04
Пет, Дек
10 New Articles
×

Внимание

JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 45

Слатински Н., Петте нива на сигурността, 221 стр., Военно издателство, С. 2010.

 

Празник за четящия и мислещ човек в България бе Коледният панаир на книгата, където се появи поредната монография на най-добрия български експерт по проблемите на сигурността Николай Слатински (1). Когато прочетох заглавието й на щанда на Военното издателство - „Петте нива на сигурността”, въздъхнах с облекчение. Защото авторовата схема за нивата на сигурността, предложена от доцент Слатински преди десет години, е най-заимствания и плагиатстван компонент на неговата методология, публикуван частично в научни списания и периодичен печат. Вярвам, че колегията ще оцени високо компактния анализ на трайните и закономерни връзки между петте нива на сигурността (на индивида, групата, държавата, общността от държави и света) и възможността, те да бъдат коректно ползвани и цитирани в изследванията по тази проблематика.

Съдържанието на книгата включва седем глави, обилно „напоени” с бележки за позицията на световно известни имена, които работят по проблемите на сигурността. Сред тях са Алвин Тофлър, Бари Бузан, Улрих Бек, Антъни Гидънс, Лестър Търоу, Ричърд Улман, Джесика Тучман Метюс, Ема Ротшилд, Гари Кинг, Тимоти Аш. Става въпрос за най-новите публикации и тези на изброените автори. Затова, лично за мен, разделът „Бележки” на монографията има стойност на безценна и уникална информационна банка, чието създаване коства на Слатински дългогодишни усилия и „черен” труд.

Не познавам друг колега - преподавател и изследовател,  който с толкова любопитство към професията и творчески хъс да усвоява световното познание и опит в теорията и практиката  на сигурността.  Ако в българската наука има приз за „Учене на сигурността през целия живот”, то Николай Слатински го заслужава напълно. Предпоставка за творческите му успехи е отличното владеене на чужди езици, сред които английски и руски. Липсата на езикова бариера превръща автора на представяната книга в едно от знаковите лица на България, участващи в международни дискусии по проблемите на сигурността, чийто авторитет допринася за разширяване на изпосталелите напоследък научно-изследователски  контакти на страната ни.

Първите пет глави на книгата са посветени на визираните пет нива на сигурността. Предмет на първа глава е сигурността на индивида, наречена в труда „човешка сигурност”(с.15). Тя е пряко свързана не просто с правото на живот, а с по-доброто негово качество и другите човешки права и свободи. Важни изводи в този раздел са пряко адресирани до управляващите. Компетентността и качеството на тяхната дейност се преценяват през призмата на гаранциите, които те дават за приемливо ниво на индивидуалната сигурност на мнозинството граждани. Използва се изразът „ сигурност за колкото се може повече граждани”, пряко свързан с анализа на средната класа, формализиран с  „изправена елипса” в САЩ и „полегнала елипса” в ЕС (с.32-33). В първото ниво на сигурността Слатински представя различията между политическата теория и практика на САЩ и Европа относно постоянните и променливи фактори, влияещи върху индивидуалната сигурност на гражданите в т.ч. пазара, социалната справедливост, отговорността за собствения живот, характерните черти на обществените отношения.

Второто ниво на сигурността е изследвано във втора глава на книгата, озаглавена „Сигурност на Групата от индивиди”. Силно впечатление прави сравнителният анализ на колективистичната и индивиуалистична концепция за сигурността, характерна съответно за западните и източни общества. Използвани са културологични, антропологични и цивилизационни разграничители на Групите в състояние на сигурност. Според Слатински, индивидуалистичното общество на Запад се базира на пазара, частната собственост и егоистичния интерес. На него са присъщи потребности и интереси, които „нанасят огромни щети на междучовешките отношения, ценностите и морала”. За по-адекватна се възприема колективистичната концепция на Изтока – „индивидът е в състояние на сигурност, когато общността, към която принадлежи, е в състояние на сигурност”. Основна ценност в този случай е сигурността на  Групата.

Особено внимание в тази глава се обръща на социалната връзка, наречена от автора „социално лепило” (с.35), като критерий за разграничаване на Групите за сигурност. Взаимната социална зависимост консолидира и уплътнява Групата с цел постигане на позитивен макроефект. Защото сигурността, в крайна сметка, е социално благо, което не би могло да се придобие с индивидуални усилия и шансове. Както подчертава Ейбрахам Линкълн, в социалната общност и нейното управление гражданите постигат това, „което всеки един от тях не би могъл да направи сам за себе си”(2).

Обобщението, че „ако повечето хора живеят в сигурност и благополучие, то и държавата ще бъде стабилна и сигурна”, е естествен преход към трета глава на изследването „Сигурност на държавата”(State Security). Сигурността на това трето ниво има за цел да защити изконни ценности: териториална цялост, национално-държавен суверенитет, независимост, свобода, конституционен ред. Вярно е твърдението на Николай Слатински, че първата човешка общност, създала държава, удовлетворява обща, а не частна потребност – да се гарантира отбраната и вътрешния ред на рода, племето, полиса. Подробно анализирани са четирите класически опори на този вид сигурност: армия, полиция, специални служби, отбранителна индустрия. Изтъкват се специфични особености на две школи, които  тълкуват по различен начин характеристиката и приоритетите на визираните опори. Първата школа настоява за изграждане на пети трегер на модерната държава – гражданска сигурност, институционално утвърдена в новосъздаден държавен орган. Представителите на втората школа отхвърлят петата опора и предлагат еволюция и усъвършенстване на четирите класически опори на държавната сигурност, в които да се инкорпорира и доразвие гражданската сигурност.

Шеста и седма глава представят автора като перфектен познавач на текущия политически процес в националната и международната сигурност. Силно присъствие в тях има българският случай с акцент върху българската армия и сратегическото партньорство на България с НАТО и ЕС. Изключително актуален е изводът на Слатински, че българската армия и държава се нуждаят от „партньори, които да отварят нови работни места чрез инвестиции в процеса на модернизация и реализация на местния научно-производствен потенциал”.

Доцент Николй Слатински е обичан преподавател. На своите студенти и младите хора в България той посвещава заключението на книгата си. Наред с ценните предложения за структурни промени във властовите институции на Третата република, чиято реализация би превърнала България в модерна  европейска държава, желана от собствените си граждани, авторът на „Петте нива на сигурността” вижда в българската младеж единствения субект, „който би могъл да спечели битката за съдбата на България” (с. 208) . Споделям извода-призив, че на ход са младите, които да измъкнат страната ни от користолюбиви, провинциални и сателитно мислещи управляващи.

13.12.2010

Бележки:

1. От същия автор са книгите „Измерения на сигурността”, 2000; „Национална сигурност-аспекти, анализи, алтернативи”, 2004; „На вниманието на г-н Президента, 2002-2006”, 2008; „Ирак. Така съветвах президента”, 2009.

2. Линкълн Е., Моята представа за демокрацията, ИК “Стигмати”, 2009, с. 38

 

* Преподавател във Варненския и Бургаския свободен университет, НБУ и УНСС

 

 

 

 

 

 

Малкият по територия Израел все по-отчетливо използва териториалното „пивотиране” за да се пребори с наложената от съседите му изолация в размирния Близък Изток. Бойкотът, започнал още със самото създаване на държавата, през 1948, бе формално пречупен през 1979, след сключването на мирните договори от Кемп Дейвид. Днес Тел Авив има мирни договори със съседите си Египет и Йордания, които обаче са далеч от статута на негови приятели. Тоест, те вече не са врагове, но не са и приятели.
През последните години Тел Авив започна видимо да прилага класическото средство във външната политика - диференциацията, т.е. деленето на основните субекти на „приятели” и „врагове”. Неутрализацията на последните става чрез активизираното на сътрудничеството в областта на икономиката, на политиката и най-вече на сигурността със съседите, на базата на основните опоненти - съперници - врагове на еврейската държава. Израел прилага правилото: „враговете на моите врагове са мои приятели.”

„Израелско-балканският съюз”

Така, в противопоставянето на обърналата гръб на еврейската държава Турция на Ердоган, се очерта формирането на своеобразен „Балкански стратегически съюз”.
На 23 декември 2010, говорителят на израелското Външно министерство Игал Палмер заяви: „Свидетели сме на учудващо и трайно подобряване на отношенията ни с Гърция, Кипър, България, Румъния и други балкански страни. Това е естествено развитие, което предизвиква удовлетворение и не е насочено срещу никоя друга държава.” Последното бе казано от куртоазия, за да не бъде споменато името на съседна Турция. Бившият посланик на Израел в Турция Илон Лейл беше далеч по-откровен, когато публично  декларира, че: „В момента отношенията ни с Турция са на най-ниската точка. По тази причина потърсихме нови приятели на Балканите. Това е твърде важно, тъй като е единствената ни алтернатива, предвид обстоятелството, че Израел се намира в Близкия Изток.”
Нещо повече, редица международни анализатори възприемат новопоявилият се т.нар. „Балкански съюз” като алтернатива на своеобразната близкоизточна ос „Турция – Сирия – Ливан - Йордания”, формирана от Анкара. Тя е известна още и като „Близкоизточния Шенген”, тъй като идеята е да се премахнат визовите ограничения за гражданите на четирите страни. В Израел възприемат тази инициатива на Анкара като пряко насочена срещу еврейската държава.
Не е ясно, дали подобни опасения почиват на реални действия, но очевидно има някакви симптоми за прегрупиране в тази посока. Така в Тел Авив бяха неприятно изненадани от факта, че Аман безпричинно е снижил нивото на контактите в сферата на сигурността. Нещо повече, наскоро Есфандиар Рахим Машай - началник на кабинета на иранския президент Махмуд Ахмединаджад, е посетил йорданската столица, депозирайки официална покана до младия крал за първо посещение в Техеран. Не се знае, дали крал Абдула ІІ ще осъществи тази визита, но поканата е симптоматична.
Подобна е схемата на външнополитическото действие на еврейската държава и по отношение изработването на инструмент за натиск спрямо опонента й Египет. С него тя директно се конкурира в близкоизточния мирен процес, особено в поддържането на контакти с многобройните палестински организации.
На 9 януари 2011 се проведе референдум за обявяване независимостта на Южен Судан, като се очаква тази богата на нефт и населена предимно с християни част от най-голямата по територия африканска държава да обяви независимост. Редица международни наблюдатели са на мнение, че години наред именно Израел е снабдявал въоръжените бунтовници в Южен Судан с оръжие чрез трети страни, поощрявайки стремежа им за независимост. Най-вероятно към сецесионния процес ще се присъедини и провинция Абий, чрез която новата държава би получила директен излаз на Червено море.
Всеобщо известен факт е, че южносуданският президент Силва Кир поддържа неофициално представителство в Тел Авив. Изглежда че именно там, на 16 декември 2010, негови представители тайно са се срещнали с председателя на Комитета по международни връзки на Съвета на Федерацията на Русия и председател на европейската демократична група в ПАСЕ Михаил Маргелов. Кайро възприема този акт като доказателство за реализацията на съвместна израелско-руска програма за въоръжаване на южносуданците. Според египетски източници,съвсем наскоро Москва е доставила на армията на бъдещата независима държава голяма пратка с оръжие, в това число и няколко бойни хеликоптера.
На 21 декември 2010, либийският лидер Моамар Кадафи и египетският президент Хосни Мубарак направиха съвместно посещение в Хартум, за да убедят суданския президент Омар ал Башир да отложи референдума. Те обаче имат различни причини да го правят. Триполи не желае съседство с държава, притежаваща мощна нефтодобивна индустрия, особено ако тя е с преобладаващо християнско население. Нейната продукция би била директна конкуренция на либийския нефтен експорт.
По-тежки последици обаче очакват Египет. Той рискува да загуби монопола си върху водите на Нил, чиято експлоатация е от стратегическо значение за икономиката на страната. След появата на Южен Судан ще бъдат нарушени договорите, сключени през колониалната епоха, по чиято сила 85% от водите на реката се използват от Египет. Кайро се чувства изправен пред сериозно предизвикателство, особено след като етиопският министър-председател Мелес Зенауи открито постави въпроса за египетския монопол над водите на хилядолетната река. Той заяви, че не може египетската икономика да се развива добре, за сметка на мизерията на седем държави, през чиито територии минава пълноводната река. Зенауи, дори се опасява от избухването на открити сблъсъци. Неслучайно египетският външен министър Ахмед Абу Гейт поиска от България подкрепа за суданския президент Омар ал Башир, по време на неотдавнашното си посещение в София.
В същото време, през декември 2010, политическите кръгове в Кайро изразиха учудване, че източният им съсед Израел отдавна е установил отлични връзки, в това число и военни, с Етиопия. Оказва се, че еврейската държава поддържа цели мрежи на влияние в отделни източноафрикански държави, намиращи се на юг от Египет. Така, ако се стигне до военен конфликт в тази част на света, египетската армия рискува да се натъкне в своя тил (най-малкото) на армия, въоръжена и обучена от израелците. Обвиненията на Кайро, отправени през декември, че Израел набира египтяни за да шпионира Ливан и Сирия едва ли ще обезвредят създадените и добре функциониращи групи.
За египетския президент Мубарак тайната среща между Маргелов и представителите на южносуданското правителство е част от трудно разгадаем израелски гамбит. В него е привлечена Русия, поради падналия авторитет на американската администрация на президента Обама в очите на Тел Авив. Най-вероятно, участието на Москва в тази среща е било предизвикано от силния мирис на енергоносители, към които Русия на Путин има доказано силен афинитет. В същото време, този източноафрикански пояс от съюзници на държавата Израел се превръща в своеобразна „буферна зона”, заобикаляща нейните подчертано проирански настроени радикални съседи.

Следователно, ставаме свидетели на две конфликти ситуации, сходни по своите външни белези, в които активната еврейска държава има водещо участие. Интересното е, че Русия, макар и стояща на втори план, не остава безучастна към тях. Както вече споменах, причината е наличието на енергоресурси и променената геополитическа картина. Наблюдавайки африканското гнездо на напрежение, можем да предвидим логиката на действие и, респективно, развитието на ситуацията, част от която е и нашата държава.

Скандалът с дипломатите-сътрудници на ДС, в светлината на случващото се в Близкия Изток

Ако се вникне в детайли в генезиса на хетерогенната група български дипломати, за които, в края на миналата 2010, бе огласено, че са сътрудниченичели на някогашната Държавна сигурност, ще се види, че мнозинството от тях са ангажирани именно с региона на Близкия Изток (въпреки че значителна част не са арабисти). Едвин Сугарев бе сред малцината, комуто този факт направи впечатление. Верен на конспиративния си нюх обаче, той потърси причината за това в съмнителна посока (наркотици, търговия с оръжие и т.н.) По-малко от осветените „ДС-дипломати” работят на Балканите, Западна Европа или в други части на света. Всъщност, българският дипкорпус в съседния размирен регион формира т.нар. модално решение, което е гръбнака на външната политика на страната ни в Близкия Изток. Въпреки че след 1991 България възприе балансирана позиция между двата протагониста и въпросните дипломати изготвяха служебните си доклади именно в този дух, вътрешно те си останаха възпитани в безусловна подкрепа на палестинската кауза, а оттам и на арабската страна. Много трудно им бе да превъзмогнат психологически вмененото им (през периода 1967-1991) положително отношение към палестинците и негативно – към израелците. Пряко доказателство за това е масовото присъствие и подкрепа на мнозинството от осветените дипломати – арабисти, на учредяването на Българо-палестинското дружество за приятелство. Както е известно, тази структура беше създадена по инициатива на президента Първанов. Държавният глава е склонен да „покровителства” българската външна политика към арабския свят, затова се стреми ключовите назначения в арабските столици да са от неговата квота. За съжаление, значителна част от тях се оказаха бивши сътрудници на ДС, което е сред аргументите на конкурентите му от правителството да ги бламират.
След влошаването на турско-израелските отношения от началото на 2009 и плановете на Тел Авив да замести оста си с Анкара с израелско-българо-гръцки съюз в областта на сигурността, подобна огромна експертна група на държавно ниво, вече не отговаря на променените геополитически реалности. Според стратегически доклад на Института за изследвания в областта на националната сигурност към Тел Авивския университет, дори да се преодолее сегашната израелско-турска криза, предишните отношения между Анкара и еврейската държава никога няма да се възстановят. Така тандемът София -Атина се очертава като стратегическа алтернатива на Анкара за сигурността на Израел. Това бе нееднократно заявено от израелска страна.
Неслучайно, арабските медии изведоха като водещо заглавие провеждането на съвместни операции между българската  Национална разузнавателна служба и Мосад, за което съобщи прессекретариатът на Министерски съвет. Това стана по време на неотдавнашното посещение на директора на израелската разузнавателна служба Меир Даган. Съвместната снимка на премиера Борисов и Даган бе разпространена във водещите арабски ежедневници. Някои от тях зададоха реторичния въпрос: „Срещу кого са били реализирани тези операции?”
Паралелно с това, прави впечатление назначаването на втори висш български дипломат на висок пост, непосредствено след мандат в посолството ни в Тел Авив. Така, както през 90-те години на ХХ век третият секретар Камен Величков „скочи” до поста на външнополитически съветник на президента Жельо Желев, така съвсем наскоро посланик Димитър Цанчев, от същата позиция, зае поста на първи заместник-външен министър. Назначаването на Тамир Пардо, който е от български произход, за бъдещ ръководител на Мосад вещае още по-тесни връзки между България и Израел.
Очертава ли се руско-израелско сближаване?

Напоследък става все по-очевидно, че управляващият тандем в Москва Путин - Медведев е зачеркнал идеологемите от миналото и все по-категорично прилага стария принцип на британската дипломация: „няма вечни врагове, няма вечни приятели, има вечни интереси.”
В Близкия Изток вече мирише на само на петрол, но и доста силно на газ. Това е причината, поради която Москва може би ще преразгледа позицията си по палестинско-израелския конфликт. Редица експерти твърдят, че Русия вече не е традиционния проарабски стожер и започва да загатва, че застъпва позиции, близки до тези на Израел. Те смятат, че промяната се дължи на откриването на огромни газови находища в международни води, непосредствено до бреговете на Израел и Ливан. Така, еврейската държава, от вносител, ще се превърне в износител на тази ценна суровина, конкурирайки традиционните арабски производители, като например Египет и Катар.
Според руски газови специалисти, израелските находища Тамар, Далил и Левиатан съдържат много повече от първоначално определените 25 трилиона куб. метра газ. Емисари на „Газпром” вече са започнали преговори за концесия на находищата, руски инвестиции и съвместна експлоатация. Интересното в случая е, че Москва има намерение да се възползва от формиращия се стратегически израелско-гръцко-български съюз и да изгради подводен газопровод, свързващ „Южен поток”, през Гърция, с израелското пристанище Ашкелон. Оттам ще се направи връзка с пристанище Ейлат, на Червено море. Според израелски експерти, износът от този терминал е най-лесния и бърз за руските енергоносители към големите потребители в Далечния Изток.
Вероятно именно поради тези икономически реалности, през януари 2011, Медведев планира да осъществи второто посещение на руски държавен глава в Йерусалим (имащ символично значение за целия ислямски свят), потвърждавайки новия повей в руско-израелските отношения. Освен това, палестинците не искат от досегаш ния си партньор едностранното признаване на своята държава, както направиха редица правителства в Латинска Америка (Бразилия, Аржентина, Уругвай, Боливия и Еквадор). Очевидно, те са наясно, че няма да получат автоматично съгласие. Най-осезаема е промяната към радикалното движение „Хамас”. Руското Министерство на външните работи е уведомило председателя му Халед Машаал, че вече не е добре дошъл в Москва.

На този фон, желанието на родните управляващи да прогонят десетки български дипломати, сред които най-големият контингент е този в близкоизточното направление, изглежда доста добре мотивирано. Премиерът Борисов е частично прав, твърдейки че въпросните дипломати не могат да бъдат лице на България пред новите партньори в НАТО и ЕС. Всъщност, на практика, всички действащи в скандала политици са наполовина прави, осъзнавайки или не своите тези. Търсейки вътрешнополитически дивиденти, не е ясно обаче, дали те си дават сметка, какви външнополитически резонанси може да има отстраняването, или запазването на служба, на около четиридесет действащи висши дипломатически представители. Защото този акт означава официализиране на промяна в приоритетите ни извън НАТО и ЕС.

* Преподавател във Варненския свободен университет „Черноризец Храбър”

За съжаление, проблемите на икономическата и транспортна  инфраструктура по брега на река Дунав, като основа на  Трансевропейски коридор №7, не са комплексно и обстойно разглеждани на държавно ниво. Динамичните процеси на развитие на България налагат да се привлече вниманието към част от тях. Съединяването на Дунав с Рейн, чрез канала Рен – Майн – Дунав, на 25 септември 1992, с трасе, преминаващо през 13 държави и с дължина 3500 км, от Северно море (при Ротердам) до Черно море (при Сулина), доведе до създаването на най-дългият трансевропейски коридор “Рейн – Майн – Дунав” (фиг. 1). През годините на прехода, България не използва ефективно неговите възможности, както в областта на речното корабоплаване към Западна Европа, така и при изграждането на нови дунавски мостове.

Дунавските мостове

Първи реален опит (16 века след построяването на римския мост при Гиген – Чиляй) за изграждане на мост над Дунав, в българо-румънския участък на реката, се предприема на 16 януари 1948, в Букурещ. Тогава е сключен договор за строежа на такъв мост при Гиген – Корабия. По този  повод, тогавашният ни външен министър Васил Коларов произнася реч, която завършва с думите: “Запретваме се да разрешим в най-кратък срок една задача, която старите режими, със своето съперничество, вражда, подозрения и войни, се оказаха неспособни да решат - постройката на мост на Дунава, който ще даде мощен тласък на нашето сътрудничество и, същевременно, ще засили стопанските ни и културни връзки с народите от Централна Европа”.

Скоро обаче този договор е анулиран, като се решава да се строи мост при Русе – Гюргево, влязъл в експлоатация през 1954. В момента, нов мост в българско-румънскиия участък се изгражда при Видин – Калафат.

Геополитическото положение на България,между Дунав, Черно и Бяло море, налага пътните ни артерии  да тръгват от бреговата ивица на река Дунав. Факт, който е осъзнат още в първите години след Освобождението, когато в Народното събрание Стефан Стамболов посочва, че: “За да върви един народ напред, трябва да има пътища и училища. Този въпрос e от не по-малка важност, отколкото един въпрос за мир или война. Но могат да се захванат пътищата от Дунав, или от там, гдето има свършена железница, и да се продължи навътре” (Стенографски дневници на НС 1880, 1884, 1885).

Вид на

очертаващите

се връзки през река Дунав

Крайни пунктове на железопътните трасета

Тунел под

билото на

Стара планина

От север в:

От юг в:

Румъния

България

Гърция

(Турция)

България

Мост

Калафат

Видин

Солун

Кулата

Петрохан

Ферибот

Бекет

Оряхово

жп Александруполис Солун

с. Илинден Доспат

Ботевград

с. Долно

Камарци

Мост

Чоара и Корабия Загражден

Белене (ЦТК)

Ксанти

Кавала

Порто Лагос

с. Горово (юг-Смолян)

Троян -

Христо Даново -

Карлово

Мост

Гюргево

Русе

Комотини Порто Лагос

Маказа

Кръстец

(с 2 тунела)

Ферибот (мост)

Кълъръш (Рени)

Силистра

Хамазбейли

Елхово

(Лесово)

Тича (Котел)

 

Третият мост на Дунав като северно начало на Централният транспортен коридор

Този проект има 100-годишна история, започнала когато академик Лукан Хашнов публикува идейния проект “Дунав – Бяло Море”. След войните (1912-1918) той придобива общобалканско значение, което пък е повод за провеждане на няколко конференции по темата.

През ноември 2010, в медиите се появи съобщение, че ще се строят два моста на река Дунав – при Оряхово и Силистра. Преди време пък, през май 2007, Транспортното министерство публикува 40-странична Програма “Дунавски мостове” в която се казва: „... препоръчваме, в средносрочна перспектива, да бъдат построени мостове на река Дунав при следните населени места: Оряхово – Бекет, Никопол – Турну Мъгуреле и Силистра – Кълараш”. В програмата обаче, дори няма представени териториално-устройствени мотиви и схеми за мостовете при споменатите населени места. Доминират изложения и пожелания на общините за съгласуване с някои строителни фирми. На всичкото отгоре са използвани карти и схеми от териториалния план на Румъния. А още през 80-те години на миналия ХХ век, в България, на държавно ниво, беше съставен завършен териториално-устройствен план, с който се мотивират и съответните инвестиции. Тогава, по политически причини, той не бе утвърден от Министерския съвет, като регламентиращ документ (на какъвто Румъния се позовава. във въпросната програма).

Както е известно, навремето (през 90-те години на ХХ век) България заяви, че не е съгласна с румънското предложение за мястото на  втория дунавски мост, но без да уточни,  къде точно би искала да бъде изграден той. Тогава, за арбитър бе поканена британската фирма “Сър Александър Гиб”. В нейния проект, като най-благоприятно място за втория мост се посочваше Лом – Расту, където обаче нямаше как да се изгради мост заради блатистия характер на румънския бряг и свлачищния на българския. Въпреки това, тогавашното българско правителство прие британския проект, но по-късно самата фирма-проектант се отказа от него, посочвайки мястото на сега строящия се мост „Видин – Калафат”, макар че дори не беше правила предпроектни проучвания за това място. В програмата си от 2007 обаче, Министерството на транспорта, оценява този проект като „положителен” (стр. 13), което буди недоумение. В същата програма са допуснати и фрапиращи грешки, като например споменаването на възможността за строеж на мост при Никопол-Турну Мъгуреле какъвто никой, никога не е предлагал. При това е използвано популярното наименование, вместо името на румънското село Чоара срещу град Белене, където се трябваше да бъде северната “стъпка” на язовирнато стена на проектирания по времето на „социализма” Хидротехнически комплекс (ХТК). По “короната” на същата стена се предвиждаше да минат шосейното и жп трасе за новия дунавски мост.

Други български решения на държавно равнище за трети мост на Дунав няма. Предложена бе само язовирната стена на ХТК “Никопол – Турну  Мъгуреле”, без завиряване на реката.

Проектът за мост “Белене – Чоара” е показан на приложената по-долу фигура. В него се изоставят проектните съоръжения за електродобив, но той не се визира като вариант за трети дунавски мост. Като основна причина (освен неосведомеността и безпринципността на отговорните за това фактори) се изтъква близостта на АЕЦ-2 до град Белене. Само че мостът е отдалечен на 6 км от града, а той от електроцентралата - на 9 км, или общо 15 км, което прави тази причина несъстоятелна. Проектирани са трасета за жп линия и и магистрала от брега към гара Левски, но не в посока гара Ореш.

Голямото предимство за България (а и за ЕС) на третия дунавски мост при Белене – Чоара, е, че се поставя началото на Централен национален транспортен коридор “Дунав – Бяло море”. Той ще пресече Стара планина при Троян – Карлово, а през Пловдив – Смолян  ще премине Родопите, достигайки до Порто Лагос, на Бяло Море (виж фиг. 2).

Изследванията и публикациите по тази тема у нас датират още от далечната 1911 , като най-подходящите за реализация на междудържавно ниво са от периода между 1928 и 1934.

В заключение, трябва да се подчертае, че колкото повече се подценява изграждането на моста “Белене – Чоара”, толкова повече се застроява с ненужна инфраструктура неговото трасе. Дори ЕС да изяви готовност да финансира проекта, чрез своите оперативни програми, липсва адекватна държавна политика на България за неговата практическа реализация. При това, след като навремето Съветът за икономическа взаимопомощ (СИВ) отмени решенията си за ХТК на Белене – Чоара и беше лансирана идеята “короната” на язовирната му стена да се използва като мост, тя беше подкрепена от Румъния. Българската страна обаче продължава да поддържа отрицателната си позиция по нея, без да е обявила причини и мотиви за това. Напомням, че подобна бе и позицията ни при държавната поръчка,  която наложи арбитража на фирмата “Сър Александър Гиб”, отказала се впоследствие от проекта си за мост при Лом – Расту.

Проблеми свързани с моста Русе – Гюргево

Тези проблеми възникват във връзка със свръхнатовареността на русенския бряг и новата транспортна локализация, свързана с Коридор № 9 и канала Русе – Варна, за който, през 70-те години на миналия век, дори бе създадена специализирана проектантска организация. В етапите на предпроектните проучвания, мястото за преминаване на река Дунав се преместваше все по на изток.

Чрез идеята за изграждане на канал Русе – Варна се предоставя възможност транзитните товари от Централна Европа да се разтоварват директно във Варненското пристанище. В подкрепа на тази логична перспектива бе и нарастналият инвестиционен интерес от Централна и Западна Европа, след 1990, когато се откри възможност развитието на транспортните връзки да се осъществява на базата на пазарните взаимоотношения на територията на разширяващия се ЕС.

Междувременно, мостът Русе – Гюргево отдавна вече е надхвърлил транспортно-превозимия си капацитет и едно значително ново натоварване на трафика ще наложи разширяването му. А да се прави тук нов мост, би означавало прекомерна и дори фатална териториална свръхконцентрация.

Ферибот (мост)  Тутракан – Олтеница

Инициативата за изграждане на ферибот между Олтеница и Тутракан принадлежи на тези две общини. Град Олтеница е разположен на дунавския бряг до устието на река Арджеш. По нея, чрез баражиране, се повдига речното ниво, което би могло да направи Букурещ пристанище на река Дунав. Успоредно на този канал е построена жп линия, чрез която Олтеница се свързва с вътрешността на страната. Поради свлачищния терен при Тутракан, се предлага мястото на ферибота на българския бряг да бъде западно от града. Диалогът между двете общини се насърчава от румънското правителство, като се очаква одобрение и от българска страна. В същото време, оторизираните държавни органи в България дори не са информирани за възможността да се строи мост в този участък на Дунав.

На българска територия фериботът ще има не само шосейна, но и жп връзка, като най-близката възможна гара е Самуил. Конструктивните проектантски решения на Тутраканската община в тази насока предлагат не ферибот, а мост, разположен по средата между Русенското и Силистренското пристанище. Изграждането му на това място, ще позволи:

- “разтоварване” на русенския бряг от споменатата по-горе транспортна свръхконцентрация, предвид трасето на Трансевропейския коридор „Хелзинки – Александруполис”, който именно оттам навлиза в България;

- осигуряване излаз на река Дунав на потенциалния канал Русе – Варна.

Силистренският дунавски ареал

Границите му на север, в румънска територия, се лимитират от пристанището и канала „Констанца – Черна вода – Букурещ”. Съпътстващата това водно трасе магистрална жп линия, която продължава до Будапеща, се пресича, при жп кръстовище Драгалина, от идващата от пристанище Кълараш жп линия. През територията на Румъния, северно от тази магистрала, преминават трасетата на жп линията Русе – Унгени и на Трансевропейския коридор №9 „Хелзинки – Александруполис”. При този териториален инфраструктурен обхват, предлаганият дунавски мост Силистра – Кълараш, на практика, няма икономически ареал на румънска територия. По тези причини, още от 70-те години на ХХ век, се предлагаше висококапацитетен ферибот от Силистра до Долен Дунав (Рени, Измаил, Килия). Проектът за него бе разработен от българския институт КНИПИТУГА съвместно с Киевския институт по териториално и селищно устройство. През 1978 той се мотивираше като възможно допълнение на ферибота Варна – Иличовск (Одеса) и българо-съветската жп връзка, през Румъния и граничния пункт Унгени. Не по-малко съществена, в дългосрочна перспектива, е пряката транспортна пътническа връзка с Украйна и Молдова по река Дунав. Значението й силно нараства, когато, след политическите промени през 1989-1990, контактите и пътуванията на етническите българи от Молдова и Украйна към България зачестяват. Досега тези пътувания се осъществяват през обходни маршрути в Румъния.

За бъдещото развитието на Силистренския пристанищен комплекс решаващо значение има линията Попово – Самуил (Разград), която се свръзва с централната жп магистрала София – Варна. С изграждането й ще се създаде устойчива възможност за комбиниране на железопътния и речния транспорт.

Защитата на българския дунавски бряг

По българския дунавски бряг са налице значителни свлачищни участъци. Информациите, подавана за тях от “Геозащита”, често пораждат медийни сензации. Но, как по-нататък ще се преодоляват, къде и в каква степен се проявяват, доколко позволяват строителство, от какъв вид са, какви са последиците от тях за населението, влияят ли върху транспортните възможности на реката и т.н. са все въпроси, които епизодично или въобще не се дискутират. Не се води и публична статистика, за да бъдат коментирани и анализирани по-задълбочено.

Известно е също така, че при движението на нашата планета, по силата на физическите закони, дунавската вода „бие” българския бряг и активизира непрекъснатите свлачища. (виж фиг. 3). В тази връзка, следва да се отбележи, че запазването на крайбрежните земеделски зони очевидно не е приоритетна грижа на изпълнителната власт у нас.

Така, при Видинския ферибот, река Дунав е „измила” почвата под крайбрежните дървета и застрашава тяхната коренова система, като този констатацията е още от времето когато се създаде ферибота, т.е. отпреди десетки години.

Прочута е “Новоселската гъмза”, но нея почти я няма, защото околовръстните на избата лозови масиви са засадени с много по-лесното за отглеждане “каберне”. Новоселският винзавод е разположен на брега на реката. Не бе отдавна времето, когато произведеното от него вино се изпращаше, през Видин, до Павликени да се „купажира” и, през Свищовското пристанище, да се експедира към Централна Европа, „минавайки попътно” край завода, произвел това вино.

А близо до Ново село, на брега на Дунав, там където реката завива на юг, за да поеме към Черно море, още в далечната 1880 е построена бирена фабрика. От високия бряг бирата гравитационно се поемала от специализирани австрийски кораби, и бутилирана във Виена, се е продавала като “виенско пиво”.

През 1979, село Орсоя, на 6 км западно от Лом, вследствие на свлачища, „потъна” в реката и бе заличено от Списъка на населените места в страната. Въпреки трагедията и постоянния страх, че действието на свлачището всеки момент може да се поднови, в несъществуващото вече село все още живеят близо 45 семейства. След 12 години, през 1991, свлачището наистина се активизира отново, но семействата пак си останаха там. Междувременно, под самото село, до брега на реката, се образува блато, което застрашава не само Орсоя, но и съседното село Добри дол.

Друг, малко известен факт е, че под град Мартен, който вече се слива с източните квартали на Русе, към село Ряхово, реката до такава степен е измила брега, че навлиза все повече в българска територия. Построени са защитни буни за да се спре това отмиване на българска земя, но все още няма данни за промяна в положителна посока.

Необезопасените участъци около Тутракан и към Силистра, също изискват екстрена намеса. С какво безумие и некомпетентност се посяга на  бреговата дунавска ивица се доказва и от изграждането на Силистренския лесотехнически комбинат, разположен в плодородната Айдемирска низина, който е обърнат с дългата си страна към брега, а с късата към вътрешността, като по този начин е “изконсумирал” трикратно по-голяма брегова ивица. А да не забравяме, че на същия терен се предвижда и изграждането на споменатия по-горе мост при Силистра.

Проблемите по охраната на българския дунавски бряг, в голяма степен, са и екологични. Периодично се издават съответните бюлетини и общините имат достоверна информация за тях. Въз ооснова на дългогодишните си контакти с районните инспекции по опазване на природната среда (РИОПС), можах обаче лично да се убедя, че липсват сериозни инициативи в тази посока, затова вече са налице немалки екологични поражения. А колкото до предприетите все пак мерки, използваният за осъществяването им инструментариум е толкова морално и физически остарял, че те, на практика, се оказват неефективни. Ето само един пример: за да се добие представа за териториалния обхват на екологичните  нарушения са необходими визуални онагледявания. Такива в РИОПС не можаха да ми предоставят, за да ги ползвам в научните си разработки.

Някои други проблеми

Известно е, че транспортната мрежа играе ключова конструктивна роля в териториалноустройствените проекти, концепции и стратегии. Това е основанието да се повдигне въпроса: защо след като Дунавската брегова ивица е интегрираща основа на Асоциацията на дунавските градове, в България все още няма изграден успореден на реката път, какъвто е имало например по времето на римския Дунавски лимес? С 50-то Постановление на Министерския съвет от 5.12.1964 беше утвърдена Генерална перспектива за изграждане на пътната мрежа в България. В нея се предвиждаше изграждането на такъв път. Бяха изградени обаче само отделни участъци, като четвъртокласни пътища (а за крайдунавските селища, със съответния клас). Така, Асоциацията на дунавските общини не можа да постигне действителното обединяване на своите членове.

След като транспортната ни мрежа се свърза с общоевропейската и номерацията на някои от нашите главни пътища се означават с “Е”, българските изисквания към трасетата бяха подчинени на това, което “изисква Европа”. Типичен пример е пътят Е-85, който от Русе стигаше до Кърджали, с посока към  Комотини, в Гърция. През средата на 80-те години обаче, той бе прекъснат до диагоналния път Е-80 и с друга номерация беше продължен, през Орменион, към Александруполис. Безспорно, след утвърждаване трасето на Еврокоридор 9, в този участък би следвало да се възстанови старото положение, но за това у нас не става и дума. Фразата “това се изисква от Европа” често се използва в дискусията за дунавските мостове и, особено, на последните форуми в Гюргево и Хелзинки. Въпросът е, кога най-сетне ще започнем да използваме и нашата теза “това изисква България”?

На Дунавския бряг има две безмитни зони  - Русенска и Видинска. Първата смята за успех, че на своя терен локализира промишлени предприятия и така увеличава  работните места в града. С това “изземване” на територия обаче, Русенската зона рискува да се обезсмисли, по отношение на основното си предназначение – на транзитно транспортно звено в перманентния транспортен процес. Видинската безмитна зона пък се задъхва от застояли стоки, складирани на нейна територия и предлага да се възприеме “русенския опит”. Както се коментира и на ноемврийската среща на Дунавската асоциация на общините в Свищов (2010) основната причина тази практика да се преустанови е, че на друго географско място, подобни безмитни зони не могат да се изградят. Ако се пренебрегне този императивен факт, осезаемо ще се намали и шансът за рационално използване геополитическото положение на България.

Напоследък е модерно да се говори, че страната ни трябва да се “отвори към света”. В това се кълнат всички политици и държавници, но не уточновят през кои точно „врати” може да стане отварянето. Фактът, че от години почти не се откриват нови гранични контролно-пропускателни пунктове (ГКПП) е доказателство, че подобни твърдения обикновено са само голословни популистки декларации. Нещо повече, тогава когато перспективата за някои от въпросните „врати” е вече достатъчно ясно очертана и от България се изисква съответната подготовка, вместо това се прави всичко възможно за да се “затапи” реализирането й. Такъв е примерът с ГКПП Брегово, като по река Тимок разстоянието до Брегово е късо и е възможно този проект да се реализира приоритетно. Сега се залага на шосейната връзка, която, на българска територия, продължава по главната улица на града. А още преди Втората световна война е проектиран (и е предстояло да бъде осъществен) “трансевропейски железен път, по 43 паралел, Гренобъл – Варна”. Войната не позволява той да се реализира, но на българска територия е проектирано линията да “влезе” при Брегово и да продължи, през Брусарци, до гара Ясен, преди Плевен. До 1947 дори се работи по трасето Видбол – Брегово. Същата възможност оживя с изграждането на “Джердап 2” (“Железни врати 2”). За да не се попречи на отклоняването към България по същото трасе, в Градоустройствения план на Брегово се настояваше трасето и граничната гара да бъдат гарантирани, с предварително резервиран терен, какъвто е незаетата територия на юг, към село Ракитница. Това не само че не се реализира, но и когато, през 1994, се опитах лично да убедя кмета в актуалността на тази перспектива, той не само, че не бе запознат с нея, но и заяви, че не иска да се занимава с „такива неактуални неща”.

Длъжни сме да признаем, че град Русе е центърът на целия комплекс “Дунав”, но неговото свързване само с „разтворения триъгълник” към Плевен – София и към Разград – Варна, затваря територия, през която още от началото на ХІХ век е минавал европейският път към Ескиджумайския (Търговищкия) панаир. През „социалистическия” период този път беше затворен под глупавия предлог (изтъкван от тогавашните общински ръководители на град Попово) “да не изтичат трудови ресурси и население към Русе.

Заключение

Развитието на българския участък на река Дунав в качеството и на Трансевропейски коридор № 7, следва да се наложи като съставна част от Национален комплексен териториално-устройствен план. В Програмата “Дунавски мостове” на Транспортното ни министерство е посочено, че румънската позиция се позовава именно на такъв план, утвърден като закон. През последните близо 30 години, за проблемите на българския участък на Дунав (днес Трансевропейски коридор № 7) се издават десетки инструкции и препоръки от европейските ни партньори, докато тези на българските власти са епизодични, кампанийни и с политическа окраска. Оторизираните ведомства не разполагат се документално формулирана комплексна национална теза, която не се налага и с необходимите законодателни мерки.

13.12.2010

 

* Председател на Българското геополитическо дружество

След срещата на върха на НАТО в Лисабон (19-20 ноември 2010), в центъра на вниманието на световните медии и анализаторите се оказа темата за руско-европейските отношения. Малко по-късно, в Берлин, по време на срещата, организирана от влиятелното германско издание „Зюддойче Цайтунг”, по покана на канцлера Ангела Меркел, изказвания направиха редица европейски политически лидери, като най-впечатляващо беше това на руския премиер Владимир Путин, който лансира фундаменталната геополитическа концепция за създаването на „Велика Европа от Лисабон до Владивосток” (1).

Планът, изложен от Путин, е исторически израз на континенталната геополитика, която изначално е насочена към обединяването на пространството на Европа и Русия-Евразия в единна икономическа, стратегическа и ресурсна зона. В края на ХVІІІ и началото на ХІХ век, подобна политика се опитва да провежда Наполеон, противопоставяйки континентална Европа на островната Англия – което обяснява и периодите на сближаване между него и руския император Павел и дори Александър І (израз на което е и Тилзитския мир от 1807). През ХХ век към същото се стремят редица европейски политици (някои от които лансират идеята за „континентален блок” Берлин-Москва-Токио). През последните десетилетия от съществуването на Съветския съюз пък, аналогични идеи прокарваха белгиецът Жан Тириар (за Евросъветската империя от Владивосток до Дъблин), а доскоро и починалия през миналата година френски писател и геополитик Жан Парвулеску (1929-2010), лансирал проекта за Евразийска империя и оказал немалко влияние върху определени френски политически кръгове (и, в частност, върху Доминик дьо Вилпен и съвременния неоголизъм, като цяло). Всички тези проекти, появили се в периода ХVІІІ – ХХІ век, се основават на идеята за обединението на индустриалния, стопанския и военно-стратегическия потенциал на цялата северна зона на Евразийския материк, от Атлантическия до Тихия океан. При подобно развитие би бил постигнат мащаб, позволяващ превръщането на тази зона в център на световната мощ, без конкуренция. Но, ако в предишните исторически епохи, като основен опонент на този проект се изявява Великобритания и нейната морска империя, днес, през ХХІ век, тази роля отдавна вече е поета от САЩ, а напоследък – и от други световни центрове, претендиращи за регионална и глобална мощ – като Китай например, или пък обединения потенциал на ислямския свят.

Така, интеграцията между Европа и Русия представлява проект за създаването на реален многополюсен модел, т.е. на такава архитектура на света, в която нито една държава, или блок от държави, няма да разполага с абсолютно превъзходство над останалите – нито от военно-стратегическа, нито от икономическа, нито от енергийна гледна точка. Условията в съвременния свят са такива, че за създаването на такъв самостоятелен полюс вече не е достатъчна само Европа, нито само Русия. Достатъчно мащабен може да бъде само пълноценния евро-руски, т.е. евразийски, континентален блок.

Петте точки на „евроруската континентална програма”

В спомената по-горе реч, публикувана в „Зюддойче Цайтунг”, Путин предлага пет конкретни точки на това, което спокойно можем да определим като „евроруска континентална програма”. Те са следните:

-    Създаване на хармонична икономическа общност от Лисабон до Владивосток. По същество, това означава призив към пълна и многостепенна икономическа интеграция и създаване на нов икономически съюз: този път не само между държавите от Европа, а в рамките на огромното социално-политическо и икономическо пространство, включващо както самата Русия, така и редица държави от ОНД. Тоест, това е проект за създаването на Евразийски съюз, в максималния му мащаб.

-    Обща индустриална политика между Европейския съюз и Русия. При това, според Путин, не става дума за връщане към класическия индустриален ред, а за съвместно развитие на високите технологии, т.е. за създаването на евразийска иновационна икономика. Макар че в тази връзка се налага да се направят определени изводи от финансовата криза от 2008, като специално внимание се обърне на процеса на създаване на финансови балони, откъснати от реалното производство.

-    Необходимост от създаването на общ европейски енергиен комплекс. Но, тъй като Русия е основния доставчик на енергоносители в Европа, без нея този комплекс няма как да бъде изграден. В случая е налице взаимен интерес: Европа е жизнено заинтересована да разполага с повече енергоносители, а Русия – да ги пласира. Наличието на подобна комплиментарност, т.е. взаимно допълване, ни тласка към създаването на обща евразийска енергийна система.

-    Необходимост от координирано развитие на науката, образованието и научно-техническите иновационни центрове в пространството на Европа и Русия. За целта, Путин предлага да се формулира обща стратегия за развитие, която да попречи на изтичането на руските и европейските „мозъци” и изместването на иновационните „заводи за знания” извън границите на общата евро-руска зона. За целта трябва да се използва максимално както европейския, така и руския потенциал.

-    Необходимо е територията на Европа и Русия да стане напълно отворена и безвизова, за да може социалната интеграция да съдейства за интеграцията в икономическата, енергийната и академичната сфери. В тази връзка, Путин подчертава, че това не е просто стремеж на руските граждани, но и условие за пълноценна интеграция и на други нива, следователно то е в интерес и на Европейския съюз.

Както се вижда, в статията си, Путин не споменава за военно-стратегическото партньорство между Русия и Европейския съюз, но той разви тази тема още преди това, по време на френско-руско-германската среща в Довил (през октомври 2010), а после и на срещата на НАТО в Лисабон (ноември 2010). На свой ред, руският президент Дмитрий Медведев отдели изключително голямо внимание на въпросите за създаване на общоевропейска система за сигурност. По този въпрос, ролите на руските лидери бяха ясно разпределени: така президентът Медведев акцентира върху военно-политическите и отбранителни аспекти на европейско-руската интеграция, а премиерът Путин – на икономическите и енергийните.

Заключение

И така, става дума за ясно формулиран проект за Велика Европа от Лисабон до Владивосток. Като това не е просто набор от лозунги, а ясно очертана и разбираема геополитическа континентална философия, която има многовековна история. Най-добрите умове на Русия и континентална Европа винаги са се стремели да намерят такъв модел на балансирани и хармонични отношения, който многократно да умножи потенциала на двете съставляващи на тази конструкция – както руската, така и европейската. Когато Франция, или по-късно Германия, заемат континентални позиции, те неминуемо търсят сближаване с Русия. И всеки път това дава положителни резултати за всички участници в процеса. Друг въпрос е, че противниците на европейския континентализъм винаги са нащрек и всеки път, когато перспективите на подобно руско-европейска сближаване (под егидата на континентализма) започват да стават реални, по тях бива нанесен мощен удар отвън. Всеки опит за създаване на континентален блок незабавно бива „торпилиран” от мрежите агенти за влияние, действащи както в Русия, така и във водещите европейски държави, под най-различни предлози и ползвайки най-различна аргументация. В периода от втората половина на ХVІІІ до първата половина на ХХ век този саботаж се осъществява най-вече от Великобритания. От втората половина на миналото столетие, в авангарда на алтернативната политическа сила – атлантизма, застават Съединените щати. От гледна точка на перспективата за еднолична американска глобална хегемония, европейско-руският стратегически алианс ще означава само едно: ерозия на неоспоримото господство на САЩ в света. Съответно, лесно можем да прогнозираме, откъде този път ще бъде нанесен най-мощният удар срещу новата версия на континенталния проект.

Бележки:

1. Von Lissabon bis Wladiwostok, Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите., Süddeutsche Zeitung, 25.11.2010

* Авторът е сред най-известните съвременни руски геополитици-неоевразийци, ръководител на Катедрата по социология на международните отношение в Московския държавен университет „Ломоносов”

През последните години мнозина авторитетни външнополитически експерти прокарват идеята, че ерата на американската глобална доминация е към края си и вече се заражда нов световен ред, при който властта няма да е концентрирана изключително в ръцете на Вашингтон, а ще бъде поделена между няколко големи сили. Според тях, САЩ ще продължат да разполагат с ключови позиции на върха на „глобалната хранителна верига”, но представата за Америка като световен хегемон ще изчезне. Вместо това, своето законно място сред великите държави ще заемат Бразилия, Русия, Индия и Китай (т.нар. БРИК), които постепенно ще наложат формирането на нов многополюсен свят.

Може би не точно това са имали предвид европейските привърженици на идеята за многополюсния свят, обявявайки се против наличието на само един център на глобална власт, след като Америка нахлу в Ирак, през 2003. Но, въпреки че разполага със съвременно въоръжение, двумилионни (в своята съвкупност) въоръжени сили и завидно икономическо благосъстояние, Европа е подложена на въздействието на редица, отслабващи мощта и, фактори. Не на последно място сред тях е липсата на обща армия, като, въпреки подписаното през ноември 2010 споразумение за военно сътрудничество между Великобритания и Франция, перспективата за появата и не изглежда кой знае колко по-близка, отколкото през 1998 например, когато Жак Ширак и Тони Блеър се споразумяха в Сен Мало за създаването на общоевропейска система за отбрана.

Общото между държавите от БРИК

Държавите от БРИК имат три общи черти – всяка от тях е твърде голяма, както по площ, така и по население, икономиките им демонстрират постъпателно развитие (макар и в различна степен) и всяка от тях осъществява военна модернизация, целяща да бъдат защитени стратегическите им интереси. Докато най-силните държави в Европа съкращават разходите си за отбрана, а военният бюджет на САЩ едва ли ще нарасне през следващите години, тези четири страни се стремят да се утвърдят на световната сцена като искат, и са в състояние, да инвестират в увеличаване на военната си мощ.

Икономиката на Бразилия продължава да нараства и, въпреки наличието на известни проблеми по време на глобалната икономическа криза през 2009, през 2010 ръстът и достигна 7,5%. На този фон, местните правителствени чиновници все по-ясно осъзнават, че мащабната военна модернизация е изключително необходима, ако Бразилия иска да подкрепи претенциите си за находищата на енергоносители, намиращи се отвъд нейната традиционна офшорна граница, и да си гарантира постоянно място в Съвета за сигурност на ООН. Утвърждаването на ролята и на водеща южноамериканска държава – както в дипломатическата сфера, така и с помощта на „меката” демонстрация на военна сила – може да има голямо значение за постигането на тези цели от Бразилия.

От 2005 насам, бразилският военен бюджет нараства годишно с 5%, а през 2008 правителството утвърди нова политика в сферата на отбраната, като заяви, че ще отдели 70 милиарда долара за модернизация на армията. В списъка на новата военна техника, която следва да бъде доставена, са 50 средни хеликоптери Eurocopter EC 75 Cougar, безпилотни самолети, противотанково въоръжение и ново поколение бронетранспортьори на IVECO, известни като Urutu III.

Освен това Бразилия следва дългосрочна стратегия за морска експанзия, която закономерно поражда голям интерес сред френските и британски производители на военна техника. Така, французите се ангажираха да доставят на Бразилия четири подводници Scorpene, докато британците се опитват да си гарантират достъп до един от най-бързо разширяващите се военни пазари в света, подписвайки с Бразилия договор за доставката на една фрегата Type-26, която все още е в проектен стадий и ще бъде произведена от BAE Systems. Предсказуемият изход от мултимилиардния търг за доставката на реактивни изтребители от ново поколение, по програмата F-X2, ще даде възможност на бразилските военновъздушни сили да се сдобият с поне 36 (или повече) съвременни бойни самолети, най-вероятно Rafale на френската компания Dassault.

Несъмнено, всичко това струва много пари. Тъкмо поради това, Бразилия предвижда сериозен годишен ръст на дела на военните разходи в националния бюджет, като от 1,5%, през 2010, той трябва да достигне 2,2%, през 2030.

Русия е малко по-друг случай. За разлика от икономически развиващата се южноамериканска държава, Русия отдавна е свикнала с ролята на световна сила и никога не се е отказвала от този си статут. И, ако Бразилия стартира военната си модернизация, защото се стреми към признание в средите на световния елит, Русия иска само да поддържа и усъвършенства отбранителната си способност, която навремето и позволи да бъде една от двете (заедно със САЩ) най-могъщи военни сили на планетата.

Разпадането на някогашната Съветска империя даде на Русия възможността да осъществи преход към пазарна икономика. То обаче и нанесе незарастващи рани, свързани със загубата на престижа, който тази страна притежаваше, когато беше една от световните свръхдържави. Руските лидери Владимир Путин и Дмитрий Медведев се стремят да поправят това, декларирайки, че страната запазва присъствието си в цялото постсъветско пространство и използвайки значителните и енергийни ресурси за да и гарантират влияние в отдалечените региони.

През последните години руската военна авиация нееднократно нарушаваше въздушните граници на държави-членки на НАТО от постсъветското пространство, по време на свои военни учения, но едва руско-грузинската война през август 2008 даде ясен сигнал, че Москва няма да се поколебае да използва сила (включително и военна) за да съхрани позициите си в постсъветската „близка чужбина”.

Макар че по време на тази кратка война, руският Голиат бързо смачка грузинския Давид, тя демонстрира и редица недостатъци на руската армия, свързани с обучението, екипировката, разузнаването, материално-техническото снабдяване и координацията на действията на бойното поле и в режим на реално време.

В крайна сметка, това накара Кремъл да вземе, през октомври 2008, решение за осъществяването на всеобхватна военна реформа в рамките на следващите 12 години. Планът за реформа и модернизация, лансиран от министъра на отбраната Анатолий Сердюков, цели трансформирането на тромавата руска армия, в чиято основа е заложен принципът на масовата наборна армия, в по-малобройна армия, която обаче да притежава по-висока боеспособност, да е в състояние да подкрепи постигането на стратегическите цели на Кремъл и да може светкавично да реагира при евентуални инциденти по периферията на страната.

В рамките на новия план, специално внимание беше отделено на замяната на остарялото военно оборудване, наследено от съветската епоха, с по-модерна военна техника. При това, руското ръководство очевидно е склонно да купува оръжие и от чужбина, като е доста вероятно сред доставчиците на военна техника за руската армия да бъдат и САЩ. Междувременно, Москва приключи преговорите с Франция за доставката на универсални десантни кораби-хеликоптероносачи „Мистрал” и все още не е загубила надежда да се споразумее с Израел за създаването на съвместно предприятия за производството на безпилотни летателни апарати в Русия, на стойност 300 млн. долара.

Според американските експерти, само 10% от руската военна техника отговаря на съвременните стандарти. Новият военен план цели да промени това и предвижда увеличаване дела на военната техника от ново поколение до 30%, през 2015, и до 70%, през 2020. Всичко това, наред с необходимостта в новата професионална армия да бъдат наети достатъчно опитни и качествени кадри – войници и офицери, ще струва доста пари. Затова Кремъл планира да увеличи военния си бюджет с 46% (от 13 на 19 трилиона рубли (620 млрд. долара) в периода 2011-2020.

Без значение, дали опитите на руското правителство да трансформира националните въоръжени сили и да реанимира руската военна индустрия (която някога бе в основата на икономиката на страната) с помощта на мащабни инвестиции, усвояване на чуждестранни технологии и създаване на своеобразен руски аналог на американската Агенция за перспективни научно-изследователски разработки в сферата на отбраната (Defence Advanced Research Projects Agency - DARPA) ще се увенчаят с успех, едва ли можем да се съмняваме за курса и амбициите на Москва. Новият руски военен план показва, че Кремъл в никакъв случай не иска Русия да загуби позициите си в света и е твърдо настроен да продължи борбата за влияние в условията на зараждащия се многополюсен световен ред.

Азиатските съставляващи на БРИК

Общоприетото схващане е, че икономическият възход на държавите от БРИК (Бразилия, Русия, Индия и Китай) означава изместване в разпределението на глобалната мощ от досегашния американоцентричен модел към нов, който ще бъде многополюсен. Военната мощ, като естествен „страничен продукт” на икономическата сила, е ключов компонент в трансформацията на глобалния силов баланс. Така, докато икономическият възход гарантира на съответната държава необходимия потенциал на нейната „твърда сила”, военната и мощ (наред с „меката и сила”) позволява тя да упражнява много по-значимо влияние на международната сцена.

Паралелно с успешното икономическо развитие на държавите от БРИК, всяка от тях полага усилия за модернизация на въоръжените си сили, така че те да могат да защитят нейните интереси и да съдействат за разширяване на глобалното и влияние. Най-впечатляващи са усилията в тази посока на Китай и Индия. Случващото се с тези две държави е най-добрата илюстрация за бавния, но необратим процес на изместване на глобалната мощ от Запада към Изтока. С настъпването на „Азиатския век”, Пекин и Делхи все по-ревниво следят действията си, внимателно преценявайки, какво би било тяхното потенциално отражение върху собствените им регионални аспирации в сферата на сигурността.

Китай и Индия, които са, съответно, втората и четвъртата най-големи икономики в света, изразходват официално 78,6 милиарда (Китай) и 32 милиарда (Индия) долара за отбрана годишно. През 2010, китайските военни разходи нараснаха със 7,5%, а индийските – с 4%. В зависимост от икономическия си ръст, двете страни очакват тези разходи да продължат да нарастват, пропорционално на националния БВП.

През последните двайсетина години обаче, китайските военни разходи нарастваха с двуцифрени числа (през 2009 например, те нараснаха с 15%). Освен това, всички експерти са съгласни, че официалните данни за китайския военен бюджет са силно занижени и, че в момента годишните военни разходи на страната вероятно надхвърлят 150 млрд. долара. Специалното внимание, което Китай отделя на подобряването и разширяването на военните си възможности, наред с нарастващото (според мнозина анализатори) влияние на висшето военно командване върху външната политика на страната, поражда сериозна тревога сред нейните съседи. В отговор, някои от тях увеличават собствените си военни бюджети и търсят сближаване със САЩ.

Ръстът на китайската военна мощ се основава на необходимостта да бъде гарантиран достъпът на страната до енергийните и ресурсни пазари, разширяване на възможностите и „да проектира силата си” и укрепване на статута и на водеща сила в Азиатско-Тихоокеанския регион. За Китай, последното означава и възможност да ограничи свободния достъп на САЩ в района на Западния Пасифик. Косвена последица от постигането на тази цел, ще бъде ограничаването на американското влияние и отдръпването на регионалните съюзници на Вашингтон от САЩ.

Именно поради това, акцентът в доставките на оръжие и военна техника за китайската армия е поставен върху оръжията, които биха могли да неутрализират американската морска и въздушна мощ, като например противокорабните ракети Донгфън, неуловимите от радарите подводници, ракетните системи за въздушна отбрана, шпионските спътници и балистичните ракети със среден и малък радиус, способни да носят конвенционални и ядрени бойни глави и притежаващи по-висока точност на поразяване.

На свой ред, Индия се сблъсква с различни предизвикателства в сферата на сигурността, от терористичните нападения до потенциалната война на два фронта срещу Китай и Пакистан. Тревогата от нарастващото китайско военноморско присъствие в Индийския океан, накара Делхи да лансира мащабна програма за изграждане на военноморски флот от 160 кораба до 2022 (включително три самолетоносача, 60 крайцери, разрушители, фрегати и корвети, както и 400 нови самолети за нуждите на флота), на стойност 12 млрд. долара.

Като цяло, Индия се готви да изразходва 50 млрд. долара през следващите 20 години за военната си модернизация, като в центъра на тази програма е създаването мултифунционално военновъздушно звено, включващо 126 бойни самолети, което ще струва над 11 млрд. долара. За да намери необходимите средства, Делхи планира да увеличи военния си бюджет, пропорционално на икономическия си ръст. В момента, Индия изразходва за отбрана 2,5% от националния си БВП.

Въпреки че двете страни осъществяват паралелна модернизация и укрепване на въоръжените си сили, между начините, по които го правят, има две важни разлики. Първата касае потенциала на техните национални военно-индустриални комплекси. Макар че Индия полага сериозни усилия да постигне 70%-но покриване на потребностите си от нова военна техника със собствено производство, през 2005 например, нейният военно-индустриален комплекс (сблъскващ се със сериозни проблеми, включително породени от лошото управление) бе в състояние да покрие едва 30% от нуждите на въоръжените сили от военна техника. За разлика от нея, Китай разполага с мащабен военно-индустриален комплекс. Този сектор продължава да се развива чрез сключване на споразумения за производство на лицензна продукция с Русия (която след това бива усъвършенствана от китайските инженери) и усвояването на технологиите придобити по линия на търговското партньорство с водещи западни производители, които след това се прилагат и във военната сфера.

Втората разлика е, че въпреки проблемите, с които се сблъсква собственият и военно-индустриален комплекс, Индия има свободен достъп до продукцията на водещите световни производители на военна техника, което не може да се каже за Китай. Тоест, Индия може да използва конкуренцията между европейските, руските и американските доставчици на военна техника за да си осигури най-модерните оръжия на сравнително ниски цени, което и дава качествено военно-технологично предимство пред Китай.

САЩ и феноменът БРИК

Що се отнася до САЩ, въпреки че през последните години техният военен бюджет си остава на едно и също равнище, Америка продължава да е водещата световна военна сила. В същото време, способността и да си гарантира свободен достъп до всички точки на света, постепенно ще бъде ограничена в Азиатско-Тихоокеанския регион заради възхода на Китай.

Съзнавайки необходимостта да разчита на съюзници за да укрепи регионалните си позиции и да може да осъществява по-гъвкави действия навсякъде по света, Вашингтон продължава да заздравява връзките си с Делхи, като възможност да пресече китайските амбиции. Но, въпреки задълбочаващото се американско-индийско сътрудничество в сферата на отбраната, Индия се старае да не допусне превръщането си в младши партньор на САЩ. Ето защо, Вашингтон не бива да очаква, че ще може да установи „специални отношения” с Делхи, подобни на онези, които поддържа с Великобритания например.

В Западното полукълбо, американската доминация ще продължи да е факт и в дългосрочна перспектива. Нарастването на военните разходи на държавите от региона (в челото на този процес е Бразилия) не означава задължително и нова надпревара във въоръжаването (като изключим Колумбия и Венецуела, между които тя вече е факт), а по-скоро модернизация на остарелите военни системи и технологии и замяната им с нови. В същото време, Европа си остава обвързана със САЩ, чрез НАТО, а глобалната финансова криза и последвалата дългова криза в Европа, доведоха до поредното съкращаване на военните бюджети в страните от ЕС, което означава, че европейската военна мощ продължава да се движи по низходяща траектория.

Но, докато глобалният силов баланс продължава да се измества от Запад на Изток и Азия се превръща в централната арена на сблъсъка между световните сили, една държава започва да придобива нарастващо значение: Русия.

От четирите държави, формиращи БРИК, Русия е най-силно уязвимата в демографски (а вероятно и в икономически) аспект. Нейната някога мощна военна индустрия бележи упадък, въпреки продължаващите усилия за укрепването и. Недостатъците на руската наборна армия изпъкнаха по време на кратката и победоносна война срещу Грузия, през 2008 и последната военна реформа, лансирана след това от Москва, бележи поредното усилие руската армия да скъса окончателно с модела, наследен от съветската епоха. Сблъсквайки се с конкуриращите се интереси в Централна Азия (която традиционно смята за своя сфера на влияние) и съзнавайки уязвимостта на югоизточната си граница с Китай, Москва изглежда силно обезпокоена от нарастващото регионално влияние на Пекин.

Възможно е, подобно на индийско-американското партньорство, сътрудничеството между Русия и САЩ в Азия (ако бъде поставено на здрава и равнопоставена основа) да се окаже от стратегическо значение и за двете държави. То ще позволи на Русия да се почувства по-сигурна за своите източни провинции и би осигурило на САЩ ключов участник в мрежата от стратегически партньори, с която американците се опитват да обкръжат Китай. Ако Вашингтон не съумее достатъчно умело да направлява развитието на това и останалите стратегически партньорства в Азия, позицията му на „самотна суперсила” рискува да се срине много по-бързо, отколкото се очаква. На мястото на този модел може да се появи нов глобален ред, гъмжащ от опасности от погрешни стъпки и зле преценени действия, които САЩ вече няма да могат нито да предотвратят, нито да направляват.

 

* Авторът е анализатор на Forecast International Inc., САЩ

Политическата география и геополитиката имат твърде важно значение за разбиране на глобалните и регионалните политически процеси, които, до голяма степен, са обусловени от териториалните проявления на природни, икономически и социокултурни особености. Политическата география може да се определи като научна дисциплина, занимаваща се с взаимодействието между географското пространство и политическите процеси. Принципно, пространствените отношения се разглеждат (наред с географското положение) като най- съществения елемент на политическата география. Тя се определя и като изследване на политическите явления и системи в техния пространствен контекст. Когато се има предвид военната сила и мощ стигаме до понятието геостратегия, т.е. до тези стратегически позиции, които са естествено определени от някои природогеографски или икономгеографски фактори. Геостратегията е рамка, обясняваща стратегията на държавите и нейните разновидности преди всичко с географски фактори и географското положение1. Тя има ясно изразен субективен характер. Геостратегията е реална дейност, насочена към преструктуриране на политическото пространство, която облагодетелства едни държави за сметка на други. Сред основните геостратегически мотиви днес е желанието за контрол върху богати на природни, човешки или стопански ресурси пространства2. Според определението на Бжежински „геостратегията е стратегическо управление на геополитическите интереси”3.

В тази връзка, интересно е да проследим геополитическите корени на външната политика на САЩ, от гледна точка на политическата география, геополитиката и геостратегията. Ще акцентираме върху теориите и моделите с ясно изразен геополитически характер, както и върху тези, предполагащи реализацията на определена геостратегия за постигане на желаните резултати. За целта ще направим хронологичен преглед и анализ на водещите геополитически идеи и стратегически концепции, имащи пряко или косвено влияние върху реалните събития като проследим непосредственото им отражение върху американската външна политика. При този хронологичен преглед условно бихме могли да отделим три периода, до голяма степен съответстващи на обособените периоди в прехода във външната политика на САЩ от изолация, през активна намеса в световните дела, до хегемония, а именно - до края на Втората световна война, по време на Студента война и прехода към мондиализъм, и съвременните геополитически теории.

Американската политика до края на Втората световна война

През 1823, вследствие напрегнатите отношения на международната сцена и изявените амбиции на европейските сили (Великобритания и Франция) към бившите испански колонии в Латинска Америка, извоювали наскоро независимост, САЩ обявяват нов външнополитически курс, който години по-късно става известен като „доктрината Монро” (от името на тогавашния американски президент Джеймс Монро). В нея недвусмислено се посочва, че евентуални бъдещи опити на европейските сили да колонизират (или да включат в сферата си на влияние) едни или други държави в Америка ще се възприемат от САЩ като акт на агресия, изискващ тяхната намеса. От друга страна, чрез доктрината се декларира, че САЩ по никакъв начин няма да се месят във вътрешните работи на Европа. Това поставя началото на т.нар. „политика на изолационизъм”, доминираща във външната политика на САЩ чак до намесата им във Втората световна война. Следва да отбележим обаче, че този изолационизъм се изразява единствено по отношение на отказа на САЩ да се намесват в геополитическите сблъсъци извън рамките на Америка, докато в същото време външнополитическите интереси се концентират върху оказване на влияние и налагане интересите на САЩ в Латинска Америка. На практика, „доктрината Монро” посочва, че Старият и Новият свят трябва да останат сфери на влияние на различни субекти. В този смисъл, можем да оценим доктрината като изключително удачен стратегически ход, в контекста на конкретната историческа ситуация, тъй като чрез нея, от една страна, се утвърждава идеята за американска хегемония в Западното полукълбо, а от друга – САЩ успяват да избегнат прекия конфликт с натрупалите военна мощ европейски колониални сили.

През 1845, американският държавен секретар Джон О’Съливан публикува документа “Manifest Destiny” (“Проявена съдба”), в който формулира концепцията за “американското жизнено пространство” и определя мисията на Съединените щати с думите: „да овладеем континента, даден ни от Провидението за свободното развитие на нашата, нарастваща от година на година, многомилионна нация”. Доктрината на О’Съливан има ясно определен геополитически смисъл, а именно - създаването на световна империя. От самото си създаване концепцията за „проявената съдба” се изразява по-скоро като общ възглед отколкото като конкретна политика, като идеята за експанзия се съчетава с характерните за епохата „романтичен национализъм” и усещането за превъзходство на англо-саксонската раса и изключителност на американската нация. Привържениците на тази концепция считат, че експанзията е не само рационална, но и лесно забележима (Manifest) и неизбежна (Destiny). Доктрината се използва от демократите през 40-те години на ХІХ-ти век, за да се оправдае войната с Мексико. В нея, между другото, се казва: “Както някога всички народи са поднесли даровете си пред люлката на Исус, така днес са длъжни да го направят пред люлката на младата империя на Запада”. Теологичните принципи на доктрината “Manifest Destiny” дават почти “евангелско” тълкувание на геополитическата идея за завоюването на планетата - първоначално на Западното полукълбо, а след войната от 1898 срещу Испания - и на останалия свят. На практика, непрекъснатата експанзия на Америка, от появата на “Manifest Destiny” насам, е определяща черта на външната политика на Вашингтон, органично съчетаваща три основни елемента на американския мироглед: формулираният във въпросната доктрина теологичен аспект, а именно, че Америка е определена от Бог и Провидението да наложи на света собственото си разбиране за демокрация; геополитическият аспект, съдържащ се в доктрината “Монро” и, накрая, икономическият аспект, формулиран по-късно в прословутата доктрина за “Отворените врати”. Никак не е чудно, че и лозунгът на президента Удроу Уилсън “Свят, безопасен за демокрацията” е буквално заимстван от доктрината “Manifest Destiny”.

В края на XIX-ти век американската геополитическа концепция получава интелектуалната си обосновка в трудовете на адмирал Алфред Маън, Джон Хей, Фредерик Търнър и Брукс Адамс, а с практическата й реализация първи се заемат президентите Теодор Рузвелт и Удроу Уилсън.

През 1890 се появява концепцията на американския геополитик адмирал Маън, която е пълна противоположност на известните „сухоземни тези”. Докато Ратцел, Макиндер и Хаусхофер поставят ударението върху предимствата на континенталните държави, Маън, наричан „най-важния американски стратег на ХІХ-ти век”, лансира тезата за предимството на морските (океанските) сили. Той смята „морската сила” за специфичен тип цивилизация, чиято максимална ефективност я прави естествен претендент за световно господство. Според него, морското господство може да се постигне чрез контролиране на онези земни бази, които имат приемуществото на стратегическото местоположение, бреговата форма и техния хинтерланд. За него търговията е основния геополитически инструмент, а военните действия трябва само да гарантират максимално благоприятните условия за формирането на планетарна търговска цивилизация. В книгата си „Влиянието на морската сила върху историята”, Маън налага идеята, че решаващ фактор при определяне съдбата на народите е морето, като „адекватното използване на моретата и контрола върху тях са само звено от веригата на обмена, с чиято помощ държавите акумулират богатство, но това е централното и звено”. Позовавайки се на примера на Великобритания, Маън доказва, че за сигурността на страната решаващо значение има не големината на нейното пространство, а дължината на крайбрежната линия и характерът на пристанищата. Според него, за да постигнат световно господство САЩ трябва да блокират по море мощта на континенталните държави в Евразия – Германия, Ру­сия и Китай. По-конкретно, именно Великобритания и геополитическият и наследник САЩ трябва, изпреварвайки Русия, да осъществят контрол над евразийските покрайнини, с цел да се блокира вътрешността на континента и се възпрепятства неговата океанска перспектива. Маън смята, че благодарение на незастрашените си от потенциални противници граници, САЩ се ползват от привилегиите и отбранителните предимства на островната държава и отговарят на географските условия за световна велика сила1. През 1900 Маън публикува книгата си „Проблемът на Азия и отражението му върху международните политики”. В нея той подчертава, че Северното полукълбо е ключът на световната сила, като Панама и Суец маркират южната граница на най-активната търговия и политика. На тази база, Маън обосновава необходимостта от превръщането на САЩ в могъща военно-морска държава, способна да съперничи на най-големите и силни империи по онова време. Той смята, че съдбата на Америка е свързана именно с моретата и, че нейната „проявена съдба” изисква, в своя първи етап, стратегическата интеграция на целия американски континент, а след това – налагането на световна хегемония. Маън лансира на глобално ниво и известния „принцип на анакондата”, използван от американския генерал Макклелън по време на Гражданската война (1861-1865) и изразяващ се в блокирането на вражеските територии откъм морето и по бреговите линии, което води до постепенното изтощаване на противника23. Той предвижда, че англо-американският алианс ще установи световно господство чрез ключови земни бази, заобикалящи Евразия, главно поради преимуществата на придвижването по море над транспорта по суша. Възгледите на Маън оказват голямо влияние върху външната политика на САЩ. За стратегическите им цели, адмиралът препоръчва изграждането на Панамския канал, установяването на контрол над района на Карибско море и анексията на Хаваите, които да послужат като своебразна преграда пред разширяването на Япония на изток. По- късно тези му идеи са реализирани на практика от САЩ.

Един от последователите на адмирал Маън - американският държавен секретар Джон Хей, формулира принципите на “Отворените врати”, като по-късно тази концепция заляга в основата на търговската експанзия на САЩ. В края на ХІХ-ти век Китай е изключително отслабен поради множеството войни и бунтове, като Великобритания, Франция, Русия и Япония имат все по-значимо присъствие и влияние в страната. Всъщност, Джон Хей се опасява не толкова от евентуално анексиране на китайската територия от другите големи сили, колкото от поставянето на непреодолими прегради пред американската търговия за достъп до огромния китайски пазар. Именно затова Хей изпраща дипломатически ноти до колониалните сили, изисквайки те да се съобразяват с идеята за „отворените врати” (т.е. отворените пазари) и да уважават принципите за равни търговски възможности. Въпреки че повечето от отговорите, които получава, са твърде уклончиви, призивът на Хей за „отворени врати” е повратен момент в историята на външната политика на САЩ, тъй като отразява възхода им като глобална сила и е своебразно начало на подготовката да се наложат американските интереси в отдалечени територии, които до момента са били обект предимно на европейско влияние. Опирайки се тъкмо на тези принципи, в лекция в Колумбийския университет, Удроу Уилсън заявява: “Търговията не се съобразява с държавните граници, а смята целия свят за единен пазар. “Затворените” държавни граници трябва да паднат. Интересите на финансовия капитал трябва да се защитават от държавата, дори ако заради това бъде нарушен суверенитетът на неприемащите този принцип нации”.

Идеите за американската експанзия, като алтернатива за по-добро бъдеще на нацията, са ясно изразени и в трудовете на Фредерик Търнър – влиятелен американски историк от началото на ХХ-ти век. Сред основните му концепции е, че “уникалността” на Америка е в нейните “непрекъснато разширяващи се граници”. Според него, “американците са непрестанно разширяващ се народ, призван да разпространява господството си", а историята на САЩ е “постоянно преместване на границите, които са линиите на бързата и ефективна американизация, докато основната им характеристика е движението… енергията на Америка винаги ще изисква увеличаване на пространството, върху което може да реализира собствените си възможности”. На свой ред, в книгата си “Новата империя” (1900), Брукс Адамс подчертава, че уникалността на Америка може да се съхрани само с провеждането на експанзионистична външна политика. Според известния съвременен американски историк Уйлям Уйлямс, “именно идеите на Търнър и Адамс дават на строителите на американската империя както теоретичната концепция така и конкретната програма за действия в периода 1893-1953”. И, докато Търнър поставя основите на модерния американски националистически мироглед, Адамс формулира принципите на експанзионистичната външна политика, отбелязвайки необходимостта “максимално да се използва икономическата и военна мощ на САЩ за разширяване сферите им на влияние на Запад”, т.е. за овладяване първо на Азия, а след това и на Европа. Впрочем, убеденият “мондиалист” Адамс, за разлика от германските геополитици на ХХ-ти век като Шмит или Хаусхофер, подкрепящи идеята за изграждането на няколко големи “икономико-политически пространства” (пан-региони), признава само една “световна империя” – американската. Още в началото на XX-ти век Брукс Адамс подчертава, че “независимо, дали ни харесва или не, ще се наложи да се борим за контрол над международната търговия… континенталният ни съперник (Франция, Германия и Русия) е обречен, …но ако му отстъпим, той ще ни задуши”. Според него, свободната търговия, икономическият интернационализъм, т.е. формирането на “единна световна икономика” под американска контрол, са ключът към световното господство на САЩ. Именно под влияние на подобни възгледи, по-късно президентът Рузвелт стига до идеята, че икономическата (и морална) сила следва да се трансформира във военно превъзходство, ако Америка действително желае да “срещне своята съдба”. По собствените му признания, Франклин Рузвелт е приемал като основен принцип на американската външна политика тезата на Търнър за “демокрацията” (т.е. господството на САЩ) като функция на разширяващите се граници на американското влияние в света4.

През първите години на XX- ти век Халфорд Макиндер развива глобална теория, смятана и до днес за класически пример на геополитиката. През 1904 той чете пред Кралското географско дружество прословутия си доклад за „Географската ос на историята”, който съдържа в основни линии неговата геополитическа концепция, определени корекции в която авторът нанася през 1919 и 1943. Макиндер вижда същността на съвременната история в борбата между континенталните и морските държави. Континентите Европа, Азия и Африка образуват „световен остров” и „ос на историята”, чието ядро представлява евроазиатското затворено степно пространство. Това е т. нар. Хартленд. Макиндер счита, че който владее това своебразното сърце на голямата територия, може да владее и целия свят, притежавайки по този начин най-големите геостратегически възможности и ресурси за поддържане на това световно господство. Така Хартлендът изпъква като най-голямото по географски обхват и най-значимо в световната геополитическа структура Голямо пространство, което,според Макиндер, има реални шансове да овладее своите океански покрайнини и така да придобие статут на първостепенна сила в света1. Евразия е оста на планетата, трудно достижима за морските държави, а пък Русия е ядрото на Евразия, която Макиндер определя като империя, заемаща в света „същата централна позиция, каквато в Европа заема Германия”. В теорията на Макиндер Северна и Южна Америка, Австралия, Япония, както и Британските острови се явяват „периферен остров”.

Според тази визия за света, световните морски държави (таласокрациите, както ги нарича Макиндер) се стремят да попречат на постигането на континентално единство в Евразия. За целта, те се опитват да поддържат враждебността и разделението по линията Изток-Запад между основните свръхдържави, способни да формират подобни алианси (т.е. между Русия и Германия, Германия и Франция и Русия и Китай), и да контролират крайбрежието на суперконтинента (т.е. Римленда)18. Някои автори определят концепцията на Макиндер като географски детерминизъм, но той самият подчертава, че тя не може да бъде разглеждана толкова ограничено, тъй като „реалният баланс на политически сили във всеки конкретен момент е продукт, от една страна, на географските условия (както стратегически, така и икономически), а от друга - на развитието, организацията, зрелостта и броя на конкуриращите се народи. Макиндер и неговата теория оказват много голямо влияние върху политическата теория и практика. Той определя като основна задача на англосаксонската геополитика да не допусне формирането на стратегически континентален съюз около „географската ос на историята”. Именно Макиндер полага основите на геополитическата стратегия, възприета половин век по-късно от САЩ и Северноатлантическия пакт, в чиито корени е заложена идеята с всички средства да се неутрализира възможността за появата на голям евразийски блок, геополитическото усилване на Хартланда и неговата експанзия. По-късно, на базата на неговата концепция, е изграден (с активната подкрепа на САЩ) и т. нар. „санитарен кордон” от държави, изолиращи СССР от страните в Централна и Западна Европа.

Никълъс Спикмън се приема за пряк наследник на стратегическата доктрина на Маън, в геополитическия и аспект, но идеите му са повлияни, в голяма степен, и от теорията на Макиндер. Спикмън е автор на „Американската стратегия в световната политика” и „Географията на мира”, публикувани, съответно, през 1942 и 1944. Подобно на останалите геополитици-класици, той разглежда света като затворена, вътрешнозависима система.

Спикмън вижда в геополитиката най-важния инструмент на конкретната международна политика, аналитичен метод и система от формули, позволяващи изработването на максимално ефективна стратегия. Вървейки по стъпките на Маън той се съгласява, че изолационната международна политика вече не е в интерес на Америка. Според него, колкото повече светът се затваря в една вътрешнозависима система, толкова повече САЩ трябва да взаимодействат с други държави и сили, чиито интерес може и да не се покрива с техния. Следователно, САЩ следва да активизират външната си политика и така да влияят върху хода на събитията, да се предпазват от застрашаващи ги чужди интереси и да са подготвени за опасни конфронтации. Спикмън акцентира върху двете нови величини в световната политика – на Стария и Новия свят. Първият се състои от Евразия, Африка, Австралия и по-малките острови, отдалечени от бреговете на тези континенти. Вторият обхваща Америка и западното полукълбо. Според Спикман, и двата свята се включват един в друг (чрез Атлантическия и Тихия океан), като относителната им мощ определя за кого от тях тази „прегръдка” би се оказала задушаваща. Новият свят има предимството (през този военен период) на относителна отдалеченост от зоната на политическите и военни конфликти. Старият свят, от своя страна, не само е разделен, но в него не доминира една определена сила. Спикмън отбелязва обаче, че ако някоя държава успее да наложи господството си в Стария свят или, дори ако бъде способна само да контролира природоресурсния потенциал и мобилизираната мъжка сила в Източната полусфера, Стария свят би могъл да застраши САЩ и цялото Западно полукълбо. Според него, най- добрата стратегия за САЩ е Старият свят да се запази разделен чрез активна външна политика1. Много от съвременните американски геополитици и стратези продължават да поддържат тази теза на Спикмън като тя определя, до голяма степен, и сегашното външнополитическото поведение на САЩ, и техниия стремеж към запазване на глобалното господство. Идеята на Спикмън е, чрез сключването на съюзи с по-слабите държави, да се поддържа силовият баланс в Стария свят и не се допусне евентуална хегемония на една единствена сила в него. Освен това, той се лансира тезата, че ключово политическо и стратегическо значение имат не централните части, а перифериите на европейския континент (Римленд), които, според него, представляват буфер между сухоземните и морски суперсили. Спикмън перефразира прочутата фраза на Макиндер по следния начин: „Който контролира покрайнините (Римленда), управлява Евразия, а който управлява Евразия, определя съдбините на света”. Спикмън е убеден поддръжник на атлантизма, като единствената правилна геостратегия за реализиране на американс­кото световно господство и смята, че център на историята е вече не Хартлендът, а Северният Атлантик, достигащ брегове­те на Северна Америка и Западна Европа. Той посочва девет критерия, определящи геополитическата мощ на една държава: повърхността на територията и, природата на държавните граници, големината на населението, наличието или липсата на полезни изкопаеми, финансовата мощ, етническата еднородност, нивото на социална интегрираност, политическата стабилност и националният дух. Според него, ако сумарният резултат от оценката на геополитическите възможности на една държава по тези критерии се окаже сравнително нисък, въпросната държава е принудена да стане част от по-голям стратегически съюз, жертвайки част от своя суверенитет за да си гарантира глобална геополитическа протекция23. Според британския професор Уилям Дейвис, в интерпретацията на Никълъс Спикмън, геополитиката е загубила агресивността, вложена в нея от Хаусхофер, и се използва за гарантиране сигурността на конкретната страна, отчитайки влиянието на географските фактори. Идеите на Спикман намират пряко приложение в създадените малко по-късно, под егидата на САЩ, военни съюзи, като НАТО, СЕНТО, СЕАТО. Главен двигател на историята става Атлантическата общност, начело със САЩ. Великобритания постепенно губи своето величие и се превръща в един от американските „непотопяеми самолетоносачи", а Франция се възприема вече само като плацдарм за САЩ.

На практика, именно идеите на Маън и Спикмън стоят в основата на англо-американската външнополитическа и военно-стратегическа доктрина през XX век, която дава реален резултат по-късно с разпадането на СССР. Нещо повече - и днес атлантизмът е в основата на мондиалистката доктрина за световно лидерство на американската морска идея.

Американската политика през студената война и прехода към мондиализъм

След края на Втората световна война промененият свят и основните закономерности на международните отношения усилват интереса към политическата география и геополитиката. В януарския брой на списание „Foreign Affairs” (издание на американската Асоциация за външна политика) от 1947, професорът от Питсбъргския университет Хан Уайгърт, обяснява големия интерес на американския елит към геополитиката с думите: „днес ние преразглеждаме най-важните географски основи на националната си сигурност”. На свой ред, Родрик Пити пише в книгата си „Да се обърнем към границите”, че САЩ са демонстрирали безразличие към уроците на геополитиката само, докато не е била застрашена собствената им национална сигурност. След края на войната обаче идва време американците да се заемат сериозно с изучаването на геополитическите принципи. Американските и английски политикогеографи правят изследвания върху новата международна ситуация, формирала се в резултат на съюзническата победа. Мнозина от тях лансират ревизирани варианти на теориите за „хартленда” (идеята за „телурокрацията”) и „морската сила” („таласокрация”). По време на студената война теорията на Макиндер се използва и като геополитическо оправдание за глобалното идеологическо противостоене. В следвоенния период, водещо място в геополитиката заема обосноваването на предопределеното от климата и други специфични особености превъзходство на западната цивилизация над останалите (Хънтингтън), както и на географски обусловения антагонизъм между „морските и океански” държави на Запада и „континенталните” държави на Изтока, между модерния индустриален Север и „изостаналия” аграрен Юг.

В издадената през 1990 книга “1945 като геополитически преход” британският учен Питър Тейлър лансира концепцията за “геополитическия световен ред”, свързан с хегемонията на определена държава в световната система, отбелязвайки, че двете световни войни, с които приключва световната доминация на Великобритания, са всъщност “войни за британското наследство между Германия и САЩ”. Неслучайно, в протоколите на американския Подкомитет по сигурността, касаещи принципите на следвоенната външна политика на САЩ, се казва, че: “ние трябва да култивираме такава нагласа за следвоенното устройство на света, която да ни помогне да наложим собствените си условия… водещи към създаването на Pax Americana”. На свой ред, водещият американски геополитик по времето на Рузвелт Исая Боумън отбелязва още през 1942: “истинската мярка за победата ни във войната, ще бъде степента на господството ни в света след тази победа”. Американските стратези окончателно стигат до извода, че “на американската икономика е необходим простор, разширено жизнено пространство, за да може да оцелее без да и се налагат фундаментални трансформации”. Още тогава те заключават и, че създаването на обединена Европа (независимо дали под егидата на нацистите, или без тях) е реална опасност за формиращото се ново “Американско голямо пространство” 5.

Според редица авторитетни изследователи, основополагащите принципи на имперската стратегия на САЩ водят началото си от първите дни на Втората световна война. Още тогава високопоставе­ни стратези и експерти стигат до извода, че в следво­енния свят Съединените щати ще „притежават неос­поримата власт", която ще им гарантира „огранича­ване на всяко отстояване на суверенитет" от страна на държави, които биха възпрепятствали глобалните им замисли. Ако британските и германски геополитици оправдават стремежа на Великобритания и Германия към доминация с тезите за „единството на периферната зона”, или „жизненото пространство”, необходимо на немския народ, американските им колеги претендират за господство на САЩ във всички стратегически райони на планетата. В съставна част на американската геополитическа доктрина се превръща тезата за всеобщия характер на американските стратегически интереси и „необходимостта” САЩ да разполагат с бази, разположени достатъчно далеч от морските и сухопътни граници на страната. Американците работят усилено за изработването на глобална стратегия, както и нов глобален модел на света, който да бъде заложен в основата й. В тази връзка можем да споменем имената на Ханс Уайгърт, Никълъс Спикмън, Самюел Хънтингтън, Робърт Строс-Юпе, УилямСтивънсън, Летимър и др. Някои от тях претендират, че са създали „хуманизирана версия на геополитиката”5. Като отправна точка им служи познатата теза, че Америка е обречена да играе особена роля в света. А за да се реализира тя е необходимо да се формулира спецификата на американската геополитика. Така, според Робърт Строс-Юпе, „геополитиката представлява щателно разработен план, предвиждащ кое и как следва да бъде завоювано и показващ на военния стратег най-лесния път към успеха”. Той подчертава, че „в интерес не само на САЩ, но и на цялото човечество е появата на единен център, който да осъществява балансиращ и стабилизиращ контрол над света, като играе ролята на арбитър, и този балансиращ и стабилизиращ контрол да се намира в ръцете на Съединените щати”.

Непосредствено след края на Втората световна война Съветът по международни отношения, ръководен от Исая Боумън, изготвя мащабен “Генерален план” и съпътстващ го проект, в който (според американските учени Лоурънс Шуп и Уйлям Минтър) “за основна цел на следвоенното планиране се определя създаването на международен икономически и политически ред, доминиран от САЩ”. От своя страна, Ханс Моргентау, който е сред основоположниците на реалистичната школа в рамките на международните отношения, подчертава, че “САЩ преследват една единствена цел в Европа – да не допуснат обединението на континента, отхвърляйки принципа за баланс на силите и налагайки едностранната американска хегемония и силово надмощие”.

Сред най-видните стратези след Втората световна война е американският дипломат, историк и политически изследовател Джордж Кенън, известен като бащата на американската “стратегия на сдържането”. Кенън определя експанзията като присъща черта на съветския режим, като категорично заявява, че неговото влияние трябва да бъде ограничавано в областите с жизненоважно и стратегическо значение за САЩ. Изказванията и статиите на Кенън до голяма степен се отразяват и върху формирането на новата антисъветска политика на администрацията на Труман, което, на практика, поставя и началото на студената война. Интересно е да се отбележи, че години по-късно (през 1987) Кенън посочва, че “стратегията на сдържането” е била приложена много по-твърдо отколкото той самия е очаквал и че „днес се нуждаем от теория на сдържането, която да е по-тясно свързана със съвкупността от проблеми на Западната цивилизация”.

Лансираната след Втората световна война външнополитическа линия, отразена до голяма степен в Доктрината Труман, също се основава на откровено експанзионистката “теза за границите” на Търнър и неслучайно в една от речите си от онова време президентът Хари Труман говори за „разширяващите се граници на Америка”. Впрочем, именно през този период политиката на САЩ окончателно бива обвързана с идеологическите “имперски” шаблони, родени в края на ХІХ век. Така, основополагащите принципи на създадения през 1949 и доминиран от Вашингтон Северноатлантически пакт, са заимствани от американския геополитик адмирал Маън, който още в началото на века стига до извода, че бъдещето ще принадлежи на онези, които се наложат в очертаваща се безмилостта битка за суровини и, преди всичко, за откриването и завладяването на нови пазари. Обща пресечна точка на американската геополитика и политическа география става тезата, че САЩ са лишени от много ключови суровини, достъпът до които следва да бъде гарантиран, ако страната държи да запази икономическата и политическата си сигурност5. Според Уейгарт и Пити, сигурността на САЩ може да се гарантира само, ако Америка постави под контрол най-важните „силови центрове на планетата”, като под последните се разбират районите, където са концентрирани най-важните видове стратегически суровини. През 1946, Исая Боумън публикува във „Форийн афеърс” статията си „Стратегия на териториалните решения”, в която лансира теорията за „географските центрове на силата”, където са разположени основните стратегически ресурси: петрол, каучук, калай, уран и т.н.

През втората половина на 40-те години на XX-ти век политиката за разширяване на американското жизнено пространство се реализира чрез създаването на Северноатлантическия пакт, който, на практика, оформя концептуално и институционално идеята за новото американско “голямо пространство”. Атлантическата линия в геополитиката се развива практически в пълен синхрон с класическата англо-американска традиция (Маън, Макиндер, Спикмън). Атлантизмът, като основа на американската следвоенна политика в Европа, се основава на политическата зависимост на западната половина на континента от САЩ. Тъкмо поради това, както подчертава и Роналд Стийл в книгата “Изкушенията на свръхдържавата”, ключова цел на американската следвоенна стратегия е да не се допусне превръщането на Европа в икономически съперник на САЩ, тъй като последното, рано или късно, би означавало превръщането и в техен политически съперник. Всъщност, самата геополитическа концепция за американското “жизнено пространство” (трансформирала се в идеята за “великото трансатлантическо пространство”) изисква пряка силова намеса за гарантиране на американската хегемония. В миналото тази задача, наред със сдържането на болшевизма, се очертава като една от основните функции на НАТО. Тоест, на практика НАТО се превръща във въоръжена опора за експанзията на Америка, в която “граничният тезис” на Търнър, окончателно се слива с принципите на “доктрината Монро” и идеите на адмирал Маън4.

“Планът Маршал, появил се непосредствено след създаването на НАТО, стартира ерата на американската военна, политическа и икономическа доминация в Европа” – твърди Стивън Емброуз в книгата “Корените на студената война”. В крайна сметка, Северноатлантическият пакт е не толкова съюз, колкото едностранна гаранция от страна на САЩ за онова, което Америка тълкува като “европейска сигурност”. Срещу въпросните гаранции Съединените щати поемат командването на западноевропейските въоръжени сили, а американските войски окончателно се установяват в Европа. В свой обширен анализ, публикуван в списание “Нейшън” Бенджамен Шварц и Кристофър Лейн посочват, че: “зад цялата високомерна и патетична реторика за трансатлантическото партньорство в рамките на НАТО, всъщност се крие един прост факт: основната цел на американската политика в Европа е не предотвратяването на нечии хегемонистични претенции, а укрепване доминацията на самите Съединени щати”. Според тях, пактът служи за реализацията на важни цели, залегнали в дългосрочните планове на САЩ като защита и разширяване сферата на влияние, установяване на постоянна американска доминация над Стария континент, ерозия на усилията по изграждането на независима Европа (а в по-ново време и за присъединяване към “голямото американско пространство” на бившите “социалистически” държави от източната половина на континента).

През 50-те годидини на ХХ-ти век ядрени стратези от корпорацията RAND (мозъчен тръст за изследване на глобалната политика, субсидиран от американското правителство) разработват стратегия, известна като „контрол на ескалацията” (escalation dominance), която предполага систематично използване на военни заплахи и принуди. По същество, „контролът на ескалацията” е способността да овладееш всяко едно ниво на потенциален конфликт – от конвеционалното, през стратегическото, до ядрената война. За да бъдат постигнати целите е необходимо превъзходство на всяко едно ниво от т.нар „стълба на ескалацията” (escalation ladder), което дава възможност и да се определя темпът на ескалация на напрежението. Тези принципи, в голяма степен, определят необходимостта от непрекъснато увеличаване и модернизация на военния арсенал, характерен за периода на студената война, както за САЩ, така и за СССР (което, от своя страна, води до т.нар. „игра с нулева сума”, тъй като въпреки огромните военни разходи, относителното измерение на силите, на практика, почти не се променя).

Редица значими политикогеографски концепции, опитващи се да опишат и обяснят международната политическа ситуация и действията на отделните субекти в нея,  можем да открием в трудовете на един от най- видните представители на следвоенната политическа география - американския географ Ричард Хартшорн. Така, в книгата си „Фунционаленият подход в политическата география” (“The Functional Approach in Political Geography”, 1950), Хартшорн определя четири методологични подхода, приложими в политическата география – анализ на силата (на военностратегическия потенциал), исторически анализ, морфологичен и функционален анализ. Той смята, че основната задача на политическата география е намирането на точно съотношение между „центробежните” и „центростремителните” сили, без които държавата не би могла да съхрани целостта на своята територия. През 1956, ученикът на Спикмън Доналд Мейниг публикува труда си „Хартлендът и римлендът в евразийската история”. В него той подчертава, че „геополитическите критерии следва да отделят специално внимание на функционалната ориентация на населението и държавата, а не само на чисто географското отношение на конкретната територия към Сушата и Морето”. През 1965, друг последовател на Спикмън – Уйлям Кърк, издава книга, чието заглавие повтаря това на прочутата статия на Макиндер „Географската ос на историята”. В нея той развива тезата на Спикмън за централното значение на „римленда” за геополитическия силов баланс. Опирайки се на културно-функционалния анализ на Мейниг, Кърк изгражда исторически модел, в който главна роля играят „крайбрежните цивилизации”, генериращи повече, или по-малко, интензивни културни импулси към вътрешността на континента.

Същевременно, периодът на Студената война трябва да се разглежда и като начало на още един глобален процес - външнополитическия преход на САЩ от атлантизъм към мондиализъм. През втората половина на ХХ век Вашингтон постепенно се превръща в лидер, претендиращ за икономически, военно-политически и морален абсолютизъм, в световен план6. Превръщането на САЩ в свръхдържава и навлизането на света в последния етап, предшестващ окончателната „планетарна хегемония на таласокрацията”, кара американските геополитици да лансират съвършено нов геополитически модел, в който участват не две, а само една световна сила. Принципно се очертават два варианта за развитие на събитията – или окончателната победа на Запада в геополитическия му дуел с Изтока, или пък конвергенцията на двата идеологически лагера в едно цяло и формирането на „световно правителство” (този проект бива наречен „мондиализъм” – от френското monde, т.е. свят). Именно тази ситуация води до появата на ново геополитическо течение – геополитиката на мондиализма, известна още и като „доктрината за новия световен ред”, разработвана от редица американски геополитици още от 70-те години на миналия век. Според представителите на мондиализма, пред съвременната цивилизация възникват нови, непознати преди препятствия и опасности. Те са следствие от увеличаващата се относителна тежест на т. нар. "периферни народи" (бедните страни), около т. нар. "високо организирани пространства" (богатите държави). Нарушеното демографско равновесие, екологичните проблеми, контрабандата с наркотици и оръжие, международният тероризъм и други съпътстващи модерната епоха явления изискват от Запада нова глобална политика. За да се предотвратят тези опасности, е необходимо да бъде установен твърд политически контрол на “мондиално” равнище. С постепенното концентриране на цялата концептуална и стратегическа власт над Запада в САЩ, именно тази страна се превръща в основния център на мондиализма, чиито представители формират паралелни властови структури, включващи съветници, анализатори и центрове за стратегически изследвания. Според западното тълкуване, мондиализмът изисква такива икономически приоритети, които да установят пълно господство на пазарната стопанска система и консумативния тип общество. Това трябва да се съчетава с непрекъснато расово-етническо смесване между народите и поощряване космополитизма на големите градове. Основната теза на всички мондиалистки проекти е прехода към единна световна система, стратегически доминирана от Запада и „прогресивните, хуманистични и демократични ценности”. В геополитически план, мондиализмът предлага да се наложи безусловен приоритет на интересите на западните държави. На практика, няма страна, за която тези идеи да се отнасят с по-голяма сила, от САЩ. Традиционализмът е пълна противоположност на мондиализма. Вместо модерна икономика, в него значителен дял имат архаичните форми на производство от цехов тип. Вместо икономическата принуда, твърде разпространена в държавите от Изтока е “нравствената”, а понякога и физическата принуда. Обичайно явление е приоритетът на социалната справедливост и защита в системата на производството и разпределението. Тези характеристики се отнаят до голяма степен най-вече за бившия СССР, което добре обяснява идеологическото противостоене между двете велики сили в периода на студената война. Като противовес на атлантизма и мондиализма, в традиционалистичните общества възникват конкурентни центрове на световната политика. С най-голямо значение през ХІХ-ХХ век сред тях се откроява пространството на руската държавност, за което често се използва геополитическото понятие Евразия. То става основа при формулирането на руските геополитически идеи, най-типична сред които е евразийството. Евразийската идея има ясно изразена континентална геополитическа ориентация7.

С най-голяма устойчивост в пространствено-понятийното развитие на геополитиката през ХIХ-ХХ век и особено значими в периода на студента война са т. нар. „големи простран­ства" („панрегиони"), „санитарни кордони", „диагонали", „възли", "ключови про­странства", „конфликтни зони" и др. Те придобиват голямо значение след края на Втората световна война в контекста на нарастващото съперничество между САЩ и СССР за глобален контрол. В този смисъл, атлантическата геостратегия предполага изграждане на т. нар. санитарни кордони, с цел предотвратяване възможността за формиране на мощен геополитически съюз между Големите пространства в Евразия.

Според много класически и съвременни изследователи, основен структурен елемент в изменящите се геополитически модели на света са Големите пространства. Те са първоначално формулирани от германеца Карл Шмит. С това понятие той обединява политическите макрообразувания, съставени от страни и народи, в чиито географски очертания могат да се установят тенденции, непротиворечащи на съвместното им развитие. Това са значителни по териториалния си потенциал държави или междудържавни политико-икономически обединения. Броят и мощта на Големите пространства се променят в резултат от смяната на геополитическите епохи, продиктувани от социално-политически катаклизми, икономически преобразования или войни. От геополитическа гледна точка, между Големите пространства съществуват традиционни отношения на противоборство или сближаване. Те предопределят геополитическата картина на света през отделните исторически периоди. Освен големината на територията, значими геополитически критерии за силата на Големите пространства са тяхната форма, географско положение, икономическа и военна мощ. В исторически план, от значение е също приносът на Големите пространства за културно-политическия модел на световното развитие. Открояването на Големите пространства е фундаментален принцип в геополитическите теории. В книгата си “Номосът на Земята”, публикувана през 1950, Шмит изказва идеята, че най-типичните Големи пространства са континенталните политически макрообразования – телурокрациите, които, по своя собствена логика, постепенно прерастват в империи. Динамизмът на отношенията между Големите пространства се извежда като първостепенен геополитически фактор. Според класиците на геополитическата мисъл, суверенитетът на отделните големи държави и макрорегиони, до голяма степен, зависи от самостоятелността и самодостатъчността на пространството, което те заемат24. Сред определящите особености на геополитическия статут на Големите пространства е икономическата мощ. Поради това, в много случаи, геополитиката се припокрива с геоикономиката и съвременните геоикономически пространства са в основата на бъдещото моделиране и прогнозиране на света. Една от традиционно водещите цели на атлантизма и мондиализма, като геополитически формули, обединяващи Големите пространства на Северна Америка и Западна Европа, е да възпрепятстват формирането на силни алтернативни Големи пространства в Евразия. Северна Америка, начело със САЩ, има перспектива за реално световно господство само е случай, че се блокира тяхната мощ и се тушира възможността за геополитическата им реализация чрез създаването на обеди­нения между тях. Никога преди идеологическите кон­цепции и геополитическите доктрини на САЩ не са достигали толкова големи ма­щаби на глобалната мощ. На практика, Хартлендът (и в частност СССР) е териториално раздробен и политико-икономически отслабен. Потенциално значимите Големи пространства на Западна и Средна Европа са геополитически обезличени чрез кооптирането им към атлантическата доктрина. От друга страна, Арабският свят е също раздробен, а Източна Азия - все още разединена.

В геополитически смисъл, санитарният кордон е пространство, обединяващо държави и народи, които обикновено са разположени между две крупни геополитически образувания, чийто съюз би причинил вреда или опасна конкуренция на трета, често отдалечена суперсила или алианс. Санитарният кордон се изгражда между две Големи пространства, като негов инициатор е външен силов център, нямащ интерес от стратегическото им обединяване. Геополитическата самостоятелност на страните от „санитарния кордон” е невъзможна. Те често са причина за континентални и глобални конфликти8. Същността на политиката на външния силов център се състои в това санитарният кордон да се използва като зона на постоянно напре­жение между съседни Големи пространства. По силата на пряката геополитическа не­обходимост, подсказана още от Маън и Спикмън, за да блокират влиянието на Харт­ленда в Европа, САЩ изграждат Западния санитарен кордон, заемащ значително меридионално пространство в Източна Европа. Днес този буфер е изнесен значително по на изток и югоизток, като обхваща западните, кавказките и централноазиатските републики на бившия СССР, където се слива с южната част на вътрешния полумесец (по терминологи­ята на Макиндер, 1904, 1919) или т. нар. „Източен санитарен кордон".

Важно място в теоретичните концепции заема и анализът на т. нар. геополитически възли. Това са региони, отличаващи се с висок конфликтен потенциал, тъй като в тях се сблъскват интересите на Големите пространства. Те са с по-малък териториален, демографски, икономически и военен потенциал. Характерни техни черти са природното, етническото, религиозното и културно-политическото многообразие. Държавите в геополитическите възли са в непрекъснато противоборство и, за разлика от държавите в Големите пространства, нямат външнополитическа съгласуваност. В световното пространство се открояват следните геополитически възли - Балкани, Кавказ, Близък Изток, Централна Азия (известен е още като “Таджикски възел”, а Бжежински използва понятието “Азиатски Балкани”), Корея, Индокитай, Африкански рог (п-в Сомалия), Южна Африка, Карибски басейн7. Именно тези им характеристики определят и повишения интерес на САЩ към тях, като в много случаи тези геополитически възли са обект на различни интервенции, целящи да запазят и подобрят стратегическитте предимства на Вашингтон в двуполюсната борба за надмощие по време на студената война.

Структурни елементи с най-нисък геополитически ранг са т.нар. геополитически ключови зони. Те са относително малки по пространствен обхват, но играят голяма роля за глобалните комуникации и извоюването на стратегически предимства. Контролът над тях гарантира безпрепятственото осъществяване на търговските връзки и военните операции на едни Големи пространства и дава възможност за блокиране комуникациите на други7. Ето защо американските външна политика, до голяма степен, е обусловена от прилагането на тези теоретични концепции при вземането на решения и предприемането на конкретни стратегически операции.

В крайна сметка, студената война е не толкова (или не само) идеологически сблъсък, колкото схватка между две експанзионистични империи, а победата на Запада в нея, трябва да осигури на САЩ “отваряне” на източноевропейските и руските граници за американската икономическа и геополитическа експанзия. Провежданата през 1946-1989 политика на “сдържане”, т.е. традиционната за геополитиката на “морските държави” блокада на “континенталния” им съперник, на практика преследва именно тези цели. Всъщност, както отбелязва немският геополитик Ото Маул, “естествен краен резултат от експанзионизма, под лозунга за “открити врати”, е икономическата колонизация на новото геополитическо пространство, т.е. войната за налагане принципа на “откритите врати” води неизбежно до контрол над пазарите, намиращи се зад тези “врати”.

Надпреварата между бившия СССР и САЩ може да се възприеме като съвременен вариант за съперничество, чиито корени са здраво вкопани в глобалната география. Стремежът за доминиране между морските и сухопътни сили е потвърден от естествените експанзивни тенденции на окупаторите от „сърцевината”, от една страна, и глобалното разпростиране на морските сили, от друга. Резултатът са продължителните военни действия и борба за надмощие по бреговете на Евразийския континент, на които ставаме свидетели по време на студената война.

Съвременните геополитически теории

Победата на САЩ в студената война и разпадането на Съветската империя предвещава началото на радикално нова епоха, нуждаеща се от съответните оригинални и актуални геополитически модели. Геополитическият статус на всички традиционни територии, региони, държави и съюзи претърпя драматична промяна. През последните години ставаме свидетели на дефинирането на нови геополитически визии, теории и концепции, които, в една или друга степен, се отразяват върху развитието и направлението на американската външна политика. Тези теории, до голяма степен, се различават, макар и да има консолидация по някои ключови въпроси и стратегии, които следва да се реализират за могат САЩ да извоюват желаната от тях позиция на световната геополитическа сцена. В тази връзка, ще разгледаме по-обстойно концепциите на някои съвременни американски геополитица, чиито теории станаха популярни в научните среди и имат важна роля в определянето на външната политика на САЩ, нейните нюанси, насоки и приоритетни цели, а именно – Хенри Кисинджър, Самюел Хънтингтън, Франсис Фукуяма, Збигнев Бжежински и др.

В издадената през 1994 книга „Дипломацията”, Кисинджър развива геополитическата си концепция, плод на неговия дългогодишен труд. В нея той дооформя отдавнашната си теза (оказала силно влияние и в политическата му кариера), отчитаща многообразието от визии и интереси на всяка една от страните в международните дела. Кисинджър не вярва, че Америка е способна да бъде доминираща сила, без да разбира и да се съобразява със спецификите на това многообразие, еднакво сложно по отношение на съюзници и опоненти. Според него, ако САЩ не се отърсят от едностранчивото и късогледо следване на Уилсъновите идеали, те ще се изправят пред един свят, на който ще им бъде все по- трудно да влияят, още по-малко - да го моделират според собствените си интереси. В общи линии, Кисинджър е скептичен за способността на САЩ да запазят ролята си на единствена свръхсила: „В света след студената война Съединените щати са единствената свръхсила с възможност да се намесва във всяка част на Земното кълбо. Но силата е по- разпръсната, а проблемите, спрямо които е приложимо военно решение, са намалели. Отсъствието на сериозна идеологическа и стратегическа заплаха позволява на народите да провеждат външна политика, основана на непосредствените им национални интереси. В международната система, характерна с може би 5-6 големи сили и множество по- малки държави, световният ред би трябвало да се формира, почти както в миналите векове, като резултат от примиряването и балансирането на съперничещи си национални интереси”9. Според Кисинджър, относителната военна мощ постепенно ще намалява. Липсата на ясен съперник ще породи вътрешен натиск да се пренасочат ресурси от отбраната към други приоритети. Когато липсва обща заплаха и всяка страна преценява опасностите от собствена национална гледна точка, обществата, които „са се сгушили под американския щит”, ще се почувстват задължени да поемат по- голяма отговорност за своята защита. Кисинджър предвижда, че така функционирането на новата международна система ще се придвижи към равновесие дори и във военната област, макар че е възможно да минат десетилетия, преди това да се случи.

В книгата си „Сблъсъкът на цивилизациите”, Самюел Хънтингтън развива своето виждане за бъдещия модел на световния конфликт. Той извежда като неизбежна перспектива за нашия свят сблъсъка на цивилизациите, които поделя на западна, конфуцианска, японска, индуистка, славянска ортодоксална, латиноамериканска и африканска. Според него, огнищата на напрежение са по линиите, разделящи тези цивилизации. Основните причини за този сблъсък са фундаменталните различия между цивилизациите, разширяването на взаимоотношенията между народите от различни цивилизации и засилването на самосъзнанието за принадлежност, запазването властта на религията, културните особености и различия, както и засилването на икономическия регионализъм. Хънтингтън определя американската вяра в демократичните реформи като неоправдана. Той счита, че "реформите могат да бъдат повече катализатор на революция отколкото неин заместник… Моята хипотеза е, че фундаменталният източник на конфликт в този нов свят няма да бъде идеологически или предимно икономически; големите разлики в човечеството и доминиращият източник на конфликти ще бъдат преди всичко културни. Националните държави ще останат най-силните актьори в световната политика, но принципните конфликти в глобалната политика ще произтичат от нациите и групите на различните цивилизации... САЩ трябва да предотвратят това развитие главно чрез създаването на многонационална антитерористична коалиция, пресичаща цивилизационните граници. Освен това, САЩ трябва да направят всичко възможно, за да доведат две неща докрай: първо, да сплотят нациите на Запада; и второ, да се опитат да разберат как изглежда светът и в очите на другите хора.”10. Теорията на Хънтингтън е многократно критикувана и определяна като нереалистична. Вече покойният специалист по близкоизточните въпроси Едуард Саид дори пише статия, в която обвинявава Хънтингтън, че съзнателно тласка Запада срещу Исляма. Събитията от последните години обаче недвусмислено показват правотата на възгледите на Хънтингтън и уместността на неговите идеи, особено след терористичните атаки срещу Световния търговски център и Пентагона. Докато след 11 септември 2001 Съединените щати се опитват да активизират проекта си за трансформиране на света, съобразно либерално-демократичния модел, лансиран навремето от американските „бащи-основатели”, незападните цивилизации се развиват по свой собствен път, демонстрирайки политическа воля за повече власт и влияние. В този смисъл и имайки предвид увеличаващата се бездна между някои от цивилизациите, днес в американските политически дебати все по-често се чуват призиви да се анализира обстойно теорията за „сблъсъка на цивилизациите” и последиците от това, за да могат да се вземат адекватни решения, водещи до налагането на американските интереси.

Теориите на Кисинджър и Хънтингтън предполагат, че едни от предизвикателствата пред САЩ ще бъдат свързани с разработването на адекватни форми на мултилатерално сътрудничество. Голяма част от геополитическите анализатори виждат алтернативата в официалните, универсални международни организации и договори, гарантиращи необходимата международна легитимност и капацитет, докато други са привлечени от идеята за създаване на неформални коалиции, позволяващи на САЩ да запазят максимална свобода на действие, както и националния си суверенитет11. Нещо повече, Обама предложи на американските избиратели нова визия за лидерството през ХХІ век, обещавайки „да преустрои досегашните алианси, партньорства и институции, така че да могат да посрещнат общите заплахи и да укрепят общата сигурност”. Той призна, че „днес е модерно да се отнасяме с пренебрежение към ООН, Световната банка и други международни организации”, но големите лидери от 40-те (като Хари Труман и Джордж Маршал), „са били наясно, че тези институции не само не ограничават нашата мощ, а я усилват”.

В книгата си „Строежът на държавата” Франсис Фукуяма лансира съвременна концепция за изграждането на държавите, която, до голяма степен, се въплъщава и в американската външна политика. Той твърди, че типът традиционна военна сила, който асоциираме с националните държави, е очевидно недостатъчен за посрещане нуждите на съвременния свят. Според Фукуяма, европейците са прави, че има форми на „мека сила”, като националното строителство например, които са от важно значение в международната политика. Той смята, че световните лидери тряб­ва да могат да изграждат държавни институции не само в собствени­те граници, но и в други, по-лошо организирани и опасни държави. В миналото те са правили това просто нахлувайки в съответната държава и присъединявайки я административно към собствената си империя, но „днес твърдим, че утвърждаваме демокрация, самоуправление и човешки права и, че всеки опит да се управляват други народи е само вре­менна мярка, а не имперска амбиция. Във всеки случай, изкуството на държавното строителство ще бъде ключов компонент на националната мощ, също толкова важ­но, колкото и способността за разгръщане на традиционна военна сила за поддържане на световния ред”12. Фукуяма отбелязва обаче, че „от завземането на Филипините през 1899 до днес, „Съединените щати се опитаха да приложат въпросното държавно строителство в 18-20 страни. От тях, само в три бе постигнат безусловен успех: Япония, Германия и Южна Корея. И, в известно отношение, това не бяха истински модели на държавно строителство, с изключение на случая с Южна Корея, защото Германия и Япония бяха вече извънредно мощни държави” 12.

Въпреки допирните точки на теориите на Хънтингтън и Фукуяма, те принципно се противопоставят в много аспекти една на друга, като дават и различни препоръки към американската външна политика и нейните приоритети. Според Самюел Хънтингтън, хората се нуждаят от идентичност и те я постигат чрез враговете, които си избират. Според него, след студената война новите форми на идентичност неизбежно са построени върху нови модели на вражда. Той смята, че религиозните и културните различия ще са в основата на бъдещите сблъсъци. От друга страна, за Фукуяма, икономическите ефекти на модерната естествена наука, съединени с Хегеловата диалектика на признание, водят до неизбежния триумф на демокрацията. Докато Фукуяма твърди, колко необходима е демокрацията, за да се свалят оръжията, Хънтингтън казва, че поощряването на демокрацията и модернизацията зад граница, означава още войни. В крайна сметка, и Хънтингтън, и Фукуяма защитават много специфични политически цели. Фукуяма е застъпник на идеята за Америка, активно съдействаща за демокрацията отвъд границите и. От друга страна, Хънтингтън, който е убеден реалист, предупреждава за потенциално катастрофалните ефекти от един арогантен и наивно-демократичен империализъм.

Бившият съветник на президента Картър по националната сигурност Збигнев Бжежински е своеобразно олицетворение на приемствеността в американската външна политика. Голям поклонник на Хенри Кисинджър, Бжежински винаги се е придържал към двата ключови принципа в дипломацията, следвани от неговия “учител”: теорията за силовия баланс (формулирана навремето от Метерних) и доктрината на “сдържането”, разработена от Джордж Кенън. Именно поради това, Бжежински и днес не спира да настоява за “стратегическото обкръжаване на Русия”, чрез дестабилизацията на граничните и региони”13. Всъщност, цялата геополитическа доктрина на този блестящ стратег се основава на формулирания от него абсолютен императив за оцеляването и просперитета на Американската империя - контролирането на Евразия. Според него, ключовото значение на Евразия се дължи на факта, че “там се създава около 60% от световния БНП и се намират около ¾ от известните до днес енергоресурси на планетата”. Бжежински счита, че една от най-важните стратегически задачи пред САЩ (въпреки че някога са били деморализирани и отслабени от поражението във Виетнам) трябва да бъде съхраняването на позициите им в двата противоположни края на Евразийския континент, където тяхното влияние след Втората световна война е особено силно, за да могат да запазят и разширят своята доминация. Той счита, че в допълнение към разгръщането на раз­лични нови измерения на властта (технология, комуникации, информация, както и търговия и финансово дело), американ­ската външна политика трябва да остане ангажирана с геополитическото измерение и да разшири влиянието си в Евразия така, че да формира стабилен силов баланс, укрепвайки позицията на САЩ като политически арбитър. Бжежински смята, че както САЩ се нуждаят от пазарите и ресурсите на останалия свят, така и Евразия се нуждае от американската доминация, която да и гарантира необходимата стабилност. Всичко това превръща Евразия в шахматна дъска, върху която продължава да се разиграва борбата за глобално пре­възходство, а тази борба означава особено внимание към геостратегията и наи-вече към стратегическото управление на геополитическите интереси3. Според Бжежински, главната цел на американската политика трябва да бъде благородна и мисионерска и да доведе до формирането на една наистина готова за сътрудничество световна общност, в съответствие с фундаментал­ните интереси на човечеството. Погледната отстрани, тази мисия създава на Бжежински имиджа на защитник на мира, разведряването и многостранния подход във външната политика. Междувременно обаче, от ре­шаващо значение, според него, е да не се допусне зараждането на евразийски претендент, който да господства в тази част от света и така да се превърне в съперник на Америка. Бжежински коментира обстойно ситуацията след атентатите от 2001, предупреждавайки, че нежеланието на Белия дом да потърси политическите корени на тероризма, обрича на провал амбициозните планове на САЩ. Според него, Америка рискува войната срещу терора да бъде “удавена” в постоянните ограничения, налагани й от различни чужди правителства, и вместо да жънат лаврите на лидер на международната демократична коалиция, Съединените щати са изправени пред заплахата да изпаднат в международна изолация. „Ето защо, за да постигнем победа във войната с тероризма, трябва да си поставим две основни цели - първата е да унищожим терористите, а втората – да акцентираме върху промяната на условията, направили възможна тяхната поява. Необходима и съществена част на стратегията е и откриването и унищожаването на организираната подкрепа за терористите14.

В едно интервю от 2003, Януш Бугайски (които е силно повлиян от геополитическите идеи на Бжежински) споделя: „САЩ вече са в процес на преобразуване на военните си сили, с оглед на по-бърза реакция при използването на различни форми на воюване: бърза дислокация, подвижни части, по-бързо тактическо реагиране и оперативност. След 11 септември, чрез операциите в Афганистан и на други места, се извърши консолидацията на всичко това”15. Подобно на Бжежински, той вижда геополитическата закономерност и целесъобразност на тези действия и ги оправдава напълно с оглед защитата на глобалните американски интереси. Всъщност, Бугайски дълго време работи със Збигнев Бжежински и Хенри Кисинджър в Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон, който фактически дава първия тласък за разширяването на НАТО, през 1990 – друг стратегически ход, повлиян непосредствено от геополитическите идеи, които залагат целите пред американската външна политика и определят нейните приоритети. Тук ролята на геополитическите идеи и формулираните от Бжежински „геостратегически императиви” в книгата му „Голямата шахматна дъска” е отново значима. В едно свое интервю, на въпроса „Дали безкрайният процес на разширение размива и отслабва Алианса?”, Бжежински отговаря така: „Това е абсолютно невярно. По времето на студената война, когато Съветският съюз заплашваше Западна Европа, НАТО беше отбранителен военно-политически съюз. Сега НАТО е политико-военен съюз, поставящ си геополитически задачи. Той определя външните граници на американската сфера на влияние. Икономиката, финансите, настроенията сред широките слоеве на населението - това в крайна сметка решава съдбата на политическите процеси. За да си велика държава днес е необходимо да имаш мощна икономика и съвременно общество. Аз бих предсказал катастрофални последствия в случай, че американското влияние в света започне да намалява”16. Тези думи за пореден път илюстрират позицията на Бжежински и описват, до голяма степен, същността на американските стремежи в съвременната международна политика. Те обясняват и желанието на САЩ през следващите години да има поетапен процес на предислоциране на техните части в нови бази и на нови места. Така например, от стратегическо значение е фактът, че Балканите са по-близо не само до Близкия Изток и Централна Азия, но и до повечето места, които, според геополитическите прогнози, ще се окажат арена на значими събития в близките години. В този смисъл, една от задачите пред американската дипломация е да се решат възникналите проблеми с Русия, тъй като сред условията в първоначалния план за разширяване на НАТО бе, че пактът няма да разполага военна сила на териториите на новите членки. Тази концепция обаче се промени с течение на времето и американската дипломация смени линията си на поведение, акцентирайки върху мироопазващата и неагресивна същност на своите действия и на това, че те не са насочени против Русия. Нещо повече - в едно интервю Януш Бугайски изказва наглед абсурдното твърдение, че „самата Русия ще се чувства по-сигурна с американски войски на границите си”15. В унисон с идеите на Бжежински и Бугайски е и стратегията на САЩ през последните години, поставяща си за цел успешното водене на регионални войни против държави, нарушаващи договорите за неразпространение на оръжията за масово поразяване, или пък подкрепящи „международния тероризъм”, за да се предотврати въоръжаването на основния бъдещ геополитически опонент – Китай.

Руският геополитик Михаил Делягин твърди, че терористичните атаки от 11 септември, 2001 са дошли в много удобен за САЩ момент, тъй като, според него, те предоставят на Америка необходимия предлог да продължи да доминира над планетата. В статията си „Войната като икономическо лекарство”, Делягин отбелязва, че последвалите събития всъщност са помогнали за решаването на редица стратегически проблеми на Америка. Според него, промените обезпечават и политическото единство в страната, елиминирайки, при това задълго, самата възможност за остри вътрешнополитически борби. От съществено значение е и обстоятелството, че терористичният удар принуждава Америка не просто за пореден път да използва, но и качествено да задълбочи следваната и дотогава от нея, с цел привличане на необходимите чуждестранни инвестиции, стратегия на “износ на нестабилност”. Нанасяйки и разширявайки ударите по терористите, САЩ обективно дестабилизират всички държави, разположени в близост до “ислямската дъга на напрежение”, т.е., на практика, цяла Евразия. „Така, от икономическа гледна точка, “американското отмъщение” е продължение на политиката на дестабилизация на конкуренцията с помощта на едновременното укрепване и провокиране на “ислямския” фактор. През 1999, в Косово, тя бе реализирана със съкрушителен успех срещу “еврозоната”17. Макар тезата на Делягин да изглежда крайна и антиамериканска, неопорим факт е, че в резултата на терористичните атаки от 11 септември се промени американското виждане за международните отношения, както и концепциите за международна намеса и т.нар. национално строителство (nation-building). В този контекст, интерес представлява и мнението на един от водещите френски геополитици – Аймерик Чопрад, според който „ислямизмът винаги е бил полезен за САЩ: и като съюзник в борбата със Съветите, по време на студената война, и в ролята на „плашило” и нов глобален враг, в епохата след краха на двуполюсния модел”18.

Според мнозинството американските стратези, през XXI век, най-подходящото, непосредствено и бързо средство за запазване на лидерството и трансфор­мирането му в световен хегемонизъм е военната сила. Това обясня­ва и продължаващото и след студената война нара­стване на военния бюджет на САЩ, който надви­шава значително военните разходи на всички държави в света. Впрочем, силовата политика в мина­лото винаги е била не само най-предпочитан, но и безалтернативен инструмент на великите държави. Събитията от последните години ясно показват, че САЩ също не правят изключение19. В доклад на Пентагона отпреди няколко години се изтъква следното: “Първата ни цел е да предотвратим евентуалната поява на нов противник, било то на територията на бившия Съветски съюз или другаде… ние трябва да поддържаме механизмите, възпиращи стремежите на потенциалните съперници към по-сериозна регионална или глобална роля.” Американската геополитическа концепция предвижда превръщането на планетата в единно жизнено пространство на Съединените щати, предварително отхвърляйки самото понятие за съпротива срещу американските национални интереси.

Особено внимание заслужават становищата на експертите от Американския предприемачески институт (AEI), за който се смята, че захранва с идеи администрацията в Белия дом и чиято основна задача е да лобира за интересите на едрия бизнес и американските транснационални корпорации. В техните изследвания, за пореден път, се вплитат различни геополитически концепциии и стратегии, пряко обуславящи изведените предписания и препоръки. Експертите от AEI акцентират върху военното обезпечаване на мерките на Белия дом за трансформиране на политическото пространство в Близкия изток и, на второ място, военното сдържане на нарастващите китайски амбиции за глобално лидерство. Така, в последните анализи на института се посочва, че задачата за запазване на статуквото в рамките на установения през последните години “нов световен ред” (Pax Americana) изисква от САЩ да гарантират по-нататъшната политическа трансформация на близкоизточния регион в т.нар. Голям Близък изток, като, едновременно с това, се предприемат решителни стъпки за ограничаване растящата мощ на китайските въоръжени сили. Според експертите на АЕІ, е необходимо да се поддържа баланс между силите за предно базиране, гарантиращи охраната на “американския периметър за сигурност”, който покрива цяла Европа, Азия и Океания, оперативните резерви, способни да се разгърнат достатъчно бързо в един или друг кризисен район, и стратегическите резерви, базирани във вътрешността на САЩ. Затова експертите от АЕІ предлагат Америка да продължи да контролира стратегическите си опорни точки в региона – Афганистан и Ирак, запазвайки способност и потенциал да отговори достатъчно решително във всяка друга точка на региона20.

Заключение

В заключение, би било интерено да обърнем внимание на някои цифри: от 1945 до 2010 Съединените щати са се опитали да свалят над 40 правителства и да смажат повече от 30 народни движения срещу потиснически режими21. Междувременно, САЩ са бомбардирали около 25 страни. По данни на Стокхолмския международен институт за изследване на мира (SIPRI) за 2009, военните разходи на САЩ съставляват 43% от световните, като САЩ са използвали над 661 млрд. долара, докато следващият ги в класацията Китай е отделил за военни цели близо 7 пъти по-малко – 99 млрд. долара (Франция – 63.9 млрд. долара, Великобритания – 58.3 млрд. долара., Русия – 53.3 млрд. долара) 22.

Анализирайки внимателно историята и закономерностите във външната политика на САЩ, бихме могли да обобщим, че американските военни интервенции през годините са обусловени, в голяма степен, от господстващите геополитически идеи и геостратегически императиви и отразяват основните положения и препоръки, които те изказват. Така например, след бомбардировките над остатъчна Югославия, САЩ разполагат военни бази в Косово, Албания, Македония, Унгария, Босна и Хърватия. След бомбардировките над Афганистан, Съединените щати разполагат военни бази в Афганистан, Пакистан, Казахстан, Узбекистан, Таджикистан, Киргизстан, Грузия и вероятно на други места в района. След бомбардировките над Ирак, Съединените щати разполагат военни бази в Саудитска Арабия, Кувейт, Бахрейн, Катар, Оман и Обединените арабски емирства. 57 години след края на Втората световна война, САЩ все още държат сериозни военни бази в Германия и Япония. 49 години след края на Корейската война, армията на САЩ е все още в Корея. Показателен пример за множеството прикрити, но съзнателно преследвани геостратегически цели, бе войната в Афганистан. Бомбардирането, нахлуването и окупацията на Афганистан постигна целта да се сформира ново правителство, готово в достатъчна степен да служи на целите на Вашингтон в чужбина, включително изграждането на военни бази и подслушвателни станции, и, вероятно най-важното от всичко: прокарването на защитени петроло- и газопроводи от Централна Азия през Афганистан. В този смисъл, войната в Ирак може да се разглежда като едно логично продължение на тези тенденции и на стремежите на САЩ да извоюват важни позиции в ключов от стратегическа гледна точка регион.

Всички тези цифри и данни, наред с ретроспективният анализ на събитията, показват колко значимо отражение биха могли да имат водещите геополитически концепции и геостратегически императиви при формирането на външната политика на дадена държава и обособяването на нейните амбиции и роля на глобалната геополитическа сцена.

 

Бележки:

1. Карастоянов, Ст. Политическа география, геополитика, геостратегия. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 1997

2. Русев, М. Анатомия на глобалното противостоене от гледна точка на класическата геополитика. Военен журнал, 1994, бр. 2

3. Бжежински, Зб. Голямата шахматна дъска: американското превъзходство и неговите геостратегически императиви. София, Обсидиан, 1997

4. Nikolaj von Kreitor. NATO and the architects of the American Lebensraum. http://www.gnosticliberationfront.com/NATO%20and%20the%20Architects%20of%20Americ.Lebensraum.htm

5. Тихонравов, Ю. Американската школа в съвременната геополитика. Геополитика, 2006, бр. 5

6. Русев, М. Атлантическа геополитическа традиция и переспектива. Военен журнал, 1998, бр. 4

7. Русев, М. Мондиализмът срещу традиционализма, или съвременна геополитическа структура на света. НИЕ, 2002, бр. 7-8

8. Русев, М. Европа на „коридорите”и „диагоналите”. НИЕ, 2002, бр. 10

9. Кисинджър, Х. Дипломацията.  София, Труд, 1997

10. Хънтингтън, С. Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред. София, Обсидиан, 2002

11. Патрик, Ст. Новата външнополитическа стратегия на САЩ: как да избегнем фалшивия мултилатерализъм. Геополитика, 2010, бр. 1

12. Фукуяма, Фр. Строежът на държавата: Управление и световен ред през 2001. София, Обсидиан, 2004

13. Димитров, Б. Личната война на Бжежински. Геополитика, 2005, бр. 5

14. Бжежински, Зб. Америка и нейните врагове. НИЕ, 2002, бр. 10

15. Бугайски, Я. Интервю с Януш Бугайски. Разум, 2003, бр. 1

16. Бжежински, Зб. Русия не е в числото на световните държави (интервю). http://www.mediatimesreview.com/november/ZbignevBjejinski.php

17. Делягин, М. Войната като икономическо лекарство. НИЕ, 2001, бр. 11-12

18. Чопрад, А. Американската глобална стратегия и мястото на Русия. Геополитика, 2010, бр. 1

19. Величков, Й. Американската външна политика 1990-2005: от лидерство към хегемонизъм. София, Университетско издателство, 2005

20. Каменаров, Ст. Американската военнa стратегия. Геополитика, 2005, бр. 3

21. Блум, У. Американската империя: за начинаещи. http://radr.net/ZBG/

22. Стокхолмския международен институт за изследване на мира http://www.sipri.org/research/armaments/milex/resultoutput/milex_15

23. Тихонравов, Ю. Класическата геополитика. Геополитика, 2006, бр. 3

24. Русев, М. „Големите пространства” в глобалното геополитическо противостоене. НИЕ, 2002, бр. 9

 

* Докторант в СУ „Св.Климент Охридски”

В началото на декември 2010, руският президент Дмитрий Медведев направи двудневно официално посещение в Полша. Това стана на фона на бурната дипломатическа активност на Русия в Европа. Преди да се появи във Варшава, Медведев и руският премиер Владимир Путин приеха италианския министър-председател Силвио Берлускони в Сочи. Междувременно, след посещението си в Полша, руският президент се отправи към Брюксел, където участва в 26-тата среща ЕС-Русия.

Отношенията на Москва с ключовите европейски държави Франция и Германия са най-добрите от много десетилетия насам. Това дава възможност на Кремъл да концентрира усилията си към други големи играчи в Европа. Полша, Италия и ЕС, като цяло, не са толкова значими, като Франция и Германия, но всички са по своему важни за Москва. В случая е важен и изборът на времето за руското дипломатическо настъпление: то стартира след „твърде прохладната” среща на върха на НАТО в Лисабон, където пактът уточни и утвърди новата си Стратегическа концепция. У мнозина членове на НАТО – особено от Централна Европа – тя остави усещането, че алиансът става все по-ненужен. Както изглежда, Европа е склонна да реагира положително на руската активност и Москва се старае да направи така, че отношенията и с всички основни европейски играчи да бъдат стабилни и поставени на здрава основа.

Полският фронт

Целта на посещението на Медведев във Варшава, на 6-7 декември, беше сключването на редица търговски и стратегически споразумения с Полша. В делегацията, водена от президента, участваха шестима руски министри, двама губернатори, шефовете на няколко големи компании, включително „Лукойл” и „Газпром”, както и руският генерален прокурор. Това посещение увенча близо 15-месечното ухажване на Полша, което по една случайност съвпадна със 70-годишнината от нахлуването в тази страна на съветските и германските войски, поставило началото на Втората световна война. Когато, през септември 2009 беше официално отбелязана тази годишнина, Путин посети Гданск, където участва в паметната церемония, и написа в полския вестник Gazeta Wyborcza статия, озаглавена „Писмо до поляците”. В нея той осъжда прословутия пакт Рибентроп-Молотов (т.е. договора за ненападение между нацистка Германия и СССР). След като Путин декларира приятелските си чувства, на 7 април 2010, се проведе съвместна церемония в памет на жертвите на Катинската трагедия, в която участва и полският премиер Доналд Туск. Както е известно, това историческо събитие сериозно тровеше полско-руските отношения. После пък станахме свидетели на впечатляваща демонстрация на скръб и състрадание, след катастрофата на самолета на полския президент край Смоленск, на 10 април, както и на пълното съдействие от страна на руската държава за нейното разследване.

След тези първоначални усилия, отношенията между Русия и Полша продължиха да се подобряват. В началото на 2010 беше сключена (а през октомври окончателно оформена) мащабната газова сделка между Варшава и Москва, които съвместно се противопоставиха на юридическите претенции на ЕС, опитващ се да принуди руския енергиен гигант „Газпром” и полския му партньор – компанията PGNiG, да се откажат от контрола над полския участък от тръбопровода „Ямал-Европа”. Преговорите, в които Русия и Полша се обявиха против ЕС, още повече сближиха Москва и Варшава. Очерта се напредък и в съвместната им работа по изясняване на традиционно пораждащите силни емоции исторически въпроси на взаимоотношенията между двете страни. На 26 ноември 2010, руската Дума призна, че масовият разстрел на полски офицери край Катин, през 1940, е престъпление, извършено по заповед на съветския диктатор Йосиф Сталин, както и, че публикуваните досега документи не разкриват истинските „мащаби на тази ужасна трагедия”.

Посещението на Медведев в Полша демонстрира и прогреса в сътрудничеството по чисто практическите въпроси, което може да се разшири и в сферата на деловите и търговските отношения. По време на посещението, водещите руски петролни компании „Роснефт”, „Газпром нефт” и ТНК-ВР проявиха интерес към закупуването на втория по големина полски нефтопреработвателен концерн Lotos (шефовете и на трите компании придружаваха президента във Варшава). Сключването на подобна сделка би било важна стратегическа стъпка на Русия към поставянето под контрол на ключови енергийни активи в Централна Европа и демонстрация на това, че Москва е в състояние да подкрепи жестовете си на добра воля с финансови инвестиции. В момента, в Полша се осъществява мащабна приватизационна кампания, чиято цел е осигуряването на средства за намаляване на бюджетния дефицит и Русия би искала да се възползва от тази възможност за да се сдобие с водещи полски предприятия. Освен това Москва е заинтересована Полша да участва в усилията и за модернизация на руската икономика.

От гледната точка на Москва, отношенията с Полша винаги ще си останат, в определена степен, напрегнати. Варшава няма да се откаже от вековната си подозрителност, само заради последните 15 месеца на добросъседски отношения. На практика, въпреки подобряването на отношенията с Москва, полските дипломати продължават да прокарват инициативата на ЕС „Източно партньорство”, макар Русия ясно да декларира, че е против реализацията и в нейната сфера на влияние – т.е. в Украйна и Беларус, които Москва, по същество, смята за свои сателити. Освен това, председателят на Европейския парламент и бивш премиер на Полша Йежи Бузек, посети на 10 декември Молдова, която също има голямо значение за стратегическите руски интереси. Да не забравяме, че посещението на Бузек се проведе непосредствено след поредните трудни парламентарни избори в тази страна, от чиито резултати Русия разчита да се възползва за да укрепи позициите си в Молдова.

Недоволство в Москва породи и сравнително скорошното заявление на Варшава, че възнамерява да разположи на своя територия американски самолети F-16, както и осъществилото се на 30 септември 2010 посещение на полския военен министър Богдан Клих във Вашингтон, по време на което той помоли САЩ да проявят по-сериозен интерес към отбраната на Полша и дори постоянно да разположат там американски военни части. Впрочем, след срещата си с Медведев, полският президент Бронислав Коморовски също замина за Вашингтон. Очевидно, това беше възприето от Москва като знак, че макар отношенията между Полша и Русия да се подобряват, полските връзки с Америка продължават да са най-важни за Варшава.

Тоест, дипломатическото настъпление на руснаците в Полша не цели веднъж и завинаги да подобри отношенията с тази страна. Възможно е това никога да не се случи. По-скоро, това е опит да се сведе до минимум активността на Полша в руската сфера на влияние и да се отстрани постоянното препятствие за развитието на отношенията между Русия и ЕС, в лицето на Варшава. Полша е голяма държава в състава на ЕС и в миналото неведнъж е създавала пречки пред сътрудничеството между Москва и Брюксел. Русия иска да постигне достатъчно сериозно подобряване на отношенията си с Полша, в резултат от което поляците да ограничат активността си в постсъветското пространство. В този посока, положителна роля играе и фактът, че Туск и Коморовски продължават да укрепват позициите си в страната, обявявайки се против откровено антируската партия „Право и страведливост”, която наскоро претърпя поредно поражение на местните избори. На всичкото отгоре, напоследък тя се сблъсква и с още една неприятна изненада, свързана с опитите на друга радикална партия да я измести от водещите и позиции в редиците на полската десница.

Въпреки това обаче, активността на Полша в Източна Европа не намалява, а нараства, като това се вижда най-добре именно в Украйна и Беларус. Когато, през втората половина на 2011, Полша поеме председателството на ЕС, Москва ще разчита, че Варшава ще ограничи до минимум активността на „Източното партньорство” по руската периферия. Няма никаква сигурност обаче, че Полша е наясно, колко сериозно се отнасят руснаците към това. Затова не може да се изключва, че през 2011 този въпрос отново ще се превърне в препъни камък между Русия и Полша.

Италианският фронт

На 3-4 декември, Медведев се срещна и разговаря с Берлускони в черноморския курорт Сочи. Докато двамата разглеждаха руския регионален пътнически самолет “Сухой Суперджет 100”, към тях се присъедини и Путин. На 6 декември, руският премиер заяви, че Италия е готова да купи голям брой от тези самолети. Ако една голяма западна държава поеме ангажимента да купи новия самолет, това ще бъде много сериозен пробив за компанията „Сухой” (в крайна сметка обаче, италианците предпочетоха бразилските самолети Embraer – б.р.). По време на посещението си в Русия, Берлускони се съгласи и страната му да проведе военни учения съвместно с руснаците, през 2011. Което си е доста необичайна практика във взаимоотношенията на Русия с държава-членка на НАТО. Освен това италианският премиер се съгласи за производството в Русия на италиански камиони IVECO, които след това ще се изнасят в държавите от ОНД. Пак по време на посещението му в Сочи, беше подписано споразумение  между руската енергийна компания „Интер РАО” и италианската Enel.

Повечето медии коментираха посещението на Берлускони в контекста на публикуваните междувременно от сайта WikiLeaks секретни дипломатически телеграми на американския Държавен департамент, свидетелстващи за тесните взаимоотношения между Москва и Рим. В някои от телеграмите се говори за близките отношения между Путин и Берлускони и се лансират предположения, че италианският премиер има лична изгода от тях. В телеграмите се намеква и за тесните връзки между „Газпром” и италианския енергиен гигант ENI.

Агенция „Стратфор” отдавна следи тези взаимоотношения. ENI и „Газпром” си сътрудничат в реализацията на проектите за тръбопроводите „Южен поток” и „Син поток”. ENI държи 19,6%  от акциите на руската енергийна компания „Север Енергия”, където основният пакет акции е собственост на „Газпром”. Тази италианска корпорация участва и в Сахалинския проект, както и в проекта за тръбопровода „Северен поток”, осъществяван от Русия и Германия, чрез дъщерната си строително компания Saipem. В миналото, ENI неведнъж предлагаше на „Газпром” дял в своя тръбопровод Green Stream, по който природен газ от Либия се транзитира, през Сицилия, за Европа. Смята се, че този газопровод помага на европейските страни да диверсифицират доставките и да намалят зависимостта си от руския газ.

В стратегически план, Италия не е толкова важна, като Полша, Германия и Франция. Но тя е голяма държава, член на ЕС, важен участник в НАТО и четвъртата икономика в ЕС. Следователно, изграждането на стабилни връзки с Рим има важно значение за Москва, ако иска да поддържа добри отношения с всички големи държави-членки на ЕС, укрепвайки собствените си позиции по своята периферия.

Освен това, макар че географското положение на Италия в центъра на Средиземно море през ХХІ век вече няма същото стратегическо значение, каквото е имало в миналото, тя е важен транзитен маршрут за газовите доставки от Северна Африка в Европа, осигурявайки алтернатива на руските доставки през източноевропейските транзитни държави. В тази връзка, „Газпром” установи изключително тесни отношения с ENI, включително с нейните ръководители, на лично ниво. Целта на това сближаване е да бъдат синхронизирани италианската и руската енергийни стратегии. Да не забравяме и, че Италия е важен вносител на руски газ (втория в Европа, след Германия). Може да се каже, че Рим зависи от руския газ дори повече, отколкото Берлин, тъй като в Италия делът на електроенергията от изгарянето на природния газ е значително по-голям.

Както е известно, Силвио Берлускони се появи в Сочи в един доста труден за него период. Част от коалиционните му партньори започнаха да се отдръпват от него, опитвайки да си извоюват собствени политически ниши и подготвяйки се за нова битка за властта. Берлускони обича да се хвали със специалните си отношения с Либия и Русия, определяйки ги като силна страна на италианската външна политика. Затова Италия се оказва незаменима за ЕС, той като, като членка на Съюза, е в състояние да влияе върху проблемните доставчици на енергоносители. А и във вътрешнополитически план, Берлускони определено печели от това, че демонстрира дипломатическата си съобразителност и проницателност, позволяващи му да намира общ език с Путин и Медведев.

Европейският фронт

Веднага след срещите си с полските лидери, на 7 декември, Медведев се появи в Брюксел, на срещата на върха Русия-ЕС, в която участваха президентът на ЕС Херман ван Ромпой и председателят на Еврокомисията (ЕК) Жозе Мануел Барозу. В дневния ред беше включен и въпросът за отмяна на визовия режим на ЕС по отношение на Русия, както и за подкрепата на Брюксел за членството на Москва в Световната търговска организация, макар че точно по този въпрос руснаците не се тревожат особено. Най-важното за Русия, в отношенията и с ЕС, е да гарантира, че различните институции на Съюза и, в частност, ЕК, няма да демонстрират особена активност в опитите да сдържат ръста на руското влияние в Европа, особено в енергийната сфера. ЕК се опита да размаха пръст на Москва, обявявайки се против газовата сделка между нея и Варшава, затова Русия иска да получи възможност да не допуска занапред подобна активност. Следователно, посещението на Медведев в Брюксел беше поредния опит за постигане на взаимно разбирателство с чиновниците от ЕС, които нерядко заемат леко антируска позиция, в сравнение с Берлин и Париж, разбира се. Затова Москва има конкретни предложения към тях.

Русия разчита да сключи с ЕС ново споразумение за сътрудничество, което да замени стария договор от 1994, чиито срок на действие изтече още през 2007. Тя иска официално да оформи отношенията си със Съюза в рамките на един нов договор. Това донякъде ще помогне и за укрепване на руската позиция в Европа, като цяло.

Действията на Русия в Полша, Италия и ЕС свидетелстват за ръста на нейната увереност в себе си и възраждането и. Те отговарят и на стремежа на Москва за подобряване на руско-финландските отношения. Русия би искала нейните успехи в т.нар. „близка чужбина” и, особено, в Украйна, да не бъдат ерозирани, а – напротив, да бъдат задълбочени и разширени. Затова тя иска да укрепва взаимоотношенията си не само с Франция и Германия, а и с останалите важни играчи.

От значение е и, че посещенията на Медведев бяха осъществени непосредствено след бледата среща на върха на НАТО в Лисабон, провела се на 19-20 ноември 2010. Очевидно, предстои централноевропейците да бъдат убедени, че Северноевропейската равнина се чувства много самотна в Европа, която, на практика, навлиза в „епохата след НАТО”. Русия се надява, че останалите държави от Централна Европа ще схванат това внушение и също ще седнат на масата за преговори с Москва, през 2011. Предвид това, че САЩ са постоянно ангажирани с проблемите си в Близкия изток, Германия настоява за включването на Русия в стратегическата концепция на НАТО, Франция продава на Москва свръхмодерна военна техника, а Италия провежда съвместни военни учения с руснаците, възниква усещането, че алтернатива просто няма и ще се наложи да бъде постигнато споразумение с Москва. Освен, разбира се, ако централноевропейските държави не решат да формират свой собствен блок, който може да бъде подкрепен от Швеция, а вероятно и от Великобритания. Ето защо решенията, които ще вземе Полша през 2011 – и, особено, взаимоотношенията и с Швеция и Великобритания – ще се окажат изключително важни за да разберем, доколко твърдо възнамеряват да се държат с Русия централноевропейците.

* Авторът е сред най-известните съвременни американски геополитици, президент на Агенцията за стратегически анализи и прогнози „Стратфор”

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн