04
Пет, Дек
10 New Articles
×

Внимание

JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 45

В нито една държава, освен в Египет, социалната революция не би могла да доведе до кардинални геополитически последици. Дори събитията в Ирак, причинили катастрофата му като държава, не се оказаха начало на глобални промени в арабския свят. Единствено Египет е в състояние да окаже влияние върху региона, макар че напоследък други арабски държави все повече придобиват ново значение и влияят върху „голямата политика” в него.

Арабите казват, че „без Египет няма война, а без Сирия няма мир”. Това е една универсална и адекватна теза, в смисъл, че Египет, разбира се, е центърът на арабския свят, но и другите държави играят собствена роля в него. По същество, в конкретния случай сме свидетели не на египетска, туниска, йеменска и не либийска или бахрейнска, а на общоарабска революция, защото във всички части на арабския свят са налице едни и същи социални и политически фактори. Западното общество винаги е недооценявало арабския елит, макар че арабите имаха всички възможности да подготвят блестящ политически и професионален елит, който разбира се, в известна степен, е европеизиран и „уестърнизиран”. За да разберем случилото се в Египет, трябва  първо да си припомним, какво точно представлява тази страна.

Египетската специфика

Всъщност, Египет представлява една голяма река, т.е. Нил, с воден дебит от 400–500м³ в сек. до 15 000 м³ в сек. Покрай Нил се разполага и основното египетското „жизнено пространство”, широко не повече от 20-50 км. Други такива пространства са Средиземноморското крайбрежие и Суецкият канал, както и немногобройните оазиси – все тесни ивици, където животът е възможен. Всичко останало е пустиня, включително и по египетското крайбрежие на Червено море. Днес Нил, на практика, вече не стига до морето и водният проблем се превръща в заплаха за национална катастрофа, която може да настъпи в сравнително близко бъдеще. В Египет живеят около 80 милиона души, 18 милиона от които в Кайро. Националният БВП е 500 млрд. долара, което не е малко, но качеството на египетската икономика никак не е високо: предимно отрасли на аграрно-индустриалния сектор и туризма, като страната разполага с известни запаси от петрол и природен газ и се надява да увеличи добива и износа на тези енергоносители, но засега това са само надежди.

В продължение на над три десетилетия, Египет се управляваше от най-малко корумпирания режим в арабския свят: вече бившият президент Хосни Мубарак може да бъде обвинен в много грехове, но не и в корупция и беззаконие. Той беше един, във всички отношения, достоен политик, който съумяваше да поддържа стабилен не само Египет, но, на практика, и целия арабски свят. На какво обаче може да разчита една страна с толкова скромни природни ресурси и такъв невероятен демографски потенциал? Тук е мястото да припомня, че в края на 60-те години в Египет живееха само 27 млн. души, т.е. за 40 години населението му е нараснало 3 пъти.

В същото време, за онези, които са наясно с това, какво представлява египетския елит, знаят, че Египет е, преди всичко, държава на университетите, с дълбоки традиции в образованието, литературата, политическия анализ и политическите изследвания, като цяло, възприемането на световната култура и конфесионалната толерантност. Освен това, тесните съюзнически отношения на Египет със САЩ, не му пречат да поддържа приятелски отношения с всички световни „силови центрове”, съзнавайки, че само по този начин страната може да си гарантира някаква стабилност и да разчита на по-успешно развитие. Не е чудно, че в Египет се намериха не по-малко от 1-2 милиона достатъчно образовани и социално отговорни граждани, решени да осъществят един толкова мащабен и безкомпромисен бунт.

В тази революция напълно липсваха ислямистки, антиамерикански и антиевропейски лозунги. Египетската интелигенция и, отчасти, средната класа, вече не искаха да търпят съществуващата квазистабилност с цената на отказа от свободата и демокрацията. Понякога у страничните наблюдатели възниква впечатлението, че случващото се в Египет много прилича на реализация на плановете на предишната американска администрация на Джордж Буш-младши, поставила си за цел налагането на демокрацията в региона на т.нар. „Голям Близък Изток”, но истината е, че в основата му стои друга мотивация и други движещи сили. Без съмнение, тази революция не би могла да се случи без подкрепата на определени кръгове, както сред едрите бизнесмени, така и сред бюрокрацията и военния елит. Което се видя съвсем ясно.

САЩ и европейските държави, които в момента са ангажирани с решаването на собствените си сложни проблеми, в никакъв случай не се нуждаеха от подобна революция, но и едните, и другите, бяха принудени да я подкрепят, тъй като в противен случай под въпрос би се оказала цялата система на световната демокрация. Тези процеси могат да доведат до нова ситуация, в която либералните кръгове ще бъдат диференцирани на „десни” и „леви” либерали, а в държавите, където съществуваше и продължава да съществува т.нар. „ляв проект”, обществото ще олевее. Това, на свой ред, също не е окончателния резултат от революцията, тъй като в определени момент левите биха могли да подкрепят ислямистите. В момента политическите наблюдатели се опитват да извлекат някакви изводи от случващото се и е напълно разбираемо, че американските политолози изглеждат доста объркани и едва ли са в състояние да предложат достатъчно точни прогнози. Което за пореден път говори за това, че САЩ не искаха подобно развитие и не са разработвали сценариите за него.

Що се отнася да Израел и израелското лоби в САЩ, Русия и Европа, те предпочетоха това, което обикновено се определя като „остатъчна политика”, т.е. упорито настояваха пред Вашингтон да подкрепи Хосни Мубарак като гарант за запазване на сегашното статукво в Близкия Изток. Само че тази лишена от глобална визия израелска позиция беше обречена на провал и, на практика, още повече убеди бунтуващите се египтяни в правилността на действията им. Израел трябваше да разбере, че Мубарак не е вечен и, че се налага установяването на взаимно разбирателство с новите лидери на либералната египетска революция, за които израелските разузнавателни служби разполагат с необходимата информация.

Едва ли сегашната египетска революция ще доведе да бързи, реални и осезаеми реформи и до решаване проблемите на страната, като, най-вероятно, на Египет предстои да преживее няколко години на доста сериозно гражданско противопоставяне. Основното, което е най-необходимо на страната след окончателната „развръзка” и установяването на нов управляващ режим, е стабилността, а за постигането и на мнозина „реалисти” и „идеалисти” сред лидерите на сегашната революция ще се наложи да се съгласят на отстъпки и, ако можем да използваме подобна формулировка – на „голям нов исторически компромис”.

Геополитическите последици

По какъв начин обаче, революционните събития не само в Египет, но и в целия арабски свят, ще се отразят на геополитическата ситуация в Близкия Изток и в още по-обширния регион на т.нар. „Голям Близък Изток” (включващ още Магреб, Предна Азия и т.н.).

Преди всичко, нека се спрем на позициите, заети от Турция и Иран. Турция побърза да подкрепи египетската и другите революции, продължавайки популистката си външна политика и опитвайки да се превърне в лидер на арабския свят, с помощта на реформите и социално-политическите иновации. Само че, въпреки многобройните си опити да привлече на своя страна арабските нации и държави, Анкара не може да се похвали със сериозни успехи в това отношение: арабите не бързат да възприемат тази турска политика като наистина искрена. Нито една арабска държава не се стреми да попадне под чадъра на „новата османска империя”, установявайки прекалено обвързващи я отношения в рамките на участието си в едни или други институционални икономически блокове – особено предвид турските претенции да ги трансформират и в политически алианси. В известна степен, арабските държави са склонни да приемат турското влияние като фактор, балансиращ ситуацията в региона, предвид прекалено силното влияние на Иран, към който арабите и особено онези от Персийския залив винаги са се отнасяли с опасение. Във всеки случай, съвършено ясно е, че Турция опитва да се възползва от либералната арабска революция за да усили влиянието си.

Така или иначе, развитието на демократичните принципи в арабските държави ще доведе до демонтажа и дезорганизацията на това, което сме свикнали да определяме като „арабски държавен национализъм”, както и до отслабване на арабските държави, които ще загубят и без това неособено големите си външнополитически амбиции. Тъкмо това очаква и Турция, стремяща да се превърне в „локомотив” на арабския свят.

Както е известно, веднага след като сегашното турско правителство декларира своя „нов външнополитически курс”, Египет се опита да попречи на усилването на турското политическо и икономическо влияние и, съвместно със Саудитска Арабия, започна да прокарва политика на противодействие на Турция. Това напълно отговаря и на представите на египетския елит за ролята на страната му в арабския свят и за турските намерения. В Анкара бяха съвсем наясно с тази негативна позиция на Мубарак, затова с удовлетворение приеха революцията в Кайро, довела до свалянето му.

За египетския елит е характерна не само липсата на семейни династични традиции, но и приемствеността във външната политика, както и наличието на определена стратегия. Затова едва ли е оправдано да смятаме, че египтяните ще побързат да ревизират дългогодишната си стратегия. В момента, към властта в страната се е устремила либералната, прозападно настроена интелигенция и други обществени групи, които са наясно, че дистанцирането от САЩ и Европа ще означава социална и икономическа катастрофа и дезорганизация на регионалната система за сигурност, основана на добре познатите ни договори и споразумения. Тези обстоятелства ще се възприемат адекватно от всяка политическа групировка, която дойде на власт в Кайро.

Ако американците и европейците случайно решат да не подкрепят новият либерален управляващ режим в Египет, те само биха подпомогнали „Мююслманските братя”. Истината обаче е, че американците реагираха доста ефективно и адекватно на египетската революция, всъщност те едва ли можеха да действат по-добре. Очевидно, революционните водачи вече са успели да постигнат някакви споразумения с американците, а вероятно и с британците и французите. Може би, по-късно това ще стане повод да се говори за „американско влияние” или за „ръката на Америка”, но революцията е резултат по-скоро на волята и интелекта на египетския народ. На този фон, засега липсват основания да се смята, че Турция има някакъв сериозен шанс да укрепи присъствието си в арабския свят в резултат от идването на власт там на нови политици, но това тепърва предстои да се изясни.

Както казват някои местни анализатори, „ние, арабите обичаме Иран повече, отколкото турците, но и повече се страхуваме от него”. В случая, Техеран зае по-разумна позиция, защото не очаква нищо добро за себе си от смяната на управляващите в Египет и другите арабски държави. Иранците, като никой друг, осъзнаха, че определи кръгове в арабското общество са решили да „изпреварят” събитията и действително са изпреварили ислямистките движения по пътя към властта. Затова, след известно колебание и имайки предвид силния вътрешен резонанс на египетските събития, иранските лидери подкрепиха революцията в Египет, определяйки я като „антиамериканска” и „антиизраелска”.

Истината обаче е, че либералните революции в арабските държави нанесоха колосален удар по надеждите и авторитета на ислямистките партии и лидери, формирайки съвършено нова обществено-политическа ситуация. В този смисъл, американските неоконсерватори се оказаха прави и арабските държави се изправиха пред нова историческа перспектива. Това обаче не означава, че промените са били дирижирани от американците. Що се отнася до Иран, който никога не се е чувствал достатъчно уютно в сунитския свят, в сегашните условия, той може и да се лиши от ролята си на „революционен лидер” в арабския свят.

Може ли, в условията на либерализация на арабското ислямско общество, да нарасне ролята на шиитските общности, най-вече, в Ливан, Ирак, Бахрейн и Саудитска Арабия, и доколко социалните лозунги на шиитските партии и движения могат да усилят позициите си? Всъщност, това е напълно възможно, въпросът по-скоро е, дали Иран е готов за подобно развитие на събитията в региона.

Когато беше извършена революцията в Тунис, някои френски анализатори се опитаха да намекнат, че става дума за „организирана от американците антифренска революция”. След това обаче, по-странен начин се изясни, че „магребската революция”, като цяло, т.е. в Тунис и Алжир (а вероятно това се отнася и за безредиците в Мароко), има съвсем определена профренска насоченост. Нещата опират до това, че, така или иначе, арабските либерални революции, до голяма степен, са обвързани с Европа и, в същото време, имат ако не явен, то поне известен англосаксонски подтекст. Ако тази моя хипотеза се окаже поне отчасти вярна, можем да очакваме, че арабският свят ще осъществи радикален завой към Европа. Въпросът е, в каква степен самата Европа може да възприеме тези събития, като „силов център”, към който се ориентират либералните сили в арабския свят.

Бяха ли европейците, и най-вече французите, заинтересовани от тези революционни събития? Според мен, на Франция очевидно не и беше до организирането на нещо подобно, още повече, че в Сирия например, тя се опитва да укрепи позициите на управляващия режим, освен това Париж разполага с определено влияние само в Магреб и на Източното Средиземноморски крайбрежие, но не и в останалите зони. В същото време, хората, живели във Франция и получили там образованието си, биха могли да се окажат стимулирани да се включат в революционните събития и дори да ги оглавят, от общия вектор на европейската политика и култура. В тази връзка ще напомня, че в една революция от „пробритански тип” например, нещата най-вероятно биха се решили чрез военен преврат, а и ролята на ислямистите би била доста по-значима, докато във „френската версия” не се забелязва нищо подобно.

Въпреки очевидното сближаване между Франция и САЩ, най-вече в сферата на трансатлантическите отношения, както и подписаният преди време френско-британски отбранителен договор, претенциите и противоречията между ангосаксонските държави и френско-германския тандем остават достатъчно сериозни. Така например, американците и британците не изпитват никакъв ентусиазъм към профренския проект за създаването на „Средиземноморска общност” (който не се подкрепя особено и от Германия), включваща държавите от Магреб, Близкия Изток и Турция (която всячески игнорира този проект, опасявайки се, че той и се предлага като алтернатива на членството в ЕС). В Средиземноморието все още няма стабилен силов баланс и геополитическата ситуация продължава да е в режим на „очакване”. Този обширен регион се нуждае от корекция в сега съществуващия квазибаланс, който не устройва мнозина.

Някои изводи

Ето защо, външните сили следва, на първо място, да подкрепят, а на второ – да осъществят инициативи за определяне външнополитическата ориентация на държавите от региона. Напълно е възможно, първоначално американците и европейците да предпочетат да действат заедно за да не усложнят още повече ситуацията, но след това всеки ще действат според собствените си интереси. Като цяло, остава усещането, че влиянието на Европа (ЕС) в Магреб и Близкия Изток ще нараства. Като особено ще нарасне ролята на Франция и Германия, които действат съвместно в региона. В същото време, Египет, най-вероятно, ще си остане в зоната на влияние на САЩ, тъй като нито една друга страна в света не може да предложи необходимата мащабна помощ и партньорството си на една толкова голяма, проблемна и ключова държава в арабския свят. Залогът, свързан с Египет, е прекалено голям, за да се допуснат някакви опасни игри и с тази страна да се осъществяват каквито и да било рисковани експерименти.

В резултат от арабските революции, влиянието на Западната общност в арабския свят ще се усили, тъй като тук Западът вече може да разчита на нов влиятелен потенциален партньор – средната класа и интелигенцията, придържаща се към либерални (дори дяснолиберални) възгледи. Това обаче, не би трябвало да доведе до радикални промени в геополитиката на арабския свят и в това „голямо пространство”, като цяло. Турция и Иран ще се окажат еднакво изолирани в арабския свят. Русия ще стане просто интересен икономически партньор, а Китай ще се сблъска с доста сериозни препятствия.

След окончателното приключване на настоящия етап на арабската революция, в основна грижа на Запада ще се превърне Саудитска Арабия, която, в известна степен, ще изгуби предишните си лостове за влияние върху арабските държави, а вътре в страната ще възникнат нови проблеми, също както и в арабските монархии от Персийския залив. Йемен и Судан няма да представляват кой знае колко големи проблеми, а всички радикални елементи в тях вероятно ще бъдат ликвидирани, този път със съгласуваната подкрепа на мнозинството арабски държави. Арабският свят ще приеме с разбиране демократизацията и дори евентуалната фрагментация на Ирак и появата на нови държави в Месопотамия. Управляващите режими в Сирия и Йордания пък ще предпочетат ускореното си реформиране и разширяването на демокрацията и гражданските свободи. Проблемите в Палестина и Ливан ще си останат същите и тези страни ще продължат да бъдат арена на борба между външни сили.

Тоест, налага се изводът, че революциите едва ли ще дестабилизират региона, напротив има реален шанс да го направят по-стабилен. Нещата обаче все още могат да се обърнат  и да тръгнат по друг, далеч по-неблагоприятен сценарий, ако досега управляващите кръгове в арабските държави решат да предприемат някакви радикални действия, преди окончателно да се разделят с властта, както се случва в Либия например. Тази страна, на практика се разпадна на две части – Източна и Западна, т.е. на Триполитания и Киренайка, между които има 600 километра пустиня. В едната част доминират бунтовниците, в другата все още се държи кланът на Кадафи. Впрочем, самото териториално образувание, известно днес като Либия, възниква едва през колониалната епоха, когато в Северна Африка идват италианците. Завладявайки, през 1912, османските провинции Триполитания и Киренайка, те ги обединяват, през 1934, в единна административна единица. След като става независима, през 1951, Либия започва да се нарича „обединено кралство”.

Само че това, което навремето е изкуствено обединено от колонизаторите, може успешно да се разпадне на части днес. Пример за подобна „деволюция” е друга бивша италианска колония – Сомалия, която се разпадна на няколко квазидържави, превръщайки се в база на тероризма и пиратството. В тази връзка, да не забравяме, че в продължение на столетия – и през Средните векове и през Новото време – либийското крайбрежие е сред главните бази на средиземноморските пирати, чиито нападения срещу европейската крайбрежие окончателно са прекратени едва след 1819. Ако Кадафи изпълни заплахите си да взриви петролопроводите, по които либийският петрол се транзитира в Европа, Либия съвсем буквално ще се превърне във втора Сомалия, в резултат от което на прага на Стария континент ще се появят и сепаратисти, и пирати, и милиони бежанци (впрочем, първите десетки хиляди вече опитват да пробият италианската блокада). Може би това най-сетне ще накара ЕС да се замисли какво всъщност се случва по южната му периферия.

* Авторът е ръководител на Аналитичния център „Кавказ” в Ереван, Армения

Въпреки ореола на всемогъщество, който проектират повечето световни империи, дори и беглият анализ на историята им показва, че всъщност става дума за доста крехки обществени организми. Екологията на мощта им е такава, че когато нещата действително тръгнат на зле, империите обикновено се разпадат дяволски бързо: на Португалската например за това и трябва само година, на Съветската – две, на Френската – осем, на Османската – единайсет, на Британската – осемнайсет, а що се отнася до САЩ, следвайки тази логика, на тях вероятно ще са им достатъчни 22 години, ако броим за начало на разпадането им критично важната 2003.

Началото на краха

Бъдещите историци вероятно ще акцентират върху прибързаното решение на администрацията на Джордж Буш-младши да нахлуе в Ирак, взето през същата тази година, определяйки го като началото на краха на Америка. Само че, вместо кръвопролитията, които бележат края на толкова много империи от миналото, когато горят градове и масово загиват мирни хора, крахът на Империята на ХХІ век може да се случи сравнително незабележимо, следвайки невидимия път на икономическата разруха или кибервойните.

Не бива да се съмняваме обаче, че когато глобалното господство на Вашингтон най-сетне приключи, всички американци, без изключение, ще почувстват на гърба си, какво означава загубата на имперската мощ. Както вече знаят от собствения си опит редица европейски държави, имперският упадък обикновено оказва поразително деморализиращ ефект върху обществото и често носи със себе си, като минимум в продължение на едно поколение, силното му обедняване. Докато икономиката постепенно „изстива”, политическата температура се повишава, което пък нерядко провокира сериозни вътрешни безредици.

Наличните данни за състоянието на икономическата, образователната и военната сфери сочат, че, що се отнася до глобалната мощ на САЩ, негативните тенденции ще започнат бързо да се обединяват в едно цяло към 2020, като, най-вероятно, ще наберат критична маса не по-късно от 2030. Американското столетие, толкова триумфално прокламирано в началото на Втората световна война, ще бъде грубо прекъснато към 2025 и може окончателно да се превърне в история след още пет години.

Показателно е, че през 2008 Съветът за национално разузнаване на САЩ за първи път призна, че глобалната мощ на Америка действително се движи по низходяща траектория. В един от периодичните си футуристични доклади, озаглавен „Глобалните тенденции 2025”, Съветът споменава за „безпрецедентно в световната история изместване на световното богатство и икономическа мощ от Запада към Изтока”, като основен фактор за упадъка на „относителната сила на Съединените щати, включително и във военната сфера”. Но, подобно на мнозина други експерти във Вашингтон, анализаторите на Съвета прогнозират едно твърде продължително и „меко” приземяване на американското глобално превъзходство и дори се надяват, че САЩ ще съумеят по някакъв начин задълго „да съхранят уникалния си военен потенциал и да продължат да проектират военна мощ на световната сцена”, още в течение на дълги десетилетия.

Всъщност, едва ли ще се окаже точно така. По текущи разчети, по отношение на икономическото производство, САЩ ще отстъпят на Китай (който вече е втората световна икономика) някъде към 2026, а на Индия – към 2050. По същия начин, китайските иновации, които вървят по възходяща траектория, ще си осигурят водещите позиции в сферата на приложната наука и военните технологии в периода между 2020 и 2030, т.е. тъкмо тогава, когато сегашната блестяща генерация американски учени и инженери ще се пенсионира, а доста по-зле образованото и подготвено младо поколение няма да успее да стане тяхна адекватна замяна.

Към 2020, според текущите планове, Пентагонът ще се опита да осъществи отчаян военен скок на умиращата империя. Тогава ще влезе в действие ново поколение челна космическа роботехнология, с която Вашингтон свързва последната надежда да съхрани своята глобална мощ, напук на изчезващото си икономическо влияние. През същата година обаче, глобалната мрежа от китайски комуникационни спътници също вече ще функционира с цялата си мощ, което ще осигури на Пекин независима платформа за разполагане на собствена космическа военна техника, както и достатъчно мощна комуникационна система за осъществяване на ракетни и кибер-атаки във всяка точка на света.

Все още прекалено подвластен на имперската си гордост, както навремето Уайтхол или Ке д’Орсе ( френското Външно министерство – б.р.), Белият дом, както изглежда, продължава да вярва, че упадъкът на Америка ще бъде постепенен, мек и частичен. В миналогодишното си обръщение към нацията, президентът Барак Обама увери американската общественост, че „никога няма да приеме второто място за САЩ”. Няколко дни по-късно, вицепрезидентът Джо Байдън осмя самата идея за това, че „ние сме обречени да изпълним прогнозата на историка Пол Кенеди, превръщайки се в провалила се велика държава, тъй като сме загубили контрола над икономиката си и сме допуснали недопустимо свръхнапрежение на възможностите си”. По същия начин, в ноемврийския брой на авторитетното списание Foreign Affairs, неолибералният гуру на американската външна политика Джоузеф Най разкритикува опасенията от икономическия и военен възход на Китай, отхвърляйки „лъжливите метафори за органичен спад” и отричайки, че глобалната мощ на САЩ наистина намалява.

Обикновените американци обаче, които виждат как работните им места се прехвърлят в чужбина, се придържат към по-реалистична гледна точка от самоуверените си лидери. Социологическите анкети, проведени през лятото на 2010, показват, че 65% от американците смятат, че страната им „преживява упадък”.

Австралия и Турция, които са традиционни американски съюзници, вече използват произведените си в САЩ оръжия за съвместни въздушни и военноморски учения с Китай. Най-близките икономически партньори на Америка вече се отдръпват от противопоставянето на Вашингтон срещу валутната политика на Китай. Когато президентът се върна от поредното си азиатско турне, в края на ноември 2010, резултатите от него бяха обобщени от New York Times в следната мрачна констатация: „Икономическите възгледи на Обама бяха отхвърлени от света: Китай, Великобритания и Германия отправят предизвикателство към САЩ, а търговските преговори със Сеул се провалиха”.

От историческа гледна точка, въпросът не опира до това, дали САЩ ще загубят ненадминатата си глобална мощ, а колко рязък и болезнен ще се окаже техният упадък. Затова, вместо на заблужденията на официален Вашингтон, нека се опрем на футуристичната методология на Съвета за национална разузнаване за да предложим четири реалистични сценария за това как глобалната американска мощ може се изпари през 2020-те години (плюс още четири съпътстващи оценки за това, на кой точно стадий САЩ се намират в момента). Тези бъдещи сценарии са: икономически спад, петролен шок, военни неприятности и Трета световна война. Макар че това, разбира се, не са единствените възможности, когато става дума за упадъка или дори за разпадането на Америка, те дават приблизителна представа, какво ни очаква в съвсем близко бъдеще.

Икономическият спад: текущата ситуация

Днес, господстващата позиция на Америка в глобалната икономика е застрашена от три неща: загубата на икономическо влияние заради намаляващия и дял в световната търговия, упадъкът на американските технологични иновации и ерозията на статута на долара като световна резервна валута.

Още през 2008, САЩ се свлякоха до третото място в списъка на световните износители на стоки, с дял от 11%, докато Китай имаше дял от 12%, а  ЕС - 16%. Няма никакви причини да се смята, че тази тенденция ще се промени.

По същия начин преживява упадък и американското лидерство в сферата на технологичните иновации. През 2008, САЩ продължаваха да заемат второ място след Япония, по брой на подадените патентни заявки (232 хиляди), но Китай вече им дишаше във врата със своите 195 хиляди, демонстрирайки смайващ ръст от 400%, в сравнение с 2000. Предвестник за по-нататъшното влошаване на ситуацията стана фактът, че през 2009 Съединените щати се оказаха на дъното на рейтинга, изготвен от Фондация „Информационни технологии и иновации” (Information Technology & Innovation Foundation), който обхваща общо 40 държави. Като САЩ демонстрираха особено негативни показатели по отношение на „промените” през последното десетилетие и „глобалната конкурентоспобност, базираща се на иновациите”. Илюстрирайки нагледно тази статистика, през октомври с.г. китайското Министерство на отбраната представи най-мощния суперкомпютър на планетата Tianhe-1A, който е толкова мощен, че по думите на един американски експерт „тотално засенчва сегашният компютър №1 в Съединените щати”.

Към това следва да добавим и очевидните доказателства, че американската образователна система – този основен източник на бъдещи учени и иноватори, през последните години значително изостава от конкурентите си. Десетки години наред САЩ лидираха в света по броя на своите граждани между 25 и 34 години, притежаващи университетски дипломи, но през 2010 се свлякоха до 12-то място по този показател. В рейтинга на Световния икономически форум за 2010, от 139 държави, САЩ се оказаха чак на 52-ро място, по качество на преподаване на математика и точни науки във висшите си учебни заведения. Днес почти половината от всички докторанти по точните науки в САЩ са чужденци, повечето от които след това смятат да се върнат в родината си, а не да останат в Америка, както беше доскоро. С други думи, към 2025 САЩ, най-вероятно, ще се сблъскат с критичен недостиг на талантливи учени.

Подобни негативни тенденции стимулират все по-острите критики срещу ролята на долара, като световна резервна валута. „Другите държави вече не са склонни да вярват, че САЩ разбират повече от останалите от икономическа политика” – посочва бившият главен икономист на МВФ Кенет Рогоф. В средата на 2009, когато световните централни банки разполагаха с астрономическата сума от 4 трилиона долара, под формата на американски държавни облигации, руският президент Дмитрий Медведев заяви, че е дошло време да се сложи край на „изкуствено поддържаната еднополюсна система”, базираща се на „една, силна в миналото, резервна валута”.

Паралелно с това шефът на китайската Централна банка прогнозира, че в бъдеще в света може да се появи глобална резервна валута, „която да не е свързана с някоя отделна държава” (т.е. това да не бъде американският долар). Всичко това са очевидни симптоми за бъдещето и възможен опит, както смята известният икономист професор Майкъл Хъдсън, „да се ускори фалита на американския финансово-военен световен ред”.

Икономическият спад: сценарий за 2020

След много години на постоянно нарастващи бюджетни дефицити, „подгрявани” от непрекъснатите войни, водени далеч от американските граници, към 2020 можем да очакваме, че доларът най-сетне ще загуби специалния си статут на световна резервна валута. Внезапно стойността на американския внос ще скочи до небето. Лишен от възможността да плаща растящите дефицити като продава вече девалвираните държавни облигации в чужбина, Вашингтон най-сетне ще бъде принуден рязко да съкрати раздутия си военен бюджет.

Поставен под силен политически натиск, както в самата Америка, така и в чужбина, Белият дом ще започне бавно да изтегля американските части от стотиците си военни бази по света, разполагайки ги по периметъра на американския континент. За съжаление, вероятно ще бъде вече твърде късно.

Изправени пред непрекъснато отслабващата свръхдържава, неспособна вече да плаща сметките си, Китай, Индия, Русия и някои други, велики или регионални, държави ще зачестят с провокациите си, отправяйки открито предизвикателство към господството на САЩ над океаните, космоса и киберпространството. Междувременно, на фона на стремително растящите цени, постоянно увеличаващата се безработица и продължаващият спад в реалните доходи на населението, вътрешните противоречия ще прераснат в яростни сблъсъци и спорове, включително и по отчайващо несъществени проблеми. На политическата вълна на разочарованието и отчаянието, някой радикален десен националист ще спечели поредните президентски избори, благодарение на гръмката си реторика, призоваваща за повече уважение към авторитета на Америка, и заплахите с военно възмездие или с икономически мерки срещу нейните противници. Светът обаче няма да му обърне никакво внимание. Така, тихомълком, ще приключи американският век.

Петролният шок: текущата ситуация

Сред жертвите на залязващата икономическа мощ на САЩ е и контролът им върху световните запаси от петрол. Изпреварвайки консумиращата прекалено много петрол Америка, през лятото на 2010 Китай се превърна в най-големия потребител на енергоносители в света – позиция, която САЩ удържаха повече от сто години. Според известния енергиен експерт Майкъл Клеър, тази промяна означава, че вече Китай „ще задава темпото при формирането на глобалното ни бъдеще”.

Към 2025, Иран и Русия ще контролират почти половината от световните запаси от природен газ, което потенциално ще им осигури огромно влияние върху изпитващата енергиен глад Европа. Прибавете към това петролните запаси и, както предупреждава Съветът за национално разузнаване на САЩ, само след 15 години тези две страни – Русия и Иран, биха могли да се превърнат в „глобални енергийни босове”.

Въпреки смайващата си изобретателност, днес големите петролни държави вече са започнали да изчерпват големите си петролни находища, подходящи за осъществяване на прост и евтин добив. Всъщност, истинската поука от катастрофата в Мексиканския залив, причинена от петролната платформа Deepwater Horizon, не беше, че BP е подценила правилата на производствената сигурност, а простия и очевиден за всички факт, че петролният гигант нямаше никакъв друг избор, освен да търси „труден за добиване петрол”, дълбоко под океанското дъно, само и само да поддържа равнището на приходите си.

Задълбочавайки проблема, китайците и индийците внезапно повишиха значително енергийната си консумация. Дори ако наличните запаси от изкопаеми енергоносители си оставаха непроменени (което няма как да стане), търсенето, а заедно с това и стойността им, със сигурност ще нараснат и то рязко. Останалите развити държави активно се борят с тази заплаха, разработвайки експериментални програми за развитие на алтернативни източници не енергия. САЩ обаче избраха друг път, полагайки твърде малко усилия за развитие на алтернативните източници като, паралелно с това, през последните трийсетина години удвоиха зависимостта си от вноса на петрол. Между 1973 и 2007, делът на този внос в консумираната от САЩ енергия нарасна от 36% до 66%.

Петролният шок: сценарий за 2025

Зависимостта на САЩ от вносния петрол остава толкова голяма, че съвпадането на няколко неблагоприятни събития на световния енергиен пазар, през 2025, ще доведат до петролен шок, в сравнение с който петролната криза от 1973 (когато, само за няколко месеца, цените нараснаха четирикратно) ще изглежда детска игра. Озлобени от резкия спад на стойността на долара, петролните министри на държавите от ОПЕК, на поредната си среща в Саудитска Арабия, ще поискат в бъдеще плащането на петролните доставки да става с „валутна кошница”, включваща йената, юана и еврото. Което допълнително ще увеличи стойността на американския петролен внос. Едновременно с това, чрез подписването на новите дългосрочни договори за доставка на петрол в Китай, саудитците ще стабилизират собствените си валутни запаси, прехвърляйки се от долара към юана. Междувременно, Китай ще хвърли милиарди за изграждането на гигантски трансазиатски тръбопровод и финансиране разработката на най-голямото в света газово находище Южен Парс, в Иран.

Разтревожени, че американските военноморски сили вече няма да могат да охраняват танкерите, превозващи петрол от Персийския залив за Източна Азия, коалиция между Техеран, Ер Риад и Абу-Даби ще формира неочакван нов алианс в Залива, заявявайки, че занапред в тази зона ще патрулира нов флот от китайски самолетоносачи, базирини в Оманския залив. На свой ред, подложен на силен икономически натиск, Лондон ще склони да анулира договора за отдаване под наем на САЩ на островната база Диего Гарсия в Индийския океан, докато Канбера, притисната от китайците, ще информира Вашингтон, че американският Седми флот вече не може да използва като своя основна база австралийското пристанище Фримантъл, т.е. на практика, САЩ ще бъдат изхвърлени от Индийския океан.

Така, само с няколко подписа и немногословни декларации, „доктрината Картър”, гарантираща за вечни времена защитата на Персийския залив от американската военна мощ, ще бъде погребана през 2025. Всички елементи, които дълго време гарантираха на САЩ неограничени доставки на евтин петрол от този регион – материално-техническото обезпечаване, валутните курсове и военноморската мощ – се изпаряват. По това време, т.е. към 2025, САЩ ще могат да покриват само незначителна част от енергийните си потребности (12%) с помощта на зараждащата се „алтернативна енергетика”, а поне половината от консумацията на енергия ще трябва да се покрива от вносния петрол.

Последващият петролен шок ще се стовари върху Америка подобно на ураган, взривявайки цените до невиждани висоти, превръщайки пътуването с автомобил в отчайващо скъп разкош, пращайки реалните доходи (които и без това спадат отдавна) в нокаут и превръщайки малкото все още осъществяван износ в неконкурентоспособен. Ще възникнат сериозни проблеми с битовото отопление, цените на газа ще скочат до небето, а огромен поток от долари ще изтича в чужбина за да се плати скъпоструващия петрол, т.е. американската икономика ще бъде парализирана. Ще настъпи естественият край на деградиращите в продължение на дълги години военни алианси, а в резултат на усилващия се бюджетен натиск въоръжените сили на САЩ ще започнат планомерно да се изтеглят от чуждестранните си бази.

След още няколко години, Съединените щати ще се окажат във функционален фалит, а стрелките на часовника ще започнат неумолимо да отмерват края на Американския век.

Военните неприятности: текущата ситуация

Изглежда странно, но колкото повече бива ерозирана тяхната мощ, империите все по-често са склонни да се ангажират с необмислени военни авантюри. Историците наричат този феномен „микро-милитаризъм” и, както изглежда, той се базира на психологически компенсиращите усилия, призвани да смекчат острата болка от отстъплението или поражението, чрез окупацията на нови територии, колкото и кратковременна и катастрофална да се оказва тя впоследствие. Тези операции, които са очевидно нерационални, дори и от имперска гледна точка, често водят до огромни разходи и/или унизителни поражения, допълнително ускоряващи загубата на глобална мощ.

Във всички времена, западащите империи са страдали от прекалено високомерие, каращо ги все по-дълбоко да се забъркват в различни военни авантюри, докато накрая пораженията не се превръщат в разгром. Така, през 413 г.пр.н.е. отслабващата Атина изпраща огромен флот от 200 кораба на заколение в Сицилия. През 1921 умиращата имперска Испания изпраща 20 хиляди войници, които биват разгромени и избити от бунтовниците-бербери в Северно Мароко. През 1956, залязващата Британска империя сама доунищожава престижа си, атакувайки Суецкия канал. А през 2001 и 2003 САЩ окупираха Афганистан и влязоха в Ирак. С характерното за всички империи, съществували през последните три-четири хилядолетия, високомерие Вашингтон увеличи числеността на корпуса си в Афганистан до 100 хиляди души, разшири войната на територията на съседен Пакистан и гарантира военното си присъствие в региона до 2014 и след това, навличайки си безброй големи и малки неприятности в това гъмжащо от бунтовници и разполагащо с ядрени ракети „гробище на империи”.

Военните неприятности: сценарий за 2014

„Микро-милитаризмът” е дотолкова ирационален и непредсказуем, че дори изглеждащите фантастични сценарии бързо биват изпреварени от реалните събития. В момента въоръжените сили на САЩ са „разтегнати” от Сомалия до Филипините, междувременно нараства напрежението в арабския свят, Иран и Корея и възможните комбинации, водещи до катастрофална военна криза в чужбина, са многобройни.

Сега нека си представим, че сме в средата на лятото на 2014 и съкратеният американски гарнизон в полуразрушения от сраженията град Кандахар в Южен Афганистан внезапно бива атакуван и разгромен от бунтовниците-талибани, докато военните самолети на САЩ не могат да излетят и да му помогнат, заради голяма пясъчна буря. Американците търпят големи загуби и за отмъщение техният разярен главнокомандващ изпраща бомбардировачи В-1 и изтребители F-16 да сринат със земята цели квартали от града, за който се смята, че вече се контролира от Движението Талибан, докато в същото време бойни хеликоптери AC-130U засипват с плътен огън останалите след бомбардировката развалини.

Непосредствено след това, местните мюсюлмански духовници отправят призиви за джихад в джамиите из целия регион и бойците от частите на афганистанската армия, които американците са обучавали толкова години, надявайки се с тяхна помощ да променят хода на войната, започват масово да дезертират. След това бунтовниците-талибани осъществяват серия от добре обмислени удари по американските гарнизони в цялата страна, в резултат от което броят на жертвите сред американските военни скача до небето. Хеликоптери на САЩ биват ангажирани със спасяването на американски войници и цивилни от покривите на сградите в Кабул, т.е. нещата започват силно да напомнят трагичната ситуация в Сайгон през далечната 1975.

Междувременно, вбесени от безкрайно проточилата се патова ситуация в Палестина, лидерите на страните от ОПЕК се споразумяват за ново петролно ембарго срещу САЩ, за да протестират срещу подкрепата за Израел и убийствата на безброй мирни мюсюлмани по време на несекващите войни в Близкия изток. Цените на бензина моментално скачат, а запасите в нефтопреработвателните заводи започват да се изчерпват. Което пък принуждава Вашингтон да предприеме отчаяна стъпка, изпращайки специалните си части да овладеят товарните терминали за енергоносители в Персийския залив. Това, на свой ред, провокира многобройни нападения на терористи-камикадзе и саботажи на тръбопроводите и петролните кладенци. И, докато в небето се издигат черни облаци дим, а дипломатите в ООН рязко критикуват американските действия, анализаторите в целия свят се обръщат към историята,  определяйки случващото се като „американския Суец”, т.е. правейки многозначителна аналогия с провала от 1956, сложил край на Британската империя.

Третата световна война: текущата ситуация

През лятото на миналата 2010 започна да нараства напрежението между САЩ и Китай в западната част на Тихия океан, смятан доскоро за „американско езеро”. Само допреди година никой не би могъл да прогнозира подобно развитие. По същия начин, по който навремето Вашингтон използва съюза с Лондон за да си присвои по-голямата част от глобалното британско влияние, след Втората световна война, така и Китай днес използва приходите от износа си в САЩ за да финансира онова, което най-вероятно ще се окаже военно предизвикателство към американския контрол над морските пътища в Азиатско-Тихоокеанския регион.

Използвайки нарастващите си ресурси, Пекин претендира за голям морски сектор, от Корея до Индонезия, където от дълги десетилетия насам господстват военноморските сили на САЩ. През август 2010, след като Вашингтон демонстрира стратегически интерес към Южнокитайски море и проведе в района военноморски учения в подкрепа на претенциите си, официалният рупор на Пекин – вестник Global Times, реагира изключително нервно, подчертавайки, че „американско-китайското съперничество в Южнокитайско море повиши сериозно залозите в битката за това, кой ще бъде истинския господар на планетата в бъдеще”.

Предвид нарастващото напрежение, Пентагонът стигна до извода, че Пекин вече разполага с „потенциал за нападение срещу американските самолетоносачи в западната част на Тихия океан” и възможност да постави на прицел „ядрените сили по цялата територия на континенталните Съединени щати”. Разработвайки „настъпателния си ядрен, космически и кибернетичен потенциал”, Китай, както изглежда, е решително настроен да съперничи на Америка за господството в „информационния спектър на всички сфери на съвременното военно пространство”. Продължавайки работите по създаването на мощната ракета-носител Long March V и изстрелвайки два космически спътника, през януари 2010, и още един, през юли (като по този начин общият брой на китайските спътници е вече пет), Пекин дава знак, че страната е на път да реализира успешно поставената задача за изграждане, до 2020, на „независима” мрежа от 35 спътника за развитието на своя глобален навигационен, комуникационен и разузнавателен потенциал.

За да попречи на Китай и да разшири военното си присъствие в света, Вашингтон иска да създаде нова цифрова мрежа от въздушна и космическа роботехника, притежаваща непознат досега потенциал в сферата на кибервойните и електронното наблюдение. Органите на американското военно планиране очакват, че тази интегрирана система ще покрие планетата с кибермрежа, способна внезапно да „ослепи” цели армии на бойното поле или пък да унищожи един, единствен терорист, независимо дали е в открита местност или се укрива в някой бидонвил. До 2020, ако всички върви по план, Пентагонът ще инсталира триреден щит от космически безпилотни апарати, способни да нанасят удари от стратосферата в екзосферата, въоръжени със свръхмодерни ракети, обединени в непрекъснато действаща модулна спътникова система и управлявани с помощта на общо телескопично наблюдение.

През април 2010, Пентагонът влезе в историята, разширявайки оперативната зона на безпилотните си апарати до екзосферата, като тихомълком изстреля безпилотната космическа совалка Х-37В на ниска орбита, на височина 225 мили (408 км) над Земята. Совалката Х-37В е първата от новото поколение безпилотни апарати, чиято поява ще ознаменува началото на пълномащабната военна надпревара в Космоса, превръщайки го в арена на бъдещи войни, които няма да приличат на нищо от това, с което сме се сблъсквали досега (повече за новото космическо оръжие на Пентагона, виж статията на Константин Богданов, на стр. – б.р.).

Третата световна война: сценарий за 2025

Технологиите за водене на космическа и кибервойна са толкова нови и неизпробвани, че дори и най-смахнатите сценарии могат бързо да бъдат изпреварени от действителността, която днес трудно можем да си представим. Но, ако просто се възползваме от онзи тип сценарии, които самите американски военновъздушни сили използваха през 2009 в своята „Игра на потенциалните бъдещи възможности” (Future Capabilities Game), можем „по-добре да разберем, как въздухът, космосът и киберпространството се пресичат във военните действия на бъдещето” и така да си представим, как вероятно ще се води следващата световна война.

И така представете си, че е 23:59 часа, Денят на Благодарността, 2025 година. Докато потребителите търсят на интернет-страниците на компанията Best Buy къде са най-големите намаления на най-модерните електроуреди от Китай, смаяните специалисти от военновъздушните сили на САЩ, обслужващи космическия телескоп (Space Surveillance Telescope) на остров Мауи, констатират, че панорамните им екрани внезапно са се изключили. На хиляди мили от тях, в Центъра за управление на американското Киберкомандване (US CyberCommand) в Тексас, служителите откриват опасни вируси, които, съдейки по всичко, са изпратени от „колегите” им от Китайската народно-освободителна армия.

Първият открит удар е нанесен без дори да е бил провокиран. Китайските вирусни програми поставят под контрол роботехниката на борда на безпилотния, работещ със слънчеви батерии, американски самолет „Predator”, който в този момент лети на височина 70 хиляди фута (21 км) над Корейския пролив, отделящ Корея от Япония. Внезапно, „Predator” изстрелва всичките си десетки ракети право във водите на Жълто море, като по този начин, на практика, изразходва напразно целия си ударен потенциал.

Твърдо решен да отговори достойно на китайците, Вашингтон дава заповед за ответен удар. Убедени, че тяхната „разделена на фракции, свободно летяща” спътникова система F-6 е напълно непробиваема за противника, командването на американските ВВС в Калифорния предава съответните роботехнически кодове на флотилията от космически безпилотни совалки Х-37В, намиращи се на орбита около Земята, на височина 250 мили (408 км), нареждайки им да изстрелят ракетите си Т-3 (Triple Target Terminator) срещу 35-те китайски спътници. Не следва никаква реакция. Изпаднали в паника, американските ВВС изстрелват свърхзвуковата си крилата ракета Falcon по дъга, на височина 100 мили (160 км), над Тихия океан и след това (след още двайсетина минути) изпращат и съответните компютърни кодове за нанасяне на ракетен удар по седем, разположени в близост, китайски спътници. Оказва се обаче, че и тези кодове не работят.

Докато китайският вирус безпрепятствено се разпространява по спътниковата система F-6, тъй като „второкачествените” (в сравнение с китайските) американски суперкомпютри не съумяват да се справят с дяволски сложния код на вирусната програма, GPS-сигналите, които са жизненоважни за навигацията на американските кораби и самолети по цялата планета, също се оказват застрашени. Флотилиите от самолетоносачи започват да се движат в кръг, в самия център на Тихия океан. Ескадрилите от изтребители не могат да излетят, а безпилотните совалки-убийци летят безцелно към хоризонта за да се разбият, когато горивото им най-сетне свърши. Внезапно САЩ губят онова, което техните военновъздушни сили определят като „решаващата височина”, т.е. космоса. Минават само няколко часа и военната държава, господстваща над света в продължение на почти цяло столетие, търпи унизително поражение в Третата световна война, и то без нито една човешка жертва.

Нов световен ред?

Дори ако бъдещите събития се окажат по-скучни, отколкото предполагат очертаните по-горе четири сценария, всяка по-значима съвременна тенденция сочи, че към 2025 глобалната мощ на Америка ще пострада много по-сериозно, отколкото си представят във Вашингтон.

Докато американските съюзници в целия свят започват да коригират стратегиите си, съобразявайки ги с нарастващата мощ и влияние на азиатските държави, бремето по поддържането на 800-те (и дори повече) американски военни бази в чужбина ще се окаже съвършено непоносимо и, най-сетне, ще накара Вашингтон, макар и против волята си, да започне планомерно да изтегля войските си от тях. Отчитайки факта, че и САЩ, и Китай се стремят да разположат свои въоръжения в космоса и да използват за военни цели киберпространството, напрежението между тях само ще се усилва, което, към 2025, ще направи военния конфликт помежду им доста вероятен, макар и не съвсем сигурен.

Споменатите по-горе икономически, военни и технологични тенденции, които допълнително ще усложнят ситуацията, няма да се реализират напълно изолирано една от друга. Както показва случилото се с европейските империи след Втората световна война, тези негативни сили ще се наслагват и ще се усилват взаимно. При това те ще се съчетават по напълно неочаквани начини, провокирайки кризи, за които американците се отчайващо неподготвени, и застрашавайки да вкарат икономиката на САЩ в период на продължителен спад, като обрекат страната на много сериозни икономически трудности в продължение на цяло едно поколение и дори повече.

С постепенното отслабване на американската мощ, миналото ни предлага редица варианти за бъдещия „постамерикански” световен ред. На единия край на този спектър е появата на нова глобална свръхдържава, което макар и да е малко вероятно, не бива да се изключва напълно. Само че и Китай, и Русия представляват затворени култури, с непонятни за останалите нелатински азбуки, стратегии за национална отбрана и недоразвити правни системи, което ги лишава от редица ключови инструменти за световно господство. Тоест, в момента на хоризонта не се очертава нито една държава, способна да наследи САЩ.

В мрачната, антиутопична версия за глобалното ни бъдеще, една коалиция между транснационални корпорации, многостранни военни сили, от типа на НАТО, и международните финансови елити, вероятно би могла да формира някакво общо (макар и доста нестабилно) наднационална ядро, което би обезсмислило всички разговори за появата на нови национални империи. Но, докато лишените от ясна национална принадлежност корпорации и мултинационални елити сигурно биха управлявали един подобен бъдещ свят от безопасни градски анклави, на масите вероятно ще се наложи да обитават огромни и зле поддържани градски и селски гета.

В бестселъра си „Планетата на гетата” (Planet of Slums) Майкъл Дейвис дава, като минимум частична, представа за подобен свят и структурата му „отдолу нагоре”. Според него, един милиард хора, които вече обитават смърдящите бордеи из целия свят (като броят им ще се удвои до 2030), ще превърнат „дивите, несъстояли се градове в Третия свят в типичното бойно поле на ХХІ век”.

В центъра на спектъра от възможни бъдещета, между 2020 и 2040, е появата на нова глобална „олигополия” (тип пазарна структура с несъвършена конкуренция, в която доминират съвсем малък брой компании – б.р.), в чиито рамки възходящите държави Китай, Русия, Индия и Бразилия ще си сътрудничат с отслабващите велики сили, като Великобритания, Германия, Япония и САЩ, за да наложат модел на временно глобално господство, подобен на широкият алианс на европейските империи, управляващи половината човечество през 1900.

Или пък друга възможност: нарастване мощта на регионалните хегемони и връщане към структурата, напомняща донякъде международната система, съществувала преди формирането на съвременните империи. В този нео-вестфалски световен ред, предоставящ безкрайни перспективи за микро-насилието и неограничаната експлоатация, всеки хегемон ще доминира в рамките на най-близкото си обкръжение – Бразилия в Южна Америка, САЩ в Северна Америка, ЮАР в Южна Африка и т.н.

Космосът, киберпространството и морските дълбини, които вече няма да се контролират от бившия „световен полицай” САЩ, могат дори да се превърнат в своеобразни нови глобални „общински територии”, контролирани например от разширения състав на Съвета за сигурност на ООН или от някакъв друг подобен орган.

Всички тези сценарии екстраполират съществуващите тенденции в бъдещето, изхождайки от предпоставката, че американците, заслепени от високомерието на десетилетията през които тяхната мощ нямаше исторически аналог, няма да съумеят, или няма да поискат да предприемат стъпките, необходими за контролирането на бързата ерозия на позицията им в света.

Ако упадъкът на Америка действително се движи по силно низходяща траектория, между 2003 и 2025, излиза, че наистина сме пропилели за дреболии по-голямата част от първото десетилетие на този упадък, чрез войните, които отвлякоха вниманието ни от дългосрочните проблеми и напразно сме изхарчили трилиони долари, от които САЩ отчаяно се нуждаят.

Ако действително ни остават по-малко от 15 години, шансовете че ще пропилеем и тях, продължават да са твърде големи. Конгресът и президентът се оказаха в задънена улица. Американската (политическа) система е наводнена с корпоративни пари, чиято цел е създаването на всевъзможни препятствия пред нормалната работа на законодателите. Налице са твърде малко основания да смятаме, че всички по-значими въпроси, включително войните, които водим, раздутата ни система за сигурност, страдащата от липса на средства образователна система и остарялото ни енергоснабдяване, ще бъдат решени с необходимата бързина и сериозност, което би гарантирало на Америка онова „меко приземяване”, което би могло да максимизира ролята и да гарантира просперитета на страната ни в променящия се свят.

Европейските империи изчезнаха, а американската е на път да ги последва. Изглежда все по-съмнително, че САЩ ще съумеят, поне частично, да повторят успеха на Великобритания при формирането на постимперския световен ред, така че той да не постави под въпрос техния собствен просперитет и да бъде белязан от техните най-положителни ценности.

 

* Авторът е професор по история в Университета на Уискънсин в Медисън, САЩ. Ръководител е на глобалната работна група „Империи в преход”, обединяваща 140 известни учени от четири континента.

За да разберем по-добре възможностите за разрешаване на карабахския конфликт, си струва да проучим факторите, влияещи върху неговата динамика. Южен Кавказ, който обгръща Карабахската конфликтна зона, може да се разглежда като регион, свързан с обширното географско пространство, дефинирано от нашите американски колеги като Централна Евразия. То се простира от Китай, на изток, до Турция, на запад. Ето защо, предвид мащаба на потенциалните противоречия в областта на политиката и сигурността, е необходимо да идентифицираме мирните или военни перспективи на този конфликт.

Борбата между Русия и Запада за влияние в Централна Евразия може да ни послужи като важна отправна точка. Заслужава да се отбележи и фактът, че трансконтиненталният пренос на централноазиатските енергоносители през Южен Кавказ се разглежда предимно от транспортна, икономическа и енергийна гледна точка, докато по-общите съображения, свързани с геостратегията и сигурността, често се пренебрегват.

Недостатъците на проекта „Набуко”

Предизвикателствата, свързани с газовите ресурси на Централна Азия и техният транзитен маршрут, показват, че проектът за тръбопровода „Набуко”(първоначално предвиден да доставя ирански газ в Европа) не може да се разглежда като чисто икономически и енергиен. В обозримо бъдеще Русия ще продължи да купува определени количества газ от Азербайджан като по-този начин ще намалява азербайджанския експортен потенциал. В дългосрочен план обаче, доставката на газ в Европа по маршрути, различни от тези, минаващи през Русия, няма да бъде топ-приоритет за икономическата и енергийна сигурност на ЕС. Някои нови проучвания показват, че още в средносрочна перспектива големите залежи от шистов газ в Европа и достъпът до ефективните американски технологии за тяхното разработване могат да се окажат солидна гаранция за автономното стратегическо бъдеще на европейската система за енергийна сигурност (авторът обаче не казва нищо за проблемите, с добива на шистов газ, но тях е посветена статията на Димчо Петракиев на стр. – б.р.). Според прогнозите, в Европа са достъпни около 200 трлн. куб. м шистов газ. За сравнение – по данни от началото на 2010, газовите запаси на Туркменистан са приблизително 7,6 трлн. куб. м , а според статистиката на BP доказаните газови залежи на Азербайджан са 1,31 трлн. куб. м.[1]

Заради съотношението цена/ефективност, проблемите свързани със сигурността и геофизичните аспекти на транзитните трасета, както и поради текущата финансова криза, има основания да смятаме, че проектът „Набуко”, в който трябва да бъдат инвестирани повече от 10 млрд. долара и който няма никакво бъдеще отвъд следващите десет години, в крайна сметка ще бъде сметнат за непечеливш[2]. Скъпият „Набуко” е натоварен и със сложни геополитически проблеми, дължащи се на многобройните граници, които трябва да бъдат пресечени. Това може да завърши с отказ на прагматичния Запад от новата архитектура, която да гарантира европейската енергийната сигурност.  Междувременно се очаква, че ЕС ще започне повече да разчита на енергоресурсите, добити на неговата собствена територия, вместо да се фокусира върху „Набуко” като част от нова архитектура на европейската енергийна сигурност. Най-вероятно е да бъде взето решение в полза на създаване на ориентирана около Полша (където се смята, че има най-много шистов газ – б.р.) автономна енергийна система на Европа, чрез използване на авангардните американски технологии, както и на десетте милиарда долара, предложени, но все още неинвестирани в „Набуко”[3].

Тръбопроводът „Набуко” би могъл да бъде инструмент за управление на едромащабни стратегически проблеми, а именно – въвличането на Централна Азия и Кавказ в сферата на влияние на Запада. Традиционното виждане за геополитическите приоритети на Запада дава предимство на преориентацията на геостратегическия вектор на Централна Евразия. В рамките на това мислене, за Москва е жизнено важно да не допусне Азербайджан да играе свързваща роля в изваждането на Централна Азия и Кавказ от руската сфера на доминация.

Традиционното пречупване на тази заплаха през призмата на руските средносрочни икономически и дългосрочни геостратегически интереси лишава Азербайджан от възможността да бъде сред главните играчи, поддържащи прозападната преориентация на Централна Евразия, в частност чрез осигуряването на връзка за преноса на енергоносители от Централна Азия за Европа. Освен това трябва да се има предвид, че азербайджанските геоикономически интереси по отношение на петролния и газов транзит от Централна Азия до Европа се сблъскват не само с руските, но и с тези на друг стратегически важен играч на централноазиатското поле – Китай. Осъзнаването на истинския мащаб на този сблъсък на интереси може да ни даде основа за реалистична преоценка на дългосрочната роля, която биха могли да играят Азербайджан и Армения по отношение стратегическите планове на световните силови центрове в рамките на традиционната конфронтация, или на „рестартирането” на отношенията между Русия и САЩ.

Според традиционния конфронтационен подход, императивът за осигуряване на регионална стабилност не изключва използването на замразените конфликти като инструмент в битката между големите играчи за геостратегическо могъщество в региона. Симптоматичен пример за такава инструментализация на регионален конфликт може да бъде намерен в трагичните събития, случили се в Южна Осетия и Грузия през 2008. Що се отнася до карабахския казус, основните местни субекти на международната сигурност са Армения и Азербайджан, както и Нагорнокарабахската република. Те са в състояние да си сътрудничат с международната общност за поддържането на регионалната стабилност и мира. Те обаче са способни и да задвижат нов въоръжен конфликт, съпътстван с „ефект на доминото” с катастрофални мащаби. Непризнатата Карабахска територия придоби, разви и поддържа атрибутите на легитимна държава. Тя функционира вече повече от двайсет години. Нейните атрибути включват: законодателна, изпълнителна и съдебна власти, избрани на демократична основа; дисциплинирана армия от обучени планинци с боен опит; и ефективна отбранителна система, пригодена за предприемане на ефикасна контраатака в планински район с добре укрепени защитни линии.

Процесът на „рестартиране” на отношенията между Русия и САЩ, както и създаването на предпоставки за диалог с Китай и Индия, улеснява очертаването на нови геополитически перспективи за сътрудничество между т. нар. международна общност и държавите от Централна Азия и Кавказ. Това подсказва, че приоритетите на основните играчи в Кавказкия регион ще бъдат преосмислени. Те трябва да се откажат от парадигмата на конфронтация и борба за сфери на влияние и да се ориентират към хомогенизация на средата за сигурност и сътрудничество на геополитическата арена в Централна Евразия. Накрая, конструктивната глобализация и рестартирането в американско-руските отношения биха могли да доведат до премахване на замразените конфликти като инструмент за манипулиране на регионалните и глобални процеси на сигурността.

Повече от 18 години Минската група на ОССЕ се специализира в координиране на позициите на лидерите на страните-съпредседателки на групата с тези на страните в карабахския конфликт. Тя се доказа като незаменима в поддържането на диалога между страните и подкрепата за мирния процес. В този контекст е оправдана задачата за рестартиране на Минския процес, който в момента е ориентиран около т. нар. Мадридски принципи за мирно разрешаване на карабахския конфликт. Признаването на неотменимия факт на легитимния референдум за самоопределение на Нагорни Карабах, проведен на 10 декември 1991, може да послужи като юридическа и политическа база за това рестартиране. Признаването на референдума е сред значимите фактори за осигуряване на траен мир и стабилно и сигурно развитие на Южен Кавказ и Централна Евразия, като цяло.

Поглед към военното развитие на карабахския процес

Проблемът за разрешаването на карабахския конфликт по демократичен и мирен начин, в частност от гледна точка на защита на индивидуалните и колективни човешки права, е от ключова важност за сигурността на Армения, Азербайджан и на целия район на Южен Кавказ[4]. Не бива да отричаме възможността призивите за война, отправяни от лидера на съседната ни държава, действително да доведат до нова военен сблъсък в Карабах. Договорът за обикновените въоръжени сили в Европа (ДОВСЕ) е блокиран и световната общност не разполага със сериозни контрамерки срещу демонстративната надпревара във въоръжаването, която нарушава множество клаузи на ДОВСЕ. Непрестанният обстрел на позициите, подривните операции, както и отхвърлянето на препоръките на Минската група за оттегляне на снайперистите от линията на прекратяване на огъня повишават напрежението на карабахската фронтова линия.

Негативното въздействие на подобна политика върху регионалната стабилност и сигурност е очевидно. Трябва да помним уроците от трагичните събития в Южна Осетия и Грузия през 2008. Перспективата да се попречи на подобни военни действия придобива нови правни измерения след неотдавнашното преподписване на Арменско-руското отбранително споразумение. Армения оценява високо консултациите и разговорите между страните в конфликта (проведени под егидата на Русия, Франция и САЩ), но също така следи процеса на ускоряване на приготовленията за нова война в Азербайджан.

В случай, че Азербайджан наистина реши да започне нова война и като реакция на явните азербайджански приготовления да си върне Карабах със сила, Армения е принудена да разработи система от контрамерки. Армения има ясна обосновка на предупреждението си, че ако в Карабах започне нова война, тя ще бъде принудена (съгласно формулираният от бившия американски военен министър Робърт Макнамара принцип на „неприемливия ущърб”) да нанесе същият този „неприемлив ущърб” на Азербайджан. Правейки паралел с основния принцип на сигурността на Израел, така ние подтикваме Азербайджан да вземе предвид, че Армения и световната арменската общност ще предприемат необходимите мерки и нищо няма да ги спре да предотвратят втори геноцид срещу арменската нация в рамките на последните 100 години. Азербайджанската политическа пропаганда е въвлечена активно в опитите за осуетяване на международното признаване на арменския геноцид като по този начин играе значима роля  в процеса на мобилизация на ресурсите на арменската диаспора.

Втори референдум в Нагорни Карабах рискува да доведе до нова война

Процесът на разрешаване на Карабахския конфликт показа, че лансираната през 2005 идея за инкорпорирането на втори референдум в Минския процес е сред принципните пречки за резултатен напредък. Тя противоречи на юридическия факт на легитимността на референдума от 1991 и води Карабахския процес към задънена улица. Като един от крайъгълните камъни на Мадридските принципи, този мъртвороден подход търси мирно решение на конфликта в рамките на вредния формат на „заплаха от възобновяване на войната”. Това, до голяма степен обяснява, защо азербайджанската страна демонстрира своята „готовност да не възобновява военните действия” като главна „база за споразумение”[5].

Известно е, че в хода на конфиденциалните разговори за Карабах, предишният азербайджански президент Гейдар Алиев се съгласи, че референдумът в Карабах, от 10 декември 1991, е проведен в съответствие с тогавашното съветско законодателство. По този начин той показа готовност за предприемане на съвместни усилия за търсенето на компромиси, основани на признаването на юридическия факт на законното прекъсване на административно-йерархичните отношения между Нагорни Карабах и Азербайджан. През 1991, Азербайджан провъзгласи своята независимост без референдум за отделянето от СССР[6]. Това стана без да се вземат предвид правата на населението на Нагорно-Карабахския автономен район. Същото важи и за останалите селища с хомогенно арменско население. На него не му бе дадена възможност да вземе свободно и независимо решение за политическия си статут. Това беше нарушение на тогава действащия съветски закон „За процедурите за разрешаване на въпроси, отнасящи се до отделянето на съюзни републики от СССР”[7]. Нагорни Карабах отговори на това с отделяне от Азербайджанската съветска социалистическа република чрез референдум, който бе в пълно съответствие с действащото законодателство, използвайки правните механизми на пряката демокрация[8]. Като реакция срещу заповедта от Баку, азербайджанското малцинство бойкотира референдума[9]. Бидейки непризната, но въпреки това легитимна държава, Нагорнокарабахската република отвърна на предприетото през пролетта на 1992 от президента Аяз Муталибов азербайджанско въоръжено нападение срещу нея. В съответствие с чл.51 от Хартата на ООН, тя използва правото си на самоотбрана, за да гарантира сигурността на карабахските арменци[10].

Ето така бе схващана политическата и правна същина на карабахския спор не само от арменските лидери, но и от президента Гейдар Алиев. Именно тази същина бе подчертана и в тристранното споразумение за прекратяване на огъня от 1994, подписано от Армения, Нагорни Карабах и Азербайджан, в съответствие с техните усилия за търсене на път за изход от задънената улица на войната и за установяването на диалог и постигането на дълготраен мир между двете независими държави, образували си на територията на бившата Съветска социалистическа република Азербайджан. Тази стъпка целеше постигането на устойчив мир в региона и бе основана на логиката на четирите резолюции на Съвета за сигурност на ООН за Карабах, както и на волята на лидерите на трите държави, въвлечени в карабахския конфликт[11].

Предпоставки за рестартирането на Минския процес за мирно разрешаване на карабахския проблем

Във връзка с новата европейска геостратегия и архитектура на енергийната сигурност, перспективата, че мястото на Азербайджан в регионалните процеси вече няма да бъде надценявано е обусловена от предстоящата загуба на неговата досегашна роля на предполагаемо свързващо звено за газовия транзит от Централна Азия за Европа[12]. В тази нова ситуация на демитологизация на „Набуко” и на азербайджанската роля в проекта, главният инструмент, тласкащ мирния процес в задънена улица със заплахата от подновяване на войната, е най-вече идеята за провеждане на втори референдум. Тя пренебрегва неоспоримата правна и политическа валидност на референдума от 1991. Всякакви контрапродуктивни предложения, особено тези, засягащи въпросите за териториите и бежанците, не дават обективен отговор на фундаменталния въпрос за легитимността на референдума от 1991. Това е един от недостатъците на Мадридските принципи и под „заплахата от възобновяване на войната” то е причина те да принуждават играчите да действат именно в този формат, който е опасен за регионалната сигурност.

Ако Азербайджан, заедно със съпредседателите на Минската група – Русия, Франция и САЩ, бяха признали юридическия факт на легитимността на отделянето на Нагорни Карабах от Азербайджанската ССР, в съответствие с вече споменатия съветски закон, те биха могли да създадат основа за конструктивно прилагане на „светата Троица” от принципи: „неизползване на сила, свободно самоопределение и териториална цялост”, които целят постигането на окончателна мирна спогодба.

Така, за да създадат база за мирно решаване на конфликта, да се измъкнат от задънената улица на карабахското урегулиране и да рестартират Минския процес, страните в конфликта, както и лидерите на държавите съпредседатели на Минската група би трябвало да оттеглят предложението за втори референдум от портфолиото на Карабахското урегулиране и да признаят юридическия факт на референдума, проведен в Нагорни Карабах, на 10 декември 1991, т.е.преди официалния разпад на СССР и преди Алмаатинската декларация от 21 декември 1991, в която е провъзгласено създаването на две независими държави на територията на Азербайджанската съветска социалистическа република – Република Азербайджан и Нагорно-Карабахска република.

Ключовият пункт тук е легитимността на референдума, в който азербайджанското малцинство, макар и поканено тогава от арменската страна, не взе участие, поради директния натиск, оказан му от властите в Баку.

 

Бележки:

1. “Shale Gas Will Rock the World”. By Amy Jaffe, Wall Street Journal, May 10, 2010; “Will Poland Start the Shale Gas Revolution in Europe? “, Seeking Alpha, Energy Stocks, March 02, 2010; (http://seekingalpha.com/article/191519-will-poland-start-the-shale-gas-revolution-in-europe); “Oil Giants seeking shale gas in Europe”, Oil and Gas information agency “Самотлор-экспресс”, 19/02/2010; (http://www.angi.ru/news.shtml?oid=2756900);

2. “Nabucco Gas Pipeline Project,” Gulf Oil and Gas E-Marketplace: - (http://www.gulfoilandgas.com/webpro1/projects/3dreport.asp?id=102885); “Cradle or Grave for Nabucco? Analysis of: Is the Nabucco Pipeline Worth the Projected $ 11.4 Billion, Gerson Lehman Group, January 11, 2010:- (http://www.glgroup.com/News/Cradle-or-Grave-for-Nabucco--45814.html).

“Набукко” набирает обороты, Ф.Асим,15.10.2010: - (http://www.zerkalo.az/2010-10-15/economics/13764-nabukko-agri).

3. “What Makes A Financially Viable Shale Gas Prospect?”, Conference “Global Applcation of Commercially - Viable Shale gas Models”, July 19-20, 2010, Warsaw, Poland, Gobal Shale Gas Summit 2010: - (http://www.global-shale-gas-summit-2010.com/).

4. Guidelines on Developing Armenian National Security Strategy in the Context of Regional Security Architecture”, by Hayk Kotanjian, Yerevan, 2008, INSS MOD, Armenia, 2008.

5. “The Madrid Principles” of Karabakh Regulation Are Based Upon the “Paradigm of War”: Hayk Kotanjian, REGNUM, October 22, 2009: - (http://www.regnum.ru?news/1217398.html); See also: “Statement by H.E. Mr. Edward NALBANDIAN Minister of Foreign Affairs of the Republic of Armenia at the General Debate of the 65th Session of the UN General Assembly”,  25 September 2010, New York: - (http://www.armeniaforeignministry.com/pr_10/speech_un_sep25.pdf0)

6. Constitutional Act on the “State Independence of the Republic of Azerbaijan”, October 18, 1991, No 19-20.;

7. Виж USSR Law “On the Procedures for Resolving Issues Related to the Secession of Union Republics from the USSR”, No 1410-April 13, 1990, USSR Supreme Soviet:- (http://www.bestpravo.ru/ussr/data01/tex10973.htm).

8. The Report on the Results of the Referendum on the Independence of the Nagorno Karabakh Republic, December 10, 1991, Stepanakert, Nagorno Karabakh Republic, Ministry of Foreign Affairs: (http://nkr.am/rus/facts/referendum.html)..

9. The Nagorno Karabakh Conflict, by Svante Cornell, Department of East European Studies, Report N 46, Uppsala University, p. 27.

10. Виж UN Charter, Chapter VII: Action with Respect to Threats to Peace, Breaches of the Peace and Acts of Aggression,  Article 51:- (http://www.un.org/en/documents/charter/chapter7.shtml)

11. The UN SC 1993 Resolutions on Nagorno Karabakh: Резолюция 822 (1993) Совета безопасности ООН от 30 апреля 1993 года; Резолюция 853 (1993) Совета безопасности от 29 июля 1993 года; Резолюция 874 (1993) Совета безопасности от 14 октября 1993 года; Pезолюция 884 (1993) Совета безопасности от 12  ноября 1993 года;

“Azerbaijan and the United Nations” (Repetition of the Past in the Karabakh Conflict). By Ambassador Vladimir Kazimirov, the First Chairman of the OSCE Minsk Group; REGNUM, 09.04.2010 – translated from Russian; Владимир Казимиров: “Азербайджан и Организация Объединенных Наций (повторение пройденного в карабахском конфликте)”, ИА REGNUM, 04.09.2010. (http://www.regnum.ru/news/polit/1321988.html).

Treaty on Ceasefire signed by the ministers of defense of the Republic of Azerbaijan (in Baku), Nagorno-Karabakh Republic (in Stepanakert) and Republic of Armenia (Yerevan) at May 12, 1994; Соглашение о прекращении огня с 12 мая 1994 г. (подписано в Баку 9 мая, Ереване 10 мая, Степанакерте 11 мая 1994 г. в виде посланий в Москву) (http://www.vn.kazimirov.ru/doc10.htm).

12. “Dash for Poland’s gas could end Russian stranglehold”, By Robin Pagnamenta, Energy Editor, From The Times, April 5, 2010: - http://business.timesonline.co.uk/tol/business/industry_sectors/natural_resources/article7087585.ece);

“Chevron to Seek Shale Gas in Poland as Europe Focuses on Unconventional Reserves”, Written by Editorial Dept, OilPrice.Com, Tuesday, 09 March 2010 04:01: - (http://oilprice.com/Energy/Gas-Prices/Chevron-to-Seek-Shale-Gas-in-Poland-as-Europe-Focuses-on-Unconventional-Reserves.html); “Poland is at the top of the list for shale potential. Houston companies planning to explore for natural gas”, By Katarzyna Klimasinska, Bloomberg News, Dec. 12, 2009, 2:30AM: -(http://www.chron.com/disp/story.mpl/business/6766480.html).

* Авторът е генерал-майор, съветник на военния министър и директор на Института за стратегически изследвания към Министерството на отбраната на Армения. Статията му се базира на доклада, представен през септември 2010 в София на работната среща на Черноморската програма за сигурност към Харвардския университет, САЩ, и, естествено, отразява само арменската гледна точка по карабахския проблем.

 


Published at: www.scandoil.com

“Cradle or Grave for Nabucco?:

January 11, 2010

 

Известният американски икономист Майкъл Хъдсън е президент на Института за изследване на дългосрочните икономически тенденции (ISLET).

Роден е през 1939 в Чикаго. През 1968 завършва икономика в Университета на Ню Йорк. Работил е в Чейз Манхатън Банк и  Института Хъдсън, а в момента е професор в Университета на Мисури, в Канзас Сити, и Висшето училище за икономика, в Берлин. През различни периоди е съветвал правителствата на САЩ, Канада, Мексико и Латвия. Консултант е на Института за обучение и изследвания на ООН (UNITAR). Негови анализи се публикуват на страниците на най-големите американски медии, включително „Ню Йорк Таймс” и „Уолстрийт Джърнъл”.

Професор Хъдсън е автор на много книги, някои от които се превърнаха в бестселъри. Сред тях са „Суперимпериализмът: икономическата стратегия на Американската империя” и „Новият международен икономически ред”.

 

-          В началото, разкажете ни малко за себе си.

-          През 60-те години на миналия век бях икономист по въпросите на платежния баланс в Чейз Манхатън Банк, като тъкмо тогава съотношението между плащанията на страната в чужбина и постъпленията на средства отвън придоби изключително значение, тъй като през 60-те и 70-те години дефицитът в платежния баланс на САЩ беше породен от военните им разходи. Частният сектор беше в рамките на баланса, а международната правителствена помощ, на практика, генерираше излишък, защото всичко, което давахме, беше обусловено от характера на въпросната помощ (най-вече под формата на заеми) и другите страни трябваше да ни плащат лихва. Но, като цяло, дефицитът имаше военен характер.

-          Имате предвид цената на войната във Виетнам?

-          Да, Виетнамската война, както и другите ни военни разходи в Азия и Европа. Днес Америка разполага с над 850 бази в чужбина, като за издръжката им отиват огромни средства. Само сметките за издръжката на тези бази и войските ни в Ирак и Афганистан са толкова много, че буквално ги пращат с чували. Тоест, налице е гигантски дефицит, породен именно от военните разходи.

-          Да се спрем малко по-подробно на този въпрос. Както е известно, тези разходи се оправдават с необходимостта да се гарантира американската сигурност, или с борбата с външните заплахи – тероризма и т.н., и ако това действително е така големите военни разходи би трябвало да спомагат за защитата и утвърждаването на американските икономически интереси.

-          Както вероятно знаете, през 1971 президентът на САЩ Ричард Никсън отмени конвертируемостта на долара в злато по официално приет курс в централните банки. Заради Виетнамската война, доларът беше лишен от златното си покритие и престана да изпълнява ролята на паричен стандарт, също толкова надежден, като златото. Наскоро се върнах от дълго пътуване в няколко азиатски държави и в Бразилия и навсякъде чувах от домакините си едно и също: тъй като доларът се използва толкова активно за финансирането на американския военен дефицит, когато имаме активно салдо в платежния баланс на търговията си със САЩ, ние получаваме долари. Осъществяваме износ и доларите се връщат в Централната ни банка. А тя няма какво друго да прави с тях, освен да купува десетгодишни американски държавни облигации. Ето как се оказва, че финансираме военните разходи, които са основната причина за дефицита на федералния бюджет на САЩ, и в резултат се оказваме в американско военно обкръжение. Тоест, подкрепяйки долара, ние подкрепяме това военно обкръжение. Затова доларите вече не ни трябват. Ето това ми казаха в Бразилия, Китай и дори в Австралия.

-          Въпреки това обаче, те не спират да купуват американски ценни книжа.

-          Правят го, защото продължават да изнасят много за САЩ. През миналата година, такива държави като Бразилия, Русия, Индия и Китай (т.нар. БРИК) открито заявиха, че се стремят вече да не използват долари, т.е. те могат скоро да престанат да купуват държавни облигации от Федералния резерв. Но, когато казват, че не искат да трупат долари, това означава, че не искат да финансират мрежата от американски бази по света, т.е. глобалното военно присъствие на САЩ. Така, през 2010, Китай и Русия се споразумяха цялата двустранна търговия и инвестиране да се осъществяват само в националните им валути, т.е. в рубли и юани, а не в долари. Наскоро китайският президент Ху Цзинтао посети Турция, където е водил аналогични преговори. Тоест, ясно е, че Китай и редица други държави – например Бразилия и Венецуела, както и някои петролни производители, гледат да избягват американските долари. Което пък означава, че световната икономика се трансформира, поставяйки все по-големи препятствия пред долара.

-          Дали наистина може да се твърди, че всички те избягват долара? Може би просто искат да ограничат зависимостта си от него, но той си остава доминиращата световна резервна валута.

-          Истината е, че на политическо ниво те вече са взели решение не само да престанат да трупат долари, но и да отделят икономиките си от зоната, доминирана от долара. Което вече нанася пряка вреда на американската икономика.

-          Колко би могъл да се проточи този процес? Защото за Китай например, това е доста сериозен проблем, имайки предвид, че валутният резерв на тази страна се равнява на четири трилиона долара.

-          Обикновено този тип процеси се развиват достатъчно бързо, по-бързо, отколкото можем да си представим. Но вие сте прав, Китай действително разполага с валутен резерв, чиито обем се равнява на четири трилиона долара.

-          По-голямата част от които са американски долари.

-          Около половината от този резерв са американски долари. Китай обаче заяви, че вече не иска чуждестранният му валутен резерв да се формира от хартиени пари, защото хартиената валута е валута на държавния дълг. При това положение, какво могат да направят китайците? Ако извадят от обръщение чуждестранната валута, означава да намалят износа. Затова в Китай взеха политическото решение да прехвърлят акцента върху вътрешния пазар, т.е. да използват собствените си фабрики и производство за повишаване на жизнения стандарт и ръст на заплатите, както и да пласират повече китайски стоки на вътрешния пазар вместо изцяло да ги изнасят и да получават срещу това хартиени или електронни долари.

-          Само че това е проект, който ще трябва да се реализира през следващите 15-20 години, а може би и по-дълго, отделен въпрос е, дали китайците въобще са в състояние да го реализират на практика, защото това би засегнало интересите на мнозина крупни местни капиталисти.

-          Китайските капиталисти са наясно, че вече могат да направят повече пари в Китай, отколкото в Америка, впрочем това се отнася и за американските капиталисти. Американските, европейските и латиноамериканските капиталисти влагат парите си в Азия, защото там се наблюдава реален икономически ръст, като причината е, че Азия е онази уникална част на света, където се запазва смесеният тип икономика – държавна и частна, обществена и частна. Истината е, че забогатяването на Америка е резултат от участието на правителството във финансирането, вътрешното развитие, осигуряването на необходимата инфраструктура и субсидирането на американската индустрия. Именно това гарантира просперитета и през ХІХ и ХХ век. По същия начин, впрочем, забогатява и Англия, през ХVІІІ и ХІХ век. Тоест, за да се гарантират печалби е необходима смесена икономика. Но, ако в процеса на борбата за работническата класа, изпитваме съмнения относно необходимостта правителството да участва във вътрешните процеси, няма как да се появи и държавно ръководство, готово да помогне и на индустрията, и на трудещите се, и в резултат националната икономика ще отслабва. Така се формира онзи тип зле функционираща икономика, чиито модел се е наложил в главите на много съвременни политици, смятащи, че ако правителството ограничи до минимум намесата си във вътрешните процеси, икономиката ще може да се саморегулира.

-          Сега, нека се върнем на въпроса за американския военен бюджет, достигащ един трилион долара и необходимостта да се поддържат над 800 военни бази в чужбина. Подобен стремеж изглежда разбираем за определени периоди от историята на САЩ, например за 30-те години на миналия век, когато Вашингтон решаваше, че конкретна латиноамериканска държава трябва да съсредоточи усилията си върху производството на банани например, и правеше така, че там да управлява правителство, което да гарантира това. Дали оттогава насам нещата действително са се променили? Нима американският елит не вижда, че именно военните разходи са основната причина за гигантския държавен дълг на САЩ или смята, че доминиращата роля на Америка обслужва собствените и търговски и икономически интереси?

-          Ако нещо се е променило, това по-скоро е технологията на военната ни стратегия. През 30-те години на ХХ век, когато САЩ вече разполагаха с достатъчна военна мощ, се обсъждат възможности за изпращане на морска пехота в една или друга латиноамериканска държава и т.н. Всъщност, Америка е планина от мускули, неслучайно навремето Мао Цзедун я нарече „хартиен тигър”. За нея е възможен само един тип война, който може да си позволи демокрацията – атомната война. Или пък водородните бомби. Тя не може да си позволи реална война, където се стреля с куршуми. Ще припомня, че във Виетнам, всеки американски войник е изразходвал по един тон мед годишно, сякаш са се замервали с медни слитъци. Само че,  в крайна сметка, може да се окаже, че медта вече не достига. Днес САЩ вече не планират нищо. Днес сме много далеч от 30-те години. В Америка няма хора, които да напират да се сражават. Затова и военните действия, които водихме и водим в Близкия изток (Ирак) или Централна Азия (Афганистан) се осъществяват предимно от въздуха. Но да бомбардираш някого не означава, че можеш да го завоюваш, вече не можем да влезем в открита борба с противниците си, както беше през ХІХ и ХХ век, да не говорим, че нямаме армия, способна да води успешни войни. Имаме наемна армия, която, както и целият американски военно-индустриален комплекс, не може да води истинска война.

-          Тогава, какъв е смисълът от тези над 800 военни бази? В тази връзка ми идва на ум примерът на Великобритания, оказала се навремето в подобна ситуация със своите многобройни колонии и, в крайна сметка, принудила се да ги изостави, тъй като са се превърнали в непоносимо тежко бреме за нея.

-          Аналогията е подходяща.

-          Тогава защо не се чуват достатъчно призиви да бъдат разформировани тези 800 военни бази, т.е. САЩ да се избавят от тях, като от ненужно бреме?

-          Причината е, че всички пари, изхарчени от американските военни в чужбина, ще бъдат усвоени от съответните икономики, за да стигнат в крайна сметка до техните централни банки. А както вече споменах преди малко, тези банки не могат да направят нищо друго с въпросните долари, освен да ги трансформират в държавни облигации на САЩ, опитвайки се да съхранят стабилността на собствената си валута. Тоест, ако не беше военният дефицит, на Америка щеше да се наложи сама да финансира вътрешния си бюджетен дефицит. А сега този дефицит се финансира от чужденците. Само че напоследък тези чужденци, на практика, ни заявяват, че повече не искат американските долари и не желаят да финансират нашия дефицит. Затова въпросът е, кой ще финансира този дефицит, ако чуждестранните банки действително откажат да продължат да го правят? А най-вероятният отговор е, американската средна класа, средният  и малкият бизнес, т.е. всички други но не и военните.

В края на януари 2011, на срещата си с постоянния представител на Русия в НАТО Дмитрий Рогозин, руският президент Медведев заяви: „очакваме от партньорите си от пакта ясен и недвусмислен отговор на въпроса, къде виждат мястото на Русия в европейската система за противоракетна отбрана (ПРО). При всички случаи, или заедно с НАТО, или сами ще намерим достоен отговор на сега съществуващия проблем”. Освен това президентът напомни, че в посланието си към Федералното събрания (горната камара на руския парламент) вече е коментирал алтернативата пред страната му по този въпрос. „Или ще се споразумеем, на базата на определени принципи, с НАТО и ще създадем съвместна система за решаване задачите на противоракетната отбрана, или не се споразумяваме и тогава ще ни се наложи да вземем цяла поредица от неприятни решения, касаещи разполагането на ударна руска ядрена ракетна групировка”.

Сега нека разгледаме възможните и приемливи според Русия варианти за изграждането на европейската система за ПРО.

Първи вариант: Европейска ПРО с руско участие.

Както е известно, на миналогодишната среща на НАТО в Лисабон, Медведев очерта руската визия за участието на страната му в проекта за европейска ПРО. Според него, системата за ПРО следва да се гради върху „секторния принцип при определяне на отделните зони на отговорност”. Това означава Русия да поеме ангажимента да сваля всички ракети, насочени към Европа, чиито полет минава над руската зона на отговорност.

В същото време, повечето руски експерти смятат, че степента на ракетна заплаха за Европа е силно преувеличена, особено ако то се свързва с Иран. Реално съществуващите ирански балистични ракети със среден радиус на действие „Шахаб-3” имат обхват от 1350 км (и бойна глава до 1 тон, т.е. способен да носи, поне на теория, ядрен заряд). Така, сред държавите, които биха се оказали застрашени, са Турция, Азербайджан, Армения, Грузия, Русия, Украйна, Казахстан и Израел.

В този аспект, предложенията на руския президент действително представляват реална опция за Европа. Използвайки възможностите на Кавказката зона за противовъздушна отбрана (Русия - Армения) и изграждащата се Централноазиатска зона за противовъздушна отбрана (Русия - Казахстан), руският сектор на европейската ПРО е в състояние да отрази всеки хипотетичен ирански ракетен удар срещу ЕС.

Само че чиновниците от Северноатлантическия пакт предпочитат малко по-различен подход към решаването на проблема. Акцентирайки върху ускорените темпове на развитие на иранската ракетна програма, те стигат до извода, че през близките 5-7 години има вероятност Иран да създаде (с помощта на специалисти от Северна Корея) ракети с радиус до 5000 км. Въз основа на това, НАТО вече взе решение за разполагането на елементи на ПРО в Полша, Чехия и Румъния. Тоест, Европа (макар че, кой знае защо, за това говорят най-вече САЩ) смята за крайно необходимо „сама” да се защити от иранската заплаха и то с оглед на по-далечното бъдеще.

Колкото и да е странно, но подобни, неособено сериозно звучащи доводи, се дискутират съвсем сериозни по върховете на властта в ЕС и САЩ. Дори и на срещата в Лисабон, въпреки всички аргументи, изложени от руските експерти, колегите им от НАТО продължиха да настояват, че иранската заплаха е изключително актуална. Руската страна обаче не се съгласи с това, квалифицирайки подобна теза като силно преувеличена, затова, на срещата в Португалия, така и не бе постигнат консенсус. Истината е, че трудно можем да си представим, как две държави (Иран и Северна Корея), притиснати от политическите и икономически санкции на световната общност, ще могат да създадат междуконтинентална балистична ракета? Дори ако приемем, че иранските инженери са гениални, за създаването на тежки многостепенни балистични ракети се изисква нещо повече от пълната мобилизация на целия индустриален и научен потенциал на страната. Необходима е специално оборудване, създаване на изпитателни центрове, осъществяване на телеметрична връзка и анализ на параметрите на полета. При това, изстрелването на ракетите следва да се осъществява в посока към океана, тъй като Иран няма възможност да провежда ракетни изпитания над собствената си територия. Накрая, всичко това ще трябва да се прави на фона на постоянния и неприкрит натиск на американските, израелски и британски специални служби върху страната (потвърждение за което е и миналогодишната мащабна хакерска атака срещу компютрите на иранските ядрени, индустриални и научни центрове, с използване на вирусната програма Stuxnet). Според руските експерти, ислямската република би могла да се сдобие с ракети от подобен клас (ако те въобще бъдат създадени) едва след 10-15 години, най-малко.

Но дори ако приемем, че иранската опасност е реална, остава неясно, защо елементи на бъдещата европейска система за ПРО трябва да се разполагат в Полша или Чехия например, където иранските ракети просто няма как да стигнат (максималното, на което са способни, е да паднат в близост до крайбрежието на България и Румъния)? Опитите на някои американски стратези да обяснят всичко това със създаването на ешелонирана в дълбочина система за ПРО не звучат никак убедително. Най-логичните, от военна гледна точка, места за разполагане на елементи на ПРО са следните: в европейския сектор – Турция, Гърция, България и Албания; в близкоизточния сектор: американските компоненти на ПРО в Ирак (зенитно ракетните комплекси „Пейтриът” РАС-3 и системата за ПРО THAAD) и онези в Персийския залив и Средиземно море (системата за ПРО Aegis), а в постсъветския сектор: Армения, Новоросийск и Севастопол. Подобно разположение на системите за ПРО гарантира унищожаването на всички ирански балистични ракети, които, между другото, няма да са никак много.

При всички случаи, местата за разполагане на елементите на ПРО не се променят, защото е по-лесно ракетата да бъде свалена в началния етап, когато все още набира скорост и не може да маневрира. Друг важен въпрос е прихващането на бойната глава на балистичната ракета, навлизаща в зоната на действие на комплексите за ПРО със скорост няколко километра в секунда. Руските зенитно-ракетни комплекси от типа С-300 могат да прихващат такива цели в радиус до 40 км, а американските комплекси „Пейтриът” в още по-малък радиус (до 20 км). Комплексите за ПРО от ново поколение (руските С-400 и разработваният в момента С-500, както и американските THAAD и Aegis) притежават по-високи показатели и могат да прихващат противниковите ракети на разстояние 150-200 км. Става дума обаче, за оперативно-тактически ракети (С-300 и „Пейтриът”) с радиус до 1000 км, както и за ракети със среден радиус – до 3500 км (С-400, THAAD, Aegis). Тоест, в случай, че иранците (или който и да било друг хипотетичен противник) се сдобият с балистични ракети с радиус 5000 км, ще се наложи разполагането на елементи на стратегическа ПРО (американските GBI-2 и 3, или руските А-135).

Така става ясно, към какво точно се стремят американците, а именно - към разполагане на елементи на стратегическа ПРО в Централна Европа и по-конкретно в Полша, Чехия и Румъния. Това обаче води до нарушаване на руско-американския баланс в сферата на стратегическите ядрени въоръжения, което Москва очевидно не може да допусне. Защото при подобно развитие, в обекти на ПРО се превръщат на първо място руските междуконтинентални балистични ракети, а едва след това хипотетичния ирански ядрен потенциал.

Между другото, още през 2007, професорът ат Масачузетския технологичен институт Теодор Постъл доказа възможността руските междуконтинентални ракети да бъдат прихващани от американските GBI-2.

От друга страна, отчитайки всички перспективи (включително и най-фантастичните), могат да бъдат приети и аргументите на НАТО и САЩ за необходимостта от изграждане на ешелонирана европейска система за ПРО. Само че, дори и в този случай, би било напълно логично и разполагането на съвременни средства за ПРО по западните граници на Русия (включително в Калининград и на територията на Беларус). Представете си например, че в Москва решат да използват аргументацията на Вашингтон и да заявят, че в бъдеще може да се наложи унищожаването на ислямистки ракети, насочени  примерно към Норвегия, Швеция или Финландия.

Следва да отбележим, че разгледаният по-горе вариант за изграждане на европейска система за ПРО се основава на предпоставката, че между НАТО и Русия съществува взаимно доверие, за каквото напоследък трудно може да се говори. Серията учения на НАТО в балтийските постсъветски държави и Полша и разработването на нови планове за отбраната на тези страни от „посегателствата на Русия”, или изказванията на генералния секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен, че сътрудничеството между пакта и Русия в сферата на ПРО следва да се основава на наличието на две отделни, макар и координирани, системи за противоракетна отбрана – всичко това говори за наличието на известно недоверие към Москва. Очевидно, определени кръгове на Запад и най-вече в САЩ не са склонни да се откажат лесно от тезата за „източната заплаха”. Тъкмо поради това изглеждат толкова неубедителни и оправданията с „опасността от иранска ракетна атака”, защото, на практика, няма никакъв друг аргумент, с който да се обоснове необходимостта от изграждане на регионална ешелонирана система за ПРО в Европа. В същото време обаче, руското участие в този проект (под каквато и да е форма) се оказва жизнено необходимо. Ясно съзнавайки, колко преувеличена е иранската заплаха, на Русия се налага да „затвори”, т.е. да защити западните си граници, а действията на САЩ и НАТО в Централна Европа само я подтикват да разположи най-новите си системи за противовъздушна и противоракетна отбрана край Калининград, Санкт Петербург и в Беларус (Минск отдавна демонстрира интерес към разполагането на руски комплекси С-400 на своя територия).

Вторият вариант: Европейска ПРО без руско участие

За съжаление, този вариант изглежда по-вероятен, на фона на сегашните реалности. Но, ако не приеме руското предложение за изграждането на съвместна система за ПРО, НАТО ще принуди руснаците да се откажат да участват в създаването на тази система, запазвайки си правото да предприемат някакви ответни действия. Според руския представител в НАТО Дмитрий Рогозин: „Създаването на две отделни системи ще означава, че няма да има европейска система за ПРО. То ще породи риска от „сдържане” на собствения ни стратегически потенциал, а ние не можем да го допуснем, защото ядреното оръжие е гаранция за руския суверенитет”.

Сред ответните стъпки на Москва може да стане разполагането на ракетни комплекси в западната част на страната, включително и на тактическо ядрено оръжие. Ракетите „Искендер” могат да се превърнат в ключов елемент на руския отговор при евентуалното разполагане на комплекси за ПРО в Централна Европа. В същото време, не бива да се забравя и за основните компоненти на бъдещата въздушно-космическа отбрана (ВКО): противоракетния и противъздушния. Първите стъпки в тази посока вече са направени. Така, още през ноември 2010, в посланието си до Федералното събрание, руският президент Медведев обяви необходимостта за обединяване на съществуващите системи за противовъздушна и противоракетна отбрана, за предупреждаване при ракетно нападение и за контрол на въздушното пространство, като по този начин бъде укрепена руската въздушно-космическа отбрана. До края на 2011, всички тези структури следва да преминат под общото управление на стратегическото командване. Пак в тази връзка, трябва да отбележим създаването на Единна регионална система на противовъздушната отбрана на Русия и Беларус, като още днес беларуските военновъздушни сили и войските на противовъздушната отбрана са в състояние да защитят част от западното направление на Русия от евентуални атаки на тактически и оперативно-тактически ракети.

Колкото и да е парадоксално, но действията на Русия, в рамките на този вариант (т.е. без руско участие в европейската система за ПРО), на практика, няма да се отличават кой знае колко от варианта с участието и в проекта. Защото на Москва, все едно, ще се наложи да укрепва елементите на своята ВКО (включително и тези на ПРО), само че, при първия вариант, това ще се реализира в условията на постоянен политически натиск от страна на НАТО и САЩ. Отлично съзнавайки, колко нереални (или най-малкото преувеличени) са заплахите от страна на Иран, на Москва, въпреки всичко, ще се наложи да разположи елементи на ВКО във всичките три зони на Единната регионална система на противовъздушната отбрана на Русия и Беларус, тъй като и без това е силно изостанала в тази област. В същото време, оставянето на всички тези направления незащитени от въздуха вече става не просто опасно, а и самоубийствено за Кремъл.

В този контекст е обясним и силният информационен натиск, който напоследък се оказва върху Беларус от страна на Запада и той няма много общо с авторитарния характер на режима в Минск. Налице е стремеж Русия да бъде лишена от стратегически съюзник, като паралелно с това загуби и противовъздушния си „чадър” в западното направление. В същото време, Беларус, имайки предвид геополитическото и положение и военния и потенциал, би могла да стане един от ключовите играчи при изграждането на цялостна система за европейска сигурност, с руско участие. Именно тези процеси целенасочено се затормозяват от определени кръгове в САЩ и НАТО, под формата на подкрепа за иначе съвсем оправданата борба за демокрация в Беларус.

Руската „задача  минимум”

Тук е мястото да напомним, че на 26 януари 2011 руският Съвет на Федерацията одобри закона за ратификация на Договора за стратегическите настъпателни въоръжения. В документа, в частност, се подчертава, че Русия може да излезе от Договора, ако американската страна наруши неговите основни положения, ако САЩ едностранно разположат системи за ПРО, или пък ако бъдат взети на въоръжение конвенционални системи без съответните решения на двустранната консултативна комисия (чието създаване се предвижда в Договора). Посочва се също, че Русия ще поддържа ядрения потенциал и бойната си готовност, което включва и разработването и изпитанията на нови видове въоръжение.

Така или иначе, но за Москва очевидно е необходимо да се опита да убеди стратезите на НАТО в ползата от това, изграждането на европейската система за ПРО да се съобрази с руските предложения. Както вече споменахме, и при двата разгледани по-горе варианти, Русия ще бъде принудена да усъвършенства своята система за ВКО по южните и западните си граници, без оглед на това дали ще участва или не в европейската система за ПРО. От друга страна, Европа не може да не вземе предвид, руската позиция, изразена, на миналогодишната среща на НАТО в Лисабон от президента Медведев. Затова можем да очакваме, че конструктивният диалог между пакта и Москва все пак ще продължи. В същото време, историята показва, че дори сключването на договори за съвместно сътрудничество в сферата на отбраната и за ненападение, не може да се смятат за панацея и решение на всички проблеми, касаещи сигурността на Европа и света.

Опитите за проникване на радикалния ислямизъм на Балканите, които бяха особено активни през 90- години, приключиха без особен успех. Това не означава, че радикалните религиозни организации (мюсюлмански или други) не функционират в региона или нямат видимо присъствие в някои изоставени села или определени джамии в Сараево и Скопие. То обаче означава, че масова промяна, която би разрушила основите на исляма на Балканите – османското, предимно ханефитско, наследство, налагайки строг, консервативен салафизъм, не е настъпила и вероятно няма да настъпи в бъдеще. В повечето случаи, установените ислямски обединения на Балканите са под контрола на джамиите и имамите, а политическите елити подкрепят местните ислямски практики, насърчавани като "европейски ислям", "традиционен ислям" или просто "нашия ислям". Независимо от тези национални окраски, ислямът, както всички други универсалистки религии, просперира от взаимодействията между неговите следовници, религиозните учени, проповедници и теолози.  Висшето ниво на ислямското теософско образование е силно зависимо от водещите институции за ислямско обучение, повечето от които са извън Балканите (където единствената надеждна институция е Ислямският факултет в Сараево). Накрая, реализацията на мащабни операции като годишното поклонничество („хадж”) в Саудитска Арабия изисква организационен капацитет и финансови средства, които често не достигат в един все още беден, като цяло, регион.  И така, какво стана, след като "уахабитската интермедия" отшумя в края на 90-те години на миналия век и, как ислямските общности се справят след загубата на своите спонсори?

Вместо тях, на сцената излязоха Турция и турските верски организации. Новото турско присъствие на Балканите се подготвяше от известно време и  се обсъждаше както в научните среди, така и в тези, работещи по сигурността, още от средата на  90-те години на миналия век. Оттогава до края на  90-те, присъствието на Турция в региона е почти изцяло в сферата на висшата политика и се ограничава от светския и кемалистки облик на турската република (виж Kentel, 2001). Турската външна политика определено е поставена в контекста на международните организации (например участие в силите на KFOR в Косово) и дипломатическите представители на страната не поддържат отношения с местни религиозни дейци, а с държавни институции или етнически турски организации, действащи на пантюркистка националистическа платформа. Междувременно обаче, моделът на "етнически родствената държава", лансиран от Поултън през 1997, вече се пропуква под действието на ислямските мрежи, започнали да оперират в региона. Освен това се установяват много контакти на равнището на обикновените хора, между братствата и благотворителните организации, близки до основното турско движение Милли Гьорюш (1) и други турски ислямистки движения, действащи в Турция и Европа, които не проповядват насилие. Повечето от тези действия обаче са несвързани и, което е по-важно, на тях често се гледа с подозрение от дейците на турската външна политика и те биват отхвърляни от турската дипломация като „несветски” (Gangloff, 2001; Ibrahim, 2010).

През 2001, Ферхат  Кентел лансира тезата, че "кризата на турската национална идентичност" (Kentel, 2001: 357) отслабва позициите на Турция на Балканите. Според него, това произтича от наличието на сериозно несъответствие: от една страна концентриралата се вътре страната, кемалистка, светска и националистическа официална идеология допуска само пантюркистката,  етнически обоснована политика. От друга страна, икономическата и политическа целесъобразност диктува необходимостта за разширяване обсега на външнополитическата стратегия на страната извън турскоговорящите и турската диаспора в Западна Европа. Тургут Йозал – иконоборческият министър-председател през 80-те и президент на страната, към края на 90-те години на миналия век – поставя началото на промяната от изолационистския кемализъм към по-историческа и проосманска представа за съседните региони, както и към по-глобална ангажираност със света (Danford, 2008). Той е последван от Исмаил Джем, далновиден министър на външните работи в края на миналия и началото на нашия век, който формулира визията за бъдещето на Турция в света: "Ако Турция иска да стане страна, имаща значение за света, тя трябва, на първо място, да прегърне своето минало, като имперска сила, и да взаимодейства с непосредствените си съседи" (Öktem, 2011:  170). С победата на умерено ислямистката Партия на справедливостта и развитието (ПСР) на изборите през 2002, това несъответствие получава своето разрешение в полза на постулата на Джем.  Преди това, съзнателно избягвани от традиционния външнополитически елит, сега Османската империя, религиозните наследства и партньорите в мюсюлманските общности започват да се възприемат като легитимни.

Правителството на ПСР избира нов начин на взаимодействие в региона, който значително разширява границите на религиозното влияние на страната. В сътрудничество с религиозни движения и благотворителни организации от Турция (и най-вече движението Гюлен и турски фондации, близки до правителството), външният министър Абдуллах Гюл (днес президент на страната) и неговият наследник Ахмет Давутоглу лансират нова политика, която излиза извън границите на традиционната дипломация и висшите политически кръгове, достигайки до микронивото на организациите на различните общности и народната политика. Тази многостранна политика се допълва от активността на религиозни организации като движението Гюлен, групи близки до ПСР, и ислямските братства от ордена Накшибенди. Подобно на американското присъствие в късната Османска империя, стартирало със създаването на протестантски мисионерски училища на Американския съвет (2), новото турско присъствие на Балканите също е най-видимо в училищата и университетите на движението Гюлен (като университетите Бурч в Сараево и Епока в Тирана) (3) и на братството Накшибенди (Международният университет в Сараево).

Дори на правителствено ниво, новата роля на Турция като транснационална мюсюлманска сила се приветства от повечето правителства, ако не и от всички. В очите на международната общност и, в частност, на държави като Албания, Босна и Херцеговина и Македония, Турция изглежда като страна способна да прокарва в региона т.нар. "умерен ислям", разглеждан от администрациите на САЩ и особено от Буш-младши, като противоотрова на по-войнствените течения в исляма. Това е промяна, по пътя на която е готово да тръгне правителството на ПСР, начело с Реджеп Тайип Ердоган. Новият геостратегически контекст (падналият като манна небесна „ефект от 11 септември”), значително улеснява новата роля на Турция като "умерен ислямски фактор", вместо като "светска мюсюлманска държава”.

Когато днес говорим за "турското присъствие" в региона, можем да различим няколко области и нива, на които функционират турските фактори, преди всичко в рамките на новия ислямски консенсус на правителството на ПСР, но понякога и в противоречие с него или дори срещу него.  По отношение на турската дипломация, в региона наистина са се променили много неща. Достатъчно е само да посочим тристранните срещи на турския външен министър Ахмет Давутоглу, през 2009 и 2010, с колегите му от Сърбия, Босна и Херцеговина, както и от Хърватия.  Кулминация на тези срещи е акредитирането на посланик на Босна в Сърбия (отлагано с години) (4) и приемането на "Резолюцията за Сребреница" – официално извинение от сръбския парламент, представляващо голяма крачка към регионално помирение (виж Sarajlić, 2010).

Основната промяна в характера на турското присъствие, по отношение на мюсюлманските общности, настъпва обаче на "ниско" политическо ниво, и именно там лицето на турската външна политика се променя най-решително. Особено важни са четири сфери, както и взаимодействията между тях: интелектуалните и политически мрежи около външния министър Ахмет  Давутоглу; неконвенционалните външнополитически агенти на турската държава като Турската агенция за развитие (TIKA) и Управлението по религиозните дела (Дианет) и, накрая, ислямските организации на гражданското общество като движението Гюлен и ислямските братства. Макар че тези организации често се конкурират за ресурси и публика в собствената си страна, те изглеждат по-обединени на Балканите, поне на пръв поглед. Те споделят общо виждане за неоосманизма и отговорностите на Турция към бившите й имперски владения – идеи, които са в сърцевината на турската образователна система още от 80-те години на ХХ век и са възприети почти повсеместно. Въпреки това, дали османската тема е достатъчно силна, за да обедини различните институции – от турските държавни органи до религиозните братства, които са били във вражда с турската държава през по-голямата част от миналия век, под знаменателя на една обща турска политика за Балканите и мюсюлмански общности?

Интелектуални и междуличностни мрежи: ролята на Давутоглу като ислямски интелектуалец

Едва ли има съмнение, че Ахмет Давутоглу е основния двигател на турската "проактивна и многомерна" външна политика (Keyman, 2009), въпреки че фондациите, използвани за прокарване на регионалната му външна политика, възникват при бившия премиер и президент Тургут Йозал, в края на 80-те, и външния министър Исмаил Джем, в края на 90-те години на ХХ-ти век.

Двамата бивши държавници стигат до извода, че бъдещето на Турция лежи в активното взаимодействие с нейните съседи и в османското й наследство. Но Ахмет Давутоглу е този, който залага тази османска отправна точка в преосмислянето на ролята на Запада и на Турция от чисто ислямска или интелектуално-ислямска позиция. Работата на Давутоглу като професор по политически науки в Международния ислямски университет в Малайзия (IIUM), през 1990-1995, е изключително важен период в неговата кариера, помагайки му да осъзнае, че "повече[то] хора по света не живеят на Запад и трябва да сме наясно, че техните тревоги и традиции са точно толкова важни, колкото и тези на хората от Запада" (5). Периодът му в Куала Лумпур е важен и защото по онова време IIUM е дом за голям брой студенти, особено от Босна и Херцеговина и, в по-малка степен, от Македония. Тези студенти учат там благодарение на мрежите, създадени през мандата на Алиа Изетбегович като президент на Босна и Херцеговина от 1990 до 2000.

Босненската война от началото на 90-те години на ХХ век играе важна роля за създаването на условия за поява на мрежа от ислямски теоретици и деятели, които, за разлика от ислямските движения в арабския свят, функционират в повече или по-малко демократични и светски системи. Наред с Изетбегович, силният малайзийски премиер Махатир Мохамад, който управлява страната през 80-те и 90-те години на ХХ век, и турското движение Милли Гьорюш, при Неджметин Ербакан, са част от по-широк опит за развитие на антихегемонистични глобални мюсюлмански политики, които, в по-голямата си част, са мирни и насочени към диалог с европейските и  американските институции (6). Давутоглу е активен участник в този по-голям интелектуален и политически проект, както и ПСР, създадена след разрива в Партията на благоденствието (Refat Partisi) и Милли Гьорюш, като демократична консервативна партия със силен ислямски акцент. Давутоглу играе важна роля в създаването на новата партия и става главен външнополитически съветник в канцеларията на министър-председателя, след изборната победа на ПСР, през ноември 2002. През решителния период от 2002 до 2009, с нови форми на външната политика експериментираше не толкова турското Министерство на външните работи с неговата твърда светска позиция, колкото канцеларията на министър-председателя, която не само назначава Давутоглу, но и ръководи Турската агенция за развитие (TIKA) и Управлението по религиозните дела (Дианет).

Контактите от босненските години и Ислямския университет укрепват, прераствайки в политически и интелектуални мрежи. В Босна например, организацията на завършилите Международния ислямски университет в Малайзия заема важно място. Членовете й "са много влиятелни в босненското общество и заемат ключови постове в бизнеса, образованието и дипломацията" (Sarajlić, 2010: 18) (7). Някои от тях са организирани около

Centar za Napredne Studije (Център за авангардни проучвания) – организация-домакин на лекцията, изнесена от Ахмет Давутоглу в Сараево, през октомври 2009, в която той излага визията си за нов "Pax Ottomanica" на Балканите. Давутоглу застъпва тезата, че единственият период, през който Балканите избягват съдбата да бъдат периферия на големите империи, е по време на Османската империя, и този централен статут може да бъде възстановен с нова Османска общност на народите: „Поради това, когато говорим за Балканите, казваме, че те са периферията на Европа. Но наистина ли Балканите са периферия? Не. Те са сърцето на Африка-Евразия. Откъде идва това разбиране за периферия? Ако бяхте попитали Мехмет-Паша Соколич, той нямаше да ви каже, че Сараево или Солун са периферия, независимо дали на Европа или на османската държава. Погледнете историята. Единственото изключение в историята е османската държава. По време на османските времена, през ХVІ-ти век, Балканите са били в центъра на световната политика. Това е било златната ера на Балканите. Това е исторически факт.

Кой е творил световната политика през ХVІ-ти век? Вашите прадеди! Те не са били само турци. Някои от тях са били от албански произход, други са били ислямизирани гърци. Мехмет-Паша Соколич е добър пример. Без Османската империя, той щял да си остане беден сръбски селянин с малка ферма или нещо друго, понеже фермерството не е било развито в тази част на света по негово време. Благодарение на османската държава той става

лидер в световната политика. Османската история е балканска история, в която Балканите имат специално значение за историята на света. Сега е време за съединение. Така ще преоткрием духа на Балканите. Трябва да създадем ново чувство на единство в региона. Трябва да укрепим регионалната принадлежност, общото регионално съзнание. Не сме

ангели, но не сме и зверове. От нас зависи да направим нещо.  Всичко зависи от това, коя част от историята разглеждате. От ХV до ХХ век историята на Балканите е история на успеха.  Ние можем да повторим този успех. Чрез възстановяване на регионалната принадлежност, чрез възстановяване на мултикултурното съжителство и чрез установяване на нова икономическа зона. Искаме нови Балкани, основани на политически ценности, икономическа взаимозависимост и културна хармония.  Това са били османските Балкани.

Ние ще възстановим тези Балкани. Хората ни наричат "неоосманци". Аз не посочвам османската държава като външнополитически въпрос. Аз подчертавам османското наследство. Османската ера на Балканите е история на успеха. Сега тя трябва да се завърне” (8).

Макар Давутоглу да подчертава, че се опитва да възстанови не османската държава, а историческата централна роля на Балканите, "в продължение на седмици, ако не и месеци, сръбските вестници и телевизии бяха бесни от идеята за "реинтеграция" в империята. Примерът със Соколич също не се прие добре от бошнаците" (Alibašić, 2010).

Друга подобна интелектуална и политическа мрежа, в която Ахмет Давутоглу играе централна роля, работи в по-широкото албанско културно пространство. Издателството „Логос А” в македонската столица Скопие се управлява от Аднан Исмаили - един от водещите мюсюлмански интелектуалци в страната и близък приятел на Давутоглу.  Исмаили играе основна роля в създаването на македонския клон на Партията на демократичното действие (Stramka Demokratska Acije – ПДД) на Изетбегович в края на миналия век (Pajaziti, 2010; Ismaili, 2010) (9). Освен това, „Логос А” е в тясна връзка с Фондацията за наука и изкуство (Bilim Sanat Vakfi) – мозъчен тръст, създаден от Давутоглу. „Логос А” превежда различни турски и други ислямски мислители, за първи път публикува на албански водещи творби на съвременната ислямска мисъл. Един от най-дейните й членове - професор Али Раджазити от Югоизточния европейски университет в Тетово, описва издателството и по-широката му перспектива като "либерално-интелектуално ислямско” начинание: "по отношение на интелектуалните традиции, ние бяхме силно повлияни от движението Милли Гьорюш, както и от идеолози като Махатир Мохамад и Исмет Йозел [турски социалист, влязъл в ислямската политика]. .... Нашето е до голяма степен еклектичен интелектуален проект с идея за ‘албано-ислямски синтез’" (Pajaziti,  2010).

Общоприето е мнението, че Ахмет Давутоглу е дал силен импулс на този либерално-ислямистки проект в Турция и на Балканите, особено в Босна и Херцеговина, благодарение на личните връзки, общото идеологическо убеждение и подкрепата на турските правителствени агенции.  До каква степен те са имали съществено влияние върху обществените дебати, които остават доминирани от твърдо светските елити, е отделен въпрос. Справедливо е да се каже и, че либерално-ислямисткият проект намира много съмишленици в Босна и Македония, и, до известна степен, в  Албания и Косово. Той обаче не успява да прокара пътеки сред политическите организации на турците в България като Движението за права и свободи (ДПС), които остават строго светски и работят със същия политически светоглед като Давутоглу. Влиянието на турската политика в интелектуалната сфера изглежда все още е в своя начален период (10).

Техническа помощ за възстановяване на общностите: Турската агенция за международно сътрудничество и развитие (TIKA)

Турската агенция за развитие TIKA (или както е пълното й наименование – Турска агенция за международно сътрудничество и развитие – Türkiye İşbirliği ve Kalkınma İdaresi) e създадена при президентството на Тургут Йозал, като инструмент за проактивна външна политика и проектиране на "мека сила", целящи спечелването на доверие и обществена подкрепа в централноазиатските републики и на Балканите. През по-голямата част от последното десетилетие на миналия век, когато турската политика се ръководи от слаби коалиционни правителства и външните аспирации на страната са ограничени, агенцията се превръща в убежище за националистки и пантюркистки бюрократи, загубвайки много от функционалните си способности (Oruç, 2010). Съдбата на TIKA се променя съществено след изборната победа на ПСР, когато харизматичният бюрократ от кариерата Хакан Фидан застава начело на организацията, през 2003 (11). Той е близък довереник на Ахмет Давутоглу и на премиера Тайип Ердоган. По онова време Давутоглу все още не е външен министър (той наследи Абдуллах Гюл едва след изборите през 2007), но намира възможност да провежда паралелна и предимно допълваща външна политика чрез TIKA (12).

Докато TIKA наистина изгражда взаимоотношения с организации на мюсюлманското гражданско общество и трупа ценен опит със символични проекти като възстановяване на важни османски джамии и, разбира се, нерелигиозни проекти в области като здравеопазване и развитие на земеделието, Агенцията е изправена и пред съществени ограничения.

По-конкретно, като агенция за международна помощ и развитие, TIKA може да работи само в държави, официално обявени за "развиващи се" (13). В тази връзка, действията на Агенцията са ограничени само до Западните Балкани и от обхвата им е изключена Гърция, а скоро след това и България, които сега се считат за "страни-донори" (14). Накрая, въпреки че от 2007 Ахмет Давутоглу е външен министър, служителите на TIKA посочват, че взаимоотношенията между агенцията им и министерството са всичко друго, но не задоволителни, като координацията често се нарушава заради различните институционални култури (15).

Особено на Балканите, освен конвенционалните си проекти за изграждане на капацитет, строителство на инфраструктурни обекти и развитие на земеделието, Агенцията следва политика на подпомагане на съществуващите ислямски обединения, техните официални институции и, особено, на  възстановяване на важни османски джамии. Ето как, регионалният директор на TIKA – твърд поддръжник на турско-ислямския синтез (16) и неоосманското мислене на Давутоглу, обобщава ролята на своята Агенция и на Турция въобще: "Ролята на Турция не е да пренася исляма на Балканите. Тя трябва да запази това, което е там. Именно затова подкрепяме мюсюлманското обединение" (Mahmut, 2010). И действително, TIKA допринася значително за ислямските обединения в Косово и Албания, както и за ислямски НПО като „Мерхамет” в Македония (Çoruh, 2010). Главната административна сграда на Komuniteti Musliman в Тирана е обновена през 2010 с щедрата финансова помощ от TIKA. Интересно е да се отбележи, че макар кадрите на TIKA да стоят по-близо до сунитската традиция на Милли Гьорюш, Агенцията подпомага изграждането на Световния бекташки център в Анкара (17). Координаторът на албанските проекти предполага, че това се дължи на прагматичния характер на работата на Агенцията: "Бекташизмът е изключително важен в Албания. Затова считаме, че бекташизмът създава отлична платформа за развитие на отношенията с тази страна" (18). От средата на първото десетилетие на ХХІ век TIKA отговаря за строителните проекти, с които основните Петъчни джамии в Прищина, Призрен и Скопие са възстановени в пълния им предишен блясък, както впрочем и десетки по-малки джамии. Според договор между Турция и Албания, TIKA, заедно с турското Министерство на културата, Дирекцията по фондациите и Управлението по религиозните дела, ще възстановят двайсет османски джамии в Албания, оцелели през управлението на Енвер Ходжа (Kruja, 2010; Oruç, 2010). Възстановяването на османски джамии е важно за самочувствието на мюсюлманските общности, тъй като те са били обект на сръбските атаки, като символи на мюсюлманския враг през войните от 90-те години на ХХ век. Възстановяването им е и важен акт на символично възвръщане на османското материално наследство и утвърждаване на ролята на Турция като закрилник на мюсюлманите на Балканите. Както казва служител на TIKA, "[в] Албания, скоро ще започнем да възстановяваме още джамии, особено при сегашното масово строителство на православни и католически църкви. Джамиите са там и ние трябва да ги поддържаме живи" (Oruç, 2010).

Малцина в Турция биха разкритикували похвалното старание за възстановяване на джамии и подкрепяне на установените ислямски обединения, които се идентифицират и често самоидентифицират като хранилища на "традиционни", "европейски" или "национални" форми на исляма (19). И все пак, както беше показано по-горе, турската външна политика до началото на ХХІ век се стреми да приобщава обикновените хора само чрез етнически турски и националистически асоциации. Изглежда, че мрежите установени тогава, днес, в по-голямата си, част са разпуснати. Бенефициентите на пантюркистката пропаганда се чувстват изоставени. Енес Ибрахим, бивш партиен функционер на основната турска партия в Македония, звучи много загрижен, когато твърди, че турската политика тук "се промени много. От средата на 90-те години на миналия век имате гюленската общност и други като тях... Когато Хакан Фидан стана секретар на TIKA, нищо не остана както преди.  Много от техните пари и парите на мюсюлманските фондации от Турция отиват за албанските села. TIKA поддържа тези, които използват тюркизма, но не са турци" (Ibrahim, 2010) (20). Ибрахим критикува турското правителство за това, че вместо да подкрепя етническите си

родственици, е започнало да инвестира в много по-голямата мюсюлманска група от албанци. Подобно на подкрепата за Бекташкия център, ангажиментът към албанците в Македония изглежда по-целесъобразен в политическо отношение, отколкото сътрудничеството със западащата турска общност, особено когато залогът е най-голямата мюсюлманска общност в региона. Накрая, въпреки тези търкания и разногласия, вече има достатъчно доказателства, че работата на TIKA  (често в сътрудничество с други турски агенции) е променила архитектурния пейзаж на Западните Балкани – османските джамии, изоставени през югославските времена, разрушени от насилствените конфликти през 90-те години на миналия век или обезобразени от проектите за възстановяване със саудитско финансиране, отново са знакови и горди възпоминания за османското наследство на региона.

Новият Мешихат: Управлението по религиозните дела (Дианет)

Турското Управление по религиозните дела (Diyanet Işleri Genel Müdürlüğü) е правителствен орган, който (изненадващо за държава, обявяваща се за светска) се занимава с всички религиозни въпроси на сунитското мюсюлманско мнозинство в страната. Дианетът има щатни имами, плаща им заплати, организира религиозния живот и изпълнява функциите на

най-висш религиозен орган по въпросите на доктрината и практиката (21). След военния преврат през 1980, когато генералите налагат преразглеждане на държавната идеология и въвеждат "турско-ислямския синтез" (Türk Islami Snentezi) (Kaplan, 2006) (22), Управлението поема няколко вътрешни мисии за връщане на хората в лоното на патриархалния ислям, дори ако са последователи на неправоверните алевитски традиции. С близо 80,000 служители и бюджет по-голям от този на много ресорни министерства на републиката, Дианетът вероятно е най-голямата и най-централизирана мюсюлманска религиозна организация в света, сравнима по мащаб и възможности само с Ватикана. Зад фасадата на светския режим, днес Дианетът, до голяма степен, продължава традицията на Канцеларията на Шейх-юл-исляма и с все по-голямо нежелание прикрива това наследство (23).

До 80-те години на ХХ век мандатът на Управлението е ограничен до мюсюлманите в Турция. Към този момент религията не е важен ресурс за изграждането на доминиращи форми на национална идентичност. Но след преврата през 1980 Дианетът започва да изгражда административен капацитет, излизащ далеч извън националните граници и масирано навлиза в страни с турско имигрантско население (24). Ако 80-те години на ХХ век бележат експанзията на турския държавен ислям сред имигрантските общности в Западна Европа, то 90-те години са свидетели на постепенна ориентация към мюсюлманските общности в Централна Азия и на Балканите. Оттогава Дианетът играе важна роля в обслужването на мюсюлманските общности на Балканите на няколко нива. Неговият статут, подобно на този на TIKA, като институция подчинена на премиера и независима от турското Външно министерство, увеличава възможностите му за действие извън рамките на дипломатическите конвенции и за работа с ислямски обединения и организации на гражданското общество вместо с държавните агенции (25), които често са незаинтересовани.

От 1995 се организира "Евроазиатски ислямски съвет" (Evrasya Islam Şurasi) (26), на който се събират глави на ислямски администрации в 38 страни и 12 автономни републики, включително от ОНД, Кавказ и Балканите. На тези срещи, въпросите на ислямската практика – от висшето образование до признаването на университетските дипломи (27) и организацията на поклонничеството – се обсъждат и често се решават чрез предоставяне от Дианета на религиозни услуги за ислямските администрации на други страни (Kılıç, 2010) (28). Като допълващ форум на Евроазиатския съвет, от 2007, Управлението е домакин и на годишни срещи на лидерите на балканските мюсюлмански общности (29).

Основните цели на тези „шури” и съвети се определят от задачата за създаване на условия за разпростиране на помощта и услугите от Дианета към други мюсюлмански общности. Освен организирането на хадж, в центъра на политиката на Дианета е образованието на проповедниците и теолозите, като за целта се предоставят стипендии, организират се образователни програми за религиозни служители и публикуване на книги, както и преводи на Корана на местни езици (30).  Стипендиите включват въвеждащи курсове по Корана в Турция, за студенти, и професионално обучение за имами; обучение в религиозни средни училища (имам-Хатип); висше образование във факултети по теология и курсове за следдипломна квалификация (31). Както е видно от таблица 1, около 1000 учащи се с религиозни интереси учат в Турция всяка година с пълни стипендии, предоставени от Дианета.  Разделен на страните от региона, този брой може би не е толкова впечатляващ, но в средносрочен план това означава  значителен брой религиозни служители с ислямско образование и подготовка за водене на религиозна служба, обучени в Турция (32).

 

Таблица 1. Стипендии предоставени от Дианета

на балканските страни през 2009

Страна

 

Брой

мюсюлмани

Стипендианти

 

Турски

общности (33)

Косово

1.800,000

195

30,000

Албания

2.300,000

174

n/a

Босна и Херцеговина

2.200,000

135

n/a

Македония

700,000

59

70,000

България

1,100.000

310

800,000

Сърбия

500,000

23

n/a

Черна гора 110,000

-

-

 

Гърция, само Западна Тракия

130,000

280

100,000

По статистически данни на Дианета за съответните страни, 2010 (Diyanet, 2010 a)

 

Въпреки тези влияния, най-видимият принос на Дианета за региона е ролята му на спомоществовател за възстановяването и строителството на джамии. В реализацията на тези символични реставраторски проекти, Управлението си сътрудничи с TIKA и турското Министерство на културата, което счита джамиите от османския период за част от турско-ислямското наследство. Но строителството на нови джамии е друга история – нито TIKA, нито Дианетът имат конституционен мандат за това. Затова, Управлението инициира проект, наречен "побратимени градове", който събира мюфтийството в даден град на Балканите и едно мюфтийство в Турция: "Вместо да насочваме всичко през центъра, създадохме преки връзки между мюсюлманските конгрегации. Призренското мюфтийство, например, сега е побратимено с мюфтийството в Анталия. Мюфтията на Анталия започна събиране на средства за строителство на нова джамия в побратимената община, и събра 700,0000 евро. Сега джамията се строи и хората в Призрен я наричат "анталийската  джамия" (Kılıç, 2010) (34). Според централните служби в Анкара, има няколко десетки проекта с побратимени градове на Балканите. Много от тези проекти създават мрежи между конгрегации в Турция и на Балканите, които получават развитие отвъд строителството на джамията и продължават с размени на посещения между членове на конгрегациите, проповедници и млади хора. Списанието на Дианета за Европа (Diyanet Avrupa) редовно публикува фоторепортажи за такива посещения на общностите в Труция.

Организирането от Дианета на Евроазиатски и Балкански съвети, в качеството му на домакин, в допълнение към възстановяването и строителството на джамии, е показателно за ролята на Управлението като символичен лидер на мюсюлманските общности на Балканите и в Централна Азия. Това е послание, което се приема добре, като цяло, особено в малките и недостатъчно финансирани ислямски обединения на Западните Балкани и в постсъветското пространство. Кемал Килич, директор на Евроазиатската служба в Дианета, подчертава, че отношенията "като цяло са отлични. Когато Али Бардакоглу посети Сараево, във връзка с 600-ата годишнина от появата на исляма, той бе аплодиран единодушно от всички лидери в региона" (Kılıç, 2010). Това обаче не означава, че турският Дианет се радва на безусловна подкрепа от всички мюсюлмани (35). Най-вече в Босна и Херцеговина, където Риасетът е добре организиран и се председателства от харизматичния Рейс Мустафа Ефенди Черич, върховенството на Дианета не се приветства повсеместно. Критикуват се теологичните основи на Дианета и неговия ръководител, неговата политика и отношение. Така, Мирнеш Ковач от ислямското списание Preporod смята, че: Турция понякога може да се държи много арогантно, както постъпи по отношение на кампанията за искане на извинение от сръбския парламент.  Тя може да е подтикнала парламента, но няма право да ни отнема геноцида. ... И освен това, има доста голяма доза невежество. Когато погледнете от Дианета, от Анкара, как може да разберете, че Islamska Zaednica е напълно независима от държавата? (Kovaç) (36).

Висш представител на ислямското обединение повтаря тези тревоги, като твърди, че "навсякъде ислямските лидери се избират от ръководството или от държавата. Шейхът на „Ал Азхар” се назначава от държавата. И председателят на Дианета е държавен служител. Но лидерът на мюсюлманите трябва да се избира от юлема (теолозите)" (Omerdić, 2010). Но въпреки тези напрежения, босненските мюсюлмански елити изглежда са съгласни, че "от всички мюсюлмански страни, сътрудничеството с Турция е най-напреднало" (37). Тази връзка с "първия сред равните" е наистина сложна – приветствана от повечето и гледана с подозрение от други. Босненската мюсюлманска общност е най-яркият представител на втората категория. От своя страна, Дианетът опитва да формира балканския ислям според своето виждане за ислямската доктрина и практика, което наистина е най-близко до местните традиции, използвайки външните отношения, за да се легитимира като наследник на османския Мешихат и като може би най-голямата и централизирана администрация по мюсюлманските религиозни въпроси.

"Ислямските редници":  Училищата Гюлен и ислямските братства с база в Турция

За разлика от турските държавни агенции, "ислямските редници" (т.е. верски организации, мисионерски училища и университети с база в Турция) не функционират в рамките на ясно видими и централизирани йерархии. От една страна, това прави настоящото проучване по-трудоемко, от друга то е показател за гъвкавия и често локален характер на верските социални мрежи.  Освен това, тези верски организации, независимо от липсата на йерархични структури, винаги отговарят пред някоя „организация-шапка” и са склонни да възпроизвеждат една или друга организационна логика, където и да работят. Тези организации се описват като "неосуфистки движения" (Solberg, 2007: 441) в традицията на харизматичния Бедиуззаман Саид-Нурси (наричан още Нурку), като мрежата Гюлен и набожните и по-съзерцателни последователи на Сюлейман Хилми Тунахан (38).  И двете мрежи включват много подгрупи, местни фондации и дори фирми. При все това, те са се посветили да служат на "Бога и човечеството" и са особено активни в образователния сектор, провеждат курсове по Корана и религиозни семинари, поддържат учебни зали и дори университети. Освен това, всички са съгласни, че съвременната турска идентичност е пропита от неоосманисткия дух, а някои от тези организации са силно привързани към идеята за завръщането на Турция на Балканите (39).

Вероятно най-видимата и впечатляваща мрежа е движението на последователите на Фетхуллах Гюлен или „Ходжаефенди”, както го наричат учениците му. Много е писано за това действащо във все по-глобален мащаб движение, включващо образователни институции, благотворителни организации и бизнесмени (Agai, 2004; Alpay, 2009) (40). Движението представлява сложна организация, без строга йерархия, но дейността й се осъществява от местни фондации, вкоренени в гражданското общество. Независимо от това, всички близки до движението образователни институции използват сходни организационни форми: действат по един и същ морален модел на т.нар. хизмет (служба), като всички се вдъхновяват и, в крайна сметка, отговарят пред самия  Фетхуллах Гюлен (Öktem 2011: 127-30). Пионерите на движението - често набожни и идеалистични учители от Централен Анадол, създават първите училища на Балканите в Албания още през 1993 и започват дейност в Македония през 1996, в Босна и Херцеговина през 1997 и в Косово през 2000 (41).

И в трите страни организационната и съдържанието на учебната програма са близки до идентичните и „огледални” училища Гюлен в Турция и други страни. Първо, пионери от движението (винаги от Турция) започват с формиране на местна организация-шапка, която се стреми да създаде база сред населението в съответната страна и действа като посредник за дарения от партньорски общности в Турция. Евентуално се създават първите основни училища и колежи, а след като постигнат това, „пионерите” разширяват поддържащата база в Турция и в приемащата страна, увеличавайки институционалните си възможности. В Западните Балкани сега има десет такива колежа с няколко хиляди ученици. Тези колежи работят само по светски учебни програми, съответстващи на изискванията на приемащата страна и наблягащи върху точните науки. Повечето занятия се водят на английски, но се преподават и местни езици, както и турски (Hadžagić, 2010). Както връстниците им в турските нерелигиозни училища, учениците в училищата Гюлен носят униформи, повечето учат в смесени паралелки и обикновено не им е разрешено да носят ислямско облекло и хиджаб (42).

Важно е да се отбележи, че училищата Гюлен не са ислямски благотворителни организации. Точно обратното – това са частни колежи, самоиздържащи се от такси и, при необходимост, от временни помощи, предоставяни от базовите общности в Турция (особено през първите години от дейността им). При все това, основният замисъл е местните фондации да станат  финансово независими и да осъществяват дейността си без допълнителни дарения.  В резултат, въпреки че някои ученици получават стипендии, повечето произхождат от средната и горната средна класа. Най-успешни са колежите в Прищина, Сараево и Тирана, като мюсюлманските политически елити, особено тези в Албания, предпочитат да изпращат децата си именно там (43). "Бизнес моделът", по който работят колежите, напомня този на американските мисионерски училища през периода на късната Османска империя. От тези начални училища, асоциации на родителите и организации на завършилите се формира социална база, която осигурява управлението на колежите, поне в средносрочен план, и допринася за разрастването на движението.

 

Таблица 2. Образователни институции на движението Гюлен на Балканите

Страна

Институции

Косово

Организация-шапка

Gulistan Education Centre (2000)

Mehmet Akif College, Прищина (2000)

Mehmet Akif College, Призрен

Албания

Организация-шапка

Фондация Сема, Fondacioni Sema

Колежи

• Тирана, Kolegji Mehmet Akif (1993)

• Шкодра, Shkolla Hasan Riza Pasha (2001)

• Тирана, Institucioni Parashkollor M. Akif (2006)

• Тирана, Qender Kursesh Meridian (2006)

Дейността на следните медресета се осъществява

съвместно с Komuniteti Musliman:

• Елбасан - Cerrik, Liria

• Кавайе, Hafiz Ali Korea,

• Тирана, H. Mahmud Dashi

• Бухараджа-Берат, Medrese Vexhi)

• Кореа

Университет Епока (2008)

Босна и Херцеговина

Фондация Босна Сема (1997)

Основни училища в

• Сараево

• Тузла

• Зеница

Колежи в

• Сараево

• Бихач

• Тузла

Международен университет БУРЧ в Сараево (2008)

Македония

Колежи Yahya Kemal и основни училища в

• Скопие (1996)

• Гостивар (1999)

• Струга (2002)

Заман Македония

По данни от интервютата проведени на място и онлайн ресурси (виж също таблица 1-3 за адресите на уебсайтовете)

 

Но, както е видно от таблица 2, училищата на фондация Сема в Албания не се свеждат само до светски институции.  Като значително отклонение от веруюто на движението Гюлен – светски училища с мисионерски дух, насочени към добри дела и образцово поведение – фондация Сема е поискала да поеме религиозните средни училища на ислямската общност.

Медресетата са създадени в началото на 90-те години на ХХ век с дарения от Саудитска Арабия и ОАЕ, но тези донори постепенно биват изтласкани. Както си припомня Генти Кружа от  Komuniteti Musliman: „Когато медресетата загубиха спонсора си в средата на 90-те години, изпълняващият длъжността главен секретар на Общността търсеше начини да спаси тези училища. Турските колежи на гюленския Джемаат [религиозна общност] вече се ползваха с голямо уважение, така че той ги убеди да поемат първото училище през 1995. През 1998, медресето в Кавайе беше изтръгнато от ръцете на една уахабитска група и предадено на грижите на фондация Гюлен. През 2005, влиятелното медресе в Тирана бе изоставено от катарска фондация и предадено под попечителството на общността Гюлен.  А през 2010, Джемаатът възстанови и медресето в Корча, където преди това бе разрушил и построил отново джамията, първоначално изградена от арабите” (Kruja, 2010).

Директното прехвърляне на дейности от арабските салафитски мрежи към турски ислямски фондации никъде не е толкова явно и завършено, както при религиозните училища в Албания. Обстоятелството, че турска мюсюлманска мрежа с определени убеждения управлява практически всички религиозни училища в дадена страна е многозначително, макар и да не се приема добре от всички.  Консерваторите в Албания и ислямски интелектуалци в други страни критикуват медресетата на Гюлен за това, че са твърде светски, бучават заедно момчета и момичета, и тушират религиозното съдържание в учебната програма (Ismaili, 2010; Pajaziti, 2010). В действителност, медресетата на Гюлен не се различават значително от другите турски колежи, с изключение на по-гъвкавото отношение към ислямското було и по-големия дял на религиозното образование.

Друга област от образователния пейзаж в Босна и Херцеговина и в Албания, където Джемаатът играе роля, е висшето образование. Университетът Бурч (Burç) в Сараево е създаден от турския колеж и фондацията Босна Сема. Открит е през 2008 и засега представлява доста скромна институция с едва 300 студенти и 16 преподаватели, повечето от които идват от Турция. Според главния секретар на университета Орхан Хаджагич, планът за развитие предвижда университетът да има 5,000 студенти и 4 факултета (по икономика, филология, информационни технологии и биоинженерство). Макар че повечето сегашни студенти идват от Турция –  и мнозинството са студенти, които не могат да учат в турски университети заради ислямското си облекло – делът на турците намалява (Hadžagić, 2010; Smajić, 2010) (44). Друго подобно висше учебно заведение е университетът Епока в Тирана,

успял да се наложи като влиятелна институция в академичния живот на страната. И двата университета са частни фондации, събират значителни такси (45), и поддържат тесни връзки с университета Фатих, който е на Джемаата в Истанбул.

Докато Джемаатът Гюлен има институционални структури, които са по-податливи на анализ и представяне в структуриран вид, други братства и религиозни общности са по-децентрализирани и функционират на местна основа. Има множество малки, произхождащи от Турция, фондации, които провеждат редовни курсове за изучаване на Корана, и стопанисват общежития за учащи по същия начин, както го правят в Турция.

Дейността на фондации като базираното в Турция "Общество за развитие на науките" (Ilim Yayma Cemiyeti), се осъществява от ученици на харизматични лидери като Осман Нури Топбаш и последователи на Сюлейман Хилми Тунахан, които изцяло следват традицията на братствата Нурку и Накшибенди. За да се оцени влиянието им по места са необходими повече теренни проучвания. Но предвид по-съзерцателния характер на тези движения, влиянието им се ограничава до хората с по-религиозна нагласа. В този край на спектъра има частично припокриване и със салафитски фракции, които обаче не проповядват насилие. При все това, съзерцателните сюлейманци, в крайна сметка, са по-гъвкави по отношение на компромисите със съвременния свят и неговите институции.

Една област, в която мрежите Нурку и Накшибенди изглежда са направили голям скок напред, са двата университета в Сараево и Скопие, открити наскоро от правителството на турската ПСР (46). Международният университет в Сараево отвори врати през 2010 и вече има 1000 студенти във факултетите си по инженерни науки, икономика и образование (Smajić, 2010) (47). Студентската маса е съставена поравно от босненски и турски младежи, като много студентки носят един или друг вид хиджаб. Независими наблюдатели споделят подобни впечатления от Международния балкански университет (МБУ): "МБУ е университет за турски момичета, които не могат да учат в Турция поради забраната за носене на забрадки.  Но той не изглежда добре управляван и студентите от Македония са много малко"  (Jusufi, 2010).

Тук може да се възрази, че забраната за носене на забрадки в турските академични градчета, която бе наложена в края на 90-те години, е на път да бъде отменена в Турция и, че тези инвестиции имат по-дългосрочна перспектива, но изглежда, че истинският проблем е институционалната и академична слабост. Двата университета са интересни казуси, тъй като подчертават степента, в която турските ислямски мрежи предпочитат да функционират като изграждат "светски” структури и работят през тях, вместо да създават "паралелни" или "революционни" институции и практики, както постъпиха много саудитски и европейски ислямистки организации. Двата случая ни припомнят как поведението на подозрителност и самоизолираност се пренася от контекста на Турция в този на Балканите. Въпреки че университетът Бурч и Международният университет в Сараево се намират непосредствено един до друг, в предградието Илиджа, между тях няма институционален контакт (Hadžagić, 2010; Smajić, 2010) (48). Докато синергичните взаимодействия между двете турски институции би могло да доведе до създаването на по-силен академичен профил, взаимното им избягване идва да напомни оспорвания характер на ислямската политика с турска база.

Новото турско присъствие

През последното десетилетие турското присъствие на Балканите се интензифицира и се развива в различни посоки. Ако през 90-те години турската външна политика все още е ограничена от това, което Кентел нарича "криза на националната идентичност" и от светската ориентация на кемалистката идеология, днес вече не е така. Било в областта на официалната двустранна и регионална политика, или на ниво мюсюлмански неправителствени организации, турците вече са фактор, който не може да бъде пренебрегван. Държавните представители, особено онези подчинени на правителството (Дианет, TIKA), изпълняват проекти, целящи консолидирането на официалните ислямски обединения (вероятно със средносрочната цел да ги вкарат в лоното на формиращата се система на мешихата) както и такива за възстановяване на османското архитектурно и религиозно наследство. Турските религиозни фондации заеха мястото на арабските източници на финансиране и сега предоставят голям набор от услуги - от светско образование в колежи и университети, до курсове по изучаване на Корана. И накрая, стипендиантите на Дианета и турското Министерство на образованието са повече от 2000 на година, като създават мрежи от хора, получили образованието си и социализирани в Турция.

Няма съмнение, че Турция е най-влиятелната мюсюлманска държава в региона, както сред мюсюлманите в Западните Балкани, така и в Гърция и България, които са сравнително силни държави, отнасящи се с подозрение към всяка турска намеса. Новото турско присъствие на Балканите обаче, също е изпълнено с напрежения. Има конфликти на интереси на много равнища - от неразбирателство между правителствените институции (особено между ТИКА и Министерството на външните работи), до съревнование между различни религиозни организации (т.е. между джемаата на Гюлен и други организации на нурджиите). Най-накрая, новото турско присъствие, особено в областта на интелектуалната и османистка традиция, не се приема безрезервно от много светски мюсюлмански и немюсюлмански наблюдатели, както показа и реакцията на речта на Давутоглу в Сараево. Въпреки тези напрежения, обаче, има силни индикации за присъствието на нови ислямски мрежи в региона, които „заобикалят” арабския свят и Иран. В центъра на тези нови мрежи са Турция и, в по-малка степен, Малайзия. В много отношения, те са по-консервативни от уахабитските и салафитски мрежи,  навлезли в региона в началото на 90-те с цел да революционаризират исляма. Новите мрежи целят запазване на съществуващите структури и традиции и преоткриване на османското ислямско наследство. Показателно е, че те са по-успешни в Западните Балкани, докато са ограничени в Гърция от подозрителната държавна власт, а в България - и от държавата, и от посткомунистическата и светска турска партия.

 

Таблица 3. Кратък обзор на турските действащи лица на Балканите

 

Тип

 

Играчи

 

Мисия

 

Активни в

 

Държавни

 

 

Diyanet Isleri Baskanligi

Управление по

религиозните дела

Diyanet Vakfi

Фондация

“Дианет Вакфъ”

• Подпомагане на

официални религиозни общности

• Обучение на религиозни представители в Турция както и на местни

медресета

• Възстановяване на джамии

• Строеж на нови джамии чрез партньорски

религиозни общности

• Организиране на годишна

среща на Съвета на

мюсюлманските водачи

на Балканите

Всички страни

 

TIKA (Агенция за

международно

сътрудничество и развитие)

• Техническо подпомагане

на официалните

религиозни общности

• Възстановяване

• Финансова подкрепа

за НПО

Всички страни с изключение на България, Гърция и

Румъния

Общини

Особено такива с големи общности

на емигранти от

Балканите

(т.е. Бурса, Байрам-паша и Истанбул)

• Възстановяване и строеж на джамии

• Религиозни служби,

особено по време на

Рамадан (вечери за

Рамадан, спонсорирани

от бизнесмени в Турция)

Всички страни и особено в България

 

Министерство

на образованието

• Стипендии за

университетско

образование за турски

и “сродни” общности

(“Мащабен студентски проект”).

Отпускат се за студенти от всички страни

 

Религиозни

Общности

Нурджии

• Читателски кръгове

Албания

Македония

Косово

Босна и

Херцеговина

Сърбия

 

Сюлейманжии

• Студентски общежития

• Курсове по Коран

Фондации

• 2 частни университета

в Сараево и Скопие

Общността на Гюлен

 

• Няколко начални

и средни училища

• Два университета в

Сараево и Тирана (Epoka)

• Вестници

• Всички религиозни

училища на ислямската общност в Албания

 

Заключителни бележки

В настоящата статия се опитах да покажа, че мюсюлманските общности в Югоизточна Европа са разнообразни, локализирани и често фрагментирани по етническа, езикова и дори доктринална линия, наред с ясно очертаното исторически наследено разделение. Макар че финансовото и организационно присъствие на арабски благотворителни организации и ислямски фондации бе значително, през 90-те години на ХХ век, те всъщност никога не поставят под въпрос тази основна структурна характеристика. Въпреки благоприятните за тях обстоятелства – войната в Босна, геноцида и конфликта в Косово, които спомагат за намесата на „джихадистите”, особено в Босна и Херцеговина – салафитските и вахабитски сдружения не успяват да наложат строгото си разбиране за ислямската практика и доктрина, още по-малко пък, да "инжектират" съзнание за принадлежност към „мюсюлманството”, отвъд националните и езиковите особености. Когато правителствата от региона започват да гонят арабските благотворителни организации и фондации, на сцената се появяват турските играчи, както на държавно така и на по-ниско ниво. С победата на ПСР на изборите през 2002 и последвалата трансформация на турската външнополитическа визия, насочена вече към по-широкомащабни мюсюлмански, а не само турски, етнически въпроси, ислямските фондации, образователни институции, както и могъщият Дианет, започват да играят значима роля в повечето страни от региона. Интензивността на турското въздействие обаче, се подпомага от политическите, правните и обществените структури на страните, в които тези лица оперират: Западните Балкани, със своите слаби държави и големи групи мюсюлманско население, стават много важни за новата турска политика на ангажираност с мюсюлманските общности. Най-вече в албаноезичните общности в Македония, Косово и Албания, турските играчи проникват в утвърдените ислямски обединения и в образователния сектор. В Босна, където религията се счита за дълбоко преплетена с националната идентичност и където Реис Мустафа Черич иска да представлява „европейския ислям”, на турската външна политика често се гледа нееднозначно. И там обаче, наследството на панислямската мобилизация при Алиа Изетбегович, през 90-те, е създало канали за появата на интелектуални ислямски мрежи, в чието изграждане лично участва и министърът на външните работи Ахмет Давутоглу. В България и Гърция, които са силни национални държави с традиционно подозрително отношение към мюсюлманските си (предимно турски) малцинства, новите турски играчи имат по-малко успех. В България светската турска партия Движение за права и свободи пази определена дистанция спрямо правителството на ПСР.

Въпросът, който изниква при това положение е, до какво ще доведе новото турско присъствие на Балканите? Могат ли експертите по сигурността, които са склонни да асоциират по-голямата част от арабската активност в региона с джихадисткия тероризъм, да се успокоят и да сметнат, че на Балканите сега се наблюдава възход на "умерения ислям"? Или, възможно ли е новата турска външна политика и прокарващите я на най-ниско ниво да са там за да усложнят и без това сложната картина с приказки за османска носталгия, искания за върховенство на Дианета и надигаща се вълна на нов ислямски консерватизъм? Днес може да е още рано да се анализира ислямът и мюсюлманите на Балканите след „уахабитската интермедия”, но все пак могат да се направят някои условни заключения в четири взаимосвързани области: светският (в крайна сметка) театър на регионалната политика, напреженията между различните турски действащи лица на държавно и по-ниско ниво, продължаващото значение на специфичната османска религиозна традиция и постепенното превръщане на Дианета в елемент, действащ и отвъд националните граници.

Речта на Ахмен Давутоглу в Сараево и визията му за нова Османска общност на народите под турско ръководство изненада мнозина, не на последно място в американските външнополитически среди, чието негативно мнение и тревога напоследък станаха общдостъпни, благодарение на Уикилийкс (посолство на САЩ в Анкара, 2010). Отвъд риториката и дълбоко философските ислямски възгледи на Давутоглу, външната политика на Турция на Балканите е прагматична и почти повсеместно одобрявана. Тристранните срещи на Давутоглу с Босна и нейните съседи помогнаха да се преодолеят отдавнашни  и изглеждащи нерешими проблеми, а задкулисните преговори доведоха до първите стъпки към сближаване на Сърбия и Босна. Това са важни предпоставки за наистина европейско бъдеще на Западните Балкани. Изглежда че в този регион Турция е успяла да си извоюва позиция на "властови брокер", извън религиозните въпроси и действително е допринесла за регионалната интеграция и добросъседските отношения. В областта на религиозната политика, обаче, положението е доста по-неприятно.

Преди всичко – и въпреки наскоро постигнатия консенсус за нова османска мюсюлманско-турска (а не светска турска етническа) идентичност – напрежението избива и в турските държавни институции, и между държавни и недържавни действащи лица, усложнявайки възможността за постигане на единна турска позиция на Балканите. Има конфликти между

повечето светски и кемалистки външнополитически елити в Министерството на външните работи и новите, ориентирани към исляма, кадри на Ахмет Давуготлу и колегите им от TIKA. В продължение на десетилетия турските дипломати мобилизираха турските общности на базата на тяхната етническа принадлежност и с идеологическия език на пантюркизма, затова преориентирането им към проислямска политика изглежда малко вероятно. Търкания съществуват и между правителствените проислямски кадри и джемаата на Гюлен, който се счита за прекалено независим в своите възгледи, както и между тази общност и други религиозни фондации, тъй като те имат една и съща публика. Тези търкания ограничават синергията между турските действащи лица и, същевременно, дават възможност местните ислямски играчи да подбират партньорите си (а и да манипулират тези партньори), ако собствената им автономия е застрашена.

Въпреки фрагментарното естество на мюсюлманските общности в Югоизточна Европа и въпреки че те не говорят общ език, съществува важен пласт религиозна традиция, коренящ се в периода на османско-турското владичество на Балканите. Преживяното от различните мюсюлмански общности по време на разпадането на Османската империя и австрийското управление през ХІХ-началото на ХХ век. е много различно. В годините между двете световни войни югославското, гръцкото, българското и албанското кралства се изграждат въз основа на този разнопосочен опит и очертават различни траектории за мюсюлманските си общности. По време на Студената война ислямът, както и други религии, е зорко следен и притискан от полицията в България, брутално потискан в Албания, наблюдаван с подозрение в Югославия и стриктно регулиран в Гърция (49). Социалният и икономически погром от войните в Босна и Косово преформатира и националната идентичност, и националната територия. Все пак, огромното мнозинство от мюсюлманите в региона спазват сунитско-ханафитската традиция - правна школа в исляма, която е синоним на Османската империя и на модерна Турция.

Много по-малките общности на бекташите и алевитите също имат много силни връзки с центровете на своите верски групи, останали в Турция (макар че общността на бекташите в Албания, с времето, придобива албанска национална идентичност), а тарикатите, т.е. суфитските братства, създавали модела за народния османски и днешния турски религиозен живот, процъфтяват в Косово и Македония и поддържат силни връзки с подобните на тях братства в Турция. Тази богата традиция, макар да има много местни варианти, продължава да съществува и ни напомня колко трудно трябва да е било за салафитските мисионери, за които култура и традиция, извън примера на ранната ислямска история, не съшествуват, да действат в такава обстановка.

Ако османският културен контекст, ведно с комунизма и светският национализъм на исляма на Балканите, се оказва доста неплодородна почва за салафитските мисионери, не би било прекалено да се каже, че Дианетът и, по-общо, турските фондации могат да оперират в културна среда, с която те повече са свикнали. Действително, ролята на Управлението по

религиозните дела и на председателя му Али Бардакоглу (50) през последното десетилетие е наистина внушителна: с Върховната мюсюлманска шура на Евразия и тази на Балканите Дианетъте утвърди като най-висшата инстанция на мюсюлманите сунити на Балканите и в Кавказ. Благодарение на огромния си персонал и централизираната си структура, както и на хилядите стипендии, публикации и религиозни служби, институцията започва да предопределя как ислямските обединения на Балканите взаимодействат помежду си и с ислямския свят. Пример за това е поклонението в Мека, т.нар. "хадж", който Дианетът сега организира за много от по-малките ислямски обединения в района. Друг пример е нарастващият брой имами и теолози, обучаващи се в богословските факултети в Турция. Но въпреки че Дианетът последователно работи за да реализира претенцията си за върховенство над ислямските обединения в региона, той среща сериозно съпротива от босненския Реис Мустафа Ефенди Черич, който иска да свърже значимата историческа роля на Сараевския мюсюлмански съвет (Сараевски Риасет), от времето на Югославия, с водеща роля в ръководството на "европейския ислям". На този етап, обаче, това съревнование между Риасета и Дианета не пречи на действията на последния.

Независимо от тези напрежения, можем условно да приемем, че турското присъствие започва да променя видимото "лице" на исляма на Балканите: османски джамии, текета и ханета се възстановяват и скоро ще засенчат строгите уахабитски и салафитски молитвени домове, построени през 90-те години на ХХ и в началото на ХІ век. Турският език бележи скромно завръщане в религиозните и нерелигиозни елити благодарение на турските колежи и на стипендиите, отпускани от Министерството на образованието и Дианета. Едно от заключенията, които могат да се направят, е, че "турското завръщане" на Балканите може в средносрочен план да има много по-силно влияние  върху организацията на мюсюлманските общности и практиката на религиозния живот, отколкото културно чуждите и политически революционни арабски и ирански усилия и мисионерство. Как това влияние ще се развие в ежедневието на хората и (външно)политическите избори на елитите, ще зависи от политическата, правна и обществена рамка във всяка страна, както и от развитието на събитията в Турция, САЩ и ЕС.

Изглежда много вероятно, че ПСР ще остане на власт поне през следващите четири години, през които ще може да се ангажира с преодоляването на много от вътрешните напрежения, споменати по-горе. Ще продължи ли обаче, американската администрация да смята Турция за умерена и приятелска мюсюлманска сила ако правителството на страната продължава да оспорва някои от крайъгълните камъни на американската политика по отношение на Иран, Израел и Ирак? Ако на Запад се акцентира върху антизападните прояви на турските ислямски играчи, действията им лесно могат да бъдат ограничени. Това, обаче, е малко вероятно, особено при липсата на каквато и да било реална алтернатива. Накрая, ЕС също може да играе роля, поне в Западните Балкани. Поставянето като цел на членството в ЕС впоследствие ще създаде различна среда и за турските действащи лица и може да доведе до прогресивната им „европеизация”. Така или иначе, разнообразието на мюсюлманските общности на Балканите ще продължи да съществува, на фона на различните политически и институционални условия, като те все повече ще се свързват с другите, в рамките на едно по-голямо мюсюлманско пространство, простиращо се от Турция до Западна Европа.

 

Бележки:

1. Милли Гюрюш, основното турско ислямистко движение, поддържащо връзки с „Мюсюлманските братя”, се разгръща през 70-те години в Германия, където действията му не са ограничавани от светските турски власти. Джамиите, изградени от Милли Гюрюш, стават първите „сборни пунктове” за имигриралите в Германия бошнаци, които не строят собствени джамии за да не привлекат вниманието на югославските разузнавателни служби. Така, благодарение на многобройните си контакти, Милли Гюрюш е първата мюсюлманска организация, действаща там (Kovac, 2010).

2. American Board of Commissioners for Foreign Missions създава изключително влиятелна мрежа от мисионерски училища и образователни институции, формиращи англоезични и проамерикански елити, най-вече сред немюсюлманските общности в Империята, но и сред принадлежащите към мюсюлманските елити.

3. Колежите Гюлен са начални и средни училища, много успешно функциониращи във всички държави от региона, с изключение на Гърция и България.

4. Това беше важна стъпка за деблокиране на сръбско-босненските отношения и издигна турско-сръбските отношения на много по-високо, приятелско равнище. През юли 2010, Сърбия отмени визовия режим за турските граждани.

5. Ключова лекция на конференцията „Турската външна политика в променящия се свят”, провела се в Оксфорд, на 30 май 2010.

6. Движението Милли Гюрюш на Неджметтин Ербакан, както и неговата Партия на благоденствието управляваха голям брой общини в Турция (включително Истанбул и Анкара) в средата на 90-те и изиграха ключова роля за мобилизиране на турското общество в подкрепа на босненската кауза. Оттогава много улици в редица турски градове носят имена, като „Алиа Изетбегович” или „Босна”.

7. Някои от студентите на Давутоглу от Ислямския университет днес заемат важни позиции в босненското Външно министерство, включително сегашният босненски посланик в Иран.

8. Речта беше публикувана за първи път в босненското списание BH Dani (www.nspm.rs), а след това и на английски език на www.grayfalcon.blogspot.com/2009/11/what-turkey-wants.html.

9. Проектът за създаване на ненационалистическа Ислямска партия, се оказа неуспешен, на фона на подема светския албански национализъм през 90-те.

10. В този контекст, Институтът Yunus Emre, създаден по модела Британския съвет и Гьоте Институт, може да играе важна роля в средносрочна перспектива. Институтът съвсем наскоро отвори врати в Сараево, Скопие и Тирана – www.yunusemrevakfi.com.tr.

11. Близостта на Хакан Фидан до правителствените среди се потвърждава от назначаването му за генерален директор на Националната разузнавателна агенция (Milli Istihbarat Trskilati, MIT) през 2010.

12. Реактивацията на ТІКА трябваше да обслужи и друга политическа цел: въпреки че през по-голямата част от 2000-те години, Турция търсеше подкрепа за да стане временен член на Съвета за сигурност на ООН, през 2009-2010 (Coruh, 2010). В частност, ТІКА особено активно демонстрираше на останалите страни-членки от развиващия се свят, че Турция означава бизнес, т.е. помощ за развитие и икономическо взаимодействие, без какъвто и да било „колониален отенък”. Организацията създаде представителства в 23 страни, включително в Азия и Африка. Макар че е трудно да се прецени каква точно бе заслугата на ТІКА, Турция успя да осъществи тази си цел.

13. Друго ограничение е свързано със статута на агенцията като служба за техническа помощ, което означава, че тя не може да финансира и реализира строителство на нови джамии (Coruh, 2010).

14. Изглежда обаче, че ограниченията винаги могат да се заобиколят, включително чрез побратимяване с турски общини, много от които вече са асоциирани с общини с преобладаващо турско население в България (Koseomer, 2010) и играят важна роля в подпомагането на мюсюлманските общности.

15. Така, висш служител на ТІКА твърди, че „въпреки новите кадри и промяната във визията, представителите на стария елит все още доминират в министерството и пречат на проектите, смятани от тях за прекалено „ислямистки”. Противоречията, за което става дума, се дължат на продължаващата битка за властта между кемалистките елити и новите им ислямистки съперници, както и между премиера Ердоган и все по-самоуверения външен министър Ахмет Давутоглу.

16. Индикатор за това пристрастие към османското наследство, е и фактът, че мобилните телефони на много чиновници звънят с еничарския марш.

17. Турският принос за Световния Бекташки център е особено интересен, тъй като става въпрос за сътрудничество с Дианета, който, в крайна сметка, е сунитска организация.

18. Макар и силно смекчено, това съображение се изказва и от директора на евразийския офис на отдела за международни отношения на Дианета: „Подкрепяме бекташката общност, защото сме против опитите на някои в Албания за отделяне на бекташизма от исляма. Бекташизмът има ясни ислямски корени, но в Албания се правят опити да бъде откъснат от тях. Водачите на бекташитите поддържат контакти с много фондации, а ние се опитваме да ги върнем към основното течение (Kilic, 2010).

19. Постоянна тема за разговори сред водачите на мюсюлманската общност в региона е ролята на утвърдените общности за ограничаване на салафитските тенденции. Главният мюфтия на България Мустафа Али Хаджи например, посочва, че салафитите са станали много активни в ромските квартали на Пловдив и, особено, в Столипиново: „Ако Главното Мюфтийство можеше да действа по-решително, щяхме да сме много по-ефективни срещу тази радикализация” (Alis, 2010). Член на Ислямския съюз на Македония (Bashkesie Fetare Islame) твърди, че е имало сблъсъци с „уахабитите”, опитващи се да овладеят изпълнителните съвети и джамийските настоятелства. (Selimovski, 2010).

20. Ибрахим продължава, твърдейки, че повечето проекти на практика се прокарват чрез Adnan Islamili и, че Логос А е реципиент на повечето плащания (Ibrahim, 2010). Не е ясно, дали това е така, или е израз на недоволството от откъсването от предишните фондове.

21. Макар че официалният принцип на Република Турция е лаицизмът, на практика, статутът на Дианета противоречи на разделението между светските и религиозни институции. Истината е, че държавата и религията са взаимосвързани, като по време на империята, така и на републиката, като и в двата случая именно държавата играе водещата роля. Тази доминация на държавата е сред основните разлики между Османската и Сефевидската империя в Иран, където теолозите винаги са играли независима политическа и социална роля.

22. Турско-ислямският синтез е еклектична смес от авторитарни идеологии, вариращи от турския етно-расов национализъм, ислямизма и отоманизма, до кемалисткия авторитаризъм. „Синтезът” е популярен сред консервативните кръгове още преди преврата от 1980. Влиянието му отива отвъд религиозното обучение в училищата (Oktem, 2011).

23. Дори след почти десетгодишното управление на ислямистката ПСР, идеята за възстановяването на Халифата е абсолютно табу за светските турски елити.

24. В Холандия, местната организация на Дианета е създадена през 1982 и скоро след това управлява над 140 джамии, превръщайки се в най-голяма мюсюлманска асоциация в страната (Oktem, 2010). В Германия, Фондацията Дианет е създадена по същото време и днес управлява над 800 джамии. И там Дианетът е най-голямата мюсюлманска асоциация (Oktem 2011). Във всички случаи, имамите, проповядващи в чужбина, се назначават от Президентството в Анкара (обикновено за три години), като дейността им се координира от аташето (също назначено от Президентството) по религиозните въпроси в съответното посолство.

25. Отделът за международни отношения на Дианета включва четири дирекции: „Мюсюлмански общности в Евразия”, „Турската диаспора”, „Междурелигиозен диалог” и „Ислямски държави и общности извън Европа и Азия” (Dyanet, 2010).

26. Засега срещите на седемте съвета се провеждат на всеки 2 или 4 години, обикновено в Истанбул или Анкара. Срещата през 2000 беше в Сараево, а през 2002 в Косово.

27. Пример за ролята на съвета е осигуряването на възможност за религиозно образование. Висшият ислямски институт в София няма акредитация, затова дипломите му не се признават и притежателите им не могат да бъдат назначени на редица длъжности. За да реши проблема, Дианетът им дава възможност да изкарат още една година в Факултета по теология на Анкарския университет и да получат диплом от него (Kilic, 2010).

28. Там където липсват формални административни структури или пък възможностите им са ограничени (на Балканите и в ОНД), поклоненията в Мека често се организират от салафитски организации. Сега, в много страни, включително в цяла бивша Югославия, те се организират от турския Дианет.

29. След 2007, Балканският ислямски съвет имаше срещи в България, Черна гора, Румъния и, през май 2010, в Призрен (Косово). Призренският съвет беше ръководен от председателя Али Бардакоглу и мюфтията на косовския Ислямски съюз Наим Ходжа (Balik, 2010). Срещата, която беше много добре рекламирана, отвори вратите за Дианета да действа като официален организатор на хаджа за всички мюсюлмани на Балканите, което и една много символична роля.

30. Във всички, посетени от мен, мюсюлмански общности видях публикации на Фондацията на Дианета на турски и на местните езици. Много от тях са учебници за ислямската доктрина и практика. Широко разпространено е и месечното списание Dyanet Avrupa, излизащо на турски.

31. Теологичният факултет на Университета Мармара в Истанбул и университетите в Бурса и Анкара са сред най-популярните за студентите от Балканите, като няколко десетки от тях се обучават във всяка катедра, създавайки възможност за изграждане на допълнителни мрежи.

32. Освен това, има няколкостотин стипендии за „турските и свързаните с тях общности”, в рамките на „Големия студентски проект” на Министерството на образованието. Всяка година се приемат по 100 студенти само от Косово, макар че 70% от местата се пазят за турски студенти (Karabaxhakiu, 2010). В България, всяка година 60-80 студенти отиват да учат в Турция, а след като се върнат се ползват с влияние в местната политическа система (Ismailov, 2010).

33. Таблицата дава представа за продължаващия етнически уклон в Дианета, дори и при управлението на ислямистката ПСР. Делът на стипендиите е значително по-голям в страните със значителни турски общности, особено в Гърция.

34. Други успешно побратимени градове от региона, са черногорския Улчини и Алания, албанския Берат с Йозгат и босненския Маглаж с Кайсери (Kilic, 2010).

35. Този критицизъм се споделя и от по-прагматичните членове на ТІКА, според които „Дианетът не действа професионално и представителите му често не познават местните общности. Нерядко те действат без да мислят за структурите там” (Mahmut, 2010).

36. Сред най-спорните въпроси е за мюфтията на Санджак. В момента там има две мюфтийства – на Риасета и на просръбски ориентирания мюфтия на Мешихата Адем Зулкич. Този проблем трови отношенията между двете най-големи и влиятелни мюсюлмански общности в региона. Според чиновници от Външното министерство Церич се опитва да задържи Санджак под свой контрол, макар че там има местна общност, поддържаща тесни връзки с Белград.

37. Двойнствената позиция спрямо Турция се отбелязва от чиновниците в съответните отдели на Дианета, които смятат, че Церич се опитва да действа като „водач на мюсюлманите в Европа”, макар в същото време да заявява, че признава върховенството на Мешихата, който се представлява от Истанбул. „Реисът понякога поставя под въпрос авторитета на президента на Дианета, твърдейки, че проф. Бардакоглу не е Реис, а просто чиновник. Което означава, че Реисът Церич се смята за истинския лидер на мюсюлманите. Не сме съгласни с него, но продължаваме да го финансираме” (Kilic, 2010).

38. Основателят на този най-важен и влиятелен Naksibendi tarikat (ислямско братство) е роден през 1888 в българския град Силистра. Той е водещ теолог и имам до смъртта си през 1959 (Denizolgun, 2010).

39. Списанието, издавано от студенти от Международния балкански университет в Скопие, носи многозначителното име “Evlad-i Fatihan” („Децата на завоевателите”).

40. Движението редовно организира международни конференции за да се представи пред останалите.

41. В класическите „силни” държави от региона, т.е. в България и Гърция, няма институции на Гюлен. Освен това, тук не се занимавам с институциите в Черна гора, Сърбия и Румъния.

42. Твърдата привързаност към светското облекло също се критикува от някои родители, предпочитащи дъщерите им да носят хиджаб (Ismaili, 2010).

43. Децата на албанския министри на отбраната Фатмир Медиу и икономиката Генч Рули учат в турски колежи (Gulen TV, 5.04.2010).

44. Административният персонал на университета е почти изцяло от босненци, но от 16 професори, 12 са от Турция.

45. Между 2500 и 3000 евро годишно.

46. Международният университет в Сараево беше открит от премиера Ердоган, през април 2010 и разполага с внушителен кампус в предградието Илиджа, точно срещу кампуса на Университета Бурч. Международният балкански университет в Скопие бе основан от Вейсел Ероглу, който в момента и турски министър на горите.

47. Университетът няма ясна политика за религиозното образование, но разполага с малка изискана джамия в кампуса си – изградена от турската Фондация на Дианета.  Някои студентски общежития се поддържоат от Ilin Yayma Cemуeti и други религиозни фондации, които изискват от студентите да участват в редовните молитви и в курсовете за изучаване на Корана.

48. Всъщност, ректорът на Бурч не бе поканен на церемонията по откриването през април 2010.

49. Важно е да се подчертае, че Гърция е единствената страна в региона, която не позволява създаването на Ислямски съюз. На теория, религиозният живот се организира от две мюфтийства, а де факто от двама назначени и двама избрами мюфтии.

50. Али Бардакоглу беше президент на Дианета от 2003 до ноември 2010, когато го замени заместникът му Мехмет Гюрмез.

 

* Авторът е анализатор на Центъра за европейски изследвания в Колежа „Сейнт Антъни” към Оксфордския университет, Великобритания, материала публикуваме с любезното съдействие на проф. д-р Владимир Чуков и Ориент бг

Както е известно, бързото развитие на ирландската икономика през 90-те години на миналия век и първите на настоящия, даде основание страната да бъде наречена „келтския тигър”, по аналогия с „азиатските тигри” (Южна Корея, Тайван, Хонконг и Сингапур). Почти до края на ХХ век, Ирландия се смяташе за най-бедната и изостанала държава в Западна Европа, като сред причините за това се посочваше проточилото се близо хиляда години британско господство над „Зеления остров”. Мнозина пък я определяха като „най-бедната от богатите държави”. На границата между двете хилядолетия обаче, в Ирландия се случи истинско икономическо чудо и островът започна да се трансформира с изключително бързи темпове (буквално пред очите ни), като стана една от най-богатите и проспериращи държави на планетата.

Ирландското „чудо”

През периода 1995-2000, ирландският БВП нарастваше със 6%-11% годишно, т.е. по-бързо от която и да било друга западноевропейска държава. Наистина, по време на кризата от 2000-2001, силно бяха засегнати компютърната индустрия и туризма, което сложи край на стремителния икономически растеж, но дори и тогава Ирландия съумя да избегне спада на своя БВП. След това икономическият и възход продължи, макар и не с чак толкова високи темпове (средно с 4,5% годишно), но все пак по-бързо, отколкото в другите държави от т.нар. „Стара Европа”. По-високи темпове демонстрираха само някои нови членки на ЕС от Централна и Източна Европа – Полша, балтийските постсъветски държави и Словакия.

Преди началото на икономическия бум, Ирландия беше поразена от жестока безработица, достигнала 18%, в края на 80-те години. Икономическото чудо позволи тя да падне до 4,7%, през 2007 и то при положение, че заплатите в индустрията бяха сред най-високите в Европа. Наистина, инфлацията (от порядъка на 5%) вдигна потребителските цени до нивото на цените в северноевропейските държави. Освен това, повишаването на жизненото равнище на „обикновените” ирландци се съпровождаше от нарастване на социалното неравенство, тъй като богатите забогатяваха още по-бързо. Според един доклад на ООН, през 2004 Ирландия е отстъпвала само на САЩ по мащабите на неравенството в доходите на богатите и бедни граждани в развитите западни държави.

Както е известно, в продължение на 150 години Ирландия генерира масова имиграция, заради която населението и намалява от 6 млн. души, в средата на ХІХ век, до по-малко от 3 млн., в средата на ХХ-ти. Бумът обаче обърна тази тенденция, като високото жизнено равнище започна и все още продължава да привлича големи маси трудови мигранти, най-вече от Полша и балтийските държави. През 2007, 10% от живеещите в страната бяха хора, родени извън границите и. В тази връзка, някои местни анализатори с тревога отбелязват, че задълбочаващият се „мултикултурализъм” и налагането на „американския начин на живот” ерозират традиционната ирландска култура, превръщайки ирландците в „стандартизирана нация, лишена от своята самобитност”.

По време на икономическия бум, националният дълг на страната си остана на същото равнище, но съотношението между обема на дълга и националния БВП силно намаля (така, от 1983 до 1999, то спадна от 90% до по-малко от 40%).

Сравнително доскоро Ирландия се смяташе за средно развита аграрно-индустриална държава, чиято икономика бе ориентирана предимно към износа на добитък, месо и млечна продукция за съседна Великобритания. Така, в края на 70-те години, 40% от ирландския износ бяха продоволствени стоки. През последните петнайсетина години обаче, Ирландия се превърна в голяма световен център на компютърната индустрия и високите технологии. Практически всички гиганти на ІТ-бизнеса, като ІВМ, Apple, Intel, Dell и Hewlett-Packard, създадоха свои филиали на острова, произвеждащи полупроводници, компютри и процесори за тях, най-различна електроника, офис- техника и програмно осигуряване. Между другото, Ирландия изнася компютърни услуги на доста по-голяма стойност, отколкото дори САЩ, тя произвежда половината от масовото програмно осигуряване и 25% от всички персонални компютри в Европа. Освен това, Ирландия изнася фармацевтична продукция.

На вълната на икономическия възход в страната започна бум в строителството, като огромни средства бяха инвестирани за развитието на транспортната инфраструктура. Делът на строителния сектор в структурата на ирландския БВП достигна 12%, а в него бяха ангажирани голям брой неквалифицирани работници и, най-вече, имигранти. За размерите на „балона” с недвижимата собственост в Ирландия говори и фактът, че през 2004 например в тази страна се строяха само два пъти по-малко жилища, отколкото в съседна Великобритания, макар че нейното население е 15 пъти по-голямо от ирландското.

В своеобразен символ на стремителната модернизация и просперитета на Ирландия се превърна изграденият в Дъблин обелиск, известен като „Дъблинския шпил”.

Икономистите, анализиращи ирландския феномен, извеждаха на преден план различни фактори, обусловили толкова бързия икономически ръст. Преди всичко, това бяха ниските (сред най-ниските в Европа) данъци върху печалбите на корпорациите (между 10% и 12,5%). Освен това, Ирландия получаваше щедри финансови субсидии от ЕС, използвани за развитието на образователния сектор и модернизация на инфраструктурата. На свой ред, правителството също раздаваше с широка ръка субсидии на чуждестранните компании, стремейки се да привлече най-вече такива от високотехнологичния сектор, особено от САЩ. За целта, освен всичко друго, бяха изградени специални индустриални зони с изключително изгодно данъчно облагане, като например голямата индустриална зона (с около 300 предприятия) в района на столичното международно летище Шенън. Или например, изграждането (с държавна подкрепа) на Международния център за финансови услуги в Дъблин, където са регистрирани около 400 офшорни банки, което позволи разкриването на 14 хиляди високоплатени работни места.

Именно съчетаването на такива фактори, като либералните ниски данъци, доста високата квалификация на работната ръка при сравнително ниска, за времето си, цена на работната сила, а също членството на Ирландия в ЕС и подкрепата на правителството за бизнеса, привлякоха в тази страна тълпи от чуждестранни инвеститори. Освен това, ирландските работници и служители разполагаха и с такова предимство пред колегите си от Испания или Португалия например, като перфектното владеене на английски език. И друг интересен момент: заради оптималната времева разлика между Ирландия и САЩ се оказа, че е изключително удобно ирландците да бъдат ангажирани с извършване на всевъзможни „дистанционни” дейности, базиращи се на съвременните телекомуникационни средства (например в офиси, дистанционно обслужващи американските клиенти, когато в САЩ е нощ и местните офиси са затворени).

Така Ирландия се превърна в най-блестящия пример за успешни либерални реформи, довели до т.нар. „ирландско икономическо чудо”. Само че чудесата, дори когато се случват, обикновено не траят дълго. Ще припомня например, че „азиатското чудо” беше прекъснато в края на 90-те години от разрушителната „азиатска криза”, макар че повечето азиатски „тигри” бързо се отърсиха от последиците и възобновиха своя възход, най-вече благодарение на все така евтината си работна сила. Япония обаче, която навремето даде модела за развитие на „тигрите” и демонстрираше невиждани темпове на икономически растеж, след кризата от 90-те изпадна в застой, от който все още не може да се измъкне. В същото време, мнозина сериозни икономисти започват да поставят под въпрос и т.нар. „чилийско икономическо чудо”, сътворено по времето на Пиночет от прословутите „чикагски момчета” (макар че едно от въпросните момчета – Хосе Пинера, в момента е президент на страната). Аржентиноското чудо, което често се даваше за пример от някои родни либерали в началото на 90-те, пък претърпя пълен провал и приключи с улични бунтове и погроми. Исландия (наричана „северния тигър”), Латвия (един от трите „балтийски тигри”) и Гърция (там също навремето се говореше за „икономическо чудо”) са поредните примери за „държави-чудо”, не издържали изпитанията на настоящата криза и принудени да молят за помощ европейската и световната общност.

Краят на „ирландското чудо”

След тях закономерно дойде и редът на Ирландия. Икономическата криза от 2008-2009 и нанесе изключително тежък удар. Стана ясно, че прехваленият мощен икономически растеж, стимулиран от икономическата политика на правителството, издържана в духа на модерните либерални теории, до голяма степен, е бил „изкуствено надут” и със сигурност неустойчив и крайно противоречив, т.е. съдържаше в себе си редица противоречия и предпоставки за последвалия крах. И ето че той стана факт: Ирландия беше сред първите страни, поразени от рецесията още през 2008, като в началото на 2010 нейният БВП спадна с цели 14%. Впрочем, той продължи да спада и през цялата 2010. Както можеше да се очаква, пазарът на недвижими имоти се срина, обременявайки банките с огромни и невъзвратими дългове. Безработицата моментално скочи до 13,9%, доближавайки се до изходното си равнище отпреди началото на икономическия бум.

Кризата доведе държавните финанси до плачевно състояние. Само за спасяването на една от най-големите банки в страната – Anglo-Irish Bank, са необходими между 30 и 35 млрд. евро. През миналата 2010 дефицитът на ирландският държавен бюджет достигна 32% от БВП (срещу първоначално прогнозираните 11,6%). За сравнение, гръцкият бюджетен дефицит, в разгара на спада в курса на еврото през пролетта на 2010, беше „само” 14,2%. Съответно, налице е катастрофално нарастване на държавния дълг, който съвсем скоро може да достигне 100% от БВП. На практика, проспериращата доскоро Ирландия се оказа на ръба на фалита, който, ако се случи, би означавал изключително сериозни неприятности за еврото и за европейската икономика, като цяло.

Ето как „келтският тигър” се оказа в категорията на „застрашените видове”. Както е известно, в края на ноември 2010, Ирландия най-накрая склони да и бъде предоставена финансова помощ от ЕС, в размер 85 млрд. евро (в рамките на три години). Това е малко по-малко от сумата, отделена преди това за Гърция (110 млрд. евро), но ако я сметнем на глава от населението излиза, че всъщност помощта за Ирландия е два пъти по-голяма от тази за Гърция. Срещу това, ирландското правителство се ангажира да съкрати радикално бюджетния дефицит, като средствата за това са известни: намаляване заплатите на държавните служители и на помощите за безработните, т.е., като цяло, „свиване” на социалната сфера. С други думи, излизането от кризата ще стане за сметка най-вече на обикновените ирландци, неслучайно публикуването на плана на правителството за това моментално провокира бурните протести на населението и синдикатите.

Освен това, от ЕС настояват за повишаване на данъците и, най-вероятно, ирландските власти ще се съгласят. Политиката на ниски данъци, стимулиращи частната инициатива и привличащи външни инвестиции, изглежда много привлекателна, но остава неясно, с какви средства държавата възнамерява да осъществява функциите си? Дали дори и най-стремителният ръст на БВП може да гарантира необходимите постъпления в държавната хазна, при положение, че драстично спада делът на онази му част, която се преразпределя чрез бюджета?

Мнозина известни експерти смятат, че ирландският пример показва, че политиката на ниските данъци може да осигури бързо икономическо развитие за известен период от време, но в по-далечна перспектива (особено по време на криза, когато държавните разходи рязко нарастват, а натрупаните финансови резерви се топят като ланшен сняг) тя води до свръхнапрежение на бюджета и дори до дефолт.

Перспективите пред Ирландия

На фона на всичко, казано дотук, следва да констатираме, че перспективите пред Ирландия не са особено добри. Привлекателността на икономиката и за инвеститорите продължава да спада не само заради неминуемото повишаване на данъците, а и заради значително нарасналата стойност на местната работна ръка. „Зеленият остров” и в момента трудно може да се конкурира в това отношение с Полша или балтийските постсъветски държави, мнозина от чиито граждани емигрираха в Ирландия, търсейки по-добър живот. Тоест, ясно е, че много от факторите, помогнали навремето за бурното развитие на националната икономика, просто са престанали да действат. След бума идват трудни времена и неслучайно в Ирландия все повече се говори, че страната може да навлезе в „едно загубено десетилетие”.

В крайна сметка, Ирландия се оказва поредния убедителен пример за порочността и безперспективността на ултралибералните икономически модели, даващи неограничена свобода на „естествения стремеж” на стопанските субекти към максимална печалба. В този смисъл, всички разсъждения на родните чиновници, политици, псевдо-икономисти и т.н. за възможността да бъде реализирано някакво „българско икономическо чудо”, въз основа на либерално-пазарните рецепти, са просто илюзии, които в добрия случай няма да ни докарат доникъде, а в лошия могат да ни причинят пълна и окончателна катастрофа.

Вярата в „чудеса” е полезна само донякъде. Очевидно е, че националната икономика би следвало да се гради върху по-стабилен и научно обоснован фундамент, така че да може да се гарантира достатъчно бързия, но в същото време устойчив и дългосрочен растеж и, поставяйки във фокуса на вниманието потребностите на обикновения човек, да се повиши качеството на живот и се спаси нацията ни от заплашващата я физическа и културна деградация.

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн