23
Пет, Окт
5 New Articles

Решението на САЩ да се откажат от плановете на предишната администрация на Джордж Буш-младши за разполагане на елементи на американската противоракетна отбрана (ПРО) в Източна Европа породи позитивна реакция не само в Русия (която бе основния и противник), но и сред повечето американски съюзници от НАТО.

Както е известно, информацията, че Вашингтон е взел подобно решение се появи първо в американските медии, после в чешките и полските, докато накрая всички започнаха да говорят за това, като за свършен факт. Междувременно, администрацията на Обама предпочиташе да запазва мълчание, а управляващите в Чехия и Полша отказваха коментари, изчаквайки Вашингтон официално да обяви намеренията си. В крайна сметка, американският президент сложи край на спекулациите с краткото си, но съдържателно изявление, в което потвърди, че САЩ са взели решение да променят конфигурацията на ПРО за да я направят „по-ефективна и разумна”, от гледна точка на финансовите разходи и новите реалности. Според Обама: „най-добрият начин отговорно да гарантираме собствената си сигурност и тази на нашите съюзници е да създадем такава система за ПРО, която по-адекватно ще реагира на заплахите, с които се сблъскваме и ще се базира на технологии, доказали ефективността си и достатъчно разумни от финансова гледна точка”.

При това, американският президент подчерта, че САЩ са формулирали нов подход към създаването на система за ПРО и разполагането на нейни елементи в Европа, като той не предвижда разгръщането и на територията на Полша и Чехия. „Новото разпределение на прехващачите и датчиците не изисква наличието на общ фиксиран голям европейски радар, какъвто планирахме да разположим в Чехия – каза Обама, добавяйки, че това прави излишно и разполагането на десет прехващащи ракети в Полша. Той обаче даде да се разбере, че САЩ възнамеряват да продължат стратегическия диалог с двете страни, като им обеща централна роля в консултациите за ПРО, в рамките на НАТО.

Съобщавайки за новата конфигурация на ПРО, Обама потвърди, че тя цели, преди всичко, да защити САЩ и съюзниците им от иранските ракети с малък и среден радиус и се базира на „новите оценки на американското разузнаване за иранската ядрена програма”. Според тези оценки, ракетите, с които разполага или скоро ще се сдобие Иран, ще могат да достигат територията на Европа. Освен това, според Обама, новият подход на САЩ към ПРО предвижда използването, за отразяване на иранската ракетна заплаха, на доказали ефективността си ракетни технологии, а именно – ракети прехващачи с наземно и морско базиране и съответните сензорни системи. Малко по-късно, шефът на Пентагона Робърт Гейтс съобщи, че според новите разузнавателни данни, производството на ракети с малък и среден радиус в Иран се осъществява по-бързо, отколкото се прогнозираше и това представлява по-голяма заплаха от разработването на междуконтинентални балистични ракети. Именно в тази връзка, Пентагонът е препоръчал на Белия дом да се откаже от досегашните си планове за разгръщане на третия позиционен район на ПРО.

В изявлението си, американският президент засегна и позицията на Русия във връзка с ПРО, отбелязвайки, че Вашингтон приветства готовността на Москва да взаимодейства със САЩ в сферата на противоракетната отбрана, посочвайки обаче, че опасенията на руснаците от намерението на Съединените щати да разположат елементи на ПРО в Чехия и Полша са били „напълно неоснователна”, тъй като системата е насочено единствено против заплахите, „свързани с балистичната ракетна програма на Иран”.

Изказването на Обама съдържаше три ключови тезиса. На първо място, че САЩ се отказват от плановете за разполагане на елементи на ПРО в Полша и Чехия, но не се отказват от идеята за разполагането им на територията на Европа, като цяло. На второ място, че ракетната заплаха от страна на Иран е била и си остава основната причина за създаването на ПРО, макар и вече с нова конфигурация. И на трето място, че САЩ декларират готовност да си взаимодействат с Русия във връзка с ПРО, като изрично се подчертава, че това не е свързано с руските опасения, а се диктува от американските съображения и новите реалности.

Решението на Обама беше посрещнато с одобрение от ЕС и НАТО, където мнозина го коментираха като възможност за формиране на единна противоракетна отбрана, в рамките на Северноатлантическия алианс.

В тази връзка, основният въпрос е, какво точно ще представлява новата американска система за ПРО и къде в Европа (или около нея) може да се очаква разполагането на нейни елементи? Отговорът, поне донякъде, се съдържа в появилата се през септември в „Ню Йорк Таймс” обширна статия на държавния секретар по отбраната на САЩ Робърт Гейтс, посветена на новата стратегия на страната му във връзка с ПРО и на това, как Съединените щати възнамеряват да защитават европейските си съюзници.

Робърт Гейтс за структурата и целите на новата ПРО

В статията си, Гейтс твърди, че критиците на президента Обама грешат в оценките си за неговото решение. Според него, в момента Европа не разполага със стратегическа противоракетна отбрана, затова, през декември 2005, (т.е. няколко дни след назначаването му за държавен секретар по отбраната) лично той е препоръчал на тогавашния президент Буш-младши да разположи 10 прехващащи ракети в Полша и усъвършенствана радарна система в Чехия.

„Тази система беше предназначена за откриване и унищожаване на около пет ракети с далечен радиус на действие и ядрени бойни глави, изстреляни от района на Близкия изток, където най-голямата опасност идва от Иран. По онова време това беше най-добрия план, базиращ се на наличните технологии и оценката на възможните заплахи” – твърди Гейтс.

В тази връзка, той напомня, че при максимално бързо развитие, разполагането на ракетите в Полша и на радара в Чехия би приключило към 2015. Проблемите с ратификацията на съответните споразумения с Вашингтон обаче са удължили този срок с две години, така че системата за защита от иранско ракетно нападение би се появила в Източна Европа чак през 2017.

Според Гейтс, именно поради това и по лично негова препоръка, както и след обсъждането на всички детайли с групата по национална сигурност, президентът Обама е взел решение „да се откаже от досегашния план в полза на нов и по-надежден метод”, което е било подкрепено и от целия военен елит на САЩ.

По отношение на въпросния „метод”, Гейтс пояснява, че „през първата фаза от реализацията му, която следва да приключи през 2011, ще разположим усъвършенствани ракети прехващачи с морско базиране SM-3 (притежаващи по-висока поразяваща способност) в зоните, където виждаме най-голяма опасност за Европа”. През втората фаза, която трябва приключи до 2015, американците ще разположат, в Южна и Северна (а, може би, отново в Централна?) Европа, още по-съвършен вариант на SM-3 с наземно базиране. „Така, всяка фаза на този план включва разполагането на десетки ракети SM-3, като алтернатива на предишния, предполагащ разполагането на само десет ракети прехващачи с наземно базиране в Полша” – посочва държавният секретар по отбраната, добавяйки, че новата система ще бъде далеч по-ефективна и ще може да унищожава едновременно много повече противникови ракети. Според него, подобна вражеска атака е възможна в бъдеще, ако Иран продължи да увеличава с досегашните темпове арсенала си от ракети с близък и среден радиус.

В същото време, подчертава Гейтс, реализацията на тези планове, които ще гарантират защитата на практически цяла Европа и ще усъвършенстват противоракетната отбрана на самите САЩ, ще отнеме същото време, колкото администрацията на Буш-младши предвиждаше за създаването на предишната система за ПРО. В статията си, той споделя, че вярата му в ползата от новия план се дължи на устойчивото техническо превъзходство на програмата за ПРО. В тази връзка, Гейтс напомня за осемте успешни изпитания на ракетите SM-3, от 2007 насам, подчертавайки, че „ние ще продължим да ги усъвършенстваме за да имаме възможност да прехващаме в бъдеще и междуконтинентални балистични ракети”.

Държавният секретар по отбраната смята, че заплахата от нападение с ракети с малък и среден радиус срещу Европа и разположените там около 80 хиляди американски войници е съвсем реална. Според него, предишният план за ПРО не е гарантирал тяхната сигурност. Междувременно, подчертава Гейтс,  военните продължават разработването на двустепенни ракети прехващачи, като тези, които трябваше да бъдат разположени в Полша. Нещо повече, радарът, предназначен за Чехия, също ще бъде усъвършенстван. „Планираме да използваме датчици, разположени в космоса и на земята – твърди шефът на Пентагона, според който – тези системи ще ни предоставят по-точни данни и ще позволят по-добре да използваме радарите, които вече сме разположили по цялото земно кълбо”.

Според държавния секретар по отбраната, новите подходи за гарантиране на европейската сигурност, на практика, дават възможност на САЩ да проявят по-голяма гъвкавост, адаптирайки се към новите заплахи. В тази връзка, Гейтс посочва, че новата система ще позволи на САЩ много по-рано, отколкото се смяташе преди, да попречат на иранците да управляват своите полеви ракети (в предишния план, тази цел трябваше да бъде постигната в рамките на 10 години).

Голяма част от статията на Гейтс в „Ню Йорк Таймс” е посветена на тезата, че Вашингтон е преразгледал стратегията си за ПРО под натиска на Москва, според която появата на радара в Чехия и на ракетите прехващачи в Полша би застрашило националната сигурност на Русия: „Руската позиция и възможната реакция на Кремъл не изиграха никаква роля в препоръките ми към президента по този въпрос. Разбира се, не сме оставили без внимание демонстрираната от руснаците враждебност към американската противоракетна отбрана в Европа. Фактите обаче са ясни: американските ракети ще останат и то не само в Централна Европа, която е най-вероятния район, където ще бъдат разположени базите с SM-3, но и на територията на други членки на НАТО”

Според Гейтс, полският премиер Туск също вече се е убедил в предимствата на новата американска стратегия за ПРО, определяйки я като „шанс за укрепване сигурността на Европа”. В тази връзка, шефът на Пентагона за пореден път потвърждава, че САЩ няма да преустановят подкрепата за европейските си съюзници от НАТО, както и че бъдещето на алианса не е застрашено. В същото време, Гейтс твърди, че „САЩ биха приветствали евентуално руско участие в американската система за ПРО. Сред качествата на новия ни план е, че можем да обединим възможностите на различни видове радарни системи, собственост на различни държави”. В тази връзка, нека напомним, че в средата на септември американски и руски експерти проучиха на място възможностите за съвместно използване на радиолокационната станция в Габала (Азербайджан). Според шефа на американската група (и зам началник на Агенцията за противоракетна отбрана на САЩ) бригаден генерал Патрик О’Рейли, тази станция, която е част от наземната групировка на руските Космически войски, действително би могла да замени елементите на ПРО в Чехия и Полша. Много възможно е обаче, това да се окаже блъф, въпреки, че още през юни руският премиер Путин предложи на американците съвместното използване на руските радиолокационни станции. На първо място, съвсем не е ясно, дали станцията в Азербайджан и другата, край Армавир, действително са съвместими с елементите на американската ПРО. На второ място, създаването на съвместна руско-американска система за ПРО предполага и съвместното и управление. Много е съмнително обаче, американските военни да допуснат руските си колеги до най-новите секретни комплекси за ПРО, както впрочем и обратното.

В тази връзка, американците едва ли са били впечатлени особено и от недвусмисления намек на руските военни, че все още не е взето решение за отказ от разполагането на ракетните комплекси „Искендер” на територията на Калининградския анклав. Просто защото и самите руснаци не са наясно, дали „Искендер”, които трябваше да балансират вече остарялата американска система за ПРО, ще са в състояние да противодействат на най-новата и версия.

Къде ще бъдат разположени елементите на новата ПРО?

Не по-малко въпроси поражда и твърдението на зам. председателя на Обединения комитет на началник щабовете Джеймс Картрайт, че новата система за ПРО на САЩ, ще бъде разположена „в близост до Кавказ”. Впрочем, още преди той да го заяви, подобно предположение изказа и постоянният руски представител в НАТО Дмитрий Рогозин, според който „на практика, американците нямат намерение да се отказват от радарите, а просто да ги преместят някъде на юг... В тази връзка възниква въпросът, дали не става въпрос за Грузия...”. Впрочем, възможността елементи от новата система за ПРО да бъдат разположени на негова територия се обсъжда и в съседен Азербайджан. За това говори, в частност, изявлението на бившия помощник държавен секретар на САЩ Дейвид Крамър, според който „Азербайджан е сред най-добрите приятели и съюзници на САЩ”. Той също смята за възможно разполагането на елементи на ПРО в района на Кавказ и напомни, че „Азербайджан е единствената държава в Южен Кавказ, разполагаща с радарна станция”. Очевидно става дума за радиолокационната станция в Габала, която е собственост на азербайджанската държава, но е дадена под наем на Русия, до 2012. Не можем да изключваме, че след тази дата, Баку няма да възобнови договора с руснаците, ако Вашингтон му предложи по-изгодни условия. Има обаче едно обстоятелство, което би могло да попречи на подобно развитие. В близост до въпросната станция минава „фронтовата линия” между арменските и азербайджански части в Нагорни Карабах. Освен това, в Техеран едва ли ще са доволни от появата на американски военни в близост до границите на Иран. Няма съмнение, че ако американско-иранският конфликт действително премине в „гореща фаза”, иранците ще нанесат първия си удар именно по тръбопроводите и петролните находища на Азербайджан, чиито отношения с Иран и без това са доста комплицирани. Дали обаче Америка би се решила да рискува стратегическите енергийни транзитни маршрути през Азербайджан? Едва ли.

Впрочем, нека се върнем към цитираното по-горе изказване на генерал Джеймс Картрайт, от което става ясно, че Южен Кавказ съвсем не е единствения район, в който могат да бъдат разположени елементи на новата ПРО. Според Картрайт: „Ракетите прехващачи, които ще използваме в новата Система за противоракетна отбрана, ще бъдат мобилни, т.е. ще имаме голям избор къде точно да ги разположим и в каква посока да ги насочим. А това са стотици потенциални цели”. За какво всъщност става дума? Очевидно се имат предвид морските системи Aegis (Aegis Combat System), с които ще разполагат разрушителите от клас Arleigh Burke, прехващачите SM-3 и наземните системи с ракети прехващачи THAAD. Досега, системи Aegis имаше само в Австралия, Япония, Южна Корея и Испания, а в Северна Европа – само в Норвегия (на пет кораба на норвежките военноморски сили, клас Fritiof Nаnsen и Rual Amundsen). Сега обаче, подобни ракети с мобилно базиране ще се окажат, до голяма степен, неуязвими за руските оперативно-тактически ракети „Искендер”, чието разполагане в Калининградския анклав се разглеждаше като възможен отговор на Москва на появата в Източна Европа на т.нар. трети позиционен район на американската стратегическа ПРО (т.е. на „старата ПРО”, от която Обама се отказа).

Между другото, когато става дума за Северна Европа, американците имат предвид най-вече Балтийско море, т.е. регион, който непосредствено граничи с Русия. В тази връзка, експертът от финландският Национален университет по отбраната Юха-Антеро Пуистола публикува, през септември, в най-големия местен вестник „Хелзинки Саномаат”, обширна статия, в която лансира предположението, че новите американски ракети прехващачи могат да се появят именно в Балтийско море. Според него, „за руснаците това дори би било по-приемливо, отколкото наличието на постоянни наземни бази в Чехия или Полша”. Засега обаче, не е ясно, как биха реагирали на подобно предложение от страна на САЩ правителствата на северноевропейските държави.

Впрочем, руският представител в централата на НАТО в Брюксел Дмитрий Рогозин лансира в края на септември екстравагантно звучащата версия, че „при едно крайна негативно развитие на ситуацията, американски бойни кораби снабдени със системата Aegis (т.е. с елементи на новата ПРО) биха могли да се появят и в Арктика, в близост до т.нар. Северен морски път”. Повечето руски експерти обаче смятат подобна прогноза за нереалистична, посочвайки, че САЩ биха постигнали по-голям ефект, като увеличат възможностите на базите за ракети прехващачи в Аляска и Калифорния, а в случай на необходимост, биха могли да изпратят кораби, снабдени с такива ракети, в Норвежко и Северно море.

Междувременно, в края на септември, президентът Обама се срещна в Белия дом с генералния секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен и обсъди с него ситуацията в Афганистан и новите американски планове за ПРО в Европа. При това Обама потвърди, че ангажиментите на САЩ за гарантиране сигурността на съюзниците им от НАТО са „свещени” за тях, също както и прословутият чл.5 от Вашингтонския договор. Последното твърдение очевидно бе адресирано най-вече към Полша и Чехия. В този контекст са интересни и тезите, изложени от заместник държавния секретар по отбраната Мишел Флорной пред Сенатската комисия по отбраната. Тя заяви, че „би било благоразумно да продължим да настояваме Полша да ратифицира споразуменията за разполагането на елементи на ПРО на нейна територия и допълнителното споразумение за техния статут”. Според нея, вече се преговаря с Варшава и Прага за потенциалната им роля в новата архитектура на ПРО. „Вече реализираме няколко съвместни проекти с чешките си партньори и обсъждаме още няколко” – обяви тя в тази връзка.

Впрочем, през последните един-два месеца в турските медии се дискутира възможността елементи на новата американска ПРО да бъдат разположени на територията на страната. В тази връзка, доста се спекулира с декларираното от правителството намерение Турция да се сдобие със собствена система за ПРО. Макар че все още не е ясно, дали тези планове на Анкара са били координирани с Вашингтон, според местните експерти, подобна стъпка говори за това, че независимо от затоплянето на отношенията между Турция и Иран и призивите на турските управляващи за решаване на въпроса с иранската ядрена програма с дипломатически средства, Турция няма намерение да рискува и да бъде изненадана от иранците. „Между Турция и Иран съществува негласно съперничество. Това са две влиятелни регионални сили, всяка от които следва собствена стратегия, като турската цели страната да играе все по-активна роля в живота на региона – посочва анализаторът на вестник „Милиет” Сами Коен, според който – Турция смята че има много общи интереси с Иран. Двете страни вече преминаха през етапа на нормализиране на отношенията си и сега са в период на установяване на по-тесни контакти. Въпреки това, мнозина в турското ръководство виждат в Иран съперник и смятат, че ако Турция иска да се превърне в ключов играч в региона, не бива да изостава, във военен план, от съседите си – Гърция и Иран”.

Междувременно, в интервюто си за CNN Turk от 18 септември, външният министър Ахмет Давутоглу отхвърли твърденията, че плановете на страната му да похарчи около милиард долара за създаване на собствена система за ПРО (без значение, дали това ще бъде американската система Patriot, или пък руска или китайска система), са насочени срещу Иран. Турските анализатори обаче посочват, че продължителният мир между Анкара и Техеран се крепи на крехкото равновесие на военната им мощ, което може сериозно да бъде разклатено, ако иранците се сдобият с ядрено оръжие. „Това означава, че Турция не би се примирила с появата на един ядрен Иран, защото това е в разрез с нейните интереси” – посочва експертът по ядрените проблеми от Университета Билкент в Анкара Мустафа Кибароглу. Според него, макар че турските власти до последно се дистанцираха от американските планове за създаване на нова и далеч по-мобилна система за ПРО, в крайна сметка Анкара може да спечели от включването си в нея. „Истината е, че американските планове си остават същите, но вече в различна конфигурация, и биха придобили ново звучене, ако към тях се присъединят страни, като Турция. Както изглежда мащабите на системата се разширяват – посочва и Марсел де Хаас от Холандския институт за международни отношения, според който – ако Анкара се включи в новата система за ПРО, това би укрепило позициите и в НАТО, а доколкото тази система би могла да се смята за част от европейската система за противоракетна отбрана, то може да доближи Турция и до членството в ЕС”. Към подобна позиция се придържа и американският анализатор от турски произход Сонер Кагаптай, който посочва, че „загубата за Полша може да се окаже печалба за Турция и САЩ: Турция е единствената членка на НАТО, граничеща с Иран и турско-американското сътрудничество по иранския проблем е от ключово значение за Вашингтон при решаването на въпроса за ядрената програма на аятоласите”.

Разбира се, както подчертава и Сами Коен, турските планове за създаване на собствена система за ПРО и тези на САЩ за противоракетния щит не са свързани помежду си и, поне засега, не са били обсъждани в подобен контекст. Между другото, немалко турски експерти решително се обявяват против плановете на Анкара за собствена ПРО. Така анализаторът на излизащия на английски турски вестник „Хюриет Дейли Нюз” Мехмед Али Биранд задава въпроса: „Нима се готвим да се защитаваме от иранските ракети? Срещу коя друга страна ни се налага да създаваме противоракетна система? И какво стана с уж успешната ни политика на „нулеви проблеми” със съседите? Мислех, че подкрепяме Иран и не одобряваме пресилената американска реакция на иранската ядрено програма. Виждам обаче, че в главите на политиците ни цари пълен хаос”. На свой ред, в интервю за „Заман” професорът по международни отношения от Близкоизточния технологичен университет в Анкара Ихсан Даги посочва, че решението на Турция да се сдобие със система за ПРО е „взривоопасна стъпка”, която може да се отрази негативно на стремежа и да си изгради имидж на „регионален миротворец”. Според него, ако това се случи, всички турски усилия за интегрирането на Иран в региона, ще отидат по дяволите.

Накрая, нека споменем и за спекулациите, че елементи от новата американска ПРО могат да се появят на Балканите. Те се базират ней-вече на твърдението на президента на американската лобистка организация „Алианс в подкрепа на ПРО” Рики Елисън, според който администрацията на Обама не се отказва от програмата за ПРО, но „предпочита да разположи ракетите прехващачи на кораби, както и в базите в Израел, Турция, а може би и някъде на Балканите”.

Според повечето анализатори, „някъде на Балканите” най-вероятно означава в Косово или пък (което е далеч по-малко вероятно) в Албания или Сърбия. Разполагането на ракетите в някоя от другите балкански държави изглежда по-трудно. България, Румъния и Хърватия смятат (или поне твърдят така) за свой външнополитически приоритет ЕС, чието отношение към американските планове за ПРО е нееднозначно. Гърция пък провежда доста независима външна политика, включително в рамките на НАТО и едва ли може да се смята за подходящо място за разполагане на радарната станция и ракетите прехващачи с неясно предназначение. Що се отнася до Босна и Македония, дори и Барак Обама не може да гарантира, че териториалната им цялост ще остане още дълго време непокътната.

За това че в Косово наистина могат да бъдат разположени елементи на новата ПРО говорят и промените в характера на военното присъствие на НАТО в новата държава. Както е известно, през август, генералният секретар на пакта Андерс Фог Расмусен неочаквано се появи в Прищина, където обяви плановете си за радикално (почти трикратно) съкращаване на силите на КФОР през следващата половин година. От това пък следва, че в основен обект на военната инфраструктура в Косово съвсем скоро ще се превърне американската военна база „Бондстийл”, която не се контролира нито от ООН, нито от ЕС, нито дори от НАТО, а разполагането в нея на елементи от новата система на ПРО окончателно би гарантирало американската подкрепа за независимо Косово.

Кой от всички тези варианти ще се реализира на практика ще разберем съвсем скоро. Още днес обаче е ясно, че слуховете за „смъртта” на ПРО са били твърде преувеличени.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Напоследък Агенция „Стратфор” публикува много материали за отношенията между Русия и Иран, като особено дискусии породи този за демонстрацията в подкрепа на бившия ирански президент аятолах Али Акбар Хашеми Рафсанджани (председател на т.нар. Съвет на експертите), по време на който демонстрантите издигаха лозунги „Смърт на Русия”. Тази демонстрация ни накара да погледнем по друг начин и на посещението на президента Махмуд Ахмадинеджад в Русия, осъществено само четири дни след оспорваните избори от 12 юни, т.е. когато Техеран беше разтърсен от масови протестни демонстрации на опозицията. Навремето се опитахме да обясним това негово решение с желанието да демонстрира на всички, че протестите въобще не го  притесняват. Защо обаче, тълпата, подкрепяща Рафсанджани, крещеше „Смърт на Русия”? Какво толкова са направили руснаците, за да предизвикат толкова злобна реакция сред противниците на Ахмадинеджад? И, дали посещението на иранския президент действително е било толкова невинно, колкото изглеждаше преди няколко месеца?

Преразглеждане на всестранната оценка

В Агенция „Стратфор” сме свикнали да използваме т.нар. „всестранна оценка – един достатъчно обхватен модел, стремящ се да обясни поведението на всички участници в „играта”. Направената на тази основа всестранна оценка на Иран, включваше следните три ключови момента:

  • Въпреки реториката, иранската ядрена програма си остава далеч от производството на действащо ядрено оръжие, макар изпитанията на подобно оръжие, след няколко години, да си остават доста вероятни;
  • На практика, Иран е изолиран от международната общност, а отношението на големите държави към Техеран варират от откровена враждебност, до безразличие. И отново, ако оставим реториката настрана, това кара Иран да провежда предпазлива външна политика, с цел да избегне възможни провокации или вълна на враждебност;
  • Русия се очертава като най-вероятния поддръжник на Иран, но Москва гледа да избегне прекалено тясното обвързване, поради опасенията си от американската реакция, страховете, че това може да хвърли разединената Европа отново в обятията на САЩ, както и, че Русия може да се окаже въвлечена във взривоопасна ситуация. Тоест, нашите анализатори смятаха, че руснаците ще се опитат да „ловят риба в мътна вода”, но няма да променят регионалния силов баланс.

И така, в продължение на три години, експертите на „Стратфор” се придържаха към гледна точка, която накратко бихме могли да опишем, като процес на сдържане на Иран. Тя ни помогна да прогнозираме, че нито САЩ, нито Израел ще дръзнат да нанесат удар срещу Иран, както и, че руснаците няма да снабдят Техеран със стратегически значими оръжия.

В крайна сметка обаче, т.нар. „всестранна оценка” е просто хипотеза, която следва постоянно да се проверява, въз основа на постъпващите нови данни. Тоест, нямаше как да игнорираме лозунгите „Смърт на Русия” и последното посещение на Ахмадинеджад в Москва.

Осъществявайки задълбочени проучвания в тази посока, можахме да се убедим, че Иран гъмжи от слухове за отношенията на Москва с Ахмадинеджад и с духовния водач на страната аятолах Али Хаменей. Разбира се, тези слухове не съдържаха кой знае колко полезна информация. Днес Иран се е превърнал в разсадник на слухове и всичките ни търсения се оказаха в задънена улица. От друга страна, ако Ахмадинеджад и Хаменей наистина си взаимодействат тясно с руснаците, нямаше как това да не породи множество слухове и неясноти. Интересно е обаче, че всички слухове съвпадаха в това, че Ахмадинеджад и Хаменей искат по-тесни отношения с Русия, но пък се разминаваха, когато ставаше дума за руската позиция. Някои твърдяха, че руснаците вече са помогнали на иранците, предоставяйки им различни разузнавателни сведения: от информация за израелските мрежи в Ливан до подробности за американските и британските планове за дестабилизиране на Иран, посредством т.нар. „зелена революция”, сходна с „цветните революции”, залели бившите съветски републики.

Не по-малко интересни се оказаха и сведенията, които получихме от руските си източници. Обикновено те са склонни да говорят повече, пък макар и само за да се опитат да объркат събеседника си (т.е. нас). Но, когато ги питахме, какво Москва мисли за Иран, те веднага млъкваха. И това мълчание беше показателно. По правило, източниците ни са склонни да излагат предположенията си по един или друг въпрос, по този обаче такива предположения нямаше. Всъщност, това всеобщо „дисциплинирано мълчание” показваше, че тези, които не разполагаха с данни по темата, предпочитаха въобще да не я засягат, а онези, които знаеха нещо, не бяха склонни да го споделят с нас. Разбира се, само по себе си, това не доказва нищо, но анализирайки заедно тези два фактора, стигнахме до извода, че трябва да почакаме, преди да дадем обобщаваща оценка на случващото се в Иран. Тоест, оказа се, че използваните досега методи вече не могат да се смятат за безспорни. Всичко, което ще изложа по-долу, следва да се разглежда в контекста на съвременната геополитическа система.

Потенциалната руска реакция на действията на Вашингтон

Както е известно, срещата на най-високо равнище Русия-САЩ, провела се непосредствено след президентските избори в Иран, не се оказа особено успешна. Опитът на американския президент Барак Обама да прокара разделителна линия между руския държавен глава Дмитрий Медведев и премиера Путин не даде резултат. Руснаците пък се интересуваха най-вече, дали Обама е склонен да промени политиката, провеждана от предшественика му Джордж Буш-младши, към страната и постсъветското пространство, като цяло. Като минимум, те биха искали американците да престанат да подкрепят прозападните тенденции в Грузия и Украйна.

Обама обаче не само че не се отказа от политиката на Буш, но и изпрати вицепрезидента на САЩ Джо Байдън на посещение в Украйна и Грузия с единствената цел за пореден път да потвърди нейната приемственост. Последва прословутото интервю на Байдън в “Уолстрийт джърнъл”, в което той, на практика, обяви, че, в дългосрочна перспектива, САЩ не бива да се безпокоят във връзка с Русия, тъй като нейните икономически и демографски проблеми значително ще ерозират мощта и. Изявленията на Байдън напълно се съгласуваха с решението за изпращането му в Украйна и Грузия, така че опитите на администрацията на Обама да ги дезавуират не изглеждаха особено убедителни. Поне за руснаците. Единственият извод, до който можеха да стигнат те, беше, че САЩ смятат Русия за маловажен „геополитически инвалид”.

Ако руснаците позволят на американците да навлязат на територията, която Москва смята за своя сфера на влияние, без да реагират, руските позиции в цялото постсъветско пространство ще се окажат „пробити”, и тъкмо на това разчитат във Вашингтон. Затова Москва предприе две важни стъпки за да не допусне подобно развитие. На първо място, в навечерието на първата годишнина от войната с Грузия, тя ескалира военното напрежение, променяйки позиция и реториката си, което накара грузинците да предупредят за възможен нов конфликт. На второ място, Кремъл засили стратегическия си натиск, увеличавайки въздушното си присъствие в близост до Великобритания и Аляска и, което е по-важно, изпращайки две подводници клас „Акула” към Източното крайбрежие на САЩ. Последното решение е особено интересно. По-показателно обаче е засилващото се напрежение в отношенията с Грузия, защото в тази зона руснаците разполагат с решаващо предимство и, ако поискат, могат лесно да предприемат действия против тази страна, която Байдън посети за да демонстрира американската подкрепа за правителството и.

Но дори и евентуално руско нападения срещу Грузия не би било решаващо. Чрез своя вицепрезидент, американците ясно заявиха, че Русия не бива да се приема насериозно и, че Вашингтон ще продължи да игнорира руските интереси в постсъветското пространство. С други думи, те открито застрашиха фундаменталните руски интереси. И руснаците трябваше да отговорят по някакъв начин, или мълчаливо да признаят, че анализът на Байдън по отношение на Русия е верен, което пък щеше да означава, че той би бил възприет така и от целия останал свят. Тоест, Обама се опита да притисне Москва в ъгъла.

Анализирайки ситуацията на геополитическата шахматна дъска, виждаме две точки, в които руснаците могат да навредят сериозно на американските интереси.

Първата е Германия. Ако Москва успее да откъсне Германия от западния (атлантическия) алианс, това би било крупномащабна геополитическо промяна. Кремъл разполага със сериозни лостове за влияние върху Берлин, тъй като германците са зависими от руския природен газ и през последните години двете страни работят за още по-тясното обвързване на своите икономики. Освен това, Обама тревожи германците не по-малко, отколкото Буш. Германските и американските интереси вече не са част от една мрежа, т.е. не съвпадат напълно. В същото време, Москва продължава усилено да ухажва германците, макар че стратегическата промяна в позицията на Германия през периода, интересуващ в момента руснаците, изглежда просто невероятна. В същото време, да не забравяме за поредната среща на държавните глави на двете държави в Сочи, през август 2009 (втората в рамките на само два месеца).

Другата точка, където руснаците могат да навредят силно на американците, е Иран. Един изолиран Иран не е повод за безпокойство. Иран, поддържащ стабилни партньорски отношения с Русия обаче, е съвсем друго нещо. Защото при подобно развитие ще се окаже не само, че санкциите срещу Техеран са съвършено безсмислени, а и, че Иран може да изправи САЩ пред много сериозни стратегически проблеми, да не говорим, че на възможностите за евентуални въздушни удари срещу ядрените обекти на тази страна, ще бъде сложен кръст.

Ормузкият пролив: истинският „ядрен вариант” на Иран

Всъщност, истинският „ядрен вариант” на Иран няма нищо общо с ядреното оръжие. Той включва минирането на Ормузкия пролив и тесните канали за навигация, от които се състои Персийският залив. През 80-те години, когато Иран воюваше с Ирак, и двете страни атакуваха петролните танкери в Залива. Това пък провокираше хаос на петролния пазар и в застрахователния бизнес.

Ако иранците успеят да минират тази зона, вредата, която ще нанесат на 40% от световните петролни потоци ще бъде незабавна и значителна. Като най-отвратителната част от „уравнението” ще стане осъзнаването на факта, че в една подобна война е много трудно да се предвиди, кога ще бъдат разминирани всички минни полета. Именно рискът, а не самите взривове, карат застрахователните компании да анулират застраховките на изключително скъпите танкери и техните товари. А, както е известно, тъкмо застраховането дава възможност за осъществяването на непрекъснати петролни доставки.

Колко точно мини ще успеят да поставят иранците, преди това да стане ясно и да провокира съответната американска реакция, зависи от твърде много фактори, но е налице реална възможност, че Иран ще успее да заложи голям брой мини, включително модерните неконтактни мини, чието разминиране изисква повече време и усилия. Оценките и разчетите на минотърсачите, които обикновено са много по-ниски от тези на застрахователните компании, ще зависят от няколко фактора, до които ние нямаме достъп. Има възможност обаче, проливът да бъде затворен за супертанкерите за значителен период от време. Ефектът от подобно развитие върху цените на петрола, ще бъде много сериозен и никак не е трудно да си представим, че всичко това може да сложи край на възстановяването на световната икономика от кризата.

Впрочем, Иран със сигурност не би искал такова развитие. Икономическият спад сериозно ще повлияе на Техеран (макар че Иран е износител на суров петрол, той е принуден да внася значителни количества бензин), а минирането на пролива ще сближи позициите на европейци и американци и то на антииранска основа. Тоест, икономическите и военни последици от подобно решение ще бъдат много тежки. Въпреки това, именно тази е заплахата, която най-много тревожи американските и израелските военни, анализиращи вариантите за въздушна атака срещу иранските ядрени обекти. По крайбрежието на страната има хиляди малки корабчета и ответният ирански удар след подобна атака ще бъде използването им за минирането на Персийския залив, а вероятно и за осъществяването на самоубийствени нападения.

Тук е мястото да отбележим, че всяко решение да бъдат атакувани ядрените обекти на Иран, трябва да се предшества от опит за неутрализиране на иранските възможности за миниране на Залива, както и на многобройните батареи с противокорабни ракети, разположени по крайбрежието. Тази последователност няма как да се избегне, затова можем да предположим, че в момента, когато започнат бомбардировките на ядрените обекти, ще бъде наредено да започне минирането на Залива, като то протече максимално бързо. Тоест, ако още в началото бъдат атакувани и други обекти в Иран, това ще усложни ликвидирането на иранските възможности за миниране, тъй като иранските корабчета ще се пръснат из целия Персийски залив, залагайки мини, където им попадне, като сред тях ще има безброй моторници, натоварени с по една или две мини, които, на практика, няма как да бъдат ударени от въздуха. Между другото, именно това е и основната причина, поради която Израел не може сам да атакува иранските ядрени обекти, тъй като рискува да бъде обвинен, че едностранно е предизвикал катастрофален недостиг на петрол в света. Единствено американците разполагат с ресурси за да предотвратят, поне отчасти, подобна иранска реакция, тъй като само те са в състояние да гарантират корабоплаването в Залива след началото на въздушните атаки срещу Иран. Всичко това доказва, че нападението срещу иранските ядрени обекти ще бъде много по-сложна операция, която със сигурност няма да се изчерпва с внезапен въздушен удар, нанесен в рамките на само един ден.

САЩ просто не могат да позволят на иранците да минират Залива. На свой ред, иранците не могат да позволят на САЩ да унищожат превантивно капацитета им да осъществят това миниране. Тоест, налице е силов баланс, ограничаващ и двете страни. Ако Иран предприеме някакви действия, американската реакция ще бъде изключително сурова. Но, ако САЩ предприемат конкретни действия за неутрализацията на Иран, иранците ще трябва да действат изключително бързо. И за двете страни, рисковете и заплахите за фундаменталните им интереси са прекалено големи. Затова и Иран, и САЩ, поне до този момент, правеха всичко възможно за да избегнат този реален „ядрен вариант”.

Руският „екзистенциален” контраудар

Руснаците смятат, че американците представляват заплаха за съществуването им. Независимо от това, дали Вашингтон е съгласен с казаното от Байдън или не, това е официално декларираната визия на Америка по отношение на Русия, която, сама по себе си, представлява екзистенциална заплаха на Москва. Затова руснаците се нуждаят от също толкова екзистенциална ответна заплаха, която, по отношение на САЩ, може да бъде свързана най-вече с петрола. Ако руснаците съумеят сериозно да застрашат петролните доставки през Ормузкия пролив, САЩ ще загубят иначе доста устойчивите си позиции в постсъветското пространство.

От това следва, че укрепването на шансовете на Иран да застраши петролния транзит, като в същото време руснаците успеят да си гарантират известен контрол върху способността на Техеран „да натисне спусъка”, ще даде на Русия възможност за контраудар срещу американските действия на територията на бившия Съветски съюз. Предоставянето на по-съвършени в техническо отношение мини и системи за миниране на Иран – например мини, които могат да се поставят сега, а да се активират по-късно (макар че повечето мини могат да останат неактивирани само за непродължителен период от време), или пък такива, които трудно могат да бъдат открити и обезвредени – ще създаде ситуация, която американците нито ще могат да контролират, нито пък да търпят. При условие, че руснаците успеят да запазят скрит контрол над иранския „спусък”, Москва може да забави икономическото развитие както на САЩ, така и на Запада, като цяло.

В същото време, макар че това ще причини сериозен ущърб на петролните производители от Залива и на потребителите на петрол в целия свят (и то тъкмо, когато те са особено уязвими към колебанията в икономическата конюнктура), то няма да навреди на Русия. Даже обратното, като износител на петрол Русия би се оказала сред малцината победители в тази ситуация. Което пък означава, че руснаците могат да си позволят да поемат доста по-високи рискове в тази игра.

Разбира се, не можем да сме сигурни, дали самите руснаци разсъждават по същия начин. Искаме само да отбележим, че ако контактите между Русия и Иран наистина имат място, те би трябвало да са започнали далеч преди иранските президентски избори и последната среща между държавните глави на двете страни. Още повече, че американската визия за Русия не беше кой знае каква тайна, т.е. руснаците отдавна биха могли да стартират и подготовката на своя контраудар.

Не знаем също, дали иранците биха подкрепили подобни руски действия. Истината е, че те изпитват към Русия дълбоко недоверие и както изглежда (поне досега) само фракцията, подкрепяща президента Ахмадинеджад, е склонна да играе тази игра с Москва. В същото време, колкото повече САЩ подкрепят онези, които Вашингтон определя като „реформисти”, както и позицията на Рафсанджани, толкова повече Ахмадинеджад ще се нуждае от подкрепата на Русия. И каквито и съмнения да имат руснаците по отношение на сближаването с Иран, цитираните по-горе изявления на американския вицепрезидент Байдън, както и някои други събития, провокираха у Москва усещането, че е подложена на силна атака. Руснаците разсъждават политически. Освен това те са добри шахматисти и знаят, че опитите на САЩ да ги притиснат в постсъветското пространство трябва да получат адекватен отговор в някоя друга точка на света.

След близо едноседмичното мълчание, последвало поредния кръг на преговорите с Иран, провели се в Женева на 1 октомври, руските официални лица направиха поредица от важни изявления. Така, зам.външният министър Алексей Бородавкин информира ИТАР-ТАСС, че Русия възнамерява да продължи военно-техническото си сътрудничество с Иран, макар и строго придържайки се към рамките на международното право в тази сфера. Всъщност, това бе и отговорът на Москва на искането от страна на САЩ и Израел да прекрати подкрепата си за Техеран.

Малко по-късно, секретарят на Съвета за сигурност на Руската Федерация Николай Патрушев опроверга появилото се в британския Sunday Times твърдение, че Израел е представил на Москва доказателства за помощта, която руските учени уж са оказали на Иран в развитието на оръжейната му ядрена програма.

Очевидно, непосредствено след преговорите в Женева, Русия беше поставена под известно напрежение. Макар че шестте страни-участнички и Техеран постигнаха предварително споразумение, позволяващо осъществяването на международни проверки на иранските ядрените обекти, под егидата на Международната агенция за атомна енергия (МАГАТЕ), САЩ и Иран продължават да вървят към кризисно изостряне на отношенията си, като в центъра на тази криза е именно Русия.

Именно Русия е страната, която помага на иранците да реализират мирната си ядрена програма и би могла да ерозира ефективността на американските санкции срещу Иран. Да не говорим, че Москва нерядко оказва и по-съществена военна помощ на Техеран, под формата на стратегически системи за противовъздушна отбрана (като С-300 например).

Междувременно, непосредствено след срещата в Женева, нарасна и напрежението в отношенията между САЩ и Иран. От МАГАТЕ изтече информация, че иранската ядрена програма е много по-напреднала, отколкото се смяташе досега. След това пък информация изтече и от кръгове, близки на американската администрация, която се зае повторно да анализира оценките на своето разузнаване за ядрената програма на Техеран. Накрая се появиха и сведения за уж представените от Израел доказателства, че Русия помага на Иран да създаде ядрено оръжие. Последното не само усили усещането за надвиснала нова криза между САЩ и Иран, но и директно намеси руснаците в нея.

Както вече споменах, в продължение на една седмица след срещата в Женева, Русия предпочете да запази мълчание, след което обаче мина в настъпление по всички направления. Както можеше да се очаква, Москва отхвърля обвиненията, че помага на Иран да развива оръжейната си програма. За да постигнат целите си, руснаците трябваше да потвърдят, че подкрепят Иран, но не дотам, че да провокират открит конфликт между него и Вашингтон. Всъщност, ако непосредственото участие на Русия в тази криза наистина беше доказано, това би лишило Москва от възможността да преговаря не само със САЩ, но и със Запада, като цяло (т.е. и с Европа).

На фона на категоричното дистанциране на руснаците от израелските обвинения, споменатото по-горе изявление на зам.външния им министър Бородавкин се оказва изключително важно. Защото Русия очевидно си запазва правото да продължи военното сътрудничество с Иран, напук на искането на САЩ и Израел да го прекрати. Така, Москва поставя Вашингтон пред сериозна дилема.

Според руснаците, има три възможни варианти за изход от кризата:

  • Първият е, САЩ да сключат сделка с Русия, като Вашингтон отстъпи по въпросите за сферата на влияние на Москва, срещу което Москва да се откаже от подкрепата за Иран. При подобно развитие обаче, американците ще трябва да се откажат не само от разполагането на европейска територия на своята Система за противоракетна отбрана. Русия иска да контролира някогашната съветска сфера на влияние в Европа.
  • Вторият вариант предвижда САЩ да отстъпят от сегашните си позиции по въпроса за Иран, което Русия би сметнала за публична демонстрация на слабост от страна на Вашингтон.
  • Третата възможност е САЩ да използват сила срещу Иран, като по този начин бъдат въвлечени в трета поредна война в Средния Изток. Руснаците са убедени, че докато Вашингтон е концентрирал вниманието си върху Иран, няма да е в състояние да води никакви нови войни.

Както се вижда, Москва играе сложна и опасна игра с Иран и САЩ. През последните години Русия ясно даде на Вашингтон да разбере, че би искала американците да прекратят намесата си в непосредствено граничещата с Руската Федерация „периферия” и да признае Русия за доминираща сила в евразийския регион. И при предишната, и при сегашната администрация, САЩ игнорират тези руски претенции. Съвсем наскоро обаче, т.е. по време на миналогодишния конфликт с Грузия, Москва нагледно демонстрира, че не може да бъде игнорирана. В противопоставянето си на САЩ, руснаците не виждат нежелателни за себе си сценарии, освен един – кратка въздушна и военноморска кампания, която да отхвърли Иран на много години назад в развитието му, съпроводена от едновременното американско отстъпление от Ирак и Афганистан. Подобно развитие рискува да остави Русия без нейния ирански „коз”, лице в лице с агресивно настроените САЩ, които при това вече ще бъдат и с развързани ръце.

Когато работиш в разузнаването, ти се налага да сглобиш в едно откъслечните данни и да ги анализираш в контекста на натиска и ограниченията, които изпитват различните играчи. Наясно си, че ти липсва достатъчно информация, но това не те освобождава от необходимостта да конструираш достатъчно ясна картина на света, базирайки се на непълните данни, с които все пак разполагаш. В определен момент придобиваш увереност в знанията и аналитичните си способности и ги превръщаш в това, което ние в „Стратфор” наричаме „всестранна оценка”. По особено важните въпроси обаче, смятаме за необходимо да споделяме своята хипотеза с останалите. И не защото сме напълно сигурни в нея, а защото ни се струва достатъчно правдоподобна (а ситуацията – достатъчно важна) за да споделим съображенията си, разбира се, със съответните уговорки. А в конкретния случай залозите са много високи и правдоподобните хипотези наистина следва да бъдат споделяни.

Ситуацията на геополитическата шахматна дъска се променя, макар че много от фигурите на нея все още остават невидими. И краят на играта може да се окаже съвършено различен от предсказания по-горе, но пък ако все пак се случи нещо подобно, за това следва да се знае още отсега.

 

 

* Авторът е сред най-известните съвременни американски геополитици, президент на Агенцията за стратегически анализи и прогнози „Стратфор”

{rt}


Както е известно, проектът за изместване на Варненското пристанище вече е подготвен, като се правят усилия за по-скорошното начало на строителните работи. През 2008, тогавашният премиер Сергей Станишев подписа меморандум, с който теренът на Варненското пристанище, като държавна собственост, с площ от 347 дка, се преотстъпва за целта на Варненската община. На 12 юни 2009 готовият проект беше обявен за „градоустройствен”, макар всъщност да не е такъв. С него, мястото на новото Варненско пристанище се определя в „Максуда” – стръмен терен, намиращ се под ромската махала на града. От 1968 насам, това място е известно и като „Сухото пристанище”, поради пропадналия опит на тогавашната фирма „Тексим” изгради там пристанищни съоръжения.

Въпросният терен се пресича от двойната железопътна линия София-Варна. Пред него пък, се предвижда засипването на 220 дка от езерото, с което се пресича плавателният път до Девня.

За това „изместване” на Варненското пристанище, българското правителство е подписало договор за заем от Япония, като става дума за над 200 млн. евро. В същото време, многобройните сигнали и предупреждения, че подобно изместване би имало гибелни последици, остават без отговор.

Както се вижда от фиг.1, Варненското пристанище навлиза на 22 км в сушата. В това отношение, то спокойно би могло да се сравнява с големите западноевропейски океански пристанища: Хамбург, с дължина 117 км, Антверпен – 87 км, Лондон – 76 км, или Ротердам – 32 км.

В условията на българското членство в Европейския съюз (ЕС), когато черноморското ни крайбрежие се превърна в източна граница на Съюза, значително нарастват и геополитическите предимства на Варненското пристанище. Въпреки това, от наша страна, поне досега не се проявява каквато и да било „офертна” активност.

Сред предимствата на пристанището е и 7000-километровата Черноморска магистрала, чието изграждане беше утвърдено с Меморандума за разбирателство за координирано развитие на черноморския магистрален пръстен  между страните - членки на Организацията за черноморско икономическо сътрудничество (ОЧИС), сред които е и България, на ХVІ-та среща на външните министри на ОЧИС, провела се в Белград, през 2007. С вземането на това решение, планираната за изграждане у нас автомагистрала „Черно море”, автоматично се превърна в неин участък. В проекта за „изместването” на Варненското пристанище се предвижда трасето и да минава успоредно на Аспаруховия мост и западно от „Максуда”. Това трасе обаче е нереално, поради практическата невъзможност магистралата да продължи оттам на североизток, край Черно море, до румънското пристанище Констанца. Правилното решение за трасето на Черноморската магистрала може да се види на фиг.2 и то следва да минава на 20 км западно от Варна.

За използването на природно-географските и геополитически предимства на Варненското пристанищно езерно задземие, още през т.нар. „социалистически период” се води тежка 15-годишна дискусия. В проекта за осъществяване предложението на БАН (№ 137-23 от 30.10.1964) се предвиждаше пристанищно развитие в Белославското езеро, с над 100 кееви места (виж фиг.3).

Макар че това предложение, в крайна сметка, беше прието, капацитетът на пристанището там („Варна-Запад”) бе изграден само за 21 кееви места, на западния бряг. Необяснимата и неаргументирана съпротива на тогавашния зам. транспортен министър Никола Коларов (син на известния комунистически водач Васил Коларов) доведе да многократното намаляване на кеевите места, както и до затормозяване на самото строителство. Вместо изземване на торфа (24% от всички национални запаси), тръстиката в този участък и досега е непокътната. Предвижданото хидротранспортиране за прехвърляне на изкопаната земна маса на запад, за засипване на тръстиковото блато, вместо това се депонира на южния бряг, откъдето се „свлече”, което пък наложи повторното и изкопаване, и т.н.

В проекта на БАН се предвиждаха кееви места и по бреговете на Варненското езеро, част от които могат да се видят на фиг.4. На тях обаче, не се обърна внимание. В продължение на шест години езерните дълбочини се засипваха от отпадъчните материали (сгурта) на ТЕЦ „Варна”, а най-големите измежду тях (до 39 м), срещу „Звездец” – от строителните отпадъци на Флотския ремонтен завод. Постепенно, земите зад бреговете, на изток от кв. „Аспарухово”, се обявиха за вилни зони.

В езерното задземие на Варненското пристанище пък се засипваше плавателният канал, т.е. акваторията на „Варна-Запад”, с шлама на фирма „Солвей”. Нейното шламохранилище „Падина” завзе и селото, и задземието, където, в предложението на БАН, се предвиждаше изграждането на евроазиатска транспортна база. Стигна се дотам, че на десет места в България вече има безмитни зони, само във Варненското пристанище такава, на практика, няма. Вместо това, на въпросния терен се разпростря шламохранилище, в съседство с което се разширява национално сметище за опасни отпадъци, докарвани от „Марица Изток”.

И това са само част от загубите, пораженията и ликвидирането на едно от големите геополитически предимства на България. Като най-тежкият факт е, че цялата тази фундаментално погрешна политика се провеждаше с одобрението и на предишното правителство.

София, 4 август 2009

* Председател на Българското геополитическо дружество

{rt}

Какви промени за геополитическата ориентация на България може да донесе смяната на правителството от лятото на 2009? Отговорът на този въпрос тръгва от констатацията, че казусът с международната ориентация на страната бе решен още в периода 2004-2007, когато тя стана член на НАТО и на Европейския съюз. Тези две организации са ключовите константни елементи в българската геополитика, които правителството на ГЕРБ естествено не смята да променя. Като цяло, ясна е и ситуацията с мястото на България на световната икономическа сцена – повече от половината от търговския стокооборот е с държавите от ЕС и този дял може само да нараства през следващите години. Затова индикации за геополитическа, или по-скоро геоикономическа, промяна в курса на страната могат да се търсят най-вече в отношението на новата власт към трите големи енергийни проекта с руско участие - АЕЦ „Белене”, газопровода „Южен поток” и петролопровода Бургас-Александруполис. Отношенията между ЕС и Русия са сложни и многопластови. Брюксел и Москва понякога влизат в противоборство, понякога си партнират. Ясно е обаче, че между Русия и ЕС има разминаване във визиите им за енергийното бъдеще на Стария континент. ЕС залага на либерализация на енергийния пазар, увеличаване дела на енергията от възобновяеми източници и силна диверсификация на доставчиците на природен газ. От своя страна, Русия се уповава на добрите стари въглеводородни енергийни източници и се стреми да увеличи дела си в газовите доставки за ЕС като диверсифицира маршрутите им. България споделя всички цели, заложени в енергийната политика на Евросъюза, но в същото време правителството на Сергей Станишев не се поколеба да включи страната в трите гореспоменати проекта с руско участие.

Още с идването си на власт ключови икономически министри от правителството на Бойко Борисов се усъмниха в целесъобразността на проектите за АЕЦ „Белене” и за тръбопроводите „Южен поток” и Бургас-Александруполис. Напрежението бе подклаждано и от някои доста неаргументирани публикации в  чуждестранни медии в първите дни след изборната победа на ГЕРБ. Логиката на журналистите бе, че за разлика от БСП, която винаги е била русофилска партия, новото дясно управление в София ще загърби мащабните съвместни проекти с Русия по идеологически съображения.

Какъв е характерът на спора

От всички български десни партии, категорична и последователна позиция срещу „Южен поток” и „Бургас-Александруполис”, както и срещу руското участие в АЕЦ „Белене”, са заявявали единствено СДС и ДСБ. Дълго време те бяха разглеждани като най-реални коалиционни партньори на ГЕРБ. Убедителната изборна победа обаче даде допълнително самочувствие на Борисов и той състави еднопартийно правителство без Синята коалиция. Същевременно, СДС запазва един инструмент за влияние върху кабинета след като лидерът на „сините” Мартин Димитров бе избран за председател на ключовата парламентарна комисия по икономическа политика, енергетика и туризъм.

Важен международен ориентир за новия български премиер са позициите на Европейската народна партия (ЕНП). Той често изтъква факта, че ГЕРБ принадлежи именно към това политическо семейство и до известна степен го ползва като идентификационен маркер за младата си формация. По тази линия обаче е малко вероятно Борисов да е бил посъветван да се откаже от съвместните проекти с „Газпром” и Атомстройекспорт. Сред основните фигури в ЕНП са лидери като германския канцлер Ангела Меркел и италианския премиер Силвио Берлускони, а именно Германия и Италия са главни руски партньори в мащабните проекти за газопроводите „Северен поток” и „Южен поток”.

Кабинетът „Борисов” имаше лошия късмет да поеме управлението в изключително неблагоприятен момент, когато икономическата криза е в разгара си и тепърва ще отваря пробойни в държавната хазна. Същевременно, проектите за тръбопроводи и за нова атомна централа са дългосрочни. Парите за тях трябва да започнат да се харчат веднага, а възвращаемостта ще дойде най-рано след 4-5 години – точно когато мандатът на сегашното правителство ще е изтекъл. Премиерът и министрите му вероятно се опасяват, че ако кабинетът реши да финансира енергийните проекти, всички минуси от влошения бюджетен баланс ще останат за ГЕРБ, а всички финансови плюсове – за следващите правителства.

Затова резервите на новите управляващи относно енергийните проекти в никакъв случай не бива да се поставят на идеологическа плоскост. Борисов и министрите му са наясно, че е наивно едно начинание да се обявява за нерентабилно, само защото в него ще участва Русия. Както и че решението не бива да се взема „ан блок”, а за всеки проект поотделно.

Погрешно е да се смята, че забавянето на двата тръбопровода през българска територия е знак, че Русия може да се откаже от тях. Бургас-Александруполис е замислен като транспортен инструмент за заобикаляне на Босфора, който по географски и геополитически причини не е подходящ маршрут за пренос на големи количества нефт. Разбира се, в настоящия момент през турските проливи преминават по-малко петролни танкери, отколкото преди година или две. Но това е нормално след като световното потребление на нефт е намаляло заради кризата. В средносрочен план нефтените потоци, търсещи излаз от акваторията на Черно море, ще се увеличават. Достатъчно е само да припомним очакваният да няколко години драматичен ръст в нефтодобива на Казахстан – страна, която няма пряк излаз до световните петролни пазари и може да го намери именно през Черно море. Така че топката на крайното решение за Бургас-Александруполис си остава у България. Колебанието на новото българско правителство по отношение на този проект веднага получи отговор от страна на Русия. През август премиерът Владимир Путин бе на посещение в Анкара и насърчи Турция да строи нефтопровода Самсун-Джейхан, който е другия възможен маршрут за заобикаляне на Босфора, при преноса на петрол от Черно към Средиземно море. Турският проект е пряк конкурент на Бургас-Александруполис, защото двете тръби ще разчитат на една и същата суровина. Жестът на Путин е предупреждение към България, че тя може да бъде заобиколена от каспийския петрол, идващ до Черно море по тръбопровода Тенгиз-Новоросийск. Така Русия просто си отвори още една опция за реализиране на петролния пренос към Средиземноморието. Въпреки това, Москва не загърбва Бургас-Александруполис в полза на Самсун-Джейхан, в който руснаците засега нямат никакво участие. При визитата на Путин в Анкара бе договорено единствено създаването на съвместна руско-турска работна група, която да проучи възможностите за участие на Русия в проекта. Това не звучи много ангажиращо. Конкуренцията между проектите Бургас-Александруполис и Самсун-Джейхан ще продължи поне още две-три години, защото сигурна суровина за тях ще има едва след дълго отлаганото удвояване капацитета на тръбата Тенгиз-Новороосийск (от 33 на 67 млн. тона годишно). А дори и по най-оптимистичните оценки то не може да стане факт преди 2013, защото процесът на преструктуриране акционерното участие в това съоръжение все още не е финализиран.

До известна степен, жестът на Путин към нефтопровода Самсун-Джейхан бе и разменна монета за разрешението на Анкара газопроводът „Южен поток” да мине през турски териториални води. Това е стъпка с голяма геополитическа значимост. Русия явно е твърдо решена да построи нов газопровод по дъното на морето. Наистина, модернизирането и разширяването на наличната газопреносна мрежа през територията на Украйна ще излезе по-евтино отколкото полагане на тръба през Черно море. Но при руския газов пренос за Европа става въпрос не само за икономика, а и за геополитика. Драмите между Москва и Киев идват от невъзможността на Украйна да плаща реалната цена на потребявания руски природен газ. Колкото и заеми да взема, тази постсъветска република още дълго ще бъде в тежко финансово положение. В Кремъл са наясно със ситуацията и затова искат да пуснат голяма част от газовите потоци встрани от Украйна. Това е стратегическо решение и то вече е взето. България не може да го промени. Ако София не иска да участва в проекта за нов газопровод, Газпром просто ще заобиколи и българската територия, така както ще го направи с украинската. Решението за използването на турските териториални води обаче по-скоро говори за това, че България остава ключова точка от „Южен поток”. Ако Русия смяташе да изолира българите и от Черно море да прехвърли тръбата направо в Румъния, усилията трябваше да се насочат към получаване на разрешение за ползване на украинските, а не на турските териториални води.

Това че зад тръбопроводите „Южен поток” и „Бургас-Александруполис” стоят сложни геополитически сметки, съвсем не означава, че и България трябва да ги разглежда само през призмата на геополитиката. Нефтопроводът до северното гръцко крайбрежие няма никакво значение за енергийната сигурност на България, защото е транзитен. „Южен поток” би могъл, до известна степен, да осигури стабилност на газовите доставки за страната, но огромната част от капацитета му също ще е за нуждите на транзита. Така че българското правителство трябва ясно да направи сметката, колко пари трябва да вложи в строителството на двата тръбопровода и дали тези инвестиции могат да бъдат покрити от очакваните приходи от експлоатацията на съоръженията, отчитайки и възможните екологични рискове. Ако има начин балансът да е положителен (а това е много вероятно), България трябва бързо и ясно да заяви, че продължава участието си в двата проекта. И, същевременно, правителството да обоснове това решение пред гражданите с точни числа, каквито така и не получихме от предишния кабинет.

Казусът АЕЦ „Белене”

Въпросът с АЕЦ „Белене” е доста по-сложен от този с „Южен поток” и Бургас-Александруполис. За разлика от тръбопроводите, тук вече иде реч за бизнес, в който българската държава има мажоритарно участие и освен това държавната фирма НЕК ще бъде купувач на тока, произведен от новите ядрени реактори. Отговор на въпроса, необходима ли е АЕЦ „Белене” не може да се даде без наличието на дългосрочна стратегия за развитието на енергийния отрасъл от българската икономика. Първо, трябва да е ясно, дали сюжетът за новите ядрени мощности ще бъде разглеждан от геополитическа или само от икономическа гледна точка. В публичното пространство често се лансират твърдения, че ако една държава притежава атомна централа, това повишава значително гаранциите за националната и сигурност. Отговорът на питането, откъде следва този извод обикновено се премълчава със загадъчна усмивка или извинения от типа, че не е дипломатично да се говори открито за това. Казано направо – логиката на подобни разсъждения е, че никоя съседка не би нападнала България, защото в хода на бойните действия могат да бъдат засегнати ядрените реактори и радиоактивното замърсяване да се пренесе и на територията на съответния агресор. По времето, когато е строена АЕЦ „Козлодуй”, тази теория сигурно е звучала убедително. Но сега и в обозримо бъдеще България няма и няма да има съседи, на които да им мине през ум да я нападат. Освен това, дори и атомните мощности да са вид застрахователна полица срещу чужда агресия, България вече я има в лицето на Козлодуй и дублирането й в Белене няма да добави повече сигурност.

Някакъв геополитически подтекст би могъл да се търси във факта, че АЕЦ „Белене” ще се строи с руски реактори, а 49% от нея са притежание на германска компания. Но добри или лоши, решенията за доставчика на оборудването и за съдружника вече са взети. В ЕС се налага мнението, че в близко бъдеще енергийния пазар на територията на Съюза трябва да се либерализира. Това означава, че електричеството няма да има националност, а ще бъде стока като всяка друга. А когато става дума за покупко-продажба на стоки, обикновено се разсъждава в икономически, а не в геополитически категории.

Другият важен въпрос е, дали енергийната сигурност на България може да бъде гарантирана без строежа на нови ядрени мощности? Иначе казано – има ли опасност след 10-15 години токът в страната да не достига и да няма откъде да бъде внесен или пък цената на вноса да бъде твърде висока? Интересни данни по този въпрос могат да се намерят в един документ, изготвен от неназовани експерти на Министерството на икономиката и енергетиката, през юли 2008. Той е озаглавен „Концепция за Енергийна стратегия на България до 2020”. Официално декларираното му предназначение е да „се подложи на широко публично обсъждане”. Очевидно това обсъждане не се състояло и мненията за АЕЦ „Белене” продължават да се формират предимно от емоции от типа „не на този проект, защото е руски” или „да, трябва да се строи, защото атомната енергетика е много печеливша и високотехнологична”. От въпросната концепция става ясно, че за периода 1999-2007 средногодишният темп на икономически растеж н България е бил 5,3%, а в същото време потреблението на ток е нараствало с по 0,9% на година. Експертите предвиждат, че до 2020 брутната консумацията на електричество в страната ще нарасне само с 15,5%, а до 2030 – с 28,7%. Незначителното повишение (с малко над 1% годишно) ще се дължи на подобряването на енергийната ефективност, по отношение на която сега България изостава 5,6 пъти от средното равнище в ЕС. Още по-интересна е прогнозата за износа на електричество – през 2020 той ще нарасне, спрямо 2007, цели 4,5 пъти. Ако се доверим на тези изчисления нещата са общо взето ясни – ако бъде построена, АЕЦ „Белене” ще работи за износ, а не за да гарантира енергийната сигурност на България.

Всъщност, именно икономическата категория „износ на ток” е най-динамичната променлива в българското енергийно уравнение, защото е изключително трудно да се предвиди, какво точно ще бъде производството и потреблението в съседните държави след 10, 20 или 35 години. Начинанието строеж на атомна централа може да се окаже много печелившо, а може и да е обратното. Рисковете са твърде големи и не е логично да се поемат от държавния мениджмънт, който по принцип би трябвало да действа по-консервативно от частния бизнес. Ако пренесем разсъжденията върху идеологическата плоскост „дясно-ляво”, строежът на АЕЦ „Белене” е лява политика, защото една държава с дясно управление би трябвало да се занимава с отбраната, вътрешния ред и социалните грижи, а не с производството на стоки за износ. От друга страна, голяма част от неизвестните елементи при дългосрочното енергийно планиране (правна рамка; данъчен режим; изкупна цена на тока; съотношение между традиционни и възобновяеми източници на енергия) зависят именно от държавата и това й дава известни конкурентни предимства пред частния бизнес. Иначе казано – ако държавата поиска да изкара АЕЦ „Белене” на печалба, това винаги може да стане чрез по-високата изкупна цена на тока от централата, например.

Всички тези разсъждения обаче са само частично приложими към казуса с АЕЦ „Белене”, защото там вече са вложени значителни средства и оборудването е поръчано в Русия. При това положение най-добрият вариант е държавният дял в собствеността и, съответно, в инвестициите да бъде намален. Но кризата стяга кесиите и на частните компании и не е сигурно, че ще се намерят кандидати за миноритарен пакт от бъдещата атомна централа. При неуспех в търсенето на нови участници в проекта топката отново се връща в правителството на Борисов. То трябва да отчете факта, че при отказ от АЕЦ „Белене” „в земята” ще бъдат заровени около 1 млрд. лв, които вече са похарчени за работата по проекта. Отделно от това държавата може да плаща неустойки по договора за оборудването на централата. Така че сега въпросът се свежда до това да се направи съпоставка между необходимите разходи за строежа на АЕЦ „Белене” и очакваните приходи, увеличени със сумата на вече похарчените пари. По-вероятно е обектът да не бъде изоставен повторно, но темпът на инвестициите да бъде забавен докато отмине кризата. И в това решение няма да е геополитическо, а икономическо.

 

* Българско геополитическо дружество

{rt}

България{jcomments off}

М. Деведжиев, Изместването на Варненското пристанище го лишава от геополитическите му предимства

И. Иванов, За македонския вектор на българската геополитика

П. Димитров, Енергийните проекти - геополитически или икономически тест за новото българско правителство?

В. Зиновиев, Международноправни аспекти на Националната стратегическа референта рамка

 

Европа

В. Михайлов, Вишеградската група, двайсет години по-късно

В. Третяков, Два Европейски съюза - една обединена Европа

А. Тодоров, Новата стратегическа доктрина на НАТО

И. Мурадян, Голямата европейска игра в Южен Кавказ

Д. Петракиев, Енергийните и геополитическите измерения на проекта „Набуко”

 

Светът

Д. Фридмън, Реалистична ли е руската геополитика на САЩ

В. Кръстев, Геополитиката на Казахстан

М. К. Бхадракумар, Китай хвърля въдица в Черно море

А. Владимиров, Южна Азия в глобалната американска геополитика

Ш. М. Сайфудин, Бангладеш в регионалната стратегия на Индия

 

Геостратегия

M. Лафонт Рапнюи, Бъдещето на мултилатерализма – поглед от Европа

Н. Петрова, Глобализация и сигурност

 

Геоикономика

М. Хъдсън, Как светът финансира Америка

М. Любенов, Държавите от БРИК: в търсене на нов икономически модел

А. Ксие, 2012 – възможният колапс на Китай

 

Основи на геополитиката

Ф. Бордонаро, Преоткривайки Спикмън

 

Геополитика и история

А. Медяков, От Мюнстер до Сараево

 

Книги

М. Стоянова, ЕС, като самостоятелен външнополитически играч

 

Интервю

Фредерик Уйлям Енгдал за следващите вълни на кризата

{rt}

Днес България дотолкова е оплетена във вътрешни боричкания, че отдавна е заменила своите външнополитически приоритети само с един вектор – Европейския съюз, и то най-вече, кой и как да преразпределя прословутите пари идващи по програмите на Брюксел. След последните парламентарни избори чухме и поредната версия за все несбъдващият се край на българския преход – това щяло да стане, когато ДПС напусне властта.

Всъщност, за края на несвършващия роден преход ще можем да говорим едва когато ние, българите дотолкова добре уредим своята страна, че най-после вдигнем глава от вътрешните си проблеми и се огледаме в съседните държави и то по начин достоен за да защитим националните си интереси. Защото, в крайна сметка, прословутия „преход” не представлява нищо друго освен поредното продължение на вековния ни, още възрожденски, комплекс за културно, стопанско и политическо догонване на развития свят. Затова краят на сегашния ни преход ще настъпи, едва когато станем равноправни, действителни членове на ЕС, а не както е сега по милостта на Брюксел, Вашингтон, Париж, Берлин и Лондон. А пък мерило за успешност ще бъде начинът, по който отстояваме българските национални интереси, в рамките на общоевропейските политики.

Отвъд теориите

Поради провала на националното обединение, подобен вековен български комплекс, като „преходите” или „догонването”, преминал през перипетиите на различни външнополитически противостояния, е и македонският въпрос. С разпадането на Югославия, през 1991, остатъчна Македония влезе в казуса, към който се стремяха да я консервират поколението дейци на ВМРО между двете световни войни, а именно свободна и независима област, която да съхрани и изяви своя характер като втора българска държава. Нежеланието и импотентността на „първата българска държава” след 1989 обаче, с нищо не подпомагат подобна трансформация. Напротив Бившата югославска република Македония (БЮРМ) вече 20 години отправя предизвикателства към националната сигурност на днешна България, а официалната политика на София оставя без отговор всички провокации на днешния македонизъм.

Но, за разлика от политическите лъкътушения на „прехождащата” България, историческото време никога не спира, то е и българско само дотолкова, доколкото успеем да се впишем в европейското, световното и най-вече в пряко касаещото ни общобалканското време. Повярвахме си, че като влязохме заедно с Румъния в ЕС сме успели да изпреварим ориенталските сахатници на Турция, Албания и сърбизираната периферия на бивша Югославия. Залъгваме се с оправдателни теоретични аксиоми, че външната политика е пряко продължение на вътрешната, но не си даваме сметка, че докато нагодим и задвижим някак вътрешните си часовници, има опасност те отдавна да са изостанали от реалностите край нас. Затова, като догонваща страна, трябва да си даваме сметка, че има въпроси, които трябва да се решават успоредно и едновременно с вече упоменатото, все не случващо се, но постоянно обявявано, „приключване на българския преход”.

Нуждата от успоредност на външната и вътрешната българска политика, без да се стига до ненужни изчаквания и съдбоносни паузи, поражда и още един съществен теоретично-практичен проблем за възможното разминаване на целите и средствата. Страните в преход обикновенно са с ограничени ресурси, а друга всеизвестна аксиома е, че не могат да се преследват неограничени цели с ограничени средства, защото това винаги поражда трагедии и катастрофи. А български национални катастрофи, обвързани с Македония, дал Бог. Само че това не е извинение за бездействието, което е не по-малко престъпление от непремерената национална политика. Просто трябва да съсредоточим българските ресурси, които днес съвсем не са малко, към постижими балкански цели. Когато говорим за практически действия, проблемите винаги опират до пари. А след преразпределението през последните двайсетина години на толкова икономически  активи идва естественият въпрос, къде е прословутият „национално отговорен” капитал, за да се оправдаваме, че няма средства? Та нали цялото българско Възраждане бе задвижено от истински „национално отговорен” капитал и то без намесата на несъществуващата тогава българска държавност! За постижимостта на днешните външнополитически български цели в постюгославското пространство говори и фактът, че те остават в рамките на общоприетата европейска и трансатлантическа политика.

Отвъд тактиките

В отношенията си с БЮРМ, България не може да наложи същото бeзуслoвнo вето, което си позволява Гърция. Това не е и необходимо, защото ще създаде проблеми на София в ЕС и НАТО и ще има негативни последствия за бъдещето на отношенията Скопие - София. Но ние, българите трябва да представим пред скопската „влада” практически критерии, само срещу изпълнението на които, да разрешим встъпването на съседната държавица в евроатлантическите структури. Тази интеграция е в безспорен интерес за всички страни в региона и Европа, но не може да стане за сметка на българските национални интереси, които се оспорват и отричат от днешните управляващи в БЮРМ.

За съжаление, България няма ясно артикулирани цели в своята политика към бившата югорепублика. Да не говорим за някакъв диалог между управляващи и опозиция по този въпрос (може би затова е редно, като неправителствена организация, Българското геополитическо дружество да организира поне една кръгла маса по темата, където публично да се чуят мненията и вижданията на политическите сили в София и Скопие за двустранните отношения).

Българската политика към Македония най-често е хаотична, несистематична, ad hoc, което увеличава спекулациите и надеждите на постюгославската политическа класа край Вардар. Признаването на БЮРМ, по времето на президента Желю Желев, бе импровизация, която не се провали само поради гръцката блокада на Скопие и международната блокада на остатъчна Югославия. Впрочем, все още се чуват гласове, че признаването през 1991 е трябвало да бъде под условие, както го направи Гърция. Подобна теза е спорна, защото бързото българско позоваване на „комисията Бадантер” бе предизвикано от страховете, че Сърбия, преди да започне войната в Словения, Хърватска и Босна, ще нанесе изпреварващ удар на юг. Дали тези опасения са били основателни е спор, който ще трябва да разрешат бъдещите изследователи.

Същевременно, липсата на официална, ефективна, единна позиция по македонския въпрос на българската държава я прехвърли в ръцете на самодейци, любители, а  за съжаление понякога и експлоататори. Това даде възможност да се пропилеят много вътрешнобългарски и емигрантски ресурси. Известен опит за българска държавна намеса и регулиране на отношенията бе направен по време на управленията на Иван Костов и Любчо Георгиевски, но поради падането от власт на правителството на СДС и албанската криза в БЮРМ от 2001, всичко постигнато бе зачертано и изоставено. Достойни паметници за този провал са корозиращите пилони между Деве Баир и Крива Паланка, или пък 8-годишния „метеж” на ДПС в Министерството на образованието в София. Последният срина желанието на студентите от БЮРМ да учат в България. Като съпътстващи жертви на политиката на ДПС бяха поразени и българските студенти от Западните Покрайнини, Молдова и Украйна.

Когато говорим за краткотрайния период на затопляне на отношенията между София и Скопие не бива да забравяме, че тогава инициатор бе правителството на СДС, защото пое ускорен курс за присъединяване на България към НАТО и ЕС, а за целта се искаше нормализиране на отношенията с всички съседи и решаване на спорните въпроси. Така се стигна и до големия компромис с признаването на македонския език под формата на „конституционна езикова норма”.

Сега обаче, Скопие е в позицията на догонващ. Управляващите край Вардар са кандидати за влизане в ЕС и НАТО. След отцепването и на Черна гора от Сърбия скопската мечта за реставрация на Югославия и включване на БЮРМ в новото югоиздание се оказа химера. Затова, преко югоносталгията, македонският политически елит с нежелание симулира стремеж за интегриране в Европа. Самото съществуване или реставриране на Югославия връщаше македонизма към сърбо – коминтерновската му легитимност. Но гибелта на югомитологията отново извади на дневен ред първородния грях на македонизма, заченат от коминтерновския великосръбски шовинизъм чрез унищожаването с огън и меч на българщината в Македония. Така, след 1991, македонската национална идентичност изпадна във все по-задълбочаваща се криза. За да запуши разтворилата се съдбоносна историческа пропаст, настоящият премиер Никола Груевски притопли идеята за античния македонизъм. Както находчиво я синтезира скопският в-к „Дневник”, тя гласи: „Пиши антички - бриши словенски”. Но гръцкото вето върху кражбата на елинистична история, предвещава поредния идеологически провал на македонизма. Това, разбира се, не трябва да ни кара да злорадстваме, защото отново ще тласне македонистите към изначалната им практика - „Не кради античност, кради от богатата болгарска история там има хляб за всички балкански народи”. Опитът на Скопие да съчетае постигането на няколко цели едновременно – ненакърнимо съхраняване на македонизма, влизане в евроатлантическата система и успоредно икономическо и социално модернизиране е обречен на неуспех, точно защото бившата югорепублика няма нито етнически, нито икономически, нито адекватен културен потенциал да го постигне. Тоест, пред нас се разиграва поредната балканска трагедия, породена от разминаване на цели и средства.

Българските илюзии

Някои в София вече потриват ръце, че предстоящите провали на Скопие автоматично ще тласнат БЮРМ в границите (или поне в сферата на влияние) на България. В тази връзка си спомням, какво ми каза един македонски българин, по време на първия албански метеж през 2001, „В България, след 1878, всички политици смятат, че са оженени за съдбата на Македония. Че тя като невеста им е предопределена да бъде завинаги тяхна. Но забравят, че според прилепската поговорка една жена не принадлежи на тоя, комуто е обречена, а на оня, който я сака. А покрай Македония винаги е имало мераклии да я имат”. През ХІХ и началото на ХХ-ти век София подценява потенциала на Сърбия и Гърция да заграбят Македония. Днес по същия начин се подценяват и възможностите на албанците да установят контрол над БЮРМ.

Сред причините сега да няма официална и единна българска позиция по македонския въпрос е и фактът, че в България вече 20 години битуват условно три течения в отношението към феномена БЮРМ. Първата и най-шумна позиция е на така наречените „ура – патриоти” или „казионни патриоти”. Те непрекъснато ни заливат със зрелищни акции. За съжаление, дори когато действията им са добронамерени, целите им едва ли са постижими, чрез техните често скандални и конфронтационни начинания. Най-често, подобни действия водят до обратен ефект. Непрекъснатото парадиране на „казионните патриоти” с българите и българското зад граница води до приватизиране на македонската идея за лично или частно политическо използване. Което, в крайна сметка, обезценява самата идея пред българите и света. Не бива обаче да се отрича, че с непрекъснато припомняне на историческите факти това течение, като наследник на Македонския научен институт, теоретично „пусна доста кръв” на македонистката идеология.

Също малцинствено, като брой хора, но много по-ефективно е второто течение, което условно ще наречем „експертите”. Това са предимно академични, елитарни кадри и чиновници в държавната администрация, които не така публично споделят идеята, че днешната „македонска нация” е нерушим факт, който не трябва да се заобикаля. Под девиза за „признаване на реалностите”, те отричат всякаква нужда от защита на българските национални интереси в БЮРМ и отправят мантри за „падането на границите”, „естественото решаване на проблемите”, „глобализма” и „европейската интеграция”. Впрочем, любопитно е, че за европейската си интеграция България заплати сравнително скромно, само със спирането на няколко ядрени блока в Козлодуй. Хърватите ще заплатят с приемането на равноправния словенски излаз на Адриатика, което, в сравнение със стотиците километри тяхна брегова ивица и острови, си струва цената. Турците пък ще платят с решаване на кипърския и кюрдския въпрос, Сърбия - със загубата на излаз на море и то най-вече заради недалновидната им политика в изгубеното Косово. С какво ли обаче ще платят македонците влизането си в ЕС? Разменната монета ще е или краха на македонизма или федерализирането на държавата им, което е първата стъпка към нейното крайно албанизиране. Но може да ги постигне и съдбата на сръбския инат, тоест да заплатят двойна цена. Според нашенските „експерти”, когато БЮРМ влезе в ЕС и НАТО, от двете страни на Осоговската планина и на Огражден ще потече мед и масло, а бъдещите „северномакедонци” ще прегърнат българските си съседи и ще ги заобичат во веки веков повече и от родни братя.

Точно това течение задава тон в политиката ни към Скопие. То служи за алиби на българското бездействие спрямо случващото се на Запад от нас. Всяко измъчено раздвижване на София по отношения на бивша Югославия винаги е свързано с натиск от Брюксел и Вашингтон и никога не се съобразява изцяло с българския национален интерес. Единственият случай, който си спомням за противното, е когато, през 1999, Иван Костов отказа на българска територия да бъдат изградени бежански лагери за косовските албанци и страната ни построи лагера в Радуша.

Времето на националния прагматизъм

Третото течение в България, по отношения на БЮРМ, не е механичен сбор между вижданията на „ура-патриотите” и „експертите”. В основната си маса българите никога не са били хора на крайностите (същото се отнася и за нашия елит - разбира се когато не става дума за пари). Затова най-масово, но не така представително, е, нека го наречем, течението на „прагматиците”. Прагматиците призовават да се отчитат политическите реалностите и именно върху тях да се градят отношенията между София и Скопие, но без да се накърняват българските национални интреси.

Първият принцип на прагматизма е, че македонско национално съзнание съществува у голяма част от славяноезичното населения на БЮРМ. Но не бива да приемаме този факт за завършен и краен. Обърканата ожесточеност, с която скопският елит защитава македонската националност, говори за значителни пропуквания в македонската национална идентичност. Тя не може да удържи на непрекъснато променящите се балкански, държавни и геополитически реалности. Самият „македонизъм” е наложен в „Южна Сърбия”, като алтернатива на проваленото сърбизиране. Но това не е станало с един акт или декрет, а със системна политика на терор и „отбългаряване”. Така че ако се стигне до обратен процес на връщане към българските корени, той също ще бъде бавен и мъчителен, но не трябва да става по силов или административен път. Затова борбата на прагматиците е за стопанско и културно побългаряване на славянското население в БЮРМ в един продължителен период, чрез отваряне и взаимно интегриране на населението от двете държави. Целият въпрос е, как да стане това на практика?

И тук веднага се появяват два успоредни практически казуса от източната и западната страна на границата. Дали в БЮРМ да има българска политическа партия и дали в България да легализираме партия на „македонистите”, като стигналото чак до Страсбург ОМО „Илинден”. Аргументите на казионните патриоти са, че първото е частично допустимо, а второто е табу. Разбира се изказват се и максималистични резерви, че цялото славянско население в БЮРМ е от български корен, затова не бива да се борим за признаване на българско малцинство там, а да говорим за българско мнозинство. „Експертите” стоят над тези дилеми, но все пак смятат, че всяко легализиране на македонистите у нас трябва да е на паритетни начала с политиката на Скопие спрямо сдруженията от рода на „Радко”.

В крайна сметка, може би България трябва да разреши действието на контролираната от Скопие партия ОМО – „Илинден”. Тогава публично ще се види, че това са самозванци, платени македонисти зад който реално не стоят и 1000 човека. A защо да нямаме и две македонистки партии? Стига, за сметка на това, на абсолютно паритетни начала, да получим регистрация и свобода на действие за българска партия в Македония. На първо време става дума за около 20 000 души с двойно гражданство. Реалният електорален потенциал на тази партия е около 200 000 гласа от населението на днешната Вардарска държавица. Дори сега, без никаква официална политическа кампания, а само чрез агитация по родове и фамилии, подобна партия може да извади 50 000 избиратели. Те винаги могат да бъдат „баланса” между ВМРО-ДПМНЕ, новата формация на Любе Божковски и левия флагман СДСМ. Българската партия може да си сътрудничи и с партиите на останалите малцинства в западната ни съседка.

Задължителните минимални условия

Според „експертите”, България трябва да запази пълен неутралитет в спора на Атина и Скопие за името на БЮРМ, наименованието на народа и правото върху марката (ако щете дори и търговската марка) „Македония” и „македонско”. Но това, че в момента българските национални интереси частично съвпадат с елинското оспорване на македонизма, не бива да ни прави пасивни. Очертаващият се компромисен вариант с името „Република Северна Македония” не трябва да става за сметка на българското право за използване на имената „Македония” , „македонско” и „ВМРО”. Ако днешните „новомакедонци” стигнаха до там, че да отричат славянските си корени, за сметка на „античкиот индитет”, то във всеки момент, в който могат да подпишат сепаративно споразумение с Гърция, ще го сторят за сметка на България и така единствената почва за паразитиране на македонизма ще бъде именно кражбата на българска история, върху която да се гради измислена национална самоличност.

Затова прагматизмът изисква веднага и публично да се поставят условията, които София ще държи да бъдат изпълнени от Скопие преди да ратифицира споразуменията за присъединяване на БЮРМ или Северна Македония към НАТО, а след това и към ЕС:

  • БЮРМ трябва да разреши регистрирането и свободната изява на официална партия на българите;
  • БЮРМ трябва да разреши свободното излъчване на български телевизии и радия, както и разпространението на вестници и книги на своя територия;
  • БЮРМ трябва да разреши отварянето на български частни училища и висше училище на своя територия;
  • БЮРМ трябва да направи постъпки за съвместно четене и споделяне на общата ни история, като оставим споровете в ръцете на историците, а не на политиците;
  • БЮРМ трябва да уреди с Българската православна църква реституционните въпроси, свързани с имотите на Българската Екзархия;
  • БЮРМ трябва да се откаже от изключителните права върху наименованията и търговската марка „Македония” и „македонско”;
  • БЮРМ трябва да подпише задължаващи документи за изграждането на магистрална и съвременна железопътна връзка между Скопие и София.

Последното условие е много важно, защото кризата от 2001 показа, че при състоянието на комуникациите по несъществуващият Коридор №8 България трудно може да предостави логистична подкрепа за македонската армия. Тогава какви съюзници ще бъдем в НАТО, след като нямаме пътища, по които да се свързваме? Ако Скопие изпитва затруднение с намирането на пари за завършването на своите участъци от връзката между двете столици, те могат да бъдат отдадени под концесия за 60 или 99 години на смесено българо-македонско дружество, което да управлява проекта и да осигури финансирането и строителството. При това не става дума само за поемане на поредните писмени задължения за изграждане на Коридор № 8, но и за гарантиране на изпълнението им от страна на Брюксел и Вашингтон. Още повече, че както се развива политическата криза около спора за името с Гърция, през есента или най-късно до пролетта на 2010, можем да очакваме нов албански метеж в БЮРМ, подобен на този от 2001 и тогава федерализацията на страната ще е пълна. Исканията за двуезичие на албанските политически партии сега са само предшественик на предстоящата ескалация. Много интересно, откъде тогава Скопие ще търси помощ - от Албания, Косово, Гърция или от все по-затъващата Сърбия. В крайна сметка, храбрите „македонси лавове” отново ще опрат до българските военни складове и отново конвоите ще трябва да се лашкат по завоите на Крива Паланка. Но дали тогава войната ще е толкова бутафорна, както през 2001, за да могат оръжията да достигнат безпрепятствено до Скопие и летище Петровац (пардон „Александър Велики”!) или ще попаднат право в ръцете на метежниците?

Възраждането винаги е искало първо „Екзарха”

Сценарият с албанския метеж макар и краен, не е чак толкова далечен и нереалистичен. Нас обаче ни интересува, как българщината ще проникне в БЮРМ?. Последният ни посланик в Скопие генерал Михо Михов успя да уреди македонското поделение на „Кейбълтел” безплатно да разпространява в съседната страна повечето национални български програми по кабел, но македонските власти забраниха и тази стъпка. Новият български посланик трябва отново да активира този проект и да преследва неговото започване с всички средства. Но първостепенна задача за момента е откриване на частно българско средно училище в Скопие. Защото всичко и винаги, за да легне на здрава основа,  започва с просвещение. Този колеж не само трябва да подготвя македонските кандидати за българските висши училища, но и да гарантира стипендии за надарени деца. Скопското българско училище трябва да се превърне в своеобразна нова Солунска гимназия. Макар да покрива македонските и българските образователни държавни стандарти, школото трябва да дава елитно образование с широк хуманитарен и технически профил и да гарантира влизането на питомците си във всички водещи университети в Европа и САЩ. Ако подобно частно училище успее, то ще отвори път и за други български колежи в Прилеп, Битоля, а защо не и в албанизираното Тетово. Ако бъде изградена българска просветна мрежа в БЮРМ, ще се създаде възможност и за откриване на Българско висшо училище там. Едновременно с това, трябва широко да се отворят вратите за македонски студенти у нас, като бъдат премахнати и минимизирани всички административни и финансови пречки пред тях. И без това скоро няма да има кой да учи в българските университети, защото все повече знаещи и можещи деца отиват да следват в чужбина. Но средствата и усилията, вложени в обучението на македонски студенти, си струва да бъдат направени, защото те тепърва ще се изплащат към България  под формата на добро отношение към тяхната Алма матер. Само тези кадри ще могат да отпушат и толкова плашещото македонистите в Скопие „българско икономическо проникване” в БЮРМ.

Целият въпрос е, кой в България ще застане зад тези проекти? Безспорно, това ще са неправителствени организации, които в момента или са в насипно състояние, или тепърва предстои да се създават и то много бързо. Те ще могат да привлекат за българската кауза в Македония и пари по програмите на ЕС. Неправителственият сектор обаче трябва да получи подкрепата на българската държава. Хубаво е, че новото правителство за първи път създаде постта министър за българската диаспора. Но само един министър, пък бил той и Божидар Димитров, не може да реши всички тези проблеми. Нужна е също подкрепата на образователното министерство, на Министерството на външните работи. Ще е успех,  дори дори ако министър Димитров успее да убеди поне част от нашите емигранти в чужбина да вложат средства в тази наистина патриотична мисия за ребългаризиране на БЮРМ. Ще е нужно и „национално отговорният капитал” да поразвърже кесиите, като Агенцията за българите в чужбина стане държавен гарант за изразходването на дарителските средства.

Изброените цели трябва да бъдат степенувани, подредени във времето, осигурени финансово и обявени за официална българска държавна доктрина спрямо БЮРМ, която да бъде подкрепена и от опозицията, и да се изпълнява от всяко следващо правителство. Тази политика трябва да бъде огласена публично и да бъде официално пропагандирана, така че да се неутрализира влиянието на „ура – патриотите” и „експертите”. Времето за българщината в Македония днес е апостолско. Не са ни нужни “войводи”, а просветители, които да обикалят и да вършат работа там по места, а не от канцелариите и кафаните в София. Въпросът е - готова ли е българската държава да изпрати своите апостоли в БЮРМ и да ги подкрепи? И изобщо има ли ги тези апостоли или сме способни само от време на време да държим високопарни речи за „най-романтичните страници от българската история”....

След 1991, българската външна политика към БЮРМ следваше принципа да се запази новомакедонската държавност на всяка цена, защото това ще даде време за ребългаризация на славянското и население, в рамките на бъдещото общо членство в ЕС и НАТО. Днес под въпрос е поставено именно последното условие. Подхранван от югоносталгията, македонизмът в Скопие не иска членство в НАТО и ЕС, защото осъзнава, че е обречен. Времето ни притиска и не ни остава нищо друго освен да ускорим интегрирането на Македония към Европа, но само при условието, че са защитени правата на българското малцинство в разпадащата се македонистка държавица. И дори и да не успеем да договорим тези права сега, трябва да сме готови за предстоящата поредна македонска криза, като защитим своите интереси пред Брюксел и Вашингтон, и ограничим намесата на съседните на БЮРМ страни, когато техните ходове противоречат на българщината в Македония.

 

* Авторът е председател на Констролния съвет  на Българското геополитическо дружество. Статията, която отразява собствената му позиция, публикуваме като дискусионна и очакваме и други мнения по темата.

{rt}

За България, като пълноправна страна-членка на ЕС, международноправните измерения на един от основните за развитието й документи, като Националната стратегическа референтна рамка (НСРР), следва да се търсят, на първо място, в пряка кореспонденция с чл.27 и чл. 28 от Регламента на Съвета на ЕС (№ 1083/2006 от 11 юли 2006), в които са залегнали общите разпоредби относно Европейския фонд за регионално развитие, Европейския социален фонд и Кохезионния фонд. Документът, наречен НСРР, е базисен за всяка държава-членка на ЕС. Чрез него тя гарантира, че помощта от фондовете е в съответствие със стратегическите насоки на Общността за сближаване и идентифицира връзката между приоритетите на Общността, от една страна, и националната програма за реформи - от друга. Всяка национална стратегическа референтна рамка е инструмент за програмиране на фондовете. Националната стратегическа референтна рамка съдържа основни елементи, като:

  • анализ на различията, слабостите и потенциала на развитие, отчитайкеи тенденциите в европейската и световна икономика;
  • избраната стратегия въз основа на този анализ, включително тематичните и териториални приоритети.
  • индикативно годишно предоставяне на средства от всеки фонд по програма и др.

От гледна точка на правния ракурс, съдържащата се в Националната стратегическа референтна рамка информация взема под внимание специфичните институционални правила на всяка държава-членка. НСРР се изготвя от държавата-членка след консултации със съответните, посочени в член 11 Регламента на Съвета на ЕС (№ 1083/2006 от 11 юли 2006), партньори, в съответствие с процедурата, която тя счита за най-подходяща, и с институционалната си структура. НСРР обхваща периода от 1 януари 2007 до 31 декември 2013. Държавата-членка изготвя националната стратегическа референтна рамка в диалог с Комисията, с оглед осигуряване на общ подход. Всяка държава-членка предава националната стратегическа референтна рамка на Комисията в срок от пет месеца след приемането на стратегическите насоки на Общността за сближаване. Комисията взема под внимание националната стратегия и приоритетните теми, избрани за помощ от фондовете, и прави коментари, каквито счете за подходящи, в срок от три месеца от датата на получаване на рамката.

Същност, структура, принципи и приоритети на НСРР

Националната стратегическа референтна рамка на България е средно- до дългосрочен документ, описващ ролята на структурните фондове, през периода 2007-2013. Документът се основава на задълбочен социално-икономически анализ и ключови аспекти на националните стратегии, приети и осъществявани в България. Фундаменталните документи, върху които е разработена НСРР, както и целите на стратегията й, се вписват напълно в рамката на Стратегическите насоки на Общността в областта на сближаването, Лисабонската стратегия и принципите за устойчиво развитие, формулирани в Заключенията на Съвета от Гьотеборг. Главната цел на стратегическите интервенции, които ще се финансират от ЕС в България, е да се подкрепят инвестициите, необходими за икономическото развитие, като се влага в необходимите инфраструктури, човешкия потенциал, поддържане на благоприятна бизнес среда и социално включване. Тази цел акцентира силно върху необходимостта да се даде приоритет на инвестициите, насочени към развитие на т.нар. икономика на знанието, за да се поддържа устойчив ръст на Европа на един по-конкурентен световен пазар.

Националната стратегическа референтна рамка описва стратегията на България в подкрепа на действия в следните тематични области за повишаване на конкурентоспособността: човешки ресурси, инфраструктура, управление и ефективна държавна администрация и услуги и териториално сближаване, техните взаимовръзки и ролята на Структурните фондове и Кохезионния фонд в рамките на тази стратегия. Националната стратегия е съобразена със Стратегическите насоки на Общността на ЕС и допринася за постигане на техните цели. Всеки стратегически приоритет ще бъде подкрепен чрез съгласуван начин от действия в една или повече Оперативни програми. НСРР включва и механизми за успешно изпълнение на кохезионната политика на ЕС в България.

Структурата на Националната стратегическа референтна рамка включва в следните основни елементи: Анализ на различията, слабостите и потенциала за развитие, Стратегия на интервенциите в обхвата на НСРР и Списък на Оперативните програми и механизми за координация и взаимно допълване на всички финансови инструменти на ЕС. Индикативното годишно разпределение на средствата, предварителната проверка на принципа за допълняемост и таблиците за допълняемост, също са неразделна част от НСРР. С оглед международно-правните аспекти на този основен за развитието на българската икономика документ, трябва да се отбележи, че водещ принцип при изготвянето на този документ е Принципът на партньорство. Съответните социално-икономически и други партньори, съгласно чл. 11 от Общия регламент, като национално представени сдружения на работниците и работодателите, неправителствени организации и консултативни органи, участват в Работните групи по НПР/НСРР и ОП и са активно ангажирани в разработването на документите.

Според НСРР, визията на България за развитие и като държава-членка на ЕС е „Към 2015 България да стане конкурентоспособна страна-членка на ЕС с високи качество на живот, доходи и социална чувствителност на обществото”. Принципите на устойчиво развитие и ключовите цели на ЕС за развитие и сближаване, както същите са дефинирани в Заключенията на Европейския съвет от март 2005, формират базата и дават насока на дейностите по интервенция на България през програмния периода 2007-2013.: “Европа трябва да обнови базата на своята конкурентоспособност, да увеличи потенциала си за растеж и своята продуктивност и да укрепи социалното сближаване, поставяйки основния акцент върху знанията, иновациите и оптимизирането на човешкия капитал. За да постигне тези цели, Съюзът трябва да мобилизира всички подходящи национални и европейски ресурси, включително кохезионната политика, в трите насоки на Стратегията (икономическа, социална и екологична), така че възможно най-добре да канализира техните съвместни дейности в общия контекст на устойчивото развитие”.

Дългосрочната визия за България обединява две конкретни средносрочни цели за програмния период 2007-2013. Те бяха разработени на базата на приоритетите на ЕС и са в съответствие със Стратегическите насоки на Общността (СНО):

  • Засилване конкурентоспособността на икономиката с оглед постигането на висок и устойчив растеж;
  • Развитие на човешкия капитал, с цел осигуряване на по-висока заетост, доходи и социална интеграция.

Първата цел е насочена към успешно реално сближаване чрез намаляване на разликата между нивото на БВП на глава от населението в ЕС и България. В същото време, тя цели да гарантира, че ползите от растежа се разпределят върху цялата територия и всички райони на България и, че ръстът на доходите не е за сметка на екологичните и социалните условия. Основното е да се подобри необходимата база за развитие на конкурентоспособна икономика, увеличавайки възможностите както за иновации, така и за използване на новите технологии. Като ключови фактори за устойчивото развитие българската политика посочва необходимостта от развитие на необходимата физическа инфраструктура, от модернизиране и преструктуриране на индустриалния сектор и сектора на услугите, не само от гледна точка на технологиите - заключения на Председателството, Европейски съвет, март 2005, COM(2005) 299, публикувана на 15 юли 2005, но и от гледна точка на качественото и ефикасно управление на ресурсите.

България възприема интегриран подход за постигането на устойчив растеж и развитие. Инвестициите се концентрират върху двата фактора за растеж – физическия и човешкия капитал. Въпреки това, за да могат инвестициите да доведат до желаните резултати, необходими предпоставки са върховенството на закона и ефикасното функциониране на съдебната и административната система. Необходимо е подобряване на бизнес средата, както е споменато в анализа, а също и в мониторинговите доклади на Комисията и Предприсъединителната икономическа програма. Едновременно с това, растежът изисква съпътстващи териториални политики за постигането на териториално сближаване и равнопоставеност на населението, независимо от местонахождението.

Четири са стратегическите приоритета (три тематични и един териториален), чрез които трябва да се постигнат заложените цели в документа:

  • Подобряване на базисната инфраструктура;
  • Повишаване качеството на човешкия капитал с акцент върху заетостта;
  • Насърчаване на предприемачеството, благоприятната бизнес среда и доброто управление;
  • Поддържане на балансирано териториално развитие.

Първият приоритет предвижда оказване на подкрепа за по-качествени транспортни инфраструктури, ИКТ и връзки, и инвестиции в инфраструктурата за защита на околната среда. Имайки предвид ограничените европейски и национални ресурси, инвестициите ще се степенуват по важност и координирани. Това ще е и основния фактор, допринасящ за привлекателността на страната, от гледна точка на инвестиции и работа, в съответствие с първата цел на СНО и Националната стратегия за интегрирано развитие на инфраструктурата в България и Плана за действие за периода 2006-2015.

Вторият приоритет предвижда оказване на подкрепа за адекватни човешки ресурси както в публичния, така и в частния сектор. Очоква се инвестициите в модерно образование, обучение и учение през целия живот, както и тези в добро здравеопазване, да увеличат степента и качеството на заетостта и да подпомогнат повторното интегриране и включването в пазара на труда.

Третият приоритет се фокусира върху създаване на ефективна рамка за подкрепа на бизнеса чрез подобряване на регулаторната среда, насърчаване на предприемачеството, иновациите и развитието на ефикасна, модерна и прозрачна държавна администрация. Съгласно европейското законодателство, реформата в държавната администрация трябва да осигури стабилни системи за мониторинг и оценка, междуведомствена координация и диалог между обществените и частни структури, увеличаването на капацитета по отношение на изпълнението на законодателството, по-голяма прозрачност в публичния сектор и обществен контрол върху реализирането на политиките.

Четвъртият приоритет е с териториална насоченост и има за цел балансиран растеж посредством подпомагане районите на България да развиват своя потенциал за растеж. Освен това, страната ни се стреми да осигури на гражданите си, независимо от тяхното местоположение, равен достъп до публичните услуги, базисните инфраструктури и възможности за работа. Опазването на околната среда и биоразнообразието, опазването на природното и културно наследство, адекватното пространствено и градско планиране са неразделна част от българската национална стратегия за периода.

Приоритет 1 “Подобряване на базисната инфраструктура”

Инфраструктури за растяща икономика. Инвестициите в транспорта се фокусират върху подобряването на инфраструктурата по продължението на основните Европейски транспортни коридори, пресичащи територията на България. За да се преодолеят основните ограничения в националната транспортна мрежа, следва да се използват различни публично-частни схеми по отношение на пристанищата, летищата и някои магистрали. Стратегията следва принципите и заключенията от средносрочния преглед на Бялата книга за транспорта на Европейската комисия от 2001. Тя се основава на връзката между развитието на транспортния сектор, от една страна, и наличието на устойчив растеж и конкурентоспособност в Европа - от друга, като едновременно с това се основава на предвиждането за бърз растеж на международното търсене на транспортни услуги. Инвестициите в транспорта се фокусират върху установяването на транспортни връзки на страната на три основни нива – външно (при което транспортните връзки с ЕС определят основните инвестиции), национално (което подпомага основния икономически растеж) и регионално (допринасящо за балансирания териториален подход за икономическото развитие). Предвижданите интервенции са приоритизирани с цел максимализиране на цялостния ефект върху възможностите за растеж и заетост, които може да осигури транспортната мрежа, вземайки предвид и нивото на наличните ресурси: подобряване на основните връзки между градските центрове, създавайки ефективни транспорти оси и, впоследствие, свързването на същите с по-малки, но важни селища, притежаващи оп ределен икономически потенциал заради културните си или природни дадености. По отношение на железопътния транспорт, приоритетни проекти са тези, които имат най-голяма перспектива за нарастване на трафика, по Трансевропейските транспортни коридори, както и такива с голямо транс-гранично значение.  Обезпечеността с ИКТ е от изключително значение не само за развитието на икономика на знанието, но и за насърчаването на балансиран растеж. Наред с осигуряването на ИКТ, подобренията в транспорта вече са допринесли за преминаването на икономическите дейности от градските към периферните и селските райони в редица държави-членки. Обезпечеността с транспорт и широколентови комуникации е от ключово значение за разширяване базата за развитие на районите, увеличаване на възможностите за работа в цялата страна и привличане на инвестиции в неградски центрове. Структурните фондове ще играят важна роля за съфинансирането на усилията на правителството да управлява обезпечеността на тази важна инфраструктура за бизнеса. България ще продължи усилията си за ускорено развитие на информационното общество, съответстващо с инициативата на ЕС 2010 – Европейско информационно общество 2010, като ключов елемент на обновеното Лисабонско партньорство за растеж и заетост. Предвижданите мерки в тази област са обобщени в Държавната политика за ускорено развитие на информационното общество и Националната програма за ускорено развитие на информационното общество.

Инфраструктура за защита на околната среда за развиваща се икономика и по

добро качество на живот. В програмния период България ще концентрира своите ограничени ресурси в тези неотложни области, тъй като интензивността на проблемите, свързани със събирането и третирането на отпадъците, се увеличава с развитието на икономиката. Съществуващите проблеми включват недобре развитите мрежи за събиране и третиране на твърди отпадъци и недостатъчната и амортизирана инфраструктура за събиране и пречистване на отпадни води. Мерките включват подобряване на състоянието на водите и водоснабдяването в значителен брой селища с цел постигане на съответствие с Рамковата директива за водите (РДВ) и Директива 91/271/EC за пречистването на градските отпадни води. Освен това са предвидени инвестиции в съоръжения за управление на отпадъци, с цел създаване на система, която да е в съответствие с националното и европейското законодателство в областта на отпадъците, най-вече Директива 75/442/EEC за отпадъците и Директива 1999/31/EC за депонирането на отпадъци. С цел подобряване на инфраструктурата за отпадни води, усилията ще бъдат насочени към разширяване, реконструкция и модернизиране на съществуващите канализационни системи, както и към изграждане на нови, включително станции за пречистване на градските отпадни води в селищата.

По отношение управлението на отпадъците, планираните интервенции ще следват

интегрирания подход за управление на отпадъците за създаване на устойчива политика за управление на отпадъците, в съответствие със Стратегията на Общността в тази сфера. Ще бъде внедрена йерархия на управление на отпадъците, т.е. предотвратяване на повторното им използване, рециклиране, възстановяване и окончателно обезвреждане посредством депониране или изгаряне на остатъчните отпадъци. Основните идентифицирани проблеми са свързани с изграждането на необходимата инфраструктура за третиране на отпадъците, намаляване на образуваните отпадъци от общините, въвеждането на разделно събиране и осъществяването на дейности, насочени към повторното използване на образуваните отпадъци. Интервенциите в тази област ще подпомогнат дейности като: изграждане на центрове за рециклиране на отпадъци, инсталации за оползотворяване на отделяните газови емисии (метан) от общинските депа за отпадъци за производството на електроенергия, завършване изграждането на регионални депа, съоръжения за предварително третиране, включително компостиране, сортиране и разделение, на отпадъците. Съответните политики на България включват мерки, като развитието на мрежата „Натура 2000”, увеличаване на защитените зони и създаването на механизми за тяхното управление.

Инвестиции в енергийния сектор за устойчиво развитие. Основните приоритети на Българската енергийна политика са напълно в съответствие с енергийната политика на ЕС за развитие на конкурентен енергиен пазар, опазвайки околната среда и осигурявайки сигурността на енергодоставките, обхващайки шестте приоритетни области на новата зелена книга на ЕС от 08 март 2006 – ефективно функциониране на общия енергиен пазар, диверсификация на енергийните ресурси, солидарност на страните членки за постигане на сигурни енерго-доставки, устойчиво развитие, иновации и общоприета външна енергийна политика на ЕС. Подпомагане производството на енергия от възобновяеми енергийни източници (ВЕИ), включително интеграцията на трансферни и дистрибуторски мрежи, като целта е, до 2010, да се постигне до 11% дял от енергетиката, произведена от ВЕИ, измерена като брутна вътрешна консумация на енергия.

Приоритет 2 “Повишаване качеството на човешкия капитал с акцент върху

заетостта”

Приоритетът е разработен в съответствие със Стратегическите насоки на Общността 2007-2013. и Интегрираните насоки за растеж и заетост (2005-2008). Принципите на устойчивост, изразени в споразумението на Европейския съвет от Гьотеборг, също са взети под внимание, както и основните проблеми в областта на човешките ресурси и пазара на труда, идентифицирани в Съвместната оценка на приоритетите в политиката по заетостта в България и Националния стратегически доклад за социална закрила и социално включване.

Националната програма за развитие на училищното образование и предучилищното

възпитание и подготовка (2006-2015) си поставя две стратегически цели:

  • Равен достъп до образование
  • Качествено образование

Постигането на тези цели се осигурява чрез система от мерки, като ефективността на всяка се определя според интересите на детето, като главна ценност в образователната система, и според нейният принос към двете национални цели. В областта на висшето образование, основните предизвикателства пред България ще са да отговори на световните тенденции за: масовизация на висшето образование (т.е. постоянното разширяване на достъпа до висше образование при намаляване средния период на обучение); учене през целия живот; изграждане на доверие между висшите училища и бизнеса и връзка между висшето образование и пазара на труда. Следва да се създаде модел на финансиране, стимулиращ конкуренцията и развитието, да се засили отговорността при управлението на висшите училища и създаване на условия за външен контрол, да се оптимизира университетската структура, да се въведат надеждни системи за оценяване качеството на висшето образование, да се повиши мотивацията на академичния състав чрез създаване на динамичен модел на кариерно развитие, да се утвърдят висшите училища като основни научни центрове и да се повиши мобилността на преподаватели и студенти. В областта на научните изследвания, специални усилия следва да се положат за стимулиране на приложно ориентираните изследвания и проектното финансиране. Специално внимание ще бъде обърнато на осигуряването на равен достъп до качествено образование за хората със специални образователни нужди, с цел постигане на модерна и справедлива образователна система и по-високи образователни резултати, по-високи нива на образование и професионална квалификация за работната сила. Съдействието за постигане на по-висока степен на интеграция и социална интеграция на хората и учениците със специални образователни нужди и на принадлежащите към етнически малцинства ще бъде целево, с финансиране от ЕСФ. Дейностите са в съответствие със Съвместния меморандум по социално включване, подписан между правителството на България и Европейската комисия. На базата на сегашното състояние на пазара на труда (както то е очертано в анализа) и необходимостта от увеличаване потенциала за развитие, Националната стратегия за заетостта 2004-2010 поставя силен акцент върху дългосрочните нужди, т.е. обучение и учение през целия живот. Това съответства на нуждата от изграждане на икономика на знанието. Акцентира се върху осигуряването на ориентирано към уменията обучение, отговарящо на нуждите на бизнеса, и оптималното използване на ИКТ, както и насърчаването на иновациите.

Политика в областта на социалната защита и социалното включване. Борбата срещу социалната изолация в НСРР е разгледана в контекста на Лисабонските стратегически цели за растеж, заетост и по-висока степен на социално сближаване. Равните възможности за всички и принципите за борба с дискриминацията са основните стълбове на дейностите по социалното приобщаване. Основните трудности са идентифицирани от България и Европейската комисия в Съвместния меморандум по социално включване.

Приоритет 3 “Насърчаване на предприемачеството, благоприятната бизнес

среда и доброто управление”

В съответствие с Лисабонската стратегия и СНО, България цели да намали зависимостта си от секторите с традиционно ниска добавена стойност. Националните политики и програмите за Структурните фондове са насочени към подобряване производителността и увеличаване на добавената стойност на българските предприятия чрез комбиниран подход на целева подкрепа за инвестиции за въвеждане на иновации и ИКТ технологии, подобряване на управленските системи, обучение през целия живот, както и подобряване на производствените процеси чрез модернизация на технологиите, включително инвестиции за енергоспестяване и опазване на околната среда. С цел да се създаде икономика на знанието и да се повиши конкурентоспособността на регионите, е необходимо организационно и пространствено да се разшири капацитетът

за иновации, широко да се разпространят иновациите, информацията, технологиите и други иновативни пазарни знания като се насочат директно към икономическите субекти.

Приоритет 4 “Подкрепа за балансирано териториално развитие”

Плановете за регионално развитие 2007-2013 са стратегически документи на ниво NUTS II, описващи конкретните нужди от инвестиции, както и избраната стратегия за развитие. Те са изготвени в съответствие с чл. 11 на Закона за регионалното развитие и са приети, на регионално ниво, от Регионалните съвети за развитие на шестте района за планиране. Интеррегионалните различия в България не са значителни, в същото време ясно се виждат важни различия в самите области, общини и местни звена. В почти всички региони и области в страната се наблюдават типичните контрасти „център-периферия”. Особено засегнати в този аспект са граничните територии, много от които са села, както и местата с висока концентрация на малцинства.

Равни възможности и борба с дискриминацията. В областта на защитата срещу дискриминация бе приет закон, който е в съответствие с Аcquis communautaire. Законът за защита срещу дискриминация бе приет от Парламента през 2003 и влезе в сила през 2004. Подходът, използван съгласно този закон, обхваща възможните критерии, на чиято база се дефинира дискриминацията. Законът забранява всяка пряка или непряка дискриминация на базата на пол, раса, етническа принадлежност, религия или вяра, увреждане, възраст или сексуална ориентация. По силата на чл. 14 на Предложението за Регламент на Съвета COM [2004] 492, принципът за равенство на половете, както и защитата срещу дискриминация, се съблюдават на всички етапи на изготвяне и изпълнение на Оперативните програми. През 2005 беше създадена Комисия за защита от дискриминация като независим орган, прилагащ закона и налагащ санкции при случаи на дискриминация. Този въпрос е включен в критериите за подбор на проекти. Във всички отчети за изпълнението на проекти трябва да има информация за участието на мъжете и жените и групите в неравностойно социално положение. По време на планирането, изпълнението, мониторинга и оценката на всички предвидени дейности следва се търси съветът на различните организации за равни възможности, включително неправителствения сектор и Комисията за защита от дискриминация.

Устойчиво развитие. Устойчивото развитие е фундаментална цел на ЕС, която изисква взаимосвързани и съгласувани политики в областта на икономиката, социалната сфера и околната среда. НСРР представя цялостната стратегия за развитието на устойчиви териториални общности, която ще се реализира чрез Оперативните програми (ОП). Устойчивото развитие на териториалните общности предполага постигането на стабилен икономически растеж, със социална справедливост и пълни възможности за социална интеграция. Опазването на околната среда, като хоризонтален приоритет, е свързано с устойчивото развитие, което ще се подпомогне чрез включването на въпроси за околната среда на всички етапи на програмирането и изпълнението на НСРР. Правно е гарантирано, че плановете и програмите, които са в процес на разработване и/или одобрение от централните и регионалните власти, местните власти и Народното събрание, преминават екологична оценка, в съответствие с националното право и директивите на ЕС. Законът за биологичното разнообразие изцяло транспонира в българското законодателство изискванията на Директивата за птиците и Директивата за хабитатите. Законът формулира показателите за идентифициране и оценка на зоните с европейско значение (чл. 7), които са идентични с предвидените в Приложение ІІІ на Директивата за хабитатите. Чл. 31-34 на закона изцяло транспонират разпоредбите на член 6 (2), (3), и (4) на Директивата за хабитатите относно изискванията и оценката на планове и проекти, които биха могли да окажат отрицателно въздействие върху защитените зони

Заключение

Националната стратегическа референтна рамка е стратегически документ, описващ визията за развитие на страната и средствата за постигането й. Този документ се базира на общовалидните за ЕС посоки за развитие и преодоляване на различията в регионите на Общността. Националната стратегическа референта рамка се основата на Договора за Европейската Общност, както на множество регламенти, определящи общото функциониране на Съюза. В тези документи се предвижда засилване на икономическото и социално сближаване, като за постигане им Общността следва да намали разликата между нивата на развитие на различните региони и изоставането на най-малко облагодетелстваните региони или „острови”, включително селските райони. Предвижда се тази дейност да се подпомага чрез Структурните фондове, Европейската инвестиционна банка и други съществуващи финансови инструменти. Политиката на сближаване следва да допринася за увеличаване на растежа, конкурентоспособността и заетостта, като се включат приоритетите на Общността за устойчиво развитие, определени от Европейския съвет в Лисабон, на 23 и 24 март 2000, и на Европейския съвет в Гьотеборг, на 15 и 16 юни 2001. В разширения Европейски съюз се увеличиха икономическите, социални и териториални различия както на регионално, така и на национално ниво. Поради това, в цялата Общност следва да се засилят действията за сближаване, конкурентоспособност и заетост.

 

* Доктор по международно публично право, председател за България на Европейския консултантски съюз

{rt}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.5 2020

списание Геополитика бр.5 2020 - Поръчай онлайн