09
Нед, Авг
5 New Articles
×

Внимание

JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 45

БЪЛГАРСКАТА ДЕМОГРАФСКА НЕРАЗБОРИЯ

През 1956 в България се осъществява прелом към политика за национално сплотяване и предотвратяване по-нататъшното дезинтегриране на българската нация.  След като съседните държави, до голяма степен, вече са реализирали национално-консолидационните си програми, докато българските управленци цели осемдесет години демонстрират колебливо отношение по тези въпроси (само през десетилетието 1934-1944 се провежда последователна и сходна с тази на останалите балкански държави политика на национална унификация)(1), от втората половина на 50-те години започва период на национално единение, продължил трийсет години и допринесъл, наред с модернизационните импулси, за формирането на новия облик и характер на съвременната българска нация. В края на 80-те години обаче, провалът на повечето от инициативите за побългаряване на малцинствените общности става очевиден и впоследствие застрашава българския национален и държавен интегритет.

Основната предпоставка, предопределила неуспеха на националистическите “възродителни” кампании (за разлика от начинанията за възстановяване на  българското самоопределение при македонските българи и на българското самосъзнание при българите мюсюлмани) за интегриране чрез българизиране и секуларизиране на обшествените отношения при българските турци, циганите мюсюлмани, татарите и част от българите мюсюлмани (турчеещите се измежду тях) е елементарният управленски подход на прилагане на административна принуда и инцидентно по характера си насилие, които пораждат съпротива и консервативна реакция сред мюсюлманската общност. В отношението си към малцинствените общности, българската „социалистическа” държава е раздвоена между опитите да ги направи лоялни граждани чрез предоставяне на равноправни условия за развитие (в рамките на ограничаването на частната инициатива) и грубият и неумел асимилационен натиск, който постига предимно обратни на желаните резултати. Тази странно противоречива изява на  усилията за приобщаване на мюсюлманската общност се дължи както на противостоящите си политически лагери сред управляващите и взаимно изключващите се становища за работа с малцинствата, така и на политическата незрялост и управленска неграмотност на комунистическия елит. Все пак трябва да се добави, че до голяма степен възприемането на несъобразените с реалностите способи на асимилационно въздействие е породено от необходимостта за бързо овладяване на процесите на протичащия демографски взрив сред мюсюлманите у нас през втората половина на ХХ век.

Първоначални мерки за консолидиране

Първоначалните мерки за консолидиране на българската нация са насочени към установяването на единни образователни норми и стандарти, при които българският език е поставен в сърцевината на учебната дейност, и с тях се предотвратява по-нататъшното обособяване и изолиране на децата от небългарски произход, обучавани в малцинствени учебни заведения. Преодоляването на протичащата просветна автономизация (ощетяваща дори учениците от малцинствата, които слабо познават и ползват българския език и с това са неравностойни спрямо учениците с български произход) е правилна стъпка към запазване целостта на националната общност и същевременно за развитие и приобщаване на малцинствените общности, за изравняване на познанията и възможностите им с тези на останалите граждани. Това би позволило пълноценно да се използва потенциалът на малцинствата в стопанския и културен живот

Веднага след това обаче започва постепенното прилагане на различни форми на натиск за промяна на начина на живот и идентичността на част от циганите, българите мюсюлмани и турците. Изглежда именно страхът от бързото нарастване на числеността им определя насилствените форми и форсира темпа на “интеграционните” прийоми, за което българските власти биват обвинявани от международната общественост в провеждане на насилствена асимилационна политика. Ала за бума на раждаемостта при мюсюлманите отговорност до голяма степен носят управляващите, чието ограничено познание и разбиране за обществените процеси води до сериозни грешки при формирането на модерно урбанизирано индустриално общество. Така например, докато преследването на организираната просия и джебчийство при циганите е уместно и оправдано, разпореждането за усядането на чергарите измежду тях нарушава традиционните им способи на препитание и социално общуване и допълнително допринася за превръщането им в градски маргинали, принудени да станат храненици на системата за социални грижи.

През 50-те години българите християни са поставени в по-неизгодни позиции спрямо мюсюлманските съобщности по отношение на семейното им възпроизводство. В селищата от преимуществено аграрен тип (с население до около 20 хиляди души) повечето от тях са въвлечени в колективизацията на земеделското производство дори и насилствено (2). Голяма част от мюсюлманите обитават планински и полупланински райони и при тях кооперирането на селските стопанства се забавя. При преброяването от 1956 се установява, че при българите само 11.7% принадлежат към обществената група на едноличните стопани, докато при помаците (през 1956 е отбелязано, че са българи мохамедани) са 56.7%, при македонците (македонските българи) – 50.7 %, при турците – 42.4 % и при циганите - 4.4 % (3). Членове на ТКЗС, съответно, са 38.1 %,  3.4 %, 15.3 %, 32,4 % и 22..6 %. Едва когато държавното и партийно ръководство осъзнава, че при разширен държавен сектор в земеделието едноличните стопанства получават предимства, които значително облагодетелстват и допълнително обособяват малцинствените общности, се предприема колективизация и в районите с висока надморска височина и пресечен терен. Но, докато при мюсюлманите раждаемостта поддържа населеността в обитаваните от тях полупланински и планински височинни пояси, въпреки умерената миграция към градовете и низините, при българите започва обезлюдяване именно в тези зони, където те успяват да се съхранят народностно през епохата на османското владичество.

Освен това, българите много по осезателно се включват в индустриализацията, в изграждането на разширения административен и пропаганден апарат на бюрократизиращата се държава със съответните й тоталитарни производствени и културни функции (4). Това съдейства за по-бързото им урбанизиране и модернизиране, за възприемането на западни образци на семейство и репродуктивно поведение. При големите малцинствени общности, напротив, се създават нови малцинствени мрежи на консервиране, самосъхранение и подпомагане, които поддържат разширената репродуктивна реализация, която изглежда е подкрепяна от външни центрове на влияние и следва ислямския модел на семейство в условията на демографски преход.

Присъединилите се към проектите на индустриализацията индивиди и семейни общности много често попадат в неподходящи битови условия за създаване на разширено семейство, при което отлагат сключването на брак и раждането на дете и ограничават броя на децата в семейството. Други са прекалено заети с професионални ангажименти, с възможността да увеличат приходите си и да се отдадат на завръщащия се вкус към хедонистичен начин на живот, за да се разсейват с грижи за многодетно семейство. Странно, но тяхното семейно неблагополучие се приема като подходящ пример за следване, за съвременен модел на поведение в младежка възраст и при семейна реализация.

Въпреки изселванията на турците, през 50-те години мюсюлманската общност в страната набира демографска инерция. Демографското й разрастване, съчетано с усилената миграция и урбанизация при християните, води до разширяване на географското й разпространение и до увеличаване на районите, в които мюсюлманите са мнозинство. Тяхното нежелание да се включат в “социалистическите” преобразования ги превръща в основната опозиционна маса в страната. Тревогата на управляващите нараства, още повече че мюсюлманите имат подкрепата на Турция. Ала паниката довежда до необмислена и хаотична реакция на насилствена асимилация, съпроводена от поддържане на погрешно ориентирана практика на социално подпомагане .

Най-значимият пропуск в социалната политика е несъобразената с реалностите в страната пронаталистичната нормативна регламентация (придружена от уравниловъчна имуществена ограниченост), която насърчава многодетството без да поставя целесъобразна преграда пред възходящото нарастване числеността на семейството. То самоцелно е подтиквано да се разраства, без съобразяване с необходимостта от функционална адекватност и приспособимост към навлизащите модерни форми на преживяване и реализация, както и с изискванията на тоталитарния режим за обществена и трудова ангажираност, сблъсъкът с което става неминуем при развилите се паразитни нагласи сред значителна част от многодетните семейства. Част от тези семейства (особено сред циганските съобщности), с разрастването, си излизат извън рамките на общественоприемливите норми и се самозатварят в собствената си среда и проблеми, без да успеят да се приспособят към динамичните промени около тях. В България се повтарят някои типични грешки на западната интегристка методика (вероятно механично копирана), които довеждат целевите групи до допълнителна изолация и социална осакатеност от прекомерната и непремерена държавна грижа и подкрепа, но също от ограниченията на тоталиталната система.

При приемането, през 1951, на Указа за насърчение на раждаемостта и многодетството (който макар и твърде стеснен в инструменталния си набор от стимули, демонстрира известна приемственост с нормативите в тази сфера от първата половина на 40-те години), законодателят предвижда кръгът от правоползватели на дългосрочните вземания по него (месечни добавки за деца) да остане ограничен, като се отнася само до работниците, служителите и пенсионерите, които тогава не представляват преобладаващ дял от населението, тъй като България е все още аграрна страна. Не се е очаква също разширеното подпомагане на самотните майкии да обхване голям брой жени, тъй като по това време жените се стремят към семейно обвързване. През следващите 17 години от действието на указа обаче, тези обстоятелства съществено се променят.

Както беше отбелязано по горе (в частта публикувана в предишния брой – б.р.), от средата на века до средата на 70-те години рязко се увеличава числеността на работещите в държавната сфера, които получават обществено осигуряване и стават правоимащи по уредбата за насърчаване на раждаемостта. За да се случи това (особено при малцинствата) важна роля изглежда имат месечните детски добавки, които се оказват стимул за заемане на работно място с обществено осигуряване. Така те стават важен инструмент за насочване на обществото в коловозите на стремящия се към всеобхватност етатистки режим и за контрол над личността и семейството. От друга страна, многодетството на семействата от малцинствата, които получават държавните премии за деца, тъй като са настанени на работно място с полагащо му се обществено осигуряване, служи за пример на останалите с надеждата и те да получат достъп до държавните възнаграждения и издръжки за „поточното производство”  на деца (с извинение за грубия израз, той ми се струва най-уместен).

От 1951 до 1967 размерът на еднократните помощи за раждане на дете и на месечните добавки за деца на няколко пъти се увеличава (виж таблица 3). Добавките при три и повече деца в семейството се оказват важно перо в семейния бюджет, особено за семейства с ниски и непостоянни доходи. При липсата на разнообразни възможности за изкарване на прехраната, много от бедните домакинства се вкопчват в премиите за раждане и отглеждане на деца. Те стават средство за препитание, като при отглеждането им често надмогва не техния интерес, а нуждата на домакинството и на неговите възрастни членове.

Възприетата през 1951 схема на изплащане на месечните добавки за деца във висока степен стимулира многодетството като подбужда раждането на децата да се случва през къс интервал от време, за да може по-дълго да се получава премията за максималния брой деца в семейството, вместващи се в рамките на 14-годишната възраст (а от 1957 - на 16-годишната възраст), до която се полага изплащането на добавки. Така фактически се форсира с още един инструмент самоцелното раждане на деца в семейства в нужда и недоимък.

Таблица 3. Размер на месечната добавка и на месечната помощ за самотни майки за издръжка на всяко от децата в семейството по Указа за насърчение на раждаемостта и многодетството в периода 1951-1967  (в лева деноминирани към 1.01.1962)

Брой на децата в семейството

Дата на влизане в сила на нормативния акт

Едно

Две

Три

Четири

Пет

За шесто и следващо

1.07.1951

1.20

2.80

5.60

9.60

13.60

по 4.80 за всяко дете

1.07.1951 – самотни майки

8.00

17.60

27.20

36.80

46.40

по 9.60 за всяко

1.01.1957*

1.20

10.00

19.00

28.00

37.00

по 10.00 за всяко дете

1.08.1962*

1.20

14.00

27.00

40.00

49.00

по 10.00 за всяко дете

1.07.1967*

І група

5.00

20.00

45.00

50.00

55.00

по 5.00 за всяко дете

ІІ група

2.00

14.00

34.00

39.00

44.00

ІІІ група

-

10.00

24.00

29.00

34.00

* Когато месечният доход на съпрузите от трудово възнаграждение и пенсия надвишава общо 1800 лв. (180 лв. деноминирани към 1.01.1962) , месечните добавки за деца се изплащат в половин размер. При промяната от 1962, за семействата с доход над 180 лв се запазва заварения размер на добавките (1/2 от размера на добавките от 1957) , докато семействата с по-нисък доход получават увеличение за две и повече деца. От 1967 се въвеждат три групи семейства според годишния им доход: І група – до 350 лв; ІІ група – 351-500 лв; ІІІ група – над 550 лв.

Все пак, през годините постепенно започва да се променя системата на възходящо стимулиране като акцентът вече не пада толкова рязко върху екстремното многодетство. През 1962 се възприема промяна на месечните добавки в средното ниво на семейства според броя на децата им, като увеличението на размерът на добавките се отнася само за две, три и четири деца, но то рефлектира и при по-многобройните семейства.  Впоследствие, по тази схема се увеличават и еднократните помощи при раждане на дете (виж таблица 4), като от 1 януари 1966 еднократните помощи за раждане на дете се увеличават значително за второто и третото дете, а плащанията се изравняват между осигурените и неосигурените (дотогава неосигурените получават половината размер на еднократните помощи).

Таблица 4. Размер на еднократните помощи за раждане на дете по Указа за насърчение на раждаемостта и многодетството в периода 1951-1967

(в лева деноминирани към 1.01.1962)

Поредност на децата в семейството

Дата на влизане в сила на нормативния акт

Първо

Второ

Трето

Четвърто

Пето

За шесто и следващо

1.07.1951*

16.00

24.00

48.00

80.00

100.00

по 120.00 за всяко дете

1.01.1966*

16.00

40.00

70.00

80.00

100.00

по 120.00 за всяко дете

[*] Неосигурените по Закона за общественото осигураване лица получават помощите в половин размер. От 1966 неосигурените получават помощите в пълен размер.

Помощта за самотните майки се предоставя до 12-годишната възраст на детето, само на необвързани семейно жени (ако междувременно се омъжат, помощта се получава до навършване на 7-годишна възраст от детето), като разведените и вдовиците не се ползват от такива права (освен ако детето е родено повече от десет месеца след смъртта на съпруга или развода). Указът и правилникът към него не предвиждат предоставяне на помощ, в случай че майката живее с бащата в едно домакинство или “съзнателно избягва да живее под един покрив с бащата на детето или да сключи брак с него или да заведе дело за издръжка”. През първото десетилетие от действието на указа високият размер на помощите за самотните майки изглежда изкушава някои жени да се стремят към получаване на допълнителни средства (при това без да е необходимо наличие на обществено осигуряване), като съзнателно поемат сами родителските задължения или фиктивно се представят за самотни родители. Това явно предизвиква нарастване на случаите на самотно родителство при жени, които не се притесняват от обичайните обществени нагласи или пък не могат ефективно да бъдат контролирани от общинските власти, дали фактически живеят с бащите на децата си. Вероятно по тази причина, от 1951 нататък,  размерът на.помощта за самотните майки не се променя и, от 1962, при повече от три деца, става по изгодно да се получават месечни добавки (разбира се, ако майката е осигурена).

Погрешното подоходно диференциране

Започналото от средата на 50-те години подоходно диференциране на правоимащите по Указа за насърчение на раждаемостта и многодетството е неблагоприятен завой в логиката на провежданите пронаталистични мерки. Насърчаване на бедните в многократно по-висока степен (те получават по-големи по размер добавки за деца, които съставляват много по-значителен дял от техните доходи), в сравнение със семействата, принадлежащи към по-високодоходни групи, е проява на егалитаристките разбирания на управляващите, която само частично постига целите си като насърчава раждаемостта предимно сред несъстоятелните слоеве на населението. Този модел би  бил оправдан при едно раннобуржоазно общество, където имотните слоеве концентрират капитал, дори чрез ограничаване на разделянето му сред множеството потомци. Уместно е в такъв случай да направя ироничната забележка, че българското общество по това време е именно такова, а тази констатация може би не е чак толкова далеч от реалността. В резултат се формира пронаталистична политика, вместена в ограничените рамки на даване предимство на функцията на социалното подпомагане, предназначена основно за семействата с ниски доходи. Уравнителските й тежнения донякъде изпълняват предназначението си, да дадат възможност на семействата от по-бедните прослойки да бъдат обезпечени с екзистенц-минимум средства при раждане (особено при несигурните способи за контрацепция) и да отгледат достойно децата си, ала така се залага капанът на деформиране на общественото съзнание, че многодетството е характерно за бедните семейства, които могат да се издържат чрез него, а, от друга страна, недоимъкът спохожда многодетните семейства и е желателно да се избягва раждането на повече деца. При част от несъстоятелните  общности и сред по-имотните слоеве се създава именно такава трайна психологическа нагласа.

Друг не по-малък порок на пронаталистичната нормативна уредба е, че така установеният режим на подпомагане при раждане и отглеждане на деца не спомага за възприемането от по-консервативните семейства на нов модел на поведение като преминат към по-модерни форми на семейно структуриране и функциониране,  предполагащи семейно планиране и оптимално ограничаване броя на децата. Процес който в голяма (дори прекомерна) степен вече е обхванал преобладаващата част от градското население и по-напредничаво мислещите индивиди сред селяните. Постепенно се формират две групи с различни стилове на живот – малодетни и многодетни семейства, като по-неблагоприятното е, че принадлежността към тях бива все по-обусловена от етническия произход и социалния статус.

От 1955 се регламентира възможността на многодетните семейства (с три и повече деца), “изпаднали в особено тежко семейно и материално положение”, да се отпускат еднократни помощи. Доколко и с тази възможност се е злоупотребявало (5), или пък е била употребявана за социално “дресиране” на аутсайдерите, макар да изглежда напълно уместно солидарна и социално справедлива? Специфичното прилагане на законите и правилата е в пряка зависимост от характера на обществото, за което са предназначени.

Със специална разпоредба в Закона за пенсиите от 1957 се предвижда жените, които са родили и отгледали повече от 5 деца до 8-годишна възраст, да се пенсионират при 15 години трудов стаж и възраст за І категория труд 40 години, а за ІІ и ІІІ категория – 45 години. Това положение остава валидно до отменяне на закона в самия край на века.

След установяването на комунистическия режим се запазва практиката за награждаване на майките с орден ”Майчинска слава” (при родени, отгледани и възпитани пет и повече деца) и медал “За майчинство” (три и четири деца), въведена през 1943. За периода 1951-1955, народните съвети представят в Президиума на Народното събрание за награждаване около 350 хиляди многодетни майки, но само през 1949 у нас е имало 430 хиляди многодетни майки. Явно много от многодетните майки остават непредставени за награждаване поради “скромност, предразсъдъци и незнание”, или защото не са отговаряли на условията за отглеждането и възпитанието на децата си (6).

След 1945, законодателството за закрила на майчинството и децата е многократно допълвано и подобрявано (7), но подробното му разглеждане е обект на изясняване в друга поредица от статии (8), поради което само ще спомена, че широката нормативна база, създадена за насърчаване на раждаемостта и в подкрепа на семейството, освен своите действително ефективни социални функции, създава затруднения и деформации в трудовата сфера и се превръща в брънка от организирането на повсеместното бюрократизиране и изкуствено изравняване на обществения живот, чиято плоскост подтиска изявата на българите извън колективистичната система.

16 години Указът за насърчение на раждаемостта и многодетството се допълва, променя и приспособява, но в средата на 60-те българските управници най-после осъзнават, че произлизащата от него схема на протежиране на семейното възпроизводство е неприемлива и създава нежелателни проблеми, за които е недопустимо да бъдат институционално подхранвани и толерирани. Най-смущаващият измежду тях е необоснованото за съвременната епоха стимулиране на поддържането на нивото на многодетството сред семейства, непритежаващи капацитета да дадат на децата си възпитание и образование, съответстващо на изискванията на модерната цивилизованост. Поддържането на тази схема в България означава да се произвеждат етнизирано и религиозно противопоставящи се прослойки, което допринася за увеличаване на напрежението в обществото и за неговото циклично (евентуално катастрофично) деструктуриране. Всъщност, това до голяма степен се случва и този модел на раздалечаване между различните обществени групи продължава и по-късно да се възпроизвежда.

Нови повеи, колебливи подходи и съмнителни резултати

Към средата на 60-те години на миналия век Тодор Живков, с подкрепата на специалните служби, успява да установи пълен контрол над Българската комунистическа партия и почти изцяло да игнорира вътрешнопартийната демократична традиция и колективното начало при управлението на държавата. Напълно е завършена трансформацията на БКП от лява политическа сила в държавна партия на наложения етатистки режим. Чрез присъствието на структурите на държавната-партия в правоохранителните и правораздавателните органи те също са поставени в зависимост от ръководителя на партията. По такъв своеобразен начин се оформя личната диктатура на този комунистически функционер със силно чувство за съхранение на властта, което ще окаже влияние върху институционално-политическото развитие на България през следващите десетилетия. През 1971 той става председател на Държавния съвет, сякаш за да направи историческа аналогия на изключителната позиция, която заема в държавата, намираща се в извънредна ситуация (васал на съветския хегемон).

Утвърдил позициите си, Живков получава възможност почти еднолично да определя насоките на социално-икономическото развитие на България (независимо от провалите през първото десетилетие от управлението му), като съсредоточаването на ресурсите при централизирано-плановия икономически механизъм му позволява  да осъществява значителни по размерите, обхвата и значението си проекти. Едно от тези начинания е прокарването на нова политика за насърчаване на раждаемостта, за задоволяване на социалните потребности на младежите и младите семейства и за демографско укрепване на страната. Ловък политик-популист, той отново използва умерени националистически и просоциалистически уравниловъчни похвати за затвърждаване на собствените си позиции, макар, че те биха допринесли и за укрепването на държавата и националната общност, ако бяха проведени по подходящ начин.

През втораата половина на 60-те години става ясно, че България е попаднала в капана на социално-икономическото несъответствие между все още запазващия се преобладаващо селски характер на населението, със съответстващия му аграрен тип стопанство, и неудовлетворителната по темпа си на развитие и качествен резултат индустриализация, противопоставени на стихийната урбанизация и експлозивна модернизация на обществото. Основната причина за произтичащите от това неблагоприятни процеси на маргинализация е, разбира се, повсеместната колективизация и държавният натиск върху селскостопанските кооперативи Същевременно, българите все повече възприемат консуматорския манталитет, а стремежът към високо потребление променя начина на живот и изискванията им за реализация. Ограничените, по формите и потенциала си,  възможности за препитание в трудовите земеделски кооперативи отблъскват способните и инициативните, които опитват да се реализират в недоразвитата индустрия или в административно-пропагандния апарат. Само от края на юли 1966 до края на юли 1967, численосттта на постоянно заетите в ТКЗС намалява с 65 149 души - от 1 149 715  до 1 084 566 кооператори (-5.7 %). С 56 706 души намаляват постоянно живеещите в селищата спадащи към района на ТКЗС и в зоната на кооперативите вече живеят само 3 551 945 кооператори и членове на техните семейства (9). Около половин милион работници, живеещи в селските райони, работят извън земеделските кооперации. Застаряването на работещите в колективните стопанства бързо напредва, като в по-младите възрастови групи, от 16 до 49 години, преобладават жените (10). Аграрното производство  все по-неумолимо се сенилизира и феминизира.

От началото на 60-те години, раждаемостта у нас се установява на сравнително ниско равнище, като дъното е достигнато през 1965-1967. Натикани в неблагоприятстващата разширеното възпроизводство жизнена среда на българския социалистически град, жителите му се ограничават до раждането предимно на едно или две деца, независимо от високите стимули за раждане на повече деца. Сред селското население все още се запазва, макар и частично, традицията на раждане на няколко деца, но и това се дължи предимно на по-високата раждаемост при мюсюлманите и циганите. Доколкото данните за диференциацията на раждаемостта между отделните етнически общности  е слабо достъпна и известна,  чрез публикуването и разгласяването на общия показател за нивото на раждаемостта се маскира настъпването на демографска стагнация сред християнското население, което тепърва ще прерасне в демографски срив и депопулация.

На 12 октомври 1967, на заседание на Политбюро на ЦК на БКП, е обсъден въпросът за българската младеж и са “развити” тезиси за младежката проблематика, между които основно място заема въпросът за увеличаване естествения прираст на населението и за подмладяването му. За да се постигне това се предлага да се осъществят комплексно “необходимите социални, икономически, възпитателни, производствени, здравни и други мероприятия”. За да се повиши раждаемостта е потребно да се преодолее егоистичната психология за отказ от деца, да се превъзмогне предразсъдъка към извънбрачните деца, да се подобри половата просвета и да се подпомагат материално хората, които създават семейство. Третото дете в семейството е прогласено за решаващото звено в усилията за преодоляване на демографското застаряване. Издига се основният принцип на бъдещото икономико-биологическо балансиране: гражданите, които “не желаят да имат достатъчно деца, трябва да участват в издръжката на децата на другите”. Като главен резерв за увеличаване на средната продължителност на живот се приема борбата за по-нататъшнотно намаляване на детската смъртност. Генералната задача е в обозримо бъдеще населението на България да достигне 10 милиона души (цел поставена още от Георги Димитров на V конгрес на БРП /к/ през 1948) като рязко се повиши делът на подрастващите поколения (11).

Тезисите са утвърдени от пленум на ЦК на БКП, провел се на 26 и 27 декември 1967, а преди това (на 1 декември) са публикувани в официоза ”Работническо дело”. Новите постановки в пронаталистичния протекционизъм свидетелстват за смекчаване на демографския екстремизъм. Тежесттта на държавната “поръчка” в сферата на семейното възпроизводство се прехвърля от неограниченото по численост многодетство към оптимизиране броя на децата до три, като явно акцентът е в надеждата малодетните семейства да се разраснат, без да се пренебрегва и стремежът семействата с потенциал да станат свръхмногодетни да се самоограничат до раждане на трето дете.

С утвърждаването на тезисите е прието и Постановление на ЦК на БКП и на МС №61/28.12.1966 за насърчаване на раждаемостта, в което се конкретизират мероприятията по новата демографска политика. Основните положения в него са следните.

Материални поощрения

Тежестта на еднократните помощи за раждане на дете се съсредоточава върху второто и третото дете, за които ще се получават съответно 200 и 500 лв. възнаграждение, докато за първо, четвърто и следващи по ред деца премията е само 20 лв.

За трето дете, през 1968, ще се изплаща допълнителна месечна добавка от 10 лв., независимо от доходите на семейството, включително и на земеделските стопани-кооператори, които дотогава не получават месечни добавки за деца.

От 1969 се премахват трите подоходни групи, при които месечните добавки за деца са диференцирани. Размерът на месечните добавки следва тридетния модел – за второ и трето дете, съответно, 15 и 35 лв., а за останалите по ред деца по 5 лв. Възнаграждението вече зависи само от поредността на детето в семейството, а не от акумулирания брой на децата до 16-годишна възраст;

Препоръчва се на ТКЗС, според своите възможности, да заплащат от фондовете и доходите си месечни добавки за деца на своите членове до нормираните размери.

От 1968, самотни майки, които сами отглеждат децата си, получават месечна помощ за първо дете от 10 лв.(при 8 лв. дототава), а за следващите по ред деца - в размерите за месечните добавки, които са предвидени да влязат в сила от 1969.

Таксите в детските заведения да се заплащат от родители с три деца с 30 % намаление.

Облагане за издръжка на децата

Ергенският данък се събира върху целия облагаем доход по данъчното облагане за общ доход, а не само върху основната заплата. За неомъжените и неженените лица над 30-годишна възраст и за семейните без деца след 5 години брак данъкът се увеличава от 5% на 10% от дохода;

Сумите за издръжка на деца вече се удържат направо на касата при изплащане на заплатата на осъдения да изплаща издръжка;

Облекчаване на труда и заетостта на майките

Платеният отпуск за бременност и раждане на второ и трето дете се увеличава от 120 на, съответно, 150 и 180 дни.

Увеличава се и неплатеният отпуск, който жените имат право да вземат за отглеждане на новородените (отново в по-голям размер за второ и трето дете), като времето се зачита за трудов стаж. За стаж се признава и периодът, равностоен по време на двата вида отпуск на майките кооператорки или неработещи към момента на раждането;

Осигурява се млечна и плодово-зеленчукова храна за децата до 1-годишна възраст чрез млечните кухни и детските консултации.

Осигурява подходящи храни и облекло за децата до 7-годишна възраст.

Привилегии за многодетните семейства

Многодетните семейства се ползват с привилегия при настаняване на работа.

Предоставят им се предимства и облекчения при жилищно настаняване и строеж на жилище.

Осигурява се предимство при настаняване на децата им в детски заведения.

Предоставят се стипендии на децата им, учещи в техникуми, във висши и полувисши учебни заведения;

Здравни грижи за децата и майките

Специализирани мерки за борба с безплодието, недоизносването на плода, профилактични мероприятия за запазване детеродната способност и здравено на жените.

Ограничаване възможността за прекъсване на бременност, особено при първа бременност (12).

Изготвяне и въвеждане на норми по охрана на труда на бременните жени и жените майки.

Подобряване на работата в сферата на детската гинекология, хигиената на детската възраст и здравната просвета в училищата.

Развитие на мрежата от детски заведения

Отделяне на допълнителни средства за изграждане на детски заведения от държавния бюджет, народните съвети да набират средства за строителството им чрез самооблагане и от местните предприятия, а по-големите предприятия с преобладаване на женска работна ръка да изграждат собствени детски заведения.

Разработване на 4-5 типови проекта на детски заведения, които да се предоставят безплатно на ТКЗС, ДЗС, предприятия и пр., при желание за самостоятелно извършване на строителството

Обществено-политически дейности

ЦК на ДКМС, НС на ОФ, Министерството на народното здраве и социалните грижи, Комитетът на българските жени, Комитетът за изкуство и култура да организират масово разяснителна и възпитателна работа по повишаване на раждаемостта;

Министерството на народното здраве и социалните грижи да активизира работата на здравната мрежа по опазване на бременноста, борбата с абортите и повишаването на раждаемостта.

Цели и недостатъци на програмата

Изработената широка програма за подпомагане на майчинството и на семействата с деца и за насърчаване на раждаемостта, според евентуалното въздействие върху обществената среда, е ориентирана да постигне няколко основни задачи, чрез които да се предотврати стимулирането от държавата на безпределно възходящото многодетство:

- решително насърчаване на раждането на второ и трето дете в семейството, като разбирането е, че това е оптималната численост на деца в семейството

- намаляване на финансовия натиск за раждане на деца, след третото поред дете, което позволява да се възприеме по-рационално отношение към семейното планиране;

- раздалечаване на интервала между ражданията на децата, чрез което да се осигури по-голямо внимание на родителите при отглеждането на всяко от тях;

- разширяване обхвата на правоимащите, като към пронаталистичната политика все повече се приобщават и земеделците кооператори.

Така поставената платформа за стимулиране на раждаемостта има обаче и някои съществени недостатъци:

- премахването на акумулативното (според броя на децата до 16-годишна възраст) предоставяне на месечни добавки води до по-късно раждане на децата, след първото дете, което предизвиква т. нар. ефект на забавяне на темпа (съответно снижение) на раждаемостта;

- не се стимулира в достатъчна степен раждането на първо дете;

- второто дете в семейството е твърде “подценено”, в сравнение с третото;

- доколкото част от мерките за насърчаване на раждаемостта за първи път обхващат преобладаващата част от кооператорите в ТКЗС, те оказват въздействие предимно в селските райони, докато въздействието им в градовете остава слабо, освен при маргинализираните слоеве от населението им;

- възприемане на все по-големи рестрикции към лицата без брак и бездетните, което е своеобразна дисриминация спрямо тях (13);

- възобновяване на ограниченията за аборт, което има трагично отражение върху личния живот на хиляди българки.

През 1968, разпоредбите на ПМС №61/28.12.1967 са уточнени и детайлизирани с приемането на нов Указ за насърчаване на раждаемостта и на правилник към него, както и със съответните изменения и допълнения на Кодекса на труда. През същата година „грижата на Партията за българското семейство” е увенчана с прокламирането на Семеен кодекс. Българските семейства са поразени от превратното декретиране на семейните им взаимотношения.

В резултат и на новите мерки в демографската сфера (увеличаване на детските добавки от 1 юли 1967, по Указа за насърчение на раждаемостта и многодетството и на възбудените очаквания от ПМС №61/28.12.1967), през 1968 и 1969 се раждат по около 16-17 хиляди деца в повече, отколкото през 1967, макар че този ръст в численноста на новородените може отчасти да е обусловен и от естествената демографска динамика. През 1970 обаче следва нов спад в раждаемостта.

Възприемането на новата схема за стимулиране на раждаемостта и за подпомагане на семействата с деца, вероятно, до голяма степен, е предизвикано не само от репродуктивната стагнация при българите християни, но и от бързото нарастване на значителните по своята численост малцинствени общности и от осъзнаването на органичната връзка семейно планиране - намаляване броя на децата в семейството - повишаване на образователното ниво – интеграция на изолираните и дори автосегрегиращи се съобщности, принадлежащи към тези малцинства, в много населени места и райони на страната. През 1970 обаче, коефициентът на раждаемостта при турците все още е 27 ‰, докато общият показател за страната е 16.3 ‰, което ще рече, че при българите е дори по-нисък.

Бележки:

1. Може да се предполага, че завоят е осъществен под натиска на кръговете, стартирали през 1934 курса към формиране на монолитна национална общност (достигнал през войната до националистически крайности), които запазват добри позиции във властта след 1944 и при десталинизацзацията налагат връщане към линията, възприета четвърт век по-рано.

2. Виж напр.: Груев, М. Преорани слогове. Колективизация и социална промяна в българския Северозапад (40-те – 50-те години на ХХ век). София, 2009. 362 с.

3. Данните за българите и помаците вероятно са от репрезентативната разработка на преброяването.

4. При българите служещите са 18.5 %, при помаците – 2.8 %, за македонците са 10.4 %, за турците – 2.5 % и при циганите – 0.9 %.

5. Неслучайно в правилника за приложение на указа е застъпено ограничението да не се отпуска този вид помощ на многодетни семейства с работоспособни членове, които не работят, но безпричинно не упражняват общественополезен труд.

6. Лесичков, П. Работата на народните съвети по изпълняване указа за насърчаване на раждаемостта и многодетството, Народни съвети, кн.4/1956, с. 26-27.

7. Виж напр.Даскалова, С. Правна защита на жената и детето в Народна Република България, София, 1961, 31 с.

8. Виж от същия автор: Демографската политика на Третото Българско Царство, Геополитика, бр. 1/2008, с. 15-22; Българската демографска политика през 40-те години на ХХ век, Геополитика, бр. 3/2008, с.42-50.

9. Резултати от отчитане броя на кооперираното население по пол, възраст и състояние на заетост, към 30 юли 1966 и 1967. София, 1967, с. 3, 7.

10. Пак там, с. 4.

11. Живков, Т. Някои основни проблеми на работата с младежта и комсомола. Тезиси развити на заседанието на Политбюро на ЦК на БКП на 12 октомври 1967, утвърдени от Пленума на ЦК на БКП (26 и 27 декември 1967) като основа за работа с младежта и комсомола. – В: Комсомолската младост на България. София, 1982 с. 50-52.

12. С тази разпоредба либералният режим на аборт от 1956 е премахнат. На 1 октомври 1966, в Румъния е издаден Указ №770 (Decretul 770), с който силно се ограничава възможността за извършване на аборт. В резултат на тази рестрикция на следващата година раждаемостта се удвоява (качва се от 14.3 ‰ на 27.4 ‰) след като в предишното десетилетие 4 от всеки 5 бременности са завършвали с аборт. (Виж: http://www.hotnews.ro/stiri-arhiva-1227769-decreteii-produsele-unei-epoci-care-imbolnavit-romania.htm; за демографската обстановка в Румъния при управлението на Чаушеско виж също: Месарош, Емил. Демографското поведение и планирането на семейството в Румъния, Население, кн. 1/1986, с. 83-93) Този пример изглежда дава допълнителни основания за формирането в България през 1967-1968 на нова пронаталистична политика.

13. Високият размер на ергенския данък всъщност ще облекчава впоследствие приоритетното раждане на едно дете, доколкото отпадането на тежестта на данъка, след сключване на брак и раждане на първото дете, се оказва с по-висока тежест от стимулите за раждане на второ дете – Пенков, П., Ефективност на демографските разходи, Население, кн. 2/1983, с. 3-18

* Българско геополитическо дружество, това е втората от поредицата статии, посветени на демографската политика у нас, през последните 130 години

България

А. Иванов, Лъкатушенията на демографския протекционизъм

Й. Мирчев, Транспортната политика на България и стратегията “Европа 2020”

Балканите

E. Пономарьова, Трансформацията на македонския етнически модел

Светът

Н. Стефанов, Възраждащата се балтийска сила: геополитиката на Швеция

Т. Грациани, САЩ, Турция и кризата на западната система

Б. Димитров, BRICS и споровете за мястото на Русия

Фокус: Промените в арабския свят

С. Николов, Закономерностите на революционния хаос: събитията в арабския свят и предизвикателствата за България

В. Ясман, Cui Prodest Scelus: кой печели от смяната на близкоизточната парадигма?

Н. Петров, Голямото завръщане на “Мюсюлманските братя”

Г. Ярон, Иран и арабските бунтове

Прогнози

В. Патраков, Новата карта на арабския свят

С. Каменаров, Мюсюлманският свят през 2030

Геостратегия

С. Серфати, По пътя към постзападния свят

К. Грей, Войната: приемственост в промяната и промяна в приемствеността

Б. Лукшин, Космическият компонент на американската система за ПРО

Геоикономика

Ж. -М. Даниел, Вашингтон все още диктува правилата на играта

Основи на геополитиката

Е. Казаков, Класическата геополитика във Франция, българската тема в нея и нейното неразчетено посланиe

Класици на геополитиката

Н. Спикмън, Американската стратегия в световната политика

Идеи

Й. Начев, Глобализацията, като генератор на тероризма

Книги

П. Димитров, Геоикономическите причини за възхода и упадъка на Великите сили

М. Стоянова, Новият Север и светът през 2050

Интервю

Професор Аймерик Чопрад за руско-европейското сближаване

Днес Близкият Изток е арена на важни исторически събития. Кой може да се окаже победител, след като те приключат? Това едва ли ще са САЩ и техните съюзници, тъй като, независимо от това какво правителство ще дойде на власт в Египет, здравият съюз на тази страна със Запада постепенно ще бъде ерозиран. В очертаващите се нови условия, силовият център в региона постепенно се измества към Техеран.

Според един от най-влиятелните американски политически анализатори Томас Фридмън, „през последните сто години Близкият Изток не изобилстваше със съдбоносни исторически събития”. Чак до началото на ХХІ век арабските държави от региона оставаха подвластни на феодални структури, препятстващи развитието на иновациите в идейната сфера. Както изглежда, с началото на революциите в Тунис и Египет, този недостатък вече е преодолян. Може да се каже, че в Близкия Изток е започнал нов исторически етап. Още не е ясно, дали самозапалването на 26-тодишния тунизиец, поставило началото на арабския „метеж”, ще доведе до пожар в целия регион, както и, колко дълбоки ще се окажат сътресенията в него. Открит остава и въпросът, кой ще се окаже крайният победител от продължаващите промени. Впрочем, ако разглеждаме ситуацията в средносрочна перспектива, още сега можем да посочим поне неколцина от загубилите: САЩ и най-близките им съюзници, както на Запад, така и в Близкия Изток.

Шиитската опасност

Още през 2004, йорданският крал Абдула ІІ лансира тезата за опасността от формирането на „шиитски полумесец”, от Иран, през Ирак, до Ливан, за арабските държави. Разсъждавайки по темата, кралят ни връща към VІІ век, когато ислямската общност се разделя на сунитско мнозинство и шиитско малцинство. През 680, в битката при Кербала, се решава кой ще е законния наследник на пророка Мохамед. Оттогава, в продължение на много векове, сунитите и шиитите се обвиняват взаимно в ерес. Отношенията им са подобни на онези между католици и протестанти по време на т.нар. „културна борба” (кulturkampf) на германския канцлер Бисмарк в края на ХІХ век. На територията на немалко предимно сунитски арабски държави живее шиитско малцинство, което се смята от сунитския елит за „петата колона” на Иран.

Иран е единствената мюсюлманска държава, мнозинството от чието население са шиити. Иранският президент Махмуд Ахмадинеджад не крие претенциите на страната си за регионално лидерство. Въпреки сериозните си социални проблеми, Иран финансира дейността на военизираната организация „Кудс” (поделение на Корпуса на стражите на ислямската революция за задгранични операции), както и тази на много от на борещите се срещу правителствата в региона ислямисти.

От данните, публикувани от Wikileaks, стана ясно, че страховете от реалната възможност за създаването на „шиитския полумесец” и по-нататъшното развитие на иранската ядрена програма се споделят от повечето управляващи режими в Близкия Изток. През 2005, скоро след идването на власт на Ахмадинеджад, висши военни от Обединените арабски емирства предупредиха, че „новият ирански лидер е луд”. Наследникът на престола в Абу-Даби, шейх Мохамед Бин Зайед Ал Нахаян пък посочи бързата конвенционална война с Иран като „най-разумната алтернатива, в сравнение с далеч отиващите последици от появата на ядрено оръжие у Техеран”. На свой ред, кралят на Саудитска Арабия Абдула неколкократно призова за атака срещу Иран, за „да се отреже главата на змията”.

Днес борбата между САЩ и съюзниците им, от една страна, и Иран и привържениците му, от друга, намира отражение във всички локални конфликти. В Ливан, Ирак, Йемен и Палестина политическите сили (сунитски и шиитски) се консолидират около двата силови полюса, чиито центрове са Вашингтон и Техеран. Прозападната палестинска администрация в Рамала, финансирана от САЩ и ЕС, води борба в сектора Газа с радикалното ислямски движение ХАМАС, чиято дейност е възможна, почти изключително, заради иранската финансова помощ. В Ливан, прозападната „Коалиция 14 март”, начело със Саад Харири, води борба с движението „8 март”, ползващо се с подкрепата на „Хизбула” (организация, която също се въоръжава от Корпуса на стражите на ислямската революция).

Поемането на властта от „Мюсюлманските братя” е само въпрос на време

Като най-гъстонаселената арабска държава, Египет играе ключова роля в разгледаното по-горе противопоставяне. Той разполага с най-мощната армия в региона. Освен това Кайро се смята за „центъра на арабската нация”, а думите на египетския национален лидер (който и да е той) се ползват с особена тежест. По молба на Запада, президентът на Египет неведнъж поемаше ролята на посредник по време на Първата война в Залива, в Ливан, както и при опитите за разрешаване на вътрешнопалестинския и на израелско-палестинския конфликти. И дори ако предположим, че в тези случаи той е защитавал интересите на Египет от заплахата, идваща от Техеран, отслабването на страната ще означава и ограничаване на западната роля в региона.

Истината е, че следва да се боим не толкова от разрушителните сценарии, които напоследък Израел лансира почти непрекъснато. Визията на израелската държава, до голяма степен, е повлияна от преживения Холокост, деветте войни с арабите и двете интифади. За много поколения израелци и техните правителства, тези песимистични прогнози продължават да звучат реалистично. Тъкмо поради това, сегашният премиер Бенямин Нетаняху, който е сред най-малко прозападните местни политици, само десет дни след началото на вълненията в Египет, се обяви в подкрепа на президента Мубарак. На 1 февруари 2011, той изрази загрижеността си в Кнесета, посочвайки, че „най-новата история на Близкия Изток дава много примери за това, как ислямистите използват демократичните правила на играта за да овладеят властта”, като даде за пример ситуацията в Иран, Ливан и сектора Газа. Според Израел, идването на власт в Египет на ислямистката организация „Мюсюлмански братя” е само въпрос на време. Днес „братята” са най-организираното и дисциплинирано опозиционно движение в Египет. Да не забравяме, че и Октомврийската революция в Русия, и свалянето на режима на шаха в Иран, първоначално се осъществяват от прагматични демократични сили и едва по-късно властта преминава в ръцете на екстремистите.

Попадането на Египет под контрола на „Мюсюлманските братя” е много сериозна заплаха за Израел. В едно от комюникетата си, от март 2010, ислямистите декларираха, че за тях е „свещено задължение да подкрепят с всички възможни средства въоръжената палестинска съпротива и борбата срещу Израел”. Тоест, идването на власт на „братята” ще означава за Израел и САЩ загубата на най-важния им съюзник в борбата с движението ХАМАС. При подобно развитие, то би получи стратегическо предимство, дипломатическа подкрепа и безопасни канали за снабдяване с всичко необходимо.

Така, Египет – първата държава от Близкия Изток, сключила мирен договор с Израел, отново ще се превърне в негов противник. Отделни представители на „Мюсюлманските братя” не крият желанието си да денонсират мирния договор с еврейската държава и да видят марша на египетската армия през Синайския полуостров (впрочем, за това призовават и участниците в последните масови демонстрации по улиците на Кайро). В такъв случай, израелската армия ще трябва да преразгледа стратегията си, тъй като доскоро невероятният сценарий за война на три фронта (против Сирия, палестинците и Египет) се оказва съвсем реален. Само че Израел не е готов за едновременна война и срещу Египет, разполагащ с десетата по численост армия в света. Инвестициите, които досега се насочваха от израелското правителство за научни изследвания и инфраструктурни проекти, ще трябва да се пренасочат към военната сфера, за да се осигурят с необходимата техника поне две нови танкови дивизии.

Поне засега обаче, въоръженото противопоставяне между Египет и притежаващия ядрено оръжие Израел изглежда немислимо, също както и откритият съюз между Кайро и движението ХАМАС. Досега „Мюсюлманските братя” са задоволяват със „задкулисни усилия”. След десетилетията на преследване, на които бяха подложени активистите им, ръководството на организацията гледа да не афишира открито целите си, за да не провокира твърдите ответни мерки на военните власти. И дори ако укрепят положението си, в резултат от евентуална победа на изборите, армията ще си остане основната египетска институция, способна да влияе върху вътрешнополитическата ситуация.

Благодарение на ежегодната военна помощ от западните съюзници, равняваща се на 1,3 млрд. долара, и тесните партньорски връзки, САЩ продължават да оказват влияние върху ръководството на страната при вземането на най-важните външнополитически решения.

Много по-вероятни, но не по-малко проблематични, изглеждат два други възможни сценария за развитие на ситуацията в региона. Действайки открито или прикрито, „Мюсюлманските братя” ще започнат да оказват съществено влияние върху египетската политика. Илюстрация за този сценарий е развитието на ситуацията в Турция. Тази страна, която доскоро беше най-близкия съюзник на Израел и САЩ, се държи не толкова като независим, а по-скоро като капризен и своенравен политически субект. Турският лидер Реджеп Ердоган ерозира американските опити за блокиране на Сирия и Иран и отслабва действията на западните съюзници в Палестина и Ливан. Аналогично, и дейността на „Мюсюлманските братя” ще бъде насочена към ерозията на властта на военните в Египет, което пък ще означава и ограничаване на западното влияние в тази страна.

В търсене на изкупителна жертва

Дори и малки промени в политическия курс на Кайро биха имали огромни последици за целия регион. За целта няма дори да се налага съюз с Иран. Ще е напълно достатъчно ако Египет просто престане да действа в интерес на Вашингтон. Признаци за началото на подобни промени можеха да се видят, още когато задържаните в египетските затвори активисти на ХАМАС и „Хизбула” бяха освободени и избягаха в сектора Газа и Ливан. На 5 февруари, терористи атакуваха газопровод в Синайския полуостров, прекъсвайки за седмица електроснабдяването на Йордания. На свой ред, разразилата се в резултат от безредиците енергийна криза може да задълбочи социалното напрежение в Аман, където ситуацията и без това е почти критична заради ръста на цените.

Според социологическото проучване на Pew Research Center от декември 2010, 30% от египтяните се отнасят със симпатия към движението „Хизбула”, а 49% - към ХАМАС. В тези условия, новото правителство едва ли ще полага усилия за поддържане на блокадата на сектора Газа и прекратяване на контрабандата с оръжие. Ще се активизира и без това тясната съвместна дейност между иранския Корпус на стражите на ислямската революция и палестинските бригади „Касам”. На Кайро дори няма да се налага да доставя оръжие на ХАМАС – ще е достатъчно египетската полиция просто да си затваря очите, когато в сектора Газа се доставят ракети със среден радиус или клас „земя-въздух”. В тези условия ситуацията в региона ще продължи да ескалира към по-лошо.

Едно поддържано от „Мюсюлманските братя” египетско правителство (за разлика от това на Мубарак) би могло да спечели от напрежението в сектора Газа: колкото по-успешно действа ХАМАС в Газа, толкова по-стабилно ще е положението на „братята” в Египет. Това, впрочем, би било добре и в чисто пропаганден аспект: дори и най-прозрачното и демократично правителство едва ли ще може, в близко бъдеще, да удовлетвори исканията на протестиращите за нови работни места и установяване на социални справедливост. В подобна ситуация винаги се търси „изкупителна жертва” за да бъде отвлечено вниманието на населението от съществуващите проблеми и се укрепи социалната сплотеност на обществото. Затова можем да очакваме, че и без това използваната по отношение на Израел враждебна реторика с антисемитски оттенък ще се изостри още повече. Което няма да съдейства нито за укрепването на мира в региона, нито за укрепване позициите на прагматичния лагер сред палестинците.

САЩ: строги към приятелите и снизходителни към враговете си

Много по-обезпокоително обаче е влиянието, което оказа поведението на американското правителство по време на безредиците в региона. Макар че Вашингтон и европейските му съюзници отхвърлиха обвиненията, че са изоставили Мубарак, правителствата в Близкия Изток бяха озадачени от това, колко бързо президентът Барак Обама се дистанцира от един от най-надеждните си съюзници. Така, в телевизионната си изява от 2 февруари 2011, Мубарак обяви, че се отказва  да издигне кандидатурата си на изборите през септември 2011. Само няколко часа по-късно последва реакцията на президента Обама: „напълно съм убеден – и днес вечерта го казах и на президента Мубарак – че е необходим контролиран, осмислен и мирен преход във властта, който следва да стартира незабавно”. Мубарак се опитваше да запази властта поне още пет месеца, Обама обаче искаше незабавната му оставка. Тази позиция на САЩ не остави никакъв избор на най-близкия съюзник на Запада и той беше принуден да се оттегли.

В Близкия Изток със смайване констатираха, че Обама реагира по съвършено различен начин на безредиците в Кайро и Техеран. Така, той демонстрира подчертано деликатно отношение към Иран, който, съгласно теорията за „шиитския полумесец”, се смята за заклет враг на Америка. Когато, през юни 2009, след президентските избори в Иран, демонстрациите в тази страна бяха жестоко потушени от режима, Вашингтон, след цели 8 дни мълчание, заяви: „Иранците трябва да знаят, че световната общност ги наблюдава. Съжаляваме за загубата на всеки невинен човешки живот... Иранците следва най-сетне да осъдят действията на своето правителство” – беше казано в едно от комюникетата. Виждаме, че в него няма и следа от възмущение или заплаха. Американският президент приключи изказването си с цитат от Мартин Лутър Кинг: „Дъгата на нравствената вселена е дълга, но тя се склонява към справедливостта”. Точно обратното, Белият дом незабавно реагира на безредиците в Кайро, като още на втория ден на демонстрациите, от Вашингтон бе даден следният съвет: „египетското правителство има една единствена възможност – да изпълни желанието на своя народ. Налице е твърд стремеж за прозрачно правителство, свободно от корупцията”. Което си беше директен и очевиден удар срещу Мубарак.

Тоест, виждаме, че Америка действа меко към враговете, но строго към съюзниците си. Едва през януари 2011, президентът Обама се реши да подкрепи открито ливанския премиер Саад Харири в безнадеждната му борба с „Хизбула”, което не можа да предотврати падането му, давайки възможност на ислямистите да формират свое правителство в Бейрут.

Но може би нищо не илюстрира по-добре промените, случващи се в Близкия Иток, от поведението на такъв опитен политически играч като лидера на ливанските друзи Уалид Джумблат, когото мнозина смятат за „политика, който винаги пръв разбира накъде ще задуха вятъра”. Така, след убийството на бившия ливански премиер Рафик Харири, през 2005, Джумблат се присъедини към прозападния лагер. Именно тогава, протестиращите ливанци най-сетне успяха да сложат край на проточилата се сирийска окупация. САЩ вече бяха влезли в Ирак и изглеждаше, че следващата им мишена ще бъде Дамаск. Фракцията на Джумблат в парламента в Бейрут помагаше на сина на Харири да удържа „Хизбула” в рамките на чисто политическата активност. През януари 2011 обаче, Джумблат отново се прехвърли в просирийския лагер, аргументирайки това с тезата, че „покровителите на прозападните сили в Ливан (т.е. САЩ и държавите от ЕС) участват в борбата само чрез официалните си комюникета, докато противниците им използват за целта всички форми на политическия и военен натиск”.

Заключение

Мирните революции в Египет и Тунис с пълно основание пораждат възхищението на демократичната общност. За мнозина, включително и за САЩ, тези събития укрепват надеждата за началото на нова ера в Близкия Изток. При това обаче, твърде лесно се забравя, че в Ливан, Палестина, Ирак, Турция и дори в Египет, съюзниците на САЩ и Запада губят позициите си. И, ако ситуацията продължи да се развива по същия начин, прословутата теза на крал Абдула ІІ отново ще се окаже актуална и би могла да се преформулира така: „ако ключовите държави от Близкия Изток, които са съюзници на Иран, или антиамериканските сили, получат доминиращи позиции в региона, шиитският полумесец ще се превърне в пълна луна, което пък ще означава залеза на политическата кариера на Барак Обама”.

 

* Авторът е израелски геополитик, старши асистент в Дюселдорфския институт по международни отношения и сигурност и анализатор на „Интернационале политик”

Швеция, която обхваща най-вече източната част на разположения в Северна Европа Скандинавски полуостров, е отделена от Балтийско море, от намиращите се на отсрещния му бряг Германия, Полша и постсъветските държави (Литва, Латвия, Естония и Русия). В буквалния смисъл на думата, тя следи отблизо континенталните сблъсъци на територията на Северноевропейската равнина от Наполеоновите войни (в тях е и последното военно участие на Швеция, макар преди това страната да е активен участник в европейските въоръжени сблъсъци) насам. Въпреки че границите и доста се променят от Средните векове до началото на ХІХ век, Швеция си остава тясно обвързана с (и ограничена от) географското си положение.

Географското положение

„Сърцевината” на Швеция е южният връх на Скандинавския полуостров, на североизток от Дания. Всъщност, това е ключовата територия на полуострова, характеризираща се с най-умерения климат и най-плодородната почва в целия регион. Дори и беглият поглед към сателитната карта, ни дава достатъчно ясна представа за предимствата на шведското „ядро”, в сравнение със скандинавските му съседи.

Днес, тази южна зона покрива предимно региона, известен като Йоталанд, чиято северна граница достига до района на сегашната шведска столица Стокхолм, а източната – почти до района на Ослофиорд, където е разположена и норвежката столица Осло (на запад). На север от Йоталанд е централният шведски регион Свеаланд, който включва района на столицата Стокхолм, на северозапад достига норвежката граница, а на север река Далелвен. Този район, характеризиращ се с изрязана брегова линия и многото реки, е естествения генератор на шведската морска култура. По-голямата част от шведското население обитава именно Йоталанд и Свеаланд.

Територията, простираща се на североизток от Свеаланд, чак до северната граница на страната, е известна като Норланд – територия, чиято използваемост намалява прогресивно, колкото по на север отиваме. Пресечен от реки, извиращи от планините и вливащи се в Ботническия залив, регионът е покрит с гъсти гори, които на север (и в по-високите му части) преминават в тайга и тундра. Това налага, при разселването на шведите на север, те да се придържат към крайбрежието, оставайки си зависими от морския транспорт. Дори днес, когато е налице сравнително добре развита инфраструктура, само малка част от шведското население обитава Норланд, макар че областта включва над половината от цялата територия на страната.

Най-важните шведски съседи са Дания и Русия. Датските острови са разположени от двете страни на пролива Скагерак и, до голяма степен, се оказват пречка за шведската експанзия на запад в района на Северно море, ако не заради самата Дания, то заради други сили, съюзни на тази страна. Именно този факт тласка, през цялата им история, шведите към експанзия на изток, ангажирайки ги в продължителен континентален конфликт с Русия. В този контекст, би могло да се каже, че географското положение дава важни предимства на Швеция, но и налага и много сериозни ограничения. Предимства, доколкото като страна с много сериозни морски традиции, тя дълго време може да се възползва от превъзходството си по море за да се справи с руските континентални сили в Балтийския регион (ледовете във Финския и Ботническия залив силно затрудняват опитите на руснаците да създадат собствени морски сили). В същото време обаче, Русия разполага с гигантски територии, от които може да набира ресурси (включително човешки), докато Швеция може да разчита само на малка част от Скандинавския полуостров, при това слабо населена. Затова във всеки конфликт, в който може да се разчита на умелите (морски) маневри, Швеция обикновено излиза победител, но когато става въпрос за война на изтощение, тя е обречена да загуби и то лошо.

Норвегия и Финландия не представляват особена заплаха за Швеция. Норвежките планини са естествена бариера срещу евентуални нашествия и, в същото време, блокират евентуалната шведска експанзия в западна посока. Наистина, има проход, осигуряващ достъп до района около норвежкия град Трондхайм, но и той е доста трудно проходим и в миналото не е давал кой знае каква възможност на Швеция да проектира мощта си в Норвегия (в по-ново време той се използва като маршрут за износа на шведски стоки, когато транспортът през Балтийско море е затруднен заради особено суровата зима). Освен това, тъй като единственият сравнително по-гъсто населен норвежки регион – около столицата Осло, e близо до шведската граница и по-голямата част от ключовата му сухопътна транспортна инфраструктура преминава през шведска територия за да достигне Европа, в по-ново време Норвегия никога не е застрашавала Швеция. Напротив, самата тя на два пъти се оказва обвързана чрез уния с Швеция (последния път през ХІХ век).

На изток, Финландия играе ролята на важен „буфер” между Швеция и Русия, макар че самата тя е интегрална част от Шведската империя чак до анексирането и от Русия, в началото на ХІХ век. В този смисъл, за отношенията между Стокхолм и Хелзинки не е от особено значение, къде точно минава границата между двете държави (днес тя върви по река Торне). След катастрофалната за нея Финландска война от 1808-1809, Швеция планира да организира защитата си от евентуална руска инвазия, избирайки като основно бойно поле Северна Скандинавия. Докато Стокхолм съумява да не допусне Финландия да бъде използвана като плацдарм за подобна инвазия (както става по време на въпросната Финландска война, когато руската армия съумява да пресече Финландия и се появява в околностите на Стокхолм), тази страна ще изпълнява ролята на „буфер”.

Югоизточната брегова линия на Балтийско море, където днес са разположени трите малки постсъветски държави – Естония, Латвия и Литва, е притисната като в сандвич между Швеция и Русия и често се оказва естественото културно, икономическо и военно бойно поле на тези две сили. Полският бряг също е достъпен за шведския флот, но тъй като самата Полша е разположена в Северноевропейската равнина, опитите на Швеция да проникне в нея я изправят лице в лице не само с Русия, но и с Германия, да не говорим, че самата Полша също е достатъчно силна държава, с по-многобройно население и с по-малко проблеми, по отношение доставката на необходимите ресурси, отколкото Швеция. Всичко това, до голяма степен, ограничава шведската активност тук до предимно търговска.

Впрочем, сред плюсовете, с които разполага Швеция е, че страната е твърде добра в търговията, макар че подходът и в тази сфера доста се различава от този на повечето други морски държави. Тези различия се коренят с спецификата на шведската география, която прави страната уникална и в качеството и на морска, и на търговска сила. Повечето морски сили са островни и заобиколени отвсякъде от океана (като Великобритания например). Швеция, напротив, е „затворена” от едно единствено море и макар че има много реки, те не я свързват с нищо. Това я превръща в държава, която разчита повече на речното (а не толкова на океанското) корабоплаване и на съответните военни умения. Освен това, заради специфичния шведски климат, особено в северната част на страната, който е толкова суров, че реколтата често се оказва недостатъчна, местното население бива принудено да извършва непрекъснати набези в съседните (и по-далечни) територии за да оцелее, което постепенно води до появата на т.нар. „викингска култура”.

През Средновековието, шведските викинги демонстрират способност да проникват изключително дълбоко в чуждата територия, използвайки европейската речна мрежа, което, наред със склонността им към непрекъснати набези (за разлика от склонността на британците да основават колонии), оказва много сериозно влияние върху формирането на шведския имперски и търговски модел.

Предвид огромния опит в сферата на корабоплаването и липсата на достойна конкуренция, не е чудно, че шведските викинги бързо се превръщат в доминиращата сила в Ботническия залив и редовно осъществяват набези на противоположните брегове на Балтийско море. С течение на времето, когато шведската държава става достатъчно зряла, тенденцията на викингските набези постепенно отстъпва на колонизирането на съседните не-шведски общности, с цел да бъдат използвани като плацдарм в бъдеще.

Така, грабителските набези се трансформират в активна търговия, укрепваща икономическите връзки по големите източноевропейски реки и допринасяща за укрепване материалното благосъстояние на самата Швеция. Знае се, че шведските кораби са стигали до Каспийско море (по река Волга) и до Черно море (по река Днепър), включително до византийската столица Константинопол. А сред най-големите доказателства за политическото им влияние в тази част на Европа е участието на шведите в създаването на т.нар. Киевска Русия (средновековната държава, смятана за родоначалник на днешните Русия, Украйна и Беларус).

Историята

Отдръпването на ледовете на север, станало около 10 000 години преди новата ера и сложило край на т.нар. „последна ледникова епоха”, позволява Скандинавия да бъде заселена от различни германски племена, които постепенно „еволюират” в днешните датчани, норвежци и шведи. Нарастването на населението заради използването на по-напреднали земеделски технологии, в съчетание с особеностите на скандинавската география, която ограничава този ръст, води до т.нар. „ера на викингите” (750-1050). Скандинавците напускат своите фиорди и защитени заливи за да хвърлят в хаос европейския континент, плячкосвайки и грабейки земите, до които успяват да се доберат с корабите си. Датчаните, които живеят най-близо до континента, са първите тръгнали да търсят богатство, нови земи и политическо влияние, поставяйки под свой контрол Британските острови и Северна Франция (където през Х век създават Нормандското херцогство, макар че според някои учени, то е основано от норвежките викинги). Междувременно, норвежките викинги осъществяват експанзия през Норвежко море, овладявайки редица острови и архипелази в Атлантика – Фарьорските, Хебридските, Оркнейските и Шетлъндските острови, а също Ирландия, Исландия и Гренландия, като в крайна сметка, в началото на ХІ век, достигат и до Нюфаундленд, в Северна Америка.

Тъй като са блокирани от съседите си – датчани и норвежци, скандинавците, обитаващи днешното източно крайбрежие на Швеция, насочват експанзията си през Балтийско море и многобройните му заливи – Ботническия, Финския и Рижкия. Освен това, те използват сухопътния „мост” през Карелия, разположена между Бяло море (залив в Баренцово море, което, на свой ред, е част от Северния ледовит океан) и Финския залив в Балтийско море. Карелия е изключително важен стратегически регион за викингите, тъй като контролът над него им осигурява достъпа в континентална Европа, дори и ако не доминират напълно в Балтийско море. Освен това, именно в този регион шведите постоянно се конкурират и сблъскват с различните руски политически образувания.

През VІІІ век, шведите създават търговски предни постове на река Нева (най-известен от които е Ладога), осигуряващи им стратегически контрол над най-достъпния сухопътен маршрут за Източна Европа – през тясната ивица между Финския залив и Ладожкото езеро, известна като Карелския сухопътен мост. Освен това, шведите създават многобройни други предни постове по бреговете на Балтийско море и, особено около устията на  стратегическите реки, осигуряващи достъп до вътрешността на континента, като Одра, Волга, Висла и Днепър, превърнали се в стратегически водни пътища към Черно море и Средиземноморието. Контролът над източноевропейските реки позволява на шведските викинги да организират и осъществяват изключително изгодна търговия с Византийската империя и дори с някои близтоизточни ислямски държави. В процеса на усвояване на тези водни пътища, викингите оказват определено влияние върху еволюцията на зараждащите се руски политически образувания – Новгородското княжество и т.нар. Киевска Русия.

Като последица от процъфтяващата, през ІХ и началото на Х век, търговия с Източна Европа и Византия, политическите институции в Швеция добиват по-оформена и сложна структура, най-малкото защото натрупаното богатство изисква (и позволява) по-голяма организираност на държавата. Но, паралелно с развитието на тези процеси, довели до обединяването на кралствата на свеи и готи в една държава, Швеция започва да губи пълния си контрол над Балтийско море, изправяйки се пред набиращите мощ руски княжества.

В същото време, нарастващата сила и влияние на Дания, наред със стратегическото и положение на Ютландския полуостров, също ограничава шведската експанзия. През 1397 е сключена династична уния между Норвегия, Швеция и Дания, отчасти защото шведите търсят датската подкрепа срещу германската и полската заплаха за влиянието им в района на Балтийско море.

Дания обаче, е твърде силна и централизирана държава, за да се съгласи унията да се развива като децентрализиран съюз между равни (както се смятало първоначално). Използвайки стратегическото си положение, позволяващо и да контролира морските пътища между Балтийско море и Атлантическия океан, както и опората си в континентална Европа, Дания много бързо започва да доминира над северните си съюзници, в рамките на обединеното кралство. Проблемите започват само 40 години след прокламирането на унията и през целия ХV век шведската и норвежка аристокрация не спират съпротивата си срещу датската доминация. В крайна сметка, политическата и военна заплаха за шведското „ядро” е елиминирана с отделянето на Швеция, през 1523.

Възстановявайки независимостта си, Швеция придобива и достатъчно самочувствие за да обърне отново поглед към стратегически важния за нея Балтийски регион. Този път обаче, това означава неминуем конфликт с Русия, която вече е много по-силна и централизирана държава, отколкото по времето, когато шведските викинги за първи път се сблъскват с руснаците. В последвалата голяма война шведите печелят важна победа, позволила им да овладеят териториите на днешна Латвия и Естония. Русия пък губи достъпа си до Балтийско море през следващите 100 години.

Създавайки си предмостие в континентална Европа, в началото на ХVІІ век, Швеция обръща поглед към Полша и германските държави, разположени по бреговете на Балтийско море. Междувременно, протестантската Реформация дава на шведите удобен повод да се намесят по-сериозно във вътрешните работи на континента. Така, шведската военна инвазия в Полша бива последвана от подкрепа за протестантските германски държави в борбата им с католическите. Върхов момент в шведската експанзия е участието на страната в европейската Трийсетгодишна война, която (макар на пръв поглед да има религиозен характер) се оказва своеобразен тест за възходящата шведска държава, по отношение на това, колко навътре в континента би могла да разпростре влиянието си.

Всъщност, по време на Трийсетгодишната война Швеция се оказва много близо до това не просто да доминира в Балтийския регион, но и да разшири влиянието си дълбоко в европейския „хартленд”. В крайна сметка обаче, както във всички конфликти в Европа, успехите на някоя сила неизбежно водят до формирането на алианси от други сили, целящи да и попречат да установи пълна доминация над континента. Вестфалският договор, сложил края на Трийсетгодишната война през 1648, дава на Швеция статут на велика сила, но не и гарантира пълна доминация в Германия. Шведите се сдобиват с нови територии от двете страни на Ютландския полуостров, като по този начин запазват влиянието си в Германия, и се сдобиват с пълен контрол над финландското крайбрежие и Финския залив. Тоест, Швеция запазва доминиращите си позиции в традиционно най-важния за нея регион – Балтийския, но опитът и да се превърне в най-големия играч на Европейския континент, до голяма степен, се проваля.

В края на ХVІІ век, шведските съседи са сериозно притеснени не само от шведските завоевания и доминацията в Балтийския регион, но и от изключително добре подготвената шведска армия, която по онова време притежава всички основни характеристики на професионална военна сила. Заради постоянния недостиг на човешки ресурси, Швеция залага на военните иновации и технологии, опитвайки да си осигури известни предимства пред далеч по-населените европейски сили, с които се сблъсква отвъд Балтийско море (между другото, това е характерно за шведската армия и днес).

Началото на шведския упадък е поставено от т.нар. Северна война (1700-1721), в която страната се изправя срещу почти всичките си съседи: Полша, Дания, Норвегия и Русия. В началото, шведите успешно отбиват атаките им, използвайки отлично подготвената си армия, но скоро става ясно, че няма как да устоят на обединените сили на четиримата си съперника, още повече, че намиращата се в подем Русия, по времето на Петър Велики, започва срещу Швеция пълномащабна война на изтощение, стремейки се да си осигури постоянен и достатъчно широк излаз на Балтийско море. В крайна сметка, шведите губят балтийските си територии Естония и Латвия, както и част от стратегически важния Карелски сухопътен мост. Стремейки се да гарантира постоянното руско присъствие в Балтийския регион, Петър Велики решава да се застрахова от евентуални бъдещи шведски посегателства като създава в устието на Нева Санкт Петербург, още  по време на Северната война. Фактът, че малко по-късно той премества и столицата на Руската империя в този град е доказателство за това, колко сериозно руснаците възприемат шведската заплаха, както и колко важен за тях е сухопътният мост между Балтийско море и Ладожкото езеро, който Санкт Петербург е трябвало да контролира.

Поражението на Швеция в Северната война през 1721 окончателно променя статута и, превръщайки я във второстепенна европейска сила, затова през следващите 87 години Стокхолм отчаяно се опитва да възстанови загубеното си влияние, активно участвайки във всички военни сблъсъци в региона. Това обаче постепенно превръща страната в пионка в далеч по-мащабната геополитическа игра, целяща сдържането на възходящата руска мощ. Както Франция, така и Великобритания окуражават Швеция да продължи да воюва с Русия, опитвайки се да отвлекат вниманието на руснаците от западащата Османска империя и стремежа им да проникнат в Средиземноморието. Шведските опити за възстановяване на загубеното влияние приключват трагично през 1808 с разгрома в т.нар. Финландска война с Русия, която коства на Швеция финландските и владения и слага край на влиянието и в източния Балтийски регион. Провалът на всички шведски амбиции води до това, че страната възприема официална политика на неутралитет, към която се придържа вече над 200 години.

Връщайки се в своето „ядро”, Швеция има късмета да бъде оставена на мира от другите големи сили. Политиката и на неутралитет, до голяма степен, се приема от останалите, включително и заради нейното географско положение – интервенцията в Швеция просто не е необходима за нито един от участниците в големите европейски войни, последвали ерата на Наполеон. Освен това Швеция не се забърква в колониалната експанзия и свързаните с нея противоречия и сблъсъци, доминиращи в европейската политика през ХІХ век, и така съумява да не влиза в конфликт нито с някой от съседите, нито с други европейски държави. В същото време, традиционният за Швеция акцент върху иновациите във военното дело, наследен от войните през ХVІІ и ХVІІІ век, се запазва и през епохата на индустриализацията, сред чиито пионери са и шведите. Така, в отговор на германската милитаризация в годините преди Втората световна война,  Швеция реализира мащабна програма за превъоръжаване. Комбинацията между модерната и отлично въоръжена шведска армия и индустриалния потенциал на страната, наред с твърдата защита на нейния неутралитет (политика, доста сходна с тази, възприета от Швейцария) превръща Швеция в една от най-напредналите – и независими – военно-индустриални сили в Европа, особено на фона на сравнително немногобройното и население.

Геополитическите императиви

Както вече посочихме, шведското „ядро” обхваща южния „връх” на Скандинавския полуостров – своеобразен полуостров в полуострова – който се характеризира с най-топъл климат и най-плодородна почва в целия регион.

Полуостровния характер на Швеция способства за формирането и като морска нация, но географското положение на Дания, блокираща шведския достъп до Северно море и до световните океани, принуждава шведите да насочат активността си в източна посока, към Балтийския регион. От тази гледна точка, можем да дефинираме шведските геополитически императиви така:

- Разширяване на шведското „ядро” на север, включвайки крайбрежните региони, които не са напълно затворени от зимните ледове. На запад това включва шведското крайбрежие на пролива Скагерак, осигуряващо и все пак известен достъп до Северно море. Сегашната шведска столица Стокхолм е разположена в най-южната част на зоната на зимното заледяване на Балтийско море.

- Разширяването на шведския сухоземен контрол около Ботническия залив, докъдето това е възможно, без да срещне ожесточена съпротива. Тундрата, тайгата, езерата и реките на Северна Швеция и Финландия осигуряват достатъчно естествени защитни линии, на които Швеция може да разчита. Заради суровия климат, точното място на шведско-финландската граница (днес тя минава по река Торне), няма кой знае какво значение. За Швеция винаги е било важно да си гарантира възможността да разполага с отбранителен периметър, достигащ на юг до бреговете на Ладожкото езеро, източно от днешния Санкт Петербург.

- Използването на комбинация от морско и сухопътно влияние за проектирането на мощ в региона на Балтийско море. За разлика от повечето европейски държави, Швеция не печели кой знае колко от окупацията на прилежащите и територии. Останалата част от Скандинавския полуостров няма особено икономическо значение, а пък останалата част от балтийското крайбрежие принадлежи към (или е в непосредствена близост до) Северноевропейската равнина - регион който е изключително трудно защитим срещу далеч по-мощните европейски континентални сили (особено Германия). Именно това кара Швеция да заложи на експанзията, посредством търговията, културното влияние и създаването на „доверени” (т.е. сателитни) държави. В продължение на векове Швеция доминира в Балтийския регион като понякога влиянието и се разпространява далеч навътре в Европа, достигайки териториите на днешна Франция, Украйна и Каспийско море.

Съвременна Швеция

Първоначално, Швеция избира да следва политика на неутралитет заради тежките поражения, които търпи във водените от нея войни. Русия и отнема не само нейните „предни постове”, но я принуждава да се свие почти в рамките на собственото си териториално „ядро”. С течение на времето, германските държави, над които някога Швеция е доминирала, се обединяват в мощна континентална сила и геополитически играч, с когото Швеция въобще не може да се мери, камо ли да мечтае да доминира над него.

В този смисъл, промените, наложени от споразуменията, сключени след Втората световна война, се оказват от полза за Швеция. Така, съюзът на Дания с Великобритания и САЩ, в рамките на НАТО, гарантира, че вниманието на Съветската империя ще се концентрира върху Копенхаген, а не върху Стокхолм. Разделянето на Германия между НАТО и Варшавския пакт пък отстранява за известно време от „шахматната дъска” важен играч, който при това е обмислял съвсем сериозно окупацията на Швеция, по време на световната война (нацистка Германия окупира Норвегия и подкрепя Финландия в нейния сблъсък със Съветите, очевидно причислявайки я към собствената си сфера на влияние). Тоест, макар Швеция да се оказва донякъде изолирана и заобиколена от далеч по-могъщи сили, последните насочват вниманието си една към друга, а не към Стокхолм.

Въпреки това, германските планове за интервенция в Швеция по време на Втората световна война убеждават Стокхолм, че поддържането на модерен и независим военно-индустриален комплекс продължава да е от жизнено значение за страната.

Впрочем, Швеция дори е подозирана, че през 60-те години на миналия век се опитва да създаде собствени ядрени сили. При всички случаи обаче, тя демонстрира, че няма никакво намерение да се отказва от неутралитета, разчитайки на късмета, или на благоволението на съседите си.

Но, ако системата, установила се по време на Студената война, се оказва от полза за Швеция, тази, наложила след края и, може да се приеме като своеобразен „дар от бога” за страната. През този период и без това добрите отношения между Стокхолм и НАТО стават още по-сърдечни и доверени. Интересното е, че от шведска гледна точка, сегашната ситуация доста наподобява онази, в която се намира страната в началото на ХVІІ век. Русия демонстрира възраждане на мощта си, но още доста време ще трябва да се справя с редица фундаментални структурни проблеми. Балтийските постсъветски държави пък гледат на Стокхолм като на регионален лидер (и източник на капитали, разбира се), а Финландия и Норвегия също са настроени много добре към Швеция. Най-голямата разлика със ситуацията отпреди четири века е, че Дания (страната, която продължава стриктно да защитава суверенитета си, този път ориентирайки се към тесен съюз със САЩ и която, по време на студената война, а и след това, е сред най-активните в усилията за сдържане на руската мощ) е много по-добре настроена към Швеция. Истината е, че в редица отношения Швеция вече е възстановила някогашната си империя, при това без нито един изстрел.

Шведската външна политика реагира на промените, веднага след края на студената война, в резултат от което страната се присъедини към ЕС, през 1995. В момента, сред основните теми за дискусии в шведските политически кръгове е членството в НАТО. Както е известно, ескадрила от шведски изтребители се появи през март 2011 в Италия за да участват във въздушните атаки срещу силите на либийския диктатор Кадафи. Междувременно, Швеция изпрати свои войници и в Афганистан, където те са подчинени на НАТО. Това кара мнозина шведи да смятат, че страната им вече не може да се смята за неутрална.

Днес Швеция играе ключова лидерска роля в Балтийския регион. Шведските финансови институции, на практика, са истинските „собственици” на балтийските постсъветски държави и макар че сегашната финансово-икономическа криза се отрази негативно на шведското проникване в региона, то продължава да се реализира, въпреки потенциалните финансови загуби. Освен това, Швеция продължава да поддържа достатъчно силна армия и независимия си военно-индустриален комплекс и се смята за ключов член на ЕС от основните европейски сили. Както е известно, Балтийският регион традиционно е сред най-проспериращите в Европа (неслучайно именно тук е основната база на средновековния Ханзейски търговски съюз). През по-голямата част на ХХ век обаче, балтийските държави бяха разделени между двата конкуриращи се геополитически блока. След края на разделителните линии от студената война регионът отново придоби важно значение като център на търговия и енергиен транзит. Като Швеция има всички шансове не само да се възползва от това ново „балтийско възраждане”, но и да го оглави.

Неслучайно, поемайки председателството на ЕС, през втората половина на 2009, Стокхолм толкова агресивно се опита да наложи развитието на балтийския регион като един от приоритетите на шестмесечния си мандат. Днес мнозина смятат, че след като в продължение на последните двеста години Швеция търпеливо очакваше възможността отново да се превърне в лидер на Европейския север, сега този момент най-сетне е настъпил.

* Статията се базира изцяло на анализи на американската Агенция Стратфор

Днес вече няма никакво съмнение, че февруарските събития в Кайро, станали известни като „египетската революция”, се превърнаха в катализатор на радикални промени в макрорегиона на Големия Близък Изток и, в крайна сметка, ще повлияят върху целия глобален ред. Във всеки случай мнозина биха искали това, или пък вярват в него. Президентът Барак Обама например, вече сравни смяната на властта в Египет с падането на Берлинската стена. Британският премиер Дейвид Камерон пък беше първият чуждестранен лидер, появил се в Кайро, само седмица след свалянето на Хосни Мубарак, за да се убеди лично, че местните военни наистина са готови да проведат свободни избори. След Обама и Камерън, отстраняването на Мубарак получи предпазливото одобрение и на държавите от ЕС, а световните сателитни канали с ентусиазъм обявиха, че сме свидетели на „началото на нова демократична вълна”. Арабският Изток действително беше изведен от вцепенението, обхванало го в продължение на десетилетия. Вълненията се прехвърлиха в съседите на Египет, както и в редица по-отдалечени от него държави: Алжир, Йемен, Бахрейн, Йордания, Сирия, Мароко, Катар, Оман и Джибути. В Либия, жестокото потушаване, от режима на Муамар Кадафи, на народните вълнение, прераснали в кървав междуплеменен сблъсък, беше осъдено от цялата международно общност – т.е. както от Запада, така и от Русия и Китай. Безпрецедентно бързото и единодушно приемане от Съвета за сигурност на ООН на санкциите срещу режима на Кадафи, показва, че между Запада, Русия и Китай е имало предварително разбиране (ако не и неформална договореност) по този въпрос. Наистина, след пряката намеса на силите на НАТО в либийския конфликт, тя беше разкритикувана от Москва, Пекин и Африканския съюз, но това не променя принципно нещата. При всички случаи, събитията в Либия не бива да засенчват най-важното.

Реалните противоречия

Много други арабски държави са на ръба на революционния взрив. Което не е чудно.  Почти във всички тях управляват дългогодишни авторитарни режими, цари корупция, има висока безработица, вопиющо социално неравенство и произвол на властите. Паразитните управляващи кланове, контролират изцяло паричните потоци, постъпващи в съответната страна, докато всички останали трябва сами да се грижат за оцеляването си, което неизменно води до още по-голямо разпространение на корупция и бедността. В същото време, съвсем доскоро публичните протести бяха невъзможни, правовите институции оставаха недоразвити, опозицията беше смачкана, липсваха истински демократични свободи, а социалната система просто не работеше. Изключение са Саудитска Арабия, Кувейт и другите петролни монархии от Персийския залив, където, между другото, са разположени и най-големи американски военни бази в региона. Но дори и там, на фона на завидното материално благополучие, остро се усеща липсата на политически свободи, монополът върху властта и информацията. Достатъчно е да напомним, че в Саудитска Арабия въобще няма политически партии, а сателитните чинии са забранени. С други думи, Арабският Изток, колкото и да беше повлиян от поразителните политически промени, не можа да постигне техническия прогрес и икономическото развитие, характерни за Европа, Югоизточна Азия и Латинска Америка през последните двайсетина години. Междувременно, в самия арабски свят израсна ново образовано поколение, благодарение на това, че в повечето държави от региона образованието, включително висшето, е безплатно. В Алжир, Тунис, Либия, Египет, Йемен, Саудитска Арабия, Бахрейн, Сирия и Иран, делът на младите хора на възраст 15-29 години е около 30%. Това младо поколение, оформило се след студената война, свикнало със сателитната телевизия, мобилните комуникации и Интернет, се характеризира с висока социална и политическа активност, но не може да се реализира в икономиката на страните си. В известен смисъл, тези млади хора, волно или неволно, се превърнаха в носители на западната поп-култура. Има обаче и друг полюс на социалното отчаяние. В такива държави, като Египет например, около 40% от населението (предимно селяните - фелахи) е неграмотно и живее в ужасяваща бедност. Стремителната ислямизация, осъществяваща се в тези страни, не може да реши икономическите проблеми нито на едните, нито на другите. Лозунгът на ислямистите „Ислямът е отговорът на всички въпроси” не може да осигури работа. Така, в арабските страни не само се натрупа опасен потенциал от парещи социално-икономически проблеми, но и се формира взривоопасен материал, способен да доведе до социално-политическа експлозия.

За подобен взрив обаче е необходим детонатор и въпросът, кой го запали и, дали въобще беше подпален отвън, остава открито. Особено след като взривът избухна едновременно на няколко места. Така, туниската революция избухна на 15 януари, в деня когато станаха ясни резултатите от референдума за разделянето на съседния на Египет Судан, най-голямата по територия африканска държава. За разлика от туристическия Тунис, събитията в Судан не бяха спонтанни, а просто финалния акорд на двайсетгодишна кървава гражданска война. Освен това, значението им за Египет (който е исторически свързан със Судан) беше неизмеримо по-голямо, отколкото събитията в туристическия Тунис. На всичкото отгоре, случващото се в Судан се наблюдаваше изключително внимание от международната общност и, най-вече, от САЩ. Достатъчно е да напомня, че като наблюдател на референдума в Судан присъства бившият американски президент Джими Картър, а в навечерието на референдума Барак Обама публикува статия в „Ню Таймс”, подкрепяща правото на свободно волеизявление на суданците.

Това подчертано американско внимание към Судан имаше както хуманитарен, така и геополитически аспект. На първо място, гражданската война в страната доведе до масови нарушения на човешките права и САЩ, в съответствие със статута си на свръхдържава, трябваше да станат инициатор за прекратяване на клането. На второ място, което също е важно, Судан се управлява от враждебен на Запада ислямистки режим, който, като капак на всичко, е и достатъчно значим производител на петрол. При това, приходите от петрола, изнасян предимно за Китай, отиваха най-вече за укрепването на властта му. След референдума, осъществен под патронажа на ООН, а това означава и със съгласието на Пекин, тази ситуация сигурно ще се промени, тъй като по-голямата част от петролните находища са в отделилата се от централната власт южна част на страната.

Конспиративните теории

По повод на събитията в Египет и разширяващите се вълнения в Близкия Изток, бяха лансирани множество „конспиративни” теории. Като почти всички „конспиролози” обвиняват САЩ, че са въздействали върху събитията, макар че силно се различават в опитите си да обяснят мотивите на американските действия и, най-вече, възможностите на Вашингтон да влияе върху ситуацията.

Така, някои от конспиролозите твърдят, че с дългогодишната си подкрепа за авторитарните режими и игнорирането на горещите проблеми в региона, САЩ сами са докарали недоволството до точката на кипене. Като това се отнася най-вече за Египет, където армията, от чиито среди произхожда и Мубарак и всичките му предшественици, беше пряк инструмент на американското влияние. Междувременно, ставаше все по-очевидно, че продължаващата подкрепа на САЩ и израелците за режима на Мубарак само усилва антиамериканските настроения в страната, укрепвайки позициите на „Мюсюлманскитя братя”, но най-вече, не позволявайки да бъдат решени нито вътрешните противоречия, нито близкоизточните конфликти.

Други конспиролози лансират точно обратната теза, твърдейки, че след речта на Обама в Каирския университет, през 2009, в която той обеща подкрепа за демокрацията и промени в арабския свят, американската администрация прекалено бързо е започнала да „предава” доказаните си досегашни съюзници в полза на прозападните либерали, гражданските активисти и младежките мрежови структури, които обаче нямат никаква опора сред арабската „улица”. В резултат от това, според тях, американските позиции са отслабнали още повече, дори сред старите проамерикански настроени елити, което води до анархия и отново отваря пътя за ислямистите. „Малко ли ви беше Иран?” – питат те.

Третата група конспиролози (предимно от Русия) смятат, че сблъсквайки се с непреодолими глобални и икономически проблеми, САЩ са „подпалили” Близкия Изток за да създадат там „организиран хаос”, надявайки се, че така ще могат да отслабят Китай и ЕС. При това, привържениците на тази теория сами определят региона като главната „бензиностанция” на планетата, гарантиращи американския политически и икономически контрол в света. Подобна „гореща” теория обаче говори по-скоро за непознаване на американската психология. Да отстъпваш, взривявайки след себе си мостовете и изгаряйки градовете, е тактика от друга епоха и друга цивилизация. Америка е търговска империя и традиционно предпочита да се споразумява и да купува, особено, когато е достатъчно мощна за да настоява на своето.

Освен това, САЩ няма накъде да отстъпват, а няма и защо. На Арабския полуостров са концентрирани над 60% от доказаните петролни запаси в света. Американският военен и дипломатически потенциал в региона надхвърля присъствието на всички велики държави, взети заедно. Тук САЩ са съсредоточили гигантски човешки и материални ресурси, военни бази, командването на 5-те американски флот и Централното командване (CENTCOM), което, между другото, отговаря за военните действия в Афганистан и Ирак.

Освен това, САЩ продължават да запазват доверителни отношения с всички участници в израелско-арабския и индийско-пакистанския конфликти, разполагат с инструменти за влияние по всички направления, а това означава, че могат да действат като основен посредник и стратегически гарант за сигурността на всеки от играчите. Но дори и да предположим, че американците решат да изоставят региона, където са съсредоточени собствените им стратегически приоритети, с това несъмнено не биха се съгласили даже и геополитическите им конкуренти, като Китай например. Просто защото, създалият се при подобно развитие геополитически вакуум не може да се запълни от никого, по същия начин, по който, поне засега, и доларът не може да бъде заменен като световна валута. Впрочем, единствените, които с радост биха се хвърлили да запълват вакуума, са екстремистките и деструктивни сили.

В такъв случай, дали не е по-разумно да предположим, че САЩ са заинтересовани не да „подклаждат” огъня, а да постигнат такава смяна на управляващите режими в Близкия Изток, при която ще могат да запазят предимствата си. Тоест, да наложат друга парадигма на развитие, известна като „демократизация”. Още повече, че Вашингтон вече е натрупал подобен опит и в Източна Европа, и в Югоизточна Азия, и в Латинска Америка, където политическата „демократизация” на местните режими през последните 20 години, беше съпроводена от мащабна икономическа „либерализация”, под патронажа на САЩ.

В тази връзка ми идва на ум още една конспиративна теория, която изтъква като доказателство за американска намеса в събитията, поразителната прилика между картата на близкоизточните бунтове и проекта за демократизация на Големия Близък Изток, лансиран още от Джордж Буш-младши, през 2005. Както е известно, той предвиждаше „демократизацията” на местните авторитарни режими в обширния регион от Афганистан до Алжир и от Пакистан до Йемен, чрез замяната им с демократично избрани правителства. В крайна сметка, това би довело до съществено прекрояване на картата на Големия Близък Изток и установяването там на еднотипни прозападни парламентарни режими.

Този проект сякаш беше се провалил, в частност, след като в резултат от демократични избори на власт в Газа дойде радикалното ислямистко движение ХАМАС. За друга жертва на проекта можем да приемем много приличащия на Мубарак генерал Первез Мушараф, който до 2008 управляваше друга „гореща точка” в Големия Близък Изток – Пакистан. През 2007, Мушараф беше преизбран за президент, при това, под натиска на опозицията, се отказа от всичките си военни постове. Това обаче не му помогна. САЩ се отдръпнаха от стария си съюзник, а армията (също както в Египет) отказа да подкрепи докрай собствения си лидер. В крайна сметка, застрашен от импийчмънт, Мушараф предпочете на емигрира в Лондон. При това, обърнете внимание, че САЩ отказаха да подкрепят военния режим на Мушараф не по време не „мекия” либерал Обама, а при „твърдата” консервативна администрация на Буш-младши. Така властта премина в ръцете на гражданско правителство, макар че, по всеобщо признание, ситуацията по отношение на сигурността не се подобри. И ето че сега контурите на стария проект за Големия Близък Изток сякаш отново се очертават на картата на арабските бунтове.

Обама предпочита „изпреварването отляво”

Привържениците на всички, разгледани по-горе, теории имат нещо общо: не разполагат с реални доказателства за правотата си. Впрочем, и без каквито и да било доказателства е ясно, че наличието на сериозни противоречия не отменя априори съществуването на някакви конспиративни планове, целящи използването на въпросните противоречия в своя полза.

За великите държави е характерно да играят едновременно на няколко шахматни дъски и, по възможност, с двете ръце, макар разбира се, в зависимост от собствените си наклонности, бихме могли да определим това и като „заговор”, и като „защита на националните интереси”. Що се отнася до сегашната очевидна непоследователност на американската политика, тя се обяснява с наличието в управляващия елит на САЩ на два подхода към бъдещето на Големия Близък Изток.

Първият от тях, който условно можем да наречем „десен”, продължава да залага да подкрепата за авторитарните режими и твърдото противопоставяне на ислямистите. Тази линия, естествено, се подкрепя от Израел и, особено, от дясноцентристкото правителство на Бенямин Нетаняху, а също от саудитския и другите авторитарни местни режими. Вторият подход, който е по-либерален, предвижда оказване на подкрепа за „продемократичните сили” и, вероятно, за умерените националисти, както и опит, ако не да се оглави процесът, то поне да се поеме инициативата за „демократизацията”. Както се твърди в един анализ на „Ню Йорк Таймс”, привърженици на двата подхода има и в администрацията на Обама, където е налице сериозно разминаване между Държавния департамент и Пентагона, олицетворяващи стария политически истъблишмънт, от една страна, и младите сътрудници в администрацията на президента, които виждат в случващото се не само заплаха, но и възможност, от друга. Според коментара на вестника, самият Обама е застанал на страната на последните, защото тезата им съответства на собствения му имидж и мироглед. Още повече, че подобно развитие не беше неочаквано за най-проницателните американски анализатори. Така, през миналата 2010, гуруто на американската политика и идеолог на демократите Збигнев Бжежински, с безпокойство прогнозира пред Съвета по външна политика бъдеща политическа активизация на лишените от перспективи огромни маси млади хора в страните от Третия свят, които, с енергията си, могат да обърнат хода на глобализацията и да променят сегашния световен ред, доминиран от Америка.

Друг виден привърженик на Обама – финансистът Джордж Сорос, заяви: „САЩ могат много да спечелят, ако подкрепят стремежа на народите от региона за свобода и демокрация. Това би подобрило репутацията на американския национален елит, защото сегашните ни съюзници в Близкия Изток се асоциират с непопулярни потиснически режими. Но най-важното е, че това ще помогне за установяването на мир в Близкия Изток”.

Според „Ню Йорк Таймс”, очевидно, повлиян от тези алармистки изказвания, президентът Обама още през август 2010, е наредил изготвянето на секретен анализ на възможността за избухване на революции в арабския свят. А основният извод в този анализ е, че Арабският Изток, от Йемен до Бахрейн, е съзрял за подобен революционен взрив и вредата за САЩ, ако не подкрепят промените, ще се окаже много по-голяма, отколкото ползата от опитите за запазване на статуквото. Твърди се, че оттогава Обама е започнал да провежда редовни срещи по тази тема със своите военни, политически и икономически съветници. Като те са се провеждали тайно от ръководствата на съответните арабски държави, за да се избегне ненужно лобиране и оказване на натиск от тяхна страна.

Тоест, сегашната подкрепа за „арабските революционери” от страна на Обама е резултат от разбирането му за неизбежността на краха на арабските авторитарни режими и желанието този процес да бъде „коригиран” при нужда. Бихме могли да определим подобен подход, като „изпреварване отляво”.

„Демократизация”, „ислямизация” и „модернизация”

Разбира се, Съединените щати разполагат с достатъчно инструменти за да действат по този начин. На първо място, революционните вълнения в арабския свят неслучайно бяха наречени „туитър-революции”, а както „Туитър”, така и „Фейсбук” са американски изобретения. Ненапразно, на 18 февруари 2011, Обама проведе закрито съвещание с шефовете на „Туитър” и „Фейсбук” и с други водещи мениджъри от Силициевата долина, където, наред с всичко останало, те са дискутирали и случващото се в Близкия Изток. Всъщност, ако се вгледаме в лицата на демонстрантите в различните държави в региона, ще видим една и съща картина: на преден план са образованите, прозападно настроени млади хора, както и неочаквано много (за арабските мащаби) жени. В същото време, телевизионните репортажи показват твърде малко ислямисти, което разбира не означава, че те отсъстват. Просто и те, и лозунгите им не доминират. В същото време, опасността от идването на ислямистите на власт беше сред основните аргументи на авторитарните режими, в усилията им да бъдат подкрепени от САЩ. Тази заплаха винаги е предизвиквала и продължава да предизвиква изключително сериозни опасения в Израел, като мантра я повтарят и американските републиканци, и саудитското и израелското лоби в САЩ.

Наистина, „Мюсюлманските братя” и другите ислямистки сили, както в Египет, така и в навсякъде другаде, са най-организираната политическа сила. Те разполагат с развита социална, образователна и благотворителна инфраструктура. И е напълно възможно, в условията на една по-развита демокрация, да постигнат решаващи успехи. Истината обаче е, че дори най-големите оптимисти в Арабския свят не вярват в това. Освен това, ислямистите имат твърде малко привърженици в средите на досегашните управляващи елити, в армията и специалните служби. В тези държави съвременните военни елити са изцяло прозападни и това е второто голямо предимство на САЩ. На трето място, САЩ си остават водещия чуждестранен играч в региона, към който традиционно апелират всички участници в близкоизточната драма.

И тъй като промените в Големия Близък Изток са неизбежни, основният въпрос е, кой ще оглави и насочи протестната енергия на масите. Или, казано по-простичко: ще успее ли доста тънката прослойка от прозападни интелектуалци, в съюз с военно-бюрократичния и финансов елит на арабския свят, да надиграе ислямистите? Другата възможност е формирането на алианс между либералните демократи и умерените ислямисти. Следва да подчертаем, че и при подобно развитие, шансовете на прозападните сили никак не са малки. Нещата опират до това, че Близкият Изток отчаяно се нуждае от модернизация, подобна на онази, която през последните десетилетия се реализира в Югоизточна Азия, не без прякото участие на САЩ. А именно модернизацията е слабото място на ислямистите. На практика, ислямът, в онзи му реален вид, в който го практикуват в Големия Близък Изток, е враг на модернизацията и представлява своеобразна „антимодерна” идеология.

Все пак, налице са отделни опити за съчетаване на ислама и модернизацията, макар че са правени извън границите на арабския свят. Например в Малайзия. Само че, в конкретния случай, Малайзия е, на първо място, интегрална част от Югоизточна Азия а едва след това – мюсюлманска държава. Друг опит за съчетаване на исляма и модернизацията прави Иран. Иранската ядрена програма, която Техеран успя да превърне в национална идея, представлява именно такъв опит да се съчетаят индустриалният модерн с теократичната република. Само че в стремежа си да го осъществи, Иран попадна в своеобразен „исторически капан”. Именно градските „уестърнизирани” жители на Ислямската република са носители на модернизацията и, в същото време, пак те са катализатор на разширяващите се протести срещу режима на аятоласите. Разбира се, пример за успешно съчетаване на умерения ислям, демокрацията и модернизацията, демонстрира и Турция. И все пак, като цяло, трябва да признаем, че позитивистката идея за прогреса и модернизацията е западна идея, без значение кой точно я лансира – либерали или комунисти. Ислямът, който не признава лихвения процент, бе който няма как да получиш заем за въвеждане на иновации, означава връщане към традицията, т.е. към архаиката. По сама си природа, ислямът е антикапиталистически, а за днешния Близък Изток е реална само капиталистическата модернизация и тъкмо в това е същността на противоречието. В случая, китайският модел не може да послужи като пример за арабите, защото при тях, на практика, липсва общ цивилизационен проект, т.е. универсална идеология. Митичната идея за „халифата” е чисто умозрителна, а пък арабският социализъм (баасизмът) е мъртъв. Създателят на другата версия на ислямския „народен социализъм” Кадафи пък се сражава за собственото си оцеляване (и най-вероятно е обречен). Освен това, арабските държави са разединени политически и идеологически и се намират на различни стъпала в икономическото си развитие. Накрая, в арабските страни не останаха силни харизматични лидери, способни да поведат цялата арабска нация. Няма и ресурси, като изключим петрола. Пък и климатичните условия и трудовата етика са много различни от онези в Югоизточна Азия например.

Кой ще спечели от смяната на парадигмата в Близкия Изток

Обективно погледнато, сегашната революционна ситуация в Арабския свят до голяма степен отслабва всички водещи местни режими - както съществуващите, така и онези, които се готвят да ги заменят. Съществуващите – защото не искат промени, а те вече няма как да бъдат спрени, а новите – защото макар да искат промени, нямат нито сили, нито ресурси да ги реализират.

В тези условия, повечето арабски държави, най-вероятно, ще се трансформират в прозападно настроени квазидемократични режими, просто поради липсата на друга алтернатива. При това, САЩ ще могат не само да запазят геополитическите си позиции, но и да се утвърдят като лидер на „западния” цивилизационен проект. Именно на това разчита и администрацията на президента Обама. Но, САЩ, както и водещите държави от ЕС, са силно заинтересовани и в чисто икономически план от по-бързата смяна на историческата парадигма в Близкия изток. Защото това би означавало възможност за грандиозно преразпределяне на доходите, ако Арабският Изток действително бъде насочен по пътя на политическата либерализация.

Нещата опират до това, че управляващите днес кланове в петролните държави от Персийския залив (както впрочем и в Либия), на практика, са монополизирали приходите от добивания там петрол с помощта на държавните компании, които контролират. Добитият от тях арабски петрол се доставя на световните пазари, преработва се и се продава на потребителите от западните петролни гиганти, които са най-вече американско-британски. При това, западните петролни компании, за разлика от държавните арабски, са частни акционерни дружества. Макар че и едните, и другите не пораждат кой знае какви симпатии сред обикновените хора, очевидно е, че западните компании са много по-прозрачни, а разпределянето на доходите в тях има далеч по-цивилизован и демократичен характер, отколкото в близкоизточните им партньори. В края на краищата, едно е в директорския борд да участват избрани от акционерите мениджъри, а съвсем друго той да включва само принцове от управляващата династия. Така, излиза, че приходите на националните петролни компании на държавите от Залива (а това се отнася и за Либия) отиват за укрепване на статуквото, т.е. на откровено авторитарните местни режими. Наистина, Саудитска Арабия, както впрочем и другите монархии (а дори и режимът на Кадафи) харчат грандиозни средства за различни обществени фондове или като дарения, но го правят просто защото така са решили, а не защото законът ги задължава.

Ако в резултат от революционната трансформация на Близкия изток на власт дойдат прозападни режими от парламентарен тип (донякъде наподобяващи този в Турция например), картината в региона ще се промени не само в геополитически, но и в геоикономически план. Защото държавните арабски компании ще бъдат приватизирани, или пък интегрирани по друг начин в международните пазари. Тоест, ще станем свидетели на своеобразна „либерализация и демократизация” на капитала, каквато се случи и в постсоциалистическите източноевропейски държави. Разбира се, в рамките на този процес, достъп до арабските петролни компании, а това означава – и до петролните запаси, ще получат само най-мощните западни корпорации, което, само по себе си, прави Западът силно заинтересован от „либерализацията и демократизацията” на повечето държави от Близкия изток и Северна Африка. Всъщност, има само три държави от региона, които, поради специфичните си политически режими, принципно не биха могли да участват в този „западен проект”, и това са Судан, Либия и Иран.

Судан обаче, вече се разпадна на две части, след референдума за отделянето на Юга. Съдбата на Либия пък се решава в момента. Остава Иран, чиято роля, наред с тази на Турция, ще нараства паралелно с навлизането на Арабския Изток в период на продължителна нестабилност. Но, ако в резултат от сегашната трансформация, в повечето арабски държави се наложат полусветски-полуислямистки прозападни режими, иранският теократичен модел може и да загуби религиозната и революционната си привлекателност за арабските маси.

Събитията в Арабския свят ще засегнат интересите на всички водещи държави по света, но най-вече тези на ЕС, Китай, Япония и Южна Корея, които получават именно оттам основната част от необходимия им петрол. Никой от тях не разполага с военни части в региона, нито демонстрира желание да използва сила за въвеждане на ред в него. Ясно е, че САЩ са единствената държава, която наистина е в състояние да го направи. Което обаче не означава, че американците ще се заемат с това, най-вече, защото използването на сила може да доведе до резултати, противоположни на желаните. Разбира се, Съединените щати ще защитават най-вече собствените си интереси, но нямат да го правят без въобще да се съобразяват с Китай и останалите държави от BRICS (Бразилия, Русия, Индия, Китай, Южна Африка), ЕС или някои други важни играчи. Защото в противен случай те могат да стартират активна „контраигра” срещу американците и да окажат сериозна подкрепа на антиамериканските сили в т.нар. Голям Близък Изток. Освен това, ерата на еднополюсния свят вече приключи, а Близкият Изток е прекалено важен за останалия свят за да се допусне регионът да бъде обзет от хаос и анархия. Досега САЩ, въпреки острите декларации, гледаха да действат внимателно и да не допуснат сериозен гаф. Очевидно, стремежът на Обама е САЩ да действат от името на всички останали играчи. Във всеки случай, гласуването от всички 15 членове на Съвета за сигурност на ООН за санкциите срещу Либия, както и негласният консенсус за разделянето на Судан говорят именно за това. Но, ако Обама все пак се реши да предприеме директна военна намеса в Либия, към което го тласкат привържениците на съхраняването на статуквото в Близкия изток, цялата му игра, целяща „либерализацията и демократизацията” на региона ще бъде компрометирана и занапред той едва ли ще може да разчита на разбирателство с Китай и Русия.

Що се отнася до Русия, изглежда очевидно, че тя ще трябва да се прости със специалните отношения, които доскоро поддържаше с Либия, а в бъдеще вероятно и с тези с Иран. Освен икономическите загуби, заради нереализираните оръжейни сделки и строителни проекти, Москва едва ли ще може да разчита на по-сериозно политическо влияние в така реформирания Арабски Изток. Затова път тя със сигурност ще спечели в икономически план от значителното повишаване на петролните цени и, което е особено важно, от разширения си достъп до европейските пазари, заради повишената енергийна зависимост на ЕС от руските енергоносители през периода на нестабилност в Близкия Изток. В известен смисъл, като следствие на продължителната нестабилност в региона, политическата и икономическа тежест на Русия, както в очите на ЕС, така и на Китай, ще нарасне.

Впрочем, в настоящата статия разглеждам само един и то „благоприятен” сценарий за развитието на ситуацията в Близкия Изток, тъй като смятам останалите за по-малко вероятни, макар и не невъзможни. Днес със сигурност може да се твърди само, че трансформацията на Големия Близък Изток едва започва, но вече е ясно, че връщането назад към миналото е невъзможно.

* Авторът е геополитически анализатор от САЩ

The New North: The World in 2050 by Laurence Smith, 336 pp, Profile Books, 2011

 

Според мнозина е по-лесно да разбереш, какво няма да се случи, отколкото да прогнозираш какво точно ще стане. Така например, Ирак никога не е имал шансове да се превърне в светска демокрация. Свалянето на Саддам Хюсеин означаваше унищожаването на един светски, пък макар и деспотичен, режим, а в политиката на тази страна, след американската военна интервенция, нямаше как да не се отразят съществуващите разногласия между съставляващите я общности. По същия начин, посткомунистическа Русия няма как да се превърне в икономика от западен тип. Седемдесетте години съветска власт дадоха на страната мощен военно-индустриален комплекс, но не и осигуриха дори съвсем начални предпоставки за появата на жизнеспособна пазарна система.

В по-ново време, Афганистан също нямаше никаква възможност да се превърне дори в далечно подобие на либерална демокрация. За разлика от Ирак на Саддам, представляващ модел на съвременна тирания, Афганистан никога не е бил съвременна държава. Дори съветските войски, които навремето действаха доста по-твърдо от сегашната коалиция, доминирана от САЩ, не можаха да създадат такава държава. В момента, в който съюзниците решиха да разширят първоначалната си цел – да унищожат базите на талибаните – стана ясно, че и те са обречени да претърпят поражение в Афганистан.

Провалът на всеки от тези проекти се оказва предопределен, при това не от грешките, допуснати при реализацията им, които са неизбежни, а защото целите на въпросните проекти още в началото са били непостижими. Последвалото фиаско е могло да се прогнозира, и мнозина наистина го предсказаха, но това не попречи да се пристъпи към осъществяването им, с цената на многобройни човешки жертви и огромни финансови и материални разходи. Във всички тези случаи се натъкваме на едно от най-мощните препятствия по пътя към успешното прогнозиране на бъдещето – постоянният недостиг на рационалност у създадените от човека институции. Редица жизненоважни решения, влияещи върху съдбите на милиони хора, често се вземат въз основа на съвършено нереални предположения. Като в случая не е толкова важно, кой точно ги взема – правителствата, пазарите, църквата или корпорациите. Абсолютно нерационалните представи за това, кое е възможно и осъществимо, често са залегнали в самите основи на съвременната политика.

Авторът на появилата се наскоро книга „Новият Север: светът през 2050” Луорънс Смит е известен географ и в центъра на неговите доста смели и непредубедени изследвания в сферата на футурологията са поставени напълно предсказуемите промени в световния климат и намаляването на запасите от природни ресурси. Според Смит, именно силите на глобалното затопляне и ресурсният дефицит, наред с миграцията на населението и засилващата се урбанизация, ще съдействат за възхода и развитието на държавите от Севера. Канада, Гренландия, Норвегия, Швеция, Исландия, Финландия, както и северните региони на Русия и САЩ, ще се превърнат в зони на бързо икономическо развитие с нарастващо стратегическо значение.

Повишаването на водното равнище в океаните ще направи крайбрежните региони в южната част на САЩ негодни за живот. Значителна част от Испания ще се превърне в пустиня, а канадската провинция Албърта и Швеция ще се сблъскат с наплива на капитали и имигранти. С разтапянето на леда в Северния Ледовит океан ще станат достъпки за разработка и експлоатация огромните подводни богатства, скрити днес под ледената полярна „шапка”. Става дума, на първо място, за находищата на петрол и природен газ. Истината е, че земната ос не се измества от запад на изток, нито пък от север на юг, както твърдят мнозина, Всъщност, тя се премества към т.нар. „Нов север”, който ще олицетворява следващия етап в човешкото развитие.

Смит признава, че днес такива явления като глобалното затопляне, недостигът на ресурси и нарастващото население се превръщат в мощна движеща сила на глобалното развитие. Затова в мащабната мирогледна концепция, която той развива в книгата си, има повече реализъм, отколкото във фантазиите за безкрайния растеж, на който се основава съвременната политика.

Апологетите на свободния пазар си бяха въобразили, че развитието може да продължава вечно, стига само да са налице точно подбрани ценови механизми. Според тях, няма причини за тревога, дори ако цените на петрола скочат до 200 долара за барел, тъй като ръстът на цените стимулира търсенето на алтернативни източници на енергия и глобалната икономика скоро ще поднови устойчивото си развитие. На свой ред, левите критици на либералния капитализъм, на практика, се придържат към същата гледна точка, твърдейки, че сътрудничеството в рамките на една по-справедлива икономическа система, ще помогне за преодоляването на ресурсния дефицит.

Само че природните ресурси не са неизчерпаеми и пределите на растежа ще бъдат достигнати, независимо колко справедлива или несправедлива ни изглежда икономическата система. В случая не е особено важно, доколко ефективно работят пазарите. Всяка планета има предели на развитието си. Индустриалната цивилизация позволи да бъде осигурено с необходимите ресурси населението, което в момента живее на Земята. Но евтиният петрол вече свършва, а целият свят продължава да зависи от този ресурс, който се изчерпва по-бързо отколкото се осъществяват всички икономически и политически преобразувания, целящи да подготвят света за постпетролната епоха.

В книгата си, Смит описва именно тази ситуация, илюстрирайки я с един доста поучителен мислен експеримент. „Ако бяхте Бог – пита той – дали бихте се ангажирали с толкова благородна и справедлива, от етична гледна точка, кауза, като повишаването на потреблението на целия развиващ се свят до нивото в Северна Америка, Европа, Япония и Австралия?”. И достатъчно ясно аргументира единствено възможния отговор посочвайки, че в резултат от подобно светкавично повишаване на жизненото равнище „глобалното потребление ще скочи 11 пъти, т.е. нещата ще изглеждат сякаш световното население внезапно е нараснало от сегашните 6,7 до 72 милиарда души. И откъде биха могли да дойдат необходимите за такова население вода, хранителни продукти, енергия, пластмаси, метали и дървесина?”. Ако внесем известни промени в този виртуален експеримент, представяйки си, че повишаването на жизненото равнище ще става постепенно – в рамките на 40 години, резултатът ще се окаже още по-лош. „Ако крайната цел на всеки жител на планетата е да живее като днешните американци, западноевропейци, японци и австралийци, природата ще трябва да се напрегне максимално за да осигури всичко необходимо за 105 млрд. души (еквивалентно)”.

Разбира се, светът няма как да оцелее в подобни условия. Въпреки това, именно такава цел се залага косвено, във всяка съвременна национална политическа стратегия.

Вероятно единственият начин да се предотврати колапсът на околната среда е в смелата ориентация към стратегията на челните технологии. Само че повечето държави не са склонни да харчат огромни средства за подобни високотехнологични програми. Освен това, съвременната теоретична мисъл гледа с презрение на технологичените решения, предпочитайки вместо това да се занимава с всякакви смахнати проекти за преобразуването на света. Мнозинството хора знаят, или пък подозират дълбоко в душите си, че тези проекти са абсолютно безперспективни. Впрочем, на никой не му се занимава с решаването на изключително трудни проблеми. Много по-лесно е, да си въобразиш, че те могат просто да бъдат игнорирани, като кошмарен сън. Ето как отново се връщаме към човешката ирационалност и вечните конфликти.

Сред основните твърдения, които Смит излага в своя футурологичен анализ, е принципът за „невъзможността на трета световна война”. Ако това означава, че не предвижда повторение на индустриалните войни от ХХ век, подобна прогноза звучи съвсем разумно. Защото когато държавите разполагат с ядрено оръжие пълномащабната война би се оказала невъобразимо разрушителна. От друга страна, една война за ресурси спокойно може да се превърне в хроничен конфликт.

Смит не приема тезата, че въоръжените конфликти ще възникват в резултат от съперничеството за контрол над природните ресурси на Севера, определяйки всички приказки за бъдещи „арктически войни” като „чиста проба мошеничество”

В същото време обаче, Първата война в Залива си беше истинска война за ресурси. А контролът над иракския петрол беше сред главните императиви, довели до американската интервенция в Ирак. И няма никаква разумна причина да смятаме, че ресурсните войни няма да са сред основните характеристики на бъдещето, както вече се е случвало в миналото.

Как точно ще се развиват подобни конфликти никой не би могъл да каже. Налице са всички основание да прогнозираме обаче, че борбата за контрол над изчерпващите се ресурси ще се изостря. Въпреки това, според Смит, ресурсните войни спадат към категорията на „неизвестното известно”. Тоест, става дума за съвсем реална опасност, за която, поне засега, просто предпочитаме да не мислим.

 

* Българско геополитическо дружество

Измина почти четвърт век от онзи ноемврийски ден на 1918, когато огънят беше прекратен и Световната война свърши. Вече над двайсет години пък изминаха от момента, когато американският президент Уилсън представи пред световните лидери плана си за създаване на по-съвършен международен ред, който, според мнозина, трябваше да донесе мир и сигурност. Днес обаче, светът отново е обхванат от пламъци. Модерните технологии позволиха създаването на още по-съвършени средства за масови убийства; опустошенията и разрушаването отново се превърнаха в главната цел, за която държавите изразходват силите си, а човешкият живот за пореден път е принесен в жертва на националните интереси. Новата световна война е в разгара си и САЩ за пореден път са активен участник в нея.

Двете стратегически концепции на Америка

Америка се превърна във воюваща страна в резултат на японските атаки срещу островите ни в Тихия океан и обявяването на война от Германия и Италия. Нощните атаки издигнаха националното единство на поразително високо равнище и за известно време сложиха край на споровете между изолационизма и интервенционизма, като най-подходящи варианти за голямата стратегия на САЩ. Тези две концепции не просто представляват две съвършено различни политически програми за защита на американските интереси, но се различават и по своите идеологически перспективи и политическите си предпочитания. Изолационистката позиция винаги е била психологически и емоционално привлекателна за широки слоеве от населението. Както е известно, американската държава е основана от хора, обърнали гръб на Европа и опитващи се да забравят за Стария свят. Само че войните и конфликтите на този континент, които са ги безпокоели, още преди да се преселят в Америка, не ги оставят на мира и в Новия свят. Европейската политика продължава да пречи на стремежа им за свобода и самореализация. Доктрината, според която американците не бива да се интересуват от случващото се в Европа, е резултат именно на този стремеж.

От друга страна, най-твърдите привърженици на интервенционисткия подход са хора, вдъхновени от идеалистически мотиви. Някои от тях искат да участват в събитията, защото заемат пробританска позиция; други пък вярват, че в период на идеологическо противопоставяне, имаме моралното право да подкрепим онези общества, чиято социална и политическа структура е близка до нашата собствена. Мнозина настояваха, че следва да се намесим в сегашната световна война, тъй като това е единствения начин да поправим грешките си от 20-те години и да изградим един наистина мирен следвоенен свят, разполагащ със система за колективна сигурност.

Без значение на мотивите, от които се ръководят хората, заемайки едната или другата позиция по отношение на американската външна политика, тези две програми се различават и по въпроса за привличането на силите, което, наред с изучаването на различните възможности за такова привличане и последиците от това за Съединените щати, е основната тема на настоящето изследване. От тази гледна точка, двата подхода се различават фундаментално в оценката за значението на силовия баланс в Европа и Азия като залог за сигурността на САЩ. Паралелно с това е налице несъгласие и по въпроса за влиянието на географското положение на САЩ и принципите на военната и политическата им стратегия, базираща се на него. Така погледнато, интервенционизмът и изолационизмът представляват две различаващи се геополитически школи.

Привържениците на политическата намеса заеха позиция, според която предната линия на американската отбрана е съхраняването на силовия баланс в Европа и Азия. Без да отричат факта, че географското положение ни осигурява редица очевидни предимства за гарантиране на териториалната сигурност, те настояваха, че това не ни дава правото да пренебрегваме въпроса за силовия баланс. Тоест, не сме освободени от необходимостта да обмисляме и формулираме стратегии, каквито другите държави е трябвало да формулират за да гарантират оцеляването си, през цялата своя история. Наред с необходимостта от установяването на баланс на силите в Европа и Азия, интервенционистите виждат в Западното полукълбо втората отбранителна линия на САЩ. На свой ред, изолационистите, опасяващи се от едно толкова мащабно въвличане в борбата между големите сили, като описаното в интервенционистката програма, смятат, че уникалното ни географско положение между два океана, дава възможност да не обръщаме внимание на отвъдокеанската борба за власт и хладнокръвно да наблюдаваме ерозията на силовия баланс в Европа и Азия. Защото вродената ни сила и защитата, осигурявана от огромните океански пространства, правят не само реално, но и необходимо за нас, да заемем отбранителни позиции и да не се ангажираме със случващото се в Европа и Азия.

Спорът за интервенцията и изолацията, като спор за принципите на голямата стратегия, произтичаща от географското ни положение, не възникна с началото на Втората световна война. Всъщност това е един от най-старите спорове в американската външна политика и винаги, когато е бил повдиган въпросът за взаимодействие с отвъдокеанските сили или за необходимостта от активни действия в Европа и Азия, той се е превръщал в предмет на яростни дискусии. Когато, през ХІХ век, Франция, с подкрепата на Свещения съюз, обмисля „реконкистата” на испанските колонии, Великобритания призовава САЩ да се присъединят към нея, противопоставяйки се на този план. Това провокира дълъг и сложен спор, крайната победа в който удържат привържениците на независимостта и едностранните действия. Така Доктрината Монро бива лансирана като официално декларирано намерение на САЩ да защитават Западното полукълбо, без да разчитат за това на европейски съюзници.

По-късно, през същия век, този въпрос отново бива повдигнат, във връзка с американското участие в различни европейски конференции, като първата и втората Марокански конференции или Берлинската конференция, на които се разглеждат последиците от сблъсъка между европейските сили в Африка. Подобен проблем не съществува в началото на Испано-Американската война, но когато в резултат от нашата победа възниква въпросът, дали си струва да запазим за себе си Филипините, противниците на това решение изтъкват, че подобна стъпка противоречи на логиката на географското ни положение, изискваща да не окупираме територии извън пределите на Западното полукълбо. В крайна сметка, защитниците на тази позиция губят спора, тъй като в случая е налице очевиден държавен интерес, и Филипините остават американска територия в продължение на над 40 години, но това не прекратява дискусиите. През целия този период е налице силна вътрешна опозиция по въпроса за участието ни в т.нар. „Източна политика” (т.е. против американската намеса в Китай).

Първата световна война отново превръща този въпрос в насъщен. През април 1917, САЩ стават пълноправен участник във войната и спорът временно увисва във въздуха, но следва да отбележим, че този факт въобще не означава прекратяване на разногласията. Декларациите против американското участие във войната не спират чак до края и. С прекратяването на военните действия, дискусията навлиза в нова фаза, победа в която този път удържат изолационистите: САЩ отказват да влязат в Обществото на народите и да поемат каквито и да било задължения към Европа. Спорният въпрос обаче, отново не е окончателно решен. През следвоенния период той приема формата на дискусия за степента на американското участие в опитите за запазване на мира и реда в Европа. Изолационистката школа дълго  време оказва доминиращо влияние върху формулирането на външната политика, тъй като се подкрепя от Сената, а отношението на американското общество по въпроса си остава равнодушно и безучастно. Опитите на интервенционистите да съдействат да установяване на сътрудничество с Обществото на народите са отхвърлени при гласуването в Конгреса, в рамките на което бива възприета нова неутрална политика, следваща фарватера на изолационистката философия чак до началото на Втората световна война.

Междувременно, размерите на географската зона в Новия свят, необходима за изграждането на адекватна система за защита, последователно биват разширявани от изолационистите. В началото, тя се ограничава от границите на САЩ. След изграждането на Панамския канал се разширява, включвайки Карибския басейн, а след това и цялото Западно полукълбо. И интервенционистите, и изолационистите превръщат защитата на Новия свят в част от своите програми, но се разминават в оценката си за важността на този въпрос. За първите това е „втората отбранителна линия”, към която САЩ биха могли да отстъпят, ако американската политическа намеса в Европа и Азия завърши неуспешно. За изолационистите пък, тя представлява първата отбранителна линия, за чието изграждане следва да се насочат всички сили и, отвъд която Америка няма сериозни интереси. Защитата на Западното полукълбо чрез неговата изолация се превръща в нова, модернизирана версия на старата изолационистка теза.

Новите измерения на стария проблем

След като днес САЩ отново участват в една световна война, старият проблем придобива ново значение. Като сега вече не става въпрос за стратегия на мира, а за стратегия на войната и за чисто военни цели. Струва ли си да насочим основната част от въоръжените си сили за защита на Западното полукълбо, фокусирайки вниманието си върху териториалните води на Новия свят или следва да нанесем удар и да се включим в жестоките отвъдокеански битки? Ще можем ли да останем независими в Западното полукълбо, ако германско-японският алианс смаже всяка съпротива в Стария свят, или съображенията за свободата и сигурността изискват от нас да разрушим могъщите военни империи, доминиращи днес в Европа и Азия, и да възстановим силовия баланс? Дали отвъдокеанският свят е нещо, което можем да зачеркнем с лека ръка от историята си след победата през 1918 или съдбите ни са неразривно свързани? Втората световна война отново провокира противопоставянето между интервенционисти и изолационисти в Новия свят, но основният въпрос си остава същия: струва ли си да защитаваме интересите си само от нашата страна на океана, или чрез активно участие в отвъдокеанските дела?

Историята познава няколко опита за доказване предимствата на изолацията и интервенционизма, като основна стратегия, с цитирането на различни прецеденти и апелиране към авторитета на „бащите-основатели” на САЩ. И двете групи с широка ръка използват тези инструменти в хода на спора, а американската история се оказва съществено „обогатена” и изменена, за да предостави достатъчно аргументи и на двете страни. Само че дори, ако благоприятната част от нашето минало е по-голяма от неблагоприятната, това не означава автоматично, че тя е образец за правилна политика. Историческите прецеденти и възванието на „бащите-основатели” могат да се използват за осигуряване на обществена подкрепа на една или друга доктрина, но не и като доказателство за нейната надеждност. Не интерпретацията на миналото, а работата в настоящето е критерий за надеждността на една политика. Не специално подбраните моменти от историята на САЩ, а общият опит на държавата, следва да се превърне в основа при формулиране на програмата за бъдещите ни действия.

Базовият аспект на силата в международните отношения досега не се е ползвал с особено внимание в САЩ. Отчасти поради това, че сами сме си измислили тезата за изолацията под защитата на океаните, отчасти заради силния религиозен елемент в нашата идеология. Напълно осъзнавам факта, че хората имат и друга мотивация, освен придобиването на по-голяма сила, както и, че силата не е единствения аспект на международните отношения. Въпросите на външната (също както и на вътрешната) политика, се влияят и от такива чувства като любовта, омразата и милосърдието, моралното негодуване и алчността, настроенията и дори психичните разстройства на политическите лидери, както и от емоционалните страдания на хората. Въпреки това, международната общност е общество без централна власт, гарантираща закона и реда, както и без каквато и да било официална институция, защитаваща правата на членовете му. В резултат, отделните държави са принудени да превърнат в основна цел на външната си политика възможността да съхранят и увеличат собственото си влияние. В този смисъл, надеждната външна политика на САЩ трябва да се основава на реалностите на международната общност и да формулира голяма стратегия за войната и мира, основаваща се на специфичното географско положение на страната.

1942

* Материалът е своеобразен увод към фундаменталния труд на големия американски геополитик „America's Strategy in World Politics: The United States and the Balance of Power” и е писан през 1942

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.3 2020