04
Пет, Дек
10 New Articles
×

Внимание

JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 45

Въпросът, който днес се оказва по-важен от всички останали е, доколко правилна е американската политика и какви са шансовете и за успех? Пред управляващите в Съединените щати стоят много ясни вътрешнодържавни цели, но те предпочитат да разсъждават на глобално равнище. Те разчитат, че инфлацията няма да се възобнови заради високото равнище на безработицата и непълната заетост в мащабите на цялата планета, което означава, че властите нищо не рискуват продължавайки да вливат мащабни средства в подкрепа на икономическия растеж и борбата с безработицата, представляващи двоен приоритет за тях. Задачата да се осигури пълна заетост на територията на САЩ, която постоянно е сред приоритетите на тази страна, се оказва още по-насъщна от политическа гледна точка, заради бума на безработицата, свързан с кризата – днес броят на безработните е над 15 милиона, докато през 2006 например, те бяха седем милиона. Това е един от най-големите политически проблеми, доколкото легитимна основа на американската политическа система винаги е била способността да се гарантира работа на максимален брой граждани на САЩ.

При всички обстоятелства, правителството винаги е длъжно да говори така, сякаш е господар на положението. Вливайки на пазарите огромно количество средства и увеличавайки бюджетния дефицит, който пък стана причина за безпрецедентното нарастване на външния дълг, САЩ разчитат първоначално да стимулират икономическата активност в Америка, а след това и извън нея, и на първо място в онези развиващи се държави, които доставят стоки на американския пазар. В резултат, това допълнително развитие би следвало да стимулира световния икономически растеж, а следователно и този на САЩ. Не бива да се самозаблуждаваме: в Съединените щати продължават да доминират кейнсианците и всички приказки за неолиберализма, включително тезите на Рейгън, лансирани още през 80-те години на миналия век, не означават нищо, ако внимателно анализираме американската макроикономическа политика. За съжаление обаче, очертаното по-горе развитие на събитията може да се натъкне на две сериозни препятствия. На първо място, за да може паричната емисия да доведе да намаляване на безработицата, стимулирайки потреблението, е необходимо да съществуват предприятия, способни да осигурят съответното предлагане. Проблемът е именно в това, че мрежата от предприятия все още не е достатъчно развита. Този „предприемачески дефицит” засяга някои развити държави – Франция, Великобритания, Испания, както и по-голямата част от Латинска Америка, естествено Африка и, колкото и да е странно, Китай. Истината е, че наистина жизнеспособно предприемачество съществува само в Азия и, на първо място, в Южна Корея и, в по-малка степен, в Индонезия, а също в Бразилия и Аржентина. И така, имайки предвид, че глобалното предлагане не е в състояние да покрие нарастващото търсене, паричните емисии неизбежно водят до нова инфлационна спирала и нови балони, пример за което днес са растящите цени на хранителните стоки.

САЩ като глобален банкер

Американската парична политика е истинския двигател на световната икономика, определящ ритъма на деловата активност на цялата планета. И това ще си остане така още дълги години, въпреки възраженията на апологетите на американския упадък. Независимо от огромното положително салдо на търговския си баланс, Китай не генерира валута. Тази страна действа като кредитор: тя получава депозити под формата на натрупани резерви и ги дава назаем. Тя обаче не действа като банкер, защото с помощта на кредитите банкерите правят пари буквално от нищото. Истинският генератор на валута са САЩ, или по-точно американските банки. Именно САЩ снабдяват света с платежни средства чрез своя външнотърговски дефицит. Тази привилегия е свързана със статута на долара, като световна валута, чиито единствен предел на възможностите е пределът на доверието към зелените банкноти. След Втората световна война, САЩ не престават да използват това оръжие с огромна полза за себе си. Като решаващият обрат беше осъществен през 60-те години на миналия век и тази тенденция продължава и днес. Именно тогава САЩ решиха изцяло да поемат ролята на глобален банкер, превръщайки зелените банкноти в световна валута. И, за да укрепят доверието към собствената си парична единица, те направиха избор в полза на силния долар (“a strong dollar”), отстранявайки от пътя му всички останали конкурентни валути - отказвайки се от обвързването със златото през 1971, забавяйки подема на германската марка през 70-те години, стопирайки развитието на японската йена през 80-те и работейки постоянно за ерозирането на еврото, още от самото му създаване, през 1999.

Нарастващото влияние на развиващите се държави не променя ситуацията в света, който, на практика, се гради около американската парична политика. Несъмнено, делът на САЩ в глобалния БВП продължава да спада (през 1955 той беше почти 50%, докато днес е под 20%), но не бива да се залъгваме: това не се случва, защото САЩ са се свлекли надолу, а в резултат от развитието на другите държави. При това обаче, Съединените щати запазват статута си на доминираща икономика, разполагаща с решаващо предимство – правото да емитира световната валута. Най-очевидният пример за това е т.нар. политика Q2 (quantitative easing – количествено улесняване), представляваща не нещо друго, а мащабно емитиране на долари с цел да се финансира американския бюджетен дефицит, при това Федералният резерв е директно „абониран” за облигациите на хазната. По този начин, с помощта на механизма на сдвоените дефицити – т.е. подхранването на външния дефицит от бюджетния, американската валута се наложи в целия свят.

Предимствата на правото да емитираш валута

Общата ситуация е ясна: в съвременния свят съществуват значителни различия между държавите с положително салдо на търговския си баланс и, следователно, със спестовни излишъци, и техните антиподи – държавите с голям външен дефицит и потребителски излишък. В първата група са Китай и Германия, които провеждат ясно изразена меркантилистка политика. Във втората пък са, на първо място, САЩ, но също и Франция. В Китай скоро ще стане невъзможно да се съхрани контрола върху валутния курс, позволяващ да се управлява положителното салдо на търговския баланс, което се отделя като резерв. Което неизбежно ще доведе до това, че чуждестранните инвеститори ще намалят обема на вложенията си в китайската икономика. Японците, корейците и европейците ще започнат да се изтеглят от страната. Това е много сериозен проблем за Пекин, който, в стремежа си за устойчиво и мощно развитие, все още не разполага с достатъчно развита мрежа от собствени предприемачи, които да поемат щафетата от чуждестранните предприятия.

Вторият проблем на Китай е, че паричните учреждения трудно се справят с ръста на цените и заплатите, макар че това е класическо явление за всяка развиваща се икономика, известно като „ефектът на Баласа-Самуелсън”. Обикновено това отклонение се преодолява чрез повишаване на валутния курс, но Пекин отказва да следва подобна стратегия, предпочитайки да прибегне до повишаване на лихвените проценти, сякаш му се налага да се бори с „прегряване” на икономиката. Сблъсквайки се с този проблем, американците (поне както ми се струва), в много по-голяма степен отколкото европейците, са склонни да оставят китайците сами да се оправят със собствените си противоречия. В момента Америка продължава да печели от евтините китайски производствени възможности, което се оказва доста рентабилно за транснационалните компании. Освен това, на САЩ се наложи да вземат отношение по нарастването на положителното салдо в търговския баланс на държавите-производители на суровини (страните от Персийския залив и Русия). В играта на международните дисбаланси, тези излишъци са немаловажен фактор за отклонения. Защото, както и в случая с Китай, в ръцете на „различни недемократични  режими” се концентрират огромни парични средства, които те могат да използват за политическите си цели. Фактът, че тези пари са вложени в бонове на държавната хазна на САЩ не вълнува особено американците, но те не допускат с тях да се купуват американски индустриални активи. С това, в частност, се обяснява ветото върху операциите по придобиване акции на Нюйоркското пристанище например. В това отношение, европейците изглеждат по-малко бдителни.

Американската атака срещу еврото

Никой не се съмнява, че американците имат, макар и частично, отношение към сегашната криза на еврото. В чисто идеологически план, напоследък те отново се опитват да прокарат старата теза, че еврозоната не представлява оптимална валутна зона (вечният англосаксонски припев), докато американските банки изключително активно осъществяват на валутните пазари спекулации срещу определени държавни ценни книжа, номинирани в евро. И, накрая, Пол Волкър - един от „бащите” на долара като световна валута, по времето на Джон Кенеди, а след това и при Никсън, отново потвърди, от името на американската администрация, намерението на САЩ да не споделят с никого статута на долара – като всички тези декларации бяха направени с цел да се удари по единната европейска валута именно в момента, когато тя можеше да стане алтернатива на долара. Волкър отлично знае, че еврото е привлекателна валута на една силно развита икономическа зона и, че (каквото и да се говори по въпроса) тя продължава да е достатъчно ефективна, имайки предвид движещата сила на германската икономика. Всъщност, американците обявиха тревога не когато видяха, че делът на еврото в световните валутни резерви започва да расте (защото този ръст си остава доста бавен и делът на еврото все още е твърде малък – 25%, срещу 60% за доларите), а когато емисиите на ценни книжа, номинирани в евро, надхвърлиха обема на облигациите, номинирани в долари. Именно това стартира атаката срещу еврото, целяща да бъде ограничена и спряна тази тенденция, която можеше да доведе до световно признание за европейската валута и дестабилизация на долара. В това отношение администрацията на Обама изцяло следва линията, към която САЩ се придържаха през последните 50 години, защитавайки статута на долара всеки път, когато някой се опита да го оспори. През 1979, Пол Волкър формулира тази задача така: „доларът никога не бива да пада под швейцарския франк”, при това тогава швейцарският франк се смяташе за абсолютен ориентир. Ставаше дума да се осигури изгодно за САЩ управление на световните интереси с помощта на долара, който вече не е обвързан със златото.

Групата на двайсетте

Що се отнася до заседанията на т.нар. „Група на двайсетте” (Г-20), те са по-скоро театрални спектакли. САЩ преследват една единствена цел – да повишат курсовете на другите валути, за да си гарантират конкретно предимство. Което изцяло се вписва в логиката за целта, оправдаваща средствата, която навремето е заложена в основата на Доктрината Монро – „Америка над всичко”. В САЩ има изключително влиятелни кръгове, твърдо стоящи на протекционистки позиции и обявяващи се за девалвация на долара, които се стремят да повишат курсовете на чуждестранните валути за да защитят вътрешния американски пазар и външната конкурентоспособност, като своеобразно ядро на тази група са автомобилните производители. Това лоби успешно прокарваше идеята за повишаване курсовете на т.нар. „авто-валути” (т.е. валутите на държавите със силна автомобилна индустрия) – южнокорейския вон, йената и еврото. За САЩ би било идеално съчетание да получават максимална изгода от международния статут на долара и да контролират валутните курсове, така че те да отговарят на интересите на собствената им индустрия. Самите американци наричат това „фина настройка”. От тази гледна точка, съм готов да се обзаложа, че в следваща американска мишена ще се превърне бразилският реал. В случай, че курсът му започне да нараства, Вашингтон ще усили натиска си върху управляващите в Бразилия.

Упадъкът на производствената култура в САЩ

Въпреки това обаче, далеч не всичко в този най-добър от световете върви добре за Америка. За да може масираното пласиране на долари на световния пазар действително да доведе до икономически растеж, следва да се усвояват производства и да се създават предприятия. САЩ си остават основния генератор на предприемачески дух, доказателства за което виждаме всеки ден с появата на нови малки предприятия, които само след няколко години се превръщат в гиганти. Но, както и цялата система, този дух деградира: наличието на все повече пенсионери, прекалено многото чиновници и разширяването на всевъзможните паразитни дейности затормозяват динамиката на растежа. Петролният разлив в Мексиканския залив беше отлична илюстрация за тази тенденция. За да се ликвидира изтичането – което би трябвало да е най-важния приоритет – бяха загубени месеци, макар че адвокатите бяха на мястото на катастрофата още в първите часове след нея. Това е ясен знак, че техническите проблеми вече отиват на заден план, изместени от юридическите въпроси. С други думи, юристите и правните въпроси изместиха инженерите и техническите решения! И, за да е пълна картината, ще добавим и всеобщата истерия по въпросите за околната среда, включително за съдбата на скаридите или делфините.

Фактът, че процесите придобиват прекалено юридически измерения, както и икономическото нео-езичество, са двата нови американски принципа, ерозиращи динамичното развитие на тази страна. Показателно е, че именно европейският автомобилен производител „Фиат” са зае с възраждането на „Крайслер” – достатъчно ярък пример за упадъка на производствената култура в САЩ. Разбира се, не всичко е загубено: в много сфери САЩ продължават да са лидери, поне що се отнася до натрупаните знания.

На какво разчита Европа

На свой ред, Европа разчита да си остане икономика с висока добавена стойност и високи заплати, но дали разполага със средствата за това? Каквото и да говорят, тя все още притежава стабилен индустриален фундамент, който обаче следва да бъде модернизиран с помощта на мащабни инвестиции. Европейската предприемаческа мрежа все още е доста активна. Както е известно, вечното германско кредо е, че икономическият ръст е свързан с инвестициите, а не с ниските лихвени проценти (макар че и вторият вариант не бива да се изключва). Така, сблъсквайки се с проблемите на дълга и държавния дефицит, Германия упорито отказва да прибегне към валутно финансиране, в противоположност на американската практика. Истинската разлика между Европейската централна банка (ЕЦБ) и Федералния резерв (ФР) не е, че първата се концентрира върху борбата с инфлацията, докато вторият следва необмислена политика, а че ЕЦБ никога няма да търгува директно с държавни облигации, тъй като това е забранено от Маастрихтския договор, докато ФР непрекъснато го прави.

Все пак, след заседанието на Европейския съвет от 9 май 2010, се появиха редица нови моменти: сега ЕЦБ вече е склонна да приема, като залог, държавни облигации (без оглед на качеството им) от частните компании, като това бе решено в рамките на плана за спасяване на Гърция. Което не беше най-доброто решение в ситуация на сложен избор: или да се признае пълната отговорност на гърците и страната им да бъде прикрепена директно към европейския фонд за подпомагане, или пък да се признае, че в Гърция е невъзможно осъществяването на финансов контрол и осъществяването на твърда политика на икономии, което би наложило изваждането и от еврозоната. Освен гръцкия случай (и този с другите слаби европейски държави), железният закон на еврото, чиито котировки следва стриктно да съответстват на зададеното направление, принуждава всички страни-членки да се адаптират и да повишат производителността си, опитвайки се да съхранят своята конкурентоспособност. Което пък неизбежно води до опити за ограничаване на разходите, включително за заплати.

Намират се обаче „експерти”, смятащи че този фактор може да бъде заобиколен с призиви за „спасителна девалвация” или за ръст на дела на заплатите в добавената стойност! Преди всичко, Европа е длъжна да прояви прозорливост и смелост. Тя доста наивно позволи да бъде вкарана в капана на държавните дългове. И, докато не вземе радикални мерки за да се измъкне от него (например, като реши да фалира някои банки), духът на кризата ще оказва негативното си влияние върху икономическия растеж на континента. Но, ако се осъществи унификация на данъчните системи и трудовите кодекси, пред Европа отново ще се открият необятни възможности. По отношение на продължителността на труда например, единственото ограничение следва да бъде това за 48 работни часове седмично. Задължително е обаче, да бъде сложен край на прекалено юридическия подход към европейските проблеми, всеки от които се превръща в повод за свикване на все нови срещи, приемане на директиви, сключване на договори и подаване на съдебни искове, следващи един след друг, както и всестранно да се стимулира и развива европейския предприемачески дух.

Френската специфика

Въпреки общоприетото мнение, Германия (която пести) и Франция (която консумира) не бива да се противопоставят. Защото делът на потреблението в националния БВП на Германия е дори по-висок, отколкото във Франция! Истината е, че във Франция инвестициите в най-различни сфери не заемат много по-голямо място в държавните финанси, отколкото в Германия. Откъдето и да погледнем тази тема, държавните чиновници не генерират директно добавена стойност и се финансират от данъците върху частния сектор. Ако искаме да сме по-директни, бихме могли да кажем, че държавните разходи отиват за финансиране на своеобразна форма на празно съществуване (както в случая с пенсиите) и тъкмо това е характерно за френския модел. Истинския проблем на Франция (в сравнение с Германия), е, че там работят по-малко. При всички случаи, тезата, че за да се постигне по-висок икономически ръст следва да се стимулира потреблението, съвършено противоречи на здравия разум.

Докато световният икономически ръст се равнява на поне 5% годишно, няма проблеми с пласментните пазари. Това е неприятна истина, но жизненото равнище може да се поддържа само, като системата е ефективна. Като цяло, доходите на французите са прекалено високи, спрямо производителността на труда им. Трагедията е, че в сегашните условия на организация и регулиране на икономиката, системата не позволява да им се осигури повече работа, така че да печелят повече. Има само един начин да се деблокира тази ситуация: като се облекчи данъчното бреме на предприятията и така им се осигурят средства за инвестиции. Тоест, намаляването на данъка върху производството, несъмнено се оказва най-ефективната мярка.

 

* Авторът е професор по история на икономическата теория във Висшето търговско училище в Париж и експерт на Нувел Економист

Известният френски геополитик Аймерик Чопрад е роден през 1969. През 1993 завършва политически науки в парижката Сорбона. Преподава геополитика в редица авторитетни висши учебни заведения, включително в Колежа по отбраната (2002-2009), а от 2009 е професор в Университета на Нюшател, Швейцария. Периодично чете лекции и във Висшия кралски военен колеж в Мароко. Директор е на годишния геополитически сборник Revue française de géopolitique.

Професор Чопрад се смята за представител на новата френска реалистична геополитическа школа, формирала се около Международната академия за геополитика, чиито секретар е той. Привърженик е на тезата за многополюсния свят и за  изграждането на „силна Европа на нациите” (без участието на Турция), която да поддържа добри отношения с Русия и да балансира между другите големи световни „полюси”, като САЩ и Китай.

Аймерик Чопрад е автор на 11 книги, по-известни измежду които са „Геополитиката: константи и променливи в хода на историята” (2007) и „Хроники на цивилизационния сблъсък” (2009).

 

-            Напоследък много се говори за т.нар. „презареждане” в американско-руските отношения. Смятате ли, че става дума за трайна тенденция?

-            Всъщност, истината е, че в Русия изпитват известни опасения, че тази американска политика може да се промени в негативна посока. Още повече, че републиканците, или поне част от тях, не крият враждебното си отношение към постигнатото на руско-американските преговори. И това касае не само договора за стратегическите настъпателни оръжия, но и други въпроси.

-            Как можем да обясним поведението им? Какви са причините? Тъй наречената „чаена партия” е доста необичайно и ново за САЩ движение, което при това, очевидно стои на неоконсервативни позиции.

-            Действително проблемът с „чаената партия” е, че тя представлява своеобразна антифедерална, т.е. насочена срещу федералната власт реакция, при това мотивите, от които се ръководят членовете и, са доста разнообразни и враждебността към Русия не се споделя от всички. Всъщност, това, което чуваме, са гласовете на само някои членове на „чаената партия”, а не на всички сенатори, т.е. става дума за отделни хора, недоволни от развитието на отношенията между Русия и САЩ. Според мен, не може да се твърди, че републиканците, като цяло, са враждебно настроени към Русия. Трябва да подхождаме по-балансирано към онова, което виждаме и чуваме.

-            И все пак, по традиция, известна враждебност към Москва досега демонстрираха най-вече демократите.

-            Истината е, че най-голямо внимание на въпросите за човешките права действително отделят именно демократите. Републиканците, априори, се смятат за по-прагматично настроени. Често съм чувал, че правителствените кръгове както в Москва, така и в Пекин, са изразявали по-големи опасения от поведението на демократите, отколкото от това на републиканците. Аз обаче се отнасям доста скептично към този, често използван напоследък аргумент, че сегашното републиканско мнозинство може да навреди на бъдещите отношения между Вашингтон и Москва. При това не бива да не отчитаме и вътрешнополитическия фактор. В период на съвместно съществуване на президент-демократ и доминиран от републиканците Сенат, е нормално републиканското мнозинство да се опита да усложни работата на президента и да попречи на провежданата от него външна политика.

Впрочем, да не забравяме и за причините, довели до появата на т.нар. „чаена партия”. Тук нещата въобще не опират до Русия, а до вътрешната политика, икономиката и изключително тежката криза, която преживяват американците. Тя е продължение на ипотечната криза, породила това влиятелно обществено движение. Тоест, ръстът на опозиционните настроения срещу Обама може да бъде обяснено с вътрешната му политика, а не с договора за СНВ или със сближаването на руската и американската позиция по иранския въпрос например.

-            Като споменахте Иран, как оценявате ситуацията в този регион? Тук има трима големи играчи: Турция, Иран и Русия. И, както знаем, Турция има големи амбиции по отношение на Кавказ и Балканите, които някога са били част от империята и. Нима това не е проблем? Защото Русия  не направи нищо за да попречи на Турция да се върне в играта, в която именно руснаците бяха привилегирования партньор на Иран.

-            Без съмнение, това оказа влияние върху решението на Русия. Ако анализираме особеностите на близкоизточната политика, там се очертават двама големи играчи. В Близкия изток, и особено, в арабския свят, това са преди всичко Иран и Турция, които преследват както общи, така и съперничещи си и дори противоположни интереси. Така например, те си съперничат за контрола над ХАМАС, или за влияние върху палестинската съпротива, като цяло. Напоследък Турция си извоюва голяма популярност в сектора Газа, което никак не радва Иран. От друга страна, сегашното ислямистко правителство на Турция, съумя да намери редица допирни точки с Иран,  като в тази връзка следва да споменем споразуменията на Техеран с Турция и Бразилия, което говори за осезаемо сближаване между Турция и Иран. Тоест, тези двама играчи доста бързо успяха да се договорят по цял ред важни въпроси, затова на Русия се налага да напомни на Техеран за традиционно добрите му отношения с Москва. Както и, че следва по-предпазливо да подхожда към развитието на отношенията с Анкара.

-            Да се спрем на ситуацията в Кавказ. Наскоро руснаците направиха официални изявления за присъствието на чужди специални служби в региона, подкрепящи севернокавказките ислямисти. Как бихте коментирали подобни твърдения?

-            Много е трудно да се получи достатъчно точна информация по този въпрос, тъй като подобни изявления от руска страна се правят доста рядко. И, ако те наистина са направени, това означава, че руснаците са се опирали на достатъчно точни данни от разузнаването си. В този смисъл, възможно е това да е своеобразно предупреждение – Русия би искала да напомни, че в тази зона ислямизмът представлява много сериозен проблем, независимо дали става дума за Чечения или за Дагестан, и затова трябва да престанат тези игри с огъня, т.е. заиграването с ислямистите в името на съперничеството и класическата борба между интересите на различните големи сили. Ясно е, че грузинските специални служби например, са се занимавали с това. Добре известно е, че Грузия дълго време изпълняваше ролята на тилова база за операциите на чеченските сепаратисти.

-            А Турция? Както е известно, братята на лидера на чеченските ислямисти Доку Умаров намериха убежище именно там.

-            Разбира се, Турция също е замесена в това, да не говорим, че е налице и определена връзка с други специални служби, включително американски... Струва ми си, че след като руснаците си позволяват публично да правят подобни заявления, което, общо взето, не е типично за тях, това вероятно е знак най-вече към САЩ.

-            Наистина ли смятате, че Москва иска от САЩ да прекратят скритата подкрепа за радикалните ислямистки движения в региона?

-            Традиционен и доста сериозен проблем за САЩ е наличието в тази страна на голям брой различни специални служби, разполагащи с огромен щат от сътрудници. Тук е мястото да си зададем и въпроса, кой всъщност определя политиката на САЩ – Държавният департамент, ЦРУ, или президентът? Струва ми се, че ако действително има подобни действия, мотивацията им не е свързана с президента или Държавния департамент. По-вероятно става дума за собствена игра, която води ЦРУ в Кавказ, както впрочем и в Афганистан. Което се отнася, в частност, за проблема с хероина – доста се коментираха мерките за защита на маковите полета в Афганистан, предприети от ЦРУ и шокирали мнозина американски военни, които вече не разбират, за какво всъщност се сражават в тази страна, след като не им дават да унищожат маковите насаждения. Тоест, когато говорим за американската политика трябва да сме наясно за различията между основните играчи в нея.

-            От думите ви излиза, че смятате САЩ за нестабилна политическа сила. За разлика от Русия например, чиято политика, общо взето, е достатъчно ясна, особено на фона на нарастващото и влияние в постсъветското пространство. Тоест, можем с голяма степен на достоверност да прогнозираме, какво възнамеряват да предприемат в Москва. Според Вас обаче излиза, че не можем да кажем нищо определено за САЩ.

-            Възможно е на някои ваши читатели това да се стори парадоксално, но мисля, че руската външна политика се контролира много по-стриктно. Руската държава знае какво иска, а онези, на които е възложено да реализират на практика тази политика, действат въз основа на ясна централизирана стратегия. Което не може да се каже за американския случай, и тъкмо това, поне според мен, е големия проблем на американската политика. Припомнете си за американското поведение по толкова много сложни въпроси. Тази ситуация несъмнено е свързана с наличието на голям брой играчи, при определянето на стратегията на САЩ.

-            След като споменахте Афганистан, не може да не си припомним, че след серията от нападения в Хайберския проход, по-голямата част от американския транзит вече минава през Русия: от балтийските държави, с железница, до Афганистан. Всъщност, дали „отварянето” на НАТО към Русия, на което сме свидетели напоследък, не е свързано именно с това? Защото едва ли може да смятаме, че в Москва внезапно са решили да прегърнат политиката на пакта. Какво мислите Вие?

-            Не Русия започна сегашната война в Афганистан, макар че през 2001 тя подкрепи въвеждането на санкции срещу режима на талибаните. Освен това, Русия отлично знае, колко е трудно (да не кажа невъзможно) да бъде постигнат успех в Афганистан. Лично аз смятам, че НАТО нищо не може да постигне в тази страна без руска подкрепа. С други думи, Русия е ключът към решаването на афганистанския проблем. Разбира се, не става дума за въвличането и в афганистанското блато, а за установяване на плодотворно сътрудничество с нея. В случая, двете страни имат общи интереси. Москва не би искала Афганистан да се превърне в пример за успеха на САЩ, макар че, като цяло, в момента там се случва точно обратното, тъй като талибаните завладяват все по-големи територии. Освен това, Русия никак не е заинтересована в Кабул отново да бъде установен ислямистки режим, тъй като подобно развитие би имало крайно неблагоприятни последици за самата нея.

-            Добре, нека оставим на мира Централна Азия и погледнем на север, където големите играчи вече имат нови цели. Да вземем например Арктика, към която специален интерес имат и Русия, и САЩ, и Канада, и ЕС. Бихте ли ни разяснили целите и отношенията между големите сили в този регион?

-            По цял ред причини Арктика представлява стратегически приоритет за руснаците. Като нещата опират най-вече до това, че (според повечето оценки) в тази част на света са концентрирани между 20% и 25% от всички световни запази от петрол и природен газ. Освен това, както следва от повечето теории за глобалното затопляне, можем да очакваме отварянето на нови транспортни маршрути в региона, като сред основните задачи пред Русия е да си гарантира контрола над Северния морски път, позволяващ да се съкрати сегашния маршрут между Китай и Ротердам с близо 4 хиляди километри.

На второ място, Русия полага гигантски усилия да получи международно признание за правата си върху това морско пространство и, в частност, да докаже, че хребетът Ломоносов е продължение на сибирския континентален шелф. Подобни стъпки биха могли да и помогнат да получи признанието на международната общност за правата върху значителна част от Арктика. През последните години тя успя да постигне определени резултати в тази посока. В частност, през септември 2010, Русия подписа договор с Норвегия, а в момента преговаря с трима други играчи в региона: Канада, Дания и САЩ. Да, налице са определени проблеми, но те не ограничават отношенията на Москва с другите играчи, тъкмо обратното, проблемите между САЩ и Канада например, са дори по-сериозни от тези между САЩ и Русия.

По въпроса за Арктика и т.нар. „морски въпрос” Русия е изпреварила останалите и ще направи всичко за да постигне успех в този регион, както впрочем и в Антарктика.

Днес сме свидетели на възстановяването на руските позиции в света, откриване на военноморски бази във Виетнам и в сирийското пристанище Тартус. Това завръщане на Русия като велика морска държава вече е придобило доста значими измерения, достатъчно е да си припомним изказванията на руския президент Путин от 2002-2003. Още тогава той очерта тези руски намерения, а днес просто отбелязваме приемствеността в политиката на Русия и при президента Медведев. Според мен, това укрепване на руските позиции в Световния океан, доказва, че Русия съвсем сериозно се стреми да се превърне в един от ключовите глобални играчи на утрешния ден, включително и намесвайки се в съперничеството между САЩ и Китай за контрол над Тихоокеанския регион. В Москва отчитат изострянето на американско-китайските противоречия, както и сложността на въпроса за Курилските острови. Тоест, като цяло, Русия е решена да бъде активен участник в този процес.

-            В някои ваши статии говорите за система за европейска сигурност без участието на САЩ, което има допирни точки с проекта на Дмитрий Медведев, според който не е нормално, че сигурността на Европа се обвързва с две неевропейски държави: Канада и САЩ. Според Вас излиза, че като алтернативна система за Европа трябва да се приеме именно руският проект, според който сигурността на континента ще се гарантира най-вече от самите европейци, включително и от Русия?

-            Напоследък много се говори за многополюсния модел, но мултиполярността е само преходен етап, настъпил след като американската глобална хегемония навлезе в период на упадък, макар че САЩ запазват огромната си военна мощ и почти половината от световните инициативи в сферата на отбраната са техни. Въпреки това, Америка не може да контролира света в геополитически и икономически план, защото именно тук е налице реална мултиполярност. Сега нека опитаме да анализираме двата основни проблема, с които са обречени да се сблъскат европейските нации и които свидетелстват за необходимостта от формирането на устойчив съюз между Западна и Централна Европа и Русия. Първият проблем е Китай, тъй като макар в исторически план той да не е осъществявал агресивни проекти, неговата демографска, икономическа, а в бъдеще и военна тежест, както и възможността да претендира за господство в Тихоокеанския регион, означават, че европейците следва да се ориентират към сближаване с Русия и вече не могат да разчитат на САЩ за да гарантират сигурността си. Защото САЩ тепърва ще се сблъскват със собствени проблеми и в резултат от това, могат дори да се окажат изолирани от Евразия. Струва ми се, че съдбата на Европа тясно се преплита с тази на Русия, без значение дали става дума за цивилизационни връзки, енергийна комплиментарност или за нарастващата тежест на Китай.

Вторият проблем, който би трябвало да ни сближи с Русия, е проблемът с исляма. През следващите десетилетия, той ще се изостри още повече по демографски причини, заради ръста на радикалните настроения и постепенното падане на съществуващите режими в арабския свят, които бяха „ориентирани” към сдържане на ислямизма, но в повечето случаи вече са напълно амортизирани.

-            Какви държави по-конкретно визирате? Африканските, централноазиатските или, може би Пакистан?

-            Виждаме какво става в Северна Африка и Арабския свят, но Пакистан също представлява много сериозен проблем. В тази връзка бих обърнал внимание на факта, че Индия наскоро поръча (между другото именно в Русия) над сто изтребители. Тази сделка е пряко свързана и със страховете от случващото се в Пакистан. Пакистан е държава, която безпокои всички: там ислямският радикализъм вече е достигнал такова равнище, че можем да очакване формирането на подобен на талибанския режим още през следващите години. Имайки предвид конвенционалния и ядрения потенциал на тази страна, тя няма как да не поражда изключителна тревога. Много по-голяма, отколкото тази, свързана с Иран, защото, поне според мен, с Техеран все пак можем да се споразумеем и да установим някакъв прагматичен диалог.

България

Ж. Станев, Заемите за железниците ни: спасителен пояс или нещо повече?

Балканите

Б. Димитров, Гръцката таласокрация: история и съвременност

К. Йоктем, Новото турско “присъствие” на Балканите

Фокус: Енергийната геополитика в Черноморския регион

П. Димитров, Южният коридор и Коридорът “Север-Юг” в сянката на “Южен поток”

А. Бовдунов, Руската петролна геополитика в Югоизточна Европа на примера на Румъния и Сърбия

Х. Котанджян, Демитологизацията на “Набуко” като ключ за решаването на карабахския проблем

Светът

С. Марков, Европейската система за ПРО: със или без Русия

Р. Розоф, Подготвя ли се нова война в Южен Кавказ?

Гореща тема: Арабската революция

И. Мурадян, Геополитиката на арабската революция

С. Шахзаде, Арабската революция, предвестник на нов сблъсък в ислямския свят

Фокус: САЩ

Е. Соловьов, Теоретични течения в съвременната американска геополитика

У. Пфаф, Съединените щати като генератор на несигурност

А. Маккой, Залязващата империя

К. Богданов, Космическото бойно поле на САЩ

Геостратегия

В. Дергачов, Геополитическата архитектура на Евразия от Атлантика до Тихия океан

Геоикономика

К. Димов, Смъртта на “келтския тигър”

В. Несторов, Ще оцелее ли еврото?

Д. Петракиев, Краят на газовата революция

Портрет

В. Чуков, Евроислямът на Тарик Рамадан

Идеи

А. Дьо Беноа, Глобализацията и новата консервативна парадигма през ХХІ век

Геоурбанистика

С. Петров, Териториалното устройство на столицата и Софийски регион

Книги

М. Стоянова, Неоосманизмът като идеологическа обосновка на турската геополитика

Интервю

Професор Майкъл Хъдсън за бъдещето на “самотната суперсила”

На 4 април 1902, тогавашният министър-председател на България Стоян Данев заминава за Санкт Петербург. Там провежда поредица от срещи на най-високо ниво – с външния министър граф Ламсдорф, с финансовия – граф Витте и със самия император Николай ІІ. Целта на визитата, наглед делнична, а всъщност твърде деликатна, е да се осигури подкрепата на Русия пред френската La Banque de Paris et des Pays-Bas (днешната Париба) за отпускане на 105-милиона франка консолидационен заем с лихва 5% за страната ни (от Освобождението, през 1878, до края на Първата световна война, съобразно международно въведения златен еталон, българският лев е равен на френския франк). Този кредит, който се опитват да вземат три правителства преди това, и който е довел до свалянето на едно от тях, е крайно необходим, за да се избегне финансовата агония, започнала от 1898. Френската банка е наясно с трудностите на държавата ни – икономически и политически, затова гледа да се възползва максимално от ситуацията. Условието за заема е да постави под свой контрол монопола над тютюна – едно от перата, което носи голяма част от приходите в хазната. Преди това кабинетът на Петко Каравелов и отказва и е принуден да подаде оставка.

След като са накарва на Данев („Във всеки случай слабият не трябва да се напъва и когато ходи за милост в Петроград”) и след намесата на Ламсдорф и императора, Витте обещава подкрепа пред банката за заема със запазване на тютюневия монопол за страната ни с уговорката: „Предпочитателно е да използвате заема за строеж на железници, без да обръщате внимание на първоначалния неблагоприятен резултат от експлоатацията им. С време железниците ще създадат нови доходни източници на съкровището.”

Днес, от далечината на времето, бихме казали, че съветът е малко закъснял, даже излишен. За около 7 години правителствата на Стефан Стамболов и Константин Стоилов (1888-1895) построяват нови 873. 257 км жп линии. Приблизително по същото време, след като, през януари 1889, Дойче банк получава концесия и Анатолийското железопътно дружество веднага започва работа, за приблизително 8 години, до юли 1896, е построена железопътната линия Ескишехир – Анкара – Коня, с дължина 1022. 452 км – разстояние, средногодишно почти равно на направеното у нас. Сравнение, което е красноречив пример за таланта на българския инженерен потенциал и способностите на родните строителни дружества в създаването на железопътната ни мрежа само години след Освобождението на България от турско робство. Впрочем, ако „строителите на съвременна България” (нека ми бъде позволено да цитирам бележития наш политик и писател Симеон Радев) разчитаха чуждоземни компании и фирми да дойдат и поемат на концесия изграждането на железните ни пътища и да очакват такси от тях за ползването им, едва ли страната ни до 1912 щеше да стане „локомотива” на Балканите.

 

Карта на българската железопътна мрежа

 

В търсене на стратегически инвеститор

Почти 110 години по-късно, според информация на агенция Медиапул от 20 юли 2010, премиерът Бойко Борисов, при срещата си във Виена с австрийския финансов министър Йозеф Прьол, е заявил, че България ще търси стратегически инвеститор за оздравяване на железниците ни: „След 10 дни ще разговаряме със Световната банка (СБ) за целеви заем от 400 млн. евро. На практика, искаме с този европейски проект и със заема да направим по-привлекателна нашата железница, за да дойдат инвеститори.”

На 9 август 2010, мисия на СБ, водена от нейния президент Робърт Зелик, бе на посещение у нас. Времето беше отпускарско, а медиите настроени на лятна вълна и не е чудно, че обърнаха повече внимание на менюто на Зелик в правителствената резиденция „Евксиноград”, отколкото на същността на проведените разговори. А и информацията за тях бе повече от оскъдна. Все пак медиите вкупом се измъкнаха от неловката ситуация, в която бяха поставени, със съобщението, че премиерът Бойко Борисов и Робърт Зелик са подписали Меморандум за активизиране на сътрудничеството в областта на инфраструктурата на България. Добавено бе, че от присъединяването ни към групата на СБ, през 1990, досега общата стойност на финансовата подкрепа (удобен евфемизъм за отпуснатите  заеми – б. а.) за страната ни възлиза на близо 4 млрд. долара.

На 15 декември 2010, в Министерския съвет беше подписан меморандум със СБ за отпускане на заем от 600 млн. лв за Холдинг БДЖ ЕАД и ДП НКЖИ. До заемното споразумение, което се очаква да стане факт през май 2011, държавата и двете железопътни дружества трябва да изпълнят редица условия, за които ще стане дума по-късно.

Създаването и развитието на родните железници още с Първия железопътен закон през 1885 ”За направата на железопътни линии между сръбската граница и румелийската граница” и първия външен заем от 1888 г. (46. 8 млн. лв., от които 46. 4 млн. лв. за жп строителство и откупуване на жп линии), неизменно е свързано с чуждоземно финансиране, гарантирано от държавата по различен начин. Още с възстановяването на България през 1878, тя трябва да търси кредитиране от водещите финансови институции в Европа - френски, английски, австро-унгарски, германски, руски. Освен изплащането на годишните политически задължения, по силата на Берлинския договор, се прибавят се и т. нар. стопански – дострояването и свързването, през наша територия, на Източните железници (известни навремето като “Хиршови ориенталски линии”) по направлението Виена – Белград – София – Цариград, както и разплащането с натрупания до 1880 дълг на Високата Порта към английските банки, финансирали построяването на жп линията Русе – Варна. По силата на чл. 10 от Берлинския договор, той се прехвърля към българското правителство като редовната годишна вноска е в размер на 3. 24 млн. лв. към лондонската банка Roberts, Lubbock & Co. На дневен ред пред обществото стои постигането и на голямата цел – икономическият просперитет на държавата, излизане от стереотипа на остарелите стопански отношения и възможно най-бързо приобщаване към към водещите страни в Европа. Основен аргумент в реализацията на тази идея е създаването на модерна мобилна транспортна система,

която да направи възможен взаимния обмен на стоки и материални ценности между Княжеството и държавите от Стария континент. Приоритетно, както Петко Каравелов (през 1885), така и княз Фердинанд, в тронното си слово на зимната сесия на ІV Обикновено народно събрание (ОбНС), през декември 1887, обявяват за правителствена програма замисленото разширяване на националната жп мрежа в северна посока, към Дунав, по направлението София – Свищов, за връзка с Русия, към Черно море, с отсечката Ямбол – Бургас, като отклонение от Хиршовата железница, за да има алтернатива при превоза на стоки и стопански произведения от Южна България към бъдещото пристанище в черноморския град, и на запад, към Македония, от София към Кюстендил до турската граница – Девебаир (Македония тогава е в пределите на Османската империя).Тази линия, както пише в „Строителите на съвременна България” Симеон Радев, „сама по себе си струва колкото 100 владици и 200 училища. Тя щеше да отърве македонците от злощастието да отиват в отечеството си България през Сърбия.” По-късно, със Закона за железниците от 1895 за създаване на държавна жп мрежа се определят две главни артерии от София до морските ни пристанища Варна и Бургас, както и на една трета, напречна на тях линия, която да съедини Дунав при Русе по най-правия път с Южна България, като същевременно да образува втора международна магистрала за съобщение между Източна Европа и Цариград.

Железницата като икономически и политически фактор

Прави силно впечатление (което трябва да се подчертае особено сега), стремежът на тогавашните ни политици строителството на родната жп мрежа да стане един от основните аргументи за стопанското развитие на страната, утвърждаването на националния суверенитет и международното признаване на Княжество България не като васална, а като самостоятелна държава със свое място и политика на Балканския полуостров.

В тази връзка ще приведа само един емблематичен пример, който е показателен за високия патриотизъм на „строителите” и отговорността им към отечеството. През 1881, у нас пристига генерал Струве, за да подкрепи барон фон Гюнцбург, един от най-големите руски банкери, свързани и с френската Париба. Последният предлага (срещу заем, който държавата ни да вземе от Русия) да построи жп линията Свищов – София – Кюстендил. Княз Александър Батемберг обещава пълната си подкрепа, за да се даде без търг проучването, финансирането и строителството на въпросната линия. На 30 юли, на заседание на Министерския съвет, председателствано от самия княз и в присъствието на вътрешния министър полковник Ремлинген, Струве и Хитрово (дипломатическият агент на Руската империя в София), българските министри Желязкович и Вълкович отхвърлят категорично предложението на Гюнцбург и Струве. Те изтъкват, че построяването на линията не може да се възложи без търг и без одобрението на НС, тъй като още когато се гласува закон за построяване на жп линията Свищов – София – Кюстендил (проектът остава нереализиран), гл. 7 от него предписва, че „всички задължения, които би приело българското правителство по въпроса за железниците, са без сила, ако са направени без утвърждаване от НС”. Двамата не се съгласяват дори с това проучването да започне без търг и без одобрение от НС.

Тази позиция на уважение към приетите закони и държавните институции и правомощията им, на утвърждаване на конкурентното начало с българско участие, е демонстрирана още с построяването на отсечката Цариброд – София – Вакарел. За прокарването й постъпват предложения към българското правителство от компаниите на барон Хирш, граф Жорж Виталис, барон фон Гюнцбург, както и от Хенри Бамбергер – един от директорите на Париба. Той включва в програмата си получаването на концесия за строителство, включително експлоатация на северното направление на Източните железници: от Стара Загора, през Шипченския проход, за Търново – Свищов – Крайова. Българските политически мъже обаче не се ангажират с офертите на европейските банки и през лятото на 1885 тя се предоставя чрез търг на родни предприемачи. Сформира се строително акционерно дружество, начело с инж. Иван Грозев. Любопитен и неизвестен досега детайл в реализацията на обекта е участието на големия българин – банкера Евлоги Георгиев. Когато след Съединението и Сръбско-българската война от 1885 (струвала на Княжеството 35 млн. лв.) строителството почти спира поради недостиг на средства, Евлоги Георгиев изкупува почти целия пакет акции на сума 645 000 лв., става член на Управителния съвет и на три пъти предоставя на Иван Грозев големи кредити, за да продължи.

Завършването на изцяло проектираната и построена от български инженери и строители жп линия Цариброд – София – Вакарел (откриването й е на 1 август 1888) става благодарение на първия държавен заем, който тегли кабинетът с премиер Стефан Стамболов.

На 5 октомври в Лондон е подписан договор с една от „голямата петорка” на най-мощните банки на „Ломбард Стрийт” - тази на лорд Ейвбъри Джон Лъбок (Robets, Lubbock & Co). Заемът е в размер на 46 777 500 лв., срещу български държавни облигации с лихва 6%, погасими за 33 години. 20 млн. от тях са предназначени за покриването на разходите по строителството на линията Цариброд – София – Вакарел и около 11. 3 млн. лв за изплащане на линията Русе – Варна, чиято цена се редуцира до 25 млн. лв., от исканите първоначално 50 млн. лв.

През 1888 кабинетът Стамболов набелязва амбициозна строителна програма, която трябва да положи основите на транспортната ни инфраструктура: разширяване на централната жп линия София – Варна в голяма мрежа, която да свърже Югозападна България, през София, със северните територии на страната, по направлението Каспичан – Шумен – Търново – Севлиево – Ловеч – Плевен – София – Кюстендил; приоритетно проектиране на линията Ямбол – Бургас, както и на Кюстендил – турска граница; построяване на две съвременни черноморски пристанища в Бургас и Варна.

През декември 1888 НС гласува закон за това строителство, а в началото на 1889 – закон за втория държавен заем, с който да се финансират обектите. След преговори и консултации с редица европейски банки, бива предпочетена австро-унгарската Лендербанк, която всъщност гравитира в групата банки около френската Париба. С избора й , както и с натиска, който трябва да окаже върху Австрийските държавни железници, правителството ни се стреми да реши два проблема – твърде високите превозни тарифи на наша територия, от Белово до Мустафа паша (Свиленград), въведени от Източните железници, и да осигури достатъчно вагони за транспортиране на договорените по външнотърговския обмен български стоки, както и на европейските за вътрешния български пазар.

След като, под натиск от Париж и Виена, Дирекцията на Източните железници в Цариград приема да изпълни поставените от кабинета Стамболов искания, заемът е гласуван на ІІІ редовна сесия на ОбНС. България получава емисионен заем на стойност 30 млн. лв. с лихва 6% , изплатим за 33 години. 10.2 млн. лв. от него са определени за покриване на остатъка от разходите по изграждането на линията Цариброд – София – Вакарел, а с 6. 5 млн. лв. се изплащат дълговете за отсечката Русе – Варна и проектирането на линията Ямбол – Бургас и на портовете в Бургас и Варна.

Третият външен държавен заем, получен от Дойче банк през 1889, е малък (само 5 млн. лв.) и е предназначен за срочни текущи плащания.

Най-силен ефект за модернизацията на страната ни в тези ранни следосвобожденски години, белязани със строителството на крупни инфраструктурни обекти и с планирането на други, в близка перспектива, безспорно има заемът от 1892 - трети поред за кабинета Стамболов и четвърти за България.

„Заемът се правеше, за да се достави на правителството ефективната сума от 100 млн. лв., нужни за построяване и туряне в експлоатация на железопътната линия Каспичан – Шумен – Търново и линията Севлиево – Ловеч – Плевен – София – Кюстендил, и сумата 25 млн. лв. ефективни, нужни за построяването на пристанищата Варна и Бургас” – обяснява в спомените си гуверньорът на БНБ Михаил Тенев. На 27 май 1892, финансовият министър Григор Начович, от името на българското правителство, и Лендербанк, като кредитор, подписват заемния договор: 142 780 000 лв. с лихва 6%, изплатими за 33 години. Сумата надхвърля и най-големия годишен бюджет на държавата ни в периода от 1878 до края на века. Масата заемни средства са предназначени и се инвестират в изграждането на основната комуникационна система, чрез която се гради икономическият растеж и бурното развитие на България след Освобождението.

От този заем, за железниците са изразходвани 101 млн. лв. и, според проучвания на учени и икономисти като Асен Чакалов, Тодор Козаров, Стефан Боянов, Станчо Чолаков и други, парите са изцяло оползотворени за градежа на железопътната ни мрежа. Разработват се проекти и продължават проучванията и теренните работи за следващите жп участъци с дължина 500 км, гласувани с два последователни закона от 11 март 1897 и януари 1898, предвиждащи по-нататъшно увеличение дължината на жп мрежата.

С част от следващите външни държавни заеми: 1899 – 260 млн. лв. с 5% лихва, познат като „Слят български златен 5%-ов железопътен ипотекарски заем”; 1902 – 106 млн. лв. с 5% лихва; 1904 – 100 млн. лв. с 5% лихва; 1907 – 145 млн. лв. с 4,5% лихва и 1909 – 100 млн. лв. с 4,5% лихва са откупени жп линиите Белово – Мустафа паша (Свиленград), и Ямбол – Търново-Сеймен (Симеоновград) от Дружеството на Източните железници, сложено е началото и се строят железните пътища Саранбей (Септември) – Пловдив – Нова Загора, Русе – Нова Загора, София – Роман (по Искърското дефиле), Търново – Трявна – Борущица, Радомир – Кюстендил – турска граница, Свищов – Левски, Девня – Добрич, Борущица – Стара Загора, Кашлакьой (Стралджа) – Сливен, Мездра – Враца – Фердинанд (Монтана) – Видин, Фердинанд (Монтана) – Лом, Габрово – Трявна, Радомир – Бобовдол – Дупница, Стара – Загора – Търново-Сеймен (Симеоновград), завършено е изграждането на черноморските ни пристанища във Варна и Бургас.

Разбира се, при това грамадно по обем строителство, когато се разиграват стотици милиони левове, не липсват лобистки интереси за една или друга посока на релсите, за едно или друго селище, което трябва да влезе в държавната жп мрежа, подплатени с акции или парични знаци към хората, от които, повече или по-малко, зависи избора. Така, приближеният до Двореца генерал Рачо Петров участва като акционер в не една от строителните компании, които изпълняват поръчките, а френската Париба, за да се даде предимство за финансиране на линията Търново – Трявна – Стара Загора, именно през Борущица (където в мина „Принц Борис” са вложени нейни капитали), не се поколебава да даде акции на тогавашия министър на търговията и земеделието Никола Генадиев. От 100-милионния заем от 1904, 16 млн. лв. са отделени точно за това „направление”. И още един любопитен щрих, свързан с линията Свищов – Левски. През 1899, специална депутация от името на свищовските граждани-търговци е направила следното предложение на правителството: да се възложи направата й върху свищовските граждани, които се задължават да дадат необходимите за постройката средства, като стойността й се изчисли по единични цени, приети за линията Роман – Плевен – Шумен; връщането на изразходваните средства да стане от правителството в продължение на 10 години, чрез амортизация на капитала с годишна лихва 7%, считано от деня на разходите. Оригиналната оферта на свищовци не е била приета, а през юли 1906 строителството на линията е било отдадено на търг на българското кредитното дружество „Гирдап” за обща сума 4 150 751 лв.

По-нататъшното изграждане на жп мрежата

Финансирането, съответно и изграждането на родните железници, не спира даже и през войните – Балканската, Междусъюзническата, Първата световна.Така, през септември 1913, кабинетът Радославов възлага на министъра на транспорта незабавно да предприеме предварително проучване за „нови линии, които да свържат българската територия с морето”, както и да се подготви изграждането на жп мост на Дунав. Планирано е построяването на нереализираната ориенталска 175-километрова жп линия от спирка Хаскьой (Михайлово), през Хасково и Родопите, до Порто Лагос, независимо от действащата отсечка на Източните железници, „за да бъде българското стопанство независимо”. Пристъпва се към строителство на съвременни търговски пристанища в Порто Лагос и Дедеагач (Александруполис), които, свързани с единната жп мрежа на България, в търговско-политическо, а и във военно-стратегическо отношение, ще установят страната ни на Егейско и Средиземно море. През мост на Дунава пък, и то в района на Видин, се трасира стратегическа важната за нас вертикална търговска комуникация Север – Юг (Централна Европа – Средиземно море), пресичаща магистралния железен път Запад – Изток. Утвърдено е строителството на Източна трансбалканска железница от Шумен към Карнобат, както и на отсечката от Радомир до Горна Джумая (Благоевград) в Западна България. В сравнение с 1912, железопътната ни мрежа се увеличава с нови 254 км, 55 км от които се полагат през 1918 и тя достига завидната за една балканска страна дължина от 2202. 9 км.

За реализирането на тази мащабна строителна програма, между 1912 и 1918, от голямо значение е и заемът от 1914, на сума 500 млн. лв. с лихва 5%, взет от кабинета Радославов. 50 млн. лв. от него сеотделят за жп линии и довършване на стари инфраструктурни обекти, а 100 млн. лв. – за поръчки и доставка на релси, локомотиви, вагони и всякакъв друг стоманен материал за строежа и експлоатацията на жп мрежата, както и за кораби и пристанищни съоръжения.

В периода 1888-1911, от държавния бюджет се отделят 22,3%  за железница, пристанища и пътища и почти 16%, през 1912-1916, а общо през 1888-1916 – 20%, или без малко 1 млрд. лв. (999. 4 млн. лв.) от общо 4 475 344 547 лв. заеми, получени от 1888 до 1918 от чужди банкови институции.

Крахът на България в Първата световна война нанася огромни поражения на икономиката и, стопирайки за дълго време строителните дейности в транспортната инфраструктура и, в частност, за железницата. В края на 1919, стойността на българския лев е едва 13% от тази през 1912. От отечеството са отнети Южна Добруджа, Беломорска Тракия и Западните покрайнини. Според Ньойския договор, страната ни трябва да изплати на Югославия, Гърция и Румъния 2. 250 млрд. франка, в продължение на 37 години, при 5% годишна лихва. Тази сума представлява 1/4 от националното богатство. Освен това, трябва да предадем 70 850 глави едър добитък, 250 хил. т въглища, голяма част от вагонния и локомотивния парк, жп материали и консумативи. До края на 1920 се разделяме с 98 локомотива и 2358 вагона, въпреки острия недостиг, който изпитва нашата железница. Съседите ни се обявяват  и срещу прокарването на релси в района на Източни Родопи и в Пиринския край, както се е предвиждало в проекта, протестирайки, че жп линиите имат военно предназначение и могат да бъдат използвани за нападение от страна на България. На правителството ни се забранява също да настанява бежанците от Междусъюзническата и Първата световна война (около 300 хиляди човека) в 50-километровата ивица по границите с Югославия, Гърция и Румъния. Въпреки че съседите поставят в политическа и икономическа изолация страната ни, мисълта, че железницата може да стане фактор за разчупване на блокадата, не напуска нашите държавници. През пролетта на 1927 започва изграждането на жп линия Раковски – Мастанли (Момчилград), като целта е с нея да се подобрят комуникациите на тази част от България, където се предвижда да бъдат настанени голям брой бежански семейства и така тези територии да бъдат стопански приобщени към останалите. Изграждането й става възможно благодарение на външния държавен заем от 1926 (83. 7 млн. лв.), със 7% лихва и на 300 млн. лв. от Бежанския заем (1 633 466 736 лв.) и 104 млн. лв. от бюджета. Линията е открита през 1931.

През 1928 правителството на Андрей Ляпчев сключва т. нар. Стабилизационен заем на стойност 4 500 000 лири стерлинги (3 365 065 028 лв.). За железницата са отделени около 1 млн. лири (654 693 207 млн. лв.), за пристанищата и пътищата – около 250 хил. лири (180 000 000 млн. лв.). Планира се построяването на две нови жп линии: Радомир – Дупница и Ямбол – Елхово. Пристигналият в края на април 1928 в София главен инженер на френските железници Реньол трябва да консултира и да уточни схемата за финансова автономия на Дирекцията на железниците. Запознавайки се с държавната жп мрежа той изказва увереност относно важната и роля за икономиката на Царството, тъй като, според него, тя би могла да стане гръбнака на евентуално свързване на Стария континент с Близкия Изток.

 

Таблица 1. Стопански заеми през 1888-1928

Година

Млн. лв

лихва %

за жп с-во, млн. лв.

%

за пристанища и пътища, млн. лв.

%

1888

46,8

6

46,4

99,2

-

-

1889

30,0

6

16,7

55,7

-

-

1892

125,0

6

86,6

69,3

14,8

11,8

1902

106,0

5

4,7

4,3

-

-

1904

100,0

5

16,4

16,4

-

-

1907

145,0

4,5

32,4

22,4

-

-

1909

100,0

4,5

27,7

27,7

18,6

18,6

1926

83,7

7

11,2

13,4

0,5

0,6

1928

139,0

7,5

30,6

22

7,9

5,6

Общо

875,5

 

272,7

 

41,8

 

Източник:  История на външния дълг на България, 1888-1990

 

В тритомното си изследване „История на външния държавен дълг на България 1878-1990” Мартин Иванов, Цветана Тодорова и Даниел Вачков посочват цифрата 875.5 млн. зл. лв. стопански кредити, като част от общо получените над 4.5 млрд. зл. лв. заеми срещу държавна гаранция, в периода 1888-1828. От тях, 272.7 млн. зл. лв., или приблизително 30%, са инвестирани в железниците. Според друг наш икономист - проф. Станчо Чолаков, който разглежда стопанските заеми между 1888 и 1937, от общо  966 млн. зл. лв., за БДЖ са отделени 265 млн. лв., или около 27%.

Последните 300 млн. франка (до политическата промяна на 9 септември 1944), употребени за внос на жп материали и вагони, са взети от държавата ни като заем от френската финансова група Юнион бюлгер (Париба, Лазар Фрер & Сие и Луи Драйфус & Сие). Заемът е взет на 4 август 1938 от правителството с премиер Георги Кьосеиванов.

Как железницата изпадна от полезрението на държавата

През периода 1944-1990, комунистическите правителства на България, също теглят редица заеми срещу държавна гаранция – отначало от бившия Съветски съюз, а впоследствие и от западни финансови институции. За съжаление, в проучването, което направих, не открих конкретни цифри за сумите, които са били инвестирани за развитието на БДЖ. Вероятно, някои от тях са значителни, тъй като се извършват големи строителни дейности в инфраструктурата - достатъчно е да се спомене само свързването на София, през Карлово, с Бургас и тунелите по т. нар. Презбалканска линия, а в модернизацията – електрифицирането на най-важните жп артерии у нас и обновяването на превозния парк от локомотиви и вагони. Структурата на икономиката ни обаче, с акцент на тежката индустрия – металургия, химическа промишленост, машиностроене, и ориентацията й изцяло на Изток, към бившия СССР, откъдето идваха огромни обеми енергоносители и други суровини, изигра лоша шега на българската железница. Продължително време, почти до 1985, когато този товаропоток започна да намалява, мощностите както на инфраструктурата, така и на превозвача БДЖ, бяха максимално натоварени. Този експлоатационен комфорт остави на втори план  и без идея развитието, модернизацията и технологичното обновяване на релсовия път, локомотивите и вагонния парк, организацията и управлението на гръбнака на транспортната ни система. По времето, когато в САЩ, Япония и Западна Европа се налагаха нови логистични решения за обработката и превоза на стоки, като ударението се поставяше върху интермодалния транспорт, контейнеризацията, уедрените товарни единици, в съчетание с принципно различни от дотогавашните технически средства, използващи последните достижения на автоматизацията, работизацията и компютъризацията, българската железница остана извън полезрението на държавата.

Никой не се замисли, че кръстопътното положение на страната ни може да стане фактор за привличане на международния транзит с капитализация в икономиката ни, при което железницата да играе основна роля. Нещо повече, през целия този период, с известни изключения в началото, когато трябваше да се инвестира в БДЖ за да отговорят на наложената икономическа политика, печалбата и амортизационните отчисления буквално се изсмукваха от бюджета, за да се върнат обратно „по лъжичка”, без възможност да променят тенденцията за прогресивното саморазрушаване на отрасъла. Затворена в черупката на СИВ, железницата ни се съизмерваше сама със себе си, а идеолозите на партията-държава се оказаха твърде слаби ученици на предшествениците си, забравяйки, че България се превърна в модерна държава, именно когато, в началото на ХХ век, „строителите й” заложиха на релсите.

Промените през 1990 показаха не само мобилната ни изостаналост от Европа, но и тоталното разминаване със световните тенденции. Глобализацията, при която свободното движение на товари и хора заличи границите, даде предимство на онези нации, които бяха съобразили политиката си с изискванията за съвременна и сигурна инфраструктура, модерни транспортни технологии, високоскоростен превозен жп състав.

Трансформирането на икономическата система у нас от планова към пазарна, грубо казано, без ясна идея и стратегия какви реални резултати искаме да постигнем, доведе до срив на цели отрасли и намаление на брутния вътрешен продукт (БВП) с 24%, между 1989 и 1994 и с още 15% между 1996 и 1997. На кръгла маса, през декември 1994, провела се под надслов „Ще оцелее ли БДЖ ?”, бяха изведени няколко тревожни констатации: от 78 млн. т товари, превозени през 1989, цифрата им е паднала до 30 млн. т; 1.7 млрд. лв. е дългът на железницата към търговските банки; 1.215 млрд. лв. е дългът към държавата; просрочен е основният ремонт на 700 км железен път; 43% от разходите на БДЖ са за фонд „Работна заплата”.

Изводът беше категоричен  - необходими са свежи пари, които да се инвестират в оздравителна програма. Така се стигна до тегленето на заем от няколко международни финансови институции срещу държавна гаранция: 95 млн. долара от Световната банка, договорът за който бе сключен на 8 декември 1995, във Вашингтон; 45 млн. долара (плюс 12 млн. долара експортен кредит) от Европейската банка за възстановяване и развитие, договорът за който бе сключен на 17 ноември 1995, в Лондон; 18 млн. долара безвъзмездна помощ по Програма ФАР.  Освен тези суми, Държавният фонд за реконструкция и развитие трябваше да предостави на БДЖ 1 млрд. лв.

Ако трябва да определим същността на този заем, тя несъмнено бе не оцеляването, а съзиданието на железницата. Ще посоча само няколко от целите на програмата, които са повече от красноречиви:

- възстановяване на проектните параметри и подновяване на 414 км железен път по основните направления на жп мрежата;

- достигане на максимална скорост от 120 км/ч на влаковете;

- повишаване на техническата готовност на локомотивите и вагоните от 60% на 85% (т.е. достигане на средноевропейското ниво);

- купуване на 50 вагона за международно движение, отговарящи на международните стандарти за превоз на пътници;

- обновяване на Завода за стоманобетонни траверси в Свищов, на Завода за автоматика и телемеханика в София, на Завода за възстановяване на пътнически вагони в Дряново (до 2000, целият пътнически вагонен парк у нас трябваше да бъде обновен) и на Цеха за заварки в Шумен.

Заемът обаче така и не изпълни предназначението си, като тук няма да коментирам защо, тъй като вече съм го правил в друг анализ (виж „Омагьосаният кръг на железопътните реформи”- сп.”Железопътен транспорт” № 2/2010)

Вторият заем от Световната банка за железниците

На 27 ноември 2010, в интервю пред Дарик радио, изпълнителният директор на Холдинг БДЖ ЕАД инж Пенчо Попов каза следното за чакания втори заем от СБ.: „Тези пари са единствения спасителен механизъм да оцелеем (курсивът мой – б. а.), на фона на тежкото финансово състояние, в което сме, и задълженията, които имаме освен към банки и към доставчици”. И продължава...”Заемът е за 460 млн. лв., с тях ще бъдат рефинансирани кредитите. Парите ще се дават на траншове, като ще покриват текущите ни задължения.”

В набелязаните мерки от програмата, условно наречена „План за преструктуриране и финансово стабилизиране на БДЖ за 2010 и план за дейността за периода 2010-2014”, който вероятно ще бъде представена пред СБ за одобрение като залог за получаването на заема, очакваните резултати опират отново до оцеляването. И главно до съкращаването на персонала. Друго не може и да се очаква, защото държавата не е дала и най-малкия знак, че ще инвестира сега или в близко бъдеще в т. нар. капиталови разходи за най-необходимото – реалното подновяване на мобилния парк на БДЖ (товарни, пътнически и спални вагони, локомотиви, автоматизирани системи за управление на трафика, интернет). Излишно е отново да се цитират цифри за годините и амортизацията на този парк, пряко свързани със сигурността на превозваните хора и товари.

Аналогична е картината и в ДП НКЖИ. 140- те млн. лв. от СБ ще отидат изключително за закупуване на механизация, с която да се улесни и интензифицира подръжката на железния път. Според изследване на експерти от холандска фирма, компанията ще достигне рентабилност и стабилитет, когато 1 км от реално използваните 4500 км жп мрежа у нас се обслужват от 2, 2 железничари. Тоест, при достигане на средноевропейското статистическо ниво. Вероятно е така, и вероятно СБ ще го използва като аргумент за съкращаване на излишния според проучването персонал. Ще бъде ли възможно това обаче, след като разходите на 1 км железен път за експлоатация и подръжка в старите 15 страни членки на ЕС са 185 000 евро, а в ДП НКЖИ – 12 900 евро? Ще бъдат ли достатъчни и отпуснатите от хазната 90 млн. лв. за капиталови разходи, с които трябва да се съфинансират и няколко жп проекта през 2011 – модернизацията на жп линиите Пловдив – Бургас, Септември – Пловдив, Свиленград – турска граница. Колко пари ще останат за неотложните планови ремонти на железния път?

На 6 декември 2010, в интервю за в. „Класа”, генералният директор на ДП НКЖИ инж. Милчо Ламбрев каза: „През 2011 финансовата дисциплина в НКЖИ трябва да отговаря на изискванията на директива 2001/14 на Европейския съюз (ЕС) – парите от инфраструктурни такси за ползване на железния път ще могат да се ползват само за реинвестиция, т. е. за покупка на материали и техника, свързани с безопасността на движението. Заплатите на персонала трябва да се изплащат само от държавната субсидия, която е 127 млн. лв, а са необходими около 162 млн. лв. Дефицит от 35 млн. лв.”

В Холдинг БДЖ ЕАД приходите от експлоатационна дейност пък покриват едва 75% от разходите за заплати (и тези за лихви) на работниците и служителите...

В книгата си „Национален доход и разход на България 1924-1945” д-р Асен Чакалов е поместил любопитна таблица по години с някои основни показатели за всяка стопанска дейност като бруто приходите, експлоатационните разходи, броят на персонала, сумите за заплати за него и чистият доход (печалбата) на БДЖ – цифри, които дават повод за размисъл и съответни изводи. В нито една година от посочения период железницата не е била на загуба, печалбата се движи между 25% и 45% от приходите, перото на заплатите е между 20% и 50% от приходите, броят на заетите в сектора се е увеличил от 14 368, през 1924, на 35 621, през 1945, използваната жп инфраструктура достига около около 4500 км, в края на 1945, т.е. почти като сега. В интерес на истината, делът на товарите и пътниците, превозени с автомобили и автобуси, е нищожен и според съвременните понятия БДЖ е бил абсолютен монополист на транспортния пазар за услуги.

 

Таблица 2. Приходи и разходи в жп сектора през 1924-1945

Година

Бруто приход млн. лв

Експлоатационни разходи

Чист

доход

Всичко

млн. лв

Персонал брой

Заплати млн. лв

1924

900

580

14386

303

623

1925

860

734

15890

367

503

1926

1.010

748

15337

436

698

1927

1.070

749

14604

409

730

1928

1.164

790

14429

420

794

1929

1.226

841

14912

418

803

1930

1.079

884

14804

422

617

1931

1.161

976

15271

513

698

1932

1.109

946

15485

510

673

1933

1.082

939

15446

530

673

1934

840

631

15640

508

717

1935

1.066

900

15949

466

632

1936

1.183

1.057

16963

505

639

1937

1.349

972

17231

504

881

1938

1.483

1.116

19927

578

945

1939

1.541

1.078

20308

590

1.053

1940

2.437

2.160

20689

663

940

1941

3.840

2.777

27499

886

1.949

1942

4.798

3.470

27572

1.494

2.284

1943

6.209

4.457

29871

2.164

3.916

1944

5.112

6.632

32903

2.624

2.624

1945

10.476

9.769

35621

4.153

4.860

Бележка: Чистият доход се получава, като сумата на бруто приходите и тази за заплати на персонала се извади сумата на всички експлоатационни разходи

Източник: А.Чакалов, Национален доход и разход на България, 1924-1945

 

В изявление пред медиите в края на 2010 на Владимир Владимиров – председател на Съвета на директорите на Холдинг БДЖ ЕАД, посочва, че загубите на фирмата, от 2001 до 2009, са 218 млн. лв., отделно задълженията към банките - 572 млн. лв., както и 171 млн. лв. към доставчици и ДП НКЖИ. Инфраструктурната компания пък завършва 2009 с 59 млн. лв. загуба и 42 млн. лв. задължения към доставчици.

Тогава съвсем основателен е въпросът: доколко финансовият ресурс от евентуалния 600-милионен заем от СБ ще позволи на двете дружества да излязат от жестоката криза; ще бъде ли достатъчен да им даде перспектива; ще се разчита ли по-нататък на железопътния сектор (не на думи, а защитено с реални инвестиции) в цялостната стратегия на България за включването ни в европейската мобилна мрежа и извличане на икономическа изгода от кръстопътното ни положение на Стария континет; ще стане ли модернизацията на железните ни пътища приоритет на държавната политика, както е с автомагистралите?

И едно уточнение, което на пръв поглед е елементарно, но игнорирането му може да провали генералната идея на бъдещия заем за стабилизиране на железопътния сектор. Холдинг БДЖ ЕАД и ДП НКЖИ не трябва да се разглеждат и оценяват различно и сами за себе си, сякаш са компании от две различни държави. Те са неделими и взаимносвързани части от едно цяло, наречено национална железница. Само един елементарен пример е достатъчен в подкрепа на тази теза – докато ДП НКЖИ продължава да предлага както на родния превозвач, така и на чуждите железопътни оператори инфраструктура, по която товарите се движат със средна скорост 50-60 км/ч, не може да се очаква да ги привлечем да преминават през територията ни и да печелим дивиденти от т. нар. „икономика на транзита”, свързана с кръстопътното положение на държавата ни. Модерната логистика на товаропотоците търси не най-кратките пътища, а тези, които създават най-малко съпротивление – скорост на придвижване, безопасност на стоките, минимални гранични и митнически формалности. Съседите ни се постараха доста в това отношение  за да изградят свои алтернативни транспортни коридори на петте паневропейски, преминаващи през територията ни, и да намалят до минимум предимствата на географското ни положение. Дори с обновен и съвременен превозен парк, което едва ли ще стане скоро, националният жп превозвач, в лицето на Холдинг БДЖ ЕАД няма да е конкурентен на утвърдените европейски компании, за да може да разчита на част от техния трафик и да генерира приходи. Де факто, ДП НКЖИ, колкото и да се опитва да прави икономии и да „затяга гайките”, никога няма да излезе на печалба, защото приходите и зависят основно от инфраструктурните такси, които получава от ползването на железния път. Няма движение по него, няма пари. Както и за Холдинг БДЖ ЕАД – няма товари, няма и финансови потоци, защото компанията не може да отговори на условията за конкурентност, едно от които, може би най-важното, е съвременната жп инфраструктура. Тоест, ако си послужим с термин от математиката за взаимовръзката между две величини, зависимостта между тях в случая е както право-, така и обратно пропорционална.

Философията, че главно съкращаването на разходите (каквото и да означава това, а обикновено то се свежда до редуциране на персонала – „няма човек, няма проблем”), а не увеличаването на приходите, може да гарантира развитието и стабилността на дадена стопанска единица, е дълбоко погрешна и може да донесе само временни утешителни резултати. Както и късогледата идея, че е достатъчно да се изградят няколко автомагистрали, за да потече транзитната река от стоки и пътници между Запада и Изток през България. Сегашната ситуация, простете, много ми прилича на човек, чиито крака не са в ред, необходимо е лечение, но ампутират единият от тях без основание, а за другия намират най-добрите медицински средства. Вярва ли някой, че субектът ще стане отново пълноценен за себе си и обществото индивид, ако след „оздравяването” си трябва да се движи и живее с патерици?

Заемът от СБ, който се очаква за железницата ни (бих го нарекъл „спасителен пояс” за нея), би могъл да изиграе своята съзидателна роля за по-нататъшното й изправяне на крака и прохождане само тогава, когато бъде подкрепен с адекватна финансова инвестиция от държавата. Когато големите инфраструктурни проекти в железопътния сектор по Оперативна програма „Транспорт”, финансирани безвъзмездно (до 64%, от стойността им) от Европейския съюз, не се проточват с години над срока им за реализиране, а към тях се прояви същата държавна политика на внимание, отговорност и контрол като към автомагистралите.

 

Литература:

1.Мартин Иванов, Цветана Тодорова, Даниел Вачков „История на външния държавен дълг на България 1878 – 1990 г”, част І, ІІ, ІІІ – издател БНБ, София, 2009.

2.Асен Чакалов”Национален доход и разход на България 1924 – 1946”, София, 1946.

3. Станчо Чолаков „Търговските дългове на България в системата на заемната й политика”, София, 1939.

4. Статистически сведения по БДЖ.

5. Сборник „100 години БДЖ”, София, 1988.

6. Христо Аран-Наков Станишев „История на строежите и съобщенията в България от Освобождението до края на 1939”, издание „Компас”, 1947.

7. „Железопътни линии и пристанища в България” – Списание на българското икономическо дружество(БИД), кн. 4 и 5/1909.

8. Боян Морфов „Политически преговори и сплетни относно свързването на българската държавна жп мрежа с жп мрежата на другите европейски държави от 1880 до 1938” – Списание на (БИД), кн. 8/1938.

9. Александър Цанков „Икономика и икономическа политика на България” – Списание на (БИД), кн. 10/1929.

10. Юрдан Данчов „50 години БДЖ” – Списание на (БИД), кн. 8/1938.

11.Анна Джалева-Чонкова „История на железниците в България”, София, 1997.

 

* Българско геополитическо дружество

Четири големи държави с бурно развиваща се икономика, известни с абревиатурата BRIC (Бразилия, Русия, Индия, Китай) от известно време насам вече биват обозначавани като BRICS. Последната буква означава Южна Африка (South Africa), която формално се присъедини към „четворката” на 24 декември 2010. Влизането на Южноафриканската република в състава на тази ключова група от бурно развиващи се световни държави от Азия, Латинска Америка и Европа, означава, че в нея вече участва и Африка. На срещата на BRICS в Китай, през април 2011, ЮАР участва като пълноправен член на групата. Както е известно, там членовете и се обявиха против силовото решаване на либийския проблем, подкрепиха стремежа на Русия за членство във ВТО и решиха да работят по създаването на механизъм за оказване на взаимно помощ, при възникване на извънредни ситуации, както и да обмислят използването в бъдеще на „наднационална” валута, вместо американския долар.

Формирането на BRICS е събитие с геополитическо значение, което, без съмнение, само усилва объркването и недоволството във Вашингтон. От няколко години насам, САЩ са загрижени от нарастващото икономическо и политическо влияние на държавите от BRIC. Така, през 2008, Съветът за национална сигурност публикува документ, озаглавен „Глобални тенденции 2025”, в който се прогнозира, че: „Цялата международни система, формирала се в сегашния си вид след Втората световна война, ще се революционизира. Новите политически играчи – Бразилия, Русия, Индия и Китай – не просто ще заемат места по върховете на международната йерархия, но и ще определят новите залози и новите правила на играта”.

По-късно, в посветеното на САЩ издание на консервативния британски седмичник „Икономист” от 1 януари 2011, беше отбелязано, че „Американското влияние в целия свят върви надолу, във връзка с финансовата криза и нарастващото влияние на развиващите се държави”.

Макар че и днес Съединените щати запазват доминиращите си позиции на глобален хегемон, в условията на бързо променящата се ситуация в света, икономическото и политическо влияние на Вашингтон намалява, въпреки, че САЩ си остават нямаща равни свръхдържава.

Америка страда от ниските темпове на икономически растеж, огромната бюджетна задлъжнялост, имперските навици и фактическата си политическа парализа – и то при положение, че харчи трилиони долари годишно за различни войни, поддържайки военната машина на Пентагона, както и за различни други проекти, свързани с „националната сигурност”.

Държавите от BRICS, със самото си съществуване, бързия си икономически растеж и все по-голямата си независимост от Вашингтон, допринасят за трансформацията на сегашния еднополюсен световен ред, доминиращата роля в които все още принадлежи на САЩ, в многополюсна система, в чиито рамки различните държави и блокове ще си поделят международното лидерство. Това е и основната цел на BRICS, макар че следва да признаем, че до осъществяването и предстои да бъде изминат дълъг и труден път, тъй като онези, които са на върха никога не са склонни да се откажат от позициите си, поне докато те не бъдат тотално ерозирани.

Промяната в хода на играта

По този път, който трябва да бъде изминат, е важно да отбележим два момента, които са в състояние да променят хода на геополитическата игра и да окажат силно влияние върху световната политика, както и да очертаят водещите бъдещи играчи.

Първият е, че разработването на петролните находища скоро ще достигне преломен момент, известен като „петролния пик”, след който добивът на петрол ще започне да намалява. Това означава, че ще се изчерпят над половината от глобалните петролни запаси, което неизбежно ще доведе до ръст в цените на петрола и тежък енергиен дефицит. Предвид съществуващите в света условия, това силно ще изостри напрежението между държавите, които са най-големите потребители на петрол, и ще доведе до войни за енергоресурси.

Впрочем, вече станахме свидетели на такава война – да си припомним необмислената интервенция в Ирак при управлението на президента Буш-младши, защото в тази страна са съсредоточени четвъртите по обем петролни запаси на планетата, както и десетите по големина газови запаси. Кой е най-вероятният кандидат за следваща мишена на Вашингтон, имайки предвид, че САЩ, където живее по-малко от 5% от световното население, консумират почти 30% от световните запаси на суров петрол? Може би Иран? Зад мощната кампания, целяща да разкрие на света колко агресивен е Техеран и колко гнусни са ядрените му амбиции, се крие простият факт, че тази страна разполага с третите в света запаси от петрол и вторите – от природен газ.

През 2009, САЩ, с тяхното 300-милионно население, консумираха 18,7 млн. барела петрол дневно, твърдо заемайки първото място в света по този показател. На второ място бяха европейците: ЕС, с неговото 500-милионно население, консумираше 13,7 млн. барела петрол дневно. Между другото, сред държавите от BRICS е страната с най-големи запаси от природен газ в света – Русия (която е на 8 място по запаси от петрол).

Също толкова голяма, а може би дори по-голяма опасност представлява вероятността от катастрофална промяна в климата през следващите десетилетия, чиито първи ефекти вече усещаме под формата на хаотично нарушаване на обичайните за един или друг сезон особености. Ситуацията допълнително се усложнява от това, че развитите индустриални държави, в условията на тромавото американско лидерство, не направиха почти нищо за да намалят консумацията на въглища, петрол и природен газ – т.е. енергоносителите, чието използване е основната причина за климатичните промени.

Другият, свързан с климата въпрос, е, доколко либералната капиталистическа система въобще е в състояние да предприеме стъпките, необходими за рязкото съкращаване на зависимостта от парниковите емисии. В крайна сметка, дори ако при евентуално по-добро бъдещо глобално ръководство бъдат взети адекватни мерки, вредата, нанесена дотогава, вероятно ще трябва да се преодолява в продължение на столетия, ако не и повече. Въпросът за подобряването на световното лидерство, до голяма степен, зависи от изхода на противопоставянето между еднополюсната и многополюсната структури на световната система.

Връщайки се към текущите проблеми, следва да отбележим, че Вашингтон не само се противопоставя на многополюсния модел, подкрепян от държавите от BRICS, но и не крие недоволството си от някои аспекти на техните политически визии. Така например, страните от BRICS не споделят американския антагонизъм спрямо Иран, който, на този етап, продължава да се използва като „момче за бой” от администрацията на президента Обама. Освен това, държавите от BRICS не изпитват никакъв ентусиазъм по отношение на войните, водени от Америка в Централна Азия и Близкия изток, да не говорим че поддържат приятелски отношения с такива „световни парии” като палестинците. Групата от петте развиващи се нации е склонна да замени американския долар, като световна валута, със съвкупност от валути (валутна кошница), без еднозначно да се предпочита някоя от тях, както е днес, когато американската валута има привилегировано положение. Възможно е дори да бъде въведена някаква ненационална световна валута.

Възможностите на BRICS

За една толкова малка група (което, впрочем, е символично за мащабните тенденции в международните отношения ), в началото на 2011 държавите от BRICS разполагат с доста значителна мощ: в момента те контролират пет от общо петнайсетте места в Съвета за сигурност на ООН. Наистина, Бразилия го заема временно, до края на 2011, също както и Индия и Южна Африка (до края на 2012), но местата на Китай и Русия са постоянни.

Като неформална група, BRICS се зароди по доста необичаен начин. За съществуването на такава група, самите и членове научиха отвън. Това се случи през 2001, когато един икономист от инвестиционната компания Goldman Sachs създаде абревиатурата BRIC, обединявайки под това название четири държави, като сфера на възможни изгодни инвестиции за клиентите на компанията, базирайки се на обема на техния БВП и вероятността да демонстрират ускоряващ се икономически растеж.

Нито Бразилия, нито Русия, нито Индия, нито Китай участваха в този процес, но със задоволство отбелязаха повишаването на статута си, в качеството им на членки на BRIC, признавайки, че действително имат доста общи неща, по отношение на перспективите си, макар че са налице и значителни различия в модела им на управление и техните икономически характеристики.

Основното сходство е, че за тези държави е характерно бурното социално развитие и икономическия ръст;  както и, че всички те смятат еднополюсния свят, доминиран от Вашингтон, за временно явление, случайно възникнало преди двайсетина години, в резултат от разпадането на Съветския съюз и по-голямата част от „социалистическия свят”. Всички държави от BRIC се стремят към по-свободен и справедлив модел на глобално лидерство, в чиито рамки и те, и другите държави биха могли да играят собствена роля.

По инициатива на тогавашния руски президент Владимир Путин, от 2006 започнаха да се провеждат редовни срещи на държавите от BRIC на ниво министри и така, за няколко години, те наистина формираха политическа организация. Между тях съществуват определени различия, налице е и съперничество, като това между Китай и Индия (която е близка със САЩ) и, в по-малка степен, между Русия и Китай, но това съперничество не преминава определени граници. Бразилия и Южна Африка пък поддържат приятелски отношения с всички държави.

Всичките пет държави от BRICS, три от които разполагат с ядрено оръжие, поддържат, като цяло, добри отношения със САЩ и гледат да избягват антагонизма с единствената световна свръхдържава.

Но, въпреки плодотворните работни връзки между САЩ и Русия, Москва с основание възприема Вашингтон като скрита заплаха, която, след като очевидно не може да утвърди едноличното си господство на планетата, се опитва да неутрализира своя надигащ глава в последно време бивш противник от студената война. Както изглежда, руското ръководство вижда в САЩ империя, чието стратегическо значение намалява, но която, именно заради трудното положение, в което се е оказала, става още по-опасна за Москва.

На свой ред, китайското ръководство, отстояващо своите права, които също са застрашени от САЩ, се държи изключително внимателно, тъй като в момента американската военна мощ тотално и във всяко отношения превъзхожда тази на Китай. Китайците опитват да наваксат изоставането си във военната сфера, но това ще им отнеме още много години.

Китайската комунистическа партия и правителството, вече няколко десетилетия, концентрират усилията си най-вече за създаването на съвременно, модерно, образовано и на 70% урбанизирано общество с население около 1,4 млрд. души. В съответствие с националната стратегия, тази цел следва да се реализира към 2030, на базата на мощния икономически растеж (в момента Китай е втората по мащаби икономика в света, а след 15-35 години може да стане първа), вътрешната политическа стабилност (за чието постигане скоро ще се наложи осъществяването на сериозни социални реформи) и следваната от Пекин външна политика на ненамеса и приятелство между народите.

Очевидно, пекинското ръководство все още не е наясно, дали сегашният упадък на САЩ има временен или постоянен характер и, в съответствие с провежданата от него външна политика, се въздържа от официални коментари на тази тема.

Непосредствено преди старта на тридневните американско-китайски преговори в Пекин, на 8 януари 2011, държавният секретар по отбраната Робърт Гейтс заяви пред „Ню Йорк Таймс”, че администрацията на Обама дотолкова е загрижена от „нарастващото китайско военно присъствие в Тихия океан”, че Пентагонът, наред с всички останали мерки, увеличава разходите си за такива видове въоръжения, като „бомбардировачи, носещи ядрено оръжие с далечен радиус на действие”.

Два дни по-късно, отговаряйки на Гейтс, по време на съвместната им пресконференция, китайският министър на отбраната генерал Лян Гуанли посочи, че САЩ са били „прекалено активни” в стремежа си към военна модернизация. „В никакъв случай не бихме могли да се смятаме за водеща военна сила – заяви той – разривът между нас и водещите в това отношение държави е поне двайсет-трийсет години”. С което трудно може да се спори.

„Ню Йорк Таймс” цитира и забележките на Гейтс, който по време на посещението си заяви, че „ако китайските ръководители смятат САЩ за страна, преживяваща упадък, грешат”. И допълни, че: „Генералната ми линия по отношение на всички онези, в САЩ или в чужбина, които смятат, че Америка се намира в упадък, е, че бунището на историята е пълно с държави, подценили способността на Съединените щати да възстановяват мощта си”. Между другото, в проведената през август 2010 анкета на EнБиСи Нюз и „Уолстрийт Джърнъл”, две трети от американците заявиха, че според тях страната им наистина преживява упадък.

Но, макар че Гейтс коментира „нарастващото присъствие” на Пекин, истината е, че самите САЩ, на практика, са обкръжили Китай с пръстен от военни бази, подводници, морски флотилии, шпионски спътници, ядрени и конвенционални ракети с далечен радиус (т.е. с настъпателно въоръжение, което значително изпреварва отбранителния потенциал на Китай), както и с притежаващи съкрушително надмощие въздушни сили. Към това следва да добавим и съюзите с Япония и Южна Корея в уязвимата североизточна периферия на Китай, а също с Тайван, Австралия, Филипините, Тайланд, Индонезия и Индия. САЩ изразходват за военни цели десет пъти повече средства, отколкото Китай. Освен това те разполагат с до хиляда големи и малки военни бази, пръснати из целия свят, докато китайците въобще нямат бази в чужбина.

В момента, администрацията на Обама се опитва да лови риба в мътните води на Южнокитайско море, намесвайки се в териториалните спорове между Китай и съседните страни, сред които и Виетнам, и съзнателно дразнейки Пекин.

Именно този тип глобално „лидерство” биха искали да променят държавите от БРИКЮА, както впрочем и много други развиващи се страни.

От BRIC към BRICS

Присъединяването на Южна Африка към четворката беше умел политически ход, който допълнително укрепва силата и статута на BRICS. Новият член на групата притежава най-силната икономика на Африканския континент. Той обаче е едва на 31 място в света, по своя БВП, като силно изостава в това отношение от новите си партньори (разликата между ЮАР и Китай е почти двайсет пункта). Впрочем, Южна Африка изостава и от други развиващи се държави, като например от Турция, Мексико и Южна Корея, но самият факт на африканското участие има важно геополитическо значение, превръщайки BRICS в организация на четири континента и разширявайки нейното влияние и търговски възможности. Както Китай, който е най-големия търговски партньор на ЮАР, така и Индия, се стремят да разширят търговските си връзки с Черния континент.

Претория се опитваше да стане член на BRIC през цялата 2010, а процесът на приемането и в групата стартира още през август, но след като вече е неин член ЮАР следва да осъществи сериозни стъпки за укрепване на икономическото си развитие за да влезе в крак с другите страни-членки на BRICS. Това няма да е лесно, но партньорите вероятно ще и помогнат.

По този повод, говорителят на китайската Външно министерство заяви: „Надяваме се, че присъединяването на Южна Африка към нашата група ще съдейства за развитието на BRICS и ще подобри сътрудничеството между държавите с развиваща се икономика”. На свой ред, руският външен министър Лавров посочи, че ЮАР „не само ще увеличи общия икономически потенциал на нашето обединение, но и ще позволи да разширим възможностите си за взаимноизгодно сътрудничество в рамките на BRICS”

Освен традиционното приветствие към ЮАР, бразилският външен министър внесе и остра политическа нотка в този икономически клуб, лансирайки предположението, че „на международно ниво” BRICS ще работи занапред за „реформирането на финансовата система и демократизиране на международното управление”. Това беше ясен намек за доминиращата позиция на Вашингтон в сферата на глобалните финанси и неговото „еднополюсно лидерство”. Което, вероятно, е предизвикало още по-голямо раздразнение в Белия дом.

Индия, която, също както и ЮАР, е бивша британска колония, а днес е сред най-бързо развиващите се държави в света, не би могла да възрази срещу приемането на Претория в клуба, но чак да официалното си заявление от 24 декември 2010 тя предпочете да не коментира този въпрос. Неочакваното мълчание на Индия поражда интерес, още повече, че през август 2010, посланикът на страната в ЮАР Вирендра Гупта отбеляза, че „Индия, разбира се, оказва всестранна подкрепа за присъединяването към БРИК на Южна Африка”. В индийското Външно министерство има достатъчно опитни дипломати за да се допусне подобно пренебрегване на протокола.

Обяснението е, че поддържането на добри отношения с Вашингтон, който бе силно разстроен от присъединяването на ЮАР към BRIC, е сред основните фактори, които Делхи винаги взема под внимание. САЩ дълго време ухажваха Индия, предлагайки и различни привилегии – от предоставяне на помощ за реализацията на ядрената и програма (и запазване на мълчание по повод очевидното нарушаване, от индийска страна, на Договора за неразпространение на ядреното оръжие), до подкрепа за стремежа на Индия да получи постоянно място в Съвета за сигурност (срещу което се обявява Китай, но което се подкрепя от Русия). Те биха искали по-тясното въвличане на Индия в орбитата на Вашингтон, с цел да ерозират нарастващото глобално влияние на Пекин и, възможно, да сблъскат тези две страни една с друга.

Неслучайно, в доклада „Глобални тенденции 2025” се допуска „съперничеството между Индия и Китай и нарастваща енергийна несигурност”, което би могло да доведе до сериозна конфронтация, „макар че войната между тези велики държави, най-вероятно, ще бъде избегната”.

Споровете за мястото на Русия в BRICS

През миналата 2010, мнозина анализатори съвсем сериозно обсъждаха възможността Русия да отпадне от BRICS, поради недостатъчно бързото и (в сравнение с останалите членки на групата) икономическо развитие. В началото на 2011 обаче, инвеститорите изтеглиха от развиващите се пазари 10 млрд. долара, включително продавайки китайски, индийски и бразилски акции. Така Русия се оказа единствената държава от BRICS, която, обратното, регистрира приток на нови средства отвън, като в средата на февруари обемът им достигна 250 млн. долара. Или, както се изрази Бен Арис от британското специализирано издание Business New Europe, тя внезапно се превърна от „черната овца” в предпочитано място за портфолийни инвестиции.

Този интерес към Русия, донякъде се обяснява с това, че страната остана встрани от ажиотажа на развиващите се пазари през 2010, но от друга страна той се дължи именно на доброто състояние на руската икономика и предимствата, които и гарантира неочакваният за мнозина (включително и за самите руснаци ) нов ръст на цените на петрола. Така, според инвестиционния директор на Verno Capital Роланд Неш: „по отношение на макроикономическите параметри, в света няма много държави с толкова добри основни показатели, като Русия – икономиката и е наред, а кризата дори подобри формата на руските компании, като освобождавайки пазара от спекулативния капитал”.

Истината е, че начинът по който обикновено възприемат Русия на Запад (а и у нас, в България) не съответства особено на реалността, за което допринася както отблъскващият имидж на тази страна, който и създават редица големи западни медии, така и досегашната нестабилност на руския пазар. В същото време обаче, през последните двайсетина години, Русия се превърна от „полумъртва” в стабилно развиваща се евроазиатска държава, чието население отдавна не се бори за оцеляването си, а консумира все повече.

През лятото на 2008, т.е. непосредствено преди финансовата криза, Русия почти се бе превърнала в най-големия потребителски пазар в Европа. И макар, че кризата доведе до икономически спад от 7%, за януари 2010 (срещу 7% ръст, през есента на 2008), още през декември 2010 руската икономика започна бързо да се възстановява. Официалните прогнози са, че през следващите три години тя ще демонстрира умерен ръст от 4% годишно, въпреки че повечето експерти прогнозират ръст от 5%, още през 2011.

Друг проблем е свързан с тясната зависимост на руската икономика от цените на петрола и газа и в този смисъл, ситуацията в нея е слабо предсказуема, в краткосрочна перспектива. В дългосрочна обаче, страната уверено се движи към преодоляване на разрива с водещите развити държави. На практика, по потребление на глава от населението, Русия далеч е изпреварила останалите членки на БРИКЮА и, според отчета на ООН от края на 2009, тя е сред „държавите с високо ниво на развитие на човешкия потенция”, изпреварвайки поставената в същата група Бразилия, докато Китай и Индия са сред страните „със средно ниво на развитие на човешкия потенциал” (в същата категория са и държави, като Туркменистан или Габон). Впрочем, идеята за неминуемото сближаване с показателите на развития свят е в основата на самата концепция за BRICS.

Според доклада на PriceWaterhouseCoopers  от февруари 2011, през следващите три години Русия ще бъде сред петте най-големи световни икономики и ще започне „да диша във врата” на Германия, Япония и САЩ. В доклада се посочва, че: „през следващите четири десетилетия, сегашният световен ред ще бъде заменен от нов”.

Между другото, когато през 1999 Путин обеща, че през 2015 руснаците ще настигнат по жизнено равнище Португалия (най-бедната западноевропейска държава), това беше посрещнато с ирония от западните експерти и от медиите, но днес средните доходи в Русия са вече 60% от португалските. При това, няма признаци, че темповете на руския икономически ръст ще намалеят, докато доходите в Португалия падат заради кризата. Ако тенденцията от последните десетина години се запазят, в края на 2014 доходите на глава от населението в Русия ще надминат не само тези в Португалия, а и в Япония.

Макар че, както посочва и Бен Арис, руснаците ще трябва да свършат още много неща, страната направи нелош старт и започна да се измъква от ямата, в която се оказа в края на 2008. През 2010, в почти всички сектори на руската икономика, беше регистриран сериозен ръст, макар че обемът на производството и продажбите продължи да е под постигнатото две години преди това равнище.

Днес и руските, и чуждестранните инвеститори използват спада в цените и, съответно, възстановяването на икономиката върви с високи темпове. Благодарение на евтините активи и паричния излишък, през миналата 2010 в Русия се реализираха над 3000 сливания и поглъщания на фирми, т.е. почти десет пъти повече, отколкото в по-мощната китайска икономика. При това, както посочва Thompson Reuters, тези сделки, чиито среден обем е 10,5 млн. долара, са били свързани най-вече с частния сектор, докато сходните китайски сделки, със среден обем 166 млн. долара, са се сключвали предимно между държавни предприятия.

По същия начин, въпреки резкия спад на преките чуждестранни инвестиции, в сравнение с 2008, през последните няколко месеца стратегическите инвеститори осъществиха няколко мащабни вложения в руската икономика. Като цяло, през 2010, преките чуждестранни инвестиции в нея достигнаха 40 млрд. долара, т.е. ½ от тези през 2008, но макар че общият им обем е намалял, нараства обемът на отделните сделки, тъй като стратегическите инвеститори вече са набрали достатъчно смелост за да влагат средствата си в Русия. Знакова сделка в това отношение бе обмяната на акции между ВР и руската държавна компания „Транснефт”, на стойност 1,5 млрд. долара, което илюстрира готовността на една от най-големите петролни корпорации в света да действа на руския пазар. Още по-показателна е покупката (за 3,8 млрд. долара) на компанията за производство на млечни продукти „Вим-Бил-Дан” от гиганта PepsiCo – най-голямата сделка в руската история, в резултат от която PepsiCo се превърна в най-големия производител на хранителни продукти в Русия.

Бързо се възстановява и руският банков сектор. Според кредитния анализатор на развиващите се пазари в лондонския фонд Ехоtix Андре Андрияновс: „В момента за нас не се откриват кой знае какви възможности в Русия, тъй като задълженията към банките бяха бързо преструктурирани и, съответно, на компаниите не се наложи да продават активи. Днес банките разполагат с повече от достатъчна ликвидност и разчитат на лихвените проценти, изчаквайки възстановяването на кредитирането”.

В миналото руската икономика демонстрираше ръст, по-скоро, въпреки действията на правителството, а не благодарение на тях. Притокът от петродолари позволяваше да не се пести при покупката на техника и потребителски стоки, но държавата реализираше твърде бавно необходимите реформи. Руският корпоративен сектор не се отличава с особено рационални разходи или кой знае колко добро управление, но бизнесът в страната просперира, благодарение на голямото количество свободни средства.

Тоест, налага се изводът, че Русия не просто няма как да „изпадне” от BRICS, но и има всички шансове да укрепи позициите и ролята си в рамките на тази група, обединяваща най-перспективните и бързо развиващи се икономики на планетата.

„Многополюсен” или „мултипартньорски” модел?

Независимо от проблема с BRICS и тези с другите развиващи се държави, основната цел на външната политика на президента Обама, след идването му в Белия дом, беше утвърждаването на американското лидерство, след като едностранният подход и войните, започнати от администрацията на Буш, отслабиха съюзниците на Вашингтон и ерозираха неговата хегемония.

Както е известно, в първия доклад на администрацията на Обама за Националната стратегия за сигурност, публикуван през май 2010, ясно се посочва, че „националната ни стратегия за сигурност концентрира усилията си за възраждане на американското лидерство, така че да можем по-ефективно да прокарваме нашите интереси през ХХІ век”. Засягайки въпроса за световните икономики, способни (според Вашингтон) да претендират за глобално лидерство, в първото си обръщение „За състоянието на Съюза”, от януари 2010, Обама ясно декларира, че „никога няма да приеме второто място за САЩ”.

В рамките на тази политика, САШ се опитват да предотвратят развитието на многополюсна система, правейки незначителни отстъпки на развиващите се нации, които да позволят на Вашингтон да съхрани позициите си още дълги години.

Най-новата американска схема, лансирана преди малко повече от година и половина от държавния секретар Хилари Клинтън, залага на формирането на т.нар. „мултипартньорски” свят, като алтернатива на „многополюсния”. В съответствие с тази концепция, администрацията на Обама възнамерява да поеме ролята на „старши партньор”, държащ лидерските позиции в международната „коалиция на добрата воля”, което, на практика, само ще укрепи доминиращите позиции на Вашингтон в глобален план.

„Искаме да бъдем лидер – заяви в тази връзка Хилари Клинтън пред Съвета за международни отношения – като разширяваме и укрепване сътрудничеството между голям брой действащи лица и, в същото време, ограничаваме и намаляваме конкуренцията, измествайки равновесието от многополюсния към един мултипартньорски свят. Наясно сме, че този подход не е панацея. Но няма да изоставим целта си. Не всички в света се отнасят добре към нас или споделят нашите ценности и интереси. А някои активно ще се стремят да ни попречат. В тези случаи, партньорството ни може да се трансформира в коалиция от държави за сдържане или ограничаване на тези негативни действия”.

На думи, САЩ подкрепят евентуалното разширяване на Съвета за сигурност и увеличаване пълномощията на развиващите се страни в рамките на групата на 30-те водещи индустриални държави, в Световната банка и в МВФ. Освен това, Държавният департамент се стреми към установяването на тесни двустранни отношения с различни държави, което улеснява удържането им в американската сфера на влияние. Вашингтон възнамерява да действа като доминираща световна сила докато може да си го позволи. В крайна сметка, Америка си остава богата милитаризирана държава с достатъчно силни и достатъчно послушни съюзници измежду индустриално развитите държави, сред които са страните от Европа (и НАТО), възелът Великобритания – Австралия – Канада – Нова Зеландия, а също Япония, Южна Корея, Тайван и други страни. Въпреки това, продължаващата глобална диверсификация на икономическите и политически ресурси по отношение на развиващите се държави, както изглежда, неизбежно води до налагането на многополюсен световен модел. В тази връзка, отново ще цитирам доклада „Глобални тенденции 2025”: „ Безпрецедентното изтичане на богатства от Запад на Изток, на което сме свидетели в момента, ще продължи и в обозримо бъдеще... Предполагаемите показатели на икономическия растеж на Бразилия, Русия, Индия и Китай говорят за това, че към 2040-2050 общият БВП на тези държави вероятно ще се изравни с този на страните от Г-7. Китай, в по-голяма степен, отколкото която и да било друга държава, възнамерява да увеличи влиянието си в света през следващите двайсетина години. Ако сегашната тенденция се запази, през 2025 Китай ще се утвърди като втората икономика в света и ще се превърне във водеща военна държава”. На практика обаче, Китай се превърна във втората световна икономика още през август 2010, т.е. 15 години по-рано от прогнозираното.

В тези условия, колко от непрекъснато укрепващите позициите си развиващи се държави ще са склонни да следват безропотно политиката на все по-ненадеждната и прекалено милитаризирана Америка?

Времето за вземане на решение относно архитектурата на бъдещото световно лидерство наближава. В определен момент, след 10-20 години, Вашингтон вероятно ще трябва да се задоволи само със значима (но не и изключителна) роля в света.

Макар че, разбира се, има и друга възможност.

Отчитайки взривоопасната ситуация в света: наближаващият „петролен пик”; климатичните промени; несекващите войни, водени от САЩ; проблемът с бедността, който ще се задълбочи още повече, когато населението на планетата нарасне от сегашните 6,8 млрд. до над 9 млрд. души, през 2050 и  стремежът на много развиващи се държави към по-справедливо разпределяне на глобалното лидерство, САЩ биха могли да решат своевременно да се ориентират към глобална военна агресия за да съхранят доминиращите си позиции, като е възможно това да доведе дори до Трета световна война.

Имайки предвид ерозията на американската политическа система, продължаваща вече не едно десетилетие, чудовищно раздутия арсенал на Пентагона, милитаризацията на американското общество и готовността на Вашингтон и корпоративните медии да си сътрудничат в „продажбата” на войни на слабо информираната общественост, подобна възможност не би трябвало да се изключва напълно.

Невъзможно е да се прогнозира, как точно ще се развият нещата. Поне засега обаче, американската нация все още притежава достатъчно власт за да твори сама собствената си история. И това не е толкова въпрос на гласуване, колкото на вземане на необходимите мерки за коригиране „отдолу” на опасното пристрастие на американската политическа система към воденето на войни и удържане на всяка цена глобалното господство на САЩ, непростимото бавене при вземането на адекватни мерки против климатичните промени и равнодушието към огромното и задълбочаващо се икономическо неравенство.

 

* Българско геополитическо дружество

Дарко Танаскович, Неоосманизмът. Турция се връща

на Балканите, 144 стр., ИК «Изток Запад», С. 2010

 

Неосманизмът е нещо повече от идеология. Той е философия на историята, цивилизационна парадигма и светоглед, свойствен на по-голямата част от съвременната турска нация и най-вече на нейния интелектуален елит. Неосманизмът е осмисляне на непревъзмогнатата имперска носталгия на една голяма историческа нация, недоволна от положението и ролята си в света. Като такъв, неоосманизмът е дълбочинна константа в турската външна политика, въпреки всички реални и привидни идейни и политически прекъсвания на приемствеността в нея, включително радикалната светска революция на Ататюрк.

Това твърди в новата си книга „Неосманизмът. Турция се връща на Балканите” сръбският професор Дарко Танасович. Освен в Белградския университет, където преподава арабски език и литература, турски език, персийска литература и основи на ислямската цивилизация, Танаскович чете лекции и в Университетите на Сараево и Скопие, както и във Висшето училище за обществени науки в Париж. Зад гърба си има впечатляваща дипломатическа кариера. През 90-те години е посланик на остатъчна Югославия в Турция и Азербайджан, а през първото десетилетие на новия век представлява Сърбия във Ватикана и при Малтийския орден.

В книгата си, проф. Танаскович посочва, че днес във влиятелните турски партийни „лагери” се споделят различни визии за бъдещето на страната, в резултат от което дискусиите за полярно противоположните идеологии (сред които, освен неоосманизма, можем да посочим неопантюркизма, неокемализма и т.нар. турско евразийство – М.С.) не само че не секват, но и намират все по-широк отклик в обществения живот на Турция.

Какво представлява неоосманизмът?

През последните години, когато проислямски ориентираната част на турския политически елит откровено декларира, че възнамерява да заложи в новата си външнополитическа стратегия на т.нар. „неоосманизъм” (neo-osmanlicilik), тази идеология постепенно се превърна в своеобразна „ос” на вътрешната и външна политика на сега управляващите в Анкара.

Целенасочената държавна пропаганда съдейства за утвърждаването на неоосмански настроения в най-различни слоеве на турското общество. Сред доказателствата за това, в частност, бе и огромният интерес към появилия се през 2008 историко-фантастичен игрален филм „Османската република”, гледан от близо два милиона зрители. Все повече млади хора в съседна Турция носят ризи, с щампи на еничари и надпис „Империята отвръща на удара”. В съзнанието на немалко обикновени турци, миналото изглежда като някакъв „златен век” (Pax Ottomana), когато в контролираната от османците част от Средиземноморието е имало мир, просперитет и религиозна толерантност. „Именно тези настроения обаче, са сред причините Европа да не е склонна да интегрира Турция в ЕС” – посочва във френския „Фигаро” Лор Маршан (1). Което не пречи на управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) да използва множеството държавни структури за „приобщаване” на обществото към османския дух и поставянето му в основата на новата „голяма политика” на Турция.

Както е известно, за архитект на геополитическата концепция на „неоосманизма” се смята турският външен министър Ахмет Давутоглу. Основните цели на тази идеология се съдържат във фундаменталния му труд „Стратегическа дълбочина”. Сред вдъхновителите и пък можем да посочим някогашния турски президент Тургут Йозал (1927-1993), според който ислямът сплотява населението на страната и балканските мюсюлмани, затова те могат да бъдат обединени около идеята за обща държава само от една, разработена по качествено нов начин, идеология (2). Йозал не уточнява, що за идеология би могла да постигне това, но намеква за стремежа на Турция да се върне в „лоното на османизма”.

В края на ноември 2009, в едно свое изказване пред членове на ПСР, турският външен министър заяви, че страната му провежда политика на неоосманизъм: „Имаме наследство, оставено ни от Османската империя. Наричат ни „неоосманци”. Да, ние сме „новите османци”. Принудени сме да се занимаваме със съседните страни. И даже с тези в Африка. Великите държави са объркани от това, което се случва” (3).

Давутоглу уточнява, че Турция няма да се ограничи само с реализацията на тази идея, а ще се опита да реализира и други, не по-малко важни: „Османската империя е част от нашата история, а ислямът – един от елементите на културата ни. Западноевропейската ориентация е наш исторически опит, а тюркизмът – основното ни движение” – посочва в тази връзка той (4).

С други думи, очертават се три основни характеристики на новата турска външна политика: Османската империя – османизмът, който е свързан с исляма, и тюркизмът – като основна идеология за съхраняване на националното самосъзнание, с чието посредничество тюркските народи най-лесно могат да бъдат приобщени към османизма.

Както се вижда, Давутоглу оценява стремежа на Турция да стане член на ЕС като „исторически опит”. Което, разбира се, не предполага тя да се откаже от западния вектор на своята геополитическа стратегия, а че разглежда източния вектор като напълно жизнеспособна алтернатива. Давутоглу смята, че зависимостта от САЩ и Европа е нарушила баланса на турската външна политика и е навредила на националните и регионални интереси, затова Анкара следва да постави под свое покровителство „османското наследство” (т.е. да започне твърдо да го отстоява).

Според някои западноевропейски анализатори, неоосманизмът в турската външна политика се основава на следните принципни постановки:

-          Турция вече не действа като „младши партньор” на САЩ и НАТО, тъй като страната е сред основните фактори за сигурността на Централна Евразия и региона. Оттук произтичат и идеите за осъществяване на различни посреднически инициативи в Близкия изток и създаването на своеобразен еквивалент на ОССЕ в Кавказкия регион.

-          Неоосманизмът не следва да се възприема като заплаха за Запада и Русия.

-          Неоосманизмът не притежава някакви агресивни аспекти (5).

Други експерти пък извеждат следните основни постулати на неоосманизма:

-          Да се постигне общо съгласие вътре в страната, както и с мюсюлманския свят (Близкия изток, Балканите, Северна Африка); да не се подхожда към държавите от тези региони от имперски позиции; да бъдат привлечени към доктрината на неоосманизма страните, които някога са били част от Османската империя, чрез реализирането на „мека” и балансирана политика.

-          Турция следва да провежда изключително активна дипломатическа и икономическа политика за да се превърна в ключова държава за региона.

-          Политиката на неоосманизма дава на Турция възможност да „откъсне” от Запада мюсюлманските държави Босна и Херцеговина, Албания и Косово и дори предимно християнските Македония и България (имайки предвид наличието там на компактни маси мюсюлманско население) (6).

Според някои специалисти, правителството в Анкара възнамерява да използва за реализацията на неоосманистката политика т.нар. „интеграционни коридори” (инициатор на процеса ще бъде Турция), основаващи се на турската „мека сила”, която, на свой ред, включва два основни елемента – икономическата мощ и демократичният опит. Посочват се три такива коридора:

-          Първи коридор: Турция – Сирия – Ливан – Египет, който по-нататък би могъл да обхване и Израел и палестинските територии;

-          Втори коридор: Ирак и държавите от Персийския залив;

-          Трети коридор: Иран и Пакистан (7).

Специално внимание заслужава третият коридор, в усилията по чиято реализация, с неоосманизма тясно се преплитат идеологическите постулати на пантюркизма и турското евразийство. От една страна, Турция ще се стреми да привлече към своята сфера на влияние Иран и Пакистан, а от друга – Централна Азия и Азербайджан.

Според директора на Центъра за международни отношения и стратегически анализи в Анкара Синан Оган, Турция е единствената държава, която може да претендира за ролята на „модернизатор” на Близкия и Средния изток и е в състояние да „помири” този регион със Запада. Очевидно е, че Анкара възнамерява не толкова да възстанови някогашните граници на Османската империя, колкото да постави под контрол енергоносителите и енергийната инфраструктура, транспортните възли, банковите и телекомуникационни мрежи на региона, което би превърнало Турция в геополитическа суперсила (8).

Тези амбиции достатъчно ясно присъстваха и в речта на Ахмет Давутоглу пред турския дипломатически корпус (произнесена през януари 2010). Той, в частност, заяви, че свръхзадача на Турция е да се превърне не в регионална, а в световна държава, посочвайки, че такава възможност и дават нейното географско положение, историята и дипломатическият и опит (9).

Тази турска външнополитическа стратегия започна да се реализира на практика сравнително неотдавна. Затова, имайки предвид турските претенции и планове по отношение на трите, споменати по-горе, региони (Близкия изток, Балканите, Северна Африка) и спецификата на политическите, икономически  и други фактори във всеки от тях, трудно можем да прогнозираме, дали с приоритет ще се ползва именно дипломацията, или в определени случаи ще се разчита и на военната сила. Ясно е, че т.нар. „открита дипломация” няма да се окаже особено полезна за Турция, тъй като арабският свят например, няма никакво намерение да се откаже от придобитата през миналия век самостоятелност за да се върне в лоното на Pax Ottomanica, следователно на Анкара вероятно ще се наложи да се ориентира към „мълчалива дипломация”, използвайки всички възможни лостове за постигане на амбициозните си цели. Възможно е, имайки предвид израелския фактор, известна политическа воля за по-тясна интеграция с Турция да проявят Сирия и Палестина. От друга страна, пасивната позиция спрямо Израел и провежданата спрямо Турция политика на останалите арабски държави, разполагащи със значителни енергийни ресурси, може да доведе Анкара до открит сблъсък с американско-британската ос. Тоест, реализацията на турските цели в региона е изправена пред много сериозни предизвикателства.

Тук е мястото да спомена, че според някои анализатори, склонни да вярват на „конспиративните теории”, управляващата в Анкара умерено-ислямистка партия – ПСР, е продукт на американските геостратези и дори посочват като автор на този проект известния неоконсерватор Пол Уолфовиц (10). Според тях, новата „неоосманска” външна политика на Турция, също се подкрепя от американските неоконсерватори.

Впрочем, редица експерти от водещи турски аналитични центрове, също смятат, че неосманизмът е стратегия, наложена на местния елит от САЩ. Според тях, става дума за разработена от американски „мозъчни центрове” дългосрочна програма, целяща осъществяването, с помощта на „държава-посредник” (в лицето на Турция), на доминация в района на Близкия и Средния изток и, в частност, в арабския свят. В тази връзка, те свързват неоосманизма с широко известния стратегически проект на САЩ за т.нар. „Голям Близък изток”.

Макар че подобни тези звучат доста екстравагантно, самият Давутоглу не крие, че източниците на новата идеология, а и самият термин „неоосманизъм”, са свързани със САЩ, както и, че в основите на визията му за бъдещето на Турция са някои трудове на известния американски геополитик (и президент на Агенция Стратфор) Джордж Фридмън (11). Между другото, сред причините за американската подкрепа за идеологията на неоосманизма, може да е и желанието на Вашингтон да неутрализира стремежите на националистическите и кемалистки кръгове в Турция, тъй като САЩ не биха искали превръщането на тази страна в силна и напълно самостоятелна национална държава (12). Освен това, за американците би било по-изгодно ролята на „лидер” на мюсюлманския свят да бъде поета от техния съюзник Турция, а не от Иран например.

Ислямският елемент в доктрината на „неоосманизма”

Нормално е идеологията на неоосманизма да е тясно свързана с т.нар. „ислямски фактор” (islamcilik), тъй като именно той следва да поеме ролята на ключова консолидираща сила, имайки предвид, че като основна идеологическа „мишена” се разглежда мюсюлманският свят и, на първо място, арабските държави от Близкия изток и Северна Африка. Всичко това, разбира се, влиза в разрез с политиката на Израел в региона, затова през последните една-две години станахме свидетели на разрива на съюза между Тел Авив и Анкара, в чиято основа бе именно желанието на Турция да укрепи позициите си в ислямския свят, подготвяйки почвата за реализацията на неоосманистката доктрина в мюсюлманските държави от двата, споменати по-горе региони.

По-нататък (както твърди в книгата си и проф. Танаскович) реализацията на тази доктрина ще обхване и балканските държави (и най-вече Албания, Босна и Македония), като, според най-крайните привърженици на неоосманизма, Истанбул би трябвало да се превърне в център на „новия халифат” (neo-halifelik) за целия мюсюлмански свят. Според Дарко Танаскович и други мислещи като него автори, в рамките на тази идеология днес действат и управляващата ПСР и множеството откровено ислямистки групировки в тази страна.

На свой ред, военните с прокемалистка ориентация, както и водещата опозиционна Народно-републиканска партия смятат тази политика за неприемлива и дори опасна за бъдещето на Турция. Според тях, сегашните управляващи се опитват да реализират един амбициозен но нереалистичен проект, който ще отдалечи страната от републиканските принципи на Ататюрк. Впрочем, сред факторите, които силно тревожат кемалистите, е и „кюрдският въпрос”, тъй като с окончателното налагане на неоосманизма кюрдите, както и всички мюсюлмани с различна от турците етническа принадлежност, ще се сдобият с много широка културна самостоятелност. Защото, на практика, неоосманизмът представлява идеологическа обосновка на поликултурното общество. Дори и само заради това, той се противопоставя на досегашната доминираща в Турция доктрина – кемализма, който, както е известно, цели изграждането и съхраняването на еднонационалния характер на турската държава.

 

Бележки:

1. Laure Marchand, La Turquie saisie par l'«ottomania», LE FIGARO, 07.01.2010.

2. Neo Osmanlı Geri mi Dönüyor?, http://www.farklitarih.com/2009/06/neo-osmanl-m-donuyor.html.

3. Erhan Seven, Sarkozy gittiği her yerde bizi görecek, Yeni Şafak, 24.11.2009.

4. Nur Batur, 'Yeni Osmanlılar sözü iyi niyetli değil', Sabah gazetesi, 04.12.2009:

5. Валери Петров, Новата турска външна политика, http://www.islamnews.ru/news-21431.html:

6. Ömer Taşpınar, Neo-Ottomanism and Kemalist foreign policy, http://www.todayszaman.com/tz-web/columnists-153882-neo-ottomanism-and-kemalist-foreign-policy.html.

7. Илья Герман, Турция идет на восток, Эксперт, #26, с.66, 2009. http://www.expert.ru/printissues/expert/2009/26/turciya_idet_na_vostok/#print.

8. Ibid.

9. Свистунова И.А., Внешняя политика Турецкой Республики в 2010 году, ИБВ, 24.10.2010.

10. Гагик Тер-Арутюнян, Контекст отношений РА-Турция, http://www.noravank.am/rus/articles/detail.php?ELEMENT_ID=1975&sphrase_id=1075

11. Nur Batur, 'Yeni Osmanlılar sözü iyi niyetli değil', Sabah gazetesi, 04.12.2009.

12. Soner Yalçın, Türk Silahlı Kuvvetleri neden New York aydınlarının hedefinde, Hürriyet gazetesi, 19.10. 2008.

 

* Българско геополитическо дружество

За геополитиката, краят на ХХ и началото на ХХІ век се оказаха време на пропуснати възможности и дълбоки промени. На пропуснати възможности, заради неспособността да се предвиди и прогнозира дълбочината на трансформациите в международната система и мащабите на геополитическите промени на световната карта. А на дълбоки промени – във връзка с развитието на старите и появата, през 90-те години, на алтернативни изследователски стратегии. Като това развитие се осъществяваше едновременно в няколко направления. При това, посоките на теоретичното търсене, към които се ориентират представителите на  различните направления в съвременната американска геополитическа мисъл, силно се разминават.

През последната четвърт на миналия век, геополитиката на Запад, включително и в САЩ, си оставаше общо взето в периферията на научните търсения. В ситуацията на ускоряваща се динамика на глобалните процеси, възникнаха и придобиха популярност редица нови субдисциплини и концепции. Появиха се и бяха институционализирани такива, тясно свързани едно с друго, теоретични направления като „световните” (World Studies) и „глобалните” (Global Studies) изследвания. Нещо повече, в рамките на глобалната икономическа логика, а след това и на революцията във военната сфера, активно започна да се прокарва тезата, че в новите условия на информационната епоха от значение са най-вече скоростта на вземане на решенията, както и времето, а не толкова пространството (1). „Географията изчезна” – декларираха ентусиазираните привърженици на тези твърдения (2). Традиционните географски и геополитически фактори започнаха постепенно да губят позиции, оставайки извън фокуса на внимание на анализаторите, които предпочитаха, вместо това, да акцентират върху глобализацията и транснационалните процеси и структури.

От двуполюсен към еднополюсен, а след това към многополюсен „световен ред”

В същото време обаче, немалко авторитетни американски политолози продължиха последователно да отстояват тезата, че „географията има значение” (geography matters). Тази група, свързана предимно с неоконсервативните „мозъчни центрове” или с висшите военни учебни заведения, формира основата за развитието на т.нар. „неокласически” интерпретации на геополитиката.

Паралелно с това, стимулиращо въздействие върху геополитическата мисъл оказа и разпадането на двуполюсната система на международните отношения. Което е разбираемо. Във фокуса на вниманието на западните анализатори и действащи политици се оказаха съществените изменения в рамките на клуба на „великите държави”, появата на нови силови центрове в различни точки на планетата, формирането на нов световен ред и цяла група други проблеми, традиционно смятани за геополитически.

Междувременно, методологичните недостатъци на класическата геополитика от края на ХІХ и началото на ХХ век бяха добре известни. Очевиден недостатък на традиционния геополитически анализ например беше редукционизмът на географския и пространствен детерминизъм. Приставката „гео” в интерпретацията на бащите-основатели на геополитическата наука означава акцент върху изучаването на географския, пространствено-териториалния фактор, детерминиращ поведението на държавата на международната сцена. В рамките на традиционния геополитически подход, формулиран в трудовете на Рудолф Кьелен, Фридрих Ратцел, Хилфорд Макиндер, Алфред Маън, Карл Хаусхофер и други, като основен субект на световната политика се изявяват големите държави, които, опирайки се на своите собствени ресурси, целят да максимизират контрола си над пространството. Ортодоксалните привърженици на класическата геополитика и до днес са склонни да смятат, че конфигурацията на системата на международните отношения, в крайна сметка, се определя от някакъв фундаментален дуализъм, т.е. от противопоставянето на съществено отличаващи се една от друга геополитически детерминирани сили, които при това съвсем ясно могат да бъдат локализирани и по чисто географски признак – например телуро- и таласокрации, сухопътни и морски държави и т.н. В наши дни често може да се чуе, че традиционната геополитика се е оказала в плен на стереотипите на двуполюсния световен ред, окончателно формирал се след Втората световна война. Подобна гледна точка обаче, не ми изглежда съвсем коректна. Всъщност, първите и най-известни „бинарни” схеми са лансирани още от Алфред Маън, Хилфорд Макиндер, Никълъс Спикмън и други „класици” на традиционния геополитически анализ много преди утвърждаването на двуполюсния модел в системата на международните отношения. Двуполюсният световен ред от ерата на студената война само забави донякъде еволюцията на геополитическата мисъл, като на практика, фокусира усилията и предимно върху обясняването на съществуващата ситуация.

С отслабването на стриктното структуриране на двуполюсния свят и появата на политическа сцена на нови държави и демонстриращи нарастващ стремеж към консолидация региони, постепенно започва да се осъзнава, че традиционните модели се нуждаят от сериозна корекция.

Развитието на военните технологиите, крахът на двуполюсния модел и трансформацията на международната система означава не просто утвърждаването на нова геополитическа реалност, обусловена от промените в силовия баланс, формирал се през предходните години, нито пък само усложняване на световната геополитическа структура, породено от усилването и нарастване броя на регионалните силови центрове. Взаимоотношенията между субектите на световната политика стават все по-сложни и многомерни, а броят на играчите непрекъснато нараства. Изчезват ясните конфронтационни граници. Нараства броят на факторите, определящи характера на световната политика, при това става очевидно по-слабо изразеното доминиране на едни или други отделни нейни аспекти (военни, пространствено-географски, икономически и т.н.). Разгръща се процес на диверсификация на интересите на държавите и недържавните играчи в световната политика. Във връзка с намаляване на възможностите за използване на традиционните силови потенциали, се развива (ако използваме терминологията на Джоузеф Най) своеобразна „ентропия на силата” на великите държави. Под влияние на всички тези процеси, в съвременния свят активно се преосмислят параметрите на хегемонията и геополитическата мощ, а именно, нараства делът на новите, недотам традиционни фактори на мощта – като икономиката и финансите, комуникациите и информационните системи, най-новите направления на научно-техническото развитие и т.н.

В заключителния етап на студената война акцентът в западната и, най-вече, в американската геополитика започна да се измества към проблемите на пространствено-политическата организация на международната общност (т.е. проблемите на „световния ред” и трансформацията на ролята на отделните държави в неговите рамки). През 90те години, афористичната теза на Френсис Фукуяма за „края на историята” бе доста активно подета, включително и от редица учени, занимаващи се с геополитически анализи. Така, Збигнев Бжежински акцентира върху уникалността на съвременното положение на САЩ в световната политика и икономика, посочвайки, че Съединените щати „се оказаха първата и единствена наистина световна държава” (3). В по-широк исторически контекст, еднополюсният свят започна да се интерпретира в контекста на „финалната”, „прогресистка” картина на света, като закономерен краен етап в развитието на международните отношения.

Еднополюсният модел се разглеждаше като своеобразна „крайна точка” в еволюцията на геополитическата картина на света, придобиваща почти теологични характеристики – от баланса на силите на отделните държави и техните съюзи (Новото време), през биполярния силов баланс в средата на ХХ век, към „обединението на човечеството” под егидата на глобалната държава-хегемон, в лицето на САЩ. При това, смяната на отделните етапи в тази „еволюция” се приемаше едва ли не като „предопределена и фатално неизбежна”. Тоест, твърдеше се, че несъвършеният силов баланс на многополюсния свят, провокиращ международни кризи, нестабилност и неопределеност, се заменя от далеч по-предсказуемия и устойчив баланс на двуполюсния свят, който, на свой ред, бива заменен от съвършената „еднополюсна конструкция”, в чиито рамки вече просто няма място за баланса на силите, поне в традиционната му геополитическа интерпретация.

Разширеният вариант на концепцията за „единствения световен полюс”, наложил се след краха на съветския „полюс”, има по-сложна структура. Според него, „единственият полюс” представлява съвкупността на „демократичните индустриални държави”, разполагащи с доминиращи позиции в глобалната система. Съобразно тази интерпретация, ролята на САЩ се свежда до функциите на лидер или хегемон на „единствения полюс” (в зависимост от гледната точка на един или друг автор). Като цяло, „единственият полюс” се интерпретира като достатъчно гъвкаво образувание, непритежаващо ясна йерархична структура и неизменни граници. Ядрото му се формира от група държави от Северния Атлантик, но през последните десетилетия рамките му значително се разширяват. Ако разглеждаме като „единствен полюс” съвкупността на държавите от ОИСР, както го прави например Айра Строс (4), той притежава 60% от световния БВП и по-голямата част от глобалната военна мощ. Чрез непрекъснатото си разширяване (включването на редица държави от Азия и Източна Европа), „единственият полюс” се превръща във все по-здрава опора на „световния ред”. Тоест, глобалното лидерство се осъществява върху една непрекъснато разширяваща се база, извън която остават все по-малко държави, които биха могли да се разглеждат като потенциални противници и инициатори на „бунтове” срещу този глобален “Pax Democratica”. Вътре в тази „идилична” конструкция, САЩ осъществяват общия контрол с помощта на т.нар. „мека сила” (soft power, както я нарича Джоузеф Най), т.е. на моралното лидерство, културното въздействие и убеждаването въз основа на наложилите се и, в крайна сметка, общопризнати правила на играта.

Реалността обаче се оказва много по-сложна от тази схема и световното развитие започва да демонстрира все повече белези на сложно структуриран, многостранен (в икономическата, политическата или сферата на сигурността) и полицентричен глобален ред. В този смисъл, далеч по-адекватни на духа на времето са някои други направления в развитието на американската геополитическа мисъл. Едно от тези направления би могло да се квалифицира като „неокласическо”.

Неокласическата американска геополитика

Импулсите към възраждането в Съединените щати на класическата линия в геополитиката са тясно свързани с опитите за ново структуриране на евразийското пространство. През 1999, професорът от Военноморския колеж на САЩ Маккъбин Томас Оуен публикува в Naval War College Review статията си „В защита на класическата геополитика”, в която, съвсем в духа на Макиндер, определя като основна задача на САЩ след студената война предотвратяването на появата в Евразия на континентален хегемон и създаването от някоя държава или група от държави на заплаха за САЩ в морската сфера (5). Тази теза илюстрира възраждането, върху нова основа, на традиционната геополитика и кара редица американски изследователи да потърсят по-релевантни концептуализации на извършващите се в света трансформации, в духа на неокласицизма. Неокласическата геополитическа школа се основава на това, че съдържанието и целите на геополитиката в съвременната епоха са претърпели съществени промени, в сравнение с границата между ХІХ и ХХ век, но самото геополитическо познание не е станало по-малко ценно заради това.

Стремежът към контрол над пространството се интерпретира като своеобразна начална точка и перманентно присъстващ в голямата политика мотив. В рамките на тази интерпретация, въпреки извършващите се в световната политика и икономика дълбоки трансформации, географията, пространството и териториалните аспекти на политическото и военно планиране въобще не са загубили значението си. Като това значение ще нарасне още повече в бъдеще, когато недостигът на ресурси и натискът на природната среда ще дестабилизират множество държави в Азия и Африка.

Най-видната фигура и най-цитираният автор на неокласическото направление в американската геополитика е Робърт Каплан, който е старши научен сътрудник в консервативния Център за нова американска сигурност. В серия, вдигнали голям шум, статии, посветени на геополитиката през ХХІ век (6), той подчертава приемствеността на възприетия от него подход с геополитическия метод на Алфред Маън и Хилфорд Макиндер и акцентира върху ролята на морските комуникации и свободното корабоплаване (т.е. свободната търговия) за просперитета на развитите западни държави. При това, Каплан лансира една доста неочаквана теза – според него, в нова конфликтна геополитическа „ос” на света ще се превърне не Тихият океан, нито пък Атлантикът, а далечният южен Индийски океан. Именно Индийският океан се превръща в средоточие на проблемите и противоречията на съвременния свят. По бреговете му, или в близост до тях, са разположени най-много нестабилни (Пакистан, Ирак, Мянма, Сомалия, Афганистан и др.) или проблемни (Иран) държави. Тук назряват конфликтите на бъдещето – в рамките на „ислямската дъга”, опасваща цялото крайбрежие на Южна и Югоизточна Азия и Източна Африка. Тук директно се сблъскват, в битката за ресурси и политическо влияние, интересите на новите бързо развиващи се регионални държави, претендиращи за световен статус – Китай и Индия. С други думи, Индийският океан „не е просто географско понятие, а идея”, обединяваща в себе си централното положение на исляма и глобалната енергийна политика, възхода на новите велики държави и формирането на полицентричен световен ред (7). А ролята на САЩ в този най-важен регион е да гарантират, с помощта

множество гъвкави алианси, свободата на корабоплаване и свободното действие на пазарните сили, което, само по себе си, ще съдейства за решаването на поне две стратегически задачи – стабилизацията и контрола над ситуацията в Големия Близък Изток и „мекото” ограничаване на китайската експанзия в региона.

Между другото, Робърт Каплан не смята, че заплахата от китайска експанзия е особено сериозна. Той започва своята, появила се наскоро, статия „География на китайската мощ” (вж. Геополитика, бр.6/10 – б.р.), с цитат на Макиндер за това, че Китай може да се превърне в „жълта опасност” за световната свобода, защото, за разлика от големите континентални държави в миналото (и най-вече Русия), той обединява ресурсите на грамадния континент с наличието на дълга океанска граница – коз, с който Русия не разполага (8).

Освен това, твърди Каплан, Китай съчетава елементи на силно модернизирана икономика по западен модел с наследената от древния Изток „хидравлична цивилизация” (термин, въведен от историка Карл Витфогел за обозначаване на обществата, практикуващи централизиран контрол върху напояването на земеделските земи и, в резултат от това, имащи силно централизирани политически системи). Икономическият ръст съдейства за нарастването на китайските външнополитически амбиции. Каплан подчертава, че Пекин обективно е принуден да изгражда изгодни „мрежови” отношения с широк кръг от държави, способни да гарантират необходимите за бързо развиващата се китайска икономика ресурси. Зоната на китайско влияние, формираща се в Евразия и Африка, постоянно се разширява, „при това не в онзи повърхностен, чисто количествен смисъл, който придават на това понятие през ХІХ век, а в много по-дълбок, съответстващ на съвременната глобализационна епоха”. Преследвайки простичката цел – надеждно да гарантира икономическите си потребности, Китай измества глобалния политически баланс към Източното полукълбо и това няма как да не засегне много сериозно интересите на САЩ. Благодарение на нарастващата икономическа мощ и демографските си параметри, Китай е в състояние да запълни възможните зони на силов вакуум в близост до всеки участък на своите дълги граници, използвайки за целта такова оръжие, като демографския и икономически натиск.

Слабо място на Китай си остават позициите му в Световния океан. Разсъждавайки с термините на „играта с нулева сума”, китайските адмирали се обявяват за наследници на агресивната философия на американския военноморски стратег от началото на ХХ век Алфред Маън, лансирал тезата за „контрола над моретата”. Стремителната модернизация на китайския Военноморски флот свидетелства за сериозността на китайските намерения.

В Тихия океан се формира полицентричен ред, в чиито рамки претенциите си за лидерство в различни сфери и различни региони демонстрират не само Китай, но и страни като Индия и Япония. В Азия, където се очертава криза на „жизненото пространство”, продължава надпреварата във въоръжаването. Каплан завършва анализа си с многозначителна констатация. През следващите години самият факт, че Пекин укрепва икономическата и военната си мощ, ще усили напрежението в китайско-американските отношения. САЩ ще направят всичко за да попречат на Китай да стане хегемон в по-голямата част от Източното полукълбо. „Не бива да изключваме – посочва Каплан – че именно това ще бъде най-разтърсващата драма на нашата епоха” (9).

Интересно е мястото, което Робърт Каплан отрежда на Русия в новото геополитическо подреждане на силите. Според него, географският фактор е в състояние да провокира конфликт между Москва и Пекин, тъй като „сегашният им съюз има чисто тактически характер”. Той не крие, че това може да се окаже изгодно за САЩ: „През 70-те години на ХХ век администрацията на президента Никсън спечели от сблъсъка между Пекин и Москва и така можа да постави началото на новите отношения с Китай. В бъдеще, когато Китай се превърне в истинска велика държава, САЩ, както изглежда, биха могли да сключат стратегически съюз с Русия за да балансират влиянието на Срединната империя” (10).

Към представителите на неокласическото направление могат да се причислят и редица анализатори, изследващи „новите пространства”, станали достъпни за човечеството с развитието на техниката. Сред тях например е основоположникът на космическата геополитика (астрополитиката) Еверет Долмън (11). Подчертавайки значението на „близкия космос” за решаването на военно-политическите задачи, които си поставят държавите, и гарантирането на постоянна връзка и управление в космическото пространство, той перефразира известната фраза на Макиндер, чието геополитическо кредо придобива следния вид в космическата епоха: „Който контролира ниските орбити, контролира околоземното пространство, който контролира околоземното пространство – доминира на земята, а който доминира на земята, определя съдбата на човечеството” (12).

Проблеми на неокласическия подход

Когато говорим за проблемите на неокласическия подход, като най-уязвимо място на геополитическия анализ се очертава доминиращият в рамките на този подход „държавоцентризъм”. Държавата продължава да фигурира в качеството на единствен легитимен геополитически играч на международната сцена. На практика обаче, ситуацията далеч не е толкова еднозначна. Глобализацията, урбанизацията и модернизацията на политическите общности, развитието на комуникациите и контактите с външния свят съдействат за преразпределяне на влиянието от правителствата към недържавните (включително транснационалните криминални и терористични мрежи) и дори частните субекти. Днес е очевидно, че демодернизацията също може, колкото и да е парадоксално, да поддържа тази тенденция. След края на процесите на деколонизация и, особено, след разпадането на Съветския съюз и някои други държави от Източния блок, системата на междудържавните отношения се промени именно в тази посока. Тя започна да включва все повече слабо структурирани и нетрайни образувания („провалили се” и „нови независими” държави), чиито суверенитет е проблематичен, чиито граници невинаги са ясно определени (в много случаи те или не са делитимитирани, или се оспорват от съседите) и чиято „мощ” нерядко е поделена между конкуриращи се кланове или частни субекти.

В резултат от това, геополитическият анализ започва да буксува там, където традиционно претендира да играе ключова роля – при изучаването на конфликтите в съвременния свят. Действията на несуверенните играчи, всевъзможните национални и международни организации, асоциации, компании, трансгранични групировки и т.н., просто няма как да бъдат адекватно преценени в рамките на класическата парадигма. Зад гърба на тези играчи винаги се търси някакъв „силов център” или държавно образувание, заинтересовано именно от такъв (а не от някакъв друг) изход от конкретния конфликт. При това нещата тук не опират до прекалената идеологизация на анализаторите, а до общите методологични недостатъци, присъщи на геополитическия анализ.

Цяла група актуални въпроси на съвременната глобална политика, като например, дали понятието за националния суверенитет не се превръща в анахронизъм; какви са перспективите пред националните държави; кои са основните играчи на международната сцена и какви са тенденциите в тази сфера, или биват игнорирани от геополитическата мисъл, или пък се анализират в рамките на т.нар. „ревизионистко направление” (т.е. на „критичната геополитика”), без всякаква връзка с политическата практика (13).

Струва ми се, че днес, в рамките на геополитическото теоретизиране, има смисъл да променим акцентите, измествайки ги от глобалната картина (изследването на световния ред) към, ако можем да се изразим така, един своеобразен аналог на теориите за „средното равнище”. В тази ситуация, бихме могли да приемем за оптимална единица на комплексния „иконографски анализ” геополитическия регион, като геополитическо, геокултурно и геоикономическо цяло, илюстриращо динамичния момент на геополитиката (трансграничен характер, променливост на контурите, смяна на доминантните регионални държави, културни, етнически и демографски трансформации, а в някои случаи – дори пълно изчезване, което нагледно ни демонстрира примерът с такъв общопризнат геополитически регион от началото и средата на ХХ век, като Mitteleuropa например).

Научно-техническият прогрес през последните три-четири десетилетия доведе до качествена модификация на факторите за функционирането и развитието на обществото. При това ми се струва не съвсем коректно, че понятията „пространство” и „територия” нерядко се използват като синоними. В съвременния свят, реално значение придобиват различни форми на пространството. Наред с териториалното (сухоземното), водното и въздушното пространства, притежаващи достатъчно ясни физико-географски характеристики, можем да говорим за икономическо, културно-цивилизационно, информационно, кибернетично, екологично и т.н. пространства, влияещи както върху характера и насочеността на глобалните процеси, така и върху политическата стратегия на отделните държави. Усвояването на тези пространства, в рамките на геополитическия и геоикономически анализ, на практика, прави едва първите си стъпки.

Критичната геополитика

През 90-те години, геополитическата мисъл преживя своеобразна „смяна на парадигмата”. Широко разпространение получи зародилото още през 80-те ревизионистично направление в съвременната западна геополитическа теория – т.нар. критична, или постструктуралистка геополитика (14). Във фокуса на вниманието се оказа ново тълкуване на географията на властта и силовите центрове, като географията започна да се представа като форма на социално обусловено познание (15).

Според привържениците на тези подходи, геополитиката не бива да се разглежда като научна дисциплина, изучаваща някакви изначално зададени обективни географски фактори, позволяващи на нациите да артикулират собствените си „вечни” и „обективни” национални интереси в световната политика. Те твърдят, че под влияние на идеите на такива известни „постмодернисти”, като Мишел Фуко, Жан-Франсоа Лиотар, или Жак Дерида, идва краят на концепцията за пространството, в традиционната му и привична за всички интерпретация. Пространството престава да се смята за обективна реалност, а започва да се възприема като „социално конструирано”. Така, докато за класическата геополитика пространството и територията играят казуална роля, т.е. приемат се като една от основните причини на човешките действия, критичната постмодернистка тенденция се насочва към възможностите за инструментализация на пространството, съсредоточавайки се върху неговата интерпретация и деконструкция. Политическият дискурс – езикът, текстовете, речите и тяхната интерпретация – започва да играе водеща роля. Ревизионистичната тенденция концентрира вниманието си върху способите за актуализация и използване на ландшафта и пространството за постигане на политически цели. В резултат от това, познавателният интерес се оказва изместен: вече не обективното съществуване на естествените граници, планинските вериги, или реките определя стратегическото значение на тези обекти, специфичната им функция и тяхната историческа и политическа значимост, а онова, което им приписва съответният политически дискурс. По този начин, огромен брой естествени особености на географската среда се активират комуникативно само при специфични обстоятелства.

Критичната геополитика не скъсва окончателно с възгледите, че именно географската мотивация задвижва определени политически процеси, но се опитва да очертае условията и рамките, ограничаващи действието на класическата геополитическа аргументация и възможното и въздействие върху политическите реалности. Новият подход концентрира усилията си върху разкриването на легитимиращата основа на действията и събитията в глобалната политика и установяване на връзката им с определени интереси. Най-ярко тази тенденция се проявява в рамките на т.нар. „радикална геополитика” (16).

С прехода към новата си „критична” роля, геополитиката обаче губи своя прогностичен статут. От своеобразни философски пророчества, геополитическите конструкции се трансформират в субективни интерпретации на реалността и вероятностни оценки, присъщи на другите социални научни дисциплини. В същото време, подобна трансформация позволява по-лесно да се осъзнае, как точно се е формирал сегашният политико-пространствен ред и как той се възпроизвежда или променя при определени политически обстоятелства, посредством конкретни комуникативни и дискурсивни практики.

Към основните направления в ревизионистичните геополитически изследвания обикновено се причисляват т.нар. „формална геополитика” (чиито обект е развитието на геополитическата мисъл и геополитическата традиция, т.е. става дума за своеобразен критичен рефрекс на представителите на тази научна дисциплина), „практическа геополитика” (включваща широк кръг масови географски и чисто геополитически символи, образи и представи, както и доминиращите в изкуството на държавното управление геополитически концептуализации на съвременните международни проблеми), „популярна геополитика” (геополитическите представи, разпространяващи се чрез медиите и другите комуникационни канали и оказващи съществено влияние върху формирането на националната, цивилизационна и друга идентичност и върху конструирането на имиджа на „другите” народи и, съответните географски локуси) и „структурна геополитика” (концентрираща се, най-вече, върху глобалните процеси, тенденции и противоречия, проблемите, свързани с въздействието на глобализацията и информатизацията и реалностите на рисковите общества, трансформиращи геополитическите практики). Освен това, критичната геополитика обхваща достатъчно широката сфера на чисто постмодернистичните и феминистки изследвания (17).

В рамките на критичната геополитика бе направен опит да се осмисли социално обусловеният характер на географските дадености, рамките на функционирането им и техните възможности да въздействат върху политическите реалности. Според собствените им думи, привържениците на критичната геополитика, разширяват границите на геополитическия анализ, утвърждавайки необходимостта от изучаване не само действията на държавите на международната сцена, но и на стоящите в основата на тези действия културно обусловени представи, определяни от тях като „митологии” (като например представите за възникването на една или друга нация и формирането на контролираното от нея пространство). В резултат от това, новата геополитика акцентира, в не по-малка степен, „върху картите,  на смислите и значенията, отколкото върху географските карти на държавите” (18). Накрая, анализаторите, работещи в рамките на критичната геополитика, лансират тезата за „неотстранимото многообразие на географските пространства, множествения характер на методите за адаптация на различните социални общности към това разнообразие и значението на политическото въображение за практическото оформяне на едни или други социални конструкции”. От тяхна гледна точка, концепциите за сигурността, представите за заплахата и отговорността или интерпретацията на идентичността не могат да бъдат политически и културно неутрални (т.е. да бъдат детерминирани изключително и „обективно”, от географските фактори) и неизбежно отразяват пристрастията на онези, които оперират с тях в рамките на анализа си на съвременните проблеми.

От момента на появата на критичната геополитика, атаките срещу нейните основни постановки не секват. И това не е случайно. Пред всичко, в хода на опитите за ревизия на традиционните геополитически схеми и методологични подходи твърде бързо се появяват сериозни проблеми и ограничения. Повишаването на комплексността на едно изследване има своите граници. Всеки изследовател се изправя пред избора, или рязко да опрости ситуацията, съсредоточавайки вниманието си само върху някои съпоставими фактори и величини (давайки си ясна сметка, че това редуцира сложността на реалните феномени на международните отношения и стеснява хоризонта на проблемите), или да разшири комплексния характер на изследването си за сметка на ясно дефинираните граници на геополитическата наука и на убедителността, а нерядко и на обосноваността на изводите си (19). В тази връзка, стремежът към по-голяма комплексност и „постструктурализация” на предмета на геополитиката, както и постмодернистките тонове в трудовете на привържениците на геополитическия ревизионизъм съвсем не са еднозначни. „Излишната комплексност” може да размие и без това недостатъчно ясно очертаните дисциплинарни рамки, без в същото време да гарантира ново и по-високо качество на получените изводи. А пък увлечението по постмодернизма и постструктурализма, с характерната за тях перманентна деконструкция, интерпретация и реинтерпретация на символите, текстовете и пространствата, лишава критичната геополитика от способността да формулира адекватни практически препоръки.

От геополитика към геоикономика?

На границата между ХХ и ХХІ век, качествената трансформация на геополитиката се осъществява по още няколко направления. Под влияние на Самюел Хънтингтън (20), съвременната геополитика отделя значително място в своите конструкции на културно-цивилизационните и конфесионални фактори. Концепцията за цивилизационния сблъсък на Хънтингтон се оценява нееднозначно от мнозинството изследователи – най-вече заради това, че повечето съвременни конфликти се развиват в рамките на отделните цивилизации, а всевъзможните „дъги на нестабилност” се формират не толкова в спорните и „лимитрофни”, по отношение на няколко различни цивилизации, територии, колкото вътре в съответните цивилизации и социокултурни ареали. Освен това, остават неясни критериите за принадлежността на едни или други региони към различни цивилизации, а и самата представа за субектността на цивилизациите е доста мъглява.

Все по-голямо внимание се отделя на въздействието на икономическите процеси върху еволюцията на геополитическата ситуация. Това е свързано с повишаване ролята на икономиката в живота както на отделните държави, така и на световната общност, като цяло, и нарастващото влияние на икономическите процеси върху неикономическите сфери и върху разпределението на силите в глобален мащаб. Освен това, под влияние на събитията от края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век – рухването на Берлинската стена, разпадането на СССР и на комунистическия блок – все по-често започна да се говори, че основна задача на геополитиката е „разработването на проблема за гарантиране на мирен световен ред, посредством споразумения и съгласие, а не със сила и доминация” (21). В този смисъл, геоикономиката започна да се възприема като, едва ли не, антипод на геополитиката: ако последната фокусира вниманието си най-вече върху конфликтите, първата уж се концентрира върху аспектите на сътрудничеството и кооперирането в международните отношения.

В новите условия, икономическите конфликти наистина излизат на преден план, сред различните групи потенциални международни противоречия. Някои дори прогнозират началото на епохата на „реаликономиката”, т.е. на нов исторически период, чиято същност и основно съдържание ще бъдат твърдите (възможно дори конфронтационни) икономически действия, предприемани от държавите и другите силови центрове за реализиране на собствените, им, включително и политически, интереси (22). В тази връзка се предлага постепенен отказ от теоретичните постановки, основани на геополитическата терминология, така че да се премине към новата епоха, когато, в условията на „затваряне на ойкумена” и прекратяване на двуполюсната конфронтация, приставката „гео-„ и доминиращото положение в анализа на текущите международни явления ще преминат към икономиката, а „чистата” геополитика окончателно ще остане в историята.

Разбира се, геоикономиката не може да се разглежда като антипод на геополитиката, или пък като нейна алтернатива. Геоикономиката просто акцентира върху онези конфликтни форми, които, според активните и привърженици, доминират в момента и определят съдържанието на политическите процеси на международната сцена. При това, самата международна сцена си остава поле за конкуренция между различните стратегии, гарантиращи място под слънцето на едни или други държави и/или интеграционни обединения. Привържениците на геоикономическия анализ се базират в своите разсъждения на очевидния факт, че редица геополитически концепции и теоретични конструкции очевидно вече са остарели. Понятието „жизнено пространство” например, е загубило смисъла си, включително и заради развитието на глобализационните процеси. И тъй като, при тези обстоятелства, класическата защита на границите и борбата за контрол над пространството, в класическия и вид, губят смисъл, ключова роля започва да играе търсенето на релевантна адаптивна стратегия, в чиито гръбнак се превръща икономическата политика, призвана да максимизира обема на финансовите, информационни и други ресурси, контролирани от една или друга общност. Целта на геокономическото съперничество е да се подобри положението на собствената страна на световния пазар, създавайки условия за нейния непрекъснат и достатъчно динамичен икономически растеж. По правило, геоикономическата стратегия се съпровожда с опити за завоюване на икономическата „територия на бъдещето”, стимулиране на изследователската дейност и перспективните наукоемки производства, развитието на търговията и укрепване финансовата мощ на държавата. Модулният характер на отношенията и взаимозаменяемостта на държавите-партньори в условията на комуникационната революция, поражда ситуация на относителна нестабилност, характерна за която е ситуативността на всички съюзи и коалиции. Перманентната битка за максимизация на ресурсите и възможностите в условията на глобализация (когато е невъзможно просто така да излезеш за известно време от играта, а може само да „изпаднеш” от нея) поставя всяка страна пред избора, или да осъществява динамично изпреварващо развитие, разширяващо в геометрична прогресия възможностите и за влияние (включително и политическо), или да се маргинализира.

Анализаторите обръщат внимание на това, че геоикономическите сценарии получават най-голямо разпространение в държавите, включили се със закъснение в глобалната надпревара или разполагащи със сравнително слаби конкурентни позиции (Русия, Италия и т.н.) (23). Наистина, трябва да признаем, че авторите им се занимават не толкова с аналитично теоретизиране в рамките на концепцията, колкото с очертаването на „общите стратегически национални интереси” (24) и формулирането на научно обоснована стратегия за поведение на държавата в условията на глобализация (допълнително усложнено от „догонващия” тип развитие).

Изглежда доста сложно да впишем в геополитическите схеми действията на транснационалните играчи, чиито съвкупни възможности непрекъснато нарастват. Анализът на процесите на глобалното развитие с геополитически термини очевидно опростява общата картина. Защото формулата на властта, обусловена от развитието на глобалната транснационална икономика, на практика, е обратна на общоприетата. Не доминирането, т.е. активното участие, а неучастието, т.е. целенасоченото бездействие, се превръща в основното средство за принуда. Държавите, политическите партии, синдикатите, твърдо и последователно биват склонявани към безусловен конформизъм и неолиберална адаптация, посредством властта, основаваща се на „възможността да имаш изход” (термин, въведен от Албърт Хиршман и Улрих Бек). Така, в основна заплаха се превръща не „завоюването” или „нахлуването”, а напускането и изключването – т.е. „умишленото незавоюване”, или „неинвестирането”. Подобна власт е нелегитимна и непрозрачна, но притежава способност реално да трансформира доминиращите правила на играта на държавно равнище и в международното пространство. Държавната власт постига господство и го укрепва с помощта на контрола над територията, нейното население и ресурси. Властта на глобализираната световна икономика се формира по противоположния начин, като става независима от мястото (територията), максимизирайки екстериториалното си господство. В този случай, геокономическите подходи действително предоставят по-адекватен аналитичен инструментариум.

Енергийната геополитика

Своеобразно разклонение на геоикономическата проблематика са проблемите на т.нар. „енергийна геополитика” и толкова популярната напоследък, на най-различни политически и аналитични нива, тема за „енергийната сигурност”.

Доминацията на световните петролни пазари е сред ключовите фактори, съдействали за превръщането на САЩ в световна свръхдържава, след Втората световна война. Огромният интерес на американската администрация към добива и транспортирането на чуждестранни енергоносители продължава да е сред приоритетите на американската външна политика. Той се обяснява не само със заинтересоваността от безпрепятствени доставки на тази стратегическа суровина за собствените вътрешни потребности, но и с чисто геополитически съображения. Претендирайки за еднолично глобално лидерство, американската администрация не може да се откаже от контрола над мащабните енергийни ресурси на държавите от Близкия изток и Каспийския регион (като главната цел, разбира се, е Близкият изток, където се добиват над 60% от световния петрол и 40% от природния газ)(12).

Темата за приоритета на ресурсната политика, сама по себе си, не е нова. Показателно е обаче, че новата интерпретация на основното направление на геополитиката – преходът от пространствения към ресурсния императив – възниква именно в САЩ. В практическата политика тя бе ознаменувана от „доктрината Картър” – през януари 1980, в речта за състоянието на съюза, тогавашният американски президент обяви, че опитът на всяка външна сила да установи контрол над Персийския залив ще се смята за атака срещу жизнените интереси на страната му. На практика, това означаваше разширяване действието на „доктрината Монро” в нови и отдалечени от САЩ региони на света, с акцент върху „геополитиката на природните ресурси”. През 2006, темата получи ново развитие в речта на американския вицепрезидент Дик Чейни, който обвини Москва в „енергиен империализъм” и използване на енергийните си ресурси за геополитически цели, оказвайки натиск върху съседните постсъветски държави.

Енергийната проблематика не слиза от страниците на научните и научно-популярните издания през последните поне 15-20 години. Тя придоби силен геополитически оттенък под влиянието на няколко фактора, един от които е начинът за транспортиране на енергоносителите. Значителна част от петрола и огромната част от природния газ се доставят на пазара с тръбопроводи. Изборът на маршрутите, контролът над тръбопроводите и споровете за условията на транзита – всичко това неизбежно се политизира. В същото време, енергийните доставки са жизнено важни за нормалното функциониране на икономиката на всяка съвременна държава. Затова проблемът за сигурността на доставките и, във връзка с това, за диверсификацията на доставчиците се превърна едва ли не в основна в съвременните дебати, водени както по геоикономически, така и по чисто геополитически теми (26).

Заключение

Разширяването на изследователския обхват на съвременната геополитика се осъществява в последно време и за сметка на други сюжети, най-вече, геоекологични и геокултурни. В Германия например, набира популярност ново направление, акцентиращо не върху конфигурацията на политическите сили или на обективната роля на ландшафта, а върху екологичната инициатива и радикалната промяна на енергийните приоритети. Днес то се развива предимно в рамките на политологичната и научно-популярна литература: актуалността на тематиката е изключителна, а алтернативните подходи се дискутират както в медиите, така и в академичните издания. Акцентът върху тази проблематика се свързва най-вече с имената на Херман Шеер и Франц Алт (27).

И така, в края на ХХ и началото на ХХІ век, геополитическото знание еволюира значително. В същото време обаче, така и не се появи ново доминиращо геополитическо течение, което да измести класическата геополитика. В рамките на съвременните ревизионистични геополитически концептуализации, методологично универсалната и системна визия за съвременните глобални процеси се оказва непостижима. Разбира се, търсенето на ефективни аналитични инструменти продължава (28). Изследователите се опитват да очертаят няколко структурно обусловени нива на анализ на формиращия се световен ред. Остава открит обаче въпросът, дали подобни изследвания биха могли да се определят като геополитически, или спадат по-скоро към неореалистичната традиция в теорията на международните отношения. Същото се отнася впрочем и за въпроса за съответствието на концептуалните конструкции на геополитическия ревизионизъм на сложните практически задачи на политическия анализ и прогнозиране.

 

Бележки:

[1] Gray C.H. Postmodern war. The new politics of conflict. London: Rutledge, 1997; Stocker G., Schopf C. InfoWar. New York: SpringerWien, 1998.

[2] O’Brien R. Global Financial Integration: the End of Geography. London: Pinter, 1992.

[3] Бжезинский З. Великая шахматная доска. М.: Международные отношения, 1998, с.20.

[4] Страусс А. Униполярность. Концентрическая структура нового мирового порядка и позиция России // Полис, 1997, №2, с.29.

[5] Owens M.T. In Defense of Classical Geopolitics // Naval War College Review, vol. 52, no. 4 (Autumn 1999). [ http://www.nwc.navy.mil/press/ review/1999/autumn/art3-a99.htm]

[6] Kaplan R.D. Center Stage for the Twenty-first Century // Foreign Affairs, 2009, March-April, pp.16-32; Kaplan R.D.The Revenge of Geography // Foreign Policy, 2009. May-June, pp.96-105.

[7] Виж. Kaplan R.D. Center Stage for the Twenty-first Century // Foreign Affairs, 2009, March-April, p.17.

[8] Kaplan R.D. The Geography of Chinese Power // Foreign Affairs, 2010, vol.89, #3 (May/June), p.22

[9] Kaplan R.D. The Geography of Chinese Power, p.41

[10] Kaplan R.D. The Geography of Chinese Power, p.29

[11] Dolman E.C. Geography in the Space Age: An Astropolitical Analysis // The Journal of Strategic Studies, 1999, v.22, №2-3, р. 83-106; Dolman E.C. Astropolitik: Classical Geopolitics in the Space Age. London: Frank Cass, 2002.

[12] Dolman E.C. Astropolitik: Classical Geopolitics in the Space Age. London: Frank Cass, 2002, p. 8

[13] Сред малкото трудове, посветени на стиковката между теоретичнити постановки и практическата политика – Cohen S.B. Geopolitical realities and United States foreign policy // Political Geography, 2003, Vol.22, p.1-33.

[14] Виж: Agnew J.A. The territorial trap: The geographical assumptions of international relations theory // Review of International Political Economy, 1994, #1, p.53-80; Agnew J. Geopolitics: Re-visioning world politics. London: Routledge, 2003; O’Tuathail G. Critical Geopolitics: The Politics of Writing Global Space. Minneapolis, 1996; O’Tuathail G. Understanding Critical Geopolitics: Geopolitics and Risk Security // The Journal of Strategic Studies, 1999, v.22, #2-3, p.107-125; O?Tuathail G., Dalby S. Rethinking geopolitics. London: Routledge, 1998; O’Tuathail G. Geopolitical structures and cultures: towards conceptual clarity in the critical study of geopolitics. // In L.Tchantouridze (Ed.) Geopolitics: Global problems and regional concerns. Winnipeg: Centre for Defence and Security Studies, 2004, p.75-102; Geopolitics in a Changing World. N.Y., 2000; O’Tuathail G. Borderless worlds? Problematizing discourses of deterritorialization. Geopolitics, 2000, #4; Dalby S. Imperialism, domination, culture: the continued relevance of critical geopolitics. // Geopolitics, 2008, 13(3), p.413–436; Dittmer J., Dodds K. Popular geopolitics past and future: fandom, identities and audiences. // Geopolitics, 2008, 13(3), pp.437–457; Dodds K. J. Global geopolitics: A critical introduction. London: Pearson Education, 2005 и др.

[15] Tuathail G. Critical Geopolitics: The Politics of Writing Space. Minneapolis, 1996, p. 57.

[16] За това виж: Mercille J. The radical geopolitics of US foreign policy: Geopolitical and geoeconomic logics of power // Political Geography, 2008, Vol.27, pp.570-586

[17] Debrix F. Tabloid terror: War, culture and geopolitics. New York: Routledge, 2008; Dalby S. Warrior geopolitics: Gladiator, Black Hawk Down and The Kingdom Of Heaven // Political Geography, 2008, Vol.27, p. 439-455; Hyndman J. Mind the gap: bridging feminist and political geography through geopolitics // Political Geography, 2004, Vol. 23, p.307-322; Kofman E. Feminism, gender relations and geopolitics: problematic closures and opening strategies. // In E. Kofman and G. Youngs (Eds.). Globalization: Theory and practice. London/New York: Pinter, 1996, pp.209-224; England K. Towards a feminist political geography? // Political Geography, 2003, Vol.22, p.611-616 и др.

[18] O’Tuathail G., Dalby, S. Introduction: Rethinking geopolitics: Towards a critical geopolitics. // In: O?Tuathail G. and S. Dalby. Rethinking geopolitics. London: Routledge, 1998, p.4

[19] За това виж: Политическая наука: Новые направления. М.: Наука, 1999, С.30-31.

[20] Huntington S. The Clash of Civilizations. Remaking the World Order. N.Y.: Simon and Schuster, 1996.

[21] Паркер Дж. Преемственность и изменения в геополитической мысли Запада // Международный журнал социальных наук, 1993, №3, с.33.

[22] Виж: Agnew J.A. Geopolitics and Discourse: Practical Geopolitical reasoning in American Foreign Policy // Political Geography, 1992, v.11, №2, p.190-204; Luttwack E. From Geopolitics to Geo-Economics // National interest, 1990, №20, p.1-24; Luttwack E. The Coming Global War for Economic Power // The International Economy, 1993, №5, p.28-69; Luttwak E. The Endangered American Dream: How To Stop the United States from Being a Third World Country and How To Win the Geo-Economic Struggle for Industrial Supremacy. New York, 1993; Luttwak E. Turbo-Capitalism: Winners and Losers in the Global Economy. New York, 1999; Lorot P. La G?opolitique (with Fran?ois Thual). Montchretien, 2002; Sparke M. Geopolitical fears, geoeconomic hopes, and the responsibilities of geography // Annals of the Association of American Geographers, 2007, 97(2), pp.338–349; Lorot P. Introduction ? la G?o?conomie. Paris: Economica, 1999; Lorot P. Guerre et ?conomie (co-direction of the work with Jean-Fran?ois Daguzan). Paris: Ellipses, 2003 и др.

[23] Виж: Жан К., Савона П. Геоэкономика. М., 1997; Кочетов Э.Г. Геоэкономика и стратегия России. Истоки и принципы построения внешнеполитической доктрины. М., 1997; его же: Геоэкономика. М., 1999.

[24] Кочетов Э.Г. Геоэкономика и стратегия России, с.15.

[25] За това виж: Энергетическая безопасность глобализирующегося мира. М.: ИМЭМО РАН, 2008.

[26] Виж: Armitage R. The new geopolitics, introduction. // In: Bloomfield, L.P. (Ed.), Global Markets and National Interests, the new geopolitics of energy, Capital, and Information, Significant Issues Series, Vol. 24(3). Washington: Center for Strategic and International Studies (CSIS), 2002; Kalicki, J.H., Goldwyn, D.L. (Eds.) Energy and Security: Toward a New Foreign Policy Strategy. Washington: Woodrow Wilson Press, 2005; Klare M.T. Rising Powers, Shrinking Planet: The New Geopolitics of Energy. New York: Metropolitan Books, 2008; Moran, D., Russell, J.A. (Eds.) Energy Security and Global Politics: The Militarization of Resource Management. N.Y.: Routledge, 2009; Manning R.A. The Asian Energy Factor. New York: Palgrave, 2000; Goldman M.I. Petrostate: Putin, Power and the NewRussia. Oxford University Press. Oxford, 2008; Chester L. Conceptualising energy security and making explicit its polysemic nature // Energy Policy, 2009, Vol.37, October; Mert B. Geopolitics of European natural gas demand: Supplies from Russia, Caspian and the Middle East // Energy Policy, 2009, Vol.37, pp. 4482-4492; Morse E.L., Richard J. The battle for energy dominance. // Foreign Affairs, 2002, Vol.81, #2; Stulberg A.N. Moving beyond the great game: the geoeconomics of Russia’s influence in the Caspian energy bonanza. // Geopolitics, 2005, 10 (1), 1–25. Mayers Jaffe A. Geopolitics of Energy // Encyclopedia of Energy, 2004, Vol.2, p.843-851.

[27] Виж например: Scheer Н. Solare Weltwirtschaft. Munchen, 1999.

[28] За това виж: Dussouy G. Systemic Geopolitics: A Global Interpretation Method of the World // Geopolitics, 2010, Vol.15, #1.

* Ръководител на сектора по политически теории на Института за световна икономика и международни отношения към Руската академия на науките

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн