Географията е наука за пространственото взаимодействие между природата и обществото. Тя е едновременно обществена и природна наука, поради което заема уникално място в системата на науките. В зависимост от обхвата на изследвания обект, географията е обща и регионална, а от гледна точка на конкретния предмет се обособяват природната и обществената география. Основен обект на изследване на обществената география е пространствената организация на обществото. Важно място в структурата на обществените географски науки заемат политическата, историческата и културната география.

Политическа география, геополитика и геостратегия

Интересът към изследването на географския фактор в развитието и организацията на системата природа-общество възниква още в древността. Класическото географско познание се развива заедно с философската и политическата мисъл. В Древна Гърция, Рим и Китай някои учени стигат до заключението, че различията в икономическото и политическото развитие на обществата са обусловени от географските особености на територията.

Пространственият подход има фундаментално значение в географските изследвания. Географското пространство представлява системна категория и елемент, който придава на политическата дейност географски характер. Държавите, като географски обект, притежават различно по обхват пространство, зависещо от собствените количествени параметри (териториални, социални, икономически) и от политическите възможности на съседните държави.

Политологичните познания също имат хилядолетна традиция. Самото понятие “политика” има гръцки произход и представлява “висш хуманен израз на изкуството да се управлява държавата”. За създател на модерната политология се смята италианският философ и историк Николо Макиавели. В своя труд “Владетелят” той излага принципите и методите за управление на държавата.

Политическите процеси и явления протичат в пространството, поради което са обект на изследване от географията. Така възниква политическата география. Сред многообразието от дефиниции на теоретичната и същност се откроява определението, че тя е наука за взаимодействието между географското пространство и политическите процеси. Политическата география е свързана с много други обществени науки като философия, история, политология, икономика, социология, културология, право.

Географското положение е основен елемент в пространствените изследвания и се дефинира като отношение на определен географски обект спрямо друг обект от пространството. Особено значение има геополитическото положение, което е динамична и променлива величина. То представлява комплексна оценка на природоресурсния, социално-икономическия и културно-политическия потенциал на дадено пространство. Геополитическото положение е основен фактор, определящ историко-пространствените особености на държавите и главните насоки в политическото и икономическото им развитие. Всяка държава може да притежава благоприятно или неблагоприятно геополитическо положение, а оценката му зависи от различни исторически и политически фактори.

Отношенията между политически организираните пространства са предмет на познанието от най-древни времена, тъй като географското взаимодействие между държавите е занимавало политическата мисъл още в зората на цивилизацията. Важен принос в изследването на политическите процеси в древността имат много гръцки, римски и китайски учени като Хекатей, Херодот, Платон, Ератостен, Страбон, Птолемей, Лао Цзъ, Конфуций. През Средновековието, център на географското познание става арабският свят. Ценни произведения по политическа география оставят Ал-Идриси, Ал-Варди, Ал-Фараби, Ибн-Батута и Ибн-Халдун. Епохата на Великите географски открития води до разширяване на познатото дотогава пространство и поставя нов етап в развитието на географията, обогатявайки я с нови идеи и понятия. През ХVІІІ и ХІХ век, чрез трудовете на Имануил Кант, Жан Боден, Берхард Варениус, Шарл Монтескьо, Карл Ритер и Лев Мечников, се създават предпоставки за появата на политическата география като наука. По-късно се формират и основните политико-географски школи със свой облик и специфика: континентално-европейска, англо-американска, руско-съветска. От своя страна, географи-класици като Анастас Иширков, Крум Дрончилов, Иван Батаклиев, Жеко Радев, Петър Делирадев и Димитър Яранов съдействат за обособяването на национална българска политико-географска школа.

За основател на класическата политическа география се смята немският антропогеограф Фридрих Ратцел. Изследванията му са силно повлияни от еволюционната теория на Дарвин, затова той отнася политическата география към природогеографските науки и по-точно към биогеографията. Ратцел е автор на първия систематизиран труд по политическа география – “Politische Geograpfie” (1897), в който формулира пространствения подход при обяснението на политическите събития. В теорията си, той акцентира върху политическото пространство. Ратцел е създател на т.нар. “органичен подход”, възприемайки държавата като организъм. Той тълкува пространствената експанзия на държавите като естествен процес и прави извода, че големите държави трябва да се стремят към разширяване на жизненото си пространство, за да си осигурят повече естествени ресурси за развитие.

Важно теоретико-приложно значение за политическата география и геополитиката имат трудовете на Халфорд Макиндер, Алфред Маън, Никълъс Спайкман и Рудолф Челен. Британският учен и политик Макиндер отделя основно място в изследванията си на пространствения фактор в историческото развитие. Той смята, че световната история е резултат от сблъсъка между континенталните и морските сили. Като най-силна сред континентално-ориентираните държави посочва Русия, а сред морските – Великобритания. Според Макиндер, географското положение е определящ фактор за световното развитие, което той разделя на три епохи: Доколумбова, Колумбова и Следколумбова. През 1904, Макиндер лансира теорията си в доклада “Географската ос на историята”, в който определя Европа, Азия и Африка като “световен остров”, където господстваща роля играе Русия. Той дефинира географското ядро на Евразия като „хартленд” (сърцевидна земя). Според него, който контролира хартленда, може да управлява островния пояс и така да владее света. По-късно теорията му оказва голямо влияние върху политическата практика.

Маън е историк и адмирал от американския морски флот. Политико-географската му теория с различава от “сухоземните” тези на Ратцел и Макиндер, тъй като неговите изследвания са свързани с влиянието на морската сила върху историческите процеси. В статията си “Елементи на морското могъщество” (1890) Маън посочва, че “военната история, в голяма степен, е история на морската сила, а морската стратегия цели да създава, поддържа и увеличава морското могъщество на една държава”. Той счита, че морското господство се осигурява от три основни елемента: стратегическо географско положение, благоприятна брегова форма и добри възможности за отбрана на хинтерланда (задземието). Тезата на Маън е, че морските държави имат по-голямо географско предимство от континенталните сили. В този смисъл, той е първият учен, използвал понятията “таласократии” (морски сили) и “телурократии” (континентални сили). За Маън решаващ фактор при определяне съдбата на държавите е осигуряването на морско господство, а не големината на държавната територия. Той дефинира и основните параметри на морската сила, която зависи от мощта на военния и търговския флот, както и от военноморските бази. Формулата му за морската сила изглежда така: SP = NM + MM + NB, където SP е морската сила (Sea power), NM е военноморският флот (Navy Marine), MM е търговският флот (Merchant Marine), а NB са военноморските бази (Navel Bases).

Американският политикогеограф Спайкман споделя геополитическите идеи на Маън. Той например отбелязва наличието на Стар и Нов свят в световната геополитика, като първият обхваща Евразия, а вторият – Северна и Латинска Америка. Тези две пространства си взаимодействат чрез акваторията на Тихия и Атлантическия океан. Ядро на Новия свят са САЩ, докато Евразия е разпокъсана политически, без доминиране на определена сила. За разлика от Макиндер, Спайкман смята, че основно политическо и стратегическо значение имат не централните територии, а периферията на Европа (римленда), представляваща буферна зона между сухоземните и морските цивилизации.

Челен пък е шведски професор по политически науки, който, подобно на Макиндер, защитава тезата, че една държава е силно зависима от пространствените си функции. Според него, силата на държавите се влияе от няколко важни свойства: територия, стопанство, общество и власт.

Преобладава позицията, че геополитиката е съставна част на политическата география. Това понятие е използвано за първи път именно от Челен в книгата му “Държавата като форма на управление” (1917). Повлиян от географския детерминизъм на Ратцел, Челен заключава, че геополитиката е “наука за държавата като географски организъм или явление в пространството”. Според него, изследванията в геополитиката са свързани главно с анализа на географското положение, формата на територията и пространствените особености на държавите.

Всъщност, геополитиката представлява пространствена интерпретация на политиката на държавите, т.е. географска политика, която може да се дефинира и като пространствено обяснение на историята. Класическата геополитическа теория възниква в началото на ХХ век и се налага най-напред в немската географска школа. Основните идеи на геополитиката тогава са свързани с тезата за държавата-организъм и са повлияни от географския детерминизъм. Според немската геополитическа школа, решаваща роля за развитието на държавите имат пространствените фактори и най-вече географското положение. Френската политико-географска школа противопоставя на този подход теорията на посибилизма, основана на свободната воля и човешките възможности. През втората половина на ХХ век настъпват важни промени в разбирането за геополитиката, във връзка с прилагането на цивилизационния подход.

Най-общо, геополитиката представлява важен елемент от политиката на държавите и изучава закономерностите и принципите, свързани с влиянието на географския фактор върху развитието им. Тя може да се разглежда като наука за пространствените междудържавни отношения и обяснява политическата дейност чрез функциите и географските особености на територията. В този смисъл, важно значение придобиват физическите особености (площ, форма, морфография) и социално-икономическите елементи на държавната територия – човешки ресурси, урбанизираност, стопански потенциал.

Приложната функция на геополитиката е свързана с разработването на стратегии за развитието на държавите, като така възниква геостратегията. Тя е свързана с военната география и обяснява стратегията на държавите и политико-икономическите организации от гледна точка на пространствените фактори. Геостратегията е естествено продължение на геополитиката в областта на военната практика и анализира военния потенциал на държавите и военните конфликти от географска гледна точка. Тя е и специфична военна стратегия, свързана с географските аспекти на военните действия. Геостратегията има изразен субективен характер, в смисъл, че съществуват обективно наложени геополитически закономерности и субективно декларирани геостратегически интереси. При формулирането на една геостратегическа концепция се използват научни методи, но сама по себе си геостратегията не може да претендира да бъде наука.

Геостратегията изследва не само територията, но и акваторията (морското пространство), което води до обособяването на т.нар. морска геостратегия. Тя изучава разположението на военно-стратегическия потенциал по морския бряг, геоморфологията на бреговата линия, организацията на политическия живот по крайбрежието и усвояването на морските ресурси.

След края на блоковото противопоставяне значението на геостратегията намалява и нейните обект и предмет на изследване се изместват от геоглобалистиката - научна област, обединяваща геополитиката, геоикономиката, геоекологията и геостратегията.

Политическата география е пряко свързана с историческата география. Сходно с историческата география е понятието геоистория. То е използвано за първи път от френския учен Фернан Бродел (1980) и представлява пресечна точка между пространствената и хронологичната парадигма в науката, тъй като изследва универсума пространство-време. В този смисъл, Елизе Реклю (1890) прави оригиналния извод, че “историята е география във времето, а географията – история на пространството”. Подобна теза отстоява и австрийският географ Хуго Хазингер в изследването си “Географски основи на историята” (1931).

Между историческата и политическата география има основно структурно различие, а именно – историческата география е наука за пространственото минало, докато политическата география е наука за географското съвремие. С други думи, днешната политическа география може да се разглежда в контекста на бъдещата историческа география. От своя страна, в двутомния си труд “Политическа география на средновековната българска държава” (1979, 1989) Петър Коледаров разработва, като направление в политическата география, т.нар. историческа политическа география.

Към обществените географски науки се отнася и културната география. За изясняване на същността и, значение имат някои общонаучни категории като култура, цивилизация и общество. Културната география се занимава с осмислянето на географската среда от културна гледна точка и е свързана с културологията, философията и литературата. Взаимното влияние между географията и културата дава възможност за възприемане на пространството като специфичен културен ландшафт, моделиращ материалния и духовния живот на обществата и променящ характера на политическия процес.

Характерно явление за френския посибилизъм е интерпретирането на културата като основен геополитически фактор. Типични представители на тази географска традиция са Фернан Бродел, Пол Видал. дьо ла Блаш, Албер Деманжон и др. Жан Готман (1977) дори формулира своя концепция за т.нар. “културна иконография”, свързана с политическата регионализация на пространството. Готман отбелязва, че иконографията е съставена от три основни елемента – религиозни особености, политическа история и социална организация. Според него, културната иконография обединява политиката и културата в обща система и определя водещата роля на културно-цивилизационния фактор за развитието на съвременния свят.

Цивилизационният подход в геополитиката

Цивилизационният подход е приложен за първи път в книгата “Россия и Европа” (1871) на руския историк и философ Николай Данилевский, който разбира цивилизационната парадигма като геополитически метод. По-късно класическите теории на Освалд Шпенглер, Арнолд Тойнби, Фернан Бродел, Кенет Кларк и Самюел Хънтингтън окончателно дефинират цивилизационния научен подход.

Взаимодействието между политическата, историческата и културната география определя възникването на цивилизационната геополитика. Тя е важно съвременно геополитическо направление, отличаващо се с комплексност и актуалност. Същността на цивилизационния подход е в разбирането, че не съществуват еднакви за всички общества, държави и пространства закономерности в развитието. Цивилизационната парадигма в геополитиката възприема пространството комплексно (географско, историческо, политическо, икономическо, социално, културно) и е в основата на цивилизационното географско райониране. Така пространството се превръща в категория, в която важно значение има понятието “система”. Всяка цивилизационна система представлява специфичен пространствен комплекс, в който се осъществяват сложни исторически, политически и културни връзки.

Всъщност, понятието “цивилизация” е сред най-важните термини на Просвещението, като най-напред намира място в произведенията на Франсоа Гизо “История на цивилизацията на Франция” (1830) и Хенри Бокл “История на цивилизацията на Англия” (1857-1861). Важен съвременен принос за изясняване на теоретичната му същност има испанският историк Фернандес-Арместо (2004). Той дава оптимална дефиниция и предлага използването на т.нар. “историческа екология”, която разглежда взаимното проникване и влияние между обществено-историческите процеси и природните географски райони, оказващи различно влияние върху развитието на цивилизациите. Ето защо авторът смята, че цивилизацията може да се възприема като взаимовръзка между природата и обществото.

Има два основни цивилизациони типа държави – телурократиите и таласократиите. В изследванията си, мнозина политико-географи, сред които и Александър Дугин (2000), акцентират върху съществуващото противоречие между цивилизациите на Морето и Сушата. Така се полагат основите на двете господстващи геополитически концепции – атлантизма (мондиализма) и евразийството.

Телурократиите се разполагат върху обособена територия, което определя нуждата от централизирана политическа власт. Континенталните държави са доста консервативни и формата им на управление най-често е от абсолютистки тип. Обикновено те се формират в географски райони със сух климат (полупустини, степ, лесостеп), а за стопанската им култура са характерни номадското животновъдство и керванната търговия. Телурократиите притежават значителна военна мощ, налагайки властта си върху обширни територии. Те са исторически свързани с Изтока и намират широко разпространение предимно в Евразия. Типични примери за такива държавни образувания са монголската Златна Орда, Арабският халифат, Османската империя, Свещенната Римска империя, Русия, Австро-Унгария, Китай.

Таласократиите се формират в крайморските пространства. Те са по-характерни за Запада, а историческите им аналози се зараждат по атлантическия бряг на Европа. Тяхна характерна особеност е морската експанзия, поради което политическото им устройство се отличава с териториална разпокъсаност между метрополията и колониите. Цивилизациите от таласократичен тип изграждат държави, притежаващи силен военен и търговски флот, тъй като са зависими от търговската дейност. Морската геополитическа традиция води началото си от древните цивилизации на Финикия, гръцките средиземноморски колонии, Римската империя и нашествията на скандинавските викинги. Техни наследници в епохата на Новото време стават Португалия, Испания, Англия, Холандия и Франция.

Съвременно актуално допълнение на политическата география представлява политическата регионалистика. Тя се определя като своеобразен синтез между регионалната наука, политологията и географията и има важно значение при прилагането на политико-пространствения подход в регионалните географски изследвания. Геополитическото моделиране на пространството представлява специфична геополитическа система. Тя обозначава съвкупността от организирани общности, упражняващи контрол върху дадена територия, и тяхната култура, цивилизация и история имат общи сходни и съпоставими черти. Геополитическите системи са комплексни макрообразувания и генезисът им е свързан с продължителна еволюция на формите и идеите, а възникването им е следствие от динамично комбинирани фактори. От гледна точка на културата, цивилизацията, историята и философията, всяка геополитическа система е географско пространство със свои вътрешни особености и логика на развитие.

Пространството може да бъде поделено на базата на различни принципи: природо-географски, социално-икономически и културно-цивилизационни. Цивилизационното райониране представлява съвкупност от субективно дефинирани и исторически формирали се устойчиви географски системи със специфични политически, социални и икономически характеристики. Цивилизационно-географските райони притежават общи културни модели на развитие, които са резултат от взаимното влияние на различни природни и обществени фактори. Ако обобщим опитите за цивилизационно райониране на пространството, стигаме до извода, че принципна основа за обособяването на цивилизациите по света е религията. Днес съществуват пет цивилизационни ареала, отличаващи се със свой облик и специфика – западна (католико-протестантска), православно-християнска, ислямска, индуистка и конфуцианско-будистка цивилизация[1].

Западната цивилизация обединява Западна Европа, Северна и Латинска Америка и Австралия.  Историческото и формиране започва в началото на Новото време и е под влияние на колониалните процеси. Днес това пространство притежава значителен социално-икономически и политически потенциал. Тук доминират католическото и протестантското течение на християнството, както и романските и германските народи. Православно-християнската цивилизация обхваща Източна Европа и Русия. Това е един доста по-слабо развит район, намиращ се на границата между Запада и Изтока, където преобладават славянският и православният етно-религиозен елемент. Ислямската цивилизация включва Северна и част от Източна Африка, Близкия и Средния Изток, достигайки до Индонезия – най-голямата съвременна ислямска държава. Този район се развива благодарение на господстващата мюсюлманска религия и се простира върху наистина обширно пространство. Южна Азия е географската основа на индуистката цивилизация, която е сред най-рано формиралите се, а конфуцианско-будистката традиция е най-типичната особеност на цивилизацията на Изтока, възприеман като географско и философско понятие[2].

Великите географски открития и европоцентричният модел

Както е известно, Старият свят представлява историко-географско понятие, което обхваща Евразия и Средиземноморието. Този обширен район е населен от дълбока древност, а благоприятните природни уловия определят обособяването на някои от най-ранните световни цивилизации и култури. Откриването на Америка в края на ХV век се оказва удобна възможност за отделянето на Стария от Новия свят. В края на Средновековието познатото географско пространство е поделено на региони, различни в стопанско, културно и политическо отношение.

Територията на Европа е ограничена от Атлантическия океан, Уралските планини, Кавказкия хребет и Средиземно море. През този период, изправен пред съдбоносни събития, промени и изпитания, Старият континент изглежда твърде различен в отделните си части. На изток се разполага Московското княжество – историческото ядро на огромната руска държава. Русия бързо започва да разширява територията си, но задълго остава в европейската периферия, защото няма излаз на топли и незамръзващи морета. На север, земите около балтийското крайбрежие представляват обширна и слабонаселена зона на тайга. Скандинавското пространство пък е заето от норманите (викингите) - един типично морски народ. Източните славянски равнини продължават към централната част на континента, заселена от многобройни германски племена, превърнали тези заблатени земи в плодородно поле. В близост до бреговете на Северно море се очертават богатите ханзейски градове (Бремен, Хамбург, Кил, Любек, Кьолн), а след ХVІ век и Нидерландия, чиято икономическа мощ е продукт на морската търговия и градския живот. На запад започва обособяването на Френското кралство, притежаващо широк излаз както на Средиземно море, така и на океана. Британският архипелаг пък е съставен от Англия, Уелс, Шотландия и Ирландия. Той е отделен от останалата част на Европа и там се формира специфична държава, защитена чрез своето благоприятно географско положение от политическите бури на континента. Между Средиземно море и Средноевропейските равнини се обособява алпийското геопространство. В западната му част, като изолирана планинска област, израства Швейцария, а в Източните Алпи Австрийската марка играе важна роля като граница на германоезична Европа (Mitteleuropa) и преден пост срещу проникващите на запад османски турци. На юг, средиземноморският свят предлага най-добри възможности за търговски контакт с исляма. Тази оживена търговия включва подправки като черен пипер, джинджифил и канела, камфор, парфюми, захар, скъпоценни камъни, индиго, шафран, ценни кожи, проникващи в европейските пристанища от Китай и Индия по Пътя на коприната. Междувременно, Балканският полуостров става владение на Османската империя и в обществения му живот настъпват негативни промени, които го оставят задълго извън европейското политическо и икономическо пространство. С течение на времето империята придобива все по-големи размери и установява контрол върху важните търговски пътища, които свързват Изтока с Европа, а това дава на Турция големи геополитически предимства. Пиринейският полуостров също е арена на военен конфликт между исляма и християнството. По тези земи сблъсъкът започва по-рано и обхваща по-голяма територия отколкото на Балканите, но в крайна сметка завършва с успех за християнските иберийски владетели в самия край на ХV век. През този период Иберия представлява особен геополитически феномен, тъй като единствено в тази част на Европа успява да се запази войнственият дух на кръстоносните походи и именно тук най-силно се усеща социално-политическото влияние на арабската цивилизация, която е подчертано търговска. Продължителното противопоставяне между двете религии определя състоянието на постоянна война и икономическа несигурност, но тъкмо тази обстановка подготвя основата на иберийската географска експанзия.

Завладяването на световната православна столица Константинопол от турската армия, спряна чак пред Виена през ХVІІ век, е събитие, което развълнува цяла Европа. Османската инвазия в Християнска Европа променя съотношението на силите на континента и така се обособяват райони с различни геополитически особености.

Централната и източноевропейската част се превръщат в пространство за развитие на телурократичните общества. Териториалното им разрастване води до по-големи природни и демографски възможности за развитие на по-богато стопанство. Типичен пример е Русия, която създава най-голямата сухоземна колониална империя в света. В същото време, по атлантическия бряг се обособяват държави-таласократии, за които морето е най-важния източник за нарастване на икономическия и политическия престиж. Подобни образувания са Испания и Португалия, а по-късно Великобритания, Нидерландия и Франция, която единствена притежава смесените характеристики на морска и сухоземна сила. По средиземноморското крайбрежие се водят многобройни битки, а активната някога търговска дейност постепенно замира. Това дава възможност на атлантически пристанища, като Лисабон, Антверпен и Амстердам, да възприемат от Венеция и Генуа модела на търговски посредници. През този период германският свят е подложен и на чести религиозни войни между католици и протестанти. Той е разпокъсан на отделни марки, княжества, графства и херцогства, а градовете от Ханзата постепенно навлизат в период на упадък. В центъра на Средиземноморието Италия задълго си остава само географско понятие. За господство в района на Балтийско море се водят т.нар. северни войни, но те не дават възможност за появата на регионална геополитическа сила.

Далечният Изток е пространство, обединяващо богатите цивилизации на Индия, Китай и Япония. Индийският субконтинент притежава особено географско положение, тъй като е орографски отделен от останалата част на Азия. Затова Индия е достъпна най-вече чрез океана, а високите планини и пустинните плата преграждат разрастването на територията ù към централноазиатската степ и Месопотамия. От културно-политическа гледна точка тя е разпокъсана на отделни, воюващи помежду си държави, в които преобладават индуизмът, будизмът и ислямът. В Централна Азия се обособява Монголската орда, наложила властта си над обширно степно пространство. Благодарение на островния си характер, Япония успява на устои на монголските нашествия, запазвайки културната си самобитност. Въпреки това, архипелагът е феодално разпокъсан, което забавя обществено-икономическото му развитие. Обвързан с конфуцианството и будизма, Китай притежава огромен териториален, демографски и стопански ресурс, докато Индокитай е поделен на няколко малки държави, чийто икономически живот е ограничен в плодородните долини на полуострова. Малайският архипелаг пък е съставен от множество острови, повечето от които, благодарение на арабските търговци, бързо възприемат исляма, очертавайки източната периферия на неговото разпространение. Географско ядро на мюсюлманската религия все пак е Арабският полуостров, но с течение на времето влиянието и нараства и ислямският свят обхваща значителни територии от Южна Франция до индонезийските острови.

В средата на ІХ век става важна промяна в историята на ислямската цивилизация, тъй като тогава на политическата сцена се появяват селджукските турци. Набезите им слагат край на арабското господство, а експанзията им полага основите на Османската империя. Тя бързо се превръща в главна сила в района, завладявайки Югоизточна Европа, до Австрийските Алпи, и Близкия Изток, до Иранските планини. Турската инвазия коренно променя обществения и политическия живот на Стария континент. Иберийският полуостров не е пряко засегнат от тези нашествия, но те се оказват съдбоносни за държавите в него. Всъщност, голямата историческа промяна на прехода от Средновековието към Новото време става възможна благодарение на Португалия – географски изолирана от останалата част на Европа, тя търпеливо изчаква момента за своя решителен пробив.

През април 1453 г. започва финалната турска атака. След почти двумесечна обсада, на 29 май императорът на Византия е в църквата “Света София”, където се причестява и излиза за да загине, защитавайки своята столица в последния ù ден като християнски град. Скоро всичко свършва – султан Мехмед ІІ влиза в града и отива направо в катедралата, където поставя своя триумфален трон. Западното християнство е напълно объркано, тъй като това се оказва най-драматичния момент в тази историческа промяна, довела до почти пълното елиминиране на християнските държави в Югоизточна Европа и замяната им от нова световна сила – Османската империя.

Действително, към края на ХV век е положено началото на продължителен процес на промени в европейския духовен и материален свят, обхванал много области – икономика, политика, религия, наука. Западноевропейската цивилизация постепенно пристъпва към преоценка на Средновековието, нуждаейки се от нови модели в развитието си, което се реализира чрез Великите географски открития. Те се осъществяват в забележителна епоха, която променя Европа завинаги и, на практика, представляват спасителна реакция на християнския свят, разположен в западната, неовладяна от исляма, част на Стария континент. Великите географски открития са свързани с откриването на нови земи и разширяването на мрежата от търговски пътища, което е породено от социално-икономически, културно-политически и научно-изследователски причини. Конкретен повод за последвалата морска инвазия е турското завладяване на Леванта (Източното Средиземноморие). Това затруднява търговските отношения с Изтока и е причина за търсенето на нов – морски път към богатствата на този район.

Основна причина за европейската морска инвазия е желанието за активизиране на търговските връзки с Индия. На второ място са мотивите за разпространение на християнството, политическите печалби и научната стойност на откритията. Те са предизвикани от възраждането на исляма и пораженията в кръстоносните походи, като са насърчавани както от централизираните ренесансови монархии, така и от Църквата. С изключение на Русия, православният свят става турско владение, но въпреки надвисналата над Европа опасност, католическите владетели решават да изследват перспективните морски машрути. Превръщането на Константинопол (Цариград) в столица на Османската империя води до недостиг на благородни метали, кожи, подправки, копринени платове и порцелан, поради което трябва да се търсят нови морски пътища, а това изисква технологично усъвършенстване в корабоплаването. Разширяването на търговската мрежа, развитието на банковото дело и новите стоково-парични отношения променят средновековния характер на европейската икономика. Новата икономическа ситуация, в чиято основа е интензивната морска търговия, разрушава ограничените рамки на феодалната система, предизвиквайки, като верижна реакция, големи политически и социални промени. В някои райони на Европа се обособява влиятелна търговска класа и се осъществява първоначално натрупване на капитали, а фрмирането на буржоазия и силно градско стопанство са в основата на последвалата промишлена революция. Всички тези събития протичат по различен начин в отделните държави, но механизмът им си остава непроменен.

И така, докато източните цивилизации “се затварят” в себе си, в Западна Европа се извършва своеобразна революция в най-различни сфери, което води до бурно развитие на градовете, търговията и производството. Градската икономика изисква нови пазари и евтини суровини, поради което търсенето на морски маршрут към Индия, от романтично приключение, се превръща в обективна материална потребност. Морската експанзия към Ориента и Новия свят ще доведе до изместването на европейския геоикономически център от Средиземноморието към атлантическия бряг. Това е началото на колониалната кампания на европейските таласократии, която ще продължи дълги години и ще обхване огромна част от неевропейския свят.

Процесът на колонизация има важно значение в политико-географските изследвания. Най-общо, колонизацията е система на зависимост между държавата-владетел (метрополията) и експлоатираната територия (колонията). Класическата колониална система възниква през ХVІ век. Тя е свързана с морската експанзия на Португалия, Испания, Великобритания, Нидерландия, Франция и полага основите на т.нар. европоцентричен модел. Той определя културно-политическото, социално-икономическото и научно-техническото господство на западноевропейската цивилизация в периода ХVІ-ХІХ век. То намира израз в най-важните обществени явления на Новото време – Ренесанса, Великите географски открития, Реформацията, Просвещението, Хуманизма, Индустриалната революция. Откриването на морските пътища, разширяването на търговската мрежа и промишленото развитие превръщат Западна Европа във водеща световна икономическа сила. Европейската колониална експанзия в Новия свят, Изтока и Африка налага специфичната европейска култура. Тя е силно обвързана с християнството и подпомага процеса на “европеизиране” извън тесните рамки на Европа. Някои типични за западното общество характеристики, свързани основно със стремежа към богатство и власт, създават предпоставките, довели до европейската хегемония над останалия свят.

Европоцентричната традиция е в основата на пространствения модел “център-периферия”, който е актуален в геоикономически и геополитически план. Този класически географски модел може да се проектира върху територията на Европа през етапа на Новото време. Тогава Западна Европа израства като световен икономически център, полупериферията включва немскоезичния свят, Скандинавския полуостров и Средиземноморието, а периферията обхваща източноевропейските територии. Утвърждаването на Атлантическа Европа като водеща икономическа и военна сила я превръща в пространство, генериращо и разпространяващо нови идеи и влияния от най-различен характер. По-късно този поток от материални и духовни ценности се изнася към цивилизациите в Америка, Африка и Азия, където намира специфична почва за разпространение. Подобен процес може да се дефинира като “дифузия на нововъведенията”.

Колониализъм и неоколониализъм – основни понятия

Първоначално с понятието “колония” се свързва земеделско заселване и усвояване на периферни територии, разположени далеч от центъра на държавата. В този смисъл колониалната територия има значението на усвоена земя и район, предназначен за нова колонизация. Колонията обозначава също отдалечена и зависима от метрополията област, която е защитавана от армия, получава административен статут и започва да се заселва с различни колонисти (земеделци, търговци, роби). Този процес е особено характерен за средиземноморския свят. От гледна точка на пространствените модели, колонизацията най-често започва от пристанищен град със стратегическо местоположение, чиято първоначална функция е свързана с процеса на укрепване. На по-късен етап се проучват хинтерландът, вътрешността на територията и се усвояват нейните природни ресурси.

Британският политикогеограф Питър Тейлър (1993) определя четири основни етапа на колониална активност. Първият етап започва с подписването на Тордесилския договор през 1494 и продължава до края на ХVІ век. Той е свързан с морската експанзия на Испания и Португалия, чието съперничество протича без особени географски противоречия. Вторият етап обхваща периода ХVІ-ХVІІІ век, когато в колониалните инициативи се включват нови държави – Англия, Нидерландия, Франция, Русия и, в по-малка степен, Дания, Швеция и Прусия. Между тях възникват многобройни военни конфликти, като най-типичен е френско-британският колониален сблъсък. Третият етап се реализира през ХІХ век. Тогава главни колониални сили са Великобритания, Франция и Русия, докато морските империи на Португалия, Холандия и Испания играят второстепенна роля. Четвъртият етап е най-кратък и обхваща първата половина на ХХ век. Най-обширни колониални империи са британската и руската, а в колониалната надпревара се включват и нови индустриални сили като Германия, Белгия и Италия. Борбата за преразпределяне на пространствените ресурси между европейските държави приключва с разпалването на Втората световна война.

В най-общ вид колониалната история на европейските морски сили може да се проследи в следните основни етапи:

- колонизация в края на Средновековието и началото на Новото време (ХV-ХVІ век);

- колонизация в периода на зараждане на капитализма (ХVІІ-ХVІІІ век);

- съвременна колонизация (ХІХ-ХХ век).

На границата между Средновековието и Новото време колониалният процес е свързан с презморската експанзия на Испания и Португалия. Най-важните предпоставки за завладяването на нови територии през този етап са разширяването на географската мрежа от търговски пътища и разпространението на християнството. Иберийските владетели водят политика на меркантилизъм, насърчаваща търговските търсения, но подценяваща местното промишлено производство. Основен принцип на тази икономическа теория е наличието на положителен търговски баланс, т.е. приходите от износа трябва да надвишават разходите по вноса.

През ХVІІ-ХVІІІ век в Западна Европа се създават предпоставки за зараждането на модерна индустрия. Затова през този етап колониалният процес е подчинен на активната търговска експанзия, която трябва да осигури нужните промишлени суровини. Мисионерската дейност остава на втори план, а главни колониални сили са вече протестантските страни Нидерландия и Великобритания. Икономическият им възход е повлиян от развитието на собствено фабрично производство, свързано с идеите на физиократството. Тази теория се появява като алтернатива на меркантилизма и акцентира върху разширяването на промишленото производство.

През втората половина на ХІХ век се създават предпоставки за утвърждаването на млади държави като Италия и Германия. Те се нуждаят от развитие на националната икономика, разширявайки държавните си територии чрез активна задморска експанзия. Заявяването на имперските им стремежи показва нарастване ролята на геополитическите мотиви при колониалната подялба на географското пространство.

В епохата на Великите географски открития колонизацията всъщност преминава през два основни етапа – първичен и вторичен. При първичната колонизация се превземат и колонизират крайбрежни територии, а при вторичната се усвояват практически ненаселени земи навътре към сушата. С течение на времето се оформят различни типове колонии – търговски, военни, преселнически и колонии за експлоатация на ресурси.

През ХІХ и ХХ век най-важна е ролята на преселническите и колониите за експлоатация на ресурси. При преселническите колонии се създава общество от мигранти от една или повече метрополии, което, на определен етап, започва да се стреми към независимост. Този тип колонии са характерни за слабонаселените територии на Новия свят (Северна и Латинска Америка, Австралия, Нова Зеландия). Колониите за експлоатация на ресурси осигуряват необходимия потенциал за развитието на метрополията, без да се налага създаването на силна колониална икономика. Този подход е приложен предимно в Африка и Азия.  Когато местните общества се почувстват достатъчно силни и организирани, се създават условия за премахване властта на колонизаторите. Такива колонии представляват суровинен придатък на европейските метрополии и дори под формата на независими държави икономическото им развитие продължава да е силно зависимо от политиката на бившата колониална сила. Разпадането на колониалната система изправя тези страни пред големи социално-икономически и културно-политически проблеми, чието решение се оказва невъзможно без участието на някогашната метрополия. В резултат се осъществяват разнообразни форми на сътрудничество и така се осигурява специфичен вид постколониално господство.

Подобен подход всъщност очертава предпоставките за процеса на неоколониализъм, който е характерно проявление на западноевропейските държави. В основата си, неоколониализмът е такава форма на зависимост, при която държавите не владеят колониална територия, но си осигуряват икономически облаги чрез вноса на различни природни суровини – енергийни, минерални, горски, аграрни. Той е особено типичен за онези бивши колонии, които запазват колониално наследени културни елементи като език и религия. Специфична негова черта е, че за разлика от колониализма, характеризиращ се с незачитане правата на местното население и неуважение към неговата култура, неоколониализмът се приема положително от бившите колонии (поне в началото).

Процесът, известен като деколонизация, предхожда неоколониализма. Той е типичен за периода след Втората световна война и е свързан със самото разпадане на колониалната система. Деколонизацията се осъществява под влияние на различни фактори. Най-важни са наличието на кризисни явления в самите европейски метрополии, както и подкрепата на национално-освободителните движения в колониите от влиятелни сили като САЩ и бившия СССР.

Деколонизацията започва с разпадането на британската колониална система в Северна Америка през втората половина на ХVІІІ век, но е много по-характерна за ХХ век. В началото на века се наблюдават големи промени в сферата на политиката, обществения и икономическия живот в Европа, а либералните идеи на западната демокрация бързо стават популярни. Първата световна война бележи края на епохата, доминирана от европоцентричния модел и е доказателство, че европейските сили вече не могат да управляват ефективно колониите си. Моделът на политическо развитие от средата на ХХ век засяга установената от метрополиите система на зависимост и до голяма степен показва, че колониализмът трябва да бъде заменен от нови форми на междудържавни отношения.

Самите колониални империи представляват съвкупност от два основни елемента – метрополия и колонии. Спрямо географската среда, в която се създават и развиват, те могат да бъдат класифицирани като морски и континентални. При морските империи зависимите територии са отделени от държавното ядро, докато континенталните разширяват територията си чрез завладяването на съседни земи и народи.

Империализмът, като политико-исторически процес, разкрива стремежа на държавите-империи към разширяване и завладяване на чужди територии. Докато колониализмът е свързан със самото завземане на нови територии, империализмът характеризира процеса на колониално-политическо управление чрез съответните правила и закони.

Морски империи и колониални модели

С понятието “класически колониални империи” Бояджиев (2003) обозначава морско-колониалните модели на Испания, Португалия, Нидерландия, Великобритания и Франция.

Португалската колониална империя се оказва най-дълго съществувалата европейска морска империя. В географско отношение тя е поделена на три основни части, обхващащи Азия, Южна Америка и Африка. Първа се формира морско-търговската система в Югозападна, Южна и Югоизточна Азия. Тя се разполага върху пространство, доминирано от богатите източни цивилизации и ислямската религия. Затова португалците не навлизат във вътрешността на континента, а създават колониална система по бреговете на Индийския океан. Португалската империя в Изтока представлява съвкупност от опорни точки, разположени в стратегическите райони по крайбрежието. В Азия Португалия не успява да създаде нито една голяма колония и там морската и империя има предимно военен характер. Неефективната колониална организация и конкуренцията на други морски сили определят краткия живот на колониалната португалска империя на континента. Загубата на търговското господство в Ориента е причина за насочването на португалския колониален интерес към Южна Америка, където португалците успяват да колонизират обширната територия на Бразилия. За разлика от империята по бреговете на Индийския океан, Португалска Америка има не само търговско значение, но изпълнява и важна земеделска и социална функция. След като губят Бразилия (ХІХ век), португалците се насочва към Африка – единствената територия, която все още предлага възможност за колониална експанзия. Всъщност, Португалия е метрополията, която има най-дълго колониално присъствие на африканския континент.

Испания започва изграждането на колониалната си империя заедно с тази на Португалия. По силата на Тордесилския договор, тя е обвързана пространствено с Латинска Америка. Испанските завоеватели, наречени конкистадори, разрушават богатите градски цивилизации на ацтеките, маите и инките, изграждайки колониална империя, основаваща се на добива на благородни метали. Постепенно територията и се разраства и към средата на ХVІІІ век Испанската колониална империя обхваща площ от 17 млн. км². Тя включва испанските владения в Америка и отделни райони в Африка и Азия. Днес територията на Испания „продължава” и в Африка, където на границата с Мароко се намират испанските анклави Сеута и Мелиля.

Нидерландската колониална империя наследява португалското морско могъщество в Изтока и е много повече търговска, отколкото религиозна по характер. През ХVІІ век холандците овладяват многобройните острови от Индонезийския архипелаг, където осаществяват оживена търговия с подправки и източни стоки. Същевременно те се установяват и в Южна Африка, която губят след Англо-бурската война от началото на ХХ век. В опитите си да колонизира малък район от Португалска Бразилия и като част от сделката, свързана с продажбата на Нови Амстердам (Ню Йорк) на англичаните, холандците завладяват днешен Суринам – държава, в която официален език е холандският. Въпреки че днес Холандия не притежава вече колонии, нейното политико-географско пространство включва част от архипелага на Нидерландските Антили и остров Аруба, разположени в Карибско море.

Британската колониална империя е най-обширна и с най-много колонии, поради което метрополията се превръща в най-влиятелната европейска морска държава. Началото на британските колониални инициативи е териториално обвързано с атлантическото крайбрежие на Северна Америка, където постепенно са изградени тринайсет английски колонии, известни като Нова Англия, от които през 1776 „се раждат” САЩ. На север се обособява Британска Канада, колонизирани са и отделни антилски острови и малка част от Централна и Южна Америка. При управлението на кралица Виктория, в средата на ХІХ век, Индия става най-важната колония на Британската  империя, която включва и Австралия. Британците успяват да колонизират и значителни територии в Африка, като особено висока е геополитическата стойност на Египет и южноафриканското пространство. Днес Англия продължава да владее Гибралтар. В крайна сметка, след постепенното разпадане на колониалната империя, е създадена Британската Общност на нациите, включваща около 50 бивши британски колонии.

Изграждането на Френската колониална империя започва в началото на ХVІІ век. Най-напред са колонизирани областите Луизиана с важното пристанище Ню Орлеанс, в делтата на Мисисипи, и днешната канадска провинция Квебек в Северна Америка. Постепенно е завладяна западно-екваториалната област на Африка и т.нар. Магреб (Алжир, Тунис, Мароко), а Източен Индокитай е превърнат във „френски” полуостров. Съвременното френско геопространство включва общо десет отвъдморски територии, разположени в моретата далеч от континенталната територия на страната.

Белгия, Германия, Италия и дори някои скандинавски страни също създават свои колонии, но те не олицетворяват класическата морско-колониална традиция на Стария континент. Белгия все пак постига успех в Централна Африка, където възниква Белгийско Конго. То включва богата на природни суровини територия, към която исторически претенции проявява Португалия. Немските и италианските колониални опити се оказват твърде скромни. Локализирани основно в Африка, те нямат особено значение за нито една от двете държави. При това, самото геополитическо поведение на Германия си остава много по-близко до телурократичното позициониране, а Италия няма военен ресурс за колониална експанзия.

Морските колониални модели, които предлагат европейските държави, са повлияни от различни историко-географски, културно-политически и социално-икономически фактори. Удобното географско положение и социалната структура на обществата осигуряват на Португалия и Испания ролята на инициатори на колониалния процес. Те създават типичен за Късното Средновековие модел на колонизация, отличаващ се с активна мисионерска дейност и завладяване на обширни територии. По-късно Нидерландия и Англия овладяват нови земи и пространства, обвързани предимно с търговски функции, докато религиозните мисии остават на втори план. Своеобразен е колониалният модел на Франция, в който важна роля има френският културен елемент. От втората половина на ХІХ век в колониалната надпревара се включват и Белгия, Италия, Германия, Дания и Швеция, опитвайки се да овладеят ресурси във вече ограниченото колониално пространство.

В структурно отношение различаваме два основни модела на колонизация – иберо-католически модел на Късното Средновековие и протестантско-капиталистически модел в епохата на Новото време. Иберо-католическият модел на колонизация е приложен от Испания и Португалия. Португалските колониални опити започват още през ХV век и първоначално представляват продължение на кръстоносния поход срещу исляма, като имат характер на военна експедиция към арабските територии в Северна Африка. Португалия има по-добри позиции от Испания, тъй като предприема продължително изследване на западния африкански бряг в търсенето на морски път към Индия. По-късно се оказва, че геополитическата ситуация в Изтока е по-неблагоприятна от икономическите перспективи в Испанска Америка и португалците изпитват сериозни трудности при изграждането на морско-търговската си система. Благодарение на колониалните си инициативи, Испания и Португалия стават най-могъщите европейски държави през ХVІ век - техният „Златен век” („Siglo de Oro”). Особено силна е Испания, която е част от империята на Хабсбургите и притежава значителни територии в Европа и Новия свят. От своя страна, Португалия има предимството на изгодното си географско положение, свързано с наличието на широк атлантически достъп.

През Средновековието почти целият Иберийски полуостров всъщност е арабско владение. Това определя формирането на общество, в което важно значение има военната аристокрация (рицарското съсловие). Осъществяването на Реконкистата, т.е. възвръщането на християнските земи, завзети от арабите и берберите (маврите), открива възможност за изграждането на силен флот, а военните успехи осигуряват търговска печалба. Натрупаните богатства обаче не се превръщат в ресурс за развитието на иберийската икономика. Основна причина е липсата на влиятелно търговско съсловие, готово да осъществи буржоазен преврат. Ограниченията на подобна стопанска политика по-късно превръщат тези две държави в периферен геоикономически район.

Нов колониален модел предлагат Холандия и Англия през ХVІІ век. Те са твърде различни от Португалия и Испания, но, подобно на тях, участват в многобройни морски войни за налагане на световно търговско господство. Изкушени от вече прокараните морски маршрути, тези две страни се включват в колониалната надпревара, за да разширят търговските си контакти. Това разрушава иберийския морски монопол, в резултат на което Лисабон отстъпва мястото си на Антверпен и Амстердам като най-важни търговски пристанища, а Лондон става финансово-промишления център на Европа. Освен това Англия и Нидерландия са протестантски страни, изграждащи буржоазно общество и именно то успява да извърши индустриална революция. Именно промишленото производство е в основата на този нов протестантско-капиталистически модел на колониална политика, оказал се много по-успешен от предходния. В крайна сметка, Нидерландия става водеща търговска сила, а Великобритания израства като най-богатата европейска държава.

Морският колониализъм и империализъм са феномен, който може да се разглежда, от една страна, като теория, а от друга – като практика за силата на геополитиката. Геополитическият модел на колонизация е подчинен на физическите параметри на колониалната територия – наличие на морски излаз, морфохидрографски и топографски особености, специфика на природните ресурси, почвено-климатични условия. Съперничеството между морските сили пък зависи от различни историко-географски, социално-икономически и културно-политически фактори, съчетанието между които определя специфичните функции на всяка една колония. Колониалната експанзия е характерно явление за европейските таласократии и те я осъществяват, налагайки строга власт и организация, което много често е за сметка на поривите за свобода и независимост, демонстрирани от местните общества.

Литература:

Баландин, Р., В. Маркин, Сто Великих географических открытий. Москва, 2008

Батаклиев, И., Колониалният въпрос. – Просвета, 9, 1939

Батаклиев, И., Развитие и същност на политическата география и геополитиката. – Год. на Държ. висше училище за финансови и административни науки. Т. І, 1941

Бацаров, З., Геополитически системи. С., 1999

Беров, Л., Стопанска история. С., 1999

Бешков, А. и др. История на географията и географските открития. С.,1966

Бояджиев, В., Класическите колониални империи. – Год. на СУ “Св. Кл. Охридски”, книга 2 – География, т. 95, 2003

Бояджиев, В., Средновековната иберийска държавност и колониализъм – начало на глобализацията. – Год. на СУ, книга 2 – География, т. 96, 2004

Бретон, Р., География на цивилизациите. Враца, 2002

Бродел, Ф., Игрите на размяна. С., 2005

Бродел, Ф., Световното време. С., 2005

Бъчваров, М., Геополитика – Терминологичен справочник. С., 1999

Бъчваров, М., Геополитически анализи. С., 2001

Гаврилов, Б., История на Новото време. С., 2011 Ганди, Л., Постколониална теория. С., 2005

Даков, В., Португалските владения в Африка. – История и география, 6, 1961

Даков, В., Географското положение като системна категория. – В: Сборник от резюмета на изнесените доклади. V конгрес на географите в България. С.,1985

Данилевский, Н., Русия и Европа. С., 1871

Дугин, А., Основы геополитики. Геополитическое будущее Росии. Москва, 2000

Карастоянов, Ст., Политическа география, геополитика, геостратегия. С., 2008

Коледаров, П., “Политическа география на средновековната българска държава”. Т. 1, 2, С., 1979, 1989

Костел, Е., Съвременна геополитика. С., 1995

Лакост, Ив (съставител), Геополитически речник. С., 2005

Магидович, Й., История открытия и исследования Централной и Южной Америки. Москва, 1965

Магидович, Й., Очерки по истории географических открытий. т.V. Москва, 1982

Николов, Й., История на средновековния свят. С., 2002

Пантев, А., Защо две Америки. С., 1991

Пантев, А., Б. Гаврилов, Пътят на модерния свят. С., 1994

Пантев и др., История на Новото време. Велико Търново, 2002

Петков, П., Поглед към Новото време. Европа през ХVІ-ХVІІІ в. София, 1994

Попов, Н., Геополитическа интерпретация на европейските колониално-търговски инициативи. – Год. на СУ “Св. Кл. Охридски”, книга 2 – География, т. 99, 2007

Попов, Н., Историкогеографски и геополитически особености на Португалската  колониална империя, Год. на СУ “Св. Кл. Охридски”, книга 2 – География, т. 100, 2008

Русев, М. (съставител), Политическа география и геополитика в оригинал. С., 2003

Русев, М., Обществена география. С., 2008

Саушкин, Ю., Очерци по история и методология на географската наука. С., 1979

Сорокин, К., Геополитика современности и геостратегия Росии. Москва, 1996

Фернандес-Арместо, Ф., Хилядолетието. С., 1995

Фернандес-Арместо, Ф., Цивилизациите. С., 2004

Христов, Т., Н. Димов, Политическа география. С., 1991

Христов, Т., Световноисторическо значение на Великите географски открития и приносът на Португалия. – Проблеми на географията, 1, 1992

Хънтингтън, С., Сблъсъкът на цивилизациите, С., 2009

Янков и др., Политология. С., 2001

Бележки:

1.  Към изброените цивилизационни пространства можем да отнесем и африканската цивилизация. Тя обаче не е формирана на религиозен принцип и притежава значителна географска неопределеност. Така например, Северна Африка е част от арабо-ислямския свят, а Етиопия, според някои учени, дори формира собствен цивилизационен ареал. Ето защо е по-точно да използваме наименованието “субсахарска” цивилизация, която обхваща Южна и Екваториална Африка.

2.  В нашата географска литература е възприет подход, според който съществуват общо десет цивилизационно-географски региона: Западна Европа, Източна Европа, Евразия, Източна и Югоизточна Азия, Австралия и Океания, Южна Азия, Афразия, Субсахарска Африка, Северна Америка и Латинска Америка.

* Софийски университет „Св. Климент Охридски”

Thilo Sarrazin, Deutschland schafft sich ab: Wie wir unser Land aufs Spiel setzen, 464 s, DVA Sachbuch, München , 2010

С появата на книгата на Тило Сарацин „Германия се самоликвидира (Deutschland schaft sich ab), всички заслуги на автора към публичния образ на  Социалдемократическата партия на Германия сякаш бяха зачеркнати, а ръководството и постави въпроса за изключването му от нейните редове. Причината за „безмилостния завой” в отношението на настоящото социалистическо партийно ръководство към Сарацин се крие в изказаните от него (и защитени със статистически данни) идеи по повод развитието и бъдещето на германската нация[1].

Основната теза на Сарацин

Според Сарацин, и през следващите 100 години националните държави в Европа ще продължат да съществуват. Изключение няма да прави и Германия. Поради демографското застаряване и ниската раждаемост на германската нация както и заради преобладаващата мюсюлманска религиозна принадлежност на имигрантите в страната може обаче да се окаже, че в края на посочения период, територията, очертана от сегашните  германски държавни граници ще бъде населена с „35 млн мюсюлмани и 20 млн германци” (с.360).

Въпросът, каква ще бъде националната идентичност на бъдещите германски граждани  подтиква Тило Сарацин към анализ на интеграцията на мюсюлманското малцинство в Германия. Според него е неоспорим изводът, че тази миграция, наброяваща около 3,5 млн души и в трето поколение не е съпричастна към ценностите на германското общество, както и, че е изключително нисък процентът на завършилите средно образование нейни представители, което пък се дължи най-вече на слабото владеене на немски език. Мюсюлманските общности в Германия - турската и тези от Близкия и Средния Изток, живеят в „гета”, т.е. в отделни райони, като например „Ной Кьолн” в Берлин, сляпо се придържат към традициите и обичаите си, гледат и слушат предимно телевизионни канали на майчиния си език, в домашна обстановка разговарят на майчин език и сключват бракове само в границите на своя етнос.

За разлика от мюсюлманските  общности, миграцията от Средна и Източна Европа, и бившия СССР, след 1989, наброяваща също около 3,5 млн, а преди това и тази от Западна Европа – от Италия, Португалия, Испания, няма проблем с овладяването на немския език и се приобщава безпроблемно към ценностите на германското общество. Освен това нейните представители обикновено напускат Германия след определен период от време и се завръщат в родината си – такъв модел на поведение демонстрират най-вече испанците и португалците.

Втората причина, мотивирала написването на книгата, според Сарацин, е тревогата за интелектуалното бъдеще на германската нация. Ако до средата на ХХ век Германия е водеща, по показателя „интелигентност на нацията”, в света, днес тя  изостава по този показател. Процесът се дължи на спадащата интелигентност на германските граждани, в тяхната съвкупност, определяна като ”германски народ”. Досегашната емиграция в Германия „подсилва” най-вече „работническите слоеве” на обществото, а не интелектуалния му елит.

Въз основа на редица британски и американски изследвания, Тило Сарацин лансира тезата, че интелигентността  на един индивид, а оттам -  на една социална общност или нация е от 50-до 80% генетично, т.е. наследствено предопределена (с.91). Социалната среда, както и нейните „придобивки”,  влияят и определят едва  около 20% от интелектуалното развитие на индивида, съответно общността или дадената нация . В условията на ХХІ век,  т.нар. от Сарацин „МИНТ” (абревиатура на немски език, обозначаваща интелектуалния елит от математици, програмисти, представители на природно-математическите науки, инженери) става критерий за качеството на интелектуалните възможности на една нация с оглед постигнатите от нея международнопризнати   постижения (открития) в изброените области. Въз основа на международно признати тестове за измерване на интелигентността, авторът посочва,  че с най-високи показатели по този критерий се отличават днес хомогенните нации – корейската и финландската. В групата на „емигрантските нации”, по този показател, първо място заема Канада, а не САЩ. Германия обаче се нарежда в средата на сегашната класация по интелигентност на европейските нации.

Заключението е повод за Сарацин  да преосмисли  въпроса за възпроизводството на отделните класи и съсловия, съставящи генетичния субстрат на германската нация с оглед на бъдещето. Според него, по-бързото и акселериращо възпроизводство на низшите класи и съсловия в германската нация, част от които са мюсюлманските имигранти от Турция, Близкия и Средния Изток, Африка и Азия задълбочават негативната тенденция по отношение на качеството „интелигентност”, а германската нация става „все по-малко интелигентна”.

Начини за овладяване на  ситуацията

Според Тило Сарацин, имигрантите в Германия, за разлика от тези в Канада и САЩ, са „имигранти за социална помощ”. Широкият спектър на покритие и размерът на отпусканите помощи от германската „социална държава” е причина за мощния имигрантски наплив в страната. Затова той смята, че тенденцията трябва да се „преобърне”, т.е. да се ревизират социалните програми, осигуряващи в Германия например на семейство от двама безработни и едно дете сумата 1400 евро месечен доход, извън помощите, отпускани за наем на жилище, отопление, електричество и т.н. Тило Сарацин подчертава, че принципът, върху който е изградена германската „социална държава” - всеки германски гражданин месечно трябва да разполага със сума, равняваща се поне на 60% от средностатистическия доход в държавата (с.370), прокарва и формира чувство за „прекалено обгрижване”, т.е. пълна осигуреност на получателите (т.е.имигрантите) без да е необходимо те да се трудят. Той обаче не допринася и не подкрепя създаването на обществено богатство с високо качество, дори ако някои емигранти работят на „черно”допълнително.

Друг проблем е застаряването на германската нация – според изчисленията, през 2050, средната възраст на населението в Германия ще бъде 52 години, срещу 47 години за Европейския съюз, и желанието на бъдещите германски пенсионери  да поддържат достигнатия жизнен стандарт от дядовците им, включително и високата социална осигуреност, ще наложат на държавата екстензивното решение годишно да приема 110 000 мигранти. Отрицателните последици  обаче за германската нация от тази стратегия, в интелектуален план, ще се мултиплицират. Още повече, че социалният мониторинг набелязва мюсюлманската емиграция като носител на висок криминалитет, тероризъм и насилие в обществото. Поради това, Сарацин твърди, че е необходимо да се преосмисли действащата най-вече от две десетилетия насам „либерална и комунистическа” политическа стратегия за изграждане на „мултикултуралистично общество” в Германия. Шегата, че от лозунга”мулти-култи” т.е. мултикултуралистично общество, е останала само частта „мулти”, съсредоточава вниманието на автора върху съществуването на „паралелни общества” в държавата. Според него, тази „двойнственост” затруднява не само разбирането, но и разбирателството между коренния германски етнос и имиграционните групи.

В търсене на начини за противодействие на тези реалности Сарацин се спира на позицията: развитие на „вътрешните ресурси” на германската нация за посрещане и решаване на демографските й проблеми. Независимо от високия жизнен стандарт на германското гражданство и още повече на неговия интелектуален елит, безспорен факт е, че раждаемостта е най-ниска именно в тази социална група. От друга страна обаче, именно тя, по презумпция, представлява най-високо интелигентната част от нацията. Следователно, поощряването на количественото възпроизводство на германския етнос трябва да се отличава и с определена  „качествена” насоченост – да се  намерят  от държавата нужните стимули по отношение на тази социална група - носител на най-високото  равнище на интелигентност,  и да се превърнат в държавна стртегия с първостепенна важност. Процесът трябва да бъде подкрепен със законови средства, включително и с промяна на конституцията. Като пример Сарацин посочва възможността от поощряването на раждаемостта сред студентките, които са предимно с германски етнически произход. Авторът предлага за всяко дете, родено от студентка по време на следването й, германската държава да изплаща 50 хил.евро накуп. Всъщност, това е общата сума, която всяко дете-германски гражданин получава от раждането си до навършване на 25-години, ако следва (месечно, социалната помощ възлиза на 322 евро). Раждането пък на 2-3 деца и получаване на такава сума за всяко от тях от майката (или семейството) би осигурила финансово решението „собствен дом”  в момента или ориентация към друга житейскизначима инвестиция с оглед бъдещето на наследниците.

Тило Сарацин не крие разочарованието си и от равнището на интелигентност на някои сегменти от източноевропейската имигрантска общност в Германия. Особено негативно е отношението му към „югославската имиграция” след 1989, ласкава е обаче оценката му за интелектуалните възможности на гръцката и италианската имиграция в страната.

Заключение

И така, книгата на Тило Сарацин, която има  подзаглавие”Да върнем Германия в играта” предвижда не само смяна на подхода (от екстензивен към интезивен) в овладяването на демографските проблеми в страната. За автора на книгата „Германия се самоликвидира” е безспорно важно да се сменят приоритетите – не емиграция или миграция на всяка цена, не „мулти-култи” общество, разчитащо и инспирирано от концепцията за политическата коректност, а приемане на миграция с висококачествено образование и предоставяне германско гражданство на чужденци, които разчитат на собствените си възможности и образование за осигуряване на „германски жизнен стандарт”в Германия, а не се ръководят единствено от мисълта да станат потребители на социалната й система заради оцеляването си.

Сарацин твърди също, че в Германия вече са се утвърдили ценностите на следвоенното статукво и е крайно време страхът от бедността да престане да бъде водещ мотив за емиграция или поне да не се разглежда като повод за приемане на имигранти. Тази позиция обаче не неглижира европейската стратегия  за обмен на хора, услуги и капитали, защото той ще натоварва в значително по-ниска степен германската „социална държава” отколкото сегашното безконтролно, възприемано като знак на „солидарност”, отношение към желаещите от Близкия и Средния Изток, Африка и Азия да се заселят в Германия.

Що се отнася до съществуващите вече „гета” от имигранти на територията на германската държава, според Сарацин рационалният подход за тяхното приобщаване към изконните ценности на германското общсетво е само един – образованието. Задължителното посещение от децата на имигрантите (от тригодишна възраст) на ясли и детски градини – частни или държавни,  в които целодневното обучение на немски  език е задължително, е прекия път към преодоляването на съществуващите „паралелни общества” в близките 10-20 години в Германия.

Бележки:

1. Тило Сарацин, 65 годишен потомствен германски интелектуалец, е член на Социалдемократическата партия на Германия от 1973 и до края на 2010 е един от тримата председатели на Германската централна банка.

* Преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”

Всяка териториална общност се отличава със специфични местни условия, усилващи или пък ограничаващи потенциала за местно икономическо развитие, като именно те определят нейните относителни предимства по отношение на способността и да привлича, създава и задържа инвестиции. Икономическите, социалните и материалните характеристики на областта насочват разработването и подходите към изпълнението на стратегията за местно икономическо развитие. Добрата практика доказва, че за да изгради силна местна икономика, всяка област трябва да изясни характера и структурата на местната икономика и да направи анализ на нейните силни страни, слабости, възможности и заплахите за развитието и. Така се открояват най-важните проблеми и възможности пред нея. В този смисъл, развитието на големите градове в България е свързано със стремежа им за лидерство в съответната териториална общност. Състоянието на селищната мрежа и урбанистичното развитие е огледало на състоянието на регионалното развитие и на провежданите регионални политики през изминалите години. Затова много от изводите и оценките на регионалното развитие могат да се представят чрез развитието на селищната мрежа и най-вече на мрежата на големите градове, в които е съсредоточена икономическата и социално-културната активност в страната. Големите градове са опорни центрове за организация на територията и двигатели на развитието. В пространствено отношение, важно значение за икономическото развитие на страната ни имат градовете Бургас и Русе. Те имат благоприятно географско положение, но, до голяма степен, остават  в сянката на Варна. В тази посока, хетерогенността на територията на двете общини ни дава различни основания и институционални подходи за анализа на  прилежащото им пространство и техните възможности за развитие и просперитет.

Русенска и Бургаска област на картата на България

Големите предизвикателства пред Русе и Бургас са свързани с необходимостта да постигнат устойчиво развитие на фона на относително слабите темпове на икономически растеж, което налага вземането на съответните геоикономически решения, определящи новите им приоритети и належащите промени в структурата на икономиката, насочени най-вече към по-високо качество на човешките ресурси и генериране на стабилен икономически ръст. Тоест, двата града следва да устроят своята икономика така, че да препотвърдят регионалното си лидерство и станат център на привличане за прилежащите им големи пространства и територии. Формирането на ядро и функционална периферия е сред важните цели и за двата града, което предполага постоянно оптимизиране на стопанското развитие, избора на „изтеглящи” приоритети и, най-вече, предприемането на такива структурни промени, които да утвърдят жизнеността на регионалната икономика, както и междурегионалното производство и устойчивото развитие на икономическите отношения. В пространствен аспект, както за Русе, така и за Бургас, прилежащите им територии трябва да имат собствено вътрешно пространство и комуникации, което предполага и определена икономическа специфика и функционалност. От друга страна, важни характеристики на пространството са: плътност (население, брутен регионален продукт, природни ресурси, дълготрайни активи и т.н. за единица площ), настаняване (еднообразието, диференциацията и концентрацията при разпределението на населението и икономическите дейности), свързаност (интензивността на икономическите връзки), с чиято помощ можем да очертаем силните и слабите страни в потенциала за развитие на отделната териториална единица. Въпреки това, при анализа е важно да се разграничават и отношенията между отделните части на пространството в условията на постоянно нарастващата мобилност на стоки, услуги, капитали и хора. В настоящата статия ще се опитам последователно да разгледам сегашното състояние и перспективите за бъдещо развитие на Бургас и Русе и прилежащите им територии.

Бургас, като център на най-голямата област в България

Бургàс е общински център в Източна България и център на най-голямата по площ (7748,1 кв.км) област в страната. Територията на община Бургас е предимно равнинна със средна надморска височина 30 м. Най-високата точка е Върли бряг (209 м). На изток, общината граничи с Черно море, като опасва най-големия черноморски залив – Бургаския, с ширина 10-12,5 км и дълбочина 10-12 м. В близост до морския бряг са локализирани лиманните езера Бургаско, Атанасовско и Мандренско. През територията на общината текат реките Айтоска и Чакърлийска. Според преброяването от февруари 2011, градът е  четвъртият по големина в България с важно икономическо, културно и административно значение за югоизточната и част. Освен че е пристанището с най-голям товарооборот в България, градът притежава голямо международно летище, както и развита наземна инфраструктура, която тепърва ще се подобрява. В близост до Бургас, в северна посока, се намира "Лукойл-Нефтохим" – най-голямата химическа и нефтена рафинерия на Балканския полуостров. Бургас е културен център с развит морски туризъм. Градът се намира на 389 км от София, на 272 км от Пловдив, на 30 км от курорта Слънчев бряг и на 350 км от Истанбул. През Бургас минава Паневропейски транспортен коридор 8.

Карта на Бургаска област

Разположението на Бургас не е само от голямо стратегическо значение, благодарение на него в града са развити всички видове транспорт (шосеен, железопътен, въздушен и воден). Бургас дава добри предпоставки за развитие на всякакъв вид индустрия. Налице е съответствие между местния потенциал и реализираните стопански активности. Икономиката има диверсифициран характер, което превръща общината в икономически лидер и важен център за развитие в радиус около 100 км. от нея.  Според чуждестранните инвеститори, предимствата на Бургас са сравнително добре развита инфраструктура (макар, че през последните години тя започва да се превръща в своеобразна нова ахилесова пета на града), напълно завършено от индустриална гледна точка пристанище, добър достъп до суровини, както и наличието на близката петролна рафинерия. В структурата на икономиката доминира продукцията на химическата и нефтопреработвателната индустрия, растениевъдството, дърводобивната и дървопреработвателната прмвишленост, рибната, шивашката, кабелната промишлености, както и производството на вина и спиртни напитки. През 2010 и първата половина на 2011  в Бургас е отчетена между 4,5 и 6,8 % безработица.

След 1990 градът преживя два бурни периода на развитие. Първият беше през 1995-2000, а вторият през 2003-2008. През последните години обаче, е налице отстъпление по отношение на индустриалното развитие, за сметка на търговията и туризма. Това се отразява върху развитието на града. Нестабилната макроикономическа среда, характеризираща се с ниска инвестиционна активност и загуба на пазари и източници на суровини, е сред големите слабости на Бургас. Влошени са също екологичните параметри, налице са и негативни абразионни и свлачищни процеси по крайбрежието. Управлението на Бургас, до голяма степен, изостава в изграждането на актуален общ градоустройствен план, който да отчита адекватно новите условия и процеси на територията на града. На първо място, Бургас вече е община с над 200 хиляди души население, което предполага и ново административно и териториално деление  на районит вътре в нея. Въвеждането на ново административно райониране в община Бургас, ще децентрализира управлението и ще спомогне за хомогенното развитие на града, като е необходимо да се оформят поне 4 или даже 5 района, с по около  40-50 хиляди души население. Това, в голяма степен, ще кореспондира с по-ефективното управление на районите в града и, съответно, ще засили контрола и превенцията срещу корупционни практики в общината. На второ място, налице е конфликтност между основните направление на икономическото развитие. Така, развитието на редица индустриални дейности влиза в противоречие с това на туризма и опазването на околната среда. Съществува напрежение в ресурсните баланси на общината поради неясното ситуиране на тежката  промишленост и реалните връзки на града със сателитните селища и градове.  Това изисква да се използват на практика очерталите се предимства от високата производителност на труда и, съответно, големите по обем приходи от дейността на едно заето лице (производителността в община Бургас е най-високата в страната, надхвърляйки от 2 до 4 пъти тази в някои други общини). Това се дължи основно на промишлеността, където производителността на труда е 4 пъти по - висока от средното за страната, а трябва да се има предвид, че потенциалът на града все още не е разгърнат напълно.

Промишлеността на община Бургас е с важно, национално значение. Някои производства са единствени или определящи за страната: светли и тъмни нефтопродукти, корабостроене, вентилационна и пречиствателна техника, товарни вагони, металорежещи машини, танкерен флот, продуктопроводи, рибоконсервна промишленост и други. Разбира се, химическата и нефтопреработващата промишленост са доминиращи, но има възможност и за развитието на другите отрасли. Така, нефтопреработващата и химическа промишлености дават близо 84% от реализираните приходи. Размерът на дълготрайните им материални активи е около 71% от всичките за отрасъла в общината. Основни представители на химическата промишленост са "Лукойл - Нефтохим" АД и "Хемус" ЕООД.  Подотрасълът формира над 90% от левовата равностойност на реализираната валута от промишлеността в общината. Необходимо е обаче да се развият и хранително-вкусовата промишленост, фармацията, логистичната дейност и други. Много големи резерви има в хранително-вкусовата промишленост, която е втора по значение за Бургас и региона. През последния 10-годишен период относителният и дял в структурата на промишлената продукция непрекъснато намалява. Основните причини са упадъкът на селското стопанство, загубата на външни пазари и силното свиване на вътрешното потребление. Представени са мелничарската, консервната, винарската, пивоварната, млечната, месната и други промишлености. Тук се намира единственото предприятие за консервиране на риба в страната. Подотрасълът се характеризира с остаряла материално-техническа база и технологии, затова цел на общината и бизнеса е привличане на инвестиции за развитието му, чрез укрепване на двустранните отношения с градове от Норвегия, Финландия, Полша, Естония, Латвия и Германия. Друг важен отрасъл за Бургас (също изпитващ трудности) е електротехническата и електронната промишленост. Представен е основно от производство на кабели, приборостроене и др., чиито относителен дял в структурата на промишлената продукция също непрекъснато намалява. Главен представител е "Елкабел", който изпитва трудности в развитието си, има и нови малки предприятия, които обаче не са конкурентоспособни на националния и външните пазари.

Важно значение за общината имат и машиностроенето и металообработването. Впрочем, този отрасъл също има възможности за развитие Представен е основно от кораборемонта и корабостроенето, като относителният му дял в структурата на промишлената продукция непрекъснато намалява. Пристанище Бургас е най-голямото у нас и с най-голям товарооборот, но и то се нуждае от преустройство и модернизация. Днес пристанищен район „Бургас“ обработва 60% от товарите по море. Причината бургаското пристанище да има най-голямо икономическо значение за страната е нефтеното пристанище „Росенец“, обслужващо 33% от товарооборота по море,^, както и големината на Бургаския залив. В перспектива ще нараства значението на такива фактори за локализация като входно-изходното местоположение (морска граница), инфраструктурната съоръженост, качеството на човешките ресурси и научния потенциал. А точно те са добре представени в общината. В рамките на националния икономически комплекс община Бургас ще запази водещото си място с темпове над средните за страната (над два пъти по темп на нарастване на БВП). Това се отнася особено за промишлеността, транспорта, селското стопанство и търговията. До 2015 промишлеността ще продължи да заема първото място в структурата на общинската икономика, като относителният и дял слабо ще се понижи (до около 70 %).

Очаква се, бъдещото промишлено развитие да премине в ново качество - високоинтелектуално, високотехнологично, ресурсоспестяващо и екологоопазващо - т.е. приоритет на електрониката, електротехниката, машиностроенето, леката и хранително-вкусовата промишлености. Вероятно ще се търсят възможности за изграждане но нови икономически зони, най вече по направленията Меден Рудник-Средец и Меден Рудник-Горно Езерово, както и на нова промишлена зона около Краиморие и, евентуално, след кв. Сарафово, около аерогарата. Силно административно решение би било изграждането на две промишлени зони от двете страни на автомагистрала „Тракия”, като първата следва да обхваща територията от края на Бургас до Ветрен, а втората - след Ветрен, в посока Карнобат. През последната година транспортната достъпност и трафикът създаваха неудобство за придвижването, особено в летните месеци, но община Бургас получи финансиране по европейските програми за оптимизиране транспортната система на града. Вероятно след две три години ще се почувства подобряването на транспортната достъпност в общината. Открити обаче си остават въпросите, свързани с осигуряването на по-ефективни комуникации между кв. Меден Рудник и централната част на града, създаване на околовръстно трасе, заобикалящо Бургас, в посока Созопол – Приморско - Царево. Изграждане на четирилентов път от магистралата, през квартал Лозово - Долно Езерово - Черни връх (Меден Рудник - Твърдица и Крайморие, може да облекчи голяма част от трафика, насочен към Южното Черноморие. Подобен път ще има важно стратегическо значение и за развитието на западната част на Бургас. По същия начин следва да се изгради и околовръстен път, заобикалящ Бургас в направлението Поморие – Несебър - Слънчев бряг. Той може да се проектира някъде около Ветрен и да излиза след квартал Сарафово, или пък да се използва трасето на закритата жп линия Бургас - Поморие. Изграждането на новите транспортни възли, до голяма степен, ще облекчи движението в града и ще насърчи икономическата активност на населението.

Прилежащата територия на община Бургас може да има и важна селскостопанска  функция за развитието на града и отрасловата му структурираност. За това способства равнинният релеф, климатът, голямото плодородие на почвата, както и традициите на населението. Изчислената оценка на земеделските земи по икономическо плодородие дава възможност за развитие на  землищата  на селата  Драганово, Братово, Изворище и Миролюбово. Условия за развитие на селското стопанство има и в селата Равнец, Банево и Брястовец, Ветрен, Черно море, Рудник, Твърдица, Маринка и град Българово. При условие, че бъде насърчено развитието на селското стопанство, ще се създадат реални условия за преодоляване на съществуващите дефицити в развитието на хранително-вкусовата и преработващата промишленост. Важно значение за развитието на Бургас има Университет "Асен Златаров", основан през 1963 като Висш химико-технологически институт, чиято структура включва и три колежа: Колеж по туризъм, Технически и Медицински колеж. В града се намира и едно от най-новите висши училища на Балканския полуостров — Бургаският свободен университет, създаден през 1991, който се отличава с новаторските си методи на преподаване и оригиналната си сграда, представляваща част от модерната архитектура в града.

Най-голямото ни дунавско пристанище

Своеобразен речен антипод на Бургас на Дунав е Русе, който е петият по големина град в България. Той сe намира в Северна България, на границата с Румъния, и е център на едноименните община и област. Русе е най-голямото българско дунавско пристанище. Мост над реката го свързва с румънския град Гюргево и е най-краткият път до столицата на Румъния Букурещ. Като една от двете железопътни връзки през северната граница и основен пътен възел, през Русе минава голяма част от външната търговия на България със и през Румъния. Той е сред икономическите центрове и втория по-големина град в Северна България след Варна. Централната част на града е известна с уникалната си архитектура от края на ХІХ и началото на ХХ век. Стилът на много от тях е повлиян от виенската архитектура. През 1893, русенската община приема правилник за строежа на частни сгради,  в който се нарежда всички къщи по главната градска улица да бъдат украсени с „пластическа каменна декорация“. Често наричан „Малката Виена“, през 2009 Русе спечели почетна награда за най-красив град в България. Той се намира в най-източната част на крайдунавската низина и североизточно от устието на река Русенски Лом. Докато левият бряг на Дунав (от румънска страна) е нисък и мочурлив, десният бряг край Русе е висок и сух. Има две заливни тераси и три надзаливни тераси — 15-22 м, 30-66 м и 54-65 м. Средната надморска височина на градската част е 45,5 м. Застроената част на Русе е с форма на елипса по продължение на реката, с обща дължина около 11 км. Градът обхваща територията между слетия със сушата остров Матей и устието на Русенски Лом, от запад, и височината Сръбчето, на изток. През ХХ век западният край на града значително се променя - устието на Русенски Лом е коригирано и преместено на запад, а самият дунавски бряг и фарватер са изместени значително на север. Южно от града е разположен хълмът Саръбаир с връх Левента, висок 159 м. Върху него се намира най-високата телевизионна кула на Балканите - 210 м, с антената.

Карта на Русенска област

Стратегическото географско местоположение и инфраструктурното развитие могат да превърнат Русе в притегателен център за инвеститорите в строителството на индустриални и логистични паркове, търговски центрове и жилища. През последните години обаче са налице сериозни затруднения, свързани с успешното функциониране и реновиране на наличната материална база. Инфраструктурата е остаряла, недостатъчна, а в някои случаи неразвита.

При оценката на състоянието и очертаване насоките на промяна на социалната инфраструктура в национален и, особено, в регионален план трябва да се има предвид специфичната и роля и взаимосвързаност с другите направления на социално-икономическото развитие. Тази специфичност определя сложността при решаване на проблемите на социалната инфраструктура в контекста на търсене на баланс между националните и регионалните интереси. Тя обуславя необходимостта от прилагането на интегрален подход при анализа и обосноваването на решенията за нейното развитие, особено на регионално ниво. Това означава да се отчита взаимообвързаността и взаимодействието на нейните сектори, в цялост и поотделно, с останалите приоритетни области на социално-икономическото развитие във всяка регионална структура. Похвална например е инициативата за изграждането в Русе на модерна многофункционална спортна зала, отговаряща на всички съвременни изисквания за провеждане на европейски и световни състезания по всички спортове в зала, с обща разгъната застроена площ 24 528 кв.м. Стартира официално и изграждането на "Логистичен парк Русе" върху терен от почти 54 дка в новата индустриална зона на Русе (в местността Слатина). Той включва висококачествени модерни складове със светла височина 10 м, обслужващи офиси и надземни паркинги с 220 паркоместа за автомобили и 92 места за камиони. Паркът се състои от три сгради, като две са основни складови сгради с площи от 13 680 кв.м и 8300 кв.м. Планираната инвестиция в проекта ще достигне 12.6 млн. евро, като до момента са вложени около 2 млн. евро. "Логистичен парк Русе" е професионално планиран проект, който ще изиграе важна роля за бизнес развитието на региона. Намира се на километър разстояние от Дунав мост, до главната българско-румънска магистрала, близо до пристанище Русе-изток и Свободна зона–Русе, като отстои само на 3 км от центъра на града.

От ключово значение за Русе е Международен транспортен коридори №9 (ЕТК №9) и особено Международният транспортен коридор №7, който превръща река Дунав във вътрешноконтинентална връзка между Източна и Централна и Западна Европа. Той свързва Европа и Азия, като през Черно.море се осъществява директна връзка с мрежата от вътрешни плавателни канали на Русия и страните от Каспийския басейн. В това отношение Румъния има известно предимство с излаза на Черно море по делтата на Дунав, а също и чрез канала Черна вода-Констанца. За България, достъпът до Черно море може да се осъществи посредством добре изградена сухоземна инфраструктура между големите международни пристанища Варна и Русе, при което времето за пътуване се съкращава, в сравнение с преминаването по канала Черна вода-Констанца. Тук от особено значение е жп линията по направлението Русе-Варна, която осъществява връзка между река Дунав и Черно море през територията на района, като същевременно е и връзка с ЕТК №9, при Русе.

Географското положение и възможностите за ползване на добре изградена транспортна инфраструктура създават предпоставка за развитие на транспорта и спедицията. В последните години преди кризата, в региона имаше сериозно икономическо оживление - изградиха се и функционират няколко нови завода, много местни фирми обновиха и разшириха производствената си база. В същото време община Русе спечели проект по Програма "Регионално развитие" за "Реконструкция, рехабилитация и модернизация на градска зона за отдих – Централна градска градина". Проектът предвижда подмяна на остарелите и разрушени настилки, като видът и качеството на настилките ще бъдат съобразени със съвременните технологични решения за осигуряване на достъпна среда. Проектното решение за рехабилитация на централната градска част запазва съществуващата растерна композиция от пешеходни и зелени площи, отразява традиционните посоки на движение, акцентиращи подходите към значимите общоградски обекти като Общината, Операта, Театъра, Съдебната палата и Пощата. В обхвата на проекта се включва ларгото, което води към сградата на Операта.

Онова, което най-много липсва на всички управляващи Русе през последните 40 години е ясната социално-икономическа визия за  развитието на града. Профилът и географското положение на Русе предполагат градът да бъде още по-тясно свързан с Дунав или, казано с други думи, да бъде насочен към реката. В тази посока обаче почти нищо не е направено. Интересен факт е, че железопътната линия за Дунав-мост минава по крайбрежието на реката, не е помислено да се реализира проект с който железопътната линия да бъде изведена от моста на юг от града, да го заобикаля, и фактически да се връща в него към новата железопътна гара. Така, дунавският бряг, до голяма степен, ще придобие друг вид и ще се създадат реални възможности за използването на природно-географските дадености на града по отношение на реката.  В момента, в тази зона липсва социална и културно-развлекателна инфраструктура,  а в голямата си част дунавският бряг изглежда в лошо състояние и едва ли е привлекателно място за гражданите и гостите на Русе. Друга важна задача на градските власти е увеличаването на обществения сектор и най-вече подобряване на образователната, социалната и техническата инфраструктура на града. Това означава подобряване нивото на местните професионалните училища и разширяване обхвата на Русенския университет с разкриването на медицински и строително-архитектурен факултети, които да попълнят необходимостта от кадри в здравеопазването и строителството, както и да се създадат възможности за привличането  за студенти на румънски, украйнски и молдовски граждани от български произход. Това ще спомогне в перспектива да се развият връзките на Русе с другите дунавски градове в Румъния, както и с българската диаспора зад граница. Добре е да се помисли за изграждането, южно от Русе на нова икономическа зона и логистичен център с цел рационалното използване на летището в Щръклево (Летище Русе). Развитието на  Летище Русе изисква удължаване на пистата до 4 километра и подобряване на железопътните и автомобилните подходи към него така, че да има възможност да обслужва: товарни самолети, бизнес самолети и хеликоптери, граждански полети, селскостопански летателни средства, противопожарни самолети и др. Управлението на града следва да работи и за подобряване състоянието на русенското пристанище, проектиране и изграждане на 4-лентов път в направлението Русе – Бяла - Велико Търново, по направлението на Коридор №9. Работата по транспортните подходи на малките градове от Русенска, Великотърновска и Разградска области към Русе, а оттам и към големия консумативен център Букурещ, ще позволи на региона да придобие друг модел на социално-икономическо развитие. С цел по-доброто управление на общината време е да се помисли, дали градът и общината не трябва да бъдат разделени на 4 района от по около 30-40 хиляди души, така че да се създадат по-ефективни лостове за управлението и развитието на града и региона. Разбира се, за изпълнението на тези задачи, до голяма степен, е нужна и подкрепа на държавата. За съжаление, досега българското държавно управление не е било особено благосклонно към град Русе и региона (според по-възрастните русенци, последните действия в тази насока и полагането на основите на големи обекти и съоръжения с държавна помощ датират от командироването на комунистическия функционер Пенчо Кубадински в Русе, в края на 50-те и началото на 60-те години на миналия век. Време е, в условията на реално членство на България в Европейския съюз, Русе да се превърне в регионален лидер и град с наднационално значение в Югоизточна Европа.

Перспективите пред Бургас и Русе

Вместо заключение трябва да подчертаем, че през следващите десетина години (т.е. до края на 2020) Бургас и Русе ще трябва окончателно да преодолеят дефицитите в пространственото си развитие и да се превърнат в регионални икономически сили. Двата града следва да преосмислят досегашната си частична и дезориентирана регионална политика, в която основна роля играе секторният (отрасловият) подход, като в резултат от това в значителна степен бива принизено значението на регионалния аспект (разрез). Поне досега отчитането на специфичните регионални различия и необходимостта от конкретни инструменти и механизми за решаване на важни за дадена територия регионални проблеми не се забелязва особено в политиката на властите, както в Бургас, така и в Русе, и то главно за сметка на прилагането на общите икономически подходи и финансово-икономически лостове. Сериозна слабост е и фактът, че процесът на стратегическо и дългосрочно планиране на развитието и на двата града все още има по-скоро кампаниен, епизодичен и несистемен характер. Липсва сериозна нагласа за перманентно и целенасочено създаване и вграждане на Бургас и Русе в реализирането на националните стратегии, както и за формулиране на областни  програми и планове, в които ясно да се акцентира върху значението на тези градове като изтеглящи центрове, а не просто като географски дадености. Реална последица от слабите темпове на социално-икономическото развитие на Бургас и Русе е острият дефицит, свързан с ниския административен и научен капацитет, както и с липсата на адекватни звена и структури за регионално и местно развитие в администрациите и на двата града.

Библиография:

1. География на България. Физическа и икономическа география. С., АИ „Марин Дринов“, 1997.

2. География на България. С., „ФорКом“. 2002.

3. Дойков В и др Градовете на България,.

4. Дойков Васил, Биография на един град, Русе, 2008

5. Каракашев Хр. и Дончо Дончев,География на България, сборник материали за средношколци и кандидат-студенти 2010/2011), преработено и допълнено издание, София, 2010.

6. Общински план за развитие на Община Бургас 2007 - 2013

7. Общински план за развитие на Община Русе 2007 - 2013

8. Славейков, П. и др.България: райони, области, общини. Енциклопедия УИ Св. Кл. Охридски 2010

* Преподавател в УНСС, член на Българското геополитическо дружество. Това е втората от поредицата статии за териториалното развитие на България.

В съвременния свят има три държави, които си оспорват правото да имат собствени зони на влияние, т.е. демонстриращи имперски амбиции. На първо място, става дума за САЩ. Това е единствената държава, чиито амбиции са с наистина планетарни мащаби. Имайки предвид, че САЩ напълно доминират в най-големия военен блок в света – НАТО, както че разполагат с около 800 военни бази в различни точни на планетата (737, през 2007), става очевидно, че американското влияние действително има глобален характер.

Втората държава със сериозни амбиции е Русия: тя отстоява позициите си в т.нар. „близка чужбина” (т.е. в постсъветското пространство) и може да разчита на подкрепата на няколко приятелски настроени държави в Азия и Латинска Америка.

Накрая, не можем да пропуснем Китай - новият играч, който сравнително отскоро участва в глобалната надпревара за надмощие.

Наскоро, в един анализ на френския сайт Agora Voх, стратегията на тези три държави беше сравнена с играта на домино (САЩ), шах (Русия) и Го (Китай). Без да си поставяме за цел да правим подробен анализ на световната геополитика, по-долу ще се опитаме да разясним поведението на трите сили, използвайки именно въпросните три игри.

САЩ и стратегията на доминото

Както е известно, играта на домино има различни варианти, един от които е т.нар. „падащо домино”. Това е сравнително проста игра, базираща се на едно ясно правило: трябва да накараш да паднат максимален брой плочки, нанасяйки удар по „слабите плочки”, които да увлекат в падането си и съседните. Всички паднали плочки се броят за печалба, като крайната цел е да получиш цялото домино и така да станеш абсолютен победител. Въпреки, че играта е проста, участниците в нея трябва да са готови за евентуални неприятни изненади:

- Има плочка, която не бива да удряш директно, защото цялото домино може да падне и тогава всички играчи губят;

- Ако ударът не е добре разчетен, доминото започва да пада в погрешна посока и играчът рискува да изразходва големи усилия за постигането на нищожен резултат;

- Не бива да се допусне вече паднали плочки на доминото отново да се надигнат. Подобно нещо може да се случи, ако играчът е прекалено погълнат от случващото се в някоя друга зона на играта.

И така, стратегията на САЩ си поставя задачата да накара целия останал свят да възприеме американския икономически и политически модел посредством глобализацията и разпространението на „западния тип демокрация”. За успешната и реализация, Вашингтон разполага с такива сериозни „козове” като долара, армията, притежаваща свръхмодерно въоръжение и немалък боен опит, изключително осведомената и суперактивна дипломация, подкрепата от страна на най-големите медии и контрола върху киберпространството.

В същото време обаче, Съединените щати имат и редица слаби страни: огромни дългове, липса на сериозни перспективи за икономически растеж, стратегическият провал в Ирак и в Близкия Изток, като цяло, и нарастващото влияние на държавите от BRICS.

Както е известно, след разпадането на Съветската империя, много държави се присъединиха към „американския лагер”. Преди всичко, следва да посочим тези от Централна и Югоизточна Европа, постсъветските републики (балтийските държави и Грузия), а в последно време и такива страни като Кот д’Ивоар и Либия. Според мнозина анализатори, сега са наред редица други държави, особено богатите на стратегически суровини, сред които най-често се споменават Иран, централноазиатските постсъветски републики, Алжир, Ангола (и Африка, като цяло), Венецуела и т.н.

Както изглежда, стратегията на САЩ цели получаването на контрол върху производството на стратегически суровини и транзитните коридори за доставката им, което също е инструмент за оказване на натиск върху Китай и Русия.

Пречките, с които Съединените щати вероятно ще се сблъскат или които те не съумяха да избегнат в миналото, са следните:

- Вашингтон следва на всяка цена да избягва пряката конфронтация с Русия. Имайки предвид слабостите на сегашната и армия, Русия очевидно не разполага с друга алтернатива освен да разчита на ядрения си арсенал, което пък означава взаимно унищожаване на противниците в случай на открит военен сблъсък (дори ако има победител в него, той ще се окаже „смъртно ранен”). Тъкмо поради това, САЩ се опитват да постигнат целите си по друг начин: например реализирайки политика на „обкръжаване” на Русия, неутрализацията на ядрения и арсенал с помощта на системата за ПРО или дори чрез привличането на Москва към американската орбита на влияние. От тази гледна точка, следва да тълкува и обявеният от сегашния президент на САЩ Обама курс на „презареждане” в отношенията с Русия;

- Някои американски инициативи бяха зле подготвени и не дадоха очакваните резултати. Така две от „плочките” на доминото – тези на Ирак и Афганистан не паднаха в нужната посока. В Ирак, демократичните избори доведоха на власт шиитското мнозинство, което подкрепя по-скоро „иранския враг”, докато в Афганистан войските на НАТО се оказаха в географски изолиран регион и са заобиколени от враждебно настроени държави. Те са в състояние да водят бойни действия само благодарение на дългата и скъпоструваща верига за снабдяване с продоволствие и военна техника. Тази ситуация донякъде напомня положението на френската армия, в навечерието на поражението и при Диенбиенфу (Виетнам, 1954). САЩ не бяха готови за толкова продължителни войни, които нанесоха сериозен удар по бюджета им. Освен това те не очакваха, че противниците им ще могат толкова добре да се приспособят към новата ситуация, залагайки на асиметричната война, с използването на терористи-самоубийци и самоделни взривни устройства;

- Излишното „зацикляне” на усилията в Ирак и Афганистан, както и липсата на достатъчно финансови ресурси за укрепване на постигнатите там резултати, в редица случаи доведоха до регрес на американската политика в някои други региони, например в по-голямата част от Латинска Америка, Украйна, Ливан и т.н., които все повече се отдалечават от САЩ.

Съединените щати и особено техните въоръжени сили очевидно не възнамеряват да отстъпват нито дори да споделят глобалното си лидерство. Затова в момента се очертава нов подход, при който в по-голяма степен ще се разчита на американските съюзници. В общи линии, този подход беше представен още по време на предизборната кампания на президента Обама. Именно в рамките на този подход, Франция се намеси в Кот д’Ивоар, французите и британците се ангажираха във военния удар срещу Либия, Турция, най-вероятно, скоро ще се появи в Сирия, а накрая всички заедно ще се включат в евентуалния удар срещу Иран.

На този фон европейските държави следва да се готови за засилващ се натиск от страна на САЩ, целящ значителното нарастване на военните им бюджети още през следващите години, така че да могат да поемат поне част от бремето, което Вашингтон в момента е принуден да носи сам (без обаче да разчитат, че това би ги направило по-самостоятелни от Америка). Тоест, европейците съвсем скоро ще бъдат изправени пред избора „butter oder kanonen” (т.е. „масло или оръдия”, лозунг, лансиран през 30-те години на миналия век от нациския водач Рудолф Хес – б.р.).

Шахматната стратегия на Москва

В руския случай става дума за доста по-сложна игра. Целта и е да бъде матиран противниковият цар, преди самият противник да е поставил Русия в положение на шах и мат. Да припомним няколко важни правила в тази игра:

- Могат да се играят няколко шахматни партии едновременно. Най-силният играч води битка с множество противници на няколко шахматни дъски, което увеличава шансовете му за постигане на добър резултат;

- Не е задължително да има победител в играта. Дори ако собствените ви позиции не са кой знае колко добри, партията може да приключи с реми, ако бъде създадена патова ситуация или ако трикратно се изиграе един и същи ход;

- Преминаването в глуха отбрана, създава ситуация, когато и най-малката грешка може да доведе до поражение в шахматната партия.

В резултат от допуснатите от през 90-те години стратегически грешки Русия се оказа в глуха отбрана и, на практика, без шансове да победи основния си противник – САЩ, освен разбира се, ако Вашингтон случайно не допусне някоя особено груба грешка. Засега Москва се задоволява с опити за намеса в т.нар. „близка чужбина” с цел да изгради отбранителни рубежи в своята сфера на влияние. Става дума най-вече за държавите от постсъветското пространство и за Арктика. На този фон руската политика спрямо Сирия например, представлява по-скоро плах опит на Москва да излезе извън тези рамки и се сдобие с военноморска база в Средиземноморието. Не бива да забравяме обаче, че правилата за преминаването на военни кораби от Черно в Средиземно море през контролираните от турците Проливи се определят от Конвенцията от Монтрьо, която забранява преминаването на някои видове бойни кораби, като например самолетоносачите.

Евентуалното формиране на военни съюзи с по-далеч разположени от Русия държави също не фигурира в дневния ред на Москва. Що се отнася до продажбите на руско оръжие, да не забравяме, че този тип сделки правят съответната държава само клиент, а не съюзник на Кремъл.

Днес Русия е изправена пред задачата да спечели време за възстановяване на икономиката и въоръжените си сили. В момента тя е в десетката на най-силните световни икономики, като планира да се качи до петото място, през 2017. В армията вече тече процес на модернизация. Скоро руските военни ще получат ново оръжие, например хеликоптероносачи „Мистрал”, самолети „Сухой Т-50”, ракетни комплекси С-400 и С-500, подводници клас „Борей”, както и стратегически ракети „Топол” и „Булава”. Не бива да забравяме и, че системата за спътникова навигация ГЛОНАСС също беше създадена, най-вече, за нуждите на армията. Освен това, следва да отбележим и новите направление на изследванията във военната сфера, като например създаването на т.нар. „течна броня”, за чието практическо приложение можем само да гадаем.

В същото време, Русия не възнамерява да създава сили за бързо реагиране извън пределите на т.нар. „близка чужбина”. Така например, Кремъл не планира изграждането на нови самолетоносачи до 2020, или пък откриването на руски военни бази в отдалечени точки на света. Русия обаче може да разчита на редица приятелски настроени към нея държави от Азия и Латинска Америка, като Сирия, Виетнам, Венецуела, Никарагуа и т.н.

Правилата, които следва Москва в реализацията на своята „шахматна” стратегия, са следните:

- В противопоставянето си на САЩ, които следват стратегия на настъпление едновременно срещу няколко „играча”, Русия залага на изтощаването на американската мощ;

- Русия опитва да се измъкне от неблагоприятната ситуация, в която изпадна през 90-те години, като консолидира зоната си на влияние и залага на формирането на многополюсен свят, в който тежестта на САЩ ще бъде доста по-малка;

- В течение на продължителния период на възстановяване на мощта си, Русия ще разполага със сравнително слаби отбранителни позиции и трудно ще може да се противопостави ефективно на продължаващата експанзия на НАТО в нейната собствена стратегическа зона, макар че със сигурност ще се опита да го направи.

Руските козове в тази игра са: внушаващият страх мощен ядрен арсенал, огромните запаси от суровинни ресурси, незначителният дълг, валутните резерви, надхвърлящи 500 млрд. долара, военно-индустриалният комплекс и големият потенциал за икономически и индустриално развитие на страната.

Слабите страни на Русия пък са: зависимостта от цените на суровините, наследените още от съветски време навици и рефлекси, като например сравнително ниската производителност, корупцията и наличието на „паралелни пазари”, както и организираното от руските олигарси изтичане на средства в чужбина.

Предвид всичко това, можем да направим следните изводи. През пролетта на 2012 президентското кресло отново ще бъде заето от Владимир Путин, който ще замени прекалено склонния към компромиси със Запада (според редица руски анализатори) Дмитрий Медведев, който на практика подкрепи военната намеса срещу Либия и санкциите срещу Иран (включително отказвайки да продаде на Техеран руските системи С-300) и не демонстрира особено твърда позиция по отношение на американската система за ПРО. Тоест, напълно възможно е да станем свидетели на нарастващо напрежение в отношенията на Москва с държавите от НАТО, при това в момент, когато европейците повече от всякога се нуждаят от руските енергоносители.

Стратегията „Го” на Пекин

Както е известно, задачата в тази древна източна игра е така да разположиш собствените си камъчета в точките, където се пресичат линиите на „гобана” (дъска, на която е начертана решетка от 19 х 19 линии), че да обкръжиш максимален брой камъчета на противника и да предотвратиш обкръжаването на собствените ти камъчета. Тоест, определени ходове се използват за отбрана, а други за нападение. Всъщност, става дума за изключително сложна игра с много прости правила:

- Непосветеният, или начинаещият играч не може веднага да разбере истинската цел на разполагането на камъчетата. Картината започва постепенно да се прояснява едва в хода на самата игра, само че тогава е вече прекалено късно да избегнеш обкръжението;

- Победител в играта е онзи, който съумее да огради най-много противникови камъчета. Загубилият също може да обкръжи и хване известен брой „пленници”, но те са много по-малко от тези на победителя.

Разбира се, можем да използваме като оправдание факта, че малцина анализатори могат да се похвалят, че познават достатъчно добре китайската специфика или, че Китай сравнително отскоро се утвърди като най-голямата световна икономика, и да не се опитваме да анализираме стратегията му. Има обаче няколко очевидни факта, на които можем да се опрем в един такъв анализ.

Китайците са нация от търговци, а не от завоеватели. От момента на създаването на Китайската народна република всички войни с китайско участие се водеха по границите на страната (в Аксайчин, през 1962, и в района на река Усури и в Синцзян, през 1968-1969, заради наследени от колониалната епоха гранични спорове) или представляваха своеобразни „наказателни експедиции”, като тази против Виетнам, през 1979.

От това, което се знае за китайската военна програма, може да се направи извода, че китайският флот няма никакво намерение да превърне в своя сфера на действия целия световен океан. С планираните само три самолетоносача, това просто няма как да стане. В същото време усилията на Китай за увеличаване на арсенала си от балистични противокорабни ракети означава, че Пекин се стреми да застраши разположените в близост до крайбрежието му американски самолетоносачи.

Подобно на Русия, Китай също наваксва с бързи темпове качественото си изоставане в сферата на въоръженията. Изтребителят от пето поколение J 20, строежът на самолетоносачи и подводници от всички класове, както и системата за спътникова навигация „Бейдоу”, са само някои признаци за осъществяващия се процес на военна модернизация.

Китай вече разполага „камъчетата” си по целия свят. При това, Пекин е наясно, че стратегията му няма да се окаже успешна навсякъде. Все още е трудно да посочим, кои страни ще се окажат в неговия „лагер”. Това ще зависи, не на последно място, и от разположението на американските „камъчета”. Можем обаче да изброим няколко потенциални кандидати: Иран, Пакистан и централноазиатските държави – всички те получават значителни инвестиции от Китай и са склонни да заменят сегашните си покровители с Пекин. Следва да прибавим и няколко африкански страни, където бартерните сделки по формулата „инфраструктура срещу суровини” се оказват доста успешни.

Евентуалното отстъпление на САЩ от Южна Азия ще бъде възприето като успех от Пекин. Ако пък китайците се сдобият с постоянни съюзници в Централна Азия, сред арабските държави и в Африка, това би било истински триумф за тях.

Основните китайски козове са валутните запаси на страната от над три трилиона долара, небивалият икономически растеж и имиджа им на алтернатива на САЩ. Слабите страни на Китай пък са: изоставането му във военната сфера, критичната зависимост от вноса на суровини, заплахата от отделянето на някои отдалечени, но стратегически важни провинции, като Синцзян или Тибет, както и фактът, че САЩ вече са наясно, че именно Китай е основния претендент за лидерските им позиции в света.

От казаното дотук можем да направим няколко извода. Китай постепенно ще разширява зоната на морската си активност в значителна част от Индийския океан, в остра конкуренция със САЩ. Очертава се остро противопоставяне между Пекин и Вашингтон в държавите от Арабския полуостров и Африка, което на първо време несъмнено ще се развива в полза на САЩ. Впрочем, ако Иран съумее да избегне войната със Запада, той несъмнено ще застане в редовете на китайските съюзници.

Заключение

Каквато и да се окаже избраната геостратегическа игра, със сигурност може да се твърди, че светът навлиза в опасен период на промени, на които ще станем свидетели през следващото десетилетие. Освен това, все повече се налага впечатлението, че онези държави, които разполагат с ефективни и достатъчно мощни въоръжени сили, все по-малко ще се колебаят да ги използват като аргумент, при липсата на други средства за убеждаване.

Напълно вероятно е също, че в бъдеще държавите от BRICS все по-често ще заемат общи позиции по отношение на „международната общност” т.е. на американския блок. В заключение, бихме могли да перефразираме приписваната на Андре Малро прогноза и да кажем, че „ХХІ век ще бъде многополюсен и толерантен или въобще няма да го има”.  Макар че, що се отнася до толерантността, вероятно ще се наложи да чакаме поне до ХХІІ век.

* Българско геополитическо дружество

Както е известно, САЩ и в миналото са предприемали опити за създаването на палестинска държава, затова, анализирайки тези опити в техния достатъчно широк диапазон, можем да отбележим, че независимо от различните подходи на Вашингтон към решаването на този проблем, американците винаги са били наясно, че създаването на палестинска държава е най-ефективното решение на проблемите пред САЩ в региона. В същото време, нерешеността на този въпрос е фактор както на американската, така и на арабската политика.

Предишните опити за разрешаване на проблема

През предишния период на по-сериозни опити за разрешаване на палестинския проблем (1998-2000), които бяха предприети от администрацията на Бил Клинтън, на практика, беше разработен американско-израелски план за създаването на палестинска държава. Тя трябваше да представлява разпокъсано държавно образувание, разделено на четири обособени части, без да включва Йерусалим и без да разполага с каквито и да било сериозни водни източници и материална база за съществуването си. Американците и израелците залагаха на това, че палестинците постепенно ще се приспособят към пространството, включено в границите на автономията и с фактически оформилите се васални отношения с Израел.

Въпросната „държава” включваше три анклава на Западния бряг и сектора Газа, в които живеят над 3,4 млн. души от общо 4,2 млн., живеещи на цялата територия на Палестина – т.е. в Израел и в автономията. Американско-израелските планове предполагаха и връщането в Палестина на не повече от 50 хиляди палестински бежанци, в рамките на определен период от време. Основните източници но вода, т.е. Тивериадското езеро и другите водоизточници, оставаха под контрола на Израел. Предвиждаше се палестинската държава да няма правото да разполага с пълноценни въоръжени сили, а само с въоръжена гвардия. На територията на предполагаемата палестинска държава не можеха да се заселват по-значително количество бежанци. В резултат от това, Палестинската държава би се оказала обречена на икономическа, а след това и на политическа интеграция с Израел, а населението и щеше да продължи да изпълнява ролята на източник на работна ръка за израелската държава. Освен това, арабският и ислямският свят биха загубили интереса си към нея, в качеството и на авангард, отстояващ мюсюлманските интереси в Йерусалим.

Сегашната администрация на Барак Обама, в която присъстват доста от хората на Клинтън, които няма как да бъдат подозирани в антипатия към Израел, вече е на финалната права на процеса по създаването на арабска държава в Палестина. Във всеки случай, водачите на палестинската автономия и мнозина други палестински политици, както впрочем и Израел, никога досега не са изглеждали толкова сигурни в тези намерения на САЩ. Впрочем, въпросните намерения бяха декларирани и от Джордж Буш-младши през 2001, непосредствено след влизането му в Белия дом. Предложението на Буш за създаване на „временна” или „преходна” палестинска държава дори бе изтълкувано навремето като опит за промяна в политиката на САЩ, в посока към нейната активизация и отказ от предишните „изолационистки” намерения на републиканската администрация. В същото време, това предложение потвърждаваше обявеният преди това от Белия дом курс към максимално дезангажиране от решаването на регионалните конфликти, ако те пряко не касаят американската национална сигурност. Въпреки че е доста трудно да вместим политиката на държава като САЩ в някакви тесни концептуални рамки, както и, че Съединените щати трябва активно да участват в световната и регионална политика, независимо от това коя е управляващата партия, все пак администрацията на Буш-младши поне първоначално показваше принципно отношение към външнополитическата стилистика, опитвайки се демонстрира традиционния републикански изолационизъм по много регионални проблеми. Следвайки този подход, САЩ се отказаха от концептуалните постановки на администрацията на Клинтън, т.е. отказаха се да станат активен участник в процеса на урегулиране, поемайки на практика цялата отговорност за резултатите от него. Вместо това Вашингтон даде възможност на Израел и палестинците сами да стигнат до някакво споразумение в резултат от продължителната и непродуктивна въоръжена конфронтация и ограничавайки американското участие до минимум.

Този подход трябваше да „освободи” САЩ от отговорността за развиващите се процеси, което пък да намали напрежението между Вашингтон и арабските държави. Предложенията на Буш-младши за „временната” палестинска държава целяха и създаването на по-благоприятни условия за бъдещата война с Ирак. Съзнавайки несъвместимостта на временните формати с политическата сложност на палестинския и иракския проблеми, САЩ не разглеждаха палестинския проблем, като ключов ограничител в реализацията на операцията им срещу Ирак. В случая, Вашингтон целеше създаването на нов политически фон, позволяващ въвличането на мнозинството арабски страни, европейските държави и Русия в съвършено безперспективния, нереалистичен процес на урегулиране, който обаче трябваше поне частично да намали напрежението в региона и враждебността на арабите към САЩ.

Тези подходи напълно устройваха Израел, който, на практика, получи възможност да продължи реализацията на плановете на Ариел Шарон в Палестина, свеждащи се до максимално ограничаване мощта на въоръжените палестински формации и тяхната инфраструктура, стимулиране масовата емиграция на палестинците и, в крайна сметка, склоняването на палестинската общност към сътрудничество с Израел. Неслучайно, предложението на Буш-младши беше предварително съгласувано с Шарон, а лансирането му стана възможно едва след като САЩ потвърдиха гаранциите си за сигурността и запазване военно-техническото превъзходство на Израел в региона. Това предложение показваше, че Вашингтон продължава да не гледа по един и същи начин на отношенията си със Израел и на тези с арабските държави и смята Израел за свой приоритетен геостратегически партньор в Близкия Изток.

След известното объркване, настъпило в еврейската общност в САЩ след трагичните събития от 11 септември, тя отново мобилизира значителните си лобистки възможности и изигра важна роля за приемането на въпросното решение от Буш-младши. Освен това, президентът не искаше да влиза в безпричинна конфронтация с еврейската общност, помнейки че навремето това имаше негативни последици за политическата кариера на баща му – президентът Буш-старши. И все пак, не еврейското лоби изигра основната роля за инициативата на Белия дом по палестинския въпрос, а ред други причини. Въпросното предложение на Буш-младши доста преди това и достатъчно детайлно беше осмислено и анализирано от водещите аналитични и изследователски центрове в САЩ и не представляваше някакъв принципно нов и оригинален подход.

По същество, цялата политика на администрацията на Буш-младши през 2001-2002 беше насочена към реализацията именно на този подход. По-нататъшната американска политика, на практика, способства за забавянето на процеса на палестинското урегулиране, но след като вече бяха преминати всички възможни етапи, на президента Барак Обама се наложи да довършва несвършената от предшествениците му работа.

Защо Обама иска палестинска държава

Несъмнено политиката на Обама използва вече натрупания опит по урегулирането на палестинския проблем на администрациите на Клинтън и Буш-младши. Обама и американските демократи, като цяло, са напълно наясно, че създаването на палестинска държава с приемливи граници, територии и на приемливи политически условия е единствения изход от създалата се ситуация, която може да доведе до катастрофа в отношенията между САЩ и ислямския свят. При това, най-радикално настроени за бързото решаване на палестинския проблем са не толкова арабите, колкото съвсем други държави, които имат определени трудности в отношенията си с арабския свят, т.е. Иран, Пакистан и Турция. От времето на Никсън и Кисинджър (чиято политика доведе до помиряването на Египет и Йордания с Израел, като Тел Авив се съгласи на сериозни – най-вече териториални, отстъпки към Кайро) насам, САЩ за първи път оказват толкова силен натиск върху еврейската държава, особено по въпроса за изграждането на нови израелски селища, чието решаване е сред най-важните предварителни условия за създаването на палестинска държава. Следва да отбележим, че мнозина приятели на Израел и САЩ, представляващи влиятелни обществени групи и организации, включващи привърженици както на Демократическата, така и на Републиканската пария, заемат по палестинско-израелски проблем позиция, предполагаща значителни отстъпки от страна на Израел и създаването на палестинска държава.

Известно време изглеждаше, че политиката на Барак Обама се базира на стремежа проблемът да се реши, без да се отчитат интересите на онези, които традиционно се ползват с подкрепата на американските лобита, и затова е обречена на провал. Впрочем, възможно е тя наистина да бъде провалена, или заради действията на Израел, или пък на арабите и техните партньори, но истината е, че сегашната американска администрация е по-твърдо настроена от предшествениците относно необходимостта проблемът най-сетне да бъде решен. При това, не си струва да търсим в палестинската политика на Обама аналогии с политическите подходи на Клинтън или на Буш-младши, защото такива просто няма. САЩ са твърдо настроени да решат проблема и да създадат палестинска държава. От друга страна, на власт в Израел са ако не радикално, то умерено консервативни, по отношение на външната политика, сили. Съчетанието между двама такива политици, като Бенямин Нетаняху и Авигдор Либерман, въплъщава позицията на израелските „реалисти”, които са убедени, че този процес няма да гарантира мирното съществуване на Израел. Тези сили не са склонни да допуснат нито спирането на процеса на колонизация на Палестина от еврейските заселници, нито създаването на пълноценна палестинска държава. Израел обаче може да избегне последиците от палестинската политика на Обама само по два начина – или в резултат на война (при това, на мащабна война), която радикално да промени етническата карта на Палестина, или вследствие смяната на властта във Вашингтон.

На свой ред, администрацията на Обама вероятно смята, че в резултат от промените в хода на т.нар. „арабска пролет” (особено ако, след либийския, падне и режимът в Сирия) САЩ са постигнали оптималните рамки във взаимодействието си с арабските държави и по-нататъшното сближаване с тях едва ли е възможно. В момента, единственият сериозен проблем за Вашингтон в региона си остава Иран. В същото време, самата идея за евентуална атака срещу Иран изключва възможността за сериозно понижаване градуса на напрежението в Близкия Изток, не е реално да се разчита и, че арабските държави биха склонили да сътрудничат със САЩ за реализацията подобна операция. Навремето те направиха максимално възможното, като се отказаха да участват в антииракската коалиция, но в същото време не подкрепиха и Ирак, т.е. на практика одобриха намерението на САЩ да осъществят военна интервенция срещу тази страна. Евентуални допълнителни отстъпки от страна на САЩ към арабските държави, без решаването на палестинския проблем, изглеждат безсмислени и само отслабват позициите на Израел. Тоест, това не само че не открива пред американците някакви нови стратегически перспективи, но и вреди на военно-политическия потенциал на Израел, води до дестабилизирането на израелското общество и до ръст на антиамериканските настроения в страната, както и в цялата еврейска диаспора по света. Затова, за да могат да продължат да подкрепят Израел и занапред и, в същото време, да решат проблемите си с арабите, Съединените щати трябва да създадат някаква палестинска държава и, както се надяват във Вашингтон, по този начин да сложат точка на проблема.

Както е известно, през цялото управление на предишната американска администрация, водещите аналитични и изследователски центрове в САЩ, както и мнозина видни политолози и наблюдатели в американските и европейски медии, се отнасяха доста скептично към ползата от подобни инициативи. В момента обаче, водещите американски партньори несъмнено подкрепят курса на Обама, макар да не демонстрират особен ентусиазъм по този повод. Междувременно, американската администрация проведе достатъчно широки консултации с европейските държави и Русия, опитвайки да си осигури безусловната им подкрепа и, в общи линии, действително я получи, макар че не всички сили в Европа са заинтересовани от урегулирането на палестинския проблем на всяка цена и под каквато и да е форма.

Заключение

В основата на предложението на Обама е концептуалната постановка за принципната невъзможност за осъществяване на диалог или установяване на отношения с организации, държави и политици, изповядващи или практикуващи, екстремизъм, радикализъм и тероризъм. А имайки предвид огромния потенциал от екстремизъм в Близкия Изток, пред САЩ стои трудната задача този потенциал постепенно да бъде намален и в крайна сметка ликвидиран. Американците се сблъскаха с проблемите, породени от екстремизма и радикализма в Афганистан, което беше важен урок за тях, демонстрирайки опасността и безперспективността на сътрудничеството с политически движения и режими, разполагащи с независими от Западната общност източници на финанси и въоръжение. Затова борбата с тези явления придобива огромно значение за САЩ. На този фон, дори толкова сложни и мащабни проблеми, като палестинския, придобиват съвършено локален, частен характер. Именно това, т.е. локализацията на подобни проблеми, които не са свързани пряко с проблемите на националната сигурност на САЩ, е една от задачите на американската външна политика. Нещо повече, Вашингтон се опитва, поне донякъде, да прехвърли част от бремето на отговорността за този тип проблеми на европейските си съюзници и на арабските държави. Идеалният вариант за САЩ би бил максималното локализиране на палестинския проблем и свеждането му до нивото на израелско-палестинските отношения, на фона на съвършено безсмислените, при това положение, действия и ангажираност на европейците, арабите и, може би, на Русия.

* Авторът е ръководител на Аналитичния център „Кавказ” в Ереван, Армения

След кризисната 2009, мнозина икономически анализатори са склонни да говорят за своеобразно „чудо на Висла”, доколкото Полша се оказа единствената държава от ЕС, демонстрирала в разгара на глобалната рецесия ръст на икономиката си от 1,8%.

Както посочва в тази връзка коментаторът на немския Tagesspiegel Матиас Брюгман, страната се е превърнала в „нов локомотив” за европейската икономика, още повече че продължава да демонстрира нелоша динамика – така, през второто тримесечие на 2011 полският БВП нарасна с 4,3%, докато в Германия този показател бе едва 0,1%.

Докато в началото на „прехода” самото понятие „полска икономика” беше обременено с негативизъм и се бе превърнало в синоним на неефективност и лошо управление, днес повечето икономически експерти се отнасят с нескрито уважение към нея. Така, според Берт Рюруп от немската компания за консултации и анализи Mashmayer Ruerup, „страната спечели много както от разширяването на ЕС, така и от глобализацията, като цяло”. От доста време насам, значителна част от хладилниците и LCD-телевизорите, които се продават на европейския пазар, се произвеждат именно в Полша. Заводът на LG във Вроцлав, на Фолскваген – в Познан, на Опел – в Гливице, на Фиат в Тихи, на MAN – край Краков, за битова техника на Бош и Сименс в Лодз, за самолетни двигатели на MTU в Жешув, или пък банковите офиси на Unicredit (Pekao) и BRE-Bank (дъщерна на германската Commerzbank) във Варшава, са сред многобройните доказателства, че Полша е на път да се превърне в свързващо звено между Изтока и Запада и между Скандинавия и Южна Европа и в това си качество става все по-привлекателна за чуждестранните инвеститори.

Икономическият фундамент на новата полска геополитика

Никъде в обширното пространство между Франкфурт и Москва, водещите транснационални инвестиционни банки не са толкова широко представени, както във Варшава. Обяснението е, че полската столица и нейната борса GPW напоследък се е превърнала в най-важната финансова „площадка” в региона, като отдавна е изпреварила Виенската борса например. През първите девет месеца на 2011 на варшавската борса бяха осъществени над 150 IPO (т.е. първично публично предлагане на акции на фондовата борса) и то въпреки очевидната стагнация в тази сфера. Само през тази година, на варшавската фондова борса дебютираха 17 чуждестранни компании, което стана възможно благодарение на поредната мащабна приватизационна вълна.

В резултат от това, ръстът на заплатите в частния сектор на полската икономика (в сравнение с 2010) достигна 5% през юли, когато средната заплата се равняваше на почти 900 евро.

По данни на Главната статистическа служба във Варшава (GUS), оборотът на търговията на дребно е нараснал с 10,2%. Количеството на издадените разрешителни за частно строителство пък са нараснали с 24%. На свой ред, предприятията извън финансовия сектор успяха да повишат печалбите си с 34%. В същото време не бива да забравяме, че независимо от икономическия си растеж, който през 2010 беше 3,8%, полският БВП на глава от населението е едва 12 450 долара, което се равнява на 62% от средните показатели в ЕС.

И все пак, в сравнение с повечето останали държави от Централна и Източна Европа, тази седма по мащабите си икономика в рамките на Евросъюза не е просто продължение на т.нар. „монтажен цех” на Европа. Според полския вицепремиер Валдемар Павлак, за страната му би следвало да се говори по-скоро като за „източноевропейското дете-чудо”, тъй като с населението си от 38 млн. души Полша разполага с най-големия в региона вътрешен пазар. За разлика например от съседна Словакия, която генерира 85% от своя БВП благодарение на износа, в Полша този показател е под 40%.

Освен това, както подчертава и Павлак, страната му не представлява „монокултурна икономика, крепяща се само на един или два основни отрасъла – например на автомобилостроенето, каквато е ситуацията в някои съседни страни-членки на ЕС”. Неслучайно в доклада за инвестициите (“World Investment Report 2011”) на Конференцията на ООН за търговията и развитието (UNCTAD), Полша е поставена на шесто място сред най-добрите места на инвестиции в света, изпреварвайки всички останали членки на ЕС. За периода 2011-2013, преди нея са поставени само Китай, САЩ, Индия, Бразилия и Русия. Само за първите пет месеца на 2011, Полша съумя да привлече преки чуждестранни инвестиции в размер на 4,2 млрд. евро. Междувременно, Полската агенция за информация и чуждестранни инвестиции подготви още 172 потенциални проекта, чиято реализация би трябвало да осигури допълнително 1,6 млрд. евро и да създаде 47 574 нови работни места. Много от тях са свързани с Краков и района около него, тъй като, по данни на UNCTAD, старата полска столица, известна с историческите си паметници, се оказва най-подходящото място в света за реализацията на проекти, залагащи на т.нар. „аутсорсинг на бизнес процесите”.

Въпреки това, пред полското правителство, оглавявано от либерала Доналд Туск, който получи втори мандат на изборите през октомври 2011, има няколко важни задачи. Подобно на съседна Германия, и на Полша предстои да осъществи радикални трансформации в енергийната сфера. Разбира се, посоката на промените ще бъде различна от германската, тъй като Полша например, досега получаваше до 90% от необходимото и електричество от ТЕЦ-ове, работещи с кафяви и черни въглища. Сега, освен че залага на възобновяемите източници на енергия, Варшава планира изграждането на първата атомна електроцентрала на територията на страната, както и проучването и разработката на породилия толкова спорове в Европа „шистов газ”.

Втора много важна задача пред правителството е оздравяването на държавния бюджет. За целта Полша (още преди Германия) записа в конституцията си изискване за ограничаване на дълговите задължения, според което не се допуска държавният дълг да надхвърли 60% от БВП на страната.

Поляците обаче отдавна нарушават друг важен критерий, наложен от Маастрихтския договор, тъй като „дупката” в бюджета на страната значително надхвърля 3% от БВП, а и държавният дълг бързо наближава „червената черта” от 60%. Което означава необходимост от радикална финансова реформа, за която обаче правителството на Туск засега предпочита да мълчи. Впрочем, то се държи по сходен начин и по въпроса за присъединяването на Полша към еврозоната. Ако доскоро това беше официално декларирана цел на правителството (което издигна лозунга „ С евро на Евро 2012”, т.е. присъединяване към еврозоната до средата на 2012), сега тези планове, по съвсем разбираеми причини, се отлагат за неопределено време. „Следва сериозно да преценим всички предимства и недостатъци от въвеждането на общата европейска валута” – твърди напоследък министърът на икономиката Павлак, подчертавайки, че „в момента еврозоната прилича повече на пробит чадър, отколкото на щит, който може да ни предпази от непредвидими промени в конюнктурата на световните пазари”. В същото време, премиерът Туск е наясно, че без еврото Полша няма как да реализира амбициозната си цел да се превърне в една от водещите държави в Европа.

Мястото на Украйна и Беларус в полската геополитика

Впрочем, истината е, че Варшава не свързва тази си цел само с еврото и с ЕС. В духа на старата полска имперска традиция (да си припомним, че в началото на ХVІ-ХVІІ век т.нар. Жеч Посполита, включваща освен полското си „ядро”, териториите на днешните Беларус, Украйна и балтийските постсъветски републики, плюс немалко земи, които сега са част от Русия, е на крачка от превръщането си във велика европейска държава), Полша разчита да създаде собствена сфера на влияние в постсъветското пространство (Литва, Беларус, Украйна и, частично, Молдова) или дори да реализира на практика идеята за т.нар. „Междуморие” (обединяващо източно и централноевропейските държави от Балтика до Адриатика, т.е. от Полша до Хърватска), лансирана някога от маршал Юзеф Пилсудски, реанимирана в по-ново време от полския геополитик проф. Лешек Мочулски и подкрепяна днес от известния американски геостратег Джордж Фридмън (според който подобно образувание би могло да се формира както вътре в ЕС, така и извън него, особено при евентуално разпадане на Евросъюза). Като във фокуса на полските усилия в тази посока са Украйна и Беларус.

Както е известно, Украйна заема междинно положение между Европа и Евразия, като се намира в периферията и на едната, и на другата, затова, до голяма степен, представлява обект, а не субект на геополитиката. И тъй като само свръхдържавите, или пък регионалните лидери могат да си позволят лукса да провеждат собствена геополитика, Украйна се сблъсква със сериозни проблеми, винаги, когато се опитва да прави нещо подобно. Затова пък, Русия и Полша спадат именно към категорията на този тип държави. През по-голямата част от историята си, Украйна традиционно формира единен държавен и културно-исторически организъм с Русия, като това се променя само в епохите на сериозни геополитически сътресения. На свой ред, Полша винаги се е стремяла да отнеме инициативата от руснаците, опонирайки им на всички възможни равнища. Здравият прагматизъм обаче, кара Варшава да склони да поеме ролята на алтернативен силов полюс, всеки път, когато не и достига „мощ” за да постигне решаваща победа над Москва, без значение дали в политико-икономически или в чисто военен смисъл.

Всеки повече или по-малко известен полски геополитик смята за задължително да се ангажира с т.нар. „източен въпрос”, т.е. с политиката на Варшава спрямо Русия, Украйна, Беларус и Литва.

Юзеф Пилсудски (1867-1935) например, както вече споменах, лансира идеята за „Междуморието” – т.е. за формирането на конфедеративна държава, включваща Полша, Украйна, Беларус, Литва, Латвия, Естония, Молдова, Унгария, Румъния, Чехословакия и Югославия (евентуално и Финландия), и простираща се от Балтийско до Черно и Адриатическо море. На свой ред, през 60-те години на миналия век, Йежи Гедройц (1906-2000) и Юлиуш Мйерошевски (1906-1976), прокарват идеята за т.нар. ULB (Украйна, Литва, Беларус), представляваща силно орязан вариант на доктрината за Междуморието на Пилсудски и залагаща на появата на независими от Москва и антируски ориентирани украинска, беларуска и литовска държави, като своеобразен буфер между „византийска” Русия и прозападната Полша. Разпадането на Съветската империя направи отново актуална тази идея.

Накрая, полският геополитик Влодзимеж Бончковски (1905-2000) нееднократно подчертава необходимостта от укрепване на съюза между Варшава и постсъветска Украйна, посочвайки, че „лишен от украинската си специфика, всеки украинец автоматично се превръща в „политически” руснак”. Затова Бончковски призовава с всички възможни усилия да се внуши на украинското население, че не е руско. „Защо е необходимо това? Целта е да не бъдем изправени на източната си граница срещу 90 млн. великоруси и още 40 милиона малоруси, които не са разделени помежду си, а са единни в национално отношение”.

С идването на власт във Варшава на „Гражданската платформа” на Доналд Туск, силно русофобският дискурс в полската външна политика остана в миналото (или поне засега изглежда така)  . За Полша в момента е по-изгодно да се ориентира към затопляне на отношенията с Кремъл, т.е. да се откаже от  примитивните нападки срещу Русия, каквито си позволяваше покойния Лех Качински. Още повече, че от 1 юли 2011 страната заема председателското кресло в ЕС и подобен имидж на „дребнав заядливец” никак не би и отивал. В същото време обаче, геополитическите императиви на полската политика в източна посока не са се изпарили. Полша иска, ако не да превърне Украйна в свой съюзник срещу Русия (както беше по времето на президента Юшченко), поне да получи гаранции за украинския неутралитет и равната отдалеченост на Киев и от Москва, и от Варшава. Вероятно мнозина в Украйна биха възприели последното като добра възможност, позволяваща на страната им да не бъде ангажирана в диалога между двамата и съседи – източния и западния. Истината обаче е, че украинският „неутралитет” е по-скоро идеологическо, отколкото политическо понятие. Украинската олигархия вероятно ще се окаже единствената прослойка от населението, която може да получи реални дивиденти от партньорството със Запада. Така, докато културно-историческото наследство и традиционните връзки ще тласкат Киев към сближаване с Москва, част от елита, по чисто егоистични съображения ще работи в обратната посока. Това няма как да не дестабилизира допълнително и без това неособено стабилното положение на Украйна на международната сцена.

В политически план, днешна Украйна не е част нито от Европа, нито от „руското пространство”. Но тъй като всяка държава съществува не само в политическия , а и в културния свят, би могло да се твърди, че Украйна (това не се отнася за Западна Украйна, която през последните няколко века се ориентира по-скоро към Запада) е част от „духовния ойкумен” на руския свят. Броят на привържениците на единството с Русия сред украинските интелектуалци винаги е бил многократно по-голям от тези, подкрепящи пълното скъсване с Москва. Всъщност, само образувалият се след разпадането на Съветския съюз идеологически вакуум позволи на идеята за украинския суверенитет да заеме доминиращо място в държавните медии и училищните учебници.

Западноцентричната визия за украинско-руските отношения, по презумпция, отрежда на Украйна роля, сходна с тази на Полша, в противопоставянето между Запада и Русия. При това, изместването на цивилизационната „фронтова линия” от територията на Полша към тази на Украйна, освобождава поляците от необходимостта страната им да се превръща в арена на сблъсъка между „двата свята”, тъй като основните колизии вече ще се разиграват на украинска територия, а Варшава ще остане в техния тил. Подобно развитие обаче, би превърнало Украйна в „беден роднина”, разчитащ за всичко единствено на Запада (роля, която навремето се играе и от Полша).

В същото време, ако Киев склони да се нагърби с подобна роля, това би нанесло сериозен ущърб на евразийската система за сигурност, като цяло, а самата Украйна ще се превърне в своеобразна „плаваща” стратегическа платформа, носена от течението от полския до руския бряг и обратно. Във Варшава са наясно, че по време на полското председателство няма да има принципни промени в отношенията между Брюксел и Москва и, най-вероятно, сегашното статукво ще се запази.

Последното затопляне в отношенията между Полша и Русия, особено предвид традиционно хладния им характер, е сериозно постижение и Варшава няма никакъв интерес да се отказва от него, макар че от друга страна едва ли ще е склонна да работи за издигането на тези отношения до качествено по-високо равнище. Поляците ще се стремят максимално да доближат до себе си Киев и, вероятно, Минск, но при това ще действат предпазливо за да не ерозират толкова трудно постигнатия диалог с руснаците, както и да не навредят на собствения си авторитет в ЕС.

От друга страна, координираната политика на Киев и Москва би могла значително да отслаби „атлантическото” влияние не само в Руска Евразия, но и в Източна Европа. На свой ред, заиграването с Украйна е сред малкото варианти, позволяващи на Полша да внесе дисбаланс в украинско-руските отношения, още повече, че хипотетичната военно-политическа ос Киев-Москва никак не се харесва не само на Варшава, а и на Вешингтон и Лондон, а може би и на Париж.

Полската „културна експанзия” в Беларус

Полската диаспора в Беларус е най-голямата неасимилирана общност отвъд границите на Полша, като официално към нея принадлежат 400 хил. души (полската статистика твърди, че става дума за 900 хил., а Външното министерство във Варшава дори споменава за 1,5 млн. поляци, живеещи в Беларус, макар да признава, че част от тях вече са загубили полската си идентичност). В тази страна, инициативите на Варшава са насочени най-вече към възраждането на полския дух, полската култура и католицизма, като негласната цел е етническият дял на поляците в Беларус да нарасне почти двойно. Смята се, че в момента поляците (или склонните да признаят, че имат полски корени) са около 15% от цялото население на страната, като тенденцията действително е към нарастването им.

С цел реализацията на програмата за разширяване на полското културно и духовно пространства, правителството във Варшава финансира и реализира редица проекти в съседните държави и най-вече в Беларус и Украйна. Сред тях са т.нар. „карта на поляка”, която се издава от полското посолство в Минск и представлява официален документ, потвърждаващ принадлежността на съответния беларуски гражданин към полската етническа общност, както и стипендиите, отпускани предимно на активисти на опозиционните младежки политически структури, за следване в различни полски университети. Освен това, полското правителство финансира специално създаденият за излъчване на територията на Беларус сателитен телевизионен канал „Белсат”, както и радиостанцията „Рация”, предаващ от граничния полски град Бялисток.

Другите направления, по които се действа за постигането на целите, поставени от Варшава по отношение на Беларус, са:

-                      разпространяването на интерпретирана по съответния начин информация, относно съвременните събития, както и за културната самоидентификация на Беларус, особено що се отнася до беларуския език и история;

-                      запознаване на принадлежащите към беларуския административен, интелектуален, политически, културен и научен елит с полския и международния опит в сферите на демокрацията, човешките права и тези на националните малцинства, европейската интеграция и евроатлантическото сътрудничество и функционирането на свободния пазар;

-                      оказване на подкрепа за недържавните обществени, образователни, информационни и културни инициативи;

-                      популяризация на знанията и опита в сферите на развитие на неправителствения сектор, трансграничното сътрудничество, обучението и малкия и среден бизнес.

В усилията си за решаването на амбициозната задача за привличането на Беларус към полската сфера на влияние, Варшава се опира на три основни „стълба”. Към тях, освен нарастващото влияние на Католическата църква и финансираните от различни полски структури беларуски неправителствени организации (и на първо място местните „съюзи на поляците”), следва да причислим създаденият през 1994 от варшавското Външно министерство Полски институт в Минск. Именно чрез него се координира разширяването на полското влияние в Беларус, което засега се осъществява най-вече в културната сфера. Институтът се ползва с дипломатически статут и активно действа както в столицата Минск, така и в провинцията. Официално декларираните му цели са разпространяване на полската култура и постижения в сферата на хуманитарните науки, разширяване познанията на местното население за полската култура и история, установяване на тесни връзки с беларуския научен и културен елит. На практика обаче, Полският институт демонстрира повишен интерес предимно към държавните чиновници и депутатите от беларуския парламент. Активността на института в Минск е насочена най-вече към формиране и укрепване на прополските и проевропейски настроения сред беларуската интелигенция и висшите правителствени служители, ангажирани с формулирането и реализацията на държавната политика. С две думи, активно се работи за създаването на полско обществено-политическо и културно лоби, като за целта се оказва специална (включително и финансова) подкрепа на онези представители на местния елит, които са готови да станат част от подобно лоби. Между другото, предстои към полското посолство в Минск съвсем скоро да започне да функционира и Институт за полска история.

Не е чудно, че тази усърдна и мащабна работа, която се води от този тип полски структури в съседните постсъветски държави, се оказва доста ефективна и вече носи реални резултати.

Опитите а реанимация на „Източното партньорство”

Сред основните инструменти за реализацията на новата полска геополитика в постсъветското пространство е програмата на ЕС „Източно партньорство”. Както е известно, идеята за този проект, който стартира през май 2009, беше лансирана именно от Полша (с подкрепата на Швеция) година преди това, а в нея участват шест постсъветски държави: Украйна, Беларус, Молдова, Армения, Азербайджан и Грузия. За периода от старта на програмата до последната среща на върха на страните-участнички, провела се в края на септември във Варшава, тя се оказа по-скоро неефективна и ефимерна инициатива. Първоначално, в центъра на внимание на програмата се оказа Беларус, като изглеждаше, че ЕС ще съумее да осъществи сериозен пробив в тази страна, като постигне споразумение с местния режим за демократизацията на страната и постепенното и сближаване с Брюксел. Начинът, по който бяха проведени последните президентски избори в Беларус обаче, сложи кръст на всички намерения на ЕС (а това означава и на Полша) по отношение на тази държава.

Така инициативата „Източно партньорство” внезапно се оказа в задънена улица. Стана ясно, че ЕС просто не разполага с реални инструменти за въздействие върху правителствата на страните-участнички, нито може да контролира ситуацията в тях. Така, той не съумя да се справи с режима на Лукашенко в Минск, нито пък да предложи нещо сериозно на Украйна, да не говорим за Грузия, Молдова или Азербайджан. Киев например, не спира да декларира стремежа си за интеграция в обединена Европа, само че тя вече е безумно уморена от проблемите с новоприсъединилите се страни-членки и демонстрира все по-силно нежелание за ново разширяване. Режимът на Саакашвили в Грузия пък разчиташе на подкрепа в сблъсъка си с Москва, но ЕС не иска да се кара с Кремъл. Той, освен това, не е в състояние да помири Армения и Азербайджан, или пък да върне Приднестровието на Молдова. Тоест, оказа се че гръмките обещания не струват много, ако зад тях не стоят реална воля и мощ. А именно това най-много се бои да демонстрира Европа.

През 2011 възможностите на ЕС в това отношение още повече се стесниха заради кризата в Гърция (като елемент от далеч по-мащабната дългово-бюджетна криза, поразила Европа) и т.нар. „арабска пролет”, в резултат от която Европа се оказа ангажирана в либийската гражданска война. Днес ЕС, дори и да искаше, вече просто няма сили и средства за активна и настъпателна политика на Изток. Това кара Полша, която, както вече посочих в началото, бе засегната далеч по-слабо от кризата, да се опитва със собствени сили да реанимира програмата „Източно партньорство”.

Събралите се във Варшава лидери на държавите-членки на ЕС, както и тези на Молдова, Украйна, Армения, Грузия и Азербайджан (Беларус бойкотира срещата), трябваше да решат, как да излязат от задънената улица, свързана с това, че нито една от постсъветските държави-участнички в програмата няма шанс да се присъедини към Евросъюза в обозримо бъдеще. В крайна сметка обаче, на срещата така и не бе постигнат някакъв сериозен пробив в това отношение. Европа отново не можа да обещае нищо конкретно, задоволявайки се с мъгляви декларации за „европейските стремежи и европейския избор” на източните си съседи, без дори да намекне за хипотетичното им присъединяване към ЕС.

Това беше силен удар за полските амбиции, защото Варшава е изключително заинтересована от пълномащабното функциониране на проекта за Източноевропейското партньорство. В идеалния случай, Полша би искала постсъветските участници в проекта да бъдат интегрирани в единно военно-политическо и, отчасти, икономическо пространство, с което още повече да се разграничат от Русия. Тъй като интеграцията на постсъветското пространство от доста време насам тъпче на място, Варшава беше твърдо решена да изпревари Кремъл, привличайки към собствената си сфера на влияние шестте постсъветски държави. В това отношение обаче, възникват редица проблеми. На първо място, Армения, Азербайджан и Грузия са в периферията на полската външна политика. По-различна, разбира се, е ситуацията по източните граници на Полша, където са разположени останалите три страни от „Източното партньорство”: Беларус, Украйна и Молдова. По отношение на първата, следва да подчертаем, че режимът в Минск твърдо се противопоставя на полската „културно-духовна” експанзия, за която споменах по-горе. По отношение на Молдова, Полша може да се похвали със сериозен напредък, проблемът обаче е, че там неин съперник е дори не толкова Русия, колкото съюзничката и от НАТО и ЕС Румъния, която смята тази страна за част от „историческото румънско културно и етническо пространство”.

Що се отнася до Украйна, която традиционно е в центъра на полската „източна политика”, натискът, упражняван напоследък от редица членки на ЕС (повечето от които не искат да видят тази страна в Съюза), както във връзка с процеса срещу бившия премиер Тимошенко, така и по други въпроси, може да накара Киев да се откаже от „проевропейския си курс” и отново да се ориентира към сближаване с Русия (в рамките на новия „евразийски проект” на Путин). Най-пострадала от подобно развитие ще се окаже Полша, за която тясното сближаване между Киев и Москва би означавало провал на всичките и амбиции за самостоятелна геополитическа роля, подклаждани и от нейните американски съюзници.

* Българско геополитическо дружество