26
Пон, Окт
5 New Articles
×

Внимание

JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 45

"Пестеливата свръхдържава: глобалното лидерство на Америка в епоха на недостиг на пари"[1]. Това красноречиво заглавие носи новата книга на един от най-влиятелните американски анализатори на международните отношения Майкъл Манделбаум от университета „Джон Хопкинс”. Той твърди, че външната политика на САЩ е на прага на съществено затягане на колана, като нарастващите публични разходи ще отслабят обществената поддръжка за експанзивната международна роля, която Вашингтон играе от Втората световна война насам. Манделбаум директно казва, че досега САЩ, „де факто”, са изпълнявали функцията на световно правителство[2]. Но финансовите ограничения вече не позволяват на единствената световна суперсила да подържа международния ред по безапелационния начин, по който го правеше през последните две десетилетия. Това обаче не означава, че досегашната роля на САЩ ще бъде поета от друга сила, така както американците плавно поемат щафетата от британците, след Втората световна война. Контурите на международния ред (или безредие) в следващите десетилетия са по-неясни от когато и да било.

Целта на настоящата статия е да изследва доколко реални и необратими са процесите, ограничаващи американската мощ, и дали те ще имат автоматично действие върху глобалния международен ред или пък набраната инерция ще остави САЩ още дълго в коловоза на подчертано интервенционистката външна политика. Другата линия на разсъждение е свързана с перспективата в близко бъдеще Китай да се превърне във втората световна суперсила или пък да се установи някакъв баланс на силите, подобен на онзи, съществувал в Европа в периода между краха на Наполеон и Първата световна война.

Три основни групи фактори обуславят изхода от борбата за глобално лидерство – демографски, икономически и идейни. По същество, става дума за три различни, но частично припокриващи се сцени на световната политика.

Демографският фактор

САЩ са световен лидер главно поради факта, че имат най-голямата икономика на планетата. А това се дължи не само на високата производителност, но и на числеността на населението на страната. По време на студената война САЩ са в челната четворка в класацията на най-многолюдните държави в света, а след разпадането на СССР са твърдо на трето място. Раждаемостта при американците е по-висока, отколкото в Европа. Главен източник за устойчивото нарастване на населението на САЩ (с около 1% годишно) обаче е непрестанният имигрантски приток. Освен че привличат имигрантите с имиджа си на „страна на неограничените възможности”, САЩ се справят сравнително успешно и с интеграцията на новите заселници в обществото. Макар че през последните години прословутата система на „котела за претопяване” (melting pot) вече не работи така гладко[3], тя все още дава голямо конкурентно предимство на САЩ. Това е особено очебийно, ако направим сравнение с втората и третата световни икономически сили – Китай и Япония. Те са затворени държави, където националната принадлежност се дефинира, преди всичко, чрез етническия произход и чужденците почти нямат шанс да се интегрират. Неслучайно, нетният мигрантски поток към Китай е с отрицателна стойност, а за Япония тя е нула.

Тъй като демографската ситуация в САЩ е относително стабилна, далеч по-интересно е какво се случва с населението в страните, сочени за потенциални „смутители” на еднополюсния модел на международен ред. Продължителният и непрестанен демографски бум на Китай е мит, широко разпространен сред масовата публика Той обаче отдавна не отговаря на реалността. Между 1750 и 1950, населението на Китай нараства от 250 на 500 млн. души. После идва истинска демографска експлозия и следващото удвояване на числеността на китайците до 1 млрд. души се случва само за 30 години между 1950 и 1980[4]. Тогава властите решават, че ресурсите на страната все пак са ограничени и налагат политиката „едно дете в семейството”. Тази интервенция, в съчетание с урбанизацията и относителното замогване на стотици милиони китайци, води до процес, за който, при отчитането на броя на семействата въвлечени в него, може да се каже, че е най-драматичния спад на раждаемостта в цялата човешка история. Ако през 60-те години на ХХ век една китайка е имала средно 6 деца, към края на 90-те години този показател вече пада под 2,1, което е общопризнатата граница за възпроизводство на населението[5]. През първото десетилетие на нашия век в Китай годишно се раждат по 12-13 деца на 1000 жители, което отрежда на страната 165-о място, от 224 държави в класацията по раждаемост. В това отношение, малко по-напред от азиатския колос са не само САЩ, но и някои европейски държави, като Франция и Великобритания[6]. Изключително любопитно е, че наред с Япония на последните места в тази класация са Хонконг, Тайван, Сингапур и Макао – все държави или градове, които са населени предимно с китайци, но са доста по-напред в икономическото си развитие от континентален Китай. Това, до голяма степен, подсказва, какво ще е демографското бъдеще на най-многочислената нация в света. На практика, в последните няколко години населението на Китай нараства единствено поради инерционния момент, дължащ се на факта, че във фертилна възраст навлиза поколението, родено по време на демографския бум преди 90-те години.

И така, към днешна дата, жителите на Китай нарастват с около половин процент годишно – двойно по-бавно от тези на САЩ. Интересно е да се знае, че ако не броим някои малки тихоокеански островчета, с най-голям отрицателен прираст на населението са България, Черна гора и Хаити. Бъдещата демографска драма в Китай ще бъде подсилена и от дисбаланса в съотношението между броя на мъжете и жените. По традиция, китайските семейства предпочитат поколение от мъжки пол. Напредъкът на медицината дава възможност полът на бебето да се знае отрано и жената да направи аборт, ако бъдещата рожба не е момче. Тази уродлива форма на семейно планиране води до това, че през 2005 на 100 новородени момичета са се падали 120 момчета. Сред китайците под 20-годишна възраст, момичетата са с 32 млн. по-малко от момчетата[7]. Същият проблем съществува и в Индия, и в други азиатски страни. Ако раждаемостта в Китай се запази на сегашното си ниво, населението на страната ще достигне 1,45 млрд. души през 2035, след което ще започне да намалява. По това време най-многолюдната държава в света вече ще бъде Индия. Според някои прогнози, към средата на XXI век 31% от китайците ще бъдат над 60-годишни.

Най-бързо застаряваща нация в света обаче е другата азиатска велика сила – Япония. Японците са на последно място по раждаемост, но пък са в челото по продължителност на живота (83 години). В следващите 40 години се очаква населението на страната, което сега е 127 млн. души, да намалее с 38 млн. Към средата на века, около 40% от японците ще бъдат над 65-годишна възраст[8]. И, ако демографската драма на Япония все пак може да бъде смекчена от нейното богатство, то Китай, по думите на един американски анализатор, ще успее „да остарее преди да забогатее”. Същото впрочем се отнася и за Индия.

Сега съотношението между населението на Япония, САЩ и Китай е 1:2,4:10,5. Според една прогноза, към 2050 то ще бъде 1:4,5:16. Броят на американците, спрямо този на китайците, в момента е 1 към 4, а в средата на века съотношението ще бъде малко по-благоприятно за САЩ – 1 към 3,5[9].  Населението на Русия също намалява, но все пак страната си остава притегателен център за имиграция от бившите съветски републики, поради което и към 2050 тя ще бъде сред 15-те най-многолюдни държави в света.

Демографските реалности, до голяма степен, предопределят способностите на страните да се справят с икономически проблеми като изплащането на пенсиите и финансирането на здравната система. Никога досега в своята история развитите държави не са заделяли толкова голям процент от брутния вътрешен продукт (БВП) за пенсии и здравни услуги. При това той ще продължи да расте. Според изчисленията на Майкъл Манделбаум, през 2008 всички видове държавни пенсии и медицински помощи в САЩ са били равни на 4% от БВП, докато през 2050 вече ще бъдат 18% от БВП[10].

Промените в демографската структура постепенно премоделират и политическия дебат в развитите държави. През ХIX и XX век смисълът на политическите програми бе да предложат своя версия за разпределението на благата между предприемачите и наемните работници, както и за съотношението между държавна и частна собственост. Днес въпросът вече е по-сложен – в какво съотношение да се разпределят благата между работещите и пенсионерите, между сегашните и идните поколения. Новата разделителна линия между дясното и лявото навлиза в пенсионната материя, за да остави на единия бряг привържениците на „общия кюп” при плащането на пенсиите, а на другия – застъпниците на идеята, че на старини можеш да получаваш точно толкова, колкото са внесените от теб осигуровки. Спорен е и въпросът каква да бъде пенсионната възраст и дали изобщо да има такава. Вдигането й обаче е неизбежен процес, който вече предизвиква вълна на недоволство. През 2010 г. то бе най-видимо в традиционно бунтарската Франция. Но да отлагаш пенсионната реформа е все едно да не бързаш да си отвориш чадъра, когато дъждът вече вали като из ведро. Тук важи правилото „колкото по-късно, толкова по-зле”. Освен намалялата раждаемост, вдигането на пенсионната възраст се диктува и от увеличаващата се средна продължителност на живота. Между 1960 и 2000, в страните от ОИСР, тя е нараснала с 4 години, при мъжете, и 5, при жените. Очаква се, между 2010 и 2050, средната продължителност на живота за хората, доживели 65 години, да се увеличи с още 3 години при мъжете и 3,6 години при жените[11].

Наложилият се почти в цял свят разходно-покривен модел на пенсионна система работи гладко само при пирамидална демографска структура на населението, при която влизащите в трудоспособна възраст са повече от излизащите. В следващото десетилетие обаче, в Европа, САЩ и Япония пенсия ще получават хората, родени по време на бейби-бума след Втората световна война. На тяхно място няма да идват достатъчен брой млади заместници. Китай ще бъде застигнат от това предизвикателство около две десетилетия по-късно. Именно това несъвпадение на демографските цикли отваря времеви прозорец, между 2010 и 2020-2025, в който страни-гиганти с устойчив икономически растеж, като Китай, Индия и Бразилия, ще изглеждат възходящи сили на фона на относителния залез на САЩ, Европа, Япония и Русия. Това ще бъде обективен факт, но и субективно усещане. Всъщност генералната промяна в баланса на силите винаги си остава само субективна представа, ако новото статукво не е фиксирано с категоричните резултати от голям военен сблъсък. А такъв сблъсък между изгряващите и залязващите велики сили не се очертава в обозримо бъдеще. В дългосрочен план, САЩ са най-подготвени да се справят с проблема „застаряване на обществото”. Причините за това са демографски и икономически. Очаква се към 2020 средната възраст в Китай да надмине тази на американците. Според една прогноза на ООН, САЩ и Индия са единствените велики сили, чието население в трудоспособна възраст ще се увеличи значително в периода 2000-2050. За индийците това нарастване ще бъде със 71%, а за САЩ – с 31%. В същото време, до средата на века, китайците в трудоспособна възраст ще намалеят с 3%, а Япония и Русия ще загубят по една трета от работната сила, с която са разполагали през 2000[12]. Освен това, в САЩ натрупванията на средства в пенсионни фондове и като лични спестявания на бъдещите пенсионери са значителни, докато в Китай почти липсват.

Икономическият фактор

Дълго време изглеждаше, че е невъзможно атентатите от 11 септември 2001 да бъдат детронирани като международно събитие номер едно за първото десетилетие на XXI век. На 15 септември 2008 обаче, фалитът на банката „Лемън Брадърс” разколеба това схващане. Днес все повече наблюдатели смятат, че световните икономически дисбаланси са по-голяма заплаха за стабилността на Западния свят, отколкото терористите с техния военно-политически арсенал. Финансовата криза, разтърсила САЩ през есента на 2008, показа колко дълбоко са затънали американците в дълговото блато. Това бе алармата, която сигнализира, че от доста години американският икономически модел акумулира дефекти, които са на път да го взривят. В основата на проблема е огромният външнотърговски дефицит на САЩ, срещу който стоят търговските излишъци на редица страни-износителки и най-вече на Китай. В продължение на дълги години американците консумираха повече отколкото произвеждаха. При това не според своята черга са се простирали както гражданите, така и правителството. При избухването на кризата през 2008, Вашингтон бе изправен пред тежък избор между две злини: да остави големи финансови институции да фалират и така да предизвика ефекта на доминото, или да налива пари в тях и по този начин да „завърже” невидимата ръка на пазара, позволила на Америка да изгради своето благосъстояние. Властите на САЩ избраха втория вариант.

След кризата от 2008-2009 изглежда, че финансовият фундамент на американското могъщество е разрушен. Наистина, правителството на САЩ е силно задлъжняло, а негов основен кредитор е държавата, за която се очаква, че ще детронира американците от позицията на световен лидер. Прогнозите за американския икономическия залез обаче не отчитат най-малко две фундаментално важни обстоятелства. Първо, малкият дълг е проблем за длъжника, а големият – преди всичко за кредитора. Второ, всички тези изчисления и търговски операции се извършват в долари, а тях ги емитират американците. И така, САЩ са зависими от Китай, защото му дължат пари, но отворената китайска икономика се крепи именно на износа за богатите държави като САЩ. Всяко свиване на платежоспособността на американските купувачи ще се върне като бумеранг, който ще удари китайския производствен сектор. С новоемитираните дългове САЩ стимулират търсенето на своя вътрешен пазар, а то все по-често бива посрещано от китайски стоки. Масираният износ увеличава финансовите излишъци на Пекин, а оттам – и глада за нови американски дългови книжа. Така кръгът се затваря. Това е класическа форма на силна взаимна зависимост, при която не е ясно, кой е в позицията на доминираща сила.

Лихвените плащания по държавния дълг на САЩ ще достигнат 10% от бюджета на страната за 2011, а през 2017 делът им вече може да бъде 17%[13]. Съотнесени към БВП обаче, сегашните лихви не са чак толкова високи – само 2% от стойността на всички стоки и услуги, произведени в САЩ. И това при дълг, чийто размери почти са достигнали годишния БВП от около $14 трлн. долара. Точно тези данни показват, откъде извира финансовата сила на Америка. Правителството на САЩ продължава да е в привилегированата позиция да се финансира, емитирайки дългови книжа с много ниски лихви. А лихвеният процент е измерител за доверието, което кредиторите имат в САЩ. Според канадски аналитик, цитиран от Джоузеф Най, това доверие се дължи на „комбинирания ефект на съвременен капиталов пазар и силна военна машина за защита на този пазар, а така също други мерки за сигурност, като устойчивата традиция за защита на правото на собственост и репутацията по отношение изпълнението на задълженията”[14]. Всъщност, малко вероятно е в деня на падежа да не си получиш обратно доларите, дадени на заем на страната, която ги печата. Ако погледнем на валутите като на стока, очевидно е, че цената им зависи от търсенето и предлагането. А в случая с долара, САЩ имат пълен монопол върху предлагането, което означава, че могат да диктуват ситуацията на международните валутни пазари. Много важен е фактът, че котировките на най-търгуваната стока в света, каквато е петролът, са в долари.

Наистина, позициите на долара като валута номер едно постепенно ерозират, но този процес е бавен. Днес делът на доларите в резервите на различните държави по света е около 60%, през 2007 е бил 64,8%, а през 1999 - 70,9%. Нови данни за огромните кредити, предоставени от Федералния резерв (ФЕД) на САЩ по време на кризата през 2008-2009, още веднъж потвърждават, че поне засега световният финансов ред (или борбата срещу хаоса) се управлява от Вашингтон. Оказва се, че получатели на спасителните заеми от ФЕД са били не само американски, но и най-големите европейски банки в Германия, Великобритания, Швейцария, Белгия.  Списъкът се оглавява от британската Barclays, която е била „инжектирана” с общо $232 млрд[15]. Коментарите са, че, на практика, ФЕД е „централната банка на света” и „кредитор от последна инстанция” за глобалния банков бизнес

Съществуването на такива огромни дисбаланси в световната търговия е възможно поради противоречието между свободния курс на долара, еврото и други важни валути и административно регулираният курс на китайския юан. Именно свободното колебание на обменните курсове би трябвало да уравновесява международната търговия и да предотвратява натрупването на огромни излишъци у едни държави и на също такива дефицити у други. Разбира се, това не е цялото обяснение за безпрецедентния икономически растеж на Китай през последните две десетилетия. Многобройна и най-важното – евтина работна ръка, висока трудова дисциплина, икономия от мащаба, дълголетна производствена традиция, умел държавен мениджмънт на макроикономическата среда . Това са все фактори, осигурили китайския успех.

Но монетата на китайското икономическо чудо има и обратна страна – сравнително ниски заплати, масова бедност (китайският БВП на глава от населението е под средния за света), гигантски екологични проблеми, дисбаланс между крайбрежните райони и вътрешността на страната, потъпкване правата на етническите малцинства. Според данни на Световната банка, в Китай коефициентът Gini, който мери неравенството в доходите, се е увеличил от 0,26, през 1991, до 0,47, през 2009. В световен мащаб, за приемливи се смятат стойности на Gini под 0,4. Сега 1% от китайските семейства владеят 41,4% от богатството на страната[16].

И най-важното – политическият режим в Китай се свежда до еднопартийна диктатура, упражнявана по най-безцеремонен начин от Комунистическа партия. Мнозина наблюдатели, сред които и пишещият тези редове, предполагаха, че противоречието между либералната пазарна икономика и монополизираната политическа власт неизбежно ще прерасне в открита конфронтация. Това обаче все не се случва. Драмата на площад „Тянанмън” разтърси света още през 1989 и оттогава китайските власти не са били предизвиквани от сериозна и добре организирана опозиция. Затова и няма почти никакви стъпки по посока на политическа либерализация на страната. Най-вероятно Китай ще запази еднопартийния си режим на управление и в следващите едно-две десетилетия. Колко дълго обаче ще продължи безпрецедентният икономически растеж на страната? До няколко години конкурентното предимство на евтиния износ ще започне да отслабва, било поради появата на нови държави с потенциал да станат „работилницата на света”(например 90-милионния Виетнам), или заради повишаващата се цена на труда в Китай. Освен това, рано или късно, Пекин ще трябва да се поддаде на международния натиск и да повиши курса на юана. Китайското икономическо чудо обаче може да получи втори живот и той ще се дължи на нарастващото вътрешно търсене – един почти неизползван засега ресурс за растеж. По този повод вече вървят анекдоти за това как световният глад ще настане, когато китайците разберат, че оризът е само гарнитура или пък, че истинската екологична катастрофа ще се случи, едва когато всеки китаец си купи кола.

Американското идейно-политическо лидерство

Американското идейно-политическо лидерство в съвременния свят е факторът, който най-трудно се поддава на измерване и описване. Макар че са загубили водещите си позиции в експорта на стоки, САЩ остават основен износител на идеи, политически модели и експертиза в областта на обществените науки. Малко след края на студената война американският триумф в световния идеен дебат бе обобщен от Франсис Фукуяма чрез неговата знаменита теза за края на историята. Пазарният икономически модел и либералната демокрация вече нямат сериозни идеологически конкуренти, казва Фукуяма. Впоследствие обаче се появи Осама бин Ладен, случиха се атентатите от 11 септември, западната демокрация така и не се прихвана в Русия, а най-бързо напредващата велика сила е авторитарна държава. Това са само част от аргументите, с които тезата на Фукуяма бе подложена на унищожителна критика. И все пак той вероятно е прав. Либералната демокрация си остава единствената голяма политическа идея с претенция за универсална приложимост, каквато нейните конкуренти нямат. Такава идея навремето бе и комунизмът. Светът на радикалния ислям е много тесен – немюсюлманите въобще не са поканени в него. В същата позиция са и авторитарният режим в Китай или контролираната демокрация в Русия – те не правят никакви опити за експорт на своите политически модели и са идеологически всеядни, когато става въпрос за международни отношения.

Но, през последните години демокрацията също не жъне големи успехи по света. След първоначалната голяма източноевропейска вълна на демократизация, ознаменувала рухването на СССР, авторитаризмът като че ли спря отстъплението си. Освен това, САЩ бяха дискредитирани от силовите методи, с които се опитват да изнасят демокрация в различни страни по света. В развитите държави пък ореолът на демокрацията започна да помръква, поради постепенното изчезване на гражданите и подмяната им с консуматори, които не се интересуват от политически дебати.

И все пак – ако няма спор, че повечето днешни общества са консуматорски, този факт отново дава предимство на американците. Когато, през есента на 2008, правителството на САЩ започна да национализира банки, някои възкликнаха, че това си е жив комунизъм. А именно комунистите управляват Китай. Но треската от финансовата криза вече отминава и е ясно, че не САЩ ще заприлича на Китай, а точно обратното – китайците имитират американците и несъзнателно градят едно типично консуматорско общество. Така че, в сферата на „меката сила”, Китай не може да бъде конкурент на Запада.

Какво да очакваме?

В крайна сметка, през започващото десетилетие Китай ще застигне САЩ по размер на БВП, преизчислен през паритета на покупателната способност. Що се отнася до БВП, сметнат през обменния курс долар-юан, засега САЩ превъзхождат Китай почти трикратно и тази преднина може да се стопи не по-рано от средата на третото десетилетие на века. Тези икономически реалности не дават шанс на китайците да се борят за световно лидерство през следващите 10-15 години. Но дори и когато големината на китайската икономика се изравни с тази на американската, стратегическата позиция на Пекин ще си остане по-слаба. Китай и САЩ имат почти еднаква по площ територия, но географското положение на сегашния световен лидер е много по-изгодно.

Китай не само че не е глобална морска сила, каквато са САЩ, но и няма шансове за доминация в Евразийския хартленд – другата опция, която би могла да изведе една велика сила до водеща световна роля. На север китайците са блокирани от Русия, а на юг-югоизток – от Индия (и от Хималаите, разбира се)[17]. Руската военна сила и индийската демографска мощ са непреодолими препятствия за разширяване на зоната, в която се проектира китайското геополитическо влияние. Още по-важно е обаче, че именно Русия и Индия са потенциалните сили, в съюз с които Китай би могъл да хвърли ръкавицата на предизвикателството към американците. През 90-те години на миналия век се появи тезата за потенциалния съюз Москва-Пекин-Делхи. Това обаче са само пожелания, породени от стъписването пред безапелационната американска доминация. Русия се страхува от китайска експанзия в нейния Далечен Изток, а Индия не само има териториални спорове с Китай, но и дава убежище на Далай Лама, който е един от най-големите политически дразнители за Пекин. Освен това, в последно време все по-видими стават контурите на геополитическия съюз между Вашингтон и Делхи. САЩ вкараха Индия в официалния световен ядрен клуб, а сега й дават рамо за постоянно място в Съвета за сигурност на ООН. Така че, както отбелязва Робърт Каплан, единствената възможна посока за геополитическа експанзия на Китай е на юг в Индокитай[18]. В това направление обаче, единственият истински значим успех би бил включването на Индонезия в китайската орбита, а такова нещо е нереално. Една от най-големите стратегически слабости на Китай е уязвимостта на маршрута за внос на петрол. Повече от половината от консумирания в страната нефт идва от чужбина и почти цялото количество преминава през тесния Малакски пролив, който американците могат лесно да затворят, в случай на военен конфликт. В подобна ситуация, фактът, че част от вносния нефт е добиван от китайски държавни компании няма да помогне. Затова Пекин търси алтернатива чрез петролни доставки по суша от Казахстан, но и в тази страна подозренията и страховете от китайската експанзия са много сериозни.

Икономическата мощ вече дава гаранции на Китай, че няма да бъде нападнат от враждебна велика държава и го прави регионален фактор номер едно в Източна Азия. Но само толкова. На изток Китай е заобиколен от стабилни американски съюзници като Япония и Южна Корея. Нещо повече, Пекин не може да си върне контрола дори над близкия остров Тайван, който исторически винаги е бил част от Китай, но сега е под военния чадър на САЩ. В бъдеще именно геополитическата позиция на Япония, Корея (евентуално обединена) и Тайван ще бъде лакмус за това, докъде е стигнала китайската мощ. Не е изключено Пекин да окаже натиск върху тези държави да се откажат от съюза със САЩ и преминат към „финландизация” на външната си политика. Малко вероятно е обаче те да се поддадат (особено Япония) и да постъпят като Финландия, която по време на студената война се отказа от членство в западни военно-политически съюзи, за да не дразни могъщия си съсед СССР. Прекалената настъпателност на Китай по-скоро може да има обратен резултат – да стресне азиатските му съседи и да укрепи военно-политическите им връзки със САЩ[19].

По отношение на военната сила, шансовете на Китай да застигне американците са много по-малки отколкото в икономическата надпревара. Към днешна дата, САЩ доминират безапелационно в Световния океан и в използването на Космоса за военни цели. Американският флот и палубна авиация могат да блокират Китай, опирайки се на многобройни задгранични бази в Тихоокеанския регион и в Индийския океан. Най-важно обаче е превъзходството на САЩ във високите технологии, което гарантира на страната и бъдещо лидерство в оръжейната надпревара. Освен това, американският военен бюджет е значително по-голям от китайския.

През второто десетилетие на XXI век САЩ ще си останат единствената световна суперсила, следвана от група от няколко велики сили като най-значимата от тях ще бъде Китай. Макар че като численост на населението и размер на икономиката ЕС превъзхожда САЩ, той не може да се разглежда като единен играч на международната сцена. Липсва му концентрация на военно-политическата сила, а освен това отделните страни-членки ще трябва да се справят индивидуално с управлението на рисковете, произтичащи от застаряването на населението. Нефтът, обширната територия и военната мощ ще съхранят Русия като самостоятелен геополитически полюс, а Япония ще си остане икономически колос, но с намаляващи възможности за международно влияние. Ислямският свят пък е твърде разединен, за да бъде монолитен влиятелен фактор в световния силов баланс. Ако въобще съществува, световният терористичен интернационал на Осама бин Ладен също не се бори за водещо място в системата на международната политика. Точно обратното - той е антисистемен фактор и е по-скоро фон на надпреварата за световно лидерство, отколкото участник в нея.

Както е известно, двете световни войни през ХХ век започнаха поради това, че една възходяща велика сили търсеше новото си място в европейския, а и в глобалния баланс на силите. В наши дни също има една такава възходяща сила. Класикът на геополитиката Халфорд Макиндър казва, че големите войни в историята са „резултат, пряк или непряк, от неравномерния растеж на нациите”. Дали динамиката в развитието на Китай няма да доведе именно до такъв резултат? Според мен, няма. Обстоятелствата около сегашния китайския възход и относителния американски упадък са доста по-различни, отколкото тези, свързани с германското издигане в навечерието на двете световни войни. Китай няма никакви шансове да надделее в сблъсък със САЩ, нито пък да премоделира регионалната източноазиатска геополитическа сцена благодарение на евентуална американска ненамеса. Освен това, в застаряващите и забогатяващи общества стойността на човешкия живот придобива все по-висока стойност, което снижава вероятността от война. Така, към традиционния аргумент, че демокрациите не воюват помежду си, може би трябва да добавим и твърдението, че застаряващите нации също не го правят. Китай и САЩ не могат да се сблъскат сериозно и поради факта, че вече плуват в една финансова лодка. И всеки опит да изхвърлиш другия от нея може да завърши с обръщане и фатален край и за двамата пътници. Икономическата обвързаност между двете водещи сили играе същата роля на сдържащ фактор, каквато, по време на студената война, имаше заплахата от взаимно ядрено унищожение на САЩ и СССР.

Заключение

И така, каква ще бъде съдбата на американската доминация в следващите едно-две десетилетия? Дали американският упадък прилича на снежна топка, която вече се търкаля неудържимо по склона на световната политика и веднъж започнал, този процес става самовъзпроизвеждащ се? Отговорът е по-скоро „не”. Повечето влиятелни анализатори смятат, че САЩ имат ресурс да държат вътрешните си проблеми под контрол, а в глобален план просто няма достатъчно мощна враждебна външна сила, която да бута въпросната снежна топка на американския упадък. Или, както отбелязва Джоузеф Най, описанието на световния властови преход през XXI век като традиционен случай на упадък на една хегемония е некоректно[20]. САЩ са силни не просто сами по себе си, но и със своите съюзи, позволяващи им да задават тона на международната сцена. Същевременно, за Вашингтон ще бъде все по-трудно да моделира „мейнстрийма” на световната политика, така че той да съвпада почти напълно с американските приоритети.

Голямата промяна, продиктувана от демографските и финансови проблеми на САЩ, ще бъде намаляването на ресурсите, заделяни за влияние на международната сцена. Става дума за свиване за разходите за военни цели, разузнаване, лобиране в чужбина. Ако до 2008 парите нямаха значение в американската външнополитическа активност, сега идва време на икономии. Резултатът, според Марк Хаас, ще бъде, че САЩ и техните съюзници ще имат по-малко възможности да реализират цели като „предотвратяване на разпространението на оръжия за масово поразяване, финансиране на държавно изграждане (nation building), ангажиране с хуманитарни военни интервенции и смекчаване на ефектите от регионални проблеми на сигурността”[21]. Подобна е и позицията на Манделбаум, който отбелязва, че опитите на САЩ да изграждат държави (нации) в Ирак, Афганистан, Косово или Хаити и досега не са били особено успешни, затова оттук насетне трябва да се прекратят, не толкова заради тяхната непопулярност, колкото поради недостига на средства. Съответно, Вашингтон трябва да се съсредоточи „върху слона”, защото една стара американска поговорка казва, че докато гониш заека, слонът ще те убие. Според Манделбаум Сомалия, Хаити, Босна, Косово, Афганистан и дори Ирак са „зайци”, отвличащи вниманието от това, което трябва да бъде фокуса на американската външна политика – Европа, Източна Азия и Близкия Изток[22].

САЩ ще трябва преразгледат и собствената си „длъжностна характеристика” на единствена световна суперсила. Поддържането на сигурността на търговските пътища, например, е задача, с която американците се нагърбват по времето, когато са износител номер едно в света и имат най-голям интерес от свободната търговия. Но сега Китай и Германия изнасят повече стоки от САЩ. Излиза, че американските ресурси се изразходват, за да се улесни икономическата експанзия на други велики сили. Но монетата има и обратна страна – изкупувайки американски дългови книжа, Китай, на практика, финансира войните на САЩ в Ирак и Афганистан. Това обаче не може да продължи до безкрайност. В чисто практически план, промяната ще бъде, че САЩ ще избягват скъпите сухопътни военни операции в различни точки на света, задоволявайки се с офшорно поддържане на баланса (offshore balancing) без реално присъствие на терена. Това е стратегия, която може да си позволи единствено суперсила като САЩ, осъзнала, по думите на Томас Фридмън, че може да вземе пари на заем за просперитета си в краткосрочен план, но не и за геополитическа мощ в дългосрочна перспектива.

 

Бележки:

1. Mandelbaum, Michael. The Frugal Superpower: America’s Global Leadership in a Cash-Strapped Era PublicAffairs, New York, 2010.

2. Op. cit., p.5.

3. За проблемите с приобщаването на имигрантите към американската идентичност виж: Хънтингтън, Самюел. Кои сме ние? С., 2005.

4. Li Wei-xiong. Family planning in China; http://www.medizin-ethik.ch/publik/family_planning.htm

5. Total Population and Average Number of Children per Woman in China, 1950-2050; http://www.china-profile.com/data/fig_WPP2008_TotPop_TFR.htm

6. CIA World Factbook, Country Comparison. Birth rate; https://www.cia.gov/library/publications/the-world-factbook/rankorder/2054rank.html

7. Гримасы суверенной демографии. Комерсант Власть, 31.05.2010; http://kommersant.ru/doc.aspx?DocsID=1374923&ThemesID=198

8. Най-големият икономически урок, който Япония тепърва ще даде на света. http://www.investor.bg/news/article/108744/336.html

9. The Twenty Most Populous Countries in 1950, 2009 and 2050; http://www.china-profile.com/data/fig_WPP2008_TotPop_Top20.htm

10. Friedman, Thomas. Superbroke, Superfrugal, Superpower? New York Times, Sept. 4, 2010; http://www.nytimes.com/2010/09/05/opinion/05friedman.html. Статията е публикувана на български във в. “Сега” от 26.10.2010.

11. Retire in France at 62? In Turkey, it’s 45. MarketWatch; http://www.marketwatch.com/story/retire-in-france-at-62-in-turkey-its-45-2010-10-27

12. Haas, Mark L. A Geriatric Peace? The Future of U.S. Power in a World of Aging Populations. International Security Vol. 32, No. 1 (2007), 112-147. Here p. 118; http://belfercenter.ksg.harvard.edu/files/is3201_pp112-147.pdf. Статията на Хаас дава демографски ключ за обяснението на световната политика и задължително трябва да се познава от всички специалисти по международни отношения.

13. Mandelbaum, Op. cit., p.14.

14. Nye, Joseph. The Dollar and the Dragon. Project Syndicate. http://www.project-syndicate.org/commentary/nye84/English

15. Долари има за всички. В-к “Капитал”, бр.49, 10.12.2010.

16. Китайцы возмущены произволом властей. Независимая газета, 29.12.2010.

17. Отличен анализ за ограниченията на китайската геополитическа позиция виж в: Молдин, Дж. Затворената велика държава: геополитиката на Китай. Геополитика, (6) 2010, с.65-77.

18. Каплан. Р. Географията на китайската мощ. Геополитика (6) 2010, с. 84-85.

19. Челани, Брахма. Тень Китая над Азией и политика США. Четыре сценария азиатского будущего. Россия в глобальной политике. (6) 2010.

20. Nye, Joseph S. Jr. The Future of American Power. Dominance and Decline in Perspective. Foreign Affairs. November/December 2010.

21. Haas, Mark L. Op. cit. p. 114.

22. Mandelbaum, Michael. Rules for a Frugal Superpower. http://www.project-syndicate.org/commentary/mandelbaum3/English

 

* Българско геополитическо дружество

 


Географско положение на страната ни, до голяма степен, предопределя важната стратегическа функция на България в Европейското икономическо пространство като транзитна държава между богатите на природни ресурси страни от Близкия Изток, Западна и Централна Азия, на изток/югоизток, и силните в икономическо и промишлено отношение държави от Западна и Централна Европа, на запад/северозапад. Това положение на България се подсилва от членството и в Европейския съюз, налагащо различно фокусиране върху характера на развитието на националния стопански комплекс и използването на териториалните фактори за растеж и устойчиво развитие. Това предопределя и приоритетите на страната ни, с оглед нейното бързо и необратимо интегриране с Централна и Западна Европа и мястото на българската икономика в Европейското икономическо пространство. Тези обективни реалности налагат  България да провежда регионална политика, свързана с намаляване на междурегионалните различия в заетостта и доходите на населението и, най-вече, осъществяване на регионално и трансгранично сътрудничество, в контекста на интеграционните процеси. От друга страна (и в чисто геоикономически план), всяка държава трябва да определя своите приоритети, както и инструментите посредством, които да реализира националните си цели. В този смисъл, и изграждането на българския участък на Паневропейски коридор № 4 несъмнено изисква по-целенасочен подход.

Някои проблеми на българския участък

Струва ми се, че са налице сериозни проблеми, касаещи визията за железопътната изграденост на коридора и строежа на бързи и удобни транспортни връзки в направлението Видин – Враца - Ботевград – магистрала „Хемус”, включително разширяване и подобряване на пътния участък през прохода Петрохан. Необходимо е да се помисли и за изграждане на обиколни пътища, които да преминават покрай София, така че да не затрудняват транзитното движение в направлението Видин - Кулата. Предвид развитието на транспортните потоци в Европа, българският участък на Коридор 4 има ключово важно значение за социално-икономическото развитие на Северозападния регион, както и за областите Перник, Кюстендил и Благоевград.  В потвърждение на тезата, че Коридор №4 играе важна роля за геоикономическото развитие на България, като цяло, е нарастващият европейски транспортен трафик в направлението Север-Юг и ролята на Балканския регион като своеобразно предмостие на Европа към Близкия изток и Предна Азия. От тази гледна точка, членството на България в ЕС създава предпоставки за генериране на значителни финансови ресурси за икономическото развитие на Западна България и, най-вече, на трите югозападни области (Перник, Кюстендил и Благоевград). Това налага осъществяването на редица инициативи на държавното управление за пространствено развитие на тази част от националната територия, респективно развитието на  трансграничното сътрудничество с Гърция, Македония и Сърбия, което може да съпътства изграждането на инфраструктурата по Коридор 4. Реално погледнато, развитието на тази част от коридора е свързано и с пресичането на Коридор 8 (по направлението Черно море-Адриатика) и Коридор 10 (по направлението Мюнхен – Ниш – София - Истанбул). Нормално е това „преплитане” на коридорите в Западна България и, по-конкретно, около София да събуди интереса към развитието на няколко алтернативни проекти в програмния период 2014-2020. Негов израз може да се окаже например, включването на автомагистрала „Рила” в оперативните програми, с цел да се изгради надеждна и сигурна транспортна връзка между автомагистралите „Струма”, ”Тракия” и „Хемус”, непосредствено около столицата. Подобен проект ще се отрази положително върху социално-икономическото развитие на общини като Ихтиман, Самоков, Дупница, Елин Пелин и други. Построяването на магистрала „Рила” ще позволи да се разтовари София от големия трафик, както и евентуалното преместване на индустриалните зони извън столицата, покрай новопостроената магистрала. Това ще подобри състоянието на София и ще даде нова визия за социално-икономическото развитие на района около града. Реализацията на този проект, ще доведе до нови перспективи и за градовета Ихтиман, Вакарел, Самоков и Елин Пелин. Подобно решение следва да се търси и в района на запад от София. Там, правителството би трябвало да помисли за възможността да включи в Оперативна програма „Транспорт” (ОПТ) и летище „Божурище”, което да бъде разширено с писта до 4,5-5 км и, до 2020, да се превърне в основното летище на столицата, а пък сегашната аерогара да стане по-малко натоварена. Не може през ХХІ век София да няма резервно летище, а самолетите да кацат в Пловдив или Бургас, а даже и в Солун. Столицата ни се нуждае в перспектива от ново летище и нови околовръстни тангенти, в западната и част. Ще дам един пример: новопостроената автомагистрала „Люлин” влиза в София, направо в едноименния район и така в този жилищен комплекс се образува своеобразна „фуния”, създаваща ежедневни затруднения в транспортния трафик, като вместо да го облекчи, ще генерира нови проблеми. В съвсем близко бъдеще столицата ще трябва да реши въпросите, свързани с остарялата ВиК-мрежа, пречистването на водите, натрупването на вредни вещества в околната среда, запрашеността и други, което едва ли ще е по-силите само на държавния бюджет, затова те трябва да бъдат обвързани с оперативните програми в периода 2014-2020. Несъмнено, проблемите около столицата и преминаването на Коридор 4 са дефинирани на базата на експертна оценка, но те са и голяма възможност за реализацията на много амбициозни задачи при управлението на столичния град, който през последните 20 години започна да добива чертита на мегаполис. От друга страна, чрез определянето, като приоритет, на изграждането на редица обекти, свързани с Коридор 4, ще се създадат социално-икономически условия за  устойчиво развитие на западната част на страната, по направлението север-юг. На свой ред, това ще има ефект и върху развитието на пограничните райони и сътрудничеството ни с нашите съседи. Чрез подкрепата за развитието на коридора българската икономика, ще стане по конкурентоспособна и ще повиши качеството на живот на местните общности. Особено важно е разбирането за необходимостта от развитието на бизнес, отговорен към околната среда, и устойчивото използване на природните и антропогенните ресурси. Интегрираното регионално развитие и прилагането на проактивна политика за комплексно развитие на района е свързано с обезпечаване на качествена градска среда и насърчаване на агломерационните връзки между селищата. От ключово значение е разположението на град София на територията на района за планиране и съществуващите неизползвани възможности за интегрирано развитие на столицата и съседните административни области. Същевременно се подкрепят интеграционните връзки между локалните градски центрове и се засилват връзките им с прилежащия селски ареал. Инвестициите за подобряване на градската среда в жилищните райони имат важно значение за качеството на живот на местните общности и привлекателността на населените места, особено в големите градски центрове, където има голяма концентрация на население и претоварване на средата. Такава възможност за преодоляване на редица дефицити има и в изграждането на ефективна удобна транспортна инфраструктура, включваща трите вида транспорт: автомобилен, железопътен и въздушен. Дотук акцентирахме върху автомобилния транспорт, но не по-малко важно е и изграждането на сигурна, бърза и удобна жп мрежа по трасето на този коридор. Знаем, че състоянието на българските железници напоследък не е добро, но този транспорт има своите предимства и държавното управление трябва да ги реализира по-най категоричен начин. Още повече, че част от жп линиите съвпадат с направленията на европейските транспортни коридори, определени с международни договори и споразумения, по които България е страна. Трасето Видин – Монтана – Мездра – София – Благоевград – Кулата е от стратегическо значение за геоикономическото развитие на Северозападна България и преодоляване на някои дефицити в пространственото му развитие. Към това направление спокойно могат да се впишат и жп линиите І категория, съвпадащи с направленията за международни жп превози и/или осигуряващи транспортни връзки между жп магистралите, като ги допълват. Трябва да се отбележи, че съгласно наредбата за категоризация на жп линиите в България, включени в жп инфраструктурата, отделни линии или участъци от линии  по направленията София - Владая - Радомир - Дупница - Кулата (гръцка граница), София – Мездра, Мездра - Видин (румънска граница) са определени като жп магистрали. В тази връзка, водещи специалисти по проблемите на жп транспорта предлагат следната концепция за реконструиране на железопътните гари: „Коловозните развития в гарите трябва да отговарят на съвременните технически технологични изисквания. Тенденциите, сега и в перспектива, са за максимално използване предимствата на железопътния, автомобилния и въздушния транспорт. Жп линиите не могат да достигнат до всички населени места. Тази възможност имат автомобилите. Експресни високоскоростни влакове преодоляват големите разстояния между центровете на регионите. В близост до жп. гарите се разполагат автогари. От тях заминават автобуси до всички населени места в региона. За по-рационално използване се предлагат широка гама от автобуси: с 10, 20, 30 и повече места. Те се включват в различните маршрутни линии според размера на пътникопотока. Въздушният транспорт също се комбинира с железопътния. Повечето големи градове в света имат връзки с аерогарите чрез релсов транспорт. Пътниците се превозват с високоскоростни крайградски влакове, най-често наричани Airport express”.[1] Това е само един пример, в който експертите отчитат дефицитите на настоящите жп гари и необходимостта от тяхната реконструкция и предефиниране на ролята им като транспортни средища.

Трасето на Коридор 4 в Северозападна България

Българският участък на Коридор 4 започва на северната ни граница с Румъния, в близост до Видин. Към началото на 2011, връзката с  румънското пристанище все още се осъществява чрез ферибота Видин-Калафат, но вече в напреднал стадий е изграждането на моста Видин-Калафат, чрез който в бъдеще ще се осъществява  автомобилна и жп връзка между двете страни. Проблемите с построяването на Дунав мост 2 не са малко, но в рамките на 1-2 години мостът може да бъде завършен, с което ще се създадат необходимите условия и възможности за развитието българския участък на Коридор 4. Разбира се, търсенето на пространствени решения във Видинска област налага дъпълнителни усилия за доизграждането и модернизирането на пътната и жп инфраструктура, защото само така тя ще може да привлече повече транзитни потоци към Бяло море, през България. Същевременно, е необходимо да се направят опити и за привличането на нови инвеститори в региона, например за възстановяване производството на автомобилни гуми, развитие на хранително-вкусовата промишленост, а защо не и за изграждането на фармацевтичен завод около Видин.  Това ще създаде условия за развитието на региона, още повече, че пристанище Видин е първото голямо пристанище в българският участък на река Дунав. То има три специализирани кея за товарене и разтоварване и 8 крана, както и директна жп и пътна връзка с националната транспортна мрежа. Съществуването на безмитна зона до Северният пристанищен комплекс[2] дава възможност за развитието на пристанище за следните видове комбиниран транспорт: Ро-Ро (Видин – Пасау); Ро-Ла, влаков ферибот и автомобилен ферибот Видин – Калафат, както и фериботен транспорт между Видин и Западна Европа. Има изградени пътни и жп подходи. Фактически, налице са всички основания видинското пристанище да бъде конкурентоспособно на другите големи дунавски пристанища, още повече че за модернизирането му може да се предвидят средства по оперативните програми в периода 2014-2020 и Дунавската стратегия. Важно значение има жп линията от Видин до ГИПС АД, село Кошава, която е предназначена за товари, но се нуждае от рехабилитация. Част от трасето й ще се използва при свързването на Дунав мост 2 със съществуващата жп инфраструктура. При изграждането на прилежащата инфраструктура към новия комбиниран пътен и железопътен мост над Дунав, при Видин, ще бъде модернизирана и жп инфраструктурата около града. Предвижда се реконструкция на съществуващата пътническа жп гара, изграждането на нова товарна жп гара и на приблизително 15 км единична жп линия за максимална скорост от 160 км/ч. за конвенционални влакове.

Допълнителен плюс е гражданското летище Видин, което функционираще до края на 80-те години на ХХ век, с дължината на пистата  2030 м и ширина 40 м. То е изградено през 1973. Неговата, сравнително запазена, инфраструктура и техническите съоръжения на летището са сериозен стимул за бъдещото му възстановяване.
През последните години, с оглед на проявения инвеститорски интерес, от Областна администрация Видин са предприети действия за проучване възможностите за възстановяване работата на летището като площадка за самолети с тегло до 5700 кг. и 19 места. Възстановяването на летището и ориентирането му към обслужване на карго-полети и нискотарифни линии също може да бъде заложено в бъдещите оперативни програми. На практика, това летище може да обслужва областите Плавен, Монтана, Враца и Видин, румънските съседи от Калафат и областта, както и граничните сръбски райони. Може да се работи и върху подобряването състоянието на  Второкласен път 12 (Видин-Брегово) и Второкласен път 14 (Видин-Кула-Връшка чука), както и началния участък на Второкласен път 11 (Дунавци-Арчар-Лом, продължаващ край река Дунав до Никопол).

Друг важен подход към Коридор 4 на българската територия е пристанище Лом. Местоположението на пристанището и удобните сухопътни връзки във всички посоки, южно от Дунав, влияе благоприятно на града, който се превръща във важен транспортен център на Северна България. Пристанището реализира около 40% от българския товарооборот по Дунав. То разполага с 13 корабни места за товаро-разтоварна дейност и едно за пътнически превози, като общата дължина на кейовия фронт е 1,300 м, дълбочината пред корабните места е от 1.4 до 1.8 м, при кота нула. Пристанището е предназначено за обработка на генерални и насипни товари. Има добре изградени пътни и жп подходи.

Очевидно е значението на автомобилните и жп трасета за протичащите в региона процеси. Разбира се, в момента се използва основно автомобилният транспорт за сметка на железопътния. Сред причините е и фактът, че  по-голямата част от жп линиите са строени преди повече от 100 години с геометрични параметри, долно строене и съоръжения за скорости до 100 км/ч. Удвоените през последните 20-30 години участъци също са с ограничени скорости поради геометричните им параметри, състоянието на долното строене, съоръженията и коловозното развитие в гарите.  Системният недостиг на средства за ремонт и поддържане на железния път и съоръженията към него през последните 20 години, както и липсата на ресурсно обезпечени, изпълними и обвързани с транспортната работа дългосрочни планове и програми, доведе до неспазване на междуремонтните срокове, а оттам до значително влошаване техническото състояние на железния път и съоръженията и намаляване на максимално допустимите скорости (с над 30% по-ниски от проектните), критично състояние на експлоатацията и ограничения в капацитета на жп мрежата.

Развитието на българския участък на Коридор 4 ще повлияе и върху вътрешнорегионалните процеси на развитие в районите за планиране и особено на тези, през чиято територия преминава. В най-голяма степен, то ще се отрази в Северозападния район за планиране, тъй като ще осигури интегрирането му в националната транспортна мрежа, респективно, в общия процес на регионално развитие. Югозападният и Северният централен район за планиране също ще спечелят от модернизирането на транспортната мрежа. В тази връзка се налага по-тясната интеграция между трите района (Югозападен, Северозападен и Северен централен) за изтеглящо икономическо развитие. Постигането на регионална конкурентоспособност и териториално сближаване е възможно след предприемане на редица дейности и инициативи по реализацията на основните инфраструктурни проекти. В тази връзка е необходимо преодоляване периферното положение на Северозападния и Северния централен райони за планиране, по отношение на националната жп мрежа, автомагистралната мрежа (АМ) и първокласните пътища, което не способства за тяхното икономическо развитие и за интегрирането им с останалите райони в страната. По отнощение на Видин и Лом можем да кажем, че те само биха спечелили ако се „обърнат с лице” към река Дунав, вместо навътре, към вътрешността и столицата. По отношение на пространственото развитие на територията, важно значение, по направлението на Коридор 4, имат и градовете Монтана и Враца. Икономиката на община Монтана се доминира от дейностите, свързани с машиностроенето, електротехниката и хранително-вкусовата промишленост. От значение са и фирмите, работещи в леката промишленост, строителната индустрия и преработвателната промишленост. Големите резерви на Монтана са свързани с това, че градът и прилежащата му територия може да се развие като индустриален център с важно значение за социално-икономическото развитие на цяла Северозападна България. За да се привлекат нови инвестиции обаче, се налага да се модернизира жп инфраструктура. Проблемът е, че в момента влаковете покриват сравнително неголемите разстояния между градовете в региона за неоправдано продължително време, което намалява конкурентоспособността им. Така например, влаковете изминават разстоянието Мездра-Видин за 3 часа и 36 мин., което е неприемливо ниска търговска скорост, макар че за нея си има обективни причини. Необходимо е да се модернизира жп мрежата, въпреки че има участъци с по-голям наклон, който не позволява голяма скорост. Като цяло обаче, максималните наклони на железния път са напълно приемливи (само в междугарието Димово-Срацимир, с дължина 12.5 км, надлъжните наклони достигат 24 и 25 на хиляда). Гарите по линията са съоръжени и с достатъчен капацитет, предвид стагнацията на товарните превози. Дължините на най-дългите коловози са средно около 500-700 метра.

В тази част от трасето на коридора важно значение има и Враца. Предимствата на града са свързани  с изградената инфраструктура и комуникации. Изпълнена е отоплителна мрежа, захранваща 15 352 апартаменти и множество търговски обекти. На територията на общината са изградени 3 ел. подстанции. Добре са развити съобщителните връзки. Основен вид транспорт в общината е автомобилният, в града се движи и тролейбусен транспорт. В общината са развити текстилна промишленост (производство на памучни платове и коприни), шивашка, хранително-вкусова промишленост (хлебопроизводство, сладкарство, месопреработка, млекопреработка), производство на строителни материали (цимент), мебелна и лека промишленост, машиностроителна (производство на стругове и фрези), металолеене и металообработка и други. Община Враца разполага със свободни поземлени имоти, предназначени за израждане на производствени предприятия, както и със свободни сгради, общинска собственост, които може да предостави на чуждестранните инвеститори. В района на гара Враца има контейнерен терминал, който понастоящем не функционира. Той разполага с два експлоатационни коловоза и 35 тонен кран, който не работи. Около 30% от линията се експлоатира с намалена скорост. Ограниченията са от съображения за безопасност в случаите, когато техническото състояние на релсовия път е нарушено. Намаленията на скоростта, в преобладаващите случаи, са до около 60 км/ч. За приоритетното изграждане на Коридор 4 (свързано и с подходите към бъдещия дунавски мост) следва да стартира практическата модернизацията на жп линията Видин – София – Кулата. Както е известно, съществува проект, според който участъкът Мездра - Видин следва да се изгради по нов кратък път, позволяващ скорост от 160 км/ч. Вероятно ще се търси изправена „следа” Брусарци – Арчар – Видин, без обиколката през Орешец – Димово. В този случай, съществуващото трасе би останало в експлоатация за осъществяване на превози в района. Подобно е и виждането за участъка Мездра – Брусарци, с изправяне на кривите между Бойчиновци и Медковец. Необходимите параметри са: минимални радиуси на хоризонталните криви 2500 м и максимален надлъжен наклон 15 на хиляда. Това трасе би съкратило разстоянието на 139 км. Така, времето за пътуване между Видин и Мездра може да се сведе до час и 20 минути. Разбира се, възстановяването на параметрите на железния път не може да бъде еднократен акт. Само за възстановяване на параметрите по главните жп линии са необходими (за среден ремонт и подновяване) около 5 млн.лева.

Софийският възел

На юг от Мездра, трасето на Коридор 4 продължава към София. Това трасе също се нуждае от модернизация, но големите проблеми, свързани с него, касаят най-вече пресичането на столицата. Необходимо е да се изгради транспортен възел западно от София, където да се пресичат трасетата на Коридор 4 и Коридор 10 (Драгоман – София – Свиленград). От друга страна, подходът към София налага да се мисли върху необходимостта да се изгради полупръстен от жп линии в столицата, които ще се ползват не само за транзитно преминаване през града, но и за нуждите на градския транспорт. Железопътната инфраструктура е запазена в задоволителна степен най-вече в източните и западните райони на града - така за около 20-ина минути може да се осъществи връзка между двете му части, и то като алтернатива на метрото. Това, несъмнено ще  създаде условия столичани да използват влака като градски транспорт, както е в много от големите мегаполиси в Европа и САЩ. Подобен план трябва да  предвижда използването на съществуващата жп линия в София, като тя бъде обезопасена с подходи за преминаване на гражданите. Трасето ще свързва най-източния район около гара " Искър" и квартал "Дружба" със западните квартали "Люлин" и "Обеля". По експертна оценка, маршрутът е с обща дължина 23 км, като по него може да се оформят между 23 и 25 спирки. Проектът може да бъде разширен и извън София, в посока на Костинброд и на Драгоман. В инфраструктурно отношение, проблемите за града могат да дойдат, в краткосрочен план, именно от западна посока. Фокусирането върху западната посока е свързано и с единствената възможност (предвид съществуващия релеф) за изграждане на трасе, което да може да свързва София с Перник и с Югозападна България, като цяло, без да се минава през урбанизираните територии. Настоящето трасе, минаващо през кварталите „Захарна фабрика”, Гевгелийски”, в подходите към жилищните райони Овча купел, кв. Горна Баня и кв. Княжево, в посока Перник, създава множество проблеми, но в бъдеще то би могло да се трансформира във вътрешноградска жп линия. Това може да стане  като се реконструира и разшири с още един релсов път трасето, макар че това е доста сложно. При условие, че се изгради метро-маршрута Княжево – Център - Ботевградско шосе, може да се мисли и за изграждане на друго трасе в посока Перник  - например да се изгради връзка с Перник по направлението София - Калотина. Там територията не е толкова урбанизирана, а и изграждането на подобен инфраструктурен обект, ще се отрази позитивно върху заетостта в Пернишка област. Важно е да се отбележи, че столицата играе важно стратегическо значение  за транспортните връзки север-юг и запад-изток и разтоварването и от прекомерния трафик е цел на всеки кмет и транспортен министър, а това предполага, че ще се търсят различни решения на този деликатен ребус.

Важно значение за София има и магистрала „Люлин“, свързваща Околовръстния път с пътен възел Даскалово, при Перник. Там ще се направи и връзката с бъдещата магистрала "Струма". Дължината на автомагистрала "Люлин" ще е около 19 километра, като целта и е да разтовари движението в посока югозапад от София. Магистралата е част от път Е79 и Общоевропейските транспортни коридори 4 и 8. Тя ще свърже околовръстния път на София с първокласни пътища Е79 и Е871 при пътен възел кв.Даскалово. Новата магистрала ще разпределя местния и международен трафик от България и съседните й страни по транспортните направления София – Гърция и София – Македония.

Трасето на Коридор 4 в Югозападна България

Важно е да се отбележи, че в югозападна посока ключово значение има и жп линията София - Гюешево. Тя също се нуждае от модернизация и развитие. Изграждането на международния транспортен коридор и неговата периферна жп връзка западно от  София, ще позволи да се формира нов облик на жп инфраструктурата ни. Ще насърчи уплътняването на свободните капацитети на жп линиите в участъците: София - Мездра, София – Перник – Кулата (главно през Волуяк) и жп клона Брусарци - Лом. Железопътното трасе на Коридор 4, на югозапад, е през София – Перник – Дупница – Кулата и е с дължина 211 км. По експертна оценка, „линията е важна не само за вътрешните, но и за международните жп превози, тъй като е част от Трансевропейския транспортен коридор 4. Тя е с дължина 193,9 км и по нея са разположени 26 гари. Реализираният обем товарна превозна работа е 415,9 млн. тон/км, или 4,62% от общия ù обем за главните линии. Друга важна линия по направлението е Волуяк - Радомир - Гюешево (линия 6). Дължината и е 151,16 км като по нея има 13 гари, но поне засега тя няма голям принос в общия обем на превозените пътници и товари от жп транспорта у нас”[3].

От друга страна, линията София - Кулата е категоризирана в европейската мрежа за магистрални жп линии под № 885, както и в европейската мрежа за комбинирани превози (СЕ-885). Тя има важно значение, в международен и регионален план, тъй като чрез нея се осъществява най-късата жп връзка между пристанище Видин/Лом, на Дунав, и пристанище Солун, на Бяло море. Железопътният граничен преход се осъществява през ГКПП Кулата, у нас, и ГКПП Промахон, в Гърция.

Следва да подчертаем, че Югозападният район за планиране има специфична териториално-урбанистична картина, като селищната му мрежа включва 953 селища, от които 46 градове и 907 села. Структурата на градските центрове включва един много голям град – София, три града с население над 40 хил. души: Благоевград (71,1 хил. души), Кюстендил (49,3 хил. души) и Перник (84,5 хил души), четири града с население над 25 хил. души: Дупница (37,0 хил. души), Петрич (29,9 хил. души), Сандански (26,5 хил. души) и Самоков (27,2 хил. души). Урбанизацията на района е с нормална стойност, като 63% от населението е концентрирано в областните центрове.

По отношение на транспортната мрежа, от изключително значение е, че Югозападният район за планиране граничи с три държави: Сърбия, Македония и Гърция. Важни първокласни пътища, разположени радиално спрямо столицата, са Е79: Румъния – Видин – Кулата - Гърция, Е83: Румъния – Русе - София, Е871: София - Гюешево-Македония, Е772: София – Ябланица – Шумен - Варна. В момента, на територията на Югозападния район за планиране функционират 7 ГКПП, открити за автомобилния трафик - два с Гърция (Кулата и Илинден), три с Македония (Златарево, Станке Лисичково и Гюешево) и три със Сърбия (Олтоманци, Стрезимировци, Калотина). Предстои откриването на свързващ път Струмяни - Берово (Македония), като ще бъде построен и ГКПП. Съгласно подписаната спогодба между Македония и България. се предвижда откриването на още два ГКПП, при Невестино и Симитли. Поради ясно изразения планински и полупланински релеф на района, значителна част от пътищата до по-малките населени места са от нисък функционален клас. Такива са и пътищата до стратегическите туристически обекти, което създава трудности при осигуряването на междуградски обществен транспорт. Най-спешна, по отношение техническите характеристики на пътя, е необходимостта от ремонтни работи на второкласните и третокласни пътища с надобщинско значение в плановия район. Състоянието на пътната инфраструктура в периферната западна част на областите Благоевград и Кюстендил също е незадоволително, като има населени места до които не достига асфалтов път.

Икономическото развитие на района се основава на добрата транспортна осигуреност, по отношение на останалите планови региони, и връзките със съседните държави. За оптимизирането на транспортната инфраструктура е наложително изграждането на магистрални пътища, които да осигурят бърз и сигурен достъп до основните населени места, както и да осъществят връзката на републиканската и общинска пътна мрежа с международните транспортни коридори.

Изграждането на магистрала “Струма”, по трасето София – Кулата, ще осигури надеждно и бързо преминаване на трафика по направлението Централна Европа – Гърция и връзката с пристанищата на Средиземно море. Проектирането на магистралата е стартирано, но е спряно поради липса на средства за довършване на проектирането и високата провизионна стойност на инвестицията. Съществува проблем и с преминаването й през Кресненското дефиле, определено като територия с уникална флора и фауна.

Магистрала “Тракия”, в отсечката Калотина – София, е друго важно за района съоръжение, чието изграждане е предвидено в концесионния договор, сключен за доизграждането и експлоатирането на цялата магистрала.

От съществено значение за икономическото развитие на плановия район е решаването на проблема с трафика на столичния град. Сегашната инфраструктура и организация на движението не осигуряват ефективно икономическо поведение. Необходимостта от разтоварване на трафика и продължаващото развитие на София като агломерация, включваща и съседните общини, налага изграждането на пътни артерии, които да гарантират бързото и удобно придвижване на пътнико- и товаропотока, За постигане на устойчиво социално–икономическо развитие следва да се акцентира върху гарантиране на много добра транспортна осигуреност по отношение връзките на републиканската пътна мрежа с международните коридори. Пътищата с надобщинско и регионално значение също следва да се приведат в състояние, отговарящо на съвременните стандарти. С оглед развитието на района, е необходимо да се увеличат инвестициите в пътна инфраструктура, изведена като приоритет в стратегията за развитие на плановия район.

Периферното положение на област Благоевград (по отношение на националната територия) й дава стратегическо предимство за трансгранично сътрудничество с двете съседни държави - Гърция и Македония. Компенсирането на периферността, както и реализирането на възможностите за трансгранично сътрудничество зависят изключително от интегрирането на областта в националната територия и, в същото време, от отварянето й към съседните държави. Материализирането на тези интеграционни процеси се осъществява главно чрез транспортната система. Общата дължина на жп мрежата на територията на областта е 103 км, а гъстотата й е 29,2 км/1000 кв.км, т.е. по-ниска от средната за страната (38,9 км/1000 кв.км).

За развитието на регионалното стопанство ключово значение има  жп участъкът Бяло поле – Кулата, в Благоевградска област. По него функционират 10 гари и 10 спирки за обслужване на пътници и товари. Гарите с най-голям пътнико- и товарооборот са Благоевград, Симитли, Кресна, Струмяни, Сандански, Генерал Тодоров и Кулата. Железопътният клон Генерал Тодоров - Петрич има локално значение, тъй като завършва тупиково. Обслужването на пътници и товари се осъществява в гара Петрич и спирка Мулетарово. Най-добро е транспортното обслужване на общините по долината на река Струма, които използват международното шосе и жп линия, като община Петрич (и община Сандански, като съседна) има ГКПП както с Гърция, така и с Македония. Общините Благоевград, Симитли и Струмяни се обслужват от същите транспортни елементи, с действащ (или проектиран) ГКПП с Македония. Тук попада и община Кресна. По-различно е положението в източната част на областта, по долината на река Места, която се обслужва основно от второкласния път Симитли - Гоце Делчев. Групата общини в северната част имат по-пряк достъп до областния център и Коридор 4, както и обслужване с теснолинейна жп линия, докато групата общини в южната част на областта са съвсем изолирани от националната транспортна мрежа. Североизточната част на областта (общините Разлог, Банско, Белица и Якоруда) се обслужват от теснолинейната жп линия Септември – Велинград - Добринище. Линията е с регионално значение и дължина 56 км. Гарите Банско, Разлог, Белица, Якоруда и Добринище се характеризират като малодеятелни. Имат наличен свободен капацитет, но не предлагат високо качество на транспортни услуги. Конкурентната битка с  автомобилния транспорт отдавна е приключила в негова полза. Планинският релеф и особеностите на селищната мрежа, както и липсата на добра транспортна достъпност до гарите, са стеснили максимално района им на обслужване. Реконструираната и електрифицирана жп линия София – Благоевград - Кулата провежда бързо и сигурно международните пътнико- и товаропотоци, като осигурява високо качество на обслужването и на прилежащите общини от областта. Железопътните гари имат голям свободен капацитет, което е добра предпоставка за привличането на товари по линия на трансграничното сътрудничество и коопериране.

Друг важен аспект в развитието на българския участък на Коридор 4 е изграждането на автомагистрала „Струма”. Трасето на бъдещата автомагистрала е с приблизителна дължина 156 км по направление на път Е 79. За автомагистралата има прединвестиционни проучвания с утвърдено трасе, с изключение на участъка през Кресненското дефиле. В този район строежът е проблематичен, тъй като се планира магистралата да премине през една от най-важните територии за защита на биологичното разнообразие в България. На 31 януари 2007 е открита първата отсечка от магистралата, с дължина 19 км, от Даскалово до Долна Диканя. Тя е с габарит 29 метра, с 2 платна от по 11,50 метра, с активни 2 ленти и аварийна лента. Останалата част, която предстои да бъде построена, е разделена на четири лота. Очаква се строителството на отсечката от Долна Диканя до Дупница да започне към края на пролетта на 2011, като едновременно с него ще започне и строителството на Лот 4, от Сандански до ГКПП Кулата. За втория лот, от Дупница и до Симитли, няма подготвено трасе, не съществува и проект, като се очаква формалните процедури по тази отсечка да завършат през 2013 и тя да започне да се строи през 2014. Третият лот включва отсечката между Симитли и Сандански. Тук трасето на магистралата преминава през Кресненското дефиле, което е защитен обект, а освен това теренът е планински. В този участък трябва да бъдат изградени серия от мостове и тунели. За него е подадена апликационната форма, но все още няма проект, като се очаква формалните процедури по отсечката да завършат през 2013 и той да започне да се строи през 2014.

Заключение

Изграждането на българския участък на Коридор 4 (тук разглеждам само основната му част, между Видин и Кулата, тъй като отклонението София – Свиленград съвпада с трасето на Коридор 10) допринася за нарастване възможностите на България за трансгранично сътрудничество. Чрез него може да се осъществи директното ни включване в европейската жп система, но и в европейските вътрешни водни пътища (Рейн – Майн – Дунав). Това ще означава създаване на ново конкурентоспособно направление за европейския трафик от Северна и Централна Европа към Балканския полуостров и Близкия изток, както и към Централна Азия и Северна Африка. Реализацията на новото трансевропейско направление на територията на България и, впоследствие, към Гърция ще скъси драстично транспортните разстояния и ще намали значително транспортните разходи по релацията Европа - Азия. Развитието на тази ос ще обвърже районите и ще даде нов тласък за развитие на деловите връзки и взаимоотношения между съседите на България. С разкриването на очакваните ефекти от реализацията на автомобилните и жп проекти по Коридор можем да очакваме приток на наши и чужди инвестиции, както за транспортно строителство, така и за цялата гама от дейности, обслужващи транспортния процес. Предвид сегашната икономическа стагнация на Северозападна и Югозападна България, това ще доведе до разкриване на нови работни места, както и до редица положителни социални и екологични ефекти. В тази посока решаването на проблемите, свързани с проучванията и техническото изпълнение на дейностите по изграждането на Коридор 4, изисква интегрален подход, в неговия териториален смисъл. Става дума за формулирането на интегрална геополитика, обхващаща техническите, териториалните, икономическите, социалните и устройствените аспекти. Защото в новите условия транспортът може да бъде важен и съществен елемент от наново формиращата се националната транспортна система, в контекста на задълбочаващата се  интеграция с европейските транспортни системи. Правилното определяне на новата транспортна политика може да окаже съществено влияние върху цялостното развитие на българската икономика. Затова е необходимо ясно да се дефинира ролята на държавата в този процес така, че да се насърчи съхраняването на потенциала  и развитието на транспортния сектор. Инвестициите в областта на транспорта са приоритет поради доказано положителната им роля за дългосрочния устойчив икономически ръст на националното стопанство. Същевременно, модернизацията и изграждането на жп магистралата по  направлението Видин – София – Кулата - Солун. ще спомогне да бъде разтоварен автомобилния трафик, особено в превозите на големи разстояния, като се осигури по-сигурно и безопасно пътуване. Замяната на автомобилния с жп транспорт има и важни екологични предимства, включително намаляване на вредните емисии в атмосферата.

С настоящия материал се надявам да предизвикам дискусия за приоритетите на България в програмния период 2014-2020, ясно съзнавайки, че опитът ми за анализ има своите недостатъци и се нуждае от обогатяване и допълване.

 

Бележки:

1. Тасев, Й. Димитър Дичев, Избор на стрелки при реконструкция на жп линии и гари

2. Пристанище Видин-Север е разположено на площ от 101 дка, кейовата стена е с дължина 200 м и се обработват генерални и насипни товари. Дълбочината е от 1.4 до 2.2 м, при кота нула. Има изградени пътни и жп подходи.

3. Виж. Арнаутски Г. Регионализиране на жп. мрежата на България. Изд.Стопанство, С.2003

 

Литература:

Арнаутски Г. Регионализиране на българската жп мрежа, Стопанство, С., 2003.

Василев, Е., Актуални въпроси на преструктурирането на жп транспорт, сп. „Железопътен транспорт“, бр. 6/03.

Василев, Е., Алтернативи за експлоатацията на второстепенните жп линии, сп. „Железопътен транспорт“, бр. 3/00.

Деведжиев, М., Регионално развитие на жп мрежа в България като пространствена ре-

шетка,, сп. „Железопътен транспорт”, бр. 10/00.

Деведжиев, М., Проблеми на регионалната геополитика на Северна България, сп. Геополитика, бр4/07.

Деведжиев, М., Абсолютната финансова самостоятелност на БДЖ – средство за лик-

видиране на жп политика на държавата, сп. „Железопътен транспорт“, бр. 9/94.

Мирчев, Й., Използване капацитета на българската жп мрежа”, сп. „Железопътен транспорт“,

бр. 9/03.

Русев М.,Транспортната блокада на България, сп. „Железопътен транспорт”, бр.2/03.

Регионален План за развитие на Югозападния район за развитие 2007-2013

Спасов В., Екатерина К., Изследване потенциала на складовото стопанство в близост до паневропейски транспортни коридори №4 и №8, сборник доклади “ТЕМРТ 2001 – Транспортът на ХХІ век”, научна конференция с международно участие, 2001.

Областна стратегия за регионално развитие на област Благоевград за периода 2005–2015.

Тасев, Й. Димитър Дичев Избор на стрелки при реконструкция на жп линии и гари, сп. „Железопътен транспорт”, бр.4/06

* Преподавател в УНСС, член на Българското геополитическо дружество

 


Овладяването на Римленда от САЩ – залог на политиката на Вашингтон по иранската ядрена програма и противоракетната отбрана

Танги СТРЮЙ ДЕ СВИЛАНД*

Барбара МАРК**

 

Когато се засяга въпросът с ядрената програма на Иран, той обикновено се анализира от гледната точка на сигурността, като се акцентира единствено върху опасностите от разпространението на оръжия за масово унищожаване (ОМУ).Същевременно, проблемът с нарастването на тази опасност представлява само върха на айсберга. От много години международната общност, представена от Групата на шестте, се опитва да постигне съгласие по този въпрос. Засега безуспешно, от една страна, заради непримиримостта на Иран и, от друга, защото съществуват различия сред самите преговарящи, защитаващи най-вече собствените си интереси. Наред с това, интерес представлява проблемът да бъде анализиран във връзка с друг важен въпрос на сигурността: американската система за противоракетна отбрана (ПРО).

Настоящата статия си поставя за цел да предостави някои инструменти за по-доброто разбиране на тези два проблема, като се базира на подход, в общи линии свързан с геополитиката в широкия смисъл на понятието, защото, както е казал Наполеон, „политиката на една страна се намира в нейната география”. Но, макар това изследване да се основава на геополитиката, като методически инструмент, от първостепенно значение е тя да не се възприема като точна или изчерпателна наука. С други думи, нямаме никакво намерение да възприемем детерминистки подход към международните отношения. Изследването ни предоставя преди всичко рамка за общ анализ, който да повдигне завесата на международните отношения с оглед на геополитическите тенденции и тяхната съвременната динамика.

По такъв начин ще се опитаме да докажем, че въпросите на иранската ядрена програма и на противоракетната отбрана не убягват на геополитическия подход. Ще се убедим, че геополитическите динамики, демонстрирани от САЩ по тези въпроси, не са директно породени от разпространението на ОМУ или от ПРО. Ще свържем геополитическия анализ на ролята на САЩ на световната шахматна дъска с геостратегическото разсъждение за последствията от разгръщането на противоракетната система и иранския ядрен въпрос.

В произведението си „Контрол и сдържане: геополитически стратегии”, Франсоа Тюал1 обяснява, че геополитическата игра се ограничава до това „да имаш, за да притежаваш и да притежаваш, за да не се лишиш от притежанието си”. В началото на подобно отношение държавните актьори определят ролите си на световната сцена, като, същевременно, се самопоставят в нейния център. В своята основа, въпросите за иранската ядрена опасност и за системата за ПРО са част от тази връзка: те се съсредоточават основно върху стратегическото овладяване на пространството (морско и въздушно), защитата на територии и способност за интервенция на външни театри. Като следствие, ние поддържаме идеята, че тези проблеми имат предимно геополитически характер, в широкия смисъл: те представляват многоизмерни залози в един бъдещ многополюсен световен ред.

Нека първо разгледаме геополитическата визия на САЩ, за да може по-добре да се разбере отражението върху разполагането на елементи на американската ПРО в бившата Източна Европа, както и значението на Иран за Вашингтон върху регионалната шахматна дъска и върху тази на системния ред.

Геополитическите  представи

В статията си, озаглавена „Пространството - фактор на силата”, Танги де Уилд уточнява: „Анализът, който се практикува от век насам, имаше заслугата да постави акцента върху три аспекта на връзката между пространството и силата: размерът, конфигурацията и разположението на държавите. В крайна сметка, силата и богатството на държавите зависят от ефикасната комбинация на тези три елемента. ...Ето защо, търсенето на излаз на море е мотив от първостепенно значение за ориентацията на външната политика на държавите и източник на множество геополитически противоречия. ... От тази гледна точка, позицията на САЩ представлява елемент на тяхната сила: без да имат съперници по границите си, те се ползват от преимуществата на две океански крайбрежия. За по-малко от век, САЩ развиха способности за глобално разгръщане от амфибиен тип.”2

Ето защо, заради географското си положение, САЩ се ориентират към геополитика от островен характер: тяхната геополитическата концепция се основава върху достъпа до моретата и прилагането на сила на далечно разстояние. В тази перспектива, американците са силно повлияни от трима класически автори от англосаксонската школа – Алфред Маън, Халфорд Макиндър и Никълъс Спикмън, както и от по-съвременни автори, като Сол Коен, Збигнев Бжежински и Томас Барнет.

В произведенията си, Алфред Маън подчертава важността на морската сила. Той смята, че стратегическото господство над моретата, чрез опорни точки и предмостия (проливи, присъствие на военен флот на търговските пътища и др.), осигурява не само икономическата експанзия, но и мощта на една държава, в широкия смисъл.

Британският географ Халфорд Макиндър противопоставя морската на сухопътната сила. Той центрира геополитическата си теория върху това, което нарича “хартленд” или сърцето на света, отговарящо на региона на Евразия, т.е. Русия, Сибир, Кавказ и Източна Европа. Според Макиндър, централното място на хартленда определя геополитическата динамика на света. Иначе казано, държавата, която контролира хартленда, контролира останалата част на света. Макиндър уточнява, че е добре да се избягва някоя континентална държава да получи достъп до моретата. С други думи, САЩ, като морска сила, в пълния смисъл на думата, трябва да бдят за разделянето на хартленда, за да не позволят силен континентален съюз между Русия и Германия. В тази връзка, на един следващ етап, той разглежда Източна Европа като пивотна или осова зона: регион, който трябва бъде контролиран от морската сила, гарантираща, според него, разбиването на евентуалния съюз Париж – Берлин – Москва.

Вдъхновен от теориите на Макиндър, американецът Никълъс Спикмън отбелязва, че според него зоната, която трябва бъде разделена, е римлендът, т.е. междинният регион между хартленда и крайбрежните морета. В интерес на САЩ е да доминират в тази осова зона на римленда, за да могат да контролират света. Следва да се отбележи, че тази геополитическа теория се намира в основата на политиката на “сдържането”, целяща да възпре комунистическата заплаха по време на студената война, подход, който, както ще видим по-късно, не е изоставен напълно и днес.

От своя страна, Сол Коен смята, че не е необходимо да се осигурява присъствие върху целия римленд. Достатъчно е да се заложи на няколко осови държави3 в тази буферна зона, които биха могли да защитават американските интереси. Очевидно е, че в този контекст, страни като Иран и Полша имат централно значение за Вашингтон.

В теорията си за „голямата шахматна дъска”, Бжежински4 смята, че световното господство се придобива чрез контрол над Евразия: този, който доминира евразийския континент, доминира света. Бжежински защитава идеята, че залогът за САЩ ще бъде да се раздели Евразия с помощта на геополитически осови държави, т.е. страни, чието значение се дължи на географското им положение или на тяхната потенциална уязвимост. По този повод Бжежински уточнява: „Ако трансатлантическите връзки се разкъсат, това би било краят на американското върховенство в Евразия.”5

В това отношение виждаме, че разширяването на НАТО позволява на САЩ да установят партньорство с някои страни от Евразия.

Нека предадем релефност на тези геополитически разсъждения с концепцията за „Картата на Пентагона”, развита от Томас Барнет. Според теорията на Барнет, светът е разделен на две части: „функциониращо ядро” (Functioning Core) и „пукнатина” (Non-Integrating Gap)6. Функциониращото ядро е сърцето на света: Русия, Индия, Европа, Северна Америка, Китай (крайбрежната зона), Япония, Австралия, Южна Африка, Аржентина, Бразилия и Чили. Тези страни се опитват да синхронизират вътрешните закони с правилата на демокрацията, свободната търговия, колективната сигурност и др. Въпреки че не можем да ги подредим в една линия, тези страни вървят „в добрата посока”, в рамките на глобализацията. Функциониращото ядро, което включва всички велики сили, би трябвало да еволюира към система, опираща се на системата на Бисмарк, в която, намирайки се в равновесие помежду си, тези сили ще споделят съвкупност от норми и правила.

Що се отнася до „пукнатината”, тя обхваща всички „провалили се държави”, транснационалните актьори и авторитарните или диктаторски режими. „Пукнатината” е съставена от региони като Балканите, Кавказ и Средния изток. За да увеличат сферата си на влияние и за да оптимизират стабилността на интернационалната система, САЩ полагат всички усилия, за да интегрират провалилите се страни в глобализираното ядро чрез своеобразна „спойка”. Тази концепция се базира на подпомагането на една осова страна, защитаваща интересите и ценностите на „функциониращото ядро”. В тази динамика, целта на САЩ се състои в това:

- да поддържат равновесие и стабилност в рамките на ядрото, развивайки „Бисмаркова” система7;

- да следят осовите страни от „спойката” да продължат да защитават американските ценности и интереси;

- да се убедят, че „пукнатината” възприема принципите на доброто управление и се стабилизира.

Въпреки това, концепцията за „Картата на Пентагона” на Барнет съдържа някои неудобства. Действително, такъв вид стратегия може понякога да изисква интервенция чрез дипломатически натиск, икономически мерки, или дори използване на сила. При все това, в случай че липсва връзка между ядрото и „спойката”, последната може евентуално да се присъедини към „пукнатината”, да се радикализира и, в крайна сметка, да създаде климат на неравновесие между ядрото и „спойката”.

Въпросът за Системата за ПРО и контрола над Източна Европа

След като припомнихме основните принципи на англосаксонската геополитическа школа, нека видим, как въпросите за иранската ядрена програма и за системата за противоракетна отбрана се вписват в подобен геополитически подход към света. Поставен пред проблема за разполагането на американската система за ПРО, ЕС следва да определи позицията си. Държавите-членки на ЕС трябва, преди всичко, да анализират плюсовете и минусите, както и стратегическите интереси, които противоракетната система би генерирала. Този анализ минава през геополитическия преглед на настоящата ситуация. Както беше посочено по-рано, теорията на геополитика Халфорд Макиндър се базира на идеята за сърцето на света - хартленда. С други думи, Източна Европа представлява буферна зона. До момента САЩ съхраняваха тази зона в своята сфера на влияние. При съобщението за замразяване на плана за разгръщане на противоракетния щит в Източна Европа от администрацията на Обама (на 17 септември 2009), Полша и Чехия изразиха опасения, че ще загубят опората на своята международна политика, основана на здравия съюз със САЩ.

Да припомним контекста: през август 2008, точно по време на грузинския конфликт, Кондолиза Райс оркестрира подписването на декларацията за стратегическо сътрудничество между Варшава и Вашингтон, касаеща разполагането на елементи на ракетния щит. Поради общата граница с Русия, полското правителство беше поискало противоракетни батареи за увеличаване сигурността на територията си. Договорът предвиждаше, че до 2012 полската армия ще може да разполага с тази противоракетна система със среден обсег. За отбелязване е, че икономическите и технологични последици от стратегическото партньорство със САЩ по разполагането на противоракетния щит в тези източноевропейски страни бяха посрещнати по-скоро доброжелателно.

И така, през септември 2009, Полша и Чехия бяха разтревожени и не разбираха обрата в политиката на администрацията на Обама (т.е., отказа от системата за ПРО). Изправена пред натиска, упражняван от Русия върху Украйна и Грузия, Източна Европа сметна, че е загубила единствения си шанс да напусне окончателно сферата на руското влияние.

„Ако се потвърди, това ще бъде поражение за дългосрочния начин на мислене на американската администрация в тази част на Европа”, декларира Aлександър Шчигло, шефът на бюрото за национална сигурност на полския президент. В Чешката република решението също беше възприето като предателство. „Това не е добра новина за чешката държава, за свободата и независимостта на Чешката република” - коментира бившият министър-председател на Чехия Мирек Тополанек8.

В този контекст, отказът от противоракетния щит можеше да има значителни последствия върху политиката за отбраната на Източна Европа и, в по-общ план, върху ЕС. Вашингтон много бързо осъзна тази опасност и предложи алтернативно решение. Отсега нататък, САЩ смятат да разположат (към 2020) антиракетни системи, разработени да прихващат балистични ракети с малък и среден обсег в Полша, Чехия и Румъния. На 4 февруари 2010 Румъния заяви съгласието си за разполагането на прехващачи SM-3 на територията си с цел защитата на експедиционни корпуси, действащи зад граница. През юли 2010 Варшава и Вашингтон подписаха ревизиран договор за разполагане на противоракетен щит в периода 2015-2018. В края на юли 2010, Прага започна преговори за разполагането на наблюдателен център, който ще може да идентифицира нападателни ракети. В този интервал от време, американски кораби от клас Aegis вече оперираха в източната част на Средиземноморието.

За Вашингтон, крайбрежна Европа представлява сфера на влияние, която е необходима, в геополитическо отношение, за противопоставянето на евразийската маса. И, както отбелязва Бжежински, ако връзките между двата бряга се влошат, това ще намали влиянието и геостратегическата дълбочина на САЩ в Евразия. Следователно, Вашингтон има намерение да наложи присъствието си в Източна Европа. Ако трансатлантическите връзки се разхлабят, хартлендът ще се засили по оста Франция – Германия – Русия. В този смисъл, Вашингтон никога няма да приеме Евразия да бъде доминирана от съюз, способен някой ден да се противопостави на САЩ. Това би заплашило американските стратегически интереси. Ето защо, Вашингтон трябва да избягва една Европа доминирана от френско-германската двойка. Подходящо е за случая да се засилят двустранните връзки със страни като Великобритания, но също и като Полша9, България или Румъния, за да се уравновеси неатлантическата и независима ос, която би искала да се определи не като партньор на САЩ, а като техен съперник.

Ако се върнем към анализа на Барнет, приложен в книгата му Ракетна отбрана, ще констатираме, че политиката на държавата-„спойка” се прилага в Източна Европа.

 

Фигура 1. Прилагане на „Картата на Пентагона” на Барнет към европейската проблематика

В действителност, виждаме, че страни като България и Румъния служат на САЩ за „спойка” в Черно море, като американците се опитват, с посредничеството на НАТО, да засилят присъствието си в Грузия и Централна Азия, както и, че Полша може да служи за „спойка” по отношение на Беларус и Украйна. Днес Източна Европа трябва, чрез серия от инициативи, да закачи за американския локомотив страни като Украйна, Беларус, както и региона на Черно море и Кавказ. Осъществявайки това, САЩ преследват геостратегическата цел да създадат пояс, започващ от Балтийско море и стигащ до Централна Азия, за предотвратяване завръщането на Русия като велика сила.

Иран като осова държава

Средният изток, който е много размирен регион, формира кръстопътя между три континента и, от геополитическа гледна точка, принадлежи към римленда. Функцията му е да бъде широка буферна зона по отношение на конфликтите между континенталните и морските сили. Освен това, регионът на Средния изток се пресича от важни морски пътища: Суецкия канал, Ормузкия пролив, проливът Баб ел Мандеб и Персийския залив. Последните са обект на глобален политически и стратегически интерес, тъй като са жизнени газови и петролни артерии между страните от Персийския залив и останалата част на света. Петролен гигант, производител на въглеводородни горива, притежаващ колосални запаси от природен газ и разполагащ с централно географско положение в региона, Иран се утвърждава като регионална сила, но, същевременно, застрашава международната общност с амбициите да се превърне в ядрена държава. Ето защо, Иран представлява твърде важна за Вашингтон потенциална осова държава, дължаща своето значение на богатствата, конфигурацията, големината и географското си положение.

Новата политика на регионално равновесие в Средния изток изисква от САЩ да накарат Иран или Ирак, или дори двете едновременно, да се превърнат в отворени и демократични осови държави, склонни да защитават американските интереси. Причините са ясни. В тази връзка би било интересно да се върнем към няколко пасажа от отличната статия на Амр Сабет от Хелзинкския университет, който пък е вдъхновен от идеите на Бжежински: „На език, напомнящ времената на старите империи, Бжежински идентифицира три основни цели на имперската геостратегия: да се предотврати сблъсъка и да се поддържа зависимостта, в областта на сигурността, на васалите (Европа, Япония, Южна Азия), да се пази сигурността на зависимите (арабски държави, Централна Азия) и да се предотврати обединението на варварите (Иран, Китай, Русия). (...) Възприемайки стратегическата визия на Халфорд Макиндър, Бжежински подчертава решаващото значение за САЩ да доминират над евразийския хартленд, в частност, след образуването на вакуума, предизвикан от падането на Съветския съюз. (…) Хегемонистичната логика, която произтича от това, може да се резюмира така: да се сдържа и контролира Ирак, за да се сдържа Иран; да се сдържа и контролира Иран, за да се сдържа Централна Азия; да се сдържа и контролира Централна Азия, за да се сдържа Русия (и Китай); да се сдържа и контролира Русия, за да се сдържа Световния остров;  да се сдържа и контролира Световния остров, за да се контролира света.”10

Следователно, очевидно е, че иранският ядрен въпрос също следва да се анализира в светлината на геополитическите разсъждения. Още повече, че изправени пред риска от разпространение на оръжията за масово унищожаване и след атентатите от 11 септември 2001, САЩ използват като основен лайтмотив премахването на авторитарните режими, интегрирането на „държавите-хулигани”, към които принадлежи Иран, към Функциониращото ядро, защитавайки в същото време идеологията на „предначертаната съдба” (Manifest Destiny). Американците си дават сметка, че традиционните им партньори в региона, като Саудитска Арабия и Египет, са отслабени. Затова те искат да стъпят в държави, които по принцип са по-светски, като Иран и Ирак. В този контекст, завръщането на Иран и Ирак в американската сфера на влияние представлява приоритет за САЩ. Целта е да се превърнат тези две държави не само в демокрации, които да служат за модел на другите държави от региона, но и в осови държави. Перспектива, която би позволила например, да се упражнява силен натиск върху Саудитска Арабия, люлката на уахабизма, и върху Египет, люлката на „Мюсюлманските братя”.

 

Фигура 2. Приложение на „Картата на Пентагона” на Барнет към иранския въпрос

В това се състои цялостният геостратегически подход на САЩ към Големия Среден изток: да се преобрази регионът от Мавритания до Пакистан. Този анализ може да се открие, в леко прикрита форма, в речта за състоянието на Съюза, произнесена от президента на САЩ през януари 2004: „Докато Средният Изток остава място за тирания, безнадеждност и гняв, той ще продължи да генерира хора и движения, които ще заплашват сигурността на САЩ и техните приятели. Ето защо Америка следва активна политика за свободата на Средния Изток. Ще предизвикаме противниците на реформата, ще се противопоставим на привържениците на терора и ще се надяваме на по-високи норми от нашите приятели11.

При все това, интересът към Иран не спира дотук: той е основен актьор и от гледна точка на енергийните ресурси и геоикономическия интерес на Вашингтон към региона. Енергийното потребление на САЩ зависи на 35% от петрола, 60% от който се внася от чужбина. От края на 90-те години Вашингтон внася повече от половината от петрола, който страната употребява, като 15% до 20% идват от Средния изток. Сериозни смущения в предлагането на петрол в който и да било регион на света моментално биха се отразили върху американската и световната икономика. С оглед на това, американската енергийна политика се стреми да окуражава разширяването и диверсификацията на снабдяването на американската енергетика. Но диверсификация означава и засилена защита на ресурсите, които са разпределени по целия свет, както и на пътищата за доставката им12.

Според Лавард, Мартен и Льоба: „За американските стратези е необходимо едновременно да се настоява за програма за алтернативна енергия – подновяване на ядрената програма и значителни изследвания в областта на течния водород, като заместител на горивата, – но най-вече да се консолидира контролът на САЩ върху големите петролни резерви в триъгълника Киркук – Техеран – Рияд, да има сигурност, че те няма да попаднат под контрола на руски, китайски или европейски петролни компании и да се противостои на терористични действия, които биха могли да поставят под заплаха снабдяването на Америка с енергийни ресурси”13.

Най-важното за САЩ е да не допуснат страни като Русия и Китай да променят законите на пазара на петролните и газови ресурси. Важно е, освен това, петролният поток да не секва. Един ядрен Иран, затваряйки Ормузкия пролив например, може да блокира 20% от световния петролен износ. Предвид този сценарий и други потенциални заплахи в Ормузкия пролив14, САЩ подкрепят ОАЕ и останалите страни от Персийския залив да строят петролопроводи, заобикалящи пролива, като същевременно ги насърчават да инвестират в отбраната си.

Нещо повече, един ядрен Иран би означавал свобода за маневриране на ислямистките радикални движения (шиити) в целия регион. Вашингтон гледа с лошо око на влиянието на Иран сред шиитската общност в Ирак, но също и в Сирия, Ливан и даже в палестинските територии и в Залива. Оста Асад – Ахмадинеджад – Насрала (потенциално поддържана от Русия и Китай) се наблюдава под лупа от Вашингтон. 10% от саудитското население е шиитско, като то е концентрирано в петролния регион на кралството, както и 30% от кувейтското население, 27% от населението на ОАЕ и 70% от населението на Бахрейн.

Според Мохамед Реза Джалили  „става дума за нещо повече от кризисна дъга, става въпрос за кризисна дъга върху която се присажда  шиизмът.”

Според Тереза Делпеш пък: „Дори нищо да не позволява да се твърди, че Иран изповядва доктрината за употреба на ядрено оръжие, неговото придобиване  ще му даде възможност за принуждение, нямаща нищо общо с мерките, които той прилага в настоящия момент, независимо дали са свързани с цените на петрола, затварянето на Ормузкия пролив или терористичните атентати. Понякога сме склонни  да го забравяме.”15

Ако лостът, с който разполага Иран в региона, е шиизмът, той има определени граници, тъй като не всички шиити, били те в Ливан или Ирак, горят от ентусиазъм да следват Техеран в завоюването на Средния изток. Но е очевидно, че този възможен сценарий плаши американците, тъй като това би застрашило американските интереси в региона и отвъд него.

В крайна сметка, Иран, в който светската традиция е силна, може да служи за пример или за „спойка” в региона на Средния изток и на Централна Азия. Но днес проблематиката на ядреното досие променя своя залог. Да се разглежда Иран като „спойка” ще зависи най-вече от решението, което международната общност ще вземе относно ядреното досие. Тъй като Иран е разположен в римленда, за Вашингтон той представлява потенциална осова държава или „спойка”, която би могла не само да обслужва американските интереси за възпиране на руските домогвания до южните морета, но и за трансформирането на част от Средния изток.

Сложната американска игра за римленда

На практика, въпросите за противоракетната отбрана и Иран са силно свързани и образуват важна дилема в областта на сигурността за американците, които не могат да си позволят да загубят своите осови страни или „спойки” в римленда. Действително, за да получат отстъпки от Русия по иранския въпрос, САЩ трябваше да се отдръпнат от Източна Европа, като впоследствие се опитаха да възвърнат влиянието си там чрез една алтернатива на първоначалния проект за ПРО. В този контекст САЩ приложиха концепцията за трилатерализацията (тристранно инструментализиране)16.

Съзнавайки спешния характер на иранския ядрен проблем, през септември 2009 САЩ се отказаха от разполагането на противоракетен щит в Източна Европа (етап 1; фиг.4). Очевидно, тази отстъпка е позволила да започне диалогът с Кремъл, който пък подкрепи режима на санкции срещу Иран. От своя страна, Иран констатира, че САЩ, като основен противник на ядрените му амбиции, полагат усилия да изградят партньорство с Русия, която е негов ключов търговски партньор. Въпреки че някои могат да интерпретират замразяването на разполагането на ракетния щит като политическо отстъпление от страна на САЩ, това вероятно е позволило да се започнат преговори с Кремъл и да се засилят принудителните мерки спрямо Иран.

В рамките на трилатерализацията, виждаме как САЩ (контролиращата държава) налагат режим на санкции срещу Иран (визираното правителство) с поддръжката на Русия (заместник на контролирания). Тази трилатерализация доведе до редица събития през 2009, които могат да се обособят така:

- обявяване на отказа от американския противоракетен щит;

- руското изтегляне на ракетите „Искандер” от Калининград;

- откриване на нов център за обогатяване на уран в Кум;

- гласуване на резолюцията на Съвета на управляващите на МААЕ, поддържана от Русия и Китай, която осъжда Техеран за спорната му ядрена програма и изисква затварянето на завода за обогатяване в Кум (етап 2; фиг.4)

 

Фигура 3. Трилатерализация в иранското ядрено досие

Съвкупността от тези събития ще съдейства за формирането на коалиция, готова да наложи режим на санкции срещу Иран. Макар че тази концепция представлява определен интерес за някоя държава, стремяща се да упражни натиск върху друга, тя носи и известни рискове: в случая, изборът на заместника на контролирания (Русия) определя ефикасността на трилатерализацията. Всъщност, последният може да се съюзи с визираното правителство (Иран) или дори да се обърне срещу контролиращата държава (САЩ). Така, правейки тези отстъпки на руснаците по въпроса за ПРО, да продължи да упражнява натиск върху Иран, Вашингтон рискува да ерозира престижа си в очите на Източна Европа. В рамките на текущото ребалансиране на системата, това би отслабило американската позиция в Европа и по-специално в Източна Европа. Следователно, на Вашингтон се наложи да коригира мерника си, предлагайки на Източна Европа алтернатива на системата за ПРО17 (етап 3; фиг.4). Този анонс отново предизвиква гнева на руснаците: появи се реалната опасност Москва да направи пълен завой и да се откаже от дипломатическите разговори със САЩ за иранската ядрена заплаха, или пък да се откаже да упражни натиск върху Техеран, в рамките на трилатерализацията (етап 4; фиг.4).

Фигура 4. Моделиране на стратегиите за господство над римленда

В заключение, можем да отбележим, че действията на САЩ в областта на външната политика все още се ръководят от геополитически съображения. Проникнати от идеологията за „Предопределената съдба”, САЩ си осигуряват опорни точки (осови държави) и достъп до моретата чрез контрол на проливите. Присъствието им в Евразия не е случайно: богатите запаси на суровини, енергийните маршрути и контролирането на проливите са все аргументи, подтикващи САЩ да разширяват сферата си на влияние, да поддържат ролята на неоспорим лидер и да осигурят защита на тази зона, чрез своята система за ПРО, т.е. залогът за Вашингтон наистина е господството над римленда.

 

Бележки:

1 Thual, F., Contrôler et Contrer : Stratégies géopolitiques, Paris, Ellipses, 2000, с. 5.

2 De Wilde D’Estmael, T., « L’espace, facteur de puissance », in Le retour de la géopolitique, Louvain, octobre-novembre 2006, с. 18-21.

3 Следователно, „осови държави” са онези, които трябва да възпрат възхода на новопоявили се велики сили и са способни да влияят върху регионалната и международната сигурност.

4 Brzezinski, Z., Le Grand échiquier, L’Amérique et le reste du monde, Paris, Editions Bayard, 1997.

5 Пак там, с.38

6 Barnett, T.P.M., The Pentagon’s New Map : War and Peace in the Twenty First Century, New York, G.P. Putnam’s Sons, 2004.

7 По темата, виж Struye De Swielande, T., « Les Etats-Unis face aux puissances émergentes : Quelles stratégies à disposition des protagonistes ? », in Notes d'analyse  de la Chaire Inbev Baillet - Latour sur les relations Union européenne - Chine (Université catholique de Louvain), numéro 6, février 2010.

8 « Bouclier antimissile abandonné: Moscou satisfait », 18 septembre 2009; http://info.france2.fr/monde/Bouclier-antimissile-abandonn%C3%A9:-Moscou-satisfait-57351030.html

9 Целта на Полша е да създаде своеобразен „демократичен кордон” в Източна Европа,  за да препятства на руското проникване. Сътрудничеството между Полша и Украйна в областта на отбраната впрочем не е за пренебрегване: общи части в Ирак, съвместен батальон в Косово.

10 Sabet, A.G. E., « Dual Containment and beyond : Reflections on American Strategic Thinking », Mediterranean Politics, Vol. 4, n° 3, Autumn, 1999, pp. 96-99.

11 President Bush, State of the Union, 20 January 2004.

12 Големите западни компании имат достъп до по-малко от 20% от глобалните петролни ресурси, останалата част е в ръцете на националните компании.

13 Lebas, C., Martin, G.-H. et Lavarde, Y., La question énergétique : évolutions et nouveaux enjeux, Centre d’Etudes et de Recherche de l’Enseignement Militaire Supérieur, Ministère de la Défense, Octobre 2005, p. 11.

14 Териториални спорове между ОАЕ и Иран за островите Муса и Томб, между Бахрейн и Катар за остров Хауар, между Оман и Саудитска Арабия за залива Хор ал Удайд.

15 Delpech, T., «  Le Moyen-Orient de Mahmoud Ahmadinejad », in Politique Internationale, n°114, hiver 2007.

16 Barrea, J., Théories des Relations Internationales, Louvain-La-Neuve, Artel, 1994, с. 64-65

17 Виж по-горе

 

* Професор по международни отношения в Католическия университет в Лувен-ла Ньов, Белгия

** Докторантка в Католическия университет в Лувен-ла-Ньов, Белгия

Кавказ, включително северната му част, може да се разглежда като единен организъм, в който всички процеси са тясно свързани помежду си. Затова решението на кавказките проблеми следва да бъде комплексно и цялостно. Но, преди да се анализират вариантите за разрешаването на кавказките проблеми, си струва да направим бегла възстановка на хронологията на събитията след разпадането на Съветския съюз и да очертаем сегашната ситуация в региона.

Разпадането на Съветската империя и развитието на ситуацията в Кавказ

И така, нека се върнем в началото на 90-те години на ХХ век, когато Съветският съюз прекрати съществуването си и трите съветски републики от Южен Кавказ станаха независими. При това обаче, още в онзи момент и в трите вече бяха налице, или пък назряваха, въоръжени конфликти, имащи както вътрешен (например в Грузия), така и международен (например между Армения и Азербайджан) характер. Неспокойна бе и ситуацията в Северен Кавказ, където от Чечено-Ингушката АССР се отдели т.нар. Ичкерия, която също се обяви за независима от Русия.

Паралелно с това, Западът започна да осъществява пряко или косвено проникване на територията на бившия СССР, включително и в Кавказ (Северен и Южен).  Формулираха се стратегии за постепенното откъсване на тази територия от Русия и интеграцията и в западните структури, или пък за преминаването и към турската сфера на влияние (по онова време Турция все още действаше като интегрална част от Запада, в качеството и на член на НАТО и кандидат за членство в Европейската общност). Самата Русия бе слаба и заета със собствените си проблеми – там, в хода на реформите, осъществявани от правителството на Егор Гайдар, се извърши мащабно преразпределяне на държавната собственост, съпроводено от хаос и подем на икономическата и криминална престъпност, затова през онези години страната не изглеждаше особено привлекателна и дори отблъскваше повечето си съседи.

На този фон се очерта като неизбежно бързото преминаване на държавите от Южен Кавказ към сферата на влияние на Запада, въпреки прословутите обещания на редица водещи западни политици, дадени още на съветското ръководство, НАТО да не се разширява на изток и т.н. В резултат, Русия нямаше друг избор, освен да започне да подкрепя сепаратистките сили в Кавказкия регион, получавайки по този начин известни инструменти за контрол върху ситуацията в държавите от Южен Кавказ. Така, с руска подкрепа, абхазките и осетинските сили нанесоха поражение на централното правителство в Тбилиси, а арменците победиха в Карабахската война.

Справедливостта обаче изисква да отбележим, че с агресивната си политика тогавашните управляващи в Тбилиси направиха всичко възможно Русия да подкрепи претенциите на абхазците и осетинците. В същото време, подкрепата за сепаратизма в Грузия косвено доведе до засилване на нестабилността и в руския Северен Кавказ и създаването на въоръжени севернокавказки формирования, придобили боен опит в Абхазия. Малко по-късно пък това доведе и до Първата чеченска война, в която Русия, на практика, претърпя поражение от сепаратистите.

В резултат, в средата на 90-те години, се формира ситуация, когато много сепаратистки движения в Кавказ удържаха победа, под една или друга форма. В държавите от Южен Кавказ се наложиха квазистабилни режими (на Шеварднадзе и на Алиев-старши), опитващи се да следват т.нар. „мултивекторна политика”, като на думи декларират необходимостта от стратегическо партньорство с Русия, докато, на практика, подготвят почвата за по-тясна интеграция със Запада, най-вече чрез реализацията на различни мащабни енергийни проекти. В Армения, в средата на 90-те, окончателна победа удържа т.нар. Карабахски клан, отстранил от властта първия президент Тер-Петросян, който също се опитваше да играе на „мултивекторното поле”, а в края на управлението си даде знак, че е склонен да ориентира страната си към западната сфера на влияние.

Тази ситуация се запази до идването на власт в Русия на Владимир Путин, който веднага се ангажира с решаването на сепаратисткия проблем в страната и, най-вече, в Северен Кавказ. Пристъпи се към ликвидиране на въоръжените групи на сепаратистите, а федералният център възстанови контрола си над военно-политическата ситуация в региона, включително в Чечения и планинските райони на Дагестан. В Южен Кавказ обаче, статуквото се запази.

То беше нарушено едва с идването на власт в Грузия на Михаил Саакашвили, в резултат от т.нар. „цветна” („розова”) революция. Грузинският президент веднага стартира енергични опити за промяна на ситуацията и съществуващото статукво, дефинирайки тази политика като „размразяване на изкуствено замразените конфликти”. Новите управляващи в Тбилиси дори постигнаха известни успехи в тази посока, установявайки пълен контрол над Аджария, където, макар и да нямаше въоръжен конфликт, влиянието на централната власт бе твърде слабо. В резултат от тези промени, Русия беше принудена да ускори изтеглянето на военните си бази от вътрешните региони на Грузия, включително и от Аджария.

И така, статуквото, формирало се в периода от средата на 90-те до началото на 2000-те години започна да се пропуква. Режимът на Саакашвили прокламира курс към пълна и ускорена интеграция на Грузия в евроатлантическото пространство, а реториката на властите в Тбилиси придоби агресивно антируски характер. Рязко нарасна военният бюджет на страната, а президентът непрекъснато отправяше заплахи, че ще използва военна сила срещу сепаратистките режими в Абхазия и Южна Осетия. Както е известно, тази история приключи през август 2008 с войната, в резултат от която Тбилиси загуби и последните остатъци от контрола си над тези две територии, а Русия, де юре, призната тяхната независимост.

След като очертахме накратко развитието на събитията от началото на 90-те години насам, можем да се върнем към анализа на сегашната ситуация, формирала се след войната от август 2008. Преди това обаче, си струва да напомним, че Турция, която се смяташе от режима в Тбилиси за един от основните му съюзници, не оказа никаква реална помощ на Саакашвили през август 2008, нито пък предприе нещо срещу Русия. Вместо това, Анкара лансира собствена инициатива, която малко по-късно бе наречена „Пакт за стабилност и сътрудничество в Кавказ”. Тя все още не е реализирана на практика, но е възможно в бъдеще някои нейни постановки да допринесат за формирането на нов ред в Кавказкия регион.

Основните играчи и техните интереси в региона

Преди да преминем към оценката на сегашната ситуация, нека очертаем интересите на всички играчи в региона на „Голям Кавказ”, така, както ги формулират собствените им управляващи елити.

Грузия: Сегашната власт в Тбилиси определя като реални национални интереси на страната членството в НАТО и ЕС и разполагането на американски военни бази на нейна територия. Интересно е, че официално декларираната основна цел на грузинската политика – териториалната цялост на страната – на практика влиза в противоречие с тази политика. Тоест, в грузинския случай е налице разрив между реалния и безспорен държавен интерес – съхраняването на териториалната цялост на страната – и провежданата от управляващите политика, в чиято основа са поставени доста спорните национални интереси от „второ ниво” – влизането в НАТО и превръщането на Грузия в част от евроатлантическото пространство.

Армения: Така нареченият „карабахски клан”, който управлява страната вече повече от десет години, определя като основен национален интерес запазването на контрола върху Нагорни Карабах на всяка цена. При това, не може еднозначно да се твърди, че удържането на Карабах извън формалния суверенитет на Азербайджан е чак толкова несъмнен и безспорен, т.е. безалтернативен национален интерес на Армения, като цяло, а не само на сегашния и управляващ елит. Арменските национални интереси могат да се формулират и така, че запазването на военния контрол над Карабах на всяка цена да не се смята за приоритетно и доминиращо в системата на националните интереси (както е в момента), а пък защитата на интересите на карабахските арменци да се гарантира с помощта на други инструменти.

Азербайджан: Режимът на Алиев-младши ясно декларира, че основен и приоритетен национален интерес на страната е възстановяването на териториалната и цялост. За разлика от режима на Саакашвили обаче, властите в Баку не се стремят на всяка цена да вкарат страната в НАТО, или пък да реализират енергийни проекти, заобикалящи Русия, а демонстрират по-балансирана и гъвкава външна политика. Може да се каже, че в азербайджанския случай е налице съвпадение между реалните (трудно оспорими), декларираните и прокарваните от управляващите национални интереси (за разлика от Грузия и Армения), тъй като всички те са обединени в едно – възстановяване на териториалната цялост. В същото време обаче, обвиненията срещу управляващия режим, че е корумпиран и авторитарен, му пречат да действа успешно в тази посока.

Русия: Руските интереси в Южен Кавказ включват възстановяването на стратегическия контрол над региона, а като програма-минимум – недопускане присъединяването на някоя от държавите в него към НАТО, създаване на американски военни бази в тях или реализацията на енергийни (и най-вече газови) проекти, заобикалящи Русия и имащи геополитически характер. Освен това, Русия би искала да разполага поне с един стратегически съюзник в Южен Кавказ (в момента тази роля се изпълнява от Армения). Тезата на някои руски политици и анализатори, че Москва трябва да напусне Южен (а дори и Северен) Кавказ, да се огради от региона със своеобразна „стена” и да концентрира вниманието си само върху материалната изгода от търговията с него, отдавна е маргинализирана и не се разглежда като имаща нещо общо с руските национални интереси.

Турция: Непосредствено след разпадането на Съветския съюз, Анкара виждаше интересите си в региона, най-вече в покровителството (по линия на „братството между тюркските народи”) на Азербайджан. Освен това, Турция действаше като част от НАТО и Запада, осъществявайки експанзия в Грузия, посредством инициативите за прокарване, през нейна територия, на петроло- и газопроводи, заобикалящи Русия, проектите за които се реализираха от водещи западни компании. Но, паралелно на геополитическите промени в света, се очертават и определени промени в турската политика и нейните приоритети. В частност, Анкара вече не поощрява проявите на откровен пантюркизъм и краен турски национализъм, които в миналото често имаха и антируска насоченост. Между другото, именно възможната промяна на турската политика е сред основните шансове за решаването на кавказките проблеми.

Иран: Засега Иран не играе толкова съществена роля в Кавказ, като Русия и Турция, въпреки, че се намира в съседство с региона. Тази страна поддържа тесни връзки най-вече с Армения, като те са предимно икономически. На сегашния етап, интересите на Иран изискват да не се допусне членството на някоя южнокавказка държава в НАТО и разполагането в региона на западни (американски) военни бази. Не бива обаче да се подценява значението на Иран: като минимум, той е в състояние да попречи на всяка промяна на статуквото в Южен Кавказ, водеща до нарастване ролята на САЩ.

САЩ: Подобно на Русия, САЩ, в качеството си на глобална сила, са си поставили като крайна цел установяването на стратегически контрол над целия кавказки регион. Като този контрол може да бъде придобит чрез постепенното привличане на държавите от региона в НАТО, реализация на енергийните проекти Изток-Запад и формирането на прозападно настроени управляващи елити. Като програма-минимум може да се разглежда всяка част от този план, съобразно съществуващите реалности.

Европейският съюз: ЕС, също както и Турция, първоначално следваше фарватера на американската политика, но, предвид извършващите се в света геополитически промени, вече се опитва да действа и като самостоятелен играч. В момента, водещите държави в ЕС, като Германия, Франция или Италия, концентрират вниманието си върху диверсификацията на енергийните потоци, като Кавказ може да изиграе важна роля за това. Те не поставят на дневен ред разширяването на НАТО в региона, като по този начин, на практика, блокират този процес, пример за което е провалът на грузинските опити за присъединяване към пакта.

Новата ситуация в региона

Сега нека се върнем към най-съществената част на настоящия анализ: ситуацията след войната от август 2008. Тази война демонстрира неспособността на Грузия да изпълни ролята на своеобразна „основа” за преразпределяне сферите на влияние в Южен Кавказ, в ущърб на Русия. Освен това, тя, на практика, сложи кръст на амбициите на режима в Тбилиси страната да стане член на НАТО в близко бъдеще и застраши енергийните проекти, заобикалящи Русия.

Виждаме, че след август 2008 ситуацията стана доста по-динамична. Както вече споменах по-горе, турското правителство лансира Пакта за стабилност и сътрудничество в Кавказ. Основната интрига обаче беше свързана с евентуалното арменско-турско споразумение за отваряне на границите и възстановяване на дипломатическите отношения.

САЩ оказаха сериозен натиск върху Турция, както впрочем и върху Армения, да отворят границата помежду си, без да го обвързват с разрешаването на Карабахския конфликт. Анкара и Ереван стартираха процес на подобряване на отношенията си, което създаде проблеми за турско-азербайджанската връзка. Твърде бързо обаче, процесът започна да боксува: арменският президент обяви, че спира ратификацията на споразуменията с Анкара в парламента на страната. Между другото, турският парламент също още не ги е ратифицирал. Тоест, в момента се е създало едно статукво, чието запазване, или пък промяната му в една или друга посока, може да се окаже изгодно за различни регионални и външни играчи.

Така, евентуално нарушаване на статуквото, което постепенно би прехвърлило Армения от руската в американската сфера на влияние, е неизгодно не само за Москва, но и за Техеран. И те са в състояние да блокират този процес. Що се отнася до Турция, тук нещата са по-сложни.

Както е известно, в момента в Турция се осъществяват политически промени, които, както изглежда, до голяма степен, ще означават скъсване с наследството на основателя на турската република Мустафа Кемал Ататюрк. Така, преди няколко месеца турският премиер Ердоган, дискутирайки с един от водещите политици-кемалисти, сравни най-близкия съратник на Ататюрк Исмет Иньоню (наследил го като президент на страната) с Хитлер. Турският военен елит, който традиционно се смяташе за „кемалистки”, е подложен на чистки и политически натиск. Променя се законодателството, като се премахват някои характерни белези на републиката, утвърдили се през ХХ век. Така, в турската политика започват да се проявяват известни признаци за евразийска, а не атлантическа ориентация. В същото време, мнозина се съмняват, дали това е така и смятат, че промените са стратегическа уловка, съгласувана с Вашингтон.

Турция си остава член на НАТО, а на територията и се намират една от най-големите американски военновъздушни бази, както и тактически ядрени заряди, останали от времето на студената война. Освен това страната е икономически зависима от САЩ и ЕС и има доста голям външен дълг, макар че през последното десетилетие значително намали бюджетния дефицит и отрицателния си външнотърговски баланс и има положителна текуща сметка, благодарение на постъпленията от туризма и притока от инвестиции. Да не забравяме и, че над Турция, подобно на „дамоклев меч”, виси проблемът с признаването на арменския геноцид от началото на ХХ век, както и този с кюрдския сепаратизъм.

Тоест, геополитическата ориентация на Турция засега остава не съвсем ясна. От една страна, Анкара подобрява отношенията си с Русия, Иран, Китай, Сирия и т.н. и увеличава товарооборота си с тях, но в същото време зависимостта и от Запада се запазва.

Могат ли Москва и Анкара да установят съвместен контрол над Кавказ?

Географското положение на Кавказ, формиралите се връзки и силовият баланс в региона показват, че на теория Русия и Турция (при неутрална позиция на Иран) биха могли да си осигурят съвместен стратегически контрол над Южен Кавказ и да изтласкат оттам всяка външна (нерегионална) сила, т.е. да не допуснат други големи играчи (например САЩ) да разполагат със стратегически позиции в региона. Засега подобно нещо не се случва. През 90-те години, Турция, която действаше като стратегически американски съюзник, се опитваше (до голяма степен успешно) да заеме позициите на отслабналата Русия в региона и, в частност, в Грузия и Азербайджан. Русия пък се укрепи в Армения, както и в откъсналите се части на Грузия, и така съумя да удържи статуквото. След Турция, САЩ и другите големи западни държави също укрепиха позициите си в Грузия. Дори и през 2000-те години, когато започна да възстановява и укрепва позициите си, Русия не предприе някакви реални опити да възстанови влиянието си в Грузия. Както изглежда, сред причините за това бе, че Русия (подобно на Турция) силно зависи в икономически план от западните държави. Междувременно, още през 90-те години, Грузия беше обявена за част от сферата на влияние на САЩ и редица официални американски представители нееднократно споменаваха за наличието на „червени линии” в региона, имайки предвид, че Вашингтон няма да допусне Москва да упражнява стратегически контрол над грузинската външна политика. Освен това, Русия не можеше, а вероятно и не искаше, да предприема конкретни действия за укрепване на позициите си в Грузия, без да ги съгласува с интересите на Турция.

Така, в региона се създаде „патова” ситуация, т.е. своеобразно междинно статукво. Използвам термина „междинно”, защото съществуването на признатите само от Русия (и няколко „второстепенни” държави) Абхазия и Южна Осетия, непризнатият от никого Карабах и нестабилната Грузия, не може да се смята за устойчиво и окончателно. Основните регионални играчи – Русия и Турция – досега действаха един срещу друг в района на Кавказ. Така например, Турция се опитваше (и все още се опитва) да бъде ключов участник в заобикалящите Русия енергийни проекти. Тези проекти, и най-вече проектът за газопровода, ерозират позициите на доставчиците на европейския енергиен пазар и са в интерес на потребителите в Европа. Поне засега, Русия и Турция не разполагат със съвместна позитивна програма за постепенна „мека” и безболезнена промяна на регионалното статукво, което да отчита основните интереси на всички държави и народи в Кавказ. Във всеки случай, наличието на подобна програма не е обявено официално.

Междувременно обаче, става все по-ясно за всички, че дългосрочната стабилност в кавказкия регион е невъзможно, ако в Южен Кавказ (пък макар и само в една страна от региона) продължи да разполага със стратегически позиции който и да било нерегионален играч, особено САЩ. Последното би било възможно, само ако Русия напълно се изтегли от Кавказ (включително от Северен), разгрома на сегашния управляващ режим в Иран и превръщането на тази страна в американски сателит и пълната победа на прозападните сили в Турция. Тоест, подобна ситуация би била просто проекция на окончателната глобална доминация на САЩ в целия свят. Вашингтон обаче все още е много далеч от постигането на такава доминация, да не говорим, че не е ясно и, дали въобще това е възможно. Най-вероятно, не. Което пък означава, че нарушаването на сегашния крехък баланс в Кавказ в полза на САЩ ще доведе само до още по-голяма нестабилност, ожесточена реакция на регионалните сили и, най-вероятно, до поредното кръвопролитие.

Ето защо, съществуващото в момента статукво е „по-малкото зло”, поне засега, тъй като Русия и Турция (заедно с Иран) все още не са в състояние да наложат нов и окончателен ред в региона. Това обаче не пречи да очертаем някои от контурите на този нов ред: без съмнение, той не може да се реализира по друг начин, освен чрез утвърждаването, поне на чисто формалния суверенитет на Азербайджан и Грузия над откъсналите се от тях територии. Ясно е, че Азербайджан никога няма да признае независимостта на Карабах, също както и Грузия няма да признае тази на Абхазия и Южна Осетия, а пък ако това все пак стане, то вероятно ще бъде цената за „премахването на всички пречки” и форсираното приемане на страната в НАТО, което обаче би довело до още по-голямата дестабилизация на региона, а и на самата Грузия. Впрочем, шансовете за подобно развитие са пренебрежимо малки.

Взети заедно, Азербайджан и Грузия съставляват почти 80% от територията и населението на Южен Кавказ. И за никакво дългосрочно урегулиране на регионалните проблеми не може да става дума, ако не бъде възстановена (макар и чисто формално, под формата на конфедерация) териториалната цялост на тези две страни. Дори ако Русия и Турция се споразумеят с Армения за окончателното решаване на карабахския проблем, нерешеността на грузинския въпрос ще продължи да тласка тази страна в прегръдките на САЩ. Което отново ще постави под въпрос трайността на всяко решение на карабахския въпрос, защото не бива да се изключва, че при такова развитие и Армения ще започне да се преориентира към САЩ, а Русия и Турция много трудно ще могат да я удържат, а пък в Грузия, американските позиции ще бъдат също толкова непоколебими, каквито са днес.

Заключение

За да се реализират дългосрочните интереси на Грузия и, в частност, да се появят някакви шансове за възстановяване на териториалната и цялост (под една или друга форма), е необходимо Русия и Турция да се споразумеят за установяване на съвместен стратегически контрол над Южен Кавказ, отчитащ и интересите на Иран, а също икономическите (но не и геостратегическите) интереси на ЕС и САЩ, както и формалния суверенитет на Грузия и Азербайджан над отцепилите се от тях републики. Друго решение на този проблем в обозримо бъдеще не се очертава. Засега са налице само някои признаци, че Москва и Анкара се опитват да действат в тази посока. Така например, Турция въведе транзитна такса за автомобилите, пътуващи за Грузия, което беше неприятна изненада за режима на Саакашвили. Дали ще последват по-сериозни и съгласувани стъпки за смяна на управляващите в Тбилиси от страна на регионалните играчи ще покаже бъдещото развитие на събитията. Но, докато Турция не съумее да се „еманципира” от НАТО (или пактът не претърпи някаква драматична трансформация, включваща например членството на Русия) трудно ще може да се говори за някакъв съвместен руско-турски „патронаж” над Южен Кавказ.

* Авторът е зам. директор на Евразийския институт в Тбилиси, Грузия

Поръчай онлайн бр.5 2020

списание Геополитика бр.5 2020 - Поръчай онлайн