23
Пет, Окт
5 New Articles

През последните месеци, американската администрация продължава да демонстрира нарастващ интерес към региона на Южна Азия, доказателство за което беше и посещението на държавния секретар Хилари Клинтън в Индия, през втората половина на юли. Пред своите домакини, тя потвърди желанието на САЩ да „разширят и задълбочат нашите отношения”.  В тази връзка, от особено значение са следните американски инициативи: т.нар. „отбранителен пакт”, съгласно който Вашингтон ще предоставя на Делхи високотехнологична продукция с военно предназначение; изграждането на две АЕЦ с американски реактори; фактическият отказ на САЩ и занапред да обвързват развитието на двустранното сътрудничество в сферата на ядрената енергетика с искането Индия да подпише Договора за неразпространение на ядреното оръжие.

Тоест, става дума за стартирането на достатъчно мащабна американска стратегия в Южна Азия, в която (както се надяват в Делхи) Индия ще играе решаваща роля. На Вашингтон обаче се налага, да действа в контекста на все по-усложняващо се силово „уравнение”, както в Южна Азия, така и на съседните и територии.

От няколко години насам, експертите определят Южноазиатския регион като зона на остро кризисно развитие. Остротата и противоречивия характер на социално-политическите процеси в Южна Азия, в крайна сметка, са свързани с това, че към продължаващото вече дълги десетилетия драматично развитие на отношенията между най-големите държави от региона – Индия и Пакистан (които се влошиха още повече след трагедията в Момбай, в края на 2008) се прибави и изострянето на вътрешнополитическата ситуация в самия Пакистан. Последната се усложнява не само от специфичните проблеми на страната, но и от намесата (пряка или косвена) на нерегионални сили в социално-политическите процеси в Южна Азия (1).  Става дума най-вече за продължаващото присъствие на експедиционния корпус на НАТО (доминиран и ръководен от САЩ) в Афганистан, макар дори американските военни да признават, че опитите за „умиротворяване” на тази страна напоследък изглеждат все по-безперспективни.

Силовият „квадрат” на южноазиатската криза

Повишеното внимание на САЩ към Южна Азия е непосредствено свързано с изместването на тежестта в осъществяваните от тях военно-политически операции от Ирак към Афганистан. При това, както признават във Вашингтон, евентуален повторен неуспех на американските военни, за сравнително кратък период от време, би имал крайно неблагоприятен „демонстрационен ефект” върху позициите на Съединените щати в света. В така очерталото се сложно стратегическо „уравнение”, специфична роля е отредена на Пакистан. Официалните представители на американската администрация подчертават, че обемът на военната и друга помощ за тази страна ще зависи от готовността на Исламабад да се противопостави успешно на Ал Кайда на собствената си територия. Така, Конференцията на страните-донори за отпускане на финансова помощ за Пакистан, провела се в Токио, през април 2009, приключи с обещанието за предоставяне на 5,28 млрд. долара на Исламабад, с цел „спасяване на националната икономика”. През следващите две години, САЩ и Япония например, планират да предоставят по 1 млрд. долара на пакистанското правителство за възстановяване на икономиката, докато обемът на финансовата помощ от Саудитска Арабия ще достигне 700 млн. долара, а от ЕС – 640 млн. долара.

Усещането за неизбежния колапс на пакистанската икономика, с всички произтичащи от това геополитически последици, нарастващото недоволство на американското общество от „безкрайната и безперспективна” война в Афганистан, както и редица други фактори, принуждават Запада, и най-вече САЩ, отново да се върнат (пък макар и вече в новите условия) към идеята за Пакистан като „фронтова държава в борбата с ислямския екстремизъм”. Тази идея достатъчно образно беше формулирана от специалния пратеник на американския президент за Афганистан Ричард Холбрук: „Терористите от Западен Пакистан планират деструктивни действия из целия свят, затова наш дълг е да укрепваме позициите на пакистанското правителство”. Според него, общият обем на помощта на Пакистан може на нарасне до 50 млрд. долара. Самата американска администрация, планира през следващите пет години да подпомага Пакистан с 1,5 млрд. долара годишно. Разсъждавайки за обвързването на тази помощ с определени политически условия, които Пакистан следва постоянно да изпълнява (за което споменахме по-горе), експертите обаче отбелязват, че пакистанските власти вече са наясно, как могат да оказват реално влияние върху Пентагона и институциите за сигурност на САЩ, като по този начин намаляват ефективността на политическия натиск на Вашингтон върху Исламабад. Впрочем, американските власти се опитват да оказват натиск върху управляващите в Пакистан и с посредничеството на разполагащите с определени позиции в тази страна Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства, които са сред най-големите донори на Исламабад.

Администрацията на Барак Обама разглежда Пакистан и Афганистан като единно геополитическо пространство (AfPak, според терминологията на американските военни експерти), затова своеобразно „ядро” на стратегията на САЩ в региона е „афганизацията” на войната, продължаваща вече почти осем години. Смисълът на понятието „афганизация” (очевидно сродно на „виетнамизацията” от 70-те години на ХХ век) е намаляване на загубите, които понасят частите на НАТО в Афганистан, с цел до 2011 (когато стартира следващата кандидат президентска кампания в САЩ) да бъде „успокоено” американското обществено мнение. Според американските експерти, тази дългосрочна цел може да бъде постигната в рамките на реализацията на „двойнствената” стратегия, предвиждаща подпомагане победата на „умерените” сили в Движението Талибан над техните „радикални и непримирими” противници (макар мнозина да поставят под съмнение подобно разделяне на привържениците на политическия ислям) и „изтласкването” от Афганистан на чуждестранните „моджехидини”, тясно свързани с Ал Кайда.

Доколко утопични са тези сметки, косвено показва следното изказване на иранския външен министър Манучер Мотаки, направено по време на Конференцията на донорите в Токио: „регионалният подход е необходим, по отношение на формата, съдържанието и организацията на преговорите, които, на свой ред, следва да се определят от държавите от региона, а не от външни сили”. Тоест, регионалният подход към южноазиатската криза автоматично изключва „едностранния” подход на САЩ към афганистанско-пакистанското „урегулиране”, към който се придържаха американците през последните седем години. В същото време обаче, липсват каквито и да било признаци, че САЩ са склонни да изоставят този подход.

Като цяло, Пакистан запазва стратегическото си значение в системата от приоритети на американската външна политика в Южна Азия. Вътрешната нестабилност в тази страна сериозно безпокои американските стратези, които напоследък определят като една от основните задачи съхраняването на съществуващата политическа система в Пакистан. Както е известно, предишната администрация на САЩ настояваше за ускорена демократизация на пакистанското общество без да отчита вътрешните условия за либерализация на институциите и практиките на масово политическо участие, с което допринесе немалко за изострянето на целия комплекс от противоречия, характерни за развитието на тази държава. Управляващият елит така и не съумя да превърне Пакистан в истинска национална държава, т.е. да интегрира т.нар. малцинства, представляващи около 40% от населението, в структурите на икономиката, властта и политиката. Недостатъчно развитите хоризонтални връзки (т.е. взаимозависимостта на регионите, на независима от централната власт основа), предопределят устойчивата тенденция към военно-авторитарно управление (от общо 61 години на независимо съществуване, през 33 властта в страната е била в ръцете на армията). През тези години и особено при управлението на генерал Зия ул-Хак (1977-1988), военните, без да разполагат с ясна социално ориентирана икономическа политика, акцентираха върху развитието на „ислямската идентичност”, използвайки идеите на радикалния ислямизъм като външнополитически инструмент, както и за консолидиране на пакистанското общество.

Втората стратегическа грешка на военния (а, отчасти, и на гражданския) елит беше надценяването значението на геополитическото положение на Пакистан за САЩ, което до голяма степен (макар и в скрита форма) обясняваше запазването на военното управление и блокирането на развитието на демократичните институции и съответните практики в страната. Неизбежен резултат от подобна траектория на общественото развитие е и сегашната уязвимост на пакистанската политическа система от периодично повтарящите се икономически кризи и бързото укрепване позициите на политическия ислям, практически, във всички провинции. Нарастването на влиянието на ислямистите е факт в такива, силно различаващи се по степента на социално-икономическото си развитие, територии, като проспериращият Пенджаб, от една страна, и традиционалистката Северозападна гранична провинция – от друга. Показателно е, че ислямистите се ползват с подкрепата на значителна част от заможните слоеве на пакистанското общество, включително на „уестърнизираните” му сегменти. В същото време е налице реална възможност за обединяване на „десни” и „леви” на основата на антиамериканизма. С други думи, тенденциите в развитието на масовото съзнание определено затрудняват американско-пакистанското стратегическо партньорство. Може да се каже, че в момента Пакистан не разполага с потенциал за осъществяването на самостоятелен и дългосрочен политически курс в Южна Азия. Тоест, Пакистан очевидно представлява слабото звено на оформилия се  в региона „силов квадрат” (включващ, освен него, Индия, САЩ и Китай), което постоянно дестабилизира тази геополитическа конструкция. Затова, освен решаването на собствените си стратегически задачи, САЩ, Индия и Китай са принудени да съобразяват действията си с необходимостта да бъде запазено единството и териториалната цялост на Пакистан.

В тези условия, със сериозни трудности при преследването на своите интереси се сблъсква и Индия, която активно се стреми да извлече максимална полза от подобряването на отношенията си със САЩ. Така, в началото на 2009, се появиха редица фактори, пречещи за развитието на отношенията в Южна Азия по „индийския сценарий”:

- Смяната на американската администрация, на фона на задълбочаващата се финансово икономическа криза. Барак Обама и екипът му съзнават първостепенното значение на американско-китайските отношения за стабилизирането на икономическата система на САЩ, което обективно ограничава възможностите на Индия да постигне целите си в региона, особено по отношение на Пакистан. Освен това, сегашната администрация в Белия дом, базира южноазиатската си политика на презумпцията, че Китай разполага със значително влияние в Пакистан, имайки предвид и икономическите, и военно-техническите аспекти на китайската външна политика по това направление.

- Индийският политически елит е наясно за ограничената ефективност на силовия натиск върху сериозно отслабения в момента Пакистан, тъй като дезинтеграцията на тази държава не отговаря на дългосрочните интереси, както на Пекин и Вашингтон, така и на Делхи. Това очевидно обяснява и сдържаното поведение на Индия, която разполага с достатъчен потенциал за да осъществява „хирургични военни удари”, след трагичните миналогодишни събития в Момбай, индиректното участие на пакистанските тайни служби в които се смята за „доказано”.

- Осезаемото отслабване на американското военно-политическо влияние в света, което превръща в труднореализуема идеята на част от индийския „стратегически елит” (включително академичната общност на страната) за вписването на Делхи в американоцентричното глобално икономическо и политическо пространство. Показателно е, че погрешният характер на подобни конструкции бе подложен на мощна критика, както от дясно, така и от ляво, по време на последните избори в Индия, през май 2009. При всички случаи обаче, корекцията на осъществявания през последните години външнополитически курс ще изисква време и ще бъде доста болезнен за индийския политически и икономически елит. На Делхи, в частност, ще се наложи отново да проверява баланса в отношенията си с Вашингтон и Пекин, включително отчитайки ролята на Китай в американската политика по време на глобалната криза.

В чисто географски план, Китай не принадлежи към южноазиатския регион, но заради отношенията си със страните в него (Пакистан, Индия, Бангладеш, Шри Ланка, Непал), някои от които са негови съседи, Пекин активно присъства в това икономическо и политическо пространство. Сред държавите от южноазиатския регион, най-активен външнополитически (и външнокономически) партньор на Китай е Пакистан. Той не само продължава да бъде „балансьор” на Индия, но и неволно се превръща в източник на възможно изостряне на национално-етническите противоречия в най-населената държава в света.

Така, укрепването на позициите на политическия ислям в Пакистан, оказва непрекъснато нарастващо влияние върху положението в неспокойния Синцзян-Уйгурски автономен район на Китай, където е налице пореден бум на сепаратистките настроения. Отчитайки неефективността на централните власти на Пакистан, в усилията им за неутрализиране на ислямистите, Пекин активно развива преките си отношения с регионалните елити на тази страна. Така, наскоро бе сключен договор за икономическо, инвестиционно и културно сътрудничество с властите в Северозападната гранична провинция, който, освен всичко друго, цели ограничаване влиянието на радикалните ислямисти. Китай е готов да посредничи между Индия и Пакистан за подобряване на двустранните отношения, макар че засега индийската страна учтиво, но твърдо, се отказва от подобни услуги. Развивайки отношенията си с Индия, Китай поставя акцент върху форсираното задълбочаване на външноикономическите връзки между двете страни, разчитайки, че „териториалният спор” и спомените на индийците за войната от 1962 постепенно ще останат в историята.

Оценявайки обективно действията на Пекин в Южна Азия, редица индийски външнополитически и военни анализатори са принудени да признаят, че:

-          сегашната китайска политика не е логично продължение на геополитическата активност на императорски Китай, а по-скоро цели укрепване на собствените позиции в съседните региони, още повече, че през последните шест-седем години в Южна Азия е налице очевидна военно-политическа активизация на САЩ;

-          действията на китайските власти са просто опит за „мекото обратно сдържане” на определени, тревожещи Пекин, външнополитически инициативи на Вашингтон, като например идеята за „съюза на четирите демокрации” от Азиатско-Тихоокеанския регион (т.е. антикитайската коалиция между САЩ, Япония, Индия и Австралия).

Като цяло обаче, китайско-индийските отношения се характеризират с взаимна коректност, прагматизъм и стремеж и на двете страни да мислят в категориите на външнополитическата перспектива.

Заключение

Очертаният по-горе „силов квадрат” не е устойчива политическа конфигурация, а възникнала в конкретните условия в Южна Азия, през 2008-2009, комбинация на сили и интереси, отразяваща основните тенденции в регионалната политика. В същото време, това сложно „уравнение”, макар и да не решава основните проблеми на южноазиатските държави, определено стабилизира регионалната криза, вкарвайки развитието и в приемливи за международната система рамки.

 

Бележки:

  1. През последните години в южноазиатския регион все по-често се включват свързаните с него, исторически и културно, съседни държави – Афганистан и Иран.
  2. Индийските военни обаче, засега не са склонни да приемат подобна логика. Така, в един, сравнително наскоро публикуван от Министерството на отбраната на Индия, доклад не се изключва военен конфликт между Китай и Индия през следващото десетилетие.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Както е известно, целта на движението за независимост, ръководено от Индийския национален конгрес (ИНК), е създаването на независима и единна индийска държава и принуждаване на британските управници да напуснат територията и, но влошаването на отношенията между хиндуисти и мюсюлмани, които преминават в открита враждебност, както и претенциите на Мюсюлманската лига за създаване на отделна държава за изповядващите исляма, проваля реализацията на мечтата за независима и единна Индия и прави разделянето на субконтинента неизбежно. И макар че предложението за разделянето първоначално поражда острата реакция на повечето лидери на Конгреса, като Махатма Ганди, Джавахарлал Неру и Абул Калам Азад, които го квалифицират като „британски заговор за разделянето и обезсилването на Индия”, в крайна сметка то бива одобрено от ИНК, най-вече поради опасенията, че ако не го направи, това би могло да се използва от британските колониални власти като предлог да продължат присъствието си в страната, както и с надеждата, че недостигът на ресурси, специфичното географско положение (в резултат от което двете части на новата мюсюлманска държава се оказват разделени помежду си от огромно разстояние) и липсата на опитни политически водачи няма да позволят на Пакистан да оцелее дълго време и, в крайна сметка, отново ще се обедини с Индия.

Няма съмнение, че разделянето на Индия, през 1947, е голям шок за водачите на ИНК, както и, че те така и не се примиряват с мисълта за независим Пакистан, тъй като цялата им борба за отхвърляне на колониалното господство цели създаването на единна Индия и това ги кара да предприемат всичко възможно за да анулират промените, довели до разделянето на индийския субконтинент. Намеренията им спрямо Пакистан никога не са били тайна, което пък поражда множество проблеми, както и липса на доверие между двете държави.

През първите години след обявяването на независимостта, стремежът на Пакистан е да съхрани единството и да осигури балансирано развитие на двете части на държавата, да гарантира сигурността и прогреса, като консолидира позициите си на субконтинента, както и да попречи на индийските опити за „възстановяване на единството”. В същото време обаче, пакистанските лидери демонстрират опасно политическо късогледство, отказвайки да признаят бенгалците (т.е. жителите на тогавашен Източен Пакистан, а днес Бангладеш) за равноправни партньори, споделяйки с тях политическата власт и икономическите ресурси, което поражда масово недоволство сред тях. На свой ред, Индия умело се възползва от него в политиката, която провежда през следващите години спрямо Пакистан. Индийските политически лидери ангажират дипломатическите канали и разузнавателните служби на страната за да изградят тесни връзки с източнопакистанския политически елит и почти всички местни политически движения, така че да използват недоволството сред населението на Източен Пакистан за собствените си политически цели. Стремежът на Делхи е да задълбочи противоречията между двете части на Пакистан и стимулира процеса на дезинтеграция, отново в името на мечтата за единна Индия.

В крайна сметка се оказва, че политическите преговори между представителите на двете части на страната не могат да променят ситуацията в Пакистан, като основната причина е упоритостта на западнопакистанските лидери, която поражда нарастващо отчуждение и потиснатост сред хората от Източен Пакистан, така че, когато, през 1970, шейх Муджибур Рахман (1920-1975) и ръководената от него Лига Авами (призоваващи за автономия на Източен Пакистан) печелят изборите, но не получават право да сформират местното правителство, бенгалците решават завинаги да излязат от състава на Пакистан. Така, за първи (и вероятно за последен) път в историята, дезинтеграцията на Пакистан се оказва обща цел както на Индия, така и на бенгалците, като Делхи иска да я използва за да реализира стратегията си за обединяване на Индустан, докато бенгалците се стремят към създаване на независима държава, т.е. да се освободят от един безчувствен и репресивен политически режим.

Веднага след като пакистанската армия стоварва жестоките си репресии върху невъоръжените източнопакистанци, Индия, ръководена по онова време от Индира Ганди, предприема решителни мерки за да помогне на бенгалците в справедливата им битка за независимост срещу фашизоидния режим на Яхия Хан. Тези мерки включват:

- осигуряване на безопасен канал за прехвърляне водачите на  Лига Авами в Индия и подпомагане формирането на правителство, начело с Муджибур Рахман;

- подпомагане създаването на селските партизански отряди Мукти Бахини и осигуряване на необходимата им военна подготовка и оръжие;

- формиране, в рамките на Мукти Бахини, на 60-хилядни „специални части”, известни като Муджиб Бахини;

- осигуряване убежище на десет милиона бежанци от Източен Пакистан;

- разгръщане на мощна дипломатическа кампания, чрез индийските дипломатически служби, така че светът да подкрепи справедливата борба на източнопакистанците за свобода;

- да използва военните и разузнавателните си ресурси за да помогне, доколкото е възможно, на борците за свобода да издържат продължителната война с превъзхождащата ги пакистанска армия.

Индия продължава да следва стратегическата си цел

Мнозина вероятно смятат, че решението на Индия да помогне на бунтовниците в Източен Пакистан, се ръководи изцяло от хуманитарни мотиви, но истината е, че мащабната индийска подкрепа за освободителната война на Бангладеш се предопределя най-вече от стратегическата цел на Делхи да дезинтегрира Пакистан и, в крайна сметка, да възстанови единството на индийския субконтинент. Бившият секретар на индийското Външно министерство Джиотиндра Диксит посочва: „помогнахме за освобождението на Бангладеш, защото то беше от взаимен интерес, а не просто проява на добра воля”. На свой ред, високопоставен офицер от индийската разузнавателна агенция RAW признава, че „Появата на Бангладеш беше резултат от продължилото над десет години подклаждане на недоволството от пакистанските управници” (RAW: Top-Secret Failures, p.5). Тези свидетелства на двамата бивши високопоставени служители на индийското правителство, показват, че помощта на Индия за Бангладеш, не е толкова проява на алтруизъм, колкото целенасочен стремеж за дезинтеграция на Пакистан, както и, че индийските разузнавателни служби са пряко ангажирани в подготовката на бунта в Източен Пакистан. Следвайки своята стратегия, Индия сключва прословутото споразумение от 7 точки с правителството на Муджибур Рахман, което, на практика, предрешава съдбата на преговорите между Източен и Западен Пакистан и, в същото време, лишава новата държава Бангладеш от правото да създаде собствена постоянна армия и да провежда напълно независима външна политика. Тези 7 точки на следните:

- Правителството на Бангладеш ще назначи в администрацията на новата държава само активни участници във войната за освобождение, като евентуалният недостиг на чиновници ще бъде запълнен с административни кадри от Индия;

- Ще се формират съвместни въоръжени сили, включващи части на индийска армия и отрядите Мукти Бахини, които, под командването на индийски офицер, ще продължат войната за освобождение;

- Бангладеш няма да има редовна армия;

- Индия ще помогне на новата държава да създаде паравоенни формирования за поддържане на реда и закона в страната;

- Принципите на отворения свободен пазар ще са в основата на търговските отношения между двете страни, като това споразумение ще може да се преразглежда периодично;

- Части на индийската армия ще бъдат разположени в Бангладеш за неопределено време, като времевата рамка за постепенното им изтегляне ще се определи на ежегодни срещи между двете правителства;

- Бангладеш ще формулира външната си политика, само след консултации с Индия.

Подписването на споразумението от 7 точки, гарантира, че правителството на Муджибур Рахман ще продължи войната, докато Бангладеш не извоюва независимостта си от Пакистан, но не дава гаранции, че Китай или САЩ няма да се включат, имайки предвид пряката намеса на индийската армия във военните действия. За да не допусне подобно развитие, правителството на Индира Ганди предприема стъпки за сближаване със Съветския съюз, стремейки се да получи от Москва гаранции за индийската сигурност от китайската и американска заплаха. В крайна сметка, Индия получава тези гаранции под формата на т.нар. „25-годишен договор за дружба”, още повече, че Съветите също се стремят да играят по-сериозна роля на субконтинента и да разширят сферата си на влияние.

Подписването на споразумението от 7 точки с правителството на Муджибур Рахман и на 25-годишния договор за дружба със СССР, отстранява всички пречки пред индийските въоръжени сили за пряка намеса в Източен Пакистан. Необходими са им само две седмици за да пробият отбранителните позиции на пакистанската армия, която е изтощена от 9-месечната партизанска война срещу отрядите на Мукти Бахини и вече е започнала да се разпада. Така, в крайна сметка, Бангладеш се сдобива с толкова желаната независимост, а Индия успява да постигне разпадането на Пакистан, за което мечтае още от 1947.

Бангладеш попада в стратегически капан

Докато обществото в Бангладеш, като цяло, и правителството на Муджибур Рахман, в частност, демонстрират изключително признателност към Индия за подкрепата, оказана им във войната за освобождение и не крият, желанието си да поддържат възможно най-близки и приятелски отношения с индийския народ, политическият и военен елит в Индия започва да реализира стратегическия си план (в съответствие със споразумението от 7 точки) за ограничаване възможностите на Бангладеш да провежда напълно независима политика. Така, новата държава попада в стратегическа капан, под формата на „25-годишния договор за дружба” с Индия, който, на практика, поставя под въпрос правото и самостоятелно да формира, външнополитическите, отбранителните и икономическите си отношения с другите държави. По-долу ще цитирам някои от клаузите на въпросния договор, с негативен ефект върху външнополитическите, отбранителни и икономически интереси на Бангладеш:

Член 4 : Двете държави ще провеждат редовни срещи помежду си на всички нива, за да обсъждат най-важните международни въпроси, така че решаването им да бъде от взаимно полза;

Член 5: Двете държави ще си сътрудничат в сферите на търговията, транспорта и комуникациите, на основата на равноправието и взаимната полза, предоставяйки една на друга статут на най-облагодетелствана нация;

Член 8: Нито една от двете държави няма да влиза във военен съюз, насочен срещу другата и няма да позволи на трета сила да използва територията и за военни цели, които биха могли да застрашат сигурността на други държави;

Член 9: Двете държави ще се въздържат да оказват каквато и да било подкрепа за трета сила, участваща във въоръжен конфликт с някоя от тях, с цел да гарантират регионалния мир и сигурност;

Член 10: Нито една от страните няма да поема какъвто и да било ангажимент – явен или таен, по отношение на една или повече държави, който може да наруши духа на това споразумение.

Както се вижда, член 4, на практика, лишава Бангладеш от правото да провежда независима външна политика и я задължава да се консултира с Индия по всеки по-сериозен външнополитически въпрос.

Член 5 принуждава Бангладеш на предостави на Индия статут на най-облагодетелствана нация, т.е. да разчисти пътя на индийските компании към националния си пазар, без всякакви ограничения. В същото време, като далеч по-слаба икономика, Бангладеш не е в състояние да извлече реална полза от статута на най-облагодетелствана нация, предоставен и от Индия.

Член 8 пък означава, че в случай на военен конфликт между Бангладеш и Индия, първата (която е много по-слаба) не може да търси подкрепа отникъде за да защити териториалната си цялост.

Член 9 гарантира стратегическия интерес на Делхи в гъмжащите от бунтовници североизточни индийски щати, като забранява на Бангладеш да оказва подкрепа на бунтовниците, докато, в същото време, самата Индия си позволява да наруши този член, оказвайки военна и политическа помощ на партизаните от т.нар. отряди Шанти Бахини (въоръжено сепаратистко движение, действащо в района на Читагонг Хил – б.р.).

Накрая, член 10, ограничава правото на Бангладеш да подписва отбранителни договори с трети страни, с цел да подобри състоянието на въоръжените си сили.

Тоест, по силата на този договор Индия ограничава възможностите на Бангладеш да се защитава сама, както и правото и самостоятелно да гради политическите си и икономически отношения с други страни, превръщайки се в опекун на новосъздадената държава по отношение на нейната сигурност и икономическото и развитие.

Политическата промяна през 1975 и новата формула на отношенията между Индия и Бангладеш

След обявяването на независимостта, разорената от войната държава се нуждае от солидно ръководство, притежаващо необходимата политическа зрялост за да се справи с изключително сериозните проблеми, породени от деветмесечната война за независимост, и да мобилизира нацията за изграждането на общество, свободно от корупция, потисничество и експлоатация, чрез утвърждаване на националното единство, налагане върховенството на закона, укрепване на демократичните институции и създаване на икономически възможности за гражданите на страната. За съжаление, за тригодишното си управление, новото правителство забранява всички (освен четири държавни) национални вестници, разпуска парламента, опитвайки се да наложи еднопартийно управление, назначава очевидно некомпетентни чиновници в различни държавни предприятия, пренебрегва и унижава военните и създава алтернативна агенция за сигурност за да репресира опозицията, разрушавайки всички надежди, че новата държава ще се развива по демократичен път и, че ще може да постигне икономическа самостоятелност. Всичко това провокира широко недоволство в обществото и, в крайна сметка, води до военния преврат през 1975, сложил край на управлението на този непопулярен режим (и довел до гибелта на Муджибур Рахман).

Новото правителство предприема поредица от мерки за постепенното възстановяване на реда и законността в страната, възстановяване на дисциплината в икономическия сектор, премахване на забраната върху националните медии и политическите партии, увеличаване на средствата за отбрана и промяна във външната политика към установяване на близки и ползотворни отношения с Китай, САЩ и Европа и близкоизточните държави, както и към ограничаване на индийското влияние в страната, по линия на прословутия 25-годишен договор за приятелство. Неизбежният резултат от подобна драматична промяна, става конфронтацията с Индия, която вижда в нея предизвикателство за доминацията си в региона, а също политическа и стратегическа заплаха, при това идваща от една страна, чиято независимост от Пакистан е постигната с нейната решаваща помощ. В стратегическа план, Бангладеш е прекалено важна за Индия за да и бъде позволено просто така да се измъкне от сферата и на влияние, затова Делхи възприема нова стратегия за да запази западната си съседка в тази сфера, отчитайки новата политическа реалност в Бангладеш. По-нататък, в настоящата статия, ще анализирам стратегическото значение на Бангладеш, както и стратегиите, към които се ориентира Индия, опитвайки се да запази влиянието си върху нея.

Стратегическото значение на Бангладеш

Въпреки неголемите си размери, Бангладеш притежава редица географски предимства, които я правят важна за регионалните и извънрегионалните играчи и които могат да я въвлекат в сложни стратегически сценарии, заради съперничеството между големите сили. Причините, поради които Бангладеш може да се разглежда като ключов играч в стратегическите планове на Индия, Пакистан, САЩ и Китай, са следните:

-          Ролята и на мост между Индия и Североизтока. Уникалното географско положение на Бангладеш, чиято територия отделя неспокойния Североизточен регион на Индия от основната и територия, представлява сериозна „слаба точка”, от гледна точка на индийската сигурност, още повече че въпросният регион има обща граница с Китай и в него отдавна действат многобройни бунтовнически групировки, борещи се за автономия от Делхи. В светлината на опита си от индийско-китайската война през 1962, индийските военни стратези оценяват тесния коридор, който свързва основната част на Индия с нейния Североизточен регион, като недостатъчен и затова разглеждат Бангладеш като най-краткия и безопасен маршрут за снабдяване на индийските части в региона, в случай на нова война с Китай. Стратегическият коридор през Бангладеш се смята за важен и за успеха на военната кампания срещу бунтовническите групи в Североизточния регион.

Икономическото значение на този „коридор” също е значително, тъй като това е най-ефективния маршрут между Североизточния регион и останалата част на Индия за транзит на индустриални товари от и за североизточните индийски щати, което пък е от жизнено значение за подобряване на икономическите условия в тази откъснат район.

-          Ролята и на мост между SAARC и АSEAN. Бангладеш, която се смята за „мост” между Асоциацията за регионално сътрудничество на страните от Южна Азия (SAARС) и Асоциацията на страните от Югоизточна Азия (ASEAN), разполага с много сериозни географски предимства и заради близостта си с Мианма и другите държави от Югоизточна Азия, като може да помогне за развитието и задълбочаването на междурегионалното сътрудничество в сферите на икономиката, сигурността и политиката. След като бъдат свързани помежду си от Азиатската магистрала и Трансазиатската жп линия, страните от Южна и Югоизточна Азия ще могат да използват Бангладеш като основен транзитен възел, задълбочавайки икономическото си взаимодействие. Провеждайки подходяща политика и разполагайки със съответната инфраструктура, Бангладеш може да играе водеща роля в определянето на основните направления на икономическите отношения между двете, развиващи се с бързи темпове, регионални групи.

-          Врата към Бенгалския залив. Бангладеш с основание се смята за „врата” към Бенгалския залив, със своите 45 000 кв. мили морска територия, разполагаща със значителни ресурси от енергоносители, риба и т.н. Добре развитите пристанища на страната предлагат отлични икономически и военни възможности, тъй като Индия например, може да ги използва за да увеличи търговския обмен със своя изолиран Североизточен регион, а други страни от Южна и Югоизточна Азия, както и Китай, могат да ги използват за задълбочаване на икономическите връзки помежду си. Стремейки се да гарантират сигурността на петролния трафик и търговските маршрути в Индийския океан, през последните години Пекин непрекъснато укрепва военното си сътрудничество с крайбрежни държави от региона, като Мианма и Бангладеш, за да получи достъп до техните пристанища, т.е. да разполага с постоянно военноморско присъствие в Индийския океан. В светлината на сключеното наскоро стратегическо споразумение между Индия и САЩ, можем да предположим, че САЩ също се интересуват от пристанищата на Бангладеш, особено предвид нарастващото китайско военноморско присъствие в Бенгалския залив.

-          Енергийната сигурност. Поради бурно нарастващото население, високия икономически ръст и бързата индустриализация, Индия се превърна в шестия най-голям енергиен потребител в света, като и се налага да внася 70% от необходимия и петрол, изразходвайки за целта до 40% от постъпленията от износа си. В същото време, тя трябва да диверсифицира източниците си на енергоносители за да гарантира непрекъснатия внос, но, по чисто политически причини, вносът на енергоносители от Иран и Венецуела остава несигурен, а Бангладеш и Мианма се превръщат в единствените евтини и сигурни енергийни доставчици. Въпреки че експертите оценяват запасите от природен газ на Бангладеш на 33 трилиона куб. фута (TCF), доказаните запаси са само 12-15 ТCF, което не покрива дори собствените нужди на страната, така че правителството взе решение да не се изнася природен газ, докато не бъде доказано наличието на по-големи запаси. Но, макар че днес Бангладеш не изнася природен газ, Индия продължава да я разглежда като потенциален доставчик в дългосрочна перспектива, заради очакването да бъдат открити нови големи находища в Бенгалския залив. Освен това, през Бангладеш минава най-ефективният маршрут за транзит на газ от Мианма за Индия, т.е. имаме всички основания да очакваме че страната ще се превърне в стратегически участник в регионалната енергийна игра.

-          Силовият баланс. Значението на Бангладеш се повишава и в рамките на комплексния геополитически сценарий, който се очерта след сключването на стратегическия съюз между Индия и САЩ, целящ най-вече „сдържането” на Китай, както и заради индийско-пакистанското съперничество за регионална доминация. Правителството в Делхи вижда, че Бангладеш поддържа доста тесни отношения с Китай в сферата на отбраната, както и, че е през последните години значително е подобрила отношенията си с Пакистан, именно с цел да преодолее силовия дисбаланс в отношенията си с Индия. В тази връзка, възможната военна роля на Бангладеш при евентуален въоръжен конфликт между Индия и Китай или Индия и Пакистан, се превръща в стратегически проблем за Делхи.

Стратегиите на Индия за запазване на влиянието и над Бангладеш

Предвид, стремежа на Бангладеш да поеме пълния контрол върху собствените си дела и нейните опити да си извоюва по-голяма независимост във външнополитическата сфера, Индия лансира цяла „мрежа” от стратегии, целящи да се изолира и притисне Бангладеш, принуждавайки я да признае индийската доминация и стратегическите позиции на Делхи в региона, завоювани след разпадането на Пакистан, през 70-те години на миналия век. Сред тези стратегии, провеждани от индийските дипломатически и военни институции, спрямо Бангладеш, са:

- Тактиката на забавяне решаването на важни двустранни проблеми. След като двете страни имат обща сухопътна и морска граници, Бангладеш и Индия трябваше да ги демаркират, на основата на взаимното сътрудничество, доверието и споделения интерес за мирно съвместно съществуване. За съжаление обаче, въпреки поредицата дипломатически стъпки от страна на Бангладеш, Индия отказва да реагира адекватно, така че граничните спорове да бъдат решени добронамерено и предпочита да следва тактика на съзнателно забавяне на решаването им, упражнявайки натиск върху Бангладеш. От друга страна, Бангладеш демонстрира политическа зрелост и желание за приятелско съжителство и ратифицира подписаното още през 1974 гранично споразумение между двете правителства, а освен това предприе редица дипломатически стъпки за дамаркиране на морската граница, но срещна хладното отношение на Индия. Отказът на Делхи да ратифицира граничното споразумение и нежеланието да се намери решение на спора за морската граница, доведе до постепенно влошаване на отношенията между двете страни и ръст на взаимните подозрения и недоверие.

- Демонстрацията на сила. Агресивното поведение на индийските гранични войски по дългата над 4000 км граница с Бангладеш, както и разполагането, през 80-те години на миналия век, на индийски бойни кораби край спорния остров Южен Талпати в Бенгалския залив, трябваше да покажат, че ако Бангладеш не се съобразява с интересите на Индия и рискува допълнително да влоши отношенията си с нея, Делхи няма да се поколебае да използва военна сила.

- Подкрепата за сепаратистките движения в Бангладеш. Зоната на Читагонг Хил, която заема около 1/10 от цялата територия на страната, притежава много сериозни природни ресурси и има стратегическо географско разположение, е от жизнено значение за съществуването на Бангладеш. Възползвайки се от близостта на тази зона до индийския щат Трипура, както и от желанието на местните племена Чакма за по-голямата автономия (а, в крайна сметка, и за създаване на независима държава – „Джумаленд”), Индия ангажира военните и разузнавателните си ресурси в подкрепа на сепаратистите от Шанти Бахини, действащи в района на Читагонг Хил. Дискретната индийска намеса и фактът, че след 1976 племенните партизански отряди получават финансови средства и оръжие от Индия бяха признати и от един от водачите на Шанти Бахини – Бимал Чакма, в интервю за американския „Ню Йорк Таймс”, още в края на 80-те. Делхи се опитваше да използва бунтовниците като инструмент за запазване на политическото и икономическото си влияние в Бангладеш. В крайна сметка, през 1997, правителството в Дака постигна мирно споразумение с ръководството на Шанти Бахини за възстановяване на реда и законността в зоната на Читагонг Хил. Въпреки това, разузнавателните служби на Бангладеш са убедени, че мнозина от бившите членове на Шанти Бахини, както и други терористи, продължават да получават помощ от индийските служби за сигурност и се крият в североизточните щати на Индия.

- Обвиненията срещу Бангладеш, че дава убежище на индийските сепаратисти. Поради недостатъчното внимание и пренебрежението, с което централното правителство дълги години се отнасяше към отдалечените североизточни щати на Индия, напрежението там нарасна, което пък доведе до появата на няколко въоръжени бунтовнически движения, сражаващи се за автономия и дори за независимост от Делхи. Необмисленото решение на индийското правителство да смаже бунтовниците с въоръжена сила, без да потърси по-дълбоките корени на проблема, както и липсата на достатъчно икономически и социални инициативи за подобряване положението на местното население, само влошиха ситуацията и задълбочиха отчуждението сред коренните жители на Североизтока. Опитвайки да се представи за жертва на тероризъм, Индия се стреми да прехвърли вината върху Бангладеш, обвинявайки правителството в Дака, че подкрепя бунтовниците, като по този начин едновременно иска да оправдае провала на стратегията си за борба с тях и да отхвърли всички подозрения, че подкрепя сепаратисткото движение в зоната на Читагонг Хил.

- Медийната пропаганда. Въпреки малката си територия (144 хил. кв. км), Бангладеш е на седмо място в света по численост на населението си и дом на 144 милиона мюсюлмани. Тя играе важна роля в усилията на международната общност за съхраняване на мира, както и във войната срещу тероризма, като осигурява втория по численост експедиционен корпус за мисиите на ООН и прие сурови антитерористични мерки, включително въвеждане на смъртно наказание за обвинените в тероризъм. В тази връзка, бившият зам. държавен секретар на САЩ Никълъс Бърнс посочва Бангладеш като уникален пример за демокрацията в Южноазиатския регион, а доскорошният американски посланик в Дака Хари Томас я определя като  „модел за демокрация и толерантност”. Въпреки подкрепата и одобрението на международната общност за ролята на Бангладеш във войната срещу тероризма, индийските медии продължават да внушават, че Бангладеш не е в състояние да съдейства адекватно за сигурността на Индия, в частност, и на света, като цяло, с цел да упражнят натиск върху правителството в Дака. Истината обаче е, че Бангладеш се отнася съвсем сериозно към проблемите на регионалната и глобална сигурност и работи в тясно сътрудничество с международната общност за да не допусне територията и да бъде използвана от елементи, работещи срещу тази сигурност. В тази връзка, трябва да споменем международното признание за правителството на страната (след разгрома на терористичната мрежа на „Джамаат ул-Моджахедин Бангладеш” - JBМ и екзекуцията на нейните водачи), и обявяването му за „важен партньор във войната срещу тероризма”.

- Търговският дисбаланс. В двустранната търговия със съседите си, Индия следва политика на гарантиране на максимални печалби, като се стреми да осигури свободен достъп на своите стоки до чуждите пазари, без да гарантира на по-малките страни от региона реципрочен достъп до собствения си пазар, поставяйки разнообразни нетарифни бариери пред техния износ. Бангладеш е сред най-пострадалите от тази търговска стратегия, в резултат от която дефицитът и в търговията и с Индия достигна 2 млрд. долара (най-вече поради наличието на разнообразни тарифни и нетарифни бариери пред нейния износ за индийския пазар). В същото време, Индия не е осъществила нито някакви по-значими инвестиции, нито пък е отпуснала големи заеми на Бангладеш, за да компенсира негативния ефект от този огромен търговски дисбаланс.

- Водните проблеми. Индийската стратегия на търсене на двустранни договорки и отказът на Делхи да се приложат споразуменията за подялба на наличните водни ресурси, поражда големи проблеми за нейните съседи, през чиято територия минава долното течение на редица индийски реки, тъй като ги лишава от необходимия им воден ресурс. Това причинява сериозни екологични вреди на речната система на Бангладеш, тъй като по време на сухия сезон водата започва да намалява със застрашителни мащаби.

Силовата асиметрия и стратегическите възможности за Бангладеш

Със своята 20 пъти по-голяма територия, 10 пъти по-голямо население и 10 пъти по-голяма армия, Индия може да си позволи да преговаря с Бангладеш от позиция на силата, опитвайки се да наложи такъв модел на двустранни отношения, който да съответства на собствените и политически, стратегически и икономически интереси.

Тъй като е в очевидно по-слаба позиция, Бангладеш би следвало много внимателно да формулира стратегията си спрямо Индия, използвайки нейните слаби места – включително географската и уязвимост (например трудният достъп до северозападните щати), а също да се ориентира към алианси с достатъчно силни и приятелски настроени държави, както и към активно участие във влиятелни международни форуми по сигурността, с цел да редуцира собствената си стратегическа уязвимост, произтичаща от силовата асиметрия спрямо Индия, и да защити стратегическите си, политически и икономически интереси.

Долните таблици илюстрират съотношението между военната и икономическа мощ на двете държави:

 

Сравнение между икономическата мощ на Индия и Бангладеш

Икономически показатели

Индия

Бангладеш

БНП

3.267 трлн. Долара

224 млрд. долара

БНП – на глава от населението

2800 долара

1500 долара

Износ

175,7 млрд. долара

13,97 млрд. долара

Внос

287,5 млрд. долара

20,17 млрд. долара

Валутни резерви

250 млрд. долара

5,934 млрд. долара

Дълг

163,8 млрд. долара

21,72 млрд. долара

Източник CIA Fact book

 

Сравнение между военната мощ на Индия и Бангладеш

Държави

Армия

Флот

ВВС

Численост

Танкове

БТР

Артилерия

Численост

Кораби

Численост

Самолети

Индия

1263000

3500

317

4350

53000

155

110000

738

Бангладеш

150000

200

250

200

15000

83

17000

83

Източник: Jane’s Defence weekly & csis.org

 

Правителството на Бангладеш ще трябва да дефинира отговорностите на отделните специализирани държавни агенции за формулирането, прилагането и подсилването на стратегиите за справяне със съществуващия силов дисбаланс с Индия. Те трябва да преразгледат досегашните стратегии за да оценят силните и слабите им страни, да гарантират ефективен отговор на текущите рискове и да подготвят страната за бъдещите предизвикателства.

Само една единствена стратегия (колкото и да е добра) не е достатъчна по отношение на толкова голяма и могъща държава, каквато е Индия, така че Бангладеш би следвало да си изработи няколко различни стратегии за ограничаване на индийските стратегически предимства, като за начало ясно дефинира слабите точки на Индия и ги използва в свой интерес, а след това се опита да интернационализира двустранните проблеми и потърси помощ за решаването им от достатъчно могъщи и приятелски настроени държави, както и в рамките на международните форуми, така че да склони Делхи всички спорове между двете държави да се решават на основата на справедливостта, равнопоставеността и взаимното уважение.

В тази връзка, Бангладеш би могла да се ориентира към следните стратегии за да защити националните си интереси vis a vis Индия:

- Дипломацията. Да се използват двустранните дипломатически канали за решаване на споровете по приятелски начин и само ако този опит пропадне, да се използват регионалните форуми за поставяне на въпросните проблеми като се включат и други регионални играчи в процеса на решаването им, а пък ако и това не проработи, да се използва ООН за да се предприемат необходимите действия и да не се допусне ескалацията на споровете в конфликти.

- Международните форуми за сигурност. Да се положат необходимите усилия за поставяне на двустранните проблеми с Индия, касаещи сигурността, на Регионалния форум на ASEAN, т.е. да се ангажират всички негови членове в конструктивен диалог по въпросите на сигурността за разрешаване на споровете чрез изграждане на липсващото доверие или със средствата на превантивната дипломация.

- Стратегическите алианси. Да се формира стратегически съюз с Китай за да се осигурят гаранции, в случай на военен конфликт с Индия, както и политически гаранции, че Пекин ще използва правото си на вето в Съвета за сигурност на ООН за да спре опитите на Индия да използва Съвета за да легализира действията си спрямо Бангладеш. Освен това, Бангладеш следва да работи с Китай по въпросите, касаещи китайската сигурност, на основата на взаимното сътрудничество, общия интерес и максималното уважение към суверенитета на всяка от страните.

- Оптимално използване стратегическото положение на страната. Да се осъзнае, че географското положение на Бангладеш и дава стратегическо предимство и да се вземе политическо решение (основаващо се на национален консенсус) да не се позволява на Индия да осъществява неограничен транзит на товари – военни или промишлени – към своя Североизточен регион, през територията на Бангладеш. Това ще осигури стратегическо предимство на Бангладеш по отношение на Индия, защото Делхи ще трябва да разчита на добрата воля на Дака за гарантиране на стабилността и икономическото развитие на Североизточния регион.

- Укрепване на военната мощ. Това е необходимо за да може, в случай на война, Бангладеш да може да ангажира изцяло вниманието на Източното командване на индийската армия, като по този начин постави под въпрос възможностите на Делхи да води едновременно война с Бангладеш и Китай, или пък с бунтовниците от Североизточния регион, както и да се даде възможност на Пакистан да превърне постоянния спор за принадлежността на Кашмир в повод Индия да бъде притисната и от запад.

Към сътрудничество и партньорство с Индия

В крайна сметка обаче, въпреки проблемите в двустранните отношения между Бангладеш и Индия, тези две страни са близки съседи и членуват съвместно в редица регионални и международни форуми. Затова те трябва да положат много сериозни усилия за да минимизират различията помежду си, да стимулират взаимното разбирателство и сътрудничество по различни социално-икономически проблеми и такива, свързани със сигурността, така че да възстановят приятелските си отношения и да съдействат за регионалната стабилност. В тази връзка, е необходимо да се предприемат следните действия:

- Да се укрепи регионалното сътрудничество с цел справедливото разпределяне на наличните водни ресурси, което да е от полза за развитието и на селското стопанство, и на производството на електроенергия;

- Да се гарантира свободен достъп да пазарите и суровинните запаси на всяка от страните с цел да се задълбочи икономическото сътрудничество между тях;

- Да се вземат необходимите мерки, на дипломатическо равнище, за ускоряване демаркацията на сухопътната и морската граници, в духа на справедливостта, равноправието и добросъседството;

- Да се работи в тясно сътрудничество за борба с морското пиратство, нелегалния оръжеен трафик, наркотрафика и трафика на хора, с цел укрепване на регионалната сигурност и стабилност;

- Да се формира култура на ненамеса във вътрешните работи на всяка от страните, с цел между тях да се установи атмосфера на доверие и сътрудничество.

 

* Авторът е основател и ръководител на Форума за стратегии и развитие на Бангладеш

{rt}

Съвременният свят създава множество заплахи за здравето и живота на човека, но истината е, че на практика отговорността за всички тези заплахи пада върху самия него.

Предоставяйки достатъчно широки възможности за развитие и самоусъвършенстване на индивида, в същото време епохата на глобализация, доведе до сериозно нарастване на степента му на незащитеност. Което пък значително повиши значението на индивида като обект на международната сигурност.

Появата на един много по-взаимнообвързан свят, като резултат от глобализацията на икономиката и интеграционните процеси, прави индивида далеч по-уязвим за различни заплахи. От началото на 90-те години, с увеличаване броя на гражданските войни и вътрешнодържавните конфликти, се наблюдават големи човешки загуби в зоните на противопоставяне, както и етнически чистки в граничните зони. Това, на свой ред, води да появата на голямо количество бежанци и преселени лица. Разпространението на различни пандемии и инфекциозни болести отнема живота на десетки и стотици хиляди души.

От друга страна, глобализацията на икономиката я направи още по-нестабилна и уязвима. Опасността от съкращаване на работни места, поради икономическите кризи, несигурността на банковите влогове, свързана с инфлацията, както и заплахата от терористични нападения, извършвани навсякъде и по всяко време – всички тези фактори карат хората да се чувстват все по-незащитени.

Идеята за сигурността на индивида се превърна в обект на сериозни изследвания, както в академичната сфера, така и в реалната политика. Сред сериозните анализи по тази тема можем да посочим например фундаменталната статия на британския академик Кен Буут „Сигурност и еманципация” (1991). В политическата сфера пък, ключова роля изигра Докладът на Програмата за развитие на ООН (ПРООН) „Новите измерения на човешката сигурност” (1994), в който за първи път подробно и системно бяха разгледани основните аспекти на тази сигурност.

Основните измерения на човешката сигурност

Според въпросния документ, човешката сигурност следва да се разглежда в пет различни измерения. Имайки предвид промените в заетостта, свързани с честите икономически депресии и кризи, неконтролируемата инфлация, ниските доходи и други подобни тенденции, първото място в списъка се дава на икономическото измерение. На второ място е продоволствената сигурност, с която са свързани въпросите за екологичната безопасност на храните и продоволствения дефицит (който пък е свързан с бедността и глада). На трето е високата смъртност и болестите, предимно в държавите от Третия свят, пандемиите от типа на СПИН, новите разновидности на грипа и другите инфекциозни болести. По-нататък в списъка са деградацията на регионалните и глобални екосистеми, дефицитът на чиста вода, глобалното затопляне, опустиняването на горите, както и природните катаклизми, отнемащи живота на стотици и хиляди хора.

Хората, неволно оказали се в зони на военни действия, в различни „горещи” точки на планетата, нерядко стават жертви на събитията и в тази връзка, въпросите за защитата на жените и децата, както по време на война, така и от битово насилие, също са сред измеренията на индивидуалната сигурност. Сигурността на общността пък е призвана да обслужва интересите на хората със специфични особености – например представители на нетрадиционни обществени групи, сексуални малцинства, сектантски или етнически общности и други. Последният компонент е политическата сигурност на личността, като основните въпроси, които са в неговата компетенция, са защитата на индивида от политически репресии и други видове насилие, упражнявано от държавата, както и държавните гаранции за защита на собствените граждани.

Освен върху конкретните измерения на човешката сигурност, документът набляга и на необходимостта тя да бъде гарантирана на глобално равнище. „Ако в някоя точка на света е налице заплаха за човечеството, тя ще породи резонанс и в другите общества, затова заплахите пред човешката сигурност следва да се разглеждат не само на микро-, а и на макроравнище” – се посочва в него. Сред особеностите и различията между този и другите подходи  е, че неговите автори не са учени и теоретици, а група икономисти. В тази връзка, сериозно внимание изисква лансираната от тях парадигма, според която разходите за въоръжаване се противопоставят на икономическото и социално развитие. Опитвайки се да разшири темата и да демонстрира, че съвременният свят се нуждае от повече ресурси за развитие, вместо от оръжейна надпревара, през 1986 ООН проведе в Париж конференция под надслов „Разоръжаване и развитие”. По-късно, през 2004, в своя Барселонски доклад, ЕС прие Доктрина за човешката сигурност за Европа.

Въпреки твърде неопределените граници на категорията „човешка сигурност”, ако използваме цитираната по-горе класификация на ПРООН, бихме могли да очертаем йерархията на приоритетните сфери за гарантиране на тази сигурност. Или с други думи, на проблемите и заплахите, на които това измерение на сигурността е длъжно да отговаря.

Първи в списъка следва да поставим въпроса за човешкото развитие. Тук влизат проблемите, касаещи бедността, здравеопазването и образованието. Защото единствената сфера, която влияе върху всички аспекти на човешката сигурност, е именно бедността. Макар че от 90-те години на миналия век насам, доходите, на глава от населението, в развиващите се държави, нарастват средно с 3% годишно, в същото време броят на живеещите в крайна бедност се е увеличил с над 100 млн. души. През същия период, най-малко в 54 държави, средният доход на глава от населението е намалял. Увеличаването на броя на бедните и много бедните се съпровожда и от задълбочаване на глобалното неравенство и неравенството на доходите в повечето бедни държави.

В тази връзка, мнозина експерти посочват като „приоритет №1 на века” двукратното намаляване на бедността до 2050. Както е известно, най-силно от бедността страда Африка, особено тази на юг от Сахара. Па данни на редица международни организации, на Черния континент живеят 48% от всички бедни хора на планетата.

Феноменът е свързан с проблема за разрива между Севера и Юга, а възникването му може да се проследи още в периода на разпадане на колониалната система. След края на студената война обаче, във връзка с появата на нови заплахи пред развитието на човечеството, като например тероризма, влошаващото се състояние на природната среда, бедността, наркотрафика, СПИН-а и т.н., възникна остра необходимост от преразглеждане на подходите за намаляване на този разрив.

Проблемът с бедността и, като цяло, проблемът с липсата на (сериозно) развитие пораждат нови заплахи. Така например, бедността в страните от Третия свят ги принуждава, във все по-голяма степен, да се опитват да ги преодоляват за сметка на унищожаването на наличните екологични ресурси. Известно е обаче, че тези ресурси винаги са били причина за сериозни конфликти, които на свой ред застрашават сигурността на местното население.

Въпреки продължаващите дискусии за бъдещето на стратегическите въоръжения и, особено на ядрените, чието производство и количество се регулира от различни международни споразумения, истината е, че не по-малка опасност за сигурността в съвременния свят представляват конвенционалните оръжия, безконтролно разпространяващи се из целия свят. Всяка година стотици хора не само загиват или получават рани от леки и стрелкови оръжия, но и са подложени на тежък психологически стрес. Лесният достъп до подобни оръжия и огромното количество от тях в зоните на различни конфликти, често пречи за тяхното разрешаване и връщането на враждуващите страни към мирния живот. Така, само през последните десетина години, два милиона деца са били убити, а други пет милиона – ранени, в хода на локални конфликти с използване на стрелково оръжие и леко въоръжение, включително пистолети, автомати, минохвъргачки, ръчни гранати и преносими ракетни установки.

Нелегалният оръжеен трафик нерядко се преплита с контрабандата на наркотици, а понякога и с търговията с хора. С формирането на един все по-взаимнозависим свят, вследствие на икономическата глобализация и интеграционните процеси, той се оказва и все по-уязвим. Свободното движение на стоки и услуги, както и неограниченото разпространение на информация, освен всички друго, поражда и сериозни заплахи за социума.

Нелегалният наркотрафик е сред най-сериозните проблеми от подобен характер. Пандемиите, международните престъпни мрежи, насилието, кражбите, прането на „мръсни пари”, финансирането на въоръжени конфликти, корупцията, икономическата дезинтеграция, както и проблемът за деградацията на човечеството, като цяло, са все заплахи, пряко или косвено свързани с въпроса за разпространението на наркотиците по света.

По данни на ООН, днес на планетата има над 200 милиона души, постоянно или спорадично използващи наркотици, като сред най-разпространените вещества са хероинът, кокаинът, хашишът, марихуаната и морфинът. Наркозависимостта е сред причините за разпадането на семейството, деградацията на общностите, загубата на работа, както и за огромните разходи за съответното медицинско обслужване, а също за масовото разпространение на такива опасни болести като СПИН или хепатит например.

Влиянието на антропогенния фактор

Ако в миналото, стихийните бедствия са резултат почти изключително на естествени природни процеси, от втората половина на ХІХ век насам върху динамиката им все по-силно влияние оказват антропогенните фактори. По данни на Световната здравна организация, днес около 70 милиона души са закоравели наркомани. Нарастването на броя на онези, които употребяват наркотици пък съдейства за разширяването на наркобизнеса. Годишните приходи на престъпните организации, занимаващи се с наркотрафик, са около 400 млрд. долара. Като в повечето случаи тези могъщи международни криминални синдикати контролират цялата верига, включително дребните улични търговци на дрога. Не е чудно, че подобни структури лесно излизат изпод контрола на правителствата, поради липсата на адекватни механизми за противодействие. Компромисният вариант се съпровожда с корупция, а отстъпките – с това, че властта на практика губи контрола си над държавата. Това води до намесата на наркомафията в икономическия и политически живот на много страни. При подобно развитие, безсилните национални правителства възлагат всичките си надежди на международното сътрудничество.

Разбира се, проблемът с наркотрафика не е нов за света, затова и първите международни документи, свързани с него, са още от началото на миналия век. Така, първата многостранна конвенция за опиума е подписана през януари 1912. В момента, към ООН съществува Международен съвет за контрол на наркотиците, който следи за действието на международния режим за контрол над наркотиците и посочва недостатъците в начина, по който отделните правителства спазват изискванията на трите основни международни договори за контрол над наркотиците от 1961, 1971 и 1988.

Освен всички тези проблеми обаче, през последните години все повече привличат вниманието (превръщайки се в една от най-дискутираните теми в сферата на международната политика) културните аспекти на международната сигурност.

Според известния австрийски културолог и политолог Волфганг Краус, в контекста на световната политика, културата може да се раздели на четири категории: дипломатическа, политическа, стратегическа и култура на сигурността. Към дипломатическата, той отнася двустранните и многостранни преговори между държавите, правилата на дипломатическия протокол и етикет и т.н. Част от политическата са културата на провеждане на вътрешната политика, както и културата на правните норми и културното им приложение. Стратегическият аспект пък обхваща кръга от въпроси, свързани с „културата на водене на войни”, избора на стратегически доктрини и дори на видовете въоръжение. Накрая, културата на сигурността, включва редица свойства на трите предишни и, в същото време, е тяхна производна.

Културата на отделните човешки общности не винаги съвпада с границите на съответните държави, както е известно тези общности са много повече, отколкото са страните по света. Тенденцията за увеличаване броя на конфликтите на национална и етническа основа, в периода след края на студената война, стана повод за дефинирането на цивилизацията като една от причините за конфликтите. Така, Самюел Хънтингтън лансира тезата, че основният източник на конфликти в съвременния свят не е икономиката или идеологията, а именно културата. И, че занапред сблъсъците ще се осъществяват най-вече между нациите и групите, принадлежащи към различни култури (цивилизации).

В момента обаче, в света са налице огромно количество национални, расови и културни „смешения”. Глобализацията на обществото позволи навлизането в политическия лексикон на такива понятия като „глобална култура” и „световно село”. Последното беше въведено от Маршъл Маклахън, в връзка с развитието на високите технологии, Интернет и средствата за масова информация. Достъпът на все по-голяма част от населението на планетата до Интернет дава възможност за обмен на културна информация, стимулира разпространението на английския език по целия свят, сближава хората, т.е. осигурява възможност за интерактивни обмени на информация.

В тази връзка, мнозина изследователи говорят за унифициране на културните ценности в света и формирането на единна общочовешка цивилизация. Въпросната теза се прокарва под няколко форми, като тук ще посоча две. Едната е вулгарна и се налага в резултат от разпространението на американската т.нар. „мека сила”, призвана да наложи западните (т.е. американските) ценности, начин на живот и т.н. по целия свят. Втората пък се развива в руслото на ООН, в качеството и на световна управленска институция. Въпросът за това, дали и доколко е възможно да се унифицира културата се разглежда от Арнолд Тойнби, според който „цивилизациите са прекалено разнородни за да бъдат сравнявани. А единството на цивилизациите е погрешна концепция, макар че е актуална сред съвременните западни историци, чието мислене е подложено на силното влияние на социалната среда”.

На по-различно мнение е американският философ Френсис Фукуяма, лансирал в началото на 90-те прословутата си теза за „края на историята”. Според него, след разпадането на двуполюсния модел, светът постепенно се трансформира в еднородно цивилизовано пространство, чиято основна ценност са либералната демокрация и либералният капитализъм. Само че изчезването на цивилизациите, за което говори Фукуяма, може да се приеме единствено в контекста на тяхното отмиране – т.е. на посткултурния стадий на развитие, в който, според Освалд Шпенглер, „творчеството се измества от политиката, а органичният живот – от механичното функциониране”. Тоест, според логиката на Шпенглер, „глобалната цивилизация” на Фукуяма би трябвало да е „мъртвородена”.

Екология и сигурност

След края на студената война, много сериозно място в дискусиите, посветени на глобалната сигурност, заемат въпросите, свързани с опазването на околната среда. Темата не е нова, но ако преди задълбочаването на глобализационните процеси, тя касаеше най-вече въпросите за съхраняването на природните ресурси и замърсяването на околната среда, днес кръгът от проблеми е много по-широк. На първо място, към него спада проблемът за глобалния недостиг на ресурси.

Канадският професор Томас Хомър-Диксън посочва следните три измерения на проблема: на първо място е невъзможността да се задоволят жизнените потребности на хората, което е директно свързано с нарастването на населението на планетата; на второ място е недостигът на продоволствие, вследствие на изтощаването и деградацията на ресурсите; на трето място е структурният недостиг, свързан с разпределението на ресурсите.

Тоест, всички екологични проблеми, биха могли да се разглеждат като част от проблема за недостига на ресурси. В същото време, въпросите за предотвратяването на  войните и въоръжените конфликти, в чиято основа е недостигът на ресурси и тяхната деградация, както и предотвратяването на природните бедствия (причините за които, макар и индиректно, отново са свързани с липсата на ресурси) или на замърсяването на околната среда, също са елемент на „екологичната сигурност”.

Природните ресурси традиционно се смятат за една от основните причини за водените от човечеството войни. Така, в книгата си „Кризи, ескалация, война”, професорът от Монреалския университет Оле Холсти подчертава, че територията е сред основните фактори за всички войни, водени в света между 1648 и 1989. Наред с нея, към тази категория спадат стратегическите ресурси, като например суровините за металургичната индустрия, скъпоценните камъни или редките метали. Енергоносителите са друг вид ресурси, за достъпа и контрола над които се водят кръвопролитни войни от началото на епохата на Индустриалната революция насам (включително и двете войни в Залива).

Друг аспект на сигурността на околната среда, който, между другото, присъства и в Стратегията за национална сигурност на САЩ, като едно от основните предизвикателства на съвременната епоха, са климатичните промени. Така, президентът на Global Business Network Питър Шварц прогнозира, внезапна и  стремителна промяна на климата, която ще доведе до глад, болести и природни катаклизми, появата на мощни бежански потоци и осъществяването на военни агресии и ще даде мощен тласък на разпространението на ядрените оръжия. На свой ред, Джон Барнет от Университета на Мелбърн  също споделя мнението, че глобалните климатични промени могат да доведат до остри конфликти в бъдеще, макар че смята прогнозите на Шварц за „прекалено песимистични и апокалиптични”.

Прието е да се смята, че най-разрушително влияние върху човешкото развитие оказват конфликтите и войните. Според учените, през последните шест хиляди години човечеството е преживяло 14 513 войни, в които са загинали 3,64 милиарда души. Но, ако анализираме статистиката за смъртността на населението на планетата, ще видим, че войните съвсем не са на първо място по броя на жертвите си. В тази връзка е достатъчно да си припомним някои събития от миналата 2008, през която на планетата са загинали 220 хиляди души. Сред тях са циклонът „Наргис” в Мянма, земетресението в китайската провинция Съчуан, шестте тропични циклона („Доли”, „Едуард”, „Фей”, „Густав”, „Хана” и „Айк”) и 1700-те торнадо в САЩ, ураганът „Ема” и бурята „Хилал” в Европа – или общо 750 природни катастрофи, само за една година.

При това, ако в миналото стихийните бедствие следват единствено развитието на естествените природни тенденции, то от ХІХ век насам, върху динамиката им започват да влияят и антропогенните фактори. Така, мащабното разгръщане на инженерните дейности и формирането на свръхсложна икономическа структура, през ХХ век, рязко повишиха дела на антропогенно обусловените природни катастрофи.

И така, природните бедствия могат да нанесат много по-значителни щети, отколкото дори войните. Неслучайно Групата на високо равнище по заплахите, предизвикателствата и промените към ООН, изразявайки загрижеността си от рязкото увеличаване броя на големите стихийни бедствия, регистрирани през последните 50 години, изрично подчертава необходимостта от създаването на ефективни управленски структури за решаване проблемите на глобалната екологична деградация.

Накрая, както е известно, съществуват четири различни типа замърсяване на околната среда: физическо, химическо, биологично и информационно. В тази връзка, сред най-актуалните проблеми е глобалното затопляне – т.е. увеличаване съдържанието на въглероден двуокис в атмосферата, в резултат на различни техногенни емисии, което пък води до повишаване температурата на въздуха заради т.нар. „парников ефект”. Глобалното затопляне постепенно разширява мащабите си, изравнявайки се по значение с екологичните предизвикателства пред човешката сигурност, като също има своите икономически, социални и политически аспекти.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

На китайския пазар за акции и недвижими имоти отново се разрастват финансовите балони. Ръстът им се подхранва от банковите кредити и инфлационните страхове. Лично аз смятам, че китайските акции и стойността на недвижимите имоти се надценяват с 50-100%. Напълно възможно е, през последното тримесечие на 2009, и в двата сегмента да настъпят корекции. Въпреки това, двата пазара могат отново да отбележат покачване, в някой момент от следващата година. В обозрима перспектива, в преобладаваща тенденция могат да се превърнат пазарните колебания, на фона на развитието на дългосрочен финансов „балон”. Който ще се спука в момента, когато доларът отново укрепи позициите си. Като катализатор за това може да послужи силната инфлация, която да принуди Федералния резерв на САЩ да повиши лихвения процент.

Гигантската финансова пирамида

Истината е, че китайският пазар се е превърнал във гигантска финансова пирамида. Ценовата динамика се стимулира от очакванията за ръст на стойността. Ускоряващият се, с нарастване броя на участниците и обема на ликвидността, ценови ръст оправдава тези настроения, което пък изкушава още повече инвеститори да се включат в спекулациите на пазара. По правило, подобни балони си пукат, когато липсва достатъчна ликвидност за да захранва това „чудовище”.

Засега обаче, ликвидността не е пречка. Макар че, през първата половина на 2009, обемът на кредитите се увеличи с 24,4% (т.е. със 7,4 трлн. юана), съотношението между кредитите и депозитите е нараснало само до 66,6%, през юни 2009, в сравнение с 65%, през декември 2008. А това означава, че съществена част от кредитите не е била насочена към реалната икономика, а е гарантирала финансовия лост за опериране на пазара на активи. В момента, китайският пазар на недвижими имоти много напомня ситуацията в Хонконг, през 1997.

Причината за нарастването на финансовия балон в Китай е излишната ликвидност, отразяваща се върху високото равнище на валутните резерви и ниското съотношение между кредити и депозити. Ниският междубанков процент показва, колко съществен е този излишък. Значителният ръст на ликвидността в Китай беше свързан с отслабването на долара и нарастването на износа. Когато доларът започна да пада, през 2002, той беше последван и от китайския юан.

Очакванията за повишаване на стойността пък съдействаха за притока на ликвидност в Китай - фактор осигурил до ј от общия обем на китайските валутни резерви.

След приемането на Китай в Световната търговска организация (СТО), производителността в страната рязко нарасна. За това способства активното развитие на инфраструктурата и прехвърлянето на редица производства на големи световни фирми в Китай. В същото време, курсът на китайската валута спадаше. Повишаването на производителността и спадът в курса на юана гарантираха мощния ръст на износа. В резултат, потокът от долари „помпаше” китайската парично-кредитна система. Макар че днес износът намалява, слабият долар позволява освобождаването на ликвидността, натрупана по времето на бума от последните пет години, без това да поражда опасения за евентуално отслабване на националната валута. До каква степен и докога може да нараства този финансова балон?

Всъщност, лесно можем да разберем, кога точно балонът ще се спука. След като доларът отново укрепи позициите си, оттокът на ликвидност от Китай може да се окаже достатъчно голям за да може това да се случи. Сегашната ситуация в Китай не се отличава от онова, което преди това се случи и на другите развиващи се пазари. Отслабването на долара винаги е водело до разрастване на балоните на „най-горещите”, в конкретния момент, развиващи се пазари. Като след повишаване курса на долара, тези балони неизбежно се пукаха.

Трудно можем да прогнозираме, кога точно ще бъде преодоляна сегашната тенденция към спад на долара. Американската валута започна да пада през 1985, след подписването на международното Споразумение Плаза (за официална девалвация на долара), достигайки дъното десет години по-късно, през 1995. През следващите седем години ситуацията с долара се развиваше като „биков” пазар (Bull Market, т.е. финансов пазар, в който цените се покачват или се очаква да се покачат-  б.р.). Сегашната „меча” (от „мечи пазар”, т.е. дългосрочно движение по посока надолу на цените на акциите – б.р.) тенденция към спад на долара започна през 2002. Като индексът на американската валута (DXY) спадна с около 35%. Въз основа на опита от последната „меча” тенденция, можем да прогнозираме, че сегашната ситуация би могла да се проточи до 2012. Макар че не можем да сме съвсем сигурни в това. Революцията в сферата на информационните технологии постави началото на „биков” (т.е. възходящ) тренд на долара. Затова е възможно, за появата на нов устойчив ръст на доларовия пазар, да е необходима нова технологична революция.

Въпреки това, посредством парично-кредитната политика може да се стартира краткосрочен, но мощен, възходящ доларов тренд. В началото на 90-те години, Пол Уолкър, който по онова време беше шеф на Федералния резерв на САЩ, с цел да ограничи инфлацията, повиши лихвения процент, достигнал двузначна цифра. След което последва мощно рали на долара, което до голяма степен, беше свързано с кризата в Латинска Америка.

Сегашната ситуация много напомня онзи период. Както и през 70-те години на миналия век, Федералният резерв на САЩ не признава заплахата от инфлация, като последица от смекчаването на кредитната политика. Колкото повече се бави Федералният резерв, толкова по-висок ще е върхът, до който ще достигне инфлацията. А когато инфлацията се ускори, това ще породи паника на финансовите пазари. Като успокоителна мярка, на Федералния резерв ще се наложи съществено да втвърди паричната си политика, вероятно дори повече от необходимото, което обаче ще доведе до ново доларово рали. Това е и най-лошият сценарий: силен долар и слаба американска икономика. При подобно развитие, китайските пазари и китайската икономика, почти сигурно са обречени на „твърдо приземяване”.

До каква степен ще нараства балонът, ще зависи от политиката на правителството по отношение на ликвидността. Сегашната вълна, до голяма степен, е породена от това, че управляващите подкрепят ръста на банковото кредитиране и свръхниските междубанкови проценти. На фона на нулевия лихвен процент на Федералния резерв, слабия долар, огромните китайски валутни резерви и ниското съотношение между кредити и депозити, Китай би могъл да увеличи ликвидността, което пък би провокирало по-нататъшното разрастване на балона. Разбира се, правителството може, по някакви други съображения, да реши да прекрати „прегряването”.

Ако обаче, правителството вложи всичките си ресурси от ликвидност, то няма да разполага с резерви за стимулиране на активността, когато икономическият ръст спре. Ако по същото време, започне процес на оживление в глобалната икономика, китайската икономика би могла да разчита на „меко приземяване”, но само при положение, че износът си остане висок. Пазарите на активи обаче, определено са обречени на „твърдо приземяване”. Ако пък ситуацията в глобалната икономика си остане неблагоприятна, „твърдо приземяване” очаква не само пазарите на активи, но и цялата икономика. Политическите последици за китайското правителство от подобно развитие биха били твърде неприятни, така че то не може да си позволи такъв риск днес.

Сред по-малко рискованите варианти би бил подходът, предполагащ редуващо се сдържане и стимулиране, на принципа “stop and go”. Тоест, правителството осигурява приток на ликвидност (както го прави сега), а след това „затваря кранчето”. Когато ликвидността бъде напълно абсорбирана, ралито се изчерпва. Когато пък пазарите паднат до достатъчно ниско равнище, правителството пропуска поредната вълна от ликвидност за да стимулира активността. Този подход позволява да не се пилеят ресурси и да бъдат ограничени размерите на „балона”, което пък ще минимизира вредата от спукването му, когато това стане. Предполагам, че именно тази ще бъде и политиката на китайското правителство. Ако глобалният спад продължи и през следващите няколко години, вероятно ще станем свидетели на силни колебания на пазара на недвижимост и на акции. Като низходящото движение на сегашната вълна може да стартира още през октомври 2009.

Мнозина вероятно ще ми възразят, че на китайския пазар няма никакъв балон, а високите цени на активите отразяват само големия потенциал на китайския икономически ръст. Всъщност, никой не може да представи твърди доказателства, че бумът на пазара на активи действително представлява балон. Когато ръстът бива квалифициран като балон, в това неизбежно присъства и определена доза субективизъм, основаващ се на собствения опит. Лично аз обаче, имам достатъчно добър опит в идентифицирането на балоните от миналото. Така, още в докторската си дисертация посочих, че в края на 80-те години в Япония се оформя такъв балон (което се оказа вярно), в началото на 90-те, в подробен доклад до Световната банка, описах разрастващия се балон в Югоизточна Азия, по-късно, в аналитичните си записки за Morgan Stanley, стигнах до извода, че „дотком бумът” също представлява балон, накрая, от 2003 насам, публикувах редица анализи, в които доказах, че американският пазар на недвижимост се е превърнал в огромен балон. От друга страна, никога досега не съм определял по този начин нещо, което впоследствие не се е оказвало „балон”.

Какво представляват китайските пазари

Бих искал да разясня визията си за китайските пазари днес. Те наистина представляват огромен балон, чието спукване ще има много сериозни последици за цялата страна. Въпреки това, тъй като мнозина не виждат нищо тревожно в сегашната ситуация (дори напротив), не мисля, че китайското правителство ще предприеме някакви превантивни мерки за ликвидирането на балона. За съжаление, повечето китайски чиновници смятат, че съществуването на този балон е от полза за китайската икономика. И позицията им изглежда обоснована, защото доларът е слаб, а балонът винаги може да бъде възстановен чрез вливането в него на допълнителна ликвидност, ако разрастването му се забави. Когато обаче доларът възстанови позициите си, китайските пазари на активи, а вероятно и цялата китайска икономика, са обречени на „твърдо приземяване”. Надявам се само, че тези които сега говорят за ползата от балона, ще поемат и отговорността за тежките икономически последици, когато той се спука.

Самият подход към анализа на финансовите балони предполага предварителен анализ на динамиката на стойността. По отношение на недвижимостта, основни показатели са цена/приход, както и доходността от отдаването под наем (rental yield – в проценти, по отношение на сумарните инвестиции в конкретния проект). В Китай, средната цена за квадратен метър е доста близка до тази в САЩ. В САЩ обаче, доходите на глава от населението 7 пъти надхвърлят съответния китайски показател за населението в градовете. Средната цена за квадратен метър се равнява на тримесечния доход на един китаец, като това вероятно е най-високата цена в света. Доколкото знам, много обекти въобще не могат да бъдат дадени под наем. Доходността на тези, които се отдават, пък се равнява на само 3%, което едва покрива амортизацията им. Тоест, имайки предвид площите, които не могат да се дадат под наем, средната доходност от наеми се оказва нищожна.

Стойността на недвижимостите в Китай е несъобразна, както от гледна точка на достъпността (т.е. на относителния доход), така и на доходността от отдаването им под наем. Разбира се, някои твърдят, че ситуацията с недвижимите имоти в Китай винаги е била такава и, че нарастването на стойността също е доходност. Това обаче не е вярно. В периода на силен долар пазарът на недвижимост демонстрира съществен спад, спрямо 1995-2001.

Специфичен аспект на китайския пазар на недвижимост е ролята му във финансовата система на местните органи на управление. Тъй като значителна част от приходите на местните власти се формира от продажбата на земи и данъците върху тези продажби, те са силно заинтересовани да стимулират пазара на недвижимост. Продажбите на терени често старателно се организират така, че да засилват очакванията. Онези, които предлагат твърде високи цени за терените, биват наричани „земни крале”. В тази роля много често се изявяват държавните предприятия. При положение, че тези предприятия вземат кредити от държавната банка и плащат с тях на местните власти, какво значение може да има цената? Парите циркулират в големия държавен джоб, без да излизат от него. В този смисъл, утрешните неработещи кредити (в случай, че цените рухнат) са просто днешните бюджетни приходи. Ако пък частните „девелопъри” решат да последват държавните предприятия на стремително разрастващия се пазар на земя, може да се окаже, че просто са решили да се самоубият.

Фондовият пазар отново преживява своеобразен „финален ажиотаж”. Нарастващата активност привлича на пазара най-неосведомените инвеститори, мечтаещи да забогатеят за един ден. Както и преди, частните инвеститори, по правило, губят, особено тези, които едва сега се появяват на пазара. Ажиотажът все някога свършва. В Китай, повратните моменти в икономиката често са обвързани с политическия календар. Така, повечето частни инвеститори се придържат към доста разпространената гладна точка, че правителството няма да допусне пазара да рухне преди 1 октомври 2009, когато ще се чества 60-годишнината от провъзгласяването на Китайската народна република. Преди пък се посочваше октомври 2007, когато се проведе ХVІІ конгрес на Китайската компартия. В краткосрочен план, подобни твърдения нерядко се превръщат в самореализиращи се прогнози. Възможно е именно през този период (есента на 2009) на пазара да се наложи тенденция към поврат. Ако се опрем на досегашния опит, можем да предположим, че спадът на сегашната вълна ще започне в началото на октомври.

Убеждението, че правителството няма да допусне краха на пазара се корени в психологията на самия китайски пазар. На финансов жаргон, този феномен се нарича „пут опция”. По времето на Алън Грийнспън, инвеститорите вярваха, че шефът на Федералния резерв винаги ще подкрепя пазарите, в случай на криза (т.нар. „пут опция на Грийнспън”), т.е. че политиката на Резерва ще им гарантира възможността да се отърват без загуби от акциите си в бъдеще.

Днес, сред китайските инвеститори е налице същата необоснована увереност. Истината обаче е, че китайското правителство не е в състояние да разгърне и форсира една тенденция, при положение, че в нея вече се осъществява радикална промяна. В миналото китайският фондов пазар е демонстрирал значителни повишения и спадове, което доказва неспособността на властите да предотвратят краха на пазара. Въпреки това, тази въображаема „пут опция” здраво е заседнала в масовото съзнание.

Какво очаква Китай?

Мнозина китайски чиновници смятат, че балоните не са чак толкова опасни. Според една от разпространените теории, в условията на формиране и разрастване на балона, парите просто преминават от един субект към друг, но докато си остават в Китай, това не може да причини непоправима вреда. Тоест, ако част от участниците на пазара днес са доволни, а утре страдат, и обратното, нещата се компенсират и всичко е наред. Струва си обаче, да се обърнем към опита на Япония и Хонконг за да разберем, каква огромна вреда могат да причинят балоните, дори и ако от страната не се наблюдава паричен отток.

В условията на формиране на балон, ресурсите се ориентират към сегментите, които са източници на неговото разрастване. И можем да сме сигурни, че тези ресурси ще бъдат безвъзвратно пропилени. Да си представим например, че китайските бизнесмени не искат вече да концентрират усилията си в реалната икономика, предпочитайки пазарните спекулации. Това ще означава, че в бъдеще Китай вече няма да разполага с множество конкурентоспособни на световния пазар компании. Впрочем, въпреки трийсетгодишния бърз икономически ръст в тази страна, конкурентоспособни на световния пазар днес са само няколко китайски компании. Сред причините за това могат да се окажат и периодично възникващите на китайския пазар балони.

Младото поколение китайци демонстрира опасна незаинтересованост от реалното производство и изглежда все по-склонно да се занимава с пазарни спекулации. Те виждат, как стойността на инвестициите им се променя само за денонощие със сума, надхвърляща месечния им доход, и така се поддават на илюзията, че могат много да спечелят като играят на пазара. Разбира се, повечето от тях ще загубят всичко, което пък може да ги тласне към крайни действия. Социалните последици могат да се окажат изключително сериозни. Балонът на пазара на недвижимост, по правило, води до прекалено голям ръст на строителството. Многобройните празни сгради означава безвъзвратни загуби. Днес, само споменаването на тази възможност, кара повечето китайци да се усмихват. В края на краищата, за 1,3-милиардното население на Китай са необходими огромно количество жилища, т.е. колкото и да се строят, те пак няма да са достатъчни. На практика обаче, нещата не стоят така. За жителите на китайските градове, средната жилищна площ е 28 кв.м на човек, което е доста висок показател, по международните стандарти. Сегашното равнище на урбанизация в Китай е 50%, като е възможно да нарасне до 70-75%. По-нататък, селското население ще намалява от само себе си, поради високата средна възраст на принадлежащите към тази група. Тоест,  градското население може да нарасне с още 300 млн. души. Дори ако допуснем, че всички те ще могат да си позволят жилище (което звучи смехотворно, предвид сегашните цени), в китайските градове ще трябва да се построят още 8,4 млрд. кв. м жилищна площ. Още днес обаче, обемите на незавършеното строителство надхвърлят 2 млрд. кв м. Налице са достатъчни терени за още 2 млрд. кв. м. В същото време, производствената мощност на строителния отрасъл е около 1,5 млрд. кв. м годишно. Тоест, съвсем скоро може да възникне ситуация на свръхпроизводство, в абсолютно изражение, при която на пазара няма да има кандидати за заселването на всички вече построени сгради. А, когато това се случи, последиците ще са много неприятни. Цените на жилищата могат да паднат, както стана в Япония през последните двайсетина години, което пък ще ерозира банковата система.

Но най-съществената вреда, която ще нанесе появата на балоните, са демографските промени. На фона на високите цени на жилищата, раждаемостта намалява. Но когато цените паднат, след неминуемото спукване на балона, културата на ниската раждаемост вече няма да се промени. Хонконг, Япония и Тайван вече минаха по този път. В тези страни, на фона на разрастващият се балон, нивото на раждаемост спадна и впоследствие така и не се възстанови, въпреки всички мерки на съответните правителства. Впрочем, провежданата в Китай политика „едно семейство – едно дете”, сама по себе си, ще доведе до демографска катастрофа след двайсетина години. Балонът на пазара на недвижимости обаче, прави тази катастрофа необратима, защото дори и след като правителството се откаже от сегашната си демографска политика, това няма да повлияе съществено върху нивото на раждаемостта. Само след две десетилетия, Китай ще има застаряващо и съкращаващо се население. Разбира се, цените на жилищата ще бъдат много ниски и ще продължат да падат.

Освен преките загуби, сериозни социални последици има и ефектът на преразпределяне. На фондовия пазар повечето играчи търпят загуби, а само някои могат да се похвалят с големи печалби. Неравенството в доходите вече е много голямо, а балоните още повече го задълбочават. Значителна част, може да се каже дори мнозинството, от китайското население няма да повиши сериозно благосъстоянието си, дори при пълната урбанизация на страната. Което пък води до формирането на нестабилно общество. Пазарната икономика е стабилна и ефективна, когато мнозинството от населението има съществени доходи и, по този начин, активно е ангажирано в системата.

След всичко казано дотук, ще си позволя да направя следния извод: пазарният ажиотаж в Китай няма да продължи още дълго. Корекция може да се наложи още преди края на 2009. Все пак, възможно е, през 2010 да последва още една вълна на ажиотаж, когато Китай може да отдели допълнителна ликвидност. Когато обаче доларът възстанови позициите си (а това вероятно ще се случи през 2012) на китайските пазари на акции и недвижимост може да настъпи крах, подобен на този по време на азиатската финансова криза от 1997 .

* Авторът е известен американски икономист и анализатор от китайски произход, дълги години ръководи Азиатско-тихоокеанския департамент на финансовата корпорация Morgan Stanley

{rt}

През 2003, опитвайки се убеди страните-членки в необходимостта от реформиране на ООН, тогавашният генерален секретар Кофи Анан заяви пред Генералната асамблея, че международната общност „се намира на кръстопът”: участващите в нея държави трябва да решат, дали могат да продължат, въз основа на споразуменията от 1945, когато беше създадена Световната организация, или ще се наложат радикални промени. Наред с раздаващите се в последно време призиви за „нов Бретън Уудс”, който да отговори на продължаващата икономическа криза, тезата на Анан днес спокойно може да се отнесе за цялата мултилатерална система. Никога реформите не са изглеждали толкова належащи. Очертаващите се предизвикателства и заплахи изискват не само колективни действия, а и ефективни институции, легитимни правила и глобална мобилизация, т.е. всичко онова, което обикновено обозначаваме като „мултилатерализъм”.

И все пак, наличието на глобални проблеми невинаги води до появата на глобални отговори. Също както срещата на ООН от 2005 не изпълни надеждите, възлагани и от Анан, така и скорошната поява на т.нар. Г-20 не сложи край на дебатите за бъдещето на мултилатерализма. Макар експертите да твърдят, че е дошъл „конституционният момент” (1) за изграждането на нова основа за цялата структура на мултилатералната система, практическото осъществяване на подобен „основен ремонт” не изглежда особено вероятно. Нека си припомним, че досегашните промени от такъв тип бяха направени непосредствено след (и под влиянието на) двете световни войни. Затова сегашната реформа на мултилатералната система ще бъде бавна, постепенно и, вероятно, хаотична. И тъкмо затова е толкова важно да имаме ясни идеи за различните възможни хоризонти на промените и да можем да предвидим проблемите, които ще възникнат в резултат на тези промени. Какви сценарии можем да очакваме и, как бихме могли да реагираме ефективно на тях? Дали международната общност следва да формулира съвършено нова логика за мултилатерализма за да се справи със сегашната криза и да избегне бъдещите кризи?

Мултилатерализмът на кръстопът

Сегашната криза изведе на преден план три възможни сценария за бъдещето на мултилатерализма: крайностите на глобалното управление и липсата на мултилатерално сътрудничество, или пък нещо средно между двете. Редица изследователи се опитват, чисто теоретично, да си представят, как би изглеждал светът, ако държавите проявят максимално желание за сътрудничество. Смята се, че това би довело да появата на някаква форма на световна конфедерация, или пък на едно по-демократично и интегрирано глобално управление, в чиито рамките световните институции ще разполагат с достатъчно ефективни изпълнителни структури и ще действат в тясна координация помежду си. Ще съществува глобално данъчно облагане, а паралелно с националните парламенти, ще се появи и глобален парламент, избиран чрез преки общи избори.  Ще укрепне позицията на международните съдилища спрямо частните играчи и държавите. Конфликтите пък ще се решават (при нужда) от постоянни въоръжени сили, създадени в рамките на Хартата на ООН от Сан Франциско (2).

Оставяйки настрана въпроса, доколко това би било практически осъществимо, никак не е ясно, дали подобно бъдеще въобще е желано. Сред поуките от опита на съвременното транснационално управление е, че наличието на достатъчно силни „допълнителни” играчи се налага по ред чисто оперативни или свързани с демократичните изисквания причини. Глобалните управленски институции могат да функционират, само ако (и дотолкова, доколкото) целите им не могат да бъдат постигнати в достатъчна степен от играчите на по-ниско ниво. Европейският съюз например, е изграден именно на този принцип, така че да се съобразява с обществените изисквания за демократично вземане на решенията и да съчетава различните колективни предпочитания на 27-те държави-членки. На свой ред, Международният наказателен съд (МНС) разполага със собствена версия на този принцип, под формата на т.нар. „допълване”. Съгласно Римския статут, МНС има правото да се намесва само, ако засегнатата от конкретния проблем държава не действа по подходящ начин за решаването му, превръщайки Международния съд в последното средство за това (3).

На другия, „песимистичен” теоретичен полюс, са твърденията, че многополюсният модел, взаимната зависимост, или притискащите ни глобални предизвикателства няма да се окажат достатъчни за да накарат държавите да сътрудничат по-тясно помежду си. Вместо това, големите сили, в частност, могат да предпочетат да отхвърлят ограниченията на мултилатерализма или, най-малкото, да не успеят да съхранят жизнеспособността му. Така, независимо дали в резултат на парализата, изоставянето и, или просто на бавното и отмиране, мултилатералната система ще спре да функционира. И всички държави ще действат на принципа на конкуренцията, постоянно сблъсквайки се помежду си, в стремежа си максимално успешно да реализират своите собствени национални интереси.

Колапсът обаче, не означава задължително връщане към протекционизма, унилатерализма или изолационизма. Дори и при този сценарий, трябва да съществува някакъв ред – например, познатият ни от ХІХ век модел на „баланса на силите”. Възможно е обаче подобно развитие да доведе до по-широко разпространение на билатералния модел на международни отношения, или пък до формирането на регионални съюзи около големите сили. Само че при такъв сценарий, никой няма да се чувства наистина отговорен за поддържане на глобалния ред. Затова този ред, най-вероятно, ще бъде нестабилен, податлив на постоянни промени и допускащ много сериозни сблъсъци между участниците в него. От система, в която всяка държава предоставя поне част от собствената си безопасност в ръцете на другите (каквато е сегашната), светът ще се трансформира в система, в която основният акцент е поставен върху националните перспективи (т.е. сигурност, свобода на вземане на решенията и възможност за действие) (4). Тогава онези, които днес се съмняват, че колективната сигурност съществува и е по-ефективна, отколкото обикновено се смята, ще могат сами да видят разликата между сегашния и един свят, в който няма да се осъществяват глобални или регионални мисии по опазване на мира, ще липсват институции за съдебно решаване на международните спорове, нито пък ще се предприемат систематични превантивни или посреднически дипломатически акции и няма да съществуват глобални законови задължения и правила за поведение.

Между тези две въображаеми крайности, очевидно съществуват множество различни възможности. Сегашните тенденции например, водят към реализацията на един междинен сценарий, при който обаче наличието на постоянни трудности ще пречи за успешното функциониране на системата. Мултилатералните институции все още могат да се заемат с решаването на определени проблеми, но са обречени неминуемо да се сблъскат с определени трудности, когато са необходими бързи и решителни действия, или пък се налагат съществени реформи. Да не говорим, че остава под въпрос постигането на консенсус по редица жизненоважни проблеми, решаването на които изисква мултилатерално (т.е. многостранно) сътрудничество, чиито институции най-ефективно въплъщават международното сътрудничество и чиито правила трябва да бъдат приети от участниците.

Разбира се, това не е краят на мултилатерализма. В съвременната световна политика, основното предизвикателство е колективното управление и решаване на глобалните проблеми, в предварително договорени рамки, въпреки често разминаващите се интереси, предпочитания и ценности. Освен това фундаментално предизвикателство обаче, са налице и редица структурни проблеми.

Сложният пейзаж на международната система

Съвременният пейзаж на международната система и без това е достатъчно сложен. Така, под егидата на ООН функционират 16 специализирани агенции, без да броим дузината фондове и програми. В по-широк план, цялата мултилатерална система също обхваща различни регионални (като например ЕС), функционални (например, Организацията за икономическо сътрудничество и развитие - ОИСР), или пък по-малки организации и неформални „клубове” (например Г-8), както и няколко международни режима, със или без съответните институции (например в областта на климата). Мандатите и зоните им на юрисдикция продължават да се променят и често се припокриват. Дори в рамките на системата на ООН, всяка от специализираните агенции (не само Световната търговска организация – СТО, или Бретън Уудските институции) съхраняват значителна автономия. Което създава проблеми по ред причини. Например, невинаги членовете на едната, са и членове на другата. Но дори и да е така, това не гарантира съгласуваността на решенията, което се дължи или на несъвместимостта между държавите , или на различните правила за вземане на въпросните решения. Нещо повече, броят на институциите, както изглежда, ще продължи да нараства. По-старите институции не се използват достатъчно адекватно, в същото време светът продължава (донякъде) да изглежда „недостатъчно институционализиран” (5). Миграцията, екологията или регионалната сигурност в Източна Азия или Близкия изток например, си остават „бездомни” (т.е. лишени от специализирани институции, които да се занимават само с тях) проблеми.

В този контекст, трудностите само ще се задълбочават. Оперативната координация вече е сериозен проблем (включително в системата на ООН), независима дали става дума за мироопазващи мисии, хуманитарни акции или помощ за развитие (6). Въпросът не опира само до съгласуване на операциите на място. Трудности могат да възникнат и заради липсата на ясна нормативна йерархия или дори на съгласувана процедура за разрешаване на противоречията между две различни нормативни бази (7). Не само че в съвременната архитектура на международните отношения отсъства безспорен механизъм за възлагане на задачите, но и нарастващото взаимно проникване между зоните на действие прави този механизъм чисто теоретичен. Между другото, тъкмо това е и основния източник на неприятности за развиващите се държави. Защото мултилатерализмът играе огромна роля за решаването на техните проблеми (и тези на народите им). В същото време, тези страни нямат достатъчно ресурси за да играят по-активна роля, дори и в най-важните институции. Така например, около двайсет страни-членки на СТО, дори не могат да си позволят да поддържат постоянни представителства в Женева (8). Всичко това създава неочаквани проблеми на международната общност, като например продоволствената и селскостопанска криза, през 2007 (и нейните последици в сферата на сигурността, миграциите и екологията), чиито предварителни белези останаха незабелязани от повечето по-развити държави, чак докато кризата не стана факт.

Нарастващата конкуренция между институциите

Нарастващият брой международни институции може да засили конкуренцията между тях. Дублирането между някои институции съществува и днес. Понякога това води до появата на политически „пукнатини”, както например създаването, през 1964, на Конференцията на ООН за търговия и развитие, възприела правилото „една държава, един глас”, различаващо се от системата за вземане на решенията в Световната банка (СБ) и Международния валутен фонд (МВФ), която дава предимство на богатите държави-членки. В други случаи, появата на нови институции може да бъде плод на геополитическа стратегия. Така, Френсис Фукуяма препоръчва създаването на две регионални организации в Югоизточна Азия. Според него, Китай трябва да участват само в едната от тях, а другата да бъде използвана като своеобразна застраховка срещу евентуално агресивно поведение на Пекин. В по-широк план, Фукуяма препоръчва „мулти-мултилатералния” подход в случаите, когато международните институции, с различни характеристики и структура, не само се препокриват, но, на практика, се конкурират помежду си (9).

Близка до постановката на Ричард Хаас за „мултилатерализма a la carte(10), идеята на Фукуяма е винаги да има на разположение по няколко инструмента, така че да може да се използва най-подходящия за конкретния случай. Тоест, смята се, че свободата на избора дава възможност да се избере най-подходящата институция за справяне с конкретния проблем. На практика обаче, по-вероятно е да бъде избрана онази институции, в която една или друга велика държава, заинтересована от разрешаването на въпросния проблем, разполага с по-силни позиции. Намесата на НАТО в Косово често се интерпретира като начин пактът да се легитимира като алтернативна институция на ООН, независимо дали чрез оказване на натиск върху Съвета за сигурност, или чрез заобикалянето му. В същото време обаче, използването на конкуриращи се механизми за ауторизиране използването на сила, трудно може да съдейства за изграждането на устойчив световен ред,  дори и ако само една сила действа по този начин. Още преди кампанията в Ирак, повечето европейци отказваха да видят в Косово обещаващ прецедент, вместо неносещо нищо добро изключение. През последните години стана ясно, че подобна политика само ерозира както доверието в основния ауторизиращ механизъм, така и легитимността на самата военна намеса.

При подобен подход, е вероятно, че държавите ще гледат да избягват онези форуми, където предполагат, че ги чакат неприятности. Такова беше и отношението на администрацията на Буш към Съвета на ООН по човешките права. Впрочем, дори и след като обяви, че САЩ се връщат в Съвета, новата администрация на Обама, предпочете да не присъства на поредната му конференция в Дърбан. Що се отнася до ЕС, той е раздвоен по въпроса, като някои държави-членки остават извън тази организация, докато други присъстват само като наблюдатели. Празният стол обаче, не означава, че имаш стратегия, затова резултатите от конференцията „Дърбан ІІ” показаха, че британският и френският подход може би са по-правилни и ефективни, поне в краткосрочна перспектива (11).

Впрочем, конкуренцията вече е налице в една ключова (макар и често пренебрегвана) сфера – финансирането. В ООН, т.нар. „дялови вноски”, които са задължителни и се базират на определени правила, от дълги години насам са постоянни и стриктно контролирани. В резултат от това, въпреки непрекъснато увеличаващите се ангажименти, бюджетът на ООН нараства само благодарение на доброволните вноски. Някои смятат, че това е най-ефективния начин за разпределяне на ресурсите (12). Практиката обаче сочи друго. Така например, за да бъде успешно поето финансовото бреме на сегашните миротворчески операции, някои разходи вече се покриват не от задължителните, а от доброволните вноски, което пък води до това, че редица важни задачи (например реинтеграцията на воюващите страни или мисиите за гарантиране на сигурността) страдат от недостиг на средства (13).

По-убедителното обяснение е свързано с начина, по който се разпределя бремето на финансовите вноски. В ООН, десетте държави, които внасят най-големи средства, осигуряват 75% от официалния бюджет на Световната организация, което очевидно им дава правото да държат сметка, как точно се изразходват тези пари, включително да ограничават разходите, или пък да определят къде да бъдат насочени. Тоест, сегашната система води до ситуация, когато само приоритетите на големите държави-членки могат да разчитат на пълно финансиране. Тя фаворизира един сравнително къс списък от проблеми, като например СПИН-а, климатичните промени, продоволствената сигурност и устойчивото развитие, и дава предимство на по-големите институции, които са по-добре подготвени да създават фондове, както показват и променящите се програми на Световната банка. Без да гарантира ефективното разпределяне, конкуренцията често означава, че оскъдните ресурси се пръскат в прекалено много посоки, а обектите на финансиране често се променят във вреда на недооценените навреме предизвикателства (14), приоритетите на бедните страни, както и без оглед на реалните компетенции и експертни възможности на конкретните институции.

Да започнем ли всичко отначало?

Друга популярна идея е да се реорганизира цялата мултилатерална система, около нова институция, която да замени ООН. Преходът от едната към другата обаче, сам по себе си, може да генерира редица проблеми. Да не говорим, че самият подход към реформирането на мултилатерализма поражда много сериозни въпроси. Така, известно време, НАТО се смяташе за потенциален кандидат да замести ООН (15). Напоследък пък се говори за хипотетичния „съюз на демокрацииите” (16). Надеждите са, че той би могъл да се окаже по-ефективен, заради ограничения брой на членовете си и политическата конвергенция между тях, както и по-легитимен. Трудностите обаче са многобройни (17). Първата е, как да се подберат критериите за членство във въпросния съюз. Втората пък е свързана с факта, че по много международни предизвикателства, като например опазването на околната среда, тероризмът, търговията и разпространението на оръжията за масово унищожение, не само липсва консенсус между демокрациите, но и самите предизвикателства изискват един по-скоро глобален отговор.

Разбира се, не всички, подкрепящи тази идея, смятат, че ООН действително следва да бъде заменена (18). Вместо това, някои предлагат създаването на организация, която по-скоро да допълва ООН, или дори само да стимулира реформите в Световната организация. Само че една алтернативна организация, която да легитимира използването на сила, трудно може да бъде „допълваща” ООН. Ако приемем, че тя ще допълва Съвета за сигурност, какво ще бъде поведението и, ако Съветът не разреши използването на сила, или пък когато се обяви против военната интервенция в някоя държава? И как подобна институция ще стимулира реформата, без самата тя да се превърне във възможна алтернатива на ООН?

Изглежда, че този тип легитимация, който привържениците на въпросния „съюз на демокрациите” се опитват да постигнат за него, ще го направи легитимен само в очите на демократичните държави, т.е. той няма да може да получи глобална легитимност. Впрочем, дори вътре в ЕС (който, сам по себе, е съюз на демокрации) съществува силна съпротива срещу този проект. Да не говорим, че много незападни демокрации също изпитват силни съмнения към неговата концепция. Подобна организация вероятно би довела до фрагментацията на глобалната мултилатерална система и връщане към блоковата логика, най-вече защото концепцията за „съюз на демокрациите” е по-близка до тази логика, а не до мултилатералното сътрудничество. Мултилатерализмът може и да не е най-добрия модел, сам по себе си, но неговото ерозиране и фрагментиране трудно биха помогнали за решаването на реалните проблеми.

Друга възможност за заместването на ООН е създаването на своеобразен „директорат”, извън рамките на Световната организация, който, повече или по-малко, да се основава на разширената Г-8. На фона на сегашната икономическа криза, необходимостта от „нова управляваща и насочваща световните дела група” (както я  нарича Робърт Зелик) изглежда все по-очевидна (19). Вашингтонската и Лондонската среща във формат Г-20 показаха, че в тази посока има място за движение напред. В същото време обаче, идеята поражда множество въпроси за членството, мандата и легитимността на подобна организация, да не говорим за мястото и ролята на по-бедните държави.

Нещо повече, особено важно е да си изясним, че тази хипотетична нова институция ще трябва да съществува съвместно и да си взаимодейства с останалите елементи на мултилатералната система. Трудно можем да си представим Г-8 да се захване сама с решаването на някой сериозен проблем. Каквито и пречки да създават другите институции, те обикновено са необходими по ред политически или чисто технически причини. Един разширен формат, от типа на Г-20, вероятно би функционирал по-ефективно, като форум за предварително обсъждане и преговори по проблемите (20). В същото време, той трудно би могъл сам да координира и организира цялата мултилатерална система. Неслучайно, ООН, МВФ, СБ, Бордът за финансова стабилност и Европейската комисия също участваха в досегашните срещи на Г-20. Тоест, без да се оспорват многобройните и достойнства, изглежда съмнително, че Г-20 може да замести ООН.

Различните логики на мултилатерализма

Така нареченият „кръстопен” сценарий включва достатъчно широк и разнообразен набор от възможности. Въпросът е не просто да се намери оптималното ниво на „плътност” и координираност в международното сътрудничество, а и да се даде достатъчно добра обосновка на бъдещите политики. В крайна сметка, възможното бъдеще на мултилатералната система не може да се сведе до простия избор между по-тясната или по-хлабавата интеграция, подразбираща се от двата, споменати по-горе, крайни сценария. Налице са и други възможности от типа на коалициите, регионализацията и „приватизацията”.

Коалиции на желаещите

„Занапред мисията следва да определя състава на коалицията, а не обратното” – заяви, през 2002, тогавашният зам. държавен секретар по отбраната на САЩ Пол Уолфовиц (21). Идеята му бе, да се избягва сътрудничеството с партньори, чието участие би попречило за успешното осъществяване на мисията и би ограничило ефективността на коалицията, омаловажавайки първоначално поставените цели и постоянно подновявайки преговорите с противника. Операцията „Свобода за Ирак” не бе единствения, нито дори най-добрия, пример за тази логика. Като начало обаче, тя ясно демонстрира, че не е задължително една колективна акция да бъде и мултилатерална, тъй като при тази схема, командването остава в ръцете на само една страна (в случая САЩ). Тя освен това показа, че ad hoc коалициите могат да породят повече проблеми, отколкото решения. Ограничените възможности на част от коалиционните партньори, наред с липсата на контрол върху цялата командна верига и на достатъчен институционален опит за съвместна работа, постави множество непредвидени проблеми пред операция „Свобода за Ирак”.

Разбира се, не всички коалиции са подложени на толкова остри критики, някои дори се сочат като положителен пример, като Групата за защита на финансовата система  (FATF), сред чиито цели е борбата с прането на пари и финансирането на тероризма, или пък международният механизъм за покупка на лекарства (UNITAID). И тези примери не са извън рамките на мултилатералната система. Така, FATF беше създадена от Г-7 и получава подкрепа от ОИСР. UNTAID пък беше създадена за да допълни съществуващите многостранни усилия и функционира под егидата и управлението на Световната здравна организация (СЗО). Администрацията на Буш осъзна тази необходимост, когато създаде Инициативата за сигурност за неразпространението на оръжията за масово унищожаване (PSI), която трябваше да гарантира спазването на международното морско право, като не допуска несанкционирани превози на ядрени материали и технологии по море, и получи подкрепата на Съвета за сигурност на ООН. Групата на ядрото, чието създаване беше инициирано от Вашингтон, в отговор на цунамито от 2004 в Индийския океан, също действаше под егидата на ООН, което и осигури не само експертен капацитет но и необходимата легитимност.

Всеки подход, водещ до по-голяма ефективност, не бива априори да се отхвърля. И все пак, в дългосрочно перспектива, ad hoc ангажиментите демонстрират редица недостатъци. В коалицията, формирана по този модел, колективните действия може и да не гарантират това, което истинският мултилатерализъм може да осигури: легитимност; споделяне на разходите и освобождаване на ресурси; намаляване на несигурността, следвайки строги процедури и правила; и по-мащабна мобилизация. По-широкият институционализиран мултилатерализъм има своите ограничения, но фъктът, че държавите играят по правилата улеснява постигането на компромис посредством това, което професорът по политология Джеймс Капорасо нарича „дифузна реципрочност”, тъй като отделните страни-членки „разчитат да спечелят в дългосрочна перспектива и в много отношения, вместо за определен период от време и само по един въпрос” (22). Коалициите на желаещите могат да се окажат полезни за по-добрата мобилизация на държавите, ангажирани в конкретната мисия, но не и за заобикалянето на страните или институциите, които и се противопоставят.

Регионализацията

„Регионализацията на света” е все по ясна тенденция през последните десетилетия. Мултилатералните регионални структури, от Съвета на Европа до Панамериканската здравна организация или Икономическата общност на западноафриканските държави, вече са сред основните инструменти на световното управление. Съществуващите проблеми в ЕС не могат да засенчат ползите от съществуването му за Европа. Същото се отнася и за регионалната динамика в други региони на планетата – от Латинска Америка до Югоизточна Азия. Регионалните подходи се оказват по-ефективни, когато става дума за преодоляването на локални кризи. По-голямата хомогенност в колективните предпочитания и по-голямата отговорност на участниците, са сред аргументите в полза на това твърдение. Разбира се, подобни тези заслужават да бъдат дискутирани. Впрочем, някои анализатори се опитват да очертаят (повече или по-малко подробно) един основаващ се именно на регионалния подход световен ред, вярвайки, че той ще се окаже по-стабилен в новия многополюсен свят (23).

Проблемът е, че международната система трудно може да бъде разделена на някакви ясно очертани региони, при наличието на припокриващи се институции и купища трансрегионални проблеми. Отвъд очевидната тревога, че това би довело до създаване на „сфери на влияние”, налице са и други потенциални проблеми, например че липсва яснота, по отношение на някои държави (като Австралия, Иран, Израел или Турция), към кой точно регион следва да бъдат причислени, както и дали биха били приети там, да не споменаваме факта, че някои регионални организации (като ЕС и НАТО) все по-често се намесват извън зоната си на отговорност. Тоест, изглежда че основаващото се на регионалния подход глобално управление няма да бъде нито толкова лесно, нито толкова стабилно, както се струва на някои.

Диалогът между регионалните и глобалните институции, също е сложен проблем. Показва го например, дебатът за мироопазващите мисии в Африка, който подценява един много важен въпрос: в състояние ли е международната общност да финансира и легитимира Африкански сили за поддържане на мира, без да упражнява стриктен контрол върху тях, както предложи бившият председател на Африканския съюз в Съвета за сигурност на ООН? Може ли се приеме, че криза, като тази в Дарфур, е проблем само на африканците (24)? От друга страна, сегашната глобална криза и отражението и върху най-бедните страни в Африка подчертава значението на въпроса за солидарността, в рамките на проектите за създаването на регионални фондове, лансирани в Азия, по време на кризата от 1997, и по-наскоро в Латинска Америка.

Ще могат ли глобалните институции да бъдат формирани от основните регионални групировки, както твърдеше през 2002 тогавашният белгийски премиер Ги Верхофстад (25)? Друг непосредствен проблем е, къде ще бъдат седалищата на отделните институции? Под въпрос е и, дали няма да се окаже, че тези регионални организации често няма да са в състояние да формулират обща позиция, така че да стартират преговори за решаването на даден проблем. Да не забравяме, че дори ЕС, въпреки големия прогрес в сферата на общата външна политика и политиката за сигурност, няма обща дипломация. По редица проблеми, особено тези, които са поставени и пред Съвета за сигурност на ООН, европейските представители често се въздържат от гласуване, което не е в интерес нито на ЕС, нито пък на ООН. Дори общата монетарна политика не накара членките на еврозоната да имат общ представител в МВФ.

Глобалните заплахи и предизвикателства изискват глобално сътрудничество. По редица ключови проблеми, като търговията, колективната сигурност, или текущата финансова криза, само регионалният подход не е достатъчен и може по-скоро да отслаби мултилатералната система, отколкото да я укрепи.

„Приватизацията”

„Частните играчи” са част от мултилатералната система почти от появата и. Така, Международната организация на труда (ILO) прие тристранното представителство на своите членове (т.е. представителството на държавата, работодателите и работниците) още при създаването си, през 1919. В периода между двете световни войни, Фондацията Рокфелер беше ключов играч в усилията на Обществото на народите (ОН) за решаване на глобалните здравни проблеми. През 1945, в Хартата на ООН бяха включени клаузи, позволяващи консултациите с неправителствени организации (НПО) (26). Международният Червен кръст също винаги е играл централна роля в утвърждаването на международното хуманитарно право.

Броят на тези частни играчи нараства из целия свят. И те полагат усилия да присъстват по-ефективни в мултилатералните институции. Lex Mercatoria, т.е.международното търговско право, е класически пример за „частно” глобално управление, да не говорим, че активността на Международния арбитражен съд не показва признаци на спад. В същото време, това частно управление се разпростира върху нови територии. Транснационалните комуникации бяха историческата причина за възхода на мултилатералното сътрудничество, със създаването на Международния съюз по далекосъобщенията, през 1865, и на Всемирния пощенски съюз, през 1874. Необходимите за функционирането на Глобалната мрежа (World Wide Web) технически регулации, интероперативност и стандартизация се осигуряват от ICANN – частна некомерсиална корпорация, чиято цел е гарантиране сигурността и стабилността на Интернет.

Държавите и частните играчи все повече изравняват позициите си. В над 10% от делата, гледани от Международния арбитражен съд през миналата 2008, поне една от страните е била държава или парадържавен субект (27). В 20-членният борд на Глобалния фонд за борба със СПИН-а, маларията и туберкулозата, има петима представители на НПО. Независимо дали става дума за търговия или за човешки права, все повече законодателства позволяват на индивидите да съдят държавите в местни или международни съдилища. Нещо повече, някои от тези частни играчи вече разполагат с безпрецедентни възможности. Най-впечатляващият пример в това отношение е Фондацията на Бил и Мелинда Гейтс, чиито разходи в подкрепа на общественото здравеопазване могат да се сравняват с бюджета на Световната здравна организация. Освен това, донорите на частните организации също действат независимо, както например Уорън Бъфет, който предложи 50 млн. долара за създаването на международна Банка за ядрено гориво, определяйки и условията за функционирането и.

Но дори и без да изброяваме още примери е ясно, че нарастващата роля на недържавните играчи представлява сериозно предизвикателство за мултилатералните организации. Отварянето им към по-добро взаимодействие с НПО, предоставянето на консултативен статут на последните и постигането на по-голяма прозрачност очевидно няма да са достатъчни. Става въпрос за мястото на частните играчи в мултилатералната система. Въпреки че текущата криза внася известни нюанси, изкушението да се използват възможностите на тези играчи (например при набиране на доброволци, макар че по-точната дума е наемници, за мироопазващи мисии, подизпълнители, които да поемат част от функциите на държавния апарат в проблемните държави, или защитата на човешките права, без да споменаваме набирането на средства за различни филантропски каузи) очевидно е голямо, по ред причини.

В същото време, съвместното функциониране, на място, между частните играчи (от НПО до частните охранителни фирми) и международните организации е доста сложно. Мултилатералните организации трябва да реагират на исканията за предоставяне на директна роля на гражданското общество в решаването на проблемите. На пръв поглед това изглежда лесно, но в редица случаи резултатите постигнати от частните играчи, не са особено задоволителни, да не говорим, че нерядко намесата им е закъсняла. При всички случаи ще бъде полезно да се намерят пътища и средства за по-тясно сътрудничество с частните играчи (без значение дали става дума за комерсиални или некомерсиални организации), както и да се очертаят достатъчно ясни политически и законови рамки за тяхната дейност, включително като се използват вече съществуващи инициативи от типа на инициативата на ООН за Глобалния договор, насочена към насърчаване на социалната отговорност сред частния бизнес. Това е още по-голямо предизвикателство, имайки предвид, че тези играчи, водени от непрекъснато нарастващото си самочувствие, ще бъдат все по-изкушени да търсят по-голяма самостоятелност и да налагат собствените си подходи и приоритети.

Наред с това, следва да бъдат анализирани и допълнителните възможности, свързани с разрастването на мрежите от независими публични власти (съдилища, централни банки, или регулаторни органи), както и проблемите, касаещи легитимността, отговорността и координацията, възникващи в тази връзка (28). Без да претендираме за изчерпателност, изглежда, че тези различни тенденции позволяват да си изясним възможните посоки, по които би могло да поеме развитието на мултилатералната система. В същото време, проблемът не е, накъде тя би могла да тръгне, а накъде иска да я насочи международната общност и как следва да действат политиците в тази връзка.

Елементите на мултилатерализма

Въпреки всичко, казано по-горе, държавите си остават ключовите играчи. Ролята им е още по-важна и защото техният брой продължава да нараства – от 51 първоначални членки на ООН, през 1945, през 2006 броят им достигна 192. Тяхната способност да поемат различни международни задължения, включително във вътрешнополитическата сфера, ще има ключово значение за ефективността и утвърждаването на мултилатерализма. Като особено важна ще бъде ролята на големите сили. Причината, поради която  Съветът за сигурност, Бретън Уудските институции, или Г-8 следва да бъдат реформирани, не е свързана толкова с необходимостта от по-голяма представителност. В края на краищата, Индия няма как да представлява Южна Азия, също както днес САЩ не могат да представляват двете Америки. Тази причина е, че държавите, които притежават средствата и волята да играят съществена роля, трябва да получат възможност да съдействат и се ангажират в сътрудничество помежду си, както и с останалите. Защото, дори и след краха на унилатерализма, повечето големи сили все още се колебаят дали въобще да се ангажират с мултилатерализма, да не говорим за неговото реформиране.

Накрая, недържавните играчи вече играят много съществена роля. Необходимо е постигането на прогрес в много сфери на мултилатералната система, а дискусиите за публично-частното партньорство, независимо дали става дума за оказване на помощ за развитие, или по време на операциите за гарантиране на стабилността, трябва да бъдат по-малко отвлечени. В същото време не могат да се игнорират ключовите въпроси, касаещи легитимността на тези играчи, тяхната отговорност, ефикасността на действията им, както и необходимостта въпросните действия да бъдат регламентирани в достатъчно ясни рамки.

Отвъд институциите и „играчите”, следва да се вземат предвид и редица други параметри. Идеята за „основаващ се на закона” световен ред е централна за мултилатерализма. В същото време обаче, ролята на международното право все още не е напълно изяснена. Така, френският професор по сравнително право Мирей Делмас-Марти се отнася с известно пренебрежение към предизвикателствата на възприетия плурализъм (не само между ценностите, но и между различните правни системи и дори различаващите се мрежи от норми, по отношение на търговията, човешките права и суверенитета, съответно), без обаче да отрича „споделеното право” (29). Други предизвикателства са съпротивата на големите сили срещу законовите ограничения и трудностите, с които се сблъсква международното право, при опитите си да се заеме с недържавните транснационални заплахи. Някои от последните успехи на мултилатерализма, като например създаването, в рамките на Световната търговска организация, на институция за разрешаване на споровете, в лицето на Международната търговска камара, показва, че международното право все още може да бъде полезно. Предизвикателствата към възможностите му обаче стават все повече и все по-сериозни.

Необходимостта от подходящ инструментариум за решаване на проблемите, също следва да бъде взета предвид. Досега мултилатералната система демонстрираше определена иновативност в това отношение. Само че проблемите, с които и се налага да се ангажира, изискват по-широк набор от инструменти. Както е известно, мироопазващите мисии въобще не се споменават в Хартата от Сан Франциско, а днес са сред най-впечатляващите постижения на ООН, въпреки многото си недостатъци. В същото време, въпреки че уроците от 90-те години на миналия век бяха усвоени, мироопазващите мисии отново се оказват „на ръба” (30). Чуват се немалко гласове, призоваващи ООН да не се ангажира с подобни мисии в особено опасните случаи. От друга страна, кризите все пак трябва да бъдат разрешени. Оттук и въпросът: „как могат да се осигурят необходимите човешки, финансови, политически и военни ресурси за тези мироопазващи операции, така че те да могат да изпълнят своя „невъзможен мандат”? (31). Очевидно, по-нататъшните усилия в тази посока ще изискват и допълнителни инструменти. Така, санкциите вече варират от бруталното тотално ембарго, налагано на цяла една страна и нейното население, до по-прецизно насочените мерки, визиращи недържавни играчи или отделни индивиди и фокусирани върху мрежите, активите и т.н. На свой ред, проблемът с климатичните промени например, стимулира пазарно-ориентирания подход, със създаването на механизма за търговия с квотите за вредни емисии, позволяващ ангажирането и на частните играчи, и на местните власти. В борбата срещу глада пък, Световната продоволствена програма експериментира с въвеждането на механизми за застраховане срещу сушата на фермерите в Африка на юг от Сахара.

Мултилатерализмът не се изчерпва с намирането на решения, а включва и предприемането на съответните конкретни действия за налагането им. Проблемът за пътищата и средствата, с които следва да разполага мултилатералната система за да осъществява политиката си, е ключов. В тази връзка, жизненоважен е въпросът за финансирането, който допълнително се усложнява, в сегашния кризисен контекст. От не по-малко значение са и наличните човешки ресурси. Така, промените през последните години доведоха до това, че цивилните мисии вече трябва да се справят не само с традиционните предизвикателства (автономност, експертиза и, в по-малка степен, географския баланс), но и с редица нови (отговорност, необходимост от изпращане на повече хора на място, влошаващата се сигурност на персонала и растящите разходи). В случая, призивите за намаляване на бюрокрацията и икономии съвсем не изчерпват реформите, от които повечето мултилатерални организации се нуждаят.

Накрая, важно е да се спомене, че ефективността на системата не е проста сума от ефективността на съставляващите я институции (32). Самата тя е не по-малко важна. Нейната ефективност и отговорността и, налагат известна фрагментация и изискват по-голяма координация, както посочва и Робърт Кеохан (33). Част от решението за едно по-добро мултилатерално глобално управление е формирането на една по-диверсифицирана система, в чиито рамки всяка институция може да наложи „спирачки” и да балансира другите, вместо простото рационализиране на сегашната структура. Проблемите на развитието например, биха могли да се решават едновременно в рамките на Програмата за развитие на ООН и на Световната банка, предлагащи различни визии, стратегии и експертни оценки, т.е. без едната институция да доминира над другата. Тоест, вместо задълбочаване на интеграцията може би ще е по-полезно да се задълбочи сътрудничеството и координацията, да се търси по-голям баланс между институциите и да се стимулира диалога между всяко равнище и степен на многостранните действия.

Сътрудничеството като гаранция за успеха

Сегашната финансова криза и влиянието и върху сигурността, околната среда, бедността и продоволствената сигурност подчертават факта, че първото предизвикателство, с което се сблъсква международната общност, е необходимостта да управлява световните дела (независимо дали става дума за регулирана глобализация или за класическата политика на силата) колективно. В същото време, сегашните тенденции са толкова силни, че „междинният сценарий” за формирането на една средно ефективна мултилатерална система, опитваща се да не изостава от динамиката на предизвикателствата пред транснационалната сигурност, започва да звучи по-скоро оптимистично. Така например в прогнозата си за света през 2025, Съветът за национално разузнаване на САЩ стига до извода, че „нуждата от ефективно глобално управление ще нараства по-бързо, отколкото сега съществуващите механизми могат да реагират на нея” (34).

Стартът на укрепването на сътрудничеството и подобряването на институциите няма как да стане, поне не и без някое извънредно събитие, на което никой не разчита. Срещата на ООН през 2005 демонстрира, колко трудно е това. Дори сегашната криза не изглежда в състояние да наложи някаква по-сериозна трансформация, отвъд появата на Г-20. Което обаче не прави реформата по-малко императивна. Фактът, че тя очевидно ще бъде продължителен процес не е причина да не помислим за баланса, който бихме искали да намерим между двете възможни бъдеща, за които споменах още в началото на настоящата статия. Напротив, длъжни сме да формулираме визия и стратегия за реализирането и, както и да ангажираме с нея всички заинтересовани фактори.

В този контекст, развитите държави безспорно ще играят ключова роля. Но, за да възприемат те сегашната система и дискутираните промени в нея достатъчно сериозно, мултилатерализмът трябва да спечели тяхното доверие, да може да отговори на техните проблеми, т.е. да им предложи повече възможности, отколкото простия избор „лоялност или излизане от системата” (35).

Впрочем, това се отнася с още по-голяма сила за т.нар. „възходящи сили”. Те тепърва трябва да доказват, че могат да се справят с отговорностите, които се стремят да поемат. Проблемът с климатичните промени е сред очевидните „пробни камъни” в това отношение, но истината е, че и редица други проблеми, от разпространението на ядрените технологии до човешките права, могат да бъдат по-лесно идентифицирани и решени, ако въпросните страни демонстрират по-голяма склонност към сътрудничество и отказ от деструктивно поведение.

Особено важно е и, че европейците официално декларираха подкрепата си за „ефективния мултилатерализъм” (според дефиницията на ЕС от 2003) (36). Впрочем, Съюзът вече прави много в това отношение. Той покрива над 1/3 от редовния бюджет на ООН, над 40% от разходите по мироопазващите операции на Световната организация и около половината от всички вноски в нейните фондове и програми. ЕС пое най-голямото бреме, в рамките на последната реформа на МВФ за по-голямо представителство на развиващите се държави, без да бъдат дискриминирани тези от тях, неразполагащи с достатъчно средства. По-късно, Съюзът съдейства и за появата на Г-20. Европа притежава богат опит в международното сътрудничество, формирането на ред, основаващ се на закона, и утвърждаването на мултилатерализма. Затова тя носи особена отговорност, от която не бива да се отказва и занапред.

Накрая, САЩ също ще продължат да играят изключително важна роля. Очаква се, че при управлението на администрацията на Обама, Вашингтон постепенно ще се върне към колективния подход, макар че това, само по себе си, не означава много. Първите стъпки са окуражаващи: Белият дом заяви, че ще се съобразява с международното право; повишен беше рангът на американските представители в различните международни институции, включително в ООН; обявено бе намерението на САЩ да се върнат в Съвета по човешките права на Световната организация, като се ангажират активно с неговата дейност, включително и с належащата му реформа; Вашингтон обещава да сътрудничи по-тясно с останалите страни за преодоляване на глобалната икономическа криза. Разбира се, предстои да видим, как неизбежните провали, търкания и пречки ще се отразят на тези добри намерения. Американските политици обаче,  трябва много сериозно да помислят, доколко тези намерения ще се съгласуват с претенциите на САЩ да съхранят  и утвърдят глобалното си лидерство (37). Ако действително искат да участват активно в определянето на бъдещето на мултилатералната система, Съединените щати трябва излязат извън рамките на блоковото мислене, стремежа към ограничаване на разходите и кризисния мениджмънт и да формулират истинска мултилатерална стратегия.

 

Бележки:

 

1. Виж Martin Ortega, ‘‘Building the Future: The EU’s Contribution to Global Governance,’’ Chaillot Paper, no. 100 (Paris: European Union Institute for Security Studies [EUISS], April 2007), http://www.iss.europa.eu/uploads/media/cp100.pdf.

2. Виж Stanley Hoffman, ‘‘World Governance: Beyond Utopia’’, Daedalus 132, no. 1 (January 1, 2003): 27—35.

3. Виж Wojtek Kalinowski, ‘‘Global Justice, Local Courts. Rethinking the International Crime Court - Interview with Michael Th. Johnson’’, La vie des ideґes, June 20, 2008, http://www.laviedesidees.fr/Global-justice-local-courts.html.

4. Виж Serge Sur, ‘‘Seґcuriteґ Collective’’ in Dictionnaire de Strateґgie, eds. Thierry de Montbrial and Jean Klein (Paris: Presses Universitaires de France, 2000), 305—309, http://www.afri-ct.org/securite-collective (in French).

5. G. John Ikenberry and Anne-Marie Slaughter, Forging a World of Liberty Under Law, U.S. National Security in the 21st Century (Princeton, NJ: Princeton University Press, September 27, 2006), http://www.princeton.edu/_ppns.

6. United Nations General Assembly, A/61/583, November 20, 2006, http://daccessdds.un.org/doc/UNDOC/GEN/N06/621/41/PDF/N0662141.pdf?OpenElement. За повече подробности, виж http://www.un.org/events/panel/index.html#.

7. Виж Pierre Jacquet, Jean Pisani-Ferry, and Laurence Tubiana, Gouvernance mondiale: Rapport du Conseil d’Analyse Economique, no. 37 (Paris: La Documentation Francёaise, 2002): 80 et seq., http://www.cae.gouv.fr/spip.php?article49 (in French).

8. Виж Agency for International Trade Information and Cooperation (AITIC), ‘‘AITIC Non-residents’ Units for Members and Observers of the WTO,’’ http://www.acici.org/aitic/documents/diverse/UNR_eng.html#10.

9. Francis Fukuyama, ‘‘The Paradox of International Action’’, The American Interest I, no. 3 (Spring 2006): 7—18.

10. Richard N. Haass, ‘‘The Age of Non-Polarity,’’ Foreign Affairs 87, no. 3 (May/June 2008): 44—56.

11. Виж Nick Cumming-Bruce, ‘‘U.N. Anti-Racism Meeting Reaches Consensus,’’ New York Times, April 22, 2009, http://www.nytimes.com/2009/04/22/world/europe/22ihtrace.html.

12. Виж Ruth Wedgwood, ‘‘A Run for the Money: Spin-Offs, Rivals and UN Reform,’’ The National Interest, no. 82 (Winter 2005): 76—81.

13. James Dobbins et al., The UN’s Role In Nation-Building. From The Congo To Iraq (Santa Monica, CA: Rand Corporation, 2005), http://www.rand.org/pubs/monographs/2005/RAND_MG304.pdf.

14. От 2004, ООН всяка година публикува списък на десет „забравени” кризи. Виж UN, ‘‘Ten Stories the World Should Hear More About,’’ http://www.un.org/events/tenstories/.

15. Виж Rafael L. Bardajıґ, NATO: an Alliance for Freedom (Madrid: Fundacioґn para el Anaґlisis y los Estudios Sociales, 2005), http://documentos.fundacionfaes.info/ document_file/filename/766/00088-00_-_NATO_an_alliance.pdf.

16. Виж Robert Kagan, ‘‘End of Dreams, Return of History,’’ Policy Review, no. 144 (August—September 2007): 17—44, http://www.hoover.org/publications/policyreview/ 8552512.html.

17. Виж Pauline Peretz and Manuel Lafont Rapnouil, ‘‘L’union des Deґmocraties : Un Semblant de Multilateґralisme sans Leґgitimiteґ ?,’’ Esprit, no. 347 (August—September 2008): 75—85; Thomas Carothers, ‘‘Is a League of Democracies a Good Idea?’’ Carnegie Endowment Policy Brief, no. 59 (Washington, D.C.: Carnegie Endowment for International Peace, May 2008), http://www.carnegieendowment.org/files/pb59_carothers_league_final.pdf.

18. Виж G. John Ikenberry and Anne-Marie Slaughter, Forging a World of Liberty Under Law; Ivo Daalder and James Lindsay, ‘‘Democracies of the World, Unite!,’’ The American Interest II, no. 3 (January—February 2007): 5—19.

19. Robert B. Zoellick, ‘‘Modernizing Multilateralism and Markets’’ (speech, The Peterson Institute for International Economics, Washington, D.C., October 6, 2008), http://www.iie.com/publications/papers/paper.cfm?ResearchID_1012.

20. Виж Bruce Jones, Carlos Pascual, and Stephen J. Stedman, Power and Responsibility. Building International Order in an Era of Transnational Threats (Washington, D.C.:Brookings Institution, 2008).

21. Paul Wolfowitz, deputy secretary of defense, speech, Munich Conference on European Security Policy, Munich, Germany, February 2, 2002, http://www.defenselink.mil/speeches/speech.aspx?speechid_185.

22. James Caporaso, ‘‘International Relations Theory and Multilateralism: The Search for Foundations,’’ International Organization 46, no. 3 (Summer 1992): 601.

23. Martin Ortega, ed., ‘‘Global views on the European Union,’’ Chaillot Paper, no. 72 (Paris: EUISS, November 2004), http://www.iss.europa.eu/uploads/media/cp072.pdf.

24. Виж изказването на Алфа Омар Конаре, председател на Комисията на Африканския съюз, през Съвета за сигурност на ООН, S/PV.5749, September 25, 2007, 16—18, http://www.security councilreport.org/atf/cf/%7B65BFCF9B-6D27-4E9C-8CD3-CF6E4FF96FF9%7D/Sudan%20SPV5749.pdf.

25. Виж например речта на белгийския премиер Ги Верхофстад, OECD Forum 2002, Paris, France, May 15, 2002, http://www.oecd.org/document/56/0,3343,en_2649_34489_33621880_1_1_1_1,00.html.

26. UN, ‘‘Charter of the United Nations,’’ June 26, 1945, article 71, http://www.un.org/ aboutun/charter/chapter10.shtml.

27. Виж сайта на Международната търговска камара и Международния арбитражен съд, http://www.iccwbo.org/court/arbitration/index.html?id_26612.

28. Anne-Marie Slaughter, A New World Order (Princeton, NJ: Princeton University Press, 2004).

29. Виж Mireille Delmas-Marty, Pascal Lamy, and Alain Pellet, ‘‘Les voies d’un ordre mondial,’’ Le Deґbat, no. 142 (November—December 2006): 4—18 (in French).

30. Alexandra Novosseloff, ‘‘Les opeґrations de maintien de la paix des Nations Unies en 2009 : crise de croissance ou crise de maturiteґ ?’’ Bulletin du Maintien de la Paix, no. 92 (January 2009), http://www.operationspaix.net/Bulletin-du-Maintien-de-la-paix (in French); A. Sarjoh Bah ed., Annual Review of Global Peace Operations 2009 (New York: Center on International Cooperation, New York University, February 2009), http://www.cic.nyu.edu/Lead%20Page%20PDF/GPO_2009.pdf.

31. Виж Victoria K. Holt and Tobias C. Berkman, The Impossible Mandate? Military Preparedness, the Responsibility to Protect and Modern Peace Operations (Washington, D.C.: Henry L. Stimson Center, 2006), http://www.stimson.org/pub.cfm?id_346.

32. Pierre Jacquet, Jean Pisani-Ferry and Laurence Tubiana, Gouvernance mondiale.

33. Robert O. Keohane, ‘‘Nous devons demander des comptes,’’ Alternatives Internationales, no. 10 (September—October 2005): 44—47 (in French).

34. National Intelligence Council, Global Trends 2025: A Transformed World, November 2008, p. 81, http://www.dni.gov/nic/PDF_2025/2025_Global_Trends_Final_Report.pdf.

35. Albert O. Hirschman, Exit, Voice, and Loyalty. Responses to Decline in Firms, Organizations, and States (Cambridge, MA: Harvard University Press, 1970).

36. Council of the European Union, European Security Strategy, Web site, http://www.consilium.europa.eu/showPage.aspx?id_266&lang_en.

37. Barack Obama, ‘‘Renewing American Leadership,’’ Foreign Affairs 86, no. 4 (July/ August 2007): 2—16.

 

* Авторът е анализатор в Европейската програма на Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон, а преди това е работил в Групата за планиране на Центъра за анализ и прогнози на междудържавните отношения към френското Външно министерство

{rt}

Преди почти година и половина, през май 2008, се проведе първата среща между външните министри на Бразилия, Русия, Индия и Китай в руския град Екатеринбург. Тогава събитието не привлече особено вниманието на световните медии. Междувременно, три дни преди тази среща, в Екатеринбург се появи германският външен министър Франк-Валтер Щайнмайер. След разговорите с руския си колега Сергей Лавров, той произнесе една доста знаменателна реч. Цитирайки Александър фон Хумболд, германският министър напомни за „новите измерения” в международната политика: „В света се появиха нови силови полюси – в Азия, в Персийския залив, в Латинска Америка и дори в Африка. Сега обликът на света ще се формира от повече страни, отколкото през миналия ХХ век”.

На 16 юни 2009, отново в Екатеринбург, се проведе първата среща на държавните глави на страните от БРИК (неформалната общност, включваща Бразилия, Русия, Индия и Китай – б.р.): Луис Игнасио Лула да Силва, Дмитрий Медведев, Манмохан Синг и Ху Цзинтао. Тя се осъществи непосредствено след ІХ-та среща на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), в която, както е известно, участват Китай, Русия, Казахстан, Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан, а Индия, Пакистан, Иран и Монголия имат статут на наблюдатели.

Големите световни медии (още по-малко пък българските) отново не придадоха особено значение на тези две срещи. Както отбелязва, в тази връзка, Александър Рар от Германското дружество за външна политика, в интервюто си за Агенция Блумбърг: „някой ден Западът ще се събуди и ще открие, че е проспал процеси с историческо значение”.

ШОС продължава да се смята за регионален проект, макар че участниците в него покриват почти половината от територията на Евразия, а населението им е 1,5 млрд. души. БРИК обаче представлява още по-внушителна част от световната цивилизация – 2,8 млрд. души, т.е. около 40% от населението на планетата. Делът на БРИК в световната икономика е почти 25%, при това съвкупната динамика на икономическия ръст на четирите държави продължава да е положителна, въпреки икономическата криза.

„Другите” държави се сближават

Западните политици и големите медии се отнасят към форматите ШОС и БРИК, меко казано, предпазливо, защото те не включват представители на Запада. САЩ, ЕС и Япония просто не са представени в тях. И тъкмо в това е спецификата на мероприятията, чиито домакин бе Екатеринбург: партньорство без Запада.

Сам по себе си, този факт е достатъчно неприятен за западния манталитет и обикновено се възприема като откровено предизвикателство. Илюстрация за това беше и начинът, по който авторитетния германски вестник Frankfurter Allgemeine Zeitung отрази двете събития – само с няколко фрази, съдържащи се в бележката, за съвместната конференция на Deutsche Bank Foundation и американския Brookings Instutute: „Съмнително е, че икономическият ръст на тези четири държави (т.е. на тези от БРИК – б.р.) ще продължи още дълго... Освен това, да не забравяме, че макар днес Западът, и преди всичко САЩ, да губят (в относителни параметри) власт и влияние, по абсолютни показатели те, както и преди, остават без конкуренция”. Веднага след това, вестникът лансира тезата, че държавите от БРИК „имат неоимперски планове” и са склонни да следват „политика на силата”, като в същото време „отказват да поемат отговорност” за управлението на света.

Подобни тези говорят за наличието на дълбок политико-епистемологичен стереотип у значителна част от представителите на съвременния западен елит, които трудно биха приели, че в световната политика могат да се развият някакви важни процеси, без в тях да участва и Западът. Смята се, че поне от 1492 насам всичко, което се случва дори и в най-отдалечените кътчета на земното кълбо изцяло се определя от Европа, а от известно време – от Америка. Фактът, че световният ред, наложен в продължение на повече от половин хилядолетие, се променя, представлява нов и пораждащ раздразнение опит за Запада.

Затова не е чудно, че самият факт на промените поражда определен защитен рефлекс: това не може да бъде, просто защото е невъзможно. На това основание, редица западни коментатори моментално започват да изброяват реалните вътрешни проблеми на държавите от БРИК, после добавят към тях и редица несъществуващи и накрая подчертават наличието на уж „неразрешими” различия между тези страни – тоест, правят всичко възможно да ни внушат, че досегашният модел е непоклатим. Всъщност, до изострянето на финансовата криза, през есента на миналата година, подобно възприемане на света около нас, изглеждаше очевидно. Но, когато кризата се стовари върху него с цялата си сила, досегашният световен ред сериозно се пропука, макар че мнозина западни играчи изглежда още не са го осъзнали напълно. Защото разломът стана факт именно в сърцевината на субекта на американското световно лидерство – в сферата на финансите и икономиката, от която зависят много неща, включително и военният потенциал. Психологическите и епистемологични последици от този системен срив са наистина колосални, макар че истинското им значение може да бъде осъзнато едва след като мине известно време.

„Другите” държави търся нови пътища

Веднага след фалита на банката Lehman Brothers този защитен рефлекс наложи интерпретацията на случващото се като „световна финансова криза”, базирайки се но това, че целият свят действително вече е „в една лодка”, а всички правителства действат също както САЩ, Великобритания и, частично, континентална Европа.

Всъщност, истината е, че „другият свят” възприе доста по-различно поведение. За азиатските лидери например, проблемите на Запада не бяха нещо ново. Те бяха наясно с тях цели десет години преди фалита на Lehman Brothers. След като си направиха необходимите изводи от кризата през 1997, азиатските държави въведоха регулаторни механизми, позволяващи им да избегнат най-опасните ексцеси на англосаксонската финансова политика, след което икономическият им ръст допълнително се ускори.

През юни, в обширен материал на Frankfurter Allgemeine Zeitung, бе направен опит да се анализира логиката, от която се ръководят китайските лидери. В статията, озаглавена „Шамар за големите западни банкери”, се разглеждаха резултатите от поредната конференция на Института по международни финанси (IIF) в Пекин. Според автора и, по време на форума, китайските участници са си позволили не особено дипломатични изказвания по адрес на западните банкери. „Рибата се вмирисва от главата – отбеляза например шефът на китайската Агенция за банков надзор Лю Минкан, според когото – Китай разполага с няколко полезни рецепти, които бихте могли да получите безплатно”. Други китайски представители пък коментираха „наглостта, безотговорността и високомерието”, демонстрирани от западните банкери „до момента, когато всичко рухна”.

Интересно е, как иначе опитните европейски експерти толкова лесно възприеха тезата за глобалния характер на кризата. От която пък следва, че никой не може да остане встрани от „поразената от болестта система” и затова ни остава само да чакаме, докато Барак Обама не я „излекува”.

В Азия обаче, гледат по друг начин на случващото се. Китайците бяха напълно готови за спада на износа си, особено в САЩ. Още през ноември 2008, Китай лансира 600-милиардната си програма за финансова подкрепа на реалната икономика и на вътрешния пазар (тук е мястото да припомня, че доста по-мащабната програма за „данъчно стимулиране” в САЩ цели единствено подкрепа за финансовия сектор).

В резултат от това, през първите шест месеца на 2009, китайската икономика демонстрира ръст от 6% и то при положение, че износът на страната спадна с 25%. През настоящата година се очаква бразилската икономика да има нулев ръст, но още през следващата експертите очакват възобновяване на икономическия подем. Икономиката на Русия пострада най-сериозно от падането на цените на енергоносителите, но и там напоследък се очертава тенденция към икономическо оздравяване (включително и заради новия скок в цените на петрола).

Възможно ли е „отделянето”?

И така, „отделянето” на икономиките от БРИК от американско-европейската криза с нейния двуцифрен икономически спад, действително се осъществява. Интересно е, че това се споделя и от авторитетното британско списание Economist, което в края на юни публикува голяма статия за срещата в Екатеринбург, под надслов „Това не са въображаеми съперници”. Уводът и звучи тривиално, доколкото в него се твърди, че „този разнороден квартет не може да бъде конкуренция на Г-8, в качеството и на водещ форум за икономическа дискусия”. При това обаче, не става ясно, какви по-съществени „пробиви” са били направени на последните срещи на Г-8, както и, защо в крайна сметка се наложи форматът Г-8 да се разшири до Г-20, с включването в него на всички държави от БРИК.

Стратегическите предложения на страните от БРИК за реорганизиране на световната финансова система и глобалната икономика са добре известни. Те бяха ясно обозначени на срещата на Г-20 в Лондон, макар че Китай и Русия ги подкрепиха по-решително, а Индия и Бразилия – по-предпазливо:

  • стриктно регулиране и надзор на финансовите пазари в целия свят;
  • планомерно и поетапно излизане от световния валутен режим, в който ролята на основна резервна валута играе американският долар;
  • преструктуриране на Международния валутен фонд (МВФ) и усилване ролята на специалните права на тираж (SDR), като преходна квази валута;
  • създаване на нова световна резервна валута, която, в перспектива, да се базира на „кошница”, включваща природни суровини и валути.

Освен това, държавите от БРИК постигнаха значителна степен на съгласие и по отношение стимулирането на реалната икономика, укрепването на вътрешните пазари и инвестициите в инфраструктурни проекти. Същото се отнася и за търговските и валутните отношения във формата на БРИК, както и в отношенията между тези държави и трети страни. Планира се разширяване на търговията и ускорено въвеждане на транзакции във валути на държавите от БРИК. По-съществено е, че въпросните държави не само обсъждат, но и реализират плановете си за финансова и икономическа реформа. Наистина, това не се забелязва достатъчно ясно отвън, но предприеманите от тях „малки стъпки” постепенно променят реалностите на световните финансови и икономически отношения. Можехме ли да си представим например, само допреди пет години, че Китай ще се превърне в най-големия търговски партньор на Индия или на Бразилия? И кой би могъл да предвиди главоломния ръст на международните търговски договори, неноминирани в американски долари?

Но да се върнем към начина, по който списание Economist коментира срещата на БРИК в Екатеринбург. Според авторите на статията, посветена на това събитие, въпреки „че опитите им да конкурират Г-8” са се провалили, „най-големите развиващи се икономики отново започват да демонстрират ръст, докато на Запад все още не се забелязват сериозни признаци на икономическо оздравяване”. Подобно признание, поне на пръв поглед, противоречи на тезата, че „глобализацията намалява вероятността от „отделянето” на едни или други държави от световната финансова система”. Тоест, британските анализатори не могат да избегнат въпроса, „дали подобно отделяне все пак е възможно”. И дори отговарят на него положително, цитирайки съвместното изследване на Айхан Фаундлинг от МВФ, Кристофър Отрок от Университета на Вирджиния и Есуар Прасад от Корнелския университет. В това изследване, което беше публикувано още в средата на миналата 2008, се прави изводът, че „деловите цикли на богатите и на развиващите се икономики са се „отделили” (decoupled) един от друг”.

Някои по-дълбоки тенденции в държавите от БРИК

Британските анализатори се опитват да обяснят, защо повече от година почти никой на Запад не е обърнал достатъчно внимание на въпросния труд. Според тях, „през миналата година изглеждаше, че на фона на краха на световния финансов пазар, данните в него са остарели. Сега става ясно, че стремителният характер на този крах очевидно е засенчил по-дълбоките тенденции, които започват да се проявяват сега, когато първоначалният шок започва да отминава”.

Тези „по-дълбоки” тенденции, се отбелязва в Economist, „са не само в това, че на пазарите на развиващите се държави се наблюдават по-високи темпове на икономически ръст, отколкото на пазарите на богатите страни, а и в това, че тези две групи държави „танцуват с различно темпо”, като пазарите на развиващите се държави се разширяват и свиват не само под влияние на динамиката в богатите страни, но и самостоятелно”.

Опитите да се тълкува тази „самостоятелност” обикновено се свеждат до следното: на първо място, икономиките на развиващите се държави са по-малко зависими от износа и по-ориентирани към вътрешните пазари, отколкото се смяташе доскоро. Така, Бразилия и Индия изнасят не повече от 15% от своя БВП, а и Китай изнася доста по-малко, отколкото ни се струва. В случай на срив на чуждестранните пазари, големите икономики на БРИК „могат да се преориентират към милионите национални потребители”. Днес китайският автомобилен пазар е също толкова голям, колкото и американския, макар че само допреди три години обемът на автомобилните продажби в САЩ беше по-голям с 50% от този в Китай. Но нещата не опират само до „големината” на икономиките, а и до степента на тяхната диверсификация. Така, Индия изнася не само продукция на леката си промишленост и евтина електроника, а и „кораби, стомана и бизнес-услуги”. Кой на Запад би могъл да си представи подобно нещо само допреди десетина-петнайсет години?

Освен това, както отбелязват редица анализатори, държавите от БРИК „проявиха необходимата предпазливост при либерализацията на своите финансови системи” и затова днес са „значително по-слабо засегнати от „инфарктните тенденции”, характерни за западната финансова система”. Накрая, правителствата на тези страни „съществено увеличиха държавните инвестиции”. При това, въпросните правителствени програми са не само мащабни, а и ефективни. Разбира се, изводите, до които стигат анализаторите на британския Economist и други западни медии, не са кой знае какво откритие. Но дори и самият факт, че се признава възможността и ефективността на самостоятелното алтернативно развитие, е достатъчно знаменателен. В тази връзка, можем да заключим, че срещата в Екатеринбург действително е дала тласък на много сериозен процес на преосмисляне на редица постулати на либералната икономика и то тъкмо на Запад.

Това е особено важно в светлината на провелата се през юли в италианското градче Л’Акила поредна среща на върха на Г-8, която също беше в разширен състав. Там отново присъстваха лидерите на държавите от БРИК, при това, за разлика от предишните години, не им се наложи да седят на отделна маса, встрани от основните участници. Вероятно някои западни (и особено американски) стратези смятат, че тази покана им е предоставила щастливата възможност да се почувстват причастни към „клуба на силните”. Те очевидно все още не са осъзнали, че страните от БРИК едва ли ще се задоволят с „отделянето” си само в икономически план, а най-вероятно скоро ще потърсят и чисто политическите му измерения.

 

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Появата на съвременното разбиране за международните отношения, както и организирането на тези отношения в достатъчно стройна система стават възможни, на първо място, благодарение на станалите в началото на Новото време промени в европейската държавност, както и в самия „европейски свят”. През Средните векове, монархът разглежда своята държава като своеобразна голяма „сеньория”, т.е. като лично владение, без да разграничава ясно частното и публичното право, което прави възможни редица недопустими днес неща – така например, държавата може да бъде разделяна, завещавана, или пък територията и мощта и да нарастват посредством династични бракове и т.н. Самите граници между държавите, до голяма степен, са условни, тъй като феодалите могат да владеят земи в различни държави. През ХV-ХVІ век, първоначално в Западна Европа, а след това и в други нейни части, в резултат от процесите на централизация и вътрешна консолидация възникват т.нар. „нови монархии” – т.е. държави, основани на териториалния принцип и суверенитета. Ясно очертавайки територията на държавата, като сфера на вътрешната политика, тези граници правят възможна и появата на външна политика (в истинския смисъл на това понятие), за разлика от неясните средновековни граници и раздробения характер на суверенитетите. Друга важна предпоставка за формирането на система на международните отношения става постепенното разрушавана на старата политическа картина на света. По време на Средните векове, в основата и е т.нар. универсализъм, т.е. идеята за създаването на универсална (с други думи, световна) империя.

Идеята на универсализма представлява специфично преплитане и синтез между идейните традиции на Древния Рим и Християнството. От една страна, това е идеята за Римската империя, като империя без граници. А от друга – схващането на универсализма като християнско единство на човечеството, обединено под властта на императора, в качеството му на християнски монарх, изпълняващ ролята на защитник и проводник на истинската вяра. На границата на ХV и ХVІ век обаче настъпват решителни промени. Великите географски открития превръщат Европа в център на света, представите за единната християнска Европа биват разрушени от започналата през 1517 Реформация и религиозните войни, а продължаващото укрепване на новите централизирани държави влиза във все по-остър конфликт с принципа на универсализма. В резултат от това, средновековният ред рухва и на мястото на йерархичната структура, начело с императора, отделните части на която се скрепяват в едно от религиозната общност, идва светът на суверенните и формално равни държави. Европа престава да бъде „единство” и окончателно се превръща в „множество”. В този момент обаче, възниква съвършено нов проблем. Старият алгоритъм на взаимодействие рухва, но все още е неясно, какъв ще бъде новият.

Налагането на принципа за „държавния интерес”

Този въпрос не стои особено остро, докато отношенията между държавите се развиват най-вече на двустранна основа, засягайки предимно най-близките съседи, а диапазонът им се ограничава от алтернативата „война или мир”. Постепенно обаче, тези отношения търпят както количествена, така и качествена промяна. Непрекъснато нараства броят на участниците в международните отношения а, от друга страна, нараства и тяхната взаимна обвързаност, в резултат от което, през ХVІ век, предишните двустранни контакти започват да се трансформират в нещо качествено ново – започва да се формира системата на международните отношения. Не става дума за това, че още през ХVІ век съществува някаква, ясно очертана общоевропейска система на международните отношения. За такава система не може да се говори дори и само затова, че развитието на държавността се осъществява с прекалено неравномерни темпове,  а тъканта на международните отношения в отделните региони на Европа се характеризира с много различна плътност. В същото време обаче, от една страна, бързото нарастване на междудържавните контакти подготвя появата на такава общоевропейска система, а от друга – в някои части на Европа (където контактите между държавите са особено интензивни) възникват локални системи, които поради редица свои особености, могат да се смятат за своеобразни „предтечи” на бъдещия общоевропейски модел. На първо място, става дума за Италия. Към края на ХV век там възниква специфична система, включващи петте най-силни държави – Флоренция, Милано, Венеция, Рим и Неапол. Значението на тази система се определя от това, че тя представлява своеобразен прообраз на бъдещите международни отношения, т.е. международните отношения от епохата на Новото време. В тази връзка, като особено важни се очертават два момента. На първо място,  външната политика на тези държави има секуларен (т.е. светски) характер. И вече не се ръководи от религиозни мотиви, а от принципа за върховенството на държавните интереси. На второ място, тези държави се включват в системата въз основа на принципа на равновесието, целящ да не допусне хегемонията на само една от тях. С други думи, през ХVІ век в Италия вече успешно функционират същите структурни принципи, които ще се наложат в континентална Европа едва столетие по-късно. Само че по онова време, те не получават разпространение, защото в останалата част от Европа политиката, до голяма степен, продължава да се определя  от религията. Нещо повече, под влияние на Реформацията, въздействието и допълнително се усилва, започва епохата на религиозните войни, формират се наднационални блокове на верски принцип, в резултат от което конфесионалните конфликти временно засенчват новата външна политика – външната политика на „държавния интерес”. Краят на епохата на конфесионалните конфликти с основание се свързва с хода и резултатите на Трийсетгодишната война (1618-1648), главни участници в която са двата големи блока – на австрийските и испанските Хабсбурги, от една страна, и на Франция, Холандия и Швеция – от друга, наред с многобройните второстепенни съюзници на първите и на вторите. Това е първата истинска общоевропейска война, която включва в себе си множество разнородни конфликти, като най-важният е противопоставянето между Франция и австро-испанската династия на Хабсбургите – основният европейски антагонизъм, който по онова време има вече сто и петдесет годишна история. На този фон, на 24 октомври 1648, се случва едно събитие, което можем да определим като раждането на първата общоевропейска система на международните отношения – в градовете Мюнстен и Оснабрюк, разположени в историческата германска област Вестфалия, са подписани мирните договори, станали известни като Вестфалския мир.

От гледна точка на историята на международните отношения, Трийсетгодишната война е окончателното сбогуване със Средновековието. Започнала, до голяма степен, като религиозна война, тя приключва с тържеството на рационалния принцип за „държавния интерес”. Окончателно остават в миналото двете основни наддържавни „универксалистки” политически сили – идеята за единната империя и общата вяра. Гарантирайки фактическия суверенитет на влизащите в т.нар. Свещена Римска империя държави, Вестфалският мир увеличава броя на самостоятелните участници в международните отношения и то много значително, имайки предвид пространственото протежение на границите на Империята, която до 1648, освен владенията на Хабсбургите, формално включва Швейцария, Холандия и много италиански държави (да не говорим за близо 200-те германски). Прието е да се смята, именно 1648 е началото на епохата на класическата външна политика – секуларизирана и основана на териториалния принцип и суверенитета. Прокламирането на тези принципи от Вестфалския мир е още по-важно, защото на конгреса са представени почти всички европейски страни, освен Англия, Русия и Османската империя, а като т.нар. „привлечени” държави в „закрепващите” параграфи на доворите от Мюнстер и Оснабрюк, които трябва да ги заздравят допълнително, договарящите се страни изреждат Испания, Англия, Дания, Норвегия, Полша, много италиански градове и държави, Швейцария, Португалия и Русия. Така, Вестфалският мир се превръща в крайъгълен камък на международните отношения на Новото време и си остава такъв (с известни модификации) още век и половина, чак до Виенския конгрес от 1814-1815. В хода на Трийсетгодишната война окончателно се утвърждава секуларизацията на международните отношения, като една от най-важните характеристики на Новото време. Ако преди това външната политика, в много голяма степен, се определя от религиозни мотиви, с настъпването на Новото време в основен мотив за действията на отделната държава се превръща принципът за „държавния интерес”, според който всички решения се вземат не на религиозна, идеологическа или някаква друга наддържавна основа, а изключително съобразно потребностите на самата държава. Взаимоотношенията между европейските държави в ранния етап на

Новото време придобиват съвършено ново качество. Разпадането на християнска Европа на отделни самостоятелни държави, значителното интензифициране и въвеждането на ред във взаимоотношенията им, водят до появата на първата в историята система на международните отношения. И тъй като отделните държави, водени от егоистичния си „държавен интерес”, участват в тази система на конкурентни начала и често преследват цели които трудно могат да бъдат съгласувани, възниква необходимост от наличието на определен алгоритъм, който да гарантира функционирането на така формиралата се система. През следващите два века в такъв алгоритъм и, дори нещо повече, в идеология и „философия” на системата на международните отношения се превръща понятието за равновесието, т.е. за баланса на силите. От една страна, бързото и широко разпространение на тази идея, през ХVІІ-ХVІІІ век, е свързано с нейната простота и нагледност – уравновесявайки се взаимно, силите се връщат в състояние на покой, т.е. на мир. От друга страна, равновесието, като политическа практика, е реакция срещу опитите на Хабсбургите, а след това и на Бурбоните, да наложат хегемонията си в Европа. Но, при цялата си значимост, равновесието (балансът) не се приема като самоцел, а като средство за гарантиране на висшата ценност, за която още от времето на Средновековието се обявяват „мирът и съгласието”.

В търсене на устойчиво равновесие

С развитието на системата на международните отношения се развива и европейското равновесие. В епохата на антагонизма между Хабсбургите и Валоа, определящ международната ситуация през ХVІ век, това равновесие изглежда като елементарен силов дуализъм, в чиито рамки една сила уравновесява другата. Освен това, в системата все още не участва целият европейски континент. През ХVІІ век, появата на международната сцена на нови могъщи държави, води до усложняване на системата на равновесие, за чиито модел  теоретиците вече предлагат не „махалото”, а „механизма”, т.е. машината, всички части на която (големи и малки), са тясно свързани помежду си и еднакво необходими. През ХVІІІ век системата на равновесие отново бива модифицирана, във връзка с формирането на т.нар. „пентархия” (макар че самият термин започва да се използва едва след Виенския конгрес от 1815). Става дума за това, че, въпреки формалното равенство, на практика, държавите се различават една от друга по своята мощ и влияние на международната сцена. Така, за обозначаването на най-силните (най-вече във военно отношение) държави, през ХVІІ-ХVІІІ век, започва да се използва понятието „велика държава”. На практика, основен критерия за „величието” на една държава е нейната мощ и свързаната с това способност да влияе в определен регион и сама да може да се противопостави на евентуално нападение на някоя друга държава. Освен това, от значение е и участието на една или друга страна в по-значимите европейски конгреси. Именно великите държави определят, в крайна сметка, политическото лице на Европа. Но, ако през ХVІІ век, за ролята на велики (или поне на силни) държави претендират множество страни – освен Австрия, Англия и Франция, към тях могат да се причислят Османска Турция, Венеция, Испания, Холандия, Полша и Швеция, то през ХVІІІ век статутът на велика държава става по-определен и се свързва само с пет държави – Франция, Австрия, Англия, Русия и Прусия. Така, на мястото на сложната многосъставна система възниква т.нар. „пентархия”, т.е. петорката „велики държави”, в сравнение с които „обикновените” държави изглеждат толкова незначителни, че „теглото” им почти не се усеща, когато ги поставят на европейските „везни”. Оттук нататък, европейската политика и европейското равновесие се превръщат в проблем на взаимоотношенията между държавите от „пентархията”. В основата на равновесния механизъм пък заляга принципът на „конвенанса” (т.е. на съгласието, от френската дума convener – да се съгласиш), според който нарастването на една държава може да стане само със съгласието на другите и то при наличието на съответните компенсации в тяхна полза. Затова важна предпоставка за постигането на баланс се оказва измеримостта на основните елементи, формиращи държавната мощ. Като водещи критерии са именно количествените параметри и, на първо място, размерите на територията и числеността на населението. Докато между европейските държави не съществуват сериозни качествени различия (независимо дали те имат материален или духовен характер), механизмът на европейското равновесия може да работи, въз основа на „закона за площите и цифрите”. Практически израз на това равновесие и, в същото време, една от най-характерните черти на международните отношения през ХVІІ-ХVІІІ век е системата на краткосрочните и бързо променящи се съюзи.

Секуларизацията, отказът от религиозната солидарност във външната политика и ориентацията изключително към рационалния „държавен интерес”, водят до това, че практически всеки участник в системата може да влиза в съюзи с който и да било друг неин участник и да ги напуска веднага, след като постигне целите си. В резултат от това, системата (особено през ХVІІІ век) се оказва изключително подвижна, като не са редки случаите, когато смяната на съюзниците става буквално за един ден. Като цяло, международните отношения през ХVІІ-ХVІІІ век се отличават с висока степен на анархия и конфликтност, в резултат от което равновесието се формира от сблъсъка на противоборстващите страни и постоянно балансира на ръба на войната. Именно войната е основното „гориво”, с което работи механизмът на европейското равновесие. При това войната се приема за съвършено нормален и естествен инструмент на политиката. Прагът, отделящ мира от войната, е изключително нисък, а статистиката свидетелства за наличието на постоянна готовност той да бъде прекрачен – само две мирни години за целия ХVІІ век и шестнайсет – за целия ХVІІІ век. Накрая, още една характерна черта на Вестфалската система е нейният чисто европейски мащаб и характер. Именно европейските държави имат основно и определящо значение в международните отношения през ранния период на Новото време. На първо място, това е свързано с факта, че сред най-важните аспекти на Новото време е глобалният исторически процес на европейската експанзия, започнал още с Великите географски открития, в края на ХV век. В тази „европейска епоха”, която продължава чак до ХХ век, именно европейските държави изпълняват ролята на основна динамична сила, оказваща все по-силно влияние върху политическия облик на останалия свят. От друга страна, светът на неевропейските държави не познава някаква подредена система на международни отношения, подобна на европейската. В Азия, която в исторически план води пред Европа, продължават да съществуват големи държави – Османската империя, Китай, държавата на Сефевидите в Персия, империята на Великите Моголи в Индия. Само че тези държави са изолирани от останалия свят и връзките помежду им, по правило, имат локален, спорадичен и двустранен характер. В останалите континенти, местната държавност е развита изключително слабо или пък въобще липсва. В същото време, колониите по никакъв начин не се включват в очертаващата се система на европейското равновесие, т.е. те не се разглеждат нито като едно цяло с метрополията, нито като елементи от някаква отделна система на колониалното равновесие. Колониалният свят се разграничава от Европа и в международно-правно отношение: европейските договори не действат отвъд океана, освен ако това специално не се посочва, и войните в колониите не водят задължително до сблъсъци между европейските метрополии – така например, в англо-британския договор от Уайтхол (1686) изрично се фиксира, че дори в случай на война в колониите, в Европа между двете държави ще се запази „стабилен мир и неутралитет”. С други думи, системата на международните отношения е подчертано европоцентрична, неслучайно по онова време съдбите на колониите, по правило, се решават не толкова от директните сблъсъци отвъд океана, колкото в Европа. На практика, механизмът на равновесието (баланса) влиза в действие всеки път, когато някоя държава започва да претендира за регионална или европейска хегемония. Това става например, когато (в средата на ХVІІ век) Швеция – която по онова време е велика държава, опитва да установи пълен контрол върху Балтийския регион. В т.нар. Първа Северна война (1655-1660) против нея, макар и в различна степен, се обявяват Полша, Дания, Холандия, Бранденбург-Прусия, Австрия и Русия. Още по-ярък пример са четирите войни, водени от Людовик ХІV през втората половина на ХVІІ и началото на ХVІІІ век. Опасното засилване на един от участниците в системата, води до формирането на коалиция против него с участието на Англия, Австрия, Холандия, Свещената Римска империя, Португалия, Савоя и Бранденбург-Прусия. С течение на времето обаче, механизмът на равновесието започва да дава дефекти. На първо място, това е свързано с появата, през ХVІІІ век, на два изключително остри антагонизми, изместили на заден план традиционния френско-хабсбургски антагонизъм, който е основното противоречине през предишните векове. Става дума, най-вече, за англо-френския антагонизъм, в чиято основа е сблъсъкът в борбата за колонии. В тази връзка, историците понякога говорят за „Втора стогодишна война” между Англия и Франция, продължила от войните на Людовик ХІV до Виенския конгрес, през 1815. Вторият антагонизъм е между Австрия и Прусия, възникнал в резултат от войните за Австрийското наследство (1740-1748). Допълнителен фактор, усилващ кризисните тенденции в рамките на предишната система, става стремителният ръст на руската мощ, който, наред с австрийско-пруския антагонизъм, придава нова динамика на международните отношения в Източна Европа. Ако през предишните няколко века ролята на най-големия „смутител” на европейското спокойствие се играе от Франция, което пък превръща именно Западна Европа в основен възел на международните противоречия, настъплението на Русия по целия периметър на западните и граници я превръща в своеобразна „Франция на Изтока”. Според класическите представи за равновесието, възникването на подобна ситуация няма как да не провокира намесата на Франция и Англия. Във Франция, още от времето на Ришельо, е популярна идеята за т.нар. „източна преграда”, според която Париж следва да развива специални отношения с държавите от европейския Изток – Швеция, Полша и Турция, като използва връзките си с тях за сдържането или на Русия, или на германските държави. На свой ред, Англия се изявява като „главния механик” на европейското равновесие. Още през ХVІ век, английският крал Хенри VІІІ бива изобразяван с везна (на едното и блюдо е Франция, а на другото Австрия) в едната ръка и с тежести в другата. Насочвайки се към експанзия отвъд океаните, Англия винаги се стреми да разполага със сравнително спокоен и безопасен тил в Европа и вижда основния инструмент за това в системата за равновесие, която не допуска прекаленото усилване на която и да било държава. Нищо подобно обаче не се случва през последните десетилетия на ХVІІІ век. Ангажирани с колониалните си противоречия, Англия и Франция не съумяват да се противопоставят нито на успехите на Русия в сблъсъците и с Швеция и Турция, нито (и това е особено показателно) на такова извънредно и много сериозно засягащо европейското равновесие събитие, като подялбата на Полша. Като цяло, събитията в източната част на Европа, свързани с Полша, Турция и Швеция, могат да се разглеждат като свидетелства за кризата на системата на международните отношения, т.е. като криза на „пентархията” и равновесния модел. Вместо, осъществяващата се през по-голямата част на ХVІІІ век свободна игра на великите държави, чиито сумарен резултат е европейското равновесие, възникват две групи със слабо пресичащи се интереси – колониалните държави Англия и Франция и континенталните Австрия, Русия и Прусия.

Виенската система

Повреденият механизъм на европейската равновесие окончателно бива разрушен от Френската революция. Вестфалската система на международните отношение е отделена от тази, наложена от Виенския конгрес, от изключително наситеният със събития и идеи период на революциите и Наполеоновите войни (1792-1815). Самите създатели на Виенската система  са изключително силно повлияни от революционните събития и осъществената от Наполеон европейска стратегия. И едното, и другото представляват съвършено нов опит, който обаче те се опитват тотално да отхвърлят. В същото време, през следващите десетилетия, много от провъзгласените от революцията идеи не толкова се отричат, колкото се използват. В по-широка перспектива, особеностите на развитието на международните отношения през ХІХ век произтичат най-вече от обстоятелството, че през този период се осъществяват принципни, фундаментални промени в живота на западното общество и държава. Тъй наречената „двойна революция” от края на ХVІІІ век, т.е. започналият в Англия промишлен преврат и Френската революция, се превръщат в начална точка за осъществяващия се през цялото следващо столетие процес на модернизация, в чиито ход традиционното съсловно аграрно общество бива изместено на историческата сцена от съвременната масова индустриална цивилизация.

Оттук нататък, международните отношения на Новото време, чието начало откриваме в „дипломацията на кралете” (т.е. на Стария режим), и които преминават през преходния период на революционните и Наполеоновите войни, вече се развиват в съвършено различна историческа среда, в коренно промененият свят на ХІХ век. В тази нова среда, самите международни отношения, в много свои аспекти, също търпят промени – като започнем от факторите на външната политика на отделните държави и свършим с цялата система на международните отношения. Огромно влияние върху външната политика започват да оказват три изключително важни тенденции, появили се в революционната епоха – демократизацията, национализацията и идеологизацията, както и качествено променената роля на икономическите фактори, като следствие от промишления преврат. В започващата епоха на демократизация, държавата, практически напълно бива лишена от традиционното си многовековна династична и религиозна основа. Постепенно се формира нова форма на държавност – т.нар. национална държава, предполагаща съвпадение на ареала на „единната и неделима” нация с държавните граници и участието на нацията в държавното управление. Тоест, в сравнение с ХVІІ-ХVІІІ век, в лицето на националната държава на международната сцена заявява за себе си съвършено нов персонаж – основаващата се на институциите, деперсонализирана, бюрократична държава. Възникналата през 1815 система на международните отношение е известна като Виенска, заради града, където се провежда конгресът, сложил край на Наполеоновите войни. По време на съществуването си, Виенската система търпи значителна еволюция, която променя почти до неузнаваемост облика и, като, в крайна сметка, води до тежка криза, чиито заключителен акорд става Първата световна война. Формулираният през 1815 нов ред в международните отношения, с течение на времето, се променя непрекъснато, модифицирайки се дотогава, докато не влиза в пряко противоречие с декларираните във Виена принципи. Основните етапи в промените на Виенската система са свързани с няколко важни събития от средата на века – революцията от 1848, Кримската война от 1853-1856, както и създаването, през 1871, на Германската империя и последвалият след това преход към система от съюзи. На практика, системата съществува в стриктно съответствие с принципите, приети във Виена, само в продължение на петнайсетина години, т.е. до 1830, поради което мнозина изследователи предлагат периодът до 1830 да се обозначава като „Виенска система”, а този след 1830 – като „Виенски ред”. Чак до споменатите по-горе събития от средата на века, развитието на Виенската система се характеризира като еволюционно, докато целият последващ период би могъл да се дефинира като „кризисен”. От гледна точка на ефективността на системата е показателно, че ако до 1848, не се води нито една война между великите държави, през следващите 30 години всяка от тях поне веднъж воюва с някоя от останалите. За да се разбере тази еволюция, от ключово значение са елементите на системата, както и принципите на функционирането и. Основата на Виенската система (както и на Вестфалската, преди нея) се формира от великите държави. От една страна, се запазва основният критерий за причисляването на една или друга държава към клуба на „великите” – нейната военна мощ. В същото време, заради общата тенденция към „икономизиране” на външната политика, на практика, се появява и друг критерий за причисляването на една държава към „великите” – величието на държавата вече не е възможно без тя да притежава и „велика” икономика. Великите  държави, въпреки равния си статут, и преди това се различават по фактическата си тежест на международната сцена.

През ХІХ век обаче, под влияние на Индустриалната революция, която придава непозната динамика на икономическото развитие, диференциацията между великите държави, от гледна точка на потенциала на тяхната мощ, започва да става по-отчетлива и, едновременно с това, по-малко статична. За разлика от миналото, издигането на някоя страна до групата на първостепенните велики държави или, напротив, понижаването на нейния статут, е свързано не толкова с промяната на дългосрочните количествени параметри (и, в частност, на територията и населението), колкото с далеч по-динамичния фактор на нейната нарастваща икономическа мощ. От момента, когато (на конгреса в Аахен, през 1822) Франция отново е призната за велика държава, европейската система възстановява привичния си облик на „пентархия”, разбира се, с някои, подразбиращи се, вътрешни особености. В тази система има две велики държави (Англия и Русия), които по своя статут превъзхождат всички останали, благодарение на изгодното си геополитическо положение, потенциала на държавната си мощ и провеждането на ефективна външна политика извън пределите на Европа. След Кримската война, Франция отново започва да претендира за ролята на европейски лидер, докато Прусия и Австрия, чието геополитическо положение е доста уязвимо и които са обременени от съперничеството си относно решаването на германския въпрос, представляват двата най-слаби елемента на „пентархията”. През втората половина на ХІХ век, броят на участниците във Виенската система нараства поради друга фундаментална тенденция в развитието на международните отношения – „национализацията”. В частност, появяват се много нови национални държави в региона на Балканите. Но най-важни са промените в самия клуб на великите държави, а именно – създаването на германската и италианската национални държави. С появата на Италия, европейската система за първи път включва шест велики държави, а обединението на Германия и нарастващата и икономическа мощ и осигуряват една от водещите роли сред великите сили на континента. Накрая, нещо съвършено ново е появата, на границата на ХІХ и ХХ век, на неевропейски велики държави, в лицето на САЩ и Япония. Със самия факт на съществуването си, те ерозират представата, че великите държави представляват някаква определена система, доколкото тази система възниква в европейските реалности и всички алгоритми на функционирането и са чисто европейски. Тоест, за броени десетилетия Виенската система се променя фундаментално. Така, от гледна точка на състава на участниците в нея, тя се превръща от „пентархия” в „хексархия”, тежестта и статута на отделните държави бързо се променя, а появата на САЩ и Япония в ролята на велики държави съвършено нагледно демонстрира, че Виенската система не е в състояние да изпълни основната си функция – да организира взаимоотношенията между великите държави, както и, че глобализацията на международните отношения извежда тези отношения на ново качествено равнище – появата на световна система. Споменатата по-горе липса на войни, като критерий за ефективността на Виенската система, сама по себе си илюстрира нейната необичайност, в сравнение с миналото – защото, през ХVІІ-ХVІІІ, век именно войната играе ролята на основен регулатор на европейското равновесие, като фундамент на системата на международните отношения. Затова е важно да разберат принципните подходи, от които се ръководят създателите на Виенската система. Участниците във Виенския конгрес не си поставят за задача да определят развитието на международните отношения за много десетилетия напред. Затова, решавайки конкретната задача за ликвидиране на „френската заплаха” и формулиране на следвоенното устройство на Европа, дипломатите се ръководят от идеи, които, в по-голямата си част, произтичат от изискванията на конкретната ситуация, но, както се оказва, притежават различен радиус на действие – някои от тях са лишени от политическа перспектива, други обаче се съхраняват и именно те гарантират жизнеспособността на Виенската система. Един от тези принципни подходи е идеята за реставрацията. При това, в никакъв случай не става дума за възстановяване не предреволюционния модел (най-малкото защото това би означавало опасност от нова революция). Директен отговор на революционния опит са свързаните помежду си принципи на легитимизма и монархическата солидарност, които трябва да укрепят позициите на монарсите в европейските страни и, със съвместни усилия, да не допуснат разпространението на нови революционни движения. Заслугата на Виенския конгрес обаче, до голяма степен, е тъкмо в това, че той не се ограничава с директни отговори на предизвикателствата на революцията, а предлага и много по-гъвкави варианти за реакция срещу опита на Революцията и Наполеон.

Ново разбиране за европейското равновесие

Особено важно, в това отношение,            се оказва новото разбиране за равновесието. Виенският конгрес се отказва от предишното, монархическо разбиране за баланса. Характерни за „новото равновесие” са няколко неща. След отличителните му особености е обвързаността с вътрешнополитическата ситуация в отделните европейски държави. Може да се каже, че формиралата се във Виена система се основава на двойнственото разбиране на равновесието, като вътрешно и външно, когато в субекти на системата се превръщат държавите, чието вътрешно развитие се стабилизира, използвайки провъзгласения на конгреса принцип на легитимизма.

Друга характерна черта на „новото равновесие” е усилването на субективния, действения момент: отсега нататък системата се регулира съвсем съзнателно. Като това регулиране на системата на равновесие се осъществява, на първо място, с помощта на други две нововъведения. Първото е възприетата практика на провеждане на конференции и конгреси, които фактически се свикват с цел периодичната профилактика на системата. Второто пък е принципът на интервенцията. Ако през ХVІІІ век, правото на намеса във вътрешните работи на суверенните държави се отхвърля категорично, на Виенския конгрес и свързаните с него конференции се декларира правото на великите държави да осъществяват интервенция в интерес на собствената си сигурност и на европейския мир. Може да се каже, че в правото на интервенция особено нагледно се проявява разликата между „новото равновесие” (с характерното за него съзнателно регулиране и обвързаността му с вътрешната политика) и „старото”, което е механично и ограничено в рамките на външната политика. Накрая, в още едно средство за съхраняване на мира и, в същото време, в една от най-съществените особености на Виенската система се превръща принципът за „европейския концерт на силите”. В основата му е представата, че равновесието на международната сцена трябва да произтича не само от противопоставянето между различните държави, но и от съгласието между тях. „Европейският концерт” подразбира постигането на съгласие между великите държави (т.е. на европейския свят). В името на съхраняването на единството между тях, те следва да направят определени отстъпки и компромиси, дори във вреда на собствените си интереси, стига това да не поражда директна заплаха за статута им на велики държави. Въпреки че принципът на конкуренцията се запазва като една от основите на международните отношения, за първи път толкова ясно се изтъква ценността на друг изключително важен принцип – този на сътрудничеството, а и самата система (като никога дотогава) се възприема като едно относително цяло.

Първата половина на ХІХ век е белязана от многобройни примери за подобно сътрудничество, както по редица принципни и дългосрочни въпроси, така и при решаването на конкретни проблеми на международните отношения – гръцкият, белгийският и т.н. Така, вместо „равновесието на противопоставянията и компенсациите”, характерно за ХVІІІ век, през следващото столетие се налага „равновесието на сдържането и компромиса”. За първи път европейската система бива организирана превантивно като стратегическо равновесие, поддържано от всички държави, което изключва възможността от нечия хегемония. През десетилетията след Виенския конгрес, „европейският концерт” заема централно място в дипломатическата преписка и, въпреки че никога не е съществувал като някакъв съвършено ясен механизъм, все пак изиграва много значителна роля за успешното функциониране на Виенската система. През първите десетилетия от съществуването си, тази система запазва най-характерната черта на структурата на международните отношения от предишните векове – наличието на слаб център и на силни флангове. Нещо повече, двете флангови държави – Англия и Русия, дотолкова укрепват позициите си, че някои анализатори говорят, в тази връзка, за появата на своеобразна система на „поделената хегемония”, която обаче не се характеризира с биполярен антагонизъм, именно благодарение на принципа на „европейския концерт” и наличието на редица посреднически институции. В същото време, сред най-важните постижения на Виенската система е новата организация на европейския център. В продължение на столетия, слабият европейски център изпълнява функцията на своеобразен „амортизатор” във взаимоотношенията на великите държави, давайки широки възможности за постигането на компромис между тях за своя сметка. В същото време обаче, тази военно-политическа слабост провокира апетитите на по-силните съседи и води до постоянна заплаха от война. На Виенския конгрес е създадена конструкция, която запазва положителните и отстранява отрицателните страни на слабия европейски център – Германският съюз. Структурата му е така устроена, че той се оказва твърде слаб за да осъществи агресия, но пък достатъчно силен за да се противопостави на евентуална агресия срещу себе си. Така, Германският съюз не само гарантира мира в центъра на Европа, но и оказва сдържащо и стабилизиращо въздействие върху системата, като цяло, изпълнявайки една, макар и пасивна, но необходима роля. Периодът от 1848/1856 до 1878 е кризисен за Виенската система. В основата му са революционните събития от 1848 и Кримската война (1853-1856). Виенската система има монархическа легимистка остона и цели, на първо място, да не допусне нова голяма европейска война. Опитът от предшестващите години сочи, че подобна война, може да бъде породена или от избухването на революция, или от стремежа на някоя велика държава към хегемония, или пък от самия хаотичен характер на предишната система, изградена върху баланса на силите. От общия стремеж да се избегне войната, произтича и идеята за „европейския концерт”, т.е. за относителния консенсус, призван да преодолее анархичния характер на международните отношения. Събитията от 1848 слагат началото на бързо задълбочаващата се през следващите години ерозия на Виенската система, тъй като прекъсват, уж неразривната връзка между революцията и войната. Новият „кръстоносен поход за свобода” – т.е. общоевропейската революционна война по модела на 1792, перспективата за чието повтаряне толкова плаши европейските монархии, не се случва и този факт, сам по себе си, поставя под съмнение необходимостта от солидарност между държавите, лишавайки я от нейния най-важен фундамент. В същото време, революцията от 1848 не води до пълния крах на Виенската система, доказателство за което е, на първо място, възстановяването на териториалното политическо статукво, именно въз основа на договореностите от 1815. Основното обаче е, че 1848 демонстрира, че масите са много по-малко податливи на революционния радикализъм, отколкото се смята, и, че с революцията може да се сътрудничи и да се постигне споразумение. Това обаче означава, че заедно с контрареволюционната солидарност изчезна и наддържавната идея, която би могла да се дефинира като „общоевропейски интерес”. Въз основа на опита от революцията от 1848, великите държави стигат до определени изводи.

„Реалната политика”

Така, „европейският концерт” бива заменен от т.нар. „реална политика”. Самият термин „реална политика” влиза в обръщение след появата, през 1853, на книгата „Принципите на реалната политика”, чиито автор е бившият стенограф на Франкфуртското национално събрание Людвиг фон Рохау. „Реалната политика” означава отказ от сътрудничеството за сметка на реализацията само на собствените интереси; опора на реалните дадености и факти, както и на трезвото пресмятане на риска; отричане влиянието на неполитическите ценности (морал, идеология, религия) върху политиката. Ключово значение придобива силата и мощта на държавата, в резултат от което присъстващата във Виенската система императивна необходимост от постигането на консенсус се възприема като пречка за свободното разгръщане на силата.

В същото време, ново звучене придобива идеята за нацията, или, ако използваме езика на онази епоха, т.нар. „принцип на националностите”. Без да е фиксиран в някакви международни документи, този принцип (благодарение на широкото разпространение на националната идея, смяната на поколенията в политиката и т.н.) постепенно се превръща в също толкова приемлив за всички аргумент, какъвто доскоро е бил легимизмът. За международните отношения това, в частност, означава, че се променя самата представа за държавата и нейните граници. В миналото легитимността на границите се обосновава с историческото право, географския релеф или реалното съотношение на силите. Сега обаче, национализмът предлага ново разбиране за границите – държавните граници трябва да бъдат граници на отделните нации, като многонационалните държави започват да се смятат за „противоестествени” и (ето как се променя и представата за легитимност) за нелегитимни образувания. Съчетанието на „принципа на националностите” и „реалната политика” води до това, че в практическия дневен ред отново биват поставени въпросите, които създателите на Виенската система предпочитат да заобиколят или пък им дават отрицателен отговор – италианският, германският, полският, източният. А в начин за разрешаването на повечето от тях се превръща именно онова, което за чието избягване, до голяма степен, е създадена и самата Виенска система – войната между великите държави. Ако събитията от 1848 разрушават контрареволюционната солидарност между държавите, Кримската война унищожава съществуващото, през целия период след Виенския конгрес, своеобразно табу върху използването на сила в отношенията между тях. Така е поставено началото на един специфичен и единствен по рода си период в историята на международните отношения, когато, след няколко десетилетия на пълно въздържане от водене на войни, всички без изключение велики държави, в продължение на петнайсетина години,  воюват помежду си.

Така, след Кримската война, в която участват Русия, Англия, Франция и Османската империя, следва войната на Франция и Пиемонт против Австрия (1859), Австро-пруско-италианската война (1866) и Френско-германската война (1870-1871).

Войните между великите държави отричат самата същност на концепцията за „европейския концерт”, а политическите им резултати и, на първо място, появата на обединена Германия и обединена Италия, на практика, бележат краха на създаденият във Виена „ред от 1815”.

Великите държави се отнасят по различен начин към перспективите за съхраняването на Виенската система. Най-голям привърженик на запазването и е Хабсбургската монархия, тъй като заложеното в основата на Виенската система отхвърляне на „принципа на националностите” и легитимизмът идеално се съчетават с вътрешната структура на Австрия, чиито многобройни националности са обединяват най-вече от фигурата на императора. Русия също е сред основните опори на Виенската система, но ерозирането на позициите и в Европа, в резултат от Кримската война (т.нар. „Кримска система”), я принуждават също да поиска ревизия на съществуващия европейски ред. На свой ред, нагърбвайки се с амбициозната програма за обединяване под своя власт на всички германски земи, Прусия също се отказва от идеята за съхраняването на Виенската система. Що се отнася до Франция, тя от самото начало играе ролята на основна „ревизионистична” сила, тъй като смята установения европейски ред за насочен, на първо място, против самата нея. След като 1848 демонстрира колко несъстоятелни са били страховете от революцията, а 1856 води до дългосрочното отслабване на Русия, Англия вече не вижда смисъл от поддържането на тесни връзки с континента. Така в нейната външна политика настъпва ерата на т.нар. „блестяща изолация”, чиято най-характерна черта е отказът от сключването на каквито и да били дълготрайни съюзи. В най-важно събитие през втората половина на ХІХ век пък се превръща появата на италианската и германската национални държави, методите и резултатите от чието създаване, по същество, бележат краха на политическите и международно-правните основи на Виенската система. Вече не „европейският концерт”, с неговата колективна отговорност за запазването на мира, а агресивните изолирани войни определят и променят облика на Европа, като резултатите от тези войни са в крещящо противоречие с духа и буквата на Виенския конгрес и неговите правни основи и дори не се санкционират на някакъв конгрес или конференция на великите държави. Ролята и мястото на новите държави в Европа и, в по-широк план, проблемът за гарантиране стабилността на системата в епохата, когато „европейският концерт”, на практика, вече не съществува (а участващите в него държави действат все по-самостоятелно), определят новия дневен ред на Европа. Като решение на тези проблеми, канцлерът на Германската империя Бисмарк предлага нещо съвършено ново – създаването на система от дълговременни съюзи. Става дума за смяната на цели епохи в историята на международните отношения. Виенската система заменя международните отношения на Стария ред с тяхната вяра в естественото и почти автоматично постигане на равновесие, с тяхната анархия и висока степен на конфликтност. През последните десетилетия на ХІХ век пък се изчерпва и самата Виенска система с нейната контрареволюционнна и антинационална насоченост, със стремежа и към консенсус и колективни действия. При това обаче, не се наблюдава връщане към анархията на конкуриращите се помежду си държави, тъй като системата се сдобива с нова международно-правна и фактическа основа, под формата на дълговременните съюзи, създадени от Бисмарк. Той изгражда цяла система от противоречиви и припокриващи се съюзи, като идеята му е, че самият този противоречив характер на системата трябва изглажда реалните противоречия между държавите. Системата допуска възникването на конфликти, но не и на война, допуска германското лидерство, но не и германската хегемония. Самият Бисмарк дефинира целта на своята система така: „единият меч да държи другия в ножниците”, т.е. тази цел е сигурността и съхраняването на статуквото в Европа, от нарушаването на което, според него, би пострадала най-вече Германия, предвид географското и положение в центъра на Европа и политическото и положение като „нарушител на равновесието”. В същото време обаче, въпреки виртуозните политически умения на Бисмарк, системата му се оказва временно явление и е обречена на провал. Както е известно, Първата световна война е предшествана от радикална трансформация на силите в Европа, в чиято основа е тоталното изместване на осите на традиционните съюзи и дълговременни връзки на континента. Окончателно се разпада връзка между Петербург и Берлин, която, с известни прекъсвания, съществува още от 1813, в същото време се смекчават или разрешават англо-френските и англо-руските противоречия, определяли в продължение на дълги десетилетия облика на Европа, като на тяхно място се появява Антантата – този странен съюз между трима доскорошни заклети врагове.

На фона на изчезващите традиционни антагонизми, решаващо значение придобива появата на един нов – този между Англия и Германия. В крайна сметка, именно противоречията с Германия, са в основата на формирането на Антантата. Конкретен израз на всички тези структурни промени става противопоставянето между двата големи европейски съюза. Това е крайният резултат от развитието на международните отношения в продължение на два и половина века: от стихийния силов баланс през ранния период на Новото време, през „европейския концерт”, през по-голямата част на ХІХ век, през взаимното проникване и регулиране на системите от съюзи по времето на Бисмарк, европейската система стига до простия дуализъм между силите. Също както по времето на противопоставянето между Бурбоните и Хабсбургите, в метафора на европейската равновесие се превръща не сложният механизъм, не съзвучието на „концерта”, нито пък „жонглирането” с великите държави на Бисмарк, а отново везните, при които едната сила уравновесява другата. Нито един от двата европейски блока не е монолитен – между участниците и в Тройния съюз, и в Антантата съществуват много сериозни противоречия и те далеч не винаги са склонни безусловно да се подкрепят (както например Англия няма никакво желание на подпомага действията на Русия на Балканите, нито пък Австро-Унгария е склонна да подкрепи колониалните проекти на Германия). Напротив, налице са достатъчно примери за сътрудничество между държави, членуващи в различни блокове. Без съмнение обаче, доминира една друга тенденция, а именно страхът да не загубиш съюзника си. Опасявайки се да бъдат изоставени от съюзниците си на произвола на съдбата, пред лицето на противниковата коалиция, европейските държави все по-често демонстрират готовност да направят всичко възможно за да гарантират монолитността на собствения си блок. В резултат от това, съюзите губят своята гъвкавост, а сложната европейска система окончателно бива редуцирана до елементарен дуализъм на силите, взаимоотношенията между които се определят от логиката на конфронтацията и безусловната подкрепа на партньора. Наличието на два блока стеснява възможностите за маневри, характерни за многополюсните международни отношения. От друга страна, не се появява и характерната за двуполюсната система предсказуемост, тъй като съюзите на са достатъчно вътрешно сплотени, интересите на участниците в тях се разминават и липсва единна политическа воля. Тъкмо наличието на известна вътрешна неопроделеност на съюзите прави международната ситуация потенциално опасна, тъй като, от една страна, съществува опасност да бъдеш въвлечен от съюзника си в някакъв локален конфликт, придавайки му, със самия факт на своето участие, европейски мащаби, а от друта страна – никой не може да е напълно сигурен в партньори си и, опитвайки се да го задържи до себе си, често е принуден да го поддържа докрай.

От принципно важно значение е и фактът, че с течение на времето съюзите все повече губят първоначалния си отбранителен характер. Този агресивен поврат е свързан с други характерни черти на развитието на международните отношение в навечерието на Първата световна война – оръжейната надпревара, специфичните нагласи в общественото мнение и почти непрекъснато редуващите се международни кризи. Напрежението в Европа е следствие на продължителните структурни противоречия на континента – англо-германското, френско-германското, австро-руското и т.н. Кризите пък създават спусковия механизъм за трансформирането им в голяма война. А изстрелът в Сараево просто задейства този механизъм.

* Авторът е доцент в Московския държавен университет „Ломоносов”

{rt}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.5 2020

списание Геополитика бр.5 2020 - Поръчай онлайн