04
Пет, Дек
10 New Articles
×

Внимание

JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 45

Както е известно, трийсетгодишното управление на египетския президент Хосни Мубарак приключи с изявление от трийсетина думи, прочетено от заместника му (и бивш шеф на разузнаването) Омар Сюлейман. От него стана ясно, че след няколкоседмичните улични протести, армията, начело с военния министър фелдмаршал Мохамед Хюсеин Тантауи, е осъществила военен преврат и поема (засега временно) управлението на страната.

Краят на Мубарак вдъхна нови сили на вегетиращите доскоро „Мюсюлмански братя”, но все още не означава истинска смяна на управляващия режим. Засега системата, изградена от 83-годишния бивш египетски лидер, продължава да функционира. Подобно нещо, впрочем, се случва и в Тунис, след бягството на президента Бен Али.

Краят на продължителното управление на Мубарак прекъсна интелектуалния сън на мюсюлманския свят, който внезапно осъзна, че масовата мобилизация срещу „прогнилите” управляващите режими може да се окаже изключително ефективна сила, но истината е, че предвид липсата добре организирани и наистина демократични движения, Близкият изток рискува да се превърне в зона на сблъсък между шиитски Иран и предимно сунитските „Мюсюлмански братя”.

Стратегията на Иран

В Техеран са наясно, че случващото се е просто междинен стадий на сложна трансформация, през който всяка смяна на парадигмата (каквато например беше ислямската революция, довела до свалянето на иранския шах, през 1979) е само далечна мечта. По-вероятно е, този междинен период да доведе до отслабване позициите на предимно сунитските режими в такива държави, като Саудитска Арабия, Египет, Йордания и Тунис. Което допълнително би задълбочило съществуващите настроения в арабския свят и може да провокира възхода на шиитския ислям в Близкия изток, което пък би осигурило на Иран допълнителна стратегическа мощ и дори би позволило възраждането, под някаква форма, на халифата на Фатимидите (шиитска династия, обединили по-голямата част от арабския свят – б.р.), съществувал между 999 и 1171, чиито центрове са били именно Тунис и Египет.

Когато стана ясно, че падането на Мубарак е неминуемо и политическата мобилизация в арабския свят продължава да набира сила, на 4 февруари, Върховният лидер на Иран аятолах Али Хаменей прекъсна седеммесечното си мълчание за да се включи в петъчната проповед в Техеран. „Днес отново ставаме свидетели на ислямско пробуждане, подобно на онова по време на Ислямската революция на великата иранска нация – заяви той, допълвайки, че – нашата революция винаги е вдъхновявала останалите и е била образец за тях, благодарение на своята твърдост, стабилност и вярност към принципите”.

Според него: „Днес в Египет се чува ехото на вашите гласове. Американският президент (Картър – б.р.), който беше на власт по време на иранската революция, призна наскоро, че случващото се в Египет му е познато. Това, което става днес в Кайро, по негово време ставаше в Техеран”. Хаменей твърди, че и събитията в Северна Африка са резултат от „ислямското пробуждане, последвало великата Ислямска революция на иранската нация”.

На свой ред, водачът на „Мюсюлманските братя” Камал ел-Хелбауи приветства изявлението на Хаменей и обяви в интервю за Би Би Си, че би искал страната му да се развива във всички сфери по примера на Иран, осъществявайки пробив във високите технологии  и науката и превръщайки се в регионална държава.

Според Джим Лоуб от агенция Inter Press Service: „смятаните от всички експерти за най-добре организираната и дисциплинирана политическа опозиционна група в Египет „Мюсюлмански братя” дължат популярността си на създадените от тях мрежи от социални и здравни служби за бедните египтяни, както и на продължителната съпротива срещу преследващия ги режим на Мубарак, и днес могат да разчитат на подкрепата на поне 30% от населението”.

На парламентарните избори през 2005, кандидатите, смятащи се за свързани с „Мюсюлманските братя” (самото движение бе забранено още през 1954) получиха 20% от местата в египетския парламент. Наистина, на последните избори, през ноември 2010, за тях гласуваха много малко хора, но, според повечето местни и чуждестранни наблюдатели, самите избори са били открито и грубо фалшифицирани в полза на управляващата Национално-демократическа партия, чието бъдеще днес е неясно.

„Мюсюлманските братя” и идеологията им оказват много сериозно влияние върху борбата на иранските ислямисти-шиити в средата на 60-те и през 70-те години, което може да се види и в трудовете на убития идеолог на ислямската революция в Иран д-р Али Шариати, в които често се цитира водачът на „братята” Саид Кутб (екзекутиран през 1966 от режима на Насър).

След ислямската революция, Иран се превърна в главната обединяваща сила за всички ислямистки формации по света. През 1981, Халид Исламбули, свързан с екстремистката групировка „Ислямски джихад”, ръководена от един от по-късните лидери на Ал Кайда Айман ас-Зауахири, уби президента на Египет Ануар Садат. Преди това, в отговор на мирния договор, който Садат сключи с Израел, и предоставеното от него убежище на сваления ирански шах, правителство в Техеран скъса отношенията си с Египет. След екзекуцията на Истанбули, тогавашният върховен лидер на Иран аятолах Хомейни го обяви за „мъченик” и предостави убежище на семейството му, а една улица в Техеран и днес носи неговото име.

Освен това, през 80-те и 90-те години, когато египетският режим стовари най-тежките си репресии срещу „Мюсюлманските братя”, именно Иран се превърна във втори дом за мнозина лидери на движението. Впрочем, след терористичните нападения от 11 септември 2001 срещу САЩ, Иран приюти и немалко водачи на Ал Кайда. И днес тази страна си остава основния спонсор на двете основни организации на „братята” в Палестина – ХАМАС и „Ислямски джихад”.

За сунитските ислямистки движения, подкрепата на революцията в Иран, както и иранската подкрепа за самите тях, бе своеобразен „исторически компромис”. Спонсорираните от Саудитска Арабия „Мюсюлмански братя” подкрепиха революцията на Хомейни, надявайки се тя да сложи край на шиитската династия на шаха. Последната, която традиционно беше настроена против арабите и турците, е наследник на империята на Сефевидите, чиито създател налага шиитската версия на исляма през 1501, за да се противопостави по-ефективно на Халифата на османските турци. Затова и идеологът на иранската революция Али Шариати квалифицира и Сефевидите, и шиизма на шаха, като „черен шиизъм”, посочвайки, че той е смесен с редица предубеждения и има неислямска специфика.

Тъкмо поради това, „Мюсюлманските братя” възлагаха големи надежда на „червения шиизъм” на Шарити, чиито корени могат да се открият в Корана и живота на пророка Мохамед и потомците му. Лидерите на „братята” смятаха, че ислямският режим в Иран е приятел на арабските нации. Въпреки това, ставаше дума за стратегически съюз, изгоден както за шиитските, така и за сунитските ислямисти. Между другото, шиитските ислямисти също мечтаеха за разширяване на ролята си в мюсюлманския свят. В този смисъл, иранската подкрепа за близкоизточните ислямисти е стратегически ход, в чиито рамки, предимно сунитските ислямисти едва ще са в състояние да осъществят собствена „ислямска революция”, но пък могат значително да допринесат за политическия хаос в региона, от който има полза най-вече Иран. През последните седмици йеменският президент Али Абдула Салех и йорданският крал Абдула изпитаха на гърба си дестабилизиращите ефекти от тази иранска подкрепа, макар че дори и след падането на Мубарак във въпросните страни няма достатъчно силно политическо движение, което би могло да стане катализатор на някакви сериозни промени.

Възможната верижна реакция

В същото време, променената политическа ситуация в Близкия изток може да провокира верижна реакция в Ирак, Бахрейн, Кувейт и Саудитска Арабия.

Появата на иранския върховен лидер след толкова дълго отсъствие и призивът му за „ново ислямско пробуждане” в Близкия изток не гарантира някаква материална подкрепа за сунитските ислямисти от арабския свят, но няма съмнение, че Техеран ще финансира „ислямското пробуждане” сред шиитските общности в Ирак, Йемен, Бахрейн, Кувейт и Саудитска Арабия, както вече го направи през 2009, когато Саудитска Арабия и Йемен едва успяха с общи усилия да потушат спонсорираните от Иран шиитски бунтове. Бахрейн пък винаги е зависел от саудитската Национална гвардия за да се справи със спонсорираните от Иран шиитски метежници.

В идеологически план, сунитският и шиитският ислям още от самото начало са политически противници. В историята има само един случай на съюз между тях, когато „бани Фатима” (т.е. преките потомци на пророка Мохамед) и „бани Абас” (т.е потомците на чичото на пророка Абас) заедно свалят династията на Омеядите, през 750, и я заменят с тази са Абасидите. Този съюз обаче продължава само през четирите години на управлението на халифа Абу ал-Абас ас-Сафах.

Навремето, Али Шариати лансира термина „wilayat-e-faqih” (обосноваващ поемането на властта от ислямските теолози до повторната поява на Махди), възстановява ислямските закони в шиитската религия и така създава идейната основа на иранската Ислямска революция. Между другото, доктрината му представлява и своеобразна заявка за нов съюз между сунитския и шиитския ислям – като в този случай, шиитски Иран играе ролята на предвестник на революцията, а сунитските ислямисти – на негови последователи. Но, въпреки че Иран предоставя убежище на редица водачи на „Мюсюлманските братя” и на Ал Кайда и подкрепя палестинската ислямистка съпротива, алиансът между сунити и шиити (пък макар и едните и другите да са ислямисти) винаги е бил и си остава проблематичен и крайно несигурен.

Театърът на военни действия на Ал Кайда се простира от Афганистан до постсъветска Централна Азия и Кавказ и от Ирак до Сомалия, а „Мюсюлманските братя” оглавяват бунтовете в Близкия изток и Северна Африка. И сунитският, и шиитският ислям навлизат в решаващ стадий от развитието си. В същото време техните концепции за „имамата” (шиитското ръководство) и „халифата” (сунитското ръководство) неизбежно ще се сблъскат и съвместното им съществуване, под каквато и да било форма, изглежда невъзможно. Затова, ако Иран реши да се възползва от хаоса, породен от арабските революции, за да провокира серия от шиитски въстания в Близкия изток (за каквито всъщност призова иранският върховен лидер), можем да станем свидетели на смъртоносни сблъсъци между тези два основни сегмента на мюсюлманския свят.

 

* Авторът е пакистански външнополитически анализатор, автор на книгата „Вътре в Ал Кайда и Движението Талибан след 11 септември”

Напоследък, в редица съобщения на руските медии подробно се анализират плановете на САЩ за доставката на зенитно и противотанково въоръжение за десетки милиони долари за правителството на Михаил Саакашвили. Така, руските държавни информационни агенции ИТАР-ТАСС и „Гласът на Русия” потвърждават факта, че подобни сделки за доставката на оръжия действително са сключени, въз основа на информация от ръководството на руските специални служби и Генералния щаб. Междувременно, официален представител на Генералния щаб реагира на съобщенията за въпросните доставки така: „Дълбоко съжаляваме, че презареждането на руско-американските отношения, обявено от администрацията на Барак Обама, не доведе до никакви промени по отношение на военната подкрепа, оказвана от Вашингтон на сегашното грузинско ръководство, което провокира, през август 2008, пълномащабна война в Южен Кавказ и продължава да разработва агресивни планове против обявилите се за независими държави Абхазия и Южна Осетия” (1).

Грузинско-руската война от 2008 и след това

Както е известно, войната между Грузия и Южна Осетия от 2008 беше предшествана от серия артилерийски атаки на грузинската армия срещу южноосетинската столица Цхинвали, осъществени на 1 август, в резултат от които загинаха шестима души, включително един руски умиротворител. Това стана буквално няколко часа след като в Грузия приключиха двуседмичните учения на НАТО Immediate Response 2008, провели се в рамките на програмата „Партньорство за мир”, с участието на 1000 американски морски пехотинци, десантчици и представители на други родове войски.

След още шест дни, правителството на Саакашвили започна пълномащабно настъпление срещу Южна Осетия, съвпаднало по време с откриването на Олимпийските игри в Пекин.

Американските части и военната техника останаха в близост до зоната на военните действия през всичките пет дни, през които те се водеха между Грузия и Русия (т.е. след намесата на Москва,  провокирана от гибелта на неколцина руски умиротворители и жертвите сред мирното население в Южна Осетия, по-голямата част от чиито жители са с руски паспорти).

Когато сраженията бяха в разгара си, военно-транспортната авиация на САЩ прехвърли в Грузия 2000 грузински военни, които дотогава се намираха в Ирак – по онова време, това беше третия по големина чуждестранен военен контингент в тази страна, след американския и британския.

Пет дни след края на войната, сегашният вицепрезидент на САЩ Джоузеф Байдън, който тогава беше сенатор и председател на Сенатската комисия по международните отношения, пристигна в грузинската столица за да подкрепи Саакашвили и предложи на страната му „срочна помощ” в размер на един милиард долара.

След като се завърна в САЩ, Байдън, който винаги е бил склонен към прекалено високопарна реторика, заяви: „Напуснах тази страна уверен, че руското нахлуване в Грузия е, може би, едно от най-важните събития, случили се в Европа след краха на комунизма... Запазващото се присъствие на руските войски в тази страна ще окаже изключително пагубно въздействие върху целия регион... Руските действия в Грузия няма да останат без последствия”.

Вече към края на август 2008, САЩ изпратиха към черноморското крайбрежие на Грузия ракетния си ескадрен миноносец „Макфол” (част от военната система Aegis, предназначена за изстрелването на прехващащи ракети), флагмана на Шести американски флот „Маунт Уитни” и един кораб за брегова охрана, които застанаха на рейд в непосредствена близост до Абхазия и недалеч от руските брегове. Ако се вярва на официален Вашингтон, задачата на тези бойни кораби, разполагащи с мощно въоръжение, е била „осъществяването на хуманитарна операция”. Междувременно обаче, руският президент Дмитрий Медведев обвини САЩ, че доставят оръжие за Грузия. Американските кораби, към които се присъединиха не по-малко от 15 кораби от други страни-членки на НАТО, и насочилият се срещу тях руски флот се оказаха само на 90 мили един от друг.

Сегашният грузински държавен глава Михаил Саакашвили, който, както е известно, е завършил Юридическия факултет на Колумбийския университет, дойде на власт преди седем години, на вълната на бунтовете от 2003-2004, които той и неговите привърженици и фенове на Запад предпочитат на наричат „революцията на розите”.

Горчивата истина е, че той си остава един от основните американски политически съюзници (или по-скоро сателити), наред с косовския премиер Хашим Тачи, който наскоро беше обвинен от Съвета на Европа, че е сред шефовете на опасен престъпен синдикат, търгуващ с наркотици, оръжие и човешки органи, като жертви на трафика с органи са станали най-малко 500 сърби и представители на други националности (всичките цивилни граждани). В крайна сметка, за една велика държава може да се съди и по това, кого въоръжава и е склонна да подкрепя за всичко.

След пировия опит на Саакашвили, чрез военната интервенция в Южна Осетия и планираното последващо настъпление в Абхазия, да ликвидира тези две препятствия пред усилията на страната му да стане член на Северноатлантическия пакт (т.е. наличието на нерешени териториални спорове и присъствието на чуждестранни части на нейна територия – по онова време В Южна Осетия и Абхазия имаше малък брой руски умиротворители), САЩ и НАТО направиха всичко възможно за да спасят  „предния си пост” в Южен Кавказ.

В средата на септември 2008, генералният секретар на пакта Яп де Хооп Схефер и Северноатлантическият съвет (в който, с ранг на посланици, влизат постоянни представители на всичките 26 страни-членки) постиха Грузия и, заедно с военния министър на страната, инспектираха състоянието на военновъздушните и сили и базите на пехотните и части.

По време на тази визита, доминираният от САЩ военен пакт подписа рамково споразумение за създаването на Комисия НАТО - Грузия, на чиято основа се появи Ежегодната национална програма за по-нататъшната интеграция на Грузия в Северноатлантическия алианс и бе взето безпрецедентното решение за съкращаване на стандартните етапи, през които следва да премине всяка страна-кандидатка преди да стане пълноправен член на НАТО.

Руското Външно министерство моментално реагира на тези действия с декларация, в която, в частност, се посочваше, че: „Вместо да направи необходимите сериозни изводи от неуспешния опит на Саакашвили да разреши със сила един дългогодишен конфликт (с Южна Осетия), НАТО за пореден път демонстрира подкрепата си за неговата дезинформационна кампания и обеща да възстанови военната инфраструктура на Грузия” (2).

През декември 2008, примерът на НАТО беше последван и от Вашингтон. Тогавашният заместник на държавния секретар по европейските и евразийските въпроси Матю Брайза обяви, че се подготвя рамково споразумение за американско-грузинска Харта за стратегическо партньорство, което беше официално подписано на 9 януари 2009 във Вашингтон от държавния секретар Кондолиза Райс и грузинския външен министър Григол Вашадзе.

Междувременнно, през октомври 2008, Вашингтон изпрати на военни учения в Грузия есминеца „Мейсън”. През същия месец,  грузинският военен министър Давид Сихарулидзе се срещна с американския държавен секретар по отбраната Робърт Гейтс (по време на срещата на военните министри на държавите от НАТО в Унгария), след което беше обявено, че „военната помощ на САЩ за Грузия ще бъде насочена към укрепване противовъздушната отбрана на страната” (3).

Пак тогава, Пентагонът изпрати в Грузия „група, която да определи, каква роля следва да изиграят САЩ за възстановяване на грузинската армия след военния и сблъсък с Русия, през август”.

„След като направят оценката си, представителите на Пентагона ще анализират, как САЩ могат да помогнат за възстановяването на Грузия, включително на въоръжените и сили” – коментира в тази връзка „Гласът на Русия” (4).

В края на същия месец, делегация, начело с ръководителя по въпросите на планирането на развитието на силите и средствата от Управлението за отбранителна политика и планиране на НАТО Франк Боланд, посети Грузия, където се срещна с висшето военно ръководство на страната и обсъди с него подготовката на Грузия за следващия етап от процеса на присъединяването и към НАТО.

Месец по-рано и само няколко седмици след края на грузинско-руската война, зам. държавният секретар по отбраната, отговарящ за политическите въпроси, Ерик Айдълман заяви пред Сенатския комитет по отбраната, че „Грузия, като всяка друга суверенна държава, трябва да има възможност за самозащита и сдържане на нова агресия. Не бива да имаме никакви съмнения относно това, дали Грузия има право да получава военна помощ от САЩ, а също от НАТО и всяка членка на пакта, поотделно”.

Президентът Джордж Буш подкрепи призива на сенатор Байдън за отпускане на невоенна помощ за Грузия в размер на 1 млрд. долара. Както отбелязаха мнозина по онова време, „това е многократно повече от онези 63 млн. долара, които Вашингтон предостави на Грузия през миналата 2007. Ако не броим Ирак, Грузия, благодарение на тези „вливания”, се превръща в един от най-големите получатели на американска външна помощ, след Израел и Египет” (5). При това грузинското население е само 4,6 млн. души, докато египетското е 80 млн.

Превъоръжаването на грузинската армия

Досега обаче, САЩ се отнасяха твърде предпазливо и с известни опасения към модернизацията на грузинския военен арсенал. Или поне избягваха открито да признават, че се занимават с това. Но, ако последните съобщения отговарят на действителността, Грузия би трябвало да получи от САЩ голямо количество съвременно и високотехнологично въоръжение, включително зенитно-ракетни комплекси, ПЗРК „Стингър” и други преносими средства за противовъздушна отбрана, управляеми противотанкови ракети от трето поколение „Джавелин” и авиационни противотанкови ракети „Хелфайър” (AGM-114) с комулативни бойни глави.

През декември 2010, президентът на Южна Осетия Едуард Кокойта предупреди, че „Грузия, която толкова тръби пред всички за предаността си към каузата на мира, продължава да се превъоръжава и отказва да подпише пактове за ненападение със съседите си, способни да предотвратят избухването на нова война в Южен Кавказ” (6).

Според руския военен експерт Виктор Баранц: „Грузия купува противоракетно и противотанково въоръжение, тъй като войната от 2008 показа, че тъкмо това са слабите места на грузинската армия” (7).

С други думи, САЩ ще доставят на Грузия именно такова въоръжение, което и е необходимо за евентуалното осъществяване на ново настъпление в Южна Осетия и началото на нова война с Русия.

Както е известно, през януари 2011, Саакашвили за пореден път посети Вашитгтон, където „главна тема на преговорите с американските ръководители бяха новите оръжейни сделки”. На 12 януари, грузинският президент бе първия чуждестранен държавен глава, приет от новия председател на Конгреса Джон Бонър, който, след разговора си с него, излезе със следната декларация: „Американският народ и занапред ще действа на страната на онези, които се борят за демокрация срещу силите на деспотията, за достойнство срещу силите на деградацията и за свобода срещу силите на поробителите” (8). В заявлението си, Бонър благодари на Грузия, че е предоставила в разпореждане на Пентагона 2000 свои военни за войната в Ирак и още 1000 за тази в Афганистан.

По време на това посещение грузинският лидер се срещна и с други представители на законодателната власт, включително със сенатора Джоузеф Либърман, когото награди с орден „Свети Георги”. Междувременно, през декември 2010, Саакашвили обяви че именно той (а не кметът на Тбилиси, както би било редно) е наредил една от улиците в грузинската столица да носи името на покойния Ричард Холбрук – този „сигурен приятел и доверено лице”, който по време на войната през август 2008 написа (в съавторство) статия във Washington Post, остро осъждаща „пълномащабната руска агресия срещу Грузия”.

Между другото, докато грузинският президент се намираше във Вашингтон, където беше обсипан с внимание, неговият външен министър квалифицира едно сключено малко преди това споразумение между Абхазия и Русия като „фашистко”.

Ден преди пристигането си в САЩ, Саакашвили заяви в интервю за един украински телевизионен канал: „Що се отнася до НАТО аз съм абсолютно сигурен, че присъединяването ни е само въпрос на време... Никой не може сам да гарантира собствената си сигурност, особено малките страни, но според мен това се отнася и за Украйна”.

Интересно е, че след седемгодишното управление на този непостоянен, страдащ от мания за величие и склонен към авантюризъм политик с авторитарно поведение (10), той си остава сред най-големите любимци на вашингтонския истъблишмънт, който продължава да се отнася снизходително към всичките му очевидни недостатъци. Така, на срещата на върха на НАТО, през ноември 2010, президентът Обама го прие (макар и неофициално), само ден преди заседанието Русия-НАТО, в което взе участие и руският президент Медведев.

През юли 2010, държавният секретар Хилари Клинтън посети Грузия по покана на Саакашвили, като отправи остра критика срещу Русия заради „окупацията” на Абхазия и Южна Осетия, определяйки ги като грузински територии, макар че нито едната, нито другата някога са били част от независима Грузия. Според нея, „ние, т.е. Съединените щати, бяхме потресени и категорично отхвърлихме нахлуването и окупацията на грузинска територия. По това време работех в Сената и заедно с колегите си и хората от предишната администрация достатъчно ясно изложихме своята гледна точка. Продължаваме да се обявяваме против тази окупация, както го направих и по време на настоящото си посещение” (11).

На съвместната си пресконференция с грузинския премиер Николоз Гилаури преди провеждането на втората среща, в рамките на американско-грузинската Харта за стратегическо партньорство, Хилари Клинтън заяви: „Взаимоотношенията между Грузия и САЩ се базират на стабилната основа на общите ни ценности и интереси... Съединените щати без колебание ще подкрепят суверенитета и териториалната цялост на Грузия. Тази подкрепа е ключов принцип на нашата Харта за стратегическо партньорство и има фундаментално значение за двустранните ни отношения.... САЩ и в бъдеще ще останат верни на грузинския стремеж към членство в НАТО, което намери отражение в решенията на алианса, взети в Букурещ и Страсбург-Кел. Изцяло подкрепяме усилията на Грузия в рамките на Ежегодната национална програма, която съдейства за реализацията на военните реформи и очертава направленията на сътрудничеството с НАТО. Продължаваме да поддържаме грузинските усилия за осъществяване на военната реформа и повишаване отбранителната способност на страната, включително взаимодействието с НАТО и приноса на Грузия за действията в Афганистан, в рамките на Международните стабилизиращи сили... Продължаваме да призоваваме Русия да прекрати окупацията на грузинска територия, да изтегли оттам войските си и да изпълни другите си задължения, в рамките на споразумението за прекратяване на огъня от 2008” (12).

Именно тези и думи, накараха правителството на Абхазия да отправи открито предизвикателство към Клинтън, определяйки Афганистан и Ирак като „окупирани от Америка територии”.

Малко по-късно, по време на т.нар. „Дни на НАТО в Грузия”, делегация на Северноатлантическия алианс инспектира националния тренировъчен център Крцаниси и разположения на територията му център, изграден от САЩ (именно там американските морски пехотинци обучаваха грузинските военни и тъкмо там, през януари 2011, експлозия отне живота на трима грузински войници, а други 13 бяха ранени).

През октомври 2010, италианският адмирал Джампаоло ди Паола, който оглавява Военния комитет на НАТО, посети националния тренировъчен център Крцаниси за да види лично, как върви подготовката на грузинския батальон, който трябва да замени сегашното грузинско подразделение в Афганистан, намиращо се под командването на НАТО.

Месец по-късно, заместник държавният секретар по европейските въпроси Филип Гордън заяви пред BBC: „Ние признаваме суверенитета и териториалната цялост на Грузия. Ние сме пределно откровени с Русия и се разминаваме с нея, по отношения на Грузия. Искаме да бъде сложен край на руската окупация и подкрепяме грузинския суверенитет и териториална цялост” (13).

Горе долу по същото време, грузинският зам. министър на отбраната Николоз Вашакидзе се срещна в Пентагона с високопоставени американски представители и преговаря с тях при закрити врати. Тези „преговори бяха в рамките на споразумението за сътрудничество в сектора на отбраната между САЩ и Грузия” (14).

Докато Вашакидзе водеше тези преговори във Вашингтон, първият зам. министър на външните работи на Южна Осетия Алан Плиев заяви, че „Ние сме силно разтревожени от намеренията на Грузия да увеличи значително военния си потенциал. В момента тя възнамерява да купи партида израелски танкове „Меркава-4”, които без съмнение не са предназначени за отбранителни действия. Активизацията на грузинското Военно министерство, зачестилите полети на грузински безпилотни самолети край границите на Южна Осетия, както и маниакалното нежелание на Грузия да подпише споразумение за ненападение със съседите си, дават основание за напълно оправдани предположения, че грузинските власти подготвят нова кървава авантюра”.

Освен това, Плиев подчерта, че благодарение на помощта, оказвана от САЩ и други членки на НАТО на Грузия, военно-техническите възможности на грузинските въоръжени сили вече са надхвърлили потенциала им в началото на войната от 2008.

На 16 ноември, Парламентарната асамблея на НАТО проведе среща в Полша, където прие резолюция, квалифицираща Абхазия и Южна Осетия като „окупирани територии”. В отговор, абхазкото Външно министерство излезе със специално заявление, в което, в частност, се посочва, че: „Абхазката страна смята подобна крайно едностранчива интерпретация на събитията за поредно доказателство за прогрузинската позиция, заета от НАТО. В продължение на дълги години, пактът активно допринася за милитаризацията на Грузия, стимулирайки реваншистките настроения на грузинското ръководство, които, през август 2008, доведоха до кръвопролитието в Южна Осетия” (16).

Това, разбира се, не попречи на президента Обама (по време на последната среща на върха на НАТО във Вашингтон) да благодари „на грузинския си колега Михаил Саакашвили за участието на страната му в международните миротворчески усилия в Афганистан под ръководството на НАТО и за пореден път потвърди американската подкрепа за териториалната цялост на Грузия” (17).

Американско-грузинското взаимодействие във военната сфера

Саакашвили предложи да изпрати още части в Афганистан, обещавайки, че грузинският контингент ще остане в тази страна точно толкова, колкото и корпусът на НАТО. Той потвърди, че Обама е подкрепил стремежа на страната му да стане пълноправен член на пакта („президентът Обама подкрепи курса на Грузия за присъединяване към НАТО”) и посочи, че декларацията от последната среща на върха на НАТО е открила пътя пред Грузия за членство в този военен блок, без да и се налага да изпълни стандартните изисквания в рамките на Плана за действия за членство.

Както е известно, в декларацията от срещата на НАТО в Лисабон се потвърждава, че Северноатлантическият алианс ще „продължи да развива партньорството си с Украйна и Грузия в рамките на комисиите Украйна - НАТО и Грузия - НАТО, въз основа на решението на пакта, прието на срещата в Букурещ, през 2008, и отчитайки евроатлантическата ориентация и стремежите на всяка от тези страни”.

На 1 декември 2010, Хилари Клинтън осъществи неофициална среща със Саакашвили по време на форума на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) в Казахстан. На нея тя се обяви за „по-значимо присъствие на ОССЕ в Грузия”. В тази връзка си струва да си припомним, че през 1998 и чак до началото на войната на НАТО срещу остатъчна Югославия, през март 1999, администрацията на съпруга и използваше именно Контролната мисия на ОССЕ, ръководена от печално известния Уйлям Уолкър, за да подготви условията за последвалата 78-дневна бомбардировка на Югославия и отнемането на Косово от сърбите (18).

В началото на декември 2010, Комисията НАТО-Грузия проведе поредната си среща в Брюксел, на която грузинският зам. външен министър и секретар на Съвета за национална сигурност Гига Бокерия, представляващ страната си, заяви следното: „В резолюцията на срещата се казва, че държавите от НАТО продължават да помагат на Грузия за осъществяване на реформите, признават териториалната и цялост и суверенитет и призовават Русия да отмени решението си за признаване независимостта на Абхазия и Южна Осетия”.

Непосредствено след това, „в щаба на алианса, по време на срещата между секретаря на Съвета за национална сигурност Гига Бокерия и зам. генералния секретар на НАТО Клаудио Бизониеро бяха обсъдени въпроси на сътрудничеството между Грузия и пакта. На срещата присъства и специалният представител на генералния секретар на НАТО за Южен Кавказ Джеймс Апатурай”. Тук трябва да отбележа, че през 2003, след посещението си в Сърбия, с цел да се запознае с местния опит в осъществяването на „нежна революция”, Бокерия доведе в Грузия неколцина активисти на сръбското младежко движение „Отпор”, които трябваше да споделят опита си с грузинските студенти, привърженици на Саакашвили. В резултат възникна младежкото движение „Кмара”, изиграло ключова роля за успеха на грузинската „революция на розите”, през ноември 2003 (20).

На 3 декември 2010, американският посланик в Тбилиси Джон Бас заяви, че „САЩ продължават твърдо да подкрепят Грузия по въпросите за нейния суверенитет и териториална цялост. Поддържаме отлични отношения в сферата на отбраната и тясно военно сътрудничество, като в момента работим в близко взаимодействие с Министерството на отбраната и другите грузински министерства за усъвършенстване на грузинския военен потенциал” (21).

Три дни по-късно, Бас посети тренировъчния център Крцаниси, като огледа „наличните съоръжения и присъства на подготовката на грузински военни” (22).

Впрочем, посланикът на САЩ редовно присъства и на церемониите по посрещането и изпращането на подготвените от американските морски пехотинци грузински части, пристигащи от, или заминаващи за Афганистан. Както е известно, Пентагонът създаде и започна да реализира програмата си  за подготовка и въоръжаване на грузинската армия (Train and Equip Program) още през 2002. Първоначално, тя се ръководеше от американски „зелени барети”, а след това – от морските пехотинци. Три години по-късно, Пентагонът лансира програма на американските въоръжени сили за подготовка на грузинската армия, наречена Georgia Sustainment and Stability Operations Program.

В качеството си на командващ Корпуса на морската пехота на САЩ, генерал Джеймс Конуей посети Грузия през август 2009 за да даде официалния старт на нов курс за подготовка на грузинските въоръжени сили от американски морски пехотинци. По същото време, Associated Press цитира отговора на генерала на въпроса, дали тази подготовка е свързана с „евентуална нова война с Русия”, и той беше: „общо взето, да”.

През септември 2010, обръщайки се към завършилите подготовката си в новия учебен център на военната база в Кутаиси, президентът Саакашвили заяви: „Някой би могъл да каже: имаме си толкова проблеми, част от територията ни е окупирана и въобще не е време да изпращаме свои части да се сражават далеч от границите ни. Но именно заради проблемите, с които се сблъскваме, се нуждаем от огромен боен опит, а афганистанската мисия е уникална бойна и военна школа за нас” (23).

На 9 декември 2010, коментирайки интервюто на грузинския вицепремиер Георги Барамидзе, Associated Press посочва, че „по време на посещението си във Вашингтон, през тази седмица, той постави пред администрацията на Обама въпроса за „пътната карта” за пълноправното членство на страната му в НАТО. В тази връзка, Барамидзе е подчертал, че Грузия и днес действа така, сякаш вече е член на пакта”.

На същия ден, сенаторите Джийн Шахийн и Линдзи Греъм, които са съпредседатели на работната група на Атлантическия съвет за Грузия, представиха в Сенатския комитет по международните отношения законопроект, наречен „Резолюция, излагаща позицията на Сената за териториалната цялост на Грузия и ситуацията в рамките на признатите от международната общност грузински граници”. В нея Абхазия и Южна Осетия се определят като грузински територии, „окупирани от Руската Федерация”.

Ден по-късно, колегата на Шахийн и Греъм – сенатор Джон Маккейн, се изказа на конференцията на тема „Формулиране на трансатлантически консенсус относно Русия”, състояла се в Училището за фундаментални международни изследвания „Пол Нитце”, към Университета Джон Хопкинс. В речта си той поиска да бъдат възобновени масираните доставки на оръжие за Грузия и дори да бъде увеличен обемът им, посочвайки, че: „В течение на двете последни години доставките на отбранително оръжие за Грузия не бяха разрешени, най-вече от уважение към Русия. Това обаче следва да се промени. Като минимум, трябва да доставим в Грузия радиолокационни станции за ранно откриване и друга базова военна техника за повишаване на нейната отбранителна способност. Съюзниците ни в Централна и Източна Европа разглеждат Грузия като прецедент, очаквайки, дали САЩ твърдо ще застанат на нейна страна, или не. Русия също гледа на Грузия като на прецедентен случай, проверявайки доколко безнаказани ще останат действията и в тази страна и дали ще може да действа по същия начин и другаде. Става дума за политика на подкрепа от нашето правителство за стремежа на Грузия за членство в НАТО” (24).

По-късно, новият директор на Информационното бюро на НАТО в Москва Робърт Пшел, който преди това беше зам. ръководител на пресцентъра на пакта, потвърди, че „НАТО и занапред ще осъществява политика на разширяване в източна посока” и, че „Комисията НАТО-Грузия ще продължи да функционира” (25).

В средата на декември зам. държавният секретар по отбраната Александър Вершбоу се срещна във Вашингтон с грузинския вицепремиер и министър на евроатлантическата интеграция Георги Барамидзе, като двамата обсъдиха възможностите за присъединяване на Грузия към НАТО. По-късно, грузинският вицепремиер заяви, че „срещата с Вершбоу беше много важна, тъй като той активно се занимава с въпроса за разширяването на НАТО и лично отговаря за процеса на присъединяване на Грузия към алианса” (26). Между другото, Барамидзе, който е завършил Джорджтаунския университет и през 2004 беше военен министър на Грузия, се срещна и с редица членове на Сената за да обсъди с тях споменатия по-горе законопроект на Шахийн и Греъм.

Заключение

Както е известно, през 2008, по време на петдневната грузинско-руска война, на територията на Грузия се намираха американски военни части. През същия месец (август 2008) американския бойни кораби пуснаха котва в грузинските пристанища, в момент, когато корабите на руския Черноморски флот бяха на разстояние един изстрел от тях.

Никога досега въоръжените сили на двете най-големи в света ядрени държави не са се изправяли една срещу друга по време на война. Увеличавайки обемите на доставяните за Грузия модерни въоръжения, Вашингтон съзнателно дразни Русия по южната и периферия и рискува да провокира военен конфликт, който да вкара САЩ в директна конфронтация с основния им ядрен съперник.

 

Бележки:

1. Voice of Russia, January 11, 2011

2. Civil Georgia, September 17, 2008

3. Civil Georgia, October 9, 2008

4. Voice of Russia, October 14, 2008

5. Ibid

6. Voice of Russia, December 22, 2010

7. Voice of Russia, January 12, 2011

8. Civil Georgia, January 13, 2011

9. Rustavi 2, January 13, 2011

10. Georgia: Simulating War Or Provoking It?Stop NATO, March 16, 2010http://rickrozoff. wordpress. com/2010/ 03/16/georgia- simulating- war-or-provoking -it

11. U.S. Department of State, July 5, 2010... Clinton Renews U.S. Claims On Former Soviet Space Stop NATO, July 7, 2010 http://rickrozoff. wordpress. com/2010/ 07/07/clinton- renews-u- s-claims- on-former- soviet-space

12. Secretary of State Hillary Rodham Clinton And Georgian Prime Minister Nikoloz Gilauri At the U.S.-Georgia Charter on Strategic Partnership Omnibus Meeting U.S. Department of State. October 6, 2011 http://www.america. gov/st/texttrans -english/ 2010/October/ 20101006155724su 0.2815777. html#

13. Rustavi 2, November 11, 2010

14. Rustavi 2, November 11, 2010

15. RES Information Agency, November 13, 2010

16. Russian Information Agency Novosti, November 18, 2010

17. Russian Information Agency Novosti, November 20, 2010

18. Civil Georgia, December 1, 2010

19. Trend News Agency, December 2, 2010

20. Wikipedia http://en.wikipedia .org/wiki/ Giga_Bokeria

21. Civil Georgia, December 3, 2010

22. Ministry of Defence of Georgia, December 6, 2010

23. Civil Georgia, September 13, 2010

24. Johns Hopkins Paul H. Nitze School of Advanced International Studies, December 10, 2010 www.sais-jhu. edu/news- and-events/ pdf/johnmccain12 1010.pdf

25. Itar-Tass, December 13, 2010

26. Trend News Agency, December 14, 2010

 

* Авторът е геополитически анализатор от Чикаго, САЩ

Живеем в свят, който
отива от големи
възможности към големи
опасности
Шимон ПЕРЕС

Териториалното устройство е дейност, забулена в лабиринтите на много цивилизации и царства от незапомнени времена. Българите не са били само преселници. Имали са високо организиран уседнал живот в повече от дузина „Велики Българии” – от територии край Тихия океан до Централна Европа и на юг. В тях е имало устройство, отразено и в древнобългарския календар, възприет от Китай и признат от ООН и ЮНЕСКО именно като „български”, който е сред най-точните в света.

В своята същност, териториалното устройство има два корена: в архитектурата и в икономиката. С други думи, в цялостната организация на обществения живот.

Архитектурата е най-величествения и траен синтез на наука, техника и строително изкуство, приютило, на свой ред, всички и всякакви изкуства и умения в материалната и духовна среда на цивилизованите обитатели на планетата.

Икономиката пък е другия синтез – на наука и практика, отнасящ се до стопанското устройство на обществото, до стойностната страна на което и да било дело или начинание – същност на националното и световното стопанство и основа на общественото развитие.

Териториалното устройство произтича и зависи от множество условия и предпоставки, като:

-          производство и обслужване;

-          строителство и инженерно-техническа инфраструктура;

-          архитектура и благоустройство на населените места;

-          социални структури и социологични условия;

-          градоустройство;

-          земеустройство;

-          паркоустройство, лесоустройство и ландшафно устройство;

-          урбанизационни, демографски и миграционни процеси;

-          географски и регионални условия;

-          традиции и новаторство;

-          държавна, стопанска, отраслова, местна и международна политика;

-          изящни и други изкуства, включително реторика – като средства за изобразяване на планове и проекти, за защита на предложения и решения, за обосновки и публикации;

-          обективна и субективна информация;

-          анализи на съществуващото положение, диагнози и прогнози за перспективното развитие, цели, концепции, стратегии;

-          ограничителни условия, финансови и инвестиционни условия;

-          изисквания на собственици и граждани;

-          индивидуални и колективни качества на субектите – специалисти, групи, фирми, институти, ведомства, общински и държавни органи и инстанции;

-          други условия и предпоставки, включително природни и екологични: лито-, хидро-, атмо-, био-, техно-, социо- и комплексни екосфери.

При тези условия и предпоставки не може да има трайно опростено „дърво на целите”, а съществуват многообразни релативни, мрежови и йерархични връзки. Те определят обектите на териториалното устройство. Последното произлиза от градоустройството или т.нар. „селищно устройство”, а пък градоустройството – от архитектурата и благоустройството. Обратният път е този на управителите. Затова, в течение на десетилетия и столетия, субектите на устройството на средата са архитекти, инженери, стопански дейци и икономисти, специалисти от съседни или от съвършено различни сфери, както и държавници – в администрирането.

Прелюдия и поява на Генералния план на София

Непосредствено след т.нар. Априлски пленум на БКП, ръководството на държавата, Софийската община и Строителното министерство организираха таен конкурс за Общ градоустройствен план (ОГП) на на София  с участието на два колектива – на арх. Васил Сиромахов и на арх. Любомир Нейков.

Колективът на Сиромахов споделяше по-цялостно алтернативни предпочитания за усвояване на значителни нови, перспективни територии в крайградската зона на столицата, т.е. за по-екстензивно, спрямо съществуващия град, развитие. Разрастването на градската територия, на терените за жилищно и обществено строителство, изглеждаше привлекателно за проектантите на обществени, жилищни обекти и крайградска инфраструктура, като това се отнасяше най-вече за архитектите от тогавашния „Главпроект”.

На свой ред, представеният от колектива на Нейков вариант се открояваше с придържането си към техникоикономическите показатели и нормативи, по-интензивното използване на съществуващата градска територия и известно уплътняване на столичното агломерационно ядро (за момента и в перспектива), почти без резервни територии. Това безспорно беше по-привлекателния проект, от чисто икономическа гледна точка, за държавата и общината, разполагащи с ограничени средства, при липсата на частни собственици и инвеститори, и на това залагаха авторите му от „Софпроект”. Спестяваха се прекрасни терени в Софийско, не се даваше ход на „строително настъпление” към Витоша и Софийско поле, не се отваряше път за „гайдообразното” разрастване на столицата, в перспектива.

И двата варианта бяха завършени през 1957. Тогавашната преса следеше внимателно хода на конкурса, становищата и отзивите за двата варианта. Най-положително за този на арх. Нейков се изказваше, при това аргументирано, архитектът-урбанист проф. Любен Тонев, член-кореспондент на БАН. Именно неговото категорично становище наклони везните в полза на колектива на Любомир Нейков.

Поне според мен обаче, в това решение имаше и определена, макар и малка, доза пристрастност от страна на управляващите – вероятно заради дългия път на самия арх. Нейков, както по времето на Царство България, така и на Републиката, умението му да регулира, да парцелира и съчетава усилията на граждани и ведомства, да подбира предложенията в големите колективи на Общината и да популяризира взетите решения.

Верен на своето кредо, арх. Сиромахов отказа да влезе в сборен колектив, ръководен от неговия конкурент и след приключването на конкурса предпочете да се оттегли, макар че мнозина членове на групата му се включиха, със свои и негови идеи, в сборния колектив на арх. Нейков. Сиромахов обаче, си остана непримирим опонент на Нейков, който, между другото, умееше и да се вслушва в критиките. По-нататъшното развитие показа, че Сиромахов е бил прав по отношение на територията, а Нейков – по отношение перспективите за нарастване на населението до 1980 и 1985.

Разбира се, имаше и недоброжелателно настроени ръководители, които зад гърба на колегията се опитваха да провокират дрязги между тези двама колоси на столичното градоустройство. Малцина вероятно знаят, че независимо от професионалните си различия, двамата бяха добри приятели и взаимно се насърчаваха по време на анонимния конкурс. Истината е, че Нейков и Сиромахов притежаваха висок морал и могат само да бъдат за пример на днешните ни млади архитекти-бизнесмени.

И така, в Отдел „ОГП” на „Софпроект” първоначално бяха формирани пет групи: за промишлеността и материалното производство; за транспорта и комуникациите; за природните условия, зелената система, отдиха и туризма, културата и спорта; за жилищната среда, застрояването на показателите на ОГП; за околоградската зона на София.

Околоградската зона и град София бяха третирани взаимносвързано, при пълна вътрешна, работна и външна съгласуваност. Арх. Нейков ръководеше групите и за двата големи обекта, той беше главния автор и координатор по двата плана. Много елементи от конкурентния проект на колектива на арх. Сиромахов също бяха използвани (с негово и на колегите му съгласие). В процеса на разработването на ОГП се наложиха промени в групите, те имаха различни ръководители, но общата организация остана неизменна.

Съставители на ОГП на град София: арх. Любомир Нейков – ръководител на колектива, началник отдел; арх. Лазар Лазаров – ръководител група по промишлеността и материалното производство; арх. Иван Мутафчийски – ръководител група по природните условия, зелената система, отдиха и туризма, културата и спорта; арх. Евгени Иванов – ръководител група по обитаването, жилищното застрояване и техникоикономически показатели на плана.

Архитекти: Апостол Савов, Асен Горанов, Веселин Ненов, Владимир Арунов, Георги Атанасов, Георги Гръменов, Георгица Даскалова, Денка Колева, Димитрина Иванова, Дора Панайотова, Дора Пераклиева, Емма Москова, Ива Любенова, Иван Дуковски, доц. Иван Иванчев, Иван Котев, Йордан Аладжов, Кирил Алексиев, Латинка Иванова, Лилия Деветакова, Люба Такиева, Мария Балева, Мирчо Паунов, Николай Дамянов, Пенко Стоев, доц. Петър Ташев, Сашо Бенов, Стефан Станев, Тодорка Далева, Цветана Рошкова, Цветана Цветева.

Инженери: Александър Модрин, Еньо Енев, Иван Вучков, Люба Кенарева, Маргарита Русева, Мире Спиров, Павел Божков, Радослав Корчев.

Математик, аеролог: д-р Димитър Бакалов.

Архитектурни техници: Антоанета Атанасова, Борис Петков, Иван Велев.

Съставител на Генералния план за реконструкция на околоградската зона на София: арх. Любомир Нейков – ръководител на колектива, началник отдел; арх. Кирил Хаджииванов – главен архитект; арх. Иван Бързаков – ръководител група; арх. Иван Евгениев – ръководител група.

Архитекти: Георги Атанасов, Георги Георгиев, Ива Любенова, Константин Пецев, Люба Кънева, Малин Чонос, Никола Йотов, Цветанка Енчевич.

Икономист-географ: Божил Нотев.

Инженер-земеустроител: Никола Григоров.

Математик, аеролог: д-р Димитър Бакалов.

Архитектурен техник: Геновева Радева.

От казаното дотук става ясно, че териториалното устройство произтича от градоустройството, няма разграничение между ръководител, проектанти и проучватели, а вътрешното администриране отразява творческите възможности.

Условията, създадени от ОГП на София

Общият градоустройствен план на столицата позволяваше:

-          Ограничаване на преждевременния натиск за териториално разрастване и пренаселване на града в югоизточна, западна, северозападна и североизточна посока.

-          Ограничаване механичния прираст на населението. Според предвижданията на плана, то трябваше да достигне 1 050 000 души, до 1980, като тази цифра по-късно бе прехвърлена за 1985. В тази връзка, ето какво сочи официалната статистика: през 1975 населението на София е 990 273, а през 1985 – 1 120 925 души, след което, дори до 2002, незначително намалява, т.е. в демографско отношение „планът Нейков” се оказа съвсем реалистичен.

-          Създаване на първите, значително по обхват и съдържание, производствени градски зони „Илиенци” и „Гара Искър”, проектирани цялостно, както и на по-малки зони, свързани с промишлените предприятия и стопанското обслужване.

-          Изграждане на благоустроени и топлофицирани жилищни комплекси.

-          Големи градски паркове, зелени ареали, насочени към оградните планини, река Искър и озеленяване по трасето на бъдещия канал „Панчарево-Павлово”, който, за съжаление, не бе реализиран;

-          Използване и развитие на радиално-кръговата транспортно-комуникационна система, организиране на околовръстен път, както и на удобни въздушна и жп връзки.

-          Осигуряване на резервни територии за жилищно строителство и обществено обслужване. Създаване на условия за административно-териториалното райониране на града.

-          Постигане на оптимални технико-икономически показатели за милионния столичен град, на оптимално застрояване и плътност на обитаване в цялата столица.

-          Поставяне на добра основа за изготвяне на подобни устройствени планове, за междуведомствена работна съгласуваност и координирано с висшестоящите органи общинско управление.

Този Генерален план беше десетилетия наред пред очите ни...

През 1959, в България се осъществи административна териториална реформа. Бяха създадени 28 окръзи, между които София-град и окръг. Тези окръзи бяха аналогични на 28-те днешни области. В самия град София бяха определени 6 административни райони, със съответните центрове – по разработки на ОГП и при спазване изискванията на общината и държавата.

Териториален обхват на околоградската зона на София:

-          Територията на окръг Град София.

-          Зона на Своге и Лъкатник от Софийски окръг.

-          Зона на запад от Елин Пелин и на север, село Бухово – територии от Софийски окръг.

-          Зона около Долни Пасарел и Горни Пасарел, които, с утвърждаването на ОГП София през 1961, преминават (заедно с предложеният в Околоградска зона язовир Искър) от Софийски окръг в окръг София-град.

-          Зона на Плана и терените около Ярлово, от Софийски окръг.

-          Територии на юг от Люлин и на север-североизток от Перник, в Пернишки окръг.

-          Територии на север от Банкя и Констинброд, от Софийски окръг.

Този териториален обхват се отчита най-прегледно със следните диаметри на околоградската зона:

-          „Юг-Север”, от южните склонове на Витоша и от северните поли на Шипочанските възвишения, до Елисейна и Искрец, в Стара планина.

-          „Югозапад-Североизток”, от Драгичево до Бухово.

-          „Югоизток-Северозапад”, от подхода към Нови хан до Петърч.

-          „Изток-Запад”, от границата при Елин Пелин до землищата на Росоман и Златуша.

Според авторите на Генплана, в този териториален обхват се проведени анкети и стотици огледи на място.

Предвиждания и реализации на Генералния план на околоградската зона

Създаване на условия за просперитет на столичното стопанство и урбанизация, в рамките на естествените демографски процеси в Софийско поле и Западна България.

Стимулиране на безвредна (т.е. екощадяща) индустрия, на зеленчуковото производство и млечното животновъдство в Софийско поле и поречието на Искър.

Изграждане на язовир Искър в центъра на водосборния басейн, под северните склонове на Рила, за нуждите на милионния град, индустрията и селското стопанство.

Организиране на зона за отдих, туризъм и вилно застрояване по цялото протежение на Искърския пролом и в дебрите на Стара планина.

Обявяване на Витоша за парк с национално значение, със съответното преустройство, степенувани подходи и широка достъпност за граждани и туристи от страната и чужбина.

„Зелена мантия” за милионния град – обединяване на зелената система в София и парковете с лесопаркове, природни ареали и зелени променади към оградните планини на Софийско поле и река Искър.

Естествени, гарантирани условия за трудови и други пътувания. Осигуряване приоритет на обществения транспорт, при оптимални и реализуеми изохрони на придвижване.

Изграждане на Околовръстен път, облекчаващ движението в самото ядро на агломерацията – град София, и на пространства за „разплитане” на потоците по радиални и транзитни артерии.

Набелязване в плана на две външни тангенциални връзки: Източна, от Долни Пасарел на север, покрай Равно поле, до Околовръстния път и Западна – от Околовръстния път, южно от Славовци (Нови Искър), на запад от Костинброд – Обединение, към Златица, и на юг – към Дивотино и Перник.

Предпоставки за нормални взаимовръзки на столицата и т.нар. „провинция”, с оглед осигуряване на нормално, планово „стиковане” помежду им.

Респект към културно-историческото наследство в Околоградската зона и град София, към паметниците на културата, към обектите на спорта и туризма.

Мерки за ограничаване механичния прираст на населението и даването на софийско жителство. В резултат на това, селата в Околоградската зона, до известна степен, поемат миграционния поток от страната към столицата, но от друга – започват да се използват като „трамплин” към София, която си остава най-привлекателна за българските граждани, преди всичко при търсенето на сигурна работа.

Накрая, налага се да подчертая, че тези условия и качества на столичното градоустройство и териториално устройство, които в периода 1957-1961 вървят ръка за ръка, нямат нищо общо с:

-          натрапеното замърсяващо доменно и химическо производство в МК „Кремиковци”, осъществявано по технологии от ХІХ век;

-          сивотата и едропанелното строителство, също наложено отвън;

-          системното настъпление срещу зелената система;

-          прекомерното уплътняване, високо и неекологично застрояване в първоначално изградените нормални жилищни комплекси и в други територии, при нарушено съжителство и функции;

-          неспирният наплив на външни посетители и автомобили, задръстванията, лошата организация на движението, неподдържането на изградените фондове и чистотата в столицата;

-          ликвидирането на културни паметници;

-          допускане на корупция, беззаконие и безотговорност на инвеститори, собственици, проектанти, строители и управителни органи.

* Българско геополитическо дружество

Повече от две години след острата криза между Русия и Украйна, която в началото на 2009 остави без газ редица европейски държави, ЕС още няма яснота как да повиши енергийната сигурност на своите уязвими източноевропейски членове. Но поне желание не липсва. Универсално средство за облекчаване (но не и за цялостно решаване) на проблема е повишаването на енергийната ефективност, за което ЕС си има разписана цел и срок за изпълнението й - 20% за периода 2010-2020. Реализацията на тази цел обаче върви трудно и бавно и вероятно няма да бъде постигната. Като цяло, ЕС не може да се похвали с наличието на общ енергиен пазар, но най-слабото място е газовият внос, защото е силно зависим от трансгранични тръбопроводи и често пъти от единствен доставчик, в лицето на „Газпром”. Очертават се две основни стратегии, на които залага Брюксел в стремежа си да преодолее проблема с липсата на общ газов пазар. Първата е изграждането на мрежа от нови газопреносни връзки в региона, затворен между Балтийско, Черно и Адриатическо море, а втората – отварянето на т. нар. Южен газов коридор, от Каспийско море до Югоизточна и Централна Европа.

Коридорът „Север-Юг”

В началото на февруари 2011 на Европейския съвет в Брюксел бе обявено, че общият енергиен пазар на ЕС трябва да бъде изграден до 2014, което ще „позволи електричество и газ да текат свободно”. За целта, през Източна Европа и Балканите трябва да мине нов газов коридор, получил името „Север-Юг”.  Той ще свързва района на Балтийско море (включително Полша) с Адриатическо и Егейско море, а по-късно и с Черно море. Като страни, които ще ползват новия коридор, поименно са изброени Полша, Чехия, Унгария, Словакия и Румъния и, възможно, Австрия и Хърватска. В дългосрочен план Европейската Комисия предвижда към така създадената система от газови връзки да се включат и страните от Югоизточна Европа, които не са членки на ЕС – Албания, Босна и Херцеговина, Хърватска, Македония, Черна гора, Сърбия, Косово, Молдова.

Идеята за междусистемните газови връзки, обединени в коридора „Север-Юг” датира от февруари 2010. Тогава в Будапеща се проведе среща по въпросите на енергетиката във формат „Вишеград +”, включващ страните от Вишеградската четворка: Полша, Чехия, Унгария и Словакия, както и Австрия, България, Румъния, Словения, Сърбия, Хърватска и Босна и Херцеговина[1]. Може да се предположи, че включването на темата за газовия коридор „Север-Юг” в дневния ред на Европейския съвет от февруари т. г. се дължи до известна степен на факта, че сега ротационен председател на ЕС е Унгария, която е разположена точно в географския център на бъдещия коридор и би могла да спечели най-много от изграждането му.

Списъкът с конкретните проекти от газовия коридор „Север-Юг” би трябвало да е готов през юни 2011, но някои вече бяха споменати. Това се терминали за втечнен газ на полското и хърватско крайбрежие, както и в Констанца, Румъния, и проекти за пренос на компресиран газ „в района на широкото Черноморие”. Не става ясно дали подпомагането на проекти за пренос на компресиран газ включва и субсидии за покупка на танкери, което е най-големия разход в случая. Споменава се и любимият на унгарците доста неясен проект NETS (New Europe Transmission System – Нова европейска преносна система), който би трябвало да обедини газопреносните мрежи в Централна и Югоизточна Европа чрез създаването на общ системен оператор (Transmission system operator).

Кой ще плати сметката?

Всички тези намерения на ЕС звучат добре, но вероятно ще се провалят, когато въпроса опре до пари. През 2009, Съюзът включи газопровода „Набуко” и газовите връзки България-Гърция  и България-Румъния в приоритетите си и обеща да ги подпомогне, съответно, с 200, с 45 и с 9 млн. евро. Към днешна дата обаче не е започнал строежа на нито един от тези тръбопроводи и това вероятно няма да се случи и през следващите 2-3 години. Всъщност, за тях важи същото, което на форума в Брюксел бе отбелязано за новите проекти от бъдещия коридор „Север-Юг”: те са „оправдани от гледна точка на сигурността на доставките и солидарността, но не могат да привлекат достатъчно финансиране на пазарен принцип”. Въпросът е, кой и защо ще осигури това недостигащо финансиране? ЕС си дава срок за отговор до юни.

Макар да има комисар по енергетиката, ЕС не купува, не продава и не транспортира природен газ. Това не правят и отделните страни членки, а само търговски компании, някои от които са държавни, а други частни. В същото време, отговорността за сигурността на газовите доставки на национално или общоевропейско ниво няма как бъде поета от търговски фирми. Именно оттук идва главното противоречие – енергийната сигурност може да се гарантира само при наличието на достатъчна спомагателна инфраструктура, играеща ролята на застраховка в случай на форсмажорни обстоятелства, като например спирането на транзита на руски газ през Украйна, през 2009. Бизнесът не иска да инвестира в строежа на тръбопроводи или морски терминали, служещи за „застрахователна полица” и, при нормални обстоятелства, работещи с малка част от капацитета си. Повечето съоръжения от планираният нов газов коридор „Север-Юг” са именно застрахователна полица, а не основно трасе за газоснабдяване на Централна и Югоизточна Европа. Източноевропейските и балкански страни не особено богати, за да платят такава застраховка, затова апелират към „солидарността” в ЕС. Понеже Германия е най-голямата и стабилна страна в Съюза и прави най-солидни вноски в бюджета на ЕС, необявеният данък „солидарност” бърка най-дълбоко в джоба на нейните граждани. Дали обаче Берлин ще е готов да плаща за скъпите енергийни проекти, посочени от Брюксел? Едва ли, особено след като Германия вече показа „солидарност” с финансовите проблеми на страни като Гърция. Всъщност, официални източници от Берлин вече заявиха, че повишаването на енергийната сигурност трябва да стане с „умни регулации”, насърчаващи частните инвестиции. Точно обратното твърди председателят на Европейския парламент Йежи Бузек, който е от Полша – една от страните бенефициенти от потенциалния коридор „Север-Юг”. Според него, само „умните регулации” не са достатъчни, трябват и пари, защото новите проекти не могат да се финансират само от частния сектор[2].

Споровете за финансирането на новите енергийни проекти се пречупват и през призмата на може би най-важното противоречие в ЕС – между наднационалните институции и националните власти на отделните страни-членки. Естествено, Комисията и комисаря по енергетиката Гюнтер Йотингер (въпреки че е германец) настояват за реализирането на мащабния проект за коридора „Север-Юг”, защото това е наднационално начинание, което би засилило преразпределителната роля на Брюксел, за сметка на националните правителства. От друга страна големите държави в ЕС като Германия, Франция или Великобритания са осигурили силна диверсификация на газовите си доставки и не са склонни отново да плащат сметката на бедните си източноевропейски роднини.

Въпросът има и геополитически измерения. Досега снабдяването на Източна и Централна Европа с газ винаги е ставало по тръбопроводи с ориентация от изток (Русия) на запад. Лансирането на коридор „Север-Юг” означава появата на вертикално ориентирана преносна инфраструктура и евентуална възможност за навлизане на суровина от Северно море и от арабските и африкански производители на втечнен газ (последното обаче напоследък е под въпрос, заради т.нар. „арабска революция”). Логично е Русия да даде отпор на тази алтернатива, включително опирайки се на здравата си енергийна връзка с Германия.

С по-важни последици за газовия пазар в ЕС може да се окаже друга инициатива, обявена на Европейския съвет през февруари. Става дума за предложението, от 1 януари 2012, страните-членки да информират Комисията за всички съществуващи и нови двустранни договори за доставка на газ с чужди страни и фирми. От своя страна, ЕК ще направи тази информация достъпна за останалите страни-членки „в подходяща форма, вземайки предвид необходимостта от защита на чувствителната търговска информация”[3]. Тази формулировка е доста предпазлива, но все пак споделянето на подобна информация между държавите от ЕС може са лиши „Газпром” от привилегированата му позиция да се договаря с всяка страна по отделно, отказвайки отстъпки, които вече е направил на други свои клиенти. Този казус ще става все по-актуален на фона на засилващия се натиск част от газа, доставян от „Газпром”, да се плаща по цени на спот-пазара и да се намали делът на доставките, попадащи в обхвата на клаузата „вземай или плащай (take or pay)”.

Вътрешните битки в Южния газов коридор

В началото на 2011 настъпиха чувствителни промени и в перспективите за реализацията на проектите от т. нар. Южен газов коридор, по който каспийския и евентуално иракски газ трябва да стигне до Европа. Да припомним, че под това общо име ЕС обединява няколко проекти за пренос на газ: Набуко, ITGI (интерконектор Турция-Гърция-Италия), TAP (Трансадриатически газопровод от Гърция през Албания до Италия), AGRI (Азербайджан-Грузия-Румъния интерконектор), Бял поток (Азербайджан-Грузия-Украйна) и проектът за пренос на компресиран азербайджански газ от терминала Кулеви, в Грузия, до България.

За разлика от споменатия вече коридор „Север-Юг”, Южният газов коридор може да даде не само застраховка за европейската енергийна сигурност, но и редовни доставки на цени, конкуриращи тези на „Газпром”. Това обаче няма да стане скоро. След като дълго време демонстрираха безпочвен оптимизъм спрямо „Набуко”, като флагман на Южния газов коридор, редица влиятелни фактори в ЕС вече се убеждават, че географията, геологията и технологията за добив на каспийския газ, съчетани с геополитическата изолация на Иран, са непреодолими препятствия пред реализацията на този проект в близките 5-6 години.

Азербайджански газ може да влезе в „Набуко” най-рано през 2017, когато ще започне втората фаза от експлоатацията на голямото морско находище „Шах Дениз”. При това става въпрос за количества в рамките на 15 млрд. куб. м годишно, което е едва 1/2 от капацитета на „Набуко”. При това въобще не е сигурно, че целият експортен потенциал на „Шах Дениз”-2 ще се насочи към Южния газов коридор. В момента купувачи на азербайджански газ, макар и в малки количества, са и Русия, и Иран.

Напоследък като допълващ източник за захранване на „Набуко” се сочи иракската част на Кюрдистан. Не е ясно обаче, кой трябва да бъде страна по концесионните договори за добив – дали иракското правителство в Багдад или лидерите на местната кюрдска автономия. Редно е да напомним и за проблемната ситуация със сигурността в Ирак. Освен това в тази страна има много неработещи газови електроцентрали именно поради недостиг на газ и е логично, ако се стигне увеличение на добива, той да се насочи в тази посока[4].

Другата надежда за „Набуко” е Туркменистан, който наистина има големи газови залежи, но те са главно в източната част на страната, на близо 1000 км от Каспийско море. В момента Ашхабад строи със собствени сили и финанси магистрален тръбопровод Изток-Запад, който ще бъде завършен най-рано в средата на 2015. Довеждането на туркменистанския газ до каспийския бряг обаче все още не означава, че той непременно ще пресече морето и, през Азербайджан и Грузия, ще се влее в „Набуко”. Вместо това може да поеме и на север по планирания заедно с „Газпром” Прикаспийски тръбопровод. Реалистично е да се очаква, че „Набуко” ще може да заработи с пълен капацитет едва когато туркменистанския газов добив достигне такива обеми (около и над 100 млрд. куб. м годишно), които не могат да се поемат от съществуващите експортни тръбопроводи на страната към Русия, Китай и Иран. Тогава Туркменистан ще търси на всяка цена уреждане на териториалните си спорове с Азербайджан за каспийския шелф и може да се откаже от сегашната си позиция, че продава газ само на своите граници, ако някой може да си го вземе от там. Поради неуредения юридически статут на Каспийско море, само активното ангажиране на Туркменистан и Азербайджан с Транскаспийски газопровод би могло до окуражи потенциални частни инвеститори и евентуално да неутрализира неизбежната яростна опозиция на Русия и Иран срещу подобно съоръжение.

„Набуко” може да бъде пожертван

От февруари т. г. от Брюксел вече идват сигнали, че „Набуко” може да бъде пожертван в полза на по-малкия и съответно по-реалистичен проект ITGI. Официални лица от ЕК насърчават обединяването на „Набуко” с ITGI. Как може да стане това, след като двата проекта имат съвършено различни крайни дестинации – съответно Централна Европа и Южна Италия? Отговорът, подсказван от Брюксел, е: първо да се построи ITGI, а след време, когато има повече газ, като продължение на общото трасе на двата газопровода в Турция, може да бъде изградена и частта от „Набуко”, преминаваща през европейска територия. Аргументите за това са цената – (по предварителни оценки „Набуко” ще струва три пъти повече от ITGI) и липсата на достатъчно газ за „Набуко”, чиито капацитет по план е три пъти по-голям от този на ITGI. Логиката, е че допълнителните количества азербайджански газ, които ще дойдат от „Шах Дениз”-2, не стигат за запълването на „Набуко”, но са достатъчни за по-малкия тръбопровод. На витиеватия език на брюкселските еврократи тази логика е изразена в изказване на говорителя на ЕК, според който различните проекти, влизащи в Южния коридор, трябва „да проучат възможността за взаимно изгодно сътрудничество”[5]. Съзнавайки опасността проектът им да бъде замразен, шефовете на „Набуко” категорично отхвърлят подсказваната от Брюксел опция за сливане с ITGI.

Неочакван победител в конкуренцията в рамките на Южния коридор може да излезе проектът за Трансадриатически газопровод, за който се говори най-малко. Той е най-евтин (1,5 млрд. евро), с най-къс маршрут(Солун-Бриндизи) и със сравнително малък първоначален капацитет – 10 млрд. куб. м годишно. Освен това проектът TAP предвижда изграждането на подземно газово хранилище в Албания и възможност за реверсен пренос (от Италия към Балканите) на 8,5 млрд. куб. м годишно. Но може би най-големият коз на TAP е фактът, че с дял от 42,5% сред неговите трима акционери се нарежда норвежката компания „Статойл”. Именно тя е оператор на добива азербайджанското находище „Шах Дениз”, притежава ¼ от него и, съответно, може да каже тежката си дума при избора на експортен маршрут. „Набуко” и ITGI не могат да се похвалят с акционери, ангажирани с добива на газ от „Шах Дениз.

Проектите за пренос на втечнен и/или компресиран азербайджански газ през Черно море до Румъния и България са по-скоро екзотика и геополитически блъф. Основна причина за лансирането им в публичното пространство е желанието на Азербайджан да покаже на Анкара, че каспийския газ може да стигне до Европа и по други трасета, заобикалящи Турция. За Румъния и България шумното обговаряне на подобни проекти също може да е от полза – така те намекват на „Газпром”, че не е незаменим доставчик за тях. Маршрут Каспийско море-Кавказ-Черно море-Румъния/България обаче предполага обръщането на газа от едно в друго агрегатно състояние и строежа на скъпи терминали или закупуването на суперскъпи танкери. Всичко това струва много пари и ще направи суровината непродаваема. Икономически несъстоятелен е и проектът „Бял поток”, особено след като, през 2010, Украйна подписа дългосрочен договор за цената на купувания от нея руски газ.

Като обобщение на сложната борба между различните маршрути в рамките на Южния газов коридор, както и между този коридор и инициирания от руската „Газпром” „Южен поток”, бих предложил следната прогноза за процентните шансове за реализацията на всички тези проекти в следващото десетилетие.

Прогноза за перспективите на проектите от Южния газов коридор и Южен поток в следващите 5 и 10 години[6]

Проект/Срок

Набуко

ITGI

TAP

AGRI

Бял поток

Кулеви-България

Южен поток

Вероятност да бъде работещ през пролетта на 2016

нула

50%

30%

Нула

нула

нула

50%

Вероятност да бъде работещ през пролетта на 2021

60%

80%

80%

5%

нула

5%

90%

 

Бележки:

1. Declaration of the Budapest V4+ Energy Security Summit; http://www.mfa.gov.hu/NR/rdonlyres/ABA63911-6A6B-4F1E-B65D-0D3956236E8B/0/V4_Energy_Declaration.pdf

2.  Pop, V. EU parliament chief: energy security needs public money; http://euobserver.com/9/31749

3.  Pop, V.EU leaders set deadlines for energy market; http://euobserver.com/9/31756

4.  U.S. Energy Administration Information. Country Analysis Briefs. Iraq, Sept. 2010; http://www.eia.doe.gov/cabs/Iraq/Full.html

5.  EU pushes pipeline merger in Southern gas corridor; http://www.euractiv.com/en/energy/prime-ministers-seal-north-south-gas-corridor-news-501765

6. Първоначален вариант на тази прогноза направих на конференция в Букурещ през декември 2010 г. Виж: Dimitrov, P. The Black Sea Routes of Russian and Caspian Natural Gas - Pipelines, Players and Geopolitical Ambitions. In: Compendium of Reports from International Conference “Evolving Strategic Environment and the Energy Security in the Wider Black Sea Region”. Under print.

* Българско геополитическо дружество

 


Назряло е времето да поставим един кардинален въпрос, който, както изглежда, малцина американски държавни чиновници и политици, се решават да зададат. И той е, дали създаването на практически неразрушима глобална система, включваща над хиляда военни бази и предни постове, няма да се окаже фатална геополитическа грешка на САЩ? Както е известно, тази система беше създадена с цел да се укрепи американската национална сигурност, но дали на практика резултатът не се оказва точно обратния? Ами ако тя, вместо това, е съдействала за провокирането на конфликти и само е задълбочила несигурността, за чието преодоляване трябваше да помогне?

Най-убедителните аргументи против съществуването на тази система от глобални бази имат политически и практически характер. Американските военни бази се превърнаха в причина за предпазливо отношение, враждебност и страх по отношение на Съединените щати и съдействаха за напразните, ненужни, неизгодни и обречени на провал войни в Афганистан и Ирак, а сега, както изглежда, ще стимулират разширяването на американската интервенция в Пакистан, Йемен и в Африканския Рог. Според Бин Ладен, терористичните нападения от 11 септември са били провокирани от самия факт на съществуването на американски военни бази на свещените територии на Саудитска Арабия, което може да се оцени единствено като „кощунство”. Тоест, глобалната система от военни бази, както изглежда, демонстрира тенденция към генериране и усилване на същата онази несигурност, която се използва като оправдание за съществуването и.

Случайната империя

Сегашното глобално военно базиране на САЩ не изглежда резултат от някакъв съзнателно формулиран план, но то не може да се приеме и като следствие от нечия небрежност. Отчасти, то е пряка последица от безконтролната активност на бюрократичния апарат. Непосредствено след края на Втората световна война, стремителният демонтаж на американското базиране от военния период беше преустановен от стартиралата междувременно студена война. По-късно интервенцията във Виетнам доведе до нарастване броя на базите в Югоизточна Азия. Неуспехът на американските въоръжени сили в региона обаче, предопредели решението армията да се откаже от участие в антибунтовнически операции и да се върне към основната си задача – подготовката за евентуални класически военни действия в Европа, в случай на съветска агресия.

Впоследствие това помогна за блестящото осъществяване на „блицкрига” срещу Ирак (по време на Първата война в Залива), организиран в рамките на „доктрината Пауъл” за осигуряване на обществена подкрепа, превъзхождаща сила, ясно поставени задачи и бързо изтегляне на войските.

Глобалното базиране и неговата добре обмислена рационализация бяха резултат от възстановяването на самочувствието и увереността на американските въоръжени сили, които бяха силно ерозирани след Виетнам. По време на управлението на президента Бил Клинтън, Америка се стремеше да избягва военните интервенции, докато войните в бивша Югославия не я тласнаха към осъществяването на още една кратка и успешна съвместна операция на САЩ и НАТО. Пентагонът се възползва от случая за да укрепи позициите си и да завоюва нова „територия” за сметка на гражданската бюрокрация, както и да се сдобие с нова голяма база в Косово.

Както посочва Дана Прийст в бестселъра си „Мисията”, глобалното военно разширяване, до голяма степен, оставаше извън фокуса на внимание на медиите и обикновените американски граждани. Традиционно щедро финансираните въоръжени сили винаги са били под прякото разпореждане на президента, докато вечно изпитващите финансов глад дипломатически институции и ЦРУ, при възникване на неявни извънредни ситуации в международен план, обикновено предлагаха лишени от въображение или просто неподходящи решения. За разлика от тях, решенията на военните винаги са се отличавали с позитивност, оперативност и еднозначност, още повече, че в армията не е прието заповедите да се обсъждат. Тоест, именно те олицетворяваха, както вътре в страната, така и в чужбина, американската мощ и глобално лидерство.

От всичко това логично следваше укрепването на ролята на военните във външната политика. Така, на Централното военно командване в Тампа (щат Флорида) и на тогавашния му шеф - амбициозният и притежаващ умение да убеждава събеседниците си генерал Антъни Зини, бе възложено решаването на военните проблеми в Близкия изток. Скоро беше създадена цяла система от регионални командвания за останалите части на света, оглавени от самостоятелни командващи със собствен щаб и необходимия оперативен потенциал. Така се появиха военните „проконсули” на САЩ – отлично финансирани, неотчитащи се никому и достатъчно силни регионални „главнокомандващи” (CINCS), поддържащи директни контакти с политическите и военните власти в регионите, за които отговарят.

Естествено, те твърде бързо концентрираха в ръцете си още по-голямо влияние и възможности, отколкото посланиците на САЩ, а регионалните правителства започнаха да виждат именно в тях истинските представители на Америка. Това имаше изключително силно отражение върху външнополитическата активност на Вашингтон. Държавният департамент и дипломатическият корпус загубиха значителна част от дотогавашното си влияние, а вътре в самата военна система функциите на отделните командващи се оказаха сведени до малко привлекателните аспекти на администрирането, ученията и доставките, вместо традиционната им роля на командващи съответните войски.

С идването на власт на администрацията на Джордж Буш-младши, открито предизвикателство към американската военна култура отправи новоназначеният държавен секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд, който бе пълен с решимост да защити „гражданския контрол над военните” от амбициите на прекалено раздутия, според него, и крайно неефективен бюрократичен апарат на Пентагона. Нещо повече, той очерта и другите „вътрешни врагове” на провеждания от него нов курс: парламентарния и съдебния контрол над изпълнителната власт; Държавния департамент и ЦРУ (смятани от Ръмсфелд за неефективни), както и (което можеше се очаква) непроявяващия особено склонност към рискови решения Комитет на началник щабовете.

Нахлуването в Афганистан, през 2001, където бяха използвани американски части за специални операции, снабдени с най-модерни оръжия, авиацията и силите на т.нар. „Северен алианс” (доминиран от етнически таджики), беше отличен пример за това, как Ръмсфелд си представяше бъдещите военни действия. По онова време той беше окачил в кабинета си известната фотография на офицер от американските специални части – самотният конник препускаше по афганистанското плато, сякаш прокарвайки за туземните спомагателни части пътя към победата, насочвайки, паралелно с това, и въздушните атаки на бомбардировачите В-52.

Хаосът, последвал интервенцията в Ирак, непосредствено след успешно проведената операция „Шок и ужас” и превземането на Багдад, остави тази страна и нейното възстановяване изцяло в ръцете на Департамента по отбраната. В крайна сметка, вариантът на класическата схема за борба с бунтовниците, предложен от генерал Дейвид Питреъс, а след това редактиран и лансиран от Департамента по отбраната под формата на доктрина, наред със субсидиите за племенните групировки, стимулиращи действията им срещу бунтовниците, и военния „скок” от 2007, подготви и условията за националните избори в Афганистан, през март 2010. Впрочем, страната все още няма стабилно правителство.

Оттогава насам, антибунтовническата програма на Питреъс се прилага в Афганистан, но без забележим успех. Международният контингент, предназначен за постъпателното „прочистване и удържане” на територията, контролирана от талибаните, съумя да се справи с първата задача, но не успя да удържи вече завоюваната територия и да предотврати повторното проникване на бунтовниците, като по този начин спре похода на талибаните към властта.

Провалът на антибунтовническите усилия на Вашингтон в Афганистан, за първи път стана достатъчно широко известен на американската общественост през април 2010, след изтеглянето на войските от долината Коренгал в Източен Афганистан. Основната база и пет предни поста около нея бяха изоставени след аналогичното изтегляне, по същите причини, от два други района, през 2007 и 2008. Както е известно, „Ню Йорк Таймс” вдигна голям шум около събитията в долината Коренгал, подчертавайки факта, че американските войски са били там пет години, загубвайки 42 души.

Когато американците за първи път се появиха в тази местност, през 2005, местните жители не демонстрираха особена враждебност към тях. „Само отвреме навреме някой бунтовник-талибан или член на Ал Кайда се появяваше за кратко там – посочва в книгата си, посветена на тези събития майорът от американските специални части Джеймс Фасъл – но местните жители не демонстрираха никакво желание да се присъединят към бунтовническото движение”. Американското военно присъствие в района обаче много бързо ги превърна в бунтовници. И то не защото симпатизираха на талибаните, а просто защото бяха против чуждестранната окупация. Генерал Стенли Маккристъл, дал заповедта за изтегляне на войските от долината, заяви през април миналата година пред „Ню Йорк Таймс”, че присъствието там на американските предни постове по-скоро е съдействало за появата на бунтовниците, отколкото за тяхното поражение.

Подобно на частния случай с Коренгалската долина в Афганистан, глобалната система от бази на САЩ беше изградена за защитата на американските интереси в чужбина и осъществяването на глобални интервенции (а, при необходимост, дори за водене на световна война). На теория, тази система беше предназначена за предотвратяването на война, но още от самото начало, тя осигуряваше средствата и възможностите и стимулираше военните намеси на САЩ в други държави.

Митичният сблъсък

През 1993, Самюел Хънтиггън привлече вниманието на международната общественост, предричайки, на страниците на списание „Форийн Афеърс”, че „следващата световна война” няма да бъде сблъсък между държави, а между различни цивилизации. Като хипотетичен пример, той посочи войната между западната и ислямската цивилизация за глобална господство. Според прогнозите му, арабите (т.е. „ислямската цивилизация”, съгласно терминологията на Хънтигтън) ще започнат борба на живот и смърт със Съединените щати („западната цивилизация”), защото смятат, че САЩ представляват фундаментална заплаха за мюсюлманската религия и общество. И то, въпреки че огромното мнозинство мюсюлмани са азиатци и африканци, а не араби, и нямат никакви видими причини да се интересуват от арабските междуособици. Хънтингтън твърдеше също, че китайците („конфуцианската цивилизация”) ще действат като съюзници на арабите, снабдявайки ги с оръжие и боеприпаси.

Прогнозата на Хънтингтън се оказа погрешна, както впрочем и аналогичният аргумент на президента Джордж Буш от 2001, че именно омразата към западните свободи е вдъхновила радикалните ислямисти да осъществят терористичното си нападение срещу Америка. Всъщност, възходът на радикализма и растящата подкрепа на идеята за завръщане към законите на шариата с неговото строго тълкуване на Корана, бяха резултат от дълбоката вътрешна криза в исляма. Задачите на ислямисткото движение са пречистване на религията и обичаите на мюсюлманите и отстраняване на западното влияние, а не завоюването на Запада.

Ислямското възраждане в съвременните мюсюлмански държави, до голяма степен, е сходно с политическия национализъм, но, за разлика от него, то няма единна национална база. Ислямският свят винаги се е смятал за духовно образувание, подчинено на общата религия, но беше достатъчно тази общност да се почувства застрашена, за да се породи политическа съпротива. Освен това, ислямското възраждане е резултат от по-широката културна криза в исляма, свързана със загубата на водещите позиции в Средиземноморската цивилизация, които той заема от началото на Средните векове до епохата на Ренесанса.

Ислямът загуби позициите си не вследствие на военно поражение, а под въздействието на вътрешни исторически сили, проявяващи се активно както в ислямския, така и в западния свят. На първо място, става дума за разделянето на религиозната и политическата власт на Запад (между папата и императора, всеки от които е легитимен в своята област), както и за отделянето на богословието от философията в християнския, аристотелов Запад. Тези две събития правят възможна появата на светския рационализъм и научната мисъл, на вълната на Ренесанса и в епохата на Просвещението, както и зараждането на западната светска държава.

Ортодоксалният ислям обаче е застинал и продължава да съществува в една тотално пропита от религията интелектуална вселена.

Ал Кайда е продукт на стечението на редица обстоятелство: възраждането на фундаменталистката ислямска мисъл през ХХ век; провалът на усилията на арабските държави за създаване на успешна обединена „арабска нация” в годините между двете световни войни и след това, в отговор на разпадането на Османската империя по време на Първата световна война; следвоенната имперска подялба на Източното Средиземноморие между Британската империя и Франция; спорното разделяне на Палестина и създаването на Израел.

Политиката на Вашингтон след Втората световна война превърна Саудитска Арабия и Иран в клиенти на САЩ. Смяташе се за нещо, подразбиращо се от само себе си, че ислямът е остарял начин на живот, който неизбежно ще бъде заменен от онази версия на модернизацията, която се е наложила в съвременния Запад. Подобен извод се базира на погрешната предпоставка, че всички цивилизации се движат към обща цел, както и, че САЩ и съюзниците им са изпреварили с много всички останали по този път.

Смята се, че прогресът, характерен за науката и техниката, е също толкова характерен и за културата и политическите системи. Историята обаче ни учи, че възходът на суровия Рим става за сметка на високоразвитата гръцка цивилизация, а и двете са предшествани от високоразвитите култури на Египет, Месопотамия и Персия. Разбирането на историята като постъпателно движение към „спасението”, придаващо смисъл на всичко предшестващо го, се прокарва още от Библията. Така е заложена основата на онази форма на светския миленаризъм (т.е. учението за неизбежното настъпване на хилядолетното Божие царство на земята, преди края на историята – б.р.), получила развитие в епохата на Просвещението и след нея. Именно подобни схващания доминират в американската външна политика от времето на Удроу Уилсън насам.

Вярата, че съдбата е отредила на САЩ да дарят демокрацията на света (която преди няколко години демонстрира на страниците на „Форийн Афеърс” и тогавашният държавен секретар Кондолиза Райс), донякъде също е сред причините за прекаленото разширяване влиянието на военните в управлението и политическата култура на САЩ. Само че е невъзможно да се провежда разумна външна политика въз основа на предпоставката, че сегашната роля и място на САЩ в международната общност представляват естествена кулминация в общественото и политическо развитие на човечеството. Древните гърци, които са били наясно с този проблем, наричали това „хюбрис” (т.е. опасна надменност).

Новият милитаризъм

Известният историк Ендрю Басевич твърди, че именно тази „опасна надменност” на САЩ стимулира развитието на новия американски милитаризъм. По време на студената война, политическата идеология на страната се превърна в сантиментална и опростена имитация на марксизма, с който по онова време се бореха Съединените щати. В рамките на тази идеология се предполагаше, че демократичните ценности и идеали на Вашингтон се ползват с повсеместно признание извън пределите на комунистическия блок. А американците за първи път разбраха, че това няма нищо общо в действителността по време на виетнамската война.

Както посочва Басевич, след поражението във Виетнам американците „ стигнаха до извода, че мечът, т.е. военната мощ, е най-големия им шанс за сигурност и спасение”. Уверени, че „светът, в който живеят днес, е по-опасен от всякога, те вече не се съмняваха, че следва да удвоят усилията си в тази посока”. В резултат, идеята за глобалната проекция на сила се превърна в „стандартна практика и нормално състояние, което уж няма приемливи за Америка алтернативи”.

Днес Съединените щати, в известна степен, демонстрират черти, присъщи на класическата милитаризирана държава. Големия историк Алфред Фагс (1892-1986) характеризира милитаризираната държава като общество, в което доминират изискванията на военната и вътрешната сигурност и в чието политическо въображение витаят гигантски заплахи, които тепърва предстои да се реализират. Фагтс посочва, че милитаризмът означава „възлагането на изключително тежко бреме върху нацията и постигането на определени военни цели за сметка на нуждите в социалната сфера и културата”. Милитаризмът, подчертава той, „съществува и като граждански, и като военен феномен”.

Макар че редица аспекти на милитаризма са присъщи на европейските професионални армии още през „пред-вестфалския период”, самото понятие придобива определено негативно значение в съвременния политически речник, също както и „империализмът” по време на Втората империя във Франция (1852-1870). Според Фагтс, от ерата на Наполеон ІІІ насам, съвременните милитаризирани държави, по правило, страдат от прекален нарцисизъм, като това обвинение лесно може да бъде предявено днес и на американските въоръжени сили.

Американските ВВС буквално са обсебени от идеята да притежават такива самолети, като например бомбардировача В-1 и изтребителя F-22, които са толкова съвършени технически, че трудно могат да бъдат използвани в съвременните войни, просто защото бяха проектирани за да противодействат на съветските системи. Едва ли има нужда да споменавам за планирания свръхзвуков суборбитален бомбардировач, предназначен за операции в горните слоеве на атмосферата, който следва да бъде взет на въоръжение през 2035.

Както посочва известният американски военен теоретик Уйлям Линд, американските военноморски сили разполагат с 11 мощни флота от самолетоносачи, продължаващи да кръстосват морските простори и „построени навремето за сражения с императорския японски флот”, въпреки че за противодействие на съвременните военни заплахи подводниците са много по-важни.

Така, Съединените щати все по-често се оказват в ролята на изпълнен с добри намерения лидер, склонен да дава власт на хора, имащи (по израза на бившия вицепрезидент Дик Чейни) „съвсем други приоритети”. Ирак например, беше обявен, най-вероятно с напълно необоснован оптимизъм, за независима демокрация, от която САЩ скоро ще изтеглят и последните си 50 хиляди „съветници”. Както изглежда, изтеглянето на войските се превръща в основна грижа за администрацията на Обама и по отношение на Афганистан, докато Пентагонът изгражда там нещо като „несъкрушим” комплекс от военни бази, способен да изпълнява ролята на център на стратегическа мощ в региона.

В началото на 2010, афганистанският президент Хамид Карзаи заяви, че САЩ имат планове, касаещи суверенитета на страната му. В тази връзка той намекна за евентуални намерения на Вашингтон да създаде постоянни военни бази в Афганистан и да използва територията му за прокарването на тръбопровод, по който централноазиатският петрол и природен газ ще се доставят до пристанищата на Арабско море, като алтернатива на сухопътния маршрут през постсъветските републики. Тези твърдения съвпаднаха с посещението на президента Барак Обама в Кабул, целящо да стимулира борбата на местното правителство с корупцията, която, както смятат във Вашингтон, допълнително укрепва позициите на талибаните.

Селиг Харисън и редица други американски експерти по Афганистан твърдят, че урегулирането, което ще позволи на САЩ да се измъкнат оттам, е възможно само ако подобно споразумение бъде подкрепено от Китай, Иран, Пакистан, Русия и някои държави от региона, които са силно разтревожени от разпространяването на мрежата от американски бази в непосредствена близост до границите им. На свой ред, талибаните превърнаха пълното изтегляне на силите на САЩ и НАТО в предварително условие за всяко мирно урегулиране. Това беше и основния въпрос в процеса на преразглеждане на афганистанската политика от администрацията на Обама, стартирал през декември 2010. Срещу изтеглянето на американските войски обаче, ще се обяви и Пентагонът, и Републиканската партия, и вътрешната популистка опозиция на Обама. Глобалната система от бази се оказва фундаментално препятствие пред постигането на каквото и да било урегулиране в този регион.

Системата от контролни механизми и противотежести

Съединените щати, чиито въоръжени сили надхвърлят по численост и мощ тези на всичките им съперници и съюзници, взети заедно, започнаха като нация, у която самата мисъл да притежава постоянна армия поражда отвращение. Проблемът с настаняването на британските войски се превръща в много сериозен дразнител в отношенията с Великобритания, в средата на ХVІІІ век, а данъкът за издръжката на армията на Негово Величество в американските колонии е сред главните причини за предреволюционното недоволство, в продължение на почти трийсет години, завършили с прогласяването на Декларацията за независимостта, през 1776.

„Билът за правата”, включващ 10 поправки към Конституцията на САЩ, приета през 1787, съдържа прословутата постановка, че „тъй като създаването на добре организирано народно опълчение се налага за сигурността на свободната държава, правото на народа да съхранява и носи оръжие не бива да се нарушава”. Но, за федералната армия не се споменава чак до осмия раздел на член 1 на Конституцията. Там се казва, че Конгресът има правото „да сформира и издържа армии, но средства за тази цел следва да се отпускат за не повече от две години”. По-нататък, в същия раздел има един параграф, предвиждащ мобилизацията на народното опълчение на щата „за гарантиране изпълнението на законите на Съюза, потушаване на бунтове и отблъскване на чуждестранни интервенции”, но пълномощията за назначаването на офицери от народното опълчение (милицията) се предоставят на отделните щати, като подготовката на тези подразделения от щатите следва да се провежда „в съответствие с правилата, установени от Конгреса”. В чл. 2 на Конституцията, касаещ изпълнителната власт, се посочва само, че президентът „е главнокомандващ на армията и флота на САЩ и на мобилизираното народно опълчение на няколко щата”. Въпреки мобилизацията, осъществена от съюзното правителство в периода на американската Гражданска война, през ХІХ век, и довела до появата на първата голяма армия в ерата на индустриализацията (която след края на войната бързо бива демобилизирана), общественото мнение в САЩ чак до средата на ХХ век остава враждебно настроено към идеята за създаването на постоянна армия. В навечерието на Втората световна война, американската армия се състои от 175 хиляди професионални военни, включително военната авиация. Стремителната следвоенна демобилизация се забавя от началото на студената война и оттогава до края на войната във Виетнам американските въоръжени сили си остават наборна армия (което е прецедент в американската мирновременна история). Така военните служби на САЩ си остават „териториални войски”, а офицерският корпус включва голям и влиятелен личен състав от запасни офицери и офицери, отново повикани на срочна служба.

Най-важният резултат от последвалата замяна на „териториалната армия” с професионална беше създаването на такъв инструмент на държавната власт, който не се отчита пред нацията. В периода на управлението на Буш-младши, а донякъде и при администрацията на Обама, този инструмент се използва по такъв начин и с такива методи, които биха били неприемливи в миналото. Така, професионалната армия – допълнена с почти същия брой цивилни наемници – която е пряко подотчетна единствено на Пентагона, служи, преди всичко, за укрепване мощта на военно-индустриалния комплекс – нещо, за което президентът Дуайт Айзенхауер предупреждаваше с тревога още преди много години. Днес индустрията, обслужваща нуждите на отбраната и сигурността, е най-важния компонент на американския производствен сектор, а корпоративните и интереси  са в състояние да подчинят и Конгреса, и неопитната сегашна администрация. Без дае преувеличаваме особено, можем да кажем за САЩ същото, което навремето са казвали за Прусия – това не е държава с армия, а армия, която си има държава.

В периода между началото на студената война в Европа и сегашната война в Афганистан се водиха войните в Корея и Виетнам, осъществиха се нахлуването в Камбоджа, интервенциите в Ливан, Гренада, Панама, Доминиканската република, Салвадор (косвено) и Сомалия (под формата на операция на ООН, последвана от подкрепата за етиопската интервенция в тази страна), както и двете войни в Ирак и тази в Афганистан. От тях само Първата война в Залива може да се смята за победоносна.

Миленаристичните представи на САЩ за предназначението на американската нация и поразилият американското общество милитаризъм станаха причина за серия войни, в които Вашингтон не спечели кой знае какво или пък просто нищо не спечели, но пък беше подложен на сериозни изпитания и причини огромни страдания на мнозина.

В пределите на своите граници САЩ са неуязвими за конвенционалните оръжия, но това не може да се каже и за техните въоръжени сили, разположени в другите райони на планетата. Американската сигурност вероятно би могла да се гарантира много по-лесно чрез провеждането на външна политика на ненамеса, насочена към постигане на споразумения за изтеглянето на военните части от Афганистан и Ирак, без след тях там да останат военни бази на САЩ. Тоест, външна политика, освободена от необходимостта да се осъществява военна намеса в други държави, като те получат възможност сами да решават проблемите си. Подобна рязка промяна в политиката на Вашингтон няма да е възможна без много сериозни „политически разходи”, както вътрешни, така и външни. Въпреки това, за онези, от които зависи формулирането на американската политика, вече е крайно време да се замислят за евентуалната промяна на досегашния и курс с диаметрално противоположен.

* Авторът е известен американски експерт по международни отношения и анализатор на „Форийн Афеърс”

Ако през първата половина на миналата 2010 световните информационни агенции и повечето големи медии се надпреварваха да описват с розови краски перспективите пред вече известните и предстоящи да бъдат открити в бъдеще находища на т.нар. „шистов газ”, в края на годината този ентусиазъм започна да секва. И то въпреки, че междувременно геолозите откриха запаси от шистов газ в Аржентина, Германия и Южна Африка. Проблемът е, че предварително разчетените ресурси засега не се превръщат в реални енергоносители.

През 2010, само в Европа стартираха девет проекта за проучване на евентуални залежи на шистов газ, пет от които се реализират в Полша. Стойността на всеки от проучвателните сондажи в страната е около 20 млн. долара. Първите количества шистов газ от дълбочина 1620 м бяха добити от пробния сондаж в Марковола-1. Съдейки по това, че в полските медии така и не се появиха данни за газовия дебит, можем да заключим, че притокът на газ е бил по-скоро затихващ. Според президента на полската държавна газова компания PGNiG Михал Шубски, първите резултати от проучването „не са особено добри”. Той обаче декларира, че продължава да оценява оптимистично перспективите за добива на шистов газ в страната. Между другото, в полските специализирани медии липсва информация за резултатите от сондажите по останалите четири проекта.

Експертите значително се разминават в оценките си за ресурсите и запасите от шистов газ, включително и защото нерядко оперират с различни понятия в прогнозите си за тях. Потенциално възможните ресурси на планетата от този енергоносители се оценяват на около 200 трлн. куб. м. Само предварителното им проучване ще отнеме между трийсет и петдесет години, като най-вероятно реално установените запаси ще се окажат от 1,5 до 3 пъти по-малки. Най-трудно обаче е да се установи, каква част от тях са достъпни за рентабилна индустриална експлоатация.

Истината е, че в света, на практика, все още не е натрупан достатъчно опит в разработката на находищата на шистов газ. През 2008, американската Администрация за енергийна информация (EIA) оцени доказаните запаси от този енергоносител в САЩ на 866,3 млрд. куб. м, но след това призна, че методиката и не е достатъчно съвършена. За което впрочем, има две основни причини.

Първата е, че под шистовия газ няма водна подложка нито пък пластът се ограничава отгоре с някакво покритие, затова традиционните методи за изчисляване на запасите му се оказват неприложими. За да се постигне сравнително достоверна оценка се налага покриването на огромните по площ находища с плътна мрежа от сондажи, само че това е нереално по чисто икономически съображения. Втората причина пък е, че плътността и топлотворната способност на шистовия газ са над два пъти по-малки, отколкото при обикновения природен газ. Тоест, елементарната оценка на добития обем не отразява полезността му – шистовият газ би следвало да се изчислява в тонове, а не в кубични метри, но това просто не е прието. Затова редица експерти използват за целта т.нар. кубични футове газов еквивалент (cfe).

През декември 2010, EIA най-сетне публикува данните за мащабите на доказаните запаси от шистов газ в САЩ от края на 2009, които се равняват на 1,637 трлн. куб. м. По топлотворната си способност това количество отговаря на около 800 млрд. куб. м обикновен природен газ, т.е. то е под 0,5% от доказаните газови запаси на планетата. В същия доклад се посочва, че добивът на шистов газ през 2009 се е равнявал на 84 млрд. куб м, което е само 2,7% от световния добив за същата година.

„Газовата революция” – митове и реалност

Вероятно малцина у нас знаят, че темата за добива на шистов газ съвсем не е толкова нова, както изглежда на пръв поглед. Първият сондаж в шистовите пластове е осъществен в САЩ от Уйлям Харт, още през 1821, т.е. цели трийсет години преди първия петролен сондаж. По онова време обаче, реализацията на тази идея в индустриални мащаби се оказва прекалено скъпа, поради което тя пребивава в забвение близо век и половина.

Впрочем, нека за начало си припомним, какво представлява шистовият газ. Става дума за същия природен газ, който се добива и от глинестите слоеве и се използва масово от индустриалните предприятия и гражданите. Разликата е, че е разположен в скални породи, които са по-ситни и твърди от глината и, които са известни като „шистови”. Освен това, залежите от него се намират много по-надълбоко, което поставя специфични изисквания към сондажите и значително усложнява и оскъпява добива.

Освен дълбочината обаче, самата технология на добива на шистов газ е по-сложна, на първо място, защото макар във всички, без изключение, шистови слоеве да се съдържа газ, сондажът не се запазва за дълго. Съотношението между „жизнения цикъл” на сондажите в шистови слоеве, спрямо тези за добив на обикновения природен газ, е 1:30, т.е. шистовият сондаж може да се експлоатира трийсет пъти по-кратко време от „обикновения”.

Така, докато средният „жизнен цикъл” за газовите сондажи в САЩ е 30-40 години, 15% от пробитите през 2003 в шистовия слой Barnett сондажи са изчерпали ресурса си само за 5 години. Тоест, за да се удължи „жизненият цикъл” на находището, се налага да се правят постоянни сондажи, което няма как да не се отрази и върху разходите. Освен това, технологията на добива на шистовия газ включва и „хидравличен разрив” (чрез вкарването на големи количества вода и тежки химикали, включително силно токсичен бензол, на значителна дълбочина и предизвикване на своеобразни „микроземетръси”). И макар че технологията на „хидравличния разрив на пласта” се прилага на равнище, което е доста под това на грунтовите води, тя няма как да не провокира сериозни екологични проблеми, заради голямата вероятност от изтичане на метан и на споменатите по-горе токсични вещества. За това, в частност, предупреди, през март 2010, професорът от Корнелския университет Робърт Хауърд. Между другото, анализът, направен в американския щат Уайоминг, където се намира един от най-големите залежи на шистов газ, показва, че химическите вещества, използвани при добива му, могат да проникнат в подпочвените води (такива вещества бяха открити в околните кладенци). И, ако в сравнително не толкова гъсто населените Съединени щати, където големите находища на шистов газ са сравнително по-близо до повърхността и е налице подходящата инфраструктура, добивът му има някакъвсмисъл, гъстонаселената Европа няма как да повтори американския успех, дори и само защото не разполага с толкова свободни участъци за осъществяване на множеството сондажи.

В тази връзка, си струва да напомним, че по време на пресконференцията си в София, през юли 2010, вицепрезидентът на Chevron Йън Макдоналд отбеляза, че в Европа все още не се добива шистов газ и затова се очаква, че цената му ще бъде много по-висока от тази на обикновения природен газ. И макар че тази информация бе тактично премълчана от преводача на събитието, тя не остана незабелязана от присъстващите представители на българските медии.

Ако обобщим казаното дотук, излиза, че добивът на шистов газ има редица недостатъци. На първо място, шистовите слоеве се различават от глинестите и сондажите в тях са доста по-трудни. На второ място е малкото количество кубични метра газ на единица площ от находището. На трето място, обемът на запасите, предвид лошия дренаж, е съвсем малък. На четвърто място са екологичните рискове, а на пето – необходимостта от специални технологии, което означава и ръст на себестойността. Сред плюсовете можем да посочим само големите обеми на запасите от шистов газ в света и близостта им до непосредствените потребители, което намалява разходите за създаването на съответната инфраструктура и транзита.

Впрочем, нека разгледаме въпроса и в чисто практическа плоскост. Засега шистов газ се добива единствено в САЩ. Което стана възможно само благодарение на свръхлибералното американско законодателство касаещо експлоатацията на земните недра и недотам силните позиции на местните еколози, в сравнение с тези в Европа например. Освен това, не всичко е ясно и по отношение себестойността на добива. Така, американските компании, специализирали се в добива на шистов газ, приключиха обявената за „свръхуспешна” 2009 с милиардни загуби. Chesapeake Energy Corporation например, декларира загуба от 5,8 млрд. долара (на нейните резултати ще се спра подробно по-нататък), а Devon Energy – от 2,4 млрд. Кой знае защо обаче, тези загуби не плашат пазарно ориентираните корпорации, което може да има само едно обяснение. И то е наличието на скрита държавна подкрепа. В крайна сметка, какво са подобни загуби, ако те са цената за преодоляване на „зависимостта от новите империи на злото” (т.е. от Русия или Иран)? Водени от „невидимата ръка на пазара”, световните гиганти в енергийния бизнес се готвят да добиват шистов газ в Китай, Индия, Австралия и къде ли не още по света. Европейските компании вложиха милиарди долари в тексаските петролни находища, докато американските купуват лицензи за разработването на шистови газови находища в Германия, Полша и дори в България, или пък създават съвместни предприятия в Норвегия. Според някои анализатори, шумът около новата „газова революция” може да се обясни и с това, че в проекта (като елемент от стратегията за преодоляване на „прекалената газова зависимост от Русия”) вече са вложени огромни финансови ресурси и сега се прави опит да се измъкнат още средства – този път от европейските държави, за осъществяването на „стратегическото развитие”, свързано с разработването на „иновационните газови находища”.

Доколко ефективен е добивът на шистов газ?

И така, доколко ефективен и печеливш е добивът на шистов газ в Съединените щати, които са водещата държава в тази сфера? Американските компании представят в Интернет достатъчно подробни годишни отчети по темата, като в това отношение особено показателен е отчетът на компанията Chesapeake Energy. От него става ясно, че още през 2008, когато цените на природния газ бяха рекордно високи, компанията е започнала да се сблъсква със сериозни проблеми. Така, балансовата и печалба е паднала 2,37 пъти, а задлъжнялостта и е нараснала с 29,4%. Въпреки това, компанията е продължила да изкупува правата върху перспективните, според нея, находища, но тяхната стойност (която в САЩ се отчита като потенциален дисконтиран приход) е намаляла с 46%. При това, очакваната доходност от добива на шистов газ е останала на неоправдано високо ниво (48 долара за 1000 куб м). През следващата 2009, тя е спаднала двойно, достигайки до 24 долара за 1000 куб. м.

Причината за това е нарастването на разходите. Още през 2007, сумата на операционните разходи и амортизационните отчисления е нараснала до 160 долара за 1000 куб. м. В отчета си за 2008, Chesapeake Energy обяви, че е продала изгодно част от активите си, за 8,6 млрд. долара, но тези средства не фигурират сред финансовите и постъпления през тази и през следващата година. От което следва изводът, че хилядите сондажи и милиардните заеми за осъществяването и са съсипали шистовия бизнес на компанията. Предишните разходи за сондажите са се прехвърляли към текущия добив, но очевидно разходите са нараствали по-бързо, отколкото приходите от продажбата на добития шистов газ.

През 2009, след спада в цените на газа, продължаването на тази практика стана невъзможно и, съдейки по официално публикуваната на сайта на Chesapeake Energy информация, компанията е предприела наистина отчаяна стъпка, отписвайки активи на обща стойност 22,2 млрд. долара. Вероятно става дума за отдавна осъществени сондажи, които така и не са покрили разходите по тях. В резултат от това, през 2009, рязко (с 30%) намаляват амортизационните отчисления, давайки възможност на компанията да декларира печалба от основната си дейност, макар че, като цяло, балансовите и загуби са достигнали 9,3 млрд. долара.

Ако наистина става дума за отписване на сондажи (а компанията просто не притежава други толкова големи активи), това е много показателно. Защото срокът на експлоатацията им е 5-8 години (да не забравяме, че първите отписвания са направени през 2008), като за този период почти половината сондирани находища са се изтощили. Което пък ни дава възможност да изчислим приблизително фактическия коефициент на възвращаемост на разходите при добива на шистов газ, който, както се оказва, не е никак висок.

При това, да не забравяме, че находището Barnet Shale, за което става дума, е първия актив на Chesapeake Energy и се смята за едно от най-добрите находища на шистов газ. Въпреки това, само десет години след началото на експлоатацията му, се оказва, че на много големи площи от него запасите са почти напълно изчерпани. Добивът на газ на компанията от това находище е намалял от 11,4 млрд. куб. м, през 2005, до 6,5 млрд. куб. м, през 2009.

Доказателство за това е и рязкото нарастване на разходите. Както е известно, обикновено първите сондажи се правят в участъците с най-голяма дебелина на пласта, където и дебитите са по-големи и добивът ще е по-голям. В участъка Barnett Shale, за съвсем кратки срокове, се забелязва много сериозен ръст на разходите по добива.

Като цяло, финансовата ситуация, в която се намира Chesapeake Energy, изглежда доста неприятна: при наличие на газови запаси, на стойност 9,5 млрд. долара, тя вече е натрупала 12,3 млрд. долара загуби, и има активи за около 20 млрд. долара, голямата част от които са краткосрочните газови сондажи. В тези тежки условия, ръководството на компанията полага героични усилия да избегне фалита, включително като увеличава добива на поскъпващия петрол, разширява спектъра на услугите в сферата на поддръжката и се опитва да продаде част от активите си. Възможно е, в крайна сметка, наистина да съумее да се измъкне от блатото, но със сигурност това няма да стане с помощта на добивите на шистов газ, още повече, че през 2009 делът на газа в общите приходи на Chesapeake Energy падна до 57%.

И още нещо твърде показателно. В отчета си за 2009, Chesapeake Energy за първи път представи данни за добива на шистов газ от своите находища (досега тя не бе публикувала такива данни). Оказва се, че на четирите и големи находища: Barnet Shale,  Fayetteville Shale, Haynesville Shale и Marsellus Shale, годишният добив е бил 11,6 млрд. куб. м (петото голямо находище Eagle Fort Shale все още не се разработва). Други 1,9 млрд. куб м са добити от находището Greater Granite Wash, където се добива обикновен природен газ. Въпросът е, откъде тогава идват останалите 9 млрд. куб. м? Най-вероятно това е делът на Chesapeake Energy в съвместните предприятия, който тя е в правото си да прехвърли в своята сметка. Само че компанията не включва в тази сметка разходите по осъществяването на този добив. Ако разделим разходите и за добив на газ (2,6 млрд. долара) на обема на собствения и добив (13,5 млрд. куб. м) се получава реална себестойност от 192,6 долара за 1000 куб. м, което окончателно изяснява причините за трагичното състояние на Chesapeake Energy.

Кои са целите на кампанията за разширяване добивите на шистов газ?

Някои експерти смятат, че непрекъснато натрапваната през последните няколко години теза за уж колосалните запаси от шистов газ е щателно планирана пропагандна кампания, преследваща определени и съвсем не безкористни цели. Кампания, подобна на предишните за озоновата дупка в атмосферата, за птичия и свинския грип, както и за продължаващият да стои на водещо място в глобалния дневен ред въпрос за т.нар. „парников ефект”. Струва си да се замислим, кой всъщност печели от нея.

Фактите сочат, че водещите американски компании, добиващи шистов газ, сериозно са повишили капитализацията си, тъй като след временния спад в цените на природния газ и благодарение на мощната рекламна кампания за бъдещите перспективи пред новия енергоносител, повечето от тях успяха да продадат част от бизнеса си – и то именно най-застрашената. Така, Chesapeake Energy се споразумя за продажбата на част от лицензите си за добив на шистов газ с британско-американската British Petroleum, норвежката Statoil Hydro и френската Total, а друга, добиваща шистов газ, компания – XTO Energy, се сля с Exxon Mobil.

Най-много обаче спечелиха компаниите, доставящи сондажно и друго допълнително оборудване за добив на природен газ и петрол и осъществяващи самото сондиране. През 2010, в САЩ и Канада функционираха 2025 сондажни установки, което е 65% от общия им брой в света. А в момента, 66% от всички газови сондажи в САЩ са за добив на шистов газ. Компаниите, доставящи оборудването и осъществяващи сондажите, въобще не се вълнуват доколко реална е ефективността на добивите на шистов газ, тъй като получават парите си веднага след като предадат обекта на клиента. Затова не е никак случайно, че Chesapeake Energy напоследък акцентира именно върху разширяването на сервизната си дейност.

Междувременно, както се вижда, вече е ударил часът този печеливш бизнес да се разрасне и извън пределите на Северна Америка. Само Полша например, е инвестирала в проучванията на находищата на шистов газ 465 млн. долара, като тези проучвания, разбира се, се осъществяват от американски компании. Те вече са сключили подобни договори в Китай и преговарят за сключването им в Индия, Аржентина и редица африкански държави. В България също е налице сериозна американска активност в тази посока. Засега усилията им удрят на камък единствено в Русия по простата причина, че там обикновеният природен газ е в достатъчно големи количества, т.е. е прекалено евтин.

Шистовият газ – поредния балон?

Разбира се, далеч не всички в САЩ се поддават на грандиозната PR-кампания, рекламираща ползите от добивите на шистов газ. В тази връзка си струва да споменем един от най-известните американски геолози Арт Бърман (консултант на такива гиганти, като PetroChina, Total или Schlumberger), който още преди три години изрази много сериозни съмнения за рентабилността на добива на шистов газ, посочвайки, че голяма част от сондажите се изчерпват само след петгодишна експлоатация. Тогава мнозина побързаха да го обявят за „ексцентрик”, съмняващ се в „светлото газово бъдеще” на Америка, а част от фирмите, които консултираше, му обърнаха гръб, но той продължи да отстоява позицията си, която напоследък привлича все по-голямо внимание и печели много привърженици.

„Шистовият газ може да се окаже следващия балон, обречен да се спука” – прогнозира Арт Бърмън през лятото на 2010.

След всичко казано дотук, едва ли е случайно, че дори в Полша, където подклажданите отвън надежди за скорошното превръщане на страната в „новата Норвегия”, благодарение на големите и запаси от шистов газ, породиха своеобразна еуфория, мнозина политици и експерти предупреждават, че те могат да се окажат илюзорни. Така, вицепремиерът и министър на икономиката Валдемар Павлак открито разкритикува онези, които разчитат, че наличието на подобни запаси налага Полша да преразгледа дългосрочните си споразумения с руския „Газпром”: „Възможният добив на шистов газ е интересно бъдеще, но трябва реално да оценяваме и разходите, които са свързани с него. Шистовият газ е мечта и пожелание, докато руският газ е реалност”. На свой ред, шефът на Полския геоложки институт Хенрик Йежерски добавя, че едва след пет години ще стане ясно, дали в страната действително има запаси от шистов газ и в какви обеми.

Още по-скептично гледа на възможностите за добив на шистов газ, пълномощникът на чешкото правителство по въпросите на енергетиката и изграждането на АЕЦ „Темелин” Вацлав Бартушка, според който: „добивът на значителни обеми шистов газ в Европа е просто невъзможен”. Той посочва като основна причина за това голямата гъстота на населението на континента, което е огромно препятствие пред добива на шистов газ в индустриални мащаби. Затова заключението му е, че „добивът на такъв газ в държавите от ЕС е изключително съмнителен проект, който едва ли ще се реализира”. Което с пълна сила важи и за България.

Междувременно, редица анализатори посочват, че през последните седмици ажиотажът във връзка с разработването на находищата на шистов газ в Европа е започнал да затихва. В същото време, обемът на доставките на „обикновен” руски (и неруски) природен газ за страните от континента неотклонно нараства, а „Газпром” дори се споразумя с американската компания  Sempra да започне да доставя (от юни 2010) на нейния терминал Cameron малки количества втечнен природен газ, което за пореден път доказва, че американците очевидно са решили да не се отказват от алтернативните газови доставки и със сигурност не разчитат кой знае колко на толкова рекламираните си огромни запаси от шистов газ.

 

* Център за анализи и прогнози в енергийната сфера

През декември миналата година, словашкият премиер Ивета Радичова смая Брюксел с мрачната си прогноза за бъдещето на общата европейска валута. Според нея, отпускайки заем от 85 млрд. евро на Ирландия, Европейският съюз е станал заложник на частния финансов сектор, свикнал да решава проблемите си за сметка на данъкоплатците, а пък еврозоната се е превърнала в „къщичка от карти”, която може да се разпадне при най-малкото сътресение. „Ако и занапред продължим в този дух, ще създадем финансова пирамида. Смятам че съвсем скоро ще започнем да обсъждаме и състоянието на други страни-членки, като на ред са Испания и Португалия” – заяви Радичова.

Според нея, единствената възможност за спасяването на единната европейска валута е радикалната и принципна промяна в отношенията между европейските правителства и банките. Ако „раздутият и неефективен” банков сектор на ЕС продължи и занапред да разчита на „безусловната” държавна подкрепа, европейските данъкоплатци могат някой ден просто да останат без средства за кредитиране на банковата система.

Още по-критично оценява ситуацията председателят на словашкия парламент Рихард Сулик, който заяви, че Словакия трябва да е готова да се откаже от еврото и да се върне към националната си валута. Според него, дошло е време „да престанем сляпо да вярваме на декларациите на лидерите на еврозоната” и страната му да се подготви за т.нар. „план Б”, т.е. за връщане към словашката крона, изоставена през 2009. „В еврозоната липсват ясни правила, а действията на Европейската комисия трудно могат да се нарекат отговорни – подчертава Сулик – с помощта на финансовите „вливания” могат да бъдат спасени Гърция и Ирландия, възможно и Португалия. Опитите да се спаси по този начин Испания обаче, са хазартна игра с еврото. За Италия пък няма какво да говорим: нейните дългове са два пъти по-големи от тези на Гърция, Ирландия, Португалия и Испания, взети заедно”.

В тази връзка ще припомня, че когато възникна кризата с гръцкия дълг, Словакия се оказа единствената държава от еврозоната, която отказа да предостави заем на Атина. Тоест, в Словакия действително не изключват възможността да се ориентират към реализацията на някакъв „план Б”. Защото, ако действително не изключваш, че може да ти се наложи да напуснеш еврозоната, очевидно не си струва да подпомагаш някой от закъсалите и членове!

Дискусията за съдбата на еврото

Така или иначе, но изявленията на Ивета Радичова и Рихард Сулик допълнително наляха масло в огъня на дискусиите за съдбата на еврото, която и без това вече бе придобила драматичен характер. Защото от началото на световната финансова криза, държавите от ЕС отпуснаха в подкрепа на банковата система в еврозоната около 4,6 трлн. евро, без това да доведе до някакви видими положителни резултати. В тази ситуация премиерът на Люксембург Жан-Клод Юнкер, който е председател на т.няр. „Еврогрупа” (обединяваща финансовите министри на страните от еврозоната), предложи ЕС да пусне в обръщение европейски облигации – евробондове. Тоест, да се създаде нещо като Европейска дългова агенция, която да управлява дълговете на всички страни от еврозоната. Юнкер се аргументира с това, че ориентирайки се към скъпи кредити, държавите-длъжници само влошават икономическото си положение. Германия и Франция обаче, отклониха предложението на шефа на Еврогрупата. Защо? Ами, защото в сегашната сложна ситуация Берлин и Париж, макар и без всякакъв ентусиазъм, продължават да предоставят многомилиардни заеми на обеднелите си партньори. Очевидно е обаче, че лидерите в еврозоната не са готови да делят с тях и отговорността за финансовите пазари.

Нещата опират до това, че продажбата на въпросните „евробондове” от Европейската централна банка (ЕЦБ), в случай, че такива действително бъдат пуснати, ще се осъществява въз основа на някакъв осреднен лихвен процент. Който обаче, би се оказал значително по-висок от сегашните лихвени проценти, по които Германия и Франция отпускат заеми на финансовите пазари.

Затова скептицизмът на Берлин и Париж не бива да ни учудва. Както посочва германският външен министър Гидо Вестервеле: „Ако започнем да даваме гаранции по дълговете на цяла Европа, това би означавало, че онези, държави, които традиционно трупат големи дългове, ще могат в бъдеще да го правят при далеч по-изгодни условия. Тоест, ще могат да взимат пари назаем при много по-ниски лихвени проценти. Именно защото Германия ги гарантира! Само че, какви тогава ще бъдат стимулите за тези страни да бъдат по-икономични?”.

Както е известно, на срещата си в Страсбург, провела на 10 декември 2010, германският канцлер Ангела Меркел и френския президент Никола Саркози предложиха на държавите от ЕС да осъществяват занапред по-съгласувана икономическа, бюджетна и данъчна политика. Или, с други думи, плътно да следват курса, поет от Берлин и Париж. Най-вече, защото, както прогнозира Саркози, „ние се намираме в предверието на дълбока криза”. След подобна констатация, твърденията на френския президент, че „общата европейска валута няма алтернатива” и, че „изцяло подкрепяме еврото и ще направим всичко за да го защитим” се възприемат с обяснимо недоверие от останалите.

Какво казват експертите

Разбира се, политиците и държавните лидери рядко се изразяват в прав текст. Затова се налага да се обърнем към политолозите и експертите. В конкретния случай, своеобразно резюме на тази полемика дава професорът от Технические университет в Берлин Маркус Кербер, според който: „Докато ЕС не разполага с обща бюджетна и икономическо политика, не можем да очакваме появата на никакви общоевропейски „евробондове”. В противен случай, държавите-длъжници няма да имат никакъв стимул да осъществяват необходимите икономии. Само че преходът към обща фискална и икономическа политика би означавал да се премине към качествено ново равнище на европейската интеграция и създаването, на практика, на своеобразни Европейски съединени щати”.

Но, тъй като за създаването на подобна супердържава трудно може да се говори (включително и заради съпротивата на редица нови членки на ЕС, начело с поляците), мнозина си припомнят мрачното пророчество на бившия британски премиер Гордън Браун, че „проблемите на еврото не се изчерпват с проблемите за дълга на правителствата на държавите от еврозоната и европейските политици подлагат на риск собствените си страни, които, една след друга, ще падат жертва на финансовите пазари”. Тоест, необходими са нови „многомилиардни вливания в банките”. Тъкмо в това обаче е и проблемът, тъй като вече няма откъде да се „вливат” нови средства, освен разбира се, ако това не става за сметка на трупането на нови дългове.

Според някои експерти, предвид драстичното намаляване на източниците на ново кредитиране, би имало по-голям смисъл на „аутсайдерите” от еврозоната да се дадат пари за да я напуснат. Така смята и цитираният по-горе германски професор Маркус Кербер: „Много съм благодарен на пазарите, за това, че така убедително демонстрираха на държавите от еврозоната, че Гърция, която съвсем незаслужено беше приета в еврозоната, винаги е имала и, най-вероятно, ще продължи да има непосилно големи дългове. Стига, разбира се, те да не бъдат преструктурирани”.

Въпреки това, ЕС и МВФ предоставиха на Атина заеми, на обща стойност 110 млрд. евро, като срещу това гръцкото правителство се задължи да наложи изключително строги икономии, да повиши данъците и да намали заплатите на държавните служители. Тази политика обаче, само изостри рецесията, като през третото тримесечие на 2010 гръцкият БВП намаля, в сравнение със същия период на 2009, с цели 4,5%.

Ще намалеят ли членовете на еврозоната?

Ето защо мнозина смятат, че би било добре да се намали броят на членовете на европейския валутен съюз, вместо той да се разширява. В тази връзка, редица германски експерти напомнят, че надеждите на политиците, че след създаването на валутния съюз държавите от ЕС ще се изравнят по нивото си на конкурентоспособност са се оказали илюзорни. В тази връзка, професор Кербер дава за пример Португалия, чиято конкурентоспособност е паднала с 50% откакто е влязла в еврозоната (1999). Според него, в перспектива, за такива държави като нея няма да има място в еврозоната: „Няма абсолютно никакъв смисъл да финансираме страни, които не се подчиняват на финансовата дисциплина на еврозоната. Това е лишено от всякаква логика. Да не говорим, че вече сме достигнали предела на собствените си финансови възможности”.

Маркус Кербер е сред онези експерти, които предлагат еврозоната да се „раздели”, като Германия създаде собствен валутен съюз с Финландия, Холандия, Люксембург и Австрия. Показателно е, че той не слага в този списък Франция. Проф. Кербер смята, че „именно Франция е сред основните виновници за краха на този валутен съюз. Олигархичният режим в Париж, още от самото начало, с всички средства саботираше политиката на финансова стабилност”. Според него, „докато в Париж управлява този режим, независимо дали го оглавява Саркози или не, Франция не е подходящ член на европейския валутен съюз”.

На фона на подобни твърдения, няма как да не си припомним събитията от началото на ХХ век, когато Германската империя претендира за хегемония в Европа. Като дори и сегашната първоначална география на германската доминация съвпада с тогавашната. Как обаче би изглеждал подобен нов валутен съюз, начело с Германия? Отговорът се съдържа в резултатите от последните социологически анкети в тази страна. Така, според проучването на ARD-Deutschland TREND, 63% от германците смятат, че приемането на еврото е донесло повече вреда отколкото полза, а 57% искат връщане към марката. На свой ред, анализаторите твърдят, че настроенията сред избирателите няма как да не се отразят и върху позицията на германските политически партии. Според някои от тях, въпросът вече е, кой пръв ще успее да оглави движението за връщане на марката.

Впрочем, германските медии цитират и други данни. Така, в края на миналата 2010 излязоха резултатите от една анкета на Stern, 45% от участниците в която смятат, че въвеждането на еврото е донесло на Германия повече проблеми, отколкото полза, докато в обратното са убедени само 33%. В същото време, 49% се обявяват за запазване на еврото, а 48% искат връщане към марката. Тоест, германската нация се оказва полярно разделена по толкова важен въпрос, което за една развита демокрация би могло да се окаже критична ситуация. При всички случаи, следва да признаем основателността на констатацията на Financial Times Deutschland, който още в края на ноември 2010 обяви, че „германците имат достатъчно причини да са недоволни от посоката, в която се развива общоевропейската валута. Още повече, че в продължение на поне десет години в Германия, на практика, заплатите не се повишаваха, а социалните програми бяха ограничавани. Освен това, навремето правителството обеща на германските граждани, че еврото ще бъде също толкова стабилна валута, като марката, както и, че в договора за еврото ще бъде записана специална точка, изключваща задължението на богатите членки на еврозоната да спасяват бедните, при нужда. Напоследък опасността, че и двете обещания ще бъдат нарушени, става съвсем реална. Тъкмо поради това се засилват и опасенията, че Конституционният съд в Карлсруе може да обяви германското участие в акциите за спасяване на други членки на ЕС за противозаконни. Но, ако еврото действително се окаже несъстоятелно, инициативата за отказ от еврозоната може да дойде именно от Берлин”.

Впрочем, поне засега, такава опасност няма. Както е известно, през януари 2011 канцлерът Ангела Меркел изключи възможността страната и да се върне към германската марка заради кризата. Пак тогава тя отхвърли и идеята за разделяне на еврозоната между финансово устойчивите северни държави, сред които е и Германия, и затъналия в дългове юг, където икономиката на Португалия се смята за най-застрашена след мощните финансови инжекции за тези на Гърция и Ирландия, през 2010.

 

Бележки:

1. Professor Marcus Kerber: Eurozone “should be split in two”, BBC World Service, 3 december, 2010

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн