприетият там обществено-икономически модел е сходен с руския. Достатъчно е да споменем, че до болшевишката революция 90% от селата в тази част на Украйна се управляват от общините. Именно в Източна и Южна Украйна, през ХІХ век, започват интензивната урбанизация и индустриализация. В големите градове, с техните гимназии и университети, още от самото начало доминира руският език. Историческата специфика оказва своето влияние и върху менталността на източните украинци, както и на отношението им към Русия, връзките с която в тези земи (след ХVІІ век, на изток, и след ХVІІІ век, на юг) никога не са прекъсвали.

По отношение на „полската” Украйна обаче, нещата не са чак толкова прости. Полската корона контролира цялата тази зона само в средата на ХVІІ век. След което историята я разделя на поне три региона, всеки от които и до днес съхранява свои, собствени традиции, специфична менталност на населението и специфично отношение към много проблеми, стоящи пред страната, включително касаещи външнополитическата и ориентация.

Първият регион включва земите на някогашното Украинско Хетманство, т.е. североизточната част на днешна Украйна, от Днепър до „руската” Украйна. Първоначално, те се намират във васална зависимост от Московското царство, а след това стават самоуправляваща се част от Руската империя (чак до 1785). На тази територия се запазва украинската автономия и украинските традиции, няма общинско земевладение, а крепостното право се утвърждава едновременно с ликвидирането на Хетманството. Големите градове са много по-малко, отколкото в „руската” Украйна (на практика, това са само Киев, Чернигов и Полтава). Менталността на населението в региона, без съмнение, се различава от тази в Донбас и Юга, от една страна, и в Източна Украйна, от друга.

Вторият регион включва териториите, влизащи в състава на Полша до втората и подялба и превърнали се, след 1795, в част от Руската, а след това и от Съветската държава, в чиито състав са до 1991. До голяма степен поведението на жителите на този регион напомня това на украинците, живеещи по левия бряг на Днепър. Тук обаче е налице доста по-голяма (отколкото на изток) концентрация на малки градове и, съответно, много по-широко е разпространена съответната психология. Преди да изпитат на гърба си руското крепостничество, местните селяни са „изпробвали” полския крепостен модел. Което, разбира се, се отразява и върху менталността на украинците от десния бряг на Днепър.

Третият регион пък включва териториите на Галиция и Волиния, чието население доста често променя поданството си. Тези земи се отделят от Киевска Русия още през ХІІІ век, като Галиция, чак до идването на Червената армия, през 1939, се развива съвсем отделно от т.нар. „голяма Украйна”. От средата на ХІІІ век тя става част от Полша, а от 1596 тук се утвърждава униатската църква, признаваща върховния авторитет на римския папа. След първата подялба на Полша, през 1772, регионът става част от Австрийската империя, а след Първата световна война отново е в състава на Полша.

Очевидно, традициите, културата и утвърдилият се начин на живот на жителите на Галиция силно се отличават от тези в „руската” Украйна и по-нещо напомнят правилата и нормите на поведение на западноевропейските провинциалисти. За много поколения от местното население, руският език и руската култура са чужди. Отношението към православието е враждебно, до голяма степен това се отнася и до отношението към Русия.

Волиния има подобна историческа съдба, макар че през ХІХ век се оказва в състава на Руската, а не на Австрийската, империя. Но след Рижкия договор от 1921, областта отново става част от Полша. Впрочем, собствена специфична история имат също Задкарпатска Украйна, както и Буковина (макар че там живее малък процент от населението на страната и тези два региона не оказват особено влияние върху съдбата на Украйна, като цяло).

Какво отношение има всичко това към днешните проблеми? Съвсем пряко. Достатъчно е да анализираме резултатите от всички избори, провели се в Украйна, от 1991 насам, включително и последната президентска кампания. Веднага се вижда, че те доста ясно разделят Украйна и то точно по очертаните по-горе разломни линии. Което показва, че макар да съществува украинска държава, единна украинска нация все още не се е формирала. Тоест, създаването и предстои. Някои смятат, че изборната динамика и идването на власт на Виктор Юшченко свидетелстват за успешното постепенно налагане на украинската идея от запад на изток. Както и, че тази тенденция ще позволи, в сравнително недалечно бъдеще, постигането на толкова необходимото единство на Украйна. Само че нещата не стоят така.

Доминацията на западноукраинските идеи не означава обединяването на Украйна а по-скоро натрапването на ценностните ориентири на една част от нейното население на всички останалите сегменти на украинското общество. Цитираната по-горе теза на украинският политолог Малинкович има принципно значение. Можем да добавим само, че наличието на дълбоко „разцепление” в Украйна, по линията Харков-Днепропетровск-Одеса, беше потвърдено и от резултатите от провелите се през 2006 парламентарни избори, в резултат на което страната бе поразена от изключително остра политическа криза, продължаваща до днес.

Заключение

Да се върнем обаче към основния „сюжет” на настоящата статия – геополитическите особености на Черноморско-Каспийския регион. Преди да приключа анализа си, бих искал да подчертая още един момент: нито самият факт на „многосъставния” характер на повечето държави от региона, нито мозаечният характер на самия регион, по отношение на етническия му състав, нито спецификата на местоположението му в граничната зона на различни култури и цивилизации, не са достатъчно основание за обясняването на изключително високото равнище на конфликтност, характерно за Черноморско-Каспийския регион, в периода след края на студената война. Поне според мен, в подобно развитие не бива да се търси някаква „фатална предопределеност”. Ярък пример в това отношение е Средиземноморският регион, който винаги се е отличавал с много голямо етнорелигиозно и културно многообразие, не по-малко от това в района на Кавказ, Крим или на Балканите. Тук обаче, рязката дестабилизация на ситуацията почти винаги се осъществява в периоди на сблъсък между стратегическите интереси на геополитическите „играчи” от Изтока и Запада (например в навечерието на Първата и Втората световна войни, след разпускането на Варшавския пакт и т.н.). През останалото време диалогът между религии и култури, по правило, се развива без особени кръвопролития. Тоест, като основен фактор, усилващ потенциалната конфликтност и ускоряващ трансформацията и от латентна в активна фаза, е намесата на трета (извърегионална) сила, или пък на няколко такива сили.

В ситуацията, създала се в Черноморско-Каспийския регион след края на студената война, виждаме същото развитие на събитията. Затова, ако искаме да разберем, какво наистина се случва в тази част от света, следва щателно да анализираме взаимоотношенията в триъгълника „Европа (т.е. големите европейски държави + ЕС, като цяло) – САЩ – Русия. Това обаче е въпрос, чието разглеждане излиза извън рамките на настоящата статия.

 

* Авторът е преподавател в Южния федерален университет в Ростов на Дон, където ръководи Научно-изследователската лаборатория за геополитически проблеми

{rt}

На съвещанието на външните министри на Румъния, Гърция и България, провело се през март 1996 във Варна, беше решено (с одобнението на ЕС) българският участък от трасето на Паневропаейски транспортен коридор №9 да върви успоредно на меридианното трасе на път Е-85, от град Русе до прохода Маказа, на българо-гръцката граница. По-късно се уточни, че практическото му изграждане ще започне през 2020.

През  изминалите 13 години оттогава настъпиха някои промени. Така, по искане на Габровската община, трасето на Коридора беше отклонено от прохода Хаинбоаз към Шипченския  проход, за което беше взето и съответното правителствено решение. По-късно, от Министерството на транспорта се реши трасето на Коридор № 9 да се отклони от Димитровград към Свиленград, като съответният участък бе наречен Транспортна  магистрала „Марица” - четвъртата  на  територията на България, след „Тракия”, „Хемус” и „Черно море”. Това решение се мотивира с отказа на Гърция да се прокопае тунел под граничния пункт „Маказа”.

Узаконяването на тези отклонения от първоначалното трасе на Коридор № 9, който, както е известно, свързва Хелзинки (Финландия) с гръцкото беломорско пристанище Александруполис (Дедеагач), се базираше на промяната на обявеното успоредно трасе на път Е-85 - първоначално, от Хаинбоазкия проход, през Габрово, към Шипченския проход, а след това и закриването на участъка му Димитровград – прохода „Маказа”, което фактически означаваше, че България се отказва от намерението си там да има ГКПП.

Тези промени, обаче, не са съобразени с утвърдените параметри за европейските транспортни коридори, а именно:

- осигуряване на успоредност между железопътното. и автомобилното трасета;

- осигуряване на геометричната праволинейност;

- наклони на транспортните трасета до 15 на хиляда;

- радиуси на кривите до 750 м.

Споменатото по-горе габровско отклонение е далеч от тези параметри, а приемането на гръцкия отказ за тунел под „Маказа” е много сериозен компромис с националните ни интереси, чиято официална мотивация и досега не е ясна.

Тези параметри, както и по-подробните географски описания, някои от които засягат райони, доста отдалечени от  геометричната права на трасето на Коридор № 9, противоречат на българската геополитика.  От  тази  гледна  точка,  публикацията  на  гл.ас. д-р Камен Петров в сп. „Геополитика” (бр. 3/2009): „Геоикономическо значение на Коридор № 9 и ролята му за пространственото развитие на България”, в настоящия предпроектен период за определяне трасето на въпросния коридор през българската територия, е актуална и се вписва в естествено възникващия обществен диалог по въпроса. Дори и като повод за мотивиране на различни алтернативи, тя е индикация за наличието на конструктивни приноси за окончателното определяне трасето на коридора, като фактор за „пространственото развитие на България”. На тази основа обаче, възникват някои сериозни проблеми, които все още чакат решението си:

„Стъпката” на румънския дунавски бряг

Засега тя трудно може да се определи. От „Долапите” до град Мартен, брегът е изцяло зает от градска жилищна среда, промишлени, складови и други. обекти. А да се разчита на съществуващия мост при Русе и на околните му транспортни обекти ще бъде възможно само в началния период, когато обемът на превозите още не е достигнал максималния му пропускателен капацитет.

В западната (към Пиргово) и източната (към Мартен) посока, дунавският бряг се  повишава и трудно може да отговори на нуждите на „северният вход” на Коридор № 9 на българска територия. Стръмният крайбрежен хинтерланд на юг, през града, където е обиколният му път, е прекалено натоварен дори и без коридорното трасе.

Доколкото, в редица изследвания, се споменава и за евентуалното изграждане на втори дунавски мост при град Русе, това е проблем, чието териториално-устройствено решение не се очертава като реална възможност.

При тези обстоятелства, като вариант за облекчаване транспортната натовареност на град Русе се очертава намаляването на обемите на основните, идващи от север, товаропотоци, които да се отклонят от Букурещ, по успоредната на река Арджеш железопътна линия, до град Олтеница, на река Дунав, срещу Тутракан. Този вариант обаче не е достатъчно проучен, с изключение на отклонението му от геометричната  права линия през българска територия.

Както е известно, на срещата между румънския и българския транспортни министри, през февруари 2009, беше обсъждана възможността за фериботна връзка между Олтеница и Тутракан.

Във връзка с трасето на Коридор № 9, от Русе на юг, възниква и проблемът за преодоляването на стръмния терен между Борово и Бяла. Този проблем съществува още при изграждането на жп линията от Горна Оряховица към Русе, в края на ХІХ век, когато строителният предприемач, с цел да увеличи печалбата си, променя проектното жп трасе, в резултат от което, в продължение на десетки години, се налага изкачването на стръмния терен  към Борово да става с ромощта на два локомотива.

Пресичането на жп възел Горна Оряховица от трасето на Коридор № 9 (както се вижда на фигурата),  е изследвано от Регионалното управление за експлоатация на  железопътната инфраструктура – Горна Оряховица, според което то: „започва пред входните стрелки на гара Крушето, от дясната крива преди гарата, като продължава по равнинния терен до село Крушето. Пресича река Росица, с железопътен мост. Преминава покрай коритото на река Янтра и пресича шосето между град Долна Оряховица и село Драганово. Насочва се между селата Писарево и Върбица, където се пресича с автомобилния път. С мост се пресича река Янтра. Включването става в западната  гърловина на гара Джулюница. От гара Джулюница, трасето продължава по съществуващия изтеглителен коловоз – източна страна. След излизане от гара Джулюница, чрез дясна крива, то се насочва към гара Златарица, като се следва равнинната част, източно от река Веселина, и се пресича същата с мост, в близост до село Родина. В гара Златарица включването става в западната гърловина, посредством дясна крива”.

Старопланинското пресичане на Коридор  9

Въпросът за това пресичане възниква във връзка със споменатия по-горе проблем, породен от искането на Габровската община, коридорното трасе да се измести от Хаинбоаз през Габрово и Шипченския проход, съчетано със същото преместване на път Е-85. А след като това искане бе удовлетворено, пследваха добре известните претенции автомобилното трасе на Коридор 9 да премине с тунел, от Габрово до Шипка.

В своята статия, позовавайки се на габровското  автомобилно трасе на Коридор № 9, д.р Камен Петров насочва  трасето на Коридора през Казанлък, по южния  му край: „След Казанлък Коридор № 9 пресича Средна гора и достига Стара Загора”. Това пресичане през „Боаза”, северно от града, обаче, е много „тясно”, за да побере и съществуващата жп линия между тях. В тази връзка, д-р Петров споменава за „друг лъч” през Гурково, в близост до Николаево: „трасето на коридора преминава покрай язовир „Жребчево” и село Кортен и излиза при Нова Загора”. Този вариант обаче е на старопланинското автомобилно пресичане през Хаинбоаз, а не през Габрово и Шипченския проход.

Колко невъзможен е „габровският вариант” за трасето на Коридор 9 се вижда от участъка му срещу Дряновския манастир, където високите скали не позволяват каквото и да било разширяване на пътя.

Вън от внимание остава железопътното трасе на „габровския вариант”,  разисквано още през 1897, по вроме на дискусията за жп пресичането на старопланинското било.

Съществуващото железопътно пресичане на Стара планина е чрез Борущенската жп линия от Горна Оряховица на юг (Велико Търново-Трявна-Кръстец-Дъбово). Само че, заради своите завои (с „осморка” и „шесторка”) и наклони  (над 25 на хиляда), то няма магистрални параметри и не може да се използва за нуждите на един трансконтинентален магистрален коридор. При други исторически условия (в началото на миналия ХХ век), международният характер на тази линия е бил изтъкван още при обсъждането му в ХІІІ-то Обикновено народно събрание, по време на чиито заседания (30.10-4..11.1905) срещу него са изказани редица възражения: „правите една линия през най-мъчните проходи, издигате я на такива грамадни височини, правите я по-дълга до Цариград с 40-50 км и, следователно, отнемате по този начин възможността, щото тя да стане една линия на съобщения на Европа с Азия”.

Сега съществуващата Борущенска железопътна линия не може да бъде участък на Коридор № 9  и  защото тя не може да бъде удвоена.  Към високите наклони и острите завои се добавя и това, че участъкът през Велико Търново (под площад „Баждърлък”) е най-тясното място на града и под него тунелът не може да се разшири, още по-малко пък, успоредно на него, да се строи второ трасе.

Въпреки всичко обаче, не може да става и дума да се закрива съществуващата Борущенска линия. Тя си е изградила собствена селищна инфраструктура от Велико Търново, през Дебелец, Дряново, Трявна и Плачковци, до билото на Балкана – гара  Кръстец. Аналогично е положението и от южната страна - до Дъбово. Тоест, тя може да остане като едната линия на двойното жп трасе на Коридор № 9, при старопланинското му пресичане.

Другото трасе на двойната жп линия по габаритите на същия коридор – според  конфигурацията  на терена и в близост до аутобана през „Хаинбоаз”, се очертава по трасето на закрития жп участък Горна Оряховица - Елена, но с южна насоченост не към Сливен (по какъвто проект е строен), а към ареала на Подбалканската линия Твърдица-Гурково.

Подробните географски описания на Камен Петров („Геополитика”, бр.3/09, стр. 18) за Елхово-Ямбол, гара Самуил и моста Силистра-Кълараш са вън от обсега на териториалното влияние на Коридор 9. Защото през тази територия се очертава да преминава друг меридианен транспортен коридор, от Силистра до Елхово (Лесово).

Продължението на Коридор № 9 на юг от Димитровград

На практика, това продължение е прекъснато, след отклоняването на трасето на Коридора към Свиленград. Пространственото му влияние обаче, не може да обхваща Свиленград и Харманли. Затова „алтернативно трасе за Бяло море през Харманли”, както твърди д-р Петров, просто няма. Същото се отнася и за ГКПП Рудозем (Елидже) което също е отклонение от пространственото влияние на трасето на Коридор № 9.

Всъщност, именно „другото” трасе „от Хасково в  посока Кърджали и прохода Маказа” е  основното – т.е. финалния участък на Коридор № 9 на българска територия.

Какво разбира в статията си д-р Петров под „пътна връзка”, с Гърция през ГКПП Маказа, също не е ясно, тъй като такъв път няма. Той не е и възможен, защото  южно от „Маказа”, на гръцка територия, теренът е много стръмен. От българска страна той се намира не в землището на Момчилград, а на  село Кирково. През 2007, източно от него, беше завършен нов асфалтов път със северно начало Джебел. Той стигна до подножието на „Маказа” и опря във високата трийсетина метра „стена”.

Действително, откриването на ГКПП „Маказа”, между България и Гърция, ще разкрие добри икономически перспективи, но до този момент това не се случва.  Затова описаната българо-гръцка стопанска циркулация, поне засега, остава нереализирана перспектива.

Град Ксанти в Гърция няма пряка връзка с Кърджали. Той кореспондира  транспортно с ГКПП Елидже (Рудозем) и Смолян (през Горово), докато пряката транспортна връзка на Кърджали е, с тунел под „Маказа”, с град Комотини (Гюмюрджина).

При всички случаи обаче, коментарите и анализите по темата за „Геополитическото значение на Коридор № 9 и ролята му за пространственото развитие на България” са навременна база за още по-цялостно обхващане проблемите на българската геополитика.

3 юни 2009

* Председател на Българското геополитическо дружесто

{rt}

Мнозина анализатори отбелязват, че милитаризацията на Арктика постепенно се превръща в реалност. Началото на този процес беше поставено през януари 2009 от НАТО. Както е известно, в основен лайтмотив на провелия се на 29 януари в Рейкявик семинар на пакта „Перспективите в сферата на сигурността в Крайния Север” се превърна признанието на стратегическото значение на арктическия регион за гарантиране националните интереси на държавите-членки, в условията на все по-засилващата се международна конкуренция за достъп до основните енергоносители и контрол над ключовите транспортни коридори за техния транзит. Пред командния състав на НАТО генералният секретар на организацията Яп де Хоп Схефер заяви, че в условията на глобално затопляне, топене на ледовете и поява на нови транспортни маршрути,  Алиансът ще се нуждае от военно присъствие в Арктика. „Вероятността от военен конфликт в региона е много малка, но там ще има наше военно присъствие” – достатъчно откровено заяви Схефер в Рейкявик, давайки да се разбере, че НАТО има собствени интереси в Арктика и възнамерява да ги отстоява. Въпреки, че пактът декларира стремеж да се ангажира в региона с такива действия, като оказване на помощ при извънредни ситуации, неутрализиране на последиците от техногенни и природни катастрофи и решаване на екологични проблеми, очертаните от Яп де Хоп Схефер в Рейкявик перспективни направления, в рамките на „арктическото досие” на пакта (разрешаване на териториални проблеми и гарантиране сигурността на новите транспортни маршрути и находища на суровини), доказват, че НАТО залага именно на използването на военно-политически методи и средства за да постигне посочените по-горе цели. При това, НАТО (а донякъде и ЕС) вижда в Русия основна заплаха за своите интереси в Арктика.

Естествено, Москва не можеше да не реагира и в края на март, на интернет-сайта на руския Съвет за сигурност, беше публикуван документ, озаглавен „Основи на държавната политика на Руската Федерация в Арктика, до 2020 и след това”. В него се посочва, че „в сферата на военната сигурност, защита и опазване на държавната граница на Русия следва да се създаде групировка, която да гарантира военната сигурност в арктическата зона на Руската Федерация при различни военно-политически ситуации”. В документа се подчертава, че основна цел и стратегически приоритет на руската геополитика в Арктика е „осигуряването на благоприятни условия в руската Арктическа зона, включително чрез поддържането на необходимия за това военен потенциал”.

Разбира се, руският Съвет за сигурност побърза да успокои западните си партньори, като заяви, че стратегията на Русия в Арктика не предвижда нейната милитаризация. В специално издаденото по този повод комюнике, че казва, че подобен въпрос въобще не стои и, че „акцентът се поставя върху създаването на активно действаща система за брегова охрана и изпреварващо развитие на граничната инфраструктура на Арктическата зона на Русия”.

И все пак, въпреки уверенията на руския Съвет за сигурност и предпазливите изявления на Схефер, тенденцията към милитаризирането на региона е очевидна. Което се обяснява със стремително нарастващия интерес към него и, най-вече, към запасите му от петрол и природен газ. Както заяви, по време на провелата се наскоро конференция „Арктически граници”, зам.министърът на външните работи на Норвегия Елизабет Валос, предполага се, че арктическият шелф може да съдържа до 20% от световните петролни и газови запаси. В тази връзка,  тя посочи, че за да гарантират енергийната сигурност на региона, всички арктически държави са заинтересовани от всестранно международно сътрудничество.

„Русия има обосновани и легитимни интереси в Арктика – добави Валос – ние също имаме голям потенциал за обмен на научни сведения за региона”. Освен това, тя подчерта че арктическата общност очаква от САЩ най-сетне да ратифицират Конвенцията на ООН по морско право, която е сред основополагащите документи за по-нататъшното развитие на отношенията в Крайния Север. На свой ред, еврокомисарят по риболова и морските въпроси Джо Борг подчерта, че ЕС смята Русия за стратегически партньор в международните отношения в Арктика. Руският зам.министър на екологията и природните ресурси Сергей Донской пък заяви, че спадът в континенталния добив на петрол в страната му може да се компенсира за сметка на огромните находища, открити в континенталния шелф. Според него, 85% от локализираните шелфови запаси на Русия се намират именно в Арктика.

Осло и Москва предпочитат да действат чрез ООН

Междувременно, през април 2009, норвежкият външен министър Йонас Гар Стьоре съобщи, че Комисията на ООН по границите на континенталния шелф е одобрила представената от страната му информация за релефа на нейното морско дъно, отвъд границите на континенталния и шелф. Това означава, че Осло вече може официално да увеличи изключителната си икономическа зона в арктическите води с около 235 хил. кв. км. Това решение на Комисията на ООН е първото, касаещо държави от арктическия регион, при това заявката на Норвегия беше разгледана  и решена сравнително бързо – за малко повече от две години. Според Стьоре, след решението на Комисията северната граница на  норвежкия шелф е достигнала до около 600 км от Северния полюс, което означава, че норвежците получават контрол върху значителна част от отдалечените райони на Северния ледовит океан, Норвежко и Баренцово море (където обаче все още предстои делимитирането на норвежкия и руския шелф). Решението на Комисията на ООН, което се основава на Конвенцията на ООН по морско право от 1982 и благодарение на което Норвегия си гарантира контрола върху значителен участък от Арктика, предизвиква известна загриженост сред другите държави от региона – Дания, Канада, Русия и САЩ. Сред тях обаче, досега само Русия е заявила пред Комисията на ООН по границите на континенталния шелф искане за разширяване на изключителната си икономическа зона (като следва изрично да отбележим, че в конкретния случай интересите на норвежците и руснаците не се пресичат). Дания и Канада все още не са правили подобни опити, а пък САЩ въобще не са ратифицирали Конвенцията от 1982, в чиито рамки се решават този тип проблеми.

Русия отправи заявка към ООН за уточняване границите на континенталния и шелф в Северния ледовит океан и в Тихия океан още през 2001 (между другото, това беше първата подобна заявки, касаеща района на Арктика), като в нея се повдигаше въпросът за принадлежността към руския шелф на подводните хребети Менделеев и Ломоносов. Тогава обаче, ООН поиска от Москва допълнителна информация, както и необходимата научна обосновка на тези руски претенции. В отговор, Русия проведе серия от арктически експедиции и въз основа на събраните от тях данни планира да подаде в Световната организация нова, допълнена и научно обоснована заявка, най-късно до 2012. Ако този път успее да докаже принадлежността на хребета Ломоносов към своя шелф, тя ще може официално да претендира за 1,2 млн. квадратни километра шелф, в който, според експертите, вероятно се съдържат около 5 млрд. тона петрол.

Скандалният канадски атлас

Тези руски претенции обаче, бяха поставени под въпрос от появилият се през май 2009  геоложки атлас на Арктика (претендиращ да бъде първия пълен атлас на региона), чиито автори са двама канадски геолози – Марк Сен-Онж и Кристофър Харисън. В продължение на две години те събират научни данни от Швеция, Русия, Норвегия, Финландия, Дания и САЩ, като в 1222-те карти, съставляващи атласа, са посочени и всички известни находища на ценни метали, природен газ и петрол, намиращи се в района на Крайния Север.

Мнозина анализатори обаче смятат, че атласът обслужва най-вече стратегическите интереси на Канада. Така, според един от авторите му – професорът от Университета Туинс в Торонто Марк Сен-Онж, хребетът Ломоносов, който Москва смята за продължение на руския континентален шелф, е съставна част от континенталния шелф на Америка. Не е чудно, че появата на скандалния атлас допълнително увеличи съществуващото напрежение между Москва и Отава, във връзка с претенциите на двете държави в Арктика. Впрочем, руснаците имат достатъчно основание да смятат, че изводите на неговите съставители обслужват не само канадските претенции, но и тези на САЩ, които не крият, че стоят твърдо зад северния си съсед в арктическия му сблъсък с техния основен геополитически съперник – Русия.

Гренландия влиза в играта

Както е известно, в началото на юни 2009, партията „Инуит Атакуатигиит” (Обединение на инуитите, т.е. на ескимосите), обявяваща се за пълна независимост на Гренландия от Дания, спечели изборите за местния парламент. Победителите вече обещаха, че незабавно ще стартират преговори с Копенхаген, чиято крайна цел е постигането на международен суверенитет. Междувременно, Гренландия вече си извоюва правото самостоятелно да се разпорежда с полезните изкопаеми на острова и прилежащата му икономическа зона, която до този момент се смяташе за датска. През юни 2009 влезе в сила и решението, взето на референдума от ноември миналата година, за самоуправление на острова. Само че това очевидно не е достатъчно за населяващите го 50 хиляди ескимоси (инуити). Ако получи пълна независимост, Гренландия ще може да претендира за онази част от Северния ледовит океан, за която досега претендираха датчаните, т.е. за почти 40% от цялата му територия. Между другото, гренландските власти още през миналата година се включиха в борбата за разпределение на ресурсите в региона. Така, в резултат от директните им преговори с Руската Федерация, провели се през декември 2008, в Архангелск, руснаците получиха правото да ловят риба в акваторията на Гренландия.

За да отговорим на въпроса, за кого би била изгодна евентуалната независимост на Гренландия, следва да си припомним, че около 35% от териториалните претенции на Дания в Арктика се покриват с тези на Канада, което през последните години доведе до открити сблъсъци между датските и канадските гранични служби (в същото време, Дания и Гренландия наскоро спечелиха спора с Канада за принадлежността на остров Хансен, разположен на северозапад от Гренландия). Можем да предположим, че една независима Гренландия вероятно ще може да разчита на по-малка част от Арктика, отколкото днес, когато зад нея твърдо стои правителството в Копенхаген. Защото цената, която Канада ще поиска за да подкрепи гренландската независимост, ще бъде отказа на новата държава от редица зони, за които днес претендират датчаните. В същото време, отделянето на Гренландия от Дания е изгодно и за Исландия, която, заради датските претенции, се чувства „пренебрегната” в Арктика.

В тази ситуация не бива да се изключват евентуални опити за отделяне на ползващите се с автономия от Дания Фарьорски острови (в Норвежко море), край които има големи запаси от петрол и природен газ, а в перспектива – и на архипелага Шпицберген (където, освен газ и петрол, има и големи находища от каменни въглища). Още повече, че в миналото вече са правени подобни опити – така, през ноември-декември 1941, т.е. непосредствено след окупацията на Норвегия от германската армия, британците и американците планират съвместна операция в зоната на архипелага, при това без участието на норвежките партизани или на интернираните във Великобритания, Исландия и на Фарьорските острови, норвежки части.

Факторът Шпицберген

През последните години местните власти на Шпицберген (Свалбард) неведнъж демонстрираха недоволството си от прекалено малката, според тях, финансова помощ, която получават от „центъра” (Осло) и недостатъчно активната норвежка политика в защита на интересите и екологията на архипелага. Евентуална независимост на Шпицберген от Норвегия ще означава появата на още един играч в „битката за Арктика”. Тук е мястото да напомним и, че именно с помощта на Шпицберген, Норвегия, от 20-те до 90-те години на миналия век, претендираше за руския арктически архипелаг Франц Йосиф и включването му в собствената и икономическа зона. В тази връзка, не бива да се изключва, че превръщайки се в самостоятелен субект на международното право, Шпицберген ще поднови претенциите за архипелага Франц-Йосиф и, съответно, за големите петролни и газови запаси в басейна между двата архипелага. В същото време, Гренландия още по-активно ще претендира за цялата територия от северното крайбрежие на Земята на Франц-Йосиф до Северния полюс, която в Копенхаген и Готхоб (административният център на Гренландия) смятат за „естествено продължение” на хребета Ломоносов, започващо северно от Гренландия. С други думи, при подобно развитие, претенциите на Шпицберген и Гренландия съзнателно ще бъдат „изместени” на изток и североизток, т.е. към руския сектор на Северния ледовит океан. В същото време, зоните, разположени на запад и север от Шпицберген и Гренландия, ще попаднат под контрола на Канада. Възможността за реализацията на подобен сценарий беше потвърдена от изявлението на норвежкия външен министър Йонас Гар Стьоре от края на април 2009, че „засега в прилежащият към територията на Норвегия шелф има редица неразграничени области, поради съществуващите разногласия с Русия на изток. Освен това, Осло и Москва продължават да спорят, как следва да се делимитира районът около арктическия норвежки архипелаг Шпицберген”.

В същото време, споразумението между Норвегия, Исландия и Гренландия за разграничаване на икономическите зони и териториалните води в Северния ледовит океан, вероятно означава и, че занапред трите страни ще се опитат да играят съвместно срещу Русия в региона.

„Битката за Арктика”

И така, може да се твърди, че т.нар. „битка за Арктика” вече е навлязла в активния си стадий. Показателно в това отношение е, че само допреди няколко години повечето политици от арктическите държави избягваха изрази като „надпреварата за Арктика” или дори „битката за Арктика”, стремейки се да не нагнетяват излишно напрежение. От две години насам обаче, подобни определения са вече нещо обикновено.

Макар че някои западни анализатори свързват началото на тази „битка” с поставянето, преди няколко години, на дъното на Северния ледовит океан, на руския титанов флаг, истината е, че през последните двайсетина години Норвегия и Канада осъществяваха активна дейност в Арктика, разчитайки да разширят континенталния си шелф. Затова завръщането на Русия, която след разпадането на Съветския съюз, демонстрираше странна пасивност в региона, породи у някои известно напрежение, а у други – явно раздразнение. В тази връзка си струва да отделим специално внимание на позицията на САЩ.

Както е известно, малко преди да напусне поста си, на 12 януари 2009, американският президент Буш подписа директива за политиката на страната си по въпросите, касаещи арктически петролни и газови ресурси. В нея се отхвърлят руските претенции върху значителна част от Арктика и нейните енергийни ресурси и се подчертава, че САЩ биха искали да стартират дискусия за границите в региона с всички арктически държави. Твърди се, че „в Арктика, САЩ имат фундаментални интереси в сферата на държавната сигурност и са готови да действат независимо или в съюз с другите държави за защитата на тези интереси”.

В директивата се посочва: „човешката дейност в Арктика се разширява и ще продължи да се разширява, което поставя пред САЩ необходимостта от по-активно и действено присъствие в региона за да защитят арктическите си интереси и разпространението на морския си контрол в целия регион”.

По отношение на енергийния потенциал на Арктика, в директивата се казва, че „енергийното усвояване на арктическия регион ще играе важна роля за удовлетворяване на нарастващото световно потребление на енергия, тъй като в този район вероятно се намират значителна част от все още непроучените световни енергийни ресурси. САЩ трябва да гарантират, че усвояването на арктическите ресурси ще се съобразява с екологичните изисквания, интересите на коренните народи и местното население и ще се реализира на открита и прозрачна пазарна основа”.

Арктическата политика на ЕС

Както е известно, Европейската комисия (ЕК) се обявява за интернационален статут на Арктика. Това беше заявено и от еврокомисарят по външните работи Бенита Фереро-Валднер, при представянето на разработената от ЕК арктическа политика на Евросъюза: „Ние подкрепяме работата на Комисията на ООН по лимитиране на атлантическия шелф. В същото време обаче, искаме в Арктика да действат единни международни норми за корабоплаване и експлоатация на природните ресурси”.

Тя отбелязва и, че ЕС „подкрепя всички двустранни преговори за Арктика”, които според нея, трябва да се водят „само с мирни средства”. Инициативата на ЕК включва, в частност, раздели, посветени на добива на енергоресурси, регулирането на риболова в региона, защита на природата в Арктическата зона, развитие на новите технологии и изработване на правила за използване на появилите се, в резултат от глобалното затопляне, нови морски маршрути. В рамките на тази програма се предвижда и осъществяването на диалог по проблемите за националната принадлежност на богатите на ресурси арктически зони.

Знаково събитие в „голямата геополитическа игра за Арктика” стана конференцията на външните министри от региона, която се проведе в края на май 2008, в гренландския град Илулисат. Основният резултат от нея беше приемането на декларация, в която съвършено еднозначно се посочва, че държавите от арктическия регион не виждат необходимост от въвеждане на нов режим на управление на Северния ледовит океан и ще си сътрудничат на основата на съществуващите норми на международното право, а именно – на Морската конвенция. Както вече посочих по-горе обаче, в навечерието на тази конференция, в ЕС неведнъж се чуваха призиви за изработването на нови норми и конвенции за управление на Арктическия регион. Впрочем, НАТО също се придържаше към подобно мнение, затова приетата в Илулисат декларация силно разочарова ръководството на Алианса. Въпреки това, на провелата се през януари 2009 в норвежкия град Тромсьо международна конференция „Арктически граници”, в която участваха високопоставени представители  на Норвегия, Русия и ЕС, също беше изрично изтъкнато, че Арктика не се нуждае от нов международен договор. Според еврокомисарят по риболова и морските въпроси Джо Борг: „Европейската комисия смята, че можем да постигнем целите си само в тясно сътрудничество с арктическите държави, в същото време сме убедени, че няма никаква полза от каквито и да било нови договори за Арктика”.

Това поредно потвърждаване на действащите норми на международното право за известно време забави „надпреварата за Арктика”, но глобалната криза очевидно „играе” в полза на противоположните тенденции. Напоследък, ЕС все по-активно се намесва в „напреварата за Арктика”, опитвайки да се включи в процеса на усвояване на региона, наравно с арктическите държави и да подкрепи юридически претенциите си да участва в разработването на енергийните и биоресурсите в Северния ледовит океан, да си осигури безпрепятствен достъп до транспортните маршрути и да наложи благоприятни за себе си режими на регулиране на всички икономически дейности в Крайния Север. За целта, Брюксел се стреми да се позиционира като основен фактор за решаването на въпросите с климатичните промени и защитник на интересите на малобройните коренни народи от Арктика.

В същото време, думите на вече бившия генерален секретар на НАТО Яп де Хоп Схефер за възможно военно присъствие на пакта в региона, звучат доста провокационно, и то не само за Москва. Без съмнение, някои от членките на Алианса имат свои интереси в Арктика, но не и НАТО, като цяло. Както отбеляза в тази връзка постоянният представител на Русия в централата на Алианса Дмитрий Рогозин, „НАТО няма какво да прави в Арктика, защото не е в състояние да стопи арктическите ледове”. Според него: „всеки трябва да се занимава със собствените си проблеми, има достатъчно специализирани международни организации и съюзи, чиито усилия могат да осигурят необходимите грижи за Арктическия регион”. НАТО обаче, не изглежда особено склонна  да се вслушва в подобни аргументи.

На този фон си струва да отбележим и нарастващата активност на Канада. Както съобщи, в края на март 2009, „Отава ситизън”, канадската армия е пристъпила към формирането на армейско съединение, специално предназначено за операции в Арктика, като първоначално в „канадските арктически сили” ще бъдат включени 500 души.

Така, милитаризацията на Арктика постепенно се превръща в реалност, обусловена най-вече от икономическите интереси, свързани с региона: контрола върху енергийните ресурси и новите търговски пътища, които ще се появят вследствие топенето на ледовете. Разбира се, може да се окаже, че участниците в „голямата игра за Арктика” си правят сметки без кръчмар, защото за точните обеми на петролните и газови запаси в региона не се знае кой знае колко, а пък отварянето на нови търговски маршрути зависи от топенето на ледовете.

В същото време, има достатъчно други важни теми, на които политиците биха могли да обърнат по-голямо внимание и които изискват сътрудничеството, а не конфронтацията на държавите от региона. На първо място сред тях е глобалното затопляне и свързаните с него многобройни екологични проблеми, чието решение не може още дълго да се отлага. Още повече, че то не се нуждае от приемане на нови международни норми по отношение на Арктика, нито от намесата на външни сили, каквито са ЕС и особено НАТО.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

В една наскоро публикувана статия, известният американски анализатор (и убеден неоконсерватор, макар че през 1997 реши да приеме исляма) Стивън Шварц разсъждава за формирането в Европа на „нов демократичен алианс”, включващ Полша, Украйна, Грузия и Косово, който, според него, „е призван да отправи предизвикателство пред руския империализъм”. Въпреки че въпросният „алианс”, поне на пръв поглед, не касае държавите от Централна Азия, идеите, лансирани от Шварц, няма как да не ни напомнят за някои епизоди от т.нар. „Голяма игра”, която се води в централноазиатския регион преди около 150 години. В средата на ХІХ век известният унгарски пътешественик и, в същото време, агент на британското разузнаване, Арминиъс Бамбъри (истинското му име е Херман Бамбергер), който по време на многобройните си пътувания из Ориента (включително до Мека) приема исляма, също мечтае за формирането на съюз, който да обедини народите от Синцзян до Каспийско море, превръщайки се в инструмент за „сдържане” на Руската империя, в интерес най-вече на Великобритания.

След 1991 и създаването, на територията на бивша съветска Централна Азия, на пет нови независими държави, стартира нов, доста по-сложен, етап от „Голямата игра”, свързан с плановете за геополитическа трансформация на региона и установяването на (пряк или опосредстван) контрол над огромните му ресурси. Именно в този контекст следва да се разглеждат и  много, на пръв поглед несвързани помежду си събития, включително нарастването на външното военно присъствие, спорадичната активност на радикалните ислямистки формации, както и кървавите събития в Андиджан и Бишкек отпреди няколко години.

Централноазиатският вектор в геополитиката на САЩ има комплексен характер, като усилията им включват стриктна синхронизация на действията на американските политическо-дипломатически, военни, аналитично-информационни и „неправителствени” структури. През 1997, тогавашният държавен секретар на САЩ Мадлин Олбрайт лансира съвършено логичната, от гледна точка на амриканските стратегически интереси, идея, че САЩ следва да поставят под контрол и „да управляват” последиците от разпадането на Съветския съюз. През 2002 пък, професорът по национална сигурност във Военния колеж на САЩ Стивън Бленк представи аналитичен доклад, озаглавен „Преструктурирането на Вътрешна Азия”, акцентиращ върху развитието на комуникациите в постсъветска Централна Азия и прилежащите и територии, като почти единствена възможност за осъществяване на политическите, икономически и социални промени, способни да сложат край на географската изолация на региона, съдействаща, на свой ред, за запазването на социално-икономическата изостаналост и неефективните политически режими. През следващите години, водещите американски стратези реализираха още няколко сериозни разработки по темата, като сред тях специално внимание заслужава анализът на Фредерик Стар (публикуван, през 2005, от Университета Джон Хопкинс), в който Афганистан се разглежда като „ядро” на макрорегиона „Голяма Централна Азия”, около който, според автора, следва да се гради и цялата регионална геополитика. Идеята за „Голяма Централна Азия” претендира да се превърне в концептуално-идеологическа обосновка на американската политика в региона и, в същото време, е логично продължение на предишната политическа линия на Вашингтон.

Редица стъпки, предприети от американската държавна администрация оттогава насам (т.е. след 2005) сочат, че основните елементи на предложената от Стар стратегия, действително са били възприети от САЩ.

Така, преди малко повече от година, непосредствено след преговорите си с един от известните афганистанско-пакистански религиозни водачи Фазъл ур-Рахман, помощникът на американския държавен секретар за Централна и Южна Азия Ричард Баучър описа доста ясно, как администрацията на САЩ вижда „стабилната и демократична Централна Азия”. Според него, в бъдеще този регион ще става все по-свързан с Южна Азия, за сметка на сегашните си тесни връзки с Русия. В тази връзка, Баучър посочи, че: „Интересите на централноазиатските държави изискват създаването на нови комуникационни и други връзки с Юга, допълващи вече съществуващите със Севера. Целта ни е да помогнем за съживяването на старите връзки между Южна и Централна Азия и да съдействаме за създаването на нови връзки в сферите на търговията, транспорта, демокрацията, енергетиката и комуникациите”.

Междувременно, събитията от миналата 2008, демонстрираха нагледно, как САЩ, използвайки НАТО, като основен инструмент, последователно, умело и целенасочено реализират задачите си в региона. Неслучайно с Централна Азия са ангажирани най-добрите (без преувеличение) американски стратези и геополитици: достатъчно е да споменем архитекта на балканската политика на САЩ, а днес специален пратеник на САЩ в Афганистан и Пакистан, Ричард Холбрук. Американските действия в региона се отличават с динамизъм и стремеж за оперативно коригиране на приоритетите, без това да променя дългосрочните стратегически интереси на Вашингтон. Така, неотдавнашното изявление на Барак Обама (от края на март 2009), че има план за постепенното изтегляне на американските войски от Афганистан, на пръв поглед, противоречи на предишните му декларации, че западните воени сили ще останат още дълго в тази страна. То би могло да създаде у страничния наблюдател усещането, че САЩ нямат цялостна стратегия за региона и затова за склонни да се хвърлят от една крайност в друга. Само че, ако наистина беше така, в Афганистан просто нямаше да се случва това, на което сме свидетели. От 2004 насам, американците осъществяват мащабна строителна дейност в районите около летищата „Шинданд” и „Баграм”, чиято писта е дълга 3500 м и може да приема големи транспортни лайнери и стратегически бомбардировачи В-52. Изграждат се многобройни наземни и подземни съоръжения, позволяващи да се предполага, че става дума за създаването на мощни военни бази, разполагащи с цели подземни градове, като една от основните цели на американското (и това на НАТО) присъствие в Афганистан. Както е известно, навремето летищата „Шинданд” и „Баграм” бяха бази на съветските военновъздушни сили, а днес са се превърнали в универсални авиационни бази на НАТО, оборудвани със системи за въздушно и космическо проследяване, позволяващи да се контролира авионавигационното пространство на практическа цяла Евразия. Наред със станциите за контрол на въздушното пространство в Централна Азия, Каспийския регион, Кавказ, Източна и Централна Европа, в рамките на програмите на НАТО „Авиокосмическа инициатива”, „Нов Северен маршрут”, „Каспийски страж” и други, беше завършено създаването на единен мегакоридор за управление на въздушното движение и контрол на въздушното пространство, от Европа до Китай. И макар че някои от американските бази, в рамките на този „коридор” (като например „Термез”, в Узбекистан, и „Манас”, в Киргизстан), официално са само транспортни летища, няма никакъв проблем, при необходимост, там да бъдат разположени и бойни самолети. Тоест, на практика, Централна Азия вече е „усвоена” от военната машина на НАТО (т.е. на САЩ) и се е превърнала в „южното звено” на мрежата от бази на пакта, обкръжаваща днес Русия.

Основните цели на американската геополитика в Централна Азия са установяването на контрол върху енергийните ресурси на региона и затрудняване достъпа до тях на Русия и Китай, както и създаване на ситуация на „управляем хаос”, използвайки за целта реално съществуващият в тази част на света конфликтен потенциал (да не забравяме, че през ХІХ век границата между Руската и Китайската империи разделя районите, традиционно населени с казахи, киргизи, уйгури и т.н., и въпреки последвалите няколко масови преселвания, въпросът за „разделените народи” продължава да е актуален). Затова, преди да продължа да анализирам измеренията на новата „Голяма игра” в Централна Азия, се налага да се спра по-подробно на някои от съществуващите в региона сериозни проблеми.

Граничните спорове в Централна Азия

Както е известно, през пролетта на 2009 се изостриха граничните проблеми между Таджикистан, Узбекистан и Киргизстан, смятани за държавите с най-висок конфликтен потенциал в региона. Трудностите с делимитирането на границите в този триъгълник са свързани с редица исторически, етнически и чисто географски проблеми. Планинският релеф на местността, смесването на различните етнически общности (водещо до това, че значителна част от „титулния” етнос на една държава се оказва на територията на някоя от съседните) и липсата, още от съветско време, на общопризнати междудържавни граници, превръщат много гранични участъци в спорни.

Така, през април и май 2009, основна „гореща точка” по таджикско-узбекската граница стана селището Турукшурнаво в Пенджикентския район на Согдийската област в Таджикистан. Повечето от неговите 200 жители са етнически узбеки и граждани на Узбекистан. Подобна ситуация е нещо нормално в граничните зони, тъй като узбекистанското гражданство е по-атрактивно за местните жители. През последните години обаче, таджикистанските власти, опитвайки се „да въведат ред на границата”, започнаха да принуждават местните узбеки да приемат таджикско гражданство. Така, в края на април, въпросното гранично селище се оказа блокирано от таджикистански военни и милиционери, а жителите му бяха изправени пред избора, или да получат таджикско гражданство, или да се преселят в Узбекистан.

Впрочем, това съвсем не е първия подобен случай в граничните с Узбекистан райони на Таджикистан. В края на 2007, таджикистанските власти започнаха да притискат живеещите в граничните райони на Согдийска област узбеки да приемат таджикско гражданство, заплашвайки ги с конфискация на имуществото и насилствена депортация. Насилственото преселване на узбекското население във вътрешните райони на Таджикистан се практикува най-вече в районите на Шартуз и Турсунзаде (отново в Согдийска област), мнозинството от чието население са етнически узбеки.

В същото време, фактите сочат, че първите „етнически прочиствания” в граничните зони между двете държави са предприети от Узбекистан. Стремейки се да не допуснат нови инциденти, свързани с проникването на въоръжени групи на т.нар. Ислямско движение на Узбекистан, от територията на Таджикистан (имали място през 1999-2000), узбекистанските власти наредиха минирането на границите и преселването във вътрешните райони на живеещите тук етнически таджики. Така, през 2000, над пет хиляди етнически таджики бяха принудени да напуснат селищата си по границата (които след това бяха унищожени от узбекистанската авиация) и да се преселят в пустинните зони на Шарабадски район в Узбекистан.

През април 2009 пък, възникна конфликта ситуация и в разположеното на границата между Джалалабадска област на Киргизстан и Андиджанска област на Узбекистан селище Чек, което, на практика, е разделено на две от граничната линия между двете държави. И тук, макар че са етнически узбеки, местните жители имат киргизко гражданство. Що се отнася до непосредствения повод за конфликта, това бе появата на узбекски милиционери в киргизката част на селището, довела до размяната на остри ноти между външните министерства на двете постсъветски републики.

Разбира се, Чек и Турукшурнаво съвсем не са единствените „горещи точки” по границите на Киргизстан, Узбекистан и Таджикистан. Все още не е решен проблемът с анклавите, засягащ едновременно интересите и на трите държави. Така, в Киргизстан има два големи узбекски анклави – Сох и Шахимардан, където живеят между 40 и 50 хил. души, а в Узбекистан се намира чисто киргизкото село Барак с население от 600 души. Напълно отрязани от „метрополията”, жителите на тези селища изпитват постоянни проблеми с пресичането на границата, функционирането на инфраструктурата, икономиката и социалната сфера. В Баткенска област на Киргизстан се намира таджикският анклав Ворух, който обаче,            административно, е част от Исфаринския район на таджикистанската Согдийска област. На територия с площ 130 хил. кв. км, живеят около 20 хил. души, 95% от които са таджики, а 5% - киргизи. От 80-те години на миналия век насам,  Баткенският район на Таджикистан е зона на постоянни конфликти между киргизи и таджики, в чиято основа е нарастващото аграрно пренаселване, както и споровете за обработваема земя и вода. Освен това, няколко села, повечето от чиито жители са граждани на Узбекистан, са разположени на територията на Согдийска област на Таджикистан.

Днес по-голямата част от границите между централноазиатските държави вече е делимитирана. Това се отнася и за 80% от границата между Киргизстан и Узбекистан. Въпреки това, последните събития в Чек и Турукшурнаво, където граничната линия се смята за вече делимитирана, показват, че това съвсем не е гаранция срещу възникването на нови териториални конфликти. На фона на нарастващото напрежение между отделните държави в Централна Азия, във връзка с използването на дефицитните водни ресурси на региона, опасността от прерастването на тези кофликти, от гранични в междудържави, силно се увеличава.

Централноазиатските измерения на глобалната криза

Според последния отчет на Световната банка (СБ), практически всички развиващи се страни в света са засегнати, повече или по-малко, от текущата икономическа криза. От 116 развиващи се държави, в 84 вече е налице значителен спад в икономическата активност. През 2009, за първи път от Втората световна война насам, световният БВП сериозно намаля. МВФ рисува още по-мрачна картина, като по негови оценки, световната икономическа система може да разчита на годишен ръст от само 1,5%, а повечето бедни държави ще се окажат на ръба на краха. Що се отнася до тези от Централна Азия, нещата ще зависят от това, доколко прагматично ще действат ръководствата им и как ще се развива интеграцията в региона, като цяло. Анализът на възможностите на централноазиатските държави да оцелеят в условията на кризата, следва да се основава не толкова на наличните валутни  и други резерви, колкото на зрелостта и адекватността на възприетите от тях икономически модели.

Туркменистан. За точен анализ на икономическата ситуация в Туркменистан липсва необходимата информация. Въпреки това, използвайки оскъдните данни, които от време на време се появяват в специализираните медии, можем да заключим, че кризата е ударила най-вече индустриалните предприятия, търсенето на чиято продукция рязко е спаднало. В същото време, за разлика от големите държави от региона – Узбекистан и Казахстан, тук никога не е имало голям вътрешен пазар, а балансът между търсене и предлагане няма чак такова значение. За местния икономически модел е характерна силната централизация на политическата власт, а демократичните ценности са в зародиш. Икономиката на Туркменистан, до голяма степен, зависи от средствата от износа на природен газ. Имайки предвид дългосрочния характер на споразуменията с руския „Газпром” трудно може да се очаква, че тази движеща сила на туркменистанската икономика може да бъде ерозирана съществено. В този смисъл, Туркменистан не се опасява нито от индустриална стагнация, нито от масова безработица – просто защото в тази страна липсва промишлена инфраструктура, т.е. няма и източник, който да генерира безработица. Освен това, тя е доказателство за това, как политиката на неутралитет и хлабава интеграция в рамките на ОНД понякога може да има и позитивни резултати.

Таджикистан. Това е една от най-бедните държави в региона и, дори когато икономическата ситуация беше далеч по-благоприятна от днешната, мнозина смятаха, че страната се движи по ръба на икономическата катастрофа. Това е свързано с хроничната енергийна криза, която се задълбочава от слабата инвестиционна привлекателност на таджикистанската икономика. Ако анализираме динамиката на чуждестранните инвестиции в региона, ще видим, че те са съсредоточени предимно в страните, богати на енергоносители, каквито са Казахстан и Узбекистан. В същото време, тези две страни притежават и най-богат потенциал в сферата на индустриалната инфраструктура, както и (което е естествено) нелош интелектуален потенциал. Таджикистан получи в наследство от съветското минало някои производствени активи (като например голям алуминиев завод и др.), но перманентната енергийна криза  и хроничната липса на свободни мощности си казаха своето. Чуждите инвеститори са наясно със ситуацията, затова не са особено склонни да развиват бизнес в тази страна. За тежкото положение на Таджикистан повлияха и някои външнополитически обстоятелства, като например фактЪТ, че заради географското си положение страната се оказва силно зависима от Узбекистан. В този смисъл, сложните взаимоотношения между лидерите на двете държави и нежеланието им за постигане на компромис, вредят повече на Таджикистан, отколкото на Узбекистан. В крайна сметка, Таджикистан, на практика, се оказа в изолация от постсъветското пространство, в резултат от което силно се затруднява търговията с партньорите му от ОНД и ЕврАзИО (Евроазиатската икономическа общност). В същото време Узбекистан пречи За излизането на страната от енергийната криза, което пък рязко намалява инвестиционният и потенциал. Така, Таджикистан се превърна в един основните доставчици на евтина работна ръка за Русия и Казахстан. Паричните преводи на таджикистанските „гастарбайтери” стимулират местния потребителски пазар, заемайки все по-значимо място в структурата на БВП. Днес обаче, когато кризата удари и по икономиките на държавите, използващи чуждестранна работна ръка, този „инструмент” също става неефективен. Според прогнозите на СБ, през 2009, паричните преводи на „гастарбайтерите” ще намалеят с 40-50%, затова за Душанбе ще бъде изключително трудно да се справи с кризата. В същото време, има известна вероятност Русия, Казахастан и дори Узбекистан да вземат някакви мерки в подкрепа на Таджикистан, просто защото би трябвало да са наясно, че дестабилизацията на страната е в разрез с интересите на региона, като цяло.

Киргизстан. Това е другата много бедна държава от Централна Азия, нуждаеща се от външна подкрепа. Като сред причините за тежкото и положение е не само липсата на запаси от енергоносители, но и погрешната политика на предишния президент Аскар Акаев, който беше решил че страната му е в състояние да понесе планираните от него радикални икономически реформи (чиято радикалност се оказа правопропорционална на растящата обществена дестабилизация). Днес, Киргизстан жъне плодовете на тази политика: обществото е потиснато и лишено от ясни ориентири за бъдещето, на всичкото отгоре в страната липсва политическа сила, способна да го консолидира. Прибързаното присъединяване към Световната търговска организация (СТО) на една от най-бедните страни в света, доведе до разрушаването на нейната инфраструктура и Киргизстан изгуби почти всичко, наследено от съветските времена. На практика, тази страна все повече се превръща в суровинен придатък на Китай. Достъпът до евтините китайски, турски и други стоки, вместо да стимулира националната икономика, доведе до икономическа несамостоятелност, нарастваща външна зависимост и загуба на част от националния суверенитет. Всичко това, естествено, стимулира масовата трудова миграция в чужбина и, в частност, в съседен Казахстан. Днес бившата казахстанска столица Алмати и областта около нея са се превърнали в „Мека” за киргизките „гастарбайтери”, опитващи се да намерят по-добър живот. В същото време, чуждестранните инвеститори не виждат обекти за инвестиции в една страна която (в резултат от отмяната на всички протекционистки мерки, съгласно изискванията на СТО) се е превърнала голям източен „битпазар”, доминиран от китайци и турци. На свой ред, държавата, заради необмислената данъчнА система и огромната корупция, не е в състояние да акумулира сериозни ресурси за бъдещо развитие. В същото време, макар да разполагат със сериозен хидропотенциал, Киргизстан и Таджикистан много трудно биха могли да го развият в сегашните условия.

Узбекистан. Поради сравнително слабото си интегриране в структурите на ОНД и ЕврАзИО, а чрез тях – и в световната икономика, тази страна вероятно ще усети най-слабо и последиците от глобалната криза. Хлабавата интеграция обаче, има както предимства, така и недостатъци. Предимствата са в това, че икономическата сфера продължава да се регулира стриктно от държавата. Впрочем, след началото на кризата в света е налице именно тази тенденция – държавата все по-сериозно да се ангажира с регулирането на икономиката. Проблемът е, че в Узбекистан това става по доста различен начин, в сравнение с Европа, например. Банковата сфера в страната е тотално зависима и подчинена на Централната банка, а бизнесът обслужва властта. В същото време, дейността и на банките, и на бизнеса е концентрирана само на вътрешния пазар, доколкото външните пазари отдавна са затворени за тях и то плътно. Така банките бяха лишени от възможността да вземат заеми от чужбина, а бизнесът просто изпълняваше натрапената му от властите роля на износител на слабо конкурентната продукция на узбекистанската икономика. Изключение донякъде представлява тази на автомобилния завод, създаден с участието на „Дженерал Мотърс” и южнокорейската „Деу” в Асака (Андиджанска област), която се изнася на дъмпингови цени в Русия, в резултат от което автомобилите местно производство струват по-скъпо в Узбекистан, отколкото в чужбина. Разбира се, остават природният газ, който се изнася в Европа, с посредничеството на руския „Газпром”, а също памукът и металите, които биха могли да осигурят необходимите ресурси за модернизация на узбекската икономика. Във всеки случай, прогнозите сочат, че в тази страна кризата едва ли ще доведе до сериозни социални сътресения.

В същото време, фактът че изолираните икономики на Туркменистан и Узбекистан няма да пострадат много от кризата, съвсем не означава, че тя ще ги заобиколи и ще удари само Таджикистан и Киргизстан. Ситуацията в централноазиатския регион е такава, че проблемите на всяка от държавите в него моментално се отразяват и върху съседите и: затова можем да очакваме усилване на миграцията от проблемите страни към онези, които се смятат за, повече или по-малко, „благополучни”. Ако пък последните опитат да се изолират от миграционните потоци, граничните им зони рискуват да се превърнат в перманентен източник на напрежение. Така, по отношение на Таджикистан, Киргизстан и Узбекистан, много сериозни опасения поражда ситуацията във Ферганската долина, която трите държави си поделят.

Казахстан. Икономическият модел на тази страна с основание се смяташе за най-успешния в региона, поне до началото на кризата. Икономическите свободи, в съчетание със сравнително либералната политическа „надстройка”, позволиха на Казахстан да привлече сериозни чуждестранни инвестиции, да модернизира финансовата система и да създаде нелош мениджмънт в обработвателната индустрия. За петрола и постъпленията от износа му е коментирано много, затова ще отбележа само, че въпросът за ефективността на използването на финансовите ресурси от износа на енергоносители е достатъчно сложен и суровинните ресурси могат да се окажат не само много сериозно предимство за Казахстан, но и фактор за ерозията на икономическата му мощ.

Още преди кризата, Казахстан се позиционира като регионален лидер, при това не само в политически, но и в икономическа план. С началото на кризата обаче, се очертаха и някои недостатъци на икономическия му модел: прекалено голямата зависимост от петролните постъпления и слабата диверсификация на икономиката. От друга страна обаче, слабостта на местната индустриална инфраструктура изигра и известна положителна роля в условията на кризата. Индустриалните предприятия и водещите промишлени производства в страната са сравнително малко, затова не могат да се очакват и масови уволнения на работници, които да доведат до нарастване на протестния потенциал в обществото. В същото време, въпреки колебанията в цените на световните пазари, петролът си остава изключително доходоносна суровина, чието търсене на външните пазари продължава да нараства. Като доста добра се очертава и пазарната конюнктура за казахстанската пшеница. Най-важният фактор за икономиката на страната обаче, може да се окаже съседният китайски пазар. Да не забравяме, че дори днес, т.е. в разгара на кризата, международните финансови организации фиксират ръст на икономическата активност в Китай. На свой ред, казахстанските власти твърдо са решени, независимо от кризата, да реализират амбициозните си магистрални и, особено, железопътни проекти в западната част на страната. Тоест, транзитът, от който съседен Китай силно се нуждае, може да се окаже спасението за казахстанската икономика.

Безалтернативната интеграция

Изолацията на централноазиатските държави една от друга и стремежът на всяка цена да се „затворят” в рамките на собствените си граници, опитвайки се да изградят ефективно работеща икономика само на територията на собствената държава е пагубна идея, която през последните години нанесе много сериозен ущърб на икономиката на региона, като цяло. Тя очевидно беше изгодна за определени кръгове от местните елити, но за населението на Централна Азия, както и за бизнеса, е изгодно налагането на друга схема, позволяваща постоянното движение на капитали, идеи, стоки и услуги между страните от региона. В същото време, мнозина политици започват да осъзнават, че не следва да залагат на външната подкрепа за развитието на интеграционните процеси в Централна Азия. За западните държави, регионът е интересен най-вече като алтернативен на Русия източник на енергоносители, а регионалната интеграция само би затруднила достъпа им до тях, да не говорим, че би оскъпила и самите енергоносители. В този смисъл, никой на Запад не е склонен да подкрепи практически създаването на „Обединена Централна Азия”, като единно икономическо пространство, а реториката на Вашингтон и Брюксел за необходимостта от интеграция на региона всъщност цели да стимулира изолирането му от Русия.

Истината е, че Западът може да предложи на държавите от Централна Азия технологии и финансови средства, от които те силно се нуждаят. На свой ред, Русия им предлага ресурси и интелектуален потенциал. На пръв поглед изглежда, че без пари и технологии, руските ресурси и интелект едва ли ще са от особена полза. Но само на пръв поглед. Защото природните ресурси на Русия са капитал от който са заинтересовани всички, без изключение, страни от Централна Азия. Да не говорим, че при осъществяването на адекватна индустриална стратегия, интелектуалният потенциал успешно може да се трансформира в „ноу-хау” и готови технологии. В същото време, от сметките не бива да се изключва и технологичният потенциал на Китай. В Централна Азия руснаците и китайците продължават да изпитват взаимно недоверие, но ситуацията може да се промени, ако Москва и Пекин, заедно с партньорите си от региона, съумеят на формулират съвместна стратегия за развитието на Централна Азия. Китай иска да диверсифицира източниците си на енергоносители, както и маршрутите на своя износ. Без това той просто не може да гарантира сигурността си, с което са съвсем наясно и в Пекин, и в Москва, и в централноазиатските столици. В края на краищата, Централна Азия (а и Русия) може да получи необходимите и финансови средства и технологии именно от Китай (а не от Запада). Китайските пари и технологии, заедно с руските ресурси и интелектуален потенциал, са в състояние да създадат безпрецедентен интеграционен вектор в целия евроазиатски регион, който да привлече още много страни. На свой ред, централноазиатските държави изглежда са на път окончателно да осъзнаят, че само регионалната интеграция може да им помогне успешно да преодолеят последиците от кризата. Опитите за изолиране в собствените граници само задълбочават проблемите на региона, като нестабилността в Киргизстан и Таджикистан може да се прехвърли и в съседните страни, ликвидирайки всички положителни резултати, постигнати от тях досега. Затова може да се очаква, че дори ако Русия и Китай не успеят да се споразумеят със страните от региона за осъществяването на мащабен интеграционен проект, в рамките на Евразия, последните най-вероятно ще се опитат да осъществят тази интеграция сами, пък макар и само в мащабите на Централна Азия. Като в нейните рамки всеки от участниците ще концентрира усилията си в онези сфери, където се чувства най-уверен. Стратегически обоснованата специализация и индустриалното коопериране ще помогнат на региона да преодолее по-лесно както настоящата, така и евентуални бъдещи кризи. В перспектива е възможно създаването на единно митническо пространство и дори на обща централноазиатска валута. В същото време, наднационалните икономически структури ще координират консолидацията и движението на капитала в онези направления, където те са най-необходими. Най-важното обаче е, че хипотетичната Обединена Централна Азия би се превърнала в самостоятелен субект на международното право, което рязко би повишило и инвестиционната и привлекателност. Тоест, става дума за формирането на ново регионално „Голямо пространство”, способно достатъчно бързо и адекватно да реагира на процесите, развиващи се в съвременния свят, включително на негативните, какъвто е и финансово-икономическата криза.

„Голямата игра” в Централна Азия едва сега започва

Междувременно, налице са достатъчно основания да се твърди, че новата „Голяма игра” в Централна Азия едва сега започва. Освен САЩ и Русия, активна политика в региона провеждат Китай, ЕС и, в по-малка степен, Иран и Турция. Фактът, че САЩ ще запазят известно военно присъствие във военновъздушната база Манас (Киргизстан) и ще продължат да я използват за обезпечаване на снабдяването на своите части в Афганистан, е доста болезнен удар по руските позиции в региона, особено след като преди това властите в Бишкек твърдо бяха декларирали намерението си да сложат край на американското военно присъствие в страната и дори получиха като награда за тази си стъпка безвъзмездна помощ от Москва, в размер на 150 млн. долара.

Впрочем, регионалната политика на Русия, която, след 11 септември 2001, санкционира американското присъствие в Централна Азия с цел „борбата срещу международния тероризъм и наркотрафика”, продължава да изглежда доста непоследователна. Междувременно, мащабите на наркотрафика в региона достигнаха невиждани размери, като след американската интервенция в Афганистан добивът на опиумен мак в тази страна е нараснал над 40 пъти (днес 92% от целия хероин в света има афганистански произход), като значителна част от него се прехвърля именно към държавите от Централна Азия и Русия. Що се отнася до проблема с „международния тероризъм”, той се използва по-скоро като инструмент за евентуално бъдеще преформатиране на политическото поле на държавите от региона. Така, полемизирайки с онези свои колеги, според които разпространението на ислямските фундаментализъм в страните от Централна Азия вече се е превърнало в много сериозна заплаха за тях, американският анализатор Саймън Сейбъл посочва, че „реална заплаха за стабилността и сигурността на Централноазиатския регион, включително и потенциални заплахи от страна на радикалния ислямизъм, ще възникнат едва на следващия преходен стадий, когато сегашните авторитарни режими бъдат заменени от нови „демократични” лидери”.

Сериозни въпроси са свързани и с американския транзит за частите на съюзниците в Афганистан, в чиято реализация (в качеството им на „междинни пунктове”) участват и редица централноазиатски държави. Така, твърденията, че този транзит включва изключително невоенни товари трудно се връзват с темповете, с които американците изграждат, на юг от река Пянджа (т.е. в Афганистан), свръхмодерна военна инфраструктура. Впрочем, след като Москва подписа съответното споразумение с НАТО, едва ли е учудващо, че и регионалните и съюзници от Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС) – Узбекистан и Таджикистан, също се споразумяха с американците за т.нар. „невоенен транзит”, при посещението на Ричард Баучър в тези две държави, през април 2009. По някои сведения, превозите вече са стартирали. Очевидно, САЩ са предложили нещо твърде съблазнително на двете централноазиатски държави. В тази връзка, да не забравяме, че Таджикистан (който, в културно-исторически план, е свързан с Иран и, освен това, има дълга граница с Афганистан), се разглежда като една от страните, където се планира да бъде разположена новата военна база на САЩ в Централна Азия. Консултациите за това започнаха още при предишната администрация на Джордж Буш-младши. Междувременно, при последната си визита в региона, помощникът на държавния секретар Ричард Баучър посети и Туркменистан, като срещите му в Ашхабад съвпаднаха по време с известно охлаждане в отношенията на тази страна с Москва, заради аварията по трасето на газопровода „Централна Азия-Център”. Между другото, газовият конфликт между Русия и Туркменистан, без съмнение, ще бъде използван и за реанимацията на проекта за газопровода Nabucco. Така, на 16 април, в присъствието на президента на Туркменистан Гурбангули Бердимухамедов, генералният директор на германската компания RWE AG Юрген Гросман и шефът на Държавната агенция за управление и използване на енергийните ресурси на страната Ягшигелди Какаев подписаха дългосрочно споразумение за транзита на туркменистански газ за Европа. Същия ден, помощникът на държавния секретар на САЩ за Южна и Централна Азия Ричард Баучър обяви в Ашхабад, че „американското правителство придава особено значение на развитието на многостранното сътрудничество с държавите от Централна Азия, а в отношенията му с Туркменистан е настъпил качествено нов етап”.

Както вече посочих по-горе, ключовата държава в региона е Казахстан, опитващ се да провежда мултивекторна външна политика, включително и в сферата на износа на енергоносители. Така, очакваното изкупуване, от страна на „Лукойл”, на дела на „Бритиш Петролеум” в Каспийския тръбопроводен консорциум, може да стимулира по-нататъшното развитие на този проект (планира се той да осигури транзита на до 65 млн. т петрол годишно), който съзнателно се бавеше през последните години, очевидно по политически мотиви. За реализацията на въпросната операция се изисква съгласието на управляващите в Казахстан, които едва ли биха препятствали действията на руския петролен гигант.

От друга страна обаче, през последните години САЩ се очертаха като един от основните търговски партньори на Казахстан. През първата половина на 2008, стокооборотът между двете страни е надхвърлил 1,1 млрд. долара. При посещението си в Астана, през октомври 2008, тогавашният държавен секретар Кондолиза Райс подчерта, че Казахстан е една от „осите” на американската политика в Централна Азия, в период на нарастващи предизвикателства в сферата на сигурността в огромния район от Грузия до Афганистан. Разширява се и военното сътрудничество между двете държави в акваторията на Каспийско море. Междувременно, Украйна също се опитва да провежда по-активна политика в постсъветското пространство, включително в Централна Азия. В тази връзка, някои експерти посочват, че за да провежда ефективна политика в западна посока, Казахстан се нуждае от стратегически партньори в Източна Европа (между другото, на различни официални срещи, казахстанската страна неведнъж отправяше завоалирани оферти в този дух и към България, но те бяха игнорирани от българското ръководство). При наличието на благоприятна политическа конюнктура, в такъв стратегически партньор би могла да се превърне именно Украйна.

Нарастващият интерес към Казахстан (една страна с площ от 3 млн. кв. км, което я поставя на девето място сред най-големите в света), до голяма степен, е обусловен и от ролята му като комуникационно звено, свързващо Китай с държавите от Централна Азия и Средния Изток. Както е известно, китайците вече получават петрол от Казахстан по тръбопровода Атасу-Алашанкоу. Капацитетът му засега не е голям (около 10 млн. т годишно), но скоро в експлоатация ще бъде въведен вторият етап от тръбопровода, което ще позволи този капацитет да се утрои. В същото време, съществуващият Евразийски транспортен коридор, свързващ Синцзян-Уйгурския автономен район на Китай с Казахстан, може да бъде допълнен с нова магистрала, която ще свърже Китай с Узбекистан, през Киргизстан.

В рамките на новата „Голяма игра” в Централна Азия, едва ли са случайни многобройните спекулации на редица авторитетни западни и руски медии за евентуалното дистанциране (а може би и официално напускане) на Узбекистан от ОДКС. Наистина, в Ташкент поясняват, че отсъствието на узбекистански представители на последната среща на външните министри на държавите от ОДКС в Ереван (април 2009) е свързано изключително с причини от организационен характер, както и че членството на страната в тази, доминирана от Русия, организация се оценява изцяло положително.

Междувременно, изострящите се противоречия между централноазиатските държави във връзка с разпределянето на оскъдните водни ресурси на региона съдържат достатъчно мощен конфликтен потенциал, още повече, че отделни представители на някои от тези държави вече призоваха за намесата на международните институции в решаването на този въпрос. Очевидно, сегашният формат за решаването на екологичните проблеми, в рамките на т.нар. Фондация за спасяването на Арал, не е в състояние да разреши всички спорни въпроси. Да не говорим, че освен изграждането на едни или други обекти, са налице и много други болезнени проблеми, някои от които анализирахме по-горе.

Въпросът за това, кои международни организации биха могли да изиграят стабилизираща или, напротив, деструктивна роля за решаването на регионалните проблеми, остава открит. Макар че, ако си припомним за прогресиращата парализа на основните структури на ООН, както и за разногласията, продължаващи да разтърсват Европейския съюз, можем да направим известни предположения в тази посока.

Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) включва всички, без Туркменистан, държави от региона, както и непосредствените им съседи и основни търговско-икономически партньори – Русия и Китай. Наблюдатели в ШОС са ключовите регионални играчи – Индия, Пакистан, Иран. Расте и заинтересоваността на тази организация от разрешаването на афганистанския въпрос. Логично е да се предположи, че това е свързано с осъзнаването на суровата реалност, а именно, че контролираният от САЩ Афганистан е идеалната „база” за дестабилизирането, както на отделни държави, така и на региона, като цяло. Разбира се, всяко негативно въздействие върху региона може да породи ответната реакция на съседните държави (например, на Иран или Китай), които разглеждат Централна Азия като зона на собствените си жизнени интереси. Всичко това само потвърждава необходимостта от създаването на стабилна система за колективна регионална сигурност и, обективно погледнато, именно ШОС се очертава като най-адекватния механизъм за изглаждане на противоречията и формулиране на взаимно приемливи и съгласувани решения.

В същото време обаче, форматът на взаимодействието в рамките на ШОС очевидно се нуждае от усъвършенстване. Икономическото сътрудничество между участниците в организацията продължава да се осъществява предимно на двустранна основа. Като основни приоритети в това отношение се очертават въпросите, свързани с доставките на енергоресурси, включително гарантиране сигурността на съответната инфраструктура. Интензификацията на икономическото сътрудничество обаче, едва ли ще бъде възможна без изграждането на обща политическа платформа, в чиито рамки да се посочат конкретните въпроси, по които би могло да се постигне съгласие между страните-участнички. Подписаните до този момент споразумения във военно-политическата сфера не гарантират съхраняването на стабилни съюзнически отношения в бъдеще. И, ако това не се промени, Централна Азия трябва да се готви за тежки времена.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.5 2020

списание Геополитика бр.5 2020 - Поръчай онлайн