На територията на Африка, която е вторият по големина континент в света (39,37 млн. кв. км) са разположени 54 държави, чието население надхвърля един милиард души, като между степента им на развитие съществуват сериозни диспропорции.

Северна Африка включва осем държави: Египет, Судан, Либия, Тунис, Алжир, Мароко, Мавритания и окупираната от мароканската армия бивша испанска колония Западна Сахара. В началото на 2011, населението на Северна Африка надхвърли 208 млн. души, най-вече араби и бербери. Следва да имаме предвид обаче, че заради високата раждаемост то се удвоява на всеки трийсет години.

Западна и Централна Африка включва 24 държави (Бенин, Буркина Фасо, Кабо Верде, Кот д’Ивоар, Гамбия, Гана, Гвинея, Гвинея Бисау, Либерия, Мали, Нигер, Нигерия, Сенегал, Сиера Леоне, Того, Камерун, Централноафриканска република, Чад, Република Конго, Демократична република Конго, Екваториална Гвинея, Габон и Сао Томе и Принсипи), в които живеят повече от 600 народности, говорещи на над 1500 езика и диалекта.

Източна Африка включва девет държави (Танзания, Кения, Уганда, Руанда, Бурунди, Джибути, Еритрея, Етиопия и Сомалия), разположени в Източноафриканското плато.

Накрая, Южна Африка включва 13 държави, повечето от които са разположени в басейните на реките Конго и Замбези (Ангола, Замбия, Зимбабве, Мозамбик, Ботсуана, Малави, Южноафриканската република, Свазиленд, Лесото, Сейшелските острови, Мавриций, Коморските острови и Мадагаскар).

Езиковата мозайка

На Черния континент живеят няколко хиляди народности, като всяка говори на собствен език или на някакъв диалект. Няма общоприета класификация на африканските езици, като езиковите общности или семейства формират трудна за описание мозайка.

В Северна и, частично, в Източна Африка преобладават езиците от афразийското макросемейство: арабски, берберски, сомали, амхара, тигре, тиграи, беджа, хауса и др. На юг, в Екваториална Африка, са разпространени няколко езикови семейства. Някои изследователи ги обединяват в едно голямо нигеро-кордофанско макросемейство. Това са езиците банту и близките до тях бантоидни езици, западноатлантическото езиково семейство (уолоф, темне, серер и т.н.), езиковите семейства манде (малинке, сонинке, менде и др.) гур (езиците сенуфо и море), кру и куа (на езици от тази група говорят многобройните народности йоруба, игбо и ашанти) и някои други. Пак в Екваториална Африка, както и източно от нея (по горното течение на Нил) живеят народности, чиито езици принадлежат към нилско-сахарското семейство и в чиято основа са нилотските езици (народностите динка, нуир, луо и т.н.).

На юг от екватора са разпространени почти изключително езиците банту, включително суахили – един от езиците за междуетническо общуване в Централна, Източна и Южна Африка. В зоната, ограничена от Намибийската пустиня и пустинята Калахари, както и в най-южната част на континента, са разпространени силно отличаващите се от всички останали езици на бушмените и хотентотите, обединени в т.нар. койсанско езиково семейство. Не прилича на африканските и малгашкият език, на който говорят жителите на Мадагаскар и който спада към австронезийското езиково семейство. В много африкански държави са разпространени и езици от индоевропейското езиково семейство, останали в наследство от колониалното господство на европейските държави или донесени от пришълците от Азия, включително от Индия и Пакистан. На основата на смесването на френския, английския, испанския или португалския езици с африканските, възникват разнообразни „креолски” езици, а пък от холандския се развива т.нар. африкаанс, който е един от двата официални езици в ЮАР.

В повечето африкански държави живеят десетки разноезични народности, затова често ролята на официален, разбираем за всички, играе някой европейски език, наследен от колонизаторите, владели съответната държава преди тя да стане независима.

Особености на африканската икономика и политическа система

Икономиката на повечето африкански държави се базира на добиващата промишленост и селското стопанство. Континентът е изключително богат на полезни изкопаеми: диаманти (Южна и Западна Африка), злато и уран (Южна Африка), фосфати, петрол и природен газ (Северна и Западна Африка), железни и алуминиеви руди (Западна Африка), мед, кобалт (най-вече в Южна Африка) и т.н. Страните, които разполагат с по-малко подобни ресурси, са принудени да се ориентират към селското стопанство (най-вече отглеждането на захарна тръстика, кафе, какао, ванилия и други подправки, или пък памук) или добива на ценни дървесни видове, с каквито са изключително богати тропическите гори. Важен източник на приходи за много държави от Северна и Източна Африка е туризмът.

Политическата система в повечето съвременни африкански държави има авторитарен характер (под формата на военни или „граждански” диктатури). Стремежът към автократични модели е обективно обусловен от икономическата изостаналост, ниското жизнено равнище, многообразието и разнородността на племенните култури, които са и основната причина за непрекъснатите междуетнически конфликти. Способността да се потиснат тези противоречия обикновено се свързва с авторитарното управление на един или друг племенен лидер, което обаче провокира недоволството на принадлежащите към племенните елити на другите етноси.

Геополитическите фактора за стабилност в Африка

През последните десетилетия африканските държави многократно се опитваха да обединят усилията си за борба с изостаналостта и бедността на континента. Свидетелство за стремежа им към интеграция станаха решенията за създаването на Африканската икономическа общност (АЕС, 1991) и на Африканския съюз (AU, 2002). През 2001 се появи „Новото партньорство за развитие на Африка” (NEPAD), чиято цел е да сложи край на изостаналостта на континента, да реализира „новото африканско възраждане” и да избегне маргинализацията, стимулирайки вътрешната интеграция. За да се укрепи трансафриканското сътрудничество беше лансирана идеята за въвеждане на обща валута – т.нар. „афро”. Пак в контекста на интеграционните процеси на Африканския континент и с цел решаването на глобалните проблеми на политическо равнище, беше създадена поредната трансконтинентала институция – Панафриканският парламент (РАР, 2004). Засега трудно може да се говори за ясно изразени позитивни резултати от тези усилия, но поне за момента Африканският съюз изглежда достатъчно перспективен вариант за разработването на стратегия за преодоляване изостаналостта на континента, акцентирайки върху опората на собствените сили. Създаването и функционирането на Съюза показва, че африканските държави осъзнават необходимостта да се интегрират в световната общност, като едно цяло, притежаващо собствена политическа и икономическа тежест.

Организацията за африканско единство (OAU) е създадена през май 1963, на конференцията в Адис Абеба. Преди трансформирането и (през юли 2002) в Африкански съюз, в нея членуваха 53 държави, макар че далеч не всички участваха в годишните и срещи. Като основна цел на организацията беше обявено обединяването на страните от континента за борба с колониализма и неоколониализма. След като всички африкански държави станаха независими обаче, OAU се оказа безсилна пред експлозията на междуплеменните конфликти, гражданските войни и постоянните военни преврати на континента.

Реанимацията на OAU под формата на Африканския съюз беше успешен завършек на по-ранните опити за постигане на африканско единство. През последните две десетилетия, немалко африкански лидери демонстрираха стремеж към демократично управление и развитие. Укрепването на наченките на гражданското общество в много държави от континента, революцията в информационните и комуникационни технологии, формирането на общоконтинентални корпорации и неправителствени организации – всичко това задълбочава връзките между правителствата на отделните държави, както и тези на неправителствено равнище. Междувременно, на континента се очертаха и държави, претендиращи за статута на континентални лидери. Става дума най-вече за ЮАР, която е най-развитата икономическа сила в Африка, смятаща се и за лидер в сферата на демократизацията, както и за Нигерия – най-гъстонаселената държава на континента, действаща като „локомотив” на интеграцията в тази част на света.

На свой ред, Африканският съюз се стреми към интеграция, сходна по степен с европейската (в рамките на ЕС), включително създаването на Панафрикански парламент, съд, централна банка и общ пазар, както и формиране на общи въоръжени сили за поддържане на мира и полицейски подразделения. Това е може би най-амбициозния интеграционен проект в света, след този на ЕС. Най-сериозният проблем пред реализацията му е липсата на достатъчна политическа воля и стремеж към демократизация, което би позволило да се увеличи обемът на средствата за финансиране на общоконтиненталните задължения по вече подписаните договори и протоколи, както и да се подкрепят държавните и корпоративни решения за борба с корупцията.

Нито една друга общност в т.нар. развиващ се свят не демонстрира (поне засега) толкова силен стремеж към укрепване на собствения си потенциал и демократизация, включително чрез създаването на континентален парламент и съдилища по човешките права, като Африканския съюз. Ако този проект действително се окаже жизнеспособен, Съюзът би станал втората, след ЕС, общност от подобен тип в света и би могъл значително да ускори демократичното и икономическото развитие на Африка.

Макар че в сравнение с другите региони на планетата, интеграционният процес на Африканския континент все още не е достигнал глобално равнище, през последните години темповете му забележимо се ускоряват, като малките и разпокъсани африкански държави постепенно се обединяват. Днес в Африка функционират над десет важни регионални организации и организации за икономическо сътрудничество, включително Африканския съюз, Общността за развитие на африканския юг (SADC) или Общия пазар за Източна и Южна Африка (COMESA).

Според мнозина анализатори, SADC е най-перспективната регионална организация на Африканския континент, в която днес членуват 15 държави. Целите и, в рамките на икономическата интеграция, са създаване на зона за свободна търговия, митнически съюз, общ пазар, централна банка и валутен съюз, като до 2018 се осъществи валутна интеграция на страните-членки.

Геополитическите предизвикателство и заплахи пред Африка

Съвременната фаза от геополитическото развитие на африканските държави се характеризира с ръст на глобалните предизвикателства и заплахи, с които континентът не е в състояние да се справи самостоятелно. Общопризнат факт е, че Африка влезе в ХХІ век като маргинална и най-силно дискриминирана част на световната общност.

На практика, днес континентът е изправен пред цялата палитра от икономически, политически и социални заплахи, с които се сблъсква човечеството: глад, остри социално-демографски проблеми, неуправляеми потоци от бежанци и мигранти, междудържавни и граждански войни, междуетнически сблъсъци, производство и трафик на наркотици, епидемии от смъртоносни болести, включително СПИН (най-високо ниво в света).

В геополитически смисъл, Африканският континент представлява разнородна мозайка от племена и народности, със свои култури и вярвания, които не представляват някакво единно образувание, т.е. не формират единна африканска цивилизация. Става дума по-скоро за „протоцивилизация”. Твърдението на някои геополитици за съществуването на специфична и самостоятелна африканска цивилизация, дори ако го приемем съвсем условно и с редица уговорки, поражда много сериозни съмнения.

Икономическата и технологична изостаналост на Африка и нейната предимно суровинна икономика (наследена от колониалното и минало) превръщат континента в маргинален сегмент на глобалното геополитическо пространство.

По данни на Детския фонд на ООН, на Черния континент е констатирана най-високата детска смъртност в света. Около половината от населението на Тропическа Африка преживява с по-малко от 40 цента на ден. От 20-те най-бедни страни в света, 18 са в Африка, като с всяка изминала година стават все по-бедни. На ръба на националната катастрофа са Етиопия, Ангола, Демократична република Конго, Мозамбик, Судан, Сомалия, а напоследък и Зимбабве.

Тоест, очертава се ситуация, в която Африка не е в състояние да преодолее самостоятелно негативните тенденции в собственото си развитие. Континентът си остава предимно износител на суровинни стоки на световния пазар, а вносът в африканските държави продължава да надхвърля износа.

В географски план, външната търговия на африканските страни е ориентирана към индустриално развитите държави от ЕС, което се дължи на относителната географска близост и формиралите се през колониалния период многопосочни икономически връзки. В стоковата структура на износа е изключително висок делът на петрола и природния газ, както и на продоволствието, суровините с растителен произход и металните руди. Във вноса пък преобладават готовите изделия (до 70%), транспортните средства, машините и оборудването, както и хранителните стоки.

Религиозната разпокъсаност на континента

Изостаналостта на Черния континент се допълва от неговото конфесионално и цивилизационно разделение. Така, народите, населяващи Северна и Източна Африка се смятат за част от „ислямския свят”. Етиопия, в исторически план, сама по себе си представлява специфична цивилизация, а пък в Южна Африка европейските преселници (предимно от Холандия, Португалия и Великобритания) насаждат европейската култура, разпространявайки там и християнската религия. Същото правят в Западна и Централна Африка французите и британците.

В Африка обаче, християнството търпи съществена трансформация. Както е известно, то прониква в Северна и Източна Африка още в началото на първото хилядолетие след н.е. В Етиопия и отчасти в Еритрея се формира и все още съществува едно от разклоненията му – Етиопската православна църква. След ХV-ХVІ век европейските колонизатори също се стремят да разпространят християнската религия (предимно католическата) в своите владения.

В края на ХІХ век, в повечето африкански страни, с изключение на тези в северната част на континента, възниква странна сплав между християнството и местните вярвания, която днес е известна като „афрохристиянство” и има множество разновидности. Всъщност, става дума за около седем хиляди разнообразни секти, като единственото, които ги обединява е стремежът да създадат собствено „черно” християнство, противопоставяйки го на „бялото”. На практика, всички те провъзгласяват африканците за народи, избрани от Бога, като нерядко придават негроидна външност дори на библейските пророци и на самият Христос, докато Дяволът често бива изобразяван с бял цвят на кожата. В цяла Африка т.нар. „афрохристиянство” се изповядва от над 30 млн. души (общият брой на християните е 470 млн).

Постепенно в Африка се формират две големи геополитически пространства, разделени на конфесионален принцип: Северна/Североизточна Африка, която е ориентирана към мюсюлманския свят, и Тропическа (на юг от Сахара)  и Южна Африка с възможен център в ЮАР. Това цивилизационно и геополитическо разделение е сред факторите, стимулиращи проникването и възхода на ислямския радикализъм, чиито привърженици обявиха „свещена война” срещу светските държави от Северна Африка – Алжир, Египет, Судан и т.н.

Европейският вектор на Северна Африка

Културата на арабските държави от Северна Африка и специфичният и колорит са резултат от причудливото преплитане на древноегипетската, ислямската и средиземноморската цивилизации. Официален език в тези страни е литературният арабски, на който общува образованата част от населението. Берберите, беджа, гърците, арменците, италианците, французите и другите представители на националните малцинства говорят и арабски, и многобройните му диалекти, и родните си езици.

Господстващата религия е исляма, който се изповядва от над 90% от населението. Останалите са християни и представители на други конфесии. Предписанията на Корана определят начина на живот, нравите и обичаите на мнозинството жители на Северна Африка и нерядко са в основите на нормите на гражданското право. От 80-те – 90-те години на миналия век насам, влиянието на исляма върху всички сфери на живота непрекъснато се усилва.

Икономиката на региона е основана на добива на ресурси – петрол, природен газ и фосфати, земеделието, както и на търговията и туризма. Значителна част от добиваните енергоносители и фосфати се изнасят в много държави по света, но най-вече в Европа. Разработват се и находища на желязо, каменни въглища, калай, молибден, мрамор и гранит. Памукът, цитрусовите плодове, фурмите, както и ранните зеленчуци се изнасят в различни европейски страни.

Огромна роля в икономиката на северноафриканските държави играе може би най-важната световна водна артерия – Суецкият канал, прокопан през 1869. Той свързва басейните на Атлантическия и Индийския океани, улеснявайки морския трафик между Европа, Южна и Югоизточна Азия. Почти 90 години каналът се контролира от Британската империя, заинтересована от по-краткия морски път до индийските си владения и едва през 1956 е национализиран от египетското правителство. Експлоатацията на канала носи над милиард долара годишно на управляващите в Кайро.

Северна Африка с право се смята за „туристическата Мека на света”. Историческите паметници със световно значение и благоприятните климатични условия през по-голямата част от годината, многобройните морски курорти и сравнително доброто обслужване привличат туристи от всички краища на планетата, което гарантира на северноафриканските държави (и най-вече на Египет, Мароко и Тунис) милиардни приходи.

Конфликтогенността на региона

Сред причините за сравнително високата конфликтогенност на региона са сложните междуетнически отношения на континента. Те се обуславят от разнородния етнически състав: в Африка живеят около 50 нации и народности, както и около три хиляди племена. При това държавните граници и до днес остават доста условни и често нямат нищо общо с историческите ареали на обитаване на населението. Непрекъснатите етнически войни и сблъсъци стимулират мощните миграционни потоци, включително към други континенти (най-вече към Европа). Регионалните потоци от работници-мигранти пък се насочват най-вече към Нигерия, ЮАР, Габон и Кот д’Ивоар.

Наред с етническите конфлити, африканската геополитика се допълва от остри социални и класови антагонизми.

Борбата за ресурси, власт или територия неминуемо се съпровожда от кървави сблъсъци, при това доминиращото на континента традиционно съзнание диктува ориентацията към безкомпромисни и изключително жестоки форми на сблъсък, затова в тези условия постигането на компромиси и установяването на трайно сътрудничество се оказват крайно проблематични. През втората половина на ХХ век в Африка бяха извършени около 100 военни преврата и се водиха над 50 войни, като 18 могат да се отнесат към гражданските, а 11 покриват определението за геноцид и масов политически терор. Редица конфликти продължават да тлеят, като отвреме навреме се възпламеняват наново: в Судан, Нигерия, Либерия, Демократична република Конго, Сомалия, Мозамбик, Руанда, Сиера Леоне и т.н.

Икономическата изостаналост

Мнозина анализатори виждат причината за задълбочаването на икономическата криза в Африка в недостатъците на монетаристкия модел на развитие, натрапен на повечето страни от континента от международните финансови институции. Както е известно, последните смятат, че постигането на стабилизация е възможно само чрез последователната либерализация на икономиката, съкращаване на държавния сектор и развитие на свободните пазарни отношения. В основата на монетаристката концепция за държавното регулиране е поставена тезата, че най-голямото предимство на пазарната икономика е конкуренцията и затова държавата следва да се намесва в пазарните отношения, само когато е налице антиконкурентно поведение на икономическите играчи на пазара.

В същото време, критиците на монетаризма с основание упрекват неолибералната политика, че не отделя необходимото внимание на социалните проблеми, води до нарастване на общественото напрежение и може да провокира мощни социални взривове. Днес африканските държави с пълна сила усещат разрушителната сила на монетаристкия експеримент. Затова не е чудно, че мнозина африканки политици и учени обвиняват западните държави и най-вече САЩ за икономическия крах на собствените им страни. Така, конгоанският професор по икономика Жорж Нталажа подчертава, че „западните държави действат изключително в интерес на управляващата марионетна клика, която се грижи повече за личното си облагодетелстване, отколкото за интересите на своите народи”.

По оценки на редица западноевропейски и руски експерти, за да се постигне икономическото стабилизиране на Африканския континент са необходими инвестиции от около 100 млрд. долара годишно и то за немалък период от време. Днес обаче, нито една международна организация не е в състояние (нито пък е склонна) да предостави подобни средства на африканските държави. Което на практика означава, че гополитическата нестабилност на Африка ще продължи да се усилва. Континентът се превръща в център на процесите на демодернизация и неоархаизация в съвременния свят. „Изгубеното поколение” на страдащия от продължителна стагнация „Юг” вече започва да атакува благополучната цивилизация на „Севера” с непрекъснато нарастващите имигрантски потоци на „новите варвари”.

Някои геополитици виждат в това поредно противопоставяне между „Севера” и „Юга” и своеобразен вертикален, диахронен цивилизационен сблъсък. С други дума, смятат, че съвременният свят е обречен да се сблъска не с тези култури, които в момента съществуват на планетата в достатъчно явен вид и са добре познати на всички, а със „своеобразна сянка, призрак на цивилизацията, надвиснал от бъдещето”. Подобна геополитическа прогноза звучи доста тревожно, защото най-трудна е борбата с онези заплахи, които не са достатъчно ясно идентифицирани.

Силовият вакуум

Подобно необичайно преплитане на всички най-остри съвременни проблеми донякъде е свързано и с това, че след края на студената война в Африка възникна своеобразен „силов вакуум”, тъй като не само постсъветска Русия, но и САЩ не пожелаха да инвестират сериозни средства за стабилизиране на ситуацията на континента. Междувременно, дори с помощта на ООН се оказва невъзможно да бъдат предотвратени или разрешени постоянно нарастващият брой военни конфликти в Африка. „Сините каски” на Световната организация все по-често биват въвличани в реални военни действия или стават заложници на различни въоръжени групировки. Един от проблемите е, че в Африка липсват истински държави-лидери (фактът, че страна като Либия например се опитваше да се представя за такъв лидер, говори сам за себе си), имащи сериозни регионални амбиции и разполагащи с достатъчно влияние за да окажат необходимия натиск върху участниците в конфликтите. На този фон, опити да участват в мирното разрешаване на проблемите правят някои неправителствени международни организации, например Световния съвет на църквите или Общоафриканската конференция на църквите (ААСС, основана през 1963 и представляваща над 120 млн. християни от 39 африкански държави).

Впрочем с посреднически усилия се ангажират понякога и регионалните организации, като Комитета на източноафриканските държави, обединяващ Кения, Уганда, Етиопия и Еритрея. В столицата на Танзания Дар ес Салам пък функционира Институтът за изследвания на мира и конфликтите (IPCS). В същото време, конфесионалните и етнически стереотипи и убеждения, както и социално-етническата и религиозна психология играят ролята на неизчерпаеми източници на нестабилност на континента. Както е известно, демократичните принципи на съвместно съществуване между различните вероизповедания и етнически групи са закрепени законодателно в конституциите на много африкански държави, но на практика биват игнорирани.

В рамките на религиозното и племенно съзнание, съответният религиозен или етнически елит може да разполага със „специфични предимства” или да има „исторически заслуги”, което му позволява да укрепва сплотеността на етническата (религиозната) група, да разпалва фанатизма и да оправдава всички действия срещу другите групи в обществото, дори и най-жестоките. Всичко това дава основание на покойния американски геополитик Самюел Хънтингтън да констатира, че в Африка се развива дългосрочен процес на „деуестърнизация”: значението и влиянието на западните държави намалява, а на преден план отново излиза туземната култура. Днес дори в ЮАР се реализира целенасочена политика на подчиняване на англо-бурските елементи в местната култура на чисто африканските. Така, „докато Латинска Америка или дори Азия например, все повече започват да приличат на Запада, Африка все по-малко прилича на него”.

Глобалните рискове за съвременна Африка

Съвременна Африка не беше подмината от нито един от острите проблеми на най-новата история на човечеството. Така, в някои африкански държави тероризмът се превърна в един от елементите на суровото им ежедневие, много страни са разтърсва от племенни и религиозни конфликти, милиони хора, в продължение на дълги десетилетия, не могат да се измъкнат от ужасяващата бедност. Ситуацията изглежда безнадеждна, макар на мнозина да не се иска да вярват, че тя наистина е такава.

Глобализацията в съвременния и вариант не разширява, а напротив, рязко стеснява сферата на съществуване на устойчивия световен ред. Благодарение на новите финансови, информационни и технологични възможности, международните „играчи” вече са в състояние да оказват глобален и ефективен натиск върху общественото мнение в най-различни държави, политическата стабилност и общото състояние на международната сигурност. Огромното множество реални и виртуални акции и глобални политически и финансови игри не само излиза извън рамките на формиралия се световен ред, но и демонстрира способност да ерозира самите му основи. Системата на глобална доминация на малка група държави, начело със САЩ, налага опростени строги параметри на международната сигурност. Очертаващият се нов свят реализира такива варианти на самоорганизация и саморегулация, които, строго погледнато, вече се намират отвъд рамките на глобалната цивилизация или глобалната култура (като мрежи на взаимодействията на основните международни субекти). Световните процеси придобиват все по-произволен и неопределен характер, от което следва появата на цяла редица ключови „рискове” за нарастване на глобалния хаос:

-          разрушаване на механизмите за формиране и съгласуване на националните интереси;

-          локализиране на принципа на т.нар. realpolitik, че сигурността е, преди всичко, глобална;

-          разпространяване на практиките на нелегитимна принуда и насилие;

-          институционализацията, в достатъчно широки мащаби, на употребата на насилие;

-          разширяване на „сенчестата зона”, като част от новия световен ред.

Проблемът за сигурността

За повечето африкански държави решението на проблема за сигурността изглежда не като необходимост от усилване на държавната военна машина, а изключително като възможност ефективно да бъдат решени редица взаимнозависими и жизнено важни задачи, свързани с оцеляването и възпроизводството на собственото население.

Когато говорим за военно-политическите измерения на проблема, следва да подчертаем, че Африканският континент, както и целият т.нар. „Четвърти свят”, и в бъдеще ще продължи да бъде най-конфликтогенната зона на планетата. При това повечето конфликти ще са свързани с контрола върху едни или други важни суровини. Именно такъв характер и основа имат повечето африкански конфликти.

Днес укрепването на сигурността на африканските държави е невъзможно без участието на международните организации и реализацията на континента на дългосрочни планове за социално-икономическо и социално-политическо развитие. Механизмът за ранно предотвратяване и реакция на възникващите на континента конфликти с прякото участие на панафриканските (Африканският съюз и т.н.) и регионалните организации е интегрална част от системата от мерки, които са в състояние, поне отчасти, да укрепят крехката структура на националната и регионална сигурност в Африка.

Миграционният проблем

Сложните перипетии на ХХІ век превърнаха миграцията в политическа дилема на глобалната общност. Проблемите, пораждащи миграционните процеси, са свързани с тероризма, непрекъснатите вяло протичащи конфликти, геноцида (Руанда, Судан), нарастване броя на провалилите си държави (въпреки широко прокламираните доскоро успехи на т.нар. „трета вълна” на демократизацията на континента) и огромната бедност. Това води до безкраен и непрекъснато нарастващ поток от африканци, насочващи се към развитите западни държави, в търсене на по-добър живот. По най-скромни оценки, от 1990 насам, всяка година поне 20 000 души напуска Африканския континент.

Що се отнася до вътрешноконтиненталната миграция, добър пример за проблемите, които тя поражда е Южноафриканската република. Както е известно, ЮАР е индустриална държава, и в този смисъл предлага много възможности за потенциалните мигранти от другите африкански страни. За разлика от развитите западни държави обаче, тя е натоварена и с допълнително бреме, свързано с очакванията на африканските мигранти, според които, заради историческата си обремененост с режима на апартейд, ЮАР е длъжна да приема и устройва устремилия се към нея поток от икономически и политически бежанци. Освен това, в очите на немалко африкански правителства, Южноафриканската република е своеобразен „голям брат”, който е длъжен да се ангажира с решаването на тежките проблеми на континента и няма правото да прилага толкова твърда антиимиграционна политика, като тази провеждана от 2003 насам. Всъщност сравнителният анализ на имиграционната политика на ЮАР и тази на САЩ например, показва наличието на много общи черти между тях. И двете страни са заобиколени от съседи с нисък национален доход и традиционна политическа нестабилност (изключваме Канада, разбира се). Въпреки това, миграционният наплив не представлява изцяло отрицателен феномен и за двете държави. САЩ например често предприемат мащабни действия за привличането на висококвалифицирани специалисти от развиващите се държави. ЮАР също страда от недостиг на квалифицирана работна ръка, което я принуждава да наема чужденци. От друга страна, и ЮАР, и САЩ приеха имиграционни закони, които мнозина квалифицират като „драконови” и съдействащи за криминализацията на имигрантската среда.

Африка в търсене на културен синтез

Синтезът на културите е интегрална част от общественото развитие през цялата човешка история. По отношение на Африка, темата за културния синтез придобива още по-дълбок смисъл, тъй като тук, както никъде другаде, са особено големи противоречията между „традиция” и „съвременност”, т.е. между самобитната африканска култура и западната цивилизация. В тези условия, процесът на синтез не е никак еднозначен, защото на карта е заложена съдбата на африканската цивилизация с нейния специфичен начин на живот, колективизма, духовността и самия тип на „африканския човек”. Изходящият от Запада стимул за развитие и модернизация, както и множеството проявление на резултативността на културния синтез (в сферата на бита, интересите, потребностите, видовете човешка дейност, изкуството, литературата, идеологията и т.н.), тласка напред процеса на промени и трансформациите в общественото съзнание, включително и по отношение на традициите.

Промените в обществения живот и менталността (осъществяващи се предимно в градовете и, в различна степен, при различните социални слоеве и отделните региони) свидетелстват, че на фона на инерционните фактори, забавящи процеса, „драмата на сливането на културите се разиграва на сцената на променящата се идентичност на Африка”. В резултат от това, на континента се формира различно отношение към проблема за културния синтез, включително е налице тенденция към ретрадиционализация и културна изолация. От друга страна, някои смятат, че „за Африка няма спасение извън науката и техниката”, но, като цяло, доминират мненията, че е необходим разумен подбор и запазване на жизнеспособните традиции с цел интегрирането им в процеса на развитие.

Проблемът за културния синтез поставя много въпроси и вероятно това е една от причините постоянно да е обект на внимание от страна на интелигенцията, обществените и политически лидери в Африка.

Финансовата глобализация и икономическата сигурност на континента

Макар че Африка е богата на разнообразни природни ресурси, повечето държави от континента демонстрират отчайваща неспособност да ги използват за благото на собствените си народи. Гигантската корупция и откровеният грабеж пречат за изграждането на национални икономики и развитието на перспективни отрасли. Африканските страни остро се нуждаят от чуждестранни инвестиции, но повечето богати западни държави, отчитайки политическа нестабилност в мнозинството страни от региона, все по-рядко са склонни да осъществяват мащабни инвестиции в Африка.

Финансовата глобализация има нееднозначни икономически последици, които могат да нанесат сериозна вреда на икономическата сигурност на африканските държави.

Изтичането на чуждестранния и националния валутен капитал, чиито собственици търсят по-изгодни условия за вложенията си, оказва силно деструктивно влияние върху африканските икономики. То не само сериозно затруднява изплащането на външния дълг, но нерядко съдейства за още по-голямото му нарастване, тъй като на държавата се налага да търси нови външни заеми за да изплати старите.

Либерализацията на финансовите системи води до разширяване инвестиционната дейност на чуждестранния банков капитал и усилване контрола на международните бенкови групи върху кредитните и валутните пазари на африканските държави. Скъпоструващите банкови заеми, наред с частните експортни кредити, са сред най-съществените елементи на непрекъснато нарастващата задлъжнялост на африканските държави и съдействат за задълбочаването на дълговата криза в тях.

Нарастването на външния дълг и опитите на индустриалните държави да запазят политическото и икономическото си влияние върху държавите-участнички във валутните зони в Африка забавя развитието на валутно-финансовите отношения между тези държави и последващото им интегриране в световната валутно-финансова система. Много африкански страни запазват обвързаността на собствените си валути към долара или еврото, което, обективно погледнато, прави националната им икономика по-уязвима, особено в периоди на глобални финансови кризи, като сегашната.

В условията на глобализация и либерализация на международната търговия, в чиято структура забележимо нараства делът на готовите изделия и, най-вече, на високотехнологична и наукоемка продукция, за сметка на намаления дял на суровините, позициите на африканските държави отслабват още повече, задълбочават се и трудностите пред равноправната им интеграция в световната икономика. Африка влезе в ХХІ век като маргинализирана и дискриминирана част от световното стопанство. Изтласкването на африканските държави от световния пазар се обуславя не само от промените в структурата на международния търговски обмен в полза на високите технологии и общата икономическа изостаналост, а и от запазващото се неравноправно положение във външната търговия.

Членството на 41 африкански държави в Световната търговска организация (СТО, в която други 7 страни от континента са със статут на наблюдатели) не само не подобри условията за осъществяваните от тях търговски операции, а, напротив, ги влоши. Със създаването на тази организация, развиващите се държави, на практика, бяха лишени от т.нар. диференциран привилегирован режим, от който се ползваха в рамките на ГАТТ (Генералното споразумение за митата и търговията). Нерядко, нарушавайки принципите на СТО, редица развити държави прокарват твърда протекционистична политика спрямо конкурентоспособната селскостопанска и друга продукция на развиващите се страни, като в същото време яростно защитават свободната търговия, когато собствената им продукция се оказва по-конкурентоспобна. Често, вместо откровено дискриминационните мерки с протекционистки характер, се използва т.нар. „скрит протекционизъм”, под формата на натрапваните от по-силните партньори антидъмпингови мерки, поставяне на различни технически прегради, „доброволни” ограничения на износа и т.н.

Тази ситуация усилва напрежението в търговските отношения между развитите и развиващите се държави. В отговор, през септември 2003, на срещата на СТО в Канкун, последните формираха общ блок на развиващите се страни (т.нар. „Група 22”), начело с Бразилия, включваща също ЮАР, Египет и Нигерия, като целта и е противопоставяне на западната политика по отношение на икономическото взаимодействие.

В резултат от продължителното търсене на компромис между западните и развиващите се страни-членки на СТО, през август 2004, те подписаха в Женева рамково споразумение за либерализация на световната търговия. То предполага постепенната отмяна на експортните субсидии за продукцията на аграрния сектор и намаляване на вносните мита. Африканските страни например, си извоюваха известни отстъпки от САЩ по отношение на памука.

Валутната политика на африканските държави

За съжаление, африканските държави сериозно изостават от икономически развитите държави и по отношение на средносрочната стабилизация на курсовете на националните си валути и ефективността на провежданата от тях валутно-курсова политика, като цяло. В същото време, валутният курс на повечето държави от региона, на практика, се превръща в един от основните инструменти на съвременната макроикономическа политика на държавата и гарантиране икономическата сигурност на страните от континента.

В африканските държави се използват различни режими и системи за регулиране и коригиране курсовете на националните им валути. Според класификацията на МВФ те се разделят на две големи групи: плаващи (27 държави) и твърдо обвързани валутни курсове (26). В същото време е налице тенденция към целенасочена диверсификация на системите на плаващите курсове, като се използват различни модификации –  от „управлявано плаване” до свободно колебание на курсовете. Сред основните инструменти на валутното регулиране си остава масираната девалвация на националните валути. Девалвацията отговаря, най-вече, на интересите на националните африкански производители, защитавайки африканските държави от евтиния внос. В Африка, много по-активно, в сравнение с повечето държави от Третия свят, се използват инструментите на административното валутно и курсово регулиране. Често, с цел финансова подкрепа за експортните отрасли на националната индустрия, се допуска привилегирован курс и механизъм на обмен.

На практика, използването на системата на плаващите валутни курсове има редица предимства:

-          осигурява известна свобода на стопанската дейност и валутно-финансовите операции на стопанските субекти;

-          опростява процеса на регулиране на платежните баланси;

-          валутните курсове могат плавно да се регулират, в зависимост от конкретната пазарна конюнктура.

Проблемът обаче е, че ако в икономиката се запазват дълбоките структурни диспропорции (както е в Африка), става практически невъзможно продължително време да се поддържа стабилността на плаващия курс. В тази ситуация, за устойчивото развитие на националното производство се оказва по-подходящ моделът на гъвкавия, но регулиран валутен курс, съобразен с формиралите се пазарни условия в икономиката и отговарящ на целите за създаване на условия за икономически растеж и сигурност на държавата.

* Българско геополитическо дружество

Американската концепция за държавно строителство и управление е конюнктурен и периодично допълван сбор от идеи, налаган в политиката на САЩ спрямо държави от Европа, Азия, Африка и Латинска Америка след Втората световна война с цел разширяване на американското влияние в тях. Реализацията на концепцията е част от процеса на американизация в държавите от Западна и Източна Европа, „най-разполагаеми сред които са страните от югоизточния ъгъл на Европа”[1]. Тя не би могла да се нарече „теория”, поради липсата на методологични принципи и системност на факторите, формиращи държавата и нейното управление. Основната идея на концепцията акцентира върху потребността от институционално-управленски и финансов трансфер от САЩ към външния свят срещу стриктно изпълнение на насрещни изисквания, задоволяващи унилатералния американски интерес.

«Баща» на концепцията е американският социолог и политолог Чарлз Тили[2], който влага следното съдържание в термина  „държавно строителство”: създаване на ценностно неутрален, специализиран персонал - елемент на контрола върху единна територия; възникване на лоялни и трайни държавни институции; укрепване на централизирана и автономна държава, която реализира монопола за употреба на сила върху определено население[3].

Като неглижира приоритетното значение на вътрешните фактори за изграждане на държавата и нейното управление, особено на тези, свързани със социалната легитимност на централната политическа власт, Тили изтъква определящата роля на международните фактори и външната среда за държавното строителство (state making), без да ги включва в логична схема на взаимодействие. Той счита за главен недостатък на изследванията, посветени на държавата и нейното управление, „игнорирането на факта, че различните типове държави имат характеристика, свързана не толкова с техните индивидуални черти, колкото с характера на техните отношения с външния свят (курсив М.Ч).”[4]. За Тили, вътрешните фактори на държавното строителство са специфични и неопределящи за структурата и механизмите на държавното управление. Тяхното значение и влияние може да бъде компенсирано чрез дейността на силни държавни институции и потенциал, внесени отвън. Гаранция за успеха на институциите в модерната държава, според Тили, е включената в техния капацитет „способност за периодично водене на война (war making)”. Защото „само силна и богата държава може да преживее във враждебна среда”[5]. Последователи на Чарлз Тили и водещи представители на англосаксонската школа за строеж и управление на държавата, са Щефан Креснър, Клаус Шлихте, Гейбриъл Алмънд, Жоел Мигдал, Френсис Фукуяма и Джон Икънбъри[6].

Концепцията се разминава с демократичните принципи и норми, заложени в Декларацията за независимост на САЩ от 4 юли 1776 – първият държавно-политически документ в света, отхвърлил монархичния абсолютизъм и провъзгласил правото на народа да определя сам обществения строй и формата на държавно управление. Думата «народ» в нея е изписана с главна буква. Тя  подчертава приоритетната роля и значение на народния суверенитет и социалния (а не пазарния) смисъл на държавното управление. Едва ли на друго място този аспект на управлението е изразен по-точно и по-убедително: «Хората си учредяват управление, което извлича справедливата си власт от съгласието на управляваните. Според нас, щом една форма на управление се окаже пагубна за поставената цел, Народът има правото да я промени или премахне и да учреди ново управление, поставяйки основите му на такива принципи и организирайки властта му по такъв начин, каквито той определи за най-подходящи, за да гарантират неговата сигурност и щастие”[7].

Парадоксално е, че в текста на Декларацията основателите на САЩ отхвърлят категорично нечовешките политики и действия на абсолютния деспотизъм, които впоследствие великата сила[8] прилага към суверенни и независими държави. Ако заменим думата „крал” с термина „асиметричен суперглобализатор”, текстът на Декларацията би звучал поразително актуално в началото на ХХІ век. Ето част от него: ”Той създаде множество нови служби и прати у нас тълпи от чиновници да притесняват населението и да му ядат хляба. В мирно време той поддържаше у нас постоянни войски без съгласието на нашето законодателство. Той стори всичко, за да направи военните независими от гражданската власт и да ги постави над нея. В момента изпраща огромни армии от чужди наемници, за да довършат делата на смърт, опустошение и тирания, захванати вече с такава жестокост и перфидност, каквито едва ли ще се намерят и в най-варварските векове, абсолютно недостойни за главата на една цивилизована нация (курсив М.Ч)”[9].

Парадоксът е резултат от еволюцията във външната политика на САЩ. Той индикира различното отношение на американските управляващи към независимото и суверенно държавно управление  в собствената им страна и към управлението на други общества и държави. С превръщането на САЩ във велика сила, след Втората световна война, техният национално държавен суверенитет и обществена система се оценяват от управляващия им елит най-високо, според критериите за качество и демократичност. Останалият свят трябва само да следва великата държава, напасвайки собственото си развитие към нейната „свобода и демокрация”, което означава да се съобразява с едностранния американски интерес.

Конкретно проявление на американската концепция за следвоенно държавно управление в региона на Балканите е Доктрината „Труман” от 1947, в съответствие с която Гърция и Турция получават 400 млн.долара, за да не попаднат в Източната зона на следвоенния биполярен свят с център СССР. При първото разширяване на НАТО, през 1952, двете балкански държави стават членки на алианса въпреки  вътрешното противодействие.

През този период (началото на Студената война, поставено с Фултъновата реч на Уинстън Чърчил през 1946) левите идеи имат силно влияние в региона на Балканите. И никаква „бележка” или „салфетка” на английския министър-председател, документирала вероятна договореност със Сталин за подялба на региона между Изтока и Запада, съответно на „комунистически” и „демократичен”[10], не би имала значение за социалната промяна и развитие, ако липсва обективният фактор в създалата се ситуация – реалното съотношение на силите, в т.ч. в идейнополическата сфера.

Историята познава и друга „бележка”, предупреждаваща за силата на левите идеи, притеснили САЩ в началото на 70-те години на миналия век. Изпраща я от Чили Хенри Кисинджър до президента Ричард Никсън.  „Примерът на едно успешно марксистко правителство тук – предупреждава Кисинджър – със сигурност ще се превърне в опасен прецедент за други страни”[11].

Гражданската война в Гърция - първият голям въоръжен конфликт в Европа след Втората световна война, приключва със загуба на антифашисткото съпротивително движение през 1949, когато се създава военно-политическата организация НАТО. Тя поставя точка на американския външнополитически изолационизъм в Европа, формулиран в Доктрината Монро като „политика на неприсъединяване” (non transfer policy) в началото на ХІХ век и ерозирал през следващите 130 години, под влияние на  хегемонизма и глобализма на САЩ.

От началото на 50-те години на миналия век до края на Студената война (1991), Гърция и Турция получават финансова помощ от САЩ в съотношение 1:10, срещу насрещни изисквания за реформи в тези страни. САЩ изграждат в Гърция военни бази и обекти, обслужвани от специализиран персонал на американските въоръжени сили. На територията на Турция се разполагат 120 бази и военни обекти на САЩ и НАТО, поддържани от 5000 американски военнослужещи. В различни райони на страната се подготвят 20 склада за ядрено оръжие, от които 11 действащи и 9-резервни

Военните бази на САЩ в района на Средиземноморието са част от „изнесената напред отбрана на САЩ”, дала основание на политическия наблюдател Арно Мейър да заключи, че „от 1947 насам Америка е главният извършител на превантивен държавен терор и безброй други екстремистки действия, причиняващи огромни вреди, винаги в името на демокрацията, свободата и справедливостта”[12].

Катализатори на американската експанзионистична политика след Втората световна война са: мащабното разпадане на световната колониална система през периода 1945-1960; активната дейност на комунистическите партии, обединени в международно движение; съветската идеологическа кампания срещу САЩ и западните държави, особено яростна в първите години на Студената война - до смъртта на Сталин; затвореният характер на отношенията между социалистическите държави в рамките на Организацията на Варшавския договор (ОВД) и Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ), в т.ч. България, Румъния, Албания, до началото на 60-те години, и Югославия, до 1948, когато страната напуска Коминформбюро. Конфронтационната политика на Сталин, „обладан от параноята на вражеско обкръжение[13]”, повлиява за окончателното  разделяне на света на „два лагера”[14] и две обществени системи: капиталистическа и социалистическа.

През 90-те години на ХХ век и първото десетилетие на ХХІ век, Френсис Фукуяма, Мартин Липсет, Джордж Соренсен и Джон Икънбъри разработват допълнително военно-политическия компонент на американската концепция за държавно строителство (state building – war making). С установяването на новия световен ред “мade in USA”, настъпва допълнителна промяна в субординацията на политическите, икономическите и военните аспекти на концепцията за държавно строителство и управление, в полза на „твърдата” мироналагаща сила  (hard power) - предпоставка за превръщане на обещаното от Джордж Буш-старши световно лидерство на САЩ в реално световно господство.

Първо място при трансфера на специализиран персонал от САЩ в развиващия се свят заема мироналагащият военен капацитет (Peace Enforcement Capacity). Внесеният от САЩ модел на държавно строителство и управление в балканските страни, уж с цел да модернизират региона, в действителност дестабилизират дългосрочно балканските общества. Това се случва в Гърция и Турция след Втората световна война (без да подценявам краткосрочното хуманитарно значение на американската помощ за следвоенно икономическо възстановяване, ползвана и от други европейски държави по линия на Плана «Маршал»), а в бившите социалистически страни – след 1989. Румънският политик Титу.Майореску нарича реализацията на западните модели в балканските условия «форма без основа», която се стреми отгоре-надолу да колонизира обществото. Процесът на колонизация, характерен за периода ХV-ХХ век, включва завладяване и прехвърляне на територии и земи от една метрополия на друга. Деколонизацията през втората половина на ХХ век е последвана от нов тип колонизация – този път на суверени държави, в т.ч. на балканските страни.

Канадската политоложка Наоми Клайн поставя под въпрос алтруизма на Плана Маршал. Според нея, той е създаден в противовес на огромното влияние на СССР, най-вече като средство за неутрализиране на левите идеи в Германия и други европейски държави.

„В онзи момент – подчертава Клайн – толкова много германци са привлечени от тези идеи, че американското правителство предпочита да раздели Германия на две, вместо да рискува да я загуби изцяло, като я остави да рухне или да попадне в ръцете на левицата”[15]. Клайн цитира изследване на американската историчка от Колумбийския университет Керълайн Айзънбърг, потвърждаващо идеологическата причина за създаването на Плана Маршал. „Този план не е продиктуван от човеколюбие – заключава Айзенберг – нито дори от здравия разум, а от страх, страха от народно въстание. Съветският съюз беше като зареден пистолет. Германската икономика беше потънала в криза, налице беше влиятелна левица и Западът трябваше бързо да спечели народа. Битката наистина беше за душата на Германия –курсив М.Ч.”[16].

Българският социолог и политолог Достена Лаверн обобщава, че вносът на демокрация в региона на Балканите има идеологическа основа, която води началото си от Доктрината Труман, целяща да противопостави двата ценностни модела: либерална демокрация и тоталитаризъм. Позоваването на авторитарния (тоталитарния) режим и настоятелната потребност от неговата промяна са отправна точка на всички «транзитолози»[17]. Според Лаверн, теоретизирайки и идеализирайки западната представителна демокрация, в т.ч. нейното държавно строителство, такива, каквито ги познаваме в момента, транзитологията, която премълчава факта, че самият демократичен модел е продукт на специфични условия, не предлага никаква алтернатива на модела на либерална демокрация и пазарна икономика[18]. Институции и индивиди се заемат да произвеждат експертиза и социално-политически инженеринг за налагане на този модел в целия свят без да се подлага на критика[19].

За разлика от Чарлз Тили, който преекспонира ролята на международния фактор за управлението на държавата и обществото, т.е. подхода „отвън-навътре”, други представители на концепцията за държавно строителство, като Гейбриъл Алмънд, Щефан Креснър, Клаус Шлихте и Жоел Мигдал, подчертават значението и влиянието на някои вътрешни фактори, сред които политическата култура, гражданското общество и управляващия елит. Неясна е ролята на социалните фактори за развитието на отношенията между държавата и обществото[20]. Липсва и анализ на разликата между общество и гражданско общество.

Предмет на изследване в „Завръщане към държавата”[21] от Гейбриъл Алмънд е взаимодействието между политическата ориентация на гражданите и особеностите на политическата система. Авторът определя гражданската политическа култура като държавообразуващ фактор, без да обединява индивидите в социална общност. Управлението на държавата е функция на интереса на отделния индивид, а не на потребностите и интереса на обществото (социума) като агрегиран субект. Атомизираните и автономни субекти (индивидите) формират обществени групи въз основа на критерии като пол, образование, професия, икономически статус, етнорелигиозна принадлежност.  Сред тях не се открива главният социален разграничител – връзката на неравенство, в зависимост от характера на труда и мястото на индивида в общественото възпроизводство.

Професор Беким Балики от Университета в Прищина дава следното определение на концепцията за държавно строителство (state building), която трябва да се приложи в Косово: „това е концепция за изграждане на политико-държавни структури и публични институции в следконфликтни общества, съответно, в слаби и разпаднали се държави”[22].

Вместо да се застъпва за суверенитета на страната и да отхвърля външната намеса в нея, осъществявана чрез внос на военно-политически капацитет в държавните институции, професорът предпочита да селектира и субординира международните фактори, които превръщат Косово в протекторат – втори на Балканите, след Босна и Херцеговина. Макар да признава, че държавното строителство в страната се осъществява от няколко конкуриращи се международни организации, Балики извежда като приоритет ролята на САЩ и НАТО по линия на „военната сигурност” – hardsecurity. Първа точка в Плана за държавно строителство на Косово са «силовите» институции, в т.ч. Съветът за сигурност, които имат за основна грижа потребностите и сигурността на международната военна мисия, ръководена от САЩ и НАТО[23]. Балики очевидно подценява значението на гражданската мисия на ООН-ЮНМИК, в която имат доверие косовските сърби.

В резултат на натрупаните противоречия в капиталистическите производствени отношения и ускореното прилагане на неолиберални икономически мерки, в края на 70-те и началото на 80-те години, Гърция и Турция се ориентират към социално пазарно стопанство, белязано с дългосрочен структурен проблем, който се задълбочава през следващите десетилетия – ниско технологично ниво на местното производство и износа. Членството на Гърция в Европейския съюз динамизира структурните диспропорции в гръцката икономика, които предопределят ускореното нарастване на външния дълг, финансовите проблеми и социалните вълнения в края на първото десетилетие на ХХІ век.

Разочаровано от неолибералната политика на премиера Тургут Йозал, през 1983-1987, предизвикала дълбока социална диференциация и ограничаване на гражданските свободи в най-голямата балканска държава, турското общество открива периода на консервативно-ислямисткото държавно управление с лидери Ербакан, Ердоган и Гюл. Търси се нов модел на държавно управление, представен като «синтез между ислямските и западните институции»[24].

Сред турските учени и политици укрепва убеждението, че «либералната демокрация не може да реши основните проблеми на човека»[25]. Либерализацията в Турция се сблъсква с един от принципите на кемализма-етатизма, на който страната дължи голяма част от успехите си по пътя към превръщането си средно развита, индустриална държава. «В страна като Турция – изтъква добрият познавач на съвременна Турция Бърнард Люис – доктрината «държавата трябва да се погрижи за всичко» е лесна за разбиране. Тя е в пълно съответствие с традицията, социалния опит и политическата култура на управляващи и управлявани»[26].

Опонент на неолибералната концепция за самоцелна либерализация и приватизация и защитник на необходимостта от ясни правила и граници между държавно и корпоративно управление е Нобеловият лауреат Джоузеф Стиглиц. Той отхвърля пазарния фундаментализъм, «наложил истински империалистически възход»[27], и Вашингтонския консенсус като «съставен елемент на новото споразумение между МВФ, Световната банка (СБ) и Департаментът по финансите на САЩ за «правилния» курс спрямо развиващите се страни»[28].

На развиващия се свят, в т.ч. на постсоциалистическите държави, е предписана идеологията и политиката на свободния пазар с основен принцип – безкрайна либерализация, която често води и до безкрайна бедност. САЩ, МВФ и СБ налагат американския модел на глобализация, която гарантира неравномерно разпределение на печалбите и благата, за сметка на развиващия се свят. Целта е, «бедните страни да работят за собственото си спасение като се свържат със САЩ и използват тяхната система, за да постигнат икономическо развитие»[29]. Тя може да бъде постигната чрез формулата на Милтън Фридман, съставена от три части: държавна дерегулация, приватизация на общественото богатство и съкращаване на социалните програми. Крайната цел е, транснационалните компании (ТНК) да присвоят всичко, «което работниците и правителствата са построили през десетилетията на френетична обществена работа»[30].

Особено засегнати от неолибералните измерения на държавното строителство и управление са постсоциалистическите държави в региона на Балканите. Те са им «препоръчани» от новите съюзници в период на политически преход от държавен социализъм към либерална демокрация, предизвикал деиндустриализацията и десуверенизацията на постюгославските държави, Албания, България и Румъния. Вносът на институционално-административен капацитет в тях се осъществява в съответствие с «международното разделение на труда» между ЕС и НАТО, в чиито рамки САЩ и НАТО осигуряват специализиран персонал за сферата на сигурността, на първо място за американските военни мисии и бази, а ЕС внася знание, персонал и финансова помощ за целите на европейската интеграция, в съответствие с принципа на Conditionality (изпълнение на определени условия срещу включване в интеграционния процес). В Косово САЩ изградиха най-голямата военна база на Балканите (Бондстийл), а Европейската комисия гласува 508 млн. евро за изграждане на държавни институции и социално-икономическо развитие на тази страна[31], самообявила се за независима преди три години.

Постепенното откъсване на политическия елит и държавното управление от социалната база и действителност, кризисните явления в икономиката, политиката и културата предизвикват основателни съмнения, дали либералната демокрация действително задоволява основните, първостепенни потребности на гражданите по-пълно, отколкото държавния социализъм или държавния капитализъм например. Сривът на либерално-демократичните ценности в края на ХХ век генерира допълнителни аргументи в полза на тезата, че преходът от автокрация към демокрация създава повече проблеми на мнозинството граждани, отколкото решава. Така, промяната през 1989 идва уж в името на нов цивилизационен избор, а се оказва, че точно този избор посяга на цивилизоваността, в името на пазара. Либералният капитализъм, като обществен строй, става все по-непопулярен сред мнозинството от населението в региона на Балканите[32]. Какъв е смисълът от прехода към декларираната демократична система, ако животът на  мнозинството от населението не става по-добър и качествен. Ако това не се случва, изборите губят смисъл, дори да получават отлична оценка от външните наблюдатели. Постсоциалистическите държави поемат по пътя на чистия „фридманизъм” – т.е. стратегията на свободния пазар, която мнозина бъркат със свободата на личността. На практика, тази стратегия ограничава демокрацията, защото ”демокрацията е – и винаги е била – най-голямата заплаха за кръстоносния поход на Чикагската школа”[33]. Комунистическата държава е подменена с корпоративна, в която „бумът” засяга тесен кръг от хора – „бивши комунистически апаратчици и шепа управители на западни взаимоспомагателни фондове, реализирали смайващи печалби от приватизираните компании”[34].

Либерално-глобалистките идеи, които са в основата на американската концепция за държавно строителство и управление, предвиждаща износ на институционално-управленски потенциал и опит в други региони и държави, търпят провал в началото на ХХІ век. В мнозинството страни, в които е осъществен техният трансфер, в т.ч. на Балканите, липсва благоприятна социално-kултурна среда за «покълване» и дългосрочно развитие на либерално-демократично държавно управление. Като главната причина е свързана с априорното неглижиране на системността и определящата роля на вътрешните фактори (постоянни и променливи) в държавите-адресати, както и глобалното политическо пробуждане на човечеството, изискващо социална справедливост, солидарност и достойно съществуване. Американската концепция за строеж и управление на държавата дава предимство на външните фактори, влияещи върху изграждането на държавни институции извън територията на САЩ. Целта е, реализация на едностранните интереси на суперсилата-донор за сметка на други общества и държави.

Американската политоложка Уенди Браун отхвърля мениджърското държавно управление, посочвайки, че: «натоварването на държавата с предприемачески, мениджърски функции я трансформира по модела на фирмата и легитимира властови претенции, които са неприемливи в контекста на демократичната култура и не попадат в списъка на демократичните ценности»[35]. Менажирането на властта я убива. Тя губи своя суверенитет и автономност. Същият резултат имат и настоятелните опити за задължителна приложимост на политическата теория в смисъл на нейното остойностявне и опазаряване. Науката създава продукт, най-често неподвластен на «остоковяване».

Бележки:

1.  Петков К., Американизация вместо европеизация: Неолибералният икономически преход на Балканите// Международни отношения, 2010, 5, с. 5-12

2.  Чарлз Тили (1928-2008) изследва връзката между политическите субекти и институциите на “меката”сила/ soft power/ и “твърдата”сила /hard power /. Към фундаменталните му изследвания спадат “ Tilly Ch, Western-StateMaking and Theories of Political Transformation, in: The Formation of National States in Western Europe, Princeton University Press, 1975; Tilly Т, War Making and  State Making as Organized Crime, Cambridge University Press, 1985.

3.  Несъгласните с внесения от САЩ “образец – държава”, който се реализира изцяло за сметка на приемащата страна, се отстраняват. Силовите операции за прочистване се задействат, когато местното население отказва да се раздели с миналото си. Вносителят на “образеца” се нуждае от чиста дъска, върху която да напише новата история на измислената държава.Привържениците на тази идеология рушат, възстановяват и отново рушат, докато не задаволят собствения си интерес (Клайн Н., Шокова доктрина, С., Изток-Запад, 2011, с. 473).

4.  Tilly Ch, Western-StateMaking and Theories of Political Transformation, op cit, p.213.

5.  Tilly Ch, Coercion, Capital and European States, Malden: Blackwell, 2000, p.110.

6.  Migdal J., State in Society. Studying how States and Societies transform and constitute one another, Cambridge: Cambridge University Press, 2001; Strong Societies and Weak States. State-Society Relations and State Capabilities in the Third World, Princeton University Press, 1988;

Almond G., Return to State in: American Political Science Review, 1988, vol., 82, N, 3, p. 853-874; Фукуяма Фр, Строежът на държавата. Управление и световен ред през ХХI век, C., Обсидиан, 2004; Krasner St., Power, the State and Sovereignty: Essays on International Relations, Stanford University Press, 2009;

Ikenberry J, After Victory: Institutions, Strategic Restraint and Rebuilding of Order after Major Wars, Princeton University Press, Princeton, 2001;

Schlichte K, The Dynamics of States. The Formation and Crisis of State Domination outside the OECD, Aldershot: Ashgate, 2005;  Der Staat in der Weltgesellschaft, Politische Hefte in Afrika, Asien und Lateinamerika,Frankfurt am Main/New York, Campus Verlag, 2006.

7.  Приложение І, Декларация за независимост на САЩ от 4 юли 1776г., прочетена за първи път пред войниците на генерал Джордж Вашингтон в Ню Йорк, които свалят символите на английската кралска власт.

8.  Терминът “велика сила” се отнася към държави с най-голямо влияние върху системата на международните отношения. След Втората световна война, велики сили са двата центъра на биполярния свят – САЩ и СССР. Те са постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН и притежават най-големите ядрени арсенали. Относно критериите за “велика сила на ХХІ век” вж. Александров Е., Речник по международни отношения, С., изд. Тракия-М., 2001, с. 76

9.  Пак там

10.  Понятията “комунистически” и “демократичен” са в кавички, защото нито комунизмът в смисъла на Марксовия Манифест, нито демокрацията в смисъла на реалното народовластие, са существували когато и да било в действителността. Те са еднакво утопични определения за съответната обществена система и държавно управление.

11.  Kissinger H., Memorandum to the President, Subject: NSC Meeting, November 6-Chile,www.gwu.edu/~nsarchiv.

12.  Daily Princetonian, Boston, 5.10.2001

13.  Александров Е., История на международните отношения, С., Интела, 2000, с. 196

14.  Терминът “двата лагера” се използва за първи път от Андрей Жданов, ръководител на съветската делегация на Международното съвещание на девет комунистически партии, проведено в Полша  през септември 1947.

15.  Клайн Н., Шокова доктрина, Сц, Изток-Запад, 2011, с. 320

16.  Eisenberg C., Drawing  the Line.The America Decision to Devide Germany, 1944-1949, Cambridge University Press, 1996; цит. по Клайн Н., с. 320

17. Лаверн Д., Експертите на прехода, изд. Изток-Запад, С., 2010, с. 60

18.  Пак там, с. 93

19.  Пак там, с. 96.

20.  Midgal J., Strong Societies and Weak States. State-Society Relations and State Capabilities in the Third World, Princeton University Press, 1988.

21.  Almond G., Return to State in: American Political Science Review, 1988, vol.,82, N, 3, p. 853-874

22.  Baliqi B., State Building durch die Vereinigten Nationen. Am Fallbeispiel des Kosovo, Saarbrucken, 2009, S.76

23.  Ibidem, S. 173

24.  Ялъмов Ибр., Ислям и демокрация, Международна политика, 2009, 2, с. 70

25.  Пак там, с. 69.

26.  Люис Б., Възникване на съвременна Турция, С., 2003, с.535

27.  Стиглиц Дж., Глобализацията и недоволните от нея, изд. Стопанство, С., 2003, с. 15

28.  Пак там, с. 17

29.  Клайн Н., Шокова доктрина, цит. пр., с. 78

30.  Пак там

31. www.setimes.com. 10.9. 2010.

32.  Ср. Социологическо изследване във в. Сега, 24.3.2010, Romanian Times, 17.3.2010, Време, Ск., 7.9.2010

33.  Клайн Н., Шокова терапия, цит. пр., с.235

34.  Пак там, с. 295

35.  Браун У., Отвъд толерантността и оскърблението: Бъдещото на политическата теория, Жанет 45, 2011, с.260

* Преподавател във Варненския и Бургаския свободен университет, НБУ и УНСС

Още преди да стане ясно, че една от най-острите битки в каспийската „голяма игра” може съвсем скоро да приключи с победата на Москва, ситуацията за руския гигант „Газпром” изглеждаше по-добра от всякога.

През април 2011 „Газпром” увеличи обема на газовите си доставки за Европа с над 21%, в сравнение с април 2010. През настоящата година, общият обем на приходите на компанията от износа на природен газ може да достигне умопомрачителната цифра 72,4 млрд. долара. Прогнозирайки ръста на доставките за Европа, ръководството на руския гигант започна реализацията на планове за почти двойно увеличаване вместимостта на подземните си хранилища. През 2015 обемът им трябва да достигне 4,9 млрд. куб. м, а още на следващата година – 6,5 млрд. куб. м.

„Газпром” е оператор на газови хранилища в Австрия и използва под наем хранилища във Великобритания, Франция и Германия. Това се прави в очакване на мащабно нарастване доставките на руски газ по новите тръбопроводни системи „Северен поток” и „Южен поток”, които ще влязат в експлоатация в сравнително близко бъдеще.

Увеличаването на обемите на хранилищата в Австрия ще осигури пазари в Словения, Хърватска, Словакия, Унгария, Германия и Италия. Новото газохранилище „Катрина”, което „Газпром” изгражда в Германия в рамките на съвместната си компания с немската VNG, ще гарантира доставките на газ за западноевропейските потребители. Междувременно, в партньорство със Сърбия, „Газпром” изгради още едно газово хранилище, предназначено да гарантира газовия износ за Сърбия, Босна и Херцеговина и Унгария. В момента се изготвя технико-икономическата обосновка за реализацията на аналогични съвместни проекти за газохранилища в Чехия, Франция, Румъния, Белгия, Великобритания, Словакия, Турция и Гърция.

В тази връзка, „газовата карта” на Европа, която беше очертана, в основни линии, още през съветската епоха, със сигурност ще претърпи много сериозни промени. Укрепването на позициите на Русия като доминиращ и превъзхождащ всички останали доставчик на енергоносители (в момента тя покрива над 41% от газовите потребности на Европа) със сигурност ще доведе до трансформация на отношенията между Изтока и Запада, в средносрочна и дългосрочна перспектива, и ще се превърне в ключов фактор, влияещ върху трансатлантическата политика на САЩ.

Засенчвайки „Набуко”

Всъщност, добрите новини за „Газпром” съвсем не се изчерпват само с това. Последната от тях е, че газопроводът „Набуко”, известен като любимия проект на САЩ в тяхната каспийска енергийна дипломация, целяща намаляване на европейската енергийна зависимост от Русия, претърпя сериозен, може би дори фатален, неуспех.

Изпълнителният директор на Nabucco Gas Pipeline International Рейнхард Митшек обяви наскоро, че проектът се отлага за 2017, т.е. осъществяването му ще започне три години по-късно, отколкото се планираше първоначално. Строителните работи ще бъдат отложени с поне една година, т.е. като минимум за 2013. Митшек очерта очарователна в своята неопределеност картина посочвайки, че газът ще тръгне по тръбите на „Набуко”, „веднага щом се появят достатъчно ясни данни за наличието на вече поети задължения за доставка на природен газ”.

Както е известно, според първоначалния замисъл, по дългия 3900 км тръбопровод „Набуко” следва да се транзитира природен газ от Турция за Австрия. Обемът на газовите доставки от Близкия изток и Каспийския регион за европейските пазари трябва да достигне 31 млрд. куб. м годишно. Тръбопроводът ще заобикаля Русия, преминавайки през България, Румъния и Унгария за да достигне разпределителния „хъб” край Виена. По-нататък, газът ще се разпределя за страните от ЕС. В консорциума „Набуко” влизат германската енергийна компания RWE, австрийската ОМV, Българският енергиен холдинг и румънската Transgaz. Отлагането на сроковете за реализация на проекта, вероятно ще доведе и до увеличаване на стойността му. Така, еврокомисарят по енергетиката Гюнтер Йотингер предупреждава, че разходите могат да нараснат до 21,4 млрд. долара, докато преди проектът се оценяваше на само 11,2 млрд. Аналогични прогнози за ръст на разходите дава и ВР. Подобно рязко нарастване на стойността на проекта поставя голяма въпросителна за рентабилността на му.

Основният проблем обаче е, че липсва газ за запълване капацитета на тръбопровода. Резервните обеми на Туркменистан, които биха могли да се насочат към „Набуко”, си остават под сериозен въпрос, тъй като Ашхабад не може да си позволи да води самостоятелна енергийна политика, игнорирайки руските интереси. На свой ред, Иран би могъл да стане идеалния източник за запълване на „Набуко”, но противопоставянето му със САЩ изключва подобна възможност. Така, единствената надежда за поне частично запълване на „Набуко” остават газовите доставки от азербайджанското находище Шах Дениз-2, чиято експлоатация може да стартира през 2017.

Това газово находище, чиито запаси се оценяват на 1 трлн. куб. м, се разработва от консорциум, начело с ВР и норвежката петролна компания Statoil. Добивът в находището Шах Дениз-1 започна през 2006, като максималният му обем е 8,5 млрд. куб. м годишно. На втория участък, след въвеждането му в експлоатация през 2017, обемът на годишния добив трябва да достигне 16 млрд. куб. м. Междувременно обаче, се появиха два конкурентни тръбопровода, също претендиращи за азербайджанския газ – Interconnector Turkey-Greece-Italy (ITGI) и Трансадриатическият газопровод (ТАР). Освен това, Турция разчита директно да закупува част от газа, добит в Шах Дениз-2, като в началото на май подписа с Азербайджан споразумение за покупката на 6 млрд. куб. м газ от това находище, през 2017.

Без съмнение, неуспехът на „Набуко” е изгоден за Русия. Както е известно битката между „Набуко” и „Южен поток” беше сред най-острите в Каспийския регион, като по важност отстъпваше само на тази за тръбопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, който администрацията на Бил Клинтън успя да наложи въпреки съпротивата на Москва. По онова време Турция действаше съвместно със САЩ, но днес Анкара и Москва си сътрудничат все по-тясно в енергийната сфера.

„Газпром” има основание да бъде доволен, тъй като в сравнение с „Набуко” проектът „Южен поток” върви напред с пълна скорост. По този 900-километров тръбопровод, който ще бъде положен по дъното на Черно море, ще могат да се транзитират 63 млрд. куб. м газ за Централна и Южна Европа, като проектът може да бъде реализиран до края на 2015.

И „Южен поток”, и „Северен поток”  са дело и завоевание на руския премиер Владимир Путин. Те са в основата на неговото „наследство” и залог за развитието на руската икономикати завръщането на Русия на световната сцена. Путин водеше преговорите с европейските си партньори почти сам. Решаващият момент за „Южен поток” настъпи през март 2011, когато съгласие да се включи в проекта даде енергийната дъщерна компания на германския химически гигант BASF - Wintershall. Тя ще държи 15% от акциите на „Южен поток”.

По време на церемонията при подписването на споразумението в Москва, Путин посочи, че „тази стъпка говори за стабилност и е изключително важна за целия енергиен пазар”. Той приветства подкрепата на Германия за този пазар, включително и „позицията на канцлера Ангела Меркел”. Всъщност, прословутата „немска връзка” на Русия е почти изцяло резултат от личните усилия на Путин и неговата неуморна дипломатическа активност. Да не забравяме, че Wintershall контролира и 15,5% от акциите на „Северен поток”, който свързва с подводна тръба по дъното на Балтийско море Русия и Германия. На свой ред E.ON Ruhrgas e партньор на „Газпром” в изграждането на този газопровод.

Може да се очаква, че сега Русия ще заеме „позиция за стрелба” и веднъж завинаги ще погребе „Набуко”, като сключи през следващите две години нови договори за допълнителни газови доставки за Европа. „Южен поток” и „Северен поток” със сигурност ще променят енергийното уравнение между Русия и европейските държави.

САЩ сплотяват „новите европейци”

Както е известно, „Южен поток” ще заобиколи Украйна, а пък „Северен поток”, чиито пуск се очаква през октомври 2011, изключва от транзитния си маршрут Полша. В геополитически план, Москва вече може да преговаря с Варшава и Киев от позиция на силата, тъй като зависимостта и от тези две доста „темпераментни” страни по въпроса за стратегическите енергийни доставки за Европа значително намалява.

Междувременно, „Южен поток” връща Русия като активен играч на шахматната дъска на Балканите (САЩ успяха за известно време да и отнемат тази роля, стимулирайки разпадането на Югославия). Сега Европа ще се сблъска с трудната задача, как да реализира плановете си за намаляване на газовите доставки от Русия. В същото време, „Северен поток” със сигурност ще издигне руско-германските отношения на качествено ново равнище на партньорство.

Както можеше да се очаква, „Южен поток” и „Северен поток” силно тревожат САЩ и допълнително стимулират политиката им за разпалване на тлеещите чувства на антипатия, които някои централноевропейски държави (или по-скоро техните елити) изпитват към Русия, и която Вашингтон целенасочено провежда още от края на 90-те години насам. Така, в края на май, президентът Обама се появи във Варшава, където подписа с домакините си две споразумения за военни покупки и разполагане на подразделения на американските ВВС на полска територия. Първият документ "съкращава бариерите пред търговията в сферата на отбраната и облекчава военното сътрудничество", а вторият предвижда разполагането в Полша на изтребители бомбардировачи Ф-16 и военнотранспортни самолети С-130. Очевидно, САЩ отново активизират централноевропейския вектор на своята геополитика, по отношение на държавите, които държавният секретар по отбраната по времето на президента Буш-младши Доналд Ръмсфелд нарече „новите европейци”. Вашингтон вижда в тях своеобразен противовес на укрепването на руските енергийни позиции в Европа.

В знаковата си реч, произнесена в Братислава през март 2011, заместникът на държавния секретар за Европа и Евразия Филип Гордън заяви, че централноевропейският регион, като блок, „играе изключително важната роля на американски партньор за прокарване на демокрацията отвъд европейските граници. Усилията ни за установяване на сътрудничество с Русия в никакъв случай няма да ограничат възможностите на САЩ и НАТО за разгръщане на системата за противоракетна отбрана и другите системи за колективна сигурност... целият прогрес, постигнат в хода на т.нар. „презареждане” с Русия, в никакъв случай не ерозира интересите на който и да било наш съюзник... ние работим  в тясно взаимодействие с Европа по всички важни въпроси, както международни, така и вътрешноевропейски, а Централна Европа играе изключителна роля за реализацията на тези планове”.

Разбира се, САЩ са наясно, че енергетиката е лоста, с чиято помощ Русия ерозира американската стратегия. Затова Америка също държи в ръкава си няколко коза. Тя активно изгражда терминали за втечнен природен газ на чуждестранните пазари, където той може да бъде продаден по-скъпо. При това именно Европа е главната и цел. Нещата опират до това, че САЩ са на път да постигнат ниво на пълно самозадоволяване с природен газ. В началото на май Financial Times публикува сензационен доклад за възможните промени в енергийната политика, благодарение на потенциалните запаси от шистов газ в Европа, които, според авторите му, могат радикално да променят картината на доставките, водейки до намаляване на зависимостта от Русия и близкоизточните държави.

Само че това са твърде прибързани надежди, разпалени от неизбежната перспектива Европа да се окаже в много сериозна зависимост от Русия по отношение на енергийните си доставки за цялото обозримо бъдеще. За да стартира добивът от нетрадиционни източници, като находищата на шистов газ например, и той да стане реалност за европейския пазар, трябва предварително да бъдат решени маса проблеми и да се преодолеят безброй препятствия.

Както посочва и Financial Times: „Шистовият газ се намира на голяма дълбочина (няколко хиляди фута) в скалните породи и може да бъде освободен оттам само чрез раздробяването на въпросните породи с големи количества вода под налягане. Тези технологии са известни като „хидравличен разрив на скалния пласт”. Течността и другите компоненти, като пясъка например, се подават под високо налягане в сондажния кладенец за да освободят шистовия газ от скалните породи. Най-сериозна загриженост сред еколозите предизвиква въздействието на тази технология върху нивото на грунтовите води”.

За разлика от САЩ, в Европа липсват детайлни и заслужаващи доверие резултати от геологични изследвания, поради което е много трудно да се оценят реалните запаси от шистов газ на континента.

Така или иначе, в крайна сметка, се очертава следната картина. Привържениците на „Набуко” стоически се приспособяват към реалностите на все по-неустойчивия глобален енергиен пазар, върху който оказват въздействие множество най-различни фактори, като например перспективите за добив на шистов газ, безредиците в Близкия Изток и, разбира се, гигантската вълна-цунами, в Япония, поставила под въпрос бъдещето на ядрената енергетика. Истината е, че всички тези фактори са в полза на Русия. И европейците са наясно, че е по-добре да се задоволят с питомното (т.е. с гарантираните руски газови доставки), вместо да гонят дивото, както ги призовават американците.

Мощното възраждане на американската активност

Макар че точните обстоятелства на американския ендшпил (т.е. заключителната част от операцията на САЩ) в Ирак и Афганистан си остават спорен момент, резултатът от него със сигурност ще е това, че Съединените щати, които, подобно на митичния Прометей, доскоро бяха „приковани” към тези две държави, сега постепенно се освобождават от ангажиментите си в тях и вече са по-свободни да действат и в други важни за тях направления. Напоследък сме свидетели на бурна американска активност, която сякаш идва да компенсира пропиляното време в Ирак и Афганистан: „едностранната” въоръжена интервенция в Либия, разполагането на ескадрила F-16 в Полша, създаването на военни бази в Румъния, реанимацията на плановете на Джордж Буш-младши за разполагане на елементи на системата за противоракетна отбрана в Централна Европа, възраждането на „сърдечното съгласие” от ерата на Тройния съюз сред „новите европейци”, заплахата за осъществяване на „хуманитарна интервенция” в Сирия, възобновяване на разговорите за евентуални военни действия срещу Иран, натискът с цел да се гарантира дългосрочно американско военни присъствие в Ирак и Афганистан, ускоряване процесите на разширяване на НАТО към Южен Кавказ и Централна Азия, нарушаване суверенитета и териториалната цялост на Пакистан, заплахата за „смяна на режима” в Шри Ланка и, накрая, декларираното в началото на юни разполагане на бойни кораби в Сингапур.

Всичко това се случи за съвсем кратко време – около сто дни. В този смисъл беше практически неизбежно и, че „голямата игра” в Каспийския регион също ще бъде подновена от Вашингтон. След необяснимия „зимен сън” и практическото пълното бездействие откакто президентът Буш-младши напусна Белия дом, в началото на 2009, специалният пратеник на САЩ по проблемите на енергетиката в Евразия Ричард Морнингстар се завърна на сцената.

Ако изказването му в края на май пред комисията по външна политика на американския Конгрес съдържаше някакво послание, то беше, че американската стратегия в сферата на евразийската енергетика остава „непроменена”, по отношение на основния си дневен ред, а именно отправянето на предизвикателство срещу потенциала на Русия и възможностите и да използва огромните природни ресурси и статута си на износител на енергоносители за да възроди своя имидж на велика държава на световната сцена.

Връщането на реториката от времето на студената война

На споменатото по-горе изслушване в Комисията по външна политика на Конгреса, геополитическият дневен ред на енергийната стратегия на САЩ в Евразия беше озвучен, с характерната за него откровеност, от известния експерт по Русия Ариел Коен. Вероятно той едва ли е изненадал някого с тезата си за руската „експанзионистична програма за действие”, която според него намира отражение в енергийната политика на Кремъл. С подобно твърдение може да се спори, но то заслужава специално внимание, защото представляваше фона на последвалото изказване на Морнингстар. Последният беше ограничен от нормите на дипломатическата практика и принуден да се въздържа от директни нападки срещу Русия, спрямо която сегашната администрация на Барак Обама се опитва да реализира т.нар. „политика на презареждане”. Това обаче не му попречи да акцентира върху следното:

-            Кремъл разглежда енергетиката като инструмент за осъществяването на самоуверена и настъпателна външна политика;

-            Нивото на зависимост от Европа от Русия, в енергийната сфера, е неприемливо високо;

-            Русия се опитва да изключи САЩ  от играчите на централноазиатския и каспийския енергийни пазари;

-            Москва използва енергетиката за да върне в орбитата си Индия, Югоизточна Азия, Близкия Изток, Африка и Латинска Америка;

-            Русия кара съседните държави да осъществяват износа на свои енергоносители през руската система от тръбопроводи;

-            Недостатъчното „върховенство на закона” блокира достъпа на западните компании до руския енергиен сектор;

-            Русия остава незаинтересована от развитието на енергийните връзки със САЩ.

Коен достатъчно откровено излага цялата геополитическа специфика. На първо място, както сочат прогнозите, европейското търсене на енергоносители ще продължи да нараства и това може да доведе до по-голяма зависимост в енергийната сфера от Русия, което пък би имало сериозни последици за връзките между Москва и Европа.

Същността е, че САЩ предчувстват и се опасяват от това, че Москва може да използва разширяващите се енергийни връзки за да стабилизира отношенията си с държавите от Западна Европа, което пък ще ерозира евроатлантическия дух и постепенно ще отслаби трансатлантическото лидерство на Америка.

На второ място, Германия взе стратегическото решение да се откаже от ядрената си енергетика и, вместо това, да увеличи вноса на енергоносители от Русия. От гледната точка на Вашингтон, постоянно разширяващите се и укрепващи руско-германски връзки имат не само определен исторически резонанс, доколкото стават все по-важни за европейската сигурност, но са и опасни за Америка, тъй като могат, в крайна сметка, да отслабят европейското единство и основите на НАТО, която САЩ използват като ключов инструмент за реализацията на глобалната си стратегия.

На трето място, Русия се стреми да надрасне ролята си на обикновен износител на енергоносители за Европа и да се включи в енергоразпределителната мрежа на континента, както и в търговията на дребно с енергоносители на европейския пазар. В крайна сметка, Европа може „да се сблъска със суровия избор между цената и стабилността на енергийните си доставки и необходимостта да бъде заедно със САЩ по ключовите съвременни въпроси”.

От друга страна, Коен очаква, че „докато цените на петрола растат, можем със сигурност да очакваме възраждането на руската самоувереност и дързост”. Всъщност, какво точно означава „дързост”? В геополитически план, това означава една по-самоуверена и активна Русия в глобалната политика. Между другото, Коен на няколко пъти споменава Индия като страна, чиято политика би трябвало също да безпокои САЩ.

Тебеширените кръгове в Южна Азия

Всъщност, държави като Индия, в които САЩ разчитат да укрепят позициите си като техен стратегически партньор, могат да предпочетат варианта да се превърнат в автономни, или „неприсъединили се”, ако Русия съумее да установи по-тесни връзки с тях в енергийната сфера. Що се отнася до Индия например, далеч отиващите последици са свързани с това, че ако Делхи се откаже от партньорството със САЩ, това много сериозно ще усложни азиатско-тихоокеанската стратегия на Вашингтон и политиката му на сдържане спрямо Китай.

Интересно е, че Коен дава като пример в това отношение Сирия. Според него, Русия „се стреми към възраждането на вековния силов баланс в Близкия изток” и, че Сирия (също както Индия в Азиатско-Тихоокеанския регион) играе ключова роля в този регион и тъкмо поради това Москва възстановява военните си бази в Тартус и Латакия и „доставя на Сирия съвременно въоръжение”, както впрочем го прави и по отношение на Индия.

На четвърто място, Русия работи за укрепване и разширяване влиянието на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) като изключителен прерогатив за сдържането на САЩ, особено в „енергийния клуб” на тази група. Както е известно, ШОС включва Китай, Казахстан, Киргизстан, Русия, Таджикистан и Узбекистан.

САЩ буквално се вбесяват, виждайки че ШОС се готви да приеме като пълноправни членове Индия и Пакистан, а дори и Афганистан, като наблюдател. До момента, САЩ залагаха на сдържаността, която демонстрираха Русия и Китай по въпроса за присъединяването на Пакистан и Индия към ШОС, но когато Москва и Пекин започнаха да променят позицията си по въпроса, във Вашингтон моментално обявиха тревога.

Москва изпреварва Съединените щати, форсирайки връзките си с Пакистан. Критично важен вектор в усилващото се сътрудничество между двете държави са съвместните енергийни проекти. Така, Русия започна да обсъжда с Пакистан основите за участието му в проекта за газопровода ТАРІ (Туркменистан-Афганистан-Пакистан-Индия).

Страните възстановиха и въздушната връзка помежду си, проведоха две срещи на високо равнище в рамките на една година и започнаха тясно да координират подходите си по въпроса за стабилизирането на Афганистан (които също са част от изпълнението на проекта ТАРІ). Специалният представител на Русия за Афганистан Замир Кабулов (експерт на Кремъл по тази страна) посети Исламабад в началото на юни за да задълбочи консултациите между двете държави.

Руският подход е насочен към разширяване стратегическата самостоятелност на Пакистан, така че той да може да се освободи от стриктната опека на Вашингтон. При това Москва разчита, че Пакистан ще и отговори подобаващо. Както посочва в един свой коментар руският експерт по Южна Азия Андрей Володин, „посещението на пакистанския президент Али Зардари в Русия показа, че Пакистан активно диверсифицира външноикономическите връзки и външната си политика. Като това се подкрепя и от основния и най-стабилен пакистански съюзник – Китай, който осъществява политика на „меко обратно сдържане” на САЩ в Азия, включително в Пакистан”.

Краят на туркменистанската „газова мечта”

Така, руско-китайската инициатива за привличане на Индия и Пакистан като пълноправни членове на ШОС може, в перспектива, да нанесе съкрушителен удар по стратегията на САЩ, целяща американското „внедряване” в Азия. Основата на регионалната енергийна мрежа, концентрирана върху енергоносителите на Туркменистан, придава достатъчно стабилен характер на тази матрица.

Истината е, че макар САЩ много да говорят за TАРІ, далеч по-интересен за тях е т.нар. Южен коридор за транспортиране на туркменистанските енергоносители към Западна Европа така че да се ограничи степента на руската доминация на европейския пазар.

В момента Русия е на път „да убие с един изстрел два заека”. Насочвайки туркменистанския газ към ненаситните консуматори на енергоресурси от Южна Азия (Индия, потенциално, е един от двамата или тримата най-големи потребители на енергоносители през следващото десетилетие), Москва, от една страна, ерозира евразийската енергийна стратегия на САЩ за доставката на природен газ за Европа, а, от друга, съумява да съхрани силните си позиции на европейския енергиен пазар, недопускайки туркменистанският газ да и бъде конкуренция там.

Във връзка с ТАРІ непрекъснато възникват два въпроса. На първо място, имаше известни съмнения за размерите на туркменистанските енергийни ресурси. Но потвърждението, направено от британската одиторска компания Gaffney, Cline & Associates в началото на юни, че Туркменистан разполага с второто по големина в света газово находище в Южен Йолатан, тотално променя досегашния сценарий. Неслучайно афганистанският президент Хамид Карзаи моментално долетя в Ашхабад, веднага след като чу съобщението на британците. Огромното находище Южен Йолатан е разположено на площ от 3,5 хиляди кв. км, което е повече от цялата територия на Люксембург и, както посочва високопоставен представител на британския одитор, „Южен Йолатан е толкова голям, че там едновременно могат да се разработват няколко негови участъка”.

Казано накратко, Туркменистан разполага с потвърдени запаси, които могат да удовлетворят потребностите на Китай, Индия и Пакистан за дълги десетилетия и пак ще остане газ, който да се изнася в Русия. Това е шокираща перспектива за американските стратези, особено ако идеята за създаването на „енергиен клуб на ШОС”, лансирана от тогавашния руски президент Путин през 2005 (която по онова време изглеждаше не съвсем навременна) най-сетне се реализира на практика.

Така че упоритите руски и китайски дипломатически усилия по отношение на Пакистан, целящи да го убедят да промени парадигмата в афганистанската си политика; нарастващото нетърпение на САЩ заради „непослушанието и упоритостта” на Исламабад; склонността на ШОС да се ангажира със стабилизацията на Афганистан; стремежът на САЩ директно да контактуват с Движението „Талибан”, а не чрез „оглавявания от Кабул” мирен процес; натискът на Вашингтон за установяване на дългосрочно военно присъствие в Афганистан; все по-ясното желание на Русия и Китай да привлекат Индия и Пакистан като пълноправни членове на ШОС; опитът на САЩ да формират такова партньорство с Индия, което американският държавен секретар по отбраната Робърт Гейтс описа в речта си в Сингапур от 4 юни пред военните министри на държавите от региона (включително тези на Китай, Русия и Индия) като „неотменима основа за стабилността в Южна Азия и извън нея”; потвърдената от Гейтс

американска привързаност към „стабилното, здраво и разширено” военно присъствие в Азия и, особено, в Малакския пролив – всичко това също представлява много важно „енергийно измерение”.

Макар че споменатият по-горе Ариел Коен е експерт по Русия, той неколкократно спомена Централна Азия в изказването си пред Конгреса и призова американските конгресмени да обърнат специално внимание на това, че Москва се опитва „да изтласка” САЩ от Централна Азия вече е успяла да ограничи американското участие в новите каспийски енергийни проекти, изключвайки Америка от енергийния клуб на ШОС.

Сдържането на Русия, като основа на американската енергийна стратегия

В изказването си пред Конгреса, специалният пратеник по енергийните въпроси в Евразия Ричард Морнингстар, се придържаше към дипломатическия тон и внимателно заобикаляше геополитически моменти, акцентирайки върху детайлната презентация на евразийската енергийна стратегия на САЩ, която представи като продължение на политиката от ерата на Буш-младши, отчитаща обаче и новите реалности. Според него, принципните вектори на тази американска стратегия са следните:

- Стремежът на САЩ да бъдат силно ангажирани с енергийната сигурност на Европа, никога не трябва да се поставя под съмнение, след като Европа е „наш партньор по всички основни глобални въпроси, от Афганистан до Либия и Близкия Изток и от човешките права до свободната търговия”.

- САЩ ще работят за „енергийната диверсификация на Европа” както по отношение на източниците на доставка и маршрутите за транзит на енергоносителите, така и по отношение на видовете енергия – „диверсификация на доставчиците, диверсификация на транспортните маршрути и диверсификация на потребителите, както и концентриране на усилията върху алтернативните и възобновяеми технологии за „чиста” енергия, както и за нарастване на енергийната ефективност” (тук е мястото да напомня, че САЩ се явяват на европейския пазар като голям износител на шистов газ, който се конкурира с руския природен газ).

- Целта на САЩ е да накарат Европа да формулира „балансирана и диверсифицирана енергийна стратегия, залагаща на многото източници на енергия и множеството маршрути за транзитирането им до пазара” (т.е. за намаляване на зависимостта от Русия, която в момента покрива над 1/3 от енергийните потребности на Европа).

- САЩ ще поощряват и помагат на централноазиатските и каспийските държави „да търсят и намират нови пътища към пазара” (т.е., заобикаляйки руската територия и руските тръбопроводи).

- САЩ ще работят за приватизацията на енергийния сектор, като за целта ще „изградят политическа  платформа в постсъветското пространство, в чиито рамки да могат да просперират деловите и търговските проекти”.

- Привързаността на администрацията на Обама към т.нар. Южен коридор, чрез който да се реализират доставките на природен газ от Каспийския регион за Европа, през Турция, а потенциално „и от други източници отвъд югоизточните граници на Европа”, е не по-малка от тази, демонстрирана от администрациите на Клинтън и Буш. САЩ активно ще прокарват три отделни европейски тръбопроводни консорциума – „Набуко”, IGTI  и ТАР, и са „сигурни, че икономически жизнеспособният Южен коридор ще бъде реализиран, като инвестиционните решения, които ще направят това възможно, следва да бъдат приети до края на 2011”.

- Вашингтон отделя специално внимание на превръщането на Туркменистан в голям доставчик на газ за Европа, чрез Южния коридор.

- САЩ ще се стремят към интегрирането на балтийските държави в европейския енергиен пазар, така че да не бъдат зависими и уязвими от руските доставки и/или руския политически натиск.

- САЩ ще се противопоставят на опитите на Русия да получи монополно влияние в украинския енергиен сектор.

- Европа трябва да разработи и създаде единен енергиен пазар, за да не се допуска формирането на такъв тип двустранни отношения, като тези между Германия и Русия, Русия и Италия или Русия и Франция в момента.

- Европа следва повече да се концентрира върху развитието на добива на шистов газ, който може да замени руския природен газ.

- Европа трябва да реализира инициативи за „разделяне функциите за разпространение и доставка в енергийните компании”, така че руският гигант „Газпром” да се провали в усилията си да проникне в сферата на преработката и пласмента на природния газ.

Това е евразийския хартленд, глупчо!

На практика, евразийската енергийна стратегия на САЩ почти изцяло е концентрирана върху „сдържането” на изключителната и доминираща роля на Русия като енергиен доставчик на Европа и ограничаване на мащабното и влияние в централноазиатските и каспийските страни-доставчици на енергоносители. Коен говори за бъдещата роля на НАТО, като гарант за сигурността на „неруските тръбопроводи”, но не бива да се учудваме, че Морнингстар не отделя особено внимание на тази противоречива идея, зародила се в главите на членовете на предишната президентска администрация. В случая особено интересно е, че Морнингстар не споменава нищо за способността на Туркменистан или на централноазиатския регион, като цяло, да се превърне в енергиен доставчик за Южна Азия, макар че американските дипломати, посещаващи Делхи, неизменно демонстрират силен интерес към проекта ТАРІ. Тоест, излиза, че САЩ изцяло са концентрирали усилията си върху енергийната сигурност на Европа и върху доставките от Каспийския басейн, Централна Азия и Близкия Изток за европейския пазар и само на думи се интересуват от ТАРІ.

Ясно е, че срещата на ШОС която се проведе в средата на юни в Казахстан, се превърна във важно събитие в контекста на енергийната геополитика. И в този смисъл за изслушванията в американския Конгрес две седмици преди това беше подбрано най-подходящото време. САЩ предчувстват промяната на парадигмата в динамиката на азиатската мощ. Шансовете все повече се обръщат срещу Америка, след като Русия и Китай умело трансформират политиката си в Южна Азия, чиято основна цел в момента е „хегемонизацията” на връзките им с Пакистан и Индия, в рамките на ШОС (включително чрез възможното присъединяване на двете държави към организацията, през 2012). Според директора на Института за международни изследвания в Университета Цинхуа Ян Сютън: „Ако съумеем да установим тесни отношения със съседните държави, както успяхме да го направим с държавите от ШОС, ще постигнем голям прогрес. Създаването на ШОС през 90-те години беше признато като една от най-успешните дипломатически стъпки на Китай. А целта на създаването на ШОС е да бъде отправено предизвикателство към стратегическото намерение на Америка да разшири военното си влияние в Централна Азия. С появата на ШОС отношенията на Китай с държавите от региона значително се подобриха. С цел да установи подобни отношения и с околните държави, които още не са станали членки на ШОС, Китай трябва да установи с тях истинско стратегическо партньорство. В противен случай те могат да се окажат в американската сфера на влияние ”.

Действително, очертаващият се „край на играта” в Афганистан е вдъхновяващ момент за развитието на няколко направления в геополитиката на Евразия и Централна и Южна Азия. Някои от тях вече се реализират, други все още са в „спящо състояние”, някои са видими, а други все още недостатъчно различими за да започнат да се сближават. При всички случаи обаче фокусът им е един и същ – Евразия.

Както е известно, великият британски географ и политик сър Халфорд Макиндер, който се смята за един от бащите-основатели на езотеричните дисциплини на геополитиката и геостратегията, базира прочутата си теория за „Хартленда” на предпоставката, че Евразия си остава „сърцевината” на международната политика. Очевидно, тя е валидна с пълна сила и днес.

* Авторът е индийски дипломат от кариерата, бил е посланик на страната си в Турция и Узбекистан

Когато след Освобождението „строителите на нова България” поставят основите на държавата ни, за да я извадят от вековната и изостаналост, изтъкват, че „трябва да се удовлетворят нуждите на всички части на страната ... да се свържат тясно всичките страни на нашето Отечество”. Тези цели отново станаха актуални през 60-те години на миналия век, когато се очертаха острите противоречия, породени от задълбочаващата се диспропорция „център-периферия”, от колективизацията на земята и „социалистическата индустриализация”.

На териториално-селищна основа, възникна нуждата от регулиране на вътрешната миграция, чрез подобряване на общественото обслужване. За целта, през 1969 беше създаден Държавен комитет за битови услуги с ранг на министерство. Неговият Научно-изследователски институт се  зае с изследователската и проектантска работа, в мащабите на цялата страна. В окръжните народни съвети бяха създадени отдели за ръководство на дейностите по общественото обслужване и областни дирекции за развитие на битовите услуги и местната промишленост (т.нар. „промкомбинати”). Териториална основа на тази организация бяха териториалните единици за комплексно обществено обслужване (ТЕКОО).

По  инициатива   на   Министерството  на  земеделието  и  с активната  медийна   подкрепа  на  вестник  „Кооперативно село”, на 25  март 1971 се  проведе  Национална конференция   „Обслужващата    сфера   в     селата”,   на   която беше представена специално изработена карта на Силистренски окръг. На нея бяха   отбелязани всички средищни села, с данни за фактическото състояние на обслужването и перспективата за развитието му. Картата изясняваше какви и колко услуги, в какъв обем и с колко работници, е необходимо да се създадат. Целта на тази и други подобни разработки беше се докаже, че жителите на селата се нуждаят  и следва да получат същите услуги, от които се ползват и градските жители. Тоест, в селата трябваше да се създадат приемателни звена за онези услуги, за които не е стопански изгодно да се извършват на място.

„Хората трябва да имат битови услуги, където и да живеят. Нормативите за потребление в тази насока трябва да бъдат еднакви за селото и града” - се посочваше в заключителния документ на въпросната конференция.

Но когато съответните проекти за окръзите бяха приети и предстоеше тяхното прилагане, Държавният комитет за битови услуги беше закрит, което „обезглави” започналите действия за развитие на общественото обслужване. Освен това, миграцията от селата към градовете продължи да се разраства, особено към окръжните центрове. Над 90% от отпусканите на окръзите средства за жилищно строителство се предоставяха за окръжните центрове, което задълбочаваше териториално-устройствената диспропорция „център-периферия”.

Генералната схема за териториално разположение на производителните сили

След 1971, усилията да се спре изселването на трудоспособната част от селското население към окръжните градове бяха  съсредоточени върху подобряването на селищната икономическа база. На провелите се партийни форуми, посветени на този въпрос, беше решено към Плановия комитет да се създаде Управление за териториално разположение на производителните сили, със самостоятелен научен институт. Под негово ръководство трябваше да се изготви Генерална схема за териториално разположение на производителните сили, която да осигури равномерното икономическо развитие на населените места.

Дотогава необходимостта от това се дискутираше само в някои научни среди. На практическо ниво, усилията бяха насочени към усъвършенстване териториалната организация на материалното производство (извън земеделието), с цел повишаване на икономическата му ефективност. Тази политика обаче, не получи подкрепата на повечето ръководители на вече съществуващите предприятия. Те гледаха с недоверие и на методическите основи, върху които трябваше да се състави Генералната схема.

Работата започна през 1972. Тръгна трудно, защото научните концепции за ефективността от териториалната организация на материалното производство (главно на промишлеността), не бяха се „уталожили”. Продължаваха споровето по тях, инициирани най-вече от ръководителите на промишлените отрасли. Причината беше, че индустриалните предприятия имаха ведомствена, централна подчиненост. В същото време, в окръжните народни съвети липсваха структурни  управленски  звена, които да отговарят за разположените на територията на окръга техни поделения. В тази ситуация, ведомствата не се чувстваха  ангажирани да търсят необходимата ефективност и усъвършенстване териториалното разположение на местните производствени звена. Много трудно се стигаше до решения,  осигуряващи необходимата икономическа база на населените места извън  окръжните центрове.

Освен това, хората, заети с планирането, не се чувстваха ангажирани с териториално-устройствената ефективност. За преодоляване на това състояние, в Плановия комитет беше  организирана  изложба на карто-схемите на  Генералната схема.  И тя обаче не премахна доминанацията на отрасловия подход в планирането.

На 4 януари 1973, Генералната схема за териториално разположение на производителните  сили беше  съставена и одобрена  от Колегиума на Плановия комитет.  Обяснителният текст, мотивиращ териториалните  структури към нея, беше с обем 800 страници. Когато обаче трябваше да продължи  прилагането й в отраслите и в окръзите, научните работници от БАН и от други научни звена депозираха  редица възражения, включително и, че Генералната схема „не е издържана теоретически”. Това спря прилагането й. На Научния институт към Управлението за териториално разположение на производителните сили беше възложено да изработи нова, теоретично издържана Генерална схема.  Докато  съществуваше този Институт обаче, втори вариант  на Генерална схема така и не беше съставен.

През същия период, под натиска на заинтересованите неокръжни общини и, по-конкретно, по инициатива на Габровските машиностроителни заводи, започнаха да се изграждат промишлени структури в селата. Въпреки насърчителните първоначални резултати, и тази инициатива не допринесе за осигуряване  необходимата икономическа база на периферните населени места.

В Габровски окръг например, беше изграден машиностроителен завод  с 1200 работника в село Яворец (по шосето за Севлиево), като 80%  от  работещите  в него не бяха стъпвали в центъра на селото.  Вместо това, за тях се изгради цял жилищен квартал над габровската жп гара. В крайна сметка, Комитетът за технически прогрес прекрати тази инициатива, под предлог, че така се „разкулачва промишлеността”.

Единният териториално-устройствен план

По замисъл на Съвета по управление при Държавния съвет, през 1976 се издадоха разпоредби за създаване на управленски документ – Единен  териториално-устройствен план (ЕТУП) за държавната територия. С него се обединяваха планово-нормативно икономическите и социалните предпоставки за осигуряване на равностойни жизнени условия в населените места на страната. За целта беше създаден специален Институт по териториално устройство и архитектура (КНИПИТУГА). Съвместно с окръжните народни съвети (по-конкретно, с окръжните проектантски  организации), по единна методика, обхващаща икономическата и социалната жизнена сфери, през 1976-1979 бяха съставени териториално-устройствени планове на окръзите. Системата „Труд” в ЕТУП обхващаше териториално-устройствените схеми на отраслите на материалното производство.

Крайният резултат на тази научно-изследователска колективна работа обоснова съкращаването на броя на общините – от 1492, те бяха сведени до 300.В качеството им на основни клетки на ЕТУП, те придобиха наименованието „селищни системи”. Проектите за тях се утвърждаваха от Експертен съвет към Управление „Териториално и селищно устройство”. За всяка селищна система бяха съставени 49 картосхеми. Участниците в съставянето на проектите на селищните системи бяха както от КНИПИТУГА, така и от окръжните администрации и от проектантски организации.

Проектите на селищните системи станаха основа на административната реформа през март 1979, чиято структура е валидна и досега (2011). Основният труд, посветен на тях и озаглавен „Селищни системи”, беше преведен на руски и испански (издаден в Хавана). На съвещание с представители на териториално-устройствените институти на съветските републики и на страните от СИВ, през 1980, селищните системи бяха оценени като най-сполучливия до този момент проект за перспективно селищно развитие.

Въпреки това обаче, прилагането на този модел в България продължи едва три години. В практиката на разпределяне средствата за инвестиции в социалната област се беше наложила практиката, основният дял от тях да отива за окръжните центрове. В някои окръзи за тях, на практика, се заделяха до 100% от всички средства. А, както вече подчертах, селищните системи изискваха равностойно ниво на жизнената среда в града и в селото. Тоест, в редица окръзи проектите за селищните системи бяха опорочени още в самото начало на прилагането им.

В общи линии, същестуващото противопоставяне на модела на селищните системи се мотивираше с това, че те „ограничават водещата роля на Партията”. Истината обаче беше, че чрез тях държавата провеждаше най-успешната си социална политика.

Така „селищните системи”, като термин, бяха обявени за „антипартийни” и заменени със старото наименование „общини”, каквито съществуват и сега. Това обаче, означаваше отказ от постигането на целта, обусловила навремето създаването им – да създадат равностойна жизнена среда в населените места. Вън от обществения коментар остана и ликвидирането на междуселищната интеграция, което, вместо да спре миграционният поток от малките и периферни селища към градовете, го засили. След като окръжните градове и, най-вече, столицата „прибраха” младото и детеродно население, се  снижи демографският ръст в тях и към края на века сумарно умрелите вече бяха повече от родените. Така столицата, окръжните и по-големите градове се превърнаха в „демографски топилни”. Резултатът е намаляването, към 2010, на броя на населението с 1.597 хил. души, спрямо 1985. Днес 186 населени места са без население, 427 са с население до 10 души, 703 с население до 50 души, а до 100 души имат 537 населени места. В тях няма училища, здравни заведения и други обслужващи обекти. Гъстотата на населението в Югоизточна и Северозападна България, както и в периферните територии на окръзите, е под 10-15 души на кв. км, при това е силно застаряло.

Така, от  средата на 80-те години на ХХ век, България остана без държавно териториално-устройствени документи, което „отприщи” стихията на обезлюдяването и на териториално-устройствената диспропорция „център-периферия”.

Днес някогашният институт КНИПИТУГА се нарича Център за териториално развитие и за последните 30 години така и не успя да представи проект за държавен документ за териториално устройство на държавата, каквато роля трябваше да играе ЕТУП. Необходимо е това най-сетне да се промени, защото то допълнително задълбочава кризата в страната ни.

13 април 2011

* Председател на Българското геополитическо дружество

Всичко, ставащо около нас напоследък, подкрепя тезата, че основното събитие на продължаващата финансова криза ще се случи през следващата 2012. Огромното количество нови дългови задължения, огромното количество допълнително емитирани „хартиени” долари, както и „искрата”, свързана с повишаването на лихвения процент, вероятно ще се превърнат в катализатори на стимулираната от кредитите финансова имплозия „версия 2.0”.

Както е известно, началото на първата „оригинална версия 1.0” на кризата бе поставено от краха на пазара на недвижимите имоти в САЩ, през 2007, който, година по-късно, се трансформира в пълномащабна финансова криза. Постепенно тя се разпространи в държавите с развита икономика, но не успя да предизвика хаос на развиващите се пазари и в страните от Втория и Третия свят. Повечето от тези страни бяха изолирани от финансовите недомислици на Първия свят – кредитите, заемите, дълговото бреме и обременителните лихвени платежи – просто защото бяха лишени от правото да консумират опияняващия еликсир на кредитите.

Ще може ли американското правителство да предотврати следващата финансова криза?

Разбира се, междувременно бяха предложени множество обяснения, защо нещата тръгнаха на зле: алчността на Уолстрийт, корумпираният капитализъм, недостатъчните и неадекватни административни правила, икономиката, подхранвана от затъналите в дългове и кредити потребители, прекалено либералните правила за отпускане на заеми, „отрицателните” реални лихвени проценти и несъществуващите спестявания. Тоест, всички причини се свеждаха до прекалената достъпност и изобилието от евтини и лесни за получаване кредити и кешови суми.

Такива половинчати мерки като приемането на закона „Дод – Франк” (целящ намаляване на риска, поеман от банките, и по-голяма защита на потребителите) например, които бяха измислени и използвани още в началото на рецесията за да бъде смекчен финансовия риск, само закрепиха организационно недостатъците на съществуващата нормативно-правна база. Освен това, смятаните за „прекалено големи за да рухнат” частни финансови институции, на които бяха предоставени неограничени спасителни пакети за сметка на данъкоплатците, станаха още по-големи и по-малко на брой, т.е. концентрацията им продължи.

Неуправляемият ръст на дефицита неизбежно води до образуването на огромни дългове на всички ръководни нива – от това на федералното правителство до правителствата на щатите и местните органи на властта. Американският държавен (федерален) дълг в момента надхвърля 14 трилиона долара и ще нарасне през 2011 финансова година с още над 1,69 трлн. Днес 37% от всички разходи на федералното правителство се покриват за сметка на заемите, което означава по-нататъшното нарастване на дълга.

Към това следва да добавим и всички нефинансирани или недофинансирани задължения в социалната сфера, като програмите за социална защита, медицинска помощ и медицински грижи, които много удобно бяха изключени от годишния оперативен бюджет на федералното правителство. В зависимост от това, какви разчети за бъдещата инфлация ще бъдат заложени, а също от критериите за правото на гражданите да се ползват от тези програми и други свързани с това въпроси, по-нататъшните необезпечени задължения, в размер между 60 и 110 трлн. долара, също би трябвало да се добавят към дълга на федералното правителство.

На свой ред правителствата на отделните щати и местните органи на властта добавят още 3,87 трилиона долара необезпечени задължения, касаещи пенсиите на държавните служители и облекченията по медицинските застраховки.

В последната си книга „Този път всичко ще е различно”, известните икономисти Кармен Райнхард и Кенет Рогоф подробно доказват, защо 90%-ното съотношение между държавния дълг и БВП представлява критична точка за САЩ. Заключенията им се базират на анализа на икономическата история през последните няколко столетия. Според тях, САЩ, Великобритания, Япония и редица други развити държави вече са се наредили на опашка за да се присъединят към Гърция, Ирландия и Португалия по пътя им към финансовата бездна.

С други думи, вече е налице фундаментът за следващия финансов крах. Като този път и правителствата се присъединиха към частните финансови организации в безумната надпревара, кой пръв да си разбие главата в дълговата тухлена стена. Правителствата очевидно няма да могат да се справят успешно с досегашната си роля на „по-големия брат”, който винаги е готов да спаси по-малкия, просто защото този път те самите ще се нуждаят от спасение.

Наистина, най-сложните и актуални въпроси днес са, кой и как ще спаси фалиралите ни правителства? Страните от ЕС не могат да помогнат, защото много от тях вече са стигнали до ръба на финансовата пропаст. Както изглежда, всички развити държави, които не могат да разчитат на подкрепата на достатъчно мощен ресурсен сектор (като Канада и Австралия) или на високопроизводителната си индустрия (Германия), са застрашени от финансова катастрофа.

Кое ще провокира финансовата криза „версия 2.0”?

Повишаването на лихвения процент, само по себе си, е напълно достатъчно за да се провокира втора мощна вълна на все още продължаващата финансова криза. Не трябва дори да си гений, за да забележиш, че сегашните лихвени проценти са по-ниски от тези през 50-те години на миналия век. Що се отнася до реалните лихвени проценти, те са опасно близко до отрицателните, ако вече не са станали такива. На фона на бързо нарастващата ценова инфлация, те ще бъдат принудени да се ориентират към отрицателни стойности.

До настоящата 2011, най-големите купувачи на американския държавен дълг бяха чуждестранни, като става дума най-вече за Китай и Япония. В момента обаче Япония си има други грижи, заради тежките последици от разрушителното земетресение и вълната цунами. Китай пък последователно съкращава обема на купуваните от него ценни книжа на Федералния резерв, оправдавайки се със спада в доверието към губещия стойността си американски долар. Освен това, китайците стигнаха до извода, че ако използват излишъците си от долари за гарантиране на бъдещите доставки на енергоносители и други важни суровини, това ще е от по-голяма полза за тяхната икономика.

На всичкото отгоре, купувачите на американските дългови задължения смятат, че достигналите 60-годишния си минимум лихвени проценти вече не покриват инфлацията и затова този вид сделки са рискована и непривлекателна инвестиция.

При липсата на достатъчен брой купувачи сред чужденците или в частния сектор, Управителният съвет на американския Федерален резерв „монетизира” дълга на федералното правителство, изкупувайки дълговите задължения на Хазната. Този процес бива определян като „валутно стимулиране”, с чиято помощ Федералният резерв произвежда пари буквално „от въздуха”, което пък го прави купувач на държавния дълг от последна инстанция. Имайки предвид сегашния темп, можем да очакваме, че Федералният резерв ще изкупи 50% от всички нови облигации и облигации на хазната със срок на погасяване до края на текущата финансова година. Това се налага, просто защото, при тези лихвени проценти и това ниво на риска, няма достатъчно количество чуждестранни или вътрешни купувачи.

Най-показателното и, вероятно, най-страшното предзнаменование се случи наскоро, когато най-големият частен облигационен фонд PIMCO продаде целия си запас от държавни дългови облигации на САЩ, демонстрирайки по този начин тревогата си от огромните размери на федералния дълг. Сред причините за тази стъпка, президентът на РІМСО Мохамед Ел-Ериан посочи рисковете, свързани с почти отрицателните лихвени проценти по дълговите задължения и спадът на стойността на американския долар, породен от прекалената парична емисия.

След като знаем със сигурност, че шефовете на пенсионните фондове и застрахователните пулове на инвестиционните компании обикновено се съобразяват и следват действията на лидерите в отрасъла, можем със сигурност да прогнозираме, че още повече милиарди и трилиони долари в облигации на Хазната, ще бъдат „хвърлени” на и без това болния облигационен пазар. Когато този процес излезе изпод контрол, емисията на долари от Федералния резерв и изкупуването на дълга (пак от него) ще се ускорят, като паралелно с това ще нараства инфлацията и ще се обезценява доларът.

Защо политическите процеси в Америка, на практика, гарантират финансовата криза „версия 2.0”?

Как обаче можем да сме сигурни, че следващата криза, която ще бъде много по-сериозна от досегашната, действително вече се очертава на хоризонта? За това съдействат два фактора:

- мащабите и импулса на разширяване на дефицита в държавния бюджет, дълговете и необезпечените задължения;

- монетизацията, от Управителния съвет на Федералния резерв, на дълговите задължения чрез използването на току що напечатани пари, в рамките на загадъчния процес, наречен „валутно стимулиране”;

- изключително вероятната перспектива за повишаване на лихвените проценти, което се обуславя от губещата ценността си валута.

Политическия процес, на практика, гарантира, че необходимите затягащи мерки ще се реализират в рамките на опита за стабилизиране на финансовата система. Спомнете си неотдавнашния публичен дебат в Конгреса между републиканци и демократи за „символичното” съкращаване на бюджета с 33 млрд. долара, при положение, че бюджетният дефицит се равнява на 1,65 трилиона долара.

На пръв поглед, тезата, че във време на очертаваща се нова финансова криза е необходимо силно ръководство изглежда съвсем адекватна и очевидна. Само че подобно на обикновените хора, и повечето политици са амбициозни кариеристи, които са готови на всичко за да запазят поста си.

В същото време, политиците с ясна визия за нещата, обикновено биват „наказвани”, като губят креслото си на следващите избори. Затова пък онези, които предпочитат да игнорират сгъстяващите се облаци на наближаващата буря и вместо това обещават на публиката хубаво време, най-вероятно ще бъдат наградени, получавайки гласовете на избирателите. В подобна враждебна избирателна среда, политическата воля естествено отслабва. Струва ли си да се учудваме, че избирателите чуват само това, което им се иска и, в крайна сметка, получават, каквото са заслужили?

Годината, предшестваща президентските избори в САЩ, традиционно е изпълнена с обещания за гарантиране на положителни инвестиционни условия. Политиците на власт са наясно, че избирателите могат да бъдат подкупени със собствените им пари, или, както е сега – със заеми. Избирателите пък са доволни от своя фалшив просперитет и от обещанията за финансово благополучие.

Предполагам, че отново ще станем свидетели на реализацията на този сценарий през 2012... , но само ако управляващите успеят да го разиграят. Въпросът е, дали ще могат да го направят? Ще продължи ли политиката на рекордно ниски лихвени проценти? Дали големите купувачи на дългови книжа, като пенсионните фондове и застрахователните компании, ще излязат от този пазар, подобно на спомената по-горе РІМСО? Ще продължи ли пада стойността на долара заради печатането на необезпечени хартийки от Федералния резерв? Ще може ли правителството да удържи капака или финансовата „тенджера под налягане” ще се взриви?

Заключение

Печеленето на време, печатайки пари без покритие, което неминуемо води до ръст на инфлацията и прегряване на пазарите на суровини и акции – всичко това ще работи само до определен момент. Според мен, съвпадането на множество важни критерии в предизборния цикъл на президентската надпревара през 2012, най-вероятно ще доведе до перфектната финансова буря догодина. И когато тя настъпи, финансовото земетресение бързо ще разруши неустойчивата финансова система, съществуваща в момента. Правителството ще бъде безпомощно и няма да може да се защити от надигащото се финансово цунами и ликвидирането на американската национална валута, още по-малко ще могат да се защитят от това обикновените граждани или частните финансови институции.

Ако си представим, че още от утре политиците ни внезапно решат да се държат като зрели хора, прекратят партийните междуособици и се освободят от злобата и празната реторика, финансовият крах на Америка може да бъде отложен или дори избегнат. За съжаление обаче, проблемът изглежда непреодолим, а политическата воля – прекалено слаба.

* Авторът е известен американски икономически анализатор, в миналото е бил високопоставен държавен служител в Канада

На 21 май, новият президент на Кот д’Ивоар Аласан Уатара пое поста си в столицата Ямосукро, в присъствието на държавния глава на Франция (бившата метрополия на африканската страна) Никола Саркози, генералния секретар на ООН Бан Ки Мун и неколцина африкански лидери. На церемонията присъстваха и хора от лагера на основния опонент на Уатара и доскорошен държавен глава Лоран Гбагбо.

Както е известно, през ноември 2010, в тази африканска страна (позната в миналото като Бряг на слоновата кост) се проведоха първите от десет години насам президентски избори. В тях Уатара беше обявен за победител, но Гбагбо отказа да признае резултатите и в резултат от това избухнаха кървави сблъсъци между привържениците на двамата (загинаха стотици хора, а близо милион избягаха в съседна Либерия). Възможността сблъсъците да прераснат в пълномащабна и продължителна гражданска война беше предотвратена от френската армия, чиито танкове влязоха през април в президентската резиденция в най-големия град на страната Абиджан, а Гбагбо беше арестуван. Веднага след това, Европейската комисия обяви, че ще отпусне на Кот д’Ивоар спешна помощ от 180 млн. евро за осигуряването на питейна вода и елементарно здравно обслужване.

За мнозинството хора извън Африка, тази развръзка изглежда справедлива – след като Аласан Уатара спечели изборите, през октомври и ноември 2010, беше нормално да заеме и президентския пост. Ситуацията обаче не е толкова проста, колкото изглежда на пръв поглед, още повече, че повечето европейски и американски медии, кой знае защо, избягват да коментират възможността зад смяната на управляващите в Кот д’Ивоар да се крият и определени геополитически интереси.

Едно старо съперничество

Бившият президент Лоран Гбагбо е добре познат на аналитичната общност в Европа. Започнал като синдикален лидер, той за първи път привлича вниманието по време на студентските демонстрации през 1982 в Абиджан, довели до формирането на т.нар. Народен фронт (FPI). Три години по-късно, Гбагбо е принуден да емигрира във Франция, където се опитва да осигури международна подкрепа за FPI и да популяризира програмата си за борба срещу диктатурата на Демократичната партия на Кот д’Ивоар (PDCI) – единствената разрешена политическа сила по време на управлението на Феликс Уфуе-Боани (президент през 1960-1993), и създаването на многопартийна система в страната.

Смятаният за идейно близък до Френската социалистическа партия Гбагбо се завръща в родината си през 1988, а две години по-късно получава 18% от гласовете на президентските избори, превръщайки се по този начин в основния кандидат на опозицията. Тогава изборите са спечели от Уфуе-Боани, който пък назначава за премиер не друг, а Аласан Уатара. Когато, през 1991 и 1992, страната е разтърсена от нови студентски протести, премиерът Уатара нарежда ареста на Гбагбо, който по-късно е осъден на две години затвор (излежава само част от присъдата си).

Смъртта на 88-годишния Уфуе-Боани, през 1993, води до предсрочни президентски избори, спечелени от Анри Конан Бедие, идеолог на т.нар. „ивоарийство”, в чиято основа е тезата за националната изключителност на коренното население. Според тази теория, за „ивоариец” се признава само онзи жител на страната, който може да докаже че семейството му живее в нея от поне четири поколения насам.

Именно на това основание Конан Бедие обявява за недействителна кандидатурата на основния си съперник за президентски пост – бившия премиер Аласан Уатару. На свой ред, Лоран Гбагбо призовава привържениците си да бойкотират изборите, обявявайки промените в избирателния закон, наложени от Бедие, за нелегитимни. Тук е мястото да посоча, че по онова време и Уатаро, и Гбагбо са част от опозицията. През 1999, Бедие е свален от президентския пост в резултат на военен преврат, ръководен от генерал Робер Геи – човекът, арестувал Гбагбо през 1992 и по-късно отстранен от длъжност заради отказа си да смаже демонстрациите на опозицията, през 1993. Геи, който е професионален военен, получил образованието си във Франция, и ревностен католик, е победен в президентската надпревара през 2000 от Лоран Гбагбо. Що се отнася до третия основен кандидат в тези избори – Аласан Уатара, той отново е отстранен от надпреварата под предлог, че не е „коренен ивоариец”.

Военният бунт през 2002

На 19 септември 2002 въоръжени бунтовнически отряди, навлезли в Кот д’Ивоар от съседната Буркина Фасо овладяват северната част на страната и се опитват да осъществят държавен преврат. Конфликтът бързо се превръща в противопоставяне между верния на правителството Юг, където живее коренното население (по-голямата част от него са християни), и предимно мюсюлманския Север, които освен всичко друго, са разделени от въпроса за „ивоарийския произход” (т.е. от тезата за националната изключителност на коренното население), лансирана от президента Бедие и довела до отстраняването на Аласан Уатара от президентските избори, през 2000. След продължилите няколко месеца сражения, в Кот д’Ивоар е изпратен френски военен контингент (в рамките на операция „Еднорог”), който поема патрулирането в зоната на прекратените военни действия, разделяща Севера от Юга. След това, под натиска на световната общност, двете воюващи страни се споразумяха за създаване на правителство на националното помирение, назначаването на „неутрален” премиер и разоръжаване на бунтовниците.

На свой ред, ООН упълномощи своите миротворчески сили в страната (ONUCI) да съдействат за успокояване на ситуацията в зоната на операция „Еднорог”.

Естествено, всичко това не промени особено нещата и през 2004 северната половина на Кот д’Ивоар продължи да бъде окупирана от бунтовниците, с мълчаливото съгласие на международната общност и френските власти.

Именно тогава президентът Гбагбо започна военно настъпление (т.нар. операция „Достойнство”) за да си върне контрола над северните градове, заети от бунтовниците. В хода на това настъпление, ползващата експертната помощ на израелски съветници армия на Кот д’Ивоар бомбардира позициите на френските части, убивайки 9 войници. В отговор, французите моментално унищожиха цялата военна авиация на страната, провокирайки вълна от масови безредици, които привържениците на президента „канализираха”, насочвайки гнева на хората срещу френските части, както и против френските граждани, живеещи в Кот д’Ивоар. Така страната се оказа в задънена улица (северната и част беше окупирана от бунтовниците и частите от контингента на ООН – т.е. от французите) и бе разделена на две части. Все пак, през 2007 беше постигнато ново споразумение, задължаващо президента Гбагбо да назначи за премиер Гийом Соро, произхождащ от северната част на страната и генерален секретар на контролиращата я бунтовническа групировка „Нови сили”. Тук е мястото да отбележа, че по време на президентските избори през 2000 Соро подкрепи блока на Аласан Уатара.

Ролята на племенните и религиозни противоречия

Напук на повечето коментари в западните, а и в българските медии, нарастващото напрежение в Кот д’Ивоар не се дължеше само на традиционните за цяла Африка племенни и етнически противоречия. В тази страна е налице и противопоставяне между християнския Юг и мюсюлманския Север, както и сериозно напрежение в отношенията между коренните ивоарийци и жителите на страната, имащи „чужд” произход.

Навремето, когато Франция създава колонията си Бряг на слоновата кост (1893), очертаването на границите и очевидно не е съобразено с геоетническото рапределение на населението в региона. Както посочва известният френски експерт по Африка Бернар Люган, страната представлява сложна мозайка от четири лингвистични групи, които, на свой ред, са част от три етнически „блока”, дали началото на трите конкуриращи се политически формации в днешен Кот д’Ивоар, всяка от които подкрепя различен кандидат за властта: Лоран Гбагбо, Аласан Уатара и сваления през 1999 екс-президент Бедие.

Така, Лоран Гбагбо принадлежи към племето бете (12% от всички жители на страната), но съумява да получи подкрепата и на племенната група акан, които дори го предпочитат пред съплеменника си Анри Конан Бедие. Вероятната причина за това е, че съпругата на Гбагбо също е от акан. Освен това, Гбагбо се ползваше със подкрепата на градския електорат, принадлежащите към който не се идентифицират с нито едно от племената, и най-вече на жителите на бившата столица Абиджан, в южната част на страната, впечатлени от декларирания от него национализъм.

В северната част на страната, делът на гласувалите за Гбагбо не е голям – между 2% и 9%. В рамките на цялата страна, на първия тур на изборите през октомври 2010 той получи 38% от гласовете.

Аласан Уатара пък произхожда от северната част на страната и е мюсюлманин. Това му помогна да обедини около кандидатурата си племената, изповядващи исляма: малинке, сенуфо, дула, куланго и лоби. В четирите северни избирателни района той получи между 73% и 93% от гласовете. На юг резултатите му не бяха толкова добри, но все пак в Абиджан за него гласуваха 33% от избирателите (колкото беше и общият процент на гласовете му на първия тур, през октомври 2010).

Всъщност, това разделение на Кот д’Ивоар на две части (както навсякъде другаде в Африка) е резултат от етническото и племенно разделение. Бързото икономическо развитие на страната след получаването на независимостта през 1960 доведе до голям приток на имигранти от съседните държави, които през 60-те години бяха заети предимно в селскостопанската сфера, тъй като в нея имаше недостиг на работна ръка. Пришълците от Мали, Буркина Фасо или Гана днес са около 26% от цялото население на Кот д’Ивоар. И след като вече две поколения имигранти живеят на територията на страната, много от тях получиха местно гражданство, попълвайки редиците на избирателите на политиците от Севера.

Втората гражданска война

Според резултатите от президентските избори, съобщени на 4 декември 2010, Централната избирателна комисия на Кот д’Ивоар обяви, че досегашният президент Лоран Гбагбо е получил 45,9% от гласовете, а за основния му противник – бившия премиер Аласан Уатара, са гласували 54,1%. След това обаче, Конституционния съвет на страната анулира резултатите от изборите в седем северни департамента, позволявайки по този начин на Гбагбо да остане президент. В същото време международната общност призна изборната победа на Уатара, поставяйки Гбагбо в политическа изолация.

След проточилите се няколко месеца и завършили без успех преговори между двамата политици, самообявили се за президенти, в края на март 2011 военните групировки от Севера, контролирани от Уатара, предприеха по негова заповед мащабно настъпление, в очевидно нарушение на действащото споразумение за прекратяване на военните действия. Офанзивата, чиято цел беше овладяването на властта, се осъществи със силите на опълчението на партията на Уатара „Нови сили” и присъединили се към него дезертьори от националната армия. Те се ползваха с моралната подкрепа на ООН и с военната подкрепа на френския контингент „Еднорог”. Малко преди това численият му състав беше увеличен (благодарение на подкрепленията, дошли от Габон и Чад), достигайки 1700 души. Освен това, бунтовниците от Севера вече години наред се финансират от Нигерия и Буркина-Фасо. На 10 април, френският военен контингент, действащ в рамките на мисията „Еднорог” и под егидата на ООН, нанесе силен въздушен удар по системата за отбрана на президентската резиденция в Абиджан, а 250 френски войници блокираха богаташкия квартал Кокоди, позволявайки на частите на Уатара да пленят на следващия ден (11 април) отказващия да предаде властта Лоран Гбагбо.

В същото време, опитвайки се да не дискредитира окончателно победата на Аласан Уатара на изборите, Външното министерство в Париж побърза да заяви, че френските части не са участвали пряко в тази военна операция и, че тя е била осъществена само от отрядите на Уатара. Съвършено очевидно е обаче, че без военната подкрепа на Франция и ликвидирането на военния потенциал на армията на Гбагбо от френския контингент, конфликтът едва ли щеше да приключи скоро. В тази връзка, както отбелязва френският анализатор Александър Латса: „злото беше пуснато на свобода – новият президент на Кот д’Ивоар дойде на власт, благодарение на френската армия”. Между другото, в едно от последните си интервюта, дадени в Абиджан, малко преди да бъде пленен от противниците си, Лоран Гбагбо твърди, че не е „марионетка, стремяща се да угоди на Запада” и, че не иска „да прилича на французите”. В същото интервю, той се изказва крайно критично към международната общност, признала победата на противника му Уатара на последните президентски избори.

Критиките срещу френско-американската намеса

Междувременно, започват да се чуват все повече критични гласове по повод на френската намеса във вътрешните работи на Кот д’Ивоар. Така, известният френски адвокат Жак Верже, както впрочем и бившият външен министър Ролан Дюма, открито атакуваха позицията на Франция в този конфликт. И те не са единствените. Бившият шеф на президентската администрация по времето на Жак Ширак  Жан-Франсоа Пробст заяви, че Аласан Уатара е американска марионетка, манипулирана от ЦРУ и, че с некомпетентното си поведение сегашният президент Саркози работи за интересите на САЩ. В тази връзка Пробст напомни, че „бунтовниците от Севера се ръководят отвън, включително от Ал Кайда, но най-вече от северноафриканските ислямисти, които биха искали да завоюват Юга... В случващото са замесени и САЩ, които (подобно на Буш в Ирак) успяха да привлекат редица малки сателитни или зависими държави и да ги накарат да плуват заедно с тях срещу течението... За нещастие на нашата прекрасна Франция, която навремето Дьо Гол изведе от юрисдикцията на обединеното командване на НАТО, президентът Саркози отново я обвърза с курса на Северноатлантическия пакт. Лошо е и, че сегашните ни дипломати с нищо не превъзхождат китайските си колеги. Което не е чудно, след като в момента френската дипломация в региона се ръководи от кръгли идиоти”. Известният адвокат Марсел Секалди също коментира в критичен тон френските действия в Кот д’Ивоар, твърдейки, че „в готовността на Запада да наложи на всяка цена Аласан Уатара прозират скрити интереси”.

Ресурсният фактор в конфликта в Кот д’Ивоар

С какво могат да бъдат свързани тези интереси? Например с това, че Кот д’Ивоар е сред най-големите в света износители на какао и водещ износител на кафе и палмово масло. Много по-важно обаче е, че от известно време насам страната е сред основните доставчици на петрол за САЩ. Първите сериозни находища бяха открити в средата на 90-те години, като проучванията продължават и в момента. През 2003 британската компания Tullow Oil pic обяви за особено перспективно петролното находище в района на Акаджу.

През май 2010 за наличието на перспективни петролни находища обяви и котиращата се на Нюйоркската фондова борса компания Global Natural Resources Inc., а през септември Tullow Oil съобщи, че е открила „най-големия петролен резервоар в Африка” с потенциал от 550 млн. барела.

Именно от гледната точка на големите западни компании със сериозни интереси в Кот д’Ивоар, вече бившият президент Лоран Гбагбо извърши наистина непростима „грешка”, отваряйки пазарите на страната си за Китай и Русия. Така, китайците сключиха поредица от сделки с местния „Телеком”, а пък Русия получи достъп до петролните находища (вероятно тъкмо поради това, Москва предпочете да не коментира резултатите от изборите в края на 2010), което силно нервира САЩ, смятащи петролните находища в Западна Африка за свой „стратегически резерв”.

Както се посочва в един коментар на „Файненшъл Таймс”: „Русия, която се сдоби с база за своите петролни интереси на границата на големите африкански находища, се опитваше да попречи, доколкото може, на външната намеса в кризата в Кот д’Ивоар. Докато западните държави налагаха санкции срещу режима на Гбагбо и настояваха той да напусне поста си, Русия блокираше тези стъпки в Съвета за сигурност на ООН, където разполага с правото на вето”. Макар че руснаците, по принцип, се отнасят негативно към посегателствата срещу националния суверенитет (което е обяснимо, имайки предвид проблемите им в Северен Кавказ), както посочва един западноевропейски дипломат: „поведението на Москва във връзка с кризата в Кот д’Ивоар се обяснява на 90% с петролните и интереси и само на 10% - с тези, свързани със суверенитета”.

Както посочва в тази връзка американският анализатор Ан Талбът: „Гбагбо разчиташе, че приходите от петрола ще му позволят да остане на власт, въпреки международното недоволство. Само че големите запаси на Кот д’Ивоар от различни ресурси правят тази страна твърде привлекателна в стратегически план за Запада. САЩ и Франция бяха твърдо решени да поставят на власт там някоя по-лесно контролируема фигура”.

Повечето африкански медии оценяват скептично ситуацията в страната, посочвайки, че тя е поредното доказателство както за неспособността на Африка да се управлява сама, така и за липсата на качествена африканска дипломация. Впрочем, редица техни западноевропейски колеги изразиха сходни оценки, коментирайки иронично „успеха” на френската армия на фона на очевидния дипломатически провал, който би могъл да доведе до продължителна гражданска война в Кот д’Ивоар (над един милион бежанци напуснаха страната по време на сраженията, като повечето се прехвърлиха в съседна Либерия, която в резултат от това беше поразена от остра хуманитарна криза). Испанските медии, в частност, смятат, че тази, трета поред война, в която Франция участва при управлението на Саркози, е поредния опит на президента да върне на страната си поне малко от някогашното и величие. В същото време, както посочва и споменатият по-горе френски анализатор Александър Латса, тази намеса във вътрешните работи на африканската държава има своите политически и геостратегически предпоставки, включително и свързани с личността на новия президент на Кот д’Ивоар Уатара.

Кой е новият лидер на Кот д’Ивоар?

Аласан Уатара е роден през 1942 и получава висшето си образование в САЩ, след което работи като икономист в Международния валутен фонд (МВФ), а през 1988-1990 оглавява Централна банка на държавите от Западна Африка (ВСЕАО). През 1990 той сключва брак с Доминик Нувиан – собственичка на агенция за недвижими имоти, която по онова време управлява недвижимото имущество на президента на Кот д’Ивоар Феликс Уфуе-Боани и на габонския му „колега” Омар Мбонго и притежава франчайза за марката „Жак Десанж” в САЩ. Интересно е, че бракът им е регистриран в Париж от тогавашния кмет на район Ньойи-сюр-Сен Никола Саркози.

През същата година Уатара е назначен за премиер на Кот д’Ивоар като остава на поста до 1993. Докато е начело на правителството нарежда да бъде въведен специален документ, узаконяващ пребиваването на чуждестранни работници на територията на страната. Пак той подписва заповедта за ареста на опозиционния водач Лоран Гбагбо (който по онова време е депутат), съпругата и големия му син. Както вече споменах, те са осъдени на две години затвор и след известно време амнистирани от президента Боани. През 1993 Уатара напуска правителството за да стане помощник на генералния директор на МВФ. За никого не е тайна, че Аласан Уатара е близък приятел на сегашния френски президент Никола Саркози. В същото време, съпрузите Уатара са забъркани в множество скандали, някои от които се разследват, включително от френските служби. Така, съпругата на новия президент на Кот д’Ивоар има син от първия брак – Лоик Фолору, който е шеф на голяма компания за износ на какао и многократно е бил разследван за „спекулации” и „злоупотреба със служебна информация”. Впрочем, докато беше премиер, в началото на 90-те, Аласан Уатара също беше разследван за „предаване на служебна информация” и незаконно предоставяне на конфиденциални сведения на чужда държава. Съпругата му е собственик на множество недвижими имоти в Париж, които се разследват от френската полиция „заради незаконния начин на придобиването им”. Освен това я подозират в неплащане на данъци, като за целта е използвала една от „хуманитарните” си фондации.

Какво следва оттук нататък

Независимо от военната победа на Уатара, извоювана с решаващата френска помощ, почти половината от населението на Кот д’Ивоар продължава да оспорва резултатите от президентските избори, смятайки, че Лоран Гбогбо е получил повече гласове от своя противник. Само че повторно преброяване на гласовете вече няма как да се направи, тъй като много от бюлетините междувременно бяха унищожени.

Френският финансов министър Кристин Лагард обеща, че страната и скоро ще окаже на Кот д’Ивоар мащабна финансова помощ от около 400 млн. евро. Заемът ще отиде за покриване на най-неотложните нужди на населението, възстановяването на Абиджан и дейността на най-важните обществени институции, а след това – и за стимулиране на икономическата активност и изплащане на дълговете към международните организации и частните инвеститори.

В хуманитарен и политически план, първите дни от управлението на Уатара трябваше да се превърнат в символ на победата на демокрацията над диктатурата. Екипът на нови президент дори беше създал цял сценарий, включващ предаването на бившия президент Гбагбо и най-близките му роднини на Международния съд в Хага по обвинение в нарушаване на човешките права и геноцид. Изглежда обаче, че това няма да стане лесно, той като новите власти вече успяха доста да влошат имиджа, с който се ползваха пред световната общност.

Така например, появиха се съобщения за масови убийства в югозападната част на страната, като само за един ден привържениците на Уатара са убили в градчето Декуа повече хора, отколкото са всички жертви в проточилата се пет месеца гражданска война (според данните на хуманитарните неправителствени организации, действащи в Кот д’Ивоар). Международният комитет на Червения кръст например, съобщи за 1200 души убити по етнически признак само за ден. Мнозина коментират начина, по който беше арестуван бившият президент Гбагбо и семейството му, както и, че малко след ареста си бившият вътрешен министър Дезире Тагро почина при неизяснени обстоятелства. Привържениците на новия президент, окупирали Абиджан го раграбиха непосредствено след това, като броят на жертвите остава неизвестен. Също както и местонахождението на Лоран Гбагбо впрочем, и то въпреки официалното запитване на група френски адвокати отправено към властите по този въпрос.

На този фон става все по-ясно, че постигането на истинско помирение между отделните племена и конфесии в Кот д’Ивоар няма да е никак лесно, ако въобще е възможно.

* Българско геополитическо дружество