23
Пет, Окт
5 New Articles

The Foreign Policy of the European Union by Stephаn Keukeleire & Jennifer MacNaughtan, 374 pp, Hampshire, New York: Palgrave Macmillan, 2008.

 

Само по себе си, заглавието на появилата се наскоро книга на Стефан Кьокеле (професор по европейска интеграция в Католическия университет на Лувен, Белгия) и Дженифър Макнайтън (съветник в Европейския парламент) „Външната политика на Европейския съюз” е доста спорно. Защото поне засега не се очертава консенсус по въпроса, дали може да се говори за някаква единна външна политика на ЕС. В този смисъл, монографията е по-скоро поредния опит за анализ на външнополитическото измерение на проекта за обединена Европа.

Самите автори на този анализ обаче, очевидно не изпитват никакви съмнения по отношение съществуването на пълноценна външна политика на Съюза. Според тях, на тази политика са присъщи известни ограничения, но пък и оценката за нея изисква въвеждането на критерии, различни от традиционно използваните при анализа на външната политика на една или друга държава. От аморфната сума на външните политики на държавите-членки на ЕС, през последните петнайсетина години, се очертава достатъчно целенасоченият курс на един субект със собствени интереси, инструменти и ресурси. И тъкмо на неговото съдържание и еволюция е посветена книгата на Кьокеле и Макнайтън.

В нея двамата автори си поставят сериозна теоретична задача – да предложат нов концептуален подход към анализа на външната политика, въобще. Те справедливо отбелязват, че анализите, посветени на ЕС, са откъснати от останалите направления в международните изследвания и се опитват, чрез книгата си, да помогнат за преодоляването на това разделение.

Външните връзки на ЕС

Представеният от авторите анализ на външните връзки на ЕС е всеобхватен и добре структуриран. В рамките на компактната първа глава, те разглеждат основните етапи на еволюцията и практическата реализация на идеите за външнополитическото сътрудничество в Западна Европа. Първите опити за външнополитическа интеграция са предприети още в самото начало на обединителните процеси – през 50-те години на миналия век (с. 41). Провалът им (който, според авторите, е закономерен) обуславя и спецификата на последващата международна дейност на ЕС, особено от организационна гледна точка. Така, външнополитическите действия и инициативи на Съюза се оформят ту като действия на Европейската общност („първият стълб” на ЕС, според Договора от Маастрихт), ту като Обща външна политика и политика за сигурност („вторият стълб”), ту като мерки за гарантиране на „вътрешната сигурност” на ЕС в сферите на миграцията, граничния контрол и реадмисията („третият стълб”). Всичко това създава усещането за раздвояване и „разстройване” на външнополитическите идентичност на ЕС, което самите автори определят като „институционална шизофрения” (с. 33). Според тях, корените на така създалата се ситуация могат да бъдат разбрани посредством по-внимателния анализ на трансформацията на западноевропейските интеграционни институции, която се извършва не в съответствие с някаква обща стратегия, а в резултат на постоянни пазарлъци, компромиси и взаимни отстъпки.

Сред последиците от този тип еволюция на ЕС е и налагането на толкова сложна и объркана система за вземане на решения, съществено отличаваща се от класическата система на националните държави. За ЕС е характерно наличието на голям брой участници от различен характер, подчиняващи се на различни процедури и включващи се в „играта” на различни стадии на процеса. В резултат от това, описанието на системата за вземане на решения в ЕС, по правило, се свежда до чисто правния анализ на учредителните договори. Тоест, изпуска се политическата страна на процеса. Не и в този случай обаче, защото в книгата на Кьокеле и Макнайтън процесът на подготовка, формулиране и реализация на решенията м ЕС се анализира достатъчно подробно. Всъщност, изключително сложната „механика” на взаимодействието между наднационалните институции и държавите, многобройните юридически и процедурни аспекти, както и реалната практика на тяхното прилагане, се разглеждат в детайли. Очевидно за това помага и практическият опит на авторите от работата им в белгийското Външно министерство, Европейската комисия и Европарламента, както и теоретичните изследвания на професор Кьокеле в Колежа на Европа (Брюж) и Католическия университет в Лувен.

Анализът на системата за вземане на решения в ЕС показва нейната сложност и, в същото време, нетрайността и. Приемането на Лисабонския договор може да доведе до много сериозната и реорганизация. Фактът, че въпреки ирландското вето напористото му прокарване не спря, дава основание да смятаме, че основните му постановки все пак ще влязат в сила. И авторите са се постарали да отразят промените, свързани с това. В същото време, самият момент на появата на книгата им – т.е. в „епохата на промени”, когато в европейските столици все още няма ясна визия за бъдещата система, не способства за кой знае колко дълбок анализ. Затова е много вероятно, след влизането в сила на Лисабонския договор, на авторите да се наложи да пишат наново съответните глави (например 3, 4 и 5).

Анализът на дейността на ЕС на международната сцена е свързан с множество концептуални трудности. На първо място, авторите правилно не свързват външната политика само с т.нар. „обща външна политика и политика за сигурност”, както го правят мнозина техни колеги. Подчертавайки съществения прогрес в развитието на „втория стълб” през последните десетилетия, те търсят външнополитическите елементи и в другите два „стълба” на ЕС. Така, обръщайки се към практиката на Европейската общност, Кьокеле и Макнайтън прокарват ясна граница между „външните връзки” (external relations) и „външната политика” (“foreign policy”), посочвайки, че „широката мрежа от отношения, които ЕС поддържа с всички държави и региони, сама по себе си, не може да се нарече външна политика на Съюза” (с. 199). Обратното, в хода на развитието на международните връзки на ЕС, външнополитическите му цели, редовно се сблъскват с целите на другите „общи политики” на ЕС (търговската политика и политиката на развитие). Като далеч не винаги тези сблъсъци са продуктивни. Оказва влияние приоритетът на икономическите интереси на държавите-членки пред по-широките политически задачи. Международната дейност, в рамките на „третия стълб”, още по-слабо е интегрирана във външната политика на ЕС. Което се потвърждава от анализа на целия комплекс на шенгенските споразумения.

Тоест, натрапва се изводът за нарастващото взаимно проникване и взаимна връзка на международната дейност на ЕС и общата външна политика и политика на сигурност на Съюза. Ефективността на външната политика на ЕС, като цяло, се определя от тясната им координация. Отличен пример за това са икономическите санкции, които са инструмент на „първия стълб”, но се прилагат въз основа на решения, взети в рамките на „втория” (с. 154, 203). Задълбочаването на това взаимно проникване и координация може да постави въпроса за тяхното съвместяване („първият” и „третият” стълб ще се слеят още преди това – с влизането в сила на Лисабонския договор). Иначе възниква опасност от конкуренция и несъгласуваност между институциите, олицетворяващи междудържавните и наднационалните интереси. Съществена стъпка в сближаването между двата стълба трябва да стане въвеждането (в съответствие с Лисабонския договор) на общо ръководство на външните връзки на ЕС и на общата външна политика и политика за сигурност, в лицето на Върховния представител по външната политика (който ще е и заместник-председател на Европейската комисия).

Анализът на външната политика на ЕС се усложнява допълнително от скоростта на нейната еволюция. Организационните и форми все още се изграждат. Интензивното развитие на външната политика на Съюза и, на първо място, трансформацията на Общата външна политика и политика за сигурност и Европейската политика за сигурност и отбрана е съпровожда с изпробването на различни инструменти. Непрекъснато се лансират нови инициативи, някои от които се отхвърлят почти веднага, а други съществено се модифицират с течение на времето. Всичко това обуславя неопределеността на съдържанието на външната политика, провеждана от ЕС, както и нееднозначните оценки за нея: от отричане на самия факт на съществуването и, до апология на нейната ефективност. В книгата си, авторите се опитват да избегнат тези две крайности.

Само през последното десетилетие, разцеплението сред европейците по повод интервенцията в Ирак (2003) и пасивността им по отношение на редица други кризи, се съчетават с участие в петнайсетина омиротворителни операции, активната роля на Съюза в създаването на Международния наказателен съд и приемането на Протокола от Киото, както и с ролята на ЕС като най-голям донор на международна помощ за развитие. В тази връзка Кьокеле и Макнайтън подчертават голямото значение на ценностите във външната политика на Съюза.

Анализът на основните елементи на външната политика на ЕС се допълва и с анализ на нейната реализация, особено чрез действията и програмите в регионите, представляващи най-голям интерес за Брюксел, както и сътрудничеството с международните организации и основните силови центрове. Мултивекторният и многоаспектен характер на политиката на ЕС, го утвърждават като все по-активен субект на световната политика.

В същото време, опитите на авторите да представят комплексна картина на външната политика на ЕС имат и своите недостатъци. Така, ограниченият обем на книгата ги принуждава да сведат анализа на отделните тематични и географски аспекти на международната активност на ЕС до формата на кратка справка. От което страдат и редица важни съдържателни моменти. Така, в раздела, посветен на енергетиката (с. 240-245) авторите не са сметнали за нужно да споменат за прословутата Енергийна харта на Съюза. А това е документ, който много активно се налага от ЕС на неговите съседи, като целта е формирането на изгоден за страните-членки правен режим, защитаващ най-вече правата на основните потребители на енергия. Не е ясно и, защо Кьокеле и Макнайтън свеждат външната енергийна политика на ЕС предимно до проекта „Набуко” и двустранния енергиен диалог, а не обръщат внимание на изключително важния многостранен аспект. В крайна сметка, по-широката цел на авторите – да формулират нов концептуален подход към анализа на външната политика „въобще”, до голяма степен, се губи в сложната проблематика на ЕС.

Структурна и конвенционална външна политика

Лансираното от тях понятие „структурна външна политика” характеризира „външната политика, която си поставя дългосрочни цели и се стреми да формира устойчиви политически, юридически, социално-икономически и ментални структури, както и структури на сигурността”. В неин противовес, „конвенционалната (т.е. традиционната, класическата) външна политика се ориентира най-вече към военната сигурност, кризите и конфликтите” (с. 25). Всъщност, според авторите, към конвенционалните действия се отнася всичко, което „обикновено” се смята за външна политика. С други думи, това са действията, целящи приспособяване към съществуващата международна среда, докато структурната външна политика цели конструирането на благоприятна международна среда.

Именно затова авторите и отделят най-голямо внимание, очевидно смятайки, че конвенционалната външна политика вече е достатъчно добре изучена. Структурната външна политика се характеризира с три ключови особености. На първо място, тя е много тясно свързана с конвенционалната. Без разрешаването на острата фаза на кризата, осигуряването на основните предпоставки за мира и сигурността, както и всички усилия за разпространяването на „отговорното управление”, налагането на демокрация и спазване на човешките права или пък подпомагането на икономическото развитие, ще се окажат безплодни. На второ място, ефективността и зависи от начина, по който тя се възприема в страните, спрямо които се реализира. Структурната външна политика може да бъде успешна, само когато субектът който я прокарва, се ползва с достатъчен авторитет. Накрая, структурната външна политика трябва да има комплексен характер. За да бъде действена, тя следва да е насочена към реформиране на всички сфери (политическа, икономическа, ментална и т.н.) на различни равнища (от личностно до глобално).

Според авторите, предложеният от тях дуалистичен модел позволява включването в анализа на онези аспекти на външната политика, които досега са оставали извън неговите рамки (с. 335). Европейският съюз е добър пример за това. Критиците на тезата за ЕС като самостоятелен субект на международните отношения, често се аргументират със слабостта на общата външна политика и политиката за сигурност, без обаче да вземат под внимание успешната политика на разширяване на Съюза. Концептуализацията и като структурна външна политика променя представата за съдържанието на външната политика на ЕС, като цяло.

На практика, структурните и конвенционалните аспекти на външната политика се преплитат толкова тясно, че разграничаването им изглежда проблематично. Дори в ЕС, където, на пръв поглед, структурната политика би трябвало да съответства на „първия стълб”, а конвенционалната – на „втория”, това разделение непрекъснато и навсякъде се размива и нарушава. Доказателство са действията на ЕС след като на власт в Палестина, през 2006, дойде движението ХАМАС. Първа реагира Европейската комисия, която спря изплащането на помощите за Палестина – т.е. един от инструментите на „първия стълб” беше употребен в рамките на конвенционалната външна политика. Едва по-късно, след като получи съответния мандат, в разрешаването на кризата се включи и Върховият представител на ЕС по общата външна политика и политиката за сигурност.

Не е чудно, че, с изключение на чисто теоретичните глави от книгата, лансираният в увода и модел се игнорира. При анализа на отделните тематични блокове в рамките на едни и същи раздели, се „смесват” отделни мероприятия с конвенционален и структурен характер. В други случаи, опитите за разграничаване на конвенционалните и структурните елементи в политиката на ЕС (например в раздела, посветен на тероризма) изглеждат малко изкуствени (с. 236-240). Доста по-отчетлива е концепцията на авторите при анализа на приоритетите в политиката на ЕС по конкретните географски направления, където те съумяват да прокарат достатъчно ясно разграничение между конвенционалния и структурния и елемент. Но само в отделни глави на книгата, Кьокеле и Макнайтън успяват да реализират потенциала на лансираната от тях самите теоретична схема.

Едновременно с това, формулирането на понятието „структурна външна политика” е важен сигнал. То донякъде съответства на понятието за „меката сила”, лансирано от харвардския професор Джоузеф Най, макар да не е тъждествено с него. Още по-близко е до провъзгласената през 2006 от тогавашния държавен секретар на САЩ Кондолиза Райс доктрина на „преобразуващата дипломация” (transformational diplomacy).

Теоретичните търсения в тази посока говорят за съзнателен стремеж на водещите държави в света да трансформират международната среда, според собствените си интереси. Към това всъщност се стреми и Европейският съюз.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

В края на юли, по време на прословутото си посещение в Украйна и Грузия, американският вицепрезидент Джоузеф Байдън публично разкритикува Кремъл, че „продължава да се придържа към остарелите представи от ХІХ век за сферите на влияние”. Както е известно, Байдън се появи в неспокойната „близка чужбина” на Русия само две седмици след като американският президент Обама направи знаковото си посещение в Москва, за да „презареди” отношенията между САЩ и Русия.

Без съмнение, визитата на Байдън беше подготване като нагледна и убедителна демонстрация на това, как правителството на Обама възнамерява да развива стратегическото взаимодействие на Съединените щати с Евразия. След като размени традиционните любезности с кремълския си колега Дмитрий Медведев, Обама запретна ръкави и започна да действа. Ако говорим открито, същността на достатъчно силния сигнал, подаден от Байдън, е, че сегашната американска администрация възнамерява активно да противодейства на руските претенции за ролята на доминираща сила в постсъветското пространство.

Байдън изключи възможността за „пазарлък” с Кремъл, както и признаването, под каквато и форма, на руските сфери на влияние. Той обяви ангажимента на администрацията на Обама да поддържа статута на Украйна като „неразделна част от Европа”, както и нейната евроатлантическа интеграция. След това, в интервю за „Уолстрийт Джърнъл”, Байдън описа в мрачни краски бъдещето на Русия и, на практика, подложи на съмнение самото и съществуване като държава. Руският външен министър Сергей Лавров реагира незабавно, отбелязвайки в интервю по една от руските телевизии, че се надява „администрацията на президента Обама да се съобразява с договореностите, постигнати в Москва. Смятаме, че опитите на някои хора от тази администрация да ни върнат назад към миналото, както го направи вицепрезидентът Джо Байдън, са изключение, а не правило”.

Връщане към „рейгънизма”?

Лавров добави, че „интервюта на Байдън в „Уолстрийт Джърнъл” сякаш повтаряше речите на водещи представители на предишната администрация на Джордж Буш”. В същото време, няма причина да се отнасяме към казаното от Байдън с пренебрежение, нито пък да се съмняваме в достоверността на думите му. Защото именно той първи заговори за „презареждането” в отношенията с Москва, като по този начин внуши сериозни надежди на руснаците. Неслучайно, мнозина изтълкуваха посещението на Обама в руската столица именно като формално начало на процеса на „презареждане”.

Сега обаче се оказва, че „презареждането” може да отхвърли американската политика спрямо Русия далеч назад, към 80-те години на миналия век, когато тогавашният президент Роналд Рейгън лансира триумфаторската си теза, че Русия (СССР) не може да си съперничи с Америка , имайки предвид изключително сериозните дефекти на икономическата и структура и демографските и проблеми, и затова колкото по-силен натиск бива оказван върху руската икономика, толкова по-склонна ще бъде Москва да се поддаде на американското влияние.

Американският аналитичен център Stratfor, известен с тесните си връзки в структурите на системата за сигурност на САЩ, формулира това по следния начин: голямата игра ще се заключава в „усилване на натиска върху руснаците, като оттам нататък всичко ще тръгне по естествен начин” (вж. статията на шефа на Stratfor Джордж Фридмън на стр. – б.р.).

Сред доказателствата за наличието на подобен координиран подход на Запада към Русия е и проектът на ЕС „Източно партньорство”, който официално беше лансиран през май 2009 в Прага. Географията му покрива Армения, Азербайджан, Грузия, Молдова, Беларус и Украйна, като целта е тези „стратегически важни” постсъветски държави да бъдат привлечени в сферата на влияние на Брюксел, посредством матрицата на икономическата помощ, либерализацията на търговията, инвестициите и облекчения визов режим. Разбира се, те няма да бъдат допуснати до членство в ЕС, но ефективно ще бъдат тласнати към ограничаване на отношенията си с Русия. Всъщност, чрез своя натиск, ЕС вече започна да ерозира тесните връзки на Москва с Беларус и Армения.

Друг непосредствен проблем пред Кремъл са резултатите от парламентарните избори в Молдова, в резултат от които проевропейските (т.е. прорумънските) опозиционни партии изместиха от властта последната управляваща в Европа комунистическа партия. Както е известно, през април Вашингтон и Брюксел подкрепиха неуспешната „цветна революция” в Молдова, стремейки се да сложат край на управлението на президента Владимир Воронин, подозиран в прекалени симпатии към Москва. Така, ЕС направи щедри обещания за икономическата интеграция на Молдова, принуждавайки Русия да вдигне залога и да обяви, през юни, че ще отпусне на бившата съветска република заем от 500 млн. долара. И в този момент се случи нещо сензационно – в играта внезапно се включи Китай, който през юни подписа споразумение с Молдова за предоставяне на заем от 1 млрд. долара, с доста изгодна лихва от 3% и 15-годишен срок на изплащане, с петгодишен гратисен период. Средствата ще минат през китайския строителен гигант Covec, доколкото споразумението предвижда осъществяването на мащабни мероприятия в такива сфери, като модернизацията на енергетиката, водоснабдяването, пречиствателните системи, селското стопанство и високотехнологичните производства.

Паказателно е, че Китай декларира готовност да „гарантира финансирането на всички проекти, които молдовската страна сметне за необходими и обосновани”, като това финансиране няма отношение към заема от 1 млрд. долара. На практика, Пекин демонстрира желание да финансира цялата молдовска икономика, чиито БВП се равнява на около 8 млрд. долара, а бюджетът и – само на половин милиард долара.

Без съмнение, тези действия на Китай имат подчертана геополитическа насоченост. В един, публикуван наскоро, интересен и доста ироничен коментар китайският „Жeнмин жибао” отбелязва, че „при администрацията на Обама значението и използването на понятието „кибер-дипломация” (cyber diplomacy) претърпя сериозни промени. Така, американските власти подстрекаваха вълненията в Иран, използвайки интернет-сайтове, като Twitter например, а държавният секретар Клинтън обясняваше, че именно в това е същността на „умната сила”, добавяйки, че подобни промени изискват САЩ да разширят самата концепция за дипломацията”.

Молдова е страна, по отношение на която Китай, исторически, винаги е бил по-скоро страничен наблюдател, отколкото активен играч. Това е първият голям скок на Пекин, през просторите на Централна Азия, към проблемните западни граници на Евразия. Всъщност, защо Молдова се оказва толкова важна държава? Пекин съзнава огромното геополитическо значение на интеграцията и със Запада. Ще мине още известно време, и Молдова ще стане член на Северноатлантическия алианс, а Черно море окончателно ще се превърне в „езеро на НАТО”. Така пактът ще си извоюва, на практика, неуязвими позиции и ще може безпрепятствено да стартира марша си към Кавказ, а след това и към Централна Азия – т.е. директно към китайските граници.

Това, което едва ли можем да си изясним напълно, е, каква точно е степента на взаимодействие между Москва и Пекин. Напоследък и двете страни подчертават укрепването на координацията помежду си във външнополитическата сфера. В съвместното заявление, публикувано след юнското посещение в Русия на китайския държавен глава Ху Цзинтао, специално се подчертава, че Пекин подкрепя Москва, относно ситуацията в Кавказ. Междувременно, все по-ясно се очертава и високото равнище на координацията на руските и китайските усилия в цялото постсъветско пространство.

Ислямистите и Великият път на коприната

И така, напълно е възможно, Москва да е предупредила Пекин за намерението си да създаде втора военна база на територията на Киргизстан, в района на Ош. Както е известно, тази страна е разположена в непосредствена близост до китайския район Синцзян и е важен транзитен маршрут за централноазиатските ислямистки „моджехидини”, базиращи се в Афганистан и Пакистан. Налице са очевидни признаци за възраждане на ислямистката активност в Централна Азия и Северен Кавказ. Китай много внимателни следи за последиците от тези събития и, как те биха могли да се отразят върху ситуацията в Синцзян. Макар че американските анализатори старателно се опитват да представят този нов ислямистки натиск в Централна Азия като резултат от пакистанските военни операции в граничните с Афганистан райони, които се използват за убежища от „моджехидините”, подобна теза поражда сериозни съмнения.

Китайските експерти посочват, че с намаляването на напрежението в отношенията между Пекин и Тайван, възможностите на американската намеса във вътрешните работи на Китай също силно са намалели, във връзка с което САЩ пренасочват вниманието си към западните китайски райони Синцзян и Тибет.

Налице е значителна стратегическа нееднозначност и неяснота по въпроса за това, коя е основната причина за новия подем на ислямистката активност в обширна част от територията, определяна като „слабините” на Русия и Китай. Буквално 48 часа след експлозията на насилие в Синцзян, китайският външен министър Ян Цзиечъ се обади по телефона на руския си колега, след което Москва изрази решителна подкрепа на китайските действия в населената с мюсюлмани провинция. На 10 юли последва сходно заявление на генералния секретар на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), одобряващо мерките, предприети „в рамките на закона” от Пекин за възстановяване „на спокойствието и нормалния живот” в Синцзян, след сблъсъците между уйгури и китайци. В декларацията на ШОС беше потвърдена решимостта „и занапред да се задълбочава практическото сътрудничеството в борбата с тероризма, сепаратизма, екстремизма и транснационалната организирана престъпност, в името на регионалната сигурност и стабилност”.

Междувременно, Китай за пореден път посочи, че регионалната сигурност на Централна и Южна Азия са тясно свързани. Коментирайки декларацията на ШОС, „Женмин жибао” подчертава, че тя „демонстрира, колко добре страните от ШОС разбират, че ситуацията в Синцзян може да окаже съществено влияние върху целия регион. Някои централноазиатски държави, като например Афганистан и Пакистан, също станаха жертва на тези сили на злото. Въпросните сили преминават границите и сеят насилие и терор, създавайки свои тренировъчни лагери. Вече са разкрити връзките между тях и скорошните безредици в столицата на Синцзян Урумчи. Борбата срещу тези сили на злото ще бъде от огромна полза за всички държави от Централна и Южна Азия, защото са налице доказателства, че те вредят не само на Синцзян, но и на региона, като цяло”.

Важно е и, че в друг свой коментар „Женмин жибао” остро напада американската политика, във връзка с безредиците в Синцзян, отбелязвайки, че „за китайците няма нищо ново в това, че САЩ тайно или открито раздухват недоволството по отношение на Китай. Възможно е, използването на двойни стандарти, съпоставяйки собствените си интереси с тези на останалите, да е обичайна тактика за Америка. Възможно е също, САЩ да преследват определена цел – гарантиране на собственото си неоспоримо и вечно превъзходство, чрез разделението и омаломощаването на останалите. От края на 80-те години насам, САЩ не крият намеренията си да разпалват враждата между китайци и уйгури, като подкрепят и прикриват сепаратистките сили. Вашингтон прави всичко възможно за да се окаже третата страна, която (както тайно се надяват американците) ще спечели най-много от този сблъсък”.

На този фон е разбираемо, че Китай подкрепи руската инициатива за провеждането, в края на юли, в столицата на Таджикистан Душанбе, на четиристранна среща по проблемите на сигурността, с участието на президентите на Русия, Пакистан, Афганистан и Таджикистан.  Тази руска стъпка беше своеобразно геополитическо предизвикателство към САЩ, които монополизираха разрешаването на конфликта в Афганистан, изтласкаха Русия от Хиндокуш, опитват се да провалят руско-китайското сближаване, в рамките на ШОС, по въпросите на регионалната сигурност в Централна Азия, активизират дипломатическите и политическите си усилия за да ерозират руските връзки с централноазиатските държави и разширяват влиянието и присъствието си в Пакистан, настойчиво тласкайки тази страна към участие в програмата за партньорство на НАТО.

Тонът на регионалната среща по сигурността в Душанбе бе даден от таджикистанския президент Емомали Рахмонов, заявил на пакистанския си колега Асиф Али Зардари, че разчита на тясното взаимодействие с Пакистан за ограничаване процеса на дестабилизация в Централна Азия. „Ние действително се придържаме към много сходни и близки позиции по тези въпроси и страните ни следва да действат координирано за преодоляването на това опасно явление” – подчерта в тази връзка Рахмонов.

Можем да предположим, че Китай също използва влиянието си върху Пакистан за да го насочи към задълбочаване на регионалното сътрудничество, вместо пасивно да съдейства на регионалната политика на САЩ. Зардари обаче, предпочете да не прави ясни заявления в Душанбе, ограничавайки се с обещанието „заедно да се борим с предизвикателствата на настоящия век”.

На свой ред, Русия направи на срещата в Душанбе предложение за регионално сътрудничество, предвиждащо продажбата на електроенергия от Сангудинската ВЕЦ в Таджикистан (в чието изграждане руснаците вложиха 500 млн. долара и държат 75% от акциите и) за нуждите на Афганистан и Пакистан. Може да изглежда парадоксално, но тази идея първоначално бе лансирана от САЩ, възнамеряващи с нейна помощ да укрепят стратегията си за създаването на т.нар. „Голяма Централна Азия” и разчитащи да изведат региона от руската и китайска сфери на влияние.

Руската „линия Мажино”

По същия начин и на същите основания можем да предположим, че Китай, макар да не е член на Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС), няма нищо против ръста на нейното военно присъствие в Централна Азия, като противовес на НАТО. След последните вълнения в Синцзян, Пекин е пряко заинтересован от руската идея за създаването на антитерористистичен център в Киргизстан и увеличаване на силите за бързо реагиране на ОДКС (т.нар. Колективни сили за бързо реагиране) в Централна Азия.

Китайците много внимателно следяха хода на последната неформална среща на държавните глави на страните от ОДКС, провела се  в киргизстанския град Чалпон-Ата в края на юли и началото на август. На нея, в частност, беше дискутирана борбата с религиозния екстремизъм и тероризма в зоната на отговорност на организацията. В навечерието на срещата беше постигнато принципно споразумение за създаването на руска военна база (под егидата на ОДКС) в град Ош.

На този фон, съвместните руско-китайски военни учения, под надслов „Мирна мисия - 2009”, провели се в края на юли, не могат да се смятат за просто повторение на двете предишни учения от 2005 и 2007. Наистина и трите бяха проведени в рамките на ШОС, но през 2009 те, на практика, се превърнаха в двустранно руско-китайско мероприятие, докато останалите страни-членки присъстваха само като наблюдатели.

Според генерал-майор Цян Лихуа от китайското Министерство на отбраната, тези учения „имат огромно значение”, тъй като силите на тероризма, сепаратизма и екстремизма „отново се надигат напоследък”. Той смята, че ученията не само укрепват регионалната сигурност, но и символизират „високото ниво на стратегическо и взаимно доверие” между Китай и Русия и са „голяма крачка на двете страни за развитие на прагматичното сътрудничество във военната сфера”.

Оценявайки резултатите от сътрудничеството между руската и китайската армии, Цян подчерта три неща.

На първо място, зачестяват срещите на най-високо равнище. За двете страни вече е нормално да провеждат, поне веднъж годишно, срещи между министрите на отбраната или началниците на генералните си щабове. Честите посещения на делегации на двете военни министерство и на висши военни ефективно съдействат за плавното развитие на двустранните отношения между армиите на Китай и Русия.

На второ място, вече е налице добре работещ механизъм за двустранни стратегически консултации. През 1997, китайските и руските военни създадоха механизъм за осъществяване на ежегодни консултации между двете страни, на ниво заместник началници на генералните щабове. До днес са проведени 12 кръга на тези стратегически консултации, съдействащи за развитие и укрепване на взаимното доверие и сътрудничество.

На трето място, военният обмен между двете страни придоби съвсем практически и прагматичен характер и редовно се осъществява между различните видове и родове войски, включително между инженерните войски, свързочните войски и картографските служби.

Генерал Цян смята, че с провеждането на ученията „Мирна мисия-2009”, „взаимното стратегическо доверие и прагматичното сътрудничество между армиите на двете държави преминава към качествено нов етап”.

Загрижеността на Китай от засилващата се активност на радикалните ислямисти в Централна Азия е очевидна и осезаема. „Терористите се опитват да си изградят убежища в Таджикистан, Узбекистан и Киргизстан, въпреки че продължават да пребивават най-вече на територията на Афганистан” – отбелязва в тази връзка таджикистанският вътрешен министър Абдураим Кахоров. Долината Рашт в памирските планини, където се събират терористите, се намира в непосредствена близост с афганистанската (и китайската) граница. В местните медии се появиха съобщения, че известният военен командир на таджикските ислямисти Мола Абдула, след десетгодишно отсъствие, се е върнал от лагерите си в Пакистан и Афганистан заедно с отряда си и сега се опитва да вербува нови „моджехидини” в долината Рашт. Различни източници пък твърдят, че съществуват тесни връзки между ислямските екстремисти от Узбекистан, Таджикистан, Киргизстан и китайската провинция Синцзян и терористите, действащи в района на руския Северен Кавказ. В тази връзка, президентът на Киргизстан Курманбек Бакиев подчертава, че „Ситуацията в Афганистан влияе не само върху тази в Киргизстан, но и върху цяла Централна Азия. Тези хора идват тук за да осъществяват терористични нападения”. Според него: „Освен това, тук присъстват сили, за които още нямаме достатъчно данни, но които са готови да осъществяват различни незаконни операции, като целта им е една: да дестабилизират централноазиатския регион”. В същото време, частите на НАТО в Афганистан за пореден път демонстрираха безпомощност и не съумяха да спрат придвижването на талибаните към таджикистанската граница.

И така, основният въпрос е, дали сегашното повишаване на напрежението в Централна Азия и Западен Китай е просто своеобразно „глухо ехо” на войната в Афганистан, или някой отново се опитва да повтори американските усилия от 80-те години на миналия век за финансиране и въоръжаване на бойците-моджехидини и използването на войнстващия радикален ислям, като геополитически инструмент в тогавашната съветска Централна Азия? Тъкмо поради това, издържаните в духа на „рейгънизма” изказвания на вицепрезидента Байдън, че руската икономика е в руини, че демографската криза е на път да съсипе страната и, че САЩ не бива да подценяват степента на своето влияние в Евразия, се възприемат толкова сериозно в Москва и Пекин. А смелата стъпка на Китай по отношение на Молдова показва, че той може да започне да разглежда постсъветското пространство като своя собствена „близка чужбина”.

Краят на Кимерика?

Нещата обаче опират до това, че зад всички тези действия прозират и много сериозни икономически интереси. Специалният пратеник на американския президент по енергийните въпроси в Евразия Ричард Морнингстар достатъчно открито заяви, през юли, пред Сенатската комисия по външни отношения, че успехите на Китай за получаване на достъп до енергийните ресурси на Каспийския регион и Централна Азия застрашават геополитическите интереси на САЩ.

В случая е особено показателно, че новата вълна на напрежение в Централна Азия (включително Синцзян), която се очакваше от руското разузнаване още от края на 2008, се надига по маршрута на газопровода, с дължина 7000 км, който трябва да свърже Туркменистан със Синцзян, през територията на Узбекистан, Киргизстан и Казахстан. Очаква се той да бъде въведен в експлоатация до края на 2009. Което, без съмнение, ще бъде исторически повратен пункт в геополитиката на целия регион.

Изключително популярният напоследък британски историк и икономист проф. Найл Фергюсън, определя т.нар. „Кимерика” (т.е. тезата, че Китай и САЩ, на практика, са се слели в една общност, формирайки единна икономическа система) като „нетраен брак”. В контекста на първия „стратегически и икономически диалог” между САЩ и Китай, провел се в края на юли във Вашингтон, Фергюсън прогнозира, че може да настъпи момент, в който Китай, вместо да продължи този „нещастен брак”, да реши „сам да си купи глобалната власт”.

Всъщност, факторите това да се случи са налице: темповете на натрупване в САЩ вървят нагоре, а китайският внос в Америка значително намалява. На китайците вече им е писнало от американските ценни книжа, тъй като цената на дългосрочните дългови книжа на хазната на САЩ може да падне драстично, което се отнася и до покупателната способност на долара (впрочем, може да се случи и едното и другото). И в двата случая, Китай ще загуби.

Затова Фергюсън предполага, че Пекин вече предприема стъпки за да прекрати „брака си с Америка”. В тази връзка, китайската кампания за закупуване на чуждестранни активи (например в Молдова), предпазливите опити за формиране на потребителско общество в Китай, нарастващият стремеж да се реализира идеята за създаването на резервна валута и „валутна кошница”, вместо долара – всичко това са признаци за неминуемия бракоразводен процес в „Кимерика”. Какви обаче, ще бъдат последиците от него за световната политика? Ето какво смята Фергюсън: „Представете си нова „студена война”, само че този път между две свръхдържави с еднакви икономики, което не би могло да се каже за предишната студена война, тъй като СССР винаги е бил много по-беден от САЩ. Или пък, ако предпочитате да търсите аналогии в по-далечната история, представете си повторение на британско-германската вражда от началото на ХХ век. При това Америка ще бъде в ролята на Великобритания, а Китай – на Германската империя. Всъщност, тази аналогия е по-добра, защото отчита факта, че високата степен на икономическа интеграция не трябва задължително да пречи за нарастването на стратегическото съперничество и, в крайна сметка, за възникването на конфликт”.

Разбира се, днес сме много далеч от открита война. Факторите, водещи до война, се формират бавно. В същото време обаче, движението на геополитическите тектонични плочи вече е факт и това движение само ще се ускорява в бъдеще. Очертаващият се край на „Кимерика” вече кара САЩ и Индия да търсят сближаване. В същото време, той дава възможност на Москва да укрепва връзките си с Пекин.

В променливия съвременен свят, „голямата политика” (т.е. тази, провеждана от великите сили) няма ясни правила, особено ако става дума за обърканите взаимоотношения в триъгълника САЩ – Русия - Китай. Едно нещо обаче, бихме могли да твърдим със сигурност – изместването на геополитическите тектонични плочи и възникващите, в резултат от него, прегрупиране на силите и промяна в съотношението между тях, много внимателно ще бъдат следени от такива, иначе доста различни, държави, като Индия и Бразилия, Иран и Северна Корея, Венецуела и Куба, Сирия и Судан.

* Авторът е индийски дипломат от кариерата, бил е посланик на страната си в Узбекистан и Турция

{rt}

От 80-те години на миналия век насам, както академичните среди така и аналитичната общност, занимаващи се с международните отношения и политическата теория, демонстрират нарастващ интерес към класическата геополитика. От една страна, в своите стратегически студии, редица водещи изследователи, като Колин Грей и Джофри Слоън във Великобритания, или Маккъбин Оуън и Френсис Симпа в САЩ, изрично посочват необходимостта от преоткриването на класическите автори. Те се опитват да докажат, че класическата геополитическа мисъл продължава да бъде изключително полезен инструмент за анализ на отношенията между големите и по-малки сили в епохата след края на студената война, както и, че географията си остава най-важния фактор в международните отношения, тъй като е „най-постоянния” и, в крайна сметка, „неизбежен”, въпреки фундаменталните промени във взаимоотношенията между човека и Земята, свързани с новите военни, транспортни и комуникационни технологии.

От друга страна, представителите на т.нар. „критична геополитика” (съвременно постмодернистко течение в англо-американската политическа география, чиито основател  е американският професор Джерард ОТол – б.р.) публикуваха множество задълбочени изследвания, които, наред с обективните биографични трудове, помагат на съвременните учени да разберат по-добре културните корени, предубежденията и теоретичните ограничения на класическата геополитика.

В същото време, както привържениците на „неокласическия”, така и тези на „критичния” подход към геополитиката, по правило, концентрират вниманието си върху трудовете на сър Халфорд Макиндер (Blouet 1987, 2004; Gray and Sloan 1999; Loughlin 1994; O’Tuathail 1996) и, в по-малка степен, към пренебрегваните доскоро геополитически тези на Алфред Маън (Sumida 1997, 1999). Като последица от това, днес теоретичните и аналитични изследвания на големия американски геополитик от холандски произход Никълъс Спикмън (1893-1943) си остават сравнително непознати и не са преосмислени в контекста на съвременните условия.

Въпреки че Спикмън традиционно се смята за един от най-значимите и влиятелни геополитически мислители, твърде често творчеството му се свежда до прословутата идея за „Римленда”, която се противопоставя на тезата на Макиндер, поставящ акцента върху стратегическото значение и роля на „Хартленда”. Освен това, в повечето статии и изследвания, посветени на класическата геополитика, идеите на Спикмън се разглеждат в светлината на прословутия труд на Макиндер за „географската ос на историята”. Затова в настоящата статия ще се опитам да представя на читателите цялото богатство на теоретичното наследство, оставено ни от Никълъс Спикмън, оригиналният характер на идеите му и неговата далновидност. Нещо повече, ще се опитам да покажа, макар и съвсем сбито, че дълбокият анализ на политическото и стратегическо значение на географията, който Спикмън прави, продължава и днес да представлява великолепно въведение към методологията на геополитиката.

„Другият Спикмън”

Именно във връзка с очертаните по-горе цели на настоящата статия, няма да акцентирам върху значението на идеята за „Римленда” в интелектуалното наследство на Спикмън. И тъй като би било очевидно некоректно да се пренебрегне огромното влияние на тази идея върху американското (и западното, като цяло) стратегическо мислене през втората половина на ХХ век, бих препоръчал на читателите да се обърнат към публикувания за първи път година след смъртта му (т.е. през 1944) фундаментален труд „Географията на мира”, както и към серията от изследвания, посветени на класическата геополитика, за да добият реална представа за значението на неговата най-известна геополитическа и стратегическа хипотеза. В тази връзка, не мога да не спомена новаторската статия на Майкъл Джераси, посветена на реалното и мнимо влияние на идеите на Макиндер и Спикмън върху американската „стратегия на сдържането” в годините на студената война (Gerace 1991).

Ранните геополитически трудове на Спикмън

И така, вместо върху тезата за „Римленда”, ще концентрирам вниманието си върху по-ранните геополитически трудове на Спикмън и най-вече върху две големи статии, които той публикува през 1938 и 1939, и които са озаглавени, съответно, „География и външна политика” и „Географските цели във външната политика”. В тези две есета, холандско-американският професор се стреми да даде собствен отговор на географско-политическия анализ на Фридрих Ратцел за условията, от които зависи мощта и величието на една държава. В по-общ план, двете знакови статии на Спикмън, могат да се приемат като англо-саксонския „островен” отговор на германската геополитика, в смисъл, че авторът се ангажира първоначално с анализа на т.нар. Kleingeopolitik (Wilkinson 1985), преди да се заеме с глобалните геостратегически съображения (Grossgeopolitik), което прави, през 1942, с книгата си „Американската стратегия и световната политика”.

Както е известно, англо-американските геополитици, и особено Хилфорд Макиндер, концентрират вниманието си предимно върху „глобалната геополитика”, чието въплъщение е и прословутият труд на Макиндер за „Географската ос на историята”. За разлика от нея, т.нар. Kleingeopolitik (т.е. „малката геополитика”) се занимава с анализ, на микро ниво, на географските основи на държавната мощ (Parker 1998). С други думи, държавата се разглежда като „аналитична единица”. Както е известно, в края на 30-те германската геополитическа наука преживява разцвет, най-вече благодарение дейността на Мюнхенската школа и нейното изключително популярно списание Die Zeitschrift fur Geopolitik. Спикмън усеща, че англоамериканската научна общност следва да отговори на тезите на германските автори, които му изглеждат прекалено повлияни от нацистката идеология, както и, че утвърждаването на разбирането за влиянието на политико-географските фактори върху държавната мощ и международните отношение се е превърнало в належаща задача на американските геополитици.

Географските основи на мощта

Макар че цитира множество геополитически трудове, публикувани в Германия, тезите, които Спикмън развива в есето си „География и външна политика”, са повлияни не толкова от тях, колкото от идеите на американския геополитик адмирал Алфред Маън. През 1890, Маън пише фундаменталния си труд „Влиянието на морската сила върху Историята, 1660-1783”, в която твърди, че географското положение, големината на територията, топографските особености и числеността на населението, наред с „характера на съответния народ” и на неговото управление, до голяма степен, обуславят потенциала на една или друга държава да се превърне в морска сила. В статията си, писана през 1938, Спикмън споделя теорията на Маън за географските основи на държавната мощ, посочвайки, че „факторите, определящи политиката на държавите, са много. Те са постоянни и временни, очевидни и скрити, като особено важни сред тях, освен географският фактор, са гъстотата на населението, икономическата структура на страната, етническата структура на народа, формата на управление и дори предразсъдъците, от които обикновено страдат външните министри” (Spykman 1938:28).

Критик на „географският детерминизъм”

Както става ясно от цитираното по-горе, Спикмън със сигурност не може да се причисли към „географските детерминисти”. Той действително определя географския фактор като най-важен, но не и като единствения важен фактор, влияещ върху международната политика и отношенията между силите. В тази връзка, Спикмън уточнява (Spykman 1938:30), че: „Географията на една страна е по-скоро материал, отколкото причина за нейната политика. В същото време обаче, географското положение на страната не може да се игнорира от онези, които формулират нейната политика. В това отношение, характеристиките на териториите са оказвали влияние върху тях в миналото и ще продължат да оказват такова влияние и в бъдеще”.

Историята

Подобно на всички останали сериозни геополитически анализатори, Спикмън търси обосновката на своя метод в историята, особено в по-далечната. Всички примери, които той дава в своите, писани през 1938 и 1939 фундаментални статии, са взети от историята, а не са просто плод на теоретични умозаключения. Подобно на адмирал Маън преди него, Спикмън посвещава значителна част от теоретичното си въведение към същността на геополитиката, на влиянието, което размерите на територията и нейното разположение оказват върху политическата и стратегическа история на държавата. Той уточнява, че „макар размерът на територията, сам по себе си, не гарантира мощта на държавата, означава наличието на потенциал за такава мощ”, доколкото геополитиката отчита влиянието не само не географския, а и на много други фактори (теза, широко възприета и от редица съвременни автори, като например Рендъл Колинс или Франсоа Тюал). Размерът на територията означава мощ дотолкова, доколкото „е еквивалентен на наличието на повече обработваема земя, т.е. и на по-голяма човешка маса, което пък обяснява, защо в миналото повечето големи континентални сили следват политика на териториална експанзия. След Индустриалната революция обаче, силата на държавата все повече започва да се идентифицира с нейната индустриална мощ. Така, природните ресурси и суровините, както и индустриалната организация, се превръщат в предпоставки за постигане на по-голяма мощ, без значение дали по суша или по море. Въпреки това, размерите на територията продължават да играят важна роля, в смисъл, че колкото по-голяма е територията на една държава, толкова по-голям е шансът тя да покрива различни климатични и топографски зони, което пък и осигурява повече и по-разнообразни ресурси и икономически възможности” (Spykman 1938:32).

Формата и топографията на територията

Размерът може максимално да бъде оползотворен, само ако върху територията се упражнява „ефективен централизиран контрол”, благодарение, най-вече на „ефективната комуникационна система от центъра към периферията” и „липсата или успешния баланс на центробежните сепаратистки сили”. Спикмън обаче посочва, че дори и за създаването на модерна и ефективна система от комуникации, географските особености са от ключово значение, тъй като формата и топографията на територията, до голяма степен, обуславят и комуникациите. Той посочва редица примери за стратегии, целящи преодоляването на естествените прегради и оптимално използване на териториалния потенциал, от древната, средновековната и новата история на Европа, но също и от тази на Америка или Азия (Spykman 1938:36). Спикмън подчертава, че от военно-стратегическа гледна точка, „размерът е от първостепенно значение, като елемент на отбраната, особено ако жизненоважните центрове на държавата са значително отдалечени от границите и”, давайки като пример организацията на руската отбрана при нашествието на Наполеон, както и други подобни случаи (Spykman 1938:32).

Двете свръхсили

Десетилетията, последвали годините, през които Спикмън пише своите трудове, потвърждават неговите тези. Така, през индустриално-технологичната ера на студената война, двете свръхдържави действително разполагат с много големи територии: САЩ и СССР, докато друга много голяма държава – Китай с бързи стъпки се доближава до този статут. От друга страна, сравнително малки държави, с голям индустриален потенциал, макар и да запазват позициите си на средно големи сили (Германия, Япония, Франция, Великобритания или Израел) със сигурност не могат да се конкурират с гигантите за световна доминация. Тоест, онова, което класиците на геополитиката доказват по отношение на аграрните държави, се оказва теоретически валидно и за политиката през целия ХХ век – с известни корекции, разбира се. Нещо повече, размерите, формата и топографските особености на съветската територия, за пореден път гарантират на Русия необходимата стратегическа дълбочина и отбранителна мощ по време на Втората световна война, обърквайки заложената в прословутия План Барбароса офанзивна стратегия на Третия Райх. В същото време, Спикмън показва как, когато към териториалните размери и ресурсите се добави и достатъчна технологична мощ, това може да гарантира на държавата (или на съюза от държави) статут на велика сила, предсказвайки още през 1938, че в рамките на следващия половин век конфедерацията от европейски държави би могла да се присъедини към „куадрумвирата от велики сили”, включващ САЩ, СССР, Китай и Индия. В това отношение, Спикмън се оказва смайващо точен, доказвайки способността си вижда далеч отвъд собственото си време.

Значението на географското положение

Може би най-интересната част от теоретичните геополитически постановки на Спикмън е онази, посветена на значението на географското положение за потенциалната мощ на държавата. „Разположението на една държава може да се опише от гледна точка на положението и в света, т.е. по отношение на континенталните маси и океаните на планетата, като цяло, или пък от гледна точка на регионалното и положение, т.е. по отношение на територията на други държави и непосредствено прилежащите и територии. Първото описание ще използва параметри като географска дължина и ширина, а също височина и отстояние от моретата, докато второто ще касае отношенията с околните зони, разстояния, комуникационни линии и природата на граничните територии” (Spykman 1938:40).

Геополитическата промяна

По-нататък, Спикмън анализира ключовото значение на геополитическата промяна, т.е. как през различните исторически периоди се е променяло мястото на определени зони или ресурси. В тази връзка той посочва, че „Едно пълно описание на географското положение на държавата следва да включва анализ на значението на отделните, свързани с това положение факти, тъй като, макар че самото географско положение не се променя, промяната на такива, свързани с него елементи, като средствата за комуникация, комуникационните маршрути, военната техника и световните силови центрове, изисква оценката на това положение да се направи, като съответната зона се разглежда едновременно по-отношение не само на географската, но и на историческата системи”.

Важността на една толкова значима постановка, трудно може да се подценява. Защото тя показва, колко неоснователни са често отправяните обвинения към класическата геополитика, че е подчинена на „географския детерминизъм” или пък, че просто е „остаряла и демодирана”. В същото време обаче, ни помага да преоткрием „другия” Спикмън, т.е. блестящият анализатор на географските основи на държавната мощ, чиито ключови тези далеч не се изчерпват само с прословутата „теория за Римленда”.

Северноатлантическият басейн

Анализът на Спикмън за относителното разположение на великите сили, през 1938, го води до заключението, че „днес Северният Атлантик е най-благоприятната зона, в която би могла да е разположена една държава”. За разлика от Макиндер, той е убеден, че географското положение дава именно на САЩ (разположени в Северния Атлантик), а не на Русия, решаващо стратегическо и икономическо предимство. Въпреки, че тезата на Макиндер за „Хартленда” (Mackinder 1904, 1919) си остава шедьовър на геополитическото мислене и въпреки че възходът на Москва и статутът и на свръхдържава, до голяма степен, е предвиден от него, британският геополитик очевидно недооценява (поне до 1943) силовият потенциал на САЩ и нарастващото значение на Северноатлантическия басейн (Mackinder 1943). В същото време, Спикмън пророкува и неизбежното повишаване значението на Тихия океан като ключов маршрут на световната търговия. Той е убеден, че макар докато Тихият океан действително се превърне в конкурент на Атлантическия ще измине много време, „относителната позиция” на двата океана ще се променя именно в негова полза (Spykman 1938:42).

Пророчествата на Спикмън

Като доказателство за способността на Спикмън да предвижда развитието на събиията, можем да цитираме някои епизоди, на които обръща внимание Дейвид Уилкинсън – един от малцината учени, който изследва ранните трудове на Спикмън и неговата биография. През 1942, т.е. през най-трудния период на Втората световна война, той публично декларира неконвенционалните си виждания за следвоенната американска дипломация. Спикмън например е убеден, че след бъдещия разгром на Германия и Япония, и двете държави следва да бъдат включени в доминиран от САЩ антисъветски алианс, тъй като в резултат от поражението им Москва би се сдобила с прекалено силни позиции в Евразия. Така, той предвижда края на съветско-западния съюз и формирането на Западен съюз, насочен срещу Москва, чиято централна ос е разположена именно в Северния Атлантик. Ще припомня, че Спикмън лансира подобна теза по време, когато антигерманската и антияпонска пропаганда е достигнала върха си в САЩ, а Вашингтон затвърждава съюза си със Съветите срещу Тристранния пакт (Williamson 1985:83-86). Разбира се, не всички предвиждания на Спикмън се превръщат в реалност. Така например, през 1942, той прогнозира, че след края на войната Великобритания ще бъде третата световна сила, наред със САЩ и СССР, както и, че Германия ще оцелее като световна сила, за сметка на Франция (Williamson 1985:85). Въпреки това обаче, списъкът на сбъдналите се пророчества на Спикмън си остава впечатляващ.

Териториалните ресурси и предимствата на геополитическото положение

Показателно е, че американският социолог Рендъл Колинс, който в края на 70-те лансира блестящата си геополитическа теория, с която предсказа резултата от студената война, също включва териториалните размери, количеството ресурси и географското положение сред основните геополитически фактори, определящи развитието на света (Collins 1981, 1986). И макар че никъде не цитира статията на Спикмън от 1938, той признава значението на класическата геополитика, поставяйки я в основите на използвания от самия него геополитически подход. За Колинс, териториалните ресурси и предимствата на геополитическото положение, представляват двете фундаментални геополитически предимства на световната сила, като според него с течение на времето значението им в това отношение само ще нараства. В ранното изложение на своята теория (виж Collins 1981), големият американски социолог посвещава почти цялата уводна част на анализа си на такива фактори, като размера на територията, формата, топографските особености и географското разположение на световните „хартленди”, разглеждайки ги по начин, сходен с този, използван от Спикмън през 1938.

Преоткривайки географията

Освен това, Спикмън отделя внимание на редица въпроси, превърнали се по-късно във водещи теми на т.нар. „агресивен реализъм” (основните му постановки са развити в книгата на чикагския професор Джон Миршаймър „Трагедията на великодържавната политика”, появила се през 2001 – б.р.), едно от теченията на неореализма в теорията на международните отношения, акцентиращо върху стремежа на великите сили към териториална експанзия и „максимизиране” на мощта, като средство за гарантиране на собствената сигурност (виж Mearsheimer 2001).

Акцентът, който Спикмън поставя върху географията, като най-определящ фактор в световната политика, контрастира с основните течения в съвременната теория на международните отношения. През последните десетина години обаче, в тази теория, и особено в „агресивния реализъм” и неокласическия реализъм, е налице повишен интерес именно към географския фактор (Mearsheimer 2001; Mouritzen and Wivel 2005). Влиянието на географската и екологичната среда върху човешката агресивност и експанзионизма бяха анализирани също от Брадли Тайър  в новаторското му изследване за еволюционизма и международните отношения (Thayer 2004). В резултат от всичко това, днес трудовете на Спикмън и особено „Американската стратегия и световната сила” позволяват да го смятаме за предтеча на съвременната еволюция в реалистичната теория за международните отношения.

Заключение

Както вече споменах, основната цел на този кратък анализ е да стимулира преосмислянето на ранните геополитически творби на Никълъс Спикмън и по-специално на програмните му статии от 1938-1939. След като Западът преоткри геополитиката през 70-те години на миналия век, Спикмън почти навсякъде е известен като автор на „идеята за Римленда”. Истината обаче е, че приносът му към геополитическия анализ съвсем не се изчерпва с нея. Интелектуалната му обвързаност с Макиндер, Маън и германската геополитическа школа, е впечатляваща и комплексна, също както и културното му формиране като конфликтолог, силно повлиян от трудовете на известния германски социолог Георг Зимел (1858-1918).

В една епоха, когато глобалното геополитическо противопоставяне продължава да се развива предимно в зоната на „Римленда” (Близкия изток,  Южна Азия и, с по-малка интензивност, Североизточна Азия), геополитическите трудове и идеите на Никълъс Спикмън заслужават внимателно да бъдат препрочетени, включително и онези от тях, които нямат нищо общо с теорията му за „Римленда”.

 

Литература:

  • Blouet, Brian (1987), Halford Mackinder: A Biography
  • Blouet, Brian (ed) (2004), Global Geostrategy: Mackinder and the Defence of the West
  • Collins, Randall (1982), Sociology since Midcentury,
  • Collins, Randall (1986), Weberian Sociological Theory
  • Gerace, Michael P. (1991), Between Mackinder and Spykman: Geopolitics, Containment, and After, in "Comparative Strategy", vol 10, pp. 347-364
  • Gray, Colin S., and Geoffrey Sloan (1999), Geopolitics: Geography and Strategy
  • Mackinder, Halford J. (1904), The Geographical Pivot of History
  • Mackinder, Halford J. (1919), Democratic Ideals and Reality
  • Mackinder, Halford J. (1943), The Round World and the Winning of Peace, in "Foreign Affairs", July 1943
  • Mahan, Alfred T. (1890), The Influence of Sea Power upon History 1660-1783
  • Mearsheimer, John (2001), The Tragedy of Great Power Politics
  • Mouritzen Hans, and Anders Wivel (2005), The Geopolitics of Euro-Atlantic Integration
  • O’Laughlin, John (1994), Dictionary of Geopolitics
  • O’Tuathail, Gearoid (1996), Critical Geopolitics: The Politics of Writing Global Space
  • Parker, Geoffrey (1998), Geopolitics: Past, Present, and Future
  • Spykman, Nicholas J. (1938), Geography and Foreign Policy I, in "American Political Science Review", n. 1, February 1938, pp. 28-50
  • Spykman, Nicholas J. (1939), Geographic Objectives of Foreign Policy I, in "American Political Science Review", n. 3, June 1939, pp. 391-340.
  • Spykman, Nicholas J. (1942), America’s Strategy and World Politics
  • Spykman, Nicholas J. (1944), The Geography of the Peace
  • Sumida, John (1997), Inventing Grand Strategy and Teaching Command
  • Sumida, John (1999), Alfred Thayer Mahan, Geopolitician, in Gray and Sloan (1999), pp. 39-63
  • Thayer, Bradley (2004), Darwin and International Relations
  • Williamson, David (1985), Spykman and Geopolitics, in Ciro E. Zoppo and Charles Zorgbibe (eds), On Geopolitics: Classical and Nuclear, NATO ASI Series, Martinus Nijhoff Publishers, pp. 77-130.

* Авторът е професор по геополитика в Римския университет „Ла Сапиенца”

{rt}

Само ако намерим у себе си достатъчно мъжество да обърнем внимание на това, което говорят фактите в пространството, ние, водени от данните при изучаването на границите и признавайки явната несъгласуваност между областите на разселване на германския народ и границите на германската държава, ще можем да приемем потискащото впечатление от този резултат на осакатяване и насилие, не като повод за отчаяние, а като стимул за работа.

Само ако предварително приемем като даденост, че през 1918 временно се лишихме от продължилото си над три века пространствено развитие, а в пространството, губейки 72 697 км2 родна земя и 2,65 млн. души население от отбраняваната област1, останахме без няколко ключови за нас културни ландшафти; че сега не можем да смятаме за защитени, от военно-географска гледна точка, нито целия ляв бряг на Рейн, върху площ от 31 313 км2, нито 50-километровата зона по десния бряг; че се лишихме и по крайбрежието от всякакво действено право на отбрана, в дълбочина 50 км навътре в страната, а на Изток и Юг се отказахме от осигуряването на защита с технически средства по цялата територия, разположена извън пределите на древния триъгълник Сенсбург-Кьонингсберг-Мариенбург, в Източна Прусия, и източно или южно от линията Кониц-Сюстрин-Бреслау-Бриг-Нейсе-Валденбург-Гьорлиц-Баутсен-Кьонингщайн-Хоф-Нойщат-Регенсбург-Донауешинген-Нойщат, в Шварцвалд; че само между Кюстрин и Елда и между Франкфурт и Егер остава стратегически лесно отделимо непълноценно образувание - прекрасна мишена за въздушни удари от страна на Европа – само тогава ще стъпим на основата на фактите. Освен всичко друго, това означава, че ни предстои да се изправим пред високоорганизирани и опасни за нас системи на гранични укрепени линии, намиращи се под чужда власт жп линии, интернационализирани водни пътища, пространствено чужди канали. Как това тежко бреме е легнало върху нашия народен и икономически механизъм – всичко това ще видим не през завесата на собствената си илюзия, която заслепява мнозина и въвежда в заблуда дейността на немските изпълнителни органи на чужда служба.

Някои от тези ограничения на движението далеч превъзхождат всичко, което, даже след краха от 1918-1919, можеше да се изисква от объркалия се народ. Такива са например, лишаването от самостоятелност на железопътните линии, през 1924, и отказът от отбрана на границите на всички земи североизточно от средното течение на Одер и южно от линията Бриг-Нейсе-Глац, през 1927, а също оголването, във военно-техническо отношение, на цялата област на разселване на баварците. В резултат, вражеските танкови корпуси могат, без да срещат съпротива, да се придвижват не само към Виена, Линц, Рац, Инсбрук, но и към Регенсбург, Щраубинг, Пасау, Мюнхен, Аугсбург, тоест нищо няма да попречи на чуждите държави да сложат ръка както върху Дунавската, така и върху Рейнската линия. Много ли са сега онези, които си дават сметка, колко е удобно да се обстрелват, от намиращите се на френска територия оръдия, Фрайбург и Карлсруе, а от италианска - Инсбрук (както впрочем и Цюрих, Берн и Хур).

Имайки предвид общата картина на немските граници, не може да не забележим противоположността между отчетливата, свързана и ограничена западна граница на германската народна и културна почва и езикова област, между относителното постоянство на западната езикова граница и силно начупената, простираща се през три издатини, подвижна източна граница на контактната метаморфоза с нейните, достигащи до Волга, разпръснати селища.2

Това, което се случва днес, изглежда твърде мрачно, оставяйки впечатление за всеобщо и едва ли преодолимо състояние на упадък, всекидневна загуба на културна, езикова и народна собственост, само отчасти попълваща се от свежи съзидателни усилия, чиято цел е връщането на онова, което в значителна степен е загубено поради мекушавостта на расата и е отишло в полза на чужд живот.

Ако разглеждаме мащабно линията на съвременните териториални граници на нашия народ, както са ги представили в трудовете си Фолц, Пенк и Льош, синтезирали изкуството на описанието с картографското изкуство, ще открием такова специфично разнообразие, служещо на народа ни (дори в разделеното на обособени части вътрешно пространство) като стимул за културно развитие и могъща съдба (Machtverhдngnis).

Дори само най-общият поглед върху контурите на нашата народна и културна почва, при резкия контраст между западните и източните типове нейни граници, показва опасността от напрегнатото ни положение в преходната област на Вътрешна Европа3 и непоносимостта от продължителното съществуване на сегашното положение. Такова впечатление прави даже само един поглед върху картата, ако той се открие пред духовния взор на народа ни.

В нито един от четирите подложени на сътресения региони от Стария свят, разположени между “морските и степните разбойници” (именно така безжалостно, но справедливо, ни учи да ги възприемаме британецът Макиндер от своите острови, намиращи се в сравнителна безопасност), ограниченият в своя провинциален кръгозор филистер4, чувстващ и себе си, и страната си щастливи, не представлява такава смъртна опасност за собствената си държава, както във Вътрешна Европа. Никъде не е толкова трудно да се събуди у подобен тип хора инстинкта на границите. При другите народи той се самовъзпламенява още при първите признаци на външнополитическа нестабилност, проявявайки се като неподправена чувствителност, даже ако опасността е отдалечена.

Ако успеем да накараме мнозинството от нашия народ, макар и мислено, да премине край съвременните граници на своята държана, той ще бъде поразен, виждайки, че всъщност твърде голяма част от родината му е съвършено лишено от всякаква възможност за въоръжена държавна защита.

Следователно, ние не можем, както много други големи народи на Земята, да се приспособим предимно към един или няколко типа предпочитани видове граници, като: сребърния морски пояс на Великобритания и Япония; мощните планински вериги на Хималаите, на север от индийското жизнено пространство; зоните на анойкумена - пустинният пояс и събиращите се планински хребети, както това е свойствено за китайската културна почва или за обширни части на Съветския съюз; опасаната с обрасли планини Бохемия, или на две трети защитеният от заблатени гори ареал на Полша. Ние трябва да се примирим едва ли не с всички видове граници, които се срещат в отредената ни зона след войната. Впрочем, преди войната също имахме всички видове граници. Сред тях имаше вододели в тропически острови (Нова Гвинея), устия на големи реки и речни басейни с терасирани гори и джунгли (Рувума и Кунене), пояс на заблатени гори (Камерун), вулканични масиви (Килиманджаро), тектоничните езера на Източна Африка, необичайно деформирани подстъпи към реки и морета (нос Каприви, Замбези, Конго), аномалии като изключително неблагоприятната в политико-географско отношение граница по Оранжевата река, ексклавът на залива Уолфиш-Бей. Към тях принадлежат и по-късно усвоените рубежи на морски и океански пространства, вулканската дъга на океански острови (Марианският архипелаг), атолови образувания (Jaluit) и коралови рифове като бариери. Неуморимият труд на старателни комисии по демаркация на границите фино отсякоха техните контури от първоначално едва набелязаните рубежи, т.е. от простите и открити линии на разделението между зони на интереси. Проявената при това географска изкусност е достойна за много по-признателно отношение, от това което има мнозинството от германския народ, пред засвидетелствания по такъв начин колонизаторски успех.

В крайграничната зона, обкръжаваща днес тази част от немската народна почва (467303 км2 Германия, 78000 км2 Австрия), която след войната все още остава макар и под частичен контрол на немската общност (3150000 км2 на Германска империя и 675000 км2 на държавата на Хабсбургите от 1914), има, като пограничен ландшафт, една рядко срещана незасегната територия – Каринтия. В този твърде единен природен ландшафт се различават както пограничност от ясно изразен източен тип (с разпръснати селища и изкуствено разчленени ландшафти), така и силно затворена пограничност от западен тип. За западния тип са характерни тези древни стени, пред които лежат отпадналите от тях части, или такива държавни образувания, нито едно от които вече не се намира в политическа близост с остатъците от Империята на германската нация. Такива са Нидерландия и Швейцария, по вина на Хабсбургите, които, при ликвидирането на Първата империя, поставиха над всичко само своя дом и фамилни интереси. Такива са Люксембург и Елзас/Лотарингия, този път заради Втората империя на Хохенцолерните, които не знаеха нито как да ги привлекат към своята сфера на влияние, нито пък как да ги удържат там.

Така се разделят, на рубежите на Каринтия, двата общоизвестни типа граници на немската народна почва – източният и западният (подобно нещо би било невъзможно на рубежите на Щирия, уви разрушена отвътре).

Ето защо предпочитаме да започнем своя кратък обзор на границите не с крайбрежието, а именно от това място на крайграничната зона. В противен случай, трябваше да се движим от оголените в хода на историческия процес граници на Северната провинция, на която при това е позволено да се разпорежда едва на 50 км навътре в своята земя, докато Каринтия задържа единствената трайна предвоенна граница на немската народна почва. Това стана възможно само благодарение естествената трайност на този незасегнат ландшафт в крайграничния организъм, която накара да гласуват за немска Каринтия даже нейните иноплеменни, но родствени в културно отношение, жители5,6.

Днес, на запад от мощния естествен и единен ландшафт на Каринтия, т.е. от рубежа, където все още се издига на първоначалното си място разбираната в истинския Ратцелов смисъл древна стена на първата Свещена Римска империя на германската нация (тъй като Венецианската държава, южно от Карнийските Алпи, никога не е била част от немската народна почва), чак до Ламанша и Северно море, в дълга редица се простират изпаднали от тази стена камъни с различна големина: подложената на насилия исконна земя, превърната в графство Тирол; неголемият, гравитиращ към Швейцария, феодален реликт Лихтенщайн; древните пазители на имперския проход Граубюнден, Вормс, Велтлин, Клеве; старинните кантони Берн, Фрайбург и толкова дълго съхранилият верността си към империята Базел; Савоя – също държава на прохода; Мемпелгард – пазител на Бургундските врати; Елзас – откъснатата част от естественото единство на Горнорейнската равнина; Лотарингия; смалилият се по обем Люксембург; старинните имперски епископства Мец, Тул7и Вердюн; пазителят на Маас - Лютих (Лиеж); така пламенно оспорваната Фландрия, както и Нидерландия. Това са граници, несъвпадащи с линиите на разделение между народи и раси, фактически преминаващи не по гребените на планинските хребети, а покрай естествените исторически отбранителни линии на планинските теснини. При това бяха принесени в жертва връзките между народите и правото на пбша по двете страни на планинския хребет. Същевременно, в Пустертал, където прокарването на границите по вододела би било в противоречие с италианските претенции, този принцип не беше спазен.

Когато изначално съществуващи неголеми държави по проходите и долините на Северните Алпи, като Верденфелс, Берхтесхаден или свързващото австрийската и баварската части на Баварското плато Архиепископство Залцбург, лежащи между Тирол и предалпийска Бавария, са погълнати, в качеството на алемано-алпийска граница,с политическо значение, все пак остават укрепеният рубеж Арлберг и проходът Монтавон-Пацнаун, между Тирол и Форарберг. При това, те остават такива, дори когато родственият преходен ландшафт на Алгойските Алпи отпада от връзките на западните и източните военни пътища, съединяващи ядрото на Австрия с Предна Австрия, Брейсгау и Зундгау. Тогава, от северната покрайнина на Лихтенщайн, през Боденското езеро, разсичайки старинното херцогство на алеманите по неговата естествена ос, от Констанс през Райхенау, до Базел сред родствените съседи се запазва рубеж, който изначално се формира от малки промеждутъци и първичната алпийска и и горнорейнска граница. Това е рубежът, изпитан по време на Швабската война8 , който се запазва до наши дни в своя старинен вид и в условията на добросъседство.

На извивката на Рейн при Базел, на завоя от горното планинско течение към Горен Рейн, от течение, използвано изключително за производство на енергия, към течение, използвано за транспортни цели, разширилият се оттук воден отток се устремява към своята велика и героична съдба. Тук се води борба между осъществяваната, чрез нападения, романската идея за голямата река като бариера и идеята за насилствено разрушения естествен рубеж между народите (Вогезката гора) – тази борба, която от времето на Юлий Цезар придава на границата по Рейн и Вогезите кървав и трагичен характер. А имено това, че Вогезите са оградно плато, климатична граница, горска зона с възможности за паша, с редуване на разноплеменни групи и езикови различия, би могло да ги направи една от очевидните естествени граници между големите жизнени пространства в тази част на света. Впрочем, този естествен рубеж е нарушен от два широки  прохода, през които става придвижването на народите: Бургундските врати и низината Цаберн9. Ширината им (около десетина километра) значително отстъпва на разделителната сила на планинската верига, простираща се над 260 км. Битш10, с неговата отчетлива граница, образувана от пъстри пясъчници, наред с разделението гора-планина, е типичен рубеж между области, представляващи добра природна защита за вътрешната граница, която, минавайки между Елзас и Лотарингия, убедително показа способността си дълго време да служи като разделителна сила. Но това не е граница на велика държава. На северозапад от този рубеж, през разделителните зони, днес вървят три големи ивици на преселване срещу горните течения на Мозел, Маас и Сома, върху които, като цяло, се стоварва атаката на франките. Нейна следа е откатът на народната вълна, по-голямата част от която е погълната от ландшафтите-резервати на западната и алпийската раси, които и тук оставят след себе си изпаднали камъни. Техният най-важен венец от крепости, предателски отстъпени на Франция от протестантските немски князе, са епископствата Мец, Тул и Вердюн – някога опора на империята по линията Мозел-Маас-Ригел. Заслужава още да се спомене силната естествена граница Коленвалд (Ардените), която дълго време формира разделителната зона между фламанци и валонци. След това, чрез мрежа от канали, някога напълно долнонемски, свързващи с морето градове като Гент и Брюж, тя достига Северно море.

И ето ние сме на крайбрежието, отделящо с бреговата си линия непригодната за връзки част от Северно море в Немския (Хелголандски) залив, от подходящото за целта, но малко удобно за отбрана, балтийско крайбрежие на полуостров Ютланд. На полуострова виждаме две противоборстващи си речни граници – река Айдер и река Кьонигсау. Като граница между две значително различаващи се брегови образувания, са използвани и дълбоко врязаните в сушата фиорди, на изток, и разпръснатите крайбрежни островчета, в плитчините на западната страна. Да се обърнем сега към грубите сметки, без съпровождащи пояснения, и нека цифрите да говорят, така както на друго място го правят изпадналите  камъни:

Най-кратката права линия, км

Излаз към морето при империята Хохенщауфените

- около 5100

Намиращ се под немски контрол излаз към Северно море при разцвета на Ханзата

- около 3700

Контролираният от Германския съюз излаз към морето до неговата ликвидация

- около 2400

Дължина на бреговата линия на Германия в периода на световната война (без колониите) – 330+1025 (Северно и Балтийско море)

- около 1355

Дължина на бреговата линия на Австрия в Адриатика, в периода на Световната война

- около 750

Излаз към морето на политически удържаната немска народна почва след Световната война –  300+820

- около 1120

Крайбрежие на града-държава Данциг (Гданск) с полско външнополитическо представителство

- около 55

 

Хелголанд, след ликвидирането на военните му съоръжения, е оставен на бавно, но сигурно и неудържимо, разрушение от морето. Каналът Норд-Остзее (Килският канал) е демилитаризиран и беззащитен, също както и бреговият ландшафт, на разстояние 50 км навътре в територията на страната.

Такъв е безмълвния език на крайбрежието, тази част на немския народен организъм, чийто угасващ живот е нагледно представен, още през 1901, на една карта, публикувана в „Petermanns Mittelungen”. Към приведените данни ще добавим изкуственото отстраняване от управлението на реките Рейн, Елба, Одер и Дунав на тези, на които принадлежат прилежащите към тези райони земи, а също пълната загуба на Висла и Мемел (Неман).

И устието на Висла, и Мемел, и остатъците от немските позиции  в Латвия, Курландия11и Естония вероятно биха могли да се разглеждат (подобно на явленията по западната граница, като изпаднали  камъни, ако в действителност не бяха превърнати в предни постове на чужд растеж. Данциг трябваше, така или иначе, да се изплъзне в ръцете на Полша. Мемел (Клайпеда), заради предателството на Лигата на Нациите, е предаден на литовците като оскъдна компенсация за Вилнюс. Много повече приличаше на такава отломка от предишното държавно здание принадлежността към най-старата и почтена колония Източна Прусия, възникнала в хода на преселването на германския народ на Изток, по подобие на дълго време удържащото вълните на френския прибой херцогство Лотарингия. Източна Прусия е единствената все още не рухнала руина на огромната германска заселническа издатина в балтийския моренен ландшафт, резултат от отстъплението на най-северния от трите заселнически клина, придвижили се далеч навътре в Източна Европа. Вторият от тях, заобиколил от север Судетите и загубил остротата си на изток от Горна Силезия, е представен от силезийските германци, докато третият клин е проникнал през Горна и Долна Австрия, покрай Дунав, през Залцбург, Алпенкльостер и Щирия, в посока Алпите и към тяхното източно подножие.

Срещу тях се премества трудно отделимото, поради множеството разпръснати заселвания, допирно място на полския, чешкия и словенския насрещен клин. Бедата на расите, които се отнасят помежду си отчуждено, но все пак са принудени да живеят рамо до рамо в тази широко разтеглена ивица на Междинна  Европа е, че важните, и сами по себе си осъществими, географски връзки, както и обвързаността по едната и другата страна на границата, не се формират политически. Що се отнася до германската страна, при повторната колонизация тя не съумява да създаде действително взаимообвързани широки заселени ивици в днешните долини на големите реки и тези, останали от разтопените води на ледниковата епоха. Труднопроходимостта на Бохемия и непристъпността на нейните планини препятстват плътната колонизация на древния германски път между Одер и Дунав, който в зората на германската история (също както и в Бохемия), частично се отклонява встрани, поради недостатъчно развития политически инстинкт. Това е истински срединен път на преселвания, вътрешен източен път, противоположен на периферния речен път на викингите от Западна Двина, през Киев, по Днепър, към Византия. Като търговски път по долините на Морава и Одер към германските племена, той е известен още на елините. Голяма роля при формирането на германската източна граница на Висла играе контрастът между моренните образования и безлесните льосови ландшафти, предпочетени при първото преселение на германските племена, и горските ландшафти по ледниковите долини, предпочетени при повторната колонизация. По долините на големите реки, наред с ограничената селска колонизация протича и градска, придобила решаващо значение. Така, повторната колонизация не усвоява цялата територия около градовете, но спомага за немското разселване в източните земи - в Полша и Югоизточна Европа, като придобива „дифузен” характер. Така възникват многобройните езикови „островчета”.

Понякога немския заселник бива заблуден от усещането, че благодарение на немските династии той все още е свързан с родната земя чрез пространства, на които, поради демографската им гъстота, на практика, културната и стопанската връзка се прекъсва. Така е било в кралската земя на старата Саксонска Трансилвания, в Банат и в Бургенланд. Бургенланд, както и Егерланд, е продаден, така да се каже, от немската династия и единствен от загубените късове национална територия отново се присъедини към нея след Световната война, макар и страшно обезобразен и грабителски лишен от своя естествен транспортен възел Еденбург и от всички, без изключение, „бургове” 12, на които дължи името си13.

Нека, от гледна точка на последите геополитически постановки, си зададем въпроса, защо в немската народна почва, именно по отношение на граничната отбрана, по възмутителен начин се разминават, от една страна, благоразумието на държавообразуващия народ, а от друга – значително по-съзнателно охраняваната основна структура? Нека си зададем въпроса, защо например, когато Карл V признава невъзвратимата загуба на ключови крепости по западната граница на империята, неговият народ пее песни за това, че му отказват танц най-важните и „опори” „Мец” и „Магд”? При детайлен анализ, като причина за това, ще открием, че имено в нашето жизнено пространство вътрешните граници и постоянната воля за съхраняването на това пространство почти навсякъде са по-силни, отколкото е естествената външна защита. Там, където не разбират тази самоубийствена ориентация,  предпочитат да обвиняват нас, немците в „национална извратеност”14.

Съвсем очевидно е, че тази обективност, достигаща до самоистезание, до народностна неприязън към собствената жизнена форма, ползваща чужди, насилващи ни народи и държави, тази удивителна смес на политическа ограниченост с местни интереси, на глупост в практическите действия с космополитична,            възвишяваща се над народа, несбъдната мечта в теорията, тази смес от качества, които оживяват даже в такива натури като Гьоте, едва ли може да бъде разбрана от синовете на затворени естествени жизнени пространство. Във всеки случай, именно с психологическите предпоставки се опитах да обясня на японските лидери нашето поражение през 1918-1919.15

Освен това ние, немците още дълго трябва да преодоляваме нелепата представа, че само ние имаме нужда от отдих от потребността да защитаваме границите си, докато през това време тази потребност възниква и у враждебния ни съсед. Така, чрез самоприспиване, се преодолява най-лошата фаза на кризата в борбата за пространство. Даже заслужаващите най-сериозно отношение свидетелства за запазващата се у противника ни воля за борба (като например проектът за бъдеща Европа според сръбските архиви16), не предизвикват никакво безпокойство у онези, които така охотно вярват на международните лозунги за помирение. Така, под гръмки аплодисменти, граф Куденхоф-Калерги изгради своята пан-Европа върху трайното раздробяване на Вътрешна Европа. Единствено Льош обърна внимание върху несъстоятелността на самата конструкция на това здание17.

„Привържениците на мира” предпочитат да си затварят очите пред това, че пацифистката паневропейска идея би въвлякла и нас, грабителски лишените от пространство, в ожесточените битки за колонии на френския, белгийския и холандския империализъм. За това има две основни причини: първата е свързана с особеностите на нашето жизнено пространство, из основи раздробено на клетки чрез вътрешните граници; втората е рано проявилата се вътрешна нагласа на нашата високонадарена, но склонна към шизофренични катастрофи, народна общност. Затова на постоянното въздействие на нашата природна среда, което, в съчетание с този порок на националния характер, е способно да поражда постоянни бури, трябва, от една страна, да се отговори с постоянни възпитателни действия и бдителност по отношение на назряващата опасност от вредни възпламенявания и техните последици. Но, от друга страна, ние черпим надежда именно от историята на най-надарените народи, като индийците и елините, които притежават сходни черти на характера, също обусловени и усилени от влиянието на ландшафта. Тази надежда произтича от предаденото ни още от Ратцел геополитическо познание за голямата трайност на действията, извършвани в историята на многотипни групи от хора и особено на многотипни народи и раси. Еднотипниият се изчерпва по-лесно, неговият еднотипен конгениален родов ландшафт (например средиземноморският или месопотамският) по-бързо проявява признаци на изчерпаност, на стопанско изтощаване). Творческата сила на живеещите на неговата почва се парализира заедно с него. В многотипните хора и раси, след изчерпването на определени пространствени зони, отделните части от расата или народа се издигат отново от непрекъснато регенериращата ги обширна народна почва: цели ландшафти се намират в полузабрава и бленуват с горда увереност, че техният разцвет предстои, в съхранените предишни състояния. Може да се случи и така, че камъните, отречени от строителите като безполезни и пречещи, отново могат да станат ъгловите камъни18, които да поддържат границата, и на които надежно ще се базира през идните столетия така необходимото ново здание на Европа и, преди всичко, неговият Център! Отначало обаче, предстои да се преместят други камъни от различен род, угнетяващи със своята тежест неговия живот, както днес го притискат от всички страни границите на германския народ и държава.

1927

Бележки:

1. Winker, W., Statistisches Handbuch des gesamten Deutschtums. Leipzig, 1927. – Бел. авт.

2.Borries, E., Geschichtliche Entwicklung der deutschen Westgrenze. Petermanns Mittelungen, 1915. – Бел. авт.

3. Mitteleuropa. Освен като превод на географските понятия Вътрешна, Средна или Централна Европа понятието Mitteleuropa има особен статут в немската геополитическа мисъл. По-подробна информация за неговата значимост като форма на специфично геополитическо съзнание на Германия ще намерите в: Русев, М., “Mitteleuropa” и Големите пространства (геополитически измерения на континенталното ядро). – Год. на СУ “Св. Кл. Охридски”, книга 2 – География, т. 93, 2003 и т. 94, 2002. – Бел. ред.

4. Невеж, дребнав, тесногръд, безразличен към интересите на обществото, самодоволен човек с тесен кръгозор, еснаф – Бел. ред.

5. Карти, демонстриращи резултатите от гласуването в Каринтия в частност привежда: Wutte, M., Kдrntens Freiheitskampf. Klagenfurt, 1922. – Бел. авт.

6. Каринтия е част от Австрия по Сен-Жерменския договор от 1919. Южната й граница е уточнена в полза на Австрия след плебисцит в района на Клагенфурт. – Бел. ред.

7. На р. Мозел. – Бел. ред.

8.Швабската (или Швейцарската) се води през 1499 от Швейцарския съюз срещу Швабския съюз и Свещената Римска империя на Максимилян І. Завършва с утвърждаване фактическата независимост на Швейцария. – Бел. ред.

9. Саверн (фр.) – низина и град в Елзас. – Бел. ред.

10. Област в Южна Швейцария (кантон Валис). – Бел. ред.

11.Историко-географска област, обхващаща части от съвременнa Латвия. – Бел. ред.

12.  От Burg (нем.) – крепост, замък. – Бел. ред.

13. За Бургенланд виж преди всичко изследванията на Р. Зигер. – Бел. авт.

14. Вж. статията на F. Enders в “Sьddeutsche Monatshefle” от 1919 – Бел. авт.

15. През 1908-1910  Карл Хаусхофер е дипломатически представител на Германия в Япония, като впоследствие поддържа чести официални и неофициални контакти с управляващия японски елит. – Бел. ред.

16. Вж. статията в Petermanns Mittelungen, 1920. – Бел. авт.

17. Loesch, K. C. von, PaneuropaVцlker und Staaten. – Staat und Volkstum: Bьcher des Deutschtums. Bd 2. Berlin, 1926. – Бел. авт.

18. Авторът се позовава на библейската представа за ъгловия  камък, отхвърлен от строителите. – Бел. ред.

* Статията е превод, с незначителни съкращения, на 24 глава от фундаменталния труд на големия германски геополитик професор Карл Хаусхофер (1869–1946) “Границите и тяхното географско и политическо значение”, издадена в Берлин през 1927. Публикуваме я с любезното съдействие на доц. д-р Марин Русев.

{rt}

През пролетта на 2009 посетих няколко европейски страни за да обсъдя развитието на глобалната финансова криза с високопоставени правителствени чиновници, политици и синдикални лидери. Останах смаян от това, колко различно възприемат в Европа финансовите проблеми. Сякаш бях попаднал в друга икономическа вселена, а не просто на друг континент.

За съжаление, американската преса мълчи по най-важната тема, която дискутират  висшите европейски политици (а, както подозирам, и колегите им в Азия): как да опазят страните си от негативното въздействие на три взаимносвързани проблема:

- излишъкът на долари, наводняващи пазарите на останалия свят и използвани за нови финансови спекулации и корпоративни поглъщания;

- фактът, че централните банки са принудени да пускат тези долари в оборот, с цел да купуват дългови книжа на американската хазна за покриване бюджетния дефицит на САЩ;

- накрая, най-важният (и най-слабо осветен от медиите в САЩ) проблем за „военния характер” на платежния дефицит и дефицита на американския държавен бюджет.

Излишъкът на долари

Колкото и да е странно (и дори ирационално, ако това се случваше в доста по-логичната система на световната дипломация), но именно „излишъкът на долари” позволява на Америка да финансира глобалното нарастване на военната си мощ. Този излишък кара чуждестранните централни банки да поемат бремето на разходите по поддръжката на разширяващата се американска военна империя – своеобразно „данъчно облагане без представителство” в действие. Съхраняването на международните резерви в долари означава, че влизащите в една страна долари отново биват пускани в оборот за закупуване на американски дългови книжа, които, както е известно, се емитират най-вече за финансиране въоръжените сили на САЩ.

Досега останалите държави не можеха да избегнат това принудително финансиране на военните разходи на Съединените щати, той като то се бе превърнало в елемент на глобалната финансова система. Неолибералните икономисти, кой знае защо, определяха тази ситуация като „балансирана”, сякаш става дума за икономика и „свободен пазар”, а не за дипломация, при това налагана с нарастваща агресивност от американските чиновници. В същия дух бяха и коментарите в повечето американски медии, опитващи се да ни внушат, че другите държави вкарват в оборот излишните си долари, финансирайки отбранителните разходи на САЩ, защото „вярват в икономическата мощ на Америка” и не се боят да „инвестират в нея”. Сякаш в случая може да се говори за някакъв истински избор, а не за финансова и дипломатическа принуда, даваща възможност да се избира само между вариантите, дали да кажеш „да” (Китай, без особено желание), „да, моля” (Япония и ЕС) и „да, благодаря” (Великобритания, Грузия или Австралия). Тоест, не „вярата на чужденците в икономиката на САЩ” ги кара да „влагат тук парите си”. Това е глупаво обяснение на една доста зловеща тенденция. Защото въпросните „чужденци” не са потребители, купуващи американски стоки, нито пък са частни „инвеститори”, купуващи американски ценни книжа и задължения. Най-големите и влиятелни чуждестранни организации, които „влагат тук парите си”, са централните банки, да не говорим и, че въпросните пари въобще не са „техни”. Те влагат в Америка онези долари, които техните чуждестранни износители и другите получатели на долари, обменят в централните банки срещу съответната национална валута.

Когато, заради платежния си дефицит, САЩ „помпат” с долари чуждестранните икономики, националните банки почти нямат друг избор освен да купуват полици и облигации на американската хазна, която използва средствата от това за финансиране на огромните въоръжени сили. Последните пък са потенциална заплаха за основните реекспортьори на долари – Китай и Япония, както и за петролните производители от ОПЕК, и на практика са предназначени за стратегическото им обкръжаване. Въпреки това обаче, съответните правителства са принудени да пускат в оборот постъпващите в хазната им долари и то именно по начин, водещ до финансиране на военната политика на САЩ, върху която тези правителства нямат никаква възможност да влияят и която, на всичкото отгоре, представлява все по-сериозна заплаха за тях. Именно поради това, преди няколко години Китай и Русия обединиха усилията си, формирайки т.нар. Шанхайска организация за сътрудничество (ШОС).

В Европа са наясно, че платежният дефицит на САЩ е нещо много по-сериозно от обикновен търговски дефицит. Достатъчно е само да погледнем таблиците, съдържащи се в отчета за американския платежен баланс, представен от Бюрото за икономически анализи (ВЕА) и публикуван в месечния бюлетин „Survey of Current
Business” на Департамента по търговията, за да се убедим, че дефицитът се формира не просто защото на потребителския пазар вносът на стоки все повече преобладава над износа (поради осъществяваната от финансовия сектор политика на деиндустриализация на американската икономика). Още повече, че днес вносът в САЩ стремително пада, тъй като икономиката се свива, а потребителите са принудени да изплащат взетите от тях кредити.

Конгресът ясно заяви на чуждестранните инвеститори от най-големия притежател на долари – Китай, че не могат да купуват в Америка нищо, освен, може би, мрежите за продажба на стари автомобили или пък ипотеките и активите на „Фани Мей”. Тоест, ситуацията много напомня онази, когато японските инвеститори бяха подтиквани да изразходват милиарди долари за Центъра Рокфелер – сделка, донесла им 100%-ова загуба, както и ситуацията с инвестициите на саудитските безнесмени в „Ситигруп”. Изглежда именно този модел на „международен баланс” се одобрява от американските чиновници. Лозунгът “CHOOK върви си в къщи!” (1) се очертава като универсален за всички случаи, когато става дума за сериозни опити на чуждестранните правителства и техните суверенни фондове (т.е. отделите на централните им банки, опитващи се да решат, какво да правят с излишните си долари) да инвестират директно в американската индустрия.

Военният характер на американския платежен дефицит

Сега нека видим, до каква степен платежният дефицит на САЩ е обусловен от разходите за въоръжените сили на страната. Проблемът не опира само до войната в Ирак, която сега се прехвърли в Афганистан и Пакистан. Той е в скъпоструващото нарастване на броя на американските военни бази в азиатските, европейските и постсъветските държави, както и в тези от Третия свят. Администрацията на Обама обеща да направи информацията за истинските размери на тези разходи по-прозрачна. Което вероятно означава, че ще бъде публикувана и по-точна статистика за платежния баланс и разходите във федералния бюджет.

Всъщност, допълнителните военни разходи доста приличат на дълговите разходи – и едните, и другите черпят средства от икономиката. В случая – за да се плаща на военно-индустриалния комплекс, а не само на банките от Уолстрийт или на другите финансови организации. Дефицитът на американския държавен бюджет се формира не само заради гигантските суми, „изпомпани” от новата финансова олигархия. Той притежава и огромен и бързо нарастващ военен компонент.

И така, европейците и азиатците виждат, как американските компании наливат все повече долари в техните икономики. И то не само за да купуват техните експортни стоки, в обмен на собствените си стоки и услуги. Не само и за да придобиват техни компании или пък да се сдобиват с ключови позиции в приватизираните държавни предприятия, лишавайки ги, в същото време, от реципрочното право да купуват ключови американски компании (да си припомним, че опитите на Китай да влезе в американския бизнес, свързан с петролните продажби, срещнаха резкия отказ на САЩ). Не само и за да купуват чуждестранни активи, задължения и недвижими имоти. Американските медии избягват да коментират, как американското правителство изразходва в чужбина стотици милиарди долари – не само за активни военни действия в Близкия изток, а и за изграждането на гигантски военни бази, контролиращи целия останал свят, за инсталирането на радарни системи, системи за ракетно управление и други форми на военен натиск, да не говорим за осъществяването на т.нар. „цветни революции”, които се финансираха (и продължават да се финансират) от Вашингтон из цялото постсъветско пространство.

Купчините опаковани стодоларови банкноти постепенно се превърнаха в обичайния „видеофон” на някои американски телевизионни канали, но кой знае защо не ги свързват с разходите на правителството на САЩ за армията и дипломацията, или с доларовите капитали на чуждестранните централни банки, за които продължава да се твърди, че са доказателство за „огромното доверие в икономическото възраждане на САЩ”, а защо не и за възможностите в сферата на „паричните магии” на такива представители на Уолстрийт, като Тим Гейтнър – в хазната и „Бен Хеликоптера Бернанке” (2) – във Федералния резерв.

Разбира се, възникват и проблеми. Така, наскоро компанията „Кока Кола” се опита да купи най-големия китайски производител и разпространител на плодови сокове. Както е известно, Китай вече притежава американски ценни книжа на стойност около два трилиона долара, т.е. много повече от това, което му е необходимо или което би могъл реално да използва, имайки предвид, че правителството на САЩ не разрешава купуването на сериозни американски компании. Така че, ако въпросната сделка се бе осъществила, Пекин щеше да бъде изправен пред следната дилема:

Едната възможност беше продажбата да се разреши и плащането стане в долари, които след това да бъдат реинвестирани (както го налагат САЩ) – в облигации на американската хазна, носещи само 1% годишна лихва. В резултат от подобна сделка, Пекин би рискувал да загуби при евентуално повишаване на лихвения процент в САЩ или пък ако курсът на долара спадне, тъй като Съединените щати (и само те) продължават да следват експанзионистична кейнсианска политика за да осигурят на икономиката си възможност да се справи с бремето на своите дългови задължения.

Втората възможност пък беше плащането да не стане в долари, само че това би довело до ръст в курса на юана, спрямо долара, т.е. би ерозирало основното конкурентно предимство на китайски износ на световния пазар. Затова Пекин избра трети път, което обаче породи сериозните възражения на САЩ. Той отказа да продава своята, съвсем реална компания, за „американските хартийки”, защото беше наясно, че това би означавало, на практика, да продължи да финансира опитите на Вашингтон да обкръжи ШОС с мрежа от свои военни бази. Единствените, които, както изглежда, не успяха да схванат тази проста връзка, се оказаха представителите на американските медии и, съответно, американската нация.

Базирайки се на личния си опит, мога да заявя, че, за разлика от тях, в Европа разбраха за какво точно става дума (между другото, тук е мястото да предложа на читателя една любопитна тема за размисъл: коя европейска държава, освен Русия, първа ще декларира желание да се присъедини към ШОС?).

В академичните учебници не се казва нищо за това че „равновесието” (т.е. балансът) в движението на чуждестранните капитали – както спекулативните, така и тези, предназначени за директни инвестиции – се оказва безкрайно, ако става дума за икономиката на САЩ. Днес, когато доларите вече не се конвертират в злато (или поне в закупуването на американски компании), икономиката на САЩ може свободно да печата долари, защото Америка се оказва най-защитената икономика в света. Само тя има правото да защитава селското си стопанство чрез въвеждането на импортни квоти (още повече, че самите САЩ записаха това си право, още преди петдесет години, когато, в качеството на „бащи-основатели”, формулираха принципите на световната търговия). Конгресът отказва на „суверенните” фондове правото да инвестират във важни сектори от американската икономика. Тоест, хазната на САЩ предпочита чуждестранните централни банки да продължат да финансират американския бюджетен дефицит, т.е. да плащат цената на американската война в Близкия изток и обкръжаването на другите държави с мрежа от военни бази. Колкото по-голямо „изтичане на капитали” предизвикват американските инвеститори, купувайки чуждестранните икономики (т.е. най-доходните им сектори, гарантиращи на новите си американски собственици максимални монополни приходи), толкова повече средства се оказват, в крайна сметка, в трезорите на чуждестранните централни банки за да поддържат с тях глобалния ръст на военната мощ на Америка. В нито един учебник по теория на политиката или по международни отношения не се разглежда въпросът, как е възможно държавитеда  действат до такава степен в разрез със собствените си политически, военни и икономически интереси. А именно това се случва през живота на последното поколение жители на планетата.

Възможната реакция

Така, в основен се превръща въпросът, какво могат да направят другите страни за да се противопоставят на тази финансова атака. При посещението ми в Испания, лидерите на един от синдикатите в Страната на баските ме попитаха, дали контролът върху движението на спекулативния капитал може да гарантира, че финансовата система ще действа в интерес на нацията. Или пък, дали е необходима национализация за по-доброто развитие на реалния сектор?

Всъщност, проблемът не е в „регулирането” или „контрола върху движението на спекулативния капитал”. Въпросът, е как държавите могат да действат като истински държави, т.е. в защита на собствените си интереси, а не като марионетки, принудени да се съобразяват със стратегията на американското правителство, т.е. с американските интереси.

Всяка страна, която се опитва да прави това, което САЩ правеха през последните 150 години, кой знае защо бива обвинявана в „социализъм”. Подобна реторика, на практика, не оставя кой знае какви алтернативи, освен незабавната национализация на кредитите. В американския случай обаче, „национализацията” се превърна в синоним на финансова подкрепа, оказана на най-големите и най-безразсъдно действащи през последните години банки, с цел компенсиране на неизплатените им кредити, както и подпомагането на хеджовите фондове и небанковите играчи за компенсиране на загубите им от игрите с деривативите, които AIG и другите застрахователи, или играчите от загубилата страна, не са в състояние да платят. Финансовата помощ, оказвана под такава форма, не представлява национализация, в класическия смисъл, при която отпускането на кредити и основните финансови функции отново се превръщат в обществена собственост. Тя е нещо съвсем противоположно – става дума за печатане на нови правителствени облигации, които се предават (заедно с възможността за саморегулиране) на финансовия сектор, без да се позволява на гражданите да си върнат въпросните функции.

Ако пък разглеждаме проблема като избор между демокрацията и олигархията, възниква друг въпрос: кой ще контролира правителството, занимаващо се регулация и „национализация”? Ако с това ще се занимава правителството, чиято централна банка, както и основните комисии към Конгреса, се контролират от Уолстрийт, тогава кредитите пак няма да се отпускат за производствения сектор, а просто ще продължи ерата на Грийнспън, Поулсен и Гейтнър, с характерните за нея „безплатни обеди” за собствената финансова клиентела.

Идеята на финансовата олигархия за „регулирането” се заключава в това да се гарантира, че дерегулаторите са назначени на съответните ключови постове и разполагат само с минимален щат и незначително финансиране. Въпреки признанията на Алън Грийнспън, че вече е прозрял и осъзнал, че саморегулацията не работи, хазната на САЩ продължава да се управлява от представител на Уолстрийт, а Федералният резерв – от негов лобист. Но, както е добре известно, лобистите не се интересуват от идеология, а само от собствените си интереси, които пък са неразривно свързани с интересите на техните клиенти. В тази връзка, те се нуждаят от благонамерени наивници, особено ако въпросните анализатори са и уважавани членове на американската научна общност. Последните обаче са само подставени лица, начело на които в момента са последователите на Милтън Фридмън от Чикагския университет. Те редовно получават трибуна във водещите академични издания, с единствената цел да не допуснат разпространението на идеи, които биха могли да навредят на финансовите лобисти.

Като предлог да не се допусне правителството да предприеме едно наистина разумно регулиране, се използва твърдението, че финансовата сфера е толкова сложна, че може да бъде регулирана единствено от експерти от финансовата „индустрия”. Към това се добавя и необоснованата теза, че сред белезите на демокрацията е и независимостта на централната банка от правителството. Макар че на практика, подобна ситуация няма нищо общо с демокрацията. Финансите са същността на икономическата система. И, ако те не са подложени на демократична регулация, в интерес на нацията, се оказват „свободни” да попаднат в ръцете на сили, със собствени специфични интереси, разминаващи се с националните. Тоест, това е своеобразна олигархична дефиниция на „свободния пазар”.

Опасността е в това, че правителствата позволяват на финансовия сектор сам да определя, кой ще осъществява регулацията му, както и как ще се осъществява самата „регулация”. Кръговете, със собствени специфични интереси, за които споменах по-горе, търсят начини за извличане на повече пари от икономиката, а финансовият сектор им дава възможност да го направят посредством изземането на част от средствата, предназначени за развитието на реалния сектор. В това се състои неговият пазарен план. Днес финансите работят така, че деиндустриализират икономиките, а не помагат за развитието им. Тоест, въпросният „план” предполага налагането на суров аскетизъм в трудовата сфера, в индустрията и във всички нефинансови сектори. Точно това се предлага в програмите на МВФ, натрапени на нещастните страни-длъжници от Третия свят. Опитът на Исландия, Латвия и другите „финансови” икономики следва да се анализира, като класически пример, най-малкото защото те бяха поставени почти на върха в съставения от Световната банка (СБ) списък на „най-благоприятните за бизнес” държави на планетата.

Всъщност, единственото осмислено регулиране може да се реализира само извън финансовия сектор. В противен случай може да се случи това, което японците наричат „да слезеш от небето на земята”: регулаторите се подбират от средите на банкерите и техните „полезни идиоти”. След като напуснат правителството, те се връщат във финансовия сектор, където отново заемат ключови длъжности. И тъй като са наясно с това, те „регулират” в интерес именно на финансовата система, а не на обществото, като цяло.

Проблемът за контрола върху движението на спекулативните капитали излиза извън рамките на създаването на набор от специфични правила. Той засяга границите на сферите на влияние на националните правителства. Както е известно, уставът на МВФ не позволява на държавите да се върнат към системата на „двойните обменни курсове”, която съществуваше в много страни чак до 50-те и дори до 60-те години на миналия век. Това бе широко разпространена практика, позволяваща съществуването на един обменен курс за стоките и услугите (понякога дори на различни обменни курсове за различните категории на вноса и износа) и друг – за „прехвърлянето на капитали”. Под натиска на САЩ, МВФ наложи фалшивата теза т.нар. „равновесен” курс, който е един и същ както за стоките и услугите, така и за движението на капитала. Правителствата, които отказаха да я приемат, бяха изключени от МВФ и СБ, или просто бяха свалени.

Проблемът днес е, че единственият начин, по който една страна може да предотврати движението на капитала, е да прекъсне членството си в МВФ, СБ и Световната търговска организация (СТО). За първи път от 50-те години на миналия век насам подобна възможност изглежда реална, заради осъзнаването (в глобален мащаб) на това, как икономиката на САЩ наводнява световната икономика с излишни „хартиени” долари, както и, че Вашингтон не възнамерява да допусне този процес да бъде прекратен. Защото, от американска гледна точка, това би означавало драстично съкращаване на военните разходи на САЩ, т.е. би поставило под въпрос тяхната сигурност.

 

Бележки:

1. CNOOK е голяма китайска петролна компания.

2. Бен Бернанке, който в момента е президент на Федералния резерв на САЩ, се сдоби с прякора „Бен Хеликоптера” след речта си, през ноември 2002, посветена на методите за борба с дефлацията, в която заяви, че дори ако Федералния резерв свали лихвения процент до нулата, ще продължи да разполага с достатъчно методи за борба с дефлацията, включително и „като хвърля пари на тълпите от хеликоптери”.

 

* Авторът е професор по икономика в Университета на Мисури в Канзас сити и презизент на Института за изследване на дългосрочните икономически тенденции (ISLET)

{rt}

Известният американски икономически анализатор и геополитик Фредерик Уйлям Енгдал е роден на 9 август 1944 в Минеапълис. Завършва инженерни науки и право в Принстънския университет, след което специализира сравнително икономика в Стокхолмския университет.

От началото на 70-те години работи като икономист и журналист на свободна практика в Ню Йорк и различни европейски страни, като значителна част от анализите му са посветени на енергийните проблеми и, в частност, на тези с петрола. След 1987, Уйлям Енгдал се установява в околностите на Франкфурт на Майн, където живее и до днес.

Сред най-известните му книги, превърнали се в бестселъри на запад, е „Век на войни: англо-американската петролна политика и новият световен ред” (2004), в която се анализира ролята на САЩ (в лицето на Збигнев Бжежински и Джордж Бол) в свалянето на иранския шах, през 1979, с цел да се въздейства върху петролните цени и да се спре съветската експанзия към топлите морета. През 2007 се появява „Семената на разрушението: скритата цел на генномодифицираните продукти”, а през 2009 излезе „Властта на парите: възходът и упадъкът на Американския век”.

 

-Г-н Енгдал, някои смятат, че сегашната криза означава край на глобализационния проект и, че съвременният свят постепенно се отказва от търговската прозрачност и откритата икономика, препоръчвани от Световната търговска организация, ориентирайки се към т.нар. икономика на големите пространства. Какво мислите Вие?

-За да ви отговоря, ще трябва да се върна към събитията от началото на миналия век. Именно тогава започва разцветът на глобализационния проект, който всъщност е проект за глобалната икономическа и политическа доминация на САЩ. В периода между 1914 и 1945 се очертават основните играчи на международната финансова сцена: финансови групировки като „Джей Пи Морган”, „Сити Бенк” и т.н. Още през 20-те и 30-те години става ясно, че Британската империя, която дотогава е най-могъщата икономически свръхдържава, се намира в състояние на колапс. И въпросът е, кой ще я замени. В този смисъл, Първата световна война, до голяма степен, е опит на британския елит да отложи този крах, като унищожи основния си конкурент – Германия. Само че американският финансово-индустриален елит, който значително увеличава богатството и мощта си по време на войната все още не е готов да доминира и политически. Затова разглеждам 1914-1945 като период на конкуренция между три икономически свръхдържави (Великобритания, САЩ и Германия) за световно господство. Разсъждавам по този въпрос в книгата си „Век на войни”. В същото време, в чисто военен аспект, Втората световна война е спечелена не от САЩ, а от Съветския съюз. Междувременно, още през 1939, Фондация Рокфелер финансира секретния (тогава) проект „Проучване за войната и мира”, който е възложен на създадения по същото време Съвет по външната политика (CFR). Според тогавашния американски президент Рузвелт, след края на войната, американското господство следва да се реализира посредством контролираната от САЩ Организация на обединените нации. Както е известно, съществувалото през междувоенния период Общество на народите е инструмент на британското влияние. Рузвелт и свързаните с него представители на деловите среди са наясно, че не бива да повтарят грешката на британците, като открито декларират доминацията си под формата на „Американска империя”. Зависимите нации биха го приели много болезнено. Затова в новия „американски век”, вместо за „Американска империя”, започва да се говори за „движение за свобода, демокрация и свободна икономика”. Доста красиви думи и изключително ефективна властова стратегия. След това същите кръгове създават, въз основа на Бретън-Уудските споразумения, доларовата система. Същността и е, че доларът получава фиксиран златен еквивалент и се превръща в световна резервна валута. Първоначално, САЩ искат да включат в тази система и Съветския съюз, но тогавашното съветско ръководство (по ред съображения) отхвърля американското предложение. Не съм комунист, но смятам, че Кремъл взема правилното решение. Тогава, след неуспеха на „план А”, спрямо Русия започва да се реализира „план Б”, чиято същност е нейната демонизация. Така американската пропаганда започва да представя Съветския съюз като „новия Трети Райх”, а Сталин – като „новия Хитлер”.

Следва създаването на военния пакт НАТО. Той затвърждава американското военно господство в Западна Европа. Разбира се, съветската заплаха е реалност, но дори и да не съществува, е трябвало да бъде измислена.

Паралелно се налага и американското влияние в Япония. В хода на войната японската икономика е напълно разрушена. Американците отпускат средства за възстановяването и, но цената за това е отказът на Токио да провежда самостоятелна външна политика. Освен това, американският капитал започва да „усвоява” нови територии. Както е известно, сред особеностите на съвременния капитализъм е, че капиталът постоянно е принуден да осъществява експанзия в нови „девствени” територии. В началото на 70-те години, Бретън-Уудската система рухна, т.е. свободният обмен на хартиени долари за злато стана невъзможен. Доларовата система се оказа на ръба на краха. Изходът бе намерен в мощният, скокообразен ръст на цените на петрола, по време на петролната криза от 1973. Ще припомня, че официално петролната криза беше провокирана от ембаргото върху петролните доставки, наложено от ОПЕК, в отговор на поредната израелско-арабска война от октомври 1973. Твърди се, че по този начин арабите разчитат да принудят САЩ и западноевропейските държави да ограничат оръжейните си доставки за Израел. Истината обаче е, че решението за повишаване цените на петрола е взето още преди войната, през май 1973, на заседание на Билдербергския клуб в Швеция.

Това сподели, в разговор с мен, и шейх Заки Ямани, който днес живее в Лондон, а през 1973 беше министър на петролната индустрия на Саудитска Арабия. По време на личната ни среща, той потвърди изводите, които правя в книгата си „Век на войни”. Шейх Закани подчерта, че тогавашният саудитски крал дълго се е колебал, дали да наложи ембаргото. Всъщност, първия, обявил повишаване цените на петрола с 400%, е шахът на Иран, който е тясно свързан със САЩ и особено със семейство Рокфелер. Когато, на срещата на министрите от ОПЕК, шейх Закани изразява пред шаха тревогата на саудитския монарх от тази стъпка, шахът му отговаря: „говорете за това с г-н Кисинджър, който толкова дълго ме убеждаваше да го направя”.

Скокът в цените на петрола, разплащанията за който се извършват изключително в долари, спасява, поне за известно време, американската финансова система. След 1979, т.е. още по времето на президента Картър, стартира съвременният етап на глобализацията. Същността му е съкращаване на инвестициите в американската икономика (и най-вече в производителния и сектор) на територията на САЩ, изнасянето на редица американски производства в чужбина, т.е. в страните, разполагащи с голямо количество евтина работна ръка, както и мащабните инвестиции в източници на суровини и спекулативна недвижимост в чужбина. Водещи в това отношение са седемте най-големи петролни компании в англо-саксонския свят, известни като „седемте сестри” (Стандарт Ойл, Шеврон, Гълф Ойл, Мобил Ойл, Тексако, Бритиш Петролеум, Роял Дътч Шел). Тясно свързани с тях са 10-11 най-големи банки от Източното крайбрежие на САЩ, чиито централи са предимно в Ню Йорк. Само че тази ненормално висока концентрация на капитала и необмислената инвестиционна политика, доведоха, през 80-те години, до рязък ръст на задълженията, застрашаващ Америка с нови финансови сътресения. Така, „Ситигруп” се оказа на ръба на фалита. Този път изходът бе открит в отслабването и, по възможност, унищожаването на основния стратегически конкурент – съветската икономика. За целта, през 80-те години, натискът върху Съветската империя започна да нараства по всички възможни направления: „звездните войни”, Афганистан, Никарагуа, Полша. В резултат от него СССР претърпя крах а Варшавският пакт се разпадна. Това откри пред американския капитал безпрецедентна възможност да се настани на територията на Русия и Източна Европа.

-Какви действия предприеха американските финансови кръгове след ликвидирането на този, както твърдите Вие, „основен” техен конкурент?

-Следващият етап бе максималното отслабване на другия конкурент – Япония. То беше осъществено през 1990, с рухването на Токийската стокова борса. След това дойде редът на азиатските „тигри”: Южна Корея, Тайланд, Индонезия. Това беше важно не само от икономическа, но и от политическа гледна точка, защото всички тези държава лансираха друг капиталистически модел, различен от американския – т.е. това не беше нито „дивият” капитализъм на САЩ, нито плановият сталински социализъм, а една много по-разумна система. Последва азиатската криза от 1997. Крахът на финансовите пазари в Азия позволи на американските банки да вдигнат долара до небивали висоти: започна износът в тези държави на американски дългови и други ценни книжа. През 2001-2003 пък стана очевиден небивалият икономически възход на Китай. Спрямо него беше предприета друга тактика – не да се притиска конкурента, а по-тясно да бъде обвързан с Америка. Китайците бяха стимулирани да купуват американски ценни книжа. След като, по този начин, финансистите в САЩ стигнаха до извода, че „светът вече е в джоба им”, те съсредоточиха усилията си за изграждането на т.нар. виртуална икономика. Смисълът на тази им дейност бе емисията на деривативи, които уж трябваше да направят сделките с ценни книжа достатъчно „сигурни”. Емблематични американски банки, като „Голдман Сакс”, „Морган Стенли” и „Мерил Линч”, започнаха да осъществяват т.нар. „секюритизация” на вземанията, т.е. да емитират ценни книжа, уж гарантиращи сигурното връщане на взетите кредити, включително ипотечните кредити на американските граждани. Последните имаха кредитен рейтинг ААА, което означаваше банкови гаранции за връщане на кредитите по тези задължения. Тоест, по логиката на финансистите, дори ако в резултат на възникнали извънредни обстоятелство, някое семейство не може да изплаща кредита си, банката, емитирала деривативите, ще го направи вместо него. Всичко това доведе до добре познатото ни безотговорно поведение, когато в САЩ започнаха да се отпускат кредити на очевидно бедни хора, за които беше ясно, че няма как да ги върнат. В същото време, големите пенсионни фондове и Китайската народна банка продължаваха да купуват големи количества от въпросните деривативи. Резултат от това стана и разрушителната криза от 2008, която бързо се прехвърли от САЩ в другите държави (защото всички купуваха тези американски ценни книжа).

В сложна ситуация се оказа и Европа. Аз самият вече дълги години живея в Германия и виждам всичко това с очите си. От една страна, европейците са наясно, че доларовата система е като „Титаник”, който бавно се отправя към дъното, а от друга – се страхуват да не останат сами пред лицето на кризата. Те знаят, че ако доларът рухне окончателно, ролята на световна резервна валута ще трябва да се поеме от еврото, но това е свързано с риска някой ден и то да последва съдбата на долара. По същия начин, отбранителната система на Европа отдавна е тясно свързана с американската. Европейците нямат собствена политика в сферата на сигурността и отбраната. Неслучайно Бжежински цинично квалифицира европейските страни като „васални държави”.

Самият аз не спирам да повтарям, че сред съществените причини за сегашната криза е концентрацията на цялата финансова мощ в ръцете на 5-6 финансови институции: „Ситигруп”, „Чейз Манхатън”, „Голдман Сакс”, „Морган Стенли”, „Мерил Линч”. Тази концентрация се извършваше през целия минал век, но особено интензивно – през последните 25 години. Днес, когато останалият свят постепенно ще оттегли подкрепата си за долара, ще започнат да се задълбочават и противоречията вътре в самите САЩ.

Най-тежката последица от кризата в САЩ е безработицата. По официални данни тя е 9%, но, както твърди една авторитетна независима статистическа агенция, реалното и ниво вече е достигнало 17-18%, което е много висок показател за толкова развита държава, като САЩ.

-В същото време обаче се налага тезата, че президентът Обама има ясна програма за излизане от кризата. Как бихте коментирали това?

-Самият аз не мисля така. Задачата на Обама е „да прелее старото вино в нови бъчви”. Ако има нещо ново у американският президент, това е само неговото лице. Вижте, кои влизат в икономическия му екип: там са Тимъти Гейтнър и Лари Съмърс. Днес първият е финансов министър, а вторият заемаше този пост през 90-те години, т.е. при Клинтън, като тогава Гейтнър беше негов заместник. И двамата носят персонална вина за кризата. Всъщност, всички „спешни мерки” на екипа на Обама целят да спасят и „да не допуснат да потънат” споменатите по-горе няколко банки. Неслучайно сравнявам сегашната криза с цунами. Защото, както е известно, цунамито се състои от няколко вълни. Първата ни заля през есента на миналата 2008. Втората ще бъде свързана с невъзможността на т.нар. „subprime” (субстандартни) кредитополучатели да погасяват  заемите си, обусловена отчасти от ръста на безработицата.

Следващата вълна на кризата ще ни удари през 2012. Тогава към високата безработица ще се добави недостигът на инвестиционни средства, а имайки предвид, че заради глобализацията, през последните 20 години, инвестициите в производството и инфраструктурата на САЩ и без това бяха недостатъчни (средствата се влагаха предимно в икономиките на държави от Третия свят), можем да очакваме упадък в индустрията и катастрофи в инфраструктурата. Към всичко това ще се насложи и „кризата на поколенията”. Защото през 2011-2012 ще започнат да се пенсионират представителите на „поколението на бейби бума”, имал място в САЩ в края на 40-те. Броят на пенсионерите рязко ще нарасне. При това, става дума най-вече за принадлежащи към „средната класа”, свикнали на определен жизнен стандарт и влагащи до половината от доходите си в пенсионните фондове. Проблемът е, че заради съмнителните си спекулации, тези фондове вече са загубили парите им. И хората ще се опитат да измъкнат оттам, каквото е останало, в резултат от което социалните ангажименти на държавата ще нараснат до критично равнище. Междувременно, бюджетният дефицит на САЩ вече надхвърля трилион долара. Не познавам друга държава, която да функционира при наличието на подобен дефицит.

В тази връзка, какво предлага Обама? Развитието на алтернативни енергийни източници, само че това не издържа сериозна критика. Защото днес слънчевата и вятърната енергия, или пък тази от изгарянето на отпадъци, са много по-скъпи от традиционните енергийни източници – петрола и природния газ. Какво друго може да се финансира от държавата? Най-вероятно, отбранителната индустрия. Само че САЩ вече имат огромен военен бюджет от 700 млрд. долара. След 1945 американската мощ се крепеше и продължава да се крепи на два „стълба” – долара, като световна валута, и военния потенциал. В известната си книга „Голямата шахматна дъска”, Бжежински ясно посочва, че „след разпадането на Съветския съюз, приоритетната цел на САЩ е да не допуснат появата, на територията на Евразия, на държава или блок от държави, способни да отправят предизвикателство към американската хегемония”. Пак там той добавя и, че Евразия е ключовия регион на планетата.

Доларът постепенно престава да бъде един от „стълбовете” на американската глобална хегемония. Според мен, съвсем скоро ще бъдат предприети опити за създаването на нови регионални валути в т.нар. „големи икономически пространства”. Ще нарасне значението на еврото и юана. Възможно е и в постсъветското пространство да се появи нова резервна валута, както впрочем и в латиноамериканския регион. Защото жителите на тези региони не искат да потънат заедно с „Титаник”. При това положение, какво може да направи американският елит?   Да шантажира Европа, да шантажира Русия, да шантажира Китай, да шантажира Япония и арабските петролни държави, надявайки се да ги накара да не напускат доларовата система.

-В тази връзка, не смятате ли, че сегашната американска администрация може да се изкуши да потърси военно решение на проблема? В края на краищата, нали Втората световна война, до голяма степен, бе резултат от Голямата депресия от 30-те години. Способен ли е Вашингтон да започне нова голяма война, например в Иран, опитвайки се да излезе от кризата?

-Съмнявавам се, че подобна война е възможна. Иран не е Ирак, а държава със силна армия и солиден икономически потенциал. Освен това, както ме увериха добре информирани бивши служители на ЦРУ, иранците разполагат с мощна агентурна мрежа в източните, шиитски райони на Саудитска Арабия, където се намират основните петролни находища и нефтопреработвателните заводи и, ако нещата се усложнят, те са в състояние да парализират производството им. Което пък ще постави под въпрос петролните доставки за Европа и Япония.

Освен това, Втората световна война беше използвана от англосаксонския елит за да сблъска и обезсили взаимно двете най-големи държави в Евразия – Русия и Германия. Участието на самите американци в тази война бе сравнително скромно и те не понесоха в нея сериозни загуби. Замисълът на Рузвелт е именно в сблъсъка между СССР и Третия Райх. Между другото, т.нар. „нов курс” на американския президент не издържа никакви критика и вероятно би се провалил в началото на 40-те, ако не беше войната.

{rt}

Както е известно, резултантните темпове на нарастване на населението се формират от три компонента: коефициентът на раждаемост, коефициентът на смъртност и коефициентът на нетния имиграционен приток. През периода 2000-2006, динамиката на тези три компонента в Съединените щати претърпя незначителни промени. Тъй като САЩ исторически се смятат за „държава на имигранти”, както в миналото, така и днес, за тях е характерен устойчивият приток на имигранти, който обаче демонстрира известен спад през анализирания шестгодишен период. В същото време, в началото на ХХІ век, темповете на раждаемост на американското население се стабилизират на средногодишно равнище от 1,4%. Вариациите в темповете на смъртността също не са големи, демонстрирайки, през 2002-2003, ръст от 0,1%, което без съмнение се дължи на икономическата рецесия от 2001. Ако не беше постоянният имиграционен приток, т.нар. естествени темпове на приръст на населението на САЩ биха били средно 1,6 пъти по-ниски от официалните данни, което доказва, че имиграцията продължава да играе важна роля при формирането на демографската ситуация в САЩ.

В абсолютни цифри, през периода 2000-2006, нетното увеличение на американското население се е равнява на 18 млн. души, което се дължи на естествения приръст на населението от 10,3 млн. души (25,5 млн. новородени и 15,2 млн. починали) и на нетния имиграционен поток от 7,7 млн. души (4).

САЩ, които от началото на 90-те години насам, са основния „двигател” на глобализационните процеси,  изпитват в най-остра форма върху себе си тяхното влияние, което се отразява и върху динамиката на демографските процеси. При това става дума, най-вече, за въздействието на процесите на глобализация и по-голямото „отваряне” на обществото към външните фактори от най-различен характер върху високоразвитата, в научно-техническо отношения, американска държава, които се проявяват в структурата и посоките на демографските процеси, както и в тенденциите за формиране на народонаселението.

Промените в половата и възрастова структура на американското общество в началото на ХХІ век

Според данните от преброяването през 2000, съотношението между мъжкото и женското население на САЩ е било 49,1% към 50,9%, или в абсолютно изражение 138,1 млн. мъже и 143,4 млн. жени. Тоест, броят на жените надвишава почти с 2% (или с 5,3 млн. души) този на мъжете. През следващите шест години това съотношение се променя, като през 2006 то е 49,3% към 50,7%, което в абсолютно изражение означава 147,5 млн. мъже към 151,9 млн. жени, т.е. броят на жените надвишава с 4,4 млн. души (т.е. с 1,5%) този на мъжете, което, като цяло, демонстрира, че в съвременното американско общество доминира тенденцията към по-бързо относително и абсолютно нарастване на мъжкото население, спрямо женското (5).

В началото на сегашното столетие, в САЩ продължава да се наблюдава тенденция към застаряване на населението: ако през 2000 средната възраст на американците е 35,3 години, през 2006, тя се увеличава до 36,4 години, т.е. с повече от година. При това, показателят за темповете на застаряване на жените демонстрира тенденция към по-висок ръст, в сравнение с този на мъжете: ако средната възраст на американските мъже, през 2000, е била 34,4 години, през 2006 тя се увеличава с 1,1 година, достигайки 35,1 година, докато при жените тези три показателя се равняват, съответно, на 36,5, 1,2 и 35,7 години (6).

През 2006, делът на американското население на възраст 17 и по-малко години е бил 24,6%, между 18 и 24 години – 9%, от 25 до 44 – 28%, от 45 до 64 – 25%, а делът на пенсионерите (т.е. на лицата над 65 годишна възраст) – 12,5% от цялото население на САЩ (7).

Според прогнозите на Бюрото по преброяването към Департамента по търговията на САЩ, през 2010, делът на американците на възраст 17 и по-малко години от цялото население на страната (което по това време ще достигне 309 млн. души) ще бъде 24,1%, между 18 и 24 години – 9,9%, от 25 до 44 години – 26,8%, от 45 до 64 години – 26,2% и на тези на пенсионна възраст (над 65 години) – 13% (8). Тоест, общата тенденция на промените в половата и възрастова структура на американското население е към известно намаляване дела на по-младите възрастови групи, което се компенсира с нарастване дела на следващата възрастова категория (от 25 до 44 години).

Демографските промени и икономическата активност на населението

Началото на ХХІ век беше белязано от известен спад в икономическата активност на практически всички възрастови групи на американското население, с изключение на тези на предпенсионна и пенсионна възраст. Икономическата активност на различните групи от населението (както впрочем и на цялото население на трудоспособна възраст) се определя като дял (в %) на заетите или търсещите работа, т.е. безработните, спрямо общата численост на съответната възрастова група (или на цялото население на трудоспособна възраст). По данни на официалната статистика, през периода между 2000 и 2006, числеността на работната сила в САЩ е нараснала от 142,6 млн. до 151,4 млн. души, т.е. с 6,2%. Според прогнозите на Бюрото за трудова статистика към Департамента на труда, през 2014 числеността на работната сила в САЩ може да надхвърли 160 млн. души, достигайки 162,1 млн., т.е. да се увеличи с повече от 10 млн. души, или със 7%, в сравнение с 2006.

В същото време обаче, през първата половина на първото десетилетие на ХХІ век, икономическата активност на трудоспособните категории от американското население е спаднала с почти 1% и, според прогнозата на Бюрото за трудова статистика, ще падне още повече до средата на следващото десетилетие. Този процес засяга в най-голяма степен афроамериканците (както мъжете, така и жените), а на второ място – испаноезичните американци (предимно жените). Най-сериозен е спадът в икономическата активност на младите мъже на възраст от 16 до 19 години (почти с 20%), както и на младите жени на същата възраст (почти с 15%). Според прогнозите, след десет години, икономическата активност на тези две групи от американското население ще намалее още повече (9).

В същото време, на трудовия пазар на САЩ се наблюдава своеобразен процес на замяна на работещите млади хора с работници и служители на пенсионна и предпенсионна възраст – както мъже, така и жени (на възраст над 55 години), чиято икономическа активност през последните години нарастваше с устойчиви темпове и, като цяло, ще се увеличи още повече до 2014. Това особено се отнася за женската работна сила на предпенсионна и пенсионна възраст, която значително е нараснала в периода 2000-2006 (от 7,8 млн. до 11,9 млн. души, т.е. над 1,5 пъти). В началото на ХХІ век се очерта стабилизиране на показателя за икономическата активност на жените, приблизително на ниво 60% от общия брой на жените на трудоспособна възраст. Динамиката на този показател е принципно важна, защото, както посочват американските демографи Марлийн Ли и Марк Мадър, „нарастването на работната сила в САЩ през последните четири десетилетия беше обусловено от два фактора: нарастването на населението и увеличаващата се икономическа активност на жените” (10).

Масовото излизане в пенсия на все по-големи контингенти от поколението на „бейби бумърите” в съвсем близко бъдеще, отразява тенденцията към общо застаряване на американската работна ръка. В момента, средната възраст на работниците и служителите в САЩ е 41 години, макар че само допреди три десетилетия тя не надхвърляше 35 години (11).

Съвременните тенденции по отношение плодовитостта на американките

Според повечето американски демографи, има три фактора, които в момента играят ролята на основни движещи сили за устойчивия ръст на американското население: възрастовата структура, в чиито рамки по-голям дял имат младите поколения американци (както посочих по-горе, една четвърт от населението на САЩ е под 17 години); относително високите равнища на фертилността (плодовитостта) на американките и имиграцията (12).

Показателят на съвкупната женска фертилност (СЖФ), т.е. броят на децата, родени от жени на детеродна възраст (между 15 и 49 години), е ключов за определяне на сегашната и бъдещата динамика на демографската ситуация в САЩ. Чисто технически, той се определя като брой на родените деца на всеки 1000 жени. Този показател дава ясна количествена представа за способността на населението за просто и разширено възпроизводство, основаващо се на разликата между текущите демографски показатели за раждаемостта и смъртността. В началото на ХХІ век, Бюрото по преброяването на САЩ определя теоретичния показател на СЖФ, гарантиращ простото възпроизводство на американското население, на ниво 2110 новородени на 1000 жени на фертилна възраст, или 2,11 на една жена. През периода 2000-2005, реалният показател на СЖФ в САЩ се стабилизира на средно годишно равнище 2,04, което е доста близко до показателя за простото възпроизводство на населението. Тоест, дори и при хипотетичното прекратяване на имиграционния приток, САЩ са в състояние да поддържат (поне в близко бъдеще) числеността на населението си на сегашното равнище (13).

Значително влияние върху показателите на СЖФ оказват расово-етническите фактори. Така, в началото на ХХІ век, жените, принадлежащи към групата на коренните американци (индианци, алеути и ескимоси) имат най-ниския в страната средногодишен показател на СЖФ, който през периода 2000-2005 се равнява средно на 1,7. Следват ги жените, произхождащи от Азия и Тихоокеанския регион, при които средногодишният показател на СЖФ, за периода 2000-2005, също демонстрира сравнително невисоко равнище – 1,9. Непосредствено след тях са афроамериканките, чиито средногодишен показател на СЖФ (за периода 2000-2004) се равнява на 2,0. Същият показател при белите жени (за периода 2000-2004) се доближава до 2,1, което, като цяло, отговаря на средностатистическото американско равнище от началото на новия век. Водещи позиции обаче заемат жените с латиноамерикански произход, чиито показател на СЖФ значително превъзхожда равнището, необходимо за гарантиране на простото възпроизводство на населението, равнявайки се на 2,8 (за периода 2000-2005). През последните 30 години, броят на жените, които в края на детеродния си период имат три деца, е намалял от 23%, през 1976, до 18%, през 2004. В същото време, силно нараства (два пъти) броят на жените, които в края на фертилния си период имат едно дете или въобще нямат деца (от 10% до 18% за жените с едно дете и от 10% до 19% за жените без деца) (14).

В същото време, в САЩ се очертава тенденция към повишаване средната възраст на жените, които раждат за първи път: ако през 1960 тя е била 21,8 години, а през 1980 се повишава на 23 години, в началото на ХХІ век тя достига почти 25 години (15).

Накрая, опитвайки се да дадем точна характеристика на динамиката на промените в показателите на фертилността в САЩ, следва да имаме предвид наличието на един интересен феномен, установен от американските демографи и социолози, който продължава да поражда доста възражения и спорове. Става дума за това, че относително високите равнища на американската фертилност се обясняват с „високия процент на нежеланите бременности и раждания” (16). Според експертната оценка на американските демографи, през 70-те, 80-те и 90-те години на миналия век, такива са били почти половината бременности в САЩ, в резултат от което, в средата на 90-те например, (откогато са последните налични данни) не по-малко от 31% от всички раждания са били непланирани или нежелани (17).

Имиграцията – ключов фактор за промяната на демографската ситуация в САЩ в глобалната епоха

Най-важната особеност на преброяванията от 1990 и 2000 бяха, че резултатите от тях накараха Бюрото по преброяването на САЩ да направи  може би най-сериозната корекция на предварителните си оценки за текущата численост на американското население за цялата най-нова история на страната. Причината за това беше, че и през 1990, и през 2000 показателят за числеността на населението на САШ, базиращ се върху екстраполацията на данните от предишното преброяване, се оказа много по-нисък от данните, получени при реалното преброяване. Така, в резултат от преброяването през 2000, се установи, че, на 1 април 2000, числеността на американското население е почти със 7 милиона по-голяма, от предварително определения разчетен показател. При това, според редица демографи, дори и тази корекция не е съвсем точна, тъй като не са били отчетени още почти 3 млн. души, намиращи се на територията на САЩ, в момента на преброявянето.

Основната причина за нарастващото, в хода на двете последни преброявания, разминаване с предварителните разчети е свързана с неотчитането на огромния брой имигранти – както законни, така и нелегални, заливащи страната, паралелно със задълбочаването на процесите на глобализация. Имиграцията нарасна особено през 90-те години, на фона на мощния икономически подем в САЩ, който съдейства за увеличаването на населението им (в периода между преброяванията от 1990 и 2000) с 32,7 млн. души – най-големия абсолютен приръст на числеността на населението, за десетгодишния период между две преброявания, в цялата история на страната. При това е много важно, че за първи път, в историята на преброяванията през ХХ век, беше регистриран абсолютен прираст на населението във всеки, без изключение, американски щат.

Данните на официалната американска статистика сочат, че през последните две десетилетия се е формирал устойчив приток на легални имигранти в САЩ, благодарение на който, в периода между 1990 и 2006, населението им ежегодно се е увеличавало средно с по един милион души. В началото на ХХІ век, тази тенденция дори се усилва: ако през 1990-1999, всяка година статут на легални имигранти в САЩ са получавали средно по 977,6 хиляди души, през 2000-2006, този показател нараства до 981,2 хил. души (18). Така, през периода 1990-2006, само за сметка на притока на легални имигранти, населението на САЩ се е увеличило с почти 17 млн. души.

Освен това, по данни на Департамента по вътрешна сигурност на САЩ, в момента в страната живеят около 10,5 млн. нелегални имигранти, като само за пет години (2000-2005) броят им е нараснал с около 2 млн. (през 2000 в САЩ е имало не по-малко от 8,5 млн. нелегални имигранти) (19).

Имиграцията в САЩ има предимно демографски характер, обусловен от кръвно-родствените връзки на имигрантите, дошли първи в страната. В резултат от това, днес приблизително ѕ от легалните имигранти идват всяка година в САЩ от Латинска Америка и Азия. В частност, през 2006, от 1,3 млн. легални имигранти, над 522,2 хиляди са дошли от Мексико, държавите от Карибския басейн и Южна Америка (т.е. над 41%), а 429,7 хиляди (почти 34%) са дошли от Азия и басейна на Тихия океан. Само 164,3 хиляди (13%) са дошли от Европа, като в европейския имигрантски поток доминират имигрантите от източноевропейските и балкански държави, както и от бившите съветски републики (включително Узбекистан). Почти същото количество имигранти идват от Африка (през 2006 броят им достига рекордните 117,4 хил. души, т.е. 10% от всички имигранти). Накрая, около 2% (т.е. около 20 хил. души) са преселниците от съседната на САЩ Канада.

Числеността на нелегалните имигранти в САЩ се увеличава всяка година примерно със 770 хил. души, като половината от тях идват от Мексико, в нарушение на установения граничен режим (21). Американският опит в сферата на миграционните реформи показва, че обществото може реално да усети последиците от тях едва след 30-40 години, през които обусловилите реформите социално-икономически и политически фактори могат да претърпят коренни промени.

Четвъртата имиграционна вълна, която се насочва към САЩ от средата на 60-те години на ХХ век значително променя параметрите на редица ключови демографски характеристики на американското общество. Това се отразява, най-вече, върху значителния (почти двукратен) ръст в дела на населението, родено извън пределите на САЩ.

Имиграцията от последните десетилетия причини значителни промени в расово-етническата структура на американското общество. Огромният приток на имигранти от Латинска Америка доведе до това, че в началото на ХХІ век, испаноезичното население излезе на второ място сред расово-етническите групи, формиращи американското общество, изтласквайки на трето място афроамериканците, чиито позиции на втора по численост расово етническа общност в САЩ изглеждаха непоколебими през целия ХХ век. Така, ако през 2000 в САЩ са живели 35,7 млн. афроамериканци, представляващи 12,5% от населението на страната, през 2006 ситуацията се променя драматично: числеността на афроамериканското население се увеличава само с 3 млн. души, достигайки 38,3 млн. (т.е. 12,5% от населението на САЩ), докато числеността на испаноезичното население нараства почти с 10 млн., достигайки 44,3 млн. души, или 14,8% от цялото население на страната (22).

Увеличаването на имигрантския поток в САЩ има и важни регионални последици. В миналото, имигрантите се заселваха предимно в пет големи щати – Калифорния, Ню Йорк, Флорида, Тексас и Илинойс, докато в момента се наблюдава стремително разширяване на географския обсег на заселване на значителни групи имигранти: те вече се заселват в такива щати (включително в дълбоката американска „провинция”), където в миналото имаше само незначителни имигрантски общности. Така, ако през 1990, на територията на споменатите по-горе пет щата живееше 75% от цялото население на САЩ, родено извън границите им, през 2005, делът му намалява до 59%, като все повече имигранти се заселват в такива щати като Ню Джърси (през 2005, делът на хората, родени извън пределите на САЩ в цялото население на щата е достигнал 19,5%), Невада (17,5%), Хавай (17,2%), Аризона (14,5%), Масачузетс (14,4%), Род Айлънд (12,6%), Вашингтон (12,2%), Мериленд (11,7%), както и в столицата Вашингтон (окръг Колумбия), където делът на хората, родени извън САЩ, вече е достигнал 13,1% (23).

Структурните промени в расово-етническия състав на американското население

Най-голямата промяна в расово-етническия състав на населението на САЩ е непрекъснатото намаляване на дела на бялото мнозинство в общата численост на американското население. Ако през 1970 белите американци (т.е. потомците на европейските колонисти и имигранти, които в продължение на 250 години заселват и усвояват северноамериканския континент) са 83% от населението на САЩ, през 2006 делът им пада до 67,6%, а две години по-късно – до 66% (199,8 млн. души). През 2030-2040 развитието на тази тенденция ще се ускори значително и в средата на века бялото неиспаноезично мнозинство ще се превърне в малцинство, като делът му ще падне до 46% (203,3 млн. души) от цялото население на Съединените щати, което дотогава вероятно ще достигне 439 млн. души. За сравнение, числеността на испаноезичното население, което официалните статистически институции смятат за отделна етническа група в състава на белите американци (макар че голяма част от последните смятат испаноезичните за „цветнокожи”), ще се утрои в периода 2008-2050 (от 46,7 млн. до 132,8 млн. души), а делът и от цялото население ще се удвои (от 15% до 30%), т.е. всеки трети американец ще принадлежи към испаноезичната общност.

В същото време,  според повечето прогнози, чернокожото население на САЩ ще се увеличи от сегашните 41,1 млн. до 65,7 млн. души, през 2050 (т.е. от 14% до 15% от цялото американско население), броят на индианците и другите представители на коренното население на Америка ще се увеличи от 4,9 млн., през 2008, до 8,6 млн. души, през 2050 (т.е. от 1,6% до 2%), а хавайците и другите народности, живеещи на тихоокеанските острови, принадлежащи на САЩ, ще достигнат 2,6 млн. души (1,1%) (24).

Регионалните трансформации в териториалното разселване на американското население

През последните двайсетина години, в САЩ, като цяло, продължава да съществува тенденция към усилване на урбанистичните начала в развитието на американското общество. Според сравнителните данни от преброяванията през 1990 и 2000, през последните десетилетия на ХХ век, делът на градското население е нараснал с 1% (от 78% до 79%), но ако вземем предвид и промените в статистическата база въз основа на която се отчита градското и селското население, направени от Бюрото по преброяването на САЩ, в навечерието на преброяването от 2000, ще видим, че този ръст всъщност е с почти 4% за десет години. През 2000, в градовете и урбанизираните центрове са живеели 222,4 млн. американци, а в селските местности – 59,1 млн. души (25).

През 2006, в САЩ е имало 50 града (градски ареали и агломерации), чието население е надвишавало 1 млн. души. Най-голям град продължава да е Ню Йорк, чието население, преди три години, беше 18,8 млн. души. Анализът на данните на официалната американска статистика сочи, че през периода 2000-2006, числеността на населението в огромното мнозинство от милионните градове демонстрира тенденция за нарастване, като с най-сериозни темпове нарастват градските агломерации в Тексас, Флорида, Аризона, Невада и Северна Каролина (26).

Нарастването на населението във водещите градски центрове и агломерации отразява принципните регионални различия, които се наблюдават през последните години в териториалното разпределение на американското население. През периода 2000-2005 (откогато са последните налични данни), с най-бурни темпове е нараствало населението в западните щати на САЩ (ръст от 8,1%), следвани от южните щати (ръст от 7,3%) и щатите от Средния Запад (ръст от 2,4%). На дъното на тази „класация” са североизточните щати, чието население е нараснало през тези пет години само с 2%. По абсолютна численост на населението обаче, най-населени се оказват южните щати, където, през 2005, са живели 107,5 млн. американци (т.е. 36,3% от населението на САЩ), следвани от западните щати (68,3 млн. души, или 23% от населението) и щатите от Средния Запад (66 млн. души или 22,3% от населението). В североизточните щати, през 2005, са живели 54,6 млн. души, т.е. 18,4% от населението на САЩ (27).

През този период, с най-бързи темпове (с повече от 10%) е нараствало населението на четири западни щата: Невада (с 20,8%), Аризона (с 15,8%), Юта (с 10,6%) и Айдахо (с 10.4%), както и на два южни щата: Флорида (с 11,3%) и Джорджия (10,8%). С най-бавни темпове пък е нараствало населението в североизточните щати и тези от Средния Запад (в Северна Дакота, населението дори е намаляло с 1%) (28).

Всички тези данни убедително доказват, че регионалните тенденции към ускорено нарастване на населението имат кумулативен характер: регионите и урбанистичните ареали, очертали се преди време като лидери по темповете на нарастване на населението, имат всички шансове да продължат да лидират в това отношение, в средносрочна, а вероятно и в дългосрочна, перспектива.

Някои изводи

Анализът на сегашната демографска ситуация в САЩ показва, че демографските проблеми на съвременното високоразвито в технологично отношение общество имат дългосрочен характер.

За Съединените щати, втората половина на ХХ и началото на ХХІ век, бяха белязани от „бума” в раждаемостта през първите две десетилетия след края на Втората световна война и последиците от драматичния обрат в демографската ситуация в страната най-вероятно ще се усетят напълно едва през следващите двайсетина години, когато ще се пенсионират около 76 млн. американци, родени в периода 1946-1964.

Осъществяващите се в момента резки промени в расово-етническата структура на американското общество, застрашават доминиращите позиции на бялото мнозинство (което създаде съвременното американско общество и в продължение на повече от 200 години беше основната движеща сила на неговото цивилизационно и културно развитие) във всички сфери на обществения живот. Тези промени са следствие от необмислената имиграционна реформа, реализирана в средата на 60-те години на миналия век, в името на утвърждаването на американската хегемония на планетата, което по онова време се разглежда като своеобразна форма за „внедряване” в социалната структура на практически всички страни в света на американизирани диаспори, свързани със САЩ чрез достатъчно здрави кръвно-родствени връзки.

 

Бележки:

1 Виж: Особенности современной демографической ситуации в США // США: ключевые проблемы развития социальной сферы. Под ред. В.С. Васильева. Гл. I. ИСКРАН, 2008. Изследването е извършено с подкрепата на Руския хуманитарен научен фонд в рамките ва научно-исследователския проект «США: опыт социальной политики и уроки для России» № 06-03-02117а.

2 В момента, САЩ твърдо земат третото място в света сред държавите с най-голямо население, след Китай и Индия. Подробен анализ на развитието на демографските промени в САЩ, причините за структурните промени в американското общество и влиянието им върху социално-политическата ситуация в страната, виж: США: ключевые проблемы развития социальной сферы. Гл. I. ИСКРАН, 2008.

3 Източник: Statistical Abstract of the United States – 2008. Wash., 2008, p. 7.

4 Statistical Abstract of the United States – 2008, p. 8.

5 Statistical Abstract of the United States – 2008, p. 10.

6 Ibidem.

7 Източник: Statistical Abstract of the United States – 2008, p. 10.

8 U.S. Census Bureau. Population Division. Interim State Population Projections, 2005. Internet Release Date: April 21, 2005.

9 Statistical Abstract of the United States – 2008, p. 373.

10 Lee M., Mather M. U.S. Labor Force Trends // Population Bulletin. Vol. 63, №2, June 2008, p. 3.

11 Ibid., p. 5.

12 Kent M., Mather M. What Drives U.S. Population Growth? // Population Bulletin. Vol.57, № 4, December 2002, p. 3.

13 Statistical Abstract of the United States – 2008, p. 66. Според американските демографи, в момента показателят за сумарния коефициент на плодовитост се равнява приблизително на 2,1.

14 U.S. Census Bureau. The Fertility of American Women in 2004. Population Profile of the United States: Dynamic Version, p. 1.

15 Kent M. and Mather M. What Drives U.S. Population Growth? // Population Bulletin, p. 7.

16 U.S. Census Bureau Conference. The Direction of Fertility in the United States. Alexandria, 2001, p. 68.

17 Ibid., p. 95.

18 Източник: Statistical Abstract of the United States – 2008, p. 45.

19 Ibidem.

20 Източник: Statistical Abstract of the United States – 2008, p. 47.

21 Martin Ph., Zurcher G. Managing Migration: The Global Challenge // Population Bulletin. Vol. 63, № 1, March 2008, p. 9; Martin Ph., Midgley E. Immigration: Shaping and Reshaping America. Revised and Updated 2nd Edition // Population Bulletin. Vol. 61, № 4, December 2006, p. 10.

22 Източник: Statistical Abstract of the United States – 2008, p. 11.

23 Martin Ph., Midgley E. Immigration: Shaping and Reshaping America. Revised and Updated 2nd Edition // Population Bulletin. Vol. 61, № 4, December 2006, p. 16; Statistical Abstract of the United States – 2008, p. 42.

24 U.S. Census Bureau News. An Older and More Diverse Nation by

Midcentury, Aug. 14, 2008; http://www.census.gov/Press-Release/www/releases/archives/population/012496.html.

25 Current Population Reports. Population Projections of the United States by Age, Sex, Race, and Hispanic Origin: 1995 to 2050. P25–1130. February 1996. Wash., 1996, p. 34.

26 Ibid., pp. 24–26.

27 Източник: U.S. Census Bureau. Population Profile of the United States: Dynamic Version. Population Distribution in 2005, pp.1–2.

28 Ibid., p. 2.

 

* Ръководител на Центъра за вътрешнополитически изследвания в Института за САЩ и Канада към Руската академия на науките

{rt}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.5 2020

списание Геополитика бр.5 2020 - Поръчай онлайн